Да откраднеш рая

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Какво си направил? — Клер Форестър едва не скочи от стола си. Красивите й черти бяха изкривени от гняв. — Как може да си толкова тъп! Изгубил си Джилиън? Какво, по дяволите, е станало с нея?

Гарик очакваше Клер да се разстрои, дори да се ядоса от думите му, така че реакцията й не го изненада. Трудно му бе да повярва само, че тя изразява мнението си на толкова висок глас, особено когато само една врата ги разделя от залата, от която току-що се бяха измъкнали. Сега там беше пълно с почти половината от най-отбраното общество на Лондон, включително всички членове от семейството на Клер. Ако ги откриеха заедно, сами в тази тъмна и усамотена странична стая, връзката им със сигурност щеше да стане обществено достояние. Макар това всъщност да не бе проблем за Гарик — в действителност само щеше да му осигури добра репутация, — то щеше да донесе на Клер нежелани неприятности, и то съвсем сигурно от съпруга й.

— Кажи ми какво точно се случи! — рече рязко Клер. — И искам всичко до последната подробност.

— Доколкото можах да разбера, очевидно съм изгубил Джилиън някъде из пустошта на Дърбишир — каза Гарик, като внимателно изучаваше нокътя на единия си пръст. — Беше късно през нощта и валеше наистина здравата. Каретата беше забавила ход, защото се движехме по неравен път. Вътре бе станало доста студено. Ози спеше и хъркаше като пияница, без да забелязва студа и друсането. Бях си налял малко бренди, за да се постопля. Тъй като съм джентълмен, предложих от него на Джилиън. Бях загрижен за нея, защото същия ден беше започнала да киха и изглеждаше малко бледа. Тя взе брендито и понечи да пийне, но вместо това, го плисна в очите ми. Бях заслепен. Изобщо не я видях да излиза, но когато зрението ми се върна, нея наистина я нямаше. Беше оставила вратата на каретата отворена и тя се удряше от вятъра.

— Идиот! — процеди Клер. Този отговор никак не й подхождаше. Тя започна да крачи напред-назад и копринените й поли заобираха праха от пода на очевидно занемареното помещение. — Как може да си толкова ужасно тъп!

Гарик я погледна втренчено, оставяйки тирадата й да свърши от само себе си. Клер може и да му се сърдеше; можеше дори да го нарича с неприятни имена и да поставя под въпрос неговата интелигентност, но Гарик се бе научил — още от началото на любовната им връзка — да се справя с пристъпите й на гняв. Понасяше ги само защото знаеше, че по-късно същата вечер, когато той проникваше в нея, Клер щеше да го гледа по съвършено различен начин. Без повече да бъде елегантна или дори сърдита, тя щеше да го погледне с онзи особен блясък в красивите си очи; блясък, който му показваше, че в крайна сметка е неин господар. Удовлетворението, което получаваше от обещанията на този блясък, го караше да търпи отровния й език, вместо да я зашлеви, за да я накара да млъкне покорно, както заслужаваше.

— Всъщност какво значение има? — каза Гарик, като се опитваше да я успокои. — Искаше Джилиън да я няма и нея я няма. Както ми се вижда, всичко потръгна по план. И ако някой трябва да бъде раздразнен, това съм аз. Изгубих всякакво възнаграждение, което можех да получа от участието си в тази работа, когато онова нахално момиче ме заслепи с брендито и скочи като първа глупачка от каретата.

— Искам да ми кажеш нещо. — Клер застана пред него с ръце на стегнатата си от корсета талия. Гърдите й бяха изскочили нагоре и сякаш щяха да се пръснат от тесния корсаж. От раздразнението й те се повдигаха и спускаха рязко. Гарик усети желание да ги докосне, но благоразумно потисна порива си. — Чу ли ме, когато ти казах защо искам да отведеш Джилиън оттук и да се ожениш за нея?

Всъщност Гарик винаги се опитваше да слуша възможно най-малко, когато Клер замисляше някой от безразсъдните си планове. Обикновено бяха зли и често безсмислено жестоки, както когато беше уредила да бъдат разхлабени някои от шевовете по роклята на една млада жена, към която изпитваше неприязън. В резултат се бе получил желаният от Клер гаф по време на танци в претъпканата дворцова бална зала. Сега, когато се сещаше за това, Гарик все още чуваше злобния й смях при вида на горкото момиче, което стоеше като замръзнало пред цялото лондонско общество с паднали около глезените поли и изложени на показ интимни части. Но както и да е, в момента той си спомни, че когато Клер обясняваше подробностите по плана си за Джилиън, той наистина я слушаше.

— Доколкото си спомням, това те засягаше, защото Джилиън можеше да открие малката ти тайна. Искаше тя да се махне, за да не заподозре никой, че си замесена.

Клер седна и бледозелените й копринени поли се увиха около резбованите крака на елегантния стол с висока облегалка. Тя поклати глава и каза:

— Джилиън щеше да се сети. Щеше да се сети за всичко, ако й беше дадено време.

— Да, Джилиън беше доста интелигентно момиче, нали? Силно вярвам, че по някое време щеше да стигне до същността на нещата. Хубаво е, че ме убеди да се оженя за нея.

— Ако това е опит за ласкателство, можеш да се откажеш. Убедиха те петдесетте хиляди лири зестра, които щеше да ти донесе тя, а не аз.

— Но това все пак беше рисковано начинание, Клер, дори и за мен. Та кой съм аз да кажа, че някога изобщо ще получа зестрата на Джилиън? Сигурен съм, че баща й, твоят свекър, добрият маркиз, няма да се зарадва на един зет, прибягнал до отвличане, за да си осигури съпруга, особено когато неговата дъщеря не е била съгласна. Може би дори щеше да анулира брака.

— Като се има предвид, че ти нямаше да се върнеш в Лондон, докато не се увериш, че Джилиън е бременна, смятам, че нямаше да има никаква заплаха за възнаграждението ти. Лорд Адамли никога нямаше да рискува да поеме позора на неомъжената Джилиън с бебе в корема. Едва ли щеше да му хареса дъщеря му да се омъжи при такива обстоятелства, но наистина нямаше да има избор. Щеше да му се наложи да те приеме. Никога нямаше да позволи на Джилиън да понесе този скандал. Точно затова наследниците толкова лесно биват отвличани и омъжвани насила.

— Е, да, но по-важно е, че ти ще бъдеш освободена от товара на любопитството на Джилиън. Тя повече няма да може да ти задава въпроси за действията ти — рече Гарик, доволен, че гласът му е прозвучал така, сякаш наистина го е грижа.

Клер присви очи.

— Но със сигурност изобщо не съм освободена от възможността Джилиън да се появи всеки момент. Сега ще трябва да отложа плановете си, поне докато не се уверя какво е станало с нея.

— Наистина не смятам, че има за какво да се тревожиш.

— Ето тук грешиш. Има за какво да се тревожа. — Клер се намръщи и бръчиците около устата й се задълбочиха непривлекателно. — Заради теб сега ще бъда принудена да продължа да живея в една и съща къща със семейството на съпруга ми, с всички тях. Едва ли можеш да си представиш какво значи да ги виждам всеки ден и да се преструвам, че не ги мразя. Имаш ли представа колко задушаващо е там?

— Всъщност не — сви рамене Гарик. Неочаквано започваше да се радва, че нещата бяха потръгнали така, защото — със или без петдесетте хиляди лири зестра — му се струваше, че в крайна сметка това нямаше да излезе на добър край. — Изчезването на Джилиън несъмнено ще бъде скандал, който поне малко ще бодне добрия маркиз. Това би трябвало да ти даде известно удовлетворение.

Клер се усмихна.

— Вярно е, но той заслужава много повече. Заради него все още съм омъжена за сина му, който не струва и пет нари. Трябва да се радваш, че все още не съм уредила маркизът да намери дневника на Джилиън с последния пасаж, който прибавих, показващ, че е избягала с теб. Ще ти бъде доста трудно да обясниш защо. Всъщност дори стана по-добре, след като маркизът обмисли и възможността тя да е избягала с някого — след деликатно подсещане от моя страна, разбира се. Но засега за него това е само предположение. Другото е, че може да е била отвлечена. И в двата случая маркизът е в шах. Не е в състояние да понесе един политически скандал. Наистина до този момент дори не е известил властите за изчезването на Джилиън. Не може, защото ако е отвлечена, знае, че когато се върне, ще бъде съсипана, както и възможността й за благоприятна женитба. Но ако е избягала, това вече е съвсем друг скандал. Затова той нае някакъв детектив да открие какво се е случило с нея.

— Детектив ли? — Гарик усети леко пристягане в стомаха. — Ами ако този човек открие нещо? Ами ако по някакъв начин надуши, че съм замесен в това?

— На твое място не бих се притеснявала. Мозъкът на този детектив е по-малък и от мозъка на онзи идиот Озуел, с когото постоянно се движиш. Предполагам, главната му версия е, че бандити са влезли в стаята й и са я отвлекли, за да я продадат като бяла робиня. Смея да кажа, че доста време ще го вярва. Няма начин да разберат къде е Джилиън или кой я е отвлякъл, но маркизът засега няма да съобщи на властите. Наистина е забавно. Лорд Адамли прекарва нощите сам-самичък в кабинета си до малките часове, като се тревожи до смърт. Не мога да кажа кое го притеснява повече: че дъщеря му е изчезнала кой знае къде или възможността да стане скандал и това, което би се случило с политическата му кариера.

— Несъмнено резултат от онзи отвратителен малък епизод, който му натресе преди няколко години.

Клер се намръщи при споменаването на единствения й, добре известен в обществото провал. Наистина планът беше блестящ — да се избави от брака си с Реджиналд Форестър, най-големия син на маркиз Адамли, — но поради непредвидени усложнения не се бе получило нищо. Вместо това тя беше публично и ужасно унижена. Не желаеше отново да изпитва това чувство. Нито пък влизаше в плановете й.

— Именно затова маркизът няма да позволи на никой извън семейството да разбере, че Джилиън я няма — рече Клер. — Нае детектив и му плати щедро да мълчи за това, което може да открие. Още повече — нареди на всички от семейството да обясняват внезапното отсъствие на Джилиън с посещение у болна леля в провинцията. Заплаши да уволни всеки от прислугата, който каже нещо друго. Дори не иска да помисли какво ще стане, ако Джилиън не се върне. И ти казвам, Гарик, Джилиън трябва да се върне. По този въпрос с маркиза сме на едно мнение. Не мога да продължа с плановете си, докато не съм сигурна какво е станало с нея. Трябва да я намериш и да се ожениш за нея, преди да е успяла да се върне и да разкаже всичко. Ако това стане, няма да страдам само аз. И ти ще бъдеш въвлечен.

Докато я слушаше, Гарик се чудеше защо въобще се е съгласил да участва. И тогава си спомни. Точно предишната нощ Клер го беше държала възбуден в продължение на часове.

— И моето възнаграждение е брак със свободомислещата Джилиън и затвор в буквалния смисъл в Адамли Хаус — рече той. — Тази зестра от петдесет хиляди лири започва с всяка минута да ми звучи все по-малко примамлива.

— Има и други преимущества, за които още не си се сетил — прибави Клер, усещайки заглъхващия му ентусиазъм. — Като съпруг на Джилиън, който живее в същия дом, ти ще имаш и пълен достъп до мен. Вече няма да има онези кратки срещи на неудобните бурета в разни килери. Ще живеем под един и същи покрив. Възможностите ще бъдат безброй.

Гарик я погледна.

— Звучи съблазнително.

— Може да се окаже и още по-съблазнително, отколкото звучи. Всичко, което трябва да направиш, е да я намериш и това ще стане реалност.

Клер стана и се приближи полека до Гарик. След това близна върха на пръста си и докосна устните му.

— Направи ми тази малка услуга и ти обещавам награди, каквито въобще не би могъл да си представиш.

Гарик потисна инстинктивния отговор на тялото си, когато Клер се притисна до него и тя му предложи устните си. Дори и докато я целуваше, ужасно го тревожеше фактът, че тя го смята за толкова наивен да мисли, че едно разтваряне на бедрата й ще му донесе много по-голямо удоволствие, отколкото с която и да било друга жена. Все пак всичките бяха еднакви. Въпреки това Гарик трябваше да признае, че Клер е доста изобретателна. Макар че все повече и повече му омръзваше постоянната й самовлюбеност, той реши, че ще е най-добре да поддържа убеждението й, че всичко е под неин контрол и той е доволен просто да изпълнява заповедите й. За колкото по-малко интелигентен го смяташе, толкова по-лесно щеше да му бъде да избегне последиците, ако планът й бъдеше разкрит.

— Е, какво искаш да направя? — попита той, след като се отдръпна. — Със сигурност не мога да напусна Лондон и да започна да се мотая из провинцията, за да търся Джилиън сега. Ще бъде малко подозрително, ако изчезна по същото време с нея. Ще съм първия, в когото ще се усъмнят. И макар да искам да участвам в твоите малки кроежи, нямам желание да се изправя пред възможността да бъда обесен за убийство.

Клер замълча. Това не й се случваше често, но Гарик знаеше, че й е трудно да отрече истината в думите му.

— Тогава изпрати някого след нея — рече тя след няколко минути задълбочен размисъл. — Можеш да накараш оня идиот Джилхуули да се погрижи за това, след като веднъж вече си го замесил. Никой няма да попита защо е напуснал града. Вероятно дори няма да забележат и със сигурност никой няма да повярва, че е достатъчно умен да извърши отвличането на Джилиън. Той е абсолютен глупак. Да пукна, ако мога да разбера защо го търпиш покрай себе си.

„По абсолютно същата причина, поради която търпя и теб — помисли си Гарик. — В момента и двамата ми служите за една и съща цел.“

— Ози е напълно способен да се погрижи за това — рече той, готов да каже какво ли не, само и само да се отърве от нея. Макар и да умееше да прави прекрасни неща с тялото му, имаше дарбата да изчерпва много бързо търпението му.

— Просто трябва да бъдеш сигурен, че не е оставил и един камък непреобърнат — каза Клер. — Джилиън не може да е отишла кой знае колко далеч от мястото, където сте я загубили. Дърбишир е на доста голямо разстояние оттук. Тя няма пари, няма какво да яде и дори няма дрехи, освен нощницата си. Просто я намерете и след това ще продължим по първоначалния план.

Гарик се изправи и погледна Клер с неприкрита похотливост.

— Ще те видя ли по-късно?

— Не. — Клер погледна отражението си в огледалото близо до вратата. После се обърна и изтри следите от червило от устните му. — Твърде опасно е, като се има предвид скорошното изчезване на Джилиън. Не мога да рискувам да се усъмнят, че имам някаква връзка с отвличането й. Просто ми изпрати съобщение, когато я намериш, и ще продължим оттам. Дотогава ти предлагам да се стараеш колкото може по-малко да те забелязват.

„Това няма да представлява никакъв проблем“ — помисли си Гарик, когато излезе незабелязано от страничната стаичка. Няколко души, застанали наблизо, погледнаха разсеяно към него, но след това отново продължиха разговорите си.

Гарик нямаше намерение да търси Джилиън. И защо трябваше да го прави, след като знаеше това, което не бе казал на Клер? Когато Джилиън избяга, той спря каретата и се върна назад да я търси. Всъщност в този момент бе готов да я удуши, задето бе лиснала брендито в лицето му. Още го смъдяха очите, когато се сетеше за това. И я намери. Тя лежеше на пътя, неподвижна и мълчалива. Гарик видя кръвта, която се процеждаше надолу по едната страна на лицето й, смесваше се с дъжда и образуваше локва под главата й. Нямаше смисъл да проверява дали още има пулс. Остави я там, като знаеше, че ако не падането от каретата, то лежането ранена по средата насред този изоставен път със сигурност ще я убие.

— Страхувам се, че подозренията ви се оправдават, лорд Морган — каза лекарят от съседното селце Касълтън, като я погледна в очите. Лицето му беше толкова близко до нейното, че се усещаше миризмата на лука, който бе ял на вечеря.

— Загубила е паметта си — отговори мъжът, за когото си бе мислила, че е сътворен от съня й и когото сега познаваше като Морган.

Лекарят кимна и свали малките си очила с кръгли стъкла и златни рамки После ги избърса със смачканата на топка носна кърпа, която извади от джоба си.

— Изглежда, раната на главата е била причинена по-скоро от падане, отколкото от пряк удар, което личи от ожулванията. Също така е почти сигурно, че това е причинило амнезията. Обработих и превързах раната, но ще трябва да наблюдавате превръзката, да не би пак да се появи кървене. Също така ще трябва да я сменяте всеки ден, за да предотвратите инфекция. Колкото до чумата, не открих нищо, което да показва, че носи заразата.

Морган кимна, очевидно облекчен от прогнозата.

— Ще се върне ли някога паметта й?

Лекарят погледна към нея и въздъхна тежко.

— Често пъти това става, но наистина зависи от силата на удара. И никога не може да се каже точно кога. Амнезията действа избирателно и никога не сполетява двама души по един и същи начин. Някои забравят имената си, тези на приятелите и семейството си, а други — дори способността си да говорят. И трябва отново да бъдат учени на всичко, сякаш са новородени. За щастие състоянието на тази млада жена не е критично. Скоро четох една статия за тези случаи. Изключително интересно състояние. Паметта може да се върне от странни неща. Отначало в главата й може да започнат да изникват фрагменти от миналото — като парчета от неясна и често объркваща мозайка, а след това ще си спомни всичко. Могат да минат дни, седмици и дори месеци, преди да си спомни коя е и откъде е. Или пък — прибави накрая той — може и никога да не си спомни.

Данте погледна към момичето и разбра, че тя слуша напрегнато разговора им. Не искаше да я плаши повече.

— Сигурен съм, че ще се оправи съвсем скоро — рече той и поведе лекаря към вратата. — Благодаря ви за помощта, доктор Грийнтрий.

— Разбира се. Раната върви на заздравяване, а иначе момичето е в добро състояние. Малко е слабичка, но ястията на госпожа Лийдс ще я излекуват бързо. Хубаво е, че сте я намерили навреме. Още един час на дъжда и тя никога нямаше да види светлината на деня. Извикайте ме, ако имате нужда от нещо друго.

Данте затвори вратата след лекаря. Остана така за момент, като си повтаряше наум всички указания, а после се обърна към неподвижната мълчалива девойка. Тя седеше на ръба на леглото, както от момента, в който бе разбрала, че не сънува. Данте се приближи бавно до леглото и се усмихна:

— Има ли нещо, което искате да ви донеса?

— Имате предвид нещо друго освен паметта ми?

Тя гледаше загрижено пода. Очите й — привлекателно сиви — бяха присвити и вперени надолу в една точка, сякаш наблюдаваше страшно съсредоточено шарката на килима и се опитваше да намери там някакъв намек за миналото си. Косите й, току-що сресани, след изсушаването им се бяха оказали с необичайно красив оттенък на червеникаворусо и приличаха на златист мед, който се разливаше по раменете и гърба й на гъсти меки къдрици. Представляваше очарователна гледка.

— Съжалявам — каза тя и отново се втренчи в килима. — Не бих искала да звуча раздразнително или изобщо да изглеждам неблагодарна за всичко, което направихте. Бяхте много любезен към мен. Просто е ужасно объркващо да се събудя и открия, че дори не зная името си.

— Беатрис!

Момичето вдигна рязко глава.

— Това ли е? Това ли е името ми?

Данте не отговори. Гледаше надолу, после прекоси стаята и се наведе да вземе нещо до вратата. Когато отново се изправи, държеше в ръце голяма сива котка с гъста козина, чиято дълга опашка се движеше игриво под брадичката му. Той дръпна опашката надолу, но тя отново се върна, като този път го гъделичкаше под носа. Данте пак я свали и я пъхна под мишницата си.

— Не, макар че ми се искаше да бъде. Съжалявам, но не бях внезапно осенен от името ви. Искам да кажа, може и да сте Беатрис, но преди малко така нарекох — той почеса котката по главата — тази немирна Беатрис, която се готвеше да наточи ноктите си в копринената дамаска; нещо, което много добре знае, че не бива да прави. Но знаете ли, ще имате нужда от име, макар и временно, докато си спомните истинското. Мисля, че Беатрис не звучи лошо.

Опитваше се да я разсее, да отклони мислите й от неприятностите. Разбра, че е успял, когато тя се усмихна и тъмносивите й очи се превърнаха в светло, блещукащо сребро.

— Беатрис е чудесно.

— Е, тогава нека бъде Беатрис.

Данте сложи котката на леглото. Тя веднага отиде и се сви в малкото гнездо, образувало се в скута на момичето, което седеше, кръстосало крака по турски. То погали гъстата й козина.

— Изглежда, дори котката Беатрис е съгласна — каза той.

Момичето му се усмихна, а след това усмивката бавно се изгуби и на нейно място дойде предишното разсеяно изражение.

— Има ли нещо, което дамата Беатрис да желае? Гладна ли сте? Може би жадна?

— Баня — каза тя и вдигна поглед към него. — Много ми се иска да се изкъпя.

— Добре, ще имате банята. Ще наредя да донесат вана и вода и ще изпратя една от прислужниците да ви помага. Мога дори да ви уредя сапун от лимонови и розови цветове. Майка ми не използваше нищо друго.

Той тръгна да излиза, но се спря точно до вратата.

— Тъй като нямате други дрехи освен тези, в които ви намерихме, моля, възползвайте се от всичко, което има в този гардероб. Дрехите бяха на майка ми. Тя беше малко по-висока, но мисля, че ще ви станат. Ако са нужни някакви поправки, ще наредя някоя от камериерките да ги направи, поне докато извикаме шивачка, за да ви ушие ваши собствени. И не бива да се притеснявате, че може да се заразите от чума. Майка ми е починала, докато е била в Лондон. Тъй като разделяше времето си по равно тук и там, държеше достатъчно дрехи и на двете места, за да избегне опаковането на безброй куфари и превозването им през провинцията. Тези дрехи са били в Уайлдууд през цялото време.

Беатрис кимна.

— Благодаря ви. Сигурна съм, че ще свършат чудесна работа. Не бива да се притеснявате.

— Бих направил това за всеки друг във вашето положение. Когато свършите с банята, ще бъда в трапезарията. Камериерката ще ви упъти. За мен ще бъде чест, ако се присъедините към мен за ранна вечеря.

Тя отново кимна и се усмихна:

— Още веднъж ви благодаря.

Данте понечи да излезе.

— Извинявайте…

Той се обърна.

— Да?

— Дадохте ми име, но все още не зная вашето. Искам да кажа, чух, че ви наричат Морган, но не съм сигурна това собственото ви име ли е или титлата. Не зная как да се обръщам към вас.

Данте се усмихна и се поклони галантно.

— Е, тогава позволете ми да ви се представя, Беатрис. Аз съм Данте Тримейн, граф Морган и виконт Уайлдууд, на имението Уайлдууд в Дърбишир. Хората, които ме познават добре, ме наричат Данте или Морган. Имате позволението ми да използвате, което предпочитате.

При тези думи Данте се обърна, като си мислеше, докато вървеше: „А други ме познават просто като Разгулния граф.“