Да повярваш на лисица

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като се изключеше боядисаната в синьо лампа над входа и синьобелия надпис на вратата: „Полиция“, полицейският участък в Тейлъм приличаше на това, което всъщност беше — обикновена стара къща.

Предната стая беше превърната в канцелария (въпреки желанието на г-жа Джеймс), а останалата част от къщата бе предоставена за живеене на инспектора, съпругата му и дъщеря му Дафни.

Полицаят Джордж Роджърс седеше на твърдото дървено кресло пред бюрото на инспектора. След половин час той трябваше да тръгне на вечерната си обиколка. Не изгаряше от желание да я извърши с велосипед по горещите, прашни улици, задача, която трябваше да изпълнява зиме и лете, в дъжд и слънце, по два пъти на ден. Никога нищо не му се случваше и той отдавна се бе отказал от въодушевените си амбиции да арестува някого, да хване някой бракониер или дори да спаси от нападения някоя красива млада дама. Единственото, което искаше, бе да свърши обиколката и да се върне в участъка. Вече две години (откакто имаше късмета да го изпратят в Тейлъм) Роджърс се възхищаваше на Дафни Джеймс отдалеч. Пред по-близките си приятели беше готов да признае, че се страхува от нея, но това не му пречеше да бъде побъркан по нея. В най-песимистичните си моменти той осъзнаваше, че тя никога няма да бъде негова. Знаеше, че не е от нейната класа. Ако ставаше въпрос за това, никой от селото не беше от нейната класа, с, изключение, разбира се, на богатите. В Тейлъм тя беше като орхидея сред бурени. Мястото й не беше да живее на село и това тя винаги му го казваше. Имаше външен вид и тяло за сцената, за филмите на Холивуд.

Роджърс знаеше, че са приятели с Крейн. Точно с тип като Крейн можеше да се очаква Дафни да се държи благосклонно, мислеше си непрестанно Роджърс. Крейн имаше огромен „Буик“, 38 конски сили, луксозно обзаведен дом, обличаше се добре, имаше изискани обноски и много пари.

Но това не пречеше на Роджърс да обича Дафни и в този момент той слушаше звученето на гласа й, докато тя говореше на майка си в кухнята.

Тежкият тропот на ботушите на инспектора по коридора, извади Роджърс от унеса му и го накара бързо да се премести на собственото си малко бюро, което се намираше в най-ветровития ъгъл на стаята.

Вратата се отвори и влезе Джеймс. Носеше малка куриерска чанта, която току-що му беше предадена от Главния полицейски участък.

— Тези момчета действат доста бързо — каза той недоволно, като седна на бюрото си. — По-бързо отколкото когато бях млад. Разбира се, работата е малко претупана, както може да се очаква. Тези дни всичко се върши през куп за грош.

Роджърс измърмори нещо. Всичко това бе чувал и преди и не му беше интересно.

— Получихте ли си обратно часовника, господине? — попита той.

— Да, получих го — каза Джеймс. Засука мустак и се намръщи. — Отпечатъците не са регистрирани. За първи път ми се случва да не успея с този малък трик. Е, поне да се учиш. — Той впери проницателните си сини очи в Роджърс. — Нека ти бъде за урок, момчето ми. Никога не си пъхай носа в работите на богатите и следващия път, когато си помислиш, че някоя млада дама, приятелка на г-н Крейн, е сгрешила нещо, ще съм ти благодарен, ако запазиш информацията за себе си.

— Разбрано, сър — каза Роджърс, като прикри доволната си усмивка. Знаеше, че Джеймс също бе заподозрял Грейс и бе разочарован, че нищо не излезе от уловката му.

Джеймс разрови съдържанието на куриерското куфарче.

— Сега пък какво ли са сложили, за да ми създадат работа? — промърмори той и извади един напечатан лист хартия, към който беше прикачела снимка. Загледа се внимателно в листа за известно време, после замислено го остави на бюрото. — Има едно странно съвпадение, много странно съвпадение, така да се каже — продължи той, като извади лулата си и я погледна печално. Улови погледа на Роджърс. — Ще те помоля за малко тютюн. Един млад човек като теб не бива да пуши толкова много. — По-добре почакай да станеш на моите години и тогава си създавай проблеми с дишането. Никога не знаеш кога ще ти потрябва.

Роджърс беше свикнал да му подава торбичката си с тютюн. Бутна я по бюрото му. — Какво е странното съвпадение, господине? — попита той.

— Това тук — каза Джеймс и потупа напечатания лист. Взе торбичката и започна да пълни лулата си. — Това само идва да ти покаже колко трябва да внимаваш. Лондонската полиция търси една млада жена, двадесет и две годишна, средно висока, с кафява коса и очи, глуха, но добре разчита по устните, лежала е десет дена за кражба, а сега я търсят за друга кражба и като съучастник в опит за убийство.

Роджърс почеса дебелия си нос.

— Глуха и разбира по устните, а? Снимката й там ли е, господине?

Джеймс му я подаде мълчаливо и също така мълчаливо Роджърс я разгледа.

— Знам какво мислиш, момчето ми, но грешиш — каза Джеймс спокойно. — Мислиш, че тази г-жа Брюър и Грейс Кларк са едно и също лице. Хайде, признай си. Нали това е хода на мислите ти?

— Не бих казал това, сър — каза Роджърс предпазливо, — но както и на вас, ми се струва, че съвпадението е много странно.

— И наистина е така — отвърна Джеймс. — Какво мислиш за снимката?

— Щях да кажа, че е същото момиче, ако вие не бяхте доказали обратното — отвърна Роджърс. — Сигурен ли сте за този часовник?

— Единственото нещо, за което съм сигурен в тези сложни времена, е че искам да чуя обръщението „сър“, когато млад полицейски служител се обръща към своите началници — отвърна Джеймс язвително и взе снимката от Роджърс, за да я разгледа отново.

— Слушам, сър — отвърна Роджърс невъзмутимо. Беше работил с Джеймс около две години и знаеше, че повече лае отколкото хапе. Всъщност той харесваше Джеймс, възхищаваше му се, с удоволствие би го приел за тъст, въпреки че беше достатъчно дискретен, за да му позволи да се досети за което и да е от тези неща.

— Да, сигурен съм за часовника — каза бавно Джеймс, — и освен това, аз самият бих казал, че това е същото момиче, ако не знаех тези подробности. Това само доказва, колко внимателен трябва да бъде един полицай.

— Но абсолютно ли сте сигурен за отпечатъците, сър? — настоя Роджърс.

— Сигурен съм, че младата дама държа часовника — каза Джеймс със сарказъм. — Това означава, че си е оставила отпечатъците. Сигурен съм, че го сложих в кутия и го предадох в Главния участък. Също така съм сигурен, че в Главния участък са открили върху часовника три женски отпечатъка и че те не са регистрирани — той се почеса но брадичката и продължи: — Ако младата дама у г-н Крейн е Грейс Кларк, тогава как така в Ярд нямат отпечатъци от нейните пръсти. Отговори ми на това и аз ще повярвам, че тя е Грейс Кларк, но не и преди това.

— Предавам се, сър — каза Роджърс, като почесваше кръглата си глава и се пулеше на снимката. — Приликата е невероятна.

Докато той говореше, Джеймс бе разпечатал големия червен печат на гърба на илика с надпис: „Секретно“. Извади някаква бележка и махна на Роджърс да мълчи, докато той чете.

Роджърс го наблюдаваше с голям интерес. Преди известно време бяха получили „Секретен“ плик от Главния участък, това беше по време на войната, във връзка с някаква информация за шпионаж.

— Дяволите да ме вземат! — каза рязко Джеймс, остави бележката и погледна изумено Роджърс. — Сега, внимавай, момчето ми, трябва да ти предам информацията, но ще мълчиш! Знам ви аз младите. Винаги се опитвате да впечатлите приятелките си и да си придадете важност, но тук работата е секретна, разбрано? И не трябва да се разпространява.

— Ясно, сър — каза Роджърс, като започна да се стяга.

— Тази млада жена, Грейс Кларк, е видяна за последен път в компанията на мъж, познат като Дейвид Елис — каза Джеймс, като размахваше бележката. — Тук дават описани-ето и гледай добре да го научиш. Но ето секретната информация. Този Дейвид Елис по всяка вероятност е Едвин Кушман, ренегатът, за когото е известно, че е избягал от Германия и се смята, че се намира в тази страна. Разбра ли нещо от това?

Роджърс беше изумен.

— Кушман? Този, който предаваше по ефира за немците?

— Точно този — отвърна мрачно Джеймс. — Ще е добре за Тейлъм, ако успеем да го пипнем, нали?

— Да, наистина, сър — каза Роджърс и в главата му почна да се върти мисълта за повишение. Дори може да го прехвър лят в Ярд, ако хване Кушман и тогава може да се ожени за Дафни.

— Мога ли да видя листа, господине?

— Всичко с времето си, момчето ми — отвърна Джеймс, докато бавно разглеждаше бележката. Роджър видя, че лицето му се помрачи от по-нататъшния текст. — Хм, като че ли не може да е в нашия район. За последен път е видян на Кингс Крос и се смята, че е заминал на север.

— Но нали е бил с Грейс Кларк, сър?

— Така казват. Разпознал ги е един шофьор на такси. Явно са ударили хазяйката по главата — малко останало да я убият, след като офейкали.

Роджърс се приближи до бюрото на инспектора и прочете бележката през рамото му.

— Странно, момичето да е тук, а той да е на север, нали, сър? — каза замислено той.

— Кой е казал, че тя е тук — сопна му се Джеймс. — Внимавай, момчето ми. Вече ти доказах, че тя не е тук. — Двамата мъже размениха погледи — в очите им се четеше съмнение. — Ако не бяха тези проклети отпечатъци… — продължи Джеймс, като въртеше мустака си. Отново взе снимката. — Прилича на нея, но на тия снимки въобще не може да се разчита. Ако не беше глуха…

— Момент, сър — каза развълнувано Роджърс. — Г-н Крейн е видял някакъв човек да се навърта около клуба. Имам описанието му в бележника си. — Извади оръфания си бележник и го запрелиства. — Ето, сър. Млад, около деветнадесетгодишен, висок с тъмна коса, син костюм, кафяви обувки, зелена риза и черна вратовръзка. Бил е без шапка и леко е накуцвал. Това прилича ли на описанието на Кушман?

— Съвсем не — отвърна Джеймс малко кисело. — Кушман е под един и шейсет, слаб, тридесет и пет годишен, с жълтеникавочервена коса, предполага се, че сам си е направил белег с нож от дясното око до брадичката, за последен път е видян с кафяво сако, бяла риза и синя вратовръзка.

— Дали г-н Крейн е забелязал белега — почуди се Роджърс, опитвайки се да не изпусне тази следа.

— Ти по-добре изчезвай на обиколка, момчето ми — каза кратко Джеймс. Усети, че Роджър вече прекалява с идеите. — С тези разсъждения ще направиш някоя беля. — Той прибра листовете в чекмеджето на бюрото си и ги заключи. — Г-н Крейн е човек с голямо влияние. Не трябва да го засягаме. Остави тази работа на мен. Трябва да се подходи с такт, а тактът, позволи ми да ти кажа, е моята силна страна. Просто остави всичко в мои ръце.

— Добре, сър — каза Роджърс, твърдо решен да направи обратното. — Тогава, ако нямаш нищо друго, господине, аз ще тръгвам.

Джеймс се почеса по брадичката и се загледа в ботушите си.

— Чудя се, коя ли е тази г-жа Джули Брюър — каза той замислено. — Не знаех, че г-н Крейн има омъжена сестра, а ти?

— Не, сър, но това не означава, че няма. Не знаем много за него, нали?

— За сега не — тихо каза Джеймс, — но няма да ни навреди ако си отваряме очите.

— Предполагам, че няма, сър — каза Роджърс малко объркан.

Джеймс взе лондонския телефонен указател, погледна една от колонките с имена, изсумтя и затвори книгата.

— Тук е, същият адрес, като в картата й за самоличност. 47. Хейс Мюс, Бъркли Скуеър, Мейфеър. Бива си го адреса. Трябва да сме внимателни, Роджърс, но мисля, че можем да направим няколко дискретни запитвания.

— Да, сър — каза Роджърс и кръглото му, червено лице светна.

— Не мисля, че трябва да действаме чрез Ярд. Няма смисъл да започваме нещо, което няма да можем да свършим — каза Джеймс и стана. — Утре имам свободен ден. Може би ще отскоча до Лондон. Да, ще се поразходя, дори може да отида до Съмърсет Хаус. Бил ли си някога в Съмърсет Хаус, Роджърс?

— Не бих казал, сър — отвърна Роджърс. — Там регистрират раждания, смърт и завещания, нали?

— Бракове също. Бих искал да науча нещо за г-н Брюър, както и за г-жа Брюър — каза Джеймс. — Хайде, изчезвай, момчето ми и остави това на мен.

— Разбрано, сър — каза Роджърс, докато в главата му се въртяха собствените му планове. — Значи няма да ви видя до утре вечер.

— Точно така. Оглеждай се наоколо, не закъснявай сутринта и слушай, Роджърс, не се навъртай около къщата на Крейн докато ме няма, ясно ли е? Това е заповед.

Роджърс кимна, но лицето му помръкна.

— Добре, сър — каза той, но докато караше по селската улица Хай стрийт реши, че веднага щом свърши с обиколката ще хвърли един поглед на къщата на Крейн.

„Кой знае, мислеше си той ухилено. Дори мога да открия Кушман там. Бога ми! Каква изненада за бедния стар Джеймс — за него и неговия Съмърсет Хаус“.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше пълнолуние и голямата луна, която спокойно се носеше по чистото небе, превръщаше нощта в ден. Белият, прашен път, който се виеше през Тейлъм и се отправяше към хълмовете, се открояваше на лунната светлина, като фосфоресцираща лента.

Полицаят Роджърс изкара колелото от дървения навес зад къщата и го забута но градинската пътечка към пътя. Съдържателят на местната кръчма, Кейзи, мина случайно.

— Излизаш ли? — попита той с изненада. — И без униформа, а?

Роджърс му се ухили, наведе се над лампата и оправи димящия фитил.

— Ще направя едно посещение — смигна той.

— Как ми се иска да дойда с теб — каза мрачно Кейзи. — Но май вече ми е минало времето да ухажвам. Внимавай, Джордж. Ако могат, ще те пипнат.

— Ще внимавам — отвърна Джордж, преметна крак през колелото и се настани на твърдата седалка. — До скоро, Кейзи — и той започна да върти педалите по криволичещия път.

До къщата на Крейн имаше около три километра и Роджърс не бързаше. Познаваше добре района и искаше да изчака лупата да се издигне малко по-високо над горския пояс, обграждащ мястото, където живееше Крейн. Нямаше намерение да опипва пътя си в тъмното, нито да използва електрическо фенерче. Ако стигнеше до къщата след половин час, светлината щеше да бъде точно подходяща за него.

Той мина покрай къщата на инспектор Джеймс и със задоволство забеляза, че във всекидневната свети. Значи инспекторът слуша новините в девет часа. Сега нямаше вероятност да излезе някъде, тъй като Роджърс добре познаваше навиците му — обичаше да си ляга рано.

Когато стигна до края на градината, Роджърс забави ход, слезе от колелото и надникна през прозореца на Дафни. Светеше, но жълтите транспаранти бяха спуснати. Той почака малко, с надеждата, че ще види поне сянката й върху транспаранта, но тя не се появи. Въздъхна разочаровано, качи се отново на колелото и продължи.

Въпреки че беше спокоен и уравновесен по характер, Роджърс усети лека възбуда, когато излезе от селото. Много неща зависеха от това, какво щеше да открие в дома на. Крейн, Откакто бе разбрал, че Дафни се среща скришом с Крейн, без да казва на баща си, че се вози в големия „Буик“, Джордж намрази този огромен, пълен мъж. Не беше негова работа да казва на Джеймс какво прави дъщеря му, въпреки че един или два пъти се беше изкушил, но в последния момент се отказа, тъй като не знаеше как инспектора ще приеме клюки за дъщеря си.

Имаше нещо в Крейн, което Роджърс не харесваше. Не знаеше какво точно. Външно изглеждаше съвсем почтен човек. Той участваше в отбора по крикет и на игрището се отнасяше с Роджърс като с равен. Играеше добре и бавните му отбивания бяха спечелили много мачове, докато яростни-те подавания на Роджърс губеха. Но имаше нещо в този човек — може би две лица. Беше малко вероятно, че се държи любезно, защото те харесва, по-скоро — защото можеше да има някаква полза от това. С такова чувство бе останал Роджърс от няколкото срещи, които бе имал с този човек.

Освен това се държеше доста свободно с жените. По едно време в къщата често идваха момичета в луксозни коли с лондонски номера и стояха до късно, дори повечето оставаха през цялата нощ. Роджърс бе виждал тези коли, паркирани на пътеката пред къщата, докато правеше вечерните си обиколки. Един — два пъти той бе виждал момичетата в градината — елегантни, недостъпни, привлекателни. Роджърс се разтревожи, когато Дафни се сприятели с Крейн. Бяха се срещнали на местната танцова забава и Роджърс няколко пъти я бе мернал в „Буика“, беше я виждал и в местното кино с Крейн. Това не му харесваше.

Но можеше ли Крейн съзнателно да дава подслон на изменник, като Кушман? Малко вероятно. Крейн имаше добра репутация от времето на войната. Бил е един от пилотите в битката за Англия, награден е с два ордена за специални бойни заслуги — свалил единадесет вражески самолета, самият той е свалян два пъти. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. От тези богати безразсъдни типове човек може всичко да очаква. Можеше да подслони Кушман само за идеята, а освен това може и да не знае, че това е Кушман.

Роджърс зави по стръмната пътека, която водеше към Крейн. Слезе от колелото, изгаси лампата и започна тихо да го бута нагоре, като се придържаше към тревната площ.

Луната, която напомняше лицето на старец, тъкмо бе започнала да се издига над дърветата. Хвърляше различни тъмни и светли сенки. Роджърс, който някога беше скаут и знаеше как да се движи дебнешком, беше уверен, че ще стигне до къщата, без да го забележат.

Подпря колелото на живия плет, на няколко метра от големите дървени порти, внимателно ги отвори, влезе и сви в шубрака, който ограждаше пътечката, водеща към къщата.

Лунната светлина проникваше през дърветата и Роджърс добре виждаше пътя пред себе си. За човек с неговите размери (беше едър и мускулест) той се движеше изненадващо тихо и бързо и когато се доближи до къщата, изпита силно вълнение и желание да приключи с тази задача. На границата на храсталака и обширната морава спря и погледна към осветените прозорци. Нямаше транспаранти или пердета, които да му пречат и от мястото си виждаше какво става в трапезарията на Крейн.

Крейн и Грейс седяха на една маса, която се намираше в нишата край издадения навън прозорец. Два абажура бяха поставени от двете страни на масата и в тяхната светлина Роджърс виждаше отблясъци от сребърни прибори и кристални чаши.

Крейн беше облечен официално. Беше наклонен напред, бе облегнал лакти на масата и подпираше брадичката си с ръка. Очевидно говореше на Грейс, която седеше на другия край и бе отпуснала ръце върху гравираните облегалки на стола.

Роджърс ги наблюдаваше със завист. Точно такава стая искаше да предложи на Дафни. Тя щеше да бъде очарована от кристалните чаши, среброто, цветята и абажурите. Край лакътя на Крейн имаше кана с червено вино, което блещукаше като рубин на светлината и Роджърс видя как Крейн я вдигна и наля вино в чашата си. Той вдигна каната и се усмихна на Грейс, която поклати глава, сложи ръка върху чашата си и също му се усмихна.

Роджърс си промърмори нещо. Чудесна картинка, но що се отнася до него, само си губеше времето. Съжаляваше, че не бе взел бинокъл. Искаше да разгледа Грейс отблизо.

Той клекна и пропълзя през моравата, като не сваляше очи от прозореца. Движеше се бързо и тихо и стигна под прозореца точно когато Крейн се изправи и отмести стола си. Грейс вече беше тръгнала към вратата и когато Роджърс се надигна внимателно, за да надникне вътре, той видя само гърба й и как Крейн й отваря вратата и я пуска да мине.

Когато тя излезе от стаята, Крейн се обърна, отиде до бюфета и извади пура от една златна кутия.

Роджърс видя как той откъсна парче от пурата, запали я и замислено загледа тлеещия й край. Ясно виждаше Крейн — имаше някакво странно изражение на лицето му, което Роджърс не харесваше. Забавно, цинично и подигравателно изражение, жестоко и неприятно за гледане. Крейн погледна към вратата, усмихна се отново и си наля още една чаша червено вино. Седна на масата, отпусна се и дългите му, дебели пръсти започнаха да си играят със столчето на чашата.

Роджърс го наблюдава няколко секунди, после се почуди къде ли беше отишла Грейс. Трябваше да надникне в другите осветени прозорци и той бавно се обърна и започна да пълзи назад към сенчестите прикрития. По средата на моравата усети инстинктивно опасност и погледна назад. Моментално той се просна на мократа трева и замръзна на мястото си. Крейн стоеше на прозореца и гледаше в неговата посока. Очевидно бе станал в момента, в който Роджърс бе тръгнал и сега Роджърс не смееше да мръдне, сърцето му туптеше силно и той се чудеше дали Крейн го вижда.

За щастие той лежеше под сянката на две дървета, които се намираха в средата на моравата. Усещаше, че Крейн няма да го забележи. Беше облечен в тъмен костюм, с тъмносиня риза и вратовръзка. Трудно можеше да го забележи човек. Затова остана да лежи там неподвижно и да наблюдава Крейн. След миг започна да диша по-спокойно. Явно Крейн не го бе видял, тъй като той просто изхвърли пепел през отворения прозорец, върна се отново на масата и седна.

Роджърс въздъхна с облекчение. Малко оставаше да го пипнат — наистина много малко, и за в бъдеще трябваше да избягва подобни ситуации. Постъпи лекомислено и ако го бяха пипнали щеше да си го е заслужил.

Без да се отдалечава от сенките, той пропълзя към най-близкия прозорец. Коленете на панталоните му се намокриха от росата по тревата, но той не обръщаше внимание на това, изцяло погълнат от желанието да направи някакво разкритие.

Надникна и с изненада видя Грейс, застанала близо до прозореца. Той беше само на няколко сантиметра от нея и веднага се наведе, но следващият поглед, който й хвърли, го окуражи. Тя не гледаше през прозореца, а стоеше с профил към него и говореше с някого, който не се виждаше.

Роджърс я разгледа внимателно. Светлината осветяваше лицето й и за миг той се поколеба. Наистина, приличаше на момичето от снимката, но той не можеше да се закълне, че това е Грейс Кларк. Разбира се, роклята и прическата може би я променяха и той се опита да си спомни чертите на момичето от снимката и да ги сравни с тези, които виждаше в момента. Не можа да го направи.

„С кого говореше тя?“ — запита се той и усети ударите на сърцето си. Той се надигна, за да види по-добре в стаята. Погледът му се спря на едно легло и той се изправи, за да види кой лежи в него, въпреки че рискуваше да го забележат.

В момента, в който Роджърс видя Елис, разбра кой е. Белият, на места посинял белег от дясното око до брадичката, жълтеникаво-червената коса и суровото, подло личице не можеха да се сбъркат.

Роджърс остана втренчен в Елис, устата му бе пресъхнала от вълнение, сърцето му туптеше силно. Ето го предателят, помисли си той, в ръцете му беше. Трябваше само да го арестува и повишението му беше сигурно. Джеймс щеше да се отнесе великодушно към него. Щеше да забрави, че Роджърс бе нарушил заповедта. Това щеше да бъде голямо събитие за Тейлъм. Щяха да дойдат репортери от всички вестници. Щяха да завалят интервюта, снимката на Роджърс щеше да се появи по вестниците. Хората от секретните служби щяха да го потупат по рамото, Ярд щеше да поиска да си поговори с него, дори можеше да го вземат в цивилния отдел. А после и Дафни. Щеше да гледа с друго око на него — човек, известен в цялата страна. Той изпъчи гърди. Мъжът, който арестува Кушман, предателя. Та той ще стане герой!

Коленичи отново и се подпря на ръцете си, но остана с вдигната глава, за да вижда какво става в стаята. Следващата стъпка беше малко деликатна. Трябва ли да потърси помощ или направо да го арестува? Беше достатъчно едър и уверен в себе си, за да се справи сам със задачата. Ако извикаше Джеймс по телефона, трябваше да раздели с него заслугите. По-добре направо да влезе и да го арестува. Крейн нямаше да му създаде проблеми. Не можеше да си позволи в положението, в което се намира. А явно и самият той не знаеше, кой е този човек. Може би Роджърс трябваше първо да се срещне с Крейн, да му обясни всичко и да му предложи помощта си. После, след арестуването на Кушман, щеше да помоли Крейн да извика Джеймс по телефона. Роджърс се ухили доволно, като си представи изражението на инспектора.

„Заслужава си човек да види лицето на стария вълк — помисли си той, докато наблюдаваше Грейс, която ходеше из стаята. — А и момичето. Нея също я търсят. Това е най-големият късмет в живота ми.“

В този момент той чу изшумоляване зад гърба си и изведнъж, без да знае защо, за първи път изпита невероятен ужас. Беше толкова изплашен, че дори не посмя да се огледа наоколо, сви се и зачака, а сърцето му заседна в гърлото като буца. Усети допир до гърба си и разбра, че ще се случи нещо ужасно. Понечи да извика от ужас, но преди да успее, преди да се втурне сляпо към осветения прозорец и безопасността, той получи тежък удар между раменете. Пареща болка прониза тялото му.

Той падна по очи върху мократа трева и пръстите му се забиха в наторената цветна леха.

Знаеше, че ще умре и се опита да извика, но само някакъв дрезгав стон достигна до ушите му и той разбра, че с него е свършено. Устата му се напълни с кръв и той се почувства като удавник, после ярко осветеният прозорец сякаш се втурна към него с невероятна скорост и експлодира в лицето му.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Инспектор Джеймс бе застанал в най-отдалечения край на гарата в Тейлъм, с мрачен поглед и с ръце в джобовете. Искаше да избегне всякакъв контакт с когото и да е от другите пътници, тъй като имаше достатъчно проблеми за разрешаване.

На път за гарата Джеймс мина край дома на Роджърс и се запита дали е станал вече, но реши, че не е и удържа на изкушението да хвърли едно камъче към запердения прозорец. Знаеше, че Роджърс щеше да се оправи сам през деня — не беше лошо момче, помисли си той. Можеш да му повериш някаква работа и знаеш, че ще бъде свършена. Не вършеше нищо през пръсти. Може би беше малко упорит и прекалено много идеи се въртяха из главата му, но беше усърден и лоялен, а за един полицай беше важно да притежава тези две ценни качества.

По време на пътуването до Лондон, Джеймс бе изцяло погълнат от мислите си. Въпреки че на Роджърс беше само намекнал, че има нещо нередно в това, което става в дома на Крейн, вътре в себе си беше напълно убеден, че момичето, което се представи за Джули Брюър, е всъщност Грейс Кларк. Беше твърде практичен, за да приеме съвпадението, че може да съществуват две момичета, и двете глухи, двадесет и две годишни, с кафява коса и очи и със същата форма на носа и устата. Но в същото време допускаше възможността за едно такова случайно съвпадение и преди да предприеме някакви действия, беше решил да докаже със сигурност, че такова случайно съвпадение не съществуваше.

Дълго през тази нощ той остана буден и замислен за тайнствените отпечатъци. Пъргавият му ум започна да се досеща каква би могла да бъде причината за появата на нерегистрирани отпечатъци върху часовника.

Нямаше нещо, станало в селото, което да не беше известно на Джеймс. Въпреки че Роджърс си мислеше, че инспекторът не знае за връзката на Дафни с Крейн, инспекторът я бе надушил. Отначало не виждаше нищо лошо в това, богат, млад мъж като Крейн да развежда дъщеря му с голяма, лъскава кола. Джеймс знаеше, че Дафни превишава качествата на останалите момичета от селото и въпреки че не одобряваше съвременното й поведение и разсъждения, знаеше, че тя има глава на раменете си и няма опасност да си навлече някоя беля. Но с течение на времето, той започна да се съмнява, дали в края на краищата това беше нормално. Отваряше си очите и стигна до заключението, че връзката можеше да се окаже опасна. Той изпадна в трудна ситуация, Дафни отдавна бе тръгнала по свой собствен път — беше своенравна и упорита, готова да се противопостави при всеки опит на родителите си да я контролират. Имаха една-две неприятни кавги и г-жа Джеймс бе заела, разбира се, страната на дъщеря си. Джеймс, който искаше да има мир в дома му, бе вдигнал ръце и не се реши да говори с Дафни за Крейн. По-късно, Крейн като че ли се отдръпна и Дафни не се виждаше с него. Джеймс остана с надеждата, че връзката е прекъсната.

Но дали наистина бе така, почуди се той, докато гледаше през прозореца на купето. Лицето му беше мрачно. Ами ако Крейн се беше свързал с Дафни и я бе убедил да изтрие отпечатъците и да ги замени с нейните? Тази идея изведнъж му дойде на ум през нощта и тогава веднага я отхвърли като абсурдна. Но тя продължи да му се натрапва. Ако това се беше случило, тайнството около отпечатъците се разбулваше. Дафни можеше да се добере до часовника. Джеймс го пакетира и го остави в спалнята, докато беше по задължения сутринта и го изпрати в Истууд по следобедния влак. Да, тя много лесно можеше да смени отпечатъците върху часовника, но това беше нещо — ако го беше направила, — за което трябваше да се мълчи. Не можеше да позволи подобно нещо да се разбере в Главния участък — самият той можеше да си изпати лошо.

Известно време Джеймс остана свит в ъгъла, в очите му се четеше болка. Как можеше да се случи такова нещо! Собствената му дъщеря! Малка глупачка. Е, това оправяше нещата — ако го беше направила, щеше да я научи той нея. Носеше със себе си снимката от отпечатъците върху часовника и една малка хромова кутия, която Дафни държеше на тоалетната си масичка. Щеше да я занесе до Ярд и да накара експерт по отпечатъците да сравни снимката с отпечатъците по кутията. Ако съвпадаха, подозренията му щяха да се оправдаят. После щеше да отиде до Хейс Мюс и да провери тази Джули Брюър. Може би беше ходила при Крейн и бе забравила картата си за самоличност в къщата, а Крейн я бе дал на Грейс Кларк.

До вечерта ще има всички необходими факти, за да я арестува. Ами този Дейвид Елис, за когото се предполага, че е Едвин Кушман? Къде е той? Беше ли оставил Грейс Кларк? Може би тя го беше изпратила на някой влак за севера, а сама бе тръгнала за Тейлъм? Или пътуването до Кингс Крос е било заблуда и двамата са пристигнали тук? Ако е така, къде е Елис?

Джеймс се замисли. Въртеше се нещо в ума му, което го озадачаваше. Защо носилката за първа помощ бе изчезнала от клуба? Отначало си мислеше, че с нея е било удобно да се пренесат откраднатите неща, но носилка се носи от двама човека. За това ли беше използувана тя или някой от двамата беше наранен? Може би това е Кушман? Момичето го беше довлякло с носилката и подслонило в гората, а после бе отвело Роджърс в обратна посока, където се бе срещнала с Крейн. Той, по една или друга причина, решил да я приюти? Джеймс се почеса по брадичката. „Не трябва да отивам чак толкова далеч — помисли си той, — но теорията е интересна.“

Когато пристигна на Педингтън, той отиде директно В Скотланд Ярд и се отправи по дългите коридори към отдела по отпечатъците. Там откри стария си приятел, Тед Едуардс. Бяха постъпили в полицията по едно и също време, а бяха служили и заедно в един и същи полк по време на войната 1914–1918.

Едуардс беше огромен, пълен, добродушен мъж, с червеникава коса и светло лице на лунички. Когато видя Джеймс, се усмихна.

— О, красавецо — каза той стихия си, хриптящ глас. — Не очаквах да видя смачканата ти физиономия в една прекрасна сутрин като тази. Какво те води насам? Работа?

Джеймс, който не беше в особено весело настроение, кимна с кисел вид.

— Лична работа — каза той. — Искам да погледнеш тези отпечатъци и да ми кажеш дали са еднакви. Раздвижи се малко Тед, нямам време.

Жълтеникаво — червените вежди се вдигнаха и Едуардс погледна с изненада.

— И смени тъпата си физиономия — озъби се Джеймс, като постави хромовата кутия на бюрото на Едуардс. — Прави те по-тъп отколкото си.

Едуардс се ухили.

— Май си станал накриво тая сутрин? — каза той, като взе кутията и я намаза с прах за отпечатъци. — Все едно, винаги си бил такъв.

Джеймс извади лулата си, напълни я и закрачи нервно из стаята. Присъдата на Едуардс щеше да бъде от огромно значение. Не само щеше да изостри отношенията вкъщи, но можеше да доведе и до арестуването на Едуин Кушман.

Настъпи моментално мълчание, после Едуардс каза:

— Същите са.

Джеймс попита:

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Едуардс с широка усмивка. — Някога да съм бъркал?

— Не — каза тихо Джеймс, взе кутията и снимката и ги сложи в джоба си. — Е, благодаря ти, Тед.

— Какво има? — попита Едуардс и изведнъж кръглото му лице стана сериозно. — Нещо не е наред ли, Джо?

— Нищо непоправимо — отвърна Джеймс. — Е, аз трябва да тръгвам. Благодаря ти за помощта, Тед.

Едуардс изсумтя нещо и изпрати с поглед инспектора до вратата — стройната осанка беше малко отпусната, нямаше и и живата походка.

„Остаря вече, помисли си той. Жалко. Биваше си го на младини. Е, всички трябва да се примирим с това.“

Коридорът се стори много дълъг на Джеймс. Значи Дафни беше пипала часовника, както и предполагаше. Малка глупачка! Как е могла да направи подобно нещо. Е, никой не трябва да разбере. Необходимо е всичко да се потули. Трябва отново да вземе отпечатъците на Грейс и този път грешка няма да има. Тя явно е Грейс Кларк. Но дори и сега, той беше предпазлив. По-добре щеше да бъде, ако вземе отново отпечатъците й, а после предприеме някакви действия. Но трябва и да внимава. Май че Крейн изцяло е замесен в тази история. А може и той да е опасен. Беше доволен, че предупреди Роджърс да не приближава къщата. А на него това му беше хубавото, че се подчинява на заповеди. Разбира се, своенравен е и енергичен и ако Джеймс не му беше наредил да стои настрана, можеше да си науми да й хвърли един поглед. Но сега не трябваше да ги плашат — във всеки случай все още не. Не, Роджърс щеше да се подчини на заповедта и Джеймс щеше да има време да обмисли плана си. Следващият път всичко трябваше да стане без грешка. Щеше да измисли уловка и да хване и Крейн, и Грейс Кларк, а ако и Кушман се уловеше в капана, толкова по-добре.

Биг Бен отмерваше единадесет часа, когато Джеймс излезе от Скотланд Ярд. Кимна на дежурния полицай, който вяло му отвърна. Тези младоци, помисли си печално Джеймс, не са като от едно време. Вече нищо не е както преди. Трябва да бъдем в крак с времето.

Спря едно минаващо такси и се качи.

— 47 Хейс Мюс, до Бъркли Скуеър — каза той.

— Разбрано шефе — отвърна шофьорът и подкара бързо колата по Имбенкмънт, после нагоре по Уайтхол към Трафалгар Скуеър.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Хейс Мюс беше успоредна на Чарлз стрийт. Мюс беше една от типичните задни улички в Мейфеър. От двете страни спокойно бяха наредени гаражи, над които имаше места за живеене — така наречените апартаменти. Калдъръмът и извитите комини правеха улицата още по-живописна. Трима-четирима шофьори, по ръкави, чистеха колите си и оживяваха малко това, иначе тихо и затънтено място.

Инспектор Джеймс закрачи по улицата и усети върху себе си погледите на шофьорите, които го гледаха с вял интерес. Той искаше бързо да свърши работата си и да се върне в Тейлъм, тъй като имаше за какво да поговори с дъщеря си и изгаряше от нетърпение да й го каже.

Номер 47 беше един гараж, с апартамент отгоре, както всички останали гаражи на улицата. Въпреки това се отличаваше. Вратата беше боядисана в яркочервено и бе обкована с лъскаво хромово покритие. Рамките на прозорците също бяха боядисани в яркочервено и две хубави сандъчета за цветя, обсипани с ярки цветове, придаваха на гаража все още по-весел вид.

Безспорно номер 47 беше най-добре поддържаният апартамент и Джеймс го погледна с уважение. Знаеше силата на парите и макар че изведнъж се сети, че изпълнява служебния си дълг, той първо позвъни.

Изчака търпеливо, като усещаше подигравателните погледи на шофьорите. След около минута позвъни отново, но пак никой не отвори. Той отстъпи назад и погледна към прозорците, но запердените стъкла не издадоха нищо.

— Малко е раничко за тая работа, приятел — подхвърли един от шофьорите. Той беше дребен, с малки страхливи очички, тънки устни и странно деформирани уши, завити навътре, без долна месеста част.

Джеймс се обърна хладно към него.

— На мен ли говориш момче? Шофьорът се ухили.

— Да не би да трябва да ти иска разрешение? — отвърна той с ръце на хълбок. — Казах, че е малко раничко за тая работа, а мога и да добавя, че мъж на твоите години трябва по-добре да го знае.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо Джеймс, макар че започна леко да настръхва.

— Хайде, старче — отвърна подигравателно шофьорът. — Знаем за к’во си тук.

— О, така ли? — заяде се Джеймс, вече наистина ядосан. — Не знам за какво говориш, но ако не ми обясниш веднага, ще ти се стъжни.

Лицето на шофьора помръкна и доби застрашителен вид.

— Виж к’во, старче. Внимавай с кого говориш. Ако не беше вече готов за гробищата, щях да ти цапна един.

С ледена усмивка Джеймс извади служебната си карта.

— Погледни я добре — каза той спокойно, — може би ще се сетиш да се държиш прилично.

При вида на полицейската карта, шофьорът веднага промени поведението си.

— Дявол да го вземе, ченге! — възкликна той. — Що не каза по-рано. За пръв път виждам такова ченге. Взехте за някакъв скапан фермер, да пукна ако не е така.

— Няма значение за какъв си ме взел — каза Джеймс, като впи проницателните си сини очи в него. — Я по-добре ми кажи ти кой си, как се казваш?

— Сем Уайт — отвърна мъжът с уплашен поглед. — Не си търся белята, господине. Просто се помайтапих.

— Майтапите ти не са много удачни — отвърна рязко Джеймс. — По-добре обясни какво имаше предвид. Малко раничко за какво?

— Е, само се пошегувах — отвърна Уайт като тъпчеше с крака на едно място. Останалите шофьори размениха лукави погледи и се заслушаха. — Като те видях да звъниш, помислих, че си един от клиентите й.

— Така ли — отвърна Джеймс и му просветна. Той удържа усмивката си. — Значи тя е една от онези, така ли?

— Точно така, шефе — отвърна Уайт, като побърза да се докара.

— От много висока класа, но пак си е една от тях.

Джеймс погледна към апартамента.

— Можех да се досетя — промърморя той почти на себе си.

— Прави си добра реклама, а?

Уайт се ухили смутено.

— Е, сигурно си заслужава. Викат й Алената дама. Парчето си го бива, но няма и да те погледне, ако не можеш да й дадеш поне няколко стотака.

— Сигурно още не е станала — каза Джеймс.

— Нищо подобно, шефе, няма я. Повече от месец не съм я виждал.

Джеймс се намръщи. Да не би все пак да беше момичето, което живееше у Крейн? Съмняваше се. Не приличаше на професионална проститутка — по-скоро беше съвсем обикновено момиченце.

— Е, жалко. Исках да говоря с нея. Да знаеш случайно къде може да е отишла?

— Не, шефе, но една жена идва редовно да чисти, може би тя знае.

— И кога ще се появи?

— Всеки момент — Уайт огледа улицата. — Обикновено идва към десет часа.

Джеймс извади снимката на Грейс от джоба си.

— Това ли е тази Брюър?

Уайт погледна снимката и избухна в смях.

— Тая? Изключено! Тя прилича толкова на Джули, колкото аз на Еди Лармар.

Джеймс изсумтя и прибра снимката. Това като че ли изясняваше нещата. Значи момичето не беше Джули Брюър, въпреки че имаше нейната карта за самоличност. Явно и Крейн беше замесен в цялата работа. Той я бе представил като Джули Брюър, макар че тя можеше и да е откраднала картата и да се бе представила пред Крейн за Джули Брюър. Джеймс все повече се убеждаваше, че момичето е Грейс Кларк. Имаше ли смисъл да виси тук, за да разбере още подробности или направо да се връща в Тейлъм? След като се поколеба за миг, реши да проучи по-добре въпроса. Искаше, по възможност, да открие, как Грейс Кларк се бе добрала до картата на Джули. Да разбере дали случайно Крейн не познава Джули.

— Ето я — каза Уайт, като посочи палеца си към една жена, която идваше забързана към тях.

— Добре, сега отивай да си гледаш работата и стой настрана, — каза Джеймс, изведнъж влязъл в ролята на полицай. — И за в бъдеще си дръж езика зад зъбите.

— Разбрано, шефе — отвърна покорно Уайт и тръгна към старомодния „Даймлер“ и продължи да го чисти.

Джеймс погледна жената, която идваше към него. Беше мрачна, с груби черти и когато се приближи, погледна го с подозрение.

Джеймс кимна.

— Добро утро. Търся г-жа Брюър.

— Няма я — отвърна рязко жената.

— Тогава искам да говоря с вас — отвърна Джеймс, с остра нотка в гласа си.

Тя му хвърли един поглед.

— Полиция? — попита тя вече с каменно изражение.

— Точно така. Сега ще влезем вътре да поговорим, за да не слухтят тези маймуни.

— Не, няма — тросна му се жената. — Казвай каквото има да казваш и се махай. Нямам време за разговори с ченгета.

— Може да се окаже нещо много сериозно — опита се да я убеди той от позицията на поста, който заемаше. — Не може да говорим на улицата.

Жената се поколеба.

— Добре, влез тогава — тя отключи вратата. — Но само за малко. Имам много работа.

Въпреки студеното й и мнително поведение, личеше си, че е разтревожена и когато я последва по стръмните стъпала, които водеха към апартамента, Джеймс усети, че визитата му не бе чак толкова нежелана, колкото жената се опитваше да я изкара.

Тя го въведе в луксозно обзаведен хол и застана враждебно пред камината. След като хвърли един поглед наоколо Джеймс остана изумен от скъпото, направено с великолепен вкус обзавеждане. Цветовата гама беше подбрана много умело, а мебелите очевидно струваха хиляди лири.

— Господи! — възкликна изумено той. — Тази жена знае да си създава удобства!

Жената махна с досада.

— Какво искаш? — попита тя. — Хайде, казвай каквото има и изчезвай.

— Нека като начало да чуя името ти — каза Джеймс, като постави внимателно шапката си на един стол и извади бележника си.

— Г-жа Фаулър, въобще ако това те засяга.

— От колко време е изчезнала г-жа Брюър.

Жената отмести поглед.

— Не си спомням да съм казала, че е изчезнала? Няма я.

— Хайде да говорим откровено — каза Джеймс. — Много добре знаеш, че е изчезнала. Намерихме картата й за само личност.

Г-жа Фаулър си пое въздух.

— Картата й за самоличност? — повтори тя с ужас в очите.

— Къде? Как я открихте?

— Открихме я — отвърна Джеймс, решен да не издава нищо. — Така че можете да помогнете, ако нещо й се е случило.

Г-жа Фаулър изведнъж седна.

— Какво може да й се е случило? За какво намекваш?

— Не намеквам за нищо. Изчезнала е, картата й за самоличност е намерена и това означава, че може да е и нещастен случай.

Настъпи дълга пауза, после г-жа Фаулър каза тихо:

— Какво искаш да знаеш?

— От колко време е изчезнала?

— Около четири седмици.

— Може ли малко по-конкретно? Кога излезе оттук?

Г-жа Фаулър се замисли за миг, отиде да погледне някакъв календар.

— Събота. 10 юли.

— А сега сме 20 август. Хм, каза ли къде отива?

— Каза, че отива някъде в провинцията за две-три седмици.

— Сама?

— Е, не. От време на време излизаше със свои приятели, джентълмени. Предполагам, че е тръгнала с някой от тях.

— Може ли да си малко по-ясна. Все пак не съм вчерашен. Тя е проститутка, нали?

— Г-жа Фаулър се наежи.

— Не е някоя уличница, ако за това намекваш. Имаше приятели, джентълмени и ако ги забавляваше и те й подаряваха по нещо за това, няма нищо нередно, нали? И ако искаш да знаеш, тя се движи из най-висшите кръгове. Та само преди месец, лорд…

— Добре, добре — намеси се бързо Джеймс. Изпитваше ужас да се рови из кирливите ризи на аристокрацията. — Значи възнамерявала да прекара няколко седмици в провинцията?

Г-жа Фаулър кимна.

— Спомена ли къде отива?

— Тя не обсъжда плановете си с мен — отвърна малко рязко г-жа Фаулър.

— Но каза, че ще се върне след няколко седмици? Не е споменавала, че може да остане повече?

— Трябваше да се върне на 26 юли, тъй като се бе уговорила да прекара уикенда със сър Чарлз…

— Няма значение с кого е щяла да прекара уикенда — каза бързо Джеймс, като си помисли, че тази млада жена май че е развратила половината аристокрация. — Да е писала или да се е обаждала?

— Нямах никаква вест от нея. Изненадах се и малко се разтревожих, когато не се върна на 27. Сър Чарлз много се ядоса.

— Предполагам — каза сухо Джеймс. — Отсъствала ли е друг път толкова дълго?

— Никога, затова се безпокоя. Познавам Джули отдавна и не бих искала да си сменям работата, но ако не се върне, ще ми се наложи. Не мога да живея от нищо.

— Имаш ли представа с кого е излязла? Искам да кажа, видя ли я, когато тръгна? Зърна ли придружителя й?

— Излезе както обикновено. Бях в кухнята, когато „Буикът“ се появи и аз й пожелах приятно прекарване.

— „Буик“ — повтори Джеймс и целият настръхна.

— Точно така. Една голяма, черна кола, дълга колкото улицата. Никога не съм виждала джентълмена. Той никога не излизаше от колата, само натискаше клаксона и Джули слизаше. Много пъти съм поглеждала от прозореца, но никога не съм го виждала. А и прозорците са такива, вижда се само горната част на колата.

— Не се сети да запишеш номера? — попита Джеймс, като си мислеше за големия, черен „Буик“ на Крейн, в който Дафни се возеше.

— За какво, по дяволите? — отвърна г-жа Фаулър. — Нямам си друга работа, та ще записвам номерата на колите. Дори и през ум не ми е минавало.

— Значи този приятел — с „Буика“ — е идвал и преди?

— О, да. Идваше около два пъти на месец, Джули излизаше и прекарваше нощта с него. Никога не е казвала къде отсядат, но той беше щедър. Веднъж й подари кожено палто.

— Да си чувала името му?

— Джули го наричаше Дик. Чувала съм я да говори с него но телефона. Да не би да мислиш, че той й е сторил нещо лошо?

— Не знам — отвърна Джеймс, като се опитваше да прикрие надигащата се възбуда. Сигурно е Крейн. Същото малко име и същата кола. Той е. — Младите дами, с толкова много приятели, джентълмени — продължи той мрачно, — си търсят белята и понякога я намират. Г-жа Фаулър пребледня.

— Тогава направи нещо — каза тя, като се изправи. — Намери ги.

— Ще ги намеря — каза Джеймс и извади снимката на Грейс от джоба си. — Някъде да си виждала тази млада жена?

Г-жа Фаулър поклати глава.

— Коя е тя?

— Няма значение — отвърна Джеймс с облекчение. — Ако разбера нещо, ще те известя.

Той слезе по стръмните стълби и излезе на уличката.

Шофьорът Уайт, го погледна въпросително, но Джеймс не му обърна внимание. Тръгна бавно към Бъркли Скуеър, изцяло погълнат от мислите си. Изведнъж пред него изникна още един проблем.

Какво се бе случило с Джули Брюър?

Спря едно такси.

— Съмърсет Хаус, — каза той на шофьора и седна отзад. Лицето му беше мрачно, а в очите му се четеше тревога.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Генерал-майор, сър Хю Франклин Стюард, отличен с орден за специални бойни заслуги, главен комендант и началник на полицията в областта, се занимаваше с розите, когато му съобщиха, че е пристигнал инспектор Джеймс.

Хю, висок, белокос мъж към седемдесетте, въздъхна със съжаление и каза, че идва след минута. Винаги някой се тревожи за нещо, помисли си той. Като че ли няма никакво спокойствие в днешно време. Какво ли по дяволите иска този човек? Сигурно идва по личен, а не по служебен въпрос. Джеймс нямаше право да контактува пряко с началника на полицията по служебни въпроси, трябваше да мине по канален ред.

Хю остави ножицата за подрязване, огледа подредените-редици розови храсти и бавно се запъти към огромната къща, която бе станала твърде голяма за него, откакто изгуби тримата си сина във войната, а дъщеря му скоро щеше да се омъжва.

Испектор Джеймс чакаше в антрето. Изглеждаше притеснен и бе застанал мирно под красивата глава на един тигър, застрелян от сър Хю преди около четиридесет години в провинция Бенгалия.

— Добро утро, Джеймс — каза сър Хю и кимна приятелски. — Напоследък не съм те виждал. Май за първи път идваш тук?

— Да, сър — каза Джеймс, като гледаше също така притеснено, както и се чувстваше.

— Един стар, хубав дом, но вече много голям за нас, а и данъците са доста високи. Ще трябва да помислим за нещо по-малко, но трудно ще го открием, а и розите ще ми липсват. Видя ли ги като идваше по пътечката?

— Да, сър, много са хубави.

Хю грейна.

— Наистина, не са лоши — отвърна той. — Султаните на Занзибар и лейди Ештаунс може би са най-хубавите, макар че полковник Харисън е уверен, че има нещо, с което може да ме изненада. Не си виждал розите му, нали?

Джеймс се отпусна на другия крак и отвърна, че не е.

Хю му хвърли бегъл поглед, усети се, че Джеймс явно не е дошъл да обсъжда рози и въздъхна.

— Стига сме говорили за рози — каза той, сложи ръка върху рамото на Джеймс и го заведе в кабинета си — уютна стая, пълна с книги, цветя и ловни трофеи. — Понякога дотягам на хората, когато стане въпрос за рози. Седни и се чувствай като у дома си. — Погледна инкрустиралия часовник върху полицата на камината и видя, че минава шест. — Няма да е лошо да пийнем по нещо — продължи той и извади една бутилка уиски от чекмеджета в бюрото си. — По това време не е за уиски, но мисля, че за случая си заслужава, нали? Първото ти посещение, а?

Джеймс се изкашля. Оценяваше жеста на сър Хю да го накара да се почувства удобно, но искаше най-сетне да поговорят по същество. — За мен не, сър — каза той притеснено. — Все пак благодаря ви. Аз, аз искам да обсъдя с вас един важен въпрос…

— Глупости — каза Хю, докато наливаше доста голямо количество уиски в две чаши, които също бе извадил от бюрото. — Притеснен си като млада невеста, Джеймс. Хайде, глътни това и се успокой. Няма защо да се плашиш от мен. Аз например много повече се страхувах от моя военен устав, отколкото от някой посетил ме генерал.

Скованата физиономия на Джеймс не се отпусна. Той взе уискито, но го остави на бюрото.

— Благодаря ви, сър, може би след малко — каза той. — Дойдох тук, защото смятам, че трябва да се посъветвам първо с вас.

Става дума за служебен въпрос, сър.

Сър Хю се отпусна в мекото кожено кресло зад бюрото.

— Но, Джеймс, защо не вървим тогава по каналния ред? Не трябва ли първо да докладваш в Главния участък или вече си го направил?

— Не, сър — отвърна Джеймс. — Знам, че е необичайно, но и обстоятелствата са необичайни. Може би трябва да приемете този разговор за неофициален. Много се нуждая от съвета ви.

Хю потри брадичката си и погледна към тавана. Представи си един вбесен директор в Главната полиция.

— Не знам какво да кажа, Джеймс — отвърна той. — Няма ли да е по-добре да направиш една докладна записка? Може да ни спести много неприятности по-късно. На началника няма да му хареса много, че си идвал направо при мен.

— Знам, сър — отвърна упорито Джеймс — но аз наистина смятам, че на този етап вие сте единственият човек, който може да помогне. Става дума за нещо, което засяга Военното разузнаване.

Хю трепна.

— Какво по дяволите искаш да кажеш?

— Може би ще е по-добре да започна от самото начало, господине. В края на краищата, така ще спестим повече време.

— Добре, започвай. Ако искаш, можеш и да си запалиш цигара. Наистина искам да се отпуснеш малко. Не хапя. — Хю се ухили и поклати глава, като видя, че Джеймс не се променя. — Хайде, разкажи ми всичко.

— Преди два дни, сър — започна Джеймс, — т.е. на 18 август, на Роджърс (той е помощникът ми, ако си спомняте) му телефонираха от Клуба за голф. Секретарят съобщи, че някой е нахълтал и оттам са изчезнали някои вещи.

Хю се намръщи.

— Но аз знам за това. Каква връзка, по дяволите, може да има такова дребно нещо с Военното разузнаване.

— Историята е малко дълга и заплетена, сър — каза Джеймс. — Ако ми дадете възможност да я разкажа, ще се опитам да не ви задържам много.

— Искаш да кажеш да не те прекъсвам? — отвърна Хю с усмивка.

— Добре продължавай, Джеймс. Обещавам да не си отварям повече устата.

— Благодаря, сър — каза Джеймс, като си играеше с мустака. — Та значи, Роджърс се огледал наоколо и от отпечатъци от стъпки и други следи по земята разбрал какво се е случило. Той е много добър в това отношение и аз с основание вярвам, че преценката му е била правилна.

Хю отпи малко уиски и кимна. Все още не проявяваше особен интерес, но слушаше по-внимателно.

— Вероятно — продължи Джеймс, — на 17 вечерта непознати мъж и жена са пристигнали на гарата край игрището за голф. Никой не ги е видял, но следите им може лесно да се проследят от гарата. На половината по стръмния склон са се скрили в един храст. Секретарят ми каза, че е работил до късно и те сигурно са се скрили от него, когато той е тръгнал към гарата, за да хване влака за вкъщи. След като той си отишъл, тези двамата се доближили до празния клуб, мъжът счупил едно стъкло и влязъл. Отишъл до входната врата, за да пусне жената, но по една или друга причина, тя избягала. Мъжът тръгнал след нея и изглежда, че са прекарали нощта в трапа на четвъртата площадка. По-късно, вероятно рано сутринта, жената се върнала в клуба сама. Между откраднатите вещи има и носилка. Фактът, че Роджърс не е открил други отпечатъци от мъжа след влизането му в трапа, показва, че сигурно му се е случило нещо и жената го е довлякла до гората на носилката. Аз самият бях на игрището и открих следи, които потвърждават тази теория. Роджърс също е убеден, че именно това се е случило.

— Това момче Роджърс изглежда е умен полицай — отбеляза той. — От дълго време ли е с теб?

— Около две години, сър — отвърна кратко Джеймс. Искаше да продължи с историята. — Роджърс предложил на секретаря да претърсят гората и той се съгласил. Заедно с г-н Малкълм, който бил с тях, тъкмо се канели да тръгнат към гората, когато видели една млада жена, облечена в екип за голф, която се появила на върха на склона на четвъртата площадка и погледнала към тях.

Отначало това не им направило никакво впечатление, но в момента, в който тя ги видяла, побягнала в обратна посока.

— За да ги отклони от гората, а? — каза Хю, доволен, че се бе сетил за това.

— Възможно е, но Роджърс решил, че е по-добре да хване питомното, отколкото да хукне да гони дивото. (Извинете ме, сър, не искам да кажа нищо двусмислено.) Момичето бягало бързо и той й извикал да спре, но тя продължила и се скрила от погледа му. Когато отново хванал следите й, е изненада я видял да играе голф с г-н Ричард Крейн.

Хю подскочи и се изправи от стола си, целият напрегнат. — С Крейн? Сигурен ли си? — Сега вече беше напълно заинтригуван и продължи: — Тогава, коя, по дяволите, е била тя?

— И това ще ви кажа — каза Джеймс, без да желае да избързва.

— Разбира се, след като Роджърс видял, че г-н Крейн познава младата дама, разбрал, че е сбъркал и почакал да дойдат секретаря и г-н Малкълм. Те повели разговора.

Хю отново отпи от уискито.

— Продължавай, човече, продължавай — каза той малко нетърпеливо.

— Г-н Крейн представил дамата като г-жа Джули Брюър, която както научих по-късно от него, е омъжената му сестра.

Хю вдигна вежди.

— Така ли ти каза? Не знаех, че има сестра.

— Г-н Крейн казал, че му е сестра, сър — отвърна тихо Джеймс. — После обяснил, че е глуха и въпреки, че може да разбира по устните, явно не е чула Роджърс. Затова той повярвал на думите му и се извинил.

— От тона на гласа ти разбирам, че Роджърс не е трябвало да повярва. На къде биеш? — попита Хю намръщето.

— Ако ми позволите, след миг ще стигна и до това, сър — отвърна Джеймс. — Г-н Крейн още си позволил да каже, че видял някакъв млад мъж да се промъква през игрището и го описал подробно. Роджърс веднага тръгнал в дадената посока, но не открил и следа от него.

— Има ли още много — попита Хю, като погледна часовника.

— Няма да ви задържа дълго, сър — каза Роджърс толкова тихо и сериозно, че Хю отново го погледна с интерес. — Роджърс ми докладва всичко с подробности и аз реших да посетя Крейн.

— За какво, по дяволите?

— Не повярвах напълно на обяснението на г-н Крейн за младата дама — отвърна Джеймс, като избегна погледа на Хю.

— Боже мой! — промърмори той, овладя се и леко тропна с чашата си с уиски по бюрото. — Добре, продължавай. Не повярва на обяснението на г-н Крейн — и какво направи?

— Така се случи, че когато отидох, г-н Крейн беше излязъл, сър, но аз проведох кратък разговор с младата дама, която твърдеше, че е г-жа Брюър. Не ми вдъхна много доверие, затова поисках картата й за самоличност.

— Малко си прекалил, Джеймс, а?

— Държах се много тактично, сър — каза Джеймс убедително, — но не вярвах, че младата дама е г-жа Бюър. Помислих, че може да е замесена с кражбата в клуба и че г-н Крейн й бе дал убежище, така да се каже.

— За първи път в живота си чувам такива глупости — възкликна Хю и почервеня. — Преди да кажеш още нещо за г-н Крейн, искам да знаеш, че ми е личен приятел и аз много го харесвам. Той е чудесно момче и ще ти кажа нещо, което искам за сега да се запази в тайна — ще ми става зет. Така че внимавай какво говориш и, престани да си измисляш абсурдни теории.

Настъпи тягостно мълчание. Джеймс погледна Хю с тъпо изумление.

— Ваш зет, сър? — повтори той замаяно. — Не знаех…

— Разбира се, че няма да знаещ. Никой още не знае. Искат да не се разбира до обявяването на годежа. Не ме питай защо. Днешните хора са пълни със странни идеи. Във всеки случай Ричард ще ми стане зет след около шест месеца и от него ще излезе един чудесен зет и съпруг. Знаеш заслугите му от войната?

Джеймс започна да върти мустака си.

— Да, сър — каза той унило. Размърда дългите си, слаби крака, почеса се по брадичката и започна да гледа във всички посоки, само не и в сър Хю.

— Хайде, човече, продължавай с историята си. Дотук си забъркал голяма каша. Трябва да говоря по този въпрос с г-н Крейн — да се извиня на сестра му — каза сър Хю намръщено. — За бога, не ми казвай, че още си заплел нещата.

— Не мисля така, сър — отговори Джеймс. — Сега не знам как да ви го кажа, като знам за дъщеря ви…

— Защо да не знаеш? Разбира се, ако не си… Добре, продължавай. Сега мога да чуя и най-лошото.

— Сър, позволих си да взема отпечатъците на младата дама.

Хю простена.

— Скъпи човече… — започна той, но Джеймс избърза да го прекъсне.

— Направих го много тактично. Убедих я да разгледа часовника ми и така и взех отпечатъците. Сигурен съм, че тя не разбра за какво го направих, но изглежда г-н Крейн, който присъстваше, се е досетил. Изпратих часовника в Главния участък, за да проверят отпечатъците.

— И таз хубава — каза Хю, като стана и започна да крачи из стаята. — За пръв път чувам подобно нещо. Чудо е, че г-н Крейн още не е идвал при мен. Кога казваш се е случило това?

— Вчера сутринта, сър — отвърна Джеймс и се изкашля. Почуди се какво ли щеше да каже Хю като научи цялата история. Джеймс усети как по носа му потича струйка пот, извади кърпичка и попи лицето си.

— Не бяха регистрирани, сър — продължи той тихо.

— Разбира се, че не са били — отвърна ядосано Хю. — Веднага можах да ти го кажа.

— Но затова имаше причина, сър — каза Джеймс. — Часовникът беше обработен. Отпечатъците на младата дама бяха сменени с тези на моята дъщеря. Естествено, те не бяха регистрирани. Хю премигна.

— Дъщеря ти? Как се забърка тя в цялата история?

— По едно време, преди три-четири месеца, сър, съжалявам, че трябва да го кажа, г-н Крейн и дъщеря ми бяха доста близки. Предполагам, че е убедил Дафни да изтрие отпечатъците и да ги смени с нейните.

Настъпи дълга пауза, после Хю каза с приглушен глас:

— Надявам се, че осъзнаваш какво казваш.

— За съжаление да, сър — отвърна мрачно Джеймс. — Опитах се да убедя Дафни да каже истината, но тя отрече всичко и въпреки това отпечатъците й са върху часовника.

— Това въобще не ме интересува. Нямаш право да твърдиш, че г-н Крейн е убедил дъщеря ти да направи подобно нещо — каза Хю в яда си. — Обвиняваш го в нещо много сериозно, Джеймс.

— Мисля, че г-н Крейн е бил много загрижен отпечатъците на младата дама, представила се като г-жа Брюър, да не бъдат проверени, за да не се разбере истинската й самоличност. Сигурен съм, че г-н Крейн, по причини известни само на него, е подслонил тази млада жена. Бях в Съмърсет Хаус, сър и се оказа, че той няма сестра. Проверих данните за семейството му.

Хю изведнъж се отпусна на стола. Заслужаваше си човек да види лицето му.

— Но това наистина е невероятно — каза той. — Ако не му е сестра, тогава коя, по дяволите, е тя?

— Предполагам, че сте видели секретния доклад за Кушман, който пристигна вчера, сър?

Хю погледна изумено.

— Разбира се, че го видях. Какво, по дяволите…?

— Спомняте си, че този Кушман е видян за последен път в компанията на една жена, индентифицирана като Грейс Кларк, излязла от затвора и търсена за кражба? Хю кимна.

— Мисля, че младата дама у г-н Крейн е Грейс Кларк — каза Джеймс и се подготви за избухването на буря.

— Ти не си с всичкия си — каза Хю, като стисна ръцете си в юмруци и погледна яростно Джеймс. — Казваш, че тя… но, по дяволите, току що ми каза, че се казва Джули Брюър и че си видял картата й за самоличност.

— Джули Брюър е проститутка, сър — отвърна бавно Джеймс. — Проучих някои неща и разбрах, че г-н Крейн е поддържал връзка с нея. Тя е изчезнала, но мисля, че той се е сдобил с картата й за самоличност и я е дал на Грейс Кларк.

— Какъв отвратителен намек — каза Хю, вече разгневен. Мисля, че прекали. Честно казано, не вярвам на нито една твоя дума. Трябва да говоря с началника ти за теб. Единственото обяснение е, че сигурно губиш разсъдъка си и не знаеш какво говориш. Как се осмеляваш да кажеш, че г-н Крейн има връзка с проститутка!

— Наистина съжалявам, сър — отвърна Джеймс, пребледнял, но непоколебим. — Имам всички необходими доказателства, иначе не бих направил подобно изявление.

— Не ти вярвам! — извика Хю. — И не искам да слушам повече за това. Връщай се веднага в участъка си. Ще реша този въпрос с началника ти.

Джеймс се изправи. Застана пред Хю и го погледна право в очите.

— Има още нещо, сър — каза той спокойно, — и приключвам. Роджърс е изчезнал. Излезе снощи и предполагам, че е отишъл до къщата на Крейн. Оттогава никой не го е виждал. Правя си сам заключения. Грейс Кларк е видяна с Едуин Кушман. Сега тя е у г-н Крейн. Кушман също може да е там. Той е опасен. Ако Роджърс го е открил, той може… Звучи драматично, знам, но може да е убил Роджърс. Погледнете досието му, сър. Той е убиец. Нещо се е случило с Роджърс. Затова дойдох при вас. Сега вие поемате отговорността, сър. Чакам заповедите ви. Какво да правя?