Да изкушиш звяра

Глава 19

Едва се бе разсъмнало, когато Калън събуди Меринъс. Той сложи ръка на устата й и с тих, съскащ глас, прошепна в ухото й, да мълчи. Взирайки се изненадано в него, младата жена кимна. Едва разпозна свирепия мъж пред себе си.

Изражението му бе сурово и застрашително на слабата светлина в стаята. По-ужасяващ бе фактът, че беше облечен в униформа, косата му бе вързана отзад, а кехлибарените му очи блестяха зловещо в мрака на помещението.

— Ето — той дръпна тениската през главата й и натика шортите в ръцете й. — Облечи се бързо.

Докато тя нервно издърпваше шортите нагоре по бедрата си, той й подаде чорапите и обувките.

— Побързай — подкани я, докато тя ги нахлузваше и завързваше връзките с треперещи пръсти.

Меринъс бързаше да се облече, а Калън натъпка няколко малки кутии в раницата и макар движенията му да бяха забързани, изглеждаха напълно овладени. Мускулите изпъкваха под дрехите, стегнати и твърди, а тялото му бе напрегнато от приготовленията заради опасността. Това не бе спокойно събуждане.

— Какво става? — гласът й бе изпълнен с объркване, въпреки че се опиваше да го запази до нисък шепот.

— Имаме компания. Войници — Калън сграбчи ръката й, когато тя приключи с обличането, и я задърпа към вратата.

Едва тогава Меринъс видя матовия проблясък на пистолета, който той държеше в ръката си. Малко и смъртоносно, сребристочерното оръжие блестеше леко в тъмнината, напомняйки й за смъртта, която винаги го заобикаляше. Тя пое дъх дълбоко и внимателно го последва, след като я бе издърпал от леглото. Като държеше другата си ръка предпазливо обвита около кръста й, Калън я измъкна от спалнята и я поведе надолу по тъмния коридор.

Меринъс не можеше да чуе нищо. Напрягаше се да чуе всеки звук, различен от обичайния, но всичко, което долови бе пълна тишина и притъпеното туптене на собствения й пулс. Двамата се движеха внимателно по коридора, придържайки се плътно до стената, докато той я водеше към кухнята. Дръпвайки я надолу, за да се наведе по-ниско, Калън я поведе от помещението за хранене към вратата на гаража. Завъртя безшумно бравата и се придвижи бавно, оставайки все така бдителен.

Дръпна вратата и двамата се втурнаха по бетонния под към друга — скрита врата, която се отвори, преди да достигнат до нея. Шера им махна енергично. Тя също бе облечена в униформа и с пистолет в ръка.

— Облечи я — Калън избута Меринъс към Шера и се насочи към доктора, който опаковаше оборудването с отчаяна бързина.

— Остави всичко, което не ти е необходимо. Само проби и бележки, Док — Калън грабна няколко чанти, съдържащи такива неща и ги натовари в чакащия джип, паркиран в другия край на пещерата. — Нямаме време за останалото.

— Колко са близо? — Шера погледна назад, докато сваляше шортите и тениската на Меринъс.

— Ще преминат през системата за сигурност след няколко минути. Няма да им отнеме много време да открият скритите врати — изрева Калън. — Вземай си боклуците и да се махаме оттук. Тайбър и Танер са по следите им, а в момента те работят по вратите.

Меринъс бързо се преоблече. Докато се бореше да се обуе отново, тя погледна нагоре. Едва тогава видя малките слушалки и микрофона, които той носеше на главата си. Калън каза нещо тихо в тях, докато товареше друга кутия в джипа.

— Ами Дейън? — попита го Шера, докато Меринъс обуваше панталоните и нахлузваше обувките си.

— Няма връзка — гласът на Калън бе суров, студен.

— Избягал е отново? — попита Шера изумено, с пулсиращ от гняв глас. Очевидно не бе необичайно за Дейън да е извън огневата линия, когато възникнат неприятности.

— Претъпкан е — мъжът пренебрегна въпроса й. — Шера, ти и Даун изведете Док от тук. Отидете на безопасно място и ме чакайте. Знаеш какво да правиш, ако изгубиш връзка с мен.

Меринъс усети как страхът пропълзява по тялото й. Какво щяха да правят? Ами Кейн? Шера трябваше да се срещне с него тази сутрин, бе чула това.

— Ти обеща Шера да се срещне с Кейн — студеното изражение на Калън я прониза през стаята.

— И докато не говорих с този главорез брат ти, никой не ни беше нападал — изрече той. — Докато не разбера дали той е този, който ни е предал, ще му се наложи да чака, където е. Това не е някаква малка група, като предишната, Меринъс. В момента ни напада отряд от над дузина войници. Този път няма да поемат никакви рискове.

Тя поклати глава от обвинението в тона му.

— Не го е направил Кейн. Той не знае къде сме.

— Кейн е войник, Меринъс — изръмжа мъжът. — Може да проследи този шибан телефон и да ни открие за минути. Ако не бях толкова разсеян, заради твоите тревоги и страхове, щях да се сетя за това. Изложих на риск всички ни, заради собственото си невежество.

Тя прехапа устни, когато той тръгна бързо към нея, носейки огромна раница на гърба си и една по-малка на рамото си.

— Трябва да тръгваме — сграбчи китката й и я задърпа след себе си, докато Шера и доктора тичаха към джипа. — Надявам се, че войниците ще видят следите от джипа и ще ги следват, доколкото могат. Шера и Док няма да имат проблеми да излязат на открито, защото районът често е използван от ловци и пътят до тук не е известен. Съществува по-малък, скрит коридор, който ще ни отведе в планините.

— Как ще ни помогне това? — Меринъс се опитваше да върви в крачка с него, докато той бързаше през тесния тунел, който водеше през планината, в която се намираха в момента.

— Защото аз познавам шибания район, а те не — извика той. — Не сме в безопасност никъде другаде, Меринъс, само тук.

— Да се обадим на Кейн — изпъшка тя, когато Калън я дръпна към един тъмен процеп.

Той избута един голям камък от пътя им, дръпна я във вътрешността на мрачен коридор, след това отново го търкулна на мястото му. Секунди по-късно малък лъч светлина освети пътя им.

Меринъс можеше да усети как истерията и паниката я заливат. Калън смяташе, че Кейн ги е предал, а тя не можеше да измисли начин да го убеди в противното. Знаеше, че брат й никога няма да я постави в ситуация, при която може да бъде сериозно ранена. Малко натъртена, но никога наранена.

— Може би не са войници — Меринъс се бореше за въздух, докато той тичаше по тесния коридор, теглейки я след себе си, принуждавайки я да го следва. — Може би са Кейн и братята ми.

— Тогава са дошли по грешен начин — отсече Калън. — Които и да са там, носеха оръжия, Меринъс, при това много. Това беше първото нещо, което подуших. Бяха под прозореца на нашата спалня, преди да те събудя. Ако са били братята ти, трябваше да почукат. А и Тайбър щеше да разпознае семейството ти.

— Кейн няма да те нарани — заяви младата жена.

— По дяволите, Меринъс, копелето има достатъчно ум, за да разбере, че животното е чукало неговата сестричка. Той бе освирепял по телефона. Ако бях на негово място, вече щях да съм го убил.

Думите му я накараха да се изчерви. Разбира се, че Кейн сигурно знаеше, но въпреки това тя не мислеше, че би се втурнал слепешком и би направил нещо толкова импулсивно, без първо да прецени ситуацията. Това не бе характерно за него. Но младата жена вече нямаше въздух да продължава да спори с Калън. Той водеше бързо по коридора, а стъпките му бяха безшумни. Тя се опитваше да запази движенията си също толкова тихи. Обувките й бяха с меки подметки, но въпреки това се чуваше влачене и драскане на кожа по камъка, а шумът сякаш отекваше около нея.

Двамата като че ли изминаха безкрайно много мили през каменната пещера, преди Калън да забави ход. Той започна да се движи по-спокойно, а главата му се наклони, докато се ослушваше предпазливо.

— Готови сме да излезем от тунела. Искам да стоиш тихо, Меринъс, и да останеш зад мен — предупреди я той, когато спря и притисна уста в ухото й, за да говори. — Без значение какво ти казвам да направиш, ти ще го изпълняваш и то бързо. Разбра ли ме?

Гласът му отново бе тих, животинското трептене в него накара сърцето й да започне да бие неконтролируемо. Меринъс бързо кимна с глава, когато той я погледна. Очите му блестяха в тъмнината, замъглено златисти, яростни и студени.

Калън изгаси малкото фенерче и бавно зави зад ъгъла, движейки се безшумно към слабата светлина, идваща отпред. Спря, пръстите му покриха устните й, а главата му се наклони, ослушвайки се внимателно. Избута я към стената, като й направи знак да стои там тихо.

Щеше да продължи без нея. Меринъс буйно разтърси глава и пръстите й сграбчиха ръцете му. Тогава чу звук, тътрене на крака и леко драскане по каменния под. Очите й се разшириха, страхът я заля, тези на Калън се стесниха, като я притисна по-силно към стената с предупредително изражение. Извади пистолета от колана си и започна да се отдалечава от нея.

Меринъс пое дълбоко и безшумно дъх. Опитваше се да запази дишането си нормално, а сърдечния ритъм — бавен. Не можеше да чуе нищо от ужасното туптене на кръвта, препускаща в тялото й. Беше изплашена. Собственият й страх бе като отделно същество, което я задушаваше, сподавяше въздуха в гърлото й, докато Калън се отдалечаваше безшумно от нея. Меринъс наблюдаваше лицето му и видя студената заплаха в изражението му. Това не бе любовникът, който бе опознала през последните няколко дни, или дразнещата, неуловима плячка, която преследваше преди седмици. Сега Калън бе съществото, което тези проклети учени бяха създали. Студен, безмилостен мъж, чието тяло бе напрегнато и готово за битка.

„Стой“ произнесе само с устни той.

Тя кимна, не искаше да го тревожи. Кейн много пъти я бе предупреждавал за опасността, един войник да разруши концентрацията му при битка. Той трябваше да бъде способен да се сражава без натоварването от вътрешен или емоционален конфликт. Меринъс се притисна по-силно към скалата, като го гледаше отчаяно, и се молеше той да разбере, че тя ще тръгне, когато й каже.

Калън се усмихна леко и одобрително, след което изчезна от погледа й. Една сълза се отрони от окото й.

Калън можеше да ги подуши въпреки миризмата, с която те глупаво мислеха, че могат да прикрият присъствието си. Нямаше начин да скрият вонята на пот и желанието за убийство. Бяха добри, трябваше да им го признае. Ако не беше миризмата, той никога нямаше да разбере, че са там, преди да чуе тътренето на крака. А то щеше да бъде замаскирано от собственото му тичане по коридора. Хората, изпратени след него, бяха добре обучени и непоколебими. Опасни.

Тайбър и Танер още бяха от другата страна на пещерите, подсигуряващи бягството на Шера и доктор Мартин. Нямаше кой да му се притече на помощ. Само Бог знаеше къде се е дянал Дейън. Както обикновено, той бе изчезнал, щом се бе задала неприятност. Трима войници чакаха Калън в малката пещера, където свършваше коридора. Хубавото бе, че те явно смятаха, че ще го чуят навреме, за да могат да реагират. Не се криеха, а стояха на открито.

Калън измъкна ловджийски нож от калъфа на бедрото си, притисна го внимателно в дланта и пристъпи напред. Оръжието полетя към рамото на мъжа, който пръв вдигна оръжието си. Той се строполи на земята, а Калън обърна пистолета си към втория, докато с другата ръка измъкна нов нож от калъфа и го запрати към рамото на войника.

— Не искам да ви убивам, копелета, но ще го направя — тихо изрече той, пистолетът му се насочи към ранените и силно изненадани войници. Той изгледа студено последния останал изправен, който държеше предпазливо ръцете си на височината на раменете.

— Не сме тук, за да те убием, Лайънс. Само искаме момичето — думите изненадаха Калън и той изръмжа ниско и опасно.

— Защо я искате? — попита тихо.

Войникът сви рамене.

— Заповед на Съвета. На тях не им пука за теб.

Може би Съвета знаеше? Как биха могли да разберат, освен ако Кейн не им е предал за обаждането?

— Хвърли към мен колана си — Калън посочи пластмасовите въжета, които войникът носеше на кръста си.

Той помръдна внимателно. Калън видя изпъкналите му мускули, намерението в очите му. Изтегли последния нож и се прицели, което накара войника да се усмири.

— Следващото копеле, което се опита, ще го получи в сърцето — предупреди ги той. — Сега направи каквото ти казах, много внимателно.

Коланът падна в краката му. Калън хвърли две от въжетата обратно към изправения войник.

— Погрижи се за приятелите си — нареди и проследи безчувствено с поглед как примките бяха омотани около китките на мъжете, след това затегнати, но не достатъчно да се ограничи притока на кръв. — Седни. Ръцете зад гърба — махна той с пистолета към него, посочвайки пода.

Войникът въздъхна и направи каквото му бе наредено.

— Защо искат момичето? — повтори въпроса си Калън, връзвайки мъжа, след това постави лента на краката и на тримата. — И този път ми отговори, или ще се пролее кръв, при това много.

Калън чу скърцане със зъби. Те бяха обезвредени ефективно и лесно. Това нямаше да се отрази добре на репутацията им.

— Аз получавам единствено заповеди — войникът сви рамене, а обветреното му, загрубяло лице бе примирено. — Не знаем защо я искат. Наясно сме само, че тя е твоя жена и сега те смятат, че е собственост на Съвета.

Ярост изгори стомаха му. Собственост на Съвета. Стока за еднократна употреба. Ако те знаеха, че Меринъс е негова жена, тогава животът й бе в по-голяма опасност, отколкото неговия в този момент. Обиколи мъжете, като откриваше и издърпваше смъртоносни ножове от скрити калъфи и каиши на обувки. Малки ножове се появиха изпод яките на ризите и напъхани в калъфи под дрехите. Съществуваха милион места, където да се скрие оръжие и той само се надяваше да е открил тези, които използваха войниците.

— Кога получихте заповед, да дойдете тук? — попита го Калън сурово.

— Късно снощи. Бяхме натоварени в един самолет на Съвета и доведени тук.

— От къде ви взеха?

Войниците изсумтяха.

— Виж, Калън, ти знаеш по-добре.

Те не биха казали, никога.

— Направихте грешка.

— Не, ти направи грешка, когато уби последния екип — каза тихо войникът. — Те докладваха, че си освободил момичето, но когато се оказаха мъртви, ти доказа, че тя е нещо повече от любопитна журналистка. Трябва да знаеш това по-добре, човече.

Калън пое дълбоко въздух. Не познаваше този човек, но той бе като всички, които бе срещал. Те знаеха какъв е той, кой го е създал. Знаеха, че основната им цел е да го заловят, но Съвета щеше да приеме и смъртта му, ако нямаше друг начин. А сега знаеха и за Меринъс.

— Кажи на Съвета и на приятелчетата си, че играта свърши — каза Калън тихо, насочвайки се обратно към входа на коридора. — Аз няма да играя повече. Ще убивам.

Той спря и се ослуша внимателно. Можеше да подуши страха на Меринъс и надигащото се желание в тялото й. По дяволите, не се движеше достатъчно бързо. Трябваше светкавично да я заведе на безопасно място.

— Меринъс — извика тихо.

Тя се втурна към него и ръцете й достигнаха широката длан, протегната към нея. Калън обви ръка около талията й, докато наблюдаваше внимателно войника. Очите на другия мъж веднага попаднаха върху белега на врата на Меринъс.

— Мамка му, ти си се чифтосал с нея — войникът поклати глава, докато гледаше как Калън прегръща тялото й, и в гласа му прозвуча неодобрение. — Ще е по-добре да я убиеш. Тя никога няма да преживее тестовете, които тези копелета ще приложат върху нея, когато я хванат.

Калън усети ужасеното й потръпване.

— Шшт, не казвай нищо — предупреди я той тихо. — Да се махаме оттук.

Преведе я през пещерата, заобикаляйки старателно войниците. Те бяха добре обучени и много опасни, дори завързани. Ако Меринъс попаднеше в ръцете им, лесно можеха да я използват, за да изтръгнат насила съдействието му за всичко и той много добре го знаеше.

Проблясъците на зората едва се подаваха над хребета, когато Калън я поведе през гората. Нежното чуруликане на птичките оповестяващи настъпващото утро, звуците на пробудените животни, това че се хранеха и се движеха свободно, го увери, че опасността още ги дебне прекалено близо. Трябваше да махне Меринъс от района и да я заведе до джипа, който държеше внимателно скрит в гората. Дори другите от Прайда нямаха представа за предпазните средства, с които разполагаше. Този джип, старателно прикрит и замаскиран за извънредни ситуации, щеше да ги отведе достатъчно далеч, за да осигури безопасността на Меринъс и да заплати на брат й за предателството му.

Преди това обаче, трябваше да я заведе на едно от безопасните места. Тялото й вече се нагорещяваше, започваше отново неистово да се нуждаеше от неговото, по същия начин, както и неговото вече започваше тръпне от страст. Дори в този опасен момент, можеше да усети желанието, пулсиращо в кръвта си.

— Откъде знаят за чифтосването? — попита го Меринъс, докато вървяха през гъстата растителност на гората, следвайки пътека, която се оказа малко по-голяма от козя.

— Аз съм виновен — изрече Калън. Накрая грешките му щяха да струват живота на жената, която започваше да означава твърде много за него.

— Ти не си направил нищо — протестира задъхано тя, изоставайки от бързия му ход. Калън трябваше да я заведе възможно най-далеч от проклетата пещера, преди онези войници да се освободят и да се обадят на приятелчетата си.

— Белегът на шията ти е доказателството, че съм те докоснал. Че съм те държал в прегръдките си — изрече той. — Аз рядко докосвам и само по време на секс прегръщам жена. Те знаят това. Знаят всичко за моето ДНК, за обучението ми, за навиците. Аз провалих и двама ни.

Калън бе изпълнен с безсилен гняв и отвращение от себе си. Беше направил първата си грешка при убийството на войниците. Никога не ги бе търсил и отнемаше живота им само, когато нямаше друга възможност. Трябваше да разбере, че копелетата са докладвали за Меринъс и за въпросите й относно Съвета. Трябваше да помисли за това, по дяволите, а не да позволява на яростта да направлява действията му. Животинският импулс да защитава и пази, да отмъщава за всяка заплаха към неговата жена, го бе направил безмилостен, дори и след това. И нещата се влошаваха. Всичко, което можеше да направи, бе да се сдържи да не убие мъжете в пещерата. Само мисълта за реакцията на Меринъс го разколеба да го стори. Емоционалната им връзка нямаше да може да оцелее след подобно кръвопролитие.