Да кажем ли на президента

11 март 1983, петък

7:00

Марк се събуди пръв, може би защото се намираше в чуждо легло. Обърна се и погледна Елизабет. Тя никога не слагаше грим и сутрин изглеждаше също толкова хубава, колкото и по всяко друго време на деня. Марк погали нежно черните й къдрици. Тя се събуди, обърна се към него и го целуна.

— Иди и си измий зъбите.

— Колко романтично започва денят — каза Марк.

— Когато се върнеш, ще бъда будна.

Тя се прозя и се протегна.

Марк взе „Пепсодент“-а — едно от нещата, които щеше да промени. Той предпочиташе „Маклийнс“ — и се опита да прецени в коя част на банята ще остави тоалетните си принадлежности. Когато се връщаше в спалнята, видя, че телефонът все още е изключен. Погледна часовника си: 7:05. Легна отново.

Елизабет стана.

— Само минута — каза тя.

„Във филмите никога не става така“, помисли си Марк.

Тя се върна и легна до него. След няколко секунди каза:

— Брадата ти боде. Не си така гладко избръснат, както първия път.

— Онази вечер се бях избръснал много старателно. Странно, никога не съм бил толкова сигурен в нещо. Не стана ли точно така, както го бях планирал?

— Какво си планирал?

Той го каза на глас:

— Във филмите никога не става така. Знаеш ли какво казал французинът, когато го обвинили в изнасилване на мъртва жена?

— Не.

— „Не знаех, че е мъртва, мислех, че е англичанка.“

— Не се притеснявай, Марк. Аз съм стопроцентова американка.

— Вярвам ти.

След малко Елизабет го попита какво желае за закуска.

— О-о, може би в този хотел има и „Уийтис“?

— И бекон с яйца — отвърна тя. — И почакай да видиш сметката, само че тук не се плаща с „Американ Експрес“.

Марк пусна душа и регулира температурата на водата.

— Разочароваш ме, мислех, че ще се изкъпем заедно — каза Елизабет.

— Никога не се къпя с прислугата. Повикай ме, когато приготвиш закуската — отвърна Марк изпод душа и запя „Най-сетне дойде любовта“.

Една ръка се протегна и затвори крана за топлата вода. Пеенето престана. Елизабет не се виждаше никъде.

Марк се облече бързо и включи телефона. Той звънна почти веднага.

Елизабет се появи в къс комбинезон. На Марк му се прииска да се върне в леглото.

Тя вдигна слушалката.

— Добро утро. Да, тук е. За теб е. Ревнива любовница, според мен.

Елизабет облече рокля и се върна в кухнята.

— Марк Андрюз.

— Добро утро, Марк.

— О, добро утро, сър.

— Опитвам се да се свържа с теб от осем часа вечерта.

— О, наистина ли, сър? Мислех, че съм в отпуск. Ако проверите във Вашингтонското бюро, ще видите, че в момента дори не се числя към него.

— Така е, Марк, но се налага да прекъснеш отпуската си, защото президентът иска да се срещне с теб.

— Президентът ли, сър?

— Президентът на Съединените щати.

— Защо иска да се срещне с мен, сър?

— Вчера те „убих“, но днес те направих герой и той иска да ти благодари лично за усилията ти да спасиш живота на сенатора Дънкън.

— Какво?

— По-добре прочети сутрешните вестници. Да не говорим повече за това. Ще ти обясня по-късно.

— Къде трябва да бъда и в колко часа, сър?

— Ще научиш.

Край на разговора.

Марк затвори телефона и се замисли. Тъкмо се канеше да попита Елизабет дали е получила вестника, когато телефонът иззвъня отново.

— Обади се, Марк, скъпи. След като любовниците ти знаят, че си тук, сигурно е за теб.

Марк вдигна слушалката.

— Мистър Андрюз?

— На телефона.

— Почакайте минутка, ако обичате. С вас ще разговаря президентът.

— Добро утро. Тед Кенеди е. Искам да ви попитам дали ще намерите време да се отбиете в Белия дом към десет часа. Бих желал да се срещнем и да поговорим.

— За мен е чест, сър.

— Очаквам с нетърпение да се срещнем и да ви поздравя лично. На Западния вход ще ви очаква мистър Рот.

— Благодаря ви, сър.

Легендарните телефонни обаждания, за които пресата пишеше толкова често. Директорът просто бе открил къде се намира Марк. Дали и президентът го бе търсил от осем вечерта?

— Кой беше, скъпи?

— Президентът на Съединените щати.

— Кажи му, че ще му се обадим по-късно.

— Говоря сериозно.

— Да, миличък.

— Иска да се срещне с мен.

— У вас или у тях?

Марк отиде в кухнята и се нахвърли на „Уийтис“. Елизабет влезе, размахвайки „Поуст“.

— Виж — каза тя. — Пише го черно на бяло. Не си престъпник, а герой.

Заглавието бе: „СЕНАТОРЪТ ДЪНКЪН УБИТ НА СТЪПАЛАТА НА КАПИТОЛИЯ“.

— Президентът беше, нали? — попита тя.

— Да, скъпа.

— Защо не ми каза?

— Казах ти, но ти не ме чу.

— Извинявай.

— Обичам те.

— И аз те обичам, но нека това не се случва всяка седмица.

Тя продължи да чете. Марк дъвчеше своите „Уийтис“.

— Защо някой е искал да убие сенатора Дънкън?

— Не зная. Какво пише „Поуст“?

— Все още не са открили причината; според тях той имал много врагове във и извън страната.

Елизабет зачете от вестника:

— Вече знаеш всичко, Лиз.

— Не зная нищо — отвърна тя.

— И аз не знаех по-голямата част от това — призна Марк.

— Животът с теб ще бъде труден.

— Кой ти е казал, че ще живея с теб?

— Разбрах го по начина, по който се нахвърли на яйцата.

В хотел „Фонтенбло“, край плувния басейн, седеше един мъж, четеше „Маями Хералд Трибюн“ и пиеше кафе. Поне сенаторът Дънкън бе мъртъв и това му придаваше известно чувство за сигурност. Ксан бе изпълнил своята част от сделката.

Отпи от кафето — малко горещо, но нямаше значение — не бързаше за никъде. Вече бе издал нови заповеди, не можеше да си позволи да рискува. До вечерта Ксан щеше да бъде мъртъв; това вече бе уредено. Матсън и Тони щяха да бъдат освободени поради липса на доказателства — така го бе уверил адвокатът му, който никога не го бе подвеждал. Самият той за известно време нямаше да се появява във Вашингтон. Отпусна се удобно в шезлонга под топлото слънце на Маями и запали нова цигара.

В 9:45 директорът бе посрещнат в Белия дом от Хадли Рот — прессекретаря на президента. Докато чакаха, директорът му разказваше за специален агент Марк Андрюз. Рот внимателно си водеше бележки.

Марк пристигна минута преди 10:00. Едва бе успял да се прибере у дома и да се преоблече.

— Добро утро, господин директор.

— Добро утро, Марк. Радвам се, че успя да дойдеш. — Леко насмешливо, но не и неодобрително. — Това е прессекретарят на президента, мистър Хадли Рот.

— Добро утро, сър — каза Марк.

Рот заговори:

— Ще бъдете ли така добри да дойдете в кабинета ми, където ще изчакаме. Президентът ще запише обръщението си към нацията за тазвечерната телевизионна програма и ще отлети за Кемп Дейвид в 11:15. Предполагам, че ще ви отдели петнайсетина минути.

Хадли Рот ги отведе в кабинета си — просторна стая в Западното крило с прекрасен изглед към розовата градина през сводестия прозорец. На стената зад бюрото бе окачена голяма снимка на Джон, Робърт и Едуард Кенеди.

— Ще поръчам кафе — каза Рот.

— За разнообразие — промърмори Марк.

— Извинете? — попита прессекретарят.

— Няма нищо.

Директорът и Марк се настаниха на удобните столове, откъдето можеха да наблюдават на огромния монитор от течен кристал влизащите и излизащите от Овалния кабинет.

Носът на президента бе напудрен като част от подготовката за речта и операторите сновяха около него. Рот говореше по телефона.

— Си Би Ес и Ен Би Си са готови, Хадли, но Ей Би Си не са настроили предавателите — каза възбуден женски глас.

Рот се свърза с шефа на екипа на Ей Би Си.

— Побързай, Хари. Президентът не може да чака цял ден.

— Хадли.

На екрана се появи Кенеди.

— Да, господин президент?

— Какво става с Ей Би Си?

— Току-що им казах да побързат, господин президент.

— Да побързат? Предупредихме ги преди четири часа. Докато се нагласят, ще дойде Второ пришествие.

— Почти са готови, сър.

Хари Нейтън, шефът на екипа на Ей Би Си, се появи на екрана.

— Всичко е готово, сър. Можем да започнем запис след пет минути.

— Добре — каза Кенеди и погледна часовника си. Беше 10:11. Цифрите се смениха: появи се пулсът му, 72 — нормално.  Нова смяна: този път се появи кръвното му налягане, 140/90 — малко високо; трябва да отиде на преглед през уикенда. Цифрите отново се смениха: циферблатът показа индекса Дау Джонс — бе спаднал с 1.5 на 1209. И той изчезна и се появи часът: 10:12. Президентът повтори за последен път началото на речта си. Бе я редактирал тази сутрин в леглото и бе останал доволен.

— Марк.

— Сър?

— Искам следобед да се представиш на Грант Нана във Вашингтонското бюро.

— Да, сър.

— После ще вземеш отпуска — искам да кажа истинска отпуска — до началото на май. В края на май ме напуска мистър Елиът, който ще стане шеф на бюрото ни в Кълъмбъс. Предлагам ти поста му, ще бъдеш мой личен помощник.

Марк остана изненадан.

— Много ви благодаря, сър.

„Край на петгодишния ми план.“

— Каза ли нещо, Марк?

— Не, сър.

— След като ще работим заедно, престани да ме наричаш „сър“, когато сме сами. Можеш да се обръщаш към мен с Халт или Хораций — безразлично ми е.

Марк не можа да се удържи да не се разсмее.

— Моето име ли ти се струва смешно?

— Не, сър. Просто току-що спечелих три хиляди петстотин и шестнайсет долара.

— Проба: едно, две, три. Ясно и високо. Бихте ли казали нещо, господин президент? — попита шефът на екипа, вече поуспокоен.

— Мери си имала агънце — каза президентът с плътен глас.

— Благодаря ви, сър. Добре. Да започваме.

Всички камери бяха насочени към президента, който седеше зад бюрото си, спокоен и сериозен.

— Можете да започвате, господин президент.

Президентът погледна в обектива на първата камера.

— Скъпи съграждани, обръщам се към вас от Овалния кабинет по повод злодейското убийство на сенатора Дънкън на стъпалата пред Капитолия. Робърт Евърард Дънкън бе мой приятел и колега и аз зная, че всички ние скърбим за тази загуба. Съчувствам и на семейството му за това нещастие. Това престъпно деяние само укрепва решимостта ми да настоявам още на следващата сесия за приемане на закона, строго ограничаващ продажбата и наказващ незаконното притежаване на оръжие. Ще направя това в памет на сенатора Робърт Дънкън и никой не ще може да каже, че той е умрял напразно.

Директорът погледна Марк. Никой от двамата не промълви нито дума. Президентът продължи да описва важността на законопроекта и да обяснява защо тази мярка заслужава подкрепата на американския народ.

— Разделям се с вас, скъпи съграждани, благодарейки на Бога, че Америка все още ражда мъже, готови да рискуват живота си в служба на обществото. Благодаря ви и приятна вечер.

Камерата фокусира върху президентския герб. После в действие влязоха външните екипи и показаха Белия дом със спуснат наполовина флаг.

— Край, Хари — каза шефът на екипа.

— Да върнем отначало и да видим какво се е получило.

Президентът в Овалния кабинет и директорът и Марк в стаята на Хадли Рот изгледаха повторението. Беше много добре. „Законопроектът ще успее, ако Кенеди бъде преизбран“, помисли си Марк.

Вратата се отвори и се появи главният церемониалмайстор. Обърна се към директора.

— Президентът пита дали вие и мистър Андрюз ще бъдете така любезни да го посетите в Овалния кабинет.

Двамата станаха мълчаливо и го последваха по дългия мраморен коридор на Западното крило, покрай портретите на бившите президенти и техните съпруги и картини, показващи важни събития от американската история. Минаха покрай бронзовия бюст на Линкълн. Когато стигнаха Източното крило, спряха пред масивните сводести врати на Овалния кабинет, на които бе изобразен големият президентски герб. Зад бюрото в приемната седеше служител на Сикрет Сървис. Той погледна главния церемониалмайстор — и двамата не казаха нищо. Марк видя как агентът на Сикрет Сървис протяга ръка под бюрото и чу изщракване. Гербът се раздели, когато вратите се отвориха. Церемониалмайсторът остана на прага.

Някой откачваше миниатюрния микрофон от вратовръзката на президента, а красива млада жена махаше последните остатъци от пудра по лицето му. Телевизионните камери вече бяха изнесени.

Церемониалмайсторът обяви:

— Господин президент, директорът на Федералното бюро за разследване, мистър Х. А. Л. Тайсън, и специален агент Марк Андрюз.

Президентът стана и прекоси стаята, за да ги поздрави. Те се насочиха бавно към него.

— Марк — прошепна директорът.

— Да, сър?

— Ще кажем ли на президента?