Да изкушиш звяра

Глава 3

Газостанцията, смесеният магазин и ресторантът се помещаваха в една и съща сграда. И Калън беше там. Меринъс се придвижи към асфалтирания паркинг късно следобед и излезе бавно от джипа си модел „Сув“, докато се оглеждаше наоколо.

Половин дузина превозни средства бяха паркирани наоколо, няколко при колонките за зареждане на газ, а един овехтял пикап с вдигнат капак, чакаше да влезе в гаражната част на станцията за ремонт. Поемайки дълбоко дъх, Меринъс бързо тръгна към гаража. Един самотен човек стоеше отвън и се взираше съсредоточено в чарковете на пикапа, паркиран там.

Играта беше забавна, но остаряваше. И все пак, тя не искаше да бъде тази, която да я прекрати. Особено след като го беше наблюдавала да гали твърдата, лъскава плът на ерекцията си до оргазъм. Още не можеше да се възстанови след тази гледка. Нито пък плътта между бедрата й. Не спираше да пулсира, изисквайки твърдия тласък на пениса му дълбоко вътре в себе си.

Меринъс пое нервно дъх и предпазливо се приближи към камиона. Днес Калън беше облечен в тънки избелели дънки и тениска, а косата му бе покрита с бейзболна шапка. Тя се надяваше, че не се опитва да се дегизира. Ако беше така, не вършеше работа. Младата жена го бе забелязала в мига, в който станцията се появи пред погледа й.

— Извинете, можете ли да ми кажете къде бих могла да открия Тайбър Уилямс — попита Меринъс весело, стараейки се да стои по-далеч от него, за да не се измърси. Машинното масло, с което той работеше, бе изцапало сивата му тениска и прилепналия плат на панталоните му, обгръщащи дългите му, мускулести крака. Освен това, ако се приближеше твърде много, може би нямаше да бъде способна да държи ръцете си далеч от дънките му. Тя все още не бе забравила изминалите часове и гледката на цялата тази твърда мъжка плът. Но играта започваше отново. Тя да не знае, а той да не казва. Глупава игра.

Широките рамене се стегнаха, след това главата, покрита с червена бейзболна шапка се обърна съвсем малко, очите му бяха прикрити от тъмни очила.

— Не е тук — промърмори той, след което се обърна към двигателя.

Толкова за гостоприемството на малкия град. Меринъс се намръщи. Той беше груб днес. Враждебен. Мъжествен.

— Знаете ли къде мога да го открия? Или може би да му оставя съобщение? — попита тя широкия му гръб. Той имаше дяволски красива фигура, но ужасни маниери.

Широките рамене се присвиха.

— Кажете на мен, аз ще му предам — кратко и по същество, но дори не вдигна глава от обекта на вниманието си, а именно двигателя, не Меринъс.

Тя измъкна една от малките визитни картички от джоба на дънките си и му я подаде.

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Ще го помолите ли да ми се обади при първа възможност? Важно е да се свържа с него — раздразни се от грубото отношение, което той демонстрираше. Би могъл поне да прояви някакъв интерес. Може би действаше прекалено хладнокръвно.

— Той ще го получи — картичката изчезна в опръсканите с масло дънки.

Меринъс присви очи към него.

— Бихте ли ми казали къде живее? Сама мога да предам съобщението си — изплю най-накрая тя през стиснатите си зъби.

Мускулите му изпъкнаха, когато той сви рамене отново.

— Живее тук през по-голямата част от времето.

Меринъс изчака, но не получи друга информация.

— Ами Калън Лайънс? Можете ли да ми кажете къде да го открия? — попита тя мило, като вмъкна в тона си лека насмешка.

Последва дълга пауза, през която мъжът бърникаше в двигателя и регулираше кабелите, а след това вътрешните части.

— Чувате ли ме? — попита тя с фалшива приветливост. — Калън Лайънс? Знаете ли къде мога да го открия?

Широките рамене се свиха отново и Меринъс стисна зъби от гняв.

— Кой знае къде е Лайънс — каза най-накрая. — Той идва и си отива.

Меринъс извъртя очи. Не беше ли това истината? Също така изглеждаше дяволски добре, когато идваше.

— Добре — измърмори тя. — Ще проверя отново по-късно.

— Можеш да го направиш, сладурче — промърмори той и погледна назад към нея с непроницаема усмивка.

Меринъс присви очи. Без да я изпуска от поглед, мъжът внимателно постави ключа, който беше използвал, вътре в рамката. Тя можеше да усети този поглед, започващ от белите й маратонки и придвижващ се бавно нагоре по голите, загорели крака, до ръба на късите й панталони, а след това и по-нагоре. Спря се на малката ивица гол корем, след това през гърдите й, докато стигна лицето.

Меринъс погледна назад към него, очите й се присвиха от арогантността, която прочете в тялото и изражението му.

— Нещо друго? — една лъскава вежда се изви над стъклата на очилата.

— Нищо друго — измърмори тя, завъртя се и тръгна бързо към ресторанта.

Калън наблюдаваше оттеглянето й, прикривайки усмивката си, когато тя погледна назад към него. По дяволите, тя изглежда прекрасно, помисли си той. И определено беше на лов. В него се надигна пристъп на съжаление щом си призна, че щеше да се радва на преследването, ако обстоятелствата бяха различни. Ако той не беше този, който е, ако собственият му живот не висеше само на късмет, тогава би могъл да се наслади на една-две игри. И проклет да бъде, ако жената не беше достатъчно добра, за да играе тази игра заедно с него. Леко загорялата, сексапилна и изкусителна като греха кожа, накара лигите му да потекат.

Да, тя беше достатъчно добра, а той вече бе решил, че няма да забърква в живота си г-ца Меринъс Тайлър, нито ще я излага на опасността, която го грозеше. Можеше да я наблюдава, но проклет да бъде, ако й позволи да се приближи. Но, по дяволите, да я съзерцава беше толкова приятно, колкото нищо друго, което някога бе правил през живота си. Опасна жена, помисли си той. Проклета опасна жена. А ароматът й! Да я гледа, това беше всичко, което можеше да направи, за да държи ръцете и устата си далеч от нея и от вкуса й. Тя беше топлина и желание, подправка и сметана. Човек можеше да се пристрасти към нея.

— По дяволите, тя не се отказва лесно, а, Кал? — Танер, по-малкият му брат, излезе бавно от вътрешността на гаража, когато Меринъс изчезна в малкия ресторант.

— Не, Танер, не се предава лесно — ухили се Калън.

— Хубава е. Цялата тази гъста кестенява коса и големи кафяви очи — Танер се ухили, когато Кал поклати глава. — Обзалагам се, че Тайбър ще съжалява истински, че я е пропуснал днес.

И двамата знаеха това добре. Тайбър бе в течение на всичко свързано със срещите му с малката журналистка. Но Калън не знаеше как ще се почувства брат му, след като разбере, че сега, тя е търсила него.

— Помогни ми да ремонтирам този камион, Танер. Трябва да се прибера вкъщи и да поспя, за да мога да патрулирам тази вечер. А двигателят отказва да ми сътрудничи — Калън завъртя кабела, но отново нищо не се получи.

— Ах, ти просто не знаеш правилния начин, по който трябва да им говориш — Танер се разсмя, избута Калън от пътя си, за да заеме мястото и да погледне двигателя. — Тези големи мотори са като жените, човече. Трябва да знаеш как да ги докоснеш и как да им говориш много нежно и мило — той завърши думите си с леко извиване на китката.

При движението, двигателят даде признаци на живот и изпухтя слабо, но отзивчиво.

— Фукльо — засмя се Калън.

— Докарай я вътре по-късно и аз ще я настроя за теб — Танер извади мръсен парцал от задния си джоб и с усмивка избърса ръцете си.

— Кажи на Тайбър да остави ключовете на своя камион и ще го докарам — Калън кимна, докато се отправяше към шофьорската врата.

— Ще го направя — отговори Танер с широка усмивка. — И ако имаш нужда от помощта ми с онова привлекателно същество, само ме уведоми.

— Непременно — Калън се засмя отново, развеселен от очевидната тактика на Танер. — Дръж си ципа затворен и може би ще успеем да те опазим жив. Не един баща е готов да извади пушката си срещу буйните младежи.

Калън не изчака отговор. Запали двигателя, след това подкара камиона на заден ход, отдалечавайки се бързо от гаража, преди да се включи в движението и да поеме към дома.

Беше късен следобед, когато Меринъс напусна ресторанта и тръгна към мотелската си стая, въоръжена с вечеря. Бе уморена, потна и разгневена. След като прекара по-голяма част от деня в наблюдаване на къщата на Калън и в опити да открие път към нея, бе повече от разочарована.

Беше видяла тръгването на камиона и връщането към голямата колиба, но още не успяваше да открие пътя. Как може да се скрие път? Нямаше как да се приближи достатъчно като следваше покритата с чакъл пътека, която можеше да види, че води далеч от къщата. Да направи това, означаваше да навлезе в малкото сечище отпред. Идеята не бе добра, тъй като на мястото постоянно се мяркаха и други хора.

През този ден беше изминала километри в няколко различни посоки, следвайки различни широки пътеки през гората. И все още, нищо.

Тя се придвижи към паркинга на мотела и изпусна една уморена въздишка. Вечеря, след това душ. Утре щеше да опита отново. Трябваше да има път до там, просто го пропускаше. Това беше всичко. Меринъс започваше да се чувства много глупаво.

Въпросите, които задаваше в града, не я доведоха до никъде. Тези, които признаваха, че познават Калън само почесваха главите си, когато ги попиташе за посоката към дома му. Останалите само изпълняваха частта с почесването и мълчаха. Малките градове не бяха особено интересни, защото това, което говореха хората в тях, почти никога нямаше смисъл.

Всеки път, когато попиташе за него я насочваха към газостанцията. Той прекарвал много време там. Там го бе видяла и за пръв път. А доста от хората, които твърдяха, че не го познават, се оказваше, че знаят много повече, когато ги притиснеше малко.

Проклятие, той знаеше, че тя е там. Меринъс отключи вратата на стаята си и запали лампата, когато влезе. Калън знаеше коя е и вероятно имаше представа какво иска, но все още я игнорираше. Което, вероятно, беше добре. След малката сцена тази сутрин, не знаеше дали може да вярва на себе си и дали ще успее да държи ръцете си далеч от него или не.

Меринъс се нахрани бързо, докато гледаше разсеяно телевизия и мислеше за проклетия път към имота на Калън. Трябваше да бъде там някъде. Пътищата не изчезваха просто така. Нали?

Проблемът я измъчва по време на вечерята и душа. Когато излезе от банята, увита в хавлиен халат, телефонът на нощното шкафче иззвъня силно. Намръщи се и вдигна слушалката предпазливо.

— Ало? — тя запази гласа си нисък, чудейки се кой би могъл да бъде от другата страна.

— Меринъс Тайлър ли е? — гласът беше мъжки, груб и хладен.

— Кой пита?

Последва кратко мълчание.

— Ако искате да намерите Калън Лайънс, вземете нещо, за да напишете указанията. Пропускате десния завой.

Меринъс почувства как я изпълва вълнение. Най-накрая някой беше готов да говори.

— Познавате ли Калън? — попита тя, после сложи лист хартия върху малката маса и издърпа един молив от чекмеджето.

— Имате ли нещо за писане? Ето как можете да стигнете до там.

Меринъс записваше указанията бързо и концентрирано, опитвайки се да запомни знаците, които мъжът й даваше. Призна, че още не е опитвала този път, освен това той изглежда не водеше до никъде.

— Записахте ли? — попита гласът.

— Да, но… — линията прекъсна.

Меринъс пое дълбоко въздух, загледана надолу към хартията. Можеше ли да отиде там в тъмното? Не беше твърде късно. Все още имаше най-малко час светлина. А тя не би могла да се промъкне до къщата така или иначе.

Младата жена съблече халата и бързо нахлузи дънки и блуза без ръкави, преди да метне чантата си през рамо и да забърза към джипа. Отбивката, която й бе посочена, беше само на няколко мили нагоре по пътя. Колд Спрингс, беше казал той. Тя помнеше, че бе видяла малкия зелен знак по време на екскурзията си до съседната област.

Сега го бе спипала. Меринъс сдържа радостния си вик, докато скачаше в джипа и опита да запали. Той можеше да бяга, но ако тя успееше да открие пътя към дома му, вече нямаше как да се скрие от нея.