Цикъл „Просъници“

Просъница ІХ

В страх

и грях

живея

старея

опитвам да пея

по малко се смея

с надежда

поглеждам

света

след нощта

тя тлее —

че пак ще изгрее

новият ден

необременен

променен

все още неизвретен

през доброто в очите ми изкривен…

По-късно

лъсва

истината —

едната —

че той

не е мой,

че вместо добро

гради се от зло,

че вместо красота

в него властва разрухата

на душите

на очите

на плътта

на мисълта

но

има едно

което

събужда пак детето

и го крепи

въпреки

всичко

да не стане зъл чичко

като другите —

лудите,

дето се будите

и със света се променяте

облика си сменяте

сърцата си отдавате

и на Дявола слуги с делата се ставате…

А тя

е мисълта

за любовта

за песента

за добротата

за красотата

за чистотата

за душата

едната

и истинската

същност

която сме всъщност —

ЧОВЕК…

дано наистина да сме такива…