Да откраднеш рая

ВТОРА ГЛАВА

ДЪРБИШИР, Англия

Данте Тримейн, третият граф Морган и петият виконт Уайлдууд, гледаше мълчаливо през тесния процеп на завеската. Валеше. Не просто валеше, а силният порой тропаше по прозорците на каретата като малки камъчета, запратени от вятъра. Нощта бе мрачна, луната се бе скрила зад гъсти облаци, сякаш за да му каже, че даже и тя не се радва да го види. Както и да е, от време на време се показваше и му позволяваше за мъничко да се увери, че каретата все още се движи по пътя, а не се е отклонила, за да изчезне в мочурливата пустош.

През последния час и нещо бяха започнали да се движат значително по-бавно. Дъждът превръщаше пътя в кал, която сега всмукваше колелетата на каретата още по-дълбоко в полузаличените коловози. Движеха се по виещия се път през долната част на Пенаинс, вместо по по-лекия през равнината, и имаше голяма вероятност да пристигнат в Уайлдууд доста след полунощ.

Проклет, гаден дъжд.

Данте се отпусна на напуканата кожена седалка и облегна обутия си в ботуш крак на отсрещната, заслушан в ритъма на дъжда върху покрива. Брадичката му, потъмняла от наболата тридневна брада, почиваше раздразнено върху кокалчетата на пръстите му, докато съзерцаваше противното време и също тъй противното си настроение.

Мразеше дъжда. Всеки път, когато му се случваше някое нещастие, го връхлиташе проливен дъжд. За тридесет и две годишния му живот това бе станало нещо предсказуемо. И петдесет и девета се оказа съвсем показателна година. Починаха първо брат му, после баща му — и Англия бе почти парализирана от поройния дъжд, който съперничеше на Големия потоп. И какво друго можеше да очаква сега, при завръщането си в Англия, когато това пътуване трябваше да го отведе при гроба на майка му?

Разбира се, Данте не знаеше дали е валяло в деня, в който майка му е починала. Не беше присъствал там. По това време се намираше отвъд Ламанша, във Франция, където беше прекарал последните три години, пропилявайки времето си в двора на Краля-слънце — Луи XIV. Онзи късен августовски ден, когато майка му Хелена бе издъхнала, сама с най-верните си слуги, може би е бил ясен и слънчев. Но все пак в деня, когато Данте получи известието за кончината й, валеше проливен дъжд.

Времето през дванадесетте месеца оттогава, всъщност през триста петдесет и двата дни, бе още една мистерия за него. Вместо да бъде там, в дома си в Англия, където искаше да бъде, където знаеше, че му е мястото, той се мотаеше във Франция, чакайки разрешение от крал Чарлз II да се върне у дома и отдаде последна почит на гроба на майка си. Денят, в който пристигна съобщението от краля, бе, доколкото си спомняше, ясен, без нито едно облаче в синьото лятно небе.

Данте тръгна още на следващата сутрин с първия кораб за Дувър и не се обърна назад нито веднъж, докато корабът се отдалечаваше от Кале, за да го отведе към родната му земя.

Това се бе случило почти преди седмица, тъй като Данте напусна Дувър само преди пет дни в блестящата черна карета на Морган, която го чакаше на пристанището при пристигането му. Кочияшът — тантурест мъж, с напълно уместно име — Стъбс, когото Данте никога не бе виждал и чувал и който пелтечеше ужасно, каза, че му е било дадено нареждане от Рени, иконома на Морган, да го посрещне. Данте не си направи труда да го попита откъде Рени би могъл въобще да знае за завръщането му, камо ли, че ще пристигне точно в този ден. Наистина не го беше грижа.

Внезапно каретата подскочи, направи остър завой надясно и извади Данте от мислите му. Спящият камериер на Данте, Пенхърст, политна напред към отсрещната седалка и едва не падна в скута му. Каретата направи още едно движение напред и настрани и спря рязко.

— Извинявайте, милорд — рече Пенхърст с объркано и сънливо изражение. Вероятно бе сънувал сънища за по-слънчеви дни и далеч по-приятни страни.

— Няма нищо — каза Данте и надникна през прозореца, като се опитваше да види причината за внезапното спиране.

— Да не сме излезли от пътя, милорд?

— Не съм сигурен, Пенхърст. Облаците закриват луната и не мога да видя от прозореца. — Данте отвори рязко вратата. Студеният нощен въздух го удари право в лицето. — Какво, по дяволите, става там, Стъбс?

Последваха няколко секунди мълчание. Каретата отново политна напред и Данте трябваше да се хване за рамката на вратата, за да не падне. После чу стъпки на бягащ човек.

— Стъбс! — изкрещя Данте, този път по-високо. — Добре ли си, човече?

Когато отново не последва отговор, Данте посегна към пистолета под седалката.

— Разбойници? — прошепна Пенхърст и бялото на очите му се показа на лунната светлина, внезапно появила се иззад облаците и осветила вътрешността на каретата.

— Може би.

Данте пристъпи напред и погледна иззад вратата. Дъждът беше спрял. Това със сигурност бе добър знак.

— Остани там, Пенхърст. Под седалката има скрит втори пистолет. Зареден е. Вземи го, запъни петлето и бъди готов, в случай че имам нужда от теб.

— Но, милорд Морган, никога през живота си не съм стрелял. Дори не съм държал оръжие в ръка. Първо не знам как…

Данте бързо надяна шпагата си.

— Просто виж да го запънеш докрай, а не до половината, и се дръж така, сякаш знаеш какво да правиш с него, ако се озовем срещу повече от един разбойник. Казват, че понякога се движели по двойки.

— Да, милорд, ами ако…

Данте изчезна в нощта, мина предпазливо покрай задната част на каретата и се показа от другата страна. Чуваше как вътре Пенхърст се рови за пистолета. Помоли се тихичко камериерът да не вземе да се застреля. Не виждаше нищичко, нито пък чуваше звук, освен от време на време подрънкването на юздите при помръдването на конете. Миризмата на дъжд и конска пот изпълваше студения нощен въздух. Започна леко да ръми.

Данте виждаше на слабата лунна светлина, че каретата е странно килната досами пътя. Висока мокра трева шибаше ботушите му, развявана от поривите на вятъра. Леденият въздух пронизваше батистената му риза. Той надникна към мястото на кочияша и видя, че е празно.

Може би Стъбс беше заспал и бе паднал? Или му е била устроена засада? Данте се огледа, за да види дали тялото му не лежи някъде наоколо в тревата. При шума от бягащи стъпки, идващи изотзад, се обърна рязко, свали пистолета, запъна петлето и го насочи натам.

— Спри или ще те застрелям на място.

— Л-л-лорд М-м-морган — долетя треперещ глас. — Т-туй съм а-аз, С-с-стъбс.

— Дявол да го вземе! — рече Данте и свали пистолета си. — Какво правиш там, човече? Едва не те застрелях.

— В-видях нещо на п-пътя, точно к-когато излязохме иззад з-завоя. Т-трябваше да кривна извън п-пътя, ч-че да не г-го ударя.

Заекването на Стъбс се беше усилило от опитите му да си поеме дъх.

— Отпусни се, Стъбс. Поеми си дълбоко дъх и се успокой.

Кочияшът се подчини. Той се наведе напред, наду големите си бузи и издиша, сякаш се опитваше да разпали огън от жарава. Накрая се изправи и погледна Данте от височината на рамото му.

— Помислих си, ч-че някоя с-сърна лежи по с-с-средата на пътя. Из-зтичах назад д-да видя д-дали е още ж-жива. Ама б-б-б-б… — Внезапно пелтеченето го завладя до такава степен, че въобще не можа да довърши изречението си.

Данте го удари веднъж по гърба между лопатките и кочияшът политна напред.

— Няма нищо, Стъбс. Успокой се. Поеми си още два пъти дълбоко въздух. Така е добре. А сега говори бавно. Какво намери на пътя?

— М-мисля, че б-беше т-труп, м-милорд.

— Труп ли? — Данте дръпна кочияша за ръката. — Покажи ми къде е.

Поеха назад по пътя, откъдето беше дошъл Стъбс. Данте не виждаше добре от гъстите клони на дърветата, които ги заобикаляха. Запита се как ли Стъбс е решил, че това, което лежи на пътя, е именно труп. Вероятно всичко се дължеше на развинтеното му въображение. Може би е било някое животно, застанало на пътя, което вече отдавна е избягало, уплашено от каретата и обърканото пелтечене на Стъбс. Но когато минаха завоя и излязоха на място, където нямаше дървета, Данте видя тялото, точно както беше казал Стъбс. Там, по средата на прошарения с лунна светлина път, една фигура лежеше странишком на няколко метра от тях. Покриваше я светла дреха, под която ясно се очертаваха свити боси крака.

Данте спря на място. Това беше тяло — по дяволите! — на място, където не би трябвало да се намира. Той си спомни как каретата беше политнала и сграбчи Стъбс за ръкава.

— Сигурен ли си, че не си го блъснал? — попита той абсолютно сериозно.

— Н-не съм, м-милорд, с-сигурен съм. К-кълна се, н-е съм, н-не съм…

И Стъбс отново започна да пуфти и свирка с нос.

— Добре, Стъбс. Остани тук и опитай да се успокоиш. — Данте пъхна пистолета си в треперещите ръце на мъжа. — Чуй ме. Това може да е клопка, устроена от разбойници; опит да ни отвлекат вниманието, за да могат по-лесно да ни ограбят. Ще се върна напред да видя какво става там. Искам от теб да стреляш, ако чуеш или видиш нещо, което да е поне малко подозрително.

— Н-но, милорд, аз н-не знам да с-стрелям! Кочияш, който не знаеше да стреля? Кой идиот беше взел този човек на работа?

— Просто дръж пистолета така, сякаш знаеш какво правиш. Ще се върна след няколко минути.

Данте остави Стъбс и се приближи до тялото. Пътьом извади шпагата от ножницата. Обърна се назад и погледна към кочияша, който стоеше на същото място, където го беше оставил, и държеше пистолета с две ръце. Даже и на слабата лунна светлина се виждаше, че треперят. Вдишваше дълбоко и бавно и издишваше със свирукане в тишината. Дулото беше насочено право в гърба на Данте.

— Стъбс, насочи това нещо по-далече от мен, моля те. Ако пръстът ти случайно дръпне спусъка, ще бъда застрелян, а не искам животът ми да завърши в най-забутаното място на Дърбишир.

— Д-добре, милорд.

Когато стигна до неподвижното тяло, Данте спря. То беше с гръб към него. Една тънка ръчица бе отметната напред и покриваше лицето. По всичко изглеждаше, че е мъртво. Той се огледа наоколо и когато не видя нищо подозрително, приклекна до него.

— Чуваш ли ме? — каза тихо Данте и зачака да види дали ще последва някакво движение.

Но такова нямаше.

Данте сложи ръка на рамото на тялото и веднага забеляза колко тънка и студена е кожата, която покриваше крехките кости. Първоначалните му подозрения, че намереният е мъртъв, се засилиха. Той обърна тялото с лице към себе си. Когато видя, че това е млада жена, си пое рязко дъх.

Не виждаше ясно лицето й в нощта, но забелязваше нежните и неясни очертания на гърдите под тънката й бяла дреха. Тя не помръдваше. Не говореше. Данте не можеше да усети дали все още диша. Мисълта, че може да е мъртва, го изпълни със странно чувство на тъга.

Побутна я.

— Чувате ли ме, госпожице?

Никакъв отговор.

— Стъбс! — извика той и пусна шпагата си на земята. — Върни се до каретата и донеси лампа. И вземи плаща ми от Пенхърст. Побързай, човече!

Очевидно на Стъбс му отне доста време, прекалено много, за да се върне. Данте не помръдна от мястото, където беше коленичил. Попипа китката на жената, за да открие пулс, и въздъхна облекчено, когато го откри. Беше слаб, но поне все още бе жива. Той не отдръпна пръстите си от китката й.

Премести се така, за да може да вижда по-ясно лицето на момичето на слабата лунна светлина. Гъсти мигли, слепени от дъжда, допираха леко бузите й. Кожата й беше бледа, а устните — полуотворени. Без да знае защо и без дори да го осъзнава, Данте наведе глава и бавно докосна устните й със своите. Бяха нежни и меки. Стори му се, че усеща леко помръдване в отговор, но се отдръпна, защото чу шум от стъпки зад себе си. Обърна се и видя как фенерът се люшка истерично напред-назад, докато приближава към него.

— Ето го, м-милорд. И п-плаща ви донесох.

— Добра работа, Стъбс. Дръж фенера нависоко и освети лицето.

Лицето, което се откри, беше нежно, но покрито с петна от кал и с подута рана на линията на косата. Данте внимателно пъхна пръсти сред мокрите кичури и опипа подутата кожа. Когато вдигна ръка на светлината на фенера, видя, че пръстите му бяха оцветени в червено от прясна кръв.

— Т-т’ва е м-момиче, м-милорд!

— Така е, Стъбс, и има рана на главата. Не мога да кажа колко е сериозна, докато не я видя на по-силна светлина. На колко път сме от най-близкото село?

— Ейъм щ-ще да е н-най-близко. Ще т-трябва да свърнем от главния п-път, за д-да стигнем д-дотам. Т-то е м-мал-ко селце, а Т-тайдсуел е само на ч-четвърт час от н-него, м-милорд.

— Дай ми плаща, Стъбс.

Данте вдигна момичето и я уви в широката дреха.

— Хайде да я отнесем до каретата и да я закараме в Ейъм колкото може по-бързо, Стъбс.

— М-мъртва ли е, м-милорд?

— Не, но доколкото разбирам, разминало й се е на косъм. Трябва да побързаме, ако искаме да имаме някакъв шанс да я спасим.

Данте вдигна нежно момичето на ръце и тръгна след Стъбс в светлината на фенера към каретата. Там стъпи с единия крак на стъпалото, ритна вратата с ботуш и я отвори. Тя се удари в стената на каретата.

— Спри или ще стрелям!

— Успокой се, Пенхърст. Не съм разбойник.

Данте постави внимателно момичето на седалката, след това взе фенера от Стъбс и го закачи на малка кука на тавана.

Пенхърст се беше отдръпнал колкото можеше по-назад. Очите му бяха разширени от страх, а устата му бе застинала в отчаяние. В треперещите си ръце държеше пистолета, който Данте му беше дал. Дръжката бе насочена право към гърдите на милорда, а двете ръце на Пенхърст стискаха здраво металната цев близо до собственото му тяло. Дулото беше насочено застрашително надолу.

— Пенхърст, ако не вземеш незабавни предпазни мерки, ще се простиш с всякакви надежди да създадеш поколение. Това нещо е насочено право към слабините ти.

Лицето на Пенхърст придоби уплашено изражение и едва не изпусна пистолета в бързината да го остави. Данте го взе и освободи петлето.

— Напомни ми при първа възможност да науча теб и Стъбс как да боравите с оръжие. Това е едно от двете основни неща, които всеки мъж трябва да знае.

— К-какво е в-второто, м-милорд? — попита Стъбс изотзад.

— Как да боравите с жени, разбира се, макар че не мога да кажа кое от двете е по-коварно. Как е според теб, Пенхърст?

Данте се опитваше да разсее уплахата на камериера, но очевидно без особен успех, защото той не отговори. Вместо това се втренчи любопитно в увитото в плаща нещо, което Данте беше оставил на отсрещната седалка.

— Какво е това, милорд?

— Това, добри ми човече, е момиче, мокро до кости, само по долни дрехи и ранено. Отвратителна рана в главата. Страхувам се, че може да се окаже много по-сериозна, отколкото изглеждаше отначало. Ще отидем до най-близкото селце и ще видим дали няма да можем да открием лекар, който да й помогне.

Данте притегли нежно момичето към себе си, като се мъчеше да я стопли със собственото си тяло. Стъбс изплющя с поводите и каретата потегли. Данте още веднъж плъзна пръсти по нежната й шия, за да намери пулса. Зарадва се, когато откри, че вече се позатопля. Напипа пулса й точно до ключицата и остави пръстите си там. С другата ръка се опита да изтрие част от калта по бузата й.

Беше млада, може би на осемнадесет, и толкова слаба, че един по-силен порив на вятъра можеше да я отвее. Нямаше как да различи цвета на косата й, защото беше мокра и залепнала към главата й. Клепките й бяха гъсти и тъмни, а долната устна — малко по-пълна от горната. Данте се запита как ли се е озовала посред нощ на това място, защо ли е била ранена. Помисли си, че е доста хубава — не елегантна красота, която спира дъха на човека от удивление, а чаровна, която го оставя заинтригуван.

— Имаш ли носна кърпа, Пенхърст?

Камериерът веднага извади една, сякаш беше очаквал да го помолят именно за това.

Данте я взе и я притисна внимателно към раната на челото й. Все още имаше кръв, но като че ли започваше да спира. Той се обнадежди. Вдигна очи и видя Пенхърст срещу себе си, който го гледаше изпитателно, докато оглеждаше лицето на момичето. Не каза нито дума. Следващия четвърт час прекараха в мълчание. Накрая каретата започна леко да забавя ход.

— Трябва да сме стигнали Ейъм — рече Данте, дръпна завеската и надникна навън.

На светлината на луната, която вече напълно се бе показала иззад дъждовните облаци, се виждаха две фигури, препречили пътя.

Когато спряха, Данте забеляза, че са мъже. Единият от тях държеше запален фенер, чийто дим се виеше нагоре в тъмна, зловеща спирала.

Другият държеше мускет, насочен право към каретата.