Да повярваш на лисица

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Къде е той? — попита Елис, когато Грейс отвори вратата.

Светлината, която идваше от розовата настолна лампа, подчертаваше леко зачервеното й лице. Очите й блестяха и имаха някакво излъчване, което я променяше — правеше я по-красива.

— Допушва пурата си — в гласа й звучеше някаква непозната нотка, която подсказа на Елис, че Грейс беше дори по-щастлива, отколкото изглеждаше. — Искаш ли нещо? — продължи тя. — Или да изгася лампата? Трябва да спиш.

„Колко е щастлива — помисли си Елис с горчивина. — Като си представя, че само преди няколко часа беше една мърла, готова да приеме всичко, каквото й хвърлех, а виж я сега.“

— Няма ли да поговориш поне малко с мен? — попита я той с престорено покорство. — Цял ден съм сам. Не е много забавно. Но сега, разбира се, вие сте си двамата.

Тя влезе в стаята.

— Не мога да остана дълго — каза тя и затвори вратата. — За какво искаш да говорим?

Елис с мъка сдържаше гнева си. Нямаше смисъл да го излива, тя просто щеше да си излезе. Трябваше да говори с нея, да я убеди, да я спаси, ако може.

Преди около час Крейн бе казал: „Трябва да ме поздравиш. Грейс обеща да ми стане съпруга“ и бе оставил Елис сам и зашеметен. Той лежеше в леглото и слушаше гласовете им, докато вечеряха — чуваше жуженето им, внезапния лек смях, излитането на тапата от бутилката шампанско.

„Грейс обеща да ми стане съпруга.“ Тези думи го прорязаха като с нож. Какво искаше да каже той? Крейн няма да се ожени за момиче като Грейс. Елис бе сигурен в това. Той само я баламосваше, щеше да я прелъсти и с обещанието си за женитба искаше само да приспи бдителността й. А тя беше глупава, необразована и романтична и му вярваше — и вярваше, че той я обича и иска да се ожени за нея, макар че се бяха срещнали за първи път само преди няколко часа.

Но как да я предупреди, как да попречи на Крейн да я нарани? Елис и беше неприятен, нямаше му доверие вече. Крейн сигурно я бе настроил срещу него. Каквото и да й кажеше, щеше да е безполезно, но трябваше да опита.

Хайде, признай си, каза си той вбесен. Влюбен си в момичето. За първи път в живота си откри някой, който да те интересува. Не искаш никой да я нарани. Каква ирония, след като самият ти така я бе наранил — с грубите неща, които й наговори. А сега изведнъж си влюбен в нея и знаеш, че ако не действаш хитро, ще я изгубиш. Изпаднал си в паника. Би направил всичко, за да я запазиш за себе си. А иронията е, че тя пет пари не дава за теб. Тя те мрази. Нали виждаш безразличието в очите й. Тя обича Крейн. За него мисли сега. Няма да ти повярва, че искаш да я спасиш от Крейн, във всеки случай няма да повярва, че Крейн иска да я нарани.

— Щял да се жени за теб — каза бавно Елис, като я наблюдаваше.

Тя отмести поглед и цялата почервеня.

— Бих предпочела да не говоря за това — каза тя, като кършеше ръце. — Това е… това засяга само Ричард и мен…

Елис стисна юмруци под одеялото. Искаше му се да извика: „Млъкни уличнице!“, но се овладя и каза спокойно:

— Но аз нищо не разбирам. Та вие се запознахте едва днес.

Той сигурно се шегува. Не искаш да се омъжваш за него, нали?

Тя загадъчно се усмихна и тази усмивка изплаши Елис. Той разбра колко безсмислено беше да я убеждава, да се I опитва да й обясни, че всичко е един капан.

— О, да — каза тя. — Влюбил се в мен от пръв поглед. Така ми каза. Аз също го обичам.

На Елис наново му се прищя да избие сантименталните измишльотини от главата й, но пак се овладя.

— Но той не може да се ожени за теб — продължи да настоява той. — Не си от неговата класа. Трябва да разбереш това. Той е богат, образован, джентълмен. Ти каква си?

Тя отново се усмихна загадъчно.

— Той каза, че това няма значение. След вечеря говорихме дълго за нас двамата. Знаеш ли, той е самотен. Има нужда някой да се грижи за него и то точно човек като мен. — Тя погледна замислено Елис. — Отначало не можах да повярвам. Преди никой не ме е искал. Но сега му вярвам. Иска някой да се грижи за това място. Не някоя светска красавица, както ги нарича той. Аз бих могла да го правя. Ще върша всичко за него. Ще се науча а…, а освен това той ме обича.

— Но ти няма да бъдеш щастлива — каза Елис, като се опитваше да открие някаква пукнатина в идилията, която тя си бе изградила. — За година-две всичко може да върви добре, но после ще напълнееш, ще загрубееш. Знаеш, че е така. Представи си майка си. След няколко години ще бъдеш като нея — напълно изхабена. Тогава той как ще те харесва?

Говореше наслуки, но успя да я накара да се изчерви.

— Няма да бъда като майка — каза тя ядосано. — Не знаеш какво приказваш. Тя е била лоша, не е правила нищо за баща ми. А аз бих направила всичко за него — за Ричард.

— Ще развалиш репутацията му. Ти си крадла — каза Елис, като усети, че бе успял да я засегне и продължи да дълбае. — Приятелите му няма да искат да се срещат с теб. За какво им е? Няма с какво да ги впечатляваш, нито имаш маниери, нито си забавна. Та ти дори не можеш да говориш правилно.

Тя се обърна.

— Няма да остана повече, ако ще приказваш по този начин.

— Не си отивай — каза той разтревожено. Ако си тръгнеше сега, той нямаше да има възможност да я спаси. — Казах ти, че не му вярвам. Въобще. Той е обещал да се ожени за теб с някаква цел. Сигурен съм. Той те желае. Не разбираш ли? — за миг се почуди каква дума да използва, поколеба се и продължи: — Той иска да те прелъсти, малка глупачке, а после да те захвърли. Знам, че това е намерението му.

— Не мога повече да те слушам — избухна тя, като го гледаше право в очите. — Ти си зъл. Така каза той. Предупреди ме да не те слушам. Ние се обичаме и твоите думи не могат да променят нищо. По-добре се оправяй и се махай. Не виждаш ли, че ни пречиш? Не те искаме. И двамата те мразим!

Тя изтича от стаята и затръшна вратата след себе си.

Елис се отпусна върху възглавницата, отчаян и ядосан. Той искате да и каже да остави Крейн и да тръгне с него. Той можеше да й осигури дом, тя щеше да се грижи за него, да му помага. Но беше безсмислено — тя нямаше дори да го изслуша.

Затвори очи, докато мислеше как да постъпи. Може би беше по-добре да говори с Крейн, да го предупреди да не й причинява нищо лошо, да го заплаши. Но той знаеше, че Крейн само щеше да му се изсмее. Защо Скрегър не беше тук — той щеше да му запуши устата и да отведе Елис и Грейс. Ако Грейс се откъснеше от влиянието на Крейн, щеше да се вразуми. Но как да се добере до Скрегър? Дали беше на онзи телефон? Може би беше — малко вероятно, но възможно.

Къде ли беше телефонния указател? Как да го намери, без да събужда подозрение? И после как да се добере до телефона в хола? Само да се свърже със Скрегър, той ще…

Изведнъж му се стори, че някой го гледа и, без да обръща глава, погледна внимателно с крайчеца на окото си към прозореца. Единственото, което видя, беше отразената в стъклото на фона на нощта стая. Въпреки това беше сигурен, че някой наблюдаваше в стаята. Усети как му се изправя косата.

Не смееше да погледне към прозореца. На ум му дойде абсурдната идея, че ако не погледне натам, човекът, който надничаше, можеше да не го забележи. Полиция ли е? Кой можеше да бъде? Не бяха Грейс и Крейн. Чуваше ги как си говорят в другата стая.

Мигновено обхваналият го ужас парализира всичките му сетива. Можеше само да вижда. Навън, сред високите дървета се разнесе бухане на бухал, после отново настъпи тишина, но човекът отвън продължаваше да наднича, да се взира в него.

Елис понечи да извика Крейн, но нещо по-добро му дойде наум. Протегна треперещата си ръка и изгаси лампата. В стаята стана тъмно и той видя неясните очертания на дърветата и живия плет на фона на бледата луна. Видя и нещо друго. Нещо, което го вцепени, смрази кръвта му и спря дъха му. Навън, точно под прозореца, стоеше приведен човек, а главата и раменете му се очертаваха на фона на полумрака.

Елис нададе сподавен вик и се изправи като пружина в леглото. Видя две вперени очи и един сплескан към стъклото нос, но лицето беше безформено, сякаш не съществуваше. Гледката беше страшна, ужасяваща: две святкащи очи, един сплескан нос и глава без лице.

Изведнъж тишината в стаята потрепери от ужас при появата на звук — лек и краткотраен, подобен на тихото дращене на мишки.

Прозорецът внимателно се отвори.

Елис усети полъх на горещ нощен въздух, две неясно очертани ръце се появиха на перваза на прозореца, а главата и раменете на човека отвън се приближиха към него.

— Не вдигай шум — прошепна д-р Сафки. — Аз съм. Не исках да те плаша.

Все още вцепенен от ужас, Елис едвам успя да запали лампата. Още не можеше да се освободи от шока в резултат на странната поява на дребния индус, по-скоро го бе приел за видение на лунната светлина. Лежеше и го гледаше втренчено, усещаше страха дълбоко в себе си и му се чудеше.

Д-р Сафки провря глава и рамене през прозореца, но не се опита да се вмъкне по-навътре.

— Къде е той? — прошепна Сафки, като въртеше големите си, черни очи, а бялото около тях проблясваше.

— Да те вземат дяволите — озъби се Елис. — Изкара ми акъла. Какво искаш? Защо се промъкваш така към прозореца?

— Сссст! — изсъска Сафки уплашено. — Ще ни чуе. Говори тихо. Видях я. Чух го какво каза, затова се върнах да те предупредя.

Елис изведнъж настръхна и забрави собствения си страх.

— Какво имаш предвид? — запита той, като се наведе напред. Да ме предупредиш за какво?

— Него — каза д-р Сафки, като погледна към вратата. — Разбрах какво е намислил в момента, в който я представи като Джули Брюър. Трябва да я отведеш оттук. Разбираш ли? Каквото и да се случи, трябва да я отведеш оттук.

— Но защо? — попита Елис. — Ужасът, изписан на лицето на доктора се предаваше и на него. — Хайде, говори. Кажи ми. Какво ще направи той?

Пълното лице се изкриви в гримаса, едрите рамене се вдигнаха.

— Не мога да ти кажа — прошепна д-р Сафки. — Нищо но мога да ти кажа. Но те моля да я отведеш оттук. Каквото и да правиш, отведи я — той се наклони над перваза и махна с топчестите си ръце умолително към Елис. — Не ги оставяй сами довечера. Тази нощ е опасна — мрак, тишина, сън… там се крие опасността.

Елис го наруга.

— Казвай, хайде! Какво ще направи той?

Чуха леки стъпки пред вратата.

Елис и д-р Сафки се сковаха.

— Не го оставяй сам с нея тази нощ — прошепна д-р Сафки умолително и изчезна в момента, в който вратата се отвори.

— Сам ли си? — попита Крейн, щом влезе в стаята. — Стори ми се, че те чух да говориш.

— Сам съм — процеди Елис през зъби и зачака.

Крейн огледа стаята и се обърна към Елис полуусмихнат.

— Всъщност си сам вече цял ден, нали? — каза той. — Искаш ли малко компания?

Той отиде до отворения прозорец и погледна навън, със скръстени отзад ръце.

Елис се загледа в колосаните маншети на вечерната риза на Крейн, видя червено петно върху бялата, лъскава материя и изведнъж му се догади.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Предполагам, че сам си го направил? — каза Крейн, като посочи белега на лицето на Елис. — За това се иска смелост. Самият аз не мисля, че бих оценил толкова високо живота си, че да преживея такава болка и обезобразяване. Ти си доста странно човече, нали?

Елис му се озъби.

— Не разбирам за какво говориш — каза той. — Защо не ме оставиш на мира? Болен съм. Не виждаш ли?

Крейн се отдръпна от прозореца, издърпа един стол близо до леглото и седна.

— Когато служех в Кралските ВВС, слушах предаванията ти в столовата. Всички го правехме. Добре ни забавляваше-продължи той. — Говореше абсолютни безмислици. Предполагам, че те са ти давали всичко и ти само си го изпявал. Колко ти плащаха, Кушман? Разкажи ми. Интересно ми е.

— Не съм Кушман — повтори Елис и по челото му изби студена пот. — Защо мислиш така?

Крейн се усмихна.

— Гласът ти — каза той. — Не може да го сбърка човек. Защо се плашиш? Няма да те предам. Не вярвам в така наречената справедливост. В края на краищата, това е друга форма на отмъщение. Сега ти си безвреден, Кушман. Можеш само да избягаш и да се скриеш някъде. Ако те предам на полицията, ще те обесят. Какъв смисъл има в това? Писано ти е да живееш сивия си жалък живот. Не мисля, че осъзнаваш какво си правил. Не си бил достатъчно умен, за да измислиш нещо за себе си. Предполагам, че в армията ти е станало тъпо-немците ти предложили топло местенце, решил си, че те ще победят и си се хванал с тях. Всеки малоумен глупак без чувство за дълг към страната си би направил същото — изведнъж той се засмя и отхвърли назад главата си. — Най-малко аз би трябвало да говоря за чувство за дълг. Във всеки от нас се крие по един малък предател. Помниш ли какво каза Сафки? Не вярвам в закона и реда. Смятам, че всеки от нас трябва да има възможност да определи сам съдбата си. Смятам, че с опасно да попречиш на някаква емоция, да потиснеш така наречения криминален нагон. Смятам, че е вредно да се сублимират сексуалните импулси. Не вярвам в доброто и злото. Мисля, че са измислени от човека, за да управляват успешно скапаната ни социална система. Трябвало да бъдем свободни — добре, нека да бъдем. Ако някой ми открадне палтото, аз ще открадна палтото на някой друг. Ако някой убие брат ми, аз ще убия сестра му. Не си ли съгласен с мен?

— Какво искаш да ми кажеш? — каза Елис, като го гледаше яростно. — Не разбра ли, че не съм Кушман. Аз съм Дейвид Елис. Така че престани да дрънкаш глупости и ме остави на мира.

— Разочароваш ме — каза Крейн, като поклати глава. — Помислих си, че житейската ми философия ще те заинтригува. Повечето хора си мислят, че се шегувам, когато говоря така, но аз не се шегувам. Проблемът при теб е, че се страхуваш. Страхуваш се за жалкия си животец. Единственото, за което се безпокоиш, е как да си запазиш главата. Няма да те предам. Хайде, признай си. Ти си Кушман, нали?

— Не — отвърна злобно Елис, като се изправи в леглото и го погледна диво. — Казвам ти, че не съм.

— Сафки беше отвън преди малко, нали? — каза Крейн изведнъж. Видях го от другия прозорец как пресече тревата.

Елис се скова.

— Приказки… приказки… приказки… — каза той ядосано. Само приказваш. Първо — едно нещо, после — друго. Не мога да те слушам повече.

— Той ти каза да я измъкнеш оттук, нали? — продължи Крейн. Гледате го подигравателно. — Но как би могъл да го направиш? Ти себе си не можеш да измъкнеш, да не говорим за нея.

Елис яростно стисна юмруци. Искаше му се да впие ноктите си в дебелото ухилено лице.

— Остави я на мира — каза той, като се стараеше да говори спокойно. — Добре ще те наредя, ако я докоснеш.

— Не разигравай драми — каза Крейн, като извади табакерата си. — Нищо не можеш да направиш. Дори и да успееш да се задържиш на краката си, нямаш никакъв шанс да успееш. Ще ти счупя врата без да ми мигне окото. — Извади една цигара, предложи и на Елис.

Почервенял от гняв, Елис изби табакерата от ръката му. Тя изхвърча и цигарите се посипаха по килима.

— Имаш отвратителни обноски — каза Крейн с укор. Той запали цигара и изхвърли клечката през отворения прозорец.

— Защо не можеш да обсъждаш всичко това спокойно? Цял ден с нетърпение очаквам момента, в който ще си поговоря с теб. За бога, човече, успокой се и се дръж като нормален човек.

Елис се овладя.

— Намислил си някакъв гаден номер — каза той. — Но те предупреждавам, ако й сториш нещо, ще те накарам да си платиш за това.

— Нищо не можеш да направиш. Бедният Сафки също не може да направи нищо. Знам прекалено много и за двама ви — отвърна Крейн, като се облегна назад и се усмихна. — Ако той ме предаде, ще го предам и аз. Той знае какво ще се случи, но е безпомощен да го предотврати, защото иска да спаси кожата си. Ти ще бъдеш в подобно положение. Начинът, по който вървят нещата, ме забавлява. Знаеш ли, не ми пука какво ще се случи с мен. Знам, че рано или късно някой ще разбере какво става и ще си изпатя, но парите ми дават голяма свобода на действие и ще продължавам, докато ме пипнат. — Той изпусна кълбо дим към тавана и се ухили на Елис. — Аз не ценя живота си, за разлика от теб и Сафки. Ако ми кажат, че утре ще умра, въобще няма да ми мигне окото. Важно е само какво става в момента, бъдещето е прекалено несигурно. Винаги съм живял така и колкото повече остарявам, толкова по-малко ме е грижа какво ще се случи с мен.

Елис се смъкна още по-надолу в леглото. Беше объркан, изплашен и не знаеше как да се оправи с този човек.

— Не можеш ли да говориш ясно? — каза той най-накрая. — Стига с тия загадки. Какво си направил? Какво възнамеряваш да правиш?

Крейн се засмя.

— Най-после ти стана любопитно, а? Е, справедливо е, след като знам достатъчно за теб, за да те пратя на бесилото, и ти да знаеш толкова за мен. Не ми пука дали ще ме предадеш, Кушман, но ти доста ще се разтревожиш, ако те предам, нали?

— Не съм Кушман — каза упорито Елис. — Колко пъти ти го казах.

— Страхуваш се за подлия си, жалък животец. Сафки също. И на двамата ръцете са ви измърсени. Ти си предател, а непохватният Сафки прави неуспешни аборти. Четири живота му тежат на съвестта.

Сега Елис разбра защо Сафки се страхуваше да говори. Значи това било, помисли си той. Крейн го държеше в ръцете си, както държеше и Елис.

— Говориш прекалено много — каза той само. — Ако бях Кушман, а аз не съм, никога не бих ти казал. За луд ли ме смяташ?

— Ще ти вземат отпечатъците — каза Крейн, като вдигна огромните си рамене. — Само да извикам полицията и да кажа, че мисля, че си Кушман. Ще проверят веднага, щом чуят гласа ти. Искаш ли да го направя?

Елис му се озъби.

— Няма ли да ме оставиш на мира? Ако съм Кушман какво те засяга това?

— От морална гледна точка — абсолютно нищо — отвърна Крейн, като загаси цигарата си в перваза. — Но от материална — да. Знаеш ли, трябва да се уверя, че няма да усложниш нещата. Ако знам, че си Кушман, ще те държа в ръцете си. Ето какво ще направя: ще се обадя на генерал-майор Франк-лин Стюард. Той е началник на полицейския участък. Познавам го добре и мога да го попитам за описанието на Кушман. Дори мога да му намекна, че знам къде може да го пипне. Старият Франклин Стюард е ветеран от войната и няма да си поплюва. Мрази предателите и като стрела ще полети след теб. Представи си, че направя така — тогава ще видим кой какъв е.

— Добре — каза Елис, като гледаше през прозореца. Изведнъж му омръзна да се преструва. Така и така беше в ръцете му. След като беше решен да открие кой е, можеше да го направи. — Аз съм Кушман. — Призна го почти с облекчение. — И какво ще правиш сега?

— Май много време мина, докато се решиш, а? — каза Крейн. Погледът му беше лукав и пресметлив. — Казах ти, че няма да те предам. Въобще не ме интересува какво ще стане с теб, и ако се държиш както трябва, никой няма да разбере, че си тук.

Елис го погледна внимателно — Крейн явно мислеше, това, което говореше. Не можеше да разбере този човек. Имаше нещо потайно, хитро у него, а говореше и толкова странно.

— Е, след като призна, че си Кушман, мога да ти разкажа нещо за себе си — продължи той, като се облегна назад и кръстоса крака. — Интересно ми е да видя реакцията ти. Рядко ми се случва да говоря за себе си. Сафки беше последният, на когото говорих. Беше много интересен. Всякакви научни идеи за мен му дойдоха в главата. Разбира се, ти си различен. Не си много образован, не си пълен с идеи, но може би имаш средна интелигентност. Можеш да хвърлиш малко светлина по въпроса.

Елис махна нетърпеливо.

— Защо все го усукваш? Говори. Конкретно. Какво си намислил? — каза той ядосано.

— Интересувам се от смъртта — каза Крейн с усмивка. Погледът му стана мрачен и въпреки че се опитваше да изглежда равнодушен, изведнъж се възбуди, стана напрегнат и несигурен в себе си. — Странно ли ти се струва това?

— Собствената ти смърт? — попита Елис, настръхнал.

Крейн поклати отрицателно глава.

— О, не — каза той. — Собствената ми смърт въобще не ме интересува. Не ме интересува кога и как ще умра. Не, интересувам се от смъртта на жените.

Настъпи дълга пауза. Елис усети, че го побиват студени тръпки.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — каза той най-после.

Крейн се усмихна. Това беше изкривена усмивка, която придаваше на лицето му странен и страшен вид.

— Интригуващо е, нали? Смъртта на жените. Имам предвид точно това, което казвам. Най-голямо удоволствие ми доставя да убия една жена. Аз съм това, което вестниците наричат чудовище. Интересно, нали?

Елис, стреснат от изражението на Крейн и от думите му, смотолеви:

— Искаш да кажеш, че убиваш жени?

— О, стига — каза Крейн и запали друга цигара. — Използувай главата си. Не го правя като на конвейер. Нямам възможност. Не можеш да си представиш колко е трудно да намериш момиче, без родители и роднини, които биха задавали неудобни въпроси. А освен това и полицията… Не, не на конвейер — все още. Но когато падне удобен случай, възползвам се от него-той изпрати струйка дим към Елис и махна небрежно с ръка. — Като начало съм убил само една жена: Нямам много с какво да се похваля, но до един-два дни се надявам да убия още една.

— Говориш за Грейс? — попита Елис, като усещаше ударите на сърцето си.

Крейн се загледа в него за няколко секунди, преди да отговори. Сега лицето му беше безжизнено, бледо, подобно на маска. Очите му бяха мрачни и сякаш дълбоко хлътнали навътре.

— Да, Грейс — каза той и се усмихна.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Откакто водя съзнателен живот — каза Крейн, като наля доста голямо количество уиски в една кристална чаша — винаги съм се възхищавал на смъртта. — Той вдигна бутилката и погледна въпросително Елис. Поне една капка? Няма да ти навреди.

— Не — каза кратко Елис. Главата му беше пламнала, а кракът го болеше. Чувстваше някаква лекота в стомаха си. Той не преставаше да си задава въпроса: „Подиграва ли се с мен или говори сериозно? Ако говори сериозно (а ми се струва, че е така) значи не е нормален. Дали наистина мисли да убие Грейс или по този начин иска само да ме тормози?“ Човек трудно можеше да приеме спокойния и сух тон на Крейн за сериозен.

Крейн бе излязъл за малко от стаята, за да донесе бутилка с уиски, сифон и две чаши. Докато го нямаше, Елис направи отчаян опит да стане от леглото. Трябваше да се добере до прозореца и да види дали Сафки още беше в градината, за да го помоли да не си отива, но тези усилия бяха непосилни за него. Той се надяваше, че ще успее да се довлече до прозореца, но откри, че дори не може да помръдне крака си от леглото.

Когато се върна, Крейн забеляза потта и изписаната на лицето му болка, разместените одеяла и се усмихна подигравателно, но не каза нищо.

Седеше край отворения прозорец, с чаша уиски в ръка, с цигара между дебелите пръсти и с кръстосани крака. Изглеждаше съвсем спокоен и говореше тихо и свободно, без да се колебае за нито една дума, сякаш многократно бе репетирал, като актьор, който учи ролята си.

— Като дете — може би съм бил на шест години — баща ми ме взе на лов — започна той, като се настани още по-удобно върху стола. — Спомням си колко интересно ми беше да наблюдавам как един чудесен фазан излетя от прикритието си, насочи се бързо към гората и падна като камък, когато баща ми го застреля. Аз взех в ръка птицата, усетих я топла и безжизнена и бях щастлив, че най-накрая успях да я докосна. Бях виждал толкова много фазани в полята и винаги изпитвах желание да ги докосна, но никога не успявах и да се доближа до тях, а сега смъртта на птицата ми бе дала тази възможност. Чудиш ли се сега защо се интересувам от смъртта?

Елис нищо не каза. Той гледаше втренчено огромното, пълно лице, гледаше го объркано и с недоверие и се надяваше, че ако има търпение ще забележи в Крейн проявата на някакъв ясен и сигурен признак на лудост.

— Мислиш, че съм побъркан, нали? — попита Крейн, четейки мислите му. — Може би, но не чак дотам. Имам си своите чудатости. Сафки казва, че съм психопат. Един бог знае какво значи това, но не съм готов да ме прибере — във всеки случай, все още не.

Елис махна нетърпеливо с ръка.

— О, хайде по-живо — каза той раздразнено. — Мислиш ли, че ще те слушам да ми разказваш за себе си цяла нощ?

— Не мога да го претупам — каза Крейн почти с извинителен тон. — Няма да е честно. Сафки казва, че събитията от детството ми оказват важно влияние върху сегашното ми поведение. Той разбира от тези неща. Предполагам, че е изследвал такива случаи.

Елис прокара пръсти през рядката си, жълтеникаво — червена коса. Беше мокра. Вратът и гърдите му също бяха мокри. За последните няколко минути целият бе облян в пот.

— Когато пораснах малко — продължи Крейн, — ми дойде наум, че ако пожелая нещо, което не съм в състояние да постигна, трябва само да го унищожа, за да го притежавам. — Той спря и погледна внимателно Елис. — Това е важно. Поне така казва Сафки. Това детско разсъждение е пряката причина за сегашното ми поведение. Всяко живо същество извън обсега ми трябваше само да умре, за да стане мое. Разбираш ли? Принципът е съвсем прост и даваше своите резултати. Например, имаше една ангорска котка, която живееше до нас. Винаги ми се искаше да я погаля, но тя беше едно враждебно животно, нервно и аз никога не успявах да се доближа до нея. Един ден, вбесен от тази глупава котка, аз взех един остър нож и зачаках да излезе да се припича — нещо, което правеше редовно. Когато се беше излегнала на тревата, аз се приближих на няколко метра от нея и тъкмо когато тя понечи да побегне се прицелих с ножа. Нямах представа, че една котка можеше да се убие толкова лесно и след това прекарах един великолепен час, през който я прегръщах и галех чудесната й козина. После котката изстина, вдърви се и ме изплаши. Никой не помисли, че съм я убил аз, въпреки че суматохата, която се вдигна при откриването й ме предупреди, че трябва да внимавам за в бъдеще.

Навън в тъмнината избуха бухал. Елис чу пърхане на криле, когато птицата прелетя през дърветата.

— Тези птици не се ловят лесно — каза Крейн, като погледна през прозореца. — Откакто съм тук успях да хвана само една. Ужасно грозни са, но пък интересни. — Той изхвърли наполовина изпушената цигара през прозореца, замисли се за миг и продължи.

— Учудвам се колко много животни съм убил преди да тръгна на училище. Научих се да чакам търпеливо и неподвижно да лежа в гората с часове, докато изчакам най-подходящия момент да скоча. Станах незаменим в дебненето на дивеч. Можех да убивам дори птици с ножа си, докато те подскачаха по земята и търсеха червеи. Имах чувството, че ножът ми бе символ на сила. Никога не се разделях с него и когато тръгнах на училище в един пансион, го взех със себе си. — Той отпи малко уиски и остави чашата. — В училище един-два пъти едвам успях да се измъкна. Открих, че с ножа си можех не само да се доближавам до животните, но и да се отървавам от хората, които ми досаждат. Имаше едно момче, което особено ме ненавиждаше и се опитваше да направи живота ми черен. Е, не успя. Предупредих го и след като той не се промени, аз го издебнах през една тъмна нощ и го промуших. — Крейн се усмихна. — Беше много забавно. Да можеше да видиш лицето му, когато той се втурна с рев към надзирателката. Нямаше представа кой го бе намушил, но кървеше като прасе. Дотогава нямах опит в намушкването и естествено, опитът ми излезе неуспешен. Острието на ножа се плъзна по едно ребро и просто нанесе една противна повърхностна рана. — Изведнъж лицето му се стегна и той добави злобно: — Жалко, че не го убих.

— Не искам да слушам всичко това — каза Елис. Болката в крака го тормозеше, а думите на Крейн бяха като капки студена вода, които падаха отмерено върху главата му.

— Но това вече ще ти е интересно — каза Крейн, като напълни отново чашата си. — Пряко е свързано със сегашната ситуация. Ще прескоча детството си, щом те отегчава. Дотук мисля, че ги разкрих мотива с ножа. Виждаш как всичко започна, нали? По-късно се появи интересът ми към момичетата. Като ме гледаш сега, не би повярвал, но аз се страхувах от тях. За мен те бяха недостъпни и аз отново бях объркан. Разбираш ли до какво води това сега? Започнах да се питам дали щях да се страхувам, ако са мъртви. — Той спря, наведе се напред и се втренчи в Елис. Настъпи конфузно мълчание, после той продължи. — Една нощ се случи нещо, което стана, причина за всичките ми сегашни планове. Поне Сафки каза така. — Той взе нова цигара, запали я и изхвърли клечката през прозореца. Елис забеляза, че ръката му трепери. — Бях на шестнайсет. С баща ми бяхме ходили на гости у едни приятели. Прибрахме се с колата, беше тъмно, а ние закъснявахме. Баща ми караше бързо — прекалено бързо. На един остър завой се сблъскахме с една кола. Катастрофата беше ужасна. Баща ми беше убит. Аз изхвърчах от колата, но нямах дори една драскотина по себе си. Шофьорът от другата кола също изхвърча. Беше жена и си счупи врата. — Той се размърда неспокойно и погледът му потъмня. — Отидох до нея, за да се уверя, че е мъртва. Само тя ме интересуваше. Смъртта на баща ми не означаваше нищо за мен. Аз я докоснах и тогава разбрах, че една мъртва жена не може да ме уплаши. — Той се опита да се усмихне, но нещо не се получи. Елис си помисли, че Крейн изглежда ужасно. Правеше гримаси и се опитваше да изглежда безразличен, но ръцете му трепереха, а очите му шареха. — Тя беше едно малко, хубаво създание: около двадесетгодишна, руса, добре облечена, изискана. По нея нямаше никакви следи от кръв. Изглеждаше като заспала.

— Стига — каза рязко Елис. — Не ми се слушат подробности. Не ме интересуват.

— Както искаш — каза Крейн. — Няма да те отегчавам. Но тази случка ми подсказа някои идеи. Те не излизаха от главата ми, но с години не направих нищо, за да ги осъществя. От една страна се страхувах от полицията. Освен това, като че ли никога не се откриваше подходяща възможност. Винаги нещо ме спираше: или момичето имаше родители, или хората знаеха, че е излязла с мен, или тя не се съгласяваше да дойде там, където аз исках да я заведа. Не ми беше лесно, Кушман, но най-накрая успях. Джули се появи като по поръчка. Аз я убих.

— Лъжеш — каза Елис и за миг дъхът му секна — въобще не ти вярвам. Само се опитваш да ме тормозиш.

— Скъпи приятелю — каза Крейн намръщено, — не бъди такъв егоист. Разбира се, че не се опитвам да те тормозя. Просто след като знаеш истината, ме интересуват реакциите ти. Аз убих Джули Брюър и никой не знае за това, освен Сафки и ти.

— Сафки? — попита Елис.

— Сафки имаше лош късмет — каза Крейн, с леко зачервено лице и светнали очи. Уискито започваше да го хваща. — Двамата играехме заедно голф. Той ми беше забавен. Знаех какъв е и направих няколко проучвания. Разбрах достатъчно, за да го държа в ръцете си. Веднъж дойде да ме види и се изтърси точно в момента, в който Джули току-що бе издъхнала в една голяма локва кръв. (Не можеш да си представиш колко кръв изтече. Като я погледнеше човек, би си помислил, че е анемична, а направи такова отвратително петно върху килима ми.) Бедният Сафки! Отначало искаше да ме предаде, да извика полицията, но накрая успях да го убедя, че няма да е разумно. А като разбра, че знам достатъчно за него, веднага охладня и дори ми помогна да се отърва от тялото.

— А Грейс? — попита Елис, вече без да може да прикрива тревогата си.

— Грейс? — повтори Крейн и се изсмя. — Скъпи Кушман, та тя е уникална. Никога не съм срещал подобно момиче. Невероятна е. Явно е прекалила с евтините романчета и филмите. Направо е фантастичен начинът, по който разсъждава, (ако въобще може да се нарече разсъждаване.) Вярва, че съм се влюбил в нея от пръв поглед. Наистина го вярва. Чувал ли си друг път нещо толкова абсурдно? — Той се преви от смях и за малко не обърна чашата си.

Елис се размърда в леглото, очите му светнаха гневно.

— Свиня такава! — извика той. — Ти я подведе — накара я да мисли, че аз… че аз бих искал…

— О, я по-спокойно — каза Крейн изведнъж раздразнено. — Не ме заплашвай, нищожество. Това момиче е побъркано. Даже не съм си направил труда и да я погледна. Вярно, че я подведох, но въобще не съм си помислил, че ще лапне въдицата. Искала да се грижи за мен. За мен! Как ще се грижи тя за мен? Та тая малка глупачка не може да се грижи за себе си.

— Значи нямаш намерение да се жениш за нея? — попита Елис, като не знаеше да се радва ли, да се ядосва ли.

— Да се оженя за нея? — отвърна Крейн. — За мърла като нея? Боже господи, не! За каква се мисли, по дяволите? Ще ти кажа нещо — и той се наведе напред, за да съобщи нещо поверително.

— Гласят ме да се женя за дъщерята на генерал-майор Хю Франклин Стюард, рицар на орден, награждаван за бойни заслуги и т.н. — той се ухили. — Тя е истинска светска красавица, студена, потисната и тъпа като гьон. Сигурно ще е забавно да забия в нея ножа си, въпреки че тя ще бъда последната убита от мен жена. Старият доста ще се понапрегне, за да ме пипне, а когато е раздразнел, той е като истински разярен лъв-поклати глава и се ухили. — Въпреки това идеята ме привлича. По-скоро бих я убил, отколкото да се оженя за нея. Казах ти, че въобще не ми пука какво ще стане с мен накрая, но преди това искам да се позабавлявам.

— А Грейс? — попита Елис, като почти не можеше да повярва, че Крейн говори сериозно. — Нека да поговорим за нея.

— Добре, хайде. Тя е най-трогателната малка глупачка, която някога съм срещал. Не можах да устоя да не си направя майтапа. Тя буквално погълна всичко, което й казах, повярва ми и като връх на всичко, аз паднах на колене край леглото и поисках ръката й. — Той отново се изсмя. — Всяко друго момиче би разбрало, че го занасям, но не и тя. Само да ни беше видял. Не знам как сдържах смеха си. А най-големият майтап беше, че тя… тя прие — и отново избухна в такъв смях, че очите му се насълзиха.

Елис лежеше неподвижно и го наблюдаваше.

Ще те убия за това — мислеше си той, пламнал от гняв. — Ще бъда безмилостен. Не ме интересува какво ще стане с мен, но ще те накарам да си платиш, ще те подредя преди тя да разбере.

Крейн избърса сълзите си, остави празната чаша на прозореца и се облегна на стола.

— Никога не съм се забавлявам толкова — призна той. — Наистина надхвърли всичките ми очаквания. Особено ми доставя удоволствие това, че никой не може да ме спре. Ти не можеш. Ако сега тя влезе и й разкажеш каквото чу, няма да ти повярва. Мисли ме за светец, за най-романтичния влюбен. Няма да те изслуша — ако искаш, можеш да опиташ. Ще умра от смях, като чуя отговора й.

Елис нищо не каза. Знаеше, че Крейн е прав. Грейс нямаше да му повярва.

— Ще се позабавлявам с нея един-два дни и после… — Крейн стана. — После ще се отърва от нея. Предполагам, че ще трябва да се отърва и от теб, но не по същия начин. Ще те изпратя при Сафки. Той ще се грижи за теб. Хубавичко ще си поговорите за мен. Той ще ти разкаже за Джули, а ти можеш да му разкажеш за Грейс. И двамата няма да направите нищо, освен ако не се предадете. А не мога да си представя да го направите. — Той протегна огромното си туловище и се ухили на Елис. — Трябва да признаеш, че действах доста хитро. Реших да експериментирам с Грейс веднага щом разбрах, че е изпаднала в беда. Но не мислех, че е регистрирана в полицията. Това за малко да провали плановете ми. Разбира се, и двамата можех да ви предам на Джеймс, но тогава пък нямаше да се забавлявам. Е, добре изиграх стария Джеймс. Дафни — дъщеря му — веднъж беше пациентка на Сафки и знае, че това ми е известно, така, че прави каквото й кажа. Доста умело подмених отпечатъците на Грейс с тези на Дафни, нали? Старият Джеймс никога няма да се досети. Лесно можеш да изиграеш полицията, ако имаш здрави нерви и акъл в главата си. — Той погледна през прозореца, за миг се загледа в мрака, после се обърна. — Един полицай слухтеше наоколо тази вечер — Роджърс. Играех с него крикет — един безвреден малоумник. Видя ме. Хванах го да наднича през прозореца ти. — Крейн погледна маншета си и забеляза червеното петно. — Нямах избор. Трябваше да се отърва от него. Трябва да си ми благодарен, Кушман. Спасих кожата ти.

Елис — пребледнял, настръхнал — не продума. Проследи с поглед Крейн до вратата.

— Не трябва да я карам да ме чака толкова — продължи той. — Тя се преоблича. Обзалагам се, че ще се опита да ме съблазни с някоя по-разголена рокля. Предоставих й целия гардероб на Джули. Малката глупачка облече роклята, с която Джули беше вечерта, когато я убих. Доста ме поизплаши. Не знаех, че съм толкова чувствителен. Но я съблече, когато й казах, че не ми харесва, а сега се приготвя за голямата любовна сцена. Обзалагам се, че сърчицето й се е разтуптяло и че в момента си представя, че е Джоун Бенет или някое друго, също толкова великолепно създание, готово да ми се отдаде изцяло. — Крейн отвори вратата и се усмихна подигравателно на Елис. — Е, вече знаеш нещо за мен. Помисли върху това, което ти казах. Утре също ще си поприказваме. — Помота се още малко на прага, докато наблюдаваше Елис, който лежеше като вцепенен. — Спи спокойно, Кушман. И не ни безпокой за около час. Не трябва да я карам да ме чака. Рицарите не постъпват така, нали? — Той отново се изсмя. — Утре всичко ще ти разкажа. — Спря се отново, погледна назад и добави: — Стига да не вижда лицето ми, мога да я наричам с всяко име, което ми дойде на ум. Доставя ми адско удоволствие. Тя обича да си слага главата на рамото ми и тогава й говоря, само дето тя не разбира. Трябва да си там, за да ме чуеш.

Елис долавяше леките му стъпки по коридора. После го чу да отваря някаква врата, да я затваря. След това къщата замря и настъпи странна тишина.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Спалнята на Грейс бе осветена само от два малки абажура, които създаваха интимна, може да се каже напълно предразполагаща атмосфера, подсилена от един тежък парфюм, с който Грейс (без да подозира силата на аромата му) бе напръскала стаята.

Грейс се бе излегнала върху един подплатен шезлонг по средата на стаята. Беше облечена в черна, полупрозрачна рокля, която въобще не подхождаше на младостта и невинността й, макар че почти неприлично подчертаваше фигура-та й. Босите й крака бяха обути в алени пантофи, а косата й бе прибрана с тънка червена панделка.

На пръв поглед изглеждаше като току-що излезла от страниците на „Искуайър“, но при едно по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че бе само жалко подобие на тези примамливи жени. Тя патетично се опитваше да подражава на една изтънчена прелъстителка.

Беше гримирана доста неумело, ружът оформяше две кръгли петна на бузите й, обилно намацаните с червило устни изглеждаха гротескни, миглите й бяха слепени от гуша, който се бе разнесъл на черни точици по клепачите й.

Въпреки че смътно усещаше, че нещо не беше наред в старанието да се превърне в изискана млада дама, достойна за един толкова прекрасен и сексапилен мъж като Ричард Крейн, тя почувства, че нищо повече не може да направи. Надяваше се, че той няма да се отнесе критично към нея и поне щеше да оцени усилието й да му се хареса. Беше изнервена, сърцето й биеше силно, устата й бе пресъхнала, а ръцете й бяха неприятно изпотени.

Той я бе помолил да му стане съпруга. Това беше най-неочакваното, най-прекрасното (но и най-стряскащото) събитие в живота й. И след вечеря, докато го слушаше как й говори и гледаше замечтания му поглед, изведнъж бе решила да му се отдаде. Това не беше необмислена постъпка. Отначало изтръпна при тази мисъл, но после реши, че това е единственият начин да докаже любовта и благодарността си. Знаеше, че честността на една жена бе най-скъпото нещо, което притежава (не бе изчела купищата евтини списания за тоя дето духа.) Знаеше, че най-голямата жертва, която можеше да направи за своя любим, е да му се отдаде. Нищо по-голямо не можеше да му предложи. И щом той иска, тя е негова.

И така, след вечеря тя се оттегли, прегледа внимателно гардероба на Джули, избра черната разголена рокля като най-красивата, прекара известно време пред огледалото, докато се ровеше из многобройните кутии с козметични средства, лосиони за лице, сенки, моливи за очи и всякакви подобни мазила и после, леко притеснена да не би да се направи на плашило, се настани в шезлонга и зачака.

Беше оставила вратата полуотворена и в момента, в който видя Крейн да излиза от стаята на Елис, за миг я обзе паника. Прииска и се да побегне, да се скрие от него, но успя да овладее срамежливостта си и го зачака, притаила дъх.

Без въобще да поглежда към нея, Крейн бързо се насочи към стаята си, влезе и затвори вратата.

Тя се втренчи в затворената врата и изпадна в пълно отчаяние. Няма ли да дойде при нея? — запита се тя, стана от шезлонга и отиде да погледне в коридора.

После се сети, че може би той се преоблича и моментално се върна в шезлонга и зае прелъстителната си поза. Каква неопитна глупачка е, мислеше си тя — ядосано. Естествено, че той няма да се люби с нея с официалните си дрехи. Усети как лицето й пламна при мисълта, че скоро ще лежи в прегръдките му и ще усеща устните му върху своите.

Мина повече от четвърт час преди Крейн да излезе от стаята си. През това време Грейс се изтормози. Правилно ли постъпваше? А не следваше ли просто пътя на майка си? Естествено, щом се обичаха, той имаше правото да я пожелае щом тя го искаше? Тя все още не можеше да се реши и се страхуваше, когато Крейн пресече бавно коридора и надзърна в стаята й.

Дъхът й секна, когато го видя по халат и пижама. Той стоеше на входа, загледан в нея, а тя го гледаше като хипнотизирана. Но нежното и весело изражение в очите му й помогна да се успокои.

— Привет — каза той. — Мислех, че вече отдавна си заспала.

— О, не — каза тя, и отново почувства как лицето й пламва. (Дали той очакваше да я намери в леглото? Дали не беше сбъркала нещо и не го бе затруднила с това, че не бе легнала) — Не ми се спеше…

— Мога ли да вляза тогава — попита той, все още на вратата — или би предпочела да не влизам?

— О не, моля те — каза тя и протегна към него ръка, после изведнъж промени решението си и бързо я отдръпна. — Моля те, не си отивай.

Той затвори вратата зад себе си. Сгърчи нос от миризмата на парфюма.

— Обичаш ли парфюми? — попита той, като си помисли, че в стаята вони отвратително и се почуди дали да не отвори един прозорец.

— О, да — каза тя и затвори за миг очи. — Стаята ухае приятно, нали?

Той с усилие се въздържа да не направи гримаса, каза че ухае много приятно и се доближи до шезлонга.

„Боже господи! — помисли си той — прилича на клоун. Какво, по дяволите, е направила с лицето си?“ А на глас каза:

— Изглеждаш чудесно. Предполагам, че тази черна рокля си я сложила заради мен, нали?

Грейс избегна погледа му, искаше й се лицето й да не бе толкова зачервено.

— Аз… аз… а, не. Мислех… — тя се оплете и млъкна.

Крейн седна на края на шезлонга и й се усмихна.

— Какво мислеше? — попита той нежно.

Тя седна изправено и го погледна. Очите й с тревога разглеждаха лицето му, сякаш искаха да разчетат мислите му.

— Наистина ли искаш да се омъжиш за мен? — изтърси тя.

— Да, разбира се — каза той, като взе ръката й. — Нищо не желая така силно, както теб. В момента, в който те видях…

— Да, зная. Каза ми го вече. Но просто не мога да го повярвам. Мислех си. Аз… малко съм глупавичка. Нямам опит, но знам, че мъжете… искам да кажа, че не винаги искат да се оженят за едно момиче, въпреки че искат да… да… се любят с него. Ако ти наистина не искаш да се жениш за мен… — тя млъкна и отмести поглед.

Крейн погали ръката й, после хвана брадичката й и извърна лицето й към себе си, за да го вижда какво й говори.

— Хайде, кажи ми — каза той. — Моля те, кажи ми. Ако аз наистина не искам да се оженя за теб… какво тогава?

— Ти беше толкова добър и мил с мен… аз… бих направила всичко за теб, за да ти се отблагодаря.

— Какво те кара да мислиш, че не искам да се оженя за теб? — попита Крейн, като се доближи още до нея.

— Говорих с Елис. Той каза, че ще разваля репутацията ти, че няма да ти бъда добра съпруга и ти ще съжаляваш, че си се оженил за мен.

Дебелите пръсти обгърнаха китката й. Тяхната топлина и сила възвърнаха увереността в Грейс.

— Трябва да съжаляваш Елис — каза нежно Крейн. — Самият той е влюбен в теб. Каза ми го. Ти си типът момиче, който мъжете лесно губят. Знам колко много страда в момента, скъпа моя. Просто не знае какво говори.

— Влюбен в мен? — повтори Грейс, изумена. — О, но аз не мога да го повярвам. Той се държи толкова ужасно с мен… не като теб. Не, не мога да повярвам.

— Но е влюбен — каза Крейн, като я погали по китката. — Горкият човечец се побърква от ревност. Би казал всичко, за да ни попречи да се оженим. Даже в момента ме обвинява във всякакви фантастични неща. — Той се наведе напред и докосна с пръсти брадичката й. — Казва, че ще те убия.

— Но как може да бъде толкова подъл! — каза Грейс, като отскочи назад. Студени тръпки я побиха. По някаква неизвестна причина, тя изведнъж отново видя Крейн в кухнята, с изкривено от ужас лице и чу думите му: „Помислих, че си Джули.“ Тя отново изтръпна.

— Но той не го мисли — каза Крейн, като я наблюдаваше внимателно. — Просто се е побъркал от ревност. Би казал всичко, за да провали щастието ни. Не се страхуваш, нали? Скъпа моя, не би могла да се страхуваш от мен?

Тя погледна в лицето, на което бе изписано само нежност и доброта и хвана ръката му.

— Не, не се страхувам от теб — каза бързо тя. — Няма да повярвам на нито една негова дума и ако ти наистина искаш да ме убиеш — направи го. — Тя изведнъж протегна ръце и каза с треперещ глас: — Толкова много те обичам, Ричард. Можеш да направиш с мен каквото си поискаш — само, моля те обич ай ме поне малко.

„Невероятно — помисли си той. — Това момиче въобще няма акъл в главата си. Къде, по дяволите, се е научила да дрънка такива глупости?“ Но той хвана лицето й с две ръце, наведе се напред и я целуна по устните.

За миг тя се поколеба дали не трябваше да устои на изкушението да му се отдаде. Спомни си за майка си, отново усети ударите на камшика, който бе врязъл в съзнанието й мисълта, че прелюбодеянието е непростим грях. Опита се да стегне тялото си, да отвърне глава, да се отдръпне. Усети как дебелите пръсти се плъзнаха по гърба й и се спряха на хълбоците й. Твърдите пръсти се впиха в нейните и сякаш изсмукаха силите й. Омаломощена, тя се отпусна в ръцете му. Сега той я държеше здраво, едната му ръка бе на коляното й, а с другата здраво притискаше здраво кръста й. Тя беше безпомощна в силната му прегръдка и не знаеше какво ще направи той след това, но инстинктивно чувстваше, че това е само началото на върховно блаженство. После изведнъж й се стори, че нещо не е наред, че устните му вече не притискат нейните. Ръката му бе вдигната от коляното й, а здравата, топла прегръдка на кръста бе отпусната. Тя имаше чувството, че той я оставяше да падне, че се отдалечаваше от нея.

Тя отвори очи и го погледна с болка и укор. Видя, че той я гледа напрегнато и сякаш не я вижда или бе забравил за нея и когато тя го погледна, той се намръщи, сви устни и вдигна предупредително пръст, за да я накара да мълчи.

Разочарованието й се смени с тревога.

— Не говори — каза той, с устни близко до нейните. — Има някой навън. Чух звук — като че ли някой пълзеше към вратата.

Объркването и изненадата в погледа й се смениха с ужас. Пръстите й сграбчиха китката на Крейн.

— Пълзи? — произнесе тя само с мърдане на устни, без да издава звук.

Той кимна, ослуша се, и постави ръка върху устните й.

— Ще отида да видя — каза той тихо. — Не се плаши. Няма да позволя на някой да те нарани.

— Не — смутолеви тя под ръката му, с широко отворени от ужас очи. — Не трябва! Може да пострадаш…

Той се отдръпна нетърпеливо, изправи се и с две бързи, тихи крачки стигна до вратата. Опря ухо о вратата и се ослуша. Грейс го наблюдаваше и изведнъж си помисли колко опасен и страшен изглеждаше, застанал там, неподвижен и напрегнат.

Тя се изхлузи от шезлонга, пристъпи няколко крачки напред, спря и продължи да наблюдава.

Крейн внимателно завъртя дръжката и открехна вратата. Той надникна в антрето и се скова.

С ръка на устата, Грейс се приближи до него. Сърцето и биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще се пръсне. Крейн протегна ръка и хвана китката й, дебелите, топли пръсти я успокоиха. Той открехна още малко вратата и посочи към антрето.

Елис беше на пода. Беше намерил телефонния указател на масичката в антрето и сега трескаво прелистваше страниците му, с треперещи пръсти. Беше прежълтял. Косата му лъщеше от пот, пижамата в черно и златисто бе прилепнала по слабия му гръб и Грейс виждаше неравните очертания на гръбначния стълб, подобни на редица от безформени мраморни топчета.

Крейн, който все още държеше Грейс за китката, го наблюдаваше, видя как махна победоносно с ръка, сякаш бе открил това, което търсеше, после бутна настрана телефонния указател и посегна към телефона.

Подобно на огромна, безшумна котка, Крейн се промъкна край него и взе телефона от ръцете му, точно когато Елис се канеше да вдигне слушалката.

— Не трябва да ставаш от леглото — каза меко Крейн и се усмихна.

Елис остана за миг неподвижен, изтръпнал от страх и почервенял от яд. После изведнъж нададе вик като на агонизиращо животно, сграбчи Крейн за глезените и заби нокти в месото. Наведе глава и се опита да захапе крака на Крейн и за малко да успее, но той бързо сграбчи китката на Елис и без усилие отскубна пръстите му от глезените си. Изви ръцете зад гърба му, коленичи и се взря в лицето му.

— Скъпи приятелю — каза той със суров тон, — какво ти става?

Държиш се като побъркан и плашиш Грейс.

— Върви по дяволите! — извика яростно Елис, без да може да помръдне, безпомощен в желязната прегръдка на Крейн. — Пусни ме! Ще те убия за това. Няма да я докоснеш. Няма да ти позволя.

Крейн погледна през рамото си към Грейс и вдигна рамене, като срещна изумения й поглед.

— Виждаш ли какво имах предвид? — каза той. — Или е побъркан, или наистина е много болен. Какво според теб трябва да направя с него?

Когато Грейс застана в светлината, Елис се обърна към нея.

— Той ще те убие — каза той възбудено. — Послушай ме. Той ми се похвали какво ще направи с теб. Единственият ти шанс е да изчезнеш оттук веднага. Ще те убие, както е убил другата жена. Той е луд. Не разбираш ли… убива просто за удоволствие.

Грейс коленичи край него и го погледна със съжаление.

— Болен си — каза тя нежно. — Не трябва да се напрягаш. Той няма да ми стори зло. Та нали се обичаме. Моля те, не говори такива лоши неща.

— Истина е — каза задъхано Елис, вече губейки контрол. — Мисли да те убие, доверчива малка глупачке. Остави ме мен! Бягай! Махай се! Той е убиец. Не разбираш ли?

Грейс потрепери от дивия му, отчаян поглед.

— Защо си толкова зъл и говориш такива неща? Той ме обича…

Елис се нахвърли върху Крейн.

— Гадна свиня — изхлипа той истерично и изведнъж рухна. Разплака се. Сълзи започнаха да се стичат по хлътналите бузи. — Ти я подмами и тя ти повярва, но няма да го направиш. Ще ти попреча по някакъв начин. Няма да я нараниш. Заклевам ти се, че няма.

— Хайде стига приятелче — каза Крейн успокоително. — Връщай се в леглото. Никой никого няма да нарани. Сънувал си някакъв кошмар. Ти си болен и изморен. Ще се погрижа за теб. Хайде в леглото.

Без да изпуска здраво стиснатата китка на Елис, Крейн го вдигна на ръце.

— Ще бъда много внимателен — каза той. — А ти не се безпокой за Грейс. Всичко ще е наред. Ще я направя много щастлива.

Когато той го понесе през антрето, Елис извика на Грейс:

— Бягай, глупачке, бягай!

— Няма да избяга — каза тихо Крейн. — Каза, че ще направи всичко за мен. В кърпа ми е вързана, Кушман. Не си хаби силите на вятъра.

Елис се изплю в лицето му.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Грейс изведнъж се сепна в съня си. Сънуваше, че Крейн влиза в стаята й и се люби с нея. Тя бе изпаднала в екстаз, държеше го в прегръдките си, усещаше допира на лицето и тялото му. Силните пръсти галеха шията й, тръпки лазеха по тялото й от възбуда. Но изведнъж пръстите му се вкопчиха яростно в гърлото й и я задушиха. Тя с ужас разбра, че някак-си, на мястото на Крейн, се бе появил Елис, чието подло личице бе изкривено от злоба, а ръцете му се опитваха да спрат дъха й. Точно в този момент тя се събуди, сърцето й биеше силно, страхуваше се дори да отвори очи.

Остана така известно време, после напълно разсънена с облекчение осъзна, че това бе само сън. Изправи се и погледна фосфоресциращия часовник на масичката край леглото. Беше два без петнадесет.

Все още напрегната, тя огледа познатата стая. Преди да си легне, бе дръпнала пердетата и в осветената от луната стая виждаше очертанията на мебелите и слабия отблясък на огледалото.

След като се увери, че няма нищо легна отново, сгуши се в леглото и затвори очи. Но ударите на сърцето й не се успокояваха. Продължаваше да е напрегната.

Какво ужасно създание е този Елис, мислеше си тя. Всичко развали. Крейн едва успя да го върне на леглото и да му даде приспивателно. Беше толкова мил и добър с Елис. Дори мекушавата Грейс се чудеше на добрината на Крейн.

— Ще остана при него — каза той на Грейс. — Ти си лягай. Съжалявам скъпа, но толкова много нощи има пред нас. Трябва да бъдем търпеливи — и той я взе в ръцете си, придърпа я и я целуна.

Тя си легна и остана будна, като се чудеше какво ли става в стаята на Елис. Разбира се, нищо не се чуваше и към полунощ, без да я свърта вече в леглото, наметна един копринен халат върху пижамата в оранжево и червено и излезе от стаята.

Стаята на Елис се намираше на другия край на коридора, вратата беше открехната и вътре светеше. Тя се промъкна и надникна вътре.

Крейн се бе излегнал, с отметната назад глава, в един голям фотьойл, с цигара в уста. Сякаш изследваше заплетените орнаменти по тавана или просто беше унесен в мисли. В момента, в който тя се появи, той рязко се обърна, целият напрегнат, но след като я видя се успокои, направи й знак да мълчи, стана от стола, отиде бързо при нея, внимателно я избута в коридора и затвори вратата.

— Спи — каза той тихо. — Горкият, съвсем е изтощен. Нали виждаш колко е истеричен, сигурно е от треската. Ако до утре сутринта положението му не се подобри, ще трябва отново да извикам д-р Сафки.

— Трябва ли да оставаш при него? — попита Грейс.

— Да, така мисля. Малко е откачен и ако се събуди и види, че е сам, може… всъщност не знам какво може да направи.

Побиха я тръпки.

— Но не си ли изморен? — попита тя, като докосна леко ръкава му. — Защо не опиташ да поспиш?

Той се усмихна.

— Чувствам се добре. Нямам нужда от много сън. А ти се връщай в леглото. — Сега, след като бе свалила мазилата от лицето си, той с изненада откри, че тя е едно доста привлекателно малко същество, в копринен халат, с разпуснатите коси и леко зачервеното лице, все още затоплено от възглавницата.

— Хайде, ще те сложа в леглото. — Той я взе на ръце. „Лека е като перце, помисли си, но има чудесна фигурка. Дали да не оставя оня грубиянин за малко?“ Но той устоя на изкушението. Ако Елис се събуди и види, че никой не го пази, може отново да се добере до телефона и тогава всичко щеше да се провали. Не, утре ще се отърва от него, щеше да го прехвърли на Сафки и тогава можеше да отдаде цялото си внимание на това малко девойче — можеше да се окаже по-забавна, отколкото си мислеше отначало.

Той я занесе до стаята й и я постави на леглото.

— Хайде, махай халата и в леглото. Ще ти донеса нещо за пиене. Сега трябва да спиш, иначе утре ще бъдеш изморена.

Той излезе и Грейс, след като отново се мушна в леглото, усети нов прилив на чувства към него. Никой не можеше да бъде по-мил от него, помисли си тя. Как можеше Елис да говори такива неща?

Той й даде чаша чай и приспивателно.

— Ще ти помогне да заспиш — каза той, като се обърна към вратата. — Връщам се при пациента си. Приятни сънища, скъпа.

Тя спа, но след като се събуди от кошмара, разбра, че няма да може да заспи отново. Лежеше в полумрака, мислеше за последните дни и не можеше да повярва за промяната в живото си. Всичко беше като в приказките, мислеше си тя и ако не беше Елис, сега Крейн щеше да лежи до нея. Изведнъж изпита силна омраза към Елис — той бе причината за всичко. Пречеше на щастието им. Защо не се оправя по-бързо и не се махне? Беше сигурна, че докато той не си отиде, те не можеха да започнат нов съвместен живот.

Изведнъж й се прииска да види Крейн отново, измъкна се от леглото и тихо се приближи до стаята на Елис. Там все още светеше, но когато надникна през открехнатата врата, с изненада видя празното голямо кресло.

Поколеба се дали да се върне да си вземе халата, после реши да надникне в стаята. Промъкна се тихичко в стаята и срещна разтревожения поглед на Елис. Веднага, щом видя, че той е буден, а Крейн го няма, тя бързо се отдръпна назад.

— Не си отивай — каза умолително Елис, без да се помръдва. — Моля те, влез. Трябва да говоря с теб.

Тя го погледна иззад вратата.

— Не искам да говоря с теб — каза Грейс и изведнъж й стана студено. — Връщам се в леглото. — После попита: — Къде е той?

— В градината — каза тихо Елис. — Помисли, че съм заспал. Знаех, че по някое време ще излезе, затова зачаках, престорих се на заспал. Отиде да зарови полицая.

— Какво имаш предвид? — попита стресната Грейс.

— Един полицай беше тук тази вечер — каза Елис, като говореше бързо, сякаш се страхуваше, че всеки момент можеха да го прекъснат. — Онзи, който те гонеше по игрището. Казва се Роджърс. Беше тук и ме видя. Погледна през прозореца.

— О — извика Грейс и прикри уста с ръка. — Видя те? Тогава той… — гласът й секна и тя не успя да доизкаже мисълта си.

— Да, видя ме, но Крейн го забелязал, когато пълзял по тревата. Разбрал, че ченгето отива да извика помощ, за да ни арестуват и го убил.

За миг Грейс спря върху него изумения си поглед, после пламна.

— Нямат ли край лъжите ти? — възкликна тя с яд. — Първо твърдиш, че Ричард иска да ме убие, а сега пък — че убил полицая. Как можеш? Мислиш ли, че че ще ти помогнат тези лъжи? — каза тя, като кършеше ръце, и продължи. — Ричард каза, че си бил влюбен в мен. Съжалявам, но аз не мога да те обичам. С тези лъжи само ме караш да те мразя. Не мога да те обичам. Аз принадлежа на Ричард. Не можеш ли да разбереш това? — Тя пристъпи напред, като забрави от вълнение, че беше само с една полупрозрачна пижама. — Моля те, престани да говориш тези ужасни неща. Не ти вярвам. Никога няма да ти повярвам.

— Убил го с ножа — със същия, с който убил Джули Брюър — каза Елис, като я наблюдаваше внимателно. — В момента го зарива в градината. Ако не ми вярваш, излез и виж — хвани го на място и след това изчезвай, спасявай живота си. Мен ме остави. Не ме интересува какво ще ми се случи — вече съм отписан. Искам теб да спася.

— Но Джули се е самоубила — извика Грейс и плесна с ръце. — Как можеш да говориш такива неща? Той ми разказа как е станало всичко и аз му вярвам. Не вярвам на нито една твоя дума. Ти си зъл!

— Но на мен също ми каза — продължи Елис, като й махна с ръка да мълчи. — Той стоеше тук и се хвалеше. Той не е наред. Призна си го. Интересувал се от смъртта на жените. Така казва. Сафки знае, но не може да му попречи, защото Крейн го държи в ръцете си. Крейн довел Джули тук и я убил. Сафки се изтърсил точно когато Джули умирала. Попитай него, ако не ми вярваш. Затова Крейн ни прибра. Защото ти му трябваш. Утре ще се отърве от мен. Ще ме прати при Сафки и ти ще бъдеш в ръцете му. Когато му омръзне да се забавлява с теб, ще те убие.

— Как можеш да измисляш такива лъжи? — попита Грейс с яростна нотка в гласа си. — Не мога да те слушам. Не ти вярвам. Никой няма да ти повярва.

— Той казва, че си невероятна, неповторима. Смята, че си прекалила с евтините книжки и филмите. Мисли, че си побъркана. Нарича те мърла и ще се жени за дъщерята на някаква важна клечка с много отличия.

Грейс се извърна с отвращение.

— Сигурно си се побъркал — каза тя. — Мразя те. Да не си посмял да ми говориш повече. Писна ми от теб и ще кажа на Ричард, че въобще не искам да се доближавам до теб.

Елис вдигна свити юмруци. Безнадеждно беше. Скрегър беше единственото му спасение. Той беше открил името на Скрегър в телефонния указател и тъкмо щеше да му звъни, но Крейн му попречи. Само да се добере отново до телефона, може би щеше да я спаси.

— Добре, ако щеш вярвай — каза той, като сдържаше гласа си. Ще те спася, въпреки упорството ти. Но иди в градината. Ще го видиш там. — После той изгуби самообладание и яростно й се развика. — Дано това те убеди, глупава, малоумна, доверчива уличнице!

Тя веднага излезе от стаята, но навън се спря и отново се върна.

— Ще изляза — каза тя тихо — но само защото чувствам, че той има нужда от мен. Но на теб не ти вярвам и затова ще те заключа — и тя извади ключа от ключалката и го пъхна от другата страна на вратата.

Елис се опита да се надигне, с изкривено от ужас и бяс лице.

— Недей — извика той. — Не ме заключвай. Трябва да използвам телефона. Необходимо е.

— Ричард не иска да ползваш телефона — каза тихо Грейс, затвори и заключи вратата зад себе си.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Голямата, пълна луна обливаше градината със светлина. Нямаше никакъв вятър, въздухът беше горещ и неподвижен: беше една тиха, прекрасна лятна нощ.

Грейс застана на стъпалата и огледа моравата, като се надяваше да зърне Крейн, но не го видя. Не забеляза и нещо да помръдва из огромното тревно пространство, нито в дългите, добре подредени цветни лехи, осеяни с летни цветя. Нощният въздух бе напоен с уханието на цветята, а в далечината, върху високата тухлена стена, която ограждаше градината, лаврите и рододендроните хвърляха черни потайни сенки. На ляво от къщата се намираше гъст шубрак от вечнозелени растения и ели. Ако Крейн наистина беше в градината, както казваше Елис, той трябваше да е някъде там, реши Грейс, след като огледа откритото пространство пред себе си. Тя се върна в антрето, отвори шкафа и взе едно леко палто, което бе забелязала там през деня. Наметна го, затвори входната врата и бързо прекоси ливадата в посока към шубрака.

Тя излезе да срещне Крейн не защото повярва на думите на Елис, а просто не желаеше да остава повече сама с него в къщата. Искаше да открие Крейн, да чуе успокоителните му думи, да му каже какво й бе казал Елис, да го помоли да се отърват от него, преди да е помрачил щастието им.

„Колко е зъл! — мислеше си тя с яд. — Как може да измисля подобни истории?“ Дълбоко в себе си, въпреки че не искаше открито да си го признае, тя бе най-вече изумена от думите на Елис, че Ричард щял да се жени за дъщерята на някакъв важен човек. Беше уверена, че това е една жестока лъжа, измислена, за да я нарани, но лъжа или не, тя се почувства нещастна. Ричард трябваше да се ожени за достойна за него жена — не крадла, престъпничка. Искаше да му каже, да го помоли да помисли още веднъж и, разбира се, се надяваше, че той ще й каже, че не желае никоя друга, освен нея.

Когато стигна до дървената порта, която водеше към шубрака, тя се спря. Там беше тъмно и тя съжали, че не беше взела електрическото фенерче. Следобеда бяха минали по този път с Крейн. През деня това бе едно прекрасно местенце — високи дървета ограждаха тесните пътеки, цветни храсти украсяваха голямото естествено езеро в средата на шубрака. Отвъд езерото имаше малка долчинка, която, по думите на Крейн, през пролетта е осеяна с диви зюмбюли и нарциси. Долчинката продължаваше в тясна, криволичеща пътека, която се губеше в гъста гора. Когато стигнаха до тази пътека, той се бе обърнал и бе казал, че са стигнали достатъчно далеч.

Тя се чудеше къде ли е той, надяваше се, че ще го открие по някаква светлина. Тъй като беше глуха, въобще не й дойде на ум да го вика.

Мина през портата и потъна в мрака. Краката й следваха добре утъпкания път и винаги, когато се отклонеше от него, тя се препъваше в дебелия килим от трева, спираше, връщаше се на пътя и продължаваше.

Вървя така известно време, сред пълен мрак, и колкото повече се отдалечаваше, толкова повече започваше да се тревожи (Да не би да е изгубила пътя? Да не би да се въртеше в кръг?) Тя спря, наоколо цареше мрак и тишина. Погледна нагоре. Високо над дърветата видя бледата светлина на луната, която проникваше през гъстия листак. Погледна назад-видя само мрак, погледна напред, на дясно, на ляво — отново непроницаем мрак.

Изведнъж усети, че се задушава и изпада в паника, но успя да се съвземе и продължи. Ричард беше някъде напред мислеше си тя упорито. Скоро няма да бъда сама. После двамата лесно ще открием пътя за връщане.

След малко стигна до езерото, което на лунната светлина изглеждаше като блестящо огледало, застана край неподвижната вода и погледна към долчинката, с надежда да го види, но от него нямаше и следа.

Долчинката представляваше едно черно петно от дървета и храсти и тя се поколеба дали да продължи или не — може би трябваше да седне край езерото и да го изчака да се върне, но се сети, че една пътека заобикаляше край езерото и че той можеше да мине по дългия път и да я не види. Реши да продължи.

Изчака за миг, като се надяваше, че той може да се появи. Имаше нещо страшно в пътеката пред нея, като че ли нямаше връщане назад. Плашеше я. Чудеше се дали по дърветата не висяха прилепи, които можеха да паднат върху нея, дали насреща й нямаше да излети някой бухал, чиито огромни кръгли очи щяха да присветкат с раздразнение. Тя се загърна още по-добре в палтото и тръгна бавно към долчинката.

Земята потъваше под краката й и тя вървеше с усилие, като забиваше пети в покритата с мъх пътека. Сякаш някакви невидими ръце я бутаха напред. Два пъти тя спря, поколеба се и погледна назад към езерото, където искаше да се върне, но всеки път продължаваше напред, решена да открие Крейн. Освен това осъзнаваше, че няма да има смелост да посрещне мрака на връщане.

В долчинката тя отново спря. Лунната светлина проникваше през дърветата и осветяваше мекия килим от трева, виещите се рози, дивите орхидеи и рододендроните, които цъфтяха там.

Дори през нощта това място беше очарователно и то й вдъхна кураж да продължи. Тя мина през долчинката и стигна до криволичещия път, който водеше към гората. В началото на пътя тя спря, разтревожена. Може би той въобще не е там, помисли си тя. Заслужаваше ли си да продължи? Беше като дете от приказка, което току що щеше да навлезе в една гора, пълна със странни създания, вещици и дракони. Чувстваше се малка и беззащитна край високите дървета, но след кратко колебание реши да продължи, въпреки че вървеше много бавно, готова да отстъпи при всяко помръдване в храсталака.

Нищо не я стресна и тя продължи да върви, докато в един момент, след като погледна назад, разбра, че бе изцяло погълната от гъстата гора и изведнъж й дойде на ум, че може да е навлязла в дълбок тунел и да се намира на мили под земята. Тя изпадна в паника и се свлече на земята, вцепенена от ужас, с разтуптяно сърце.

Остана да лежи известно време върху меката, покрита с мъх земя, като се опитваше да се съвземе. Трябва да се върна, помисли си тя. Държеше очите си затворени, и й се струваше, че по този начин се изолира от ужаса, който я дебнеше наоколо. „Няма от какво да се страхувам — каза тя полугласно. — Трябва само да се върна по стъпките си при езерото и да остана там, докато Ричард дойде да ме потърси. Трябва да се върна при езерото.“

Но когато отвори очи и видя, че наоколо все още цари горещ мрак и тишина, отново я обзе страх. Тя се изправи с усилие, направи несигурна крачка напред и спря. В далечината, точно пред нея, видя слаб отблясък на светлина. Отначало не можеше да повярва на очите си, но след като погледна отново, разбра, че не се бе излъгала.

Моментално страхът я напусна. Ричард беше там. Добре бе постъпила, че дойде. Каква глупачка беше — да се страхува. Тя забърза напред и с всяка стъпка се приближаваше до светлината.

След като мина завоя, тя видя на стотина метра пред себе си, по средата на пътеката, един фенер, но никой не се виждаше наоколо — никакъв Ричард.

Отиде до фенера, вдигна го и се огледа — държеше го над главата си и се опитваше да види по-надалеч отколкото достигаха ярките му лъчи.

Усети някаква опасност — но вече не се страхуваше за себе си, а за Ричард. Сигурно нещо му се е случило, помисли си тя обезумяла. Може би се бе подхлъзнал и наранил и едва бе успял да допълзи до храсталака, преди да изгуби съзнание.

На светлината на фенера тя виждаше колко диво и самотно е това място. Гъсти храсти ограждаха пътеката, огромни чворести столетни дървета бяха надвиснали заплашително над нея, клоните им достигаха на сантиметри от главата й. Тревата беше висока и заплетена, бурени, коприва и бръшлян задушаваха храсталака.

Тъкмо се канеше да извика, когато видя нещо, което спря дъха й. От един храст се подаваше мъжки ботуш.

— Ричард! — изпищя тя и се втурна напред. — Ричард! Наранен ли си? — и тя коленичи и надникна под храста. Видя крачол и една ръка, протегна се и хвана ръката. Но в момента, в който допря до нея пръстите си, разбра, че се докосва до мъртва плът и бързо я отдръпна, тялото й рязко отскочи назад, сърцето й спря за миг.

В първия момент не можа да осъзнае ясно какво бе открила. Тя стоеше коленичила край ръката, вцепенена от ужас. Изведнъж й стана ясно, че Ричард е мъртъв, изпищя неистово, скочи на крака и се впусна обезумяла по пътеката, навътре в мрака.

Виковете й отекнаха в гората — объркаха птиците, стреснаха лисиците в дупките им, но тя дори не осъзнаваше, че пищи.

По средата на пътя се усети, че се бе втурнала сляпо в мрака, спря и погледна назад към отдалечената светлина на фенера. Трябва да го вземе и да потърси помощ. Ричард беше мъртъв! Сега нищо нямаше значение. Не можеше да го оста-ви там. Трябва да каже на някого. Трябва да намери някой, който да го занесе до къщата. Сафки! Разбира се! Сафки трябва да й помогне.

Като ридаеше като обезумяла, тя се върна по стъпките си, понечи да вдигне фенера и замря. Остана полуприведена над него, със свито сърце, скована от страх.

Точно пред нея нещо мръдна — една неясна сянка сякаш израстна от земята и се извиси над нея. Странни, котешки очи, проблеснаха на светлината.

Тя не смееше да помръдне или да издаде някакъв звук. Остана вкаменена — подобно фигура, издялана от камък.

Крейн излезе от храстите, хвана я за раменете, придърпа я към себе си и се загледа в безжизнените й очи.

— Боя се, че те изплаших — каза той нежно и се усмихна. — Толкова съжалявам, скъпа.

Тя сграбчи с две ръце палтото му, усети как вътре в нея нещо се надига и студена вълна от пот обля тялото й. Коленете й се подкосиха и ако той не я държеше здраво, тя щеше да се свлече. Изгуби съзнание и безчувствена пропадна в някаква тъмна пропаст.

Той все още я държеше, когато тя се съвзе. Лежеше на земята, главата й бе облегната на коленете му, а той държеше ръцете й.

Тя го погледна, видя познатото мило, весело изражение в очите и въздъхна с облекчение.

— Мислех, че си мъртъв — каза тя и се разплака. — О, Ричард, така се изплаших.

— Разбира се, че ще се изплашиш, скъпа — каза той, като галеше ръцете й. — Не трябваше да идваш в гората. Защо дойде?

— Имах нужда от теб. Елис говореше такива отвратителни неща… — Изведнъж тя рязко се надигна и сграбчи рамото му. — Този мъж! Той е мъртъв! Мислех си, че си ти!

Крейн я привлече към себе си.

— Не се плаши — каза той. — Не исках да знаеш.

Тя си спомни думите на Елис: „Крейн го забелязал, когато пълзял по тревата. Разбрал, че отива да извика помощ, за да ни арестува и го убил.“

— Това полицаят ли е? — попита тя, като го гледаше ужасена.

Крейн кимна.

— Убил си го? — каза Грейс, като го сграбчи за ръкава и го разтърси. — Убил си го?

Сега погледът му беше напрегнат.

— Елис ли каза това?

— Да. — Ръката й несъзнателно продължаваше да разтърсва ръкава му.

— Беше нещастен случай — каза Крейн. — Просто исках да те спася. Всъщност не го убих аз. Той гледаше в стаята на Елис. Ти също беше там. Видях, че ви разпозна и двамата. Допълзях до него и го ударих по главата. Но когато той падна — държеше нож в ръката си (може би искаше да отвори прозореца с него) — се намуши на него.

— Ти го удари? — ахна Грейс.

— Мислех, че ще имаме време да избягаме — каза Крейн. — Никога няма да си простя. Но го направих заради теб, скъпа. Не можех да понеса мисълта, че могат да ни разделят. Не го ударих силно…, но той падна върху ножа.

Тя веднага му повярва, обви ръцете си около него и го придърпа към себе си.

— Ти си толкова добър към мен — изхлипа тя. — Не знам как мога да ти се отплатя. Има ли нещо, което не би направил за мен?

Той се ухили зловещо в мрака, прокара пръсти през косата й, после вдигна лицето й за да може тя да види какво ще й каже.

— Ще го заровя. Тъкмо копаех гроб, когато чух писъците ти. Никога няма да го открият в тази гора. Единственото, което трябва да направим, е да удържим на позицията си. Утре ще се отърва от Елис, а после двамата с теб може да се махнем от страната — да отидем в Швейцария или Америка.

— Но, те ще го открият — каза тя, ужасена. — Винаги става така.

Той леко я отблъсна от себе си.

— Не се плаши. Довери ми се — каза той. — А сега чакай тук, докато го заровя. Няма да се бавя.

— Аз трябва да ти помогна — отвърна тя. Побиха я тръпки. — Аз съм виновна, не мога да те оставя да го направиш сам.

Той махна леко с досада, но тя не забеляза.

— Моля те, остани тук — каза той, с лека нотка на раздразнение. — Мога и сам и не искам ти да си наблизо.

Той тръгна, а тя остана с фенера и чака много дълго. Седеше на тревата, държеше в ръце главата си и не можеше да повярва, че се бе случило това ужасно нещо. Той бе убил човек! Бе го направил, за да я спаси. Тя беше виновна и сега той бе в опасност.

Тези мисли се въртяха в главата й, докато той се върна. Тя случайно вдигна поглед и го видя как излиза от мрака и върви по пътеката към нея. По обувките и панталоните му имаше кал. Ръцете му също бяха кални.

Тя скочи на крака, но се спря. Имаше нещо странно в погледа му, което я плашеше. Той се доближи до нея и я хвана. Тя бе изненадана от грубостта му и от тежкото му дишане. Той дръпна палтото й, почти го свлече от нея, после рязко я привлече към себе си, хвана брадичката й с калната си ръка и вдигна лицето й към своето.

Тя разбра от погледа му какво възнамеряваше да направи и извика:

— О, не! Моля те, не тук! — но той сякаш не чу и впи устни в нейните.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Крейн стоеше край отворения прозорец в трапезарията, с ръце в джобовете, намръщен и замислен. Къщата беше странно тиха, а в градината нищо не трепваше под горещото пладнешко слънце.

Грейс се къпеше. Тя бе спала до късно и той не я бе виждал от предишната нощ. Той я чу да влиза в банята само преди няколко минути и се чудеше как ли се чувства тя в момента, дали щеше да му създаде неприятности.

Беше ходил да види Елис, чиито малки, сурови очички нито за миг не се преместиха от лицето на Крейн: отмъстителни, злобни очи. Той нищо не продума, въпреки че Крейн се бе опитал да завърже някакъв разговор и след като загуби търпение, го остави. После се бе опитал да се свърже със Сафки, но никой не отговори и там. Това го бе подразнило, защото му се искаше незабавно да се отърве от Елис. Изведнъж му дотегна и от Грейс, и от Елис, искаше бързо да приключи и с двамата.

Огромните ръце в джобовете се свиха в юмруци. Довечера щеше да очисти Грейс и да я зарови до Роджърс и Джули, далеч в самотната гора. При тази мисъл кръвта му закипя, обзе го старото, добре познато чувство, което притъпи всички останали чувства и мисли.

Но първо трябваше да се отърве от Елис, и той се отдръпна от прозореца, с намерението да позвъни отново на Сафки, но някакво движение привлече вниманието му. Той отново погледна през прозореца и сърцето му замря.

От мястото му се виждаше цялата пътечка, която стигаше до големите дървени порти. Пред вратата бе спрял старомоден „Ролс Ройс“, от който слезе генерал-майор сър Франклин Стюард, каза нещо на шофьора, отвори вратите и бавно тръгна по пътеката.

За миг Крейн изгуби самообладание. Целият пребледня и краката му се подкосиха. Какво искаше старият? Не бе идвал насам от месеци — а и в този час? Дали Джеймс беше ходил при него? Подозираха ли нещо? Беше ли объркал нещо?

Крейн бързо се съвзе. Не, нищо не бе объркал. Бе прекалено умен, не бе допуснал никаква грешка. Беше изиграл Джеймс и сам се държеше като глупак. Нямаше за какво да се тревожи. Старият сигурно искаше нещо или може би, тъй като не го бе виждал от няколко дена, бе решил да се обади. Възвърна увереността си. Дори преживяването можеше да се окаже вълнуващо, ако изиграеше картите си както трябва. Щеше да е забавно да забавлява началника на полицейския участък, докато крие в дома си известен ренегат и една търсена затворничка — това щеше да бъде и проверка за нервите му, но първо трябваше да скрие и двамата на сигурно място.

С бързи крачки, той отиде до банята, отвори вратата и влезе. Грейс точно пристягаше халата си. Косата й беше омекнала от парата на горещата вода, а изчистеното от всякакъв грим лице изглеждаше младо и невинно. Но под очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаше уморена, сякаш не бе спала добре.

Когато Крейн влезе, тя леко се отдръпна, изчерви се и отмести очи.

Той я сграбчи за ръката и я издърпа към себе си.

— Слушай внимателно — каза той. — Началникът на полицейския участък идва по пътеката. Не знам какво иска, но съм сигурен, че не знае, че ти и Елис сте тук. Иди при Елис и остани там. Заключете се отвътре. — Бутна в ръцете й една ловджийска пушка, която бе свалил от закачалката в антрето. — Заплаши го с това, ако реши да прави номера. А сега, побързай.

Грейс едва не изпусна пушката. Разтрепери се и се притисна към него.

— Не смея — заекна. — Аз… страх ме е. О, Ричард, ами ако са ни открили?

— Отивай там и пази тишина — каза рязко Крейн. — Всеки момент ще дойде. Остави всичко на мен. Ще се оправя с него. Няма за какво да се безпокоиш, но накарай Елис да мълчи.

Той я избута от банята до вратата на Елис.

— Заключи се отвътре и не гъквай — каза той, отвори вратата, набута Грейс вътре и я затвори зад нея.

Тъкмо когато се обърна, чу звънеца на входната врата и се ухили, като откри големите си, бели зъби.

„А сега — напред — помисли си той. — Това изкопаемо няма да ме изхитри. Ще се позабавлявам, само оня, лудият Елис, да не направи нещо. Няма да направи — успокои се той. — Доста е изплашен: прекалено високо цени жалкия си животец. Ако ме предаде, ще го обесят и той знае това.“

Крейн отиде до входната врата и я отвори.

— О, здравейте, сър — каза той и се усмихна приветливо. — Какво неочаквано удоволствие за мен. Влезте. Тъкмо е време да пийнем по нещо.

Сър Хю погледна замислено откритото, красиво лице. „Какво хубаво момче, помисли си той. Джеймс сигурно се е побъркал. Това момче не би посегнало и на муха. Е, по дяволите, май трябва да действам.“

— Как си Ричард? — каза той на глас, като се здрависаха. — Не съм те виждал повече от седмица. Какво става с теб?

„До тук добре, помисли си Крейн, като поведе госта към всекидневната. Старият изглежда малко замислен (нещо необичайно за него), но се държи съвсем приветливо.“

— Опитвах се да си намаля хандикапа, сър — каза той и се засмя. — Но не мога да слеза под три. Излизах на игрището почти всеки ден тази седмица. Надявах се да ви изненадам.

— Три, а? — каза сър Хю, избра един удобен стол и отпусна в него слабото си тяло. — Доста добре. Де да можех и аз да постигна три. Последният път в листа ми писаха някаква дванайсетица. Все пак си мисля, че дванайсет не е лошо за моята възраст.

— Мисля, че сте за шестица, сър — каза спокойно Крейн. Той се огледа за уискито, сети се, че го бе оставил при Елис и изпсува под носа си. Нямаше да му се отрази лошо една капка. Щеше да смаже малко и стария. Е, имаше шери. Отиде до барчето. — Джин или шери, сър? Съжалявам, но съм свършил уискито.

— Не, нищо не искам, благодаря — каза сър Хю. — Не обичам да пия преди обяд. Но ти си сипи нещо. Не искам да ти преча. — Той поглади тънката си брадичка и се почуди как да подхване неприятния въпрос.

— Аз също се отказвам — освен това преди обяд — каза Крейн, като си помисли, че щеше да е добре да запази трезвия си разсъдък. — Как са розите, сър? — поде бързо той, като усети колебанието на Хю. „Тежи му нещо, помисли си той. По-добре да поддържам разговора и да се опитам да го затрудня колкото се може повече.“

Щом стана въпрос за рози, лицето на сър Хю светна, но той се сети, че ако започнеше да говори за любимото си развлечение, никога нямаше да си свърши служебната работа. Така че устоя на изкушението да се похвали с достойнствата на Султаните на Занзибар и каза:

— Остави розите, Ричард, искам да те питам нещо. Значи той знае нещо, помисли си Крейн. Сега внимателно. Явно е нещо сериозно. Досега старият виннаги се хващаше на въдицата за розите. Какво ли ще последва?

— Да, сър? — каза той, като седна и запали цигара. Забеляза с раздразнение, че ръцете му не бяха много спокойни.

— Разбрах, Ричард, че си твърдял, че имаш омъжена сестра — някоя си г-жа Джули Брюър — започна сър Хю, като гладеше брадичката си и се чувстваше доста неловко.

Джеймс! Разбира се Джеймс бе докладвал на сър Хю. Сега трябваше много да внимава. Едно беше да каже на Джеймс, че има сестра друго — да го признае на сър Хю. Все пак, това беше бъдещият му тъст и Сара (тази студена, затворена красавица) щеше да иска да се запознае с която и да е негова сестра.

Изведнъж съжали, че бе казал на Джеймс, че Джули му е сестра. Беше постъпил прибързано и безразсъдно, без да предвиди евентуален бъдещ развой на събитията. Все едно, сега нищо не можеше да направи, но как да излезеше от положението?

— Говорили сте с Джеймс — каза Крейн. — Какво е това, сър? Кръстосан разпит?

— Не, момчето ми, но съм обезпокоен. Джеймс ми съобщи една невероятна история, която засяга теб — каза сър Хю и реши, че ще е най-добре да играе с открити карти. Нямаше намерение да му поставя капани. Харесваше Крейн. Радваше се, че ще се омъжва за дъщеря му. Гордееше се със заслугите му от войната. Искаше син-студената му, прекалено образована дъщеря по-скоро го плашеше. Ако имаше възможност, с удоволствие би я заменил с Крейн. — Джеймс ми каза, че си твърдял, че Джули Брюър ти е сестра, но отишъл в Съмърсет Хаус и открил, че нямаш сестра.

„По дяволите, помисли си Крейн, не очаквах това.“ С усилие прикри тревогата си, но ръцете му изведнъж станаха влажни и студени.

— Потрудил се е като малка работна пчеличка — каза Крейн и се усмихна. — Май че успя да ме постави на място.

— О — бледосините очи се натъжиха. — По-добре да ми обясниш, Ричард. Не отричаш, че си казал, че ти е сестра.

— Разбира се, че не, сър — каза открито Крейн. — И разбира се, излъгах. Нямам сестра.

— Да, Джеймс е открил това. Каза ми, че тази Брюър е… ъ… — сър Хю се запъна, изкашля се и поклати глава. — Предполагам, че е знаел какво говори?

— Боя се, че да, сър. Тя е една от онези…

— И е живяла тук? — попита сър Хю, като не успя да прикрие ужаса си. — Такава жена? Но сигурно не е?

— О, не, сър — каза Крейн. — Не тук. Не — не бих поддържал контакти с такава жена.

— Честна дума, радвам се да го чуя — каза сър Хю и патетично въздъхна с облекчение. — Казах на тоя проклет глупак Джеймс, че не си такъв човек. — Изведнъж осъзна, че описаната от Джеймс ситуация все още не му беше разяснена и той запремига пред Крейн. — Но, по дяволите, тя е била тук. Представил си я на Джеймс като твоя сестра и си му показал картата й за самоличност.

— Показах му картата за самоличност на Джули Брюър, сър, но момичето не беше Джули.

Сър Хю кръстоса, после отново изправи тънките си, дълги крака. Прокара ръка през плешивата си глава и се намръщи.

— Тогава коя, по дяволите, е била тя?

— Не мога да ви кажа това, сър — каза малко рязко Крейн. — Засяга репутацията на друг човек.

— Но трябва да ми кажеш — каза сър Хю, с леден глас. — Джеймс твърди, че момичето е Грейс Кларк, търсена от полицията.

Значи в края на крайщата не беше заблудил Джеймс, помисли си Крейн, изумен. Е, нищо. Сега щеше да заблуди сър Хю и ако успееше да го убеди, Джеймс нямаше да посмее да разследва по-нататък.

— Коя, сър? — попита той, като се престори на изненадан.

— Грейс Кларк — повтори сър Хю. — Може би си чел за нея във вестника.

— Мисля, че да. За онова глухото момиче? Но от къде накъде… искам да кажа, защо трябва аз… о, наистина сър, това е абсурдно.

— Сериозно е, момчето ми — каза строго сър Хю. — Трябва да ми обясниш. Трябва да разбера как е попаднала в теб картата за самоличност на тази Брюър и коя е другата жена, която живее тук?

— Но тя не живее тук — отвърна бързо Крейн. — Снощи си тръгна.

— Е, коя беше тя?

Крейн стана и започна да крачи из стаята.

— Това ме поставя в много трудно положение — каза той. — Нали не мислите, че тя е тази Грейс Кларк, сър? Как може да повярвате на това?

Сър Хю го наблюдаваше, озадачен. Момчето изглеждаше разтревожено. Явно нещо му тежеше. Можеше ли Джеймс да се окаже прав?

— Все още не си отговорил на въпросите ми, Ричард — каза рязко той. — Трябва да ми отговориш все пак, иначе ще бъда принуден да предам случая на началника, а знаеш какво означава това.

— Милостиви боже! — възкликна Крейн. — Това трябва да си остане между нас двамата, сър. Положението е много деликатно. — Престори се, че се колебае, после отново седна. Вече беше измислил историята. — Добре сър. Ще ви кажа. Няма да ви моля да приемате всичко това като поверителна информация, но се надявам, че след като чуете фактите, ще направите всичко възможно да потулите случая.

— Нищо не обещавам — каза сър Хю, като ставаше все по разтревожен. — Ако е полицейски въпрос, полицията трябва да бъде осведомена.

— О, разбирам, но това не засяга полицията. Първо да обясня за Джули Брюър — каза Крейн. — Когато бях в Биг Хил, сър, с моя ескадрон, запознах се с едно момче на име Рони Чедуик (Съжалявам за това, Рони, стари приятелю, по ще ме разбереш. Аз съм на тясно, а на теб нищо няма да ти стане-помисли Крейн). Направихме заедно няколко въздушни операции и доста се сближихме, В деня, в който ни определиха да извършим нападението над Диепе, той ме помоли, ако нещо се случеше с него, да изпратя вещите на майка му. Разбира се, съгласих се и започнахме да се майтапиме, без да вярваме, че нещо може да се случи, но то се случи. Е, сър, като преглеждах вещите му, открих, че бе дал няколко пръстена на някакво момиче на име Джули Брюър. Това не ми направи впечатление, докато един ден нашият командуващ офицер не получи писмо от майката на Рони, която питаше за пръстените. Командуващият офицер прехвърли топката на мен и ми намекна, че ще е добре да поговоря с тази Брюър и да разбера защо Рони й бе дал пръстените. Следващият път, когато отидох в града се отбих на посочения адрес и разбрах, че тази жена е проститутка. Разбира се, тя не искаше да върне пръстените, а пък аз не можех да пиша на майката на Рони и да й обясня всичко. И така реших да ги откупя.

Сър Хю кимна. Леденото изражение бе изчезнало от погледа му и той отново изглеждаше почти щастлив.

— Много добре, момчето ми — каза той.

— Идеята беше добра, сър — каза скромно Крейн — но не се получи. Тя не искаше да даде пръстените преди да е получила парите. Когато й дадох парите, тя каза, че не е имала време да вземе пръстените от банката и каза, че ще ми ги изпрати. Това беше абсолютно измъкване, но бе толкова опитна, че успя да ме заблуди. Отмъкнах й картата за самоличност за един вид гаранция, но не получих пръстените, а и не мисля, че някога ще ги получа.

— Разбирам — каза сър Хю, като започна да му просветва. — Да му се не види, момчето ми, постъпил си чудесно. Знаеш ли, че жената е изчезнала?

— Така ли? — запита Крейн с престорена изненада. — Петстотинте ми лири отиват на вятъра. Какъв глупак съм бил да и се доверя. Може би полицията… не, по-добре да не замесваме полицията. Майката на Рони може да чуе нещо.

— Много трудно става — каза сър Хю и издуха шумно носа си. — Е, направил си каквото си можел и си се опитал да помогнеш на един стар приятел. Много добра постъпка, Ричард.

— Аз още не съм свършил, сър — каза Крейн, като се преструваше на смутен. — Предполагам, че ще бъдете също толкова доволен от мен като чуете цялата история.

— Да, да — каза сър Хю и лицето му се смрачи. — Е, продължавай момчето ми. Коя е тази жена, която е била тук? Искам да добавя, Ричард, че за мен бе голям удар да разбера, че си бил сам с друга жена. Мислех, че си привързан към Сара.

— Разбира се, че съм, сър — каза бързо Крейн. — Повече от привързан. Както знаете, надявам се да се оженя за нея. Тази жена — нямаше нищо между нас, сър. Честна дума. Знам, че е прилично, но… може ли по-добре да започна от самото начало.

— С облекчение чувам тези думи, Ричард. — Бледосините очи го погледнаха въпросително. — Достатъчно си силен, за да намериш изход от трудното положение, нали?

— Надявам се, че е така, сър — каза Крейн и едвам се удържа да не се изхили. Това изкопаемо наистина беше невероятно. Точно като Грейс. — Е, сър, тук положението става деликатно — продължи той — и се колебая да… честно казано, сър, ще кажа само на вас. Става дума за лейди Синтия Кроубридж.

Сър Хю се стегна, изправи си в стола.

— Дъщерята на генерал Кроубридж? — попита той, леко засегнат.

— Да, сър. Знаете, че се развежда?

— Е, и какво от това?

— Влюбена е в един мой приятел, сър и не могат да чакат повече. Ако се разбере, това ще съсипе стария, сър. Знаете колко държи на строгите порядки и това би осуетило развода на Синтия. Предполагам, че донякъде вината е моя, но ми стана жал за тях. Предложих им да се срещнат в моя дом. Те прекараха няколко нощи тук. Прокурорът по бракоразводното дело ще вдигне голям шум, ако разбере.

— Предполагам — каза сър Хю, като потри главата си.

— Това наистина е безобразие, Ричард. Донякъде съжалявам, че ми каза.

— Знам, сър — каза той, прикривайки усмивката си, — но виждате сега в какво положение се оказах. Знаете колко е запалена Синтия по голфа — или може би не знаете. Все забравям, че не я познавате. Играе чудесно голф и малката глупачка ме последва на игрището, решена да направи няколко удара. Е, попаднала на Роджърс и си изкарала акъла. Помислила, че Роджърс ще я познае (снимката й се появява в „Тетлър“ всяка седмица), а по това време тя, невинната, съкрушена съпруга, трябваше да бъде в Лондон при леля си. И хукнала. Роджърс тръгнал след нея, като решил, че тя е крадлата, която се е промъквала в клуба. Аз трябваше набързо да измисля нещо и затова казах, че е глуха и не го е чула, когато е извикал. Надявах се, сър, че ще замажа очите му, но съм се излъгал. Полицаите тук са изключително умни.

Сър Хю грейна.

— Честно казано — заяви той — това е невероятно. Много шум за нищо, а? И какво, по дяволите, да кажа на Джеймс? Той се е приготвил да ти сложи белезниците.

„Спечелих!, помисли си Крейн. Хлъзнах го“. Почувства такова облекчение, че избухна в смях.

— Не е ли смешно, сър — извика той. — Горкият стар Джеймс е помислил, че помагам на избягала престъцничка. Сър Хю се ухили глупаво.

— Да си призная, момчето ми, и аз малко се разтревожих. Е, няма да издаваме тайната. Генерал Кроубридж беше един от шефовете ми. За нищо на света не бих го разтревожил.

— Може би трябва да кажете на Джеймс, че сте обсъдили въпроса с мен и че сте останали доволен? Не е необходимо да му разказвате цялата история, нали сър?

— Не, разбира се, но един момент, Ричард, още не сме свършили. Джеймс взел отпечатъците на лейди Синтия. Знаеше ли за това?

Усмивката изчезна от лицето на Крейн и той кимна.

— Да, трябваше да направя нещо, защото, ако си спомняте, сър, Синтия веднъж посети Скотланд Ярд (надявам се, че старият няма да разпитва за това) и те взели на шега отпечатъците й. Не знам дали са ги регистрирали, но ако са го направили и бяха казали на Джеймс коя е тя, всичко щеше да се провали, нали? Затова убедих Дафни да сложи своите отпечатъци върху часовника. Тя е добро дете и, разбира се, й се отблагодарих.

— Много лошо за нея — каза сър Хю, изненадан. — Но разбирам защо ти си го направил. Всъщност, Ричард, постъпил си чудесно.

Крейн стана, отиде до барчето и сипа две големи шерита.

— Сега няма да откажете една чаша, нали сър? Мисля, че и двамата заслужаваме. Сега мога да ви кажа, че ужасно се притеснявах за цялата история и ми олекна, след като ви я разказах.

Сър Хю взе чашата и я погледна намръщено.

— Този Роджърс е изчезнал — каза той, като се сети изведнъж за Джеймс. — Джеймс казва… е, разбира се, сега звучи безсмислено.

Внимателно, каза си Крейн. Все още не си вън от опасност.

— Роджърс е изчезнал — каза той, спря за миг и продължи. — Е, като се вземат предвид някои подробности, не съм изненадан.

— Подробности? — попита изумено сър Хю. — Какви подробности?

— Това отново не е моя тайна, сър, но мога да ви кажа. Като че ли всички споделят тайните си с мен. Става дума за Дафни.

— Искаш да кажеш дъщерята на Джеймс?

— Да. Познаваме се добре. Идва при мен миналата седмица. Имаше неприятности. Беше забременяла от Роджърс.

— Боже мой! — ахна сър Хю, като за малко не изпусна шерито си.

— Аз говорих с Роджърс, но той се бе забавлявал и нямаше намерение да си плаща за това. Казах му, че ако не направи нещо до края на седмицата, ще ви докладвам за случая. Предполагам, че не са издържали нервите му и е изчезнал. Не мисля, че някога ще го видим отново, сър.

— И толкова по-добре — каза сър Хю с потъмняло от гняв лице.

— Не ни трябват такива мъже в полицията. Все пак ще трябва да го намерим. Не, във всеки случай, постъпил си правилно, момчето ми. Ами момичето? Какво ще каже горкият Джеймс?

— Въпреки съвета ми, тя го махна — както и да е, сър, сега е добре. Не трябваше да го прави, но вече е станало. Необходимо ли е да казваме на Джеймс? Ако кажете, че сте чули, че Роджърс е дезертирал и няма да правите повече разследвания, ще спестите много неприятности на стария. Направил е много за полицията, нали, сър? И ако му спестите страданията, ще постъпите великодушно. Обожава дъщеря си и ако разбере истината, това ще бъде голям удар за него.

Сър Хю изпи шерито си и стана.

— Ти си добро момче, Ричард, и аз се извинявам, че се усъмних дори и за миг в теб — каза той, като сложи ръка върху рамото на Крейн. — Ще станеш чудесен съпруг на Сара. Винаги мислиш за другите. И преди съм го забелязвал, а сега ще кажа това: в цялата тази тъжна история, ти си се държал като джентълмен. Гордея се с теб момчето ми.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Крейн застана на прага, погледна първо Грейс, после Елис. И двамата бяха напрегнати, но той забеляза, че Грейс бе по-изплашена от двамата. Беше му приятно да ги държи в напрежение, влезе в стаята със сковано, безизразно лице, спря се и ги почака да заговорят.

Но те не казаха нищо, сякаш се страхуваха да не развалят магията на тишината.

Без да може да сдържа вече ликуващата си радост, Крейн избухна.

— Всичко е наред! Отиде си! — Той се изсмя късо и победоносно. — Лапна въдицата като шаран. Беше чудесно. Той повярва на всичко, което казах. — Посочи към Елис. — Спасих хилавото ти вратле от въжето. Трябваше да ме чуеш. Бях страхотен. Имах готов отговор за всичко. Този стар дявол Джеймс открил толкова много, но малко по малко разплетох кошницата му и сър Хю си тръгна с впечатлението, че аз съм най-милият и най-добрият човек на света. Той… той каза, че се гордее с мен — добави Крейн и избухна в истеричен смях.

Грейс остави ловджийската пушка, която бе стискала здраво досега и си пое въздух все още разтреперана. Елис се отпусна на възглавницата, но очите му гледаха напрегнато и недоверчиво.

Крейн изведнъж престана да се смее, като видя, че и двамата го гледаха особено.

— Какво има? — попита той. — Не се ли радвате? Не можете ли да кажете нещо — да благодарите или нещо такова? Ако не бях аз и двамата вече отдавна да сте в ръцете на полицията.

— И ти също — каза тихо Елис.

Крейн пламна.

— Мисля, че достатъчно те търпях — каза той със зловещо изражение в очите. — Винаги се опитваш да създадеш някакви неприятности. Днес си отиваш. Сафки ще се грижи за теб и когато се оправиш, ще си свободен да правиш каквото пожелаеш. Но днес ще напуснеш тази къща.

— Така ли? — каза Елис с леден поглед в очите. — Ами тя?

— Остави я нея — каза Крейн. — Тя остава тук.

— О, не, няма — отвърна Елис. — Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно.

Крейн разбра, че за миг неволно бе свалил маската си и с явно усилие се овладя. Като се обърна към Грейс с познатото мило и весело изражение в очите, което толкова лесно приемаше й каза:

— Толкова съжалявам, че изгубих самообладание, скъпа, но доста се поизпотих в разговора със стария. Разбра ли какво каза Елис? Иска да тръгнеш с него. Свободна си да избереш. Искаш ли да тръгнеш с него?

Грейс изтръпна, поклати глава.

— Няма значение, тя идва с мен — каза тихо Елис. — Намери си друго момиче, с което да се забавляваш. Погледни я. Не е кой знае какво, нали? Можеш да си намериш и нещо по-добро.

— Я млъквай — тросна се Крейн, отиде до Крейс и я хвана за ръката. — Имам нужда от теб. Знаеш това, нали? Ако останеш можем да бъдем много щастливи.

Грейс си пое дъх.

— Моля те, нека да не го слушаме. Не може ли да го оставим? — Знам, че ще развали всичко, ако му позволим да се бърка — изхлипа тя.

— Е, това урежда въпроса — каза Крейн и без да го види Грейс, се ухили подигравателно на Елис.

— Ако знаеше истината, нямаше да иска да остане — каза Елис. Абсолютното му самообладание озадачаваше Крейн. — Защо не й разкажеш каква свиня си в действителност. И тогава я остави да реши.

Крейн се изсмя, леко раздразнен.

— Хайде, не е необходимо да ме обиждаш — каза той. — Но тя може да избира между двамата, ако ще те направи по-щастлив.

Той погледна Грейс.

— Чу ли го как ме нарече току-що? А, сега искам да разбереш какъв човек е той. Той с изменник. Той е Кушман — Едуин Кушман. Принц па принцовете. Човекът, който предаваше от Германия. Никога ли не си го чувала по радиото?

Грейс се отдръпна.

— Не ме е грижа кой е. Той… той не ме интересува. Просто не искам да стоя повече в тази стая и да слушам гадостите му.

— Не може да не се интересуваш. Полицията го търси и ако го открие, ще го обесят. Ще има какво да разказваш на внуците си (ако въобще имаш внуци). Та той е известен престъпник.

— Моля те, Ричард — каза Грейс, кършейки пръсти. — Моля те да не го говорим за него…

— Добре, няма — каза Крейн и вдигна рамене. — Доста е скучен за обсъждане, нали? Но мислех, че ще е по-добре да знаеш все пак какъв човек е.

Елис му се озъби.

— Остави ме мен. Кажи й за себе си. Предпочитам да съм това, което съм, отколкото да бъда като теб.

— Елис се опитва да ме изкара убиец на жени за удоволствие — каза Крейн, като наблюдаваше внимателно Грейс. — Убеден е, че съм побъркан и че когато се отърва от него, ще те убия. Смята, че съм примамил Джули тук и съм я убил. Нищо не може да го убеди, че тя ми беше сестра и че бедничката се самоуби. Това е алтернативата, скъпа. — Той отстъпи назад и посочи с драматичен жест към Елис. — Той или аз. Избирай: Кушман, предателят или Крейн, убиецът.

— Е, чу го — каза Елис на Грейс. Избери, но избери внимателно. Запитай се защо ни подслони той и дали въобще е възможно да те обича. Погледни го. Погледни очите му. Мислиш ли, че такъв човек може да обича някой друг, освен себе си? Спомни си за полицая. Това беше едно хладнокръвно убийство. Запитай се какво се е случило с Джули Брюър. Помисли. Това е последният ти шанс. Ако останеш при него, той ще те…

— Престани — извика Грейс и се извърна. — Не мога да те слушам. — Тя изтича до Крейн и го хвана за ръката. — Моля те, нека да се махнем оттук и да го оставим. Ако наистина ме искаш, ако не смяташ, че ще ти досаждам, искам да остана при теб.

— Разбира се, че те искам, скъпа — каза Крейн и я притисна към себе си. — Над главата й той се ухили победоносно на Елис.

— Невероятна е, нали? Най-невероятната от всички малки доверчиви глупачки. Да опитам да я убедя да ме остави-само за майтапа?

— По-добре опитай, Крейн — каза тихо Елис. — Иначе ще съжаляваш.

— Не си въобразявай, че ще се страхувам от теб — каза Крейн и изведнъж се намръщи. — Правя го за собствено удоволствие — за да ти докажа влиянието си над нея. Мога да я убедя в каквото си поискам.

— Не бъди толкова сигурен — каза Елис.

Грейс изведнъж се отдръпна и погледна лицето на Крейн, като че ли усети, че говореха за нея.

Той й се усмихна.

— Не искам да те принуждавам насила да оставаш, скъпа — каза той, като я притискаше към себе си. — Представи си, че това, което каза той, е вярно. Представи си, че съм побъркан. Чела си за такива хора. Светът е пълен с побъркани. Ти не знаеш нищо за мен. Може да съм едно от онези безобидни на пръв поглед чудовища, които нападат жените без предупреждение. Представи си, че се нахвърля върху теб след като Елис си отиде. Ще съжаляваш ли тогава, че не го послуша?

— Моля те, не говори така — каза Крейс, като го погледна умолително и сложи ръце на раменете му. — Не ме интересува какво ще се случи с мен, стига само да бъда с теб.

Крейн се намръщи.

— Но не там е въпросът — каза той малко рязко. — Питам те, вярваш ли на думите му, че съм убиец.

Тя се извърна и извика:

— За какво да живея? Глуха съм, изолирана съм от всичко. Никой не ме иска. Ти ме дари с нежност и щастие. Все ми е едно дали ще ме убиеш, но ако си тръгна от теб, какво ще стане с мен?

Крейн я завъртя и нервно я разтърси.

— Не можеш ли да отговориш с да или не? Мислиш ли, че ще те убия?

— Ако искаш да ме убиеш — направи го — извика тя. — Ако не ме обичаш, не ме интересува какво ще стане с мен.

— Няма значение дали те обичам или не — изкрещя й изведнъж Крейн, почервенял от гняв. Не това е важното. Вярваш ли, че съм убил Джули? Отговори ми!

— Знам, че си я убил — извика тя и избухна в плач. — Но за мен това няма значение. Знам, че си такъв, Ричард. Но аз не се страхувам от теб. Моля те, кажи ми само, че ме обичаш и че ме желаеш.

Крейн се отдръпна назад и остана като ударен. Лицето му придоби мъртвешки блед вид.

— Знаеш? — повтори глупаво той.

— Да, разбрах го снощи — каза тя и се опита да го хване за ръцете, но той я отблъсна. — Когато излезе от мрака… видях очите ти. Разбрах, че не си добре… после си спомних колко се изплаши, когато ме видя в онази рокля. Мислих цяла нощ и рабрах, че Елис, колкото и да е зъл, не можеше да измисля такава история, ако не знаеше нещо. — Тя сподави хлипанията си и продължи. — Всичко съвпадаше. Нашето присъствие тук, убитият полицай, дрехите й, твоят страх — всичко това можеше да означава само едно. Но дори и тогава не повярвах и затова отидох до гората, след като ти си легна. Трябваше… трябваше да разбера. Видях двата гроба… тогава разбрах…

Крейн стоеше изправен пред нея, онемял, пребледнял, разтреперан.

— Моля те, не се тревожи — продължи тя обезумяла, че го бе наранила. — Може би тя е била жестока към теб, но аз няма да бъда. Ще правя всичко за теб. Обичам те. Вярвам ти. Може да отидем някъде, да започнем всичко отначало. Ще се справим. Знам, че ще се справим. — Тя пристъпи към него с протегнати ръце. — Може заедно да се борим с тази ужасна лудост — продължи тя. Това бе велик момент в живота й. Чувстваше се издигната, въодушевена. Видя се в ролята на негов спасител — тя връщаше здравия му разсъдък, помагаше му да оздравее.

Изведнъж той я удари през лицето.

— Уличница! — изкрещя й той. — Как можеш да ми говориш така! Ще те науча аз теб! Как се осмеляваш да ме съжаляваш?

— Крейн — каза Елис. — Не разигравай драми. Пийни нещо и се успокой.

Крейн се нахвърли срещу него.

— Ще те науча и теб — извика той и грабна бутилката с уиски.

Грейс, със зачервена лява буза, изтича до него и го сграбчи за китката.

— Не пий това, Ричард — помоли го тя. — Само ще влошиш нещата. Ела и легни, аз ще…

— Махай се, уличнице! — озъби й се Крейн и така грубо я отблъсна назад, че тя се завъртя край леглото. Елис я хвана за китката, но изтръпнала от ужас, тя се отскубна и се облегна на стената.

Ръката на Крейн трепереше толкова силно, че той разля уиски по килима. Изпи половината от съдържанието на чашата и я захвърли в камината — стъклените парчета се разхвърчаха из стаята.

Той се извърна към двамата, като нервно стискаше и отпускаше ръцете си.

— Сега ще те убия! — изкрещя той. — Не вярваш, че ще го направя, нали? Но сега ще видиш! — Той се нахвърли върху Елис — и ще натрия физиономията ти в кръвта й, гадно преда-телче!

— Моля те, Ричард — каза Грейс. — Нека да те прегърна. Мога да те накарам да се почувстваш добре. Знам, че мога, ти само ми повярвай.

Крейн мушна ръка зад гърба си и извади дългия нож с бялата костна дръжка от калъфа, прикрит от сакото му.

— Бягай! — изкрещя той на Грейс. — Ще те убия. Искам да бягаш и да пищиш като Джули. Пълзи на колене, като нея. Моли ми се за жалкия си, скапан животец.

При вида на ножа Грейс пое дълбоко дъх, но нито трепна, нито се помръдна.

Елис се изправи в леглото, наклони се напред и се загледа в Крейн със студен и безизразен поглед.

Крейн го погледна диво, изведнъж объркан. Като че ли и двамата не се страхуваха от него. Той се поколеба, изведнъж се почувства неуверен в себе си, отмалял, стана му студено.

— Бягай! — извика той. — Ще те нарежа… ще те окървавя…

— Моля те, остави го, Ричард — каза тихо Грейс. — Не ме плашиш. Ако преодолееш тази криза, всичко ще се оправи.

Крейн й се озъби, вдигна ножа, поколеба се, отново го свали. Дали щеше да припадне? Боже, чувстваше се ужасно. В тази стая бе страшно задушно. Той направи една несигурна крачка към прозореца, но изведнъж му се стори, че е много далеч. Пръстите му отмаляха. Ножът натежа ужасно и когато Грейс го взе, той не се възпротиви, беше облекчен, че се отърва от него. Свелече се в един стол, тъй като нямаше достатъчно сили да се държи на краката си.

— Какво става с мен? — промърмори той с пресипнал глас и прокара пръсти по лицето си.

Елис се наклони напред.

— Отровен си, глупако! — каза той. И то с конска доза.

Когато Крейн чу подигравателния глас, сякаш нажежено желязо го жегна в стомаха. Той изкрещя и се изправи, олюлявайки се, на крака.

— Отровен? — извика той и сграбчи полицата на камината, за да се задържи.

— Нарече ме лисица, Крейн — каза Елис, като отметна завивките и провеси краката си на пода. Изпод леглото той извади две патерици и се изправи с тях. — Сафки дойде да ме види, когато бяхте с Грейс в гората. Той донесе патериците и отровата. Изсипах я в уискито. — Гласът му се повиши. — Свършено е с теб, говедо! Аз победих!

— Не! — изкрещя Крейн. — Не искам да умирам. Искам да живея. Помогни ми! Грейс! Спаси ме! Извикай доктор! Не ме оставяй да умра.

Грейс изтича към него, хвана го, когато той започна да се свлича, но тежестта му повали и двамата на пода.

— Не искам да умирам — изрева бясно той, докато тя облягаше главата му на гърдите си. — Страх ме е от смъртта. Направи нещо за бога! Извикай доктор! — Той така силно стисна Грейс, докато се гърчеше в предсмъртна агония, че тя извика.

Елис изкуцука до тях.

— Каза, че не ти пука дали ще умреш, наперена гад — каза той. — Умря да се хвалиш с това. Но аз бях решен да не ти позволя да я докоснеш.

— Помогни му — извика Грейс, обезумяла. — Не можеш да го оставиш да страда така. Моля те, потърси помощ… потърси Сафки…

Изведнъж Крейн се скова. Сух, задъхан стон се откъсна от гърлото му.

— Свършено е с него — каза Елис с презрение.

Грейс усети как огромното му тяло се разтърси. Нямаше сили вече да го придържа и той се изтърколи на пода.

— Остави го — каза Елис. — Хайде. Трябва да изчезнем оттук преди някои да е дошъл.

Но тя не му обърна внимание. С див, истеричен плач тя се обърна към Крейн, загледа се в посинялото, подпухнало лице, в изцъклените очи.

— Хайде — каза Елис. — Нали не искаш да те хванат?

Тя се обърна към него, от насълзените й очи искреше омраза.

— Няма да се измъкнеш — извика тя. — Той нямаше да ме нарани. Аз можех да го излекувам. Знаех си, че ще провалиш щастието ми, но ще си платиш за това. Ще се погрижа да не се измъкнеш.

— Остави го и престани да говориш глупости — каза Елис, като се задържа на патериците с усилие. — Всичко свърши. Заедно дойдохме, заедно ще си тръгнем.

— Ще извикам полицията — изхлипа тя, скочи на крака и се втурна към вратата.

Той я сграбчи, но тя рязко го бутна и изгубил равновесие, се просна на пода. Остра болка, подобно на стоманения зъб на капан, прониза крака му. Преди да успее да се помръдне, тя грабна патериците и ги изхвърли през прозореца.

— Ти с твоята любов — извика тя. — Мислиш ли, че повярвах, че ме обичаш? Винаги си искал да ме нараниш. Е, сега е мой ред.

Тя изтича до стаята, втурна се сляпо в антрето, грабна телефона. Тъкмо вдигна слушалката, погледна нагоре и се вцепени, а слушалката се изплъзна от пръстите й.

Инспектор Джеймс стоеше в антрето. По панталоните и ботушите му имаше кал, лицето му беше сурово.

— Няма нужда — каза той. — Аз съм тук.

Тя махна към спалнята. Ушите й бучаха, пред очите й причерня.

— Там е Кушман — каза слабо тя. — Не го оставяйте да се измъкне. Кушман… изменникът.

Тя усети, че се свлича, а сърцето й проплака за Крейн.

Елис чу гласа на Джеймс и вдигна хилавите си рамене в знак на примирение.

Е, поне бе спасил живота й, бе победил Крейн. Може би това беше единствената почтена, безкористна постъпка в живота му, а малката глупачка не го беше разбрала.

Нека да идват! Беше му омръзнало да се крие, да бяга, да се страхува да говори. Грейс бе единствената жена, която някога го бе интересувала и живота му без нея щеше да бъде прекалено самотен. Бе я изгубил завинаги. Иронията беше в това, че тя щеше да е по-щастлива, ако Крейн я беше убил.

Той погледна бутилката с уиски. Дали да не свършеше бързо? Не! Нека да похарчат малко пари за него. Щеше да ги позабавлява, да им осигури материал за четене по вестниците. Процесът може би щеше да продължи с дни. Във всеки случай щяха да минат седмици, преди да го обесят — много седмици, в които щеше да мисли за Грейс.

Той се отпусна, изпъна болния си крак и зачака Джеймс. За първи път през живота си се почувства спокоен.