Цикъл „Просъници“

Просъница ХІІ

Безсилен

за пореден път спирам

умирам

но после ставам

и продължавам

борбата

със съдбата

с меча в ръка

сам на света

срещу морето

което

вече

също е меч

бич

на онзи гад

непознат

на злото

окото

изълнено

препълнено

с мъка

разлъка

борба

лъжа

свобода

и една мечта…

Да изплуваш

без да можеш да плуваш

бряг да откриеш

и там да се скриеш

корабът на надеждата да пори вълните

без да го удрят на боговете мълниите

да стигне до онзи нов свят

непознат

от другата страна на земята

който е вътре в главата

нереален

но кристален

чист, непорочен

да бъдеш във него заточен…

Но не-

не ще

и няма никога да бъде

ти завинаги си принуден

тук да останеш

като другите да станеш

в безсилиено си утеха да намираш

да потъваш без да спираш

докато накрая не стигнеш при нея

вълшебната фея

която там

но ням

те изпраща

но без билет за връщане

добрата

горката

обречена

в черно облечена

на безсмъртие

без милосърдие

без възможен изход оттук

оставаща вечно в този свят на законите му напук

за другите всесилна

за себе си безсилна

жена

с коса —

смъртта…