Циганският любовник

5

Леко доложила пръсти върху ръкава на чичо си, Есме търпеливо чакаше да бъде представена на бала на Харис. Тя беше дошла в града само преди седмица и поканите вече бяха започнали да пристигат. Макар че сезонът официално не беше открит, много семейства бяха пристигнали в града поради различни причини.

Балът на Харис трябваше да бъде предсезонно събитие, което да определи настроението за предстоящите празненства. Есме знаеше, че щеше да бъде изтощена, преди да се върне в провинцията в края на сезона.

— Новият наследник на лорд Алстън трябва да бъде тук тази вечер — каза лорд Парктън. — Прати бележка с молба да се срещне с тебе.

Есме изсумтя с негодувание.

— Сигурно не очакваш да се омъжа за човек, когото не познавам.

— Винаги си знаела, че си обещана на наследника на лорд Алстън.

— Предполагах, че това е Калвин.

— Мислех, че не си доволна от Лонсдейл, скъпа.

— Бях и ти много добре го знаеш, но не знаем нищо за новия маркиз. Наистина ли вярваш, че Алстън се е самоубил? Срещала съм се с него няколко пъти и не ми се стори човек, склонен към самоубийство.

Парктън вдигна рамене.

— Алстън беше потаен. Кой знае какво си е мислел? Лонсдейл беше изненадан от самоубийството му, както и всички останали. Виконтът страни от обществото, откакто беше прочетено завещанието. Не го обвинявам, да открие, че има нов наследник на титлата на Алстън сигурно му е дошло като нежелана изненада. Подозирах, че нещо го е променило, когато говорих за последно със стария маркиз. Той ми каза да не настоявам за брак между тебе и Лонсдейл.

— Някой познава ли новия маркиз? Някой виждал ли го е? Откъде се взе така внезапно? Защо Калвин не знаеше нищо за него?

Парктън въздъхна.

— Иска ми се да бях имал отговори на въпросите ти, Есме. От това, което чух, наследникът на Алстън бил негов извънбрачен внук. Алстън го признал пред съда, така че сега всичко е законно. И аз искам да го видя толкова, колкото и ти. Той сигурно е добър човек, като се има предвид колко труд си даде Алстън, за да признае внука си и да го направи свой наследник.

— Все пак това не ми харесва — прошепна Есме, докато един лакей обявяваше пристигането им. — Не ме интересува какво са искали баща ми и старият маркиз, няма да се омъжа за човек, за когото не знам нищо, независимо колко достоен го е смятал маркизът.

— Ти не ставаш по-млада, скъпа. Скоро трябва да си избереш съпруг. Аз бях склонен да изчакам наследника на Алстън да го наследи, сега този ден дойде и времето ти изтича.

Брадичката на Есме се вдигна предизвикателно.

— Не и ако имам какво да кажа по този въпрос.

— Не отхвърляй веднага този човек, Есме — продължи Парктън. — Дай му шанс да те ухажва, да те опознае. Може да го харесаш.

Недоволна от картите, които й беше дала съдбата, Есме не се показа особено любезна към джентълмените, които идваха да се запишат в балното й тефтерче. Веднага щом то се запълни, лорд Парктън каза:

— Ето я приятелката ти Луиз. Ще те оставя да си побъбриш с нея, докато се срещна с някои стари приятели.

Есме приветства излиятелно Луиз. Те бяха приятелки от детинство. Луиз бе сгодена за граф Карстеърс и планираше пищна сватба през пролетта.

— Как вървят плановете за сватбата ти? — запита Есме. — И къде е този твой красив годеник?

— Травис още е в провинцията — нацупи се Луиз. — Семейни работи, но трябва да дойде за музикалната вечеринка у Дънсуърт следващата седмица. — Тя хвърли поглед зад Есме. — Къде е лорд Лонсдейл?

— Няма го. Никой не го е виждал, откакто лорд Алстън почина и остави титлата и имуществата си на някакъв неизвестен внук. Вероятно се е скрил някъде да си ближе ранената гордост.

— О, чух за това — възкликна Луиз. — Запозна ли се с новия маркиз?

— Не. Знаеш ли дали някой се е запознал вече с него?

Луиз поклати глава и прошепна поверително:

— Според слуховете новият наследник бил незаконно дете. — И аз го знам.

— Но знаеш ли, че майка му била циганка? Клюките само с това се занимават напоследък.

Есме пребледня.

— Ние с чичо Даниел не сме били отдавна в града, за да чуем слуховете. Сигурно не е вярно. Познавах лорд Алстън, беше безупречен. Никога не би позволил на циганин да наследи неговото имущество. Дори Калвин, с всичките му недостатъци, би бил по-добър избор.

— Питам се какво ли мисли Лонсдейл за това, че беше лишен от наследство? — изрече Луиз.

— Титлата означаваше много за него.

— Може би това, че те загуби, го е ядосало повече, отколкото загубата на титлата — предположи Луиз.

Есме не можа да сдържи усмивката, която цъфна на устните й.

— Искрено се съмнявам в това.

— Зестрата ти е доста голяма, той би могъл да се нуждае от нея сега, когато вече не може да разчита на състоянието на Алстън.

— Не искам мъж, който ме иска заради парите ми — отговори Есме. — Щеше да бъде различно, ако Калвин ме обичаше и ако аз го обичах, но всичко, което чувствам, е облекчение. Никога не съм искала да се омъжвам за него.

— Но всички знаят, че трябва да се омъжиш за наследника на Алстън. Както стоят сега нещата, очаква се да се омъжиш за циганина.

— Най-напред — изсумтя Есме, — не знаем, че новият маркиз е циганин. И на второ място, не съм длъжна да се омъжвам за човек, когото не искам.

— Нямаше да бъда толкова сигурен — каза Парктън, присъединявайки се към тях навреме, за да чуе забележката на Есме. — Смятам да те видя омъжена според желанието на баща ти и Алстън. Не съм човекоядец, Есме, просто искам да те видя задомена и щастлива.

— С циганин ли? — възрази Есме.

— Какъвто и да е, сигурен съм, че е почтен и достоен за титлата. Извинете ме, дами, смятам да отида при мъжете в стаята за игра на карти.

Есме почувствува как главата й започва да се пръска от мигрена. Само като си помислеше, че трябва да се омъжи за циганин, й прилошаваше. Тя вече познаваше един циганин и това й беше предостатъчно. Този непоносим мъж някак се беше загнездил в главата й и отказваше да се махне. В нощите, когато сънят й се изплъзваше, тя си спомняше красивото лице на циганина и преживяваше отново целувките му, за свое голямо неудоволствие. Спомняше си и неговото високомерие, и самомнението му. Този невъзможен мъж смяташе, че е божи дар за жените, и очакваше да паднат в обятията му.

Мислите на Есме се разпиляха, когато младият лорд Батърли дойде да я покани на записания от него танц и двамата се присъединиха към следващия рил. Макар че Есме обичаше да танцува, след четири танца главата й бумтеше непоносимо. Когато партньорът й я върна на мястото й, тя потърси Луиз и я помоли да каже на чичо й, че има главоболие и ще си отиде у дома с каретата, а после ще му я прати, за да го вземе.

Есме тъкмо се отправяше към вратата, когато претъпканата бална зала необяснимо се смълча. Тя се огледа наоколо и забеляза, че цялото внимание е приковано към входа. Не виждаше над главите на онези пред нея, ето защо нямаше представа какво или кой е предизвикал подобна реакция.

Тогава чу лакея да обявява закъснелия гост:

— Лорд Данте Ноулз, маркиз Алстън!

Тълпата се раздели като разрязана с нож и Есме го видя. Той беше с гръб към нея, приветствайки домакините. Беше облечен целият в черно, с изключение на бялата ленена риза, която се подаваше над яката и от ръкавите. Врана сред пълна зала ярко облечени папагали, помисли Есме. Беше висок, с широки рамене, притежаваше телосложението на мъж, който нямаше нужда от подплънки под дрехите, за да подчертава мъжествеността си.

Нещо в него й се стори познато, но тя не можа да реши какво. Вероятно беше напрегнатото, мрачно настроение, което се излъчваше от него, или може би… Той се обърна, Есме ахна и едва не припадна.

Циганинът! Нейният циганин. Той ли беше новият маркиз Алстън? Есме поиска да се стопи в ламперията. Бракът между тях беше невъзможен, защото тя никога не би се омъжила за човек, чието его беше по-малко само от арогантността му. Незаконно дете и циганин. Какво си е мислил старият маркиз?

Есме се опита да се скрие по-далече, където би могла да наблюдава как доброто общество реагира на циганина. Жената до нея започна да си вее с ветрилото. Приятелката й прошепна достатъчно високо, за да чуе и Есме:

— Винаги съм смятала, че има нещо специално у Данте. Той е великолепен любовник. Маркиз… е, кой да помисли?

Есме се приближи, опитвайки се да не изглежда така, сякаш ги подслушва.

— Наистина ли си спала с него, Маргарет?

— Наистина, Пени, и то неведнъж. Хоумър ме оставяше сама да чезна в провинцията, докато той си идваше в града. Срещнах Данте на един селски панаир. След като се запознах с него, нямах нищо против Хоумър да ме оставя сама.

— Можеш ли да ме представиш? — запита Пени. — Съпругът ми смята да си дойде в Лондон чак за откриването на Парламента.

— Разбира се. Сигурна съм, че Данте ще оцени всички приятели, които може да си спечели. Няма да му е лесно да намери приятели сред обществото — мъже приятели, искам да кажа. Жените ще се тълпят край него. Само го погледни, той е великолепен. — И Маргарет потръпна леко. — И толкова надарен в леглото.

Двете жени се отдалечиха, оставяйки Есме съвършено объркана. Но докато наблюдаваше тази сцена, тя осъзна, че всяка жена — от младите дебютантки до възрастните матрони — е очарована от циганина. Мъжете обаче изглеждаха по-предпазливи. Но високата титла на циганина скоро накара джентълмените да пожелаят да се запознаят с него.

Есме разпозна мъжа, който придружаваше циганина. Беше виконт Брукуърт, мъж с репутацията на неукротим женкар. Есме предположи, че хората с подобни характери естествено се привличат едни други.

Тогава чичо Даниел я намери.

— Лорд Алстън е тук, скъпа. — Хвана я за ръка и леко я насочи към циганина. — Сигурен съм, че маркизът няма търпение да се запознае с бъдещата си невеста.

Есме отказа да помръдне от мястото си.

— Не може ли друг път, чичо? Наистина не се чувствам добре.

— Така ми каза приятелката ти Луиз. Сигурен съм, че това са само нерви. След като се запознаеш с маркиза, можеш да се прибереш у дома, ако все още искаш да си тръгнеш.

— Моля те, чичо, аз…

Но беше твърде късно, циганинът се беше обърнал към нея и я гледаше право в очите. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. Есме първа отвърна очи. Освен че беше нервен, Данте не изглеждаше толкова не на място, колкото би си помислил. Всичко, което трябваше да направи, беше да си спомни, че е маркиз и превъзхожда по ранг почти всички присъстващи тази вечер. Освен това, той беше подходящо подготвен за бала от Грейсън и Лутър Чемпиън.

Данте се беше срещнал с няколко души през седмицата, откакто беше дошъл в града. Беше щастлив ден, когато се срещна с Брукуърт, приятел от университета. Макар че Брукуърт беше шокиран от новото положение на Данте в живота, изглеждаше доволен от щастието на приятеля си. Беше го отвел в най-популярните клубове за джентълмени, беше му показал, така да се каже, ринга, беше го представил на някои влиятелни хора. Брукуърт му беше казал да не се безпокои от реакциите на обществото, рангът му изискваше уважение. Никой нямаше да се осмели направо да отреже един маркиз.

Вниманието на Данте се изостри, когато видя няколко жени, които вече познаваше. Те бяха дами, които беше срещнал на селски панаири и по-късно беше спал с тях. Не ги интересуваше, че е циганин.

Всичко, което ги интересуваше, беше колко е твърд членът му и колко удоволствие им доставя. Запита се дали Есме Харкорт би се чувствала така. Или щеше да се смята твърде висшестояща, за да слезе до равнището на един циганин?

— Няма да имаш никакви проблеми с дамите — ухили се Брукуърт. — Виж ги, лапнали са по тебе. Много жалко, че си обещан на малката Харкорт.

— Какво знаеш за Есме Харкорт? — запита Данте.

— Не много. Тя предпочита провинцията и само понякога идва в града. Чичо и, граф Парктън, е неин настойник. Ако си спомням правилно, тя е приятна на вид, но не съм я виждал доста отдавна.

Данте въздъхна, оглеждайки тълпата. В началото погледът му мина над нея и изведнъж се върна, сякаш невидима сила привлече очите му в тази посока. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг, той почувства как космите на тила му настръхват. Кръвта се втурна лудо по вените му и се събра някъде долу. Тя първа отмести поглед.

— Това е дамата — изрече той гласно, макар че нямаше такова намерение.

— Кой? Виждаш ли някой познат? — запита Брукуърт.

Данте тъкмо щеше да му посочи дамата, но разбра, че е твърде късно. Тя и възрастният мъж с нея бяха стигнали до тях.

— Лорд Алстън, позволете да ви се представя. Аз съм Даниел Харкорт, граф Парктън, а това е моята племенница лейди Есме Харкорт.

Данте загуби дар слово. Неговата дама беше жената, за която трябваше да се ожени? Невъзможно! Тя го ненавиждаше. Отнасяше се с върховно презрение към него. Той се запита дали трябва да се направи, че не я познава, или да признае, че вече я е срещал.

Брукуърт се намеси, за да прекъсне мълчанието.

— Лейди Харкорт, колко се радвам отново да ви видя.

И смушка Данте в ребрата.

Данте си спомни доброто възпитание точно навреме, за да се ръкува с графа и да се поклони на дамата. Погледна я в очите, видя смущението й и реши да не казва, че вече я е срещал. Когато тя му подаде ръка, той я взе и леко допря устните си до пръстите й. Тя дръпна ръката си толкова бързо, че той целуна въздуха.

— Лейди Есме, приятно ми е — изрече той гладко.

Виолетовите й очи блестяха на фона на порцелановата й кожа и ръждивочервената коса. Облечена в искряща сребриста бална рокля, с коса, прибрана с блещукаща диадема, тя изглеждаше като принцеса.

Много раздразнена и донякъде принцеса.

— Милорд — продължи Парктън, — вие, разбира се, знаете какво е желанието на вашия дядо относно племенницата ми и подозирам, че бихте искали да се запознаете по-отблизо с нея.

— Наистина бих искал — отвърна Данте с възможно най-култивирания си глас.

— Тогава имате позволението ми да отведете Есме на разходка в градината, стига да не се отдалечавате твърде много от къщата. Въпреки че вие и Есме един ден ще се ожените, нейната репутация трябва да бъде опазена.

— Чичо — поде Есме, — главата ме боли ужасно. Искам да си отида у дома.

— Може би ви трябва малко свеж въздух — каза Данте. — Днес времето е доста приятно. — И той подхвана лакътя й. — С ваше позволение, милорд, много бих се радвал да изведа лейди Есме на чист въздух. Тук е задушно.

— Тогава тръгвайте — отговори Парктън. — Не обръщайте внимание на Есме, тя е малко срамежлива.

— Насам, милейди — изрече Данте, отвеждайки я към отворения френски прозорец. Докато излизаха, той се наведе към нея и прошепна на ухото й: — Срамежлива ли? Чичо ви не ви познава, ако смята, че сте срамежлива.

— Как се случи това? — изсъска Есме. — Как станахте наследник на лорд Алстън? Калвин сигурно е бесен, не съм го виждала, след като беше прочетено завещанието.

— Да не би да говорите за вашия почти годеник?

Той я поведе надолу по стълбите към разкошната градина, където стотици фенери правеха нощта магическа. Няколко двойки се разхождаха по главната алея. Твърде многолюдно за интимен разговор, помисли Данте, повеждайки Есме по една тясна, по-усамотена алея. И я дръпна зад един плет.

— Чичо Даниел каза да се държим близо до къщата — изсъска Есме. — Смята, че не се познаваме.

Устните на Данте се извиха нагоре. Усмивката му беше твърде нахална, така поне се стори на Есме.

— Но ние се познаваме, нали, милейди? Аз ви прегърнах и ви целунах, вкусих страстта ви.

Сериозно оскърбена, Есме отстъпи, докато усети плета да се опира в гърба й.

— Никой не знае, само вие и аз, но предпочитам това да си остане така. — Тя го изгледа яростно. — Защо не ми казахте, че сте наследникът на Алстън? Защо лорд Алстън позволи на Калвин да мисли, че ще го наследи?

— Срещнах се с дядо си за първи път в края на Бедфордския панаир. Дотогава нямах представа, че ме е направил свой наследник. Винаги съм знаел, че съм извънбрачният внук на Алстън, но дотогава не се бяхме срещали.

— Какъв натиск упражнихте над лорд Алстън, за да го накарате да обезнаследи Калвин?

— Наистина знаете как да нараните един мъж — изрече Данте присмехулно. — Не съм използвал никакъв натиск. Узнах за завещанието няколко дни преди смъртта на Алстън. Той изпрати куриер да ме намери. Човекът ми каза, че дядо ми искал да ме види. Едва тогава научих, че ме е направил свой наследник. Каза ми, че не смята Лонсдейл достоен за титлата. Винаги съм се чудил защо маркизът плати образованието ми в университета, но сега знам. — И се засмя. — Той ме нарече човек на честта.

Есме поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— И аз.

— Вие сте циганин. Как лорд Алстън е преценил, че сте надежден човек? Калвин може да си има недостатъци, но не знам някога да е крал, за да се препитава.

— Може да е направил нещо по-лошо — измърмори Данте.

— Какво казахте?

— Нищо, но нека да си изясним едно нещо. Аз отглеждам и продавам коне, за да издържам себе си, баба си и дядо си. Може би не всички роми са почтени, но аз не съм правил нищо, от което да се срамувам.

Есме обаче не мислеше така.

— Как можете да казвате, че не сте крадец, когато откраднахте една целувка от мене първия път, когато се срещнахме?

— Вие ми я дадохте доброволно.

— Нищо подобно! Как смеете да мислите, че ще позволя на един циганин да ме целуне, когато Калвин никога не…

— Калвин е глупак — възрази Данте. — Вие вече не сте му почти годеница. Аз съм маркиз Алстън, за когото ще се омъжите.

Есме се радваше, че вече не се очаква да се омъжи за Калвин, и нямаше да допусне циганинът да го разбере.

— Вие сте обезумели, ако мислите, че ще се омъжа за вас. Дори от мисълта за това ми призлява.

Очите на Данте се присвиха. Играта на сенките и лунната светлина по тъмните повърхности лицето му накараха Есме да затаи дъх. Нищо чудно, че жените се надпреварваха да привлекат вниманието му. Той беше твърде красив, демон под маската на извънредно мъжествен млад мъж. Мрачен, мистериозен, чувствено интригуващ.

— Това, което искате да кажете, е, че мисълта да се омъжите за ром ви ужасява. Признайте, че ме смятате за кал под благородните си обувки.

Есме се изчерви. Не би го казала точно така, но той не беше далече от истината. Тя не би се омъжила за него, независимо какво щеше да каже чичо й. Цялото добро общество щеше да й се присмива. Този мъж беше от далеч по-долно потекло и никаква титла не можеше да промени това.

Данте усещаше презрението. Есме презираше ромския му произход, макар че тялото й му реагираше. Бракът с нея щеше да направи живота му истински ад. Тя щеше да си намери любовник гаджо още преди да е изсъхнало мастилото на брачния им договор. Дали господин Бартоломю щеше да признае, че клаузите на завещанието на дядо му са изпълнени, ако Данте предложеше брак на дамата и получеше отказ?

Той знаеше, че да преследва жена, която го презира, беше чисто губене на време. Но помнеше думите на Карлота, че глупаците стъпват там, където ангелите не смеят, а той не беше ангел. Бавна усмивка разтегна устните му. Ако успееше да съблазни Есме и да я вкара в леглото си, тя щеше да бъде принудена да се омъжи за него.

Наистина ли толкова искаше да я съблазни?

Членът му се раздвижи, давайки отговора.

Данте посегна към нея. Плетът я задържа да не падне и той с лекота я грабна на ръце.

— Ние си подхождаме чудесно — прошепна той в ухото й. — И миришеш прекрасно. Всичко в тебе ме възбужда.

— Всяка жена би ви възбудила — отвърна тя. — Вие сте женкар. Имам уши, а репутацията ви вече ви е изпреварила.

Данте прокара пръст по копринената повърхност на бузата й. Приближи се още повече към нея и прошепна срещу устните й:

— Аз съм любовник, не женкар.

Есме вдигна рамене.

— Женкар, любовник, не виждам никаква разлика.

— Женкарят спи с жените за свое собствено удовлетворение, докато любовникът дава и получава удоволствие. Любовникът никога не оставя жената незадоволена.

— Пф! — изпръхтя Есме. — Много сте самонадеян. Никога не съм чувала по-арогантно изявление. — И го блъсна в гърдите. — Ако не се върна скоро, чичо Даниел ще дойде да ме потърси.

— Ще се върнем скоро. Аз наистина възнамерявам да ви ухажвам, нали разбирате. Нашият брак бе предизвестен много преди да се бяхме срещнали.

Есме поклати глава.

— Отказвам да бъда виждана във вашата компания.

Гняв скова гърба, на Данте. Есме Харкорт трябваше да научи един урок и точно той беше мъжът, който щеше да й го даде. Независимо какви бяха чувствата й към него, той нямаше да я пусне, докато не бъде готов. Усещаше я чудесно в прегръдките си и отчаяно искаше да целуне тези сочни, цупещи се устни.

— Ще ви целуна, милейди.

— Не съм ви разрешила, милорд.

— Не се нуждая от разрешение. Вие сте моя годеница.

— Още не и може би никога.

— Целувка или годеж?

— Нито едно от двете.

Погледът на Есме беше привлечен към очите му. Лунната светлина ги превръщаше в бездни от черно кадифе, така наситени, че тя не можеше да отвърне поглед, едва успяваше да диша или да мисли. Погледът й се плъзна надолу към устните му. Те бяха пълни, влажни, с леко издигнати крайчета. Тя със страх загледа как устата му се приближава към нейната, пленява я и я принуждава да му се покори, извличайки реакция въпреки съпротивата й.

Тя разтвори устни с въздишка на наслада. Върхът на езика му погали ръба на зъбите й, проникна зад тях, докосна вътрешността на бузата в лека, замайваща ласка. Целувката отне волята й, замая главата й и тя се вкопчи в него, отчаяно търсейки равновесие. Почувствува нещо твърдо, което се притискаше към нея… и ахна.

Данте притисна втвърдената дължина на члена си до нейната мекота, раздвижвайки хълбоци, докато устата му обладаваше нейната с греховна изкусност. Есме изстена в устата му. Това не можеше да продължава. Тя не искаше да стане поредното завоевание на циганина. Не искаше да има нищо общо с него. Когато ръцете му намериха чувствителните й гърди и ги обгърнаха, леко стисвайки зърната й, Есме се уплаши, че е изпаднала в сериозно затруднение. Това й харесваше твърде много.

Как беше възможно целувките на един крадец, на един циганин да я възбудят? Тя се беше целувала с няколко мъже, но техните целувки я бяха оставили равнодушна. Целувките на циганина открадваха дъха й, пораждайки туптене в странни, забранени места. И като върховно унижение тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката му. Когато езикът му започна да влиза и да излиза от устата й в дръзка имитация на сексуален акт, тя пожела да се стопи в него, да го погълне в порите си. В момент на лудост тя пожела да почувства голата му кожа върху своята.

Тази забранена мисъл й върна здравия разум и решимостта да се съпротивлява на съблазняването на циганина. Призовавайки цялата сила на волята си, Есме, го отблъсна силно. Или беше по-силна, отколкото си мислеше, или той я пусна, защото ръцете му се отделиха от гърдите й.

— Изплаших ли те? — запита Данте.

Тя поклати отрицателно глава, загледана в тъмните му, бездънни очи, и изрече:

— Не… сама се изплаших. Не мога да мисля, когато ме целувате.

Нейният отговор съживи вярата на Данте в способността му да съблазнява. Тя поне беше усетила нещо към него, нещо друго, освен презрение. Защо това го интересуваше — ето на този въпрос Данте нямаше никакъв отговор. Красавицата с виолетови очи го беше заинтригувала още от самото начало. Той я беше пожелал много преди да знае коя е и още я искаше.

— Поне по едно си приличаме — каза Данте. — Под твоето презрение се крие искрица страст. Чувствам я, когато те докосна, усещам я в целувките ти. Заклевам се, че един ден ще ме пожелаеш така, както аз те желая. Повечето женени двойки нямат дори и толкова общо помежду си.

— Много сте самонадеян — нападна го Есме, отмествайки се от него. — Никога няма да се омъжа за вас.

— Заради Лонсдейл ли? Обичаш ли наистина този… — щеше да каже „убиец“, но го смени с „папагал“.

— Не… не… не! Не обичам Калвин. Радвам се, че вече никой не ме кара да се омъжвам за него.

Поради някаква причина признанието й накара Данте да се усмихне. Пръстите му се свиха около ръката й.

— Ще те върна в балната зала. Права си, ако не се върнем скоро, чичо ти ще помисли, че съм компрометирал добродетелта ти. Тонът му беше подигравателен. — Нали съм циганин, в края на краищата.

— Да, такъв сте — отвърна Есме с презрително изсумтяване.

Пътеката беше тясна. Телата им се докосваха, докато той я отвеждаше обратно към главната алея и към залата. Тя се опита да се дръпне, но нямаше място. Чувстваше топлината му през дрехите си и през неговите. Всичко у него излъчваше властност и арогантност. Явно той беше мъж, който винаги постигаше своето. Желаеше я сексуално и я очакваше да падне в обятията му. Дори тя трябваше да признае, че циганинът я възбуждаше. Само трябваше да я докосне и огън започваше да пулсира във вените й.

Те стигнаха до къщата и се изкачиха по стълбите към верандата. За голямо смущение на Есме всички се обърнаха да ги погледнат, когато двамата влязоха в балната зала. Вместо да я отведе при чичо й, Данте незабавно я покани на валс, който току-що започваше.

— Не знаех, че циганите танцуват валс — изрече с оскърбителен тон Есме.

— Циганите може да не танцуват валс, но маркизите го правят — отвърна Данте.

Есме нямаше какво да възрази на това. Когато танцът свърши, Данте я отведе до мястото, където стоеше Парктън, встрани от танцуващите двойки.

— Ако не я бяхте върнали навреме, щях да тръгна да ви търся — изрече Парктън с лек укор. — Може ли да ви напомня, Алстън, че вие и моята племенница още не сте официално сгодени? Дотогава приличието трябва да се спазва. Зная, че имате донякъде… неортодоксално възпитание, но съм сигурен, че сте научили обичаите на обществото.

— Наистина, милорд. Моля, простете ми, че наруших етикета. Нямах намерение да задържа лейди Есме толкова време навън, но като че ли имаме много за какво да си говорим.

Парктън кимна, очевидно поомекнал.

— Радвам се, че сте намерили общ език. Възнамерявам да направя всичко, което мога, за да стимулирам съюза между вас.

— Чичо Даниел, трябва ли сега да обсъждаме това? — запита Есме.

— Разбира се, не, скъпа. Можем да го обсъдим друг път, ако искаш. Макар че внезапната смяна на наследника ме оставя доста объркан, Алстън, искам да видя племенницата си задомена в добър брак.

— Чичо!

Парктън не обърна внимание на възклицанието й.

— Есме ще бъде добре, ако се омъжи за маркиз, но искам да бъда сигурен, че ще се разбира добре с вас на лична основа. Сигурен съм, че ме разбирате, милорд. По принцип не бих одобрил ци… хм… човек, за когото не знам почти нищо, но дядо ви, ви вярваше достатъчно, за да ви направи свой наследник, ето защо аз не мога да направя по-малко от това.

— Можете да кажете циганин, ако желаете, милорд — каза Данте, приковавайки го с тъмния си, напрегнат поглед. — Не мога да крия какъв съм. Циганин или не, кръвта на дядо Алстън тече във вените ми.

— Наистина — избъбри Парктън. — И рангът ви е по-висок от моя. Защо не се срещнем утре в „Уайтс“? Да кажем, в четири часа? Ще намерим уединен ъгъл и ще поговорим за — погледът му се плъзна към Есме — годежа.

— Ще бъда възхитен — отговори Данте.

— Искам да се прибера у дома — намеси се Есме. — Главоболието ми се усили. Лека нощ, ци… лорд Алстън.

— Лека нощ, милейди — отговори Данте, покланяйки се дълбоко. — Може би ще ми окажете честта да излезете утре заедно с мене с каретата ми. Бихте могли да ми покажете някои забележителности.

— Съжалявам, но…

— Есме ще бъде възхитена — прекъсна я Парктън. — Можете да я вземете в десет часа.

Извръщайки се, Есме обърна гръб на Данте и се отдалечи. Парктън я последва.

— Какво каза, че дамата се разсърди? — запита Брукуърт, приближавайки се боязливо към Данте.

— Не какво съм казал — отговори Данте. — А какво представлявам.