Да повярваш на лисица

ПЪРВА ГЛАВА

Съдията Такър започна заключителната си реч на третия ден от процеса. Той се обърна към съдебните заседатели с думите:

— И така, какво каза инспектор Хънт? Бил е полицейски следовател и познавал подсъдимия от 1934 година. Не е говорил лично с него, но е слушал политическите му речи от време на време и твърди, че познава гласа му. Каза също, че на 3 септември 1939 година бил изпратен във Фолкстоун и останал там до 10 декември 1939 година. Той заяви: „След това се върнах в Лондон. Докато бях във Фолкстоун, слушах едно предаване по радиото. Веднага разпознах гласа на подсъдимия…“

Няколко зрители, успели да влязат в претъпканата съдебна зала, бяха прекарали нощта върху каменните стъпала на Олд Бейли1. Те бяха дошли да видят с очите си подсъдимия, който толкова време им се бе подигравал по германското радио, въобразявайки си, че е в пълна безопасност. Е, сега го бяха пипнали, и никакви юридически доводи, нито безкрайни цитати от стотиците правни книги, затрупали масата на адвоката, нямаше да го спасят.

Свидетелските показания през първия ден на процеса разкриваха колко лесно се бе хванал в капана.

„— Вечерта на 28 май т. г. Вие сте били заедно с някой си лейтенант Пери в една гора в Германия, близо до датската граница при Фленсбург?

— Да.

— И двамата сте събирали дърва за огън?

— Да, събирахме.

— Докато правехте това, видяхте ли някого?

— Срещнахме един човек, който като чели се разхождаше в гората.

— Кой беше този човек?

— Това беше подсъдимият.

— Какво направи той, каза ли ви нещо?

— Посочи няколко паднали клона и рече: «Ето още дърва».

— На какъв език ви заговори най-напред?

— Първо на френски, а после на английски.

— Познахте ли гласа му?

— Да, познах го.

— Чий глас беше?

— Гласът на говорителя от германското радио!“

Сега, в заключителната си реч, съдията отново спомена гласа на подсъдимия.

Една дебела жена, която седеше сред публиката и беше облечена с прашно палто и безформена шапка, украсена с проскубани пера, се наведе над един мъж с опърпано кафяво сако, притиснат до стената и изсумтя:

— Може ли да не му позная гласа — прошепна тя. — Аз бих познала този глас навсякъде. Колко пъти съм го слушала. Добре де, виках си непрекъснато, говори си, колкото щеш. Все тая. Няма да ме трогнеш с плоските си лъжи. Ама ще запееш друга песен кат’ те пипнем. И ето на — запя друга песен.

Мъжът, на когото говореше, се отдръпна от нея. Беше недъгав, смачкан, рус, с жълтеникав цвят на лицето. Синкавият белег, прорязващ дясната половина на лицето му от окото до брадичката, събуди любопитството у жената.

— Бил си във войната, а приятел? Бога ми, добре са ти подредили лицето.

Мъжът с белега (който наричаше себе си Дейвид Елис) кимна без да отмества поглед от съдията, който сега говореше за британската или американската националност на подсъдимия. Какъв шум бяха вдигнали за това! Никой не би се усъмнил в неговата националност, ако го пипнеха, помисли си той с тревога. Нямаше да има никакво съмнение за него, ако го изправеха на подсъдимата скамейка.

„Веднага разбрах, че това е гласът на подсъдимия.“

Е, той бе помислил за това. Нямаше да го хванат така лесно, както подсъдимия. Знаеше, че ще познаят гласа му, ако го чуят отново и затова бе взел предпазни мерки.

Онзи инспектор бе разпознал гласа на подсъдимия. Капитанът от разузнавателния полк също го бе разпознал и то в мига, в който го бе чул. Какъв глупак, да заговори и двамата офицери. За какво е мислел? Търсил си го е, така е било, сам си го е търсил.

Е, той не се оказа такъв глупак. Разбира се, превръзките помогнаха, но това беше само част от плана му. Когато най-накрая ги свалиха, той не си отвори устата, не пророни нито дума. Държаха се добре с него. Решиха, че е в шок. По-късно, когато дойде време за разпити и трябваше да говори, той бе подготвен. Изумително е до каква степен едно камъче под езика може да промени нечий глас. Неясната му реч, според тях, бе част от симптомите и те нито за миг не се усъмниха в него. Но той не можеше да говори с камъче в устата цял живот. Това го тревожеше. Англичаните имаха дълга памет. Една погрешна стъпка и можеше да бъде на мястото на подсъдимия. Толкова е лесно да забравиш, че хората познават гласа ти. Човек може да заговори без да мисли. Поискаш пакет цигари или вестник, поръчаш си ядене, а в следващия момент виждаш как хората те гледат изумени и съзнаваш, че си забравил да сложиш камъчето в устата си.

След като прекара два-три дни в Лондон и се усъмни, че на няколко пъти се е издал с гласа си, Елис реши, че не може повече да се излага на такива рискове. Докато измисли нещо по-сигурно трябваше да се преструва на глухоням. Стигна дотам, че научи азбуката на глухонемите. Но не можеш да ходиш насам — натам и да ръкомахаш пред тези, които не познават знаците. Така общуваше с определен кръг хора, но за останалите трябваше да използува камъчето. Налагаше се да промени гласа си завинаги, но не знаеше как. Не беше предвидил, колко лесно може да го издаде той и колко бдителни са хората. Ето например подсъдимият. Казал само: „Ето още дърва“, а те се нахвърлили върху него. Даже стреляли по него.

Елис бе дошъл на процеса, готов за неприятности. В Олд Бейли беше като в устата на вълка, ако изобщо можеше да си там. Наоколо беше пълно с полицаи и офицери от военното разузнаване. Не можеше да си позволи неволна грешка и затова държеше камъчето в устата си. Не го извади нито веднъж.

Дебелата жена му говореше отново.

— К’во се туткат тия. Що не свършват вече? Нали го знаят кой е. Гласът е достатъчен. Защо не карат по-бързо?

Елис се намръщи, направи опит да се измъкне, но дебелото й тяло го заклещи до стената и той не можа да помръдне.

— На ти един сандвич — каза тя великодушно. — Ще се мотаят целия следобед. Човек огладнява като слуша тая говорилня. К’во целят всъщност? Мислиш ли, че тоя щъ се измъкне?

Елис поклати отрицателно глава, протегна мръсната си ръка и взе един сандвич. Не беше обядвал и червата му къркореха, но не възнамеряваше да пропусне нито една дума от тази юридическа битка. Ако не беше толкова хитър, това съвсем спокойно можеше да бъде собственият му процес. Атмосферата в залата, думите, реакциите на говорящите го хипнотизираха. Сякаш присъстваше на собственото си погребение. Елис прие сандвича с благодарност и се обърна, за да изплюе камъчето в ръката си.

— Атака — прошепна жената, като кимаше и се усмихваше. Лицето и бе кръгло, червено и засмяно. Малките и кафяви очи светкаха. — Набивай. Имам предостатъчно. Обичам да си похапвам. Не че в това време можеш да си намериш храна: опашки… опашки, непрекъснато.

Елис кимна. Нямаше да си отваря устата, каквото и да му говореше тя. Захапа пресния хляб и бавно задъвка. Бедните знаят как да се грижат за себе си, помисли си той с горчивина. Сирене и туршия, докато един човек чакаше да умре.

Съдията четеше извадки от изявлението на подсъдимия:

„Възползвам се от възможността да направя предварително изявление относно причината да отида в Германия и да говоря по германското радио. Не съм се ръководил от желание за лични облаги, материални или някакви други, а само от политически убеждения.“

При тези думи Елис трепна. Неочаквано го жегна съвестта му. „Не съм се ръководил от желание за лични облаги…“

Не би могъл да каже това за себе си. Всичко бе правил за лична изгода. Щяха да го докажат много лесно, каквото и да измислеше той. Но можеше ли да очакваш нещо друго в тази страна, в, която не ти дават никакъв шанс. Или трябва да си завършил частно училище, или поне да имаш представителен вид, за да почнеш да печелиш повече от десет лири на седмица. Никой не гледа дали си умен и способен. Без значение е колко усилено работиш във вечерното училище, за да се усъвършенствуваш. Важното е кой е баща ти, какво училище си завършил, как си облечен.

Преди да стане член на Британския съюз на фашистите той печелеше по трийсет и пет шилинга на седмица, като служител в една малка посредническа кантора за недвижими имоти. Беше се опитал да си намери по-добра работа, но ония самодоволни прасета, седнали зад чиновническите си бюра, не го и поглеждаха. Фактът, че баща му излежава двайсетгодишна присъда за убийството на дъщеря си, винаги проваляше шансовете му. Нима беше негова вината, че баща му е помилван убиец? Тъй или иначе, ако не я бе убил старият, той сам щеше да и извие врата. Малка мръсна уличница! Беше я видял със собствените си очи да върви нагоре — надолу по „Пикадили“ с фенерче в ръка и съблазнително да се усмихва на всеки срещнат мъж, който я погледне. А се преструваше, че си е намерила прилична работа в дамската тоалетна на някакъв нощен бар! Нищо чудно, че пилееше толкова пари. Върна се право вкъщи и каза на стария, който бе тръгнал да я търси. И сега виждаше лицето му — бяло като платно, а в очите му имаше нещо хищническо. Старият я проследил до един луксозен апартамент на улица „Олд Бърлингтън“ и след като изхвърлил но стълбите говедото, дето било с нея, и счупил гръбнака в една маса. Така и се падаше на мръсницата. Съдията го съжали, съдебните заседатели — също, и министърът на вътрешните работи го помилва. Но историята не свърши дотук. „На тоя баща му е убиец — убил дъщеря си, да знаеш! Нищо чудно, той самият да утрепе някого!“ Така говореха, докато не сложи черната риза. Тогава млъкнаха. Страхуваха се от него. Знаеха, че само да свирне и Скрегър щеше да се погрижи за тях.

Сега, седнал в задушната съдебна зала, той се чудеше на тоя Скрегър. Мисълта му се стрелкаше и блъскаше из миналото като птичка в кафез. Добрият стар Скрегър! От никого не се страхуваше. Може би беше малко смахнат, но беше готов на всичко за човек, когото харесваше. „А той ме харесваше — помисли си Елис. Май веднага му допаднах. Навярно, защото беше толкова огромен и глупав, а аз — толкова хилав и умен.“

Внезапно гласът на съдията отново привлече вниманието му. Той все още четеше изявлението на подсъдимия:

„Реших да напусна страната, тъй като не желаех да играя ролята на човек, отказал да служи във войската поради убежденията си и защото предполагах, че в Германия ще имам възможност да изразявам и пропагандирам идеи, чието разпространение бе забранено в Англия във военно време. След като осъзнах обаче, че бях отказал да служа на Англия в критичен за нея момент, стигнах до логичното заключение, че нямам моралното право да се върна в тази страна по собствено желание, и че бе по-добре да подам молба за германско поданство и да се заселя в Германия постоянно. Въпреки това, непрекъснато се стремях да допринасям, с каквото мога, за постигането на помирение или поне на разбирателство между двете страни“.

Е, той въобще не се интересуваше дали ще има разбирателство между Англия и Германия. Да вървят по дяволите. Не го вълнуваше нито колко силна става Русия, нито пък колко евреи са се родили. Единственото, което го вълнуваше, бе да се грижи за себе си, да изкара малко пари, да има дом и малко спокойствие. Плащаха му по пет лири на седмица само за това, че носеше черна риза. Те оцениха неговите достойнства. Нямаше нищо против да работи, за да заслужи тези пари. Никой не можеше да го нарече мързелив. Би работил за всекиго, ако имаше тази възможност, но единствено в Британския съюз на фашистите не го осъдиха за престъплението на баща му. Приеха го нормално. Насърчиха го да продължи образованието си, научиха го да говори правилно — а това беше повече, отколкото проклетите капиталисти бяха направили.

Тъкмо вече се готвеше да замине, когато започна войната. Бяха го посъветвали да се махне, да отиде в Германия, но тази идея не му харесваше. Слушал бе твърде много за нацистите. Можеше да им се възхищава отдалече, но не беше толкова глупав, че да им се завре под носа. В Англия можеш да наругаеш правителството и да го наричаш с какви ли не обидни думи, а полицаят до теб само ще се хили крадешком. Можеш дори да набиеш някой комунист — поне това го вършеше не той, а Скрегър — и да ти се размине, но в нацистка Германия трябва да си държиш езика зад зъбите, ако не искаш да си навлечеш беля.

Не му се ходеше и в армията, но не смееше да изтъкне политически причини, като претекст за отказ. Така че отиде в армията — отново право в ръцете на капиталистите. Повишение? Малко вероятно! („На това момче баща му е убиец. Джорд Кушман… помниш ли? Убил дъщеря си… Ужас!… Аз не бих седнал в столовата до човек, чиито баща е направил такова нещо, а ти“?) Не го повишиха. Заставиха го да бели картофи в кухнята. Решиха, че става само за там — да бели картофи по цял ден, докато си разрани ръцете и изпочупи ноктите си. После го изпратиха заедно с хиляди чували картофи за Франция, където в отстъплението при Дюнкерк бе пленен.

Навярно вестниците бяха писали, че всеки един от отстъпващата армия се е бил до последния си дъх. Излиза, че сапьорите, щабният състав и готвачите са удържали германците с голи ръце. Можеше и да са се били, но не и той. Беше му дошло до гуша от английската армия. Изчака германците и се предаде. Каза им, че е член на Британския съюз на фашистите и номерът мина.

Какво го интересуваше какъв боклук му даваха да чете по микрофона. Получаваше по хиляда марки на ден плюс храна и квартира, а възможността да говори на милиони свои съотечественици го караше да се чувства могъщ. Не всеки може да постигне това, особено ако е син на помилван убиец.

— На ти още един сандвич — прошепна дебелата жена до него. — След малко съдебните заседатели ще излязат. Аз се наядох.

Елис взе сандвича и благодари с кимване. Бабчето не е чак толкова досадно, помисли си той. Щеше да си изкара акъла, ако узнаеше кой е. Елис се усмихна и захапа хляба.

— Явно, имаш нужда от повечко храна — каза жената, след като съдията се скри зад вратата. — Ще прощаваш, че ти се меся и го казвам направо, ама си същински скелет. Да не си бил военопленник?

Елис се поколеба, после се поддаде на изкушението да се похвали.

— Белсен — смотолеви той с пълна уста, изучавайки с поглед пълното й добродушно лице. Стана му приятно като видя, как по него се изписа ужас и страхопочитание.

— Божичко! — възкликна тя. — Белсен! Виждала съм го на снимки. И ти си бил там?

Той отхапа от сандвича с острите си малки зъби и кимна.

— Аз пък никога — каза тя и очевидно още не можеше да го проумее. — Като си представя, че си бил там. Горкичкият.

Елис сви рамене и отмести поглед. Може би бе неразумно да прекалява с приказките. Той огледа съдебната зала и се замисли колко време ще е необходимо на съдебните заседатели, за да вземат решение.

— Измъчваха ли те? — попита жената, дърпайки го за ръкава.

Той изведнъж я намрази за безкрайното й любопитство и се нахвърли срещу нея.

— Млъкни — озъби и се той. — Нямам намерение да говоря за това.

Тя изглеждаше разочарована, дори малко обидена. Елис усещаше, че го наблюдава, но гледаше право пред себе си.

В четири часа съдебните заседатели се върнаха в залата. Решението за присъдата им бе отнело двадесет минути.

Докато чакаше, Елис мислеше за подсъдимия, опитваше да се постави на негово място. С всяка изминала минута ставаше все по-напрегнат, докато накрая едва контролираше треперещите си крайници.

Вратата зад съдийското място се отвори, появиха се няколко съдебни заседатели и шерифът2, облечени в тоги, и застанаха встрани, за да се поклонят на съдията, който влезе, стиснал в ръце чифт бели ръкавици и парчето черен плат, известно като черната шапка.

Подсъдимият изкачи стълбите към подсъдимата скамейка. Елис не смееше да го погледне. Струваше му се, че ще види собственото си отражение.

Съдебният чиновник попита:

— Съдебни заседатели, единодушни ли сте за присъдата? Елис се наведе напред, капки пот избиха но челото му, зъбите му се оголиха.

— Виновен.

Двадесет минути за да изпратят един човек на смърт. Двадесет минути! Елис им се озъби. Червена пелена се спусна пред очите му. Можеше самият той да стои сега пред съдията. Дебеланата до него реши, че е разстроен и сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

Съдията произнесе смъртната присъда.

— Така му се пада — каза жената със сподавен и развълнуван въпреки желанието и глас — Изменник такъв.

Свещеникът рече:

— Амин.

Елис изскърца със зъби. Ако го хванат и него ще го обесят. Но той не беше изменник! Бяха се отнасяли с него лошо и той им го бе върнал. Това беше всичко. Освен това, ако го бяха послушали, Лондон никога нямаше да бъде бомбардиран. Хиляди пъти им бе повтарял, че трябва да се отърват от Чърчил и да се сприятелят с Германия.

Но тези глупаци не го послушаха и сега Лондон бе в развалини, а него щяха да обявят за предател.

Залата започна да се изпразва и Елис се изправи.

Тълпата го повлече заедно с дебеланата към изхода.

Внезапно той загуби контрол.

— Това е убийство! — яростно извика той. — Не му дадоха никаква възможност.

Беше силно разярен и не усети, че говори с естествения си глас.

Дебеланата се втренчи в него изумена. Някъде тя бе чувала този глас преди.

Един полицай също чу гласа. Заоглежда се внимателно наоколо. Не откри нищо в морето от лица, стичащо се към изхода и все пак бе сигурен, че тези думи бяха изречени от Едуин Кушман. Докато той стоеше и се колебаеше без да знае какво да направи, мъжът в опърпаното кафяво сако се изниза през вратата, забърза по коридора и изчезна от погледите на всички.

ВТОРА ГЛАВА

След непоносимата горещина на улицата, сградата му се стори хладна и мрачна, макар да бе мръсна и порутена. Наоколо цареше тишина. Нямаше асансьор и на голямата табела върху стената, на която бяха изписани имената на фирмите, помещаващи се в сградата, имаше повече празни места отколкото имена.

Елис мерна краката на момичето, което се качваше по стълбите към втория етаж. Той се изкачваше към първия етаж и преди да види момичето беше чул почукването на дървените и токчета по каменните стълби. Като се наклони над перилата и погледна нагоре, той видя за миг краката и обути в дълги памучни чорапи, подгъва на широката и сива пола и част от бяло долно бельо.

Забърза от любопитство да види как изглежда момичето. Те двамата като че ли бяха сами в тази голяма, замряла сграда и единственият звук, достигащ до Елис, беше почукването на дървените токчета.

На площадката на третия етаж той отново я зърна като завиваше по коридора. Носеше сива фланелена пола и късо синьо палто. Малката и шапка беше безформена — шапка, която човек очаква да намери в кошче за боклук. Въпреки, че съвсем бегло я видя, веднага осъзна колко е бедна. Изпита колебание като видя показателя върху стената.

Ако знакът сочеше правилната посока, Лигата на приятелите на глухонемите явно имаше кантори след завоя по коридора. Той продължи и зави по коридора, точно когато момичето изчезна зад една врата, която се намираше някъде по средата.

Когато Елис стигна до вратата, той видя избелял черен надпис върху кварцово стъкло: „Лига на приятелите на глухонемите“, а под него с по-малки букви бе написано: „Директор: X. Уиткьм“. Той натисна дръжката и влезе в една тясна стаичка с два прозореца, без пердета, в която имаше овехтяло малко машинописно бюро, няколко прашни картотеки и един толкова изтъркан килим, че човек не би забелязал скъсаните места, ако не се спънеше в тях.

Тезгях разделяше стаята на две части, а разстоянието над него бе разделено от четири дървени прегради. Те напомниха на Елис вътрешното разположение на заложна къща.

Момичето в сивата пола стоеше в една от преградите, с гръб към Елис. Той я загледа втренчено, тъй като искаше да види лицето и, но тя не се обърна и той трябваше да се задоволи с квадратните и тесни рамене, с изправения и гръб и краката, които вече бяха привлекли вниманието му. Дори с изненада установи, че се опитва да види под овехтелите и дрехи това, което бе сигурен, че е едно добре сложено тяло. Усети лека тръпка при вида на краката и, въпреки кръпките на чорапите и изтърканите подметки на обувките.

Освен Елис и момичето в стаята нямаше никой друг. Той застана в съседна на нейната преграда и зачака. Преградата скриваше момичето, но той виждаше ръцете и, опрени на изцапания с мастило тезгях.

Имаше малки здрави ръце тъмни и гладки, с дълги тънки пръсти и с нокти във форма на бадем. Той погледна ръцете си, грозни, с къси пръсти, изгризани нокти, мръсни кокалчета и направи гримаса.

Една врата на вътрешната кантора от другия край на стаята се отвори и от там излезе възрастен мъж. Сакото на черния му костюм беше с големи ревери и прекалено много копчета отпред. Явно някога е бил дебел, но сега беше изтънял и кожата, провиснала от двете страни на лицето му придаваше вид на омърлушен копой. Под гъстите вежди проницателните му черни очи се стрелкаха наляво и надясно. Игриви, подозрителни очи. Той кимна първо на момичето, после на Елис. Не беше много дружелюбен.

Веднага отиде до момичето.

— Няма нищо за Вас, — очевидно с желание да се отърве от нея колкото се може по-скоро, изрече той. — Може би следващата седмица. Няма смисъл да идвате непрекъснато. Работа не се намира но дърветата.

— Не мога да чакам до следващата седмица, — каза момичето. Гласът и беше тих, безчувствен, неизразителен. — Нямам никакви пари.

Възрастният човек, който, както Елис правилно се досети, беше г-н Уиткъм, директорът — вдигна рамене. Явно беше чувал толкова често тези думи, че те не означаваха вече нищо за него.

— Нищо не мога да направя — каза той раздразнено. — Няма никаква работа за Вас! Имам името и адреса Ви. Ако изникне нещо ще Ви известя.

— Все едно и също повтаряте — каза момичето с безизразния си глас. — Вече три седмици минаха, откакто Ви дадох четиридесетте шилинга. Трябва да направите нещо за мен. Когато взехте парите казахте, че сте сигурен, че ще уредите нещо за няколко дни.

Г-н Уиткъм промени цвета на лицето си. Той погледна крадешком Елис, после отново момичето.

— Внимавай какво говориш — отвърна и той, като снижи глас, — четиридесет шилинга? За какво става дума? Какви четиридесет шилинга?

— Казахте, че ако Ви дам четиридесет шилинга ще ми намерите работа, за която не е нужна препоръка — каза момичето с прегракнал от вълнение глас. Казахте, че това е заем, за да може да оправите нещата. Дадох Ви ги, защото нямах никакви препоръки.

— Вие си измисляте — каза смутено г-н Уиткъм. — Почакайте малко. Нека да видя какво иска този господин. Не трябва да говорите такива неща пред свидетели. Не съм взимал никакви пари от Вас.

Той отиде срещу Елис.

— Какво има? — попита той, а неспокойният му поглед изследваше лицето на Елис.

— Търся работа — изписа Елис с пръсти чрез азбуката на глухонемите.

На лицето на Уиткъм се изписа облекчение. Мислеше, че Елис може да е чул какво бе казало момичето. Пръстите му се задвижиха. С лекота те заизписваха думи, твърде бързо, за да бъдат разбрани от Елис.

— По-бавно — отвърнаха пръстите на Елис. — Аз съм начинаещ.

Г-н Уиткъм вдигна раздразнено рамене, отвори едно чекмедже под тезгяха и извади оттам формуляр. Остави го пред Елис, после отново се върна при момичето.

Докато Елис четеше формуляра, чу момичето да казва:

— Ако не можете да ми намерите работа, искам да ми върнете парите.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна г-н Уиткъм. — Защо продължавате да говорите за пари? Не бих взел пари от Вас.

— Но Вие взехте — запротестира момичето, — и искам да ми ги върнете. Ще кажа на Вашите началници. Предложихте да ми намерите работа без препоръки…

— Престанете! — и рече г-н Уиткъм, чукайки по тезгяха с костеливите си кокалчета. — Кой ще повярва на такава история? Крадеш, нали? Току-що си излязла от затвора. Кой ще ти повярва? Изчезвай или ще повикам полиция.

— Искам обратно парите си — повтори момичето с треперещ глас. — Нямам пукната пара. Не разбираш ли? Не знам какво ще стане с мен.

— Нищо не мога да направя — каза г-н Уиткъм. — Няма смисъл да упорствуваш. Нещо може да се появи. Но ако искаш да ти помогна не трябва да казваш, че си ми заела нари. Не трябва да лъжеш. До никъде няма да стигнеш така.

— Но аз наистина ти заех нари — каза момичето, изведнъж ядосано. — Ти каза, че това е само заем, но всъщност не е. Било е подкуп.

Изведнъж г-н Уиткъм се захили. Сега се почувствува сигурен като се убеди, че Елис не би могъл да чуе казаното.

— Те няма да ти повярват, малка глупачке. Никой не би ти повярвал. Моята дума е по-тежка от твоята. Махай се! Мислиш ли, че някой иска да наеме глуха, при това бивша затворничка? Задай си този въпрос! Помисли върху него. Ще го направиш ли? Изчезвай! И ако се върнеш и продължиш да твърдиш, че съм взел пари от теб, ще извикам полицай.

Елис видя как ръцете на момичето се свиха в здрави малки юмруци. Те удариха леко тезгяха и изчезнаха.

Той се отдръпна назад, когато тя се обърна към вратата, но беше твърде късно, за да види лицето и. Наблюдаваше я докато отиде до вратата и я отвори. Раменете и клюмнаха, а овехтялата и малка шапка я обгръщаше като ореол на отчаянието.

Вратата се затвори.

Г-н Уиткъм се ухили, после отново се върна при Елис.

— Попълнихте ли формуляра? — попита той с пръсти.

Мръсник, помисли си Елис. Така постъпваха с мен преди да се науча да се грижа сам за себе си.

Беше прочел формуляра и разбрал веднага, че тук няма да получи работа. Там пишеше, че са необходими три лични препоръки преди да бъде разгледана молбата. Той се сети за момичето. Ако кажеше на този стар мошеник, че не може да осигури препоръки, той щеше да му поиска пари и после нямаше да направи нищо за него. Той беше разочарован, вбесен и се наведе над тезгяха, отправяйки гневен поглед към г-н Уиткъм.

— Чух, свиня такава — каза той. — Чух всичко.

Той удари мършавото отпуснато лице на г-н Уиткъм. Възрастният човек нададе сподавен вик, олюля се и се свлече зад тезгяха. Елис не си направи труда да види какво стана с него. Той отиде до вратата, отвори я, хвърли поглед по продължението на коридора и затича бързо надолу по стълбите.

Знаеше, че не трябваше да удря възрастния човек, но изкушението бе прекалено силно. Той помисли за момичето. Жалко, че не бе видяла случилото се. Щеше да остане доволна. Беше платила четиридесет шилинга и не бе получила нищо в замяна, освен празни обещания. Учуди се, че изпитва съжаление към нея, че тя събуждаше интереса му. Изпитваше странно чувство. От много години жените не означаваха нищо за него, но това момиче го привличаше и фактът, че тя бе експлоатирана, ги свързваше.

Когато слезе на последното стъпало, за първи път осъзна сериозността на положението, в което се намираше. Досега не бе признал пред себе си колко много разчиташе на Лигата на приятелите на глухонемите, за да си намери работа. Техните реклами го бяха подвели. Обявите гласяха, че глухонемите са търсени в много търговски сфери. Лигата поддържала връзки с всички по-значими изпълнителни директори, като осигурявала работа за квалифицирани глухи или глухонеми кандидати. А отговорен за тази служба се оказа един стар мошеник!

Елис имаше нужда от работа. Трябваше да получи работа. Парите му привършваха, а той се страхуваше да говори пред хората. Работа за глухоням би била удобна за него. А сега трябваше да започне всичко отначало.

Когато пресичаше фоайето той видя момичето в сивата пола, което вървеше бавно пред него. Тя бутна стъклената врата и излезе на улицата.

Все още проявяваше интерес към нея, затова я последва. На улицата гъмжеше от хора, беше задушно и подтискащо. Той вървеше бавно, размишляваше и се чудеше какво да прави. Дванадесет шилинга и десет пенса. Това беше всичко, което имаше. Трябваше да намери пари по някакъв начин. Помисли си за Скрегър. Скрегър би му помогнал, ако го намереше, но къде да го търси?

Той видя, че момичето в сивата пола зави по „Вилиърс Стрийт“ и тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, а и за него тя се отличаваше в тълпата от непознати, той продължи да я следва, замислен, без да откъсва поглед от краката и. Човек рядко може да види толкова хубави крака, мислеше той. Повечето жени имаха грозни крака. Почуди се какво е това момиче. Старият мошеник я бе нарекъл глуха крадла и въпреки това не и бе крещял. Тя може би разбираше какво се говори по движението на устните. Изведнъж му дойде на ум, че той можеше да и говори, а тя нямаше да го познае по гласа. Тя щеше да чете думите, които устните образуват и нямаше да чува гласа му. Като че ли тази идея му допадна. Един мъж не можеше да живее съвсем сам. Имаше нужда от жена. Това момиче нямаше никакви пари, както и той. Тя излизаше от затвора, той беше беглец. И двамата си пасваха. Той се намръщи. Защо си губеше времето с такива глупости? Имаше по-важни неща, за които трябваше да мисли, но очите му не изпускаха момичето, което се движеше сред тълпата, самотно, отчаяно.

В парка край станцията на метрото „Чаринг Крос“ свиреше оркестър. Музиката беше весела и около естрадата бяха насядали много хора.

Момичето влезе през желязната врата в парка и тръгна бавно по асфалтираната алея. Елис я последва. Помисли, че се кани да седне, но тя продължи покрай естрадата с отпуснати рамене, а ужасната и малка шапка се открояваше като посмешище на яркото слънце. След като се отдалечиха от естрадата тя най-сетне седна. Избра едно от свободните места срещу хотел „Савой“. Седна, с ръце в скута и очи отправени към келнерите, които стояха и чакаха зад прозорците на „Савой“ първите посетители.

Елис се приближи и седна през едно място до момичето. Огледа я изпитателно и остана разочарован. Тя не представляваше нищо особено. Изпитото и бяло лице беше обикновено, кафявата и коса — мръсна и безформена. Очите и бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях. Предположи, че е около двадесетгодишна. Сега, когато я виждаше добре, той с яд се запита с какво бе събудила интереса му. Като се изключи фигурата и, в нея нямаше нищо особено: просто една обикновена продавачка, чиновничка, някаква домашна прислужница, която можеш да видиш по лондонските улици, без дори да е спретната.

Той отмести поглед от нея, огорчен и разочарован. „Все едно — помисли си той, — не трябва да се ядосвам заради жени. Те не ме интересуват“. Въпреки това, подсъзнателно, той все още жадуваше за момиче. Беше самотен през изминалите няколко дни в Лондон. Ако това момиче представляваше нещо, той щеше да говори с нея, да и каже как бе постъпил със стария мошеник, може би щяха да се сприятелят. Но такава, каквато беше в действителност, не си заслужаваше да се занимава с нея.

Момичето поседя известно време. Дори не помръдна. Проследявайки с поглед ранните посетители, които заемаха местата си зад прозорците на „Савой“, тя се наклони напред като наблюдаваше с напрегнато изражение сервирането на храната.

Елис престана да мисли за нея. Той седеше, пушеше и размишляваше, чудеше се какво да прави, как да открие Скрегър. Застоя се, припичайки се на слънце, после реши да се върне в квартирата. Тъкмо се канеше да стане, това, което видя го накара да остане на мястото си.

Добре облечена възрастна жена бе седнала близо до момичето и бе оставила чантичката си. Когато Елис погледна, видя момичето да отваря чантичката. Движенията и бяха ловки и неуловими. Видя я как бъркна вътре и извади няколко лири. Елис не реагира докато наблюдаваше как тя вади парите от чантата. Стоеше там бездейно, с поглед вперен в ръцете и, изцяло погълнат от случилото се и все пак — безразличен.

Изведнъж жената захвърли вестника и сграбчи момичето за китката.

— Малка крадла! — възкликна жената, втренчена в момичето, което се дръпна, опитвайки се да се отскубне.

Елис промърмори нещо, сърцето му заби ускорено. Той разбра, че от този момент неговата съдба щеше да се свърже с тази на момичето. Знаеше, че ще и помогне и че в замяна щеше да я държи в ръцете си — един дълг, който щеше да му бъде изплатен, когато поиска. Той стана, отиде при двете жени и потупа по-възрастната по рамото.

— Пуснете я — каза той.

Жената се втренчи в изпитото му, надупчено лице, в безцветните му очи и внезапно пусна момичето. После скри лице в ръцете си и запищя.

Елис сграбчи момичето за ръката и го дръпна да стане.

— Тръгвай! — каза той през зъби. Те хукнаха към кея.

ТРЕТА ГЛАВА

Тя седеше на ръба на леглото му и плачеше. Компрометиращата малка шапка все още беше на главата и. Лицето и беше бяло и подпухнало, със зачервени от сълзи очи.

Елис стоеше край прозореца и гледаше надолу към улицата през мръсните муселинови пердета. Устните му бяха пресъхнали и това го дразнеше, а сърцето му биеше ускорено. От време на време поглеждаше към момичето, но веднага отново обръщаше поглед към улицата. Очакваше, че пред малката сива къща ще спре полицейска кола и от там ще наизскачат полицаи, тръгнали по петите му.

— Млъкни — каза и той. — Няма ли да престанеш да хленчиш? — Но тя не го гледаше и не можеше да разбере, че той и говори. Беше обградена от тишина. По-късно се научи да я докосва преди да започне да говори, за да може тя да разчита думите по устните му. Тя продължи да плаче с отпуснати в скута ръце, с разтворени колене и обърнати навътре малки овехтели обувки. От мястото си Елис виждаше триъгълника на голите и бедра под полата, но това не го развълнува. Бялото и подпухнало лице под ужасната шапка го отблъскваше и той съжали за налудничавия подтик, заради който така се бе насадил с нея.

— Не можеш ли да млъкнеш? — процеди през зъби той. — Някой може да те чуе.

После добави вбесен:

— Какъв глупак съм, че те доведох тук!

Нападките му не намериха отзвук в глухите и тъпанчета. Тя нито помръдна, нито го погледна. Внезапно той се сети, че тя не можеше да го чуе и направи отчаян жест. Достатъчно му беше, че я бе довел тук, че бе станал свидетел на окаяното и положение, но фактът, че до нея не достигаше никакъв звук го караше да я чувства още по ненужна и отблъскваща.

Обърна се към прозореца. Докато чакаше нещо да стане, премисли случилото се през изминалия час и изпита ужас при мисълта за риска, който бе поел. Защо го бе направил? Защо се бе поддал на този налудничав импулс? Беше самотен, имаше нужда от близък човек, ето защо и бе помогнал, а сега се беше насадил с една уличница. Ако беше откраднала парите и избягала с него без въобще да й мигне окото, щеше да й прости за посредствеността, но цивренето й убиваше у него всякакво желание да бъде с нея.

Отгоре на всичко за малко щяха да ги хванат. Онова ченге беше бързо. Беше се нахвърлил върху тях докато тичаха като две изплашени деца по кея. Елис сграбчи полицая за ръкава, коленичи и след миг хвърли по гръб огромния мъж. Падането беше тежко и той и момичето успяха са спечелят около петдесет метра преднина. Колите спряха, хората им крещяха. С тях щеше да е свършено, ако Елис не беше бутнал момичето в един трамвай, тъкмо влизащ в тунела за Кингсуей. По това време кондукторът беше на горния етаж, а долният беше празен. Въпреки че полицаят извика, кондукторът не го чу. Трамваят вдигаше ужасен шум, докато се движеше с грохот и трясък през тунела.

Те слязоха на Саутхамптън Роу, минаха бързо през Ръсъл Скуеър и се отправиха към задните улички, където живееше Елис.

Не продумаха нито дума. И двамата бяха сковани от страха на преследването. Момичето се движеше като автомат. Всеки момент щеше да рухне. Хората ги гледаха с любопитство, но Елис продължаваше да бърза, горящ от желание да се добере до квартирата си, да се скрие от втренчените погледи. Хазайката му, госпожа Уилър, беше в мазето, когато те пристигнаха и Елис успя да вкара момичето на горния етаж, без никой да ги види или чуе.

Момичето се свлече на леглото и започна да плаче. Като че ли никога нямаше да престане.

На улицата минаваше полицай, спря се да размени няколко думи с пощальона, който събираше писмата от пощенската кутия срещу малката сива къща. Когато Елис видя полицая усети буца в гърлото си. Дали Уиткъм и жената с чантичката щяха да отидат в полицията? Сигурно. Скоро всяко ченге в Лондон щеше да разполага с описанието му, ако вече не бе станало това. Той стисна юмруци. Ако го пипнеха нямаше да им отнеме много време да открият кой е в действителност и тогава вместо да го затворят за един месец, щяха да го обесят. Изведнъж момичето продума с безизразния си глас:

— Гладна съм. Имаш ли нещо за ядене?

Елис с нежелание се дръпна от прозореца и застана до нея.

— Нещо за ядене? — каза той. — Сега не е време да се говори за храна.

Тя се сви на кълбо и зарови главата в ръцете си.

— Толкова съм гладна — изстена тя. — Не можеш да си представиш колко съм гладна…

— Стегни се — рече Елис ядосано. — Трябва да се махаш оттук. Не мога да те оставя в тази стая.

Но като видя, че тя е погълната изцяло от собственото си нещастие, той я хвана и я изправи. Пръстите му обхванаха ръката й.

— Хайде. Стегни се — повтори той, след като бе сигурен, че тя го гледа.

Тя се изскубна от него и като сви ръце на стомаха си, се залюля напред — назад, хлипайки истерично.

— Толкова съм гладна — избухна тя. — С дни не съм яла нищо. — Той се отдръпна вбесен.

— Не ми пука — каза той, като му се искаше да й изкрещи и с усилие сдържаше гласа си. — Трябва да се махаш оттук.

Тя продължи да ридае истерично.

— Нямаше да взема парите, ако не бях толкова гладна — проплака тя. — Моля те, дай ми нещо за ядене… каквото и да е. Не мога повече. Не издържам вече.

Той я сграбчи и я изправи на крака.

— Тук нямам нищо за ядене, глупачке, — каза той безжалостно. — А сега изчезвай. Имаш пари. Вземи си нещо за ядене, а мен ме остави на мира.

Обезумяла тя се втренчи в жестоките му, свирепи очи, после лицето й се изопна и й премаля. Елис не се опита да й помогне. Той стоеше настрана и я видя как се свлече тежко върху стария килим. Шапката й падна, а ръцете и краката й се разпериха като на кукла от стърготини, захвърлена в някои ъгъл.

Той се поколеба. Бе изпадал в такова състояние и знаеше, че тя не се преструва. Знаеше, че не може да я накара да направи нищо преди да е яла и като я проклинаше под носа си отиде до един шкаф и извади оттам чифт сиви фланелени панталони и едно износено спортно палто. Ако трябваше да излиза щеше да е по-сигурно да смени костюма, който носеше сега. Полицаите действаха бързо. Можеше вече да са разпространили описанието му.

Той се преоблече, отново погледна момичето с отвращение и излезе от стаята. За момент се спря в началото на стълбите, после се спусна бързо надолу към входната врата.

Вървеше със скована походка по улицата, беше нащрек, напрегнат, готов всеки момент да побегне. Полицаят все още се разхождаше наоколо петдесет метра пред него. Елис пресече улицата и влезе в едно кафене. Момичето, което му даде три пирожки с месо, кифли и пита с мармалад, като че ли беше впечатлено от неговия белег. Усети погледа й върху лицето си и се намръщи, като сграбчи двата хартиени плика и тръсна парите на тезгяха. Тя промърмори нещо като отиваше до касата и на свой ред хвърли рестото пред него.

Той се обърна обзет от омраза към нея и отново излезе на улицата. Полицаят стоеше на ъгъла и гледаше в неговата посока. Елис се поколеба за миг, после се върна в малката сива къща, с прегърбени рамене, без да откъсва поглед от неподвижната фигура в синьо.

Като отвори входната врата, той погледна назад. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, беше излязло на вратата и го наблюдаваше. Той направи неприличен жест, насочен към нея, отвори вратата и влезе в къщата.

Чуваше пеенето на госпожа Уилър от мазето. Пискливият й глас стържеше по нервите му. Пееше някакъв химн:

Устата му се изкриви в горчива гримаса докато се изкачваше по стълбите. „Позволи ми да се скрия в теб.“ Трябваше да направи нещо по-добро от това, ако искаше да спаси главата си, помисли той, като бутна вратата на спалнята и влезе вътре.

Момичето все още лежеше проснато на пода, с отметната назад глава, с разперени крака и ръце.

Той се надвеси над нея, намръщен. Толкова лесно можеше да се отърве от нея в трамвая, помисли си той, но трябваше да се държи като побъркан и да я доведе тук. Сега добре се беше наредил. Подсъзнателно усещаше, че я бе довел тук с цел. Можеше и да е обикновена, но беше жена, би могла да бъде полезна, ако я подхванеше както трябва, а и фактът, че беше глуха го караше да се чувства по-сигурен. Признанието, че ще я задържи, нараняваше честолюбието му, но именно това възнамеряваше да направи.

Той започна да я рита. Тя изстена, опита се да се помръдне. Силните болезнени удари я разтърсиха и най-накрая тя се надигна като отблъсна с ръка крака му.

Когато се увери, че тя няма отново да се строполи, той изсипа съдържанието на един от пликовете върху нея. То се посипа по скута, по главата й, а едно парче се търколи в краката му. От чиста злоба той го настъпи, обра остатъка от горната част на обувката си и го захвърли в скута й.

— Хайде, яж — каза той, — щом си толкова гладна.

Отвърна се с отвращение, когато тя натъпка смачканата пита в устата си.

По време на престоя си в Белсен той бе наблюдавал зверското поведение на толкова много хора, че новата му тактика да я тормози не доведе до желания ефект. Отново отиде до прозореца и погледна навън. Стоя така, докато се сети, че все още държеше плика с мармаладовата пита. В изблик на ярост при мислите, че си бе направил труда да купи храна за това циврещо същество, той нарочно сплеска плика. Усети как мармалада потече по вътрешната страна на плика, а крехкия сладкиш се смачка. С отвращение той захвърли плика към момичето, като я удари по лицето.

Обърна се към прозореца, доволен, че й бе дал да разбере, че е суров и безмилостен. Колкото по-бързо разбереше това, толкова по-добре. В края на улицата той видя да пристига някакъв жълт фургон с вестници и вестникарят, чакащ последното нощно издание, взе една купчина от тях.

Искаше му се да се втурне натам и да купи един вестник, но се страхуваше да се появи повторно на улицата. Наблюдаваше как вестникарят, забързан надолу по улицата, пъха вестници под външните врати. Той пресече улицата и момичето, което бе обслужило Елис в кафенето, излезе на вратата и взе един вестник от него. Тя каза нещо, което го накара да се засмее и все още беше ухилен, когато остави вестника на стъпалата на малката сива къща.

Елис бързо се обърна към вратата, после се спря. Момичето се опитваше да яде кашата от мармалад и трохи, залепнала от вътрешната страна на плика. Тя вдигна поглед, с лице скрито наполовина от лепкавата торба, а очите й трепнаха, когато срещнаха неговите.

Той я подмина и отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Тъкмо се канеше да слезе по стълбите, когато видя госпожа Уилър с вестник в ръка.

Като я напсува под носа си, той се отдръпна така, че тя да не може да го вижда, но той да я наблюдава.

Госпожа Уилър беше висока, суха жена с изморени очи и рядка посивяваща коса. Между палеца и показалеца си държеше монокъл и надничаше през него във вестника.

Елис се отказа от намерението си. Насочи се към стаята си, отвори вратата с ритник и влезе вътре.

Момичето се бе съвзело и сега седеше на ръба на леглото. Очите им се срещнаха.

— Коя си ти? — понита той грубо. — Как се казваш?

— Грейс Кларк — каза тя уплашено. — Благодаря ти за…

— Я млъквай — рече той злобно. — Нищо не бих ти дал. Абсолютно нищо. Направих го, защото ми дойде до гуша от теб. Къде ще ходиш сега?

Доплака й се.

— Не знам.

— Къде живееш?

— Кампдън Таун.

— Току-що излизаш от затвора, нали?

Тя кимна отчаяно.

— Май ще е по-добре да се върнеш там.

Той отиде до прозореца вбесен, после се обърна и срещна погледа й.

— Какъв глупак съм, че ти помогнах. Защо те изпратиха в затвора?

— Не бях направила нищо. Баща ми беше убит…

— Не ми дрънкай глупости. Прибраха те, защото крадеш, нали?

— Нямах избор — каза тя малко окуражена. — Опитах се да си намеря работа, но никой не взима глухи.

Тя сви ръцете си в юмруци.

— Все опитвах, но безрезултатно. Трябваше да живея.

— Лъжеш — каза той. — Трябва да си получавала някаква парична помощ. Не ми ги приказвай на мен тия.

— Избягах от Женската помощна бойна авиация. Бяха по петите ми. Но баща ми… Беше болен. Нямаше кой да се грижи за него… и аз дезертирах. После падна бомбата…

— Добре, добре — прекъсна я Елис нетърпеливо. — Казах ти, че не ми се слушат трагични истории. Стига ми моята. Значи си крадла, така е, нали? Крадла.

Тя бавно и несигурно се изправи на крака.

— Тръгвам си — каза тя с треперещи устни. — Наричай ме, както си щеш…

Някой почука на вратата. Елис скочи до вратата, избута оттам момичето, като й направи знак да мълчи, отвори леко вратата.

Госпожа Уилър стоеше в коридора.

— Добър вечер — каза тя.

— Какво има? — попита Елис с преправения си глас, който използваше, когато говореше с нея.

Тя се усмихна. Очите й светеха, но бяха строги.

— Видя ли вечерния вестник?

Той поклати глава.

— Май ще е добре да го направиш — каза тя и му бутна вестника. — Погледни последните новини.

Елис прочете малкия параграф като усещаше ударите на сърцето си.

„Свършено е, помисли си той, какво ще правя сега?“

Бяха само няколко реда, но достатъчни. Описанията на двамата бяха съвсем подробни. Дори бяха открили името й. Полицията ги търсеше, за да ги арестува за кражба.

Той върна вестника мълчаливо.

— Е, и какво? — попита той намръщено. — Мен какво ме интересува това?

— Това може да си ти — каза госпожа Уилър, сочейки описанието с дълъг мръсен пръст. — Нали?

— Внимавай какво говориш! — отвърна той. — Човек може да си изпати с такава грешка.

— Тя е тук, нали? Чух ви да говорите — каза ухилено госпожа Уилър. — Е, ще ти струва седем лири. Толкова е откраднала, нали? Айде, дай ми парите и изчезвай. Ще си държа устата затворена.

Елис й се озъби.

— Добре — каза той, отваряйки широко вратата. — Мислиш се за умна, нали? Е, ето я. Погледни я. Ето я крадлата.

Госпожа Уилър погледна момичето със сурова усмивка.

— Не е много за гледане. Но ти подхожда. И ти не си красавец. Айде, вади парите и изчезвай. Не ми трябват такива като теб в къщата.

Момичето го погледна с умоляващ поглед да направи нещо.

— Дай й парите — каза й Елис. — Всичките и се махай. В ръцете им си.

Госпожа Уилър добави неразумно:

— И ти също, млади човече!

Неописуем гняв обхвана Елис. Обладан от убийствен импулс да смаже старата жена чу как Грейс Кларк отваря ръчната си чанта. Сграбчи една ваза в златно и синьо от полицата на камината и се обърна. Госпожа Уилър протягаше ръка за парите. Тя вдиша поглед и понечи да изпищи, но Елис разби вазата в главата й преди да успее да издаде звук. Вазата се натроши в ръката му. Жената, се свлече тромаво, с обляно в кръв лице.

Една безкрайна секунда Елис остана надвесен, втренчил поглед в нея, после изтича до вратата. Грейс го сграбчи за ръката.

— Не я оставяй така… наранил си я — каза тя с безизразния си глас, но с ужасен поглед.

Той се обърна раздразнено към нея, но замря. Вниманието му бе привлечено от нечии стъпки по улицата. Погледна през прозореца. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, идваше от там с вестник в ръка. Заедно с един полицай. Със светнало от възбуда лице то сочете към малката сива къща. Дори самият полицай изглеждате заинтригуван и бе ускорил крачка.

Елис сграби момичето.

— Сега и двамата я загазихме — каза той, разтърсвайки я. — В един и същи кюп сме. Разбираш ли? Ние двамата… заедно. Айде. Да се омитаме.

Той я повлече по стълбите, по тъмния коридор, към зад ната врата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Белегът от раната, която сам си бе нанесъл, беше спасил живота му при Белсен. Но сега, като обвинителен пръст той го сочеше и издаваше на всеки, прочел описанието му във вестниците.

Преди го издаваше гласът му, а сега — белегът. Но с белега не можеше да се измъкне, беше по-опасен дори от издайническия тембър на гласа му.

Искаше единствено да избяга, да се скрие някъде, докато възстанови разбитите си нерви и намери изход.

Грейс и той се бяха измъкнали лесно от малката сива къща. Докато полицаят звънеше на предната врата, те се промъкнаха през задния вход, взеха такси до станцията Кингс Крос, а оттам — метрото до Бейкър стрийт.

Таксиметровият шофьор наблюдаваше с необикновен интерес белега на Елис. Елис знаеше, че той няма да го забрави и ако прочете вечерния вестник със сигурност щеше да информира полицията, че е закарал до Кингс Крос мъж и момиче, отговарящи на описанието на търсената двойка. Е, това не го безпокоеше. Точно за това беше взел такси до последната станция. Искаше да заблуди полицията, че ще пътува на север.

Накара Грейс да купи билети до станцията на Бейкър стрийт, а той се скри. И в метрото не забрави да придържа кърпичка към лицето си, като че ли имаше зъбобол.

Докато влакът тракаше из тунелите, той се опита да измисли някакъв план. Знаеше, че оставя следа след себе си и че полицията не беше далеч. Трябва да отиде някъде, където може да мисли. Трябва да се махне от Лондон. В този град имаше твърде много полицаи. Не можеш да бъдеш сигурен в кой момент ще ти се нахвърлят. Пренесе се в миналото и си спомни времето, когато умираше майка му. Тъй като пречеше, баща му го изпрати да живее при една възрастна жена в Истууд. В продължение на два месеца се разхождаше из полята, изследваше пътечките и играеше самотен в горите. Опозна добре района и сега, както си седеше свит във влака, с кърпичка на лицето, реши че Истууд е идеалното място, където можеше да се скрие, за да изготви някакъв план.

Когато стигнаха до станцията Бейкър стрийт, той пак изпрати Грейс да купи два билета до Истууд, само за отиване. Момичето беше изпаднало в някакъв транс. Трябваше само да й нареди нещо и тя незабавно го изпълняваше. Безизразният й поглед го дразнеше и озадачаваше. Не можеше да разбере, че шокът, който бе получила като го видя как удря госпожа Уилър, я бе лишил от сила и воля. Тя беше убедена, че госпожа Уилър е мъртва и че ако ги хванеха щяха да я обвинят, и двамата щяха да ги обесят. Тази мисъл парализираше мозъка й, превръщаше я в автомат. Въпреки че Елис я ужасяваше, тя му вярваше сляпо. Знаеше, че само той може да я измъкне от тази отвратителна бъркотия и затова реши да го следва неотлъчно.

Докато влакът минаваше през предградията на Лондон, на Елис също му дойде наум, че трябва да не се отделя от нея. Ако искаше да избяга, тя му бе много нужна. Никой нямаше да я разпознае по описанието във вестника. Бе твърде обикновена, нямаше отличителни белези. Сложи ръката си върху белега. Все едно, че името му беше изписано на лицето. Тя трябваше да бъде неговия глас, да прикрива издайническия белег. Бе постъпил правилно, като я отърва от жената с чантичката, като й даде храна. Сега тя му бе задължена, беше неин ред да му помогне.

Каза й го.

Тя го гледаше втренчено, безпомощно и уплашено докато четеше думите по устните му.

— Не трябваше да я удряш така — бе всичко, което можа да каже. В главата й беше само госпожа Уилър, просната на пода, с окървавено лице. — Защо го направи? — продължи тя, като кършеше ръце. — Можеше да й дадеш парите…

Елис вдигна рамене с досада и погледна през прозореца. Знаеше, че тя е права и се чувстваше неловко от факта, че не бе успял да овладее яростта си.

Сега препускаха през зелени поля и той си спомни игрището за голф при Теалъм, след около една спирка, на което той бе свикнал да наблюдава играчите и да гони топки в малката гора, близо до седмия изравнен участък. Изведнъж реши да прекара нощта там. Можеха да спят в голф-клуба и ако момичето имаше късмет можеше да си вземе дрехи от женските шкафчета.

Тази идея го оживи, той се наведе напред и потупа Грейс но коляното. Тя подскочи, изчервявайки се.

Каза й какво бе намислил.

— Ще ти намеря дрехи. Сега всеки би те разпознал, но с нови дрехи никой няма да те забележи.

Тя мълчаливо стискаше ръцете си, а очите й го молеха да я остави на мира.

— Стегни се — каза той намръщено. — До гуша си затънала в тая каша. Трябва да се поддържаме взаимно. Разбираш ли? Трябва да се поддържаме или отиваме по дяволите.

След няколко минути влакът спря в Теалъм, откъдето директно се отиваше до игрището за голф.

— Хайде — каза Елис, отваряйки вратата на вагона, — и по-бързо.

Осъзнаваше, че е опасно да слиза на толкова безлюдна гара. Лесно можеха да ги видят, да ги разпознаят, но той трябваше да поеме риска. Знаеше, че ако имат късмет и никой не забележи слизането им от влака, поне за около един ден щяха да бъдат в безопасност, скрити някьде на игрището за голф.

Прекосиха бързо перона и се отправиха към изхода на гарата. Никой не събираше билетите на входа. Погледът на Елис се спря на една бележка, умоляваща пътниците да предават билетите си на касиера. Един играч на голф, прехвърли през рамо тежката си чанта, наблъскана със стикове, чукаше нетърпеливо по малкото стъклено прозорче на гишето за билети. Погледна неспокойно към чакащия влак.

Касиерът се занимаваше с билетите. Елис сграбчи Грейс за ръката и я избута покрай прозорчето за билети в малкото дворче на гарата. Очаквате някой да извика след тях, но нищо не се случи. Касиерът бе твърде зает с издаването на билет на играча на голф, за да ги забележи.

Е, имаха поне късмет, помисли си Елис. Не ги видяха, а и те не дадоха билетите си. Сега следите бяха добре прикрити. Те се заизкачваха по стръмния, покрит с чакъл път, водещ към голф-клуба. Елис се почуди дали вече го бяха затворили или някои от членовете все още бяха там. Когато стигнаха до върха на хълма, той видя бялата тумбеста сграда, разположена срещу поляната около осемнадесетата дупка на игрището. През един от незапердените прозорци проблесна светлина, но в момента, в който я видя, светлината изгасна.

Той избута Грейс от чакълената пътека в храсталака. Уплашена, тя нададе лек вик и немощно започна да се съпротивлява и с ужасен поглед очакваше действията му. Елис я погледна с омраза.

— Нищо няма да ти направя, глупачке. Някой идва.

Те се свиха в храсталака и зачакаха. След няколко минути един висок, пълен мъж ги подмина. Шапката бе на тила му, а широкото му дебело лице беше червено и лъщящо. Подсвиркваше си тихо и Елис забеляза, че под мишницата си носи вечерен вестник.

Когато отмина, Елис и момичето приближиха съблекалните.

— Стой тук — каза й Елис. — И си отваряй очите. Ако видиш някой, ми кажи веднага. Ще се опитам да се вмъкна вътре.

Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— И без номера — каза й той, като я гледаше право в очите. — Стой тук и наблюдавай. Ще съжаляваш, ако се опиташ да ми изиграеш някой номер.

Той я остави край едни храсти, прикриващи я от пътеката и внимателно заобиколи сградата. Надникна в тъмните стаи. Вътре нямаше никой.

Провери предната и задната врата, но и двете бяха добре заключени. Избра един подходящ прозорец, счупи стъклото с камък, провря ръка през отвора и вдигна резето. Шмугна се през прозореца и падна на пода.

Като пресече стаята, която се оказа, че е офис на секретаря, той излезе в коридора, водещ към главния вход.

На предната врата имаше йелска брава и той лесно я отключи. Бързо се спусна до пътеката, където беше оставил Грейс. Беше шокиран като видя, че я няма там.

Той се заоглежда, с полуотворена уста, със студен блясък в очите. Не можеше да стигне далеч. Явно, не се бе върнала на гарата. Погледна песъчливата почва и видя отпечатъци от стъпките й. От тях заключи, че бе побягнала към горичката, която бе полускрита от редица препятствия по игрището, а той толкова често бе играл в нея като дете. Поглеждайки натам, той изведнъж я забеляза — един тъмен силует в пани чески бяг, далеч от него.

Сгромоляса се на дъното на един трап и удари лошо краката си. Уплахата и силата на удара го зашеметиха, и Елис загуби съзнание, но в следващия миг усети остра, пронизваща болка, която го накара да извика. Той стисна зъби, опита се да седне, но болката го прониза отново. Уплашен, той остана да лежи неподвижно, с обляно в пот лице. Изчакваше, опитвайки се да си поеме дъх, ужасен от мисълта, че нараняването може да е тежко. Загледа се в десния си крак. Беше необичайно изкривен и той разбра, че е счупен. Обзе го пълно отчаяние. Това беше краят. Свършено беше с него — вприм-чен като заек в капан, заклещен тук, докато не дойдат да го приберат. Изпсува с все сила — на английски, а после — на немски. Лицето му бе помрачено от гняв и страх, погледът — див, а вените по врата — изпъкнали. Той заудря със здраво стиснати юмруци песъчливата почва, после заби пръстите си в земята, докато малките песъчинки, забити под ноктите, не ги разкървавиха.

Да го хванат по този начин. Да стои прикован в този влажен трап, докато някой не се натъкне на него. Ще открият счупения прозорец и ще разберат, че това е негова работа. Ще извикат полиция и ще го разпознаят. И край с него!

След малко гневът му отмина и той възвърна самообладанието си. Надигна се и внимателно докосна крака си. Болеше го и беше започнал да се подува. След малко състоянието му съвсем щеше да се влоши. Мисълта, че може да изкара в този трап цялата нощ и усилващата се болка го хвърлиха в паника. Започна да вика за помощ, без да се интересува дали щяха да го хванат. Само да не останеше сам в мрака с нарастващата болка и оток.

Виковете му, губещи се в откритото пространство около него, бяха напразно разнасяни от надигащия се вятър. Никой не го чу.

Той хвана счупения си крак и се опита да го изправи. В момента в който го помръдна, извика от болка, която го преряза като зъбите на свирепо животно. Той се отпусна на стената на трапа и остана неподвижен, омаломощен от страх и болка, а избилата от напрежението пот застиваше по лицето и врата му. Сякаш го теглеха надолу, безпомощен, в някаква студена, мрачна и тиха бездна.

— Удари ли се? — обади се отгоре Грейс.

Чу гласа й и в първия миг не можа да повярва, че тя се бе върнала. Напрегна сетни сили, за да не изгуби съзнание и погледна нагоре. Видя я: малка, тъмна фигура, надвесена над него, на ръба на трапа, очертаваща се на тъмното небе. След всичко това, облекчението, че нямаше да остане сам, че тя щеше да му помогне, му дойде твърде много. Когато тя пропълзя в трапа, той я хвана за ръката и я издърпа до себе си.

— Не ме оставяй — примоли й се той, твърде разтревожен, за да осъзнае, че в тъмнината тя не можеше да разчита думите по устните му. — Счупил съм си крака. Трябва да ми помогнеш. Аз ти дадох храна. Аз те избавих от онази жена. Не можеш да ме изоставиш тук. Те ще ме хванат. — Не се отделяше от ръцете й. — Ако не ми помогнеш, ще им кажа, че ти си убила госпожа Уилър.

ПЕТА ГЛАВА

Вятърът се усили и от запад се появиха огромни облаци, които закриха ясното небе, звездите и луната. Малко след десет часа заваля дъжд.

В трапа Елис проклинаше дъжда. Отначало ръмеше, но облаците се увеличаваха и започна да вали като из ведро — пелени от сив, студен дъжд, гонени от вятъра, проникваха в откритата земя.

Елис съжаляваше, че беше пуснал Грейс. Тя щеше да се подслони някъде, а той трябваше да остане под дъжда и да се оправя, както може. Когато разбра, че кракът му е счупен, тя се отнесе към него нежно и спокойно. На Елис му се стори странно, че тя се държи по този начин. Сега, когато беше в ръцете и, тя сякаш не се страхуваше от него и вместо да му се подиграва и да го изостави, както би направил той на нейно място, тя бе облекчила страданията му и така умело бе изправила счупения крак, че той почти не бе усетил болка.

„Ще отида до съблекалните — бе казала тя — може би ще намеря нещо, което да използвам вместо шина“.

Той се почуди как момиче като нея може да разбира нещо от счупени крайници, и когато я попита, тя му обясни, че в Женските помощни военновъздушни сили е била санитарка и е минала няколко практически урока за оказване на първа помощ.

Не му се искаше да я пусне, но знаеше, че трябва да се направи нещо. Той не можеше да остане в трапа. Скоро трябвате да направи усилие да се изкатери по стръмния насип и да допълзи някак си до гората. В момента се страхуваше да се помръдне, но ако тя — Грейс — наставеше коста и я бинтоваше, тогава той може би щеше поне да опита.

А нея я нямаше. Той се бе вслушал в ускорените й, леки стъпки, докато тя бягаше през тревата, но когато този звук заглъхна, той моментално изгуби увереност и се прокле, че я бе пуснал.

Тя нямаше да се върне. След като се беше държал така с нея, тя трябваше да е глупачка, за да се върне. На нейно място той дори не би се поколебал. За него това щеше да е идеалната възможност да се отърве от нея — захвърлена някъде. За хвърлена в някакъв ров, помисли си той, и заудря влажната земя, вбесен и изплашен.

В трапа сега беше студено и влажно. Дъждът се изсипваше върху главата му, студените капки обливаха пламналото му тяло. Ще продължи да вали, помисли си той с горчивина. Тази отвратителна страна с това променливо време. Никога не можеш да го разбереш. Може би щеше да понесе болката и безпокойството, ако наоколо беше сухо и топло, но тази просмукваща влага и студ го обезкуражаваха.

Минутите течаха. Беше свалил часовника от ръката си и го бе сложил в портфейла, за да го предпази от дъжда. Не можеше да устои да не го погледне, извади го още веднъж и видя, че Грейс я нямаше вече двадесет минути. Двадесет минути! Какво правеше? Щеше ли да се върне? Опита се да се надигне и да надникне през трапа, но болката го закова на място. Виждаше само мрачното, тъмно небе отгоре и усещаше капките дъжд по лицето си.

Както си лежеше, дочу нов шум. Шум от приближаващ се влак. Той тракаше по линията, после забави ход и спря на гарат а. Той веднага си представи как момичето чака на перона, как се качва във влака и се настанява в някое ъглово местенце. Виждаше пребледнялото й, загрижено лице, когато тя надничаше през прозореца, за да се увери, че никой не я е видял. Влакът потегли отново. Той си представи как тя се отдалечава от него и заби нокти във влажната пръст, опитвайки да се съвземе, ужасен от мисълта, че може би е изоставен.

При потеглянето на влака, той чу някъде в далечината изщракването на семафор. Елис оприличи несъзнателно този звук на притягането на примката около врата му, когато го обесят. Той потръпна и хвана гърлото си с ръка. И точно, когато беше на ръба на отчаянието, той чу стъпките й и видя мъждукащата отгоре светлина.

— Изгаси я, глупачке! — изрева той. Ненормално ли беше това момиче, за да размахва светлината така, че всеки да я види? Но, разбира се, тя не го чу и когато пропълзя в трапа, той яростно изби фенера от ръката й.

— Няма нищо — каза тя тихо, като вдигна фенера и коленичи на влажната земя край него.

— Никой няма да ни види. Имах нужда от светлина. Навън е тъмно и влажно.

Фенерът освети трапа и той видя прогизналия пясък, момичето, което също беше вир-вода, със сплъстена на кичури коса под отвратителната и малка шапка, която беше провиснала.

— Ще се погрижа за крака ти — каза тя. Беше взела със себе си един голям куфар и два ярки чадъра за голф. Въпреки, че дишаше тежко, тя беше спокойна и нейното присъствие му вдъхваше увереност. — Ще продължи да вали, нали? — каза тя, отваряйки един от чадърите. Несъзнателно тя бе започнала да говори с бодрия тон на медицинска сестра в стаята на болен.

Той кимна, докато я наблюдаваше. Не беше толкова глупава. Самият той нямаше да се сети да потърси чадър.

Тя закрепи големия чадър на стените на трапа като покрив над главата му. Прикритието от дъжда за него беше истинско облекчение и той кимна одобрително, когато тя отвори и втория чадър и го нагласи до първия. Двата цветни чадъра прикриваха изцяло трапа от дъжда и го правеха по уютен. Точно в такова място едно дете би мечтало да бъде затворено. И докато лежеше така, прикрит от дъжда и мрачното небе, а фенерът осветяваше ярките цветове на чадърите, Елис се върна в детството си и за няколко мига почувства истинско вълнение.

Грейс вадеше нещата от куфара. Тя измъкна две големи мушами и ги постла върху мократа земя.

— Премести се върху тях, — каза тя — може да хванеш ревматизъм.

Той посочи крака си.

— Оправи крака ми — каза той нетърпеливо. — Остави сега ревматизма. Мислиш ли, че искам да прекарам тук цялата нощ?

Но тя бе заета с куфара и не го гледаше, така че не разбра какво й говори. Това отново го ядоса. (Да си зависим от тази глуха уличница, разбесня се той). Опита се да я докосне, но не можа и бе принуден да остане да лежи неподвижно, и изпълнен с омраза към нея да я чака да се обърне.

— Можеш ли сам? — попита тя, като се приближи и коленичи над него. Той усети мириса на мократа й фланелена пола и върху лицето му паднаха няколко капки от смачканото малко цвете на шапката й.

Той я сграбчи за рамото и я разтърси.

— Кракът ми — извика той. — Направи нещо! Остави влагата. Оправи ми крака!

Но тя явно не бе наблюдавала устните му, защото каза спокойно:

— Надигни се. Аз ще прикрепям крака ти докато се местиш на мушамата.

Той щеше да се възпротиви, да й каже, че въобще не му пука за влагата, но изведнъж усети, че няма сили. Беше му противно да се оставя тя да го ръководи, но в сегашното си състояние толкова по-лесно му бе да прави това, което му казват.

Най-накрая той се добра до мушамата. Грейс се справи с крака му изключително умело. Съвсем внимателно тя го държеше малко над земята и като че ли предугаждаше движенията на Елис, така че той успя да се премести на мушамата без да усети силна болка. Но докато се пренесе, целият плувна в пот и усети, че му се гади. Като видя мъртвешки бледия цвят на лицето му и лъсналата се от пот кожа, тя го натисна да легне, а малката й тъмна ръка здраво стискаше рамото му.

— Донесох малко бренди — каза тя и се извърна към куфара.

Той се загледа в тесния и извит гръб, когато тя се наведе над куфара, в добре оформените й крака. Жалко, че беше толкова обикновена, помисли си той. Имаше хубаво тяло. Лека тръпка на възбуда премина през него, но изчезна в момента, в който усети пареща болка. Тя държеше чаша бренди в ръката си.

— Изпий това — каза тя, като повдигна главата му.

Конякът му помогна. Усети как успокоителната топлина се разлива из целия му организъм и го освобождава от противното усещане, как му вдъхва кураж.

Тя започнада събува обувките му и той изведнъж се почуди дали краката му бяха чисти. Пламна от срам — не беше изпитвал такова чувство от детските си години. Това го под-разни и той се опита да я спре, но не можеше да стигне ръцете й. Остана да лежи неподвижно, загледан в шарените чадъри, ядосан и засрамен, като неоснователно я ненавиждаше и укоряваше, че заради нея бе загубил гордостта си. Тя свали обувките и чорапите му, а после се приближи и започна да разкопчава несръчно копчетата на панталона му.

Той посегна да хване ръцете й, но сграбчи китките й и я загледа свирепо.

— Остави ме на мира — процеди той през зъби. — Какво правиш, по дяволите?

Тя се втренчи изумено в него, а малкото й бяло лице изглеждаше уплашено.

— Няма нищо — каза му тя успокоително. — Искам да оправя крака ти. Трябва да сваля панталоните. Няма никакво значение… някога бях медицинска сестра… е, почти.

— Остави ме на мира — промърмори той, ядосан от това, че се изчервява. Представи си слабите си окосмени крака и потръпна, като си помисли, че тя може да ги види. — Няма да ме събличаш.

Но нежно и загрижено тя продължи да упорства. Щеше да му коства много усилия да я спре и когато тя се отдръпна настрана, той нямаше сили да настоява повече и отново остана да лежи неподвижно, със затворени очи, а тънките му устни се движеха нервно. Остави я да му свали панталона и извърна глава.

Но докато внимателно изхлузваше панталона от стъпалото, без да иска тя го удари и той извика от внезапната болка, която прониза крака му.

Наруга я, но тя не разбра. Искаше му се да я изрита, да я накара да страда като него, но се страхуваше да помръдне, за да не усили собствената си болка.

Повдигна глава и я погледна злобно. Тя бе извадила едно одеяло от куфара и увиваше здравия му крак. Топлината от одеалото му подейства успокоително. Тя прегледа счупения крак на светлината на фенера. Върху бялата му окосмена кожа гладката й тъмна ръка изглеждаше красива.

— Точно под коляното е — каза тя. — Мисля, че мога да го наместя.

Тя вдигна поглед към него, очите й бяха широко отворени и загрижени:

— Ще боли.

— Хайде — каза той, потръпвайки без да иска. — Намести го. Издържам на болка. Какво — мислиш, че съм мекушав?

Но преди още да докосне счупеното място, той вече се обливаше в пот. Когато ръката й се доближи до подутия крак, той трепна, захапа устни и стисна здраво юмруци.

Тя сякаш усети страха му от болката, наля още бренди и му го подаде.

— Опитай се да изтърпиш — каза тя умолително, като осъзнаваше колко трудно беше това. — Няма да се съпротивляваш, нали? Искам да го наставя както трябва.

— Хайде, направи нещо, уличнице — извика той ужасен. — Действай и престани да хленчиш.

Тя отново не чу грубите му думи, тъй като се бе обърнала към куфара. Искаше му се да я изрита по добре оформените и задни части, да я унижи, засрамен от собствената си страхливост, опитвайки се да се оправдае чрез нея.

От куфара тя извади санитарни шини и превръзки. Като че ли можеше да извади от там каквото си поиска. Изведнъж куфарът му заприлича на кутия на фокусник.

— В клуба имаше аптечка за първа помощ — обясни тя. — Имаше всичко, дори носилка. Ако имаше кой да ми помогне, можех да те подслоня някъде.

— Няма ли накрая да направиш нещо — каза той и затвори очи.

Знаеше, че ще боли, но не очакваше, че болката ще бъде чак толкова силна. За секунда, усещайки ръцете й върху счупения крак, той остана неподвижен. После през вените му премина на тласъци пронизваща болка, която се разнесе из цялото му тяло. След киселия вкус устата му пресъхна, пре-маля му, лицето му пребледня, а по челото му изби пот. Той заби пръсти в мушамата, настръхна.

— Всичко ще е наред — чу я да казва.

Гласът й идваше отдалече, после изведнъж почувства истинска болка, каквато никога не бе изпитвал преди. Беше непоносима. Той извика, опита се да седне, размахвайки яро-стноно ръце. Болката го пронизваше, стържеше по нервите му. Усети, как съдържанието от стомаха се надигна към устата му и изпита ужасното усещане, че се дави. Устата му се напълни с киселия вкус на повръщано, но въпреки това той съвсем ясно чу отчетливото щракване при наместването на счупената кост.

За миг изгуби съзнание. Ужаси се от потъването в мрака и със сетни сили се опита да сграбчи празното пространство, чувствайки, че пада от ръба на една бездънна пропаст. Той извика и продължи да се спуска все по-надолу.

По-късно, когато с мъка се измъкна от мрака и видя отразената върху цветните чадъри светлина, усети притъпена болка в крака си, мирис и вкус на повръщано, отново извика, като дете, събуждащо се от кошмарен сън. Усети в ръката си друга ръка — студена и непоколебима. Той се притисна до нея и тя му вдъхна кураж. Грейс му говореше, но той не можеше да се напряга да я слуша. Достатъчно му бе да знае, че тя е до него, че не бе излязла от вятъра и дъжда и не го бе оставила сам.

Тя дълго държа ръката му преди той да заспи.

ШЕСТА ГЛАВА

Около пет часа сутринта дъждът спря и замъгленото слънце изгря от изток. Въздухът беше свеж, а появилият се лек бриз разкъсваше на места мъглата, откъдето се подаваха късчета синьо небе.

Елис се размърда неспокойно и придърпа одеялото кьм брадата си. Обезпокоен от слънчевата светлина, проникваща през чадърения покрив, той отвори очи. В първия момент не можа да осъзнае къде е и какво прави в тази дупка в земята. Докосна крака си и изтръпна. Чувстваше необичайна лекота в главата си, а устата му беше пресъхнала. Изведнъж в съзнанието му нахлуха събитията от миналата нощ и той се опита да седне, усещайки ускорените удари на сърцето си. Когато видя спящата Грейс, свита на кълбо до краката му, той си отдъхна успокоен. Значи тя все още беше с него, помисли си той с облекчение и започна да я разглежда като жена, чиято съдба щеше да бъде свързана с неговата, а не като някакво досадно същество, което трябва да използваш и да се отървеш от него колкото се може по-скоро. С изненада откри, че тя притежава и няколко положителни черти. Не беше толкова обикновена, колкото му се стори отначало. Също така, съзнаваше, че я вижда в най-окаяния й вид. Никой не би изглеждал добре, ако е гладен и мръсен. Тя беше без грим, с разчорлена коса и ужасни дрехи, но сега, след като си направи труда да я разгледа по-внимателно, той забеляза, че има правилен нос и брадичка, меки сочни устни. Разбира се, тя беше една нула — без всякакво възпитание, но самият той беше същият. Знаеше си. Пасваха си чудесно. Той беше изменник, син на помилван убиец. Тя беше крадла, доскоро лежала в затвора. Чудна двойка, помисли си той с горчивина, а погледът му се плъзна от лицето към тялото й. Усети лека тръпка на възбуда. Можеше да излезе нещо от нея, помисли си той. Ако тя имаше пари, ако някой се заемеше с нея, можеше да я промени. Както и да е, тя се оказа неочаквано полезна. Беше наместила крака му и то както трябва. Той бе уверен в това. Беше му създала удобства и по което и време да се събудеше през дългата нощ, тя бегае край него, за да го успокои.

Той се раздвижи неспокойно. Безсмислено беше да лежи и да мисли за нея. Тя беше тук, за да я използва. Трябваше да си състави план. Извади часовника си. Беше пет и двадесет.

Той се протегна и я докосна. Тя се събуди веднага. Ококори се и повдигна глава от куфара, който й служеше за възглавница. Не гледаше глупаво и безизразно като повечето хора, внезапно събудили се от сън. Повдигна се рязко, потръпна.

— Хайде — каза й той грубо. — Трябва да се измъкнем от тук. Почти пет и половина е.

Тя разтри очи с длани, протегна се и се изправи бързо.

— Боли ли те крака? — попита тя, като повдигна чадърите и ги затвори.

Слънчевата светлина обля трапа. Тя подейства приятно и топло на студената му кожа.

— Добре е — каза той и прокара ръка през лицето си.

Безпокоеше го лекотата, която усещаше в главата си. Помисли си, че е така, понеже не беше ял. Въпреки че не му се ядеше, той добави:

— Гладен съм. Тя кимна.

— Ще направя каквото мога. Аз също съм гладна. — Тя хвърли поглед през игрището към клуба за голф. — Може би там ще намеря храна — добави тя под носа си. После вдигна одеялото, с което се беше увила, изтърси го, сгъна го и го сложи на земята. — Ще имаме нужда от него. Ще имаме нужда и от други неща.

— Трябва да се махнем оттук — припомни й Елис — Помогни ми да се измъкна. Не мога да остана тук целия ден.

Но тя не го гледаше, така че не разбра, че й говори нещо. Във внезапен пристъп на ярост той се опита да я ритне, но не можа да я стигне.

— Няма да се бавя — каза тя и се изкатери навън.

— Върни се — извика той, ужасен от безцеремонния начин, по който тя го бе напуснала.

Той се опита да се надигне, но тя бързо се отдалечи, погълната изцяло от предстоящите задачи, за да се безпокои за него.

За миг се разбесня, изля поток от ругатни след нея и към крака, но после осъзна колко безсмислено беше да се ядосва. Изцяло зависеше от нея. Тя осъзнаваше опасността, която ги застрашавате и изглеждаше уверена. Трябваше да я остави да се оправя сама.

Лежеше, загледан нагоре в белите облаци, който се влачеха мудно. Преди беше свикнал да се грижи сам за себе си и сега му изглеждаше странно, че оставя това на някой друг. Но му беше и приятно, тъй като се чувствуваше натежал и муден, останал без сили, а притъпената болка в крака му не утихва-ше. Ако тя объркаше нещо, помисли си той в просъница, той щеше да поеме нещата в свои ръце, но първо искаше да я остави да види какво ще направи сама. Задряма. Болката бе разстроила ума му, бе обездвижила тялото му. Целият бе пламнал, усещаше езика си надебелял. Явно вдигаше температура. Това можеше да се очаква. Дрехите му все още бяха влажни и въпреки мушамата и чадърите, пясъкът в трапа беше подгизнал.

Часовникът отмерваше изтичането на минутите, но Елис не съзнаваше това. Странна бе тази негова увереност, че момичето ще го спаси или може би това се дължеше на помрачения му от болестта разум? Сега не му беше времето да се замисля за това. Искаше му се единствено да лежи спокойно, унесен в дрямка, да си представя, че е на сигурно място и да не мисли за усилията, които скоро трябваше да положи, за да се измъкне от трапа.

Горещото слънце, шумоленето на лекия вятър в храсталака, го приспиваха. Той спа неспокойно, стряскаше се, заспиваше отново. Изведнъж се ококори обезпокоен, осъзнавайки, че вече дълго време е сам. Погледна загрижено часовника си. Беше шест и пет. „Къде се губеше тя, почуди се той. Дали не се беше уплашила и не го бе изоставила? Дали някой не я беше хванал в клуба?“ Той направи неимоверно усилие и се изправи, подпирайки се на здравия си крак, а в бинтования болката пулсираше в израз на протест. Като стисна здраво зъби, той се долепи до стената на трапа и плъзна поглед по равното игрище.

В далечината виждаше клуба и както се бе подпрял там, измъчен от болка и безпокойство, видя приближаващото се по пътеката момиче и си пое въздух с облекчение.

Е, той вече се беше изправил.

Щеше да издържи, докато тя дойде. Чувстваше, че ако веднъж легне, никога няма да се изправи отново. Кракът го болеше, притъпена, но упорита болка пронизваше тялото му. Усещаше пулсирането на кръвта във вените си, чувствуваше се отмалял. Но той нямаше да се предаде. Простря ръце върху земята пред трапа, сграбчи мократа ниска трева и зачака навъсено.

Когато видя подаващите се над трапа глава и рамене, тя се затича, залитайки. Носеше куфар, а той видя само увитото около китката му въже и му се стори, че тя тегли нещо след себе си.

— Не трябваше — каза тя задъхано, когато се приближи. — Не трябваше да ставаш.

— Помогни ми да се измъкна — отвърна той раздразнено. — Вече не издържам. Подай ръка.

Тя се наведе, хвана го за китката и започна да го тегли. Той с усилие се измъкна от трапа, пареща болка прониза тялото му. Проклинайки всичко, цял плувнал в пот и прехапал устни извика и се просна на тревата, едва поемайки си дъх. Пред очите му причерня и той отново почувствува, че губи съзнание. Опита да се размърда, докато тя го издърпа целия върху тревата, но силите не му стигнаха. Болката в крака беше силна и той изруга отново. После потъна в нещо меко и се отпусна, без да го е грижа какво става с него.

Окуражаваща, хладна ръка повдигна главата му.

— Всичко е наред — чу я да казва. — Изпий това. Ще те облекчи. Чай!

Той отвори очи и я загледа. Лицето й бе близо до неговото. Очите й бяха широко отворени, гледаше го напрегнато и загрижено. Бе приближила чашата с чай до устните му. Чаят беше сладък и силен. Той кимна одобрително, отпи отново. Течността освежи вкуса в устата му, даде му нови сили. Изпи чашата до дъно, отдъхна с облекчение и се отпусна на земята.

— Не беше лошо — каза.

Мракът се разпръсна и той отново почувства успокоителното въздействие на топлите слънчеви лъчи. Едва сега разбра, че лежи върху носилка и че под главата му има навито одеяло.

— Донесла съм храна — каза тя, — но по-добре първо да се скрием в гората. Мисля, че ще мога да изтегля носилката. Донесла съм въже.

Чудесна идея, помисли си той. Оказа се, че това момиче има ум в главата си. Ако той се беше опитал да пропълзи до гората, можеше да се осакати за цял живот. Въобще не се замисли колко трудно щеше да й бъде да го изтегли до гората, която беше почти на половин километър от тях. Това беше неин проблем и той продължи да лежи спокойно и да я наблюдава, докато тя слагаше куфара и одеялото в долната част от носилката.

Най-накрая тя се приготви, нави въжето около китката си, обърна се и се опита да тръгне. Носилката не се помръдна. Момичето преви гръб, заби крака в меката земя. Напрегна всичките си сили, дишаше тежко, но не успя да направи нито една крачка напред.

Той я наблюдаваше с тръпка на лека възбуда. Да имаше един камшик сега. С едно изплющяване щеше да я накара да тръгне, помисли си той яростно и й изкрещя да тръгва.

Тя правеше отчаяни усилия. Той виждаше издутите вени на ръцете й, чуваше тежкото й дишане. Тя успя да повдигне единия край на носилката, но не я помръдна. За около минута напрегна всичките си сили, дърпайки въжето, после се подхлъзна и се просна по лице върху тревата. Той видя за миг белите й бедра, после се надигна с трепереща уста и трескав поглед.

— Хайде тръгвай — извика той, като махаше с ръце.

Без да разбира, че той й говори, тя се изправи с мъка на крака и отново сграбчи въжето. Обърна се към него и го погледна с див и отчаян поглед. Заби пета в земята и затегли отново. Носилката се плъзна отново по земята, после отново спря. Момичето отстъпи назад и пак дръпна. Носилката отново се помести и рязко спря.

— Дръпни по-силно — промърмори Елис. — Напрегни всичките си сили.

Лицето й беше напрегнато, гърдите й хриптяха. Тя с усилие повлече носилката по неравната земя и стигна до игрището за голф. Там вече беше по-лесно и момичето се обърна, като прехвърли въжето през рамо, наведе се и затегли носилката към гората.

Все още целта й изглеждаше нереална. Със сетни сили правеше отчаяни опити да не спира, твърдо решена да стигне до гората. Започна да се олюлява и Елис я изруга, но тя беше забравила за него. Цялото й внимание беше насочено към носилката и отслабващите й сили.

Той погледна назад. Бяха изминали известно разстояние. Трапът вече не се виждаше. Покривът на клуба се губеше зад полегатия склон на игрището и в момента, в който погледна назад, той вече беше напълно изчезнал.

Внезапно Грейс се строполи на земята. Дишаше тежко, беше пребледняла, с лъснато от пот лице. Силите й бяха изчерпани. Дори Елис го разбра и, като вдигна рамене, с досада зачака да се съвземе.

След малко тя седна и прокара пръсти през заплетената си коса.

— Трябва да си почина — каза тя, като се опитваше да диша по-спокойно. — Още е рано. Не мога да тръгна преди да отпочина.

Въпреки умората си, тя му се усмихна. Усмивката я разхубавяваше и Елис се подразни от тази промяна. Искаше му се да мисли за нея като за някакво нищожество, да се подиграва на нейната обикновеност.

— Тежичък си — каза тя като на шега.

— Ти си мекушава, — отвърна той рязко. — И страхлива. — Но тя пропусна и тази злобна забележка, тъй като в това време отваряше куфара и не го гледаше.

Извади нещо увито в салфетка и седна до него.

— Сигурно си гладен — каза тя, като разгърна салфетката и му подаде един сандвич. — Хлябът е малко твърд, но може да се яде.

Без да поглежда дали има нещо за нея, Елис грабна сандвича от ръката й и го захапа с малките си остри зъби.

Но хлябът остана сух в устата му, задави го, а стомахът му се сви. Той хвърли сандвича на земята, опита се да преглътне залъка, после извърна глава и го изплю. Легна, разочарован и разтревожен. Сега беше сигурен, че е болен, и обезпокоен погледна Грейс да види дали тя разбираше това.

Тя го наблюдаваше загрижено.

— Няма нищо — каза той ядосано. — Имам треска. Не трябваше да ям. — И сякаш през нея насочи погледа си към гората, като се чудеше дали Грейс възнамерява да го изостави.

— Ще се оправиш — каза тя колебливо. — Не можеше да избегнеш треската, но не е нищо сериозно.

Толкова и разбираш, помисли си Елис с горчивина. Стана му горещо, кръвта пулсираше в главата му.

— Сандвичът беше с шунка, нали? — попита той просто за да каже нещо. Не искаше тя да разбере, че беше толкова отмалял. — От години не съм ял шунка.

— Имаше консерва в хладилника, — обясни тя. — Добре си живеят тук. Ще открият, че я няма.

Той кимна, трескавият му поглед се смрачи. Веднага щом открият, че някой е разбил клуба, ще извикат полиция. Полицията ще ги търси и няма да е трудно да ги открие. Отново погледна към гората. Като че ли това беше единственото безопасно място на света.

— Ще тръгнат по следите ни — каза той с безпокойство.

Тя ядеше сандвич и се беше загледала в отдалечените хълмове отвъд игрището. Елис се подразни от необичайно спокойното изражение на лицето й.

Рязко я тупна по рамото.

— Ще тръгнат по следите ни — повтори той, след като тя го погледна.

— Има време — отвърна тя. — Нека да си почина малко и ще тръгнем, те няма да дойдат преди девет часа. Имаме повече от два часа.

— Лесно ти е на тебе да говориш — изведнъж избухна той. — Ти не си осакатена. Затова казваш, че има време. Ако те дойдат, ти можеш да избягаш, но не и аз. Аз съм неподвижен!

— Не се тревожи — каза тя с тих и успокояващ глас. — Ще намерим къде да се скрием в гората. Няма да избягам.

Именно това искаше да чуе той. Искаше му се да попита защо няма да избяга, но реши, че няма да е разумно. Тя можеше да се замисли защо ли да остава с него и да осъзнае, че няма смисъл, че може да го остави и да изчезне. Ако тя сама не беше разбрала това, защо да й помага.

— Няма да те изоставя — каза тя изведнъж, отговаряйки на немия му въпрос. Погледна го право в лицето.

— Ти ми помогна… нахрани ме. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти помогна сега, въпреки че ти не се държа много добре с мен.

Тя прехапа устни, изчерви се.

— Аз съм свикнала да се отнасят така към мен — каза тя без горчивина в гласа си. — Никой не е бил внимателен към мен. Звучи невероятно, но ти се държа с мен по-добре от който и да било друг.

Той си спомни за смачкания сладкиш, с който я бе замерил. Представи си я как седи на пода и как яде размазаната върху плика мармаладена пита. „Ти ми помогна. Ти се държа по — добре мен от който и да било друг.“ Е, щом е толкова глупава да търпи такова отношение, той няма да го промени.

— Хайде тръгвай — каза той грубо. — Стига си ми дрънкала глупости. Достатъчно почива. Тръгвай!

Тя вдигна въжето покорно, обърна се и отново започна да тегли носилката по тревата. Имаше лек наклон и носилката се влачеше по-лесно, но въпреки това Грейс трябваше да полага големи усилия.

Но тя не спираше, само понякога се олюляваше, подхлъзваше, задъхваше. Но напредваше. Все повече се приближаваха към гората и най-накрая стигнаха до сянката на първите дървета. Грейс се свлече на земята, главата й клюмна, а дробовете й щяха да се пръснат от напрежение. Той не каза нищо, защото виждаше, че тя беше напълно изтощена. Само погледна подозрително към гората и зачака нетърпеливо.

Чувстваше стомаха си натежал, а главата олекнала, и това го безпокоеше. Беше му горещо, кожата му беше суха, а от време на време го побиваха тръпки. Представяше си как с дни стои на открито, как положението му се влошава и накрая момичето, губейки търпение, отива да търси помощ.

С треперещи пръсти той извади пакет „Плейърс“ и запали цигара. Когато глътна дима, дърветата и небето се сляха и завъртяха пред очите му. Продължи да пуши, без да обръща внимание на това как се чувства, докато не усети, че му се повдига и се видя принуден да хвърли цигарата и да легне, борейки се със слабия си стомах.

Грейс се беше изправила. Тя влезе в гората, но той се чувстваше зле, за да се чуди къде отиваше тя. Затвори очи и зачака.

Стори му се, че дълго я няма и когато тя се върна, трябваше леко да го разтърси, за да отвори очите си.

Чу я да казва нещо, но не можа да разбере какво.

— Болен съм — промълви той. — Имам треска. Не ме занимавай с нищо. Оправяй се сама.

Усети хладната, сигурна ръка върху челото си.

— Ако доведеш лекар, свършено е с нас — продължи да бълнува той. — Разбираш ли? Сама трябва да се оправиш. По-скоро бих умрял, отколкото да се оставя да ме хванат.

— Няма да умреш — каза тя. Гласът й сякаш идваше от някакъв дълъг тунел, в който тя се намираше на единия край, а той — на другия. — Няма да те оставя да умреш.

Изнемощял, Елис се усмихна подигравателно и затвори очи.