Циганският любовник

1

Бедфордшър, Англия, 1813

Данте се разхождаше из имението Хотърн, докато циганите музиканти и танцьори забавляваха гаджите, дошли на празненството в чест на рождения ден на лорд Хотърн. Той не чувстваше нищо друго, освен отвращение към мъжете, които се облизваха подир ромските жени, докато те се въртяха и приклякваха, а украсените им със звънчета разноцветни поли се вдигаха високо, за да разкрият голите им бедра.

Остарелите дядо и баба на Данте, Шандор и Карлота, бяха опънали палатката на гадателите по молба на самия граф. Но Данте знаеше от опит, че на циганите се гледаше отвисоко, затова беше нащрек, застанал наблизо, ако се наложи да помогне на някого. Той много обичаше дядо си и баба си, за да позволи нещо да им се случи заради непредсказуемостта на гаджите, които не разбираха тяхната култура.

Облегнат на едно дърво, Данте се загледа във високопоставените гости на графа. Тълпата се състоеше предимно от лондонски контета и благороднички, облечени в причудливи рокли, които оставяха по-голямата част от гърдите им голи. Погледът му се спря на една жена с ръждивочервеникава коса, събрана на темето в красива прическа, която правеше блестящите й бели рамене и дългата, грациозна шия да изпъкват още повече. Елегантната й рокля в тъмносиньо подчертаваше съвършено фигурата й и Данте остана няколко минути да я съзерцава, питайки се как ли ще изглежда без дрехи.

Сякаш осъзнала безмълвния му поглед, жената обърна глава към него. Очите им се срещнаха за един зашеметяващ момент, преди тя да се обърне, освобождавайки младежа от омагьосващия си поглед. Данте нерешително насочи вниманието си към танцьорите и особено към Лорета, пищна циганка, която добре познаваше. През тълпата мина лек шепот, когато полата на Лорета се завъртя около тънката й талия, оголвайки дългите й, стройни крака.

Данте се усмихна, познаваше удоволствието да бъде между златистите бедра на Лорета, защото много пъти беше изпитвал сладката й страст, откакто беше завършил образованието си в Кеймбридж. После се намръщи. Само като си помислеше за онези пропилени години в университета, и настроението му спадаше. Така и не можа да разбере защо трябваше да изостави любимите си хора и да живее сред такива, които го презираха заради златистата му кожа и популярността му сред жените.

Онези години далече от семейството му бяха най-лошите в неговия живот, и то заради обещанието на Шандор и Карлота пред благородния му дядо. О, да, той знаеше, че баща му и дядо му са го изоставили, но това нямаше никакво значение. Шандор и Карлота му бяха дали цялата любов, от която беше имал нужда. Ненавиждаше кръвта на гаджите, която течеше във вените му, и се опитваше да не мисли за тази чужда част от себе си.

С ъгълчето на окото си той видя син проблясък да изчезва по пътеката, която водеше към беседката, намираща се на известно разстояние от мястото, където гостите се бяха събрали, за да гледат танците. Дали жената нямаше среща с любовник, запита се Данте. Сякаш теглен от невидимо въже, той погледна още веднъж към златистите бедра на Лорета, преди да се измъкне и да поеме по пътеката след жената в синьо.

Вървеше на безопасно разстояние след нея, после се притаи зад едно дърво, когато жената влезе в беседката. Остана скрит дълго време, чакайки любовника на жената, но никой не се появи на пътеката, за да се присъедини към нея. Привлечен от нещо, което не можеше да обясни, измъчван от любопитство, Данте излезе иззад дървото и влезе в беседката.

Намери жената, седнала на подплатена с възглавници пейка, да се взира в ръцете си. Прокашля се. Тя вдигна очи, видя го и издаде лек вик на изненада. Скачайки на крака, красавицата полека започна да се отдалечава от него.

— Кой сте вие? Защо ме проследихте дотук? Не се приближавайте, иначе ще викам.

Погледът на Данте заброди свободно по пищното й тяло. Тя беше несравнимо прелестна, тялото й беше сочно и зряло, нито много ниска, нито прекалено висока. Данте си представи стройните, дълги крака под полите й. Беше погледнал в очите й и беше разбрал, че са с наситен виолетов оттенък, никога досега не беше виждал очи с такъв цвят.

— Закъснява ли любовникът ви, милейди? — запита той.

Лейди Есме Харкорт се взря в циганина с едва прикривано презрение. Беше чувала какви ли не истории за циганите, за да знае, че този не е намислил нищо добро. Макар да беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала, все пак беше циганин. Есме не можеше да забрави какво се беше случило на един селски панаир, когато беше малка и един циганин се беше опитал да я вземе от бавачката й. Малката Есме беше избягала с викове. След това й бяха казали, че циганите са искали да я откраднат. Оттогава беше започнала да се бои от тях, дори ги мразеше.

Есме разгледа циганина пред себе си много подробно, докато жадният му поглед бродеше по цялото й тяло. Просто облечен в износени тъмни панталони, бяла риза с отворена яка и безвкусен пурпурен жакет, той никога не би могъл да мине за един от контетата на празненството на лорд Хотърн. Червената кърпа, небрежно вързана на врата му, привлече погледа й към лицето му. Той беше красив, с някаква сурова красота, стига човек да харесва златокожите мъже с къдрави черни коси, тъмни очи и прави черни вежди. Есме трябваше да стисне юмруци, за да не отмести една непокорна къдрица от челото му.

Тя усети нещо тъмно и мрачно у него, готово да избликне на повърхността, неизследвана дълбочина, качество, което повечето жени намираха за привлекателно. Очите им се срещнаха, неговите бяха тъмни, натежали от обещание и с недотам добри намерения. Тя се дръпна назад, колкото можа, докато гърбът й не опря в стената на беседката.

Той пристъпи дебнешком към нея и спря, разтворил крака, чист образ на животинска агресия, безсрамен и дързък. Дали този циганин не смята да я нападне?

— Какво искате? — запита тя с все по-нарастваща паника.

— Не съм сигурен. — И той хвърли поглед зад гърба си. — Очаквате ли някого?

— Със сигурност не и вас — отвърна Есме. — Само исках няколко минути уединение. Толкова ли е трудно да го разберете? Моля ви, оставете ме.

— Защо красавица като вас ще търси уединение? Като на всички благородни гаджи, и на вас всичко ви е поднесено на сребърно блюдо.

Очите на Есме блеснаха яростно.

— А като всички цигани и вие вземате каквото поискате. — Тя изправи рамене. — Ще ми направите ли нещо лошо?

Тя видя учудване в очите му и веднага разбра, че няма защо да се страхува от него… физически. Но той си беше циганин и всички знаеха, че не може да им се вярва.

— Защо ме проследихте?

Данте вдигна рамене.

— От любопитство, предполагам. Видях ви да се измъквате и се запитах какъв ли любовник си имате.

— Това не е ваша работа, но аз нямам любовник. И както казах, просто исках да остана за малко сама. И тъй като мъжете се облизваха около онази безсрамна танцьорка, помислих, че никой няма да забележи, ако се отдалеча.

— И вашият мъж ли се облизва покрай Лорета?

Есме вдигна рамене. Изобщо не я беше грижа какво прави Калвин. Не изпиташе особено нежни чувства към годеника си. Бъдещият й съпруг беше избран, но не от нея. Покойният й баща и маркиз Алстън отдавна бяха уредили тя да се омъжи за онзи, който щеше да наследи титлата на маркиза. И виконт Калвин Лонсдейл беше наследникът на лорд Алстън. За щастие, нейният чичо и настойник лорд Парктън като че ли не бързаше с брака между нея и Калвин.

— Вземам мълчанието ви за „да“ — каза Данте.

— Може да вземете мълчанието ми за знак, че искам да бъда сама.

Данте се приближи на една крачка. Посегна и прокара пръст по гладкия сатен на бузата й. Тя си пое остро дъх.

— Не ме докосвайте.

— Плашите ли се от мене?

— А трябва ли? Вие сте…

Тя стисна плътно устни, страхувайки се да не би оскърблението да го разгневи.

Пълните му устни се изпънаха в строга линия. Една вена запулсира на бузата му.

— Май щяхте да ме наречете мръсен циганин.

— Вие го казахте, не аз.

— Не мислите ли, че мога да усетя презрението ви към мене и хората като мене? Но вашите мъже като че ли харесват нашите жени — изсъска той, спомняйки си за баща си, който беше направил дете на майка му, а после се беше отрекъл от него.

— Не знам нищо за вас — отвърна веднага Есме.

Защо той не си тръгваше?

— Някога целувал ли ви е циганин?

Данте нямаше представа защо я дразни, освен че устните й молеха за целувка.

— Няма да посмеете! — извика Есме, очевидно изплашена от идеята да бъде целуната от циганин.

Не биваше да казва това на Данте.

— Няма ли? Само опитайте, милейди.

Есме се опита да го заобиколи, измервайки на око разстоянието между циганина и изхода. Той никак не беше дребен. Винаги й се беше струвало, че циганите са ниски и слаби, но този мъж беше висок, широките му рамене и мускулестото му тяло като че ли изпълваха беседката. Само един поглед стигаше, за да разбере, че той е достатъчно силен, за да направи каквото си иска с нея.

Почти беше минала покрай него, когато той я сграбчи през кръста и я привлече към себе си.

— Не бързайте толкова, милейди.

— Казах ви да не ме докосвате.

Тя погледна с надежда над рамото му, търсейки помощ, но пътеката беше пуста. Бяха наистина сами. Звуците на музиката стигаха до тях и тя разбра, че танцуващите цигани още държат публиката в транс. Само този циганин ли я беше видял да се измъква?

Неговите устни бяха толкова близо, че тя усещаше дъха му да докосва бузата й. Миризмата му не беше такава, каквато беше очаквала. Вместо на чесън и немита плът той миришеше на сапун, мента и бор. И макар че дрехите му бяха малко необичайни, се виждаше, че са чисти.

— Как се казвате, милейди? — запита Данте.

Това беше нещо, което Есме не би му казала за нищо на света.

— Името ми не е ваша работа.

— Искам да знам името на жените, които целувам, но при вас ще направя изключение.

— Защо го правите? — прошепна тя.

Не можеше да говори, камо ли да мисли. Миризмата му, чувственият му глас, тъмните му, замислени очи — цялата тази смъртоносна комбинация превръщаше коленете й в желе. Как можеше този циганин да й въздейства така, както никой друг мъж досега? Не можеше да понася Калвин да я докосва, нито пък друг от познатите й мъже.

Циганинът сведе глава.

— Ще ви целуна, защото искам. Никога ли не ви се е приисквало да направите нещо, което не бива да правите?

Езикът й облиза устните й. Стори й се, че го чува да изохква, но реши да не обръща внимание.

— Не, никога.

Топлината на огромното му тяло я заливаше като висока вълна. Това чувство не й хареса. Тогава способността й да мисли изчезна, когато устата на циганина плени нейната. Не просто я плени, а я погълна. Никой никога не я беше целувал така дълбоко. Никога не се беше чувствала така безпомощна, така завладяна, така… възбудена.

Езикът му напираше срещу затворените й устни. Устата й несъзнателно се отвори пред настоятелния му език. Тя искаше да почувства отвращение, но реакцията й беше изненадано удоволствие. Целувката на циганина не беше това, което беше очаквала. Тя нямаше особен опит, но инстинктивно разбираше, че циганинът е извънредно опитен. Мъж, който се беше наслаждавал на много любовници. Тази мисъл разтърси Есме и я върна към действителността. Ако някой я видеше с този циганин, обществото щеше да се отрече от нея.

Гневна червенина изби по бузите й. Как смееше той да я третира като някаква лека жена? Тя беше дама, дъщеря на граф. Заслужаваше уважение, особено от циганин… особено от циганин. Тя го отблъсна й се изтръгна от прегръдката му. Гневът извираше от нея в непрестанни вълни.

Вълнение пробяга през Данте, последвано от мигновена възбуда. Всяка разгневена жена го възбуждаше, но тази жена беше великолепна в яростта си. Виолетовите й очи буквално димяха от презрение, гневна червенина обагряше алабастровата й кожа, а малката й, заострена брадичка беше вдигната предизвикателно. Макар Данте да беше имал много любовници, и циганки, и гаджи, той веднага разбра, че иска тази тайнствена жена в леглото си. За съжаление, презрението, което четеше в изражението на лицето й, охлади възбудата му. Никога в живота си не беше насилвал жена, те сами идваха в леглото му и винаги бяха готови за него.

— Може да съм си навлякъл гнева ви, милейди, но не заслужавам презрението ви. Няма да ви безпокоя повече.

Изобразявайки подигравателен поклон, той се обърна и се отдалечи. Сложила пръст на устните си, Есме го наблюдаваше как си отива. Никой мъж досега не се беше отнесъл с нея с такова неуважение. Трябваше да каже на лорд Хотърн и да го остави да се оправя с циганина. Но какво би могъл да направи негова светлост? Циганите живееха по собствени правила. Винаги й бяха казвали, че те са крадци и джебчии, техните жени бяха неморални и лишени от скромност. Погледът й проследи отдалечаващия се гръб на Данте. Поне един от техните мъже беше женкар.

Есме реши, че е време да си тръгне оттук. Но пътят й беше препречен от мъжа, когото се беше опитала да избегне.

— Значи тук си се скрила.

Тя преглътна един стон. Калвин Лонсдейл беше последният човек, когото искаше да види.

— Просто исках да остана сама за няколко минути.

— Чичо ти ме прати да те намеря.

— Тъкмо щях да се върна на тържеството. Циганите тръгнаха ли си вече?

— Сега си прибират нещата. Всички влизат вътре за танците. Първият танц е мой.

— Наистина не ми се танцува.

Калвин присви тънките си устни, което промени донякъде приятните му черти в маска на неодобрение.

— Чичо ти ще се ядоса, ако не те види да танцуваш с мене. В края на краищата, аз съм твоят годеник.

— Още не, Калвин, и може би никога. Чичо отдавна не ми е говорил за годеж.

— Чичо ти иска да те види добре омъжена. Ще стана маркиз Алстън, след като моят вуйчо почине. Бракът между нас двамата е именно това, което винаги са искали чичо ми и баща ти.

— Още не си лорд Алстън. Вуйчо ти е в превъзходно здраве.

— Той е стар — напомни й Калвин.

Хвана я за лакътя и я поведе по пътеката. Годеникът не беше висок, двамата бяха почти на една височина. Не беше и мускулест. Есме подозираше, че си слага подплънки на раменете и на някои други части от анатомията си, за да изглежда по-мъжествен, отколкото е. В сравнение с циганина Калвин беше незначителен мъж с незабележими пропорции.

Есме не го искаше. Ако не можеше да се омъжи по любов, изобщо нямаше да се омъжи. Когато станеше на двадесет и пет години, щеше да поиска наследството си и да се занимава със собствения си живот. Тя вярваше, че любовта съществува, защото я беше видяла у родителите си. За съжаление, те бяха починали рано, затова леля й и чичо й бяха станали нейни настойници.

След смъртта на леля й чичо Даниел беше станал единственият й настойник. Есме знаеше, че чичо й я обича, но си пожелаваше той да не беше настоявал толкова много да я види задомена с блестящ брак.

Мълчанието на Есме като че ли разпалваше гнева на Калвин.

— Есме, какво ми има, че не ме харесваш?

Тя спря внезапно и го накара също да спре.

— Обичаш ли ме, Калвин?

— Да те обичам ли? Това пък откъде ти хрумна? Ние сме равни по ранг и трябва добре да се разбираме.

Тя тръгна отново по пътеката. Не искаше просто да се разбира със съпруга си. Искаше да го обича. Никога не би могла да обикне Калвин. Не бяха един за друг. Нямаха нищо общо. Освен че беше слаб, той играеше хазарт и харчеше пари, с които не разполагаше. Тези черти нямаше как да й харесват. Беше чула, че е толкова задлъжнял, че щеше да му трябва половината състояние на вуйчо му, за да избегне затвора за длъжници. Харчеше, защото предполагаше, че ще наследи титлата маркиз Алстън, въпреки че маркизът беше жив и здрав и нямаше изгледи скоро да умре.

Есме беше странно разочарована, когато стигнаха до къщата и се оказа, че циганите са си тръгнали и всички се събират вътре за танците. Добре, помисли тя. Нямаше нужда да види циганина, за да си спомни колко нахален и арогантен беше той. Ако никога повече не го видеше, още по-добре.

Данте се върна при катуна заедно с танцьорите, дядо си и баба си. Малката група образуваше шумна и весела процесия. Довечера щеше да има празник с песни и танци, с много пиене, а след това мъжете щяха да си изберат жени и да потърсят други удоволствия.

Когато стигнаха до лагера, Данте отведе коня си в ограждението, където държеше конете, които обяздваше и продаваше на селските панаири. Това беше занимание, което много му харесваше. Парите от продажбата на конете щяха да помогнат на дядо му и баба му да изкарат зимата, чак до следващия пролетен панаир. Шандор се присъедини към него в ограждението.

— Къде изчезна следобеда? — запита той. — Лорета каза, че те е видяла да се отдалечаваш, докато е танцувала.

Данте сви рамене, спомняйки си с наслада за целувката, която беше откраднал от английската благородничка. Щеше пак да я целуне, само да не беше това нейно явно презрение. Никой мъж или жена, които се отнасяха с презрение към него, не си струваха да се занимава с тях. Но, господи, тя беше възхитителна. Възхитителна и забранена.

— Имах нужда да се пораздвижа и реших да се поогледам наоколо — обясни Данте.

— Изглеждаше ми неспокоен. Дори Карлота забеляза колко си неспокоен. Добре ли си? Ти като че ли харесваше Лорета. Може би трябва да се ожениш за нея.

Данте се изсмя презрително.

— Лорета харесва много мъже. Аз съм само един от тях. Не се страхувай, дядо, когато намеря жена, която ми харесва, ще се оженя.

Шандор се ухили и отпуснатата кожа покрай очите му се набръчка.

— Това казвах и аз на Карлота. Но тя иска да поеме в ръцете си твоето дете, преди да умре.

— Вие с баба имате още много години пред себе си, дядо. След като продам конете си на Бедфордския панаир, смятам да купя малка вила, където можете да се установите. Скитането е за млади хора.

— Не мога да живея като гаджо. Знаеш, че не е разумно да ми предлагаш такива неща, Данте. Аз съм ром и се гордея с това. Ще умра така, както съм живял, във фургона си. Ще вечеряш ли днес с нас?

— Не съм ли вечерял винаги с вас? Харесва ми как готви баба, затова не ми се иска сам да си готвя.

Шандор кимна и каза:

— Радвам се, че Лорета не е жената, с която искаш да прекараш живота си. Тя ще те съсипе.

Данте се разсмя и за един кратък момент мрачното изражение на очите му се проясни.

— Лорета твърде много обича мъжете, за да остане вярна на един, дядо. Не искам такава жена. Когато сложа детето си в ръцете на баба, искам да съм сигурен, че е мое.

Шандор се отдалечи усмихнат. Данте обърна вниманието си към конете. Те бяха неговата гордост и радост, глезеше ги и никога не се уморяваше да ги чеше. Три от кобилите му се бяха ожребили тази година и поколението обещаваше да бъде също така красиво като родителите си.

— Конете ти са по-важни от мене.

Данте погледна през рамо към Лорета и се усмихна.

— Не е точно така — подразни я той.

Свивайки червените си устни, младата циганка тропна с крак.

— Ти си невъзможен, Данте. Не се интересуваш от мене след всичко, което съм ти дала. Знаеш, че те предпочитам пред всичките си други любовници. Да дойда ли във фургона ти тази нощ?

— Не тази нощ, Лорета. Имам други планове.

Очите й блеснаха от ярост.

— Ще идеш да се видиш с някоя от тях. Как можеш да се любиш с тия белезникави гаджи?

— Казал ли съм, че отивам на среща с жена?

— Няма нужда. Не съм глуха. Чух ги да се хвалят пред приятелките си с красивия си любовник циганин, докато им танцувах. Знам, че ти си този любовник, за когото говорят.

— Признавам, че не си единствената, която харесвам, знам и че не се ограничаваш само с мене. Нека нещата останат така, Лорета. Сега, ако ме извиниш, Карлота ще се сърди, ако закъснея за вечеря.

Лорета си тръгна сърдита, нарочно спирайки, за да пофлиртува с Роло, един от приятелите на Данте. Той не почувства никаква ревност, когато двамата изчезнаха във фургона на Роло.

Данте пак провери жребчетата си, преди да се присъедини към Шандор и Карлота. Седна на един пън и прие паница задушено, което беше къкрило на огъня почти целия следобед. Започна да се храни с апетит, наслаждавайки се на гозбата на Карлота. Всичките му апетити бяха завидни. Току-що беше изял последната хапка хляб със сос, когато един мъж влезе на кон в лагера.

Данте веднага зае отбранителна позиция, ставайки, за да посрещне непознатия. Мъжът слезе от седлото. Когато Данте видя, че не носи оръжие, се успокои.

— Изгубихте ли се? — запита Шандор. — С какво можем да ви помогнем?

— Казвам се Тревър Дънст. Търся Шандор и съпругата му Карлота.

Данте замръзна.

— Какво искате от тях? Не са направили нищо лошо.

— Не искам да им сторя нищо лошо — поясни Дънст. — Просто искам да им задам няколко въпроса за внука им Данте.

Шандор избута Данте настрана.

— Какво е направил?

— Нищо, което да ми е известно. Неговият благодетел ми плати, за да го намеря.

Данте пристъпи напред.

— Не търсете повече. Аз съм Данте. За кого работите и какво иска той от мене?

— Нае ме дядо ви, маркиз Алстън. Иска да ви види.

Устните на Данте се извиха презрително.

— Нямам желание да се виждам с този човек.

— Може би трябва да поразмислиш, Данте — намеси се Карлота.

— Защо? Той се срамуваше от мене. Ти и дядо ми сте единствените роднини, които искам да познавам.

— Това ли да кажа на маркиза? — запита Дънст. — Той няма търпение да ви види и да говори с вас.

— Не искам…

— Може би трябва да отидеш, Данте — посъветва го Шандор. — Няма да ти навреди да го изслушаш. Той плати за образованието ти.

— Образование, което не съм искал, нито ми е било нужно — намръщи се Данте. — В училище страняха от мене. Синовете на богаташите ми се присмиваха, защото съм циганин. Мразеха ме, както и аз ги ненавиждах.

— Но ти се учеше — осмели се Карлота.

— Да, учех се как да бъда джентълмен, колкото и да ми е безполезно. Аз съм ром и винаги ще си остана такъв.

Шандор и Карлота размениха многозначителни погледи.

— И двамата мислим, че трябва да разбереш какво иска маркизът — посъветва го Шандор. — Той сигурно си има причина, за да те потърси.

Упоритата природа на Данте отново взе връх.

— Не искам да имам нищо общо с този човек.

— Не сме далече от Алстън Парк, какво може да ти навреди? — настоя Карлота. — Катунът ще пътува заедно с тебе и ще се установим на лагер в ливадата близо до имението на Негова светлост.

Данте реши, че дядо му и баба му искат той да отговори на молбата на маркиза, но нямаше да му бъде лесно да се изправи лице в лице с мъжа, който беше отрекъл съществуванието му. Той презираше благородния си баща и също толкова благородния си дядо. Баща му не се интересуваше от него. През всичките си двадесет и осем години Данте не го беше видял нито веднъж и не беше чул нищо за него. В ума му съществуваха само Шандор и Карлота, единственото семейство, от което имаше нужда.

— Мисля, че би трябвало да отидеш при маркиза — каза Шандор.

— Имам чувството, че става дума за нещо важно.

— Този човек не означава нищо за мене — изръмжа Данте. — Но заради вас ще се срещна с него. Ако не поради друга причина, само за да му кажа какво мисля за него.