Да откраднеш рая

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Данте гледаше как дъщеря му влиза в трапезарията с обичайната си забързана походка и се отправя към мястото си на масата. Но това продължи, докато детето не забеляза отсъствието на Джилиън. То се спря на място и впери поглед в стола.

— Къде е Беатрис?

Данте се страхуваше от този въпрос от момента на излизането си от Адамли Хаус без Джилиън. Беше прекарал последните няколко часа в мисли какъв идиот е, че изобщо е завел Джилиън в Адамли Хаус. И бе още по-голям идиот, задето бе позволил да я отведат. Защо не се вслуша в онова тревожно колебание, когато маркизът го повика в кабинета си? Защо не отказа да си отиде, докато не му я върнеха?

Данте вече знаеше отговора. Той нямаше никакви права над Джилиън. Тя не беше негова съпруга, нито пък някога щеше да бъде. Беше си отишъл само защото знаеше, че докато е там, Форестърови няма да я върнат обратно. Нямаше идея къде може да са я отвели. Щеше да бъде безсмислено да остане на стола в кабинета на маркиза. Нея я нямаше и сега трябваше да каже истината на дъщеря си.

Данте се изправи и отиде до Фийби.

— Беатрис я няма, Фийби.

Детето не се помръдна.

— Къде е?

Как можеше да й обясни нещо, което сам не искаше да повярва? Как можеше да го изрази така, че тя да го разбере?

— Фийби, спомняш ли си как Беатрис ти обясни защо си изпратена при мен?

— Каза, че ти си истинският ми баща и че след като майка ми е починала, съм дошла да живея при теб, защото тук е моят дом.

Данте кимна. Това беше най-простото и очевидно обяснение. Разбира се, ако се пренебрегнеше истината за зачеването на Фийби.

— Ами Беатрис има майка и баща, и дори братя. Досега не си беше у дома, защото беше забравила коя е.

— Защото не можеше да си намери паметта.

— Точно така. Но сега ние знаем коя е. Открих как е истинското й име и кое е семейството й.

Фийби помисли малко.

— Истинското й име не е Беатрис?

— Не, не е. Името й е Джилиън. Джилиън Форестър. Баща й е маркиз Адамли.

Фийби помълча, докато обмисляше думите му.

— Като онзи човек ли? Онзи, дето мама беше омъжена за него?

— Да, бащата на Джилиън е маркиз — също като човека, за когото майка ти беше омъжена.

— Той лош ли е с Джилиън, както беше онзи човек е мен? Може би ако е така, тя ще може да живее с нас?

Тези думи, изречени с тъничкия й гласец, пронизаха Данте право в сърцето. Той взе двете й ръце в шепите си.

— Фийби, какво е направил онзи мъж, за когото беше омъжена майка ти, за да е лош с теб? Удрял ли те е някога?

Фийби поклати глава и прехапа долната си устна.

— Не, но ме наричаше с лоши имена. Казваше ми да стоя далеч от него. Не ми позволяваше да говоря за мама. — После добави: — Госпожица Стаутуел веднъж ме удари, когато й се изплезих.

Данте притегли детето към себе си и поглади тъмните й къдрици.

— Никой повече няма да те удря, Фийби. Обещавам ти.

Обещавам. Думата заседна в гърлото и му напомни едно друго негово обещание; обещание, което не бе успял да удържи.

— Къде е Джилиън сега? — попита Фийби, като се отдръпна от него и го погледна.

— Върна се при семейството си, при истинското си семейство. Там е нейният дом. Вече няма да живее при нас.

Фийби продължаваше да стои на същото място, откъдето бе забелязала отсъствието на Джилиън от масата. С единствената разлика, че сега тъмните й очи се наливаха с едри сълзи, които се търкаляха надолу по бузите й. Буцата в гърлото на Данте, появила се при загубата на Джилиън, стана още по-голяма.

— Но аз не се сбогувах с нея! — Тя го погледна е трепереща долна устна. — Не се чувствам добре, милорд!

Данте избърса сълзите й с палеца си.

— Знам, Фийби. И аз не се чувствам добре.

— И на теб ли ти е тъжно, че Джилиън я няма?

— Да, Фийби, много ми е тъжно.

— Но не плачеш.

— Това е, защото мъжете не плачат.

— Никога ли?

Данте поклати глава.

— Почти никога.

— Защо?

Данте се помъчи да откъсне мислите си от Джилиън.

— Мъжете не плачат, защото ще им се набръчкат вратовръзките. Дамите не носят такива неща, затова трябва да плачат и заради мъжете.

Фийби погледна към пода, премисли това обяснение и очевидно то й се стори правдоподобно, защото сви рамене и отново прехапа долната си устна. Сълзите й бяха спрели. След малко отново го погледна.

— Сега кой ще пие чай с мен и госпожа Филиуикит?

— Коя е госпожа Филиуикит?

— Куклата ми. Джилиън ми помогна да й избера име.

Данте се усмихна. Представи си Джилиън да седи с Фийби и куклата, да отпиват чай и да си бърборят за женски неща. Той се изправи, хвана Фийби за ръката и я поведе към стола й.

— Когато се върнем в Уайлдууд, ще наема гувернантка, която да живее при нас. Едно от задълженията, които ще й изброя при наемането й, ще бъде всеки ден да пие чай с теб и госпожа Филиуикит. Ако искаш, можеш да ми помогнеш да я избера, но това сигурно ще отнеме известно време, а дотогава може би нямаш нищо против аз да пия чай с вас.

— Къде, по дяволите, беше?

Данте засенчи очите си от внезапната светлина, която нахлу от вратата в тъмната стая. Чашата с бренди, която си беше налял, когато дойде тук, стоеше недокосната на масичката. Не знаеше колко е часът. Не знаеше от колко време е тук. Нито пък го бе грижа.

— Данте? — каза Ролф, като влезе в стаята. Касия застана на вратата със свещник в ръка. — Какво има? Да не си болен?

Данте най-сетне се размърда, като се поизправи от неудобното си полулегнало положение. Очите му бяха насочени към пода.

— Не, Ролф, не съм болен.

— Очаквахме ви в осем у Мара и Адриан. Забрави ли, че бяхме канени на вечеря? Нямаха търпение да се запознаят с Джилиън. Мара много се разтревожи, когато не дойдохте. — Ролф се поколеба за момент, после каза: — Да не би нещо да се е случило с Джилиън? Неразположена ли се чувства?

Само ако беше толкова просто!

— Не, последния път, когато я видях, беше олицетворение на здравето.

— Какво искаш да кажеш с това „последния път, когато я видях“? Данте, къде е Джилиън?

Данте погледна приятеля си.

— Взеха я, Ролф. Сега е при семейството си, а колкото до по-нататъшните си връзки с мен — е, дадоха ми да разбера съвсем ясно. Разгулният граф Морган не се смята за подходяща компания за лейди Джилиън Форестър.

Касия влезе в стаята.

— Разкажи ни какво се случи.

Данте започна да говори за добронамереното им посещение в Адамли Хаус — да, посещение, защото именно такова беше. То трябваше да бъде първата от колкото и срещи да бяха нужни, за да може Джилиън да се запознае е тях и да се почувства там в свои води. Той описа на Ролф и Касия как Джилиън бе представена на всеки от семейството и как не беше показала никакъв външен признак, че ги познава. Накрая завърши с разговора в кабинета на маркиза, където предложението му за женитба беше направо отказано и му бе наредено да си върви.

— И ти какво направи? — попита Ролф, който вече беше заел един от столовете срещу него.

— Отидох си.

— Какво? — Ролф посегна към чашата и отпи голяма глътка бренди.

— След като помолих проклетия маркиз за ръката на Джилиън, той ми каза, че предпочита да пукне, отколкото да види дъщеря си омъжена за мен. После ме обвини, че по този начин искам да си купя почтеност. Намеренията ми никога не са били такива, но предполагам, след миналите ми отношения с Форестърови мога да разбера причината за мнението му. След това ми заповяда да напусна къщата му. Каза, че ще държат Джилиън, където я бяха завели, докато си отида, и че нямало никакъв смисъл да се съпротивлявам, особено след като ме заплаши, че ще ме хвърли в Тауър за отвличане и практикуване на магьосничество. — Направи пауза. — И, о, да — не трябва да казваме на никого къде е била Джилиън през последните седмици. Помислил си е, че може да е отвлечена от някой негов политически враг и затова не казал нищо на властите, страхувайки се, че точно това искат враговете му. Надявал се да му поискат откуп и смятал да го плати. Дълбоко е убеден, че всеки си има цена. По дяволите, дори и мен се опита да купи!

Ролф остана мълчалив няколко минути. После погледна Данте.

— По време на всичките тези спорове като че ли всички забравиха едно нещо.

— Кое?

— Очевидно някой е отвлякъл Джилиън и този някой е все още там, свободен да го направи отново, или може би нещо още по-лошо.

Данте се намръщи.

— Вече помислих за това. Смятам, че Джилиън е в най-голяма безопасност в Адамли Хаус. Ще я наблюдават постоянно, само че вместо от истинския виновник, ще я пазят от мен.

Ролф кимна.

— И какво ще правиш сега?

— Какво, по дяволите, бих могъл да направя? В шах съм. Досега семейството на Джилиън сигурно са напълнили главата й с всяка подробност, истинска и въображаема, от миналото ми. Вероятно Клер и Реджиналд са се заели охотно с тази задача. Сигурно вече Джилиън мисли, че е добре, задето се е отървала от мен. А и след като размислих върху това през последните няколко часа, стигнах до извода, че вероятно те са напълно прави в мнението си. Аз съм разгулният граф Морган, нали? Създал съм си име и сега трябва да живея с последствията.

Касия затвори очи и по бузите й се затъркаляха сълзи. В съзнанието й изникна като живо нейното собствено минало. Знаеше много добре какво може да направи с човека общественото мнение. Някога се бе сблъскала със същото неприемане, със същите слухове в двореца, когато баща й беше убит и всички улики водеха към нея. Хората от вежливото общество я бяха преценили по-бързо от който и да било съд.

Собствената й реакция по онова време бе почти същата като на Данте. Тя предпочете да се усамоти, отколкото да среща обвинителните погледи, и дори започна да поставя под въпрос собствения си морал, чудейки се дали все пак хората не са прави в мнението си за нея. Ако казваха на някого нещо достатъчно често, той започваше да го вярва. Това продължи, докато в живота й се появи Ролф, помогна й да докаже невинността си и й върна вярата в себе си.

„Бог да го благослови за твърдостта му“ — помисли си Касия и погледна към съпруга си под светлината на свещите. Задачата му не бе лека. Самопрезрението беше черта, която се вкореняваше дълбоко в човека. Касия бе започнала да забелязва първите му признаци у Данте, когато го видяха във Франция за последен път, преди около година. От безгрижен младеж той се бе превърнал в свое сериозно, тъжно и празно подобие. Искриците смях бяха изчезнали от очите му. На тяхно място се бе появила сянката на данъка, който миналото си взимаше.

По пътя обратно към Англия Касия изрази загрижеността си на Ролф, но той я увери, че приятелят му просто тъгува по дома.

— Ще му мине като на кученце — беше казал той, но след това, когато кореспонденцията й с Данте, редовна преди това, секна и приятелите й във Франция започнаха да описват Данте като все по-отдалечен от света, Касия започна да се тревожи още повече. Всъщност дори се страхуваше за него.

Същият този страх я бе накарал да предприеме пътуването до Уайлдууд при завръщането на Данте в Англия. Но когато видя човека, който я очакваше там, страхът й се превърна в радост.

В момента, в който Касия го видя, разликата бе очевидна. Светлината се бе върнала в очите му. Усмивката му отново имаше онези дяволити трапчинки, които можеха да принадлежат само на един човек. Джилиън се бе появила като някакъв ангел; бе изгонила демоните и бе изпълнила света на Данте, предоставяйки му шанс в любовта — такава любов, която свързваше и Касия и Ролф.

А сега Джилиън я нямаше и с нея бе изчезнал и последният шанс на Данте.

Освен ако…