Да кажем ли на президента

10 март 1983, четвъртък

5:00

Директорът се събуди внезапно. Лежеше, обзет от чувство на безсилие; нямаше какво да прави в този час, освен да впери поглед в тавана и да се замисли, но от това не му стана по-добре. Отново, за кой ли път, си припомни събитията от последната седмица. И всеки път оставяше за най-накрая мисълта да отмени цялата операция, което вероятно щеше да позволи на сенатора и съучастниците му да се измъкнат безнаказано. Може би те вече знаеха и се бяха скрили, за да ближат раните си и да се подготвят за нов опит. Каквото и да се случеше, то бе негов проблем.

Сенаторът се събуди в 5:35, облян в студена пот. Цяла нощ не бе успял да мигне за повече от няколко минути. Нощта бе ужасна — раздирана от гръмотевици и полицейски сирени. Именно сирените го караха да се поти. Бе далеч по-нервен, отколкото бе очаквал. Всъщност в три сутринта едва не се обади на председателя, за да му съобщи, че се отказва, въпреки последствията, за които деликатно, но настоятелно му бе намекнато. Но представата за мъртвото тяло на президента до него напомни на сенатора, че никой няма да забрави къде е бил при убийството на Дж. Ф. К., и самият той никога нямаше да забрави къде е бил при смъртта на Е. М. К. Дори това му се струваше по-малко ужасно от мисълта, че името му може да се появи по първите страници на вестниците, репутацията му — да бъде унищожена, а кариерата — провалена. И все пак той едва не бе позвънил на председателя, повече за собствено успокоение, отколкото за нещо друго, въпреки уговорката им да се чуят едва на следващата сутрин, когато председателят трябваше да бъде в Маями.

Никой не бе обърнал внимание на смъртта на петима души, но убийството на Кенеди щеше да отекне по целия свят. Колцина си спомнят двамата неизвестни мъже, убити от влака, пренасящ тялото на Робърт Кенеди във Вашингтон? Никой, но всички помнят смъртта на Робърт.

Сенаторът се загледа безцелно през прозореца, после се извърна. Впери поглед в часовника си — искаше му се да спре времето. Секундната стрелка се движеше неумолимо към 10:06. Сенаторът се зае с приготвянето на закуската и със сутрешния вестник. „Поуст“ съобщаваше, че през нощта в много сгради са възникнали пожари по време на една от най-силните бури в историята на Вашингтон и че Лубър Рън във Вирджиния е излязла от бреговете си и е нанесла огромни щети. Не пишеше почти нищо за Кенеди. Сенаторът съжали, че не може да прочете утрешните вестници днес.

Първият, който се обади на директора, бе Елиът. Той му съобщи, че наблюдението над сенаторите Декстър и Дънкън не е променило ситуацията — макар че Безименния не знаеше каква е ситуацията. Директорът измърмори нещо, довърши яйцето си, изпържено само от едната страна — и прочете описанието на „Поуст“ за страхотната буря, бушувала над Вашингтон през нощта. Погледна през прозореца — времето бе ясно и сухо. „Идеален ден за убийство“, помисли си той. Пепелянката изпълзява навън, когато е слънчево. Докога можеше да изчака, преди да съобщи? Президентът трябва да напусне Белия дом в десет часа. Директорът е длъжен да уведоми шефа на Сикрет Сървис, Х. Стюарт Найт, и ако е необходимо, президента, поне два часа по-рано. По дяволите, ще им каже в последната минута и ще остави обясненията за по-късно! Бе готов да рискува кариерата си, за да пипне този проклет сенатор на местопрестъплението. Но да рискува живота на президента…

Тръгна към Бюрото малко преди шест. Трябваше да бъде там поне два часа преди Андрюз, за да проучи всички сведения, които бе поискал предната вечер. Малцина от старшите му служители бяха спали през нощта, макар сигурно да се питаха каква ли е причината. Щяха да я научат много скоро. Заместникът му, който отговаряше за разследванията, заместникът по планирането на операциите и шефът на криминалния отдел щяха да му помогнат да реши дали да продължи, или да се откаже. Фордът му влезе в подземния паркинг и се насочи към запазеното му място.

Елиът го посрещна при асансьора — винаги го чакаше там, никога не закъсняваше. „Това не е човек, ще трябва да си отиде“, реши директорът. „Ако преди това не се наложи да си отида аз.“ Внезапно осъзна, че има вероятност да връчи оставката си на президента още същата вечер. На кой президент? Реши да не мисли за това — не бе толкова важно; трябваше да съсредоточи вниманието си върху следващите пет часа.

Елиът не каза нищо важно. И Декстър, и Дънкън са разговаряли по телефона през нощта и рано сутринта, но в думите им нямало нищо инкриминиращо. Не очаквали никаква друга информация. Директорът попита къде се намират сенаторите в момента.

— И двамата закусват в домовете си. Декстър — в Кенсингтън, Дънкън — в Александрия. Шестима агенти ги наблюдават от пет часа сутринта и ще ги следят през целия ден.

— Добре. Докладвайте ми незабавно, ако се случи нещо.

— Разбира се, сър.

Следващият бе експертът по дактилоскопия. Когато той пристигна, директорът първо се извини, че го е накарал да работи цяла нощ, макар лицето на служителя му да изглеждаше по-свежо от неговото.

Висок един и шейсет и два, слаб и доста блед, Даниел Съмъртън започна доклада си. Приличаше на дете, което си играе. За него работата с отпечатъци бе не само професия, но и страст. Директорът остана седнал, докато Съмъртън стоеше прав. Ако директорът се изправеше, щеше да се извиси не с една, а с две глави над него.

— Открихме седемнайсет различни показалеца и три палеца — доволно каза Съмъртън. — Обработвахме ги с нинхидрин вместо с йодни пари поради технически причини, с които не смятам да ви отегчавам.

Махна с ръка, за да покаже, че не би си губил времето да дава на директора научно обяснение, тъй като самият директор първи щеше да признае, че това си е губене на време.

— Смятаме, че ще успеем да идентифицираме още два отпечатъка — продължи Съмъртън — и след около два, максимум три часа, ще ви предоставим разпечатка за всичките.

Директорът погледна часовника си — вече бе 6:45.

— Браво! Точно навреме. Съобщете ми резултатите — дори да са отрицателни — колкото се може по-скоро и, моля ви, изкажете благодарност на целия си екип за това, че работи през нощта.

Специалистът по дактилоскопия напусна кабинета, нетърпелив да се върне към седемнайсетте показалеца и трите палеца. Директорът натисна копчето на интеркома и помоли мисис Макгрегър да повика заместника по планирането на операциите.

Две минути по-късно Уолтър Уилямс вече стоеше пред него.

Висок един и осемдесет, рус, със слабо, бледо лице с огромно чело, веселяк, Уилямс бе известен във ФБР или като Мозъка, или като У. У. Основното му задължение бе да ръководи мозъчния тръст на Бюрото, който се състоеше от шест души — те не бяха на неговото ниво, но все пак бяха много способни хора. Директорът често го предизвикваше с хипотетични въпроси и отговорите, които У. У. даваше, след време обикновено се оказваха правилни. Директорът се доверяваше на преценката му, но днес не можеше да рискува. У. У. трябваше да отговори убедително на хипотетичния въпрос от предната вечер. В противен случай директорът щеше да позвъни на президента.

— Добро утро, сър.

— Добро утро, У. У. До какво решение достигна относно онзи малък проблем?

— Изключително интересно… Честно казано, смятам, че отговорът е лесен, дори когато разглеждаме ситуацията от всеки ъгъл.

За първи път тази сутрин по лицето на директора се появи следа от усмивка.

— При положение че съм ви разбрал правилно, сър.

Директорът се усмихна по-широко; У. У. не пропускаше нищо и винаги го разбираше правилно. Винаги спазваше етикета и никога не се обръщаше към директора с Халт дори насаме. У. У. продължи. Веждите му подскачаха нагоре-надолу като индекса Дау Джонс в година на избори.

— Помолихте ме да предположа, че президентът ще напусне Белия дом в часа Х и ще се насочи към Капитолия. Това ще му отнеме шест минути. Предполагам, че колата му е бронирана и охранявана от Сикрет Сървис. Тогава как е възможно да го убият? Отговорът е — възможно е, но е много трудно. Въпреки това, ако доразвием хипотезата, ще стигнем до логическо заключение — убийците могат да използват три метода: (а) експлозиви; (б) пистолет при стрелба отблизо; (в) пушка.

У. У. винаги говореше като учител на ученик.

— Бомбата може да бъде хвърлена от всяка точка по маршрута, но професионалисти никога не биха я използвали, защото на тях им се плаща за резултати, а не за опити. Ако проучите бомбите като метод за елиминиране на президента, ще установите, че досега не е имало успешен опит, въпреки факта, че четирима наши президенти са били убити в кабинетите си. Бомбите винаги убиват невинни хора, а често пъти и самия атентатор. Поради тази причина, след като предположихте, че заговорниците са професионалисти, смятам, че ще използват пистолет или пушка. Сега едва ли ще използват пистолет или револвер, тъй като нито един професионалист не би приближил кортежа на президента, за да го застреля отблизо, и така да рискува собствения си живот. За да пробие бронята на президентската лимузина, ще му трябва пушка за слонове или противотанкова пушка, но не може да се разхождаш с подобно нещо из центъра на Вашингтон без разрешително.

С У. У. директорът никога не бе сигурен дали може да приеме това като шега или просто като съобщаване на поредния факт. Веждите продължаваха да подскачат нагоре-надолу — сигурен признак да не го прекъсва с глупави въпроси.

— Когато президентът пристигне пред Капитолия, тълпата ще бъде твърде далеч от него, така че: (а) стрелбата с пистолет няма да бъде точна и (б) убиецът няма да има възможност да избяга. И така, трябва да предположим, че ще използват най-изпитания и най-ефикасен метод за убийство на държавни глави — пушка с оптичен мерник за големи разстояния. Следователно единственият шанс на убиеца е на стъпалата пред Капитолия. Убиецът не може да вижда вътре в Белия дом и при положение че стъклата на прозорците на колата са дебели десет сантиметра, той ще трябва да изчака президента да излезе от лимузината си пред Капитолия. Тази сутрин засякохме времето за изкачване на стъпалата — около петдесет секунди. Удобните за стрелба позиции са много малко, но проучихме внимателно района и ги изброявам в доклада. Освен всичко друго, заговорниците трябва да бъдат убедени, че нямаме представа за атентата, защото те знаят, че можем да блокираме всяко място, откъдето биха могли да стрелят. Нашето мнение е, че убийство в центъра на Вашингтон е малко вероятно, но въпреки това може да бъде извършено от човек или от екип достатъчно смели и добре обучени хора.

— Благодаря ти, У. У. Сигурен съм, че си прав.

— За мен бе удоволствие, сър. Надявам се, че разгледахме само хипотетична възможност.

— Да, У. У.

У. У. се усмихна като единствения ученик в класа, който може да отговори на въпроса на учителката. Мозъка излезе от стаята, очакваха го други задачи. След малко директорът повика другия си заместник.

Матю Роджърс почука и влезе в стаята. Изчака да го поканят да седне. Той бе изпълнен с уважение към висшестоящите. Също като У. У. той никога нямаше да стане директор, но всеки, който заемеше тази длъжност, щеше да се опита да го задържи в екипа си.

— Е, Мат? — попита директорът и посочи коженото кресло.

— Снощи прочетох последния доклад на Андрюз и смятам, че е време да уведомим Сикрет Сървис.

— Ще го направя след около час. Не се притеснявай. Реши ли как ще разположиш твоите хора?

— Зависи къде е зоната на максимален риск, сър.

— Добре, Мат, да предположим, че това е Капитолият, десет часа и шест минути, на стъпалата — тогава?

— Първо, бих блокирал района в радиус от петстотин метра. Бих затворил метрото, бих спрял цялото улично движение, включително и градския транспорт, бих прибрал за разпит всекиго, в чието досие има информация за подобни заплахи в миналото, всекиго, който е в черния списък. Бих поискал помощ от полицията, за да подсигурим района. Бих изпратил там колкото се може повече очи и уши. Бих поискал от два до четири хеликоптера от военновъздушната база „Андрюс“, за да следят района отблизо. В непосредственото обкръжение на президента бих включил абсолютно целия екип телохранители от Сикрет Сървис.

— Много добре, Мат. Колко хора ще ти трябват за подобна операция и след колко време ще бъдат напълно готови, ако сега обявя тревога?

Заместник-директорът погледна часовника си — седем и нещо. Помисли за момент.

— Трябват ми триста специални агенти. След два часа ще бъдат инструктирани и напълно готови.

— Добре, действай — каза решително директорът. — Докладвай ми веднага след като бъдат в готовност, но отложи инструктажа за последния момент. И още нещо, Мат, никакви хеликоптери преди 10:01. Не искам да изтече информация; това е единствената ни възможност да хванем убиеца.

— Защо просто не промените програмата на президента, сър? Ситуацията е критична и не само вие носите отговорност.

— Ако сега се откажем, утре ще трябва да започнем от нулата и може да не ни се удаде втора такава възможност.

— Разбирам, сър.

— Разчитам на теб и ще оставя цялата операция в твои ръце.

— Благодаря ви, сър.

Роджърс излезе. Директорът знаеше, че той ще си свърши работата компетентно като всеки друг професионалист от службите за сигурност.

— Мисис Макгрегър.

— Да, сър?

— Свържете ме с шефа на Сикрет Сървис в Белия дом.

— Да, сър.

Директорът погледна часовника си: 7:10. Андрюз трябваше да пристигне в 8:15. Телефонът иззвъня.

— На линията е мистър Найт, сър.

— Стюарт, можеш ли да ми се обадиш по другия телефон, като преди това се увериш, че не ни подслушват?

Х. Стюарт Найт познаваше Халт достатъчно добре, за да разбере, че той говори напълно сериозно. Позвъни му веднага през специалния си скрамблер.

— Стюарт, искам да се видим веднага, на обичайното място. Ще ти отнема около трийсет минути, не повече. Изключително спешно е.

„Адски неудобно“, помисли си Найт, но Халт отправяше тази молба два или три пъти в годината и бе сигурен, че за момента трябва да зареже всичко останало. Единствено президентът и главният прокурор имаха предимство пред Халт.

След десет минути директорът на ФБР и шефът на Сикрет Сървис се срещнаха на пиацата за таксита пред „Юниън стейшън“. Не се качиха в първото такси, а в седмото. Седнаха отзад, без да си разменят нито дума. Елиът подкара боядисаната в жълто кола в кръг около Капитолия. Директорът започна да говори, а шефът на Сикрет Сървис го слушаше.

Будилникът на Марк го събуди в 7:15. Той се изкъпа и се избръсна. Сети се за онези стенограми, които бе забравил в Сената. Опита се да убеди себе си, че те нямаше да хвърлят светлина върху Декстър или Дънкън. Мислено благодари на сенатора Стивънсън за това, че елиминира Бърд, Бей и Торнтън от списъка. Бе готов да благодари на всеки, който стори същото и с Декстър. Започваше да приема доводите на директора — всичко сочеше към бащата на Елизабет. Мотивът му бе пределно ясен, но…

Марк погледна часовника; беше подранил малко. Седна на ръба на леглото; почеса се по крака — сърбеше го, сигурно нещо го бе ухапало през нощта. Продължи с опитите си да открие дали е пропуснал нещо.

Председателят стана от леглото в 7:20 и запали първата си цигара. Не можеше да си спомни кога точно се бе събудил. В 6:10 бе телефонирал на Тони, който вече бе буден и очакваше обаждането му. Не трябваше да се срещат през деня, освен ако на председателя не му потрябваше спешно кола. Щяха да се чуят отново точно в 9:30 за проверка на готовността.

Когато приключи разговора, председателят се обади на „Обслужване по стаите“ и си поръча обилна закуска. Работата, която го очакваше тази сутрин, не можеше да бъде свършена на празен стомах. Матсън трябваше да позвъни след 7:30. Може би още спеше. След последната задача, която бе изпълнил снощи, той заслужаваше малка почивка. Председателят се усмихна. Влезе в банята и пусна душа; потече слаба струя студена вода. „Проклети хотели! Шейсет долара на нощ и да няма топла вода!“ Изкъпа се на две на три и се замисли за следващите пет часа. Повтори внимателно плана, за да се увери, че не е пропуснал и най-дребната подробност. Довечера Кенеди щеше вече да бъде мъртъв, а той щеше да получи петстотин хиляди долара — „Юниън банк“, Цюрих, сметка №AZL-376921-B — скромна отплата от благодарните му приятели в оръжейния бизнес. И на всичко отгоре нямаше да плати данък на Чичо Сам.

Телефонът иззвъня.

„По дяволите!“

Осея пода с капки, докато пресичаше стаята. Сърцето му затуптя по-силно. Обаждаше се Матсън.

Матсън и председателят се бяха върнали от апартамента на Марк в 2:35 сутринта — бяха си свършили работата. Матсън се бе успал с половин час. От проклетия хотел бяха забравили да го събудят — в наше време не можеш да разчиташ на никого. Веднага щом се бе събудил, телефонира на председателя.

Ксан се бе настанил на върха на крана и бе в готовност — вероятно единственият от тях, който продължаваше да спи.

От председателя продължаваха да се стичат капки вода, но той бе доволен. Затвори телефона и се върна под душа. По дяволите, водата пак бе студена!

Матсън мастурбираше. Правеше го винаги когато бе нервен и му предстоеше да убива.

Едуард Кенеди се събуди в 7:35. Обърна се на другата страна и се опита да си спомни съня, но не успя и остави мисълта си да се рее. Днес щеше да отиде в Капитолия и да защити законопроекта си за контрол върху оръжията преди специалното заседание на Сената. Сетне щеше да обядва с всички главни противници и поддръжници на закона. След като законопроектът бе одобрен от комисията — в което никога не се бе съмнявал — Кенеди бе насочил усилията си към последния ден на дебатите. Сега вече той имаше превес. Усмихна се на Джоан, въпреки че тя бе с гръб към него. Дебатите щяха да бъдат оспорвани и той нямаше търпение да отиде в Кемп Дейвид и да прекара повече време със семейството си. „Трябва да ставам, по-голямата част от Америка отдавна е на крак, а аз съм още в леглото“, помисли си той. Все пак на будната част от Америка не й се бе наложило да вечеря снощи със сто и осемдесет килограмовия крал на Тонга, който не искаше да си тръгне, та се наложи едва ли не да го изхвърлят от Белия дом. Президентът не бе напълно сигурен дали може да посочи Тонга на картата. Знаеше, че е някъде в Пасифика, но това бе голям океан. Затова остави Ейб Чейз, държавния секретар, да поддържа разговора — той поне знаеше къде точно се намира Тонга — и се бе строполил в леглото около 2:00 сутринта.

Спря да мисли за това и стъпи на пода — или по-точно на президентския герб. Проклетият знак бе навсякъде с изключение на тоалетната хартия. Знаеше, че когато слезе за закуска, в трапезарията ще намери третото издание на „Ню Йорк Таймс“, третото издание на „Вашингтон Поуст“ и първите издания на „Лос Анджелис Таймс“ и „Бостън Глоуб“, които трябваше да прочете. Статиите, в които се споменаваше името му, щяха да бъдат оградени с червено. Освен вестниците го очакваше и преглед на вчерашните новини. Как успяваха да ги подготвят, преди той още да се е облякъл?

Влезе в банята и пусна душа; налягането на водата бе точно колкото трябваше. Започна да обмисля как да убеди колебаещите се в Сената, че законопроектът трябва да бъде приет. Мислите му бяха нарушени от усилията му да насапуниса гърба си. „Президентите все още трябва да правят това сами“, помисли си той.

Марк трябваше да бъде при директора след двайсет минути. Провери пощата си — само едно писмо от „Американ Експрес“, което остави на кухненската маса, без да го отваря.

Прозяващият се О’Мали седеше във форда си на стотина метра по-нагоре по улицата. С облекчение щеше да докладва на директора, че Марк е напуснал сградата и разговаря с чернокожия прислужник от гаража. Нито О’Мали, нито Томпсън бяха докладвали, че предната вечер са изгубили Марк за няколко часа.

Марк заобиколи сградата и изчезна от погледа на мъжа в синия форд. Това не го обезпокои. О’Мали бе проверил местоположението на мерцедеса още преди час; изходът бе само един.

Когато сви зад ъгъла, Марк забеляза един червен фиат. „Прилича на този на Елизабет, помисли си той, с изключение на изкривената броня.“ Вгледа се по-внимателно и видя, че наистина е нейната кола. Елизабет седеше вътре и го гледаше. Марк отвори вратата. Въобще не го интересуваше, че може да е в ролята на Рагани, а тя — на Мата Хари. Седна до нея. И двамата помълчаха, докато изведнъж заговориха едновременно и се засмяха нервно. Тя опита отново. Марк я слушаше, без да я прекъсва.

— Дойдох да ти се извиня, че снощи бях толкова сприхава. Трябваше да ти дам още един шанс. Не искам да спиш с дъщерите на други сенатори — каза тя и се опита да се усмихне.

— Аз съм този, който трябва да се извини, Лиз. Довери ми се. Каквото и да се случи, нека се срещнем довечера и тогава ще ти обясня всичко. А сега не ме питай нищо и ми обещай, че каквото и да се случи, ще се срещнем довечера. Ако и след това наистина искаш да се разделим, ще си отида.

Елизабет кимна в знак на съгласие.

— Но, надявам се, не толкова внезапно, както го направи веднъж.

Марк я прегърна и я целуна бързо.

— Без заядливи подмятания за онази нощ. Очаквам нова възможност.

И двамата се засмяха. Марк понечи да си тръгне.

— Мога да те закарам до работата ти, Марк. На път ми е за болницата, а и довечера няма да имаме нужда от две коли.

Марк се поколеба.

— Защо не? Идеята е добра.

За момент той се запита дали това не е клопка. Когато свиха зад ъгъла, Саймън им махна да спрат.

— Колата на седми апартамент ще пристигне по-късно сутринта, Марк. Ще паркирам твоята на улицата, но не се притеснявай, ще я наглеждам.

Марк му подаде ключовете. Саймън погледна Елизабет и се ухили.

— Значи сестра ми няма да ти потрябва.

Елизабет потегли и се включи в движението по Шеста улица. На стотина метра зад тях О’Мали дъвчеше дъвка.

— Къде ще вечеряме?

— Да отидем в онзи френски ресторант и да повторим цялата вечер.

— Този път аз черпя — каза Елизабет.

Марк се сети за неотворената сметка от „Американ Експрес“ и се съгласи. Светофарът светна червено. Спряха и зачакаха.

Таксито продължаваше да обикаля около Капитолия. Халт бе стигнал към края на разказа си.

— Смятаме, че атентатът ще бъде извършен, когато президентът слезе от колата си пред Капитолия. Ние ще се погрижим за самия Капитолий, ако вие го опазите дотогава. Моите хора ще контролират всички сгради и покриви и всички високи места, откъдето може да се стреля.

— За нас щеше да бъде по-лесно, ако президентът не настояваше да изкачи стъпалата. След като през седемдесет и шеста Картър се разходи по Пенсилвания авеню… — Х. Стюарт Найт се задави от гняв. — Между другото, Халт, защо не ми каза по-рано?

— Има една особеност, Стюарт. Все още не мога да ти кажа всички подробности, но не се притеснявай, те не са свързани с опазването живота на президента.

— Добре. Приемам това. Сигурен ли си, че хората ми не могат да ти помогнат в края на разследването?

— Да. Радвам се, че ти ще се грижиш за сигурността на президента. Това ще ми развърже ръцете да пипна тези копелета на местопрестъплението. Не трябва да събудим подозрения у тях. Искам да хвана убиеца с оръжие в ръце.

— Да кажа ли на президента? — попита Найт.

— Не, просто го уведоми, че от време на време ще прилагаш нови мерки за сигурност.

— Те са толкова много, че няма начин да не повярва.

— Придържай се към същия маршрут и същия график и ще оставя по-деликатните моменти на теб. Не искам да изтече информация. Ще се срещнем след обяда на президента. Тогава отново ще обменим информация. Между другото, какво е днешното кодово име на президента?

— Юлий.

— Божичко, не мога да повярвам!

— Каза ми всичко, което трябва да знам, нали, Халт?

— Разбира се, че не, Стюарт. Познаваш ме добре. Макиавели е мой по-малък брат.

Директорът потупа Елиът по рамото и таксито се върна на седмо място в редицата. Двамата пътници излязоха и тръгнаха в различни посоки: Найт — към метрото и оттам в Белия дом, а директорът взе такси и отиде в Бюрото. Никой от двамата не погледна назад.

„Щастливият Стюарт Найт — помисли си директорът, — преживял е последните седем дни, без да има представа за това, което знаех.“ Сега, след като срещата свърши, увереността на директора в правилността на стратегията му се засили. Бе решил единствено двамата с Андрюз да знаят цялата истина — освен ако не намерят железни доказателства, с които да гарантират присъда за сенатора. Трябваше да хване атентаторите живи, да ги накара да свидетелстват срещу сенатора. Директорът свери часовника си с този на кулата на Старата поща. Беше 8:00. Андрюз щеше да дойде след петнайсет минути.

Козируваха му, когато мина през въртящата се врата и влезе в Бюрото. Мисис Макгрегър стоеше пред кабинета му и изглеждаше объркана.

— На четвърти канал, сър, спешно.

— Свържете ме — нареди директорът. Влезе бързо в кабинета и вдигна слушалката.

— Специален агент О’Мали от дежурната кола, сър.

— Да?

— Убиха Андрюз, сър. В колата му имаше още един човек.

Директорът онемя.

— Там ли сте, сър? — О’Мали изчака. — Повтарям, там ли сте, сър?

Накрая директорът каза:

— Ела веднага.

Затвори телефона. Опря огромните си ръце на бюрото в стил „Кралица Ана“. Пръстите му се свиха и ноктите му се забиха бавно в дланите. По кожената тапицерия на бюрото покапа кръв и остави тъмно петно. Сетне нареди на мисис Макгрегър да го свърже с президента в Белия дом. Щеше да отмени всичко; бе отишъл твърде далеч. Седна и зачака мълчаливо. Гадовете бяха победили. Сигурно знаеха всичко.

Специален агент О’Мали успя да стигне Бюрото за десет минути и влезе направо в кабинета на директора.

„Божичко, изглежда на седемдесет!“, каза си О’Мали.

Директорът впери поглед в него.

— Как се случи? — попита тихо той.

— Колата му бе взривена, според нас с него имаше още някой.

— Защо? Как?

— Вероятно бомба, свързана със запалването. Избухна пред очите ми. Нанесе страхотни щети.

— Майната им на щетите! — Директорът започна да повишава тон, когато вратата се отвори.

Влезе Марк Андрюз.

— Добро утро, сър. Надявам се, че не ви прекъсвам. Мисля, че казахте осем и петнайсет.

Двамата мъже го гледаха втренчено.

— Не си ли мъртъв?

— Извинете ме, сър?

— Добре, кой, по дяволите, караше твоя мерцедес? — попита О’Мали.

Марк го погледна с недоумение.

— Моя мерцедес? За какво става въпрос?

— Колата ти стана на парченца. Видях го с очите си. Колегата ми се опитва да събере остатъците; докладва, че е открил ръка на чернокож.

Марк се подпря на стената.

— Копелетата са убили Саймън — извика гневно той. — Няма нужда да казвам на Грант Нана да ги разкъса на парчета. Ще го направя сам.

— Моля те, обясни ми — каза директорът.

Марк отново се облегна на стената, обърна се и ги погледна.

— Елизабет Декстър ме докара, мина да се видим. Тя ме докара — повтори той, все още неясно. — Саймън трябваше да премести колата ми, защото заемаше чуждо място. Убили са него.

— Седни, Андрюз. И ти, О’Мали.

Телефонът иззвъня.

— Обажда се началникът на кабинета на президента, сър. Президентът ще говори с вас след две минути.

— Отменете разговора и ме извинете. Кажете на мистър Мартин, че не е било нищо важно. Просто исках да пожелая успех на президента при гласуването на законопроекта.

— Да, сър.

— И така, Андрюз, те мислят, че си мъртъв. Изиграха последната си карта. Сега е наш ред. Ще останеш мъртъв още малко.

Марк и О’Мали се спогледаха озадачено.

— О’Мали, върни се в колата си. Няма да кажеш нищо дори на партньора си. Не си видял Андрюз жив, ясно ли е?

— Да, сър.

— Тръгвай… Мисис Макгрегър, свържете ме с шефа на „Връзки с обществеността“.

— Да, сър.

Директорът погледна Марк.

— Беше започнал да ми липсваш.

— Благодаря ви, сър.

— Няма за какво да ми благодариш, сега ще те „убия“ отново.

На вратата се почука. Влезе Бил Гън. Той беше образец за ръководител на връзките с обществеността — по-елегантен от всеки друг в сградата, с най-широка усмивка и буйна руса коса, която миеше по два пъти на ден. Когато влезе, лицето му бе необичайно мрачно.

— Научихте ли за смъртта на един от младите ни агенти, сър?

— Да, Бил. Подготви съобщение, в което да се казва, че наш специален агент — няма да споменаваш името му — е бил убит сутринта и ще съобщим подробностите на пресата в единайсет часа.

— Те ще ме притиснат много преди това, сър.

— Нищо — отвърна рязко директорът. — А в единайсет ще съобщиш, че агентът е жив…

Бил Гън се изненада.

— … че е станала грешка, че загиналият е прислужник в гаража и няма нищо общо с ФБР.

— Но, сър, нашият агент…

— Да, сигурно ще искаш да се запознаеш с „мъртвия“ агент. Бил Гън — специален агент Андрюз. И нито дума, Бил. Той ще остане мъртъв през следващите три часа. Ако изтече информация, ще си търсиш нова работа.

Бил Гън изглеждаше сериозно разтревожен.

— Да, сър.

Бил Гън напусна объркан. Той бе кротък, избягваше неприятностите и не разбираше нищо от това, което ставаше, но вярваше на директора.

Директорът осъзнаваше колко много хора му вярват и какъв товар е поел на плещите си. Погледна Марк, който все още не се бе съвзел от вестта, че Саймън е загинал вместо него — вторият за осем дни.

— Добре, Марк, остават ни по-малко от два часа, така че да отложим оплакването на мъртъвците за по-късно. Имаш ли какво да добавиш към вчерашния доклад?

— Да, сър. Хубаво е да си жив.

— Ако останеш жив и след единайсет, млади човече, те очаква дълъг живот, но все още не знаем дали е Декстър или Дънкън. Според мен е Декстър.

Директорът отново погледна часовника си: 8:30 — оставаха деветдесет и шест минути.

— Някакви нови идеи?

— Да, сър, мисля, че Елизабет определено не е замесена. Тази сутрин тя спаси живота ми. Едва ли щеше да го направи, ако искаше да умра.

— Съгласен съм, но това не оневинява баща й.

— Сигурно не би убил човека, който има намерение да се ожени за дъщеря му.

— Сантиментален си, Андрюз. Човек, който възнамерява да убие президента, пет пари не дава за гаджетата на дъщеря си.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Бил Гън.

— Добре, прочети го. — Директорът слушаше внимателно. — Добре. Предай го на радиото, телевизията и вестниците и пусни второто съобщение в единайсет, не по-рано. Благодаря, Бил.

Директорът затвори телефона.

— Поздравления, Марк. Сега ти си жив мъртвец и също като Марк Твен ще прочетеш собствения си некролог. Така, ето и последните новини. Триста агенти покриват територията на Капитолия и околностите му. В мига, в който президентският автомобил пристигне, районът ще бъде блокиран.

— Ще го оставите да отиде в Капитолия? — Марк беше поразен.

— Изслушай ме внимателно, Марк. От девет часа нататък ще ме информират ежеминутно за движението на двамата сенатори. Те са следени от шестима агенти. В девет и петнайсет самите ние ще излезем на улицата. Когато това се случи, ще бъдем там. След като аз нося отговорността, ще я нося лично.

— Да, сър.

Интеркомът иззвъня.

— Търси ви мистър Съмъртън. Желае да го приемете спешно, сър.

Директорът погледна часовника си: 8:45. Точно на минутата, както бе обещал.

Даниел Съмъртън влезе забързано. Изглеждаше доста доволен от себе си. Заговори направо по същество:

— Открихме един от отпечатъците в криминалния архив, сър. Казва се Матсън, Ралф Матсън. — Съмъртън подаде снимка на Матсън и увеличения отпечатък от палец.

— Има нещо, което няма да ви хареса, сър. Той е бивш агент на ФБР.

Подаде служебната карта на Матсън, за да може директорът да я разгледа. Марк погледна снимката. Това беше православният свещеник — голям нос, масивна брадичка.

— В него има някакъв професионализъм — казаха едновременно директорът и Марк.

— Браво Съмъртън. Направи веднага триста копия от снимката и ги предай на заместник-директора по разследванията. Веднага!

— Да, сър.

Специалистът по дактилоскопия излезе бързо, доволен от себе си. Те търсеха точно този палец.

— Мисис Макгрегър, свържете ме с мистър Роджърс.

Заместник-директорът се обади и Тайсън му съобщи новината.

— Да го арестувам ли, ако го забележа?

— Не, Мат. След като го откриете, го следете незабелязано. Информирайте ме непрекъснато. Арестувайте го в 10:06. Ако настъпят някакви промени, ще те уведомя.

— Да, сър. Съобщихте ли на Сикрет Сървис?

— Да.

Директорът тръшна телефона. Погледна часовника си: 9:05. Натисна един бутон и в стаята влезе Елиът.

— Къде са двамата сенатори?

— Дънкън е в дома си в Александрия. Декстър току-що напусна Кенсингтън и се насочва към Капитолия, сър.

— Остани тук, в кабинета, Елиът, и поддържай връзка с мен и заместник-директора на улицата. Не напускай стаята нито за миг. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Ще използвам четвърти канал. Хайде, Андрюз, да тръгваме.

Двамата излязоха и оставиха Безименния сам.

— Мисис Макгрегър, ако някой ме търси, свържете го със специален агент Елиът в кабинета ми. Той знае как да ме открие.

— Да, сър.

Няколко минути по-късно директорът и Марк вече вървяха по Пенсилвания авеню по посока към Капитолия. Марк си сложи тъмните очила и вдигна яка. По пътя си срещнаха няколко агенти. Нито един от тях не поздрави директора. На ъгъла на „Пенсилвания“ и Девета улица се разминаха с председателя, който тъкмо си палеше цигара и поглеждаше часовника си: 9:30. Той се придвижи към края на тротоара; след него остана купчина угарки. Директорът ги погледна: мърляч, трябва да го глобят сто долара. Отминаха го.

— Хайде, Тони, обади се.

— Тони е, шефе. Буикът е готов. Току-що чух по радиото, че онзи хубавец, Андрюз, е мъртъв.

Председателят се усмихна.

— Ксан?

— Готов съм, чакам сигнал.

— Матсън?

— Всичко е наред, шефе. Наоколо гъмжи от агенти.

— Не се тревожи. Около президента винаги има много агенти на Сикрет Сървис. Не се обаждай, освен ако не възникне проблем. И тримата не изключвайте предавателите. Следващия път, когато се обадя, само ще активирам сигналните устройства на часовниците ви. Тогава ще разполагате с три минути и четиридесет и пет секунди, защото Кенеди ще преминава покрай мен. Разбрано?

— Да.

— Да.

— Да.

Председателят прекъсна връзката и запали нова цигара: 9:40.

Директорът откри Матю Роджърс в една патрулна кола и отиде бързо при него.

— Всичко под контрол ли е, Мат?

— Да, сър. Районът е блокиран в радиус от осемстотин метра.

— Браво. Колко ти е часът?

— Девет и четиридесет и пет.

— Добре, контролирай нещата оттук. Аз отивам в Капитолия.

Халт и Марк оставиха заместник-директора и продължиха по-нататък.

— Елиът търси директора.

— Да, Елиът.

— Открили са Матсън на ъгъла на Мериленд авеню и Първа, до статуята на Гарфилд, близо до строителната площадка.

— Добре. Наблюдавайте го. Изпрати там петдесет души. Засега не се намесвайте. Уведоми мистър Роджърс и му кажи да се погрижи Матсън да не забележи нашите хора.

— Да, сър.

— Какво, по дяволите, прави от онази страна на Капитолия? — попита тихо Марк. — От северозападната страна не можеш да застреляш никого, освен от хеликоптер.

— Съгласен съм, че е странно — отвърна директорът.

Достигнаха полицейския кордон, който ограждаше Капитолия. Директорът показа служебната си карта и двамата с Андрюз минаха. Младият полицай от охраната на Капитолия ги провери отново; не можеше да повярва. Да, това бе самият директор на ФБР Х. А. Л. Тайсън.

— Извинете, сър. Моля, заповядайте.

— Елиът търси директора.

— Да, Елиът?

— Свързвам ви с шефа на Сикрет Сървис, сър.

— Стюарт.

— Челната кола потегля в момента. Юлий ще тръгне след пет минути.

— Благодаря ти, Стюарт. Дръж ме в течение.

— Разбира се, Халт, не се притеснявай.

Пет минути по-късно президентската лимузина излезе през Южния вход и зави наляво по Ийст стрийт. Челната кола мина покрай председателя на ъгъла на Пенсилвания авеню и Девета улица. Той се усмихна, запали нова цигара и зачака. След пет минути огромен линкълн с развети флагчета на предните калници и с президентския герб на вратите мина покрай председателя. През тъмносивите прозорци той успя да види три фигури на задната седалка. След президентската лимузина се движеше колата с агенти на Сикрет Сървис и личният лекар на Кенеди. Председателят задейства сигналното устройство. След десет секунди той го спря, измина една пряка и махна на едно такси.

— Летището — каза той на шофьора и попипа билета във вътрешния си джоб.

Сигналното устройство в часовника на Матсън се включи. Спря след десет секунди. Матсън отиде до строителната площадка, наведе се и завърза връзката на едната си обувка.

Ксан започна да отлепя лентата. Бе доволен, че най-после действа; бе прекарал цялата нощ превит на две. Монтира оптичния мерник.

— Заместник-директорът до директора. Матсън приближава строителната площадка. Спря, за да си завърже обувката. На строежа няма никой, но ще наредя на хеликоптера да провери. Там има голям кран, на който няма никой.

— Добре. Задръж до последния миг. Ще ти дам сигнал в момента, в който пристигне колата на президента. Трябва да ги хванем на местопрестъплението. Предупреди агентите на покрива на Капитолия.

Директорът, вече поуспокоен, се обърна към Марк.

— Мисля, че всичко ще бъде наред.

Погледът на Марк бе прикован към стъпалата на Капитолия.

— Забелязахте ли, сър, че и сенатор Декстър, и сенатор Дънкън са в групата, която ще посрещне президента?

— Да, колата трябва да пристигне след две минути. Ще хванем другите, дори да не открием кой от двамата сенатори е. Ще ги накараме да проговорят. Почакай малко… това е странно.

Директорът извади от джоба си няколко изписани листа и ги прегледа внимателно.

— Да, ето за какво се сетих. Според програмата на президента Декстър ще присъства на приветствието, но не и на обяда с президента. Много странно. Сигурен съм, че най-важните лидери на опозицията също са поканени. Защо Декстър ще отсъства?

— Няма нищо странно, сър. В четвъртък той винаги обядва с дъщеря си. „В четвъртък винаги обядвам с баща си.“

— Да, Марк, чух те още първия път.

— Не, сър. „В четвъртък винаги обядвам с баща си.“

— Марк, колата ще пристигне след минута.

— Дънкън е, сър! Дънкън е! Какъв глупак съм — четвъртък, двайсет и четвърти февруари, Джорджтаун. Винаги съм мислил за този ден като за двайсет и четвърти февруари, а не като за четвъртък. Декстър е обядвал с Елизабет. „В четвъртък винаги обядвам с баща си.“ Затова сигурно са го видели в Джорджтаун. Двамата винаги спазват традицията.

— Сигурен ли си? Можеш ли да бъдеш сигурен? Това са просто предположения.

— Дънкън е, сър. Не може да е Декстър. Трябваше да се сетя още първия ден. Боже, колко съм глупав!

— Добре, Марк, качи се горе, не го изпускай от очи и бъди готов да го арестуваш независимо от последиците.

— Да, сър!

— Роджърс.

Заместник-директорът се обади:

— Да, сър.

— Колата идва. Арестувайте незабавно Матсън. Проверете покрива на Капитолия.

Директорът вдигна поглед към небето.

— О, боже, не е хеликоптер, проклетият кран е! Сигурно е кранът!

Ксан опря приклада на жълтата пушка в рамото си и впери поглед в президентската лимузина. Към края на цевта бе прикрепил перце — трик, който бе научил от американците във Виетнам — нямаше вятър. Бе дошъл краят на продължителното чакане. Сенаторът Дънкън стоеше на стъпалата пред Капитолия. През мерника „Редфилд“ с трийсеткратно увеличение Ксан можеше да види капчиците пот по челото на Дънкън.

Президентската лимузина спря откъм северната страна на Капитолия. Всичко вървеше според плана. Ксан се прицели във вратата и зачака Кенеди. От колата изскочиха двама агенти на Сикрет Сървис, огледаха тълпата и изчакаха третия. Нищо не се случи. Ксан погледна към сенатора, който изглеждаше неспокоен и объркан. Върна се на колата — Кенеди пак не се виждаше. Къде, по дяволите, бе той? Какво ставаше? Отново погледна колата. Божичко, кранът се движеше, а Кенеди не бе в колата! Матсън бе излязъл прав; те знаеха всичко. Ксан приведе в действие резервния план, отнасяше се за единствения човек, който можеше да ги издаде и който със сигурност щеше да го направи. Насочи мерника към стъпалата на Капитолия. Два сантиметра над челото. Натисна спусъка веднъж, втори път, но сега вече не можеше да се прицели добре. След частица от секундата вече не виждаше стъпалата на Капитолия. Кранът се движеше. Погледна надолу. Петдесет дула бяха насочени към него.

Марк се намираше на около метър от сенатора Дънкън, когато го чу да вика и да пада. Марк се хвърли върху него и вторият куршум одраска рамото му. Сред сенаторите и официалните лица настъпи паника. Посрещачите се скриха бързо в сградата. Появиха се трийсетина агенти на ФБР. Директорът бе единственият, който остана на стъпалата, спокоен, без да помръдне, загледан в крана. Ненапразно го бяха нарекли Халт.

— Може ли да попитам къде отиваме, Стюарт?

— Да, господин президент. В Капитолия.

— Но това не е обичайният маршрут.

— Така е, сър. Ще се движим по Конститюшън авеню до „Ръсел билдинг“. Край Капитолия има малък проблем. Някаква демонстрация на Националната оръжейна асоциация.

— Значи се измъквам, а? Като страхливец?

— Не, сър, ще ви вмъкна през сутерена. Просто мярка за сигурност, а и за ваше собствено удобство.

— Това означава, че ще трябва да използвам онова проклето метро. Още когато бях сенатор, предпочитах да вървя пеша отгоре.

— Разчистихме пътя, сър. Ще пристигнете навреме.

Президентът измърмори нещо и погледна през прозореца, а в противоположната посока профуча една линейка.

Сенаторът Дънкън умря, преди да стигне болницата. Превързаха ръката на Марк. Той погледна часовника си и се засмя. Беше 11:04 — щеше да живее.

— Търсят ви по телефона, мистър Андрюз.

— Марк?

— Сър.

— Чувам, че си добре. Радвам се. С прискърбие трябва да ти съобщя, че Сенатът е излязъл във ваканция от уважение към сенатора Дънкън. Президентът е потресен, но смята, че точно сега е моментът да се гласува законопроектът. Така че сега всички отиваме на обяд. Съжалявам, че не си с нас. Хванахме и тримата — Матсън, виетнамеца снайперист и един дребен мошеник на име Тони Лорайдо. Може би има и други. Ще те уведомя по-късно. Благодаря ти, Марк.

Директорът затвори, преди Марк да успее да му отговори.

19:00

Марк пристигна в Джорджтаун в седем вечерта. Следобед бе присъствал на погребението на Саймън и бе изказал съболезнованията си на потресените му родители. Те имаха още пет деца, но това не бе утешение. Мъката им разпали в Марк жаждата за живот.

Елизабет бе облечена в червената копринена блуза и черната пола, които носеше, когато се запознаха. Заля го с поток от думи.

— Не разбирам какво е станало. Баща ми се обади и каза, че си се опитал да спасиш живота на сенатор Дънкън. Какво си правил там? Баща ми беше много разстроен от стрелбата. Защо си го следил? Той бил ли е в опасност?

Марк я погледна право в очите.

— Не, той не беше замесен по никакъв начин. Така че да не започваме отново.

Тя все още не разбираше.

Когато пристигнаха в Rive Gauche оберкелнерът ги посрещна с отворени обятия.

— Добър вечер, мистър Андрюз, радвам се да ви видя отново. Не си спомням да сте резервирали маса.

— Не, тя е на мое име, доктор Декстър — каза Елизабет.

— О, да, разбира се. Заповядайте.

Вечеряха миди на скара и пържола без гарнитура с две бутилки вино.

По пътя към дома й Марк пя почти през цялото време. Когато пристигнаха, той я хвана здраво за ръка и я въведе в тъмната дневна.

— Ще те прелъстя. Никакво кафе, никакво бренди, никаква музика. Просто ще те прелъстя.

Паднаха на дивана.

— Прекалено пиян си.

— Почакай и ще видиш.

Той я целуна силно и продължително по устните и започна да разкопчава блузата й.

— Сигурен ли си, че не искаш кафе? — подразни го тя.

— Напълно.

Марк бавно измъкна блузата й от полата и с едната ръка започна да я гали по гърба, а с другата — по крака.

— Да пусна ли музика? — унесено попита тя. — Нещо специално.

Елизабет включи уредбата. Отново Синатра, но този път с подходяща песен:

Тя се отпусна в ръцете на Марк.

Той свали ципа на полата й. В полумрака краката й изглеждаха слаби и красиви. Погали я нежно.

— Ще ми кажеш ли истината за днешния ден, Марк?

— По-късно, скъпа.

— Когато свършиш с мен?

Свали ризата си. Елизабет впери поглед в превръзката на рамото му.

— Ранили са те при изпълнение на служебния дълг?

— Не, последната ми любовница ме ухапа.

— Сигурно е разполагала с повече време от мен.

Притиснаха се един към друг.

Марк остави телефона отворен — не и тази вечер, Юлий.

— Не мога да се свържа, сър — каза Елиът. — Непрекъснато дава заето.

— Опитай пак, опитай. Сигурен съм, че е там.

— Да помоля ли телефонистката?

— Да, да — нетърпеливо отвърна директорът.

Директорът зачака, почуквайки с пръсти по бюрото в стил „Кралица Ана“. Загледа се в червеното петно и се запита как ли се е получило.

— Според телефонистката телефонът е оставен отворен, сър. Да я помоля ли да използва сервизен сигнал; това със сигурност ще привлече вниманието му.

— Недей, Елиът, прибирай се у дома. Ще му се обадя утре сутринта.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

„Той трябва да си отиде — да се върне в Охайо или където и да е“, помисли си директорът, преди да изгаси осветлението и да си тръгне за вкъщи.