Да повярваш на лисица

СЕДМА ГЛАВА

„Не ме занимавай с нищо. Оправяй се сама“, бе казал Елис и Грейс пое тази, отговорност без колебание.

Нещо в Елис я впечатляваше. Тя знаеше, че той не е обикновен човек, въпреки подлото му, хитро лице и окъсаните дрехи. Жестокостта му го издигаше над сивата маса и според Грейс това го причисляваше към управляващата класа, към която тя винаги бе изпитвала страхопочитание и уважение. Внезапното му рухване, страхът му от болката и сегашната му безпомощност бяха събудили нейното състрадание и тя чувстваше, че не може да го изостави. Казваше си, че му е задължена — той й бе помогнал, сега тя трябваше да му помогне. Знаеше, че ако беше на негово място, той нямаше да прояви никаква милост, но това нямаше никакво значение. Тя не би могла да очаква друго отношение. Думите й, че никой не се бе държал внимателно с нея, бяха самата истина. Само с едно изстрадано изречение бе разказала историята на своя минал живот.

Никой никога не бе я искал. Майка й, Люси, необуздана и невъзпитана, се омъжила на седемнадесет години за мъж с двадесет години по-възрастен от нея. Била хубавичка, без всякакъв морал и имала слабост към мъжете. Омъжила се за Джордж Кларк, мрачен, ограничен стрелочник, когато открила, че е бременна. Баща на нероденото дете можел да бъде всеки от десетината мъже, с които тя бе имала връзки. Все пак се надявала, че ще съумее да заблуди Джордж Кларк, че детето е негово, но Кларк не бил чак такъв глупак. Той осигурил дом за детето, Грейс, когато то се родило, но не пропуснал да й напомни, че е „паднала жена“. А Люси не можела да понася детето, което растяло самотно, нещастно и необичано от никого.

След десет години на Люси й втръснало от непрестанните натяквания на Кларк и избягала с някакъв преуспяващ букмейкър. Вбесеният Кларк излял злобата си върху Грейс. Тогава тя била мършаво, бледо десетгодишно момиченце и се оправяла доколкото можела с домакинската работа в малката къща, ходела в местното общинско училище и живеела в ужас от втория си баща, който я биел с камшика си всяка седмица за греховете на майка й.

На шестнадесет години Грейс започнала да работи като машинописка в една печатница, недалеч от дома си. Въпреки че, след като станала на петнадесет години, баща й престанал да я бие, тя все още се страхувала от него. Не й позволявал да излиза вечер след осем часа, да има приятел, а и тя не се сприятелила с други момичета.

На осемнадесет години печелела по две лири седмично като стенограф-машинописка на местния счетоводител, но с избухването на войната тя оставила работата си и, без да се съветва с баща си, се записала в Помощните женски военновъздушни сили като санитарка.

Колкото и да е странно, това нейно решение зарадвало Кларк, който като ревностен член на Британската гражданска армия, бил обладан от патриотични подбуди. Изведнъж започнал да се гордее с дъщеря си, и Грейс, зажадняла за малко внимание, забравила старите си страхове.

Когато си идваше в отпуск, Кларк я водеше облечена в униформа навсякъде, представяше я на приятелите си и се кълнеше, че тя избягала, за да се запише в силите.

— Крушката не пада по-далеч от дървото — обичаше да казва той, ухилен до уши. — Ето какво излезе от нея. Като малка я пердашех, а вижте я сега. Добро момиче излезе и аз се гордея с нея. Сами виждате. Какво беше майка й! Лошите наследствени черти не пречат, ако я възпиташ както трябва и точно това направих аз.

После изведнъж Кларк получи сърдечен удар и лекарят го предупреди, че следващият удар може да се окаже фатален. Кларк трудно можеше да понесе тази смъртна присъда, стана мрачен и страхлив. Изпрати до Грейс едно дълго истерично писмо, като й заповядваше да се върне у дома. Дадоха й седемдневен отпуск и когато тя си дойде, завари Кларк на легло, беше го страх дори да диша.

Грейс беше придобила умения на болногледачка и веднага се захвана да му създава удобства, да го окуражава и да се суети около него. Грижеше се за къщата, пазаруваше и с големи икономии едва успяваше да се справя с оскъдните му спестявания.

На седмия ден Кларк не искаше и да чуе тя да се върне в частта си. Отказаха й продължаване на отпуската. От санитари имаше нужда, а и Кларк не се намираше в тежко състояние. Но той не можеше да понесе мисълта, че ще остане сам, и накара Грейс да дезертира. Той така умело я скри в къщата, че когато я потърсиха, не я откриха.

Грейс беше ужасена и когато се опита да убеди Кларк да я остави да се предаде, той забрави за болестта си и отново прибягна до камшика.

Грейс не можеше нито да излиза, нито дори да се показва на прозореца, и прекара три неспокойни седмици с Кларк, който я караше да прави всичко за него и не си мръдваше пръста да си помогне сам. Страхът му от смъртта се превърна в горчивина и раздразнителност и той отново изливаше омразата към жена си върху Грейс.

Една нощ по време на въздушно нападение точно върху къщата падна бомба, която уби Кларк, а Грейс изхвърли на улицата. Тя се възстанови в болница, но остана с пробити тъпанчета, обградена с непроницаемата тишина на враждебния свят, в който беше живяла деветнадесет години.

На улицата имаше няколко нещастни случая и, съзнавайки в какво положение се намира, Грейс се направи, че е загубила паметта си и не знае коя е.

Изпратиха я в дом, в който я научиха да чете по устните, докато властите се опитваха да научат името и произхода и. Веднага щом състоянието й се подобри и се научи да се справя с четенето на устни, Грейс избяга от този дом от страх да не открият, че е дезертирала.

Гладът я принуди да краде. Арестуваха я, осъдиха я за първи път, после я освободиха условно, докато съберат сведения за нея. Тя отново избяга и гладът отново я принуди да краде. Пак я арестуваха и я изпратиха пред един уморен и раздразнителен съдия, който веднага я прати в затвора.

Освободиха я след изтичане на присъдата и тя се регистрира в Лигата на приятелите на глухонемите, но не получи помощ от тях и, ако не беше Елис, сега отново щеше да е в затвора.

Не можеше да си позволи да мисли за бъдещето. Елис беше безпомощен, почти в безсъзнание. Беше поела голяма отговорност. Трябваше да намери къде да се скрият, място, където полицията нямаше да ги открие, когато тръгне да ги търси.

Наведе се над Елис, докосна лицето му. Кожата му беше суха и гореща, той промълви нещо неспокойно и отвърна глава.

Тя внимателно пребърка джобовете му, като се надяваше да открие кой е той. Разбра от картата му за самоличност, че се казва Дейвид Елис и че живее на Ръсъл Корт Мийс. Освен картата нямаше други документи, само девет шилинга и шест пенса в джобовете на панталона му.

Докато опипваше дрехите му, разбра, че бяха мокри — дори изцапаната му риза беше влажна. Тя се изправи и погледна намръщено към игрището, докато мислеше. Трябваше да свали мокрите неща от него, иначе щеше да хване пневмония. Усети, че и собствената й пола и палто са влажни и тя се ужаси при мисълта, че и тя може да се разболее.

Трябваше да се върне до клуба и да намери сухи дрехи и за двамата. Едвам успя да изтегли носилката по-навътре в гората и завърза кърпичката си на едно близко дърво, за да отбележи мястото, в случай че стане нещо непредвидено и тя трябва да го открие бързо.

Докосна ръката му.

— Отивам до клуба. Няма да се бавя — но той явно не разбра какво му каза.

— По-скоро ще умра, отколкото да се оставя да ме хванат — смотолеви той. — Няма да викаш доктор.

— Няма да умреш — повтори тя, като й се искаше да бъде толкова уверена, колкото се опитваше да изглежда.

Извади часовника му от портфейла и видя, че е осем без петнадесет. Трябваше да побърза, въпреки че беше сигурна, че никой нямаше да се появи на игрището преди девет часа.

Голфът е игра за богатите, разсъждаваше тя, а богатите не стават толкова рано, за да играят. Въпреки това прекоси бързо игрището, като се оглеждаше внимателно за всякакви признаци на живот, но не видя никого и пристигна в клуба задъхана, но спокойна. Мина през входната врата, която беше оставила незаключена, и отиде до женската съблекалня в другия район на коридора. Внимателно отвори вратата и погледна вътре. Стаята беше малка и тъмна. По стените имаше дървени шкафчета, а в средата й един ред умивалници. Тя влезе и затвори вратата.

Погледна се в дългото огледало над умивалниците и се разочарова. Беше мръсна и размъкната, със заплетена и увиснала над бялото й лице коса. Съблече палтото и блузата си и пусна една чешма.

Водата беше студена, но действаше освежаващо и Грейс се почувствува по-добре, след като изтърка до почервеняване кожата си с кърпата, която намери окачена зад вратата. Извади гребен от чантата си и се среса, като се скубеше нетърпеливо.

Доста набързо оправи външния си вид, но нямаше време за губене. Жадуваше за чаша чай и, след като нагласи косата си, изтича до кухнята и сложи чайника с вода.

Върна се в дамската съблекалня с дълга отвертка, която намери в кухнята. Отвори със сила едно гардеробче, но не намери нищо освен чанта със стикове и отвори друго. Преди да открие това, което й трябваше, счупи десетина шкафчета, а времето минаваше.

Тя трескаво свали мократа си пола и си сложи светлата пола от туид, която откри в едно от гардеробчетата. Останалите дрехи, които облече, бяха вълнен пуловер, непромокаем жакет и тъмносиня барета. След като се повъртя още малко, тя намери чифт обувки с подновени подметки, които й станаха, и накрая застана пред огледалото, за да види крайния резултат.

Да, сега изглеждаше по-добре, почти привлекателна. Усмихна се, възбудена от новите дрехи и променения си външен вид. Нави на руло старите си дрехи и отиде с тях до кухнята, където водата в чайника вече вреше.

Тя направи чай, отряза си няколко филии хляб и ги намаза с масло и, докато ядеше, събра останалата в хладилника храна.

Чаят я ободри и тя почувствува, че не бяха изпаднали в толкова отчайващо положение, както си мислеше отначало. Може би полицията нямаше да дойде, пък ако дойдеше, може би нямаше да се сети да ги търси на игрището.

Сега трябваше да вземе някакви дрехи за Елис и, като излезе от кухнята, отиде до мъжката съблекалня.

Стаята беше много по-голяма от тази на жените. Шкафчетата заемаха почти цялото пространство и Грейс отново се нахвърли с отверката си върху тесните дървени врати.

Имаше късмет, че откри пуловер и чифт фланелени панталони още в първото шкафче и кожен жакет в следващото. В третото намери чифт обувки, които според нея щяха да станат на Елис, и два чифта къси чорапи.

Събра всичко на един вързоп, искаше й се да намери и палто. Спря се за да огледа стаята; изведнъж сърцето й се сви, спря за един ужасяващ миг и после така силно затупка, че тя едвам можеше да си поеме дъх.

На другия край на стаята, на дървен стол с облегалка, седеше млад мъж в яркожълт пуловер, безупречни фланелени панталони и бледожълта риза. Сламената му коса беше гъста, добре пригладена и блестеше като мед. Пълното му, но определено красиво лице, имаше тъмен загар. В дългите си дебели пръсти държеше желязна пръчка за голф и наблюдаваше Грейс с най-изумителните зелени очи, които тя беше виждала.

ОСМА ГЛАВА

Грейс стоеше закована на мястото си, втренчена глупаво в младия човек, изплашена като заек.

— Не мисля, че секретарят би одобрил влизането на жени в тази стая, — каза младият мъж и се усмихна. Усмивката му беше приятна и очарователна, но Грейс беше твърде уплашена, за да я оцени. — И съм сигурен, че ще получи пристъп като види щетите, които нанесе.

Тя нямаше какво да каже.

— Съжалявам, че така те изплаших — продължи младият човек.

Той вдигна стика си за голф, погледна лъскавата стоманена глава, бавно го завъртя между пръстите си.

— Ти също ме стресна.

Той бързо я погледна.

— Не си спомням да съм те виждал тук преди. Нов член ли си?

Тя мислеше единствено за Елис. Беше се хванала в капан, но Елис не трябваше да страда заради, нейната глупост. Какво щеше да стане с него, когато нея я отведат. „По-скоро ще умра, отколкото да се оставя да ме хванат“, бе казал той и тя знаеше, че говореше сериозно. Но тя не можеше да се остави да я отведат при мисълта, че той беше на открито в гората, болен, почти изгубил съзнание, сам.

В клуба нямаше никой друг освен този човек. Ако можеше с хитрост да го убеди да я пусне, всичко щеше да е наред, поне засега, но как да постъпи? Той изглеждаше безобиден, озадачен, може би любопитен, но безобиден. Безсмислено беше да се опитва да бяга. Той сигурно можеше да бяга много по-бързо и освен това беше як. През главата й мина дори отчаяната мисъл да го удари по главата, но знаеше, че е глупаво да опитва подобно нещо с такъв човек.

— Не — каза тя, — не съм член.

— Така си и мислех — каза младият човек. — Май че си взела панталоните на Уитуърд. От всичките членове на този мрачен клуб, Уитуърд ще вдигне най-голяма врява. Разбира се, ти няма откъде да знаеш това, но наистина не трябва да ги взимаш. После ще ни надуе главите. Няма ли да е по-добре да ги върнеш?

— Трябват ми — погледът й стана навъсен и упорит.

— Също и на бедния Уитуърд — отвърна младият човек с усмивка. — Без панталоните си той ще загуби всякакъв морал.

Той я огледа замислено.

— Май че си с полата на Криси Тейлър. Мило момиченце, нямаш ли малко такт? Криси ще побеснее. Тя е от типа хора, които сипят големи заплахи.

Той остави стика и се изправи.

— Става доста интересно. Сигурно няма и да се представиш?

Грейс отстъпи крачка назад, но не продума.

— Не бих искал да се страхуваш от мен, — продължи младият мъж. — Няма за какво да се страхуваш. Няма да ти навредя. Предполагам, че си изпаднала в беда. Но знаеш ли, много е глупаво да задигаш чужди дрехи. На хората няма да им е приятно, а освен това и полицията… — Той се усмихна окуражително. — Самият аз не обичам полицаите, но ще ги извикат, ако направиш някоя глупост.

Той се беше изправил и изглеждаше много висок (Грейс реши, че е над един осемдесет и пет), но не пристъпваше към нея, за да не я изплаши. Погледна кожения жакет, панталоните, пуловера и обувките, които Грейс държеше в ръка.

— Има ли някой с теб — попита той уж между другото, но зелените му очи сега бяха напрегнати.

Наведе се, за да вземе отново стика. Тя замълча.

Настъпи дълга пауза, през която той явно мислеше как да постъпи. Грейс го наблюдаваше, готова да побегне, ако се приближи до нея, сърцето й биеше силно, ужас сковаваше мисълта й.

— Явно има, — каза той накрая, отговаряйки си сам. — Къде е той?

— Няма никой, — отрече Грейс упорито. — Искам да ги продам.

— Тогава бъди добро момиче и ги върни. Ще ти дам малко пари, ако си толкова закъсала. Сега бъди разумна и ги върни.

Тя го гледаше втренчено и не можеше да повярва, че правилно бе разчела думите по устните му.

— Хайде, върни ги, — настояваше той. — Не можеш да си представиш каква суматоха ще настане, ако не го направиш. Ще ти дам пари. Няма смисъл да се забъркваш с полицията.

Искаше й се да върне дрехите, но като си спомни за мокрото сако на Елис, реши, че трябва да ги задържи. Той трябваше да се преоблече или щеше да хване пневмония.

— Остави ме на мира — отвърна тя яростно. — Няма да навредя на никого. Защо не си гледаш работата?

Младият мъж се намръщи, сви устни. Почервеня и се смути.

— Може би си права. Всъщност, какво ме интересува какво правиш. Не съм от типа на загрижените общественици. Не ме е грижа какво става с чуждите вещи, дори с моите, но за твое добро те съветвам да върнеш всичко.

Той я погледна, после изведнъж вдигна рамене.

— Е, прави каквото искаш. Няма да се меся. Но не подценявай полицията. Накрая ще те хванат, бъди сигурна.

Извади връзка ключове от джоба на панталоните си, отвори с един от тях съседното шкафче, извади от там чанта със стикове.

— Е, аз изчезвам — продължи той. — На твое място бих оставил всичко и също бих изчезнал.

Той метна чантата през рамо и се приближи към нея. Грейс отстъпи, но той се отправи към вратата.

— Секретарят идва в девет часа — каза той, когато отваряше вратата. — По това време няма да съм тук. Ако ме попитат нещо, ще кажа, че нищо не знам. Разбра ли?

Той я погледна и се усмихна.

— Довиждане.

Излезе от съблекалнята и затвори вратата след себе си.

Грейс остана неподвижна, невярваща, че той си бе отишъл. Беше ужасно объркана и не чуваше отдалечаващите се стъпки. Почака, стиснала вързопа с дрехите, а ударите на сърцето й бавно се успокояваха.

Тя отново го видя през прозореца. Той крачеше към първата площадка, с едната ръка в джоба, леко отегчен и равнодушен.

Видя го как избра една топка, постави я на купчинката и извади един дървен стик от чантата.

Пристъпи към топката, докосна със стика пръстта зад нея и замахна. Изпълни удара си без усилие, главата на стика удари топката под прав ъгъл. Топката излетя, леко кривна наляво, после изправи траекторията си. Грейс наблюдаваше малката бяла сфера, ярко открояващата се на фона на синьото небе. Тя летя дълго, после се снижи рязко и падна на земята, потъркаля се малко, преди да спре на няколко метра от площадката около дупката.

Младият мъж пусна етика в чантата и тръгна след топката. Не погледна назад към клуба, а тръгна в обратна посока — към гората, където тя бе оставила Елис. Тя не помръдна преди той да стигне до топката и да я вкара с отсечен удар.

След като той се спусна надолу към втората купчинка, Грейс излетя от стаята, грабна храната, която беше оставила върху кухненската маса и изтича към вратата.

След малко тя вече тичаше през игрището към гората. След двадесетина метра видя бялата кърпичка, която беше завързала за дървото. Почуди се дали младият мъж я беше забелязъл (предположи, че я е видял) и дали се е досетил какво означава.

Бе толкова изплашена и разтревожена, че бе провалила шанса им за бягство, че странното поведение на младия мъж не я озадачи. Сега за нея беше важно, че временно се бяха измъкнали, че се бе отървала толкова лесно от едно почти безизходно положение.

Тя стигна до гората, захвърли багажа на земята и изтича към Елис.

Той я погледна безизразно.

— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Донесох ти дрехи. Как се чувстваш?

Устните му изричаха думи, които тя не можеше да разчете. Говореше й на немски, умът му беше разстроен. Тя озадачено гледаше движещите се устни.

— Нищо не разбирам — каза тя, като коленичи край него. — Какво се опитваш да кажеш?

Той се намръщи, затвори очи и остана да лежи неподвижно и отпуснато.

Тя съзнаваше, че времето минава. Погледна часовника му — беше почти осем и половина. Трябваше да побърза. Ако не намери къде да се скрият до половин час, щяха да ги хванат.

Бързо се изправи на крака, развърза кърпичката и като хвърли отново разтревожен поглед към Елис, влезе в гората. Дърветата растяха нагъсто, къпини, папрати и храсталаци осигуряваха добро прикритие. Шубракът беше толкова гъст, че тя трябваше да върви по добре утъпканите пътеки навътре в гората.

След няколко минути стигна до едно сечище. Там се спря и се огледа. Един до друг лежаха стволовете на две големи дървета, със загнили корени и изсъхнали клони. Това беше удобно място за скривалище и тя се затича към дърветата, развълнувана и задъхана.

Между двете дървета имаше около един метър разстояние, а пространството беше вече покрито от заплетени клони. Тя коленичи и надникна в тесния тунел, образуван от стволовете и покрит от шубрака. Беше почти като в стая и след като се поколеба, тя започна да се провира навътре. Беше мръсно, докато пълзеше, по гърба й се посипаха сухи листа и счупени вейки, но поне беше сухо. С голи ръце тя започна да разширява тунела, събираше сухите листа, отчупнаше изгнилите клони. Знаеше, че за времето, което й оста-паше, нямаше да намери по-добро скривалище. После можеше да измисли нещо друго, но засега това беше добро.

Изпълзя отново на слънчевата светлина, изправи се и се изтупа. Пак се беше изцапала, но жакетът и полата не бяха като старите и евтини дрехи и тя успя да изтупа по-голямата част от праха.

Върна се при Елис и затегни носилката по тясната пътека, която водеше към сечището.

Положи неимоверни усилия, но не спря. Понякога падаше, но отново ставаше и не искаше да се предаде. Най-сетне, без сама да знае как, стигна до сечището. Просна се на земята и изплака с облекчение. Мускулите на ръцете и краката я боляха, ставите й сякаш бяха извадени. Събра сетни сили и успя да довлече носилката до тунела преди отново да се свлече на земята.

Нямаше представа колко време бе лежала в мрака край Елис.

Най-накрая се надигна, седна и запали електрическото фенерче.

В осветеното пространство видя листа, мъх и папрат, вплетени така гъсто, че образуваха плътен покрив над главата им, видя грубите стволове и Елис, който лежеше отпуснат и неподвижен, с лъснало от пот лице и трескаво бленуваше, без да знае какво става.

Тя го настани доколкото можеше удобно, даде му студен чай и отново изпълзя на открито. Знаеше, че ако полицията дойде и види падналите дървени стволове, щеше да потърси и под тях. Нейната задача беше да ги държи надалеч от това място и без колебание тя се върна по пътеката към игрището.

Някакъв далечен часовник удари девет и половина, докато тя се движеше внимателно към клуба, като се придържаше към гората и внимателно се оглеждаше.

Усещаше топлите лъчи на слънцето, а върховете на обувките й се намокриха от обилната роса по тревата. Тя вървеше с лекота с подкованите си обувки.

Мина край трапа, където бяха прекарали нощта и забави ход, усещайки ударите на сърцето си и пресъхналите си устни.

Когато вече клубът се виждаше, тя спря, скри се зад един голям бряст и подозрително заоглежда сградата.

Едно колело беше подпряно на стената на клуба и двама възрастни мъже с каскети и непромокаеми жакети стояха до първата купчинка. Единият от тях размахваше ръцете си и от време на време сочеше към клуба.

Грейс се запита дали говорят за кражбата. Ниският набит мъж, който размахваше ръцете си, изглеждаше развълнуван и тя предположи, че разказваше на другия какво се бе случило.

Изведнъж сърцето й се сви при вида на полицая, който излезе от клуба и се присъедини към двамата мъже. Говореха нещо. Набитият мъж продължи да размахва ръцете си и полицаят го слушаше внимателно.

След няколко минути полицаят започна да обикаля около клуба с наведена глава, като че ли търсеше нещо по земята. Грейс го наблюдаваше изумено. Знаеше, че той търсеше отпечатъци от стъпките и се сети, че сигурно беше оставила следи.

След миг опасенията й се потвърдиха, защото полицаят коленичи и внимателно започна да изследва земята. Двамата играчи на голф се присъединиха към него и изведнъж той се изправи и посочи към гората.

Грейс затаи дъх.

Толкова скоро, помисли си тя. Ако той иде в гората, ще открие Елис и без да се замисли, тя излезе иззад дървото и застана на открито.

Полицаят и двамата играчи погледнаха право към нея. Деляха ги не повече от двеста и педесет метра, но нито един от тях не прояви интерес към нея и тя се сети, че причината беше в това, че беше в екип за голф и на игрището я взеха за играч.

Тя се обърна и започна да бяга, но така, че да могат да я виждат.

Отдалечи се от гората и затича към втората купчинка. След няколко метра погледна назад. Полицаят й махаше; може би й викаше, но, естествено, тя не можеше да го чуе. Продължи да бяга, стигна до втората купчинка и спря, за да погледне отново назад.

Полицаят идваше след нея. Бягаше бързо, с дълги уверени крачки. Двамата играчи препускаха зад него, но той вече беше набрал петдесетина метра преднина.

Грейс с ужас осъзна, че полицаят бяга бързо — много по-ьрзо от Елис, когато се беше опитал да я хване. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запази преднината, която вече имаше и като се сепна, втурна се сляпо по мократа трева, без да знае и да се интересува къде отива, стига само да ги отведе по-далеч от Елис.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Полицаят Джордж Роджърс се подготви, отметна глава назад и спринтира по тревата. Гордееше се със способностите си на добър бегач. За последните три години беше спечелил местните състезания по надбягване на сто и хиляда и петстотин метра и с гордост беше приел двете малки купи, които сега украсяваха полицата над камината в ергейската му квартира.

По-малката му сестра, Емили Роджърс (тя работеше в полицейския участък) твърдеше, че купите са от излъскан калай, а не от сребро, както Джордж Роджърс наивно се заблуждаваше. Освен това тя смяташе, че ако в състезанията можеха да участвуват всички дошли, а не само няколко местни безделници, които се задъхваха от прекомерно пушене или бяха сакати като Джордж, ще получи купите и с два вързани крака. (Доста преувеличено, разбира се, но Емили обичаше да преувеличава.)

Въпреки че Роджърс никога не би го признал открито, той знаеше, че Емили може да го бие при чисто надбягване. В игрите беше по-добра от него и това го измъчваше.

И сега, когато хукна след Грейс, почувства голямо задоволство. За него това отново беше борба между половете и той беше твърдо решен да отмъсти за минали унижения. Той настигаше момичето и при скъсяването на разстоянието успя да различи скъпата кройка на полата и хубавия кожен жакет. Тези две неща веднага оказаха въздействие върху простия ум на Джордж. Той беше възпитан да уважава по-висшата класа. Целият си живот бе прекарал в провинцията, където класовите различия са рязко очертани. От една страна са собствениците, които притежават земята, от другата страна — тези, които я обработват. Джордж се занимаваше с втората класа, неговият шеф, инспекторът, се занимаваше с първата. И докато тези неща минаваха през главата му, крачките му загубиха своята увереност. Тази млада жена, очевидно от висшата класа, ако се съдеше по дрехите й (а по какво друго можеше да съди човек в тези дни?), въпреки че се държеше подозрително, не нарушаваше закона. Нито един закон не забраняваше да тичаш по игрище за голф и изведнъж Джордж се почуди дали не се спускаше стремглаво в една опасна ситуация, която за него можеше да приключи със строго мъмрене. Той си имаше правило никога да не предприема действия срещу някого, който носи риза и вратовръзка или вдъхващ респект костюм, преди да се посъветва с инспектора. Беше амбициозен и много добре знаеше колко лесно един полицейски служител може да провали повишението си, ако се престарае много.

Той продължи да бяга, но хъсът му се беше изпарил. Грейс набра няколко метра преднина, а двамата играчи на голф, които пуфтяха най-отзад, постепенно скъсиха разстоянието между тях и Роджърс.

Колкото повече Роджърс мислеше, че ще си навлече беля, толкова повече му се искаше на хоризонта да се появи високата, величествена фигура на неговия шеф. Само да му бяха заповядали да настигне тази млада жена, щеше да скочи и да я хване за един миг, но мисълта, че поема отговорността да преследва момиче със скъпа пола и снежнобял жакет го обезкуражаваше.

Момичето се олюля и за негов ужас разстоянието помеж-ду им рязко се скъси. Той инстинктивно забави хода си и с облекчение видя как момичето се съвзема и напредва отново. Като я видя как се спъна, хрумна му една идея. Самият той се препъна, тромаво полетя напред с протегнати ръце и се търколи на земята.

Когато двамата играчи, секретарят на клуба и капитанът на отбора, се приближиха, той бавно се надигна.

— Изкълчих си глезена — оправда се той и леко докосна ботуша си. — Ще ми мине след малко.

— По дяволите, тя се измъква — изпуфтя капитанът на отбора, едва поемайки си дъх.

Секретарят на клуба, дебел мъж, който наближаваше шейсетте, нямаше сили да говори, но размаха развълнувано ръцете си след Грейс, когато тя изчезна зад един склон на игрището, като че ли подканваше Роджърс да продължи да я гони.

Роджърс бавно се изправи на крака.

— Ей сега ще ми мине, господа — каза той, разтривайки крака си и отбягвайки укорителните погледи на двамата мъ-же. — Мисля, че няма нищо нередно в това да тръгна след младата дама? — продължи той като ги погледна разтревожено. — Зная, че се държи странно, господа, но няма смисъл да плашим един от членовете на клуба, нали господа?

Секретарят на клуба отново изпуфтя.

— Тя не е член, по дяволите, — каза той, едва поемайки си дъх. — И за какво по дяволите бяга?

— Според мен тя е откраднала тези дрехи — каза мрачно капитанът на клуба. — Тръгни след нея Роджърс. Ние поемаме цялата отговорност.

— Ще я поемете ли господа? — топчестото му лице светна. — Ако има някаква грешка, вие поемате отговорността?

— Разбира се — отвърна секретарят на клуба. — Тръгвай след нея, човече. Ако не внимаваме, ще ни се изплъзне.

— Не се безпокойте, господа — отвърна Роджърс уверено. Това беше съвсем друга работа. Беше получил заповед и вече много добре си знаеше работата. Отговорността не беше негова и ако тази млада госпожица си мислеше, че ще му се изплъзне, жестоко се лъжеше. Не можеше да си представи, че друго момиче може да бяга бързо като Емили. Наистина, тази млада жена беше набрала преднина, но той щеше да я хване.

— Ще я настигна, господа. Следвайте ме колкото можете по-бързо.

Затича се в посоката, която бе поела Грейс, краката му почти не стъпваха по земята.

Но забавянето му струваше скъпо. Загуби Грейс от погледа си. Наляво се извисяваше склон, който завършваше с редица от препятствия. Надясно се откриваше обширно тревно пространство. Явно момичето беше тръгнало наляво и Роджърс уверено се насочи към препятствията.

Междувременно Грейс бе продължила да бяга без да се обръща назад. Тя всеки момент очакваше да усети дългата ръка на закона върху рамото си, но не спираше и продължи да тича с наведена глава, и свити лакти, дишайки тежко. Тя стигна до стръмния склон с препятствията, заобиколи ги и продължи. За нея не съществуваше нищо, освен мисълта, че трябва да бяга и за малко щеше да се бутне във флагчето и едва успя да го заобиколи.

Останала без дъх, тя погледна през рамо. Виждаше само редицата от препятствия, но полицаят можеше да се покаже всеки момент и тя напрегна всичките си сили, за да продължи да бяга.

Когато стигна до върха на следващия склон, тя се спря объркана. Пред нея се намираше открито, голо пространство. На другия край червено флагче, което й махаше предупредително, сигнализираше за наличието на площадка с дупка. Отчаяно се огледа наляво и надясно, но не видя нищо друго освен същото голо пространство. Щяха да я хванат. Ако тръгнеше да бяга по откритата площ, полицаят щеше да я хване и тя изведнъж се предаде и отчаяно се отпусна на мократа трева.

Удължена сянка на мъж се появи върху тревата в краката й. Тя с ужас погледна нагоре, твърде изтощена, за да се опитва да избяга. Над нея стоеше младият мъж в светложълтия пуловер. Беше метнал чантата си за голф през рамо и гледаше Грейс съчувствено с изключителните си зелени очи.

— Май че си забъркала някаква каша — каза той. — Идва един полицай. Видя ли те?

Тя кимна, прекалено изморена и уплашена, за да говори.

— И какво ще правиш сега? Ще се предадеш покорно? Тя го погледна. Да не би да искаше да й помогне?

— Какво мога да направя? — каза тя, като се изправи на крака с усилие.

— Почти нищо, но аз бих могъл…

Младият мъж погледна назад през рамо. Полицаят все още не се виждаше.

— Мисля, че ще направя нещо. Няма да казваш нищо когато дойдат. Остави всичко на мен.

Той я погледна замислено.

— Глуха си, нали?

Грейс усети, че се изчервява.

— Да — каза тя.

— Така си и мислех. Добре, остави всичко на мен. — Отново погледна през рамото си. — Няма да е лошо да знаеш кой съм. Казвам се Ричард Крейн. Живея ей там. — Махна с ръка в далечината към гората, в която Елис беше скрит. — Играеш ли голф?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Ще те науча. Играта не е лоша. Нека отидем до площадката с дупката. Ще поставя и една топка, ако ченгето се усъмни нещо.

Той пусна една топка върху игрището, избра един железен стик и удари топката, като я изпрати към площадката.

— Изглежда лесно, нали? Но не е. Ето, опитай. Пусна друга топка на тревата.

— Не удряй силно, просто завърти стика. Главата му ще свърши останалото.

— Не — запротестира тя, изумено. — Всеки миг ще дойдат. През главата й мина, че този млад мъж може да е луд.

Но зелените очи я принудиха и тя взе стика, усещайки ръцете си отмаляли.

— Застани над топката и когато замахнеш със стика, опитай се да не сгъваш лявата си ръка. Ще удариш топката, ако не поглеждаш нагоре.

С крайчеца на окото си, Грейс видя полицая, който се появи на върха на склона. Поиска да захвърли стика и да побегне, но ръцете на Крейн внезапно стиснаха нейните. Ръцете му бяха хладни, месести, здрави и гъвкави. Тя го погледна умолително.

— Това е единственият ти шанс — каза той. — Завърти стика, дръж главата си надолу и ще удариш топката. Не обръщай внимание на ченгето. Аз ще се оправя с него.

Той отстъпи и нетърпеливо махна на Роджърс да стои настрана.

Без да мисли, тя замахна и удари топката. Топката се издигна, задържа се за малко и падна на петнадесетина метра от площадката.

Крейн се обърна и се усмихна на Роджърс, който го гледаше със зяпнала уста.

— Добър удар за начинаещ, нали? — каза той тихо. — Играеш ли голф, Роджърс?

Роджърс беше смаян. Той погледна изумено Крейн, после Грейс и измърмори, че не играе голф.

— Не знаеш какво си изпуснал — продължи Крейн спокойно. — Това е великолепна игра.

Изведнъж рязко погледна Роджърс, който се почувства още по-неловко.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Роджърс, бракониери ли гониш, какво?

— Не, господине — отвърна той смутено, погдеждайки Грейс. — Младата дама, господине.

Той се огледа и видя секретарят на клуба и капитана на отбора да тичат към тях.

— Тези господа ще обяснят всичко.

Крейн хвана Грейс за ръката.

— Да видим какво става тук — каза той, когато тя срещна погледа му. — Предполагам, че всичко това не е защото забравих да ти платя таксата за игра — и той се засмя, за да покаже, че се шегува. Той изглеждаше спокоен и Грейс се опита да му подражава, въпреки че краката й така трепереха, че едвам стоеше на тях. Те се приближиха към двамата мъже, които рязко спряха, когато видяха Крейн. Роджърс ги последва.

— Добро утро — каза Крейн бодро на секретаря на клуба. — Май тая сутрин си захванал доста трудничко упражнение. Мога ли да ви представя сестра си, госпожа Брюър, която ми е дошла на гости.

Секретарят на клуба, почервенял и задъхан, отвори уста и после рязко я затвори. Опулено погледна Грейс.

— Сестра ти — повтори озадачено капитанът на отбора.

— На гости?

— Не се учудвайте толкова — отвърна Крейн усмихнато. — Не правя нищо нередно като забавлявам сестра си, нали?

— Разбира се — побърза да каже капитанът на отбора. („Сестра му, друг път, помисли си той. Толкова му е сестра, колкото е и на мене. Та тя по-скоро е някоя продавачка и е почти дете. Боже господи. Май попаднахме на деликатно положение. Сигурно е някоя бройка за една нощ. Дали Уест е схванал ситуацията?“)

— Джули — каза Крейн на Грейс. — Това е г-н Малкълм, капитанът на клубния отбор, а онзи господин, който не може да си поеме дъх, е г-н Уест, секретарят на клуба. Господинът в синьо е Джордж Роджърс, който играе в местния отбор по крикет, когато не задържа заслужено някой работник, задигнал заблудил се заек.

Грейс успя да изпише усмивка на скованото си лице. Тримата мъже я гледаха със смесени чувства. Нищо не казаха.

— Госпожа Брюър е глуха — продължи спокойно Крейн. — Чете по устните, но не разбира всичко, което се говори, така че ще ви извини за това, че не я посрещнахте с добре дошла при първото й посещение в клуба.

Уест, секретарят на клуба, се почувства неудобно и промърмори, че се радва да се запознае с госпожа Брюър.

— Въпросът е там, че някой е разбил клуба и е влязъл — каза Малкълм, решен да накара Крейн да се почувства неудобно. (Какъв нахалник, да доведе бройката си на игрището), — и липсват някои неща. Ние видяхме г-жа Брюър на игрището, разбрахме, че не е член и я извикахме. Тя побегна и ние казахме на Роджърс да я последва.

Крейн вдигна вежди.

— Казахте на Роджърс да я последва! — повтори той. — Защо, по дяволите. — Внезапно се намръщи. — Да не искате да кажете, че сестра ми има нещо общо с вашата кражба?

Малкълм, адвокат по професия, изведнъж осъзна, че трябва да се държи внимателно.

— Скъпи приятелю, разбира се, че не — каза той и се засмя. — Просто ни се стори странно, че г-жа Брюър побягна така.

— Не знаех, че е странно човек да тича по игрището — отвърна сухо Крейн и погледна Уест.

— Не си спомням в клубния правилник да има нещо срещу бягане.

— Помисли малко, моля ти се — каза Уест смутено. — Роджърс извика на г-жа Брюър и тя побягна. Не я познаваме и естествено ни се стори подозрителна…

— Вече ви казах, че сестра ми е глуха — отвърна спокойно Крейн. — Въпросът е болезнен. Не е чула Роджърс и е побягнала, защото е искала да ме настигне. Обещах да й дам урок по голф, а тя закъсня. Сега доволни ли сте или ще продължите още да се ровите в тази глупава история?

Роджър реши, че вече е време да каже нещо.

— Напълно сте прав, господине — каза той загрижено. — Явно е станала грешка и се надявам, че не съм обидил младата дама. — Най-вече се тревожеше Крейн да не се оплаче на инспектора.

— Ще се върнем в клуба. Този явно е офейкал в гората.

Грейс трепна незабелязано. Само Крейн, който я държеше за ръката, усети внезапната й възбуда.

— Няма смисъл да го търсите в гората, каза той спокойно. — Стори ми се, че го видях, като идвах към игрището. Беше тръгнал към гората, но се обърна и се насочи към железопътната линия.

— Видяли сте го, господине? — попита Роджърс и светна.

Крейн кимна, усещайки погледа на Грейс.

— Явно той е бил. Носеше голям вързоп под мишница. Сигурно искате да ви го опиша?

Роджърс бе извадил бележника си и вече мокреше с език тъпия молив.

— Ако обичате, господине — каза той.

— Беше младо момче, сигурно около деветнадесет — каза Крейн без да се замисля. — Висок с тъмна коса, син костюм и кафяви обувки. Беше със зелена риза и черна вратовръзка. Носеше шапка и леко куцаше. Ако побързате лесно ще го откриете.

— Прав сте, господине — отвърна Роджърс, сияейки. — Е, аз тръгвам. Много ви благодаря за помощта, господине и отново се извинявам, ако нещо…

— Няма нищо, Роджърс — каза Крейн, като кимна. — Надявам се, че ще го пипнеш.

Той погледна Уест и Малкълм.

— Сега можем ли да си продължим играта, която прекъснахте?

— Разбира се, — отвърна рязко Уест. — Ще платиш таксата на г-жа Брюър, когато дойдеш в клуба?

— Не бих си и помислил да пропусна — каза Крейн подигравателно. — Съжалявам, че тичахте толкова за нищо.

Докосна Грейс по ръката и те тръгнаха заедно към отдалечената площадка, оставяйки Уест и Малкълм да зяпат след тях.

ДЕСЕТА ГЛАВА

— В безсъзнание е — каза Крейн, докато измерваше пулса му. — Трябва веднага да извикаме доктор. Състоянието му е тежко.

Грейс се притесни. Всичко беше тръгнало наопаки. Елис й бе казал, „Ако извикаш доктор, загубени сме. Сама се оправяй. По-скоро бих умрял, отколкото да се оставя да ме хванат.“ Тя се бе опитала да се измъкне от Крейн, веднага щом се изгубиха от погледа на Уест и Малкълм, но той не искаше и да слуша оправданията й. Държеше се мило и съчувствено, но беше категоричен и на нея й се стори, че жалките й усилия да избегне въпросите му, просто го забавляваха, въпреки че не го показваше. Един директен въпрос я накара да си признае, че с нея има болен.

— Знаех си — каза Крейн, като й се усмихваше. — Не прави такава трагична физиономия. Знаех, че има някой с теб, защото ти взе онези дрехи. После видях, че носилката липсва, а видях и кърпичката на дървото. Той е там, нали? В гората?

Тя кимна унило.

— Хайде, по-бодро. Ако е болен, може би ще му помогна. Тя инстинктивно чувстваше, че той нямаше да ги предаде на полицията, а освен това не знаеше какво друго да прави, така че го заведе до мястото, където беше скрила Елис. Но сега той говореше за доктор — човекът, за когото Елис изрично я беше предупредил.

— Недейте — възкликна тя. — Той не би желал. Каза ми да не викам доктор.

Крейн се загледа в пламналото й лице, почуди се кой ли беше той и защо това странно, глухо момиче е толкова изплашено.

— Няма избор — напомни й той. — Не разбираш ли? Тежко е болен — може да умре.

Тя потръпна.

— Няма значение — каза тя упорито. — Той не би искал. Накара ме да му обещая.

След малко тя добави:

— Обещанието си е обещание.

— Но той може да умре — повтори Крейн търпеливо.

— Той знае това. Каза, че по-скоро би умрял, отколкото — тя спря навреме, ужасена, че щеше да издаде тайната.

— Отколкото какво?

— О, нищо. Няма значение. Но не трябва да викаш доктор. Аз ще се грижа за него. Аз, аз няма да го оставя да умре.

Крейн остана за миг коленичил край изгубилия съзнание Елис, после вдигна рамене и се изправи.

— Кой е той? — попита той изведнъж.

— Един приятел — отвърна тя отбранително. Почувства, че трябва да каже още нещо. — Беше добър към мен.

— Това нищо не ми говори. Кой е той? Какво се е случило с крака му?

— Падна. Счупи го, но аз го наместих. Мисля, че ще се оправи. — Тя замълча и отмести поглед, като гледаше упорито.

Крейн се намръщи.

— Искам да ти помогна — и докосна ръката й, за да разбере тя, че й говори.

Допирът до мекия кожен жакет предизвика лека приятна тръпка. Усещането беше странно и непознато и тя почувства как кръвта и нахлу в главата.

— Мога да ти помогна, ако ми кажеш истината — продължи той като че ли не бе забелязал смущението й. — Ти коя си? Какво правиш тук? Каква беда ви е сполетяла?

Искаше й се да му каже, да сподели с него отговорността, но знаеше как щеше да се ядоса Елис, ако го направеше и че щеше да го сметне за предателство.

— Моля те, остави ме — избухна тя изпадайки изведнъж в паника. — Нямам нужда от помощта ти. Искам да остана сама. Моля те, върви си. — Той поклати глава.

— Не се вълнувай — каза й той усмихнато. — Добре, няма да задавам повече въпроси, но няма да те оставя. Сама няма да се оправиш. Може би си мислиш, че можеш, но не е възможно. Ако не го подслониш някъде и не вземеш необходимите мерки, той ще умре. Струва ми се, че е болен от пневмония.

Зелените очи се втренчиха в нея.

— Нали не искаш да умре? Тя кимна веднага.

— Разбира се, той беше добър с мен — каза тя. — И аз му обещах, че няма да умре.

— И обещанието си е обещание — каза той подигравателно. После отново погледна Елис.

— Не бих си помислил, че този човек се е държал добре с някого — продължи той замислено. — На това лице са изписани жестокост и горчивина.

Тя много добре знаеше колко рязък и жесток можеше да бъде Елис, но сега това нямаше значение. Той й бе помогнал в голяма нужда, и знаеше, че ще дойде време, когато тя ще му се отплати. Това време беше дошло.

— Трябва да действаме — каза Крейн изведнъж. — Местният инспектор не е глупак. Пред него нямаше да мине историята, която разказа на Роджърс и щеше да забележи, че носилката е изчезнала. Той се наведе над Елис и го загледа замислено.

— Ако не внимаваме, този човек ще умре. Хвани долната част на носилката, а аз ще взема горната. Мисля, че няма да ти бъде много тежко.

Грейс се поколеба.

— Къде отиваме?

— У дома. Няма къде другаде. Поне аз не знам. А ти?

— Не — бавно каза тя.

— Хайде, тогава да тръгваме.

Тя все още се колебаеше. Какво щеше да й каже Елис, когато се възстановеше и откриеше, че е в дома на непознат. Тя потръпна като си спомни подигравателния му поглед и хапливия език.

— Няма друг изход — каза Крейн внимателно.

Беше търпелив и мил, сякаш осъзнаваше защо тя се колебае.

Тя изтощено кимна и стисна здраво дръжките на носилката. Тежеше, но за нея сега нищо не беше от значение. Не бе успяла да измъкне Елис от цялата тази бъркотия и сега беше смазана от този провал.

Тя тръгна по тясната пътека, изкачи се по лек наклон и после пак тръгна надолу през дърветата. Грейс се превиваше под тежестта на носилката, но не спираше, само се олюляваше леко. Искаше й се да чуе поне една окуражителна дума от Крейн и за втори път през този ден се чувстваше потисната от това, че беше глуха.

След няколко минути излязоха от гората и стигнаха до един тесен път. В края на пътя тя зърна червените керемиди на някакъв покрив и разбра, че това е домът на Крейн.

Тя го погледна въпросително през рамото си.

— Не се безпокой, — каза той. — Там няма никой. Върви право напред. Никого няма да срещнем.

Тя продължи по пътя и стигна до дървената врата, която водеше към къщата. После остави носилката на земята — ръцете я боляха, а колената й бяха отмаляли. Тя бутна вратата и Крейн дойде да й помогне.

— Трябва колкото се може по-скоро да го занесем в къщата — каза той, като оглеждаше пътя. — Малко хора минават насам, но не трябва да поемаме рискове.

Изведнъж Елис изстена и стресна Крейн, който рязко го погледна. Елис се надигна, замига и протегна ръка към главата си.

Грейс отиде при него. Тя подпря главата му и загрижено го загледа, но той не я позна, и след миг очите му се затвориха и се отпусна назад.

— Хайде да го вкараме вътре — каза Крейн, разтревожен.

Тръгнаха с носилката по криволичещата пътека. Живият плет и дърветата не пречеха вече и Грейс видя къщата. Беше голяма бяла едноетажна къща със стърчащ червен покрив и червени рамки на прозорците. В цялата постройка имаше нещо весело и това й хареса. Градината беше обсипана с цветове и плодове, а голямата морава, която се простираше до надвисналите дървета, приличаше на билярдна маса.

На входната врата тя се спря и отново остави носилката.

— Ето че пристигнахме — каза Крейн, като се доближи до нея. — Сега си на сигурно място. Никой не идва тук.

Тя нищо не каза, но зачака, чудейки се какъв ще бъде следващият ход.

Той извади връзка с ключове и отвори вратата.

— Нека да го вкараме — каза той, — после ще видим какво е положението му.

Внесоха Елис в обширното антре, което бе толкова луксозно обзаведено, че Грейс се спря и заоглежда учудено. Крейн, който се движеше напред, удари свивките на коленете й с носилката и тя се олюля.

Грейс се обърна и го погледна.

— Надясно — каза той. — Първата врата. Ще се оправиш ли?

Тя събра сили, отвори вратата и се промъкна в една светла стая, пълна с цветя и скъпи мебели. До прозореца имаше голям разтегателен диван с бродирано покривало в червено и синьо.

Най-после остави носилката, изправи се и разтри изтръпналите си ръце, докато оглеждаше стаята. Не можеше да приеме за реално това, което виждаше, мислеше, че удобствата и богатството съществуват само в списанията.

— Хайде — каза Крейн, като я наблюдаваше със забавна усмивка. — Ще го оставим за малко, за да те настаним и теб. Ела с мен.

— О, не — каза тя бързо. — Не трябва да го оставяме. Болен е.

— Не се безпокой. Аз ще се погрижа за него. Докато го настанявам, предполагам, че ще искаш да се изкъпеш. Ела и не се противи, ще ти покажа твоята стая и после ще се погрижиш за себе си.

Неохотно тя го последва до една стая в другия край на коридора.

— Тази става ли — каза той, като се отмести.

Тя затаи дъх. Стаята бе много по-разкошно обзаведена от предишната, явно предназначена да задоволи вкусовете на някоя жена с изтънчен вкус.

— Дали става? — повтори тя, като го гледаше изумено. — Тя е разкошна. Да не искаш да кажеш, че е за мен?

— Защо не — подметна той. — Хубава е, но не е нищо особено. Твоя е, докато решим какво ще правим в бъдеще. Оттук има баня. Чувствай се като у дома си.

Той мина покрай нея и отвори вратата на голям вграден гардероб.

— Оттук можеш да вземеш всичко. Мисля, че ще са ти по мярка, но съм сигурен, че няма защо да се безпокоиш, ако не са.

Грейс не можеше да повярва на очите си, гардеробът беше претъпкан с рокли и костюми. Той сякаш не забеляза нейното удивление и отвори чекмеджетата.

— Има всичко, от което се нуждаеш… дори дълги копринени чорапи. Ще имаш достатъчно време да се нагласиш добре.

— Но, аз не мога… — започна Грейс, изчервявайки се.

— Тези неща ще ти харесат много повече от полата на Криси Тейлър — каза той като се усмихна, — при това ще ги носиш с разрешение.

Той внезапно се обърна и погледна през прозореца.

— Бяха на сестра ми. Тя е мъртва. Не съм пипал нищо в стаята. Някога беше нейна. Няма смисъл да пазя тези боклуци. По-добре ги използвай.

— Но — каза Грейс, като отстъпи. — Не бих могла. Прекалено са хубави за мен… не, не мога…

Някакво странно изражение се промъкна в зеления му поглед, но бързо изчезна. Въпреки че Грейс го долови само за миг, то я озадачи, но когато го погледна отново, тя видя само спокойното насмешливо изражение в очите му, на което бе свикнала и се успокои.

— Тя не би имала нищо против. Ти щеше да я харесаш. Беше готова да помогне на всяко нещастно същество. Тя би искала тези дрехи да бъдат твои, така че не се дръж глупаво. Ще те оставя да се изкъпеш и да си избереш нещо, което ще ти подхожда. Обичам гостите ми да изглеждат добре.

Той се обърна към вратата, но тя го спря.

— Но аз нищо не разбирам — каза тя задъхано. — Защо правиш всичко това? Ти нищо не знаеш за мен. Защо правиш всичко това за една непозната.

— Обичам да помагам на хората — вметна той между другото. — Освен това, мисля че си в беда. Самият аз съм изпадал в беда и знам какво е да ти подадат ръка, когато всички други са срещу теб — засмя се той. — Освен това се чувствам и по-благороден.

Той прекара пръсти през сламено-русата си коса.

— Той също е в беда, нали? Интересен ми е. Имам чувството, че е лош, а лошите хора ме привличат. Зная, че е ненормално, но те са толкова по-интересни от обикновените хора, които човек среща всеки ден. Кой е той? Бих искал да ми кажеш.

— Не зная — призна тя с неохота. — Аз самата се чудех кой е той.

— Е, ще открием — каза Крейн. — Сега ще го сложа в леглото. Ти се изкъпи. Не се безпокой за нищо. Когато го настаня удобно, ще те нахраня. Самият аз още не съм закусвал и огладнях от тези вълнения.

Той отиде до вратата, спря се и я погледна напрегнато. Отново й се стори, че долавя странно изражение в погледа му, но тъй като той стоеше с гръб към светлината, тя не беше сигурна.

— На вратата има резе — каза той. — Аз обичам резетата, а ти? Чувствам се сигурен.

Приятната усмивка озари лицето му и той излезе, като тихо затвори вратата зад гърба си.

Грейс остана загледана в таблата на вратата и изведнъж се почувства неспокойна. Протегна ръка и бързо пусна резето. То тихо се плъзна и тя видя, че съвсем скоро беше смазвано.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Излегната в дълбоката вана, Грейс забрави за Елис. Той се изпари от мислите й като дим. Тя отпусна глава върху импрегнираната възглавница, а пръстите на краката й почиваха под блестящите метални кранове. Тя се отдаде на умората и със затворени очи се остави да витае в един вакуум от сетивни удоволствия.

Банята беше малка, но луксозна. Светлозелените плочки по стените бяха разделени от широка ивица светещ хром. Подът беше покрит със зелени и черни квадрати, а една дебела бяла рогозка лежеше пред малка зелена лакирана тоалетна масичка, отрупана с козметика, парафюми и тоалетни принадлежности.

По филмите Грейс често бе виждала такъв лукс, но мисълта, че самата тя може да има такава стая, спираше дъха й.

Беше зашеметена от тази невероятна промяна. Само преди няколко часа стоеше свита в един влажен трап, облечена с чужди дрехи, мокра, мръсна и търсена от полицията. Сега беше чиста, временно в безопасност и влюбена.

Беше чела за любов от пръв поглед, беше виждала и по филмите, но никога не бе вярвала, че такова нещо е възможно. Но сега осъзна, че с нея се бе случило точно това.

Тя бе казала на Елис: „Никой не се е държал добре с мен“ и му бе благодарна за хвърления в лицето смачкан сладкиш, когато умираше от глад. За нея това беше проява на внимание, защото нямаше с какво друго да го сравни. После в живота й се появи Ричард Крейн. Той беше мил, осигури й невероятен разкош, предложи й дрехи — не старите, захвърлени, ненужни дрехи, които й даваха в миналото, а неповторими и модни дрехи — такива, каквито човек може да види по витрините на бутиците в Уест Енд. Беше я спасил от полицията, беше я взел в дома си, без да я принуждава да му каже коя е и се държеше внимателно, без да я кара да се смущава от това, че е глуха.

Отначало приемаше с недоверие това внимание, но след като се успокои и започна да мисли по-трезво, тя се почуди, дали той също не се бе влюбил в нея. Може би това беше обяснението за неговата щедрост и желание да я закриля? Явно никой мъж не би се подложил на такъв риск за едно непознато момиче, освен ако не беше влюбен в него?

Както повечето необразовани момичета от по-низшите среди, Грейс беше романтичка. Тя поглъщаше евтините романчета, любимите филмови звезди обитаваха сънищата й и тя си представяше как един ден ще се появи очарователният принц, който ще я спаси от бедността и ще я отнесе в един свят, изпълнен с любов, щастие и богатство.

Откакто изгуби слуха си, тя инстинктивно чувстваше, че ще й бъде много по-трудно да си намери съпруг и дом. Но сега надеждите й се възобновиха и въпреки здравия й разум (защото Грейс, макар и мечтателка, не беше глупава и преценяваше трезво нещата), тя реши, че е възможно Крейн да се е влюбил в нея.

Знаеше, че не е красива, но може би Крейн не обръщаше внимание на красотата. Може би той веднага бе разбрал, че тя би направила всичко за него, би била безупречна стопанка на този прекрасен дом и предана съпруга до края на живота си. При мисълта, че щеше да умре, да го остави да се грижи за себе си, стар и самотен, очите й се напълниха със сълзи.

Тя въздъхна, затвори очи и за известно време се унесе в сладки сантиментални мечти.

Изведнъж си спомни за задълженията си. Не можеше да лежи във ваната и да мечтае, докато Ричард — тя вече мислеше за него като Ричард — се грижеше за Елис. Мястото й беше край него.

Тя се измъкна от ваната, изсуши се набързо и въпреки че искаше веднага да отиде при него, не можа да устои да не спре за миг, за да се напудри с големия пух върху тоалетната масичка.

Застана гола пред голямото огледало. Дори с критичния си поглед установи, че тялото й не е лошо и изведнъж я облада диво и необуздано желание да се отдаде на Крейн, в знак на своята обич и благодарност. Но в момента, в който тази мисъл мина през главата й, тя я отхвърли. Камшикът на втория й баща беше оставил следи в съзнанието й. Той й бе втълпил, че майка й е била уличница и се е отдавала на всеки мъж, който я е пожелаел. Грейс бе приела, че това е най-големият грях, който една жена може да извърши и че нито един почтен мъж няма да я уважава, ако тя му се отдаде.

С чувство на вина тя бързо намъква копринения халат и седна пред огледалото. Току-що измитата й коса беше мека и вълниста. Все още разстроена, прокарва гребен през гъстите букли и ги прибира с фиби. Поколеба се дали да си сложи червило. Устните й бяха толкова бледи, че тя реши да се направи колкото се може по-красива, поне за да достави удоволствие на Ричард.

Когато се върна в спалнята, тя нахлузи роклята, която беше избрала — тъмносиня, с дълго и тясно остро деколте и тричетвърти ръкави. Погледна се в огледалото и беше приятно изненадана от промяната. Роклята беше като излята по нея и на Грейс й беше трудно да повярва, че това е самата тя, очарована, че изглежда толкова привлекателна.

Но сега не беше време да се труфи и като се погледна за последен път, издърпа резето и отвори вратата.

По мириса на пържен бекон разбра къде е кухнята и когато приближи до една полуотворена врата, изведнъж се смути и се изплаши от срещата си с Крейн. Ами ако откриеше в погледа му, че е сгрешила? Че той не я харесва? Ами ако той, въпреки усилията, които беше положила не я намери за привлекателна?

Тя плахо бутна вратата и пред погледа й се откри една красиво обзаведена кухня — в бяло и ярко синьо, снабдена с всякакви най-модерни приспособления.

Крейн стоеше край една електрическа печка, с цигара в уста и вилица в ръка. Той погледна с усмивка към вратата, когато чу Грейс да приближава, но след като я видя, усмивката замръзна на лицето му и той изтръпна.

Настъпи дълго мълчание. Грейс се смрази като видя как лицето му пребледня. В очите му бе изписан ужас, устата му висеше отпуснато и той не можеше да си поеме дъх.

Вилицата се изплъзна от ръцете му и лекото й изтрополя-ване на пода го стресна, той се опита да се съвземе и изкриви устата си в усмивка.

Грейс отстъпи, с ръка към устата и широко отворени от ужас очи.

— Помислих, че е Джули — каза той, все още със сковано лице и ужас в очите. — Аз, аз наистина помислих, че си Джули… — и изведнъж той се втурна към коридора, а тя остана загледана втренчено след него.

Грейс едва успя да се овладее. Тя взе вилицата и механично заобръща парчетата бекон в тигана.

От електрическия чайник започна да излиза пара и тя направи кафе. Опитваше се да приготви закуска без да мисли. Когато всичко беше готово, тя бе възвърнала самообладанието си и не трепна при появяването на Крейн. Той също се бе съвзел, в погледа му отново се четеше онова мило и весело изражение, но Грейс се отдръпна от него, когато я доближи и се опита по лицето му да отгатне какво става.

— Наистина много съжалявам, че те изплаших така — каза той. Дъхът му миришеше на бренди и тя трепна и се отдръпна още назад.

— Моля те, прости ми — продължи той. — Бях се замислил и не чух кога си влязла. Това беше една от любимите й рокли и ти изглеждаш съвсем като нея. Странно, но тя по същия начин прибираше косата си. Изкара ми акъла.

— О! — възкликна тя, изпълнена със съжаление, забравила уплахата. — Аз също съжалявам. Не знаех… — Несъзнателно тя хвана ръката му.

— Беше глупаво от моя страна — каза той, потупа я по ръката и се отдръпна. Жестът беше приятелски, но това, че той така очевидно избягваше допира й, я нарани.

— Разбираш ли, Джули умря едва преди няколко месеца и ми липсва, много ми липсва и ти като се появи така изведнъж, ми се стори… — за миг спокойното изражение в очите отново премина в ужас, но той бързо се овладя, — че тя се е върнала.

Той вдигна каничката с кафе.

— Хайде да ядем. Умирам от глад, предполагам, че ти също — и той бързо я погледна. — Така ме изплаши, че дори не успях да ти кажа колко добре изглеждаш. Просто си чудесна.

Тя веднага разбра, че откакто се бяха срещнали, той за първи път говореше неискрено, че изобщо не мислеше, че тя изглежда чудесно и че му се искаше тя да не бе слагала точно тази рокля. Беше толкова разочарована, че й се доплака, като се обвиняваше, че бе развалила може би един прекрасен и за двамата момент.

— Ти занеси яденето, а аз ще взема кафето и препечените филии — продължи той, като тръгна към вратата.

Тя взе бекона с гъби и го последва в дългата и тясна всекидневна. Той бе сложил масата, остави млякото и хляба, взе яденето от нея и го постави на котлона.

— Хайде да ядем.

Но тя искаше първо да се преоблече.

— Ей сега ще дойда — каза тя и изтича до стаята си.

Тя набързо издърпа роклята през главата си, при което наоколо се разпръснаха безброй фиби за коса, и я захвърли на леглото. Изтича до гардероба, отвори го и свали от закачалката една обикновена, евтина памучна рокля на ярки квадрати. Облече я, отиде до тоалетната масичка, разчеса косата, за да бухне и я остави разпусната. Знаеше, че с тази рокля не изглежда толкова привлекателна, но нямаше друг избор. Не искаше да рискува да получи още някой неискрен комплимент от Крейн, нито пък искаше да му напомня за сестра му.

Тя се върна във всекидневната, спря отвън, за да приглади роклята си, отвори вратата и влезе.

Крейн я погледна и лицето му моментално светна.

— Какво мило дете си — каза той. — Да направиш всичко това, само защото аз се държах като глупак. Ела и седни. Тази рокля ти отива. Знаеш ли, ти си едно хубаво малко същество… но може би някой друг вече ти го е казвал.

Грейнала от радост Грейс разбра, че този път комплиментът беше искрен. Той продължи преди тя да отвърне нещо.

— Не ми каза как се казваш.

— Грейс — каза тя, поколеба се, като си спомни, че във вестника беше споменато името й и реши да излъже, — Грейс Стюърт.

Той се усмихна.

— Хубаво историческо име. Мога ли да те наричам Грейс?

Тя почервеня.

— Да — каза тя, като гледаше в чинията си. — Да, разбира се.

Този път той се засмя.

— Скоро ще трябва да си поговорим сериозно, но преди това имаме много работа. Ти се храни, а аз, щом свърша със закуската, ще скрия носилката. Никой не трябва да я вижда тук.

Тя изведнъж се сети за Елис.

— Как е той?

Крейн поклати глава.

— Зле е, но аз го настаних в леглото и той се чувства удобно. Може би ще е добре да го наглеждаш, докато ме няма. Няма да се бавя. Той още е в безсъзнание и бълнува. Знаеше ли, че говори немски? Той не е немец, нали?

Тя чувстваше, че той я наблюдава внимателно.

— О, не… казва се Дейвид Елис. Аз… аз видях картата му за самоличност.

— Странно. Говори някакви глупости на немски… Грейс го погледна изумено.

— Глупости?

— Няма значение — каза рязко Крейн, изпи кафето и отмести стола си. — Извини ме, но ще изляза. Искам да скрия някъде тая носилка, преди някой да усети, че е изчезнала. Ще взема и дрехите, които ти взе от клуба.

Тя понечи да стане, но той й махна с ръка да остане на мястото си.

— Остани да се нахраниш. Сигурно си много гладна. Като се върна, ще поговорим.

Тя остана на масата дълго след като вратата хлопна и разбра, че той бе излязъл и я бе оставил сама с Елис.

Какво ще се случи с нея? Какъв план щеше да измисли, когато се върне? Сега тя не беше сигурна, че той я харесва. Не забеляза блясък в очите му и все пак той се държеше толкова мило и съпричастно. Ядосано прехапа устни, като си спомни как го бе изплашила. Съвсем нормално беше за него да реагира така, въпреки че той също я изплаши. Той беше мъртвешки пребледнял… ужасен…, сякаш беше — … но тя се спря. Виновен? Как можеше да мисли, че той се е почувствал виновен? Беше ли лоялно от нейна страна след всичко, което бе направил за нея? Тя бързо стана, разтреби масата, постави чиниите, чашите и остатъците от закуската върху подвижната масичка и я избута до кухнята.

Помисли си, че трябва да погледне Елис, въпреки че сега за нея той не означаваше нищо. Мислите й бяха погълнати изцяло от Крейн. Елис беше един досадник, който можеше да обърка плановете на Крейн за нея.

Тя отвори вратата на спалнята и влезе.

Елис лежеше по гръб, лицето му беше зачервено, а ръцете му бяха свити в юмруци, отпуснати до тялото. Когато тя се приближи до леглото, той отвори очи и я загледа.

— Чаках те — промълви той с отслабнал глас. — Къде беше?

— Ще се оправиш — каза тя като се наведе над него. — Болен си, но ще се оправиш.

Тя говореше без да мисли, и осъзнаваше, малко засрамена, че не я беше грижа какво щеше да стане с него.

— Откьде знаеш, че ще се оправя — дива ярост блесна в очите му.

— Трябва да се успокоиш… — започна тя и гласът й заглъхна в сподавен стон, когато Елис я сграбчи за гърлото. Той я привлече към себе си и тя се просна на леглото, безпомощна в силните му ръце.

— Уличница! — озъби й се той. — Въобще не ти пука за мен, след като видя един хубав мъж. Ще му се продадеш, нали? Знам ви аз. Всички уличници сте еднакви. Ще се продадеш за дрехи и храна. Не те интересува какво става с мен. Мислиш ли, че него го интересува? Той ще ме изхвърли… ще ме предаде на полицията… за да може да получи това, което иска от теб.

Ужасена, Грейс замахна сляпо към него и го удари в лицето.

Ръцете му освободиха гърлото й и той се отпусна назад, изтощен от усилията, които положи, за да я хване.

Тя се отскубна от него и се опря на стената, пребледняла и задъхана.

— Грешиш — каза тя. — Ще се грижа за теб… Казах ти го и ще удържа на обещанието си, но не може да говориш по този начин. — Изведнъж тя се ядоса. — Как се осмеляваш да говориш срещу него. Той е добър! Чуваш ли? Той е добър. Ти дори не знаеш какво означава това.

Елис затвори очи.

— О, млъкни — отвърна той презрително. — Той иска само едно нещо от теб и ще го получи, малка глупачке. Махай се от очите ми.

— Не трябва да говориш така — каза тя изумена. — Искам да ти помогна, но няма да го направя, ако говориш така и освен това за теб е вредно да се вълнуваш. Трябва да се успокоиш.

Елис я отпрати с ръка и изведнъж целият се скова.

— Какво е това — попита той, ослушвайки се. — Навън има някой.

Грейс изтича до прозореца и надникна през белите муселинови пердета. Сърцето й се преобърна като видя една висока фигура в полицейска униформа да приближава бавно към къщата.

— Полицията е — каза тя и отскочи назад.

Елис й се озъби.

— Направи нещо, глупачке. Донеси ми нож или нещо друго. Няма да ме приберат жив.

Тя сякаш доби кураж от надигащия се у него ужас.

— Стой тихо — каза тя. — Няма да го пусна вътре. Ще се опитам да го задържа с приказки, докато Ричард се върне…

Елис яростно й прошепна:

— Дай ми някакъв нож…

На вратата рязко се звънна и после два пъти се почука. Пребледняла, без да поглежда Елис, Грейс излезе от спалнята и тръгна по коридора към вратата.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Инспектор Джеймс беше сух шестдесетгодишен мъж с посивяла коса, който по време на войната 1914 — 1918 година бе служил като батальонен старшина.

Беше висок, строен, с внушителна фигура и когато се спря на прага, впери проницателния си поглед в Грейс, с любопитство, но не с нахалство. Несвързаният рапорт на П.С. Роджърс събуди любопитството му, а поверителният разговор, който проведе с г-н Уест и г-н Малкълм, го шокира.

„Представи жената за своя сестра“ — бе казал г-н Уест, а г-н Малкълм се бе усмихнал презрително: „На мен тия не ми минават. Разбира се, беше облечена добре, но от пръв поглед се вижда, че е поредната му бройка. Приличат си толкова, колкото си приличаме ние с теб и освен това тя ми напомня на някоя невзрачна продавачка“.

„И на всичко отгоре, бе добавил Малкълм двамата са сами там.“

Въпреки, че беше обезпокоен от кражбата в клуба, Джеймс беше много по-изненадан да разбере, че в селото става тайно прелюбодеяние и той се надяваше, че с един добре премерен намек ще сложи край на недостойната връзка, преди клюката да се разнесе из селото.

Инспектор Джеймс смяташе, че висшите класи са длъжни да дават пример за морално поведение и тъй като Крейн беше доста богат млад мъж, макар и да не проявяваше особен интерес към обществения живот на селото, бе човек с голямо влияние. Той смяташе, че е непристойно за Крейн да живее с една млада жена, макар и представена за негова сестра, слухът скоро щеше да се разнесе и моралът в селото месно можеше да бъде подкопан.

Инспектор Джеймс очакваше да види някоя русокоса красавица, с яркочервен маникюр, вероятно загърната с плътно прилепнал по тялото домашен халат. Следователно остана доста изненадан и объркан, когато се озова лице в лице с Грейс. Веднага видя, че тя не е от висшата класа и разбра защо г-н Уест и г-н Малкълм бяха изказали някои съмнения. Тази млада жена просто не можеше да бъде никаква роднина на Крейн.

За разлика от Роджърс, той не се подведе от облеклото й. Пред него стоеше едно момиче от низшата класа, без особени маниери, облечено в доста скъпа, но наистина (и тук той беше малко разочарован) скромна рокля, с изключителна фигура и хубави крака (инспектор Джеймс имаше слабост към хубавите крака, но пазеше тази малка тайна за себе си). Въпреки че младата жена изглеждаше нервна, нямаше нищо безсрамно в нея и Джеймс си помисли, че щеше да му бъде приятно, ако собствената му дъщеря беше толкова скромна, колкото изглеждаше тази млада жена.

— Добро утро, госпожо — каза той, като отдаде чест и наклони тънкото си като клечка тяло. — Надявам се, че не ви безпокоя с това ранно посещение, но може би ще ми дадете някаква информация за обира рано тази сутрин в клуба за голф. Аз съм инспектор Джеймс и това е моят район. Досега мога да кажа, че не съм имал никакви неприятности и тази кражба разваля рекордния период от петнадесет години без престъпление. — Бегла усмивка се появи на лицето му. — Сигурен съм, че ще ме разберете, госпожо, но напоследък хората са малко изнервени и не трябва да ги оставяме да си мислят, че идва вълна от престъпления. Достатъчно престъпления стават в Лондон сега, не искаме да се пренесат и тук.

Той засука сивия си мустак и поклати печално глава.

— Само по един начин може да се пресече вълната от престъпления, госпожо — продължи той, без да сваля очи от пребледнялото и напрегнато лице на Грейс. — Веднага трябва да се предприемат действия за арестуване на нарушителя и ето защо, госпожо, аз дойдох тук. Всякакви сведения, които можете да ми дадете, ще бъдат запазени в тайна и използвани дискретно.

Високата, слаба фигура понечи да влезе вътре и Грейс отстъпи, хипнотизирана от мекия глас и монотонния поток от думи.

Докато се осъзнае, Джеймс вече беше в антрето и затваряше входната врата зад себе си.

— Добре си живеете тук, госпожо, — каза той, като хвърли поглед наоколо. — Не всяко младо семейство може да се похвали с толкова хубав дом. Като гледам повечето нови къщи и отвратителното масово обзавеждане си мисля че е по-добре човек да не сключва брак.

Той се отправи към всекидневната.

— Много мило от ваша страна, че ме пуснахте да вляза, госпожо — продължи той. — Измокрих се от дългото ходене, а и не съм вече толкова млад, макар че не трябва да се оплаквам, като се има предвид, че четири години съм се бил по окопите и два пъти съм изхърлян от силни експлозии.

Той отвори вратата на всекидневната и отстъпи, за да мине Грейс.

— Аз… аз нищо не знам за кражбата — извика Грейс, изпаднала вече в паника.

Инспекторът явно не я чу. Избра си най-удобния стол и се отпусна на него с въздишка на облекчение.

— Много уютна и хубава стая, ако мога така да се изразя, госпожо, — каза той и изведнъж я стрелна с проницателен поглед. — Предполагам че говоря с госпожа Ричард Крейн?

— О, не — каза Грейс и почервеня. — Аз не съм г-жа Крейн.

Джеймс вдигна вежди. Изглеждаше толкова изумен, че за няколко мига не продума нищо…

— Не сте г-жа Крейн? — каза той най-накрая. — Колко странно. Обикновено не греша. Много странно, наистина. Разбрах, че г-н Крейн живее с една млада дама и естествено предположих, че е съпругата му. Бях дочул, че наскоро се бил оженил, или го бъркам с някой друг? — и той поклати глава. — Може би. Страхувам се, че това е от старостта. Някога имах много силна памет, но вече започна да ми изневерява — той отново поклати глава. — Наказанието на старостта.

Грейс стоеше до вратата с отмалели колене, а сърцето й биеше силно. Тя не продума нищо, изчакваше.

— Може би сте госпожица Крейн? — продължи Джеймс и лицето му се озари с надежда.

— Аз съм г-жа Джули Брюър — каза отчаяно Грейс, спомняйки си името, с което Крейн я бе представил на секретаря на клуба. — Аз съм сестра на г-н Крейн.

— Разбирам — каза Джеймс, като я гледаше замислено. — Значи сестра? Ясно.

Настъпи мъчително и дълго мълчание, после Джеймс продължи.

— Е, г-жа Брюър, може би можете да ми помогнете. Разбрах, че сте била на игрището рано тази сутрин. Вярно ли е?

— Да.

— В колко часа?

— Около девет.

— Около девет — повтори Джеймс и извади един бележник от джоба си. — Мисля, че трябва да го отбележа. Както вече ви споменах, паметта ми не е това, което беше. Значи сте били на игрището около девет. С г-н Крейн ли бяхте?

— По това време бях сама — каза Грейс, като гледаше във всички посоки, само не и в инспектора. — Г-н Крейн ми беше обещал да ме учи да играя, а аз закъснях. Успах се и той тръгнал без мен. Опитах се да го намеря, когато вашият полицай ме видя.

— Ясно — каза Джеймс, кимайки с глава. — Разбрах, че сте глуха? — продължи той внимателно след кратка пауза. — Не сте чули, че полицаят ви вика?

Грейс отмести поглед.

— Да, глуха съм — каза тя с горчивина.

— Колко жалко — каза Джеймс, като я наблюдаваше. — От войната?

Грейс кимна.

— И докато бяхте на игрището, видяхте ли някой друг освен г-н Крейн?

— Само г-н Уест, г-н Малкълм и полицая.

— Никой друг?

— Не.

— Сигурна ли сте? Разбрах, че г-н Крейн видял един мъж с вързоп под мишница. Вие видяхте ли го?

— Не.

— Значи с нищо не можете да ми помогнете, г-жа Брюър? — попита Джеймс и замислено потупа с пръст бележника си.

— Съжалявам. Моля да ме извините сега, но имам работа.

Синият поглед се смрази. Инспектор Джеймс не беше свикнал да бъде пъден от хора от низшата класа.

— Всичко с времето си, г-жа Брюър — каза той. — Искам да взема някои ваши данни, в случай че ми се наложи да ви видя отново. Бихте ли ми казали адреса си?

— В момента живея тук — каза Грейс като сви ръцете зад гърба си в юмруци.

— Дълго ли ще останете?

— Да.

Искаше й се да му кажете да си гледа работата, но униформата му я спираше.

— Още нещо — каза Джеймс, изправяйки се на крака. Сега той беше абсолютно убеден, че тази млада жена не беше сестра на Крейн. Не си приличаха, а освен това всеки можете да види, че въпреки хубавите й дрехи, мястото й не е в тази луксозна едноетажна къща.

— Мога ли да видя картата ви за самоличност, госпожо? Като правило винаги искам картите за самоличност, за да знам броя на посетителите, които прекарват известно време в селото. Помага в много случаи.

Грейс почувства, че пребледнява. Всичко се завъртя пред очите й, знаеше, че Джеймс я наблюдава с подозрително любопитство и тя направи усилие да се съвземе.

— Да, можете — каза тя глухо и се обърна към вратата. Бихте ли почакали. Ще я донеса.

— Извинявам се, ако ви затруднявам, госпожо, но наистина ще ми помогнете — каза Джеймс и изведнъж на лицето му се изписа съмнение, Ако тази млада дама наистина се казваше Джули Брюър и ако Крейн изведнъж се върнеше, той можеше да изпадне в неловко положение.

Грейс излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си. За миг тя изпадна в луда паника. Искаше й се да се махне от къщата, да избяга преди да е станало твърде късно, но си помни за Елис, който лежеше безпомощно в леглото и тя се пребори със страха си.

За миг се поколеба какво да направи, после реши да се посъветва с Елис. Може би той щеше да измисли някакъв изход, но когато тръгна по коридора, входната врата се отвори тихо и влезе Крейн.

Грейс въздъхна с облекчение и се затича към него. Той веднага разбра, че нещо не е наред и бързо вкара Грейс в кухнята.

— Какво има? — попита той със светнали от възбуда очи.

— Тук има един полицай — едва изрече тя. — Аз му казах, че съм Джули Брюър и той иска да види картата ми за самоличност.

Лека усмивка озари лицето на Крейн.

— Инспектор Джеймс?

Тя кимна и се прилепи до него.

— Няма нищо — каза той и леко я отблъсна от себе си. — Не се страхувай. Сега ще се оправя с него.

Той извади някаква карта за самоличност от портфейла си. Въпреки увереността му, ръката му потрепери.

— Ето, вземи тази. На Джули е. Забравих да я предам. Научи я и влез с нея. Остави ме да поговоря с него около минутка и после влез. Всичко ще се оправи.

За няколко секунди Грейс остана втренчена в картата за самоличност, почти без да съзнава, че Крейн я бе оставил и бе влязъл във всекидневната. Прочете данните: Брюър, Джулия. 47 Хейс Мюс, Бъркли Скуеър, Мейфеър.

Тя почака в антрето, а й се искаше да чуе какво става и стаята. Ричард каза, че всичко ще се оправи. Тя сляпо му вярваше и когато влезе в стаята, вече не се страхуваше.

Инспектор Джеймс стоеше в средата на стаята. Изглеждаше притеснен. Крейн му говореше с тихия си, сух глас. Веселото изражение бе заменено от суров, ядосан поглед.

— Е, няма какво повече да говорим за това, инспекторе. Мисля, че превишихте задълженията си — казваше той в момента, — но да оставим нещата до тук. Ето картата за самоличност на г-жа Брюър. Добре я погледнете, за да не съчините после някоя друга абсурдна теория. Той се обърна към Грейс.

— Джули, покажи на инспектора картата си за самоличност — каза той. — Явно, дори в това малко село се държи на бюрократичните порядки.

Грейс подаде мълчаливо картата, Джеймс я взе и почти без да я поглежда, я върна обратно.

— Благодаря ви, госпожо, и моля да ме извините — каза той с унила усмивка. — Г-н Крейн се подразни, и аз очевидно съм превишил правата си. Но вие трябва да простите на един стар човек, госпожо. Може би съм прекалено любопитен.

Той извади един огромен златен часовник, погледна го и тръгна към вратата.

— Аз да тръгвам вече, — продължи той. — Отново приемете моите извинения, господине — каза той на Крейн, който кимна недружелюбно.

Джеймс отново погледна часовника, поколеба се, погледна Грейс.

— Надявам се, че не съм ви засегнал, госпожо? — каза той.

— О, не — прошепна Грейс, изгаряйки от желание той да си тръгне.

— Много мило от ваша страна. Може би искате да видите часовника ми? Доколкото знам е рядък екземпляр. Сочи не само времето, но и датата, има и много хубава мелодия. Бил е на моя прапрадядо — и Джеймс набута тежкия часовник в ръката на Грейс. — Много хора са му се възхищавали. Ще се съгласите, че си заслужава да го има човек.

Часовникът беше хладен и гладък. Грейс погледна Крейн, който леко й махна с ръка да я предупреди. Тя побърза да върне часовника на Джеймс.

— Много е хубав — каза тя, като усети, че нещо не е наред, озадачена защо Джеймс държеше толкова внимателно часовника си за халката в горната му част.

— Много, много хубав — съгласи се той докато пъхаше часовника обратно в торбичката от замша.

— Е, аз трябва да тръгвам. Няма смисъл да ме изпращате. Приятен ден — и той изчезна преди някой от двамата да успее да се помръдне.

Когато входната врата се затвори зад него, Крейн бързо пристъпи напред.

— Надявам се, че не си регистрирана в полицията — каза тихо той. — Инспекторът току-що взе отпечатъците ти върху часовника.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Стрелките на малкия френски часовник върху полицата на камината наближаваха десет без петнадесет. С наострени уши и свит от притеснение стомах, Елис чакаше измъчен и нетърпелив.

Какво правеха? Защо не идваха. Той бе чул боботещия глас на инспектор Джеймс, когато при влизането си в къщата, той бе казал, „Много мило от ваша страна, че ме пуснахте да вляза, госпожо“, при което Елис изпсува, че Грейс беше толкова безразсъдна. (За какво го пусна вътре?) Чу как вратата на всекидневната се затвори, после се проточи дълга тишина, много по-изнервяща от какъвто и да било шум.

Елис се опита да се изправи, но разбра, че силите му стигат само да вдигне главата си. Никога не се бе чувствал така безпомощен и залостен в капан, от страх лицето му се бе обляло в пот. По-късно чу отварянето и затварянето на вратата на всекидневната и си помисли, че полицаят сигурно ще влезе в стаята му. Той се притисна към леглото със свити юмруци и нервно потръпващи устни, но пакнищо не се случи. След миг чу стъпките на някой по покритата с чакъл пътечка в двора и външната врата се отвори. Позна тези стъпки. Крейн! — помисли той, целият пламнал. Какво щеше да се случи сега?

Отново настъпи дълг мълчание, после чу объркани гласове в антрето и усети, че сърцето му ще се пръсне. Не можеше да повярва на ушите си, когато чу думите на Джеймс: „Е, аз трябва да тръгвам. Няма нужда да ме изпращате. Приятен ден.“ Искаше му се да скочи до прозореца, за да се увери, че инспекторът наистина си бе тръгнал и той прокле своята безпомощност. После чу Крейн да казва на Грейс: „Надявам се, че не си регистрирана в полицията. Той току-що взе отпечатъците ти върху часовника.“

Свършето е стях! Елис вдигна свитите си юмруци, лицето му се изкриви от ярост. Малката глупачка се беше хванала на най-изтъркания полицейски трик. Бе лапнала въдицата и край с тях, капут! — както би казал Хирш. Само след няколко часа щяха да се върнат въоръжени и то защото тази малка глупачка…

Той се надигна с усилие и всичко се завъртя пред очите му.

— Елате тук — изкрещя той. — Не си шушукайте отвън. Елате, проклети да сте и двамата!

Настъпи кратко мълчание, после вратата на спалнята се отвори и влезе Крейн. Пребледняла и уплашена, Грейс го следваше.

— Скъпи приятелю, не се вълнувай толкова — каза Крейн укорително. — Знаеш, че си доста зле.

Елис му се озъби.

— Чух те какво каза отвън — изкрещя той. — Той й взе отпечатъците, нали?

Зеленият поглед се смрачи.

— Няма защо да се безпокоиш за това. В полицията ги нямат.

Крейн погледна Грейс и в гласа му трепна нотка на съмнение.

— Ти ми каза, че ги нямат, нали?

Грейс гледаше умолително Елис да мълчи.

— Нямат — каза тя, а ръцете й неволно се вдигнаха към гърдите, които сякаш се задушаваха. — Не… те… не, нищо подобно.

Елис я гледаше изпитателно, измъчван от ревност. Той почти не можеше да разпознае раздърпаната, мръсна повлекана, с която бе стоял в трапа, която седеше на пода, ревеше и тъпчеше в устата си евтината храна, която той й бе подхвърлил. Памучната карирана рокля очертаваше фигурата й, измитата й коса хвърляше златисти отблясъци. Изведнъж я пожела силно, усети физическо влечение, което си мислеше, че никога повече нямаше да изпита. Сега беше сигурен, че тя се бе влюбила в това богато, добре облечено конте. Той й беше дал дрехи, храна и подслон и тя беше готова да се продаде. Тя за нищо на света не искаше Крейн да разбере, че е била в затвора. Толкова държеше на това, че дори беше готова да приеме риска да пусне полицаят да влезе, даже това да означаваше да ги хванат.

— Тя лъже — каза Елис. Достави му голямо удоволствие да спука този надут мехур, да я види как промепя цвета си, как се отдръпва от него. Ще я научи той как да се облича и преструва на голяма дама. Тя отново щеше да падне на неговото равнище, веднага щом Крейн разбереше, че е обикновена крадла. — Скоро излезе от затвора. Джебчийка е.

Крейн стоеше неподвижно, с леко наклонена на една страна глава и гледаше мрачно. Настъпи дълга пауза, после той се обърна към Грейс.

— Вярно ли е това?

Безпомощна, тя избухна в плач и закри лицето си с ръце.

— Разбира се, че е вярно — каза Елис, — полицията я търси в момента.

Крейн не му обърна внимание. Той взе ръцете й в своите.

— Не се плаши — каза й той, когато тя го погледна. — Ще ти помогна, само искам да разбера дали е вярно. Има ли улики срещу теб?

— Хайде, излъжи — подхвърли Елис подигравателно. — Изкарай се светица.

Никой от двамата не му обърна внимание. Допирът на топлите и здрави ръце до нейните я успокоиха. Грейс кимна мълчаливо и изхлипа.

— Да.

Крейн трепна, но запази самообладание. Той пусна Грейс и прокара пръсти през сламенорусата си коса.

— Положението се усложнява — каза той и Елис, който го наблюдаваше внимателно, видя, че е изплашен.

— Кажи й да излезе от стаята — продължи Елис. — Искам да говоря с теб.

Грейс се нахвърли върху Елис.

— Не! Ти ще му наговориш куп лъжи. Ти си жесток и изпълнен с омраза. Интересува те само собствената ти сигурност. Готов си да му кажеш всичко, само за да спасиш кожата си.

Крейн докосна ръката й.

— Моля те, иди си в стаята и почакай. Нямаме време за губене, ако искаме да се измъкнем от тази каша. Моля те, излез и бъди търпелива.

— Но ти не го познаваш добре — възкликна тя. — Той ще ти наговори лъжи за мен…

Тя изведнъж спря, долавяйки смутения му поглед.

— Добре — каза тя и вдигна безпомощно рамене. — Щом не искаш да ме слушаш, ще изляза.

Тя отново избухна в плач.

— Не ме интересува какво ще стане с мен! Всичко ми омръзна. Нищо не върви както трябва. Все се опитвах…

— Разкарай се, хленчеща малка уличнице! — изкрещя Елис, излязъл от кожата си и сграбчи настолната лампа, като понечи да я хвърли по нея.

С изненадваща ловкост Крейн изтръгна лампата от ръцете му и я постави на масичката.

— Престани — каза той рязко. — Остави я на мира.

Грейс изтича до стаята.

— Тя е влюбена в теб — каза злобно Елис. — Е, няма да я притежаваш. Тя е моя! Разбра ли? Стой настрана. Знам какво кроиш. Не си въобразявай, че ще направиш с нея каквото си пожелаеш!

Крейн придърпа един стол и седна край Елис.

— Остави това — каза Крейн спокойно. — По-добре да решим как да й помогнем.

Елис обузда гнева си. Имаше нещо в тези зелени очи, което го поразяваше.

— Да й помогнем? Свършено е с тази глупачка! Как можем да й помотаем? И не забравяй, че е моя. Хората обикновено не си играят с мен. Знаят, че ще им излезе скъпо.

— Кой си ти тогава? — попита Крейн с неприкрит сарказъм.

— В момента говорим за нея, не за мен — каза Елис. — Тя е крадла. Казва се Грейс Кларк. Избягала е от Помощните женски веонновъздушни сили и е прекарала десет дена в Холъуей за кражба. Двамата се сдушихме, след като я спасих от полицията. Видях я как краде от чантата на една жена. Ако не бях аз, тя вече щеше да е в пандиза.

Прокара ръка по потното си чело.

— Длъжна ми е, неблагодарната уличница, но ще я наредя аз, ако се опита да ме измами.

— Наистина ли мислиш, че инспекторът искаше да вземе отпечатъците от пръстите й, когато й даде часовника?

— Това е стар номер — каза Елис и се отпусна на възглавницата. Беше изтощен, нямаше сили повече да се гневи, почувства се отмалял и потиснат. — Тя е от онези глупачки, които се хващат на подобни стари трикове. Тя се хвана и на твоите номера.

— Мен ме остави — каза Крейн. — Предполагам, че ще поиска справка за отпечатъците й. Ще отнеме ли много време?

Елис вдигна рамене.

— Не знам. Обикновено не си губят времето. Със сигурност ще знае до утре, може би днес.

— Освен ако преди това не се добера до часовника — каза Крейн, все още владеещ се.

Елис се втренчи в него.

— Ти? Защо ще си пъхаш носа? И как мислиш да направиш това?

— Ако човек се понапрегне, няма нищо невъзможно — подметна Крейн. Няма смисъл да взема часовника и да изтрия отпечатъците, трябва да ги заменя с тези на някое друго момиче. Ако направя това, Грейс ще излезе с чисто досие.

Елис погледна със завист и възхищение този огромен и пълен млад мъж.

— Хитра идея — каза той. — Искаш да кажеш, че ще се опиташ да изиграеш такъв номер?

Крейн кимна.

— Това е единственият начин да я спасим.

Той бавно вдигна глава и спря спокойните си зелени очи на Елис.

— И теб също.

Елис се усмихна презрително.

— Мен няма за какво да ме хванат. Търсят нея.

Крейн отново кимна.

— За твой късмет.

Той потри носа си и внезапно смени темата на разговор.

— Явно се осъзнаваш колко си болен. Имаш висока температура. Сигурно си хванал пневмония.

Елис вдигна припряно ръце.

— Издръжлив съм. Ще се оправя.

— Тя каза, че не искаш доктор — продължи Крейн. — Но и да искаш и да не искаш, аз ще повикам. Не искам да умреш тук. Ще ми създадеш доста проблеми.

— Не искам доктор — озъби се Елис. — Ще се оправя. Безпокойството ме тормози. Ти и това момиче… говорите… говорите… говорите. Не ме оставяте на спокойствие. Как искате да се оправя?

— Не се страхувай. Докторът е дискретен, а и не живее в района. Ще го докарам с кола. Ще му кажа, че си ми приятел. Не е необходимо да знае кой си.

Елис изсумтя и погледна Крейн, който стана и отиде до прозореца. Изведнъж целият изтръпна и се втренчи в широ-коплещестия му гръб.

Какво искаше да каже той? Не е необходимо да знае кой си? Какво имаше предвид?

— Защо да не знае кой съм? — попита Елис с безпокойство. — Казах ти, че мен няма за какво да ме търсят.

— Търсят ви двамата за кражба. Видях го във вестника, когато се връщах, след като скрих носилката. Описанието ти е точно, а дават и нейното пълно име. Ударил си някаква стара жена.

— Не съм я докосвал — каза Елис тихо. — Грейс го направи. Изплаши се, удари я, преди да успея да я спра. Мога да обясня всичко в полицията. Била е в затвора, регистрирана е. Търсят нея, не мен.

Крейн се доближи до леглото.

— Интересен си ми, защото си напълно деградирал — каза той. — Това е твоята втора природа, нали? Защо преди малко каза, че тя е твоя? Какво право имаш?

— Прекарахме заедно нощта — каза злобно Елис. — Да не я мислиш за светица?

— Това не ти дава никакви права над нея и освен това не ти вярвам.

— Защо да те лъжа? — отвърна сърдито Елис. — Казвам ти какво се случи. Не е светица и аз я имах. Ето защо казвам, че е моя. Не ми ли вярваш, че казвам истината?

Крейн се усмихна.

— Измяната е като да повярваш на лисица… — изрече той, като наблюдаваше внимателно Елис.

— Измяна? — повтори Елис и кръвта му се смрази.

— Шекспир има подходяща фраза за всякакъв случай — каза Крейн, отправяйки се към вратата. — Скоро ще си поговорим отново. А сега имам работа.

— Измяна? — повтори отново Елис. Той не искаше да повярва, че Крейн знае. — Не разбирам за какво говориш.

— Така ли? — каза тихо Крейн. — Ти си Едуин Кушман, изменникът. Сгреши, когато каза, че полицията няма за какво да те търси. Знаят достатъчно, за да те обесят, а това никак не ми изглежда малко. — Той отново се усмихна и излезе от стаята.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сега Елис не обръщаше внимание на подканващото тиктакане на френския часовник върху камината. За него времето бе спряло. Той лежеше в леглото с пламнала глава, с парализиран от ужас разсъдък, без да усеща тялото си.

Крейн знаеше! Само това му беше в главата. Крейн знаеше, че той е Кушман. Те двамата бяха единствените живи хора, които знаеха и какво ли щеше да предприеме Крейн, се питаше той.

„Скоро ще си поговорим отново“ — бе казал той с онова особено изражение на странните си зелени очи. Какво имаше предвид?

Елис се сви в леглото. Нямаше изход. Той беше безпомощен и макар неохраняван от никого, свободен дори да погледне през отворения прозорец, той беше затворник, прикован към леглото от счупения си крак. Крейн можеше да направи с него, каквото поискаше, да го изнудва, да го предаде на полицията — всичко. Но може ли един богат и образован човек като него да се възползва от такава ситуация? „Това е единственият начин да я спасим, теб също“ — бе казал той. Дали искаше да им помогне да избягат? Ако е така — защо? Какво ставаше в главата на този човек? Какво кроеше той?

Елис изпсува докато се мъчеше да разреши тази загадка, а стрелките на малкия френски часовник бавно се движеха напред.

Имаше нещо в този огромен, пълен човек, което убягваше на Елис. Той беше доста тих, спокоен, уверен и въпреки това от време на време изглеждаже изплашен. Уплаха, която Елис много добре познаваше, болезнено прикритата уплаха, която се откриваше само по треперенето на ръцете и помрачаването на погледа.

От какво се страхуваше той? Ако Елис откриеше причината, щеше да има оръжие, с което да се защитава. Ако Крейн беше направил нещо нередно и Елис го откриеше, тогава той можеше да го държи в ръцете си.

Осъзнавайки, че това е възможен изход от положението, Елис изкрещя на Грейс, но после изсумтя яростен и разочарован, като си спомни, че тя не може да го чуе и я зачака с напрегнато от възбуда и раздразнение тяло.

Малко след дванадесет — Крейн беше излязъл вече от час и половина — вратата на стаята се отвори и влезе Грейс. Въпреки че беше бледа, със зачервени очи, изглеждаше привлекателна и на Елис се прииска да я сграбчи и да я привлече на леглото до себе си, да усети дъха й в лицето си и гърченето на допряното до неговото нейно тяло, в усилията й да се отскубне.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Грейс, застанала в долната част на леглото, достатъчно далеч от Елис.

— Да ям? — отвърна той ядосано. — Разбира се, че не. Можеш ли да мислиш за нещо друго освен да се натъпчеш? Ела, искам да говоря с теб.

Грейс не помръдна. Тя скръсти ръце и го загледа упорито. Елис беше изумен от тази промяна в нея. Досега я бе смятал за покорно, безволево същество, което той можеше да тъпче, да се отнася с нея както си иска, сигурен, че ще му се покори само при едно щракване на пръстите. Но сега тя беше един нов човек, властна и уверена в себе си.

— Какво искаш — попита тя, като го гледаше право в очите.

— Малка, долна крадла — каза той злобно. Няма какво да важничиш, само защото си се издокарала така. Като те вкарат в затвора, бързо ще ти смачкат фасона…

— Ако това искаше да ми кажеш, аз си тръгвам — прекъсна го Грейс.

Само да можеше да я хване, помисли си Елис, почервенял от гняв. Как си позволяваше тази уличница да го прекъсва, когато говори той? Не беше ли карал четиридесет милиона души, може би и повече, да затаяват дъх по цели нощи, омагьосани от думите му по ефира? А тази никаквица, само защото бе облякла прилична дреха, си позволяваше да го прекъсва. Само да можеше да я пипне, щеше да разкъса роклята й, да я влачи за косата из стаята, да…

— И не ме гледай така — каза твърдо Грейс. — Не ми е приятно. Приличаш на див звяр.

„Почакай!, каза си Елис на ум, сега тя може да ми е полезна, но ще дойде време, когато ще си разчистя сметките с нея.“

За миг той затвори очи, успокоявайки изкривеното си от злоба лице.

— Аз съм болен — измънка той. — Ти не ми обръщаш никакво внимание. И кракът, и главата ме болят, а ти ме наричаш див звяр.

Грейс си спомни подобните на клещи ръце, стегнали гърлото й и не се впечатли от новото му хленчене. Остана на мястото си, готова да избяга от стаята.

Той отново отвори очи и я погледна намръщено.

— Поне седни, ако не искаш да се доближаваш до мен. Не искам да ми стърчиш така, като че ли всеки момент ще хукнеш да бягаш.

— Какво искаш — каза тя, без да се помръдва.

Той отново трябваше да запази самообладание. Ръцете го сърбяха да я сграбчи, искаше му се да излее гнева си върху нея.

— Този тип Крейн — каза той. — Нямам му доверие. Има нещо потайно в него.

Упоритото изражение в погледа й се смени с враждебност.

— Той е мил — каза тя. — Ти не можеш да разбереш това.

— Не му вярвам — повтори той, като се опитваше да не издава яда с гласа си. — Играе някаква скрита игра. За какво му е да ни помага? Мислила ли си за това? Рискува да отиде в затвора за това, което прави за нас. Защо? Задай си този въпрос. Какво крои?

Грейс се усмихна. Елис се стресна от загадъчната й самодоволна усмивка. — Съдиш за другите по себе си — каза тя тихо. Добър е. Затова ни помага.

— Не бъди толкова наивна — скръцна той със зъби. — Има някакъв план. Нещо се крие зад всичко това. Той се страхува от нещо. Не си ли забелязала как треперят ръцете му и онова странно изражение в погледа му? Не ми харесват очите му… приличат ми на котешки… като че ли вижда в тъмното. И кой е той? Как е получил парите си? Защо живее сам?

— Не зная — каза твърдо Грейс, но в съзнанието й се прокрадна нотка на съмнение. Спомни си ужасения поглед на Крейн, когато я видя в онази рокля. Помислих си, че е Джули… Е, тя нямаше да каже това на Елис. Не беше негова работа.

— Един богат мъж като него щеше да има слуги — продължи Елис, — а той живее сам. И тази рокля. Той ти я даде, нали?

— На сестра му е — каза Грейс рязко. — Тя е мъртва.

Елис прехапа долната си устна, замисли се. Сега научи нещо.

— Сестра — повтори той. — Чудя се. Коя ли е била?

— Казвам ти, сестра му — троснато отвърна Грейс. — Защо все се ровиш? Не е твоя работа.

— Ти се застъпваш за него, нали? — каза той подигравателно. — Но аз не му вярвам. Има нещо подозрително…

— О, престани — намеси се Грейс и нервно пристъпи напред. Тя се доближи до него и той ловко, като змия, сграбчи китката й. Тя се дръпна назад, с широко отворени от ужас очи, но макар, че беше слаб и главата му щеше да се пръсне от усилието, той не я изпусна и се озъби.

— Влюбена си в него, нали, малка глупачке? — изпъшка той и я привлече бавно към себе си.

— Пусни ме — извика тя, като го удари по ръката, но той не я изпусна и най — накрая свободната му ръка хвана долния край на роклята й.

— Ще я съдера, ако се съпротивляваш — каза той. — Наистина ще го направя.

Тя се остави да я придърпа към себе си, пребледняла и ужасена.

— Остави ме на мира — извика тя — Пусни ме.

— Седни — отвърна й той. Тънката му, подобна на граблива птица ръка, се уви върху роклята й. — Ако дръпна, ще се разкъса.

Тя седна на ръба на леглото.

— Само защото ти е дал някаква рокля си мислиш, че е прекрасен — каза Елис. — Не бъди глупава. Има нещо зад цялата тази работа. Зная. Сигурен съм. Нямаше да го прави, ако не очакваше нещо от това. Защо е уплашен? Какво крие? Трябва да разбереш, преди да се е върнал. Претърси къщата. Погледни в бюрото му. Прочети писмата. Трябва да разберем какво се крие зад всичко това. Направи го сега. Ако потърсиш по-добре ще намериш нещо — писма… или нещо друго, което ще ни помогне.

— Но аз не мога — отвърна тя изумена. — Не мога да направя това. Къщата е негова… добър е…

— Престани да повтаряш колко е добър. В тия времена никой не е добър, освен ако няма нещо на ум. Трябва да го направиш, иначе сме загубени. Хайде. Потърси в спалнята. Там ще намериш нещо.

— Не мога след всичко, което направи за нас — каза Грейс. — Няма да го направя. Нахално е…

Елис опъна по-силно полата й. — Ти си крадла. Защо ще те е грижа? Претърси чекмеджетата му. Може би там ще откриеш нещо, което си заслужава да откраднеш.

Пламнала, Грейс замахна и го прасна в лицето. От резкия и силен удар очите му се замъглиха. За секунда той отпусна ръката си и Грейс моментално отскочи. Тя се облегна на стената и двамата се загледаха — тя беше ядосана и уплашена, той — изненадан и озлобен.

— Ще съжаляваш за това — каза той с ръка на бузата. — Да удариш един болен човек! Дадох ти храна, нали? Спасих те от полицията. А ти ме удряш. Очаквах поне малко благодарност.

Грейс закърши ръце.

— Съжалявам — каза тя през сълзи. — Не трябваше да го правя, но ти каза толкова жестоки, нечовешки неща. Заслужи си го, но не трябваше да те удрям в това състояние. Наистина съжалявам…

— Няма значение — каза меко Елис, като усети, че решителността й отслабва. — Иди в стаята му и претърси чекмеджетата. Не мисля за себе си, а за теб. Може да те нарани по някакъв начин.

— Не може — отвърна Грейс. — И аз няма да направя това.

— Вярваш в него, нали? — продължи Елис. — Тогава докажи, че няма нищо. Ако не откриеш нещо подозрително в стаята му, тогава аз ще повярвам, че е добър и че е един чудесен човек. Дори ще се извиня, че съм мислил лоши неща за него. Така е справедливо, нали? Просто ми го докажи.

— Знам, че няма да открия нищо — каза Грейс, омеквай-ки. — И освен това, не мога да вляза в стаята му. Не трябва…

— Ако си толкова сигурна, че няма нищо, защо се колебаеш? — попита Елис, като я наблюдаваше внимателно. — Но и ти много добре знаеш, че има нещо в този човек, само че ти си се размекнала към него. Ти си като щраус, който си заравя главата в пясъка. Ако си толкова сигурна, отиди в стаята му и провери.

— Добре — извика Грейс. — Ще ти го докажа. Няма нищо нередно, просто ти си злобен и подозрителен — и тя изтича до стаята, като затръшна врата зад себе си.

Няколко минути търси стаята на Крейн. Най-накрая я откри в другия край на коридора, който минаваше през цялата къща. Беше голяма стая, с широк, издаден навън прозорец, с изглед към градината. Така си представяше тя неговата стая — покривалото на дивана беше в черно и златисто, мебелите бяха от светъл дъб, а килимът — винен.

Застана на прага, огледа се, крайниците й отмаляха. Помисли си, че някой ден можеше да спи тук, да дели заедно с него този разкош.

Неуверено и силно развълнувана тя влезе в стаята, остави вратата отворена и премина по дебелия персийски килим до скрина. Поколеба се преди да отвори едно от чекмеджетата. Опита се да убеди Елис и себе си, че не трябва да се рови из нещата на Крейн и въпреки това й се искаше. Искаше да докосне дрехите му, да види всичко, което беше негово, с надеждата, че това ще ги сближи.

В горното чекмедже видя грижливо подредени ризи и носни кърпи, нежно ги докосна, и крайниците й отново отмаляха.

Гледаше дрехите му с наслада и задоволство. Прегледа всички чекмеджета, като откриваше само скъпи и луксозни дрехи.

От скрина отиде да вградения гардероб. Там откри костюми, палта, шапки, вратовръзки, обувки — всичките бяха скъпи и почти нови. На тоалетната масичка имаше две чекмеджета и Грейс бързо отиде до тях, нетърпелива да се върне при Елис и да му каже, че е сгрешил.

Тя отвори едно от чекмеджетата, спря се за миг и видя един тънък и дълъг нож с бяла костена дръжка, оставен в празното чекмедже. Ножът изглеждаше зловещ, остър и смъртоносен. По тънкото му острие личаха червени петна, ръждивочервени петна от кръв.

Уплашена тя отстъпи назад и дълго остана загледана в ножа. Не смееше да помисли защо той беше там. Затова изтръпнала от ужас, тя затвори чекмеджето. В този момент видя Крейн в огледалото. Той стоеше на прага на вратата и я наблюдаваше. Тя не се помръдна, нито издаде някакъв звук, а остана загледана в отражението му, с туптящо от ужас сърце и пресъхнали устни. На лицето му бе изписана странна, изкривена усмивка, която я изплаши.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дребничкият дебел индус влезе така тихо в стаята, че Елис го усети чак когато го видя край леглото.

За миг му се стори, че малкият, тъжен мъж е някаква халюцинация, но осъзнавайки, че не е, изведнъж се сепна и на лицето му се изписа уплаха.

— Аз съм д-р Сафки, — каза дребният мъж с тих и съскащ глас. — Съжалявам, ако съм те стреснал.

Но мислите на Елис бяха насочени към Крейн. Ако тази чернилка беше докторът, значи Крейн се беше върнал и сигурно бе хванал Грейс да рови из нещата му. В този момент Крейн влезе в стаята. Изглеждаше съвсем спокоен, въпреки че беше малко пребледнял (или това беше от слънчевата светлина). Доближи се до леглото и се усмихна на Елис.

— Д-р Сафки ще се погрижи за теб. Можеш да му се довериш. Много е способен.

Елис погледна индуса. Големите влажни, зачервени очи изглеждаха тъжни, малките месести устни бяха отпуснати надолу, дебелата топчеста брадичка придаваше нерешителност — човек, който не вдъхва доверие, помисли си Елис, но се чувстваше твърде отпаднал, за да се безпокои за такива дреболии. Изпитваше вътрешно задоволство от факта, че този човек е черен. Чувстваше превъзходството си над него. В края на краищата тези чернилки не си бяха спечелили правото да живеят в цивилизацията. Бяха като папагалите, които просто имитират белите хора, нито една идея не можеше да се роди в дебелите им глави.

Д-р Сафки хвана китката на Елис и притисна малките си пръстчета към пулса му. От доктора се носеше остра кисела миризма, която отблъскваше Елис. След малко д-р Сафки пусна китката, извади стетоскоп от един вътрешен джоб и го окачи на врата си.

— Би ли разгърдил малко пижамата си — прошепна индусът.

Елис се разкопча. Къде ли беше Грейс? Какво се бе случило с нея? Крейн беше ли я заварил в стаята? Затова ли беше толкова бледен? Докторът постави малката, студена фунийка на стетоскопа върху слабите му гърди, помести го, спря, помести го отново.

Мазната кръгла глава, ухаеща на отвратителен парфюм, беше на няколко сантиметра от носа на Елис. Косата му имаше пърхот.

„Докторе, излекувай се“, помисли си Елис и изведнъж се захили.

Неочакваният звук стресна Крейн. Д-р Сафки въздъхна и каза вежливо.

— Моля те, не се дръж така, пречиш ми да ти поставя диагноза.

Елис почервеня от яд, но се овладя. Какво му ставаше? Сигурно беше побъркан — а може би по-лошо от това, което си мислеше. Погледна с омраза мазната черна коса, дощя му се да я отблъсне от себе си, да ги изпсува и двамата, да се отърве от тях.

Д-р Сафки се изправи, кръглото му лице беше безизразно. Той сгъна стетоскопа и го остави настрана. Колосаните маншети изшумоляваха при всяко негово движение.

— Сега ми се струва, че трябва да погледна крака ти — каза той и дръпна одеялото, като разкри хилавото тяло на Елис, облечено в хубава пижама в черно и златисто.

Крейн стоеше край прозореца, полуобърнат и гледаше към градината. Елис погледна огромните рамене — опасен тип, помисли си той и си спомни за Скрегър. Той също имаше раменете на Крейн, но можеше да го пребори. Знаеше всички хватки — беше научен от суровата школа на живота, а не като това конте, което се разлагаше сред лукс и ароматизирана вода.

Внимателно го завиха отново.

— Кракът изглежда чудесно — промърмори д-р Сафки. — Много добре е наместен. Въобще няма да го пипам.

Изведнъж Елис се развълнува — момичето беше умно. Бе направила много за него. Не можеше да я вини, че се е влюбила в този богат плейбой. Момичета от нейната среда и без образования бяха лесна плячка за мъже като Крейн.

— Много си издръжлив — каза д-р Сафки — Досега положението ти трябваше да е безнадеждно. Но не си мисли, че си вън от всякаква опасност, просто нещата вървят много добре. Отвори черната чанта от марокен, която бе взел със себе си и постави едно шишенце с таблетки на масичката до леглото.

— Взимай по едно от тези на всеки два часа. Утре ще си по-добре. Ще се видим отново.

Елис кимна навъсено и погледна Крейн, който се отдръпна от прозореца.

— Добре свършена работа — каза той. — Много ти благодаря. Той тръгна с дребния индус към вратата.

Д-р Сафки се спря и погледна Елис.

— Много си мълчалив, млади човече — каза той. — Няма ли да кажеш нещо за себе си?

Елис сви тънките си устни и отмести поглед.

— Стеснителен е — каза Крейн и изведнъж се засмя. — Сигурно има силен комплекс за малоценност.

Д-р Сафки кимна:

— О, разбирам го. Всеки от нас крие в себе си някакъв малък предател. Моят предател е екстравагантността.

— А знаеш и моя — каза Крейн и изведнъж погледът му стана странен.

— Да, знам го — отвърна д-р Сафки и за миг на лицето му се изписа отвращение. Елис го наблюдаваше и забеляза тази промяна. Той знае, помисли си Елис. Има нещо скрито и този индус го знае.

Крейн леко се засмя. Не беше съвсем спокоен.

— Е, не трябва да те задържаме, докторе, сигурно имаш работа. Ела да го видиш утре. Може би тогава ще каже нещо. Има забележителен глас — и той отново се засмя.

Елис скръцна със зъби. В гърдите му се надигна дива омраза към този огромен, красив мъж.

Д-р Сафки кимна.

— Ще дойда — каза той и се обърна към Елис. — Не трябва да се вълнуваш за нищо. Ако искаш да се оправиш бързо, трябва да се успокоиш и да не се вълнуваш.

— Трудничко ще му е да изпълни съвета ти — каза Крейн, като погледна Елис с дружелюбна усмивка. — Но всички доктори са еднакви. Така лесно раздават съвети, въпреки че не мисля, че очакват да ги изпълниш. Просто успокояват съвестта си — потупа Сафки по пълното му рамо. — А някои доктори имат особен вид съвест, нали приятелю?

— Вероятно — отвърна докторът, отново натъжен и излезе от стаята, последван от Крейн.

Грейс чакаше в антрето. Тя хвърли бърз поглед към двамата мъже, които се приближаваха към нея и отмести очи, когато срещна спокойният поглед на Крейн.

— Това ли е младата дама, която е наместила крака му? — измърмори д-р Сафки.

— Да — отвърна Крейн. — Запознай се с д-р Сафки — обърна се той към Грейс. — Ще те зарадвам, че нашият приятел не е толкова зле, колкото си мислехме. Докторът смята, че ще се оправи и се възхищава от начина, по който си се справила с крака му. — Той докосна д-р Сафки по рамото. — Това е Джули Брюър.

До този момент д-р Сафки гледаше Грейс мило и с любопитство. Така й се възхищаваше, че Грейс, въпреки тревогата си, се почувства поласкана, но когато Крейн каза: „Това е Джули Брюър“ дребничкият мъж рязко отстъпи назад и шоколадовата му кожа пребледня. Погледна Грейс, после Крейн, промърмори нещо под носа си, отиде до входната врата, отвори я и без да се обръща, забърза надолу по пътечката.

Грейс и Крейн останаха за миг загледани след него, после Крейн вдигна рамене.

— Странно човече… Май че не си пада по жените — и той отиде до Грейс, застана пред нея и я погледна в очите.

— Време е да си поговорим — каза той. — Да отидем във всекидневната.

Тя тръгна пред него и двамата се настаниха в кресла един срещу друг.

— Той ти каза да претърсиш стаята ми, нали? — попита Крейн.

Побиха я тръпки.

— Не трябваше да го правя — каза тя. — О, как ми се иска да не го бях правила…

— Но нали той те накара да го направиш? — попита той отново, като че ли държеше да чуе нейното оправдание.

— Да.

— Е, не се безпокой. Не мисли, че ти се сърдя. Някои хора много държат да не се ровят из личните им вещи, но не и аз. Е, донякъде. Не бих искал всички да разберат какво откри в онова чекмедже.

Грейс се сви от ужас.

— Моля те, не говори за това…

— Искам да говоря за това. След като си го видяла, трябва да ти обясня. Иначе можеш да си помислиш, че съм убиец или нещо друго, също толкова ужасно.

— Разбира се, че не си мисля такова нещо — побърза да каже Грейс, като стискаше ръцете си от притеснение. — Нямах работа там…

— Ти не знаеш нищо за мен, нали? — каза Крейн, като се облегна назад и кръстоса краката си — и все пак чувствам, че не съм ти неприятен.

— Аз, аз съм ти благодарна… — започна да заеква Грейс.

— Само благодарна? — очите му й се усмихнаха окуражително. — Нищо повече от благодарност? Знаеш ли, мразя благодарността — като състраданието е.

— Ти беше толкова добър към мен — каза тя, цялата зачервена. — Аз, аз… разбира се, че те харесвам.

— Но само защото се държах мило към теб? Не заради самия мен? — той стана, приближи се до нея и й протегна ръката си.

Тя остана неподвижна, загледана в голямата, пълна ръка, напрегната и въпреки това отмаляла от физическа възбуда.

— Искам да ме харесваш — каза той нежно. — Защото аз те харесвам. Смела си и освен това си хубава. Харесва ми начина по който вървиш, по който държиш главата си, по който ме гледаш. Необикновен е. В момента, в който те видях — изплашена… сама в клуба… ти ме заинтересова.

Грейс сложи ръката си в неговата. Почти не съзнаваше какво прави. Случи се това, на което тя се бе надявала. Той й се обясняваше в любов.

— О, аз наистина те харесвам — каза тя.

Топлата и силна ръка стисна нейната, после той се отдръпна от нея.

— Радвам се да чуя това — каза той, като се облегна на камината. — Сега мога да ти говоря като приятел, а не като чужд човек. — Знам, че този нож те изплаши — сестра ми се самоуби с него.

— О — възкликна Грейс, настръхнала цялата и сграбчи облегалката на креслото. — Колко ужасно… колко мъчително е било за теб.

Той направи неспокойно движение.

— Наистина беше ужасно. Разбираш ли, ние значехме много един за друг. Израснахме заедно, живяхме тук заедно, деляхме всичко помежду си. Тя беше част от живота ми — той внезапно се обърна и тръгна към прозореца. Тя го наблюдаваше, но няколко минути той остана с гръб към нея, после пак така внезапно се върна. — Още не мога да се съвзема — каза той и прокара пръсти през сламенорусата си коса. — Извинявай, че съм така развълнуван. Но тя беше чудесен човек и единственият ми истински приятел — гласът му секна и той се загледа в Грейс. — Напомни ми за нея. В момента, в който те видях…

Грейс не можеше да намери думи да изрази чувствата си. Искаше й се да заплаче, да отиде при него и да го прегърне, да му каже колко съжалява за случилото се, да изрази готовността си да направи всичко, за да му помогне, но просто си беше глътнала езика и не можа да каже нищо.

— Тя се омъжи за един, който се оказа абсолютна свиня — продължи той. — Няма да се впускам в подробности, прекалено са отвратителни, за да ги споменавам. Напусна го в първата брачна нощ и дойде да живее при мен, но нещастието вече беше станало. Тя не можеше да освободи съзнанието си от зверското му поведение и горкото момиче се побърка. Стоя тук един месец, за което знаеше само Сафки. Той се държа чудесно, непрекъснато ми помагаше и ние се надявахме, че тя ще се оправи. Но не се оправи… самоуби се — той си пое въздух и удари с юмрук по камината. — Беше ужасно. Можеш ли да ме виниш, че се опитах да прикрия всичко? Тя имаше много приятели, а не можех да понеса и мисълта за клюките, които щяха да тръгнат, ако бях съобщил за смъртта й в полицията. Сафки извади смъртен акт — естествена смърт, и никой не знае истината. Съжалявам, че видя ножа. От месеци лежи там. И досега не съм събрал сили да го пипам, а и не съм се приближавал до това чекмедже, откакто се случи всичко това — той бръкна в джоба си, извади оттам една златна табакера, запали цигара и хвърли клечката в камината. — Е, вече знаеш. Освен мен, ти и Сафки сте единствените, които знаете. Ще запазиш ли тайната ми?

— О, да — каза Грейс с насълзени очи. — Разбира се. Наистина много съжалявам. Никога няма да си простя, че влязох в стаята ти, но той толкова настояваше…

— Той не ме харесва, нали? — попита Крейн, като я наблюдаваше внимателно.

— Не. Казва, че в теб има нещо… няма ти доверие.

— Но ти имаш, нали?

— Да. Знаех, че няма нищо…

— Аз съм самотен — прекъсна я изведнъж Крейн. — Не можещ да си представиш колко съм самотен. Сега дори няма с кого да поговоря. Някой, който наистина ме разбира. Тя винаги беше до мен, а сега… — той вдигна рамене. — Радвам се, че си в нейната стая. Не можеш да си представиш колко ми напомняш за нея.

— Радвам се — отвърна Грейс, без да е уверена, че казва истината.

Само за това ли я харесваше той, защото му напомняше за сестра му? Не харесваше ли нещо в самата нея?

— Хайде — каза той и тръгна към вратата. — Нека да поговорим с Елис. Имам да ти казвам и други неща, а той също трябва да ги знае. Имах малко работа.

Когато тя се приближи до вратата, той я прегърна през рамо.

— Ти дори не попита за часовника. Май че не мислиш за себе си?

— Коя съм аз? — отвърна Грейс. — Аз нищо не представлявам. Винаги съм била едно нищо…

— А не би ли искала да се промениш? — каза Крейн и й се усмихна. — Мечтала ли си някога да имаш такъв дом? Да имаш пари, които да харчиш, да се почувстваш поне малко щастлива?

Тя го погледна с радост и изумление.

— О, да — отвърна тя.

— Е, понякога и мечтите се сбъдват — каза той мило, — но нека сега да отидем при Елис.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Към шест часа лъчите на силното вечерно слънце обгърнаха градината в мараня. От леглото си Елис виждаше тъмните, ясно очертани и неподвижни сенки на дърветата върху моравата. Цветята изглеждаха по-ярки, а небето беше безоблачно и приличаше на лазурен чадър.

Елис беше сам вече три часа. От време на време той чуваше гласовете на Грейс и Крейн в градината и два пъти бе успял да ги зърне как се разхождат из моравата, близо един до друг и как тя го поглежда, за да разчете думите по устните му. Но откакто ги видя за последен път, бе изминал повече от час и той се питаше къде бяха и какво правеха.

Хапчетата на д-р Сафки успокоиха треската му и сега разсъдъка му беше по-ясен, бе и с изострено чувство за самосъхранение. Съвсем ясно осъзнаваше положението си — несигурно и опасно, зависимо от бъдещите действия на Крейн.

Елис беше доволен от възможността, която имаше — да лежи спокойно и да крои планове, да прецени кой е най-добрият начин за действие.

Крейн се бе справил с отпечатъците смело и блестящо. Въпреки че само им бе загатнал за това, което бе направил, Елис разбра, че Крейн е близък с дъщерята на инспектор Джеймс. Очевидно имаше голямо влияние върху нея и бе успял да я убеди да се добере до часовника, да изтрие отпечатъците на Грейс и да ги замени с нейните. Очевидно тя бе направила това, без да иска обяснение, а Крейн не бе споменал с какво я бе възнаградил за риска й. Той просто каза, може би малко загадъчно: „Тя ми е длъжна и знам, че мога да разчитам на нея. Наистина беше много просто. Така че и двамата няма за какво да се безпокоите. Познавам Джеймс. Когато получи отговор от полицията, че отпечатъците върху часовника не са регистрирани, той ще забрави цялата история. Той е човек с установени принципи и приема сериозно докладните записки. И двамата ще можете да останете тук колкото пожелаете.“

Поне изглеждаше, че близката опасност е предотвратена, но Елис не беше доволен. Крейн не бе споменал нищо за неговото бъдеще, нито пък бе подметнал нещо за Кушман. Държеше се настрана от Елис и говореше с него само в присъствието на Грейс. Елис усещаше, че Крейн крои нещо и само изчаква удобен случай. Това чувство го безпокоеше.

Знаеше едно със сигурност — Крейн бе хитър. Доказваше го и начинът, по който се бе справил с дъщерята на инспектора. Дори Елис не беше способен да извърши нещо с такъв финес и хитрост, а се гордееше, че притежава тези умения.

А и Грейс. Промяната й за един ден беше просто фантастична. Изведнъж бе станала хубава, в угасналия й поглед сега се четеше блясък. Новите дрехи много я променяха и Елис не можеше да си избие от главата мисълта как, стисната за гърлото, лежи прикована до него на леглото. Искаше да я види отново, поглеждаше нетърпеливо часовника и се чудеше колко ли време ще мине преди тя да дойде и да го попита дали иска нещо.

Несъмнено бе положила големи грижи за него. Малко момичета можеха да се справят с крака му като нея, та дори този дебел, дребен, мургав доктор беше впечатлен.

Елис си спомни момента, в който реши да я спаси от затвора — когато крадеше от чантата на жената и тя я видя, Тогава той почувства, че нейната съдба щеше да бъде свързана с неговата. Инстинктивно беше разбрал, че си заслужава да й помогне и че тя стократно ще му се отплати. Беше самотен, имаше нужда от някого, но отначало сметна, че се е натъкнал на една страхлива, цивреща малка уличница. После се оказа, че е сбъркал в преценката си. Гъсеницата се бе преобразила в пеперуда — от тази промяна целият настръхваше.

Елис направи гримаса. Да не би да се влюбваше в момичето? Винаги анализираше трезво чувствата си и затова и сега се замисли над въпроса. Възможно беше. Казват, че омразата се превръща в любов, а той доста грубо се бе държал с нея, дори я бе мразил. Сега чувствата му се променяха, Странно беше за един толкова груб и безчувствен мъж като него да се влюби в такава сополанка, като Грейс, и въпреки това — беше факт. Не можеше да го отрече. Нямаше да е лошо, ако сега тя влезе и бъде мила с него. Не искаше сантиментални сцени, не понасяше подобни неща, но не би имал нищо против тя да седи до прозореца и да му говори. Беше му все едно какво ще каже — тя бе толкова неграмотна, че с нищо не можеше да го заинтересува, но той искаше да слуша гласа й, да я гледа, да я чувства близо до себе си.

Размърда се с безпокойство. Тя бе влюбена в Крейн. Виждаше се от пръв поглед. Той беше хубав, богат, с изискани маниери — точно в такъв тип мъж би се влюбило момиче като Грейс. Беше естествено. Тя е млада, глупава, без собствени критерии, повлияна от филмите — какво можеше да се очаква от нея? Но всичко това няма значение, стига Крейн да не прояви интерес към нея. Това вече бе опасно. Ако Крейн се държи както подобава, скоро щеше да я постави на мястото й. Но ако си пада по жените (както всеки огромен и пълен мъж, какъвто е, помисли си Елис с горчивина), тогава ставаше опасно, макар че, помисли си Елис в желанието да отхвърли по-вероятното предположение, мъж като Крейн би си избрал някоя модна красавица като фотомоделите по страниците на „Воуг“. Крейн можеше да си избере някоя изискана танцьорка от Лондон, някоя мадама от онези по хотелите в Уест Енд, които се продаваха просто за приятно прекарване на времето — истинските жени, тези, които не бяха вчерашни, знаеха как да се обличат, как да доставят удоволствие на мъжете, а не глухи малки глупачки като Грейс.

Грейс подхождаше на Елис. Колкото и да е странно, той реши, че тя е неговият тип. Преди никога не бе помислил дори да си търси момиче, но сега, след като се съсредоточи, реши, че Грейс е точно за него.

А Крейн? Крейн не излизаше от главата му. Естествено, мъж като него не би се занимавал с Грейс. Ами ако станеше обратното? Ами ако той беше една от онези свини, които обичаха да се забавляват с невинни и наивни момичета като Грейс? Имаше такива мъже. Ако Крейн беше един от тях? Ако сега се опитваше да й направи нещо? По лицето му изби пот. Ще го убие! Елис се надигна, замахна яростно с ръка и отново легна. Хубаво си решил да убиеш Крейн, но как ще го направиш? Беше на половината на Крейн, а освен това бе и прикован към леглото. Няма да е лесно. Трябва да го измисли добре.

А пък можеше и да не се налага да го убива. Няма за какво да се напряга, ако Крейн не прояви интерес към Грейс. Безсмислено е. Ще изчака и ще види. Ще го наблюдава.

Вече минаваше седем, когато Грейс и Крейн се върнаха в къщата. Входната врата се затвори и той чу Крейн да казва нещо с тих глас. Грейс се засмя. Този смях бодна Елис право в сърцето. Той започна да се върти в леглото, цялата му нечиста душица се измъчваше от ревност. Изчакваше и се ослушваше с надежда, че ще дойдат при него, но те не идваха. След малко чу затварянето на друга врата, след което в къщата настъпи дълго мълчание.

Лежеше без да мърда, нещастен, самотен, не сваляше очи от часовника и ги чакаше да дойдат. „Болен съм, мислеше си той, и се мъча, а на тях не им пука. Въобще не са се сетили за мен през целия следобед. Може и да имам нужда от нещо, но те са толкова погълнати един от друг, че въобще не ги е грижа за мен. Чвек не би се отнесъл и към едно болно куче така, както те се отнасят към мен.“

Когато наближи седем и половина, той чу леките стъпки на Грейс и после вратата се отвори.

Тъкмо се канеше да се оплаче, да я наругае, че го бе забравила, но сърдитите и остри думи застинаха в гърлото му. Той почти не можа да я познае, когато тя застана на прага със зачервено лице и светнали от възбуда очи. Беше облечена във виненочервена рокля, долната част на която свободно и елегантно се спускаше до земята, горната част бе изрязана около рамената и разкриваше меката й, бяла кожа, която го влуди повече от всякога. Косата й бе прибрана нагоре, а по врата й блестеше огърлица от диаманти.

Това беше друга Грейс — една очарователна жена, при вида на която Елис изпита дива ревност и изпадна в ужас. Той разбра, че облечена по този начин, с този външен вид, тя беше жена, която Крейн щеше да хареса. Тя не бе същата наивна, глупава сополанка, която той бе видял преди двадесет и четири часа. Тя вече бе нещо — истинска жена. Жената, която можеше да възбуди най-низките страсти у всеки мъж.

— Харесваш ли ме? — каза тя развълнувано и се захили. — Той ме накара да се облека така. Толкова е мил. Погледни тези диаманти. Истински са. Честна дума! Това са истински диаманти. Нали са прекрасни?

Елис все още не можеше да продума. Той я гледаше втренчено и я желаеше, изпитваше огромна нужда да я запази за себе си.

— Знаех, че ще се изненадаш — продължи тя, радостна, че е предизвикала изумлението, изписано на лицето му. — Не повярвах на очите си, когато се видях в огледалото.

В този момент, под цялото това очарование, той прозря нейната невинност и инстинктивно почувства, че тя бе в опасност. Крейн бе намислил нещо. Беше съвсем ясно. Нямаше да я наконти по този начин, да й даде диаманти, ако не иска да й стори нещо лошо.

Той с отчаяние си помисли, че може да я загуби и забрави себе си, болката и вероятността да го обесят, ако полицията го хване — мислеше само за нея. Трабваше да й отвори очите за опасността, да я убеди, че Крейн не е добър, а хитър и опасен. (А Крейн се бе осмелил да го нарече лисица! Измяната е като да повярваш на лисица. Той бе казал това, а за него не се ли отнасяше? На него човек не можеше да вярва дори и толкова.)

— Приближи се — каза Елис, като се мъчеше да говори спокойно. — Не мога да повярвам, че си същото момиче.

Грейс тръгна към него. Дългата й рокля й придаваше самоувереност и тя се движеше плавно, сякаш я дърпаха на колела. Тя застана до леглото и го погледна. Той разбра с горчивина, че тя не мисли за него. Когато се приближаваше към него, тя мислеше само за себе си, защото нямаше на кого друг в къщата да се покаже.

— Значи той ти даде диамантите? — каза той бавно, като и гледаше внимателно и с болка.

— Много е мил, нали? — каза тя радостно. — Разбира се, даде ми ги само за малко. На сестра му са, Джули, която е умряла.

Без да знае защо, Елис усети, че го побиват тръпки от ужас. Която е умрял а… Защо тези думи го плашеха? Сякаш изведнъж той видя бъдещето и видя, че я грози опасност. За миг му се стори, че вижда някаква сянка между тях нещо — осезаемо, черно и страшно и той се надигна с мъка и махна предупредително с пръст към Грейс.

— Внимавай да не умреш и ти — каза той. — Той не ти желае доброто. Знам го. Ти си ненормална, че приемаш неща от него. — После изведнъж, без да мисли за себе си, рязко й каза — Махай се! Остави ме. Махни се от това място преди да е станало твърде късно. Чуваш ли? Захвърли тези неща и се махай!

Тя се втренчи в него, изумена от уплахата и отчаянието, които бяха изписани на лицето му.

— Какво си ме зяпнала? — възкликна той, като удряше с юмруци по юргана. — Изчезвай и се спасявай! Той ще ти стори нещо лошо. Сигурен съм. Има нещо в него. Нещо сатанинско… — той млъкна, защото видя Крейн, който стоеше усмихващ се на вратата, но с мрачен поглед.

— Колко странна дума използва — сатанинско — каза той и погледна Елис, който му отвърна с поглед, изпълнен с омраза. — Не плаша бедното момиче — той закрачи из стаята и застана до Грейс, която го погледна с безпокойство, леко пребледняла. — Нали изглежда чудесно? — продължи той, като й се усмихна. Елис ги наблюдаваше и видя как лицето на Грейс светна и безпокойството изчезна от погледа й, когато Крейн й се усмихна.

Елис нямаше какво да каже, а и не можеше повече да ги гледа. Погледна отчаяно през прозореца, като стисна юмруците си.

— Е, как е, оправяш ли се? — попита Крейн весело. — Искаш ли нещо да ти донеса… може би една книга?

— Разкарай се — озъби се Елис. — Остави ме на мира.

— Странен човек — обърна се Крейн към Грейс и я поведе към вратата. — Ще му донесем нещо за вечеря. Може би това ще го успокои — той постави ръка върху голото рамо на Грейс. — Да му кажем ли? — продължи той, като я придърпа към себе си.

Грейс се отскубна и бързо излезе от стаята. Елис не видя лицето й, но разбра, че беше смутена и засрамена. Но бе забелязал с ужас интимната милувка на Крейн.

Крейн изведнъж погледна Елис някак потайно.

— Тази вечер ще празнуваме — каза той и добави, преди да излезе от стаята: — Ще отворя бутилка шампанско. Можеш да ме поздравиш. Грейс обеща да ми стане съпруга.