Да откраднеш рая

ОСМА ГЛАВА

Гледката спираше дъха. Още повече — бе направо невероятна.

Бяха се изкачили на един висок хълм и конете пръхтяха и ровеха земята след бързото препускане. Данте спря жребеца си — прекрасен кафяв кон, когото наричаше Фюри.

— Ето — рече той и посочи напред с облечената си в ръкавица ръка. — Вижда се зад ей ония дървета. Това е крепостта Певърил.

Беатрис засенчи с ръка очите си, за да види по-добре. Сградата беше груба и изглеждаше като изсечена от същата скала, от която стърчеше. Върхът на едната й голяма кула се губеше в следобедната мъгла, която се бе събрала около скалистия склон и й придаваше неземен вид, сякаш се бе появила от някое съновидение.

— Като в приказка е.

— Крепостта никога не е била предназначена за постоянно живеене — каза Данте, като седеше отпуснато на седлото. Беатрис си помисли, че изглеждаше красив в контрастиращите черни сако и бричове и снежнобялата риза. Всъщност много красив. — Построена е преди почти петстотин години, непосредствено след Нашествието, по-скоро като наблюдателна кула за селото и околните земи.

Беатрис кимна, погледна отново крепостта и забеляза, че се рони.

— В развалини ли е?

— Да, престанала е да се използва, откакто собствеността на фамилията Певърил е била отнета от Едуард III. В миналото е служела като затвор за длъжници. Ако погледнеш между дърветата ей там, ще видиш входа на Дяволската пещера, която се намира точно под предната стена на крепостта.

Беатрис проточи шия.

— О, да, сега я виждам. Изглежда доста зловещо, нали? Подходящо име са й избрали — Дяволската пещера. Можем ли да влезем в нея и да огледаме?

Данте се разсмя на въпроса й.

— Страхувам се, че ще ни отнеме доста време да стигнем до пещерата през селото. А по планинската пътека е много трудно да се минава дори и през деня. Нощта ще падне доста преди да сме я стигнали.

Беатрис се намръщи разочаровано. Данте я погледа малко и хвана юздите си.

— Последвай ме.

— Къде отиваме? Не каза ли, че сме тръгнали към селото?

— Точно така. Но имаме малко време да се отклоним от пътя си.

Беатрис докосна леко с пети коня си и последва Данте по тясната, заобиколена с дървета пътека, която се движеше успоредно на малък, буен поток. Ако не се смятаха ромоленето на водата и тропотът на конете, в гората беше тихо и спокойно. Местността изглеждаше така, сякаш там не бе стъпвал човешки крак. Беше недокосната, естествена и красива.

След известно време Данте спря Фюри в подножието на скалисто възвишение.

— Оттук нататък трябва да вървим. Не е далеч.

Той помогна на Беатрис да слезе от коня и пое натам, накъдето беше посочил.

— Къде отиваме? — попита отново тя, като тръгна до него по едва различимата пътека, която той очевидно намираше много лесно.

— Ще видиш.

Нарочно се правеше на загадъчен и това много дразнеше Беатрис. Само че не можеше да направи нищо по този въпрос и това я ядосваше още повече. Минаха по един завой на пътеката и Данте прескочи малка естествена преграда от скали. После се обърна, за да помогне на Беатрис да направи същото.

— Ето я.

Той посочи малък отвор, който се намираше в една вдлъбнатина в скалата. Беше почти скрита от гъстия храсталак около нея и ако Данте не я беше посочил, Беатрис никога нямаше да я види. Тя го погледна учудено.

— Какво е това?

— Пещера. Нали каза, че искаш да видиш нещо такова? Тук с брат ми си играехме, когато бяхме момчета.

Беатрис вирна подозрително брадичка.

— Но тя изглежда доста малка, не като онази.

— Не всички входове са големи като на Дяволската пещера до крепостта. Но видът на тази доста подвежда. Трябва да се наведеш, за да влезеш вътре, но когато го направиш, там има достатъчно пространство, за да стои човек прав.

Беатрис огледа входа на пещерата.

— Не съм сигурна, че е много добра идея, Данте.

— Каза, че искаш да влезеш в пещера. — Данте направи една крачка към пещерата и протегна ръка към Беатрис. — Разбира се, освен ако не си по-плашлива от заек…

Закачливите му думи разбудиха нещо в главата й — един глас, който сякаш идваше от много далеч.

Хайде, хлапе, не те е страх, нали?

Сигурно изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, защото Данте веднага се озова до нея и я прихвана за лакътя. Очите му бяха загрижени.

— Какво има? Лошо ли ти е? Изглеждаш ужасно бледа. Въздухът на това възвишение е малко по-разреден от този на низините, но не мислех, че…

Беатрис сграбчи ръкава на сакото му. Току-що бе чула някакъв спомен. Първият спомен, който се появяваше от събуждането й насам.

— Не, наистина съм добре. Просто чух нещо. Някакъв глас в съзнанието ми ме дразнеше точно така, както ти направи преди малко. — Тя го погледна. — Но който и да беше, ме наричаше „хлапе“.

— Брат ми ме наричаше така. Често се обръщат така към децата. Доктор Грийнтрий каза, че вероятно отначало ще започнеш да си спомняш странни неща, които няма да означават много за теб. Можеш ли да различиш дали беше мъжки или женски глас?

Беатрис се опита да си припомни.

— Не съм сигурна. Чух го толкова ясно, сякаш човекът беше тук, а след това изчезна. — Тя затвори очи, разстроена пред лицето на неизвестното. — Защо не мога да си спомня?

Данте стисна ръката й.

— Ще отнеме известно време, Беатрис, но поне започна да си спомняш нещичко. Все пак е напредък, нали? Не се тормози над това и то само ще си дойде. Междувременно хайде да влезем в пещерата и може би там нещо ще докара в главата ти друг спомен.

Беатрис кимна и го последва в пещерата. Данте се оказа прав, че входът на пещерата подвеждаше, защото скоро след като Беатрис се сниши, за да влезе, имаше достатъчно пространство, за да могат и двамата да стоят изправени. Също така бе тъмно, много тъмно.

— Хайде — рече Данте и я хвана за ръката.

Беатрис не помръдна.

— Но не е достатъчно светло. Няма да можем да виждаме къде вървим.

— Ще бъде тъмно само докато минем покрай онова зловещо образувание. С брат ми бяхме убедени, че това е вкаменен трол, който е пазел входа на пещерата преди стотици години. Има няколко завоя, из които мисля, че все още мога да се оправя, а след това в следващата зала ще бъде светло от друг отвор над нас.

Беатрис неохотно позволи на Данте да я води. Всъщност се вкопчи в ръката му, защото се страхуваше, че ако го изгуби, никога няма да намери пътя за навън. Както й беше казал, секунди по-късно се озоваха в голяма зала, където каменната стена се разделяше високо горе, образувайки малък отвор. Няколко по-малки тунела водеха към дълбоките недра на планината, но изглеждаха твърде малки и със сигурност твърде тъмни, за да влязат в тях без лампа.

Очите на Беатрис проследиха стената на пещерата все по-високо и по-високо. Сякаш беше безкрайна. Залата наистина бе поразителна. По едната стена се чуваше как се стича вода и шумът отекваше ритмично в многото отвори около тях. Каменни образувания със странни форми украсяваха вътрешността на пещерата и проблясваха със скрит огън на слънчевата светлина. Изглеждаха така, сякаш бяха омагьосани. Беатрис свали едната си ръкавица и прокара ръка по гладката повърхност на камъка, който проблясваше в синьо и виолетово, когато срещнеше светлината под прав ъгъл.

— Какъв камък е това? — попита тя.

— Предимно варовик, макар да има свойствата на един друг, рядък вид камък, който се намира само в планините Грийк Клифс. Според дърбиширското поверие той притежава необикновена сила.

— Наистина ли? И как се нарича?

— Това е един вид шпат, макар че сред тукашните хора е известен като Синия Джон.

— Синия Джон — повтори тя и се обърна. — Красив камък.

Беше направила една крачка и върхът на единия ботуш закачи ръба на полата й за езда. Беатрис политна напред и се озова в ръцете на Данте.

Вдигна поглед към него, за да поиска извинение, но думите така и не излязоха от устата й. Бе толкова близо до него, че виждаше мъничките златисти искрици в тъмните му очи. Беше се навел леко назад, облегнат на стената, и я държеше. Не я пусна, но и тя не направи опит да се отдръпне. Беше запленена, неспособна да откъсне очи от неговите.

Секунди по-късно дойде целувката. Беатрис се страхуваше да се помръдне, за да не изгуби вихъра от усещания, който бушуваше в нея. Замайващата топлина я накара да се притисне до Данте. Тя сложи ръцете си на гърдите му и усети дъха му. Той бавно наведе глава към нея. Искаше й се това никога да не свършва.

Но Данте спря.

— Какво правя, по дяволите?

Беатрис отвори очи точно когато Данте я отдалечи от себе си. Той отстъпи три крачки от стената. Беатрис не знаеше какво да направи, какво да каже. Чувстваше се ужасно неудобно, несигурна и объркана. Защо беше спрял? Нима бе направила нещо не както трябва?

— Милорд?

Именно обърканото й изражение накара Данте да се почувства по-жалък от червей. Беше я усетил да откликва на целувката му и знаеше, че сега се чуди защо ли я е отблъснал така. Но също така му бе известно, че ако не я бе отблъснал, щеше да наруши клетвата, към която винаги се бе придържал. Щеше да прелъсти невинно момиче — най-низкото деяние, което можеше да извърши.

— Искрено съжалявам, Беатрис — изтърси накрая той. — Не биваше да те целувам. Не беше хубаво от моя страна.

Беатрис примигна, но не каза нито дума. Това само удвои угризенията му.

— По-добре да тръгваме за селото — рече той и се отправи по обратния път навън, като не остави на Беатрис никакъв избор, освен да го последва.

Когато излязоха, помогна й да се качи на коня, като я хвана бързо за талията и я вдигна на седлото. После скочи на гърба на Фюри и без да каже нито дума, го насочи надолу по планинската пътека.

Яздиха сравнително мълчаливо и половин час по-късно стигнаха до покрайнините на селото. Касълтън беше сгушено в една долина близо до крепостта Певърил, обградено от три страни от скалисти възвишения. Старомодни каменни къщички, сякаш наблъскани една до друга, обграждаха прашния път, служещ за главна улица на селцето и водещ към малкия площад. Прозорците бяха украсени с красиви сандъчета за цветя, а току-що изпраното пране висеше навън, проснато да съхне на лятното слънце. Хората надничаха, за да видят кои са новодошлите. Съпровождаше ги развълнувано шушукане.

Спряха на площадчето. Данте слезе от коня си и го завърза за един стълб. После свали Беатрис на земята. От другата страна на площада имаше пазар на открито. Селяните сновяха наоколо, а децата играеха весело на сянка.

— Отивам до пощата. Може би ще искаш да поразгледаш сергиите през това време?

Беатрис се усмихна и кимна. След това го наблюдава известно време как се отдалечава.

Когато стигна до края на площада, Данте се обърна и я погледна. Беатрис ровеше из някакви дрънкулки и бъбреше с продавачката. Беше си наложил да не гледа към нея, докато яздеха на връщане от пещерата. Знаеше, че ако случайно зърне онези сиви очи, ще се върне в онова несъзнателно, безгрижно състояние, което го бе накарало да хвърли обета си за нов морал на вятъра. Знаеше, че отново ще я целуне.

Тя сигурно го смяташе за абсолютен мерзавец. Беше се възползвал от една ситуация, за която и досега се чудеше дали несъзнателно сам не бе нагласил. Писмото до лорд Девъншир в Чатсуърт можеше лесно да бъде изпратено от Рени или някой от лакеите, но той беше решил да го направи сам. Това му даваше повод да бъде с Беатрис.

И все пак не можеше да отрече, че беше откликнала на целувката му. Бе искрена, нетърпелива и караше кръвта му да кипи. Данте имаше в списъка на любовниците си жени, които съперничеха по красота на Венера, но никоя от тях не бе предизвиквала такава реакция у него. Какво имаше в това дребничко, грациозно същество, при което само мисълта да го има го караше да губи ума и дума.

Това направо го плашеше.

Беатрис ровеше из сергиите и хвърляше по някой поглед към фините дантели и красивите тъкани. Само че едва ги забелязваше. В ума й се въртеше единствено Данте и целувката му.

Просто не знаеше какво да мисли. Когато се препъна и падна в ръцете на Данте, тя погледна в очите му и видя напрежението в тях. Почувства го по същия начин и чрез целувката му. Това, че отвърна, й се струваше просто естествена реакция.

Но отговорът му — или по-точно липсата на такъв — я караше да се чувства объркана.

Може би Данте си мислеше, че я е обидил. Със сигурност Беатрис не му бе казвала да я остави. А може би, напротив, я бе помислил за дръзка, задето му бе отвърнала. О, господи, това можеше да създаде проблеми! Само да не се бе спънала! Но пък ако не се бе случило, нямаше да падне в ръцете му и той изобщо нямаше да я целуне.

Това, което имаше значение сега, бе какво можеше да направи по този въпрос. Със сигурност не можеха постоянно да се преструват, че нищо не е станало. Това само щеше да създаде напрежение помежду им. Тя помисли още малко, като се опитваше да измисли нещо. Единственото решение бе да покаже на Данте, че целувката не е оказала никакво видимо влияние върху нея.

Това бе само целувка, нищо повече. С други думи — лъжа.

— Готова ли си да тръгваме, Беатрис? Свърших работата си в пощата, а и скоро ще се стъмни. Трябва да тръгваме обратно за Уайлдууд.

Гласът му я стресна. Обърна се към него и се усмихна.

— Да, разбира се, Данте, но преди това бих искала да ти кажа нещо.

Той я зачака учтиво да продължи.

— Докато ти беше в пощата, размишлявах за нас. Може би ме смяташ за разстроена, дето ме целуна в пещерата преди малко.

Данте хвърли поглед към продавача — възрастен мъж, който очевидно се стараеше да чуе всичко, защото беше направил крачка към тях след внезапното изявление на Беатрис.

— Разбирам.

— Просто исках да те уверя, че това изобщо не ме разстрои. Искам да кажа, че беше хубаво, но не и нещо, за което си заслужава да се мисли повече от необходимото.

Откъде ли идваше това? Данте си наложи да не се усмихва.

— О!

— Да. Моля те, не се обиждай, милорд. Сигурна съм, че си изключително добър в любовта. Много опит ли имаш?

— Може да се каже, че моят опит е доста по-богат от твоя.

— Аз, разбира се, нямам база за сравнение. И затова се надявам, че разбираш защо казвам, че е най-добре да го забравим. Нека просто се преструваме, че това никога не се е случвало и да се върнем към предишните си отношения. Искам да кажа, то ни най-малко не е нещо, което да възбужда страстите. Предполагам, че изобщо не съм страстна натура.

Данте само я погледна. Продавачът направи усилие да сдържи усмивката си.

— Разбирам.

— Помислих си, че трябва да го знаеш — прибави тя и се усмихна, очевидно доволна от себе си. — Не бих искала това, което се случи между нас, да причинява каквито и да било недоразумения.

Наистина правеше от мухата слон. Данте не беше толкова глупав, че да не забележи каква е целта й.

— Ами благодаря ти за откровеността, Беатрис. Радвам се, че ни най-малко не си наранена от случилото се, защото предполагам, че безстрастните натури със сигурност знаят, когато са такива.

— Точно така — рече тя. — Такава съм. Безстрастна по природа личност. — След това насочи вниманието си към изложената за продан стока. — Моля те, милорд, не мисли повече за това.

Данте стоеше до нея и я наблюдаваше. Беше целувал много жени в живота си и опитът му показваше, че Беатрис ни най-малко не е тъй безразлична, както се опитваше да покаже. Беше я усетил да откликва и това го бе разпалило още повече. Но не арогантност или самодоволство го накараха да отхвърли малката й хитрост, защото бе именно това — хитрост. Знаеше, че тя е също тъй развълнувана от целувката, както и той самият, но за да бъде сигурен, реши да си го докаже.

Беатрис понечи да тръгне към мястото, където ги очакваха конете. Но преди да успее, Данте протегна ръка, сграбчи нейната и дръпна момичето така, че да застане с лице към него. И преди тя да успее да каже каквото и да било, той вече я беше взел в прегръдките си и отново я целуваше. Целува я, докато усети как ръцете й сграбчват дрехата му. Целува я, докато усети как коленете й се подгъват. Продължи да я целува, докато доказа, че е бил прав. Накрая вдигна глава.

Очите на Беатрис блестяха, устните й бяха полуотворени, а дишането й — учестено. Целият пазар стоеше като замръзнал.

— Става късно и наистина трябва да се връщаме в Уайлдууд — каза тихо той.

После я пусна на несигурните й крака и се обърна. Докато вървеше към конете, си мислеше, че никога не е срещал или целувал по-страстна личност с безстрастна природа.