Да раснеш на топло

1

Прибраха ме рано сутринта на 15 август 1996 година. В Москва.

Бяха двама. Приближиха се, поискаха ми документите, учтиво ме дръпнаха към колата. Бързо и коректно, с портиерски жестове ми отвориха вратата, но оттам нататък ме набутаха вътре без церемонии.

Първият, който миришеше на лук и партенки, бързо се намести зад волана, обърна се към мен и лъсна зъб от евтино злато:

— Казвай сега къде е район Лефортово в тая вашата Москва. Че не сме оттука.

Смаях се. Какъв номер. Един вид току-що заловеният престъпник трябва лично да упъти копоите за пътя до затвора? А и защо направо в затвора? Не трябва ли първо да са доказателствата?

Столицата на Империята не е град като другите. Тук няма моментално да се струпа тълпа от любопитни. Гражданите бързаха по своите си задачи и извръщаха погледи. Само един, по-младичък, забави крачка и приведе глава, за да надзърне през прозореца на автомобила към пребледнялата физиономия на арестувания човек. Но една длан плесна отвътре стъклото:

— Върви си по пътя!

Любопитният младеж се стресна и забърза нататък, подръпвайки в движение сакото си. Моето сако струваше, кажи го, четиринайсет пъти по-скъпо.

— На светофара свивате надясно — отвърнах навъсен — и после все направо покрай реката…

Така жертвата упъти палача за посоката към дръвника. Само страхът ми попречи да се насладя на абсурдността на момента. Все пак за първи път в живота ме прибираха. И сега пътувах минимум към много сериозен разпит. А максимум — от свободата към несвободата.

От света на японските компютри, кубинските пури, френските коняци, португалските вина, швейцарските супер часовници, златните бутонели, шумолящите климатици, лъскавите реклами, двестадоларовите парфюми, ленените панталони, куфарчетата от крокодилска кожа, копринените ризи, светските списания, бронираните стъкла, лъскавите лимузини, седемцифрените банкови сметки пътувах право към дажбите клисав хляб и буламачите.

Впрочем това, че ме пипнаха, изобщо не означаваше, че ще пипнат и парите ми.

Бяха ме търсили два месеца. По подозрение за присвояване на милион щатски долара от държавната хазна. И ето че ме сгащиха.

Не бях крал този милион. Не обичам да крада, пък и не умея. Затова не губех смелост. Минаха ония времена, когато прибираха невинни зад решетките. Отдавна минаха, господа! Мъкнеха ме към Лефортовския затвор, а наоколо бучеше и бълбукаше нервното и горещо лято на деветдесет и шеста година. Преди броени седмици страната беше преизбрала за втори мандат първия си президент. С което направи избор в името на демокрацията. А в демократичните държави, доколкото ми беше известно, единствено съдът може да отнеме някому свободата.

Случихме на ясно и много топло утро. Дълго пътувахме из пробуждащия се град, който постепенно се напипаше, през трепкащия въздух, през жълтата слънчева светлина, пронизваща косо прашните корони на крайпътните дървета. Колата, затънала в разноцветното автостадо, се движеше бавно; седях на задната седалка сам и спокойно можех да скоча в движение; да се опитам да избягам, да се стопя в малките улички и дворчета; но от къде на къде? Нищо не съм сторил! Ще им обясня всичко и още до обяд ще се върна в своя кабинет, където на блещукащите екрани се появяват и чезнат, движат се, леят се и се множат парите.

По пътя се държах грубо, нарочно. Говореха ми на „ти“ и аз моментално ги срязах. Ченгетата се вбесиха и млъкнаха за известно време.

Колата дълго се въртя из улиците. Накрая хлътна в някакъв двор и закова пред масивна сграда без надписи.

— Май че е тук…

Единият тутакси се обърна към мен и силно стисна носа ми със свити пръсти. И ръката му, и моите ноздри бяха влажни от потта, така че жестоката хватка успя само наполовина: дръпнах се рязко и се освободих от захвата, но внезапната болка и унижението ме докараха до сълзи.

— Като влезем сега там — чух го да казва, — ще видим кой на кого ще говори на „вие“.

Зад масивните порти се разкри просторно преддверие. Замрежена с метална решетка амбразура в стената. Иззад решетката любопитно ме изгледа бледолик служител със сива фуражка.

— Към стената! — разпореди делово оня, който бе извършил покушението срещу носа ми. — С лице към стената! По-живо! — ухили се на бледия дежурен и кимна към мен: — Я виж какъв Рокфелер пипнахме!

Очевидно ставаше дума за костюма ми. И панталонът, и сакото изглеждаха доста скъпи, пък си и бяха.

Поведоха ме из сложно преплетени коридори. Набутаха ме в една стая — голяма, но извънредно задушна. Насядалите по столове и маси няколко намръщени мъже с навити ръкави интензивно пушеха. Всички бяха по-възрастни от мен и доста по-едри. Почувствах се дискомфортно.

Отекна хор от прегракнали гласове:

— Охо! Сгащихте го, а?

— А ти как мислиш? Всякакви сме хващали, та тоя ли? — и пак към мен: — С лице към стената!

— Абе даже не сме го претърсили — угрижено рече другият от двамата, които ме бяха задържали. — Ами ако носи оръжие?

— Вярно бе! До стената! Разкрачи се! — това пак беше по мой адрес.

Застанах, както ми бяха наредили. Разкрачен.

Стената хич не ми хареса. Гола, неравно измазана, боядисана с блажна зелена боя, тя изглеждаше позорно, почти неприлично. Стена, заслужаваща песен на „Пинк Флойд“…

Опитни пръсти чевръсто измъкнаха от джобовете ми три мобилни телефона, паспорт, бележник, тежка връзка ключове и около половин кило пари в различни валути. Запратиха парите на най-близкото бюро с искрено равнодушие. Но бележникът ми предизвика голям професионален интерес. Без да спират да се стимулират с никотин, ченгетата набързо прелистиха ценното веществено доказателство, предавайки си го от ръка на ръка, а после го отнесоха нанякъде — явно за по-детайлен анализ на координатите на моите приятели, познати, сътрудници, роднини, делови партньори, клиенти и всякакви други мъже и жени, въвлечени в орбитата на моя безгрижен живот.

— Седни на стола!

Вратата се отвори и вътре забързано нахълтаха още двама, след тях трети. Явно бяха дотърчали да се полюбуват на заловения престъпник.

— Най-сетне! Нямаш представа, Андрюха, какво тичане беше, докато те хванем!

Мълчах.

— Какво си се разпищолил? — креснаха в лицето ми. — Да не си си в офиса?! Седни насам! Към светлината!

Успях по някакъв начин да се абстрахирам и видях тези хора като някакви забавни чудовища. Те се мъчеха да изглеждат страшни. Дрънчаха с белезниците и изжулените си пистолети „Макаров“. Трополяха насам-натам из кабинета, разперили лакти, сякаш под мишниците им висеше по някой допълнителен комплект мъжки атрибути. По едни отляво и отдясно. Така се движат „старите кучета“ в казармата. Или каубоите в класическите уестърни.

Уважавах тоя простичък и честен нерв на тяхната работа, наистина. За тях бях говно, пале, младок, безсрамно и лъжливо копеле. Лош човек. Любител на лесните пари, мерцедесите и достъпните момичета. Държавата не плащаше на своите слуги и те изпитваха класова омраза младоците новобогаташи.

— С тоя всичко е ясно — обсъждаха помежду си, сочейки ме с пръст. — Тоя е вътре, и то задълго. Само така!

Тоест, плашеха ме със затвор. А аз отдавна се бях приготвил за там. И сега изпитвах не страх, а някаква странна смесица от възторг и ужас.

Най-интересен детайл от обстановката ми се сториха пепелниците. Изработваха ги затворниците от кибрити, облепени със станиола от цигарените кутии.

Бързо стана ясно, че цялата следствена група се състои от командировани провинциалисти. Бяха докарали в столицата оперативници и следователи от Саранск, Пенза и Челябинск, бяха ги натикали в общежитие и ги бяха впрегнали да работят. Да търсят виновните за присвояване на държавни средства. По този начин, като събираше чужди хора в общ екип, милиционерското началство възнамеряваше да изключи възможността за подкупи. Понеже местните московски кадри си бяха корумпирани. Бяха се сраснали в системата от роднинства, приятелства и изгодни познанства. А новопристигналите не се познават с никого, на никого не са близки. Освен това провинциалистът, когото си командировал в центъра, работи като изоглавен — разчита, че ще го оценят и няма да го върнат обратно в Пенза.

Резултатът бе, че сега върху мен се изсипваше цялата им ксенофобия — дълбокото презрение към сития обитател на преситената столица.

Аз обаче нехаех: аз самият бях пристигнал в този град едва преди пет години, същият като тях пришълец. Другоселец. Гост. Син на учители, израснал на село.

Тежки попържни уверено оплождаха атмосферата на голямата мрачна сграда. Яката селска псувня отекваше и в коридорите, и в самия кабинет. Жаргон, прост като мъжки удар с брадва, терзаеше слуха ми и ме дразнеше.

Определих темпото на събитията като доста средно. Тук допуснаха грешка, фиксирах наум. Такива момчета като току-що арестувания заподозрян трябва да се цакат бързо, веднага. Раз-два — и клиентът вече дава показания!

Но не. Те се въртяха около мен. Мереха, преди да режат. Ту влязат в стаята, ту излязат. Влезе един, навика те грубо, срита те и изчезне набързо; друг те успокои, подпита те нещо хитричко, потупа те по рамото, подаде ти цигарка, ама и той току хлътне из съседните помещения, трети изникне енергично като звяр, пръска те със слюнки, навежда се ниско, крещи и говори простотии, устата му мирише и виждаш изгнилите му зъби и циреите по лицето…

Дълго, прекалено дълго си подмятаха заловения злодей. А трябваше да ме пречупят още през първия половин час. Да ме смачкат веднага! Да се направят на гестаповци. Вратовръзки, бели ризи, умни и страшни въпроси. Лампата в лицето. Никакво време за мислене, за анализ на събитията. Кой? Къде? При какви обстоятелства? Фактите! Истината! Цялата истина! По същество!

Но не, те изгубиха време, предоставиха ми възможността да понаблюдавам, да съпоставя, да си направя изводите. И да си изясня, че слугите на закона знаят за мен доста, но не всичко. И не най-важното.

Защото не бяха хванали точния човек.

2

Аз съм на двайсет и седем.

Бизнесмен съм. Банкер. По-точно съдружник в банка. Още по-точно: младши съдружник. Богат съм. И току-що съм арестуван за финансова злоупотреба.

Моята банка е много малка, известна е на малцина, но най-важното е, че е напълно самостоятелна и стабилна. Освен това, което е още по-важно, тя расте бързо. Роди се от нищото преди някакви си три години. Моята банка. Моята рожба, моята плът и кръв, смисълът на целия ми живот, мелачката на моето време и нерви, изворът на баснословни доходи. Името й не е изписано по билбордове, не звучи от екраните, произнесено от топмоделки със сочни устни. И слава Богу.

Всъщност шефът на целия бизнес, основателят, фигурата номер едно не съм аз, а друг човек. Моят старши съдружник, босът, началникът. Михаил Николаевич Мороз.

Именно той договаряше трансфера на този пусти милион. Аз съм само подчинен. Служител. Технически изпълнител. Беше ми наредено и свърших работата. Осъществих волята на боса.

Моят шеф и началник Михаил също е бил арестуван. Днес. Половин час след мен. На входа на банката. Разбрах го от откъслечните разговори. Но боса ще го пуснат. А моята задача е да направя всичко, всичко, всичко, за да го пуснат на всяка цена. Да поема вината.

Арестът, разпитите, възможната присъда са част от моята работа. И аз ще си свърша и тази работа, както всяка друга — качествено. Босът плаща за изпълнението на задачата. Вече ми е платил много прилична сума. И ще плати още. Босът Михаил е много по-богат от мен, той е доларов милионер и може да си позволи услугите на специалист като мен.

Един ден преди около три години се запознахме с Михаил, разприказвахме се и разбрахме, че гледаме еднакво на живота и на неговите ценности. И заработихме заедно. Взаимноизгодно. Босът Михаил търсеше и успяваше да намери клиенти: хора, които искаха да укрият парите си от данъци. Аз пък му помагах. Прикривах гърба му. Имах грижата за подробностите. И се готвих някой ден, когато удари часът, да отговарям според цялата строгост на закона. Защото укриването на данъци от държавната хазна е углавно престъпление.

Какво ме заплашваше в случай на залавяне и крах? Три години за укриване на данъци, година или две за фалшифициране на документи. Но аз не съм някой лумпен. Не съм осъждан. Имам добра биография. Имам семейство и малко дете. При добро стечение на обстоятелствата може дори да се отърва само с условна присъда. А това си е направо нищо. За пари човек поема и по-големи рискове.

Може би някога, преди много години, съм вземал решенията си твърде прибързано, разсъждавал съм твърде цинично, може да съм надценил своята смелост. Но днес е глупаво да си припомням всичко това. Отдавна вече съм в бизнеса, с двата крака съм в него. А пък бизнесът не признава Наказателен кодекс.

Обвинението за злоупотреба с държавни средства, естествено, ще отпадне, и то много бързо. Нито аз, нито моят бос сме завличали държавата. Представете си, че някой купува нещо от другиго. Превежда парите. Получава стоката и изчезва. Година по-късно се изяснява, че парите били крадени. Купувачът е спестил тази подробност. Сега той се укрива. А продавача го арестуват като съучастник.

На някого, разбира се, може да му се стори притеснително, че всъщност продадената стока е малко необичайна: зелени пачки долари в брой. Тоест аз просто съм осребрил банков превод. Но това не променя същността. Готов съм да отговарям пред закона в цялата му строгост за това, че съм осъществил забранена сделка, броил съм банкноти на злодеи и съм нарушил финансовото, валутното и данъчното законодателство. Но няма да допусна да ме изкарат крадец на държавни средства.

Не съм по-аморален от стотина хиляди същите като мен млади хора, които упорито въртят своя бизнес в теснотията и задуха на московските офиси и канцеларии. Те с лекота нарушават глупавите и остарели държавни правила на деловата игра, но никога не биха си позволили явна кражба. Те не ламтят за чуждото — държат да спечелят своето.

Аз не съм някое говедо, което си мечтае да гепи големите пари и да ги профука по жени и пиене. Аз съм капиталист, ясно ли ви е? Вярвам в силата на парите в брой, както децата вярват в Санта Клаус.

3

Докато споделях тези хаотични мисли с развълнуваните ченгета, забелязах, че всички те сякаш очакват нещо. Те ту ми се присмиваха, ту ме обиждаха; ту ме слушаха внимателно, ту ме прекъсваха още на първата сричка; ту се шегуваха почти приятелски, ту подритваха крака на стола ми; ту ме потупваха по рамото, ту бълваха ругатни — но всички тези въоръжени хора с евтини износени обувки не бързаха с протоколи, описи и прочее зловещи книжа. Досетих се, че се очаква да пристигне началството.

Арестуваха ме към осем сутринта. В момента златният ми „Лонжин“ сочеше почти десет. Тъкмо време да се появят хората, от които зависеше всичко — висшестоящите ръководители.

Най-сетне откъм коридора се чу тежко трополене, някой изкомандва: „Мирно!“, после — малко по-тихо: „Свободно!“ Дочух отвън бързо приближаващи се възбудени, наслагващи се гласове.

— Генералът — каза един от оперативниците и угаси цигарата си.

Влезлият с твърда и енергична крачка възрастен мъж веднага събуди у мен симпатия. Сакото и вратовръзката му, студеният поглед на прозрачните му очи, прошарената коса, застиналите сухи устни, изваяните китки на ръцете, демонстративно приведените под бремето на високата отговорност рамене — всичко сочеше, че този човек принадлежи към кастата на господарите на живота. Ченгетата тутакси се стегнаха в не толкова небрежни пози и замръзнаха в готовност. Един от тях — онзи, който най-много крещеше и простееше, чевръсто довлече един стол от стената в средата на стаята и високопоставеният чичко бавно седна, прехвърлил крак връз крак, та да видим всички прекрасните летни обувки от светъл велур (моите струваха най-малко три пъти повече). После размърда пръсти и всички без мен мълчаливо напуснаха стаята; последният внимателно затвори вратата.

Големият милиционерски тежкар лъхаше свежест като храст френско грозде, окъпан от утринна роса. Благоухаеше на одеколон. И това рязко го различаваше от неговите подчинени, които разпръскваха миризми на здрава мъжка пот и вакса. Генералът, изглежда, беше пристигнал в службата, прекосил задушния, влажен московски август в автомобил с климатик, направих логическото заключение. Следователно познава вкуса на комфорта. И това е много добре. Това може да ни сближи. Аз също разбирам и ценя удоволствията на живота. Дали да не му предложа пари, ей така от воле, докато сме само двамата? Не — рано е. Първо трябва да изслушам всичко, което ми каже. Може пък да ме пусне и без рушвет. Човекът е толкова възрастен, солиден, изглежда толкова разумен и явно опитен, той не може да не разбира, че не съм крал нищо…

Генералът преспокойно запали цигара. Бавно и много внимателно ме разнищи с поглед през завесата тютюнев дим. Особено дълъг и втренчен поглед побелелият шеф заби в челото ми, сякаш се мъчеше да прочете какво става там.

— Приятелче — обади се най-сетне господарят на живота с тих, приятен баритон, — загазил си го. Накиснал си се в лайната до гуша. Една думичка накриво и ще лежиш, докато свят светува. Схващаш ли?

— Да — отвърнах и се престраших да противопоставя своя поглед на погледа на милиционерския тежкар.

Но не успях.

— Обвинението е повдигнато от Генералната прокуратура — просвети ме тихо генералът. — Правителството ми иска всекидневни доклади за хода на следствието. Това схващаш ли го също?

— Да…

— Чудесно — доброжелателно кимна белокосият и кръстоса крака на обратно. — Естествено, не си ти, който е откраднал парите. Откраднал ги е високопоставен чиновник, човек от администрацията. Министър. Разбира се, не от федералните. Републикански. Провинциален. Но в крайна сметка министър. Влязъл е в престъпен сговор с брат си, а пък той — с търговеца на медикаменти. Гласувана е била огромна сума. Уж за закупуване на лекарства. А пък аптекарят вече е влязъл в сговор с теб. Така ли е?

— Не! — разпалено възразих аз. — Не е така! Аптекар има, но не сме влизали в сговор!

Генералът присви очи.

Изведнъж пак ми се стори, че той се опитва да прочете нещо, написано над веждите ми — някакъв надпис на челото на следствения, до този миг скрит, но изведнъж лумнал с ярки и едри букви.

— Значи при теб е идвал именно аптекарят?

— Да — признах след пауза с тих глас. — Но не при мен.

4

Фактът, че от воле издадох на генерала най-важната част от информацията — назовах името, пропях, — не ме вкара в никакви угризения. Човекът, означен току-що като „аптекаря“, беше изложил на удар и мен, и моя бос, и нашия бизнес. Накисна ни. Плати ни мръсни пари. Защо да го прикривам?

Бях виждал аптекаря само два пъти. Първия път се запознахме: ръкостискане, усмивка, размяна на дежурни любезности. Втория път му дадох на ръка милион долара. Всички останали въпроси движеше и уреждаше босът Михаил.

Изобщо моята задача не е да мълча. Мога да говоря или пък да не говоря, но задължително трябва да постигна целта си. Да отклоня всички тия ченгета, оперативници, следователи, дознатели и генерали от простия въпрос: кой точно стои начело на моя бизнес.

5

Големият тежкар отново потъна в облаци жълто-сив пушек. Погледът му натежа и от тоя поглед аз се усетих в небрано лозе — насмалко да се паникьосам. Чувството беше абсолютно ново за мен. За първи път — на двайсет и осмата година от живота ми — усетих какво е истинското, силно, искрено човешко презрение.

До този миг бях предизвиквал у хората съвсем други емоции, предимно положителни. Интерес. Уважение. Понякога завист. Хората искаха да са ми приятели. Вземаха пример от мен. Първо в училище. После в университета. А и в казармата. И в редакцията на вестника. И в банката, естествено.

Година след година, от самото си детство, непрекъснато получавах доказателства, че съм един от най-добрите, че съм необходим на човечеството, както слънцето и въздухът. И ето че един възрастен чичо, обгърнат от аурата си на могъщество, ми даде да разбера, че нещата изобщо не са такива.

В очите му нямаше злоба — тогава те щяха да проблеснат. Нито пък отвращение — тогава лицето му щеше да се изкриви в гримаса. Не, усетих презрението в най-чистия му вид. Откровено като порнофилм.

Оттук започна моят затвор, състоя се моменталният преход от единия живот към другия. Генералът ме вкара зад решетките с един поглед. В мига, когато той влезе и седна, и запали цигара, и започна да говори, все още бях свободен човек, задържан по недоразумение. Сега, попил високопоставената вражда, осъзнах, че съм загазил и че след разговора с побелелия милиционерски бонза няма да се прибера в офиса или у дома при жената, ами ще ида право в килията.

— Мисли — проскърца моят събеседник с неочаквано старчески глас. — Може да влезеш задълго. И твоят Миша също.

Изстинах. Генералът и неговият отряд имаха всички шансове да ме окошарят. Но боса Михаил Николаевич, или просто Миша Мороз, трябваше да опазя, каквото и да ми струва това!

Бяхме се разбрали с Михаил предварително. Споразумяхме се, че пред следствието — ако се стигне дотам — твърдо се обявявам за шеф на цялата далавера. А босът остава настрана, спасява и опазва капиталите и употребява тези капитали с цел наказанието ми да бъде максимално смекчено. За да ме освободят или да лежа кратко и в пълен комфорт. Тоест аз пазя неговата свобода и сигурност, а той пази моите пари. Красиво, просто и ефективно.

Да! Гордеех се с това, че аз и босът Михаил бяхме предвидили всичко отрано. Разпределихме ролите ясно и обмислено. Това е признак за висшата организираност на нашия бизнес и бизнесът си струваше, той беше донесъл на двама ни цели състояния за две години упорита работа.

Но ако не успея да отърва боса — отиваме и двамата.

Усетих силна и много неприятна тръпка в коленете и в ръцете и наруших паузата:

— Извинявайте, как сеее…

— Генерал Зуев!

— Другарю генерал! — изстрелях световноизвестната вълшебна думичка „другарю“ бързо, на една сричка, гълтайки средата, както го правят всички минали през казармата, всички, на които се е налагало всеки ден многократно да изговарят: „драй ктан!“, „драй майор!“, „драй сшна!“

Само който е носил автомат на гърба и пагони на раменете, е способен да изстрелва така кратката, енергична дума „другарю“, придавайки същевременно на гласа си необходимия пиетет към старшия по звание.

— Другарю генерал! Та това е смешно! Не съм крал никакви пари! Не ми е необходимо! Аз имам с какво да храня жената и сина си. Нека ми се наложи глоба! Независимо от размера…

Така с едно припряно изречение успях да съобщя на тежкаря Зуев, че пред него седи човек, минал през казармата (тоест не някое интелигентско мамино синче), че този човек е семеен (следователно стабилен и предпазлив) и че е готов да плати за свободата си.

— Да чуем, да чуем — разреши генералът, който ме наблюдаваше с интерес.

Пооперих се.

— Тоя… дето го наричате „аптекаря“… той нищо не ми е казвал, не е споменавал, че парите му са крадени!

— Не е казал, естествено — великодушно се съгласи с мен белокосият бос. — Защо ще ти казва?

— Ами нали разбирате, че не съм виновен? — извиках щастлив.

— Разследването ще покаже…

Цената на въпроса опираше до дълги години лишаване от свобода. За незаконните финансови операции ме заплашваха три години условно, но за кражбата на милиарди от федералния бюджет — десет години ефективно. Разтреперих се още повече.

— Виждам, че си свястно момче — одобри генералът и запали трета цигара за последните десет минути. Ще постъпим така. Сега ще дойде следователят. Ти ще му издиктуваш показанията си. Най-подробно. Кой, как, кога, с кого и тем подобни. Следователят ще запише всичко. На базата на протокола от разпита аз като ръководител на групата ще взема решение относно по-нататъшната ти съдба. Ясен ли съм?

— Общо взето, да.

— „Общо взето“… — имитира ме гнусливо генералът. — Не прави глупости, момче! Най-малкият намек за лъжа, за усукване — и край с тебе. Завинаги. Изчезваш безследно. Ще лежиш, докато си жив. И не забравяй да подпишеш протокола…

— Протокола? — попитах след кратка пауза. — Няма проблеми. Но ще имам нужда от адвокат.

— Той вече те чака — рече строго генерал Зуев. — Повтарям: не си и помисляй да лъжеш, нито думичка!

— Обещавам — излъгах го аз.

1

Грубият оперативен работник, който беше донесъл стола за генерала, стисна болезнено лакътя ми с железни пръсти и ме изведе в коридора.

На изтъркания балатум на пода видях наредени няколко обемисти кашона, натъпкани догоре с купища всевъзможни документи и компютърни дискети. И едните, и другите неща до вчера бяха лично мои и се пазеха в кабинета ми. В офиса.

Значи е имало обиск. Всичко е иззето! Я ги гледай ти псувачите копои колко бързо умеели да работят! Значи вече нямам офис. Изтърбушен е. Документите са изнесени. Компютрите — пломбирани. Сътрудниците — в шок. Разпитали са всички, хич не се съмнявам. Работата на фирмата е парализирана. Загубите са в кърпа вързани.

Представих си моите помощници, мениджърите Семьон и Сергей, кротки компютърни генийчета, изправени с лице към стената с вдигнати ръце и в разкрачен стоеж — и проумях, че се случва нещо много, много гадно. Някаква абсолютна мръсотия. Когато всичко отмине и ме оставят на мира, ще отидат седмици и месеци, докато възстановя всичко… А кой ще ми плати щетите? Как може така безцеремонно да разпердушинят работното място на бизнесмен? Безобразие! Няма да им се размине…

Ето така, наплашен, но и наперен, те докарват в следствения корпус на Лефортовския затвор и там изведнъж виждаш всичките си книжа. Документи, изработени и подписани собственоръчно от теб. В твое отсъствие, без твое разрешение някакъв внимателен човечец ги е събрал изрядно в кашони, за да ги разучи от игла до конец. И те спохождат странни чувства. Усещаш, че тук свършва някакъв важен за теб период от живота; и че в същия тоя кратичък граничен миг стартира някакъв друг, също толкова важен кръг от спиралата на съдбата ти; прелиства се страницата — и къде е онзи късметлия, на когото все му вървеше? Изчезнал е и повече не ще се върне.

Имах време само колкото да хвърля тъжен поглед към имуществото си, преди железните пръсти да ме повлекат нататък — през вратата, лашната със сила, към бедно обзаведена стаичка, пронизана от слънчеви лъчи. Въпреки ярката светлина помещението ми изглеждаше непоносимо мрачно. В такива помещения ти се приисква чистосърдечно да си признаеш най-разнообразни правонарушения, а след това да си тръгнеш и да забравиш за случилото се, сякаш е било просто някакъв страшен сън.

Примижал от ярката светлина, успях да видя двама измъчени от жегата мъже. Те моментално извърнаха към мен влажните си лица. Единият беше адвокатът ми Максим Штейн — рано напълнял млад мъж с огненорижа грива и воднисти очи, в които се четеше категорична липса дори на наченки на съвест.

2

До този ден бях виждал адвоката само веднъж — в деня, когато се запознахме. Бяхме седнали в офиса тримата с него и боса Михаил. Всъщност тъкмо той организира срещата.

Всеки сериозен банкер винаги е готов да купи — и купува — информация за себе си. Не че я търси специално: самите осведомени люде се появяват в нужния момент, за да съобщят за очертаващите се милиционерски акции. Срещу възнаграждение.

Така че босът овреме научи, че младшият му съдружник е издирван от прокуратурата. И спешно откри опитен защитник. И свика съвещание на шест очи.

Въпреки приблизително еднаквата възраст и произход — и тримата около трийсетгодишни интелигенти — събеседниците се държаха по различен начин. Банкерите страдаха от нервен тик: на мен ми играеше бузата, на Михаил — рамото и ченето; и двамата палехме цигара от цигара, мръщехме се и прекалено афектирано въртяхме в пръстите си скъпите запалки и писалки. Големите момчета с големите пари и големите проблеми.

Адвокатът, напротив, се държеше съвсем добродушно и пухкавите му бузи, бузи на човек, който никога не се притеснява за глупости, току потръпваха в дискретна усмивка.

— Това е Андрей — рече Михаил, сочейки ме с масивната си квадратна брадичка. — Дясната ми, дето се вика, ръка. И лявата. В смисъл, като се има, дето се вика, предвид кръгът от задачите му, по-скоро е лява. Но и дясна също…

— Ясно, ясно — побърза да кимне Рижия и опипа идеалния възел на скъпата си вратовръзка.

Моята струваше поне три пъти повече.

Босът се намръщи. Абсолютно не понасяше да го прекъсват. Общуването на Михаил с околните неизменно протичаше под формата на монолози (нали затова беше босът). Монолозите започваха винаги трудно, несвързано. Но с напредването на мисълта фразите на шефа ставаха по-закръглени и прецизни.

— Веднага щом го приберат — Михаил отново изпъна брадичката си към мен, — се залавяте за работа. Започвате, дето се вика, да действате. Без оглед на средствата. Като казвам средства, имам предвид както непосредствено платимите в брой кинти, така и всички действия, които ще предприемете за незабавното освобождаване на моя човек. Дебело подчертавам: длъжен сте да предприемете всички мерки! — босът повиши глас и изброи: — Жалби!… Ходатайства!… Обаждания от височайши кабинети!… Статии по вестниците!… Телевизионни репортери с камери!… И тъй нататък включително до улични митинги с плакати и скандиране на лозунги…

Рижия ми хвърли заинтригуван поглед. Какво ли е това момченце, заради което трябва да се претрепя от работа? Запомних неговото любопитство — остро, някак животинско. Така плахо, но и с възторг посетителите на зоопарка гледат дребния звяр, който кръстосва тясната си клетка и шляпа наляво и надясно със силната си опашка.

— А сигурен ли сте, че ще го приберат? — попита адвокатът.

— Видях копие на разпореждането за задържане — измърмори Михаил. — С очите си го видях.

Рижия се поумълча.

— А не би ли могло да се размине?

Босът изсумтя. Имаше съществен недостатък: смяташе се за по-умен от всички останали шест или колкото там бяха милиарда човешки същества. Той присви бледите си устни и настоя:

— Хайде недейте ме успокоява! Хайде недейте! Завършил съм Московския университет. Имам диплома за психолог. Цяла година съм работил в „телефона на доверието“. Успокоявах, дето се вика, разни самоубийци…

Адвокатът сведе поглед.

— Ако исках да се успокоявам, дето се вика — продължи да опява босът, — щях да се успокоя сам! Така че, Максим, вземете го успокойте по-добре него. — И той пак посочи към мен.

Изведнъж се ядосах. Говореха в мое присъствие за мен, сякаш ме нямаше.

— Той — съобщи тихо босът — прокара цялата сделка с мръсния милион… Той подготви и подписа договорите и другите книжа… Прокуратурата се интересува най-вече от него, не от мен. Аз съм напълно чист. Официално в тая фирма съм господин никой. А той е вътре, и то яко вътре…

Максим Штейн изведнъж демонстрира решителност. Изправи се и закопча всички си копчета.

— Незабавно ще се запозная с вашия случай — рече сухо той. — И аз имам някои връзки. Ще говоря с по-опитни колеги. Ще прегледам литературата. Още довечера ще съм готов за повторен, по-подробен разговор. А сега, ако не възразявате, ще си вървя…

— Хукна да мисли — предположих, след като рижият юрист излезе и с усилие затвори стоманената врата.

— Да — кимна Михаил. — Хвана го шубето, дето се вика…

— Не трябваше да разговаряме тук…

Нашето мазе беше с опърпани стени и издран под, мебелите бяха евтини и остарели. Но до стената се бяха наредили четири чисто нови банкнотоброячни машини „Магнър“, грижовно затулени с пластмасови капаци, до другата стена — две машини за унищожаване на документи. Всяка от тях за секунда правеше на ситни конфети неделния брой на вестник „Комерсант“ (лично го бях проверил). До вратата светеха два огромни монитора с изводи към шестнайсет камери за външно видео наблюдение. Стоманената врата с титаново покритие по периметъра тежеше двеста и петдесет кила. Срещу вратата се беше кротнал сейф, който тежеше три пъти повече. Бяха го вкарали тук четирима хамали със специална количка с хидравлика. Операцията струваше колкото три чифта от обувките, които носех. Наложи се да платим на хората малко повече, за да си държат човките затворени.

Озовал се на такова място и чул приказки за откраднат милион, дори и печен човек, дори и адвокат по наказателни дела ще се замисли. Дали си струва рискът?

— Той май така и не разбра кой съм аз.

— Хм — реагира босът. — Ами ти самият схващаш ли кой си ти?

— Естествено! Аз съм млад и перспективен руски предприемач. Финансист. Плюс далавераджия. Освен това съм човекът, който ти пази задника.

Михаил ме погледна без усмивка. Бяхме приятели, но приятелството ни се развиваше като отношения между зрели и сериозни хора. Фамилиарността беше изключена. Особено в работно време.

— Хубаво — кимна босът. — Като тръгнеш да пееш в милицията, не споменавай, че си далавераджия. И за моя задник също недей да говориш. Съсредоточи се върху факта, че си финансист и… как го каза… млад и начинаещ.

— Перспективен — поправих го аз.

— Да, и това да не забравиш.

Такива шеги си разменяхме в средата на лятото на деветдесет и шеста година, когато вече бяхме наясно, че сме на мушката.

Ето една обикновена история. Двама юноши, които не се познават помежду си, бяха пристигнали в главния град на страната, за да учат. Беше им провървяло. Бяха приети да следват в най-добрия университет на света. Но през последните десет години от хилядолетието всичко в страната се обърна нагоре с краката. Престижните някога хуманитарни професии на журналиста и психолога не можеха вече да гарантират нито някакво материално благополучие, нито дори къшея хляб. И младежите с характерната за тях дързост зарязаха работата по специалността. Те започнаха да търсят нови точки за прилагане на своите сили и възможности.

Че как иначе? До вчера си бил студент, спортист, начетен и весел симпатяга, гадже на красавица с копринена коса, а днес някакъв бръснат врат качва приятелката ти в кола със затъмнени прозорци и я кара в някаква тежка кръчма.

Общо взето, желанието за обогатяване надделя над желанието за съвкупяване. Още повече първото гарантираше второто.

По време на един здрав запой, който можеше да се нарече студентски, ако практически всички участници не бяха решили да зарежат следването, две момчета, Михаил и Андрей, си разказаха сходни истории за приятелките, заменили ги с бръснати затъмнени копелета. Двамата изпитаха взаимна симпатия. Михаил се стори на Андрей много злъчен, но Андрей си обясни този недостатък с възрастта на събеседника. Новият му приятел беше по-възрастен. На двайсет и две още е допустимо да нямаш доходна професия, висок статут и приличен панталон, но на двайсет и шест вече нещо те яде отвътре. Кой съм аз? Какво постигнах? Какво свърших? Проклети въпроси, безмилостни остриета, нараняващи младежкото самолюбие.

Андрей разбра Михаил, а Михаил — Андрей. Както единият, така и другият искаха от живота нещо по-добро, нещо адекватно на вложените усилия, енергия, талант.

Какво искаха Михаил и Андрей ли?

Какво искахме всички ние, студентите, младите мъже с блестящи дипломи и дупки по овехтелите пуловери, тогава — през деветдесет и първа?

Всичко, и то веднага.

Успех. Победа. Движение напред. Непрекъсната лична експанзия. Абсолютна реализация. Чест. Слава. Статут. И пари.

Искахме да се прочуем. Да ощастливим човечеството. Да усъвършенстваме Вселената. Да конвертираме личния си гений в доказателства за неговото съществуване. Да открием тайната формула, която да гарантира щастието на всички хора по света. Да получим съответно Нобел, Оскар, Букър, Пулицър. И пари.

Искахме жени, автомобили, коняци. Искахме приключения, битки, опасни пътешествия. Риск. Хитроумен ход. Сполука. И пари.

Искахме да си сервираме планетата като гореща пържола алангле, да я разкъсаме и да я изядем.

Да я прокараме с вино.

Който на двайсет години не е бил поне една идея мегаломан, на трийсет ще е никой.

За по-нататък изобщо не мислехме.

Откачена банда полудиви провинциалисти, ние почти бяхме покорили столицата. Бяхме влезли от воле в най-добрия университет. Беше ясно, че и занапред ще е така. Нагоре и само нагоре. Катери се, не се съмнявай, не спирай. Не се отпускай, не спи, не се бави…

Нито Андрей, нито Михаил с всичките им дипломи, тренирани интелекти и тела нямаха никаква представа какво и как да направят. Но един ден Михаил го измисли.

Той взе за партньор Андрей и подхвана покупко-продажба на пари.

Три години упорита работа отидоха, докато се завърти бизнесът и се понатрупа опит.

И ето че нещата започнаха да стават. Ето че дойде първата печалба. Ето че всичко нарасна. Ето че се смени сферата на общуването, нараснаха претенциите; ето че скъпи часовници украсиха китките; ето че печалбите станаха свръхпечалби и най-качествени аромати пръснаха острите адамови ябълки, и взе да ни се струва, че ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО; и всичко, освен парите мина на заден план — свободното време, жените и децата, приятелите, отпуските, здравето, интересите, хобитата, а парите за награда благодарно се множаха, растяха, набъбваха и се искаше само да си постоянно наблизо, за да проверяваш и да контролираш…

А ето че сега задвиженият бизнес можеше да рухне, да стане на нищо. Какво им оставаше на Михаил и Андрей? Само мрачните шегички.

3

… Вторият човек в стаята за разпит от четирите крачки разстояние изглеждаше като начинаещ пенсионер. Беше докаран с дебела карирана риза, панталонът — доста износен, но чист и старателно изгладен. Дълбоки хоризонтални бръчки разсичаха челото му. На носа му бяха закрепени масивни очила с дебели стъкла и черна рамка.

Но пристъпвайки напред, видях, че сбръчканият цайс е на не повече от четирийсет, а преждевременното остаряване на кожата е предизвикано най-вероятно от заседналия живот.

На масата пред карирания непознат имаше лаптоп, до него портативен принтер със зареден лист хартия. Между двата механизма невинно беше полегнала тънка папчица, светлосива, със следи от пръсти по краищата.

Четири тлъсти черни букви образуваха върху картона кратка зловеща комбинация:

ДЕЛО.

Следваше някакъв многоцифрен номер.

Бръкнах в джоба, напипах кърпата и изтрих обилната пот по челото си.

— О! Здрасти! — дружелюбно и спокойно каза повехналият мъж, насочил в мен цайсите си. — Ти трябва да си Андрей, доколкото разбирам.

Кимнах предпазливо.

— Аз пък съм следовател от Генералната, такова, прокуратура. Твоят.

— Моят? — не повярвах на ушите си.

— Да, твоят. Казвам се Степан Михайлович. Фамилията ми е Хватов. Ще работя с теб.

Хватов, казах си горчиво. Ха така. Просто идеално. Хватов значи, а? Имах си личен шофьор и личен масажист, сега си имам и личен следовател. И се казва Хватов.

Кого ли е хващал далечният ти прадядо, уважаеми Хватов? Такива като мен сигурно.

— Няма нищо за работене с него — небрежно наглед, но категорично се изказа адвокатът и ми намигна ободрително. — Трябва да го разпитате и да го пуснете. Това е! Хайде да започваме, за да не си губи времето човекът. Той си има бизнес! Работа до гуша! И без това заради вас е загубил половината ден!

— Не възразявам — моментално отговори цайсът и ми направи гостоприемен жест. — Заповядай, седни…

Посочи стол без облегалка, закрепен неподвижно пред бюрото му, и аз седнах. Странично.

Всеки банкер знае, че на разпитите се седи в профил към началника. Това е психологически похват. Клиентът е насаден настрани, той се чувства неудобно, налага му се да мърда, да гъне снага, по-трудно му е да се съсредоточи и съответно да заблуждава следствието.

А пък аз — седнал в оскъдно мебелираната, но с висок таван стая, до кафявото изжулено бюро, търкайки кльощавия си, но твърд задник по завинтения за пода стол, изтъпанен пред следователя от Генералната прокуратура в стаята за разпити на Лефортовския следствен изолатор — бях решил да лъжа.

— Ама че жега е в тая вашата Москва — неочаквано се оплака следователят. — И шум. Ужасен…

— Москва не е моя — отвърнах рязко. — Дори и адресна регистрация нямам…

— Ами вие? — Хватов обърна стъкла към адвоката. — Също ли не сте местен?

Рижият юрист с достойнство сви рамене.

— Как да не съм. Кореняк. Трето поколение.

— А ти, такова, как я караш тука без регистрация? — учуди се Карирания, отново вторачил цайсите в мен. — Не те ли проверяват?

— Проверяват ме постоянно — отвърнах миролюбиво. — Но аз си плащам и ме пускат. Не съм стиснат. Винаги си плащам според тарифата. А московчани и аз също не ги обичам. Всъщност откъде сте, Степан Михайлович?

— От Рязан.

— А стига бе! — възкликнах. — От Рязан?! Че ние сме почти земляци!

Следователят присви очи недоверчиво.

— Земляци?

— Практически да. Район Серебряние пруди — представих се аз. — Крайният юг на Московска област. Едно време се е водил към Рязанска област. Там съм израснал…

С това съобщение, че с набръчкания произхождаме от една и съща социална група, а именно провинциалистите, целях да събудя неговата симпатия и май не се бях излъгал. Сега вече не само генерал Зуев, но и следователят бяха наясно, че съм готов да плащам за свободата си. Според тарифата. Спечелих първата си малка победа и запалих цигара.

— Началството — Хватов тикна към мен картонен пепелник, същия като в предишния кабинет — каза, че си готов, такова, да даваш показания…

— Самата истина — побързах да отговоря, тръскайки пепелта от £воя ментол лайт. — Правдиви и изчерпателни! Давам показанията и незабавно напускам вашето кошмарно учреждение.

— Това генералът ли ти го каза? — недоверчиво попита Карирания.

— Лично!

Следователят се умисли. Отвори папката ДЕЛО, надзърна вътре, прелисти няколко страници, натрака нещо на клавиатурата и въздъхна.

— Ясно. Добре, да започваме. Всичко ще зависи от твоите, такова, показания. Защото ти си ни, такова, заподозреният. Почнеш ли да лъжеш и мажеш — отиваш в килията…

— Момент! — рипна от стола си Рижия. — Каква килия? Това е психологически натиск! Заплаха! Моят клиент е честен човек! Той си плаща данъците! Той създава работни места! Той е банкер! А банките са кръвоносната система на икономиката! След разпита той при всяко положение се прибира у дома!

Хватов се усмихна.

— Ами ако, такова, си признае? Чистосърдечно?

— Кое?! — възкликнахме едновременно двамата с адвоката.

— Присвояването.

— Не е имало присвояване!

— Имало е — възрази рязанският чичка и отново забоде стъклата си в мен. — И не само е имало, ами и откраднатите пари са минали, такова, през институцията, която си контролирал лично ти, Андрей. Събрали сме, такова, доказателна база. Платежни нареждания. Банкови извлечения, разни други бумаги. Документите са с твоя подпис…

— Покажете ги! — грубо го прекъсна Рижия.

Следователят се намръщи.

— Всички документи, такова, ще ви бъдат предоставени своевременно. По установения ред.

— И защо да отлагаме? Давайте да решаваме проблема веднага! — адвокатът пак седна на мястото си. Усмихваше се, но наблягаше на думите си. — На мен и на моя клиент ни е кристално ясно, че е станало някакво недоразумение. Решаваме го, стискаме си ръцете и заминаваме кой откъде е.

„Добре работи — мислено похвалих Максим, а заедно с това и своя далновиден бос, че ми беше намерил не някое побеляло старче, ами млад и енергичен момък, който вършеше работата си твърдо и с мерак. — Но това не оправя моето положение. Аз изобщо не съм най-законопослушният гражданин. Вътре съм и с двата крака. Многократно съм въртял незаконни финансови сделки. Фабрикувал съм чужди подписи. Изготвял съм фиктивни документи. Въвлякъл съм в тия безобразия мнозина външни лица. Рязанският чичка с големите диоптри никак не ми се вижда профан. Докато се усетя, ще ми е лепнал укриване на данъци, подправяне на документи, а може и други работи…“

Изведнъж нещо в гърдите ми захладня, сви се и ме прониза. Под скъпото сако усетих тръпнене, а баровската копринена риза не успя да задържи миризмата на телесна влага, избиваща през яката. Мъката и срамът се оказаха прекалено силни, дощя ми се веднага да скоча и да избягам от това страшно място. И никога повече да не нарушавам закона. Да работя на твърда заплата, да гледам сина си, да бъда весел и спокоен, да забравя веднъж завинаги честолюбивите си мечти и да не се озъртам — за да не виждам онези, които са успели да задоволят своето честолюбие.

Но разкаянието ми не доби нужната енергия. Всичко се отече за няколко мига. Стиснах зъби, още веднъж изтрих със смачканата кърпа мократа си напрегната физиономия и си наложих да не забравям, че най-важното в моя живот в момента са парите.

„Я се успокой, лайнар! — заповядах си мислено. — Пусни една усмивка, недей да дърпаш тая цигара като компресор. И седни като хората!“

— Знаете ли, гражданино следовател — попитах, — кое е най-важното условие за правилното функциониране на мозъка?

— Не — отговори неуверено Хватов. — Кое?

— Изправеният гръбнак.

Следователят автоматично изправи гръб и изпъна рамене.

Това е любимата ми шега; домашна заготовка; винаги ми е помагала да установя контрол над разговора и дори да потисна донякъде психиката на събеседника, който и да е той. Фактът, че номерът мина дори сега, на разпита в легендарния и страшен Лефортовски затвор, почти ме развесели и ми вдъхна нови сили.

— Как ще протече, такова, разговорът? — попита Хватов след кратка пауза. — Как ще даваш показанията? Във вид на въпроси и отговори?

— Трябва да си помисля — отвърнах.

— Мисли — позволи следователят и затрака по клавиатурата. — Само да не е много дълго. А засега да уточним, такова, биографията ти…

Двайсет и седемте години на моя живот се вместиха в пет минути. Роден. Завършил училище. Работил на строеж. Влязъл в университет. Изкарал казармата. Зарязал университета. Оженил се. Започнал бизнес. Избрал за сфера на действие финансовия пазар…

Най-сетне дойде моментът, в който трябваше да спомена боса. Нали тъкмо Миша Мороз ме бе докарал на този пусти финансов пазар. Босът Михаил ме беше научил на всичко. Показа ми кое как става. Разясни ми правилата. Взе ме за съдружник в печеливш бизнес. Отпусна ми пари. Превърна ме от парий в бляскаво столично юпи.

Напрегнах се. Гърлото ми пресъхна. Затрепкаха тънки мускулчета ниско в областта на корема. Тялото протестираше срещу предстоящата лъжа. Включваше защитния си механизъм. Наложи се да мобилизирам цялото си самообладание.

За всеки момент на истината има момент на лъжата. Критична точка. Праг, който трябва да прекрачиш. И аз прекрачих. Не споменах за човека, който трябваше сега да седи странично на твърдия стол вместо мен.

— През хиляда деветстотин деветдесет и трета година аз — изкашлях се и дръпнах от гадния пушек, — аз… значи така, основах финансова компания. Тя… се занимаваше с операции на фондовия пазар. Днес, след три години работа, компанията е в процес на реорганизация. Предстои да се превърне в пълноценна търговска банка…

— И вие сте, такова, едноличният й собственик?

— Естествено — отроних тежко и дръпнах още от дима.

— А какви са функциите — монотонно избъбра Карирания, — които изпълнява, такова, във вашата структура Михаил Мороз?

Успях много естествено да извия вежди. Обърнах се към адвоката. Той отлично пое ролята: също сви рамене в недоумение.

— Той пък какво общо има? — попитах.

Нищо на този свят не е толкова гнусно и отвратително от съзнателната лъжа и отново се почувствах като скован. Страхувах се, че ръцете ми ще затреперят или че потта ще рукне по челото ми. Но в кабинета беше такава жега, че ние и тримата — и аз, и Рижия, и карираният рязанец — се потяхме обилно, мачкахме в ръцете си носни кърпи, бършехме с тях мокрите си вратове и чела и пъшкахме тежко. Това ме спаси — маскирах нарастващото вълнение с дребни движения на ръцете, смачках в юмрук влажната кърпа, сплесках цигарата в дъното на пепелника, издърпах от кутията нова, запалих я и хвърлих към адвоката красноречив поглед, разбирайки с облекчение и ужас, че пътят назад вече е отрязан. Най-важното е сторено. Ударът е отклонен от боса.

Техниката на разпита е дисциплина, която се изучава с години. В специални милиционерски училища. Преподават я като сложна наука. Правят контролни и пишат оценки. Светли умове, истински мислители движат тази дисциплина, развиват я.

А обвиняемите и заподозрените, наивните престъпници и лекомислените боклуци не умеят да се противопоставят на научните методи. Не са създали своя наука за противодействие. Откъде започва всичко? Как да се държиш? Как да изслушваш въпросите, как да формулираш отговорите, каква мимика трябва да имаш в този момент? Ами жестовете? Ами позата на тялото? Тембърът на гласа?

— Отговори на въпроса, Андрей — каза следователят.

Разперих ръце:

— Михаил Мороз е мой сътрудник… Нещо като домакин. Какво, и него ли сте арестували?

— Да.

Разиграх весела изненада. Плеснах се с длан по коляното.

— Ама че глупости! Моите подчинени нямат нищо общо! Защо прибирате абсолютно невинни хора? Миша Мороз купува факсове и ксерокси за банката! Оргтехника. Това му е работата!

Хватов примирително сви рамене.

— Ако е така, ще го пуснем. А сега да се върнем на присвояването…

Рижият юрист подскочи от седнало положение и зина да се намеси, но аз го спрях с жест и отсякох надменно:

— Повтарям! Не знам нищо за никакво присвояване! Не се занимавам с кражби от държавната хазна! Не харесвам този бизнес! Той е свързан с прекалено висок риск и морален дискомфорт! Достатъчно ли съм ясен?

Следователят кимна хладнокръвно. Правеше впечатление на изключително уравновесен човек.

— Никога няма да успеете да ми припишете присвояване — продължих с гордо вдигната глава. — Поради простата причина, че никога не съм го извършвал! Всеки умен човек ще го проумее за три минути разговор. Вместо да арестувате мен и моите подчинени, вместо да опустошавате кабинета ми, където не допускам дори чистачката, можехте просто да дойдете в офиса и да зададете всичките си въпроси…

— Твоят кабинет си е твой кабинет — назидателно натърти Хватов. — А моят кабинет е моят кабинет…

И той обходи стените с честолюбив поглед, който показваше, че е напълно доволен от работното си място. Макар че мен ако питате, изобщо нямаше с какво да се гордее. Металната каса от късната брежневска епоха, напуканата боя по перваза, олющената мивка, разкривената врата, мръсният балатум, немитите стъкла на прозорците, висящите във въздуха прашинки, които светеха сребристо в слънчевите лъчи — всичко това изглеждаше наистина отблъскващо.

— Да, като заговорихме за твоя кабинет — отбеляза човекът от Рязан. — По време, такова, на обиска там са иззети ключове и документи за три леки автомобила. Всичките регистрирани на твое име. Но никъде не открихме шофьорската ти книжка…

— Ама вие — попитах тихо — да не сте разбили сейфа ми?

— Естествено — разпери ръце следователят. — Това е наше, такова, задължение и го разбихме.

Сейфът струваше двойно повече от къща в град Рязан и фактът, че са го разбили (за броени часове), ме ядоса и наскърби. Продавачите на стоманеното чудовище ми бяха гарантирали, че разбиването е напълно невъзможно. Реших, че още днес ще се обадя и ще вдигна скандал. Да си ми върнат парите.

— Не сте имали право да разбивате сейфа — заявих. — Ще подадем жалба.

— Четири жалби — вметна Рижия.

— Да, да, разбира се — разсеяно кимна Хватов. — Но за друго питах. Не намерихме книжката ти.

— Точно така — кимнах и аз. — Нямам.

— Че тогава как, такова, си карал?

— Така си карах — ухилих се безгрижно. — Без книжка. Когато ме спираха, си плащах според тарифата. Нали ви казах, не съм стиснат. Знам и тарифата. Освен това имам личен шофьор.

— Той къде се намира в момента? — попита моментално Карирания.

— Няма да ви кажа — парирах със задоволство. — Че ще вземете и него да приберете като домакина…

Легендата за „домакина“ съчинихме с боса Михаил около две седмици преди ареста. На две-три чаши „Чивас Ригал“. Титлата „домакинът Мороз“ звучеше доста смразяващо. Направихме със задна дата заповедта за постъпване на работа, трудова книжка, съставихме ведомостта за заплатата и осигурихме пропуска със снимка и печат, както си му е редът.

— Не го мисли него — успокои ме следователят. — Нищо му няма на твоя домакин. Макар че според наши данни и той е свързан с присвояването…

Изстинах, но успях да накарам устните си да се разтеглят в усмивки.

— Ще ми е интересно да видя… тия ваши данни…

Следователят внимателно погали с кокалестите си пръсти папчицата.

Веднага ми се дощя да му предложа най-високата тарифа, за да ми разреши поне да разлистя съдържанието на това ДЕЛО. Но се усетих овреме. И ударих с ръка по бюрото.

— Майната му на домакина! Друг ще си намеря. Да не губим време! Днес в пет имам важна делова среща, така че да побързаме…

— Приятно е човек да си има работа с тебе — замислено промълви Хватов. — И с какво конкретно се, такова, занимаваше твоята финансова компания?

— Моята финансова компания — отвърнах — се занимаваше с операции на финансовия пазар.

Следователят преглътна тая подигравка абсолютно спокойно.

— Значи така записваме — потропа той с пръсти по клавишите. — За какви точно операции става въпрос?

— Предимно препродажба на ценни книжа — акции, облигации и полици. На борсата и на вторичния пазар.

— А по-подробно?

— Подробната информация — отвърнах грубо — е вътрешна информация. Представлява търговска тайна. Не подлежи на разгласяване в никакъв случай!

— Добре — кимна Хватов. — А какво ще кажеш за, такова, изнасянето на капитали от страната? Кешовите трансфери? Укриването на данъци?

— И такива неща са се случвали — признах си невъзмутимо и отново обърсах изпотения си врат. — Съществувам в конкурентна среда. За да оцелявам, съм длъжен да предложа на клиентите пълен диапазон от услуги, дори и да не са най-законните.

— Тоест — уточни с хитър поглед Карирания — всеки би могъл да ти предложи банков превод и да вземе насреща, такова, пари в брой?

— Не „всеки“. Не бих дори разговарял с „всеки“. Работя само в своя кръг.

— Значи — присви око Хватов — имаш формиран кръг от клиенти измежду предприемачите, на които редовно правиш, такова, незаконни финансови услуги?

— Безобразие! — подсмихна се адвокатът. — Какви са тия въпроси? Това е твърдение!

— Няма страшно — благородно разреших аз. — Всичко е наред. Диктувам отговора, бавно: в началния етап на моята дейност, преди около две-три години, понякога, в извънредни ситуации, съм правил споменатите услуги на две или три лица. Вече не си спомням подробностите за тези сделки…

Адвокатът се размърда на стола си, но аз дори не погледнах към него.

В крайна сметка така или иначе ще кажа всичко, което искат да им кажа. Генерал Зуев ми даде да го разбера още преди час в съседната стая.

Да, имаше такава фигура, аптекаря, чието лице излъчваше приятно семитско обаяние. Да, той ме беше помолил за услуга и ми беше превел от сметките на никому неизвестна фармацевтична компания няколко милиарда рубли. Аз трябваше да обърна тези рубли в долари и да ги преведа в няколко европейски банки. В Латвия и в Австрия. Половин милион да му дам на ръка. Точно това и направих. Като си удържах комисионите.

Според закона трябваше да платя сериозни данъци върху тази операция. Аз не ги платих. За което Наказателният кодекс предвижда наказание до три години лишаване от свобода. Но аз не възразявам. Парите са по-важни. Ще излежа максимум една година, после ще ме освободят предсрочно. За добро поведение, дето има една дума. През цялата тази година босът ще ми пази работното място. Ще се завърна на още неизстиналия си стол, запазил отпечатъка на моя задник, пред бюрото си, зад волана на колата си с климатик и грамадни гуми. Ще се върна в сауните, ресторантите, джакузитата, ще се гмурна в питиетата, ще скоча в панталоните си „Кензо“ и обувките „Лойд“ и ще заживея предишния си живот. Тази логика ми изглеждаше пределно ясна и проста.

Може би разсъжденията ми са неморални. Но аз не съм се возил винаги на меките седалки в разкошната каляска. Когато се преместих в столицата на Империята, започнах тук от нулата. Спях по приятели, на пода. Храната ми беше макарони с маргарин. За пет години навъртях хиляди километри в столичното метро. И си спомням как един ден в подземните му коридори се появиха плачещи старици, протегнали съсухрени сбръчкани шепи.

Те се появиха веднага щом паднаха комунистическите вождове. И оттогава не си отидоха. Там са и досега.

По-добре е да поизстрадаш една година, докато си млад, отколкото двайсет години на старини, си рекох веднъж, пускайки поредната монета в трепереща ръка. По-добре е да се втурнеш, да рискуваш, но да предпазиш и себе си, и родителите си, и децата си от бедността. Дори затворът е за предпочитане, само да не е мизерията, да не е гладната старост… Опазил бог, по дяволите.

Аз надълго и нашироко разказах на следователя Хватов колко голям бизнесмен и колко свястно момче съм всъщност. След това се отплеснах за парите, семейството, политиката, закона и справедливостта — за какво ли не, само и само да набутам чак на дъното на разговора темата за „домакина Мороз“. Лъжех убедително, речовито, аранжирах дрънканиците си с цифри, подробности и пословици от типа „сговорна дружина слепи ги ражда“. Ръкомахах, усмихвах се, дипломатично свеждах поглед. За половин час вложих всичко от себе си в тази най-върховна лъжа в живота ми.

Карирания обаче изобщо не се трогна от сладкодумния ми монолог — точно по средата му той изведнъж стана, извини се и излезе. На вратата моментално се очерта силуетът на одевешния грубиян оперативник. Копоят скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо наблюдаваше как адвокатът долепи главата си до моята и трескаво зашепна:

— Не се притеснявай от нищо!… Доколкото разбирам, нямат нищо срещу теб. Никакви доказателства. Но според закона могат да те задържат до трийсет денонощия, без да ти повдигнат обвинение…

— Трийсет денонощия?! — възкликнах отчаян. — Цял месец! Къде ми отива бизнесът? Това е катастрофа! Всичко ще се сгромоляса! Не мога да влизам за цял месец! Върви се разбери с тях, измисли нещо!

Юристът само тъжно поклати глава. Изпсувах грозно.

— Всъщност — попита тихо Рижия — ти доколко си запознат със спецификата на наказателното производство?

— В най-общи линии — избърборих ядно. — Доколкото ми е известно, са длъжни да ми повдигнат официално обвинение. Подписано от прокурор. И същевременно да ми наложат мярката за неотклонение. Или подписка, което ще рече, че се разхождам на свобода, но щом ме привикат, се явявам на разпити; или пък задържане под стража: тоест лежа в затвора и следователят ме вика от килията…

Адвокатът подръпна маншетите на ризата си. Моята струваше поне седем пъти повече.

— Не в затвора — поправи ме той. — В следствения изолатор.

— Да не би да има някаква разлика?

— Честно казано, никаква — призна Рижия.

— Значи ще им лежа трийсет дни, а после те ще ми повдигнат обвинение, така ли?

— Да.

— Аха! — изкисках се, почувствал известно облекчение. — Но аз не съм извършил присвояване на държавни средства! Доказателства няма и не може да има! Могат да ме обвинят само за укриване на данъци. А тоя член не е от тежките. До три години! Едва ли ще тикнат такъв обвиняем в изолатора!

— Прав си.

Ръцете и лицето на адвоката бяха много бели и целите в лунички.

— Трийсет денонощия! — ужасих се отново. — Месец?! През това време кантората ми ще рухне! Клиентите ще се разбягат и ще идат при конкуренцията! Леле, какви загуби!

— Ще ги съдим — предложи Рижия.

— Кого?

— Прокуратурата.

— Аз да подам иск срещу Генералната прокуратура на страната? Стига смешки.

— Да, май пак си прав.

Трийсет денонощия затвор! — помислих си горчиво. За какво? А къде е справедливият съд?

Имах един недостатък, който ме сродяваше с боса: смятах се за по-знаещ от останалите шест — или колкото са там — милиарда човешки същества. Затова следващия въпрос го зададох малко засрамен:

— Ама не е ли решение на съда къде ще се намирам по време на следствието — на топло или на свобода?

Адвокатът тъжно се усмихна.

— За жалост по този въпрос нашето родно правораздаване… как да се изразя…

— Буксува?

— В общи линии, да — Рижия пак отри пот от челото. — В момента вкарват хората в изолатор само с прокурорски подпис. И там, в изолатора, следственият чака да се реши съдбата му. Може да лежи цяла година, докато се точи следствието, и още година или две, докато си чуе присъдата. Съдилищата са препълнени. Голямо чакане. Подсъдимите са много. Съдиите са малко. Говори се, че скоро щели да променят законите. Но нас с тебе това не ни топли. Теб те лишава от свобода не съдът, а чиновник от прокуратурата. А той ще постъпи така, както е удобно за него. Ще си съчини постановление, в него ще се казва, че оставен на свобода, може да се укриеш от правосъдието…

— Че аз имам бизнес! — креснах; ченгето на вратата трепна и смени позата. — Имам семейство! Дете! Майка старица! Къде ще избягам?

Рижия вдигна длан.

— Освен това, оставен на свобода, може да окажеш натиск върху свидетелите и да попречиш на хода на разследването. Само ти цитирам официалните формулировки.

Изръмжах от яд, но се овладях и попитах дрезгаво:

— И какво ме очаква?

— Засега един месец.

— А после?

— Ще те пуснат — отвърна уверено Максим. — Ще ти лепнат неплащане на данъци, ще ти друснат три години условно и край…

— Добре. Като ще е месец — месец да е. Ще го излежа.

Обърнах гръб към вратата и няколко пъти силно притиснах с палец и показалец очите си, за да се зачервят и да ми се подуят клепачите. Когато Хватов се върна, се оплаках от умора и неразположение. И деликатно помолих да приключим разговора.

— Добре — почти равнодушно кимна сбръчканият цайс.

— Утре ще продължим. А сега, да прощаваш, ще трябва, такова, да ви оправим формалностите…

— На кои?

— На тебе и твоя домакин — делово разясни Карирания. — Съгласно указа на Президента за борба с организираната престъпност и, такова, бандитизма — временно ви задържаме за трийсет денонощия!

— А домакина за какво?

— За компания.

Изправих се.

— Тоест ще ме приберете, така ли? — попитах след пауза и усетих как последната слаба надежда се къса и чезне някъде вдясно и надолу от сърцето ми.

— Ще те приберем — спокойно рече Хватов.

— Това е незаконно! — войнствено извика моят юрист и също стана прав. — Ще подам жалба. Още днес. И не една.

— Това е ваше право — Хватов само дето не се прозя. — Ти, Андрей, недей да се тръшкаш толкова. Ще полежиш, такова, ще си отспиш, ще си починеш…

— Тая нощ — заявих мрачно — вас, гражданино следовател, ще ви мъчат кошмари. Вкарвате в затвора невинен човек!

— Поначало съм зле със съня в тая кошмарна Москва — усмихна се Карирания. — Много е, такова, шумно… Колите бибиткат… А ти си помисли тая нощ дали да не дадеш истински показания. Подробни. Защото по същество дотук си казал само няколко думи…

— Разберете ме правилно — наперено възразих аз, — въртя бизнес. В моя кабинет, както и във вашия, става какво ли не…

— Повтарям! — засегна се Хватов. — Дай да не бъркаме, такова, твоя и моя кабинет!

— В моя кабинет — продължих аз — са идвали такива хора, за които никога на никого нищо няма да кажа. На никакви разпити. Нито във вашия кабинет, нито в нечий друг. Инак ще ме надупчат, преди да съм се усетил. В килията или в бараката — няма значение. Такъв живот живеем. Понякога излиза по-изгодно да лежиш…

И ме поведоха. Да лежа.

4

По онова време се носеха страшни легенди за бизнесмените, влезли в затворите. Разправяха, че криминалните не припознали комерсантите. Разправяха, че престъпният свят — организиран, споен от обичаи и убеждения — се отнасял към новите съкилийници с голяма неприязън. Разправяха, че предприемачите ги биели и унижавали. Отнемали им храната и дрехите. Разправяха, че богатият човек, който се е озовал зад решетките, сред крадците, убийците и насилниците, попада в атмосфера на всеобщо злорадство, че го съсипват от подигравки, че го презират и отбягват.

Впрочем същите неща се приказваха по различно време и за осъдените милиционери, и за войниците дезертьори, и за чужденците.

С две думи, докато крачех между двамата решителни оперативници към дълбините на Лефортовския замък, не се ядосвах кой знае колко. В края на краищата с мен са моите долари! И моят адвокат! И босът! И влиятелните приятели! С мен в крайна сметка съм и самият аз — стегнат, читав, умен, непоколебим, единствен по рода си. Бедният като мишка студент, издигнал се за няколко години до непредставими висини, до милионните договори. Реализиран и самостоятелен. Затвор ли? Нека е затвор: карцер, килия, зандан, каторга, лагер — каквото ще да е.

Аз правя най-важното нещо на света — пари. И ще премина по пътя си през всякакъв затвор, както ножът минава през маслото.

1

Първите сериозни мисли за затвора ме споходиха много отдавна. Не че съм размишлявал по въпроса още от дете, но ми беше интересно. Учреждението с решетки по прозорците винаги ми е изглеждало най-страшното място на света и този страх ме изпълваше с вълнение.

Детските ми години преминаха във веселата, невинна като маргаритка страна Совдепия1. На нейната територия престъпността бе победена физически, морално и нравствено. Ако някъде в затънтената провинция кретени ограбеха спестовната каса, това се приемаше за извънредно произшествие в мащабите на цялата Империя. Вестниците, естествено, мълчаха — но на всички по високите етажи на милицията, държавната сигурност и администрацията на територията, където бе осъществен бандитският акт, моментално им изстиваха местата.

Когато двама братя на име Грач създадоха престъпна група, набавиха си автомат и убиха с него един милиционер, това прогърмя като чудовищна сензация. Нечуваният случай дори стана основа за игрален филм.

Тоталитарните режими унищожават всяка сериозна престъпност, да не говорим за организираната престъпност. Мусолини за кратко време почти унищожил цялата сицилианска мафия. Факт, известен на всеки историк.

Вождовете на Совдепия тръгнаха по подобен път. Хитри като същински византийци, те решиха изцяло да лишат своите поданици от каквато и да било информация относно криминалните типове и местата, които обитават. Официално престъпността се водеше ликвидирана. Старателно, задълбочено се насаждаше култура, изчистена напълно от престъпни идеи. Герои на книги и филми, на радиопредавания и театрални постановки ставаха честни, изключително положителни мъже и жени без никаква склонност към авантюри. А престъпният свят се представяше във вид на шепа крайно изпаднали, некадърни, дълбоко нещастни люде, всеки втори от които копнее да се поправи и да стане примерен член на обществото.

Градските деца през ваканцията отиват при бабите си на село, докато аз, селянчето, напротив, всяко лято пътувах в насрещна посока. От жегата и праха — към прохладата, към града, към цивилизацията. Десет кина, три стадиона, библиотека с читални зали, градски парк и в центъра на цялото това великолепие — апартаментът на баба. Просторен, с прозорци към тихия двор. В двора — гипсова балерина, в бабината библиотека — десетте жълти тома „Детска енциклопедия“, издадени през 1958 година. Можеш да почетеш от тома „Наука и техника“, а още по-добре от тома „Морета и океани“, а после да яхнеш велосипеда, да се завъртиш пред киното, да разучиш таблото „скоро на нашия екран“, да си купиш сладолед за седем копейки и да го изядеш, да препускаш из съседските дворове и да се върнеш при моретата и океаните. И така — всеки ден.

Детето усещаше щастието като нещо вечно.

Но тук говорехме не за моретата и океаните, а за затвора и престъпниците.

За пръв път ги видях именно в града, през ваканцията. Във всяко населено място в моята страна има едни специални места — затънали в боклук и храчки изпотъпкани тревни площи пред входовете на магазините за алкохол и зад пунктовете за приемане на амбалаж, — където най-изпадналите граждани се събират на групички, за да се карат и да си искат дребни стотинки назаем. Тъкмо на такова място щастливият хлапак със сладоледа в ръка видя веднъж необикновени хора. Шумни, безцеремонни, с развлечени потници, които демонстрираха на публиката щръкнали татуирани рамене. Ръбати, нечисти, смърдящи на долнопробно вино същества с избити зъби. Особено неприятни изглеждаха техните приятелки — невероятно груби и кресливи жени с подпухнали, мазно гримирани лица.

Затворници, досети се ужасеното хлапе и натисна педалите на лъскавия си велосипед. Затворници! Престъпници! Злодеи! Лоши, нечестни хора! Носи ме веднага надалеч от тях, мое бързо колело!

Аз самият бях от тези момчета, дето намерят ли портфейл с пари, веднага закачат на оградата обява: „Намерен е портфейл с пари.“ Моята честност, принципност и почтеност бяха безмерни като необятната вселена. Тогава бълнувах за космос, полети, скафандри, лазерни оръжия и тем подобни измишльотини.

На тринайсет и половина бях решил твърдо да стана писател фантаст и да надмина по майсторлък най-любимите ми автори, братя Стругацки. Гениалните братя ми бяха открили, че смисълът и щастието на човешкия живот са в съзидателния труд, в творчеството, в опознаването на света и в развитието на личността.

Най-решително се захванах за работа. От самото начало си наложих правилото да съчинявам текстове всеки ден. Най-малко по два часа. Още толкова време прекарвах в градската читалня. Проучвах световната литература и упорито хабях хартията. Връстниците ми вече натискаха момичета по входовете, а аз само се подсмихвах — аз градях своето бъдеще. Седнал на писалището, изпипвах подробностите на своето секретно оръжие, необходимо, за да покоря света.

На шестнайсет години вече бях напълно формиран писател: знаех, че ще съм автор на елегантна и хаплива сюжетна проза. Смешна и горчива. Точна и независима. Бях решил, че всички пичове и мадами ще се зашеметяват от моите книги като гимназистка от първа цигара. Бях си обещал, че ще работя без сън и почивка, до припадък, до премала — но ще надмина всички. Ще стана най-добър. Велик. Безподобен. Ще вържа на фльонга цялата хилядолетна световна словесност. Всички като луди ще четат книгите ми, ще се смеят и ще плачат, книгите ми ще бъдат екранизирани и обилно цитирани. Моите романи ще избухнат като бомби. Ще променят хората. Ще изведат човечеството към светлината.

Оставаше само да натрупам житейски опит.

И аз отново се сетих за затвора и за престъпниците.

Исках да вадя екстремни, шашкащи истории. Те от своя страна изискваха екстремен материал. За целта се хванах като за начало на работа в строителството — разбивах земята с пневматичен чук на минус трийсет градуса. След работа лицето, врата и ръцете ми до лактите бяха в машинно масло. Но не открих там нищо извънредно. Общо взето, с лекота издържам на физически труд. Научен съм от малък. През обедните почивки пишех повест, в която фигурираха героят кофражист Коля и героинята учителка в ПУЦ по прякор Черната дъска. В същото време трупах опит, който да ми помогне по-късно във факултета по журналистика на Московския университет. Съчинявах енергични репортажи за многотиражката на строителното управление, лист формат А2, седмичник с образното наименование „Строителен пламък“.

Веднъж фотографът донесе портрет, щракнат в някакъв изкоп: чернокос работник с ясно, открито лице, с високо чело, лъснал белозъба усмивка, с романтично разкопчана нова брезентова роба и симпатична каска. Снимката можеше да краси всяка изложба или корица на столично списание.

Решихме да пуснем портрета на първа страница с кратък очерк. Моментално се обадих в бригадата, където се водеше човекът, и нахвърлях трийсетина реда.

— Не става — отказа главният редактор след консултация с цензора. — Тоя красавец е осъждан.

Завърших училище невинен като момина сълза, влязох в университета от раз при бройка по седемнайсет кандидати за място. Перспективите изглеждаха бляскави. Пред мен се отваряше широк и светъл път, по който предстоеше да мина с лекота и удоволствие. Учение, после трудна, но интересна работа в редакцията. Лично израстване и тъй нататък. Затворът не се вписваше в тази картинка.

Възможно ли е обаче да проумееш хората и процесите в обществото, ако не си опознал самото му дъно?

Мислите ми постепенно се оформиха в нещо като план. Възнамерявах да се гмурна зад решетките за кратко време — за половин година, да речем, — за да опозная и изуча и самия затвор, и престъпната идея като цяло. А после да се движа мрачен сред хората, излъчвайки загадъчна мощ и тайна! Добре че не се стигна дотам.

Скоро след това родината ме подсети, че е време за ботушите и пагоните. Наложи се да платя воинския си дълг в пълен размер. Кихнах си двете годинки като едното нищо. Армията на Совдепия представляваше най-обикновен колхоз. И тук не събрах никакъв подходящ материал за книгите си. В годината на уволнението ми, осемдесет и девета, двама или трима млади писатели едновременно пробваха да се наложат с казармените си мемоари. В тях много емоционално се пробутваше темата за унижението, на което едни въоръжени и еднакво облечени момчета подлагаха други, същите като тях. Но аз усещах, че правенето на подобна проза е грешка. Насилието в казармения му вид е дълбоко безинтересно за човечеството. В крайна сметка по време на службата си не съм се бил и не съм си отнасял боя по-често, отколкото преди казармата. Нищо ново в момчешкия свят.

Времето показа, че съм бил прав. След няма и година в Совдепия дойде видеото, а с него и обширната световна кинокултура. Народът изгледа Кубриковия „Пълно бойно снаряжение“ и загуби интерес към плитките военни творения на начинаещите столични автори.

Успоредно с видео културата се наложи и световната престъпна идея, представена от филмите шедьоври на прочути майстори. Същността й е елементарна. Човекът е добър и свестен само когато се е наспал, стоплил и нахранил. Понечите ли да му отнемете живота, храната, комфорта, женската — и ще видите как той се превръща в озъбено свирепо животно, което не бръсне закона за нищо. Тоест всеки от нас, толкова добри и честни наглед, става престъпник, щом се стекат обстоятелствата.

Несъмнено престъпната идея е важна. Тя винаги е оцелявала и ще оцелява. Тя има своите апостоли, мъченици и евангелисти. Тази идея не позволява на обществото да забрави, че то се състои не само от добри, ами и от лоши, малодушни, порочни хора. Всеки знае, че вляво и вдясно от Иисус Христос са били разпнати двама престъпници. Престъпната идея е вопълът на истински нещастните хора: на лишените от съвест и състрадание, на безволевите и слабохарактерните, на психопатите, убийците, маниаците, насилниците, душегубците, мошениците, бандитите, психично болните, невярващите, некадърните и бездарните. Не забравяйте, че хомо сапиенс е несъвършен! — крещи тази идея на всеки, който се изживява като гений и гледа на човечеството като на поле за отглеждане на подобни нему.

В Совдепия престъпната идея се премълчаваше. Нито последователите, нито критиците й имаха думата. И затова затворите в моята страна още дълго ще бъдат претъпкани.

Когато си тръгнах през портала с червените звезди, пред мен се разкри разтърсваща с голата си красота гледка: бонбонената поляна на моето детство беше изгоряла и изпотъпкана. Страната на калинките и подмосковните вечери, комичната Совдепия беше пукясала. От нейния разлагащ се труп мощно напираше новата държава: жестока, цинична, но изпълнена до краен предел с настроение и жизнена енергия. Досущ като моите ненаписани романи.

Само че бях взел решение да оставя временно литературата на втори план. Бях замислил първо да спечеля милион. Всички мои връстници бяха се захванали да правят милион. Някои успяваха.

Американските финансисти имат една поговорка: „Преди да купуваш акции, купи си къща!“ Тоест, помисли първо за себе си, а чак след това за своя авантюризъм. Първо се подсигури, после рискувай. Аз съчиних за себе си подобен лозунг: „Преди да пишеш книги, направи пари!“. Подсигури себе си и своето семейство, след това си драскай на воля…

Правенето на пари е крайно рисковано занимание и пак си спомних за затвора. Неведнъж и не дваж. В началото на деветдесетте обстановката в столицата на моята родина беше много близка до бойната.

Така се извървяха дълги пет години. Всеки път, когато дейностите ми бяха в застой или оставах без работа, но пък със свободно време — веднага сядах зад бюрото и започвах да пиша. Писателят Тургенев е обрисувал тази ситуация така: „В дни на съмнения и тежки размисли ти единствен си моя надежда и опора, о, велик и могъщ руски език!“. Впрочем Тургенев е бил дворянин и никога не е бил изправен пред въпроса откъде да намери пари за прехрана. Бързо си намирах работа или занимание и затова не успях да завърша нито един от започнатите текстове.

Никога не треперех над ръкописите си, нямах си нарочна папка, в която да ги съхранявам. На двайсет и две или двайсет и три години не можеш да твориш проза, можеш само да се упражняваш. Постепенно разказите и повестите се губеха при преместванията, по онова време смених десетина квартири.

В крайна сметка си намерих занимание, на което да се посветя изцяло, и това занимание, господа, ми донесе злато! Самият процес на забогатяване ми се стори толкова интересен, че запратих литературата в девета глуха. Има време! А сега ми валят от небето и парите, и материалът за романи и сценарии! Бизнесът! Ето ги страстите и драматичните колизии! Ето ги и персонажите, и характерите! Москва през деветдесетте е по-интересна от Чикаго през трийсетте, там са се трепали за едното къркане, а тук битката се води за нефт, газ и недвижими имоти…

Нощите си прекарвах в компанията на великите сенки на Балзак и Драйзър. И аз като тях живеех сред банкери, индустриалци и лихвари, сред звън на монети и шумолене на банкноти, в свят, където старият морал загиваше, стъпкан в калта, а на мястото му тържествуваше нов: прост, разбираем и жесток.

Всеки месец си давах тържествено обещание да започна най-сетне нов текст. Гениален. Превъзходен. Потресаващ дори и за най-обръгналия читател. Трябваше само да заделям по няколко часа седмично. Главата ми преливаше от замисли. Но часовете някак отказваха да се заделят. Нервната енергия, необходима за творческия труд, се изразходваше до последна капка в офиса. Вечер душата и тялото искаха отпускане, разтоварване. Най-малкото във вид на дозата алкохол. Абсолютно не можех да си наложа да се абстрахирам от моментните търговски проблеми и да се замисля сериозно за първия си велик роман. Освен това с романи не се изкарват добри пари. А всеки опитен бизнесмен ще ви каже, че е глупаво да се хаби скъпоценно време за производство на стока, от която не се изкарват добри пари.

Естествено, нито един от петдесетината ми делови партньори не знаеше, че всъщност не съм никакъв бизнесмен, ами писател, който събира материал. Ако бях обелил и думичка за нещо подобно, никой нямаше да работи с мен. В бизнеса обичат твърдите реалисти, уважават яснотата и конкретността, тук няма място за съзерцатели, фантазьори, драскачи и прочее люде без връзка с действителността. Това импулсивно, нестабилно племе понякога е на издръжка от бизнеса, но всъщност е безкрайно далеч от реалностите му. Затова се спотайвах, давах си вид на категоричен и енергичен бизнесмен с калкулатор вместо мозък.

Постепенно бизнесът се разрасна. Забогатях. Дългоочакваният мечтан милион се очерта пред мен на една ръка разстояние. И се понесох към него с покапала лига от мерак. Натоварването се увеличи. Ограничих съня до пет часа на нощ. Навъдиха се врагове, конкуренти и просто завистници. Понякога сериозно се притеснявах да не взема да превъртя от тоя заплетен бизнес.

И накрая тресна финалът: арестуваха ме. На половин крачка от милиона.

Така и не успях да започна романа.

Всичко се набърка накуп — и милионът, и затворът, и литературата.

1

Специалният следствен изолатор № 1.1 се позиционираше като най-доброто от всичко, което родната затворническа система можеше да предложи на публиката. Нещо като VIP апартаменти.

Тук красиво и функционално се въплътяваше самата идея за изолацията. Изолацията тук тържествуваше. Цареше. Достигаше до абсолюта, до великолепния си апотеоз. В карцерите на тази крепост всеки клиент биваше изолиран напълно, тотално — така че, ще не ще, го изпълваше уважение към държавата, разполагаща с толкова мощен и хитроумен затвор.

В прохладно помещение, облицовано със зелени пластмасови плоскости, ме подканиха да сваля всичките си дрехи. Много учтив човек на средна възраст с пагони на прапорчик на слабите рамене прецизно изучи гардероба ми, възлестите му пръсти опипаха всички шевове. После ми позволиха да си обуя гащите и ме оставиха сам. Следващите почти два часа, изтормозен от смътна мъка, чаках да видя какво ще се случи.

Неочаквано прапорчикът се появи отново, съпроводен от друг, облечен с бяла престилка. Той навлече ръкавици, с фино отработено движение на опитен патолог опъна гумата да изплющи на китките му и ме напътства да се наведа и да си разтворя задника.

— Как е там? — попитах, след като изпълних молбата му. — Вижда ли се амнистия?

Прапорчиците не се засмяха — вероятно бяха чували тази шега многократно. А може би мислено се попитаха: дали този ще продължава да се смее след две седмици, прекарани в единичната килия? Ще се смее ли някога изобщо? Или пък оттук нататък цял живот само ще се смее?

Взеха ми връзките от обувките, колана и часовника. Оставиха ми само носната кърпа. Когато обух отново панталона си за петстотин долара, той тутакси тръгна да пада от кльощавия ми таз. Наложи се да го крепя с лакът.

— Ръцете зад гърба! Напред!

Още на първата крачка панталонът отново се свлече надолу, а обувките насмалко да ми се изхлузят. Наложи се да се вкопча в плата на задника си с хванатите отзад ръце и да го изтегля нагоре; да разперя, доколкото можех, пръстите на краката, за да удържа обувките от бягство, с две думи, някак да се пригодя.

Подкараха ме по широкото стълбище към втория етаж, оттам към третия. От време на време конвойният дрънчеше по железните перила с връзка ключове, грамадни като кухненски ножове. Дочул някъде отгоре аналогично почукване, каза:

— Спри. С лице към стената.

Завъртях се. Стената приличаше на онази в кабинета. Дебел, щедър слой неравна мазилка, обилно и немарливо замазана отгоре с тъмнозелена тревиста блажна боя.

Няколко чифта обувки прешляпаха покрай нас.

— Напред.

В полутъмна стаичка с мирис на сапун получих дюшек, одеяло, два тесни чаршафа и калъфка за възглавница с огромни черни печати във вид на черна петолъчка в правоъгълник. За последен път бях виждал такива печати преди десетина години, в казармата. Още тогава заподозрях, че Империята още по Сталиново и Хрушчово време е произвела неизброими количества исполински сатенени гащи, наполеонки и кърпи за лице на вафлички според установения образец, за да има, за да стигнат за десетилетия. Безусловно военният гений на държавните водачи през онези години е провиждал далеч напред през годините.

— Ще се къпете ли? — попита ме поредният прапорчик, склададжията.

Поклатих глава.

— Бъркате. Следващата баня е в четвъртък. След пет дни. Е хайде, добре дошли…

2

Ето че прекрачих във вътрешността на световноизвестния Лефортовски замък. Зърнах светла и широка галерия, която сякаш нямаше покрив, стените се издигаха високо над мен. Не ми забраниха да се въртя насам-натам и с няколко бързи погледа видях четири равнища, четири редици врати. Пред тези етажи имаше стоманени рампи, обградени с перила. Хоризонтални стоманени мрежи разрязваха затворническата вселена на няколко нива. Необходимостта от мрежа е ясна — ако не е тя, някой отчаян затворник може да скочи от високото с главата надолу.

На първото и второто равнище на няколко места пред вратите се виждаха облечени в зелено фигури.

Качих се на втория етаж по металните стълби — обувките с вирнати езици, панталонът аха да падне, лакътят придържа навития на руло и постоянно изпадащ дюшек. Тук желязната рампа беше застлана с мокетена пътека. Звукът от крачките ми отекваше на всички страни и нагоре. Вървящият зад гърба ми служител напротив, стъпваше съвсем безшумно.

— Спри — чух отново командата.

Този път се извърнах с лице към стената без подсещане.

Мощно, дълбоко, на три такта изтракаха стоманените съчленения на ключалката. Ехото отекна под сводовете. Отдалеч тихо се обади врабче — врабчо, който непременно се заселва под покрива на всяко огромно помещение. Птичият възглас се повтори и потрети. Беше нещо като поздрав за новопристигналия или съболезнование, или просто кратко съобщение: не се тревожи, друже, дори тук, в занданите, има живот и даже чуруликане.

Не срещнах никакви страшни криминални типове.

Килията беше празна; много светла, много чиста и красива. Каменният под — кафяв, трите празни метални легла — яркосини, стените — жълти. В близкия ъгъл до входа съгледах оригинален нужник — конусовидна чугунена тръба, разширяваща се нагоре до размерите на средностатистически човешки задник.

Постлах дюшека и се стоварих на леглото. Обърнах се към стената, за да не гледам кафяво–синьо–жълтата красота. И веднага разчетох малки букви, изписани с химикалка: „Човек — това звучи горко.“ По-долу подпис: „Максим Горки.“

И веднага издрънча отварящият се правоъгълен отвор във вратата, „хранилката“. Надзирателят, наричан от затворниците „вертухай“, тресна всичките си ключове в желязната повърхност.

Иска внимание, досетих се аз и надигнах глава.

— Наред ли е всичко? — дочу се през отвора.

— Да, наред е.

— Забранено е лежането с лице към стената! Забранено е завиването с одеяло преди отбоя! Забранено е завиването презглава! — изрече надзирателят с нервен глас на дисциплиниран грубиян.

Не отговорих. „Хранилката“ хлопна с варварски трясък.

— Ей, шефе! — подвикнах. — Черпи една цигара!

Нито звук.

Светлината и въздухът проникваха в килията през амбразура в стената. Полюбопитствах за устройството й. Самата стена на това място беше дебела най-малко метър и половина. В бетонираната стоманена рамка имаше правоъгълно парче дебело непрозрачно стъкло, армирано отвътре със стоманени нишки. Отвън в ярката светлина на привечерното слънце ясно се очертаваше масивна решетка: вертикални трисантиметрови пръти, препречени с мощни плоски рейки.

Мразя решетките, рекох си тъжно наум.

Панти на горната част даваха възможност прозорецът леко да се открехва. Хванах се за ръба на рамката и се набрах, за да видя дали горе има отвор и дали през този отвор може да се види нещо извън сградата — но зад гърба ми отново изгромоля метал.

— Забранено е катеренето по прозореца! — провикна се дежурният.

Скочих обратно на пода. „Хранилката“ се затвори с оглушителен шум.

А ти какво очакваше, попитах се мислено. Мокетът не е сложен пред вратите за красота, ами за полза. И обувките на надзирателите са специални — не са ботуши, не са и кубинки, а нещо като маратонки. Всичко е направено, за да може да се движи от врата до врата съвсем безшумно. Крачи внимателно, приближава се нечуто, беззвучно отмества капачето на шпионката и гледа. После се прокрадва към следващата врата.

Поразмислих и реших, че в бизнеса на надзирателя също има интересни страни. Надничайки тайно, контрольорът може да наблюдава ту някой натъжен прясно заловен шпионин, ту сериен убиец, ту високопоставен чиновник, завлякъл милиарди. Изолаторът „Лефортово“ е предназначен за елита, за суперзлодеите, за особено опасните, за онези, чиято съдба е важна за държавата. Историите за населението на този затвор разтърсват цялата страна. Вертухаят гледа поредните новини, а после ходи да надзърта как героите на телевизионните репортажи си кльопат дажбата, играят домино със съкилийниците или замислено акат.

Точно над вратата открих икономично изработен детайл от черен ебонит — оказа се копче за радио, врътнах го и сред жълтите стени отекна приятен баритон:

— Предаваме ви сигнала за точно време!

Точката излъчваше държавната радиостанция „Маниак“2. Не бях слушал нейните предавания от петнайсетина години, откакто в ефира се появиха частните FM радиа.

— Началото на шестия сигнал — продължи с фини модулации говорителят — отговаря на петнайсет часа московско време!

Почувствах, че се усмихвам. От радиоточката усетих дъха на страната от моето детство, забравената разноцветна Совдепия. Пиянски дъх, старческо подсмърчане, оригня на кренвирши, картофена салата с цвекло, мариновани гъби, гадно вино и цигари без филтър „Беломорканал“. Радиото на отдавна изчезнала страна продължаваше да говори с все същите идеологически устойчиви гласове в съпровод на все същата тежка, бодра музика. Бавно, многозначително, с акценти, с паузи.

Незабавно завъртях копчето. Още преди петнайсет години бях осъзнал, че не мога да слушам тези слабоумни и напрегнати хора, които се опитват да разкажат нещо на останалите слабоумни, сънени, нерешителни граждани на родната Совдепия. След малко отново засилих звука.

— Нашият кореспондент — жизнерадостно провъзгласи женски контраалт — наскоро посети дома на заслужилия деятел на изкуствата, лауреат на многобройни конкурси, професор…

Ужасен, изключих звука отново. Нищо не се беше променило. Информацията се поднася съвсем бавно и тържествено. Радио за хора с умствена недостатъчност.

Обгърнат от тишина, седнах на дюшека (собственост на затвора), после полегнах — и неочаквано заспах. В края на краищата в последно време рядко ми имах възможност да спя повече от пет часа на денонощие. След известно време вертухаят ме събуди със силно тропане по желязото на вратата и попита нещо за вечерята, но аз само врътнах глава и пак заспах.

След това група охранители с камуфлажни униформи нахълта в килията ми през отворената врата, събуди ме с вик: „Проверка!“, накара ме да заема вертикално положение, информира се всичко ли е наред и незабавно изчезна.

Легнах си пак. Но сега светлината ми пречеше да заспя. Станах, намерих ключа на стената и го щракнах. Лампата на тавана продължаваше да свети. Щракнах още два-три пъти. Без резултат.

Амбразурата във вратата оживя отново.

— Какво има? — попита строг глас. — Натиснахте копчето за повикване.

— Мислех, че е лампата. Моля ви да я изгасите.

— Забранено е.

Наложи се да закрия очите си с длан.

Този път спах до сутринта и се свестих едва когато ме сви стомахът от глад.

3

Едва дочаках закуската. Чух отдалече шума на количката. Кратки гласове и дрънчене на желязо придружаваха движението й по металната настилка. Когато най-сетне стоманената пластина на врата падна под прав ъгъл, аз вече бях застанал пред нея, стиснал деформирано алуминиево канче.

— Закуска — долових гласа на дежурния.

Отвън на фона на далечната отсрещна стена стоеше бодра жена с бяла престилка. Тя ми хвърли заинтригуван поглед, завъртя голям черпак из нещо мощно излъчващо пара в циклопската тенджера с грубо изписан инвентарен номер. Грабна подадената от мен съдинка, напълни я догоре и ми я върна. Последва хлябът, после захарта.

Отстрани на вратата в ъгъла на килията беше напъхана дървена маса. Сложих дажбата отгоре, дочаках да се затвори хранилката и побързах да си сервирам трапезата.

И тъй, дами и господа, прословутата „баланда“, пандизчийската храна!

Цветът на продукта беше сивкав. На пръв поглед приличаше на мляко с грис. Подуших. Мирисът не вдъхваше оптимизъм. Но храната беше гореща, а хлябът достатъчно пресен. Изядох всичко.

Трябва да кажа, че съм абсолютно непридирчив към храната и смятам, че този чисто практичен подход е единствено правилният. Ако се съмнявате, предлагам ви да направите следния простичък опит. Вземете един доброволец и го оставете да гладува, да речем, два дни. После сложете пред него черен хляб и вода — колкото му душа иска. Нека се наяде на корем. Да се тъпче, колкото поеме. Само хляб и вода, нищо повече. В мига, когато опитното зайче въздъхне със задоволство и остави недояден къшей, му предложете богат обед: и огнен бульон, и мръвка идеално изпечено с ароматни подправки месо, и сирена, и десерт, и кафе. Как мислите, какво ще се случи? Точно така, доброволецът ще откаже. Ще заяви, че се е нахранил. Примамливите миризми няма да възбудят апетита му, парата, която вдигат ястията, няма да напълни устата му със слюнка. Нахранен с хляб и вода, човек не търси нищо повече. Тоест гастрономията има всички белези на лъженаука и на нея трябва да се гледа единствено като на забавление за безделници и сноби.

След като похапнах на държавни разноски, усетих душевен и физически подем. Много ми се пушеше, но моята кутия цигари свърши още вчера. Претърсих цялата килия в търсене на някой фас, но не извадих късмет. Нищичко. Нито прашинка тютюн.

Това търсене, внимателното надничане по ъгли и дупки постепенно ме докара до размисли на тема къде всъщност съм се озовал и по какъв начин мога да напусна това място. Калпав е затворникът, който не гради планове за бягство, дори и да е само заради умствената тренировка. Естествено, не смятах да бягам. За какво ми е, щом след четири седмици ще ме пуснат на законно основание?

Но не бива да изключваме и вероятността тези двайсет и осем дни да станат низ от издевателства, мъчения и побои. Ако се вярва на книгите на Шаламов3, от властите на Империята може да се очаква абсолютно всичко. Така че е просто необходимо да изградя маршрут за изтегляне оттук.

Прехвърлих в ума си няколко варианта и бях принуден да призная пред себе си, че бягството от Лефортовския замък е немислимо. Стената с прозореца е дебела. Отсрещната, където е вратата, е същата. Логично е да се предположи, че и другите две стени са непробиваеми. Почуках по едната с кокалчетата на пръстите — глух звук, направо жалък. Ударих силно няколко пъти със свит юмрук, после с длан — резултатът бе нулев. Със същия успех можех да тропам по Хеопсовата пирамида.

Оттатък, от съседната килия, не се обади никой. Минах отдясно и повторих опита си. Без отговор. Или стените са прекалено дебели, или, което е по-вероятно, съседните килии са празни.

Добре щеше да ми е съсед оттатък стената моят бос, помислих си изведнъж. Щяхме бързо да установим контакт и да почукваме по стените, изпращайки си поздрави по азбуката Морзе или някоя друга система от сигнали…

Но моментално ме свестиха: пред вратата нещо изскърца, изшумоля тихо и през дупката в мен се вторачи човешко око. Веднага седнах, демонстрирайки с позата си примирение и абсолютна покорност на обстоятелствата.

Как да избягаш? Как да духнеш при положение, че те наблюдават през минута и половина — две? Как да изчезнеш, като си под постоянен контрол. Как да се спасиш от клетката, където е забранено дори да се завиеш с одеялото презглава, където си длъжен постоянно да демонстрираш на вертухая лицето си?

Не, рекох си аз. Тази монтекристовщина може само да ми навреди. Бягство няма да има! Ще има друго: след четири седмици, на 15 септември, ще дефилирам тържествено през главния вестибюл официалните книжа в ръка, които ще удостоверяват, че свободата ми е дадена на законно основание.

Язък за костюма „Кензо“. Ще се наложи да го изхвърля. Да се разхождаш на свобода, облечен в затворнически дрехи, е много лоша руска поличба.

Може да ме пуснат не точно след месец, а малко по-късно. Възможно е да ме задържат за още някой и друг ден. Но това е максимумът! Накрая пак ще ме пуснат! Първо ще пуснат мнимия домакин Михаил. А после и мен. Аз съм необходим на моя бос. Нали сме партньори. Съдружници. Един без друг сме за никъде.

Сега моят приятел е някъде тук. Може би един и същ надзирател ме гледа през шпионката, после прави няколко безшумни крачки и вижда боса. Гледа го как страда без цигари и се притеснява за себе си, за мен, за парите, за бизнеса…

Пуснах чешмата и доколкото можах, измих канчето със студена вода. По сивия метал останаха мазни петна. Гледката на мръсния съд ме погнуси и насмалко да го запратя в стената.

В известна степен на боса сега му е по-трудно, отколкото на мен. Първо, той няма адвокат. Бяхме го предвидили. Откъде домакин на малка търговска фирма ще има пари да плати услугите на качествен професионален защитник? И най-важното: за какво му е адвокат на домакина? Домакинът не знае нищо. Той е невинен априори. Работата му е да купува хартия и тонер за принтерите. Флумастери, моливи, бензин за автомобила — това е неговата епархия.

Така че босът Михаил не знае нищо. Не му е ясно какви показания е дал Андрей. Ами ако Андрей е клекнал и веднага чистосърдечно си е признал всичко? И сега не кисне в изолатора, ами си кара кефа в някой ресторант?

Представих си как босът обикаля в кръг и се тормози. Босът е твърд и опитен човек; той безусловно е обмислил нещата от всички страни и е предвидил и най-лошите варианти. Ами ако — кошмар! — Андрей играе своя собствена игра? Ами ако е стоварил всичко върху Михаил, пък той се е изкарал целият в бяло? И сега е даже не в ресторант, ами в офиса?! За да присвои всичките капитали?! А Михаил отива зад решетките за осем години?

Жалко, че не съм телепат. Бих изпратил на боса мислено съобщение, кратичко и просто. Не се тревожи, бос! Прикрих те! Заявих официално, че не си никакъв бос, ами домакин. И подписах протокола. И съм в кафеза.

Така че — излизаш. А после ще направиш така, че да изляза и аз.

Новият ден докара нов вертухай. Запознанството започна от мокър парцал, подаден през отворената „хранилка“.

— Избършете шпионката, ако обичате.

— Глей си работата — отвърнах непринудено. — Шпионката си е твоя, ти си я бърши.

— Де карцер де — равнодушно рече оня.

Взех парцала и мълчаливо го прекарах през прозрачния плексиглас на масивната дървена врата, облечена в листова стомана.

— Благодаря — учтиво рече дежурният, наврял в правоъгълника на „хранилката“ бледо остроносо лице с пламнали от двете му страни големи прозрачни уши.

— Моля, пак заповядай — успях да вмъкна, преди „хранилката“ да се затвори.

Никога не оставяй последната дума на противника.

Горд с малката си словесна победа, закрачих по най-дългия маршрут — от вратата до края на металното легло в дъното на килията. Цялото разстояние беше пет широки енергични мъжки крачки, четири и половина в обратната посока. Половин крачка отиваше за обръщането.

„Давайте, момчета, давайте! Напред! — подканих безгрижно своите опоненти. — Какво сте ми подготвили? Решетките, ключалките, стените? Вратите с шпионки, за да ме наблюдавате? Баландата? Друго? Не са позволени вилици и ножове? Трябва да се спи на лампа? Това ли е всичко, с което възнамерявате да ме победите? Да ме смажете? Да ме пречупите? Не ме е страх от вас! Не ме е страх от вашия затвор!

НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ВАШИЯ ЗАТВОР! НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ВАШИЯ ЗАТВОР!

НИКОГА, НИКОГА НЯМА ДА МЕ СПРЕТЕ!

Ще видим какви ще ги дъвчете след месец! — хилех се и плясках с ръце. — Не, след двайсет и осем дни! Когато излезе моят приятел, шеф и бос, когато той организира и плати за натиск от всички страни, когато срещу вас се нахвърлят адвокати, депутати и репортери! Моите приятели и моите пари за секунди ще ме измъкнат от килията! Никой няма да устои пред смазващата сила на доларите в брой! Ще ви корумпирам така, че светът ще потръпне! Всички ще подкупя!

Вярно е, че засега не ми е известно как изглежда самата процедура на подкупа. Няма учреждение, в което да можеш официално да внесеш на каса сумата, която ще осигури личната ти свобода. Не знам какво конкретно трябва да предприема, за да си я купя.

Но ще науча. Ще го обмисля и ще го измисля. Ще открия човека, от когото зависи моята съдба. Който и да е той — милиционерски генерал, високопоставен чиновник или министър, — аз ще се разбера с него. Ще му дам толкова, че ще изпадне в шок. Ще го зарина с пари. Ще му дам пет пъти над сумата, която си поиска. Десет пъти!“

Та това е просто игра. Те ме хващат, получават си своето и ме пускат. Те винаги са в играта. И който го забравя, е пълен идиот. Никога не бива да се забравя, че са в играта. Те имат семейства, деца. Жени, които са алчни за скъпи кожи и злато. Внуци, за чието обучение трябва да снасят. И тъй нататък…

Аз уважавам закона. Ще корумпирам неговите представители с цялото си уважение. Ще ги корумпирам не защото съм злобар или мръсник. И не защото съм престъпник. Ще ги корумпирам, понеже са затворили невинен.

А после някакъв невидим, грамаден и строг, леко, но много доловимо оскърбително ме удари по челото: в затвора си, ей! Вкараха те! Опандизиха те! Заподозрян си за нещо ужасно! Ела на себе си! Какъв бизнес? Какви пари? А за семейството си помисли ли? За близките? Как ще го приемат? Какво ще стане с жената и със сина ти? С майка ти и баща ти? Как ще се оправят без теб? Каква я свърши? Каква я свърши? Каква я свърши?

1

За последен път видях жена си два дни преди да ме арестуват.

Тогава се скарахме. На вратата, в антрето на тристайния апартамент, който бях наел за колосални пари от оправна пенсионерка, фанатична обожателка на Сталин и на киселото мляко.

Така и не бях купил собствено жилище въпреки всичките си свръхпечалби. Нямах време.

— Ти не се прибираш! — обвини ме Ирма. — Или си идваш по малките часове и все поркан! Ходиш по курви!

— Не ходя — възразих; гледах да дишам встрани.

— Ходиш!

— Не ходя.

— Ходиш!

— Не ходя! Не ходя!

Винаги се опитвахме да поддържаме висок стандарт в отношенията си. Бяхме се разбрали още от първите дни на семейния живот, че сме най-прекрасното семейство на света. Различно от всички останали. Не сме се събрали за доживотни занимания с пелени и тенджери, а в името на великата, най-великата, безкрайно великата любов — това беше нашият лозунг.

Само че пътят към великите чувства се огласяваше от не по-малко велики кавги. Гълчавата на семейния живот ехтеше на километри. Упреците и взаимните претенции се лееха като поток от двете страни, аранжирани със звънтящи шамари, заплювки и ужасни проклятия. В някои особено бурни случаи бях пробивал с юмрук вратата на банята, докато жена ми си падаше по стрелбата с газов пистолет през прозореца или наглите присвоявания на пари, които кътах в томче на писателя Едуард Лимонов.

Понякога в късна доба съседите — Господ здраве да им дава — се опитваха да ни озаптят с плахи почуквания по тръбите на парното. Не смееха да предприемат по-категорични действия. Понеже аз, макар да произхождах от интелигентно семейство, винаги се носех като бандит: ходех с черни кожени дрехи, зализвах си косата с гел назад и не се бръснех по три-четири дни. Добронамерените граждани, които живееха с всеобщите шаблонни представи, се страхуваха да си имат работа с толкова съмнителен субект. Ами ако измъкне пищов от колана и гръмне?

— Изобщо не е вярно, любов моя! — подхванах вдъхновено, разперил ръце с жест на крайно миролюбие. — Какви курви! Изобщо не ми е до курви. Укривам се! Милицията ме издирва!

Жена ми уморено махна с ръка. Имаше нещастен вид.

— Теб все някой те издирва! Или ще е милиция, или ще са бандити, или ще са кредитори, или други идиоти, с които постоянно се обграждаш! Уморих се от всичко това! До гуша ми дойде от шпионските ти игрички!

Гордо изпънах гръб. Алкохолът ми замайваше главата.

— Да, аз живея пълноценно!

— Това не е живот — каза Ирма. — Не те виждам със седмици. А когато те видя, ми се повръща от пиянското ти хъркане!

Разговаряхме с груб, свистящ полушепот. Оттатък в стаята спеше нашето дете.

— Разбери — продължавах търпеливо, — ние се подчиняваме на природните инстинкти. Аз трябва всяка сутрин да излизам, за да убия мамут. А ти — да го изпечеш. Това е всичко. Ако в процеса на преследване на мамута съм останал до късно на работа или съм изпил някоя чашка — какво толкова? Изобщо този спор е банален. Стига вече.

С усилие на волята си наложих да не хлъцна.

Жена ми се омъжи за мен осемнайсетгодишна. Със средно образование. Фризьорка. Няколко години беше твърдо убедена, че „банален“ е неприлична дума със смисъл на „нещо като банан“. От друга страна, нейната природна пробивност и жизнелюбие компенсираха неосведомеността й по някои въпроси. Да не говорим за външния вид. През петте години семеен живот тя навакса доста, речникът й се обогати съществено, така че енергично ми възрази:

— Банални са точно тия твои приказки за мамутите! Не ме мисли за тъпа! Като хойкаш, имай смелостта да си признаеш!

— Не хойкам.

— Хойкаш!

— Не хойкам!

Наведох се, за да стегна разхлабената връзка на обувката. От всичките ми джобове се заизсипваха пари — на стегнати с ластици пачки и във вид на отделни смачкани и слепнали накуп банкноти. Точно това бяха парите, за които един ден жертвах и своята, и на жена ми нервна система. Моята спътница в живота ядосано срита с пантофа най-дебелата пачка.

Помислих си, че ето такива жени трябва да се хвърлят по противника вместо ядрени бомби.

— Махай се — рече Ирма енергично, но донякъде театрално, което доста принизи патоса на директивата й.

— Точно така — кимнах хладнокръвно. — По принуда… Ще си намеря някъде леговище за следващите седмица — две, а като се успокои обстановката, ще се върна… Нали ме познаваш… И Миша… Ще си платим колкото трябва и ще ни оставят на мира…

— Там е работата — скръбно се усмихна жена ми. — Ти на всички си плащаш, за да те оставят на мира. Ти и на мен ми даваш пари, само и само да те оставя на мира!

Почувствах вина.

Не ще и дума, разрушителят на любовта, семейството и на самата идея за брачен съюз в крайна сметка винаги е мъжът. Защото той си е разрушител по природа. И който не разбира тази простичка мисъл, изобщо не е мъж. След всеки скандал винаги аз бях пръв започвах помирението, поднасях извинения, молех за прошка, падах на колене, тичах за цветя и тъй нататък. Внасях и мощна глоба в твърда валута.

Но всеки следващ път все по-трудно и по-трудно постигах реабилитацията. Всичките ми нерви и сили оставаха в работния кабинет. Колкото повече пари се трупаха в сейфа, толкова по-малко душевна енергия ми оставаше за семейството. Разбираше го не само жена ми, но и осемнайсетмесечният ни син — майка си имаше за майка, а татко си, който се появяваше по един-два пъти седмично, възприемаше като самоходна атракция. Клоун, понесъл торба с подаръци.

— Махай се — твърдо повтори жена ми и се разплака, пълните й устни се разкривиха грозно. — Върви си. Върви си!

Посегнах да я прегърна, но тя рязко се отдръпна, обърна ми гръб и тръгна към стаята, влачейки крака по дебелия нов персийски килим. Аз не помръднах от мястото си, мушнах ръце в джобовете и се облегнах на вратата.

Опасно беше да оставам тук. Милицията като нищо можеше да ме издебне пред входа. Босът Михаил още оня ден ме бе предупредил за очаквания арест и недвусмислено разпореди временно да се скатая: да спя само в тайната квартира, да не излизам от офиса през деня.

Все пак влязох в стаята — по пътя се наведох и събрах разпилените пари — и тихо казах:

— Много ми е мъчно за теб. Зная, че ти причинявам болка… И мен ме боли… Но с теб не можем другояче…

Ирма мълчеше. Очите й бяха вперени в черния прозорец, раменете й трепереха.

— Добре — предадох се смирено, стиснал в ръце раздърпаните разноцветни пачки. — Аз съм виновният. Аз съм този, който не може другояче. Не ние с теб, а лично и само аз. Но ти трябва да ме разбереш. В момент като този трябва да работя много. Колкото повече, толкова по-добре. Денонощно! Реализирам свръхпечалби. Всеки ден осигурявам една година от нашето бъдеще. Това бъдеще само ни идва на крака! Щом спечеля толкова, от колкото имаме нужда, ще зарежа всичко и изцяло ще се посветя…

Жена ми запуши ушите си с длани. Млъкнах, оставих купчината смачкани банкноти върху най-близката хоризонтална повърхност и тръгнах обратно към вратата.

Отидох си и оставих разплаканата жена насаме с парите.

Смених едното с другото.

2

Легнал на твърдия лефортовски дюшек, възстановявах подробностите от последния ни разговор с жена ми и се проклинах с най-страшните средновековни проклятия. Сграбчих рошавата си коса, вече доста омазнена, прехапах до кръв долната си устна и преглътнах осолената от кръвта слюнка. Петдесет пъти се нарекох измет и още сто пъти — свиня, надут имбецил и арогантен лайнар.

Какво направих? Защо предадох най-близките си хора? Ами ако заседна тук за дълги месеци? Или дори за години? Как ще живеят без мен? Жена ми не е научена да се оправя с нищо. Тя от седемнайсетгодишна е свикнала, че аз решавам всички проблеми, аз нося парите и храната у дома. Какво ще прави сега? Ще й се наложи да мине през ада. Аз бях нейната опора. Съградих за нея и около нея кристален дворец. Дадох й комфорт. И за какво? За да я оставя сега сама? Сред цялото сборище от хитри и жестоки гадини, наречено „околен свят“?

Чудовищното чувство за вина пред любимите ми хора ме погълна изцяло. Когато се върна у дома, заклех се пред себе си, всичко ще се промени. Повече никакви запои. Никакви среднощни бдения пред блещукащия монитор. Никаква работа по сто часа седмично. Само такъв роден идиот като мен, и то жесток идиот, може да причинява болка на собствената си жена.

Но сега вече съм умен, излекуваха ме с лекарството, наречено „решетки“ — щом се върна, ще подредя живота си наново и всички ние — и жена ми, и синът ми, и сестра ми, и майка и татко, — всички, които обичам, ще заживеем чудесно.

В стената на моето обиталище, над умивалника, имаше вградено малко, не по-голямо от човешка длан огледалце. Отидох до него, надникнах и видях плувнала в жълтия бульон на електрическата светлина бледа небръсната физиономия. Долната й устна беше разкървавена.

— Глупаво е да даваш клетви — каза онзи жълтолик глупак. — Недей да се кълнеш. Не се заричай. Никога за нищо не се заричай.

Да бе, знам. Обещанията са глупости. Така смятат сериозните хора. Но аз съм длъжен, просто не мога да не си обещая — точно тук и сега, в следствения затвор, в единичната килия, — че ще се завърна при семейството си съвсем друг човек. Спокоен, весел, внимателен.

— Първо се върни — засече ме жълтоликият.

Мушнах ръце в джобовете на постоянно изхлузващия се панталон и закрачих от едната до другата стена. От време на време се спирах и стържех с нокти бодливата си буза. Или ядосано халосвах с юмрук каменната стена на килията. Стената каменно ми се противеше. Добре де, ще видим кой кого.

Имам мозъчни гънки, имам пари — остава да измисля плана.

1

За последен път дадох рушвет на представител на закона шест часа преди да ме арестуват.

Тази последна вечер с боса се наквасихме здраво. Направо в офиса. В бронираното, охранявано, защитено със сигнализации и видеокамери мазе на стара московска богаташка къща на километър от Кремъл. Отляво — Генералният щаб, отдясно — храмът „Христос Спасител“, а точно по средата между тях — тя, нашата нелегална банка. Фирма без табелка и лиценз, без реклама и наименование.

Ако човек прекосеше няколко преходни помещения (вратите на всичките бяха стоманени, с ключалки тип банков сейф), щеше да види в последната стая на мазето, разпростряло се на петстотин квадрата, няколко кресла, облицовани с евтин скай, и черна офис маса, отрупана с празни и полупразни чаши за кафе, огромни пепелници и още по-огромни калкулатори. На такава разхвърляна маса спокойно можеш да си качиш изморените крака, да се отпуснеш в креслото, да си налееш необходимото количество алкохол за душата и да се отдадеш на заслужен и ползотворен релакс.

Подметките на обувките ми са яркожълти, практически девствени. Къде да ги изтъркам, като навсякъде има килими и пътеки, персийски и обикновени — и в офиса, и у дома, и в колата, и на вилата?

Пък и масата не беше просто разхвърляна. По нея бяха разпилени запалки „Зипо“ и „Дънхил“. Пакети цигари „Парламент“. Кутии с пури „Давидоф“. Имаше бутилки „Чивас Ригал“. Буквално навсякъде всичко най-примамливо, господа. Най-известните, най-престижните, най-лъскавите етикети се мяркаха навсякъде по нашата маса.

Като ме видя на нокти — а хората, чиито снимки, с надпис „издирва се от милицията“, всеки момент ще бъдат налепени навсякъде, обикновено са на нокти, — моят бос и съдружник Михаил ме посъветва да мръдна по курви.

— Върви да се разтовариш — рече босът, отпивайки голяма глътка скъпоструващ ирландски алкохол. — Това ще те освежи. Прекалено много пиеш.

— Ти пиеш повече — отбелязах.

— На мен ми е позволено — Михаил сръбна отново и парче лед изпращя между зъбите му. — Аз, дето се вика, съм главният тук. Първоосновател.

Наложи се скромно да сведа поглед към чашата си. Босът ме огледа и не откри на лицето ми и следа от някакъв протест, бунт или несъгласие.

Ние изобщо си пийвахме доста прилично. Михаил обаче беше човек с голяма телесна маса, с характер, със силна воля — такива хора пият много, но рядко се напиват. За него не беше проблем да удари седемстотин и петдесет за една вечер. И при това да не се размаже. Съответно и аз се стараех да не изоставам. Но босът всеки път ме оставяше да му дишам праха.

— Аз пия колкото искам, където искам и както искам — каза той равнодушно, но много твърдо. — А ти не бива да пиеш толкова. Смени допинга. Мини на женско.

— Ами жена ми? — възразих пиянски.

— Жена ти няма нищо общо.

— Съмнявам се.

— Както искаш. Мой дълг е да те посъветвам като по-опитен…

Босът често съветваше. През трите години съвместна работа бях изслушал може би хиляда съвета.

Михаил Мороз беше четири години по-голям от мен, двайсет и пет килограма по-тежък, десет сантиметра по-висок, три университетски курса по-образован и милион долара по-богат. Освен това той със сигурност беше с повече бизнес талант. Алчен, суров, умен — той владееше изкуството да подчинява хората. Аз не го владеех.

Ясно, че босът имаше пълно морално право да ми дава съвети как да действам, за да се отърва от напрежението и страха, от неприятната, глождеща ме отвътре празнота.

Между двамата банкери се беше настанил общият им страх.

Всеки момент може да ни арестуват. Папката ДЕЛО вече се пълни. Издирват ни. Трябва незабавно да закрием бизнеса, да си вдигнем партакешите и да изчезнем. За две или три години. Да се укрием в дълбоката провинция. А най-добре в чужбина.

Нещата стигнаха твърде далеч. От наивни отчаяни глупаци, чопващи оттук–оттам по някоя хилядарка, бяхме се превърнали в глупаци от друг вид — опериращи с милиарди. Ако ни отнемат нашето — иди–дойди, ще се върнем отново там, откъдето бяхме започнали. Тоест, от нулата. Ами ако отидат не само нашите, но и чуждите пари? Тогава какво остава? Само куршум в главата.

Но ние, вместо да бягаме, работим по шестнайсет часа на ден, защото нито аз, нито босът имаме сили да се дръпнем от конвейера, по чиято широката шарена лента се носи златният поток.

Всяка сутрин потапяме в този поток отрудените си длани и до вечерта сме извадили два килограма, сметнато по четиристотин долара за тройунция. И така всеки работен ден. Естествено, дори самата мисъл да пуснем кепенците ни се струваше толкова безумна, че никога не я бяхме обсъждали дори на шега.

— И у дома ли пиеш? — равнодушно ме попита босът, играейки си с крайчеца на вратовръзката си.

Неговата вратовръзка беше поне три пъти по-скъпа от моята.

— Постоянно — отвърнах. — Изобщо не си лягам трезвен.

Михаил вторачи в мен мътен поглед.

— Много ли пиеш?

— Да.

— Направо не мога да те гледам. Не си ми нужен такъв, ясно ли ти е? Почивай си, дето се вика, със същата интензивност, с която бачкаш. Пълна програма. Курвите са задължителни.

— Разпиши ми отпуска.

Шефът се усмихна злобно:

— Веднага! Грабвай куфара, Андрей! Таити, Мавриций, Гоа, Барбадос, Сейшелите — където речеш! Върви си купувай акваланг и хавайска риза. Само че заминаваш след като ченгетата ни се махнат от главата… Нито ден по-рано. Ясен ли съм? А засега, дето се вика, те съветвам да си направиш малък Мавриций в местни условия. Ще те освежи.

— Не съм сигурен.

— Отпусни се — просвети ме босът. — Олаби се. Повикай си мацка. Две мацки. Три мацки! Прескочи, дето се вика, до центъра и си вземи най-готините от всички! Върха вземи! В който и нощен клуб да влезеш, ги има със стотици. Те, дето се вика, си казват цената. Кихни им двойно отгоре, даже тройно — и ще си получиш и отпускането, и охлабването.

Докато говореше всичко това, Михаил изобщо нямаше вид на съблазнител — напротив, беше мрачен и се мръщеше като от някаква остра вътрешна болка.

— Ясно — рекох и не се сдържах, прозях се. — А защо да плащам отгоре?

— Важно е, малкият. Момичетата, дето се вика, се изненадват приятно на двойната или тройната надница и полагат всички усилия. Три четвърти от клиентелата им са грубияни, бандити и извратени типове. Но момичетата предпочитат културните и щедри мъже. И ще бачкат. Ще бачкат яко. За да ти хареса. И да потърсиш следващия път пак тях.

— Интересна мисъл — кимнах аз.

Дали пък да не взема наистина да опитам?

— А откъде ги знаеш тия работи? Да не ходиш по нощните клубове?

— Ходя понякога — призна босът. — Когато се скараме с моята. Сдърпаме се и — в клуба.

— Че там гъмжи от бандити! Нали ги мразиш!

— Вярно е — потвърди Михаил и пак жадно отпи. — Мразя ги. До дън душа. Но ги търпя. Какво да се прави? Където са мацките, там са и бандитите. И обратното.

Не коментирах.

— Повярвай ми — каза босът. — Когато човек от нашата черга се кара с жена си, общуването с професионалистка е едно от най-мощните средства да си успокоиш нервите. Всички се продават. Всички. Включително и съпругите.

— Напълно е възможно.

— Това не е тайна за никого. Просто отиваш и научаваш степента на тяхната продажност… Всички обичат парите! — Михаил разпери ръце и се протегна така яко, че кокалите му изпукаха. Гръдният му кош се изду като бъчва. — В страна, където жените и представителите на закона се продават на всеки ъгъл, не можеш да вярваш в нищо, освен в парите! Вярвай в тях, Андрюша, и се успокой! Два милиона са ни в джоба! Ще ги купим всичките, всичките! До един! Ето, вкиснал си се: ах, какво ще стане, издирват ме, дето се вика, ще ме приберат — стига си се втелявал, успокой се! В най-лошия случай ще ти друснат една година. Хайде да е година и половина. Ще си ги излежиш като на курорт. Деликатеси, книжки, списания… То да ида аз да ги излежа, ама как? Кого да сложа тука вместо себе си? Тебе ли? Ще съсипеш бизнеса. Прекалено си импулсивен и добричък…

— Недей да вибрираш — отроних великодушно. — Ще си излежа и ще се върна. Само бизнесът да оцелее…

— Да — убедено каза Михаил. — Това е най-важното.

— Колкото до мацките обаче, не си прав. Жените са продажни, докато има мъже да ги купуват.

— Да бе, да.

Разтърках си силно очите и захапах следващата цигара.

— Ами жена ти — изведнъж от само себе си ми изскочи въпросът — знае ли, че ходиш по курви?

— Не съм сигурен — изскърца босът. — Досеща се, предполагам. Да не е тъпа.

Той ценеше жена си. Много пъти го бях забелязвал. За разлика от мен босът Михаил никога не крещеше на жена си по телефона и не я нагрубяваше, ако тя се обадеше в неудобно време.

— И какво? — попитах аз.

— Ами нищо. Примирява се, следователно…

— Моята не би се примирила.

— То си е ваша работа — тегли чертата босът. — Ставаме и тръгваме.

— Чакай да си допием.

— Не. Стига толкова.

— Последно, а?

Изобщо не се помръднахме. Бяхме напълно смазани от четиринайсетчасовия работен ден. Имах чувството, че главата ми е от чугун, а краката от памук.

— Ставаме — каза босът.

— Допиваме — предложих аз.

— Ставаме!

— Допиваме!

— Ставаме!

По-големият победи както винаги. Той пръв преодоля моментния пристъп на физическа слабост. Скочи: изправи се рязко, мощно, с едно енергично движение. Не стана, а именно скочи. Давайки пример на слабака подчинен. На сополанкото, когото някога измъкна от калта и му даде хляба в ръцете.

Но опитът на боса да тръгне неочаквано завърши с несполука — той залитна, размаха ръка с надеждата да се вкопчи в нещо здраво и рухна на пода с всичките си деветдесет килограма. Завтекох се да помогна, но Миша Мороз вече си бе възвърнал самоконтрола. Беше се изправил и изтриваше с ръка влажните си устни. В този момент осъзнах, че той е пиян като талпа, тотално, и само силната воля го държи да не падне без съзнание.

През последния месец старшият съдружник и първоосновател забележимо сдаде. Изпосталя. Спря да ходи на фитнес. Пушеше много. Придоби нови жестове — например започваше от време на време да дири безпощадно с нокти брадясалата си адамова ябълка. Изглеждаше много първобитно, животинско. Даже гласът му се промени. Допреди месец това масивно широкоплещесто същество ръмжеше с гърлен началнически бас, а сега от устата му излиташе писклив фалцет. Да, рекох си тъжно, май яко се е наплашил от ставащото и явно се страхува от затвора много повече от мен. Доларовият милионер, собственикът на банката, деветдесеткилограмовият боксьор Михаил се страхува.

Пияни, изморени, със скъпите си, но страшно измачкани сака, захапали цигари, търкайки с пръсти бузи и чела, се изправихме пред масата и се умислихме.

Пред нас се трупаха камари ключове — много връзки ключове. Всяка от тях беше украсена с някаква тъпа, но голяма и запомняща се висулка, необходима само за ориентиране в купищата изрязан никелиран метал. Всеки ключ беше за конкретна врата, конкретно пространство зад тази врата, конкретна собственост. Важното беше да не се объркват.

Ето ключовете от апартамента, където е семейството, ето за квартирата без семейството, ето за вратата на офиса, а ето го и от втората врата на офиса, ето и от третата, най-важната врата на офиса. Ето ги ключовете от колата, от гаража, от другата кола, от личния сейф, от корпоративния сейф, от кабинета, от личната касетка в банката, от фирмената касетка в банката. Ето ги ключовете от архива. Там има цял тон документи и аз отговарям с главата си за всеки от тях. Това са ключовете от жилището на самия архивар. Ето ключовете от вилата — моят син на година и половина това лято има възможността да диша не изгорелите газове на мегаполиса, а чистия въздух на Подмосковието.

Накрая открих нужните ключове и се упътих към изхода. Сбогувах се с охраната. Двама усмихнати юначаги с тапии на слушатели в Академията на генералния щаб, със звания от капитан нагоре, мъже с боен опит — офицери в руската армия, ми кимнаха в отговор и отново се вторачиха в екраните. Шестнайсет екрана. Шестнайсет гледни точки. Отдясно, отляво. Откъм фасадата. Отзад. Отваряйте си очите на четири, момчета. Да не дава Господ, ще вземе да се промъкне някой злодей, някой престъпник, който иска да ни отмъкне родните милиардчета.

В крайна сметка изпълзях в топлата, ухаеща на най-прекрасните аромати, електрически звънтяща градска вечер. Колко е хубаво да я прекосиш с белия си ленен панталон! Колко е приятно да се разходиш в гъстата и сладка московска тъмнина. Колко е хубаво също да теглиш една хубава майна на боса Михаил, който с небрежен жест те праща в затвора, пък и на целия този бизнес, който ти изпива душата, размазва ти съвестта, а тя и без това е цялата раздрана…

Но не, няма начин, не мога, не смея. Пионките нямат заден ход. Те или загиват, или се превръщат в могъщи царици.

Отключих колата, качих се и потеглих. До улица „Тверская“ са две минути бързо каране из полупразните улици.

Всички ме пращат по курви — и жена ми, и босът. Добре, хайде да опитам.

2

А нататък си беше жив комикс, господа. Гол, неподправен кич. Сочен и чевръст. Нещо като японските манги, пичове, само че по-яко. Бързата кола понася към дълбините на блесналия от реклами град полупиян самодоволен кретен с пълни джобове с пари. Не е много мускулест, но присвитите му очи гледат хищно, на устните му е изписана цинична усмивка. Той плюе по нагорещения асфалт. Атмосферата е изпълнена с напрежение. Всеки момент нещо ще се случи: или ще го арестуват, или ще му духат.

Съглежда групичка от търсените тела. Навирили дупета и пушат. Една или две са ги навирили професионално, останалите са некадърни, но се стараят. Обаче всички са с изваяни фигури, дълги крака, умопомрачителни токчета. Циничният новобогаташ набива със скърцане спирачки. Моментално се появява „мамчето“ — регулировчицата на елементарния процес на размяната „тела срещу злато“. Дебело, грозно, възрастно женище с анцуг адидас — менте.

Улицата е шумна и тя почти вика. Клиентът също, тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.

— А? Кво? — дере се жената. — За два часа — сто и петдесе! За цяла нощ — триста!

Клиентът кима солидно, но безцеремонно, натиска газта и изчезва в тъмнината.

Ура! Първата крачка е направена — ориентирах се в цените.

Продължавам към центъра, надолу по Тверская, отдясно остават хотел „Интурист“, Централният телеграф, завиваме наляво, покрай хотел „Москва“, минаваме отдясно на Болшой театър и нагоре към Стария площад… Десен завой покрай Политехническия музей, към отбивката за хотел „Россия“, пред него, пак надясно и ето ме на крайбрежната. Отляво е черната вода на Москва река, отдясно — червената кремълска стена. Пред Големия каменен мост продължавам нагоре.

Край мен се плъзва чугунената ограда на родния, легендарен, фантастичен, единствен на света Факултет по журналистика.

Навремето се гордеех, че съм негов студент. Сега всичко е другояче. Много отдавна, в предишния живот, по совдепско време, работата във вестник се смяташе за престижна, беше добре платена. Днес репортерът е голтак и мъченик. Зарязах любимата професия — защо ли не ми е жал? Защото вече не е доходна? Значи съм обичал не професията, а парите? За пореден хиляда и първи път си признах, че не си представям живота си без пари и успех, ядосах се и натиснах газта до дупка.

Обаче — опа-ла! — противникът не дремел. От мастилената нощ изскача синя фигура, размахва раирана палка. За удобство на участниците в движението палката е светеща. Не е възможно да остане незабелязана. Спирам послушно и енергично се измъквам от колата.

В наши дни е модерно да се постъпва по американски: седиш си зад волана и не мърдаш, чакаш инспекторът да ти дойде на крака, след което разговаряш с него през отворения прозорец. Блюстителят на закона тъпче от крак на крак, шофьорът се проснал на меката седалка. Но ние не сме в Калифорния, ние изповядваме другия стил на общуване — имперския. Ние уважаваме и закона, и неговите слуги. Ние сме винаги готови с цялото си уважение да снесем на тези юначаги с обветрени червени физиономии известна сума пари. Освен това съм пиян.

Широко отворената врата на автомобила хитро и неусетно проветрява колата от алкохолните изпарения.

Но чичкото със синята униформа не е никак глупав; веднага усеща и схваща всичко.

— И какво сега, другарю водач? — отправя той забележка. — Пили сме, а?

Улицата е шумна. Стражът на закона почти вика и заловеният нарушител също. Тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.

— Виноват! — разкайвам се, изпъчил мъжествено гърди. — Стават грешки, другарю капитан! Ще си платя глобата на място. Според тарифата.

Офицерът върти документите ми в ръце.

— Ами шофьорската книжка къде е?

— Не разполагам!

Стражът на реда се ухилва хищно.

— Върви в колата — нарежда ми той и сочи гъстата сянка зад гърба си, откъдето се появи преди минутка.

Там, на неосветено място в тясна уличка между две сталински пететажни кооперации, най-сетне съглеждам хитроумно скритата от шофьорските очи милиционерска жигула. Лекичко се приближавам. Вътре е другият инспектор. Диалогът се повтаря почти дословно.

— И какво сега, а? Управляваме транспортно средство след употреба на алкохол? В състояние на алкохолно опиянение?

— Случва се, другарю майор.

— Аз съм лейтенант. Книжката къде е?

— Не разполагам.

Те всички много харесват това отсечено „не разполагам“. Щом си готов да си плащаш според тарифата, трябва да говориш кратко и по същество.

Колкото до опиянението, наивният пазител на реда е в дълбока грешка. Опиянение — да, но не и алкохолно, в никакъв случай. Опияняваше ме не алкохолът, а парите. Днес спечелих шест-седем хиляди. Точната сума ще изчисля през уикенда. Хубав ден, сполучлив — винаги приключвам такива дни с по чаша уиски с боса. Нашият бизнес е много нервен. Затова пък печеливш. Тази печалба, която непрекъснато се материализираше в нашите каси и джобове във вид на тлъсти пачки банкноти, предимно американски, ме опияняваше, вдигаше ми адреналина, дърпаше някакви особени, потайни, тънки вътрешни струни, замъгляваше съзнанието ми по-силно и качествено от какъвто и да било алкохол.

— Какво ще правим?

— Ще си платя глобата според тарифата.

Последва размисъл. Блюстителят свали фуражката от едрата си глава, измъкна изпод околошката тънко навита бяла кърпа, която очевидно служеше да попива прекомерната пот, преобърна я така, че да легне на челото му откъм сухата страна.

— Тя глобата си е едно на ръка… — избъбри пазителят. — Ама как да те пусна нататък в такова състояние? Там има още един патрул пред „Метропол“, и по-нагоре по „Тверская“ също… Пък си и пиян, и книжка нямаш… Или парите са ти в повече?

Без да губя време, му показах специалната, подготвената точно за подобни случаи дебела пачка дребни долари, предимно петарки и десетарки. Банкнотите бяха до една нови-новенички. Само няколко стотарки, а изглеждаха много внушително.

Инспекторът огледа чуждите парични знаци с копнеж, но без да опетни честта на мундира. Месечната му заплата се равняваше на моя доход за приблизително половин час работа. И двамата го разбирахме, затова случващото се ни изглеждаше повече от справедливо — както на мен, сополивото юпи, така и на него, петдесетгодишния слуга на закона.

— Вмъкни се навътре в потока, момче — дружелюбно ме напътства той на сбогуване. — И карай внимателно…

В името на справедливостта трябва да признаем, че в кръговрата на проституиращи същества също се спазваше определен имперски ред. Докато стадата достъпни жени пасяха на известно разстояние — близо километър — от кремълските укрепления, представителите на властта действаха по-смело и открито си изтръскваха полагащото им се сухо само на стотина крачки от прословутата кула, където светлината в легендарното прозорче на другаря Сталин не гаснела нито денем, нито нощем.

3

… Полека-лека размислите на лефортовския арестант относно корупцията кривнаха към мръснишките, но ярки спомени за търсенето на сговорчиво момиче.

Но реалността нахълта и ме наказа страшно — и за постъпките, и за мислите ми.

Отвори се люкът във вратата. Женски глас попита:

— Рубанов?

— Да — отвърнах.

— Имате пратка. Ето…

Някой ми подаде списък. Видях почерка на жена ми.

През правоъгълната амбразура започна подаване на пакети, торби и торбички, както и отделни вещи. Поел в ръцете си поредния транш, аз го мятах върху голия син метал на по-близкото легло и бързах за нова порция богатство. Суетях се. Тичах, бързах и броях. Следваха торбичка след торбичка. Всичко беше по женски изрядно опаковано: захарта и чаят, кафето и цигарите бяха за по-сигурно прибрани в по два найлонови пликове стегнати старателно със здрави възли. Подаваха ми се плодове и бельо, кибрити и бележници. Получих анцузи, панталони и чехли, посуда и сапун, тетрадки и химикалки, както и всякакъв вид храна, разрешена за хората зад решетките. Включително плодове. Получих сланина и хляб, лук, чесън и салам, сирене и ябълки, портокали и банани.

Последното пакетче, най-малкото, завързано с два възела, съдържаше няколко носни кърпички — дантелени, женски, съвсем мънички, бледорозови; разкъсах със зъби прозрачното фолио и долових аромат на парфюм — нейния, на моята любима, парфюм, — остър, тежък, горчив.

Не издържах. Зарових посивяла, напрегната мутра в този аромат и се проклех, и завих от безсилие да поправя нещата, да прелистя обратно този дяволски комикс, от невъзможността поне да се разрева над тези мили финтифлюшки, докосвани само преди някой и друг час от ръцете на моята жена.

Но Бог не ми даде сълзи.

Аз съм похотлив гадняр. Гадина. Проклет вандал. Псе. Животно. Апокалиптичен кретен. Измет човешка. Загубен тъпанар. Безумен нещастник, който безспирно лети към дъното на собствената си подлост.

Аз съм екзалтиран тъпанар. Първобитен бунак. Продавач и купувач на собствената си безсмъртна душа. Амбициозен скотоложец. Тиквеник, мършояд и изрод. Неподмито диване. Маймуна. Влечуго. Лигаво мекотело. Глупак и подлец.

Аз съм последният сред последните. Обезцених самия себе си докрай. Предадох своята любов и заедно с нея всичко най-светло и най-скъпо. Мястото ми е в ада.

Ако рискувате през някоя празнична лятна вечер, както се разхождате из алеите на парка на което и да е провинциално руско градче, да се отбиете до обществената тоалетна, ще видите многобройни купчини лайна. Те са огромни. Неизбежно ще ви споходи пристъп на гордост за националния ни генофонд — такива чудесни, мощни лайна изпражняват само много здрави и силни млади организми. Екскрементите застилат всеки квадратен дециметър от пода. Върху старите, вкаменени, почти изфирясали фекалии, забулени в специфична сива плесен, се наслояват нови, меки и по-светли. Над тия живописни говна, напълно достойни за четката на Тулуз-Лотрек, кръжат мухи: две или три големи мухи лайнарки с гланцови изумрудени тела и десетина обикновени, черно-кафяви и по-подвижни.

Та исках да кажа, че аз съм нещо по-гнусно от тези многослойни разноцветни лайна, много по-гнусно. Толкова по-гнусно от лайната, колкото самите лайна са по-гнусни от чистотата.

Чудовищни са дълбините на моето падение и самият аз съм чудовище.

Аз не просто зарязах жена си на произвола на съдбата, следствен и затворен тук в килията. Аз я предавам допълнително, като седя и се развличам със спомените за любовните си похождения като бонус към престоя на топло. Не просто продадох своята любима жена, аз я предавам двойно, на квадрат, на куб. Предавам я и в делата, и в мислите си. Предавам я така, както никой никога никого не е предавал.

4

Изведнъж всичко изчезна. Човекът лайно замръзна. Очите му, шарещи безсмислено по купчината дрехи и храни, изведнъж се натъкнаха на извънредно привлекателно пакетче — плътно натъпкано, весело лъщящо с изпънатия си целофан.

Не спрях да се обсипвам с проклятия. Но това вече ставаше някак от само себе си, автоматично — вниманието ми прикова пакетчето с кафяво съдържание. Втурнах се към масата, където бяха съдинките, напълних с вода канчето и пъхнах вътре матовосивата спирала на бързовара. После рипнах обратно към пакетчето, взех го и известно време го въртях в ръцете си, заслушан в шумоленето на малките гранулки. И усетих как устните ми сами се разплуват в суха усмивка.

Кофеинът е един от най-добрите ми приятели. Употребявах го най-редовно шест години. Отначало по три пъти на ден — сутрин, обед и вечер. По чашка. После си изградих някакъв вкус, пък и се сдобих с пари: вече не пиех нес кафе, а само кипнато по турски; купувах си пакети кафе на зърна и си го смилах лично. Сутрин си правех по две чашки, една след друга, на обед пиех още по две, вечер — още една. Преди лягане също задължително изпивах по малка чашчица. На този етап се нанесохме в офиса. Имах си своя стая, своя врата, свое бюро, стол, каса, компютър, телефон. Нямаше как да не присъединя кафеварката към този комплект. Дозата нарасна рязко — включвах машинката през половин час. Нещата не спряха дотук: след две години пиех със същото темпо, само че пак турско кафе, правеше ми го секретарката. Наредих й да брои изпитите през деня чаши. После проучих статистиката. Научих, че се наливам с отрова в конски дози. Но това не ме спря.

След още една година, работейки от осем сутринта до десет вечерта, с еднаква ненаситно се наливах и с турско, и с нес кафе през петнайсет–двайсет минути. Сутринта и късно вечер, у дома, си правех особено мощна смеска — забърквах двойна доза ситно мляно кафе с минерална вода и в този вид го кипвах, вместо захар сипвах сол; напитката ставаше убийствено горчива, но ми жегваше нервите като камшик. Нали е стимулатор.

Зъбите ми станаха кехлибареножълти. Този налеп не се махаше с никаква паста за зъби. Дори като уринирах, долавях мирис на кафе.

Щедро сипах от стимулатора в металното канче, разбърках с лъжичка димящата течност със снежнобяла пяна на повърхността, пуснах в тази пяна четири бучки захар, вдъхнах с тръпнещи ноздри любимия аромат и се закисках от копнеж.

Отпих веднага няколко големи глътки. Пресуших половината канче. Сърбах отварата, все едно че е вода. Отлетяха няколко напрегнати секунди и ето — милион малки иглички се забиха в мозъка ми. Зави ми се свят, по челото ми изби пот. Причерня ми пред очите. Напипах стената, подпрях се на нея и седнах. Пред очите ми се завъртяха десетки разноцветни ярки звезди — те искряха и оставяха подире си зигзагообразна моментално гаснеща следа.

Кофеинът е най-добрата отрова от всички, които съм пробвал. Не е нужно да го вдишваш във вид на дим, да си съсипваш бронхите и белия дроб. Не го поемаш през ноздрите. Не те превръща в ограничено животно, както алкохолът, нито във вцепенено растение, както канабисът. Той не е халюциноген, който ще те отнесе в заплетени многосмислови пространства. В направата и употребата му има благородство. Ако някой ден някой светъл ум направи периодична таблица на отровите, кофеинът ще е в златната среда.

Отровата моментално възбуди психиката ми. Запрепускаха като шумни влакове разни полезни мисли. Възникнаха и тутакси изчезнаха някакви идеи. Хванах се за последната от тях, зарових из лъскавите пакетирани съкровища, открих химикалка, тетрадка, откъснах шумно няколко листа, отстраних празното канче, настаних се сравнително удобно и написах:

Малко по-долу, след размисъл — мислите в мозъка ми препускаха бясно — изписах едро:

Реших да изпратя това заявление след двайсет и осем дни. Когато изтече месецът, за който съм задържан. Възможно е генералът да ме пусне и просто така, без лични разговори, без подкуп — просто поради липса на доказателства за вината ми. Но ако пусне само боса, а мен остави зад решетките, заявлението още на следващия ден ще бъде на бюрото му.

Генералът ще се пресегне към телефона и ще нареди да докарат арестувания.

Ще ме докарат и аз ще подхвана, да речем, със следните думи:

Другарю генерал! В една хубава песен се казва: „Отнийде няма избавление — ни бог, ни цар, ни господар…“

Спомням си песента, ще отвърне тежкарят Зуев благосклонно. Продължавай, синко.

А по-нататък се казва: „В нас е нашето спасение, в ръката, даваща с жар.“ И тази ръка ще дава. Яко ще дава, с истинска жар!

Не, рекох си. Не така. Погрешно е да подхващам отдалеч. По-добре да карам по същество.

Да, кимнах си, опитвайки със затворени очи да си представя цялата сцена. С генерала трябва да се държа като с катаджия, който взема моите банкноти, за да прояви снизходителност. Предложението трябва да се поднесе директно, конкретно, в достъпен вид, с дружелюбни проблясъци в очите.

Не издържах и си направих втора доза кафе. Изпих я на големи жадни глътки. Металът на канчето ми пареше на устните, духах, плюех, но не се спрях, докато не изсърбах всичко до дъно. И веднага запалих цигара. За подсилване, както казват любителите на отровни субстанции. Вкарваш в организма си една отрова и веднага след нея — друга.

Продължаваме: гледам го само в очите! Дали да се усмихвам, или не? Ще преценя на място. Непременно трябва да вмъкна някоя шегичка. Но не от вратата. Да не си помисли генералът, че му се слагам. Жестикулацията — енергична, но умерена.

Огледалцето на стената беше съвсем мъничко — налагаше се да си навирам носа в него, за да видя отражението си и да разбера дали съм убедителен, или не.

Може ли да изглежда убедително човек, на когото му падат панталонът и обувките? Младото арестантче с вид на мизерен и жалък клоун от пътуващ цирк? Ами ако в очите на генерала не си никакъв твърд, безкомпромисен капиталист, ами изпаднал небръснат младок със сплъстена коса?

На всеки няколко минути чувах откъм вратата леко скърцане и потропване — капачето на шпионката се отваряше и дежурният надзирател ме поглеждаше през дебелия прозрачен плексиглас.

Разбира се, преди да тръгна за разговора със Зуев, трябва да изпия три-четири канчета кафе. Нищо че ще изглеждам превъзбуден. Нека ми треперят ръцете и гласът. Няма страшно. Точно така трябва да изглежда младок, който е дръпнал някакви кинти и предлага рушвет на големия милиционерски началник.

Толкова ли не разбираш, генерале, че в крайна сметка ще ти дам пари? Ако не на теб, на твоите подчинени. Или на подчинените на твоите подчинени. На васалите на твоите васали. Сред вас непременно ще се намери някое говедо, което ще вземе парите ми и ще облекчи моята участ. Ще ви предаде срещу сума в брой. И аз ще търся този мръсник — активно, но предпазливо, неспирно, неуморно — и ще го намеря. Моят бос също ще търси. И адвокатите, приятелите, покровителите също ще търсят. Не съм направил парите си сам, на необитаем остров. Аз съм част от системата и системата ще ме подкрепи.

Не беше редно да се държиш така с мен, другарю генерал! Аз не правя пари, за да ги профуквам по Ници, Барбадоси и прочее Флориди. Не си падам по сладкото. Даже нямам международен паспорт. Не пътувам в чужбина. И няма да духна. Нито ще си изхвърля парите на вятъра. Всичките да ми ги вземеш — ще си спечеля други. Не се притеснявай, Зуев. Капиталите ми бяха и ще бъдат влагани тук, в моята страна, буквално под носа ти. Моите пари ще останат в Русия, понеже искам моите деца и внуци да имат много и истински приятели и единомишленици, с които да им е интересно и които да говорят с тях на един и същ език! Така че аз не съм мръсник, не съм измет. Бъркаш, генерале. Затова вземи парите и ме остави да си вървя.

Така в клетви, в съмнения, в мъглата на излишните мисли, в угризения на съвестта премина моят първи пълен ден в следствения изолатор.

1

Плюя на този затвор. Аз съм силен и здрав. Прекалено съм здрав за стерилните като родилно отделение лефортовски килии. Това ми стана ясно още на третия ден.

Затворът, който толкова е впечатлявал брадатите класици на руската литература, се оказа практически санаториум. Всекидневно ми даваха каша, варена с мляко. Пожелаваха ми „лека нощ“. Донесоха ми каталог за книгите от местната библиотека. За разходката ме возеха от втория до четвъртия етаж с нарочен асансьор. Кабината беше разделена на две с дебела стоманена мрежа. От едната страна се намираше конвойният, от другата — аз.

Можех да спя по цели дни. След като се наспах окончателно — отне ми приблизително денонощие, — разбрах, че нямам никакво занимание. Единственият достъпен вид дейност беше размишляването и по-голямата част от времето се разхождах по гащи и чехли, потънал в мислите си, напред–назад из своето заключено пространство. Весело си казвах, че за трийсет дни ще се наспя и ще си почина за години напред. За някого може да е затвор, но за мен Лефортовският следствен изолатор си е чиста почивна станция. Тихо, слънчево. Пий чай, пуши, свиркай си. Гради планове.

Ако се бях озовал в някаква средновековна тъмница преди шестстотин години, провесен на дибата, половите ми органи захванати с нагорещени клещи, сигурно щях да клекна. Но бяхме в самия край на двайсети век. Затова в килията ми се появяваше прокурорът по надзора и деликатно ме питаше дали нямам оплаквания и претенции. Аз се усмихвах от неудобство. Прокурорът беше на петдесет и пет години, аз — на двайсет и седем. Той беше слуга на закона, а аз — новобогаташ и шмекер. В пратките, които получавах, имаше пушени меса и филета от сьомга, банани и киви. Направо ми идваше да поканя прокурора да сподели скромната ми закуска.

Прокурорът е опитен човек и явно разбира, че заслужавам строг подход. Че трябва да ме мъчат, търпеливо и умело. Трима, дори четирима души, които усърдно се отдават на тайнството на инквизицията. Да ми изтръгнат ноктите. Като за начало на ръцете. После, ако се наложи, и на краката. Да ме ритат в лицето. Да ми пилят зъбите. Да ми бият серум на истината. Тогава може би ще издам нещо. Ще снеса на следствието необходимата информация. Ще си призная. Ще пропея. Ще дам показания по същество.

Но не би. Всичко е другояче. Слугите на закона са усмихнати и културни. В шест сутринта дежурният надзирател ми казва „добро утро“, в десет вечерта — „лека нощ“.

И аз им отвръщам с взаимност. Лесно ми е. Та този вашият затвор просто не е затвор…

2

На сутринта отворът на вратата зейна.

— Името? — чух оттам.

— Рубанов.

— Повикване!

— Моля?

— Обуйте се и излезте.

— Къде?

— Повикване.

— Къде бе, шефе? Кой ме вика?

— Без приказки! С лице към стената!

По стоманената рампа на второ ниво стигнах до средата на коридора. Тук той прерастваше в зала. Отвисоко видях центъра за управление на целия затвор. Човек с камуфлажна униформа беше се подпрял с лакти върху масивен пулт от сивкав метал като челюст на древен мамут; грозен, целият в грамадни разноцветни бутони, този пулт е бил изработен преди поне половин век. Яка ръчно изработена совдепска техника. Бутони от супер здрава пластмаса, всеки с големината на конско око. Дебели проводници от чиста мед. Клеми с размерите на партийна членска книжка. Такава апаратура е предвидена да работи вечно. Няма да се повреди, дори да я залееш с вода, с кръв, с бълвоч. Всяко осемнайсетгодишно войниче може да се научи да я управлява. Няма начин да не улучи бутона. Дори ако отвън в лефортовския парк гръмне атомна бомба, пак ще има ток в проводниците, за да се блокират ключалките на вратите. Че къде дават така — враговете на държавата да се разбягват при всяка мижава атомна война!

От коридора се озовах в абсолютно празна стая без прозорци, където бях подложен на подробен обиск. Контрольорът опипа цялото ми тяло през дрехите, накара ме да сваля чехлите, омачка ги и ги проучи, най-внимателно опипа ластиците на гащите и на анцуга, всеки поотделно, а накрая дори надникна в устата ми.

Жегата упорито не желаеше да напуска големия град, нагорещяваше паветата, стопяваше и сгъстяваше въздуха, натежаваше в главите на хората. Конвойният излъчваше мирис на потно тяло. Вяло течение пронизваше коридора на следствения корпус и аз можах да подишам малко, но в кабинета всичко сякаш трептеше, гънеше се и бавно се свличаше надолу. В задушната мараня плуваха физиономиите на двамата мъже, които в момента бяха най-важните за мен хора на света. Единият имаше за цел да ме вкара в затвора, другият — да ме спаси. Единият се усмихваше с професионална любезност, другият самонадеяно се хилеше, за да обнадежди мен, клиента си.

Клиентът обаче не бързаше да се обнадеждава.

— Наред ли е всичко? — веднага ме попита Рижия.

— Окей е — отвърнах, сядайки на чорчик. — Отспах си за три години напред. А вие отспахте ли си, гражданино началник?

Хватов присви устни.

— Недей, такова, да се заяждаш. Не съм ти враг, Андрей. Може пък да не си ти в дъното. Възможно е да са те прекарали. Няма да те лъжа: не разполагам с големи, такова, улики срещу теб. Но затова пък си имам, такова, началство. То ми заповядва и аз работя, нали ти е ясно? Моята работа е да сложа, такова, протокола на бюрото. И да съобщя изводите си.

— Това не е заяждане — възразих, — ами въпрос. Защо лежа в затвора? Защо ме тикнахте зад решетките? За да не избягам? Ами няма да избягам. Аз храня семейство, малко дете, баща, майка. Няма къде да бягам…

През широко отворения прозорец с решетките, който очевидно гледаше към вътрешния двор на сградата, нахлуваше горещ вятър и долитаха звуци от стопанската дейност на затвора: някакви хора си подвикваха, палеха се автомобилни двигатели, оглушително лаеха прегракналите конвойни кучета, с громолене се отваряха и затваряха врати.

Изведнъж ми се стори, че лежа не трето денонощие, ами много–много отдавна и ми предстои да излежавам още не един месец, а дълги години, чак до старост. Тези ехтящи отдалеч псувни, изжулените бюра, грапавите первази на прозорците, тъмните и унили цветове — кафеникаво-зелен, мръсно жълт, светлокафяв, — скърцащото дюшеме, разсъхналите се каси на вратите, ревът и трясъкът на остарелите двигатели, всичко това беше продължение на същата вселена, която бе родила и мен самия.

Дремещата, скърцаща Азия. Наплесканата с дивашки багри Совдепия.

— Кажете ми, Степан Михайлович — емоционално попитах аз, — защо трябва да ме опандизите! Та това е просто неизгодно. Сметнете сумите, които липсват в бюджета. Добавете глобите. И аз ще си платя всичко. Това може да струва всичките ми пари, до последната копейка, но майната им. Ще спечеля други. Защо да ме вкарвате в затвора? Да ми отнемате свободата? Като ме приберете, нали няма да върна нищо! Нищичко, разбирате ли? Според Наказателния кодекс моите грехове са за три години при общ режим. Ще ги изтърпя някак. И ще изляза — озлобен, опозорен, но с пари. Тогава окончателно ще се превърна във враг на тази държава, във вечен противник на администрацията, в злобен, отявлен негодник. Защо да ме пращате в затвора?

— Защото се налага — търпеливо отвърна Хватов. — Според мен си напакостил за повече от три години. Упражнявал си дейност без лиценз. Това си е, такова, отделен член. До пет години, между другото…

— Да — съгласих се мрачно. — За това не бях се замислил…

— И няма нужда. Всичко е, такова, измислено без теб. Пет години. — Хватов ме погледна. — И защо, такова, не взе лиценз? С тези твои, такова, пари?

— Лиценз за банка ли? — учудих се аз. — Че за какво ми е притрябвал? Цената е десетки хиляди долари и се вади цяла година с обикаляне на кабинети и събиране на подписи. Много по-лесно и по-евтино е да фалшифицираш документите. Да се престориш, че не си никаква банка, ами продаваш памперси и кроасани. Ако търча с години по инстанциите да събирам лицензи и разрешителни, нищо няма да спечеля…

Рязанецът неодобрително поклати глава.

— Ама, такова, не може така! Съвсем нищо да не платиш на държавата, да правиш всичко чрез подставени лица! Веднъж, такова, стомна за вода…

— А, ясно — усмихнах се насреща му. — Ядосвате се, че не съм си купил навреме позволително. Царска тапия! Не съм си платил пая. Не съм кихнал. Добре де, ето, хванахте ме, пернахте ме, болезнено ме пернахте, моите уважения. Сигурно така е трябвало. Сигурно съм бил по-алчен, отколкото ми се полага. Но какво правите сега? Вместо да си вземете от мен всичко с лихвите, вие ме държите под ключ. За какво?

Изпълних погледа си с честност и откритост, излъчих положителна енергия, постарах се да изпратя с очи право в челото на карирания си земляк заряд от радостна сила и увереност в правотата ми.

Не можеш да излъжеш някого, към когото си в профил. Оня ден, на първия разпит, видях зор. Но сега открих между външната стена на бюрото и моя закован за пода стол без облегалка тясна, малко по-широка от цигарена кутия цепнатина и набутах в тази цепнатина десния си крак от коляното надолу. Слава Богу, че мъжете в нашия род са слаби, сухи, с минимум месо по тънките кости. Сега долната част на тялото ми беше разположена не странично, а обърната наполовина надясно. Оставаше да извъртя горната част на тялото още половин оборот, за да постигна целта си: да седна фронтално срещу събеседника. Както седят пред обектива телевизионните говорители.

Заел необходимата поза, вече можех да реализирам лъжата с всички удобства: да разгърна рамене в позиция „нямам нищо за криене“, а също така да сложа дланите си на бюрото — следователят непременно трябва да ги вижда. С китките се пращат тайни сигнали. За целта дланите се подпират ребром перпендикулярно на бюрото, и през цялото време се разперват и се побутват в посока към събеседника, сякаш загребваш въздух, сякаш местиш към него голяма топка. Натикваш лъжата си в пространството, додаваш на звуците на своя глас допълнителен импулс. При това не забравях да упражнявам допълнителен натиск не само с ръцете, но и с горната част на тялото — навеждах се към Хватов, приближавах лицето си към неговото.

Устата му не миришеше. Това подсказваше, че умният чичка никога не пропуска навреме да закуси и да обядва. Следователно е спокоен човек, знае си мярката, склонен е към ред и мозъкът му е същият — действа точно, без да се отклонява от поставената задача.

И този мозък — признах пред себе си, настръхвайки вътрешно — е опасен. Той ще изобличи ужасните ми лъжи, щом допусна и най-малката грешка.

— Кажете на този, който взема решенията — продължих с дрезгав глас под напрегнатия поглед на рижия адвокат, — че следственият Рубанов вече е готов. Че иска да напише чистосърдечно признание във връзка с укриването на данъци от имперския джоб. И е готов незабавно да изплати всичко, дори ако това го превърне в просяк. Но едва когато излезе на свобода!

Хватов кимна официално.

— Ако смятате обаче да ме накиснете за присвояване от хазната — това няма да стане — рекох твърдо, за пореден път загребах с длани и се приведох напред, забих в следователя поглед, с лека усмивка го хипнотизирах, внушавах, втъквах в съзнанието му думите си. — Не съм знаел нищо. Накиснали са ме, и толкова!

ДЕЛОТО, оставено на бюрото, ме примамваше.

Веднага се помъчих да си припомня колко долара съдържаше дебелата пачка, която оставих на жена си. Трябва да имаше десетина хиляди. Ако рижият адвокат още днес се види с Ирма, още днес вземе от нея парите и още днес ги даде на Хватов, аз още утре ще прочета всичко, което ми трябва. Дали да не предложа на този флегматичен рязански кьорчо този план сега, веднага? Най-елементарна сделка: тази вечер пет хиляди долара кеш, утре през деня — пет минути насаме с документите.

Не, рекох си, трябва да се оправям сам, а не да измъквам последните пари от семейството. Босът ще излезе след двайсет и седем дни и тогава доларите няма да са проблем.

— Ще даваш ли показания? — деликатно попита Карирания.

— Никакви показания — отвърнах. — Това е окончателното ми решение. Измъкнете показания от тези, които са ме накиснали. Министъра, аптекаря, от когото искате. Аз съм пас.

Хватов помълча.

— Ти, Андрей, си, такова, печен. Прегледахме твоите файлове, такова… проучихме документите. През теб всеки ден са минавали милиарди. И как така някой се е престрашил точно теб да накисне? Някак си не ми е ясно. Аз лично, такова… бих се опасявал да влизам в конфликт с притежателя на толкова милиарди…

Въпросът беше остър, неприятен и аз отново оцених трезвия и рационален ум на милиционера — бидейки, общо взето, доста далеч от нравите на столичния бизнес, той съвсем правилно си го представяше като глутница хищници, в която всички се опасяват от силните, но разкъсват безмилостно слабите.

— Да не преувеличаваме — побързах да отвърна. — Моите милиарди не сам мои, ами чужди. Моята работа е да ги движа, да ги влагам сполучливо. Инвестиции, валута, депозити, държавни ценни книжа и тъй нататък. Парите обичат да се въртят. Дотърчи някой — откупи запис на заповед. Друг дойде — смени марките за лири стерлинги. Трети иска да преведе джобни пари на дъщеря си в Англия. Четвърти се сдърпал със съдружника и иска дела си веднага, кеш, в брой и на ръка.

Не лъжех. Точно така стояха нещата. Глупаво е да се отрича очевидното. Можех с часове да предъвквам подробностите на работата си. Лъжата се криеше в самата тема на разговора. Темите трябваше да подхвърлям аз. Една след друга, без паузи. В противен случай Хватов най-сетне ще стигне до въпроса дали съм работил сам, или в комбина с някого.

— Не ме изкарвайте чак толкова печен — усмихнах се аз. — Такива като мен в тоя град са няколкостотин. Може и да съм печен, но не съм незаменим. Никой не ми пази гърба. Такива е най-лесно и евтино да ги закопаеш.

Хватов кимна делово и започна да си събира нещата.

— Ето че ти отговори на собствения си въпрос — каза той неочаквано.

— На кой от всичките?

— Защо да те държим под ключ. Може пък, такова, тук за теб да е по-безопасно? За това помисли ли?

Озадачен, поклатих глава за „Не“.

Адвокатът изстреля:

— Разполагате с конкретна информация?

Следователят внимателно взе ДЕЛОТО с две ръце и прецизно, с ъгъла напред, го прибра в своята получанта-полусак от изкуствена кожа.

— Не, естествено. Но на мястото на Андрей бих бил по-предпазлив… Това е за днес, господа! Оставям ви, такова, сами. Десет минути стигат ли?

Двамата с Рижия кимнахме с еднакво нетърпение.

3

Размишлявайки как по-сполучливо да преметна човека и държавната машина зад гърба му, която по идея защитава честните хора, ни най-малко не се чувствах мръсник и пресметлив мерзавец. Те искат да ми отнемат свободата, аз пък ще се отбранявам с всички сили. Да не сте очаквали нещо друго, момчета? — питах мислено своя опонент, който ме наблюдаваше през очилата си с угрижен поглед на присвитите очи. Какво очаквате от човек, когото сте запратили в дранголника ей тъй на, без обвинения? Той никого не е убил, ограбил, изнасилил — той само е прекалено млад за парите, които е направил. Такъв човек ще се брани. С ръце, с крака, със зъби и нокти. Ще ръмжи като псе, ще се мъчи да ухапе като змия. Ще приложи ловкост и ще се уповава на логиката. Той ще се мобилизира до краен предел, за да се спаси.

Не чакайте от мен да ви улеснявам живота, не.

4

Останали насаме, с юриста разменихме усмивки: аз крива, а той — с ненужна жизнерадост.

— Как си?

— Лежа в затвора — подхванах тона му.

Рижият пак се ухили. Тъй де, как да е човек в затвора?

Максим Штейн ми бе харесал от пръв поглед. Според мен този умен и доста решителен млад мъж имаше само един сериозен недостатък: московското жителство. Роден в десетмилионното сити, чисто преметена, ярко осветена, добре охранявана столица, той нямаше как да проумее докрай онази кръвожадна страст към парите и хубавия живот, която изпитвах аз, неговият клиент.

Той от дете бе живял в богат европейски град. Целият му облик го подсказваше. Дрехите, маниерите и изразът на лицето. Докато аз идвах от заспало и прашно провинциално градче, където в продължение на стотици години основните развлечения на младежта бяха скоросмъртницата, побоищата и семките. Рижият Максим не беше беглец от затънтени краища. Той не бе пристигнал в центъра на държавата със сак, в който два-три чифта чорапи и гащи си правеха компания с две-три мъдри книги. Не бе гладувал, не беше си обещавал със стиснати зъби, че ще направи всичко, за да пробие на новото място.

Гледах Рижия и все едно виждах вариант на самия себе си — само че не зарязал ученето поради безпаричие, а дипломирал се преспокойно и започнал работа по специалността. Ако не бях напуснал преди пет години университета, досега можеше да съм станал солиден автор и да кося същите като на рижия адвокат дискретни изискани костюми. Да съм с японски часовник и да гледам в бъдещето с хладнокръвен оптимизъм.

Да, в началото на деветдесетте години, когато и аз, и шефът Михаил, и още десетки хиляди млади хора пристигнахме тук, в столицата, можеше да се намери работа; схватливият и храбър пришълец винаги би успял, прилагайки малко хитрост, да си намери прилична работа. Но тя се заплащаше винаги неофициално, „в плик“. Парите стигаха точно колкото да си плащаш наема. Хазаите и работодателите сякаш се бяха споразумели. Който искаше да живее самостоятелно, оставяше на хазаина всичките си пари. Москва плащаше, но веднага си прибираше парите обратно!

Пришълците, всички до един, копнееха да се измъкнат от омагьосания кръг. Младите и самотните образуваха групички, събираха се да живеят по двама или трима накуп. Семейните, особено семейните с деца, стенеха и плачеха, но си плащаха наема като едното нищо.

Докато адвокатът — ето го пред мен, бузест, румен, перфектно избръснат, облечен приятно и свежо, върти в пръстите си скъпа писалка — никога не е бил измъчван от въпроса: откъде пари за наема? Откъде? Откъде? Как да осигури тези проклети двеста (впоследствие триста, четиристотин) долара? Той беше фактически мой връстник — две или три години по-голям, но така или иначе от моето поколение, — а изглеждаше като уравновесено създание със свободни, даже леко лениви движения. Спокоен. А пък аз — сух, тъмнолик, изтощен от битката за оцеляване, го гледах с присмех, но и със завист. Започнал се със същата заплата като мен, той не плащаше на никого и нищо за възможността да живее в столицата. Прибираше кинтите в джоба си. Купуваше си вкусна храна и красиви дрехи. Водеше момичетата на танци. Снабдяваше се с книги и музика.

А в същото време живеещият някъде наблизо мрачен провинциалист Андрей Рубанов, израснал и осъзнал се като човек в село Узуново, изпит, костелив, изнервен, скърцаше със зъби и се хващаше за всяко предложение, обнадеждаващо поне малко да издуе джоба. Рискуваше, тормозеше се и се хвърляше във всяка битка.

Но редовно пълнеше гушите на своите хазаи.

Те всички бяха бодри пенсионери с леки коли и вилни места. Може да бяха и родителите на този адвокат. Обикновено харчеха — много рационално част от парите за себе си, част за извънградските си латифундии. Даваха и на децата. И не пропускаха да ми напомнят, че съм наемател и нямам право дори един пирон да забия в стената на тяхното жилище.

Аз кимах, съгласявах се, правех невъзможното, за да внеса парите навреме. И полека-лека, от година на година озверявах.

А моят защитник — дори жълтата, с цвета на вратовръзката, кърпичка, която се подаваше от горния му джоб, ми изглеждаше като знак за принадлежност към избраната група стабилни обитатели на метрополията — напротив, се е чувствал идеално. Не му се е налагало да решава моментни задачи, а е гледал напред. Завършил е юридическия факултет и е започнал работа в адвокатска кантора за никакви пари, но с възможност за израстване в кариерата. И бе израснал! Бе отдал на това десет години, но бе стигнал до градската адвокатска колегия, а тогава се появи и сериозната клиентела: такива като мен и моя съдружник, млади и нахъсани, от социалните низини, от слоя на бедната или изпаднала в пълна мизерия руска интелигенция. Жестоки, активни, готови да рискуват, да лъжат и да подкупват, на всичко готови, само и само да докопат златото.

Адвокатът търпеливо изчака Хватов да затвори вратата, поклати глава, ококори очи и пошепна:

— Имай предвид — тук всичко се подслушва.

Кимнах.

Юристът се наведе още по-близо.

— Какви ги вършиш? Защо го дразниш? Това е стратегически неправилно! Следователят е девета дупка на кавала, той не решава нищо. Той е дребна риба, не ни е нужен. Не си хаби нервите с него. Отпусни се и почивай. Повечко търпение…

— Има ли някакви новини? — попитах, игнорирайки съвета му, също шепнешком.

Рижия мълчаливо поклати глава.

Сигурен бях, че кабинетът се подслушва от и до. Щом видях главния пулт за управление на мястото за лишаване от свобода, проумях добре това чистичко, добре организирано, тихо учреждение. Нямаше никакви съмнения — стаята се подслушва съвсем професионално, от няколко места. Слухтят добрите стари въгленови микрофони, изработени ръчно, с поялник. Здравата техника на шестдесетте върши своята работа в следствения кабинет на Лефортовския замък. Горе-долу с такъв микрофони Елвис пее „Лав ми тендър“, а Мерилин Монро — „Хепи бърдей, мистър президент“.

В наши дни подобна апаратура — здраво изработени микросхеми, радиолампи, дебели проводници — се продава като „хай-енд“ и струва луди пари.

— Само от жена ти — пошепна Максим и измъкна от куфарчето си писмо.

Прочетох го. На последната, втора, страница Ирма беше обрисувала с контур ръчичката на сина ни. Пет пръстчета на осемнайсетмесечно бебе. Душевната болка, която усетих, беше толкова силна, че кръв изби в очите ми. Ако не ги бях стиснал силно, щяха да потекат кървави сълзи. Но не потекоха.

— Искам новини от Михаил — изговорих само с устни.

Адвокатът кимна. Погледът му ме фиксира за миг, после той сведе очи и се замисли, но веднага ме погледна пак — доброжелателно и със съчувствие. Разбрах, че не проумява как така и защо клиентът му се тревожи не за себе си, а за съдружника си.

Много просто — Михаил Мороз има голям шанс да се измъкне цял и невредим от ръцете на правосъдието. Аз нямам никакъв.

Аз вършех цялата мръсна работа. Всички нишки водят към мен. Такъв беше замисълът от самото начало. Шефът и босът е неприкосновен, понеже той умее да прави пари и ги прави. От главата на такъв спец косъм не бива да падне. Чисто азиатски подход. Самурайски. Но и Москва не е европейски град. Това е огромен монголски стан. В който всеки роб си търси господар и е готов да се бие за него до смърт.

Веднага щом пуснат боса Михаил, той ще събере парите — което ще стане максимум за два-три дни, — аз ще поискам среща с тежкаря Зуев и той ще ме пусне. Ще стане съвсем лесно. Генералът, който си пада по климатиците, не може да откаже пари!

Да, вярно, вкараха ме в затвора. Но това беше замисълът, това се предвиждаше, беше обсъдено, бяхме се уговорили относно възможните линии на поведение, кой какво трябва да прави в неприятната ситуация. Ние двамата — и аз, и Михаил — разсъждавахме конкретно и делово: имаме бизнес, който ни носи големи печалби, който ни направи богати. Той е свещената ни крава. Той е кокошката, която снася златни яйца. Той е нашето всичко. И те — кокошката, кравата — трябва да оцелеят на всяка цена. Бизнесът юбер алес.

Не е необходимо Рижия Максим да знае всичко това. Пък и не би го разбрал. Той не е пристигнал в този град от дън горите тилилейски, където нощем вият вълци. Той няма представа какво е да се катапултираш нагоре. Той възнамерява да добие всички житейски блага, без да рискува нищо. Нима подобно нещо е възможно? Не и тук, в столицата на Империята. Не и сега, не и за мен.

5

— … Значи никакви оплаквания? — още веднъж попита прокурорът по надзора.

Вече се бях досетил, че младите хора не са чести гости в най-строгия политически затвор. И прокурорът ме гледаше с голямо любопитство.

— Съвсем не! — рапортувах бодро.

— Заявления? Молби?

— Молба.

— Каква ви е молбата?

— Пура, вана и коняк!

Прокурорът запази мълчание, но бързото движение на зениците и лекото потреперване на бузата изрази отрицателни емоции.

— Много искаш! — отвърна грубо, вирна брадичка и ме напусна, стъпвайки тежко с износените си светли летни обувки по кафявия циментов под.

Правотата бе на негова страна. Тъжно признах пред себе си този факт, пльоснах задник на одеялото и оброних глава в шепите си. Ами ако наистина много искам? Ами ако наистина е трябвало да си остана гладен и честен репортер? Ами ако не съм прав? Ами ако действително съм калпав човек?

1

А с пурите нещата стояха така: за последен път си бях мечтал за пура три години преди да ме арестуват.

През пролетта на деветдесет и трета, през топлия, сластно влажен московски май с приятеля ми Михаил, благодушно настроени, физически здрави начинаещи капиталисти (аз бях на двайсет и четири, той на двайсет и осем) седяхме в паркиран до тротоара автомобил и чакахме да дойде нужният ни човек. Слушахме касетофона. Звучеше един от химните ни в онова бурно време — „Хотел Калифорния“ на американската група „Игълс“.

„Добре дошли в хотел «Калифорния»!“ — кънтеше тенорът на солиста, чийто леко дрезгав глас подсказваше, че поканата не е за всеки, а важи само за най-печените, дръзки, рискови, сериозни, силни, уверени в себе си, хладнокръвни и при това с фини сетива мъже. Ние с Михаил се имахме за точно такива.

Търсехме си офис. Необходимо ни беше помещение. Стая. С телефон. С врата, която се заключва. С отопление. На прилично разстояние от метрото. Отнякъде изскочи посредник, който обеща да ни намери нещо подходящо. Тази сутрин се беше обадил. Каза адреса. Определи часа за среща.

Пристигайки на място, преценихме, че този вариант напълно ни устройва. Разбира се, не беше калифорнийски хотел. Но в общи линии представляваше точно това, което търсехме. Сградата — сива бетонна седеметажна кутия — беше на някакво научно учреждение. Във времената на Совдепия науката процъфтяваше невероятно. Съветските учени работеха в светли стаи с големи прозорци. Днес просторните зали и кабинети, в които трябва да е било същинска наслада да решаваш проблемите на неорганичната химия или ядрената физика, се даваха под наем на предприемачи, чиито умове бяха заети от други въпроси: „денгуби“ и „магазинаж“, „фактуриране“ и „отстъпка“, „вътрешни“ и „външни“ цени, „франко граница“ и „минаване на митница“ — това беше стандартният кръг проблеми, които днес се решаваха усилено под високите тавани на бившия храм на науката.

Всички алеи около сградата бяха заети от скъпи превозни средства. Насам-натам делово сновяха млади мъже с небрежни възли на вратовръзките и угрижено напрегнати лицеви мускули. Лъщяха златни часовници, гривни, пръстени и рамки на очила. Наблизо оправни представители на дребния уличен бизнес бяха хвърлили своята мрежа във вид на павилион за цигари.

След цял час чакане осъзнахме, че няма да дочакаме нищо — нито посредника, нито помещението.

Далеч не всички участници на пазара на недвижимите имоти спазваха тогава деловия етикет. Това важеше само за работещите със солидна клиентела. За онези, които търсеха паралиите. Докато ние с Михаил не се позиционирахме като паралии. Естествено. След като не си реален паралия, няма смисъл да се позиционираш като паралия.

Иначе ние — и по-специално Михаил — познавахме вкуса на парите, умеехме да се държим на висота и се обличахме съвсем прилично.

Но брокерът ни преметна.

През две хиляди и някоя този непочтен човек очевидно щеше да звънне на мобилния и най-малкото да се извини пред клиентите за провалената сделка. Но тогава, през трескавата деветдесет и трета, на мобилна връзка се радваха само избрани единици. Паралиите. Останалите голтаци като мен и моя приятел Михаил ползваха уличните телефони.

Брокерът не се появи.

Двамата с Михаил недоумявахме. Уж на първата среща с посредника бяхме направили всичко както трябва. Бяхме изпипали и най-дребните подробности. Бяхме докарани с якета от дебела черна кожа и черни дънки. Стягахме ченета. Очите ни святкаха със стоманен блясък. В ръцете ни тежаха дипломатически куфарчета. Но шибаният брокер все пак разпозна в нас начинаещите. Позамогналите се провинциалисти. Младите тъпанари.

И сега с моя приятел Михаил, седнали в скромния салон на скромния си автомобил, мълчахме и размишлявахме поотделно по един и същ въпрос.

Беше ме яд. Брокерът ни беше пренебрегнал. Това означаваше, че четирийсетгодишният чичка, който си въртеше главата като птица, изобщо не се беше трогнал от бруталните елементи на гардероба ми: клубарското сако, обсипания с метални капси колан, островърхите каубойски ботуши в убийствен малинов цвят. Потропвайки с пръсти по протрития волан, аз угрижен си дадох сметка, че моят скъпоструващ боен камуфлаж, който преди година убеждаваше публиката, че съм абсолютно печен, вече не върши работа. Всеки поне малко поиздигнал се предприемач, дори и дребен брокер на недвижими имоти, с лекота разпознава в мен бедняка.

Подобни въпроси, сигурен бях, тормозеха и Михаил, моят надежден партньор и бъдещ бос. На двайсет и осем той вече изглеждаше много солидно. Тежеше почти сто кила. Говореше басово. С елементарна вратовръзка родно производство придобиваше вид на голям човек, поне бивш секретар на областен комитет на комсомола. Ако пък връзката беше италианска, а сакото от туид — целият свят му сваляше шапка. Още преди да беше станал бос, Михаил вече изглеждаше като такъв. Гледайки го, осъзнавах чудноватата истина на родната бизнес система, пък и на всяка бизнес система като цяло: искаш ли да станеш баровец, първото, от което трябва да започнеш, е да се облечеш като баровците и да започнеш да говориш като тях.

Обаче впечатляващият туид на Михаил изобщо не беше омаял брокера. И брокерът не се появи за преговори.

Беше осъзнал, че няма да изкара прилични комисиони от Михаил и неговия приятел Андрей.

Всъщност Михаил и Андрей не се и бяха засилили да плащат никакви комисиони. Те възнамеряваха да прецакат брокера. От воле. Да не му платят пукната пара. Много просто — трябваше само да се престорим, че предлаганото помещение не ни харесва, да се сбогуваме учтиво и да си тръгнем, но след час да се върнем и да сключим договора директно със стопаните на сградата.

Брокерът не беше сбъркал. Интуицията не го беше измамила. А Михаил и Андрей сега киснеха да чакат, в покруса мълчаха и се ядосваха.

— Давай да тръгваме — рече най-сетне Михаил. — Умряла работа е тая.

— Съгласен — врътнах ключа и извих волана аз.

Може би щяхме да изпсуваме, да разтоварим злобата си по акустичния метод — но наоколо налагаше силата си и се вливаше през полуотворените прозорци на колата разкошният градски май, топлите му повеи ни галеха и отляво, и отдясно, умиротворяваха сърцата ни, смекчаваха душите ни и ги изпълваха с вяра в доброто, в любовта, в човечеството, въпреки че то отчасти се състоеше от недобросъвестни брокери на недвижими имоти…

Неочаквано огромна немска кола засече неугледното ми возило и тежко закова на два метра отпред. Лъскавото тяло на градското торпедо се разклати, масивните му врати се отвориха и на асфалта стъпиха двама — млади на години и маркови в одеянията.

Единият, грамаден като цистерна, се измъкна от колата с усилие. Той бавно, на няколко етапа, се разгъна и пролича, че ширината му съвсем малко отстъпва на височината, почти няма шия, а само кръгла обръсната глава, разнообразена откъм фасадата с малко личице тип Квазимодо.

Вторият екземпляр представляваше модернизирана, по-адаптирана към обстановката и по-бърза версия на първия. Здравата му фигура, приятните златни гривни, анцугът с лампази и плавната, леко пружинираща походка бяха впечатляващи. Но най-голям ефект произведе пурата: дебела, светлокафява, с гъсти кълба дим. Тъкмо в момента на излизането си от кожените недра на купето спортният младеж дръпна и тютюневият цилиндър ръсна по асфалта солидна доза пепел. Носовете и на двамата бяха размазани, ушните хрущяли сплескани.

Младите лъвове бяха пристигнали по някакви свои въпроси. Те нямаха нищо против мен или Михаил. Опасната им пътна маневра бе израз на най-обикновена простащина.

Ярките създания със сигурност не бяха идиоти, те явно разбираха, че са нарушили не само и не толкова правилата за движение, колкото неписания шофьорски етикет: не бъди нахален! Не прецаквай всички останали! Затова любителят на пури хвърли поглед към нас и дори леко мръдна брадичка, въпросително: някакви претенции? И пак изпуфка облак пушек. Колата му беше десет пъти по-скъпа от моята, гледаше така, както трябва да гледа млад лъв — с превъзходство.

Размърдах в отговор глава, врат и рамене, общо взето — враждебно. Смисълът на пантомимата лъсна ясно: по-тежките момчета бяха попречили на не толкова тежките.

Квазимодо и неговият приятел се насочиха към будката за цигари.

Двамата с Михаил много остро усетихме крайната унизителност на момента: наоколо — карамелено сладка столична пролет, момичета с миниполи потропваха с токчета, ухаеше на млада зеленина, душите се извисяваха към синия простор — и насред това буйство на живота двама кретени с нагли мутри ни предизвикваха към конфликт.

— Дай да им набием канчетата — решително предложи изведнъж Михаил.

Налятият му западнославянски врат се зачерви. Той дори протегна ръка, за да отвори вратата.

Замислих се. Приятелят ми имаше разряд по бокс средна категория. Нямаше съмнение, че може да просне Квазимодо с няколко юмрука в ченето. А аз през това време ще си премеря силите с втория. Той е по-висок от мен и дрехите му са по-удобни, но е явен наркоман. Ръцете му висят като въжета. Движенията му са като развинтени. Затова пуши пура — за разлика от обичайните потребители на никотин той се нуждае от по-голяма доза отрова. Може и да успеем. Ама ако имат оръжие?

— Тия са бандити — рекох и потеглих.

Напускането на района на несъстоялия се въргал трябва да става бавно, с достойнство. Полезно е дори в последния момент да натиснеш леко спирачката и да се обърнеш назад, сякаш все още се съмняваш: струваше ли си да прощаваш обидата? Дали пък да не се върнеш и да се сбиеш? Нека потенциалният ти противник се поизнерви за няколко секунди — така постигаш ако не морална победа, то поне морално реми.

— Бандити ли? — попита предизвикателно Михаил. — Че какво от това?

— Бандитите са си бандити — отвърнах философски. — Престъпници. За какво са ни.

— Не — възрази Михаил. — Не е така. Да си обръснеш кратуната и да се размотаваш из града с краден мерцедес — не е престъпление. Това е тъпанарщина. Престъпници! Че аз още утре ще си купя същия мерцедес! Като събера всичките си пари и взема малко назаем, ще си купя без проблеми! Че и ланци, дето се вика, ще си закача. Златни! И кубето ще лъсна. И ще прибирам парсата на дребните улични рибки. Това ли им е голямата доблест?

— Скива ли му пурата? — попитах, включвайки на трета.

— А ти скива ли му анцуга? — Михаил се размърда на седалката, сякаш му пареше. — Евтино кретенче, което иска навсякъде и във всичко да минава тънко! В такъв скъп автомобил се вози такъв евтин тип! Драйфа ми се от такива гледки! — приятелят ми яростно врътна ръчката и се изхрачи през прозореца. — Мутри — изригна той с отвращение — Анцузи. Вратове. Бухалки. И през цялото време се разхождат все едно знаят нещо, което аз не го знам! Вярно го е казал Кончаловски: няма по-страшен звяр от човека!

— Той е режисьорът на филма — поправих го аз. — Направил е „Влакът беглец“, но финалният цитат е от Шекспир.

— Какво значение има! — злобно, бясно се развика Михаил. — Не говоря за Шекспир и Кончаловски, а за шибаняците и гадовете! Говоря за моралното право! Какво морално право може да има наглият простак? Никакво! Какво като си е обръснал празния череп и ми се прави на велик? Не може да ме уплаши. Не се разправям с тия помияри само защото не ща да си губя времето! Иначе го пречуквам като стой, та гледай, хич не ми пука за шибания Шекспир! Обръщай колата, мамка му!

Беше ни писнало. И двамата имахме богат опит в общуването с представителите на престъпния свят. Начинаещият бизнесмен няма как да избегне срещата с професионалните изнудвачи, по-известни като „бандити“. Тези изнудвачи издебват смелчагата във входа или на пътя. Но в някакъв момент начинаещият престава вече не е съвсем начинаещ — той израства, наема си офис с охрана на входа и бръснатите вратове престават да му досаждат. Разбирах, че Михаил си изтърва нервите не заради поведението на самодоволния глупак с пурата, а именно заради несполуката с наемането на офиса. Ако брокерът си бе държал на думата, вече щяхме да бродим из нашата си стая с висок таван и френски прозорец и да преценяваме къде ще са кафе машината и факсът.

Но уви, бяхме все още на улицата. И бяхме принудени да преглъщаме оскърбления от нейните груби обитатели.

Липсата на кабинет с бюро, стол с колелца, компютър и телефон тежеше на по-големия ми приятел. Той постепенно израстваше от разряда начинаещи. А пък аз разчитах, че ще изтегли нагоре и мен.

Нямах други приятели в света на бизнеса, освен Михаил.

— Ама не, скива ли каква пура пушеше? — попитах отново в желанието си да вдигна настроението на приятеля.

Михаил обаче не миряса.

— Аз, дето се вика, съм с висше образование — изръмжа той. — С диплома! Психолог! Имам разплащателна сметка! Бизнес, мамка му! Само през миналия месец съм изпрал почти сто хиляди! Разширявам се, търся си офис, разкъсвам се! Ето на, даже човек назначих! Тебе! Но не карам мерцедес. Не ми е дошло времето. Знам си мястото! А той какъв е? Какво има, дето се вика, освен крадената си кола? Какви познания има? Какви умения?

— Не си толерантен — казах. — И затова си фрустриран.

— Охо! — разпали се Михаил. — Какви звънливи термини чувам! А може би ме мъчат базални тревоги? Или съм просто подсъзнателно потиснат? Или може би съм изпаднал в състояние на емоционална аназогносия4?

Не му отговорих.

— Не си размахвай интелекта си, хлапе — поучи ме моят приятел. — Да не изпаднеш изведнъж в реактивно състояние. Философстванията ги остави за пред бандюгите.

— И такива ли се очакват? — побързах да попитам.

— Не е изключено.

— Тогава за теб е по-добре да не присъстваш лично.

— Защо така?

— Прекалено презираш бандитите.

— Да, вярно е — рече с омраза Михаил. — Те са животни. Същества без мозък и култура! Боклуци!

— Те са санитарите на обществото — възразих аз.

— Баба ти е санитар!

— Защо викаш?

— А ти защо философстваш?

Свих рамене.

— Извинявай — смънка моят приятел след секундна пауза.

Михаил наистина беше доста нервен, можеше да те обиди, да те засегне, но благодарение на силната си воля и доста доброто възпитание винаги намираше начин бързо да се овладее.

— Истинските санитари сме ние — каза той вече по-спокойно, с тежък, нисък глас. — Когато направим пари, ще разчистим и ще облагородим пространството около себе си. Там, дето се вика, няма да бъдат допускани идиоти със златни ланци. Колкото са повече богатите хора в едно общество, толкова по-безопасно е то. Това е пряка зависимост. Тръгвай, Андрей, давай да правим пари! Давай! Ето тук завий. Да се отбием у един интересен пич. Предлага, дето се вика, доста тлъст вариант…

— Къде да карам?

— Ще ти кажа. Тук — наляво. Знаеш ли нещо за финансовия пазар? За банкерския бизнес?

— Почти нищо.

— Ще научиш — увери ме Михаил.

Пристъпът на меланхолия и депресия се смени с бясна активност. Упоритият човек, със силен характер, възприема поредното поражение като повод да удвои усилията си по пътя към победата.

Натиснах газта и завъртях волана. Двигателят изрева. Колелата изсвириха.

Така секна този низ от последователни събития, всяко от които беше причина за следващото: бандитите се бяха наложили за наша с Михаил сметка, после Михаил ме навика и се наложи за моя сметка, на мен ми остана да се наложа за сметка на колата си.

— Не, ти скива ли каква пура пушеше тоя?

— Не го мисли. Скоро и ние ще пушим от същите!

Завъртях копчето да засиля звука и купето се изпълни със страстните призиви на американския певец, който канеше всички дръзки, смели и силни хора в калифорнийския хотел.

2

Същата вечер, след като непълнолетните бандитчета ни бяха засегнали, си купих пура от един луксозен магазин.

По онова време мислех, че презирам мечтателите, а уважавам само ония, които желаят и постигат желаното. Влязох в един немислимо скъп супермаркет и взех най-голямата, най-дебелата и най-дълга „Хавана“, каквато успях да открия. Изръсих се и за специална метална кутийка. Можеш да попушиш, да угасиш пурата и да я прибереш в джоба си за следващия път. Угасените пури смърдят ужасно, но все пак не по същия начин, както цигарените фасове.

Останаха ми пари за кутия пелмени и шоколадова вафла за жена ми. Джобовете ми останаха празни. Но вече имах нещо, което щеше да подсили имиджа ми. Да ми придаде тежест. Да ме направи по-солиден. Без добра пура нямаш работа на финансовия пазар.

1

На петнайсетия ден в единичната килия за първи път започнах да си говоря сам. Отначало шепнешком, а после и на глас. Всъщност това не беше диалог на първото ми „аз“ с второто. Иначе бих осъзнал, че клоня към шизофрения, а това изобщо не влизаше в плановете ми. Както казва Салвадор Дали, номерът е да не откачиш. Не — аз започнах да разказвам истории от своя живот.

Обръщах се например към умивалника с думите:

— Сега, приятелю, да ти разправям какви коли съм карал.

Или:

— Искам да ти разкажа за любимите си книги.

Или:

— Глей сега, брато, как направих първата пачка.

Следваха ярки устни трилъри с разкриване на най-различни подробности — интимни, сърцераздирателни и нешаблонни. Налагаше се, естествено, от време на време да сгъстявам боите и да послъгвам. Героят на историите, моят протагонист, веселият, винаги леко пийнал, остроумен, облечен в „Кензо“ Андрюха новобогаташа, беше много по-голям късметлия и по-умен от автора и всеки път излизаше сух от водата. Без хепиенд не върви. Винаги е полезно да допълниш истинската голяма достоверност с малка порция измислица.

Умивалникът си траеше, но беше много внимателен. Избрах за събеседник този полезен емайлиран цилиндър, монтиран здраво в стената, по една проста причина. Практически всичко, което ме заобикаляше, беше от женски или среден род: стената, леглото, решетката, вратата, масата, шпионката. Аз пък исках да общувам именно с мъж. С нещо като приятел. Мъжете, които заедно страдахме в заточение, бяхме общо петима: аз, умивалникът, чайникът, бързоварът и дюшекът. Останалите — възглавницата, калъфката, одеялото, метлата, хавлията, сапунерката, четката и пастата за зъби — не влизаха в джентълменския ни клуб.

Подът и таванът също се водеха мъжкари. Но ние им бяхме дали статут на кандидати. Истинският клуб винаги има действителни членове и кандидати. Така изглежда по-внушително. Кандидатите са с изпитателен срок, минават проверка дали са достойни и чак тогава на специално събрание се приемат за редовни членове.

— Надявам се, господа — провъзгласявах аз след паузата за обяд или за вечеря, — че не съм ви досадил с приказките си. С ваше позволение, предлагам да продължим.

Аудиторията запазваше безмълвие, но шестото чувство ми подсказваше, че слушателите, както членовете, така и кандидатите, очакват продължението. От чучура изведнъж се процеждаше бавна капка и деликатно тропваше по метала.

— Няма страшно! — подхилвах се понякога насред поредната историйка. — Скоро ще ви освободя от своето присъствие. Още две седмици и всичко ще се промени! Ще пуснат моя приятел и бос и той незабавно ще ме измъкне оттук. Ние с него имаме много пари, страшно много. Ние сме богаташи, чаткате ли? Богати сме не по местните, руски мерки, ами по световните! Ние сме неприлично богати! За спасяването ми ще бъдат хвърлени стотици хиляди долари! Това не е шега работа!

Господата мълчаливо се съгласяваха: вярно, каква ти шега? Изобщо не е шега. Стотици хиляди — за какви шеги може да става дума?

Няма по-търпеливи и благодарни слушатели от неодушевените предмети. Жалко, че не задават уточняващи въпроси.

На всеки три или четири минути пред вратата тихо прошумоляваше контрольорът — отваряше шпионката и наблюдаваше как се разхождам из килията, бърборя нещо с ораторски жестове. Не му обръщах внимание. Говорех обстойно. Изпилвах подробностите. Стремях се към точност, лекота, достъпност. Не лъжех, но и не изричах цялата истина. В това според мен се състои изкуството на късия разказ. Или на показанията в следователския кабинет.

2

Вечерно време в нашия клуб посрещахме важен визитьор, винаги един и същ: генерал Зуев. Без особено мисловно усилие си представях милиционерския сановник, седнал насреща ми, обвит в тютюнев дим. Прозрачните му очи винаги гледат надолу или настрани. Всеки голям началник постоянно гледа нанякъде, но не своя събеседник. Тежат му грижите за съдбините на държавата, той мисли за най-важното, за основополагащото. Не го интересуват особено банкерите и прочее алчни търгаши, докарали се до криминално разследване. Съгласен е да ме изслуша, но бърза и аз схващам, че трябва да изразя мисълта си максимално кратко и ясно. Затова започвам:

— Другарю генерал!

Естествено, той не ми е никакъв „другар“. Какъв „другар“ бе! Той е генерал от МВР, а аз съм директор на нелегална банка. Накиснал се в съмнителни игри спекулант. Но униформените, чиято младост е преминала в благословената Совдепия, изключително много обичат това обръщение. Кажи на някой възрастен, побелял, обременен с голямо семейство катаджия: „другарю старши лейтенант“, и той подсъзнателно те обиква. „Господин инспектор“ дразни слуха му. Кодовата дума „другарю“ е по-проста, по-разбираема, тя установява контакт, напомня за героично минало. Мирише на праха, вдигнат от тачанките, и на дима от танковите двигатели, и на подвизи, и на комисари с прашни шлемове. Тя сама по себе си е парола.

И аз ще изрека тази парола.

— Другарю генерал! — ще кажа аз. — Защо съм в затвора? За какво са тези единични килии, решетки, за какво са дажбите, баландата и всичко останало? Да не съм някой убиец, бандит, грабител? Или съм някой сексуален маниак, който с потекла лига изнасилва момиченца по мазетата? Или пък съм терорист? Брадат резняк, слязъл от планините, за да стреля с гранатомети в името на Аллах, да се свети неговото име? Не, аз съм скромен труженик! Работя по петнайсет часа дневно! Да, нарушавал съм законодателството, не съм снасял, не съм плащал в ковчежничеството на родината, но ще си поправя грешката. Защо точно аз да лежа в затвора?

Ще ви платя колкото трябва — ще продължа тихо, по възможност — шепнешком, забил поглед между веждите на другаря генерал. — Ще дам. Ще платя. Ще внеса според тарифата. Ще депонирам на посочено от вас място. Без проблеми ще споделя личните си, заработени, изключително скъпи на душата ми парични знаци. Само и само да изляза от затвора, да се върна у дома. Кажете колко и къде, на кого и в какъв вид, долари в брой или лири стерлинги по банкова сметка. Само кажете и смятайте работата за свършена…

Генералът се замисля. Заинтригуван е.

— Разбрах мисълта ти — произнася той тихо, но твърдо, и тонът му показва, че дистанцията между нас си остава същата, тоест огромна; той е генерал, а аз — дребен лайнар. — Много скоро ще ти съобщя моя отговор. Ясно?

— Тъй вярно.

Генералът бавно се стопява във въздуха.

Знам, че непременно ще го придумам.

3

Всеки вторник и четвъртък ме викаха за разпит и тогава аудиторията ми търпеше качествени изменения: съчинявах врели-некипели вече не за дюшека или бързовара, а за живо и мислещо същество, следователя Хватов.

Така и не дадох показания. Невъзмутимият рязански чичка притури към ДЕЛОТО един след друг четири еднакви листа с четири отказа. С подписите на обвиняемия и на неговия адвокат.

Но без протокол в слънчевия прашен кабинет в Лефортовския замък се казаха много интересни и разнообразни неща. Принципът се спазваше: смесвах подробности, интересни факти и фактчета, добавях някой виц или гег и на финала провъзгласявах базовата мисъл, звучаща като гневно възклицание, адресирано до цялата вселена:

— И как така се случи, господа, че Андрюха — умно, свястно момче, енергичен и активен атом на обществото, съпруг и баща, воин, журналист и банкер, далеч не най-долният гражданин — се озова зад решетките? Тук ли му е мястото?

Колкото повече наближаваше краят на едномесечния ми срок, толкова по-високо и мелодраматично звучеше този въпрос. Но никой не ми отговаряше на него: нито одушевеният следовател, нито железният умивалник.

Само във вторниците и четвъртъците общувах пълноценно с живи хора. Наблюдавах реакция на събеседници. Два пъти седмично. Десетина минути разговор със следователя, след което също толкова кратък разговор с рижия адвокат. Час и половина за петнайсет дни. През останалото време разполагах с толкова безмълвие и самота, колкото можех да издържа — но вече започвах да разбирам, че едва ли ще издържа.

Утрото започваше с едно тъпо „стани!“. След час се чуваше „чай!“ и аз пъхах през отвора втория си приятел, железния чайник, и го получавах пълен догоре с гореща, прозрачно кафеникава субстанция, на вкус и мирис наистина много подобна на чай. Скоро след това вратата с мощно метално дрънчене се отваряше цялата и влизаше предницата на малка стоманена количка с ламаринена бака за боклук. Зад количката полусъненият ми поглед разпознаваше мрачната физиономия на дневалния затворник. Той казваше или „боклука“, или „помията“. Тръсвах в баката пластмасовото си кошче с отпадъците от моя килиен живот: няколко огризки от ябълки и десетина фаса.

После идваше „закуската“.

Между осем и девет сутринта вратата отново се отваряше и влизаше старшият надзирател — от младшите го отличаваше по-демократичният, за да не кажа откровено разхайтен вид, както и червената лента на ръката с надпис ДПНСИ, което означаваше „дежурен помощник-началник на следствения изолатор“.

— Всичко точно ли е?

— Точно е.

И отново оставах сам.

След час до час и половина тишината се пропукваше от думата „разходка“, следваха „обяд“, „вечеря“, между осем и девет отново проверка — втори за денонощието и последен диалог във вид на същия въпрос от шест срички и също толкова равнодушния отговор. Накрая в десет часа следваше финалът: „отбой“.

Получавах още някакви живи сигнали от живи хора, докато ме извеждаха на разходка („стой“, „с лице към стената“, „върви“) или веднъж седмично при похода до банята, но като цяло затворът общуваше с мен, използвайки не повече от десетина кратки команди.

Радио „Маниак“, което според стопаните на дранголника трябваше да спасява обитателите от нервния стрес, свързан със самотата, просто не можеше да се възприема адекватно. През повечето време държах силата на звука на минимум. Понякога рискувах и го засилвах, за да се разсея. Честно се опитвах да изслушам някой репортажен откъс. Но най-късно след няколко минути с ужас отново завъртах копчето обратно на часовниковата стрелка. Някогашната общосъюзна радиостанция звучеше плоско, бездарно, ужасяващо вяло. Само допреди десет години този същият „Маниак“ монополно владееше аудитория от триста и трийсет милиона души — а ето че се беше превърнал в нещо прашно и скучно до отвращение.

4

Прозорецът на килията ми гледаше на запад. От пладне чак до вечерта слънцето успяваше дори през двуслойното матово стъкло да нажежи предметите, въздуха, че и мен самия. В дни, когато нямаше вятър, ставаше истинска жега. Лягах си само по боксерки, без да се завивам.

Но на двайсет и първото утро се събудих много рано, още преди съмване, разтреперан от студ. Побързах да се завия с чаршафа и задрямах, но не за дълго. Скоро температурата падна още. Зад прозорците зазвуча монотонният шум на обилен дъжд. Вмъкнах се под одеялото, стоплих се и спах до късна утрин. Едва когато чух „разходка“, се събудих.

Вратата вече се отваряше, а аз още си обувах анцуга; на излизане успях с бързо движение да пусна чешмата, да гребна малко вода и да си наплискам натежалите клепачи.

И чак когато се озовах в карето за разходки и окончателно дойдох на себе си, видях и осъзнах, че лятото беше свършило. Просторът бе прохладен и свеж. Ръцете и раменете ми моментално измръзнаха. Широки плитки локви покриваха нащърбената настилка на двора. Есента бе дошла. Задаваше се и зимата, а след нея и Нова година!

Ако си млад, здрав, силен и сигурен в себе си, отлитането на поредното весело лято се изживява леко като мимолетна тъга, като безболезнен повей на някаква далечна тревога. Но през онази есен, моята двайсет и осма есен, която посрещах толкова оригинално на толкова страшно и романтично място, зъзнейки, обгърнал с длани раменете си, прекрачвайки локвите, отразили яркосиньото небе, което сякаш бе затиснало квадратите на горната решетка — бях принуден да призная пред себе си, че младостта ми отива към финала си. Пред мен все по-близо се възправя суровата трийсета годишнина. Превалът! Как ще го достигна? Като какъв? Какъв ще бъда?

Когато се върнах от разходката и огледах членовете на клуба, очакващи поредния разказ за подвизите на неуловимия Андрюха, осъзнах, че ми беше писнало да забавлявам чайници и тегелирана вата. Нямах повече остри сюжети. Нямах настроение.

Нещата не са наред, осъзнах през този първи есенен ден. Събитията не се развиват според очакванията ми. Моето мълчание по време на разпити не тревожи никого. Следователят равнодушно прибира в папката празните листове. А вече съм изкарал две трети от моя срок. Те разполагат само с девет дни, за да открият улики, които да ме изобличават за кражбата от хазната. Но вместо интензивно, форсирано дознание, вместо всекидневни многочасови интелектуални сражения, вместо натиск, увещания и заплахи — само учтиво равнодушие; четири рунда по десет минути. Това ли е всичко?

Нещо не е както трябва.

Есента добре прояснява разума. В горещите дни умът отказва да работи. Губиш много влага, уморяваш се и мозъкът не произвежда добри идеи. Но щом температурата падне, налягането се вдигне, а небето стане по-синьо, разумът осъзнава ясната и проста догадка: те вече са решили всичко без мое участие.

— Добре де — въздъхнах аз. — Майната ви, джентълмени. Ето ви още една историйка.

Дюшекът и умивалникът се зарадваха беззвучно.

— Ама да се разберем, няма да ме прекъсвате!

1

За последен път бях общувал с лице от другия пол пет часа преди ареста.

След раздялата с катаджията, в чийто джоб потъна платеното от мен според тарифата, запалих нова цигара, отново се качих нагоре по Тверская, пред паметника на Маяковски направих обратен завой през всичките ленти на движението, грубо нарушавайки правилата за безопасност и плюейки на пътните инспектори — и се плъзнах към тротоара, населен с полуоблечени жени.

— Момиче ли търсите?

— Да — отвърнах нахакано. — Момиче.

— Каква ще искате?

Изхвърлих фаса през прозореца.

— В смисъл?

Сводницата уморено смръщи лице:

— По-слабичка? По-пълничка? Блондинка? Брюнетка? По-възрастна? По-млада?

Най-позорно се забавих с отговора, не бях очаквал чак толкова високо ниво и разнообразие на новия за мен пазар на нелегални интимни услуги.

— Нормална — формулирах най-сетне и захапах следващата цигара.

— Два часа — сто и петдесет долара! Цялата нощ — триста! Без…

— Знам — прекъснах небрежно. — Без анален секс и садо-мазо.

— Предплаща се.

— Както кажеш.

Бутнах в ръката на „мамчето“ банкнотите, които бяха моментално изучени и опипани с опитни пъргави пръсти. Парите изчезнаха. След кратък консилиум от голямата сбита група девойки към мен се запъти с почти нахална походка младо същество с ластични шорти, опънати на мижавия й ханш. Впрочем шийката й си я биваше, а усмивката беше чаровна.

Преодолях неудобството и бутнах вратата да я отворя.

— Добър вечер — поздрави културно момичето, моментално изпълнило купето със силен мирис на сладък парфюм. — Аз съм Нина.

— Здрасти — рекох. — Ама не се качваш правилно в колата.

— А как е правилно? — попита временната ми приятелка.

Едва ли беше на повече от двайсет. Като я разгледах по-внимателно, стигнах до извода, че и дума не може да става за платено съвкупление. На лявото тъничко бедро на жрицата на любовта, което беше откъм моята страна, личеше обширна синина, а на врата й пламтеше прясна драскотина.

Произходът на тези белези и следи от насилие е ясно. С юмрук и нож сутеньорите държат в подчинение трудовите си колективи.

— Първо дупето се полага на седалката — усмихнах се мазно, — а после се извърташ цялата наляво, същевременно вкарваш в купето главата и свитите крака.

— Леле! А аз какво направих?

— Тръгна да влизаш в колата като в бърлога. Първо главата, после краката и накрая останалите части на тялото.

— Глей ти! И къде отиваме?

— Никъде — отвърнах. — Ще се повозим, ще си побъбрим, това е. Не искам от теб нищо повече. Заклевам се.

Това не я учуди.

— За какво ще си приказваме?

— За каквото кажеш.

— Много си напрегнат.

— Винаги съм такъв.

— Какво ти е, няма с кого да си общуваш ли?

— Напротив.

— А женен ли си?

— Да. От пет години.

— Леле! И не ти ли е омръзнала жена ти?

— Щом ми омръзне жена ми, ще си пръсна мозъка.

Жрицата се разхили немузикално.

— Ще прощаваш, разбира се, ама това съм го чувала много пъти. Всички казват така. На жените си де. И на себе си. А после търчат да си купуват момичета.

— Лично аз го правя за пръв път.

Временната приятелка недоверчиво ме изгледа с кръглите си, силно гримирани очи.

— Леле! За пръв път си купуваш жена?

— Да.

— Не може да бъде!

— Защо, какво те учудва?

— Е — тя сви рамене. — Такъв солиден мъж и толкова яка кола…

Само ме четкаш, помислих си. Сигурно не съм се виждал в огледалото. Там се отразява каквото си поискаш, само не и солидност. Във вълшебното стъкло напоследък съзирам бледосива, подпухнала, общо взето, доста несимпатична муцуна. Виолетови торбички под помътнелите очи. И тънка, едва ли не дистрофична шия, изподрана от прибързано бръснене. И кафяви отекли клепачи, под които два пъти дневно се капе визин. И зъби, пожълтели от кафе и непрестанно пушене. У болнави ъгълчета на малката изкривена уста. И дълги дълбоки бръчки покрай ноздрите.

Уви, въпреки огромните си доходи, външно и до днес не приличам на респектиращо юпи, а на това, което представлявам в действителност — евтин ебалник от провинцията.

Употребявайки силния термин „ебалник“, имам предвид хора, които поради своята младост и разгорещена природа непрекъснато желаят всичко, и то веднага. Целта им е незабавно, в същия този момент да забогатеят. Имат внимателни очи с постоянно движещи се ириси. Бузите им са хлътнали, вратлетата тънки, раменете слабички. Често се обличат като бандити. Обожават черния цвят.

Жаждата за пари ги тласка напред. Те се стараят, търпят, полагат усилия. Понякога успяват да постигнат нещо.

Ебалникът е с много сериозен, обикновено мрачен израз на лицето. Ъгълчетата на устните са обърнати надолу. Общата картина подсказва, че тоя пич отива или на погребение, или на бандитско сборище. Или на двете мероприятия последователно. Докато всъщност отивах до детската градина да взема сина си, а оттам — на пазар.

— Значи ти смяташ — направих нов десен завой и тръгнах по крайбрежната, — че всички солидни мъже си купуват момичета?

— Всички! — със звънлив глас отвърна малката. — Изключено е да имат пари и да не са опитали поне веднъж.

— Аз пък познавам маса богати хора, които изобщо не изневеряват на жените си.

Жрицата ме погледна и се усмихна.

— Леле, какъв си глупчо! Само разправят, че не изневеряват! Реклама си правят! А иначе използват всеки удобен момент. Мъжете до един са потайни! И лъжци при това. Като почнат да разтягат — само стой, та гледай!

— Да — отвърнах предизвикателно. — Мъжкарят трябва да е хитър. Без хитрост няма как да гътнеш мамута. Не може да не умееш да лъжеш в тези неспокойни времена.

— Бе вие и за лъжци не ставате! — разсмя се момичето. — Ама хич! Ей го на, един, всеки петък е при мене, пристига с хубава кола, ланецът му ланец, всичко му точно. А денем лепва на покрива табела „такси“ и кара… Щом изкара двеста долара — веднага пристига. Сваля табелата — и при Светочка…

— Коя е Светочка?

— Аз, защо?

— Нали каза, че си Нина?

— А за него съм Света — спокойно се поправи момичето. — Баси, има значение? Мен ме лъжат и аз лъжа…

Помълчахме.

Нощна Москва е красива и своенравна. През деня или вечер в почивни дни, докато крачиш из центъра й, с фасадите, ярките витрини и чистите тротоари може да мине за нещо съвсем европейско. Но нощем, гледан през прозореца на автомобила, този град разкрива истинското си лице. Той е огромен, плавно извит, застроен много богато, но хаотично. Щедро залят с електрическа светлина — и веднага следва непрогледен мрак. Обширно пространство, навсякъде леко изкривено — ами че Азия, господа! Проклет да съм, ако това не е Азия.

— Не се коси — бодро провъзгласих към посърналата ми събеседничка. — В моя бизнес всичко е точно по същия начин. Пристига ми един на гости да пием кафе, движи с мерцедес за сто хиляди. В края на разговора вземе назаем петдесетак. След две седмици стриктно ги връща. Пак кафе, пак приказки, това-онова. След месец иска сто. И пак ги връща. И това продължава вече втора година. Има си двайсет такива като мен, обикаля всичките подред и от това живее. И той сигурно си мисли, че е най-хитрият…

— А пък на мен веднъж ми се случи — леле… един познат изкара при мен три дни и три нощи. Готин чичка, свестен, не беше някой гадняр. После разправяше как се върнал при жена си след тридневен запой, пиян, от джобовете му валят презервативи и жетони от казиното. Знаеш ли какво казал на жена си?

— И какво?

— Че го отвлекли бандити, а после нарочно го напили и му напъхали по джобовете всички тия боклуци, за да не му повярва жена му… Леле!… При това жената надушила моя парфюм, а той вика — и това са бандитите, нарочно ме заляха с дамски парфюм! Тя му вика: такъв парфюм струва много пари, за да го купуват бандити! А той — това са, вика, много печени бандити, яко кинти имат… Леле!… И тя го пуска да се прибере! Гепва се на тия щуротии! На тая тъпня! Даже и в милицията не се обадила. Гледаш ли какви работи стават! Ти ще ми кажеш! — не изневерявали…

— Моите клиенти — потвърдих — не са по стока от твоите. Един пристига за парите си задължително с метрото, със стар анцуг и съдрани кецове, носи пазарска мрежичка, нали се сещаш, с каквито пазаруваха през седемдесетте, тъпкана със стари вестници, и между тия вестници си крие пачките. Така си заминава. А пък е собственик на голям супермаркет, между другото…

— Леле! А една моя близка приятелка има един много богат и културен клиент, та той, можеш ли да си представиш, свършва само ако тя в най-върховния момент с все сила го тресне по голия задник с горещо пиле на грил…

— И откъде — потресох се аз — взимат пиле на грил? В най-върховния момент?

— Купуват го предварително, а после го топлят в микровълновата.

— Хитро — усмихнах се. — А пък друг един мой клиент, впрочем също богат и културен, веднъж дойде да си вземе петдесетте хиляди долара заедно със сестра си, а тя — сто кила живо тегло, ако не и повече! И на ширина — метър и половина обиколка… Наброих му парите, а той вика: извинявай, дали не би могъл да излезеш за момент? Доколкото схващам, петдесетте хилядарки, всички пачки, са ги напъхали в сутиена й…

— Леле! А пък друг мой клиент…

Аз изведнъж изтрезнях и констатирах, че вместо да си спя кротко в съпружеското ложе, разкарвам из нощния град някаква уличница. Самопрезрението прониза душата ми като страшен меч.

— А за мен — прекъснах я — също ли ще разправяш смешки на другите глупаци?

— Не — засегна се момичето. — Не разказвам на всички… Ако човекът е свестен, и аз съм свястна… Пък ако се случи някой бандит, с него приказката въобще не върви…

— И често ли се случват?

— Кой? Бандитите ли?

— Да.

— Често — въздъхна момичето. — Много често. Просто ужасно често. Те се довличат тук, в столицата, от цялата страна… — тя захвана тънките си ръце. — Добичета… Мразя ги…

— А, моят бос същото казва. Той презира тази паплач.

— Ами ти?

— Аз — нормално. Според мен е за предпочитане да бъдеш бандит, злобар, но деен, отколкото да станеш затлъстял еснаф и да гниеш пред телевизора с бира в ръка…

— Бъркаш — рече малката. — Не е за предпочитане.

— Това е моето лично мнение. Може някой ден да се промени…

— Освен това погрешно сравняваш моите и твоите клиенти. Ти не работиш на терена. Седиш си в банката на мекичко. Изобщо не може да се сравнява.

— Недей да завиждаш — казах поучително. — Само отвън изглежда толкова хубаво. Банката, колата за двайсет бона, часовника за три, костюма за два… А вътре всичко си е същото. И в моя бизнес бандитите не са малко. Ти, да прощаваш, продаваш само нещо от тялото си, а аз продадох накуп и душата, и тялото, и всичко останало. Продадох се веднъж — но нацяло, в комплект. Две в едно…

— Все тая, добре е да си богат.

— Ъхъ. Първите два месеца. После се свиква. И само опъваш каиша.

— Защо тогава не я зарежеш тая работа, не си намериш нещо по-приятно?

— Да я зарежа ли? — изумих се аз. — Невъзможно е. То е нещо като затвор… Къде да те оставя?

— Имаш ли още петнайсетина минути?

— Да.

— Тогава ме откарай дотам, откъдето ме качи, става ли?

— Там навсякъде гъмжи от ченгета, а аз съм пиян.

— Ще им цакаш пари…

Бях изгубил напълно интерес и към събеседването, и към събеседничката.

— Цаках вече. Стига им толкова. Край. Днес и без това се изръсих яко. Всеки божи ден им снасям и краят му се не вижда. Нали ти разправям, то е все едно затвор… — нашият ловец на мамути силно разтърка подпухналата си муцуна и бръкна в джоба. — По-добре… такова… ще ти дам на теб… чакай… — Дръпна от пачката първите две или три банкноти, горната се скъса, момичето погледна парите тъжно, а него със съжаление. Ебалникът пусна хартийките върху голите колене на своята спътница. — На да платиш на някой мърльо с табела. Ще те закара, където кажеш.

— Е, чао тогава! — много мило рече Нина, която беше Света. — Благодаря за приятната вечер!

Кимнах, без да я погледна, запалих поредната цигара и отпратих, напушен като локомотив. Локомотивите, се знае, отдавна са остарели: произвеждат много шум, но малко тяга. Нисък коефициент на полезно действие. С други думи, въздух под налягане.

Пет часа след този разговор се озовах в истински затвор и разбрах, че погрешно съм оприличавал своята златна клетка на каменните. Парадоксът излезе лековат.

И отново възнамерявах да дам пари. За да ме оставят на мира. Да ме пуснат от своя тъп затвор в моя. Който беше същият.

1

На двайсет и осмия ден чух нова, непозната до този момент команда.

— Името?

— Рубанов!

— Според сезона! — долетя през разтворената уста на вратата.

— Какво?

— Според сезона!

Скочих от дюшека и отърчах до „хранилката“.

— Какво е това?

Контрольорът се усмихна снизходително.

— Навън — поясни той търпеливо. — Ще пътувате навън. Вземете си дрехи излизане, разбирате ли?

— Не — отговорих. — Къде навън? Защо ще пътувам навън?

Уплаших се буквално като заек.

— Там ще ви кажат.

— Къде?

— Там, където отивате. Стягайте се. Десет минути!

Докато нахлузвах трескаво маратонките, изпитах недоумение, прерастващо в тревога, а оттам — в страх. Защо „навън“? Какъв „сезон“? Къде? За какво? Защо не ми казват нищо като хората? Какво да си взема? Ще се върна ли в тази килия и изобщо в този затвор? Или излизам на свобода? Може би могъщият бос Михаил е предприел някакви радикални действия, за да реши участта ми? Дяволска неизвестност! Ето го най-страшното от всички мъчения! Да не знаеш какво ще ти се случи след час — това не е ли истинска мъка?

Уютният джентълменски клуб приключи своето съществуване. Светът, който си бях събирал парченце по парченце, рухна. Пръсна се. Жалките му остатъци се разпиляха със звън. Длъжен съм да се подчиня на нечия тежка воля. Аз съм никой. Нямам думата. Не решавам нищо. Животът ми се намира в чужди ръце.

Поведоха ме по дълъг път из полутъмни стълбища и коридори. Внезапно се озовах в онази част на сградата, от която бе започнало запознанството ми с лефортовската тъмница: в късото коридорче с десетина врати. Две-три бяха открехнати. Прекарах известно време в същия бокс, където преди четири седмици затворническите служители изучаваха дебелото ми черво. После ме изведоха навън и вместо гърчавия надзирател видях двуметров юначага с нова камуфлажна униформа и черна маска. Автоматът с късо дуло се губеше в огромните му длани. На бедрото му се поклащаше кобур с пистолет. Воинът шумно дишаше през носа.

До него изникна друг, по-леко въоръжен. Той с жест на факир извади белезници, ловко закопча ръката ми за своята и без много приказки ме помъкна напред. Автоматчикът с дрънчене се запъти подире ни.

Порталът се отвори. Слънчевата светлина ме удари в лицето. Крачейки, вдъхвах свежия въздух и видях на три метра отворената врата на ръбат брониран бус. Двигателят му равномерно бучеше. Забравеният мирис на изгорели газове ме шибна в носа. Отляво и отдясно, заели стабилна разкрачена стойка, стояха още двама воини, въоръжени до зъби. През дупките на маските ме гледаха немигащи, напрегнати очи. Палците бяха положени върху ръкохватките. Оръжията ми хванаха окото — бяха абсолютно нови, направо току-що разопаковани АКСУ със сгъваеми приклади. Ако ми е писано днес да бъда застрелян, ще ме гръмнат с най-доброто оръжие на света.

— Напред!

Твърда длан силно подпря врата ми, в същия миг друга силна китка изви ръката ми назад и аз не влязох, не се вмъкнах, ами се гмурнах с главата напред в полумрака на затворническата кола — първата през живота ми.

„Катафалката“ отвътре се оказа комфортна като затвора. Работеше климатик. Стоманеният под беше застлан с чисти гумени килимчета. Половината пространство заемаха две стоманени клетки метър на метър и половина. Всяка от тях се затваряше със собствена тежка врата, облицована с черна мека дебела гума. Тази врата с глух тропот се затвори зад гърба ми. Озовах се в полумрак и тишина. В клетката не можех да стоя прав, нито да си опъна краката.

Тръгнахме.

Къде ме карат? Какво ме чака? Убийство? Инквизиции? Разстрел? Или ще ми вземат всички пари? Или с извинения ще ме пуснат на свобода?

Не пътувахме дълго, шофьорът караше бавно и постоянно спираше. Тялото на бронирания миниван потрепваше. Стигнахме за около час. Отвориха клетката, леко въоръженият отново скова китките ни с белезниците и ме затегли навън от утробата на „катафалката“.

Скочих на топлия тротоар и се озовах насред улица. Неочаквано ме връхлетя острото чувство, че заобикалящото ме пространство е неправилно — усещах го прекомерно голямо. Изпаднал в паника, потърсих обичайните близки стени, но не ги открих. Нямаше и таван — вместо него върху ми стремглаво се срутваше бляскавото небе.

Някакви мирни граждани с пъстри дрехи се спряха и се загледаха в мен с любопитство. Ехото от множество гласове изпълни мозъка ми. Пронизаха ме хиляди силни енергии. Непоносимо блеснаха десетки стъкла на прозорци. Градът — жив, подвижен, излъчващ влага, с мирис на бензин, зеленина, парфюми, кучета, котки, тютюн, печени пилета, нагорещен асфалт, похлупен отгоре с колосален син купол — ме обкръжи наведнъж от шестнайсет страни. Заболяха ме долните зъби, всички едновременно.

Оглушал, ослепял, дезориентиран, с буца в гърлото, аз залитнах и насмалко да падна, но конвойният ме задържа за рамото.

— Леко, леко — успокои ме той, както трезвен успокоява пияния. — Какво, отвикнал ли си? Отдавна ли си вътре?

— Месец.

— Нищо работа. Един беше лежал половин година, като го изкарахме на улицата, се издрайфа.

Масивна двойна врата.

Има такива врати — три метра височина, от полирано тъмно дърво, позахабени, с огромни дръжки, толкова тежки, че трудно се отварят, — които човек, бил той банкер или домакин, щом ги погледне, моментално разбира, че тук много лесно се влиза, ама излизането ще е много, много по-трудно. Тази врата беше от въпросния вид.

До нея на стената имаше табела. Жълти букви на черен фон: „Генерална прокуратура на Руската федерация“. Вътре охрана. Просторно фоайе. Навсякъде сноват хора със сака. Бели ризи, червени папки под мишница. Леко въоръженият ме помъкна нагоре по стълбите. Автоматчиците отцепваха тила ни. Две или три сиви сака се притиснаха до стената, за да пропуснат процесията ни.

Леко въоръженият учтиво потропа на една вата, вкара ме вътре и видях познати лица: рижия Максим и Хватов. Присъстваха и непознати: в ъгъла някакъв тип с мръсни дънки се занимаваше с видеокамера върху триножник, а на столове до стената бяха седнали още двама, които тръскаха пепелта от цигарите си в общ пепелник.

— Да седне при тях — нареди на моя придружител Хватов. — На средния стол.

От следващите реплики — възбудена на следователя и успокояваща на Рижия, разбрах, че съм попаднал на мероприятие, наречено „очна ставка“, където предстои да играя главното действащо лице. Двамата унили пушачи бяха статисти, от трима ни свидетелите предстоеше да изберат един — мен.

Значи разстрелът с новеничките автомати се отлага — поне за днес. Дотук добре.

Хватов — изглежда по повод филмирането — днес беше облечен не с избелялата си карирана риза, а с доста приличен вълнен пуловер. Той се прокашля, разпореди да се включи апаратурата и на висок глас прочете срещу обектива датата и часа.

Операторът направи панорамна обиколка. Когато кристалното око се насочи към мен, толкова ми се дощя да се изплезя насреща му, че чак ми изтръпнаха скулите от напрежение. Но се овладях.

По всички правила на визуалното изкуство панорамата завърши в точката, от която беше започнала, тоест върху лицето на Хватов в едър план. Той проблесна с очилата си и провъзгласи:

— Започваме, такова, да викаме свидетелите!

Рязанецът забързано излезе в коридора и доведе свежа девойка с походката на почти отличничка, извикана на дъската. Тя прехапваше от време на време устна, но се държеше доста независимо. Скромният й делови костюм с панталон леко висеше и се бръчкаше, криеше, в конкретния случай, не недостатъците, а достойнствата на нейната фигура. Естествено, свидетелката е била предупредена, че властите я викат да разпознае опасен престъпник, и тя се беше облякла по-скромно, за да не я зяпат нахалниците.

— Познавате ли някого от тези хора?

— Да — кимна невръстното същество, прехапало розова устна.

— Кого точно?

— Този по средата…

— Ако обичате, приближете се и посочете с ръка. Не се притеснявайте…

Девойката наистина се притесняваше, но руменината на малките й кръгли бузки подсказваше, че й е интересно, че е развълнувана, и всички мъже в стаята го усетиха; всички, включително опърпаният оператор едва доловимо се усмихнаха снизходително.

— Този…

Бях виждал младата особа с панталона само веднъж — това се случи преди повече от година и разговорът ни с нея не продължи повече от десетина минути, и всичко бе станало набързо, на крак, в коридора на данъчната служба. Момичето работеше там, а на мен ми трябваше спешно справка или нещо от сорта. Приемните часове бяха свършили, обаче аз успях да придумам портиера да ме пусне в сградата, открих вътре младото създание, което тогава носеше скромна блузка, и го бях убедил да ми издаде незабавно необходимия документ, позовавайки се крайната спешност и важност на момента.

И сега, четиринайсет месеца по-късно, инспекторката ме посочи безпогрешно. Беше притеснена, но разглеждаше хората и обстановката в кабинета с явно любопитство. Ситуацията много ме изненада и аз направих за себе си два важни извода. Първият: приказките, че момичетата бързо забравяли, са далеч от истината. Вторият, по-значим: в престъпния бизнес за мен няма място, ама никакво, щом случайно срещнати хора, с които съм си казал десетина думи, с години пазят в паметта си моята физиономия…

Нататък нещата се ускориха. След като даде необходимите пояснения, момичето с видимо облекчение, но и с известно разочарование излезе в съседния кабинет, а мястото му бе заето от друго, почти от същия вид.

Свидетелите до една се оказаха свидетелки, седем или осем на брой. Всички те ме посочиха, без да се колебаят нито секунда. Как ще сбъркат: влизат, озъртат се с уплаха и виждат седнал на стола между двама гладко избръснати статисти един негодник — мрачен, с измачкан анцуг. Небръснат, вперил взор пред себе си. Преди два часа са го измъкнали от единичната килия, където е прекарал четири седмици, напъхали са го в желязна кутия и са го докарали тук под дулата на автоматите. С две думи, от всички присъстващи тук тъкмо аз изглеждах като най-изпечения мръсник.

Върнете ми моите „Кензо“ и „Валентино“, и „Лойд“, и „Лонжин“, заведете ме на бръснар и на солариум — едва ли тогава пръстчетата им ще ме сочат с такава сигурност.

То когато всички те сочат с пръст и казват „той е, познах го“ — направо започваш да се чувстваш виновен за всички престъпления на света и убийството на президента Кенеди включително.

Не бях сторил нищо лошо на никого от тези хора, но сега изпитвах ужасно неудобство. Спомням си, че бях си приказвал с разпозналите ме дами по десетина минути за най-различни работи и те ме вземаха за почтен човек, а сега излизаше, че съм гадина и че общуването с мен може да ти сервира призовка от милицията за даване на показания.

2

Многобройните дами (всички, освен първата, данъчната инспекторка) бяха представителки на популярната сред столичната младеж професия „мравки“. Бизнесът им се състоеше в събирането на всевъзможни разрешителни, свидетелства, лицензи и прочее красиви документи с монограми, с водни знаци, със златни кантове от държавните инстанции.

Без пълния комплект подобни разрешения никой гражданин не може дори да мечтае да започне някаква дейност. Обиколки из препълнени с хора полутъмни държавни разрешителни учреждения, многочасови опашки, бъркотия очакват прохождащия предприемач, рискувал след мъчителни размисли да стартира бизнеса си.

Веднъж посетил някой филиал на Държавната регистрационна палата, изяснил си, че хората тук се редят на опашка от четири сутринта, а към обяд се струпват стотици и често се стига до бой, новоизлюпеният бизнесмен обикновено се вкисва. Обаче отваря вестника, намира съответната обява и си наема мравка за решаване на проблемите.

Взела възнаграждението си, мравката лично регистрира юридическото лице. Лично виси по опашки или по-често си плаща според тарифата за ускореното преминаване на книжата през поредицата от кабинети. За услугите си взима тлъстичка сума — три-четири лекарски или учителски заплати. Бизнесменът в това време се занимава с по-насъщни дела. Само веднъж трябва да се яви с паспорта си. Понякога и само паспортът върши работа. В някои случаи е достатъчно и ксерокопие на паспорта. През ръцете на горките държавни служители дневно минаваха стотици новородени фирми. Никой не обръщаше внимание на дреболии. Фамилно име? Рубанов. Наименование на фирмата? „Вася и сие“. Държавните такси платени ли са? Следващият!

След месец щастливият предприемач получава от мравката чисто новите си свидетелства, справки и кръгъл печат. И вече може да върти бизнеса на законни основания. Държавата официално е одобрила неговите намерения. Е, ако новакът възнамерява да не е обикновен търговец, а да купува и продава пари, нефт, газ, дървесина, тютюн, алкохол, диаманти, автомобили, недвижими имоти, лекарства, оръжие — иначе казано, ако претендира за що-годе значителна роля в този живот, — му се налага да се изкачи на следващото равнище на разрешителната пирамида. Да вземе специален лиценз. Това означава да се измине нов кръг: отново мравка, само че по-скъпоструваща, отново чакане; а пък стойността на документа и другите съпътстващи разходи за дълго време превръщаха всеки предприемач в необщителен и изнервен тип.

Както и да е, идваше момент, когато новороденият бизнес се завърташе. Хората богатееха, държавата получаваше своя дял във вид на данъци. И ето че нашият хитър бизнесмен (който не искаше да заделя за държавата) един ден измисли следния прост трик. Той заряза току-що създадената компания „Вася и сие“ и веднага регистрира чрез поредната мравка друга — „Ваня и сие“. После се появиха „Гриша“, „Саша“, „Наташа“ и тъй нататък. Като завъртеше няколко изгодни сделки, хитрецът торпилираше поредната „Саша“ и „Наташа“ и ги заместваше с отдавна подготвените „Маша“ и „Лена“.

За да избегне проблемите с властите, хитрецът предприемач криеше от данъчните инспектори своята адресна регистрация. Веднъж го потърсиха, но не го откриха и го забравиха.

Към средата на деветдесетте години на миналото столетие на всеки данъчен инспектор в столицата се падаха приблизително по осемстотин фирми. Бирниците физически не смогваха да търчат подир всеки недобросъвестен данъкоплатец.

Многобройните мравки развиваха своя сектор от пазара. Те започнаха да предлагат срещу заплащане готови комплекти документация и разрешения. Пълнеха си папките с регистрирани компании, дружества, корпорации. Продажбата на готови фирми носеше добри печалби. Сега хитрият търговец можеше да дойде в офиса на мравката, да остави на бюрото нечий паспорт и докато си пие кафето, за половин час да се превърне от обикновен бизнесмен в бизнесмен, за чийто бизнес отговарят съвсем други хора.

Хитроумният млад капиталист също не остана на едно място. Той се развиваше, започваше да върти големи сделки и съответно плащаше повече за своята финансова сигурност. Само след две години вече купуваше фиктивни корпорации на кило. Всички те се регистрираха по изгубени или откраднати паспорти. Не липсваха и доброволци, зиц5-председатели. Столицата на Империята в средата на деветдесетте години беше задръстена от напълно отчаяни, абсолютно безпарични тъпанари. Срещу петдесет долара те си слагаха подписа върху какъвто и да е документ.

Нашият предприемач изобщо не посещаваше данъчните служби. Никога. Той вече не съществуваше за техните компютри. Ако някой ревностен чиновник понякога, подтикван от служебна стръв, пожелаеше да открие собственика на една или друга съмнителна фирма, той обикновено стигаше до някой първокурсник-студент на всекидневна висока доза чист хероин — лице, добре известно на военното окръжие и на кварталния отговорник.

Всичко вървеше добре до момента, когато хитрият търгаш, задвижил бизнеса, се напъха в явно съмнително и смърдящо отдалеч начинание, свързано с превеждането на едри суми по сметки в европейски банки. Внезапно го споходи ужасно прозрение: новите му солидни делови партньори са крадци от държавната хазна. А пък „Маша и сие“ е регистрирана на фиктивен адрес и официалният й собственик и директор е подставено лице, хлапе, наркоман!

На предприемача му се стъжни. Ситуацията от ден на ден ставаше все по-застрашителна. Аферата се разкри, прокуратурата взе да търси изчезналите пари. Изплува и фирмата „Маша“ (или може би „Вова“, кой да каже, ловкият финансист имаше зад гърба си над сто фирми еднодневки). Откриха директора. Щом ченгетата съзряха надрусания осемнайсетгодишен лонгур, подозренията им прераснаха в сигурност: тъкмо тайнственият създател на кухата фирма е един от мозъчните центрове на бандата! И фиктивната корпорация е била предварително създадена тъкмо за да улесни кражбата на бюджетните милиарди!

Ето че сега този тайнствен създател седеше в прокуратурата на твърдия стол, облечен в изкуствена кожа, усещаше на врата си приятното течение от прозореца и пребиваваше в дълбок размисъл.

Беше платил много хиляди долари на подставените директори, глупаци и наркомани. Не се беше мяркал от години в данъчната инспекция. Само веднъж през тези дълги четири години се беше отбил там за половин час и бе допуснал да го запомнят. Та при първа възможност да го разпознаят.

Най-бездарните престъпници са интелигентите. Прав е най-марковият автор на руската романистика Ф. М. Достоевски.

3

Въпреки неугледната си рязанска външност Хватов проведе очната ставка бързо и качествено. Докато го гледах как снове до съседните кабинети, откъдето довеждаше и където отвеждаше дамите мравки, докато слушах как тихо дава указания на оператора, си помислих, че късогледият следовател сигурно е отметнал стотина такива мероприятия. Много пъти Степан Михайлович от Рязан е изправял очи в очи престъпника и свидетеля. Много пъти е откривал истината по ДЕЛОТО.

Късметлия — той знае как да стигне до своята истина. Де да можех и аз.

Разпитът на десетината свидетели отне малко повече от час. После ме изведоха в коридора. Седнах на стол до вратата. Леко въоръженият ми пазач седна до мен и моментално потъна в полудрямка.

Едва успях да се наместя по-удобно, и дочух тропот от крака зад ъгъла. След малко се появи и бързешком ме отмина процесия от двама автоматчици и арестант, набит възрастен мъж със закопчани китки. Спогледахме се. Злодеят (анцугът му струваше два пъти колкото моя) неочаквано ми намигна. Не успях да дам ответен знак. Докато обмислях какво би могло да означава дружелюбното намигане на непознатия, от дясно на ляво мина друг мини конвой, задържаният също беше едър побелял мъж с лампази на анцуга. Той също ме поздрави с приятелско кимване.

Когато след минута се зададе третият — небръснат, с уверен поглед, — аз пръв го погледнах и изпреварих с намигането: той ми отвърна с бърза горчива усмивка.

Така си седях в коридора на Генералната прокуратура — престъпник, който се поздравява със своите събратя, — когато мина генерал Зуев. Трепнах. Спешно трябва да кажа нещо, рекох си угрижен. Нещо умно и интересно. Да подхвърля някакъв тънък намек, че в най-скоро време ще поискам среща с генерала на четири очи.

Вдругиден изтичат трийсетте ми дни. Спасеният от мен бос Михаил ще излезе. Това е ясно като бял ден. Не той, а аз купувах от момичетата мравки тяхната стока: напълно готовите за използване официално регистрирани, снабдени с комплектувани документи и син печат нови-новенички фирми: корпорации и всевъзможни дружества с отговорност. Днес разпознаха мен, а него, боса, няма да разпознаят никога.

След като загърби желязната врата, босът ще завърти някой и друг телефон и ще нареди спешно да се осигурят парите в брой — като за начало двеста хиляди. Още същата нощ се събере консилиум от юристи. Там ще се вземат всички решения: на кого да се кихне, колко и кой ще води преговорите. Босът не може да влиза в диалози, той официално няма нищо общо. Обикновен домакин и точка! Оставаме аз и рижият адвокат. И Максим Штейн ще дотърчи на следващата сутрин на свиждане в затвора с разпорежданията от боса: какво и как да правя.

В отговор ще предложа своя план: с генерал Зуев ще преговарям аз.

— Добър ден, другарю генерал! — казах, вложил в гласа си максимум солидна бодрост и увереност в собствените сили.

Понечих и да се надигна от стола за лек поклон. Но конвойният се сепна, стресна се и ме тласна с ръка в гърдите, така че надигането стана бавно и благородно, а обратното движение — позорно, паднах и плешките ми изплющяха в облегалката на стола.

Големият милиционерски тежкар ме изгледа с недоумение и отмина, без дори да забави крачка. Стъпваше меко и твърдо, беше прегърбен като старец, но местеше крака с необичайна бодрост и дори леко подрипваше в движение, та кокалестият му задник подскачаше на всяка крачка.

Изпратих го с очи, докато не изчезна зад чупката на коридор, и си помислих, че май отдавна не бях се чувствал такъв глупак. Бях готов за всичко. Размишлявах напрегнато четири седмици. Всичко обмислих. Гениално предвидих най-дребните нюанси. Всяка вечер пред очите ми ясно се очертаваше една и съща картинка: генерал Зуев седнал в своя генералски кабинет, пуши, хитро примижал пие чай от стъклена чаша със сребърна поставка и чака следствения Рубанов да се примоли за разпит.

Но се оказа, че генералът беше забравил следствения. Напълно.

Безсилен да се овладея, забих лакти в коленете си, отпуснах лице в дланите и завих — незабележимо, без звук, само въздухът се изтръгна със скърцане от пресъхналото ми гърло. Зуев не ме позна! Аз трета седмица репетирам диалога си с побелелия милиционерски кръстник, а той, моля ви се, забравил за моето съществуване! Аз обмислях всяка дреболийка, подбирах нужните думи и интонации и ето че го виждам с очите си, моя обект за атака — а той дори не си спомня за мен!

Без да искам, се изсмях на глас.

— Какво ти става? — попита ме с подозрение леко въоръженият.

— Нищо — отговорих. — Пустите нерви…

Тъпако, самообвиних се. Наивен, самонадеян тъпако! Ти си отдавна забравен, не си интересен на генерала. Може би дори никога не си му бил интересен. За него ти си само един от стотиците! Четири седмици минаха, генералът отдавна се занимава с други ДЕЛА. Може междувременно да е заловил десетина едри престъпници, а може да са и няколко десетки! Той отдавна е забравил за теб! Изхвърлил те е от мислите си! Те тук работят на конвейер — търсят едни, хващат други, подготвят ДЕЛАТА на трети, — как да си спомняш всеки негодник? Даде ли показания? — хайде, изчезвай към килията, следващият! И всички негодници, не се съмнявай, всички до един! — копнеят да платят за свободата си според тарифата! Как и за какво ще си приказваш с милиционерския началник, при положение че пред очите му се извървява парад от нечистоплътни милионери?

Страна голяма, народ безчет. Едни искат да правят бизнес, други — да присвояват от хазната. Трябва да успяваш да следиш всички, да ги контролираш, при необходимост да ги стреснеш, а някои и да накажеш за назидание.

Така че тези хора със сиви сака, с червени папки и с демодирани вратовръзки просто нямат време за всеки банкер поотделно.

1

Вън, на свобода, беше прозрачен топъл септември.

Тук, вътре, той се долавяше само с крайчеца на съзнанието — като крехка еманация на неясна тъга. По този начин влиза в човешките души очакването на смъртта, а в природата — предчувствието за зима.

Днес ще ме пуснат, мислех си аз, вдишвайки през пролуката на прозореца фините аромати на отиващото си лято. Хванах се за горния край на стоманената каса, набрах се, забих крака в долните ъгли на перваза — и носът ми започна да долавя най-слабите и далечни миризми.

Това е влажно пране — на балкона в съседната кооперация са изнесли и закачили някакви чаршафи.

Това е сладък дим. Гори шума.

Това е машинно масло. Това е котешка урина. Алергичен съм към животинската козина. Усещам живите твари отдалеч. Присъствието на кучета и котки в заобикалящото ме пространство никога не остава скрито от мен.

Това е парфюм.

Боя за обувки.

А това несъмнено е водка, която някакви юнаци са си отворили на теферич, съвсем наблизо, на някоя пейка в Лефортовския парк…

Утре всичко това ще се завърне при мен. Остава да издържа съвсем мъничко.

Посрещнах утрото на последния ден в приповдигнато настроение, почти като празник. Нахлувайки с бяло-жълтата си светлина през прозореца, идваше един от най-важните дни в двайсет и седем годишния ми живот. Залогът беше огромни пари и човешки съдби. Да, точно така! Залогът беше семейства — майки, жени и деца; както и бизнесът, погълнал три години изпепеляващ труд. Залогът беше всичко, заради което си струваше да се живее.

Пуснах чешмата докрай и дълго се мих, плисках с вода гърдите и раменете си. Старателно се избърсах с два пешкира: тялото подсуших със затворническата груба кърпа, а лицето — с меката хавлия, изпратена от жена ми. Пристъпих към бръсненето. Стоплих вода с бързовара, попарих с нея твърдата кожа на бузите, насапунисах ги и бавно, на три пъти, ги изчегъртах със самобръсначката. Пак измих физиономията си — дразнеше и щипеше на местата, където се бях порязал, на едно място на гърлото дори беше избила розова кръв, но това само придаваше допълнителен суров чар на положението ми. Скочих в новите боксерки и осъзнах, че съм готов.

Подът наоколо беше вир-вода. Струва ли си човек да почиства килията в деня, когато я напуска?

— Естествено — избърборих тихо.

В такъв важен момент нека всичко около мен е чисто и красиво. И самият аз, хладнокръвен, твърд и усмихнат, ще посрещна достойно всеки удар на съдбата…

На това място ми се наложи да се скарам на вътрешния си надут глупак Андрюха, безразсъдния инфантил, любителя на лозунги. Хванах парцала и усърдно възстанових реда.

Не дрънкай, Андрюха! Върши си работата!

Разкъсах на парцали една от старите си фланелки и измих със сапун и канчетата, и самата желязна плоскост на умивалника. Кипнах още вода и попарих всичко. Нещо като дезинфекция. Утре тук ще заселят нов човек и той ще се учуди. Ще си рече — в тази килия преди мен е живял добър човек — и ще се окуражи.

След това се захванах със стените. Пъшках от усърдие, енергично заменях замърсените парцали с чисти, тичах от чешмата до всяко кътче, лазех под стоманените плоскости на трите легла — и се успокоих. Процесът ме погълна. Откривах мръсотия на най-неочаквани места. Тя подлежеше на тотална ликвидация. Ще оставя след себе си на това място бляскава чистота, все едно че е операционна или кухня на милионер.

— Името?

— Рубанов — отвърнах, почиствайки от прах ъглите на перваза на прозореца.

— Повикване!

Странна работа, рекох си. Трябваше да е друго. „С багажа!“ — така е, ако се вярва на книгите на Солженицин. С багажа! Грабвай цялото си имущество и се приготви да напуснеш килията! Но не ми се каза нищо за багажа. Значи нещо не е както трябва. Може би няма да ме пуснат днес? Какво сега, следователят ще ми го съобщи и ще нареди да ме върнат обратно? Добре де, много скоро ще разбера.

На прага се обърнах. Бог знае кога друг път ще ми се отвори възможност да видя отвътре легендарния Лефортовски затвор! Но веднага си казах, след внимателен оглед на помещението, че килията е най-неромантичното място на целия свят. На вид, на цвят, на мирис — най-обикновен затвор. Място, попило смъртния страх на стотици хора. Смазващо с енергията на страданието. Усетих пристъп на отвращение първо към затвора, после към себе си, задето се накиснах в такива неприятности от младежка глупост — хванах си ръцете зад гърба и прекрачих навън.

2

Влязох в кабинета за разпити със силно сърцебиене. Присвих очи. Слънчевата светлина заливаше оскъдно обзаведеното помещение. Декорът на моята свобода беше ярко осветен.

Хватов седеше на обичайното си място зад бюрото. До него беше седнал с ръце в джобовете непознат мъж: късокрак, много набит, с износена кожена куртка в забавен портокалов цвят и черен, също кожен панталон. Кръглата му късо подстригана глава клюмаше напред сякаш от собствената си тежест.

Озърнах се, не открих моя адвокат и се стегнах.

— Здрасти, Андрей — меко изрече Хватов, очилата му блеснаха. — Заповядай. Сядай.

— Бе то аз вече лежа, та ще сядам — пошегувах се аз.

Коженият човек мълчаливо ме изгледа как правя няколко крачки напред и сядам на закрепения стол. След това извади ръце от джобовете. В дясната му ръка видях червено удостоверение. Той ме доближи отстрани и отвори документа пред очите ми, сякаш щеше да ме приспива с парцал, напоен с хлороформ. Дланта му впечатляваше — огромна, червена, със силни пръсти и жълти нокти на селянин. Стисната яко, тази исполинска длан вероятно се превръщаше в юмрук с внушителни размери и твърдост. Такъв чук като нищо ще проломи жалкия ми гръден кош, мина ми бързо през ума, докато очите ми прегледаха червената книжка — снимка, печат, фамилия, длъжност, наименование на организация от множество дълги думи, всичките изписани с главни букви. Интересно, дали някой обикновен гражданин е в състояние да схване и една дума от милиционерско удостоверение в момент, когато му го представят?

— Капитан Свинец — представи се масивният непознат с приятен, малко приглушен глас. — Криминална милиция…

— Как? — не зацепих от първия път.

— Свинец — повтори коженият чичо. — Има такъв метал6.

— Аз да изляза ли? — попита Хватов.

Капитанът от криминалната благородно махна с късото си дебело ръчище.

— Няма нужда. Първо, аз нямам тайни от никого, а второ, съвсем за кратко съм. Ще си побъбрим пет минутки и ще бягам. Нямам време. Жена ме чака, нали разбираш. Ще ви оставя да си търсите милиардите…

— Че къде ще ги намерим вече — оплака се Хватов. — Отидоха паричките…

Ставащото най-малко приличаше на процедура за освобождаване на задържан. В главата ми се сгъсти мрак. Значи оставам? Няма да ме пуснат? Или е рано още да се тръшкам? Календарният месец изтича в шест часа вечерта. Това ми каза вчера адвокатът (беше дошъл специално да ме подкрепи морално). А сега още е утро. Да, имат време да поработят с мен.

— Чувай, този… Андрей — рече капитанът с металната фамилия, който продължаваше да стърчи до рамото ми. — Кога вижда за последно Генка Фарафонов?

Напрегнах паметта си, но току-що прозвучалото име не ми говореше нищо.

— За първи път го чувам — отвърнах искрено.

Панталонът на Свинец изскърца, той се разходи до стената, обърна се и зачудено ме изгледа. После лицето му се вкамени и той уморено рече:

— Гледай сега какво става. Още не сме започнали да си приказваме като света и ти вече искаш да ме преметнеш…

— За какво ми е да ви премятам? — възразих доста нервно. — От къде на къде? Наистина не го знам тоя ваш Фафаронов…

— Фарафонов.

— Да, именно!

Коженото ченге скри колосалните си длани в джобовете и изтропа с крак по пода няколко бързи такта.

— Има си наслада в лъжата — заяви той изведнъж и ми смигна.

— Не съм се замислял по въпроса — излъгах.

— Има, има — Свинец се усмихна. — И то каква! Почти като в секса! А може и повече. И ти го знаеш прекрасно. Повтарям въпроса си: познат ли ви е гражданинът Фарафонов, Генадий Сергеевич?

— Не.

— Не?

— Не!

— Чудесно. А може ли да се напънеш и да си спомниш?

— Едва ли.

— Защо така? Не вярваш на собствената си памет?

— Не познавам никакъв Рафа…

— Фарафонов!

— Да!

— Не го познаваш?

— Да! Не! Не го познавам!

— Да или не? — гръмна капитанът. — Говори по-ясно!

— Не го познавам! — изпухтях аз.

Капитан Свинец стана морав и направи две резки крачки към мен. Разтреперих се.

— Паспортът на Фарафонов — ревна ченгето като йерихонска тръба — е открит в твоя офис! Заедно с документи на фирма, регистрирана преди петдесет дни! На негово име! А самият гражданин Фарафонов, трийсет и седем годишен, с висше инженерно образование, от половин година не е сред живите! Убит е! С удар на тъп предмет по главата! Говори, защо и как си регистрирал фиктивна корпорация с документите на убит човек?!

Усетих истинско облекчение.

— От това ли било! Да, не е изключено да е имало и такъв паспорт. Сред другите паспорти. В долното чекмедже на бюрото ми имаше трийсетина разни паспорти… Вече обяснявах тук за какво ми бяха. Без протокол. Да разкажа ли още веднъж?

Квадратният капитан шумно издиша. Не гледаше към мен.

— Давай — разреши той.

— Без протокол — уточних мрачно.

— Както кажеш.

— Всеки месец — започнах — се създаваха петнайсет или двайсет фирми. По каналния ред, официално. Винаги използвах чужди паспорти. След това отварях сметка на фирмата в банка. Всеки желаещ можеше да преведе пари по тези сметки, а после да получи насреща пари в брой. Кеш. Тоест винаги е ставало дума за превръщане на един вид пари в друг. Рублите — в акции. Акциите — в долари. Доларите — в полици. Полиците — в облигации. И така нататък.

Свинец, който ме слушаше много внимателно, присви малките си сиви очички и уточни:

— Значи си един вид сараф?

— Точно така.

— За какво са ти тогава подставените лица?

— За да си нямам работа с вашата система. С административния апарат.

— И какво толкова не ти харесва системата?

— Прекалено бавно работи — отвърнах веднага. — И ми прибира прекалено много. Принуждава ме да плащам огромни пари за всевъзможни лицензи и разрешителни. Да чакам с години. Не желая да издържам тази система. И няма да я издържам…

Свинец кимна.

— Ясно, ясно. Но нали би трябвало да са те проверявали, какво ще кажеш? Всичките му там данъчни инспекции и тем подобни… А?

— Проверявали са го — вметна Хватов, който до този момент мълчаливо галеше с пръсти клавиатурата на своя компютър. — В нашата страна всяка новородена фирма е задължена да се отчита пред държавата три месеца след регистрирането си.

— Три месеца? — недоверчиво попита капитанът и пак се заразхожда из стаята, огласявайки я с гръмкото скърцане на бруталните си твърди гащи.

— Да — отговорих аз. — Три месеца бачкай, а после бъди така добър да се отчетеш и да снесеш в хазната… Четири тримесечия. Четири пъти годишно плащай.

— Кофти закон — Свинец поклати глава, погледна към следователя и онзи кимна в знак на съгласие. — Че как можеш да задвижиш бизнес за три месеца? Аз познавам доста бизнесмени. Години им отне да потръгнат нещата и да заработят…

— Вие се чудите — рекох аз, — а на мен ми е мъка. Ето заради този закон и заради някои други, също толкова откъснати от реалността, стигнах дотук…

— Само че неговите фирми — продължи с разясненията Хватов, кимайки към мен — са съществували броени седмици. След това той ги зарязва, източва сметките до копейка и ги оставя на произвола на, такова, съдбата. Като дойдат на проверка, данъчните инспектори откриват руини. Фирмата е налице, но не работи, няма нито офис, нито телефон за връзка, директорът е в неизвестност, пощенският, такова, адрес е невалиден и такива ми ти работи…

— В неизвестност — проточи Свинец. — Ами тия твоите директори, подставените — как ги навиваше да се включват в толкова кофти истории, а?

Разперих ръце.

— Не съм ги навивал. Дори никого не познавам лично… Това беше работа на посредниците… Плащах добре за всеки документ…

— Колко?

— Според тарифата. Някои паспорти се купуваха, други се предоставяха за временно ползване. Винаги можеш да се снабдиш за стотина долара с чужд документ, който собственикът е изгубил или пропил.

— Къде?

— На черния пазар.

— Ах, този прословут черен пазар… — умислено рече човекът от криминалната. Внезапно се усмихна, оголил златен зъб, и моментално стана като класическо клише за криминален престъпник: същите присвити очи и потрепваща от крива усмивка буза. — Що не ми даде някой адреса на тоя прочут пазар! Кажи ми го, а?

— Знаете го и без мен.

Едрото ченге изведнъж отново се накърви.

— Слушай, мърльо! Не си прави шегички с мен! Аз не съм ти някой добър чичко от отдела за борба с икономическите престъпления! Аз гоня убийци, ясно ли ти е? От кого взе паспорта? Име! Адрес!

Добър въпрос, мина през ума ми. Пряк. Явно се предполага и отговорът да бъде същият.

— Трябва да си спомня.

— Спомни си!

— Може ли да запаля?

— Запали!

— Покажете ми паспорта.

Свинец бръкна в дълбините на кожените си доспехи и измъкна силно измачкан съветски документ със златните щипалки върху корицата в тъмно бордо. Щипалките бяха приклещили здраво, макар и внимателно, в прегръдките си цялото земно кълбо. Прелистих го набързо, върнах го и казах полугласно:

— Нямам никакъв спомен.

Ченгето шумно издиша, което май трябваше да е прелюдия към истинското вбесяване, затова побързах да добавя:

— Но в личния ми компютър се пазят всички данни за паспортите! Той със сигурност е при вас! Иззет е при обиска! Ще ви дам паролата и името на файла. Няма да разберете нищо там, понеже текстовете са шифровани. Ще трябва да разпечатате целия файл. Няма да са повече от пет странички. Донесете ми тези страници и аз пред вас ще намеря записаното за Ферапонтов.

— Фарафонов.

— Да де, за него.

Свинец направи пауза.

— Ако ме лъжеш, ще те попилея.

— Досещам се.

Капитанът направи още една пауза. Изгледа мен, после безмълвния Хватов, отново мен.

— Впрочем казаха ми, че днеска… един вид… може да… излезеш. Затова аз ще те потърся за следващата среща. И хич не прави опити да се криеш — моментално ще те обявя за издирване като заподозрян в убийство…

Душата ми в пристъп на възторг разкъса гърдите, направи салто във въздуха и отново се върна на мястото си.

Ще ме пуснат! Може да ме пуснат още днес! Един вид.

— Впрочем — продължи Свинец — ти, Андрей, нали си богат?

— Сравнително. Защо?

— Отбираш ли от дрехи, обувки, вратовръзки, одеколони?

— Средна работа.

Капитанът пак мушна ръце в джобовете:

— Я ми кажи как изглеждам? Става ли? Да не се изложа. Че имам среща след два часа. Време ми е да се женя! Намерих си приятно момиче, умно, хубаво… Бюст трети размер, между другото… Естествена блондинка…

— Честито.

— Та какво ще кажеш?

— В какъв смисъл?

— Как изглеждам, а?

— Прилично — излъгах с гигантско удоволствие. — Но с някои минуси. Прекалено много кожа. Въпрос на вкус, естествено… Освен това — чорапите.

Свинец подхвана с циклопските си пръсти скърцащата кожа на панталона и я изтегли нагоре.

— Така ли? — изумен погледна той към краката си. — Какво им е нередното?

— Бели са.

— И?

— Забравете белите чорапи завинаги. Изхвърлете ги и не обувайте бели чорапи никога повече. Белите чорапи са уместни на едно-единствено място — тенис корта. Да продължавам ли?

— Ъхъ.

— Следващото: не пъхайте пуловера в панталона.

— Ама ще стърчи изпод якето!

— Носете ризи, а не пуловери. Пуловерът е простотия.

— Ясно.

— Сменете одеколона, този не става. Хубав аромат струва най-малко петдесет долара. И часовника сменете. И още нещо — прекалено ви е къса прическата. Според мен…

— Стига — изръмжа капитанът и погледна разкритикувания от мен часовник. — Разбрах всичко. Следващата седмица ще се видим и ще продължиш лекцията. Надявам се, не възнамеряваш да сменяш домашния си адрес?

— Нека първо се прибера у дома.

— Това няма да ти избяга — обнадежди ме желязното ченге, стисна ръка на Хватов и напусна кабинета.

— Какво става? — незабавно отправих въпрос към прицелените в мен рязански очила.

— Нищо особено — последва отговорът. — Следствено мероприятие.

— А какво става с прибирането ми у дома?

— Решението още не е взето — с виновен глас каза Хватов. — Началството, такова, ще реши привечер. Така че засега се прибирай. В килията. И недей да се нервиш. Вече повикахме адвоката ти. Лично аз съм на твоя страна. Всичко ще е наред…

— Благодаря — рекох съвсем искрено.

Следователят кимна и бръкна в чантата си. Измъкна блистер с някакви таблетки, извади една, пречупи я, мушна я в устата си, отпи от малка пластмасова бутилка.

— Обезболяващо? — попитах.

Хватов кимна и преглътна.

— Много е шумно тук — оплака се той съвсем приятелски. — Как живеете тук, в столицата на нашата родина? В тази шумотевица?

— Свиква се.

Следователят свали очилата си, измъкна от задния джоб на панталона чиста носна кърпа, захвана да бърше стъклата и изведнъж остави всичко на бюрото.

— Абе какъв е този вашия живот тук? Всеки втори няма нито документи, нито регистрация, престъпен начин на живот, съмнителни муцуни, аварии на всяко кръстовище, всички крещят, всички търчат…

— Голям град — бях лаконичен.

Хватов се усмихна тъжно.

— Градът голям, но хората — не. Върви си в килията, Андрей. И чакай. Аз, естествено, не съм, такова, сигурен, че си чист… Не е изключено нещата да си останат така. Няма как да те превърнем от обвиняем в свидетел. Но поне ще се явяваш пред следователи и съдии от къщи.

По обратния път наблюдавах действителността леко изопачена. Нещо неприятно и горещо ми трептеше отвътре в гърдите. Вместо да си ходя у дома, се озовах на някакъв безобразен разпит с крясъци и навиквания, а сега ме прибират обратно в зандана! Където съм принуден да чакам, докато генерал Зуев вземе решение! Защо съдбата ме измъчва така?

Докато крачех по металната рампа покрай поредицата еднакви врати, малко се поуспокоих, бързо си припомних най-хубавите, най-многообещаващите фрази „днес ще те пуснат“, „всичко ще е наред“, „ще се явяваш пред съда от къщи“. Докато вляза в лъсналата от чистота килия, вече се бях усмихнал.

3

Само няколко часа ме делят от свободата! — уверено заявих пред себе си, решително си приготвих голяма чаша кафе, изпих я, разходих се насам–натам, включих радиото. Наситено дамско сопрано изпълняваше някаква класическа канцона или оперна ария. Звучеше много чувствено. Записът беше концертен — чуваше се шумоленето на прелистваните от певицата ноти и мощните й вдишвания.

Неочаквано в главата ми отекна малка приятна експлозия, последвана от още няколко. Сведох очи и видях, че желая свободата физически. Като жива жена.

Веднага се подхванах с лявата ръка и започнах да действам. Възбудата ми беше толкова по-силна, понеже се случи за два кратки мига, сякаш всичката кръв едновременно се устреми от мозъка към слабините. Като се видях посред килията с отворена уста и смъкнати гащи, се разкисках беззвучно, застанах с гръб към вратата и продължих. За по-удобно с палеца на дясната ръка издърпах по-надолу ластика на анцуга; подложих лицето си под слънчевата светлина и затворих очи — слънцето направи клепачите ми полупрозрачни, затова виждах не тъмнина, а алено, обагряно от бавни пламъци пространство, населявано от появяващи се и изчезващи стотици големи и малки черни точки.

Покорен на моите желания, от алената дълбина изплува и се разгърна екран, върху него се появи картинка, после още и още. Хитрият мозък ми пробутваше най-яки сцени — цветни, подвижни. Виждах похотливи голи тела, лица със залепнали на челата изрусени коси, полуотворени влажни устни, лакирани нокти, прохладни плъзгащи се верижки. Запрепускаха розови извивки, разширени помътнели зеници и матови нозе, и устни, и чаршафи, всичко горещо, влажно и лепкаво. Разумът извая и звуците — стонове, викове, пъшкане, и особено възбуждащи подробности като стъклено проблясваща струйка пот между гърдите. Включи се и подходящата музика — Стинг, после Шаде. Мек буржоазен саунд, който те предразполага да обладаеш жената с премерена грубост, умело, но без акробатики, и после да гледаш как в пристъп на последната дива наслада тръпнат вътрешните страни на разтворените бедра.

На това място стиснах шепа малко по-силно и увеличих линейната скорост. По принцип може да се действа и с два пръста — палеца и показалеца. Дори само с възглавничките на пръстите. Всичко зависи само от напрежението в мрежата. В моя случай беше много голямо, джентълмени.

Не бях се самозадоволявал от много години. Последният случай датираше от осемдесет и девета година: служба не оставаше, хормонът бушуваше в двайсетгодишното тяло — това бяха мощни, експлозивни мастурбации, истинска уво-чекия. Не трогателното момчешко дърпане на питката, а яростно съвкупление с придобиващата реални очертания мечта за самостоятелен зрял живот.

Естествено, подобни акции не може изобщо да се сравняват със същинския секс и когато се добрах до истинско топло тяло, аз за дълго време забравих, че ръката може да послужи като заместител на жената. Но мастурбацията е нещо като карането на колело — научиш ли го веднъж, оставаш майстор за цял живот. Възстанових си навиците за две секунди — галех, стисках, дърпах и търках, докато не постигнах затопляне в необходимия участък от тялото.

Възвратно-постъпателните движения на шепата ми подадоха на оголените ми топки колебателен импулс и те се заклатиха равномерно, закачайки прохладната синтетика в горната част на анцуга. Това допълнително изостри усещанията. И ето че през цялото ми тяло премина поредица от изумителни трепети.

Чуках целия свят. Днес ще ме пуснат. Днес, сега. Ей сегичка. Ето я моята свобода. Вече е съвсем близо.

Някога в отминалия живот, седем години преди да ме арестуват, седнал на табуретка в служебното мазе на военното летище, вдигнах слушалката на телефона и чух, че утре сутринта си заминавам вкъщи. Изревах от възторг като Тарзан. И още същата вечер, току преди отбоя, се уединих в отдалечените храсти, прибързано разкопчах сложния дюкян на военния панталон с безброй копчета и извърших див любовен акт с цялата вселена. Изчуках самия живот: не от агресия, не за да го подчиня — от любов.

Бяха изминали седем години. Вероятно бях изминал пълен кръг. Бях се върнал в същата точка. Отново съм зад високи стени и отново си играя с онази си работа, представяйки си как ще се махна от това място.

Срамното действие излезе кратко, двайсетина вдишвания и издишвания. Всичко изведнъж се разду, засвятка, заблестя с ярки краски, след което се устреми към една точка и първият спазъм премина през тялото ми от долу на горе.

Но не било писано! Отзад издрънча метал, изскърцаха пантите и в ушите ми се заби гласът на надзирателя:

— Какво правите?

— Бия чекии! — отговорих натъртено, с омраза.

Спермата изхвърча директно в предвидливо подложения затворнически пешкир.

— Обърнете се с лице към мен!

Обзет от ярост, изместих крак назад и се завъртях, прикрил слабините с пешкира. Надзирателят ми хвърли презрителен поглед, позабави се малко, но накрая люкът хлопна.

Така излезе, господа, че все пак изневерих на жена си — но не с друга жена на мека постеля, а с призрака на голата свобода в единичната килия на затвора.

Отказах обяда. Защо да обядвам в затвора, при положение че ще вечерям в ресторант? Скоро точният „Маниак“ издудна прочутия си скеч за положението, когато в Москва е три часа, а в Петропавловск-Камчатски — полунощ. След още час усетих, че изнемогвам. Вече не оставаше време. Едва ли генералът ще мисли за моята скромна персона чак до късна вечер. Със сигурност всичко ще бъде решено, преди да стане шест, официалният край на работния ден.

В седемнайсет и трийсет бях на ръба на вменяемостта.

В седемнайсет и четирийсет пак прозвуча „повикване“. Извиках, че съм готов отдавна. Конвойният отключи вратата и ние почти бегом препуснахме към следствените помещения.

4

Този път видях своя адвокат — обаче сам. Лицето на Максим Штейн наподобяваше древногръцките маски на оплаквачките.

— Оставаш тук — каза юристът. — Не щат да те пускат…

Рухнах унило на стола.

— Ще ти донесат постановлението за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в килията. Това ще стане някъде към осем часа. Аз дойдох специално по-рано, за да ти кажа всичко… — зашепна юристът. — А сега добрата новина…

Стегнах се. Адвокатът посочи с палеца зад гърба си, след което показа с показалеца и средния пръст крачещо по масата човече. Това означаваше, че моят бос Михаил е пуснат от затвора и вече е на свобода. Следователно след няколко дни и аз излизам.

Пред силата на нашите пари няма да устои никой и нищо.

Ще бъде купено всичко. И всички.

На едро и на дребно, на големи и на малки пакети, на борсата и на вторичния пазар нашите дилъри и брокери ще изкупят всичката свобода.

За мен.

1

— И какво стана после? — попита човекът с Белия пуловер.

— После всичко свърши. Край — отговорих аз. — Михаил (посочих с пръст неподвижния, пребледнял Михаил, бившия си бос) го освободиха от изолатора и той моментално избяга. На първо време предполагам, че се е криел из наети квартири… После се е окопитил, минал е през развалините на нашата банка, успял е да позакърпи положението, събрал е всичките пари, които е успял да докопа, и забягнал. Напуснал Москва. И Русия напуснал. Закотвил се в родната си Белорусия. Тя вече е отделна страна, там си имат свои закони…

— Остави законите — намръщи се моят събеседник. Намръщи се така, че веднага пролича какво дълбоко пренебрежение изпитва към законите. — Значи какво, не ти е помогнал с пари? Не само не ти е услужил с неговите, ами е забърсал и твоите? Тоест ти си търкал наровете, поемайки цялата вина за престъплението, а той през това време е прибрал общите мангизи и е изчезнал? И оттогава не се е обаждал? Толкова години?

Разперих ръце.

— Ами да.

— Мен пак не ми е ясно — рече третият участник в разговора, чийто вид подсказваше, че отдавна всичко му е ясно. — Значи вие двамата — ти и той — заедно сте направили нелегална банка, така ли?

— Така.

— Без лиценз, без обявяване, така ли?

— Точно така.

— Ами това е афера!

Присъстващите потвърдиха с тихи възгласи.

— След това ви хващат и ти решаваш да поемеш цялата вина…

— Не — отвърнах търпеливо и любезно. — Това, че именно аз влизам в затвора, се бяхме разбрали още от самото начало. Още през деветдесет и четвърта. Когато нещата ни потръгнаха. След близо година бачкане разбрахме, че можем да изкараме бизнеса на невероятни висини. До милиони. Имаше за какво да се борим, нали разбирате?

— Да, да — отново кимнаха всички.

Всички, освен Михаил.

Облизах пресъхналите си устни.

— Обаче в такъв бизнес нямаше как да не нарушим законите: криминалните, административните, валутните, данъчните и всичките останали. „Пари в плик“, „пране на пари“ и тем подобни приказки се отнасят именно за нас. Михаил като собственик, като старши, като главен, като първоосновател не искаше да върши „мръсната“ работа: да търси чужди паспорти, да създава фирми еднодневки, да изготвя фалшиви книжа — всичко това беше мое задължение…

Фразата прозвуча доста канцеларски. Вторият участник в разговора леко се намръщи и сбърчи сухия си малък остър нос, хвърли ми бърз пренебрежителен поглед — беше разпознал интелигента.

— Продължавай — позволи Третия с вид на човек, който би могъл и той да продължи вместо мен.

Наместих се по-удобно и се прокашлях.

— В случай че правоохранителните органи ни нагазеха, аз трябваше да се провъзглася за началник. Всички нишки водеха към мен. Посредниците и клиентите получаваха парите от мен. На всяка очна ставка свидетелите биха разпознали само мен и когато се стигна до очни ставки, се случи точно това. Според нашия план аз трябваше спокойно да вляза в панделата, а той трябваше да опази парите и бизнеса. Парите бяха много. Дори шофьор или лекар не биха ги заработили за десет живота…

Като цяло беседата протичаше съвсем прилично. Никой не крещеше, не тропаше с крака. Събеседниците произнасяха кротки лаконични тиради, търпеливо изчакали предходният оратор да свърши.

Участниците бяха петима.

Този, който веднага бе разбрал всичко — именно той водеше разговора, — беше дребен, тялото му беше изцяло разрушено от годините, прекарани по затвори. Костите опъваха кожата на лицето му под тъпи ъгли. Седналият до него втори участник изглеждаше като прегърбена и обезводнена версия на Третия. Техните изподрани от тютюневия дим и чифира7 гърла издаваха скърцащи, грачещи звуци. Тъмните болнави лица току се сгърчваха в мъченически гримаси.

Присъстващите изглеждаха нелепо облечени. Дълго се вглеждах, преди да разбера. В тоалетите на моите приятели странно се съчетаваха съвременни дрехи с отдавна демодирани неща. Основният оратор например беше се докарал с модерен панталон образец две хиляди и втора и риза, остаряла още преди пет години.

Тези хора явно си купуваха облеклата в паузите между излежаваните присъди приблизително по четири-пет години. После от отделните подробности на гардероба се скалъпваше нещо като за пред хората.

Впрочем собствените ми дрехи не изглеждаха много по-добре. Костюмът ми беше износен. Краищата на ръкавите мазни. И сакото, и панталонът висяха върху ми като на закачалка; престоят зад решетките ми беше коствал дванайсет килограма живо тегло и през следващите три години свободен живот по кокалите ми не се закачи нито грам месо.

Белия пуловер изглеждаше различно от двамата си приятели — той олицетворяваше по-съвременния тип отракан бандит: отвсякъде напъваха мускули, красноречиво се открояваха кафявите, напукани, загрубели кокалчета на юмруците, които говореха за близко познанство с боксовата круша. В ръцете си държеше не цигара, а кутийка с енергийна напитка.

При запознаването ни преди около два часа те всички си казаха имената, но аз моментално ги забравих. Не запомням имена и цифри. Професионален репортерски недостатък — веселият рицар на мастилницата записва всички факти в бележника си, изобщо не си задръства главата с тях, те са му абсолютно непотребни. Освен това целият този тежък, нервен и дълъг разговор беше толкова важен за мен, че аз още от вчерашния ден, докато се подготвях за него морално и физически, се потопих в нещо като нирвана. Напълно се изолирах от всякакви подробности. Забравих и да вечерям, и да закуся. Бях развълнуван.

Срещата с Михаил трябваше да насочи съдбата ми в по-добро русло. Чаках я три години. Исках напълно и всецяло да се концентрирам върху диалога. Да мобилизирам стопроцентово интелекта си за доказване на моята правота.

Бях посветил трите години да издиря бившия си бос, избягал с моите (нашите) пари.

Босът се беше укрил мъдро, но в крайна сметка го открих в столицата на Белорусия — Минск. По това време той беше станал съвсем почтен гражданин, собственик на фризьорски салон. Московският банкер милионер се бе превърнал в мински коафьор.

— … и през цялото това време той ме крадеше — обади се Михаил, който досега седеше безмълвен и унил в края на големия диван.

Изведнъж човекът в бяло с две леки крачки се озова до него, замахна леко и строши мобилния си телефон в главата на бившия ми бос.

Ударът бе по-скоро символичен. Обаче апаратът не го издържа. Разхвърчаха се части и микросхеми.

Михаил търпеливо понесе насилието.

— Ти изобщо схващаш ли какво си направил? — натърти Белия пуловер, игнорирайки изказването на Михаил за моите кражби. — Ти наясно ли си как се нарича това, което си направил? А? Или не си наясно? Какво? Нямаш какво да кажеш, а?

Михаил не обели и дума.

— Почакайте — каза тихо вторият човек с леко отегчена гримаса на кокалестото лице. — Не бива така. По-полека…

— Точно така бива! — възрази човекът с пуловера.

— Точно така, за подобни работи се реже живо месо! — емоционално се изказа Третия. — Човекът е бачкал за него! Влязъл е в кауша заради него! Здравето си е оставил там! Всичко е свършил! И какво е получил? Един по-дебел?

— Какво ти е на здравето? — поинтересува се Белия пуловер, който се обърна към мен и ме огледа от главата до петите.

— Не се оплаквам — казах навъсен.

— Казвай какво е положението.

— Ами три зъба оставих там, а си докарах сколиоза. Менингит изкарах. И охтика, естествено.

— Естествено — потвърди кокалестото лице.

Третия също кимна, беше наясно с нещата.

— И аз лежах в затвора — вметна изведнъж тихо Михаил.

Четиримата останали се засмяхме. Кокалестия се обърна към Михаил:

— Къде? В кой? Един месец в „Лефортово“ — на това ли му викаш „лежах“? Какви ги разправяш, приятел? Никога повече на никого недей да разправяш такива работи. „Лефортово“, моля ти се! Ама че затвор!

— Между другото — попита Третия, — какво викаш там, че бил „крал“?

— Имам документи — изговори на пресекулки Михаил. — От тях, дето се вика, си личи, че Андрей… е попипвал. От общия ни, дето се вика, бизнес… Лично за себе си… Точно затова не му дадох нищо.

Бившият ми приятел вече се бе опитал да разкаже тук тази история. Бъркаше и се поправяше, пелтечеше и се потеше. Не знам кога я беше измислил. Може би още преди три години. Или напротив, вчера, в нощта преди разговора.

— Да ти кажа ли къде да натикаш тия документи? — попита човекът с Белия пуловер.

— Дай да не се нагрубяваме — дружелюбно провъзгласи Кокалестия. — Няма нужда. Не сме дошли да си оправяме сметките в края на краищата. Дошли сме на приятелски разговор.

Миша отърси парчетата пластмаса от ушите и врата си.

— Андрей крадеше от парите ми — упорито повтори той.

— Добре де, нека да е така — рече Кокалестия и по тона и тембъра на гласа му веднага си пролича, че има почти безгранично търпение. — Нека си прав. Нека смятаме, че Андрей те е крал. Много ли открадна?

— Според моите сметки излиза тъкмо тази сума, която му дължах. Тоест — Михаил преглътна — аз отначало честно смятах да му изплатя неговия дял, но после случайно изясних, че моят човек полека-лека е покрадвал… през всичките тези три години…

— Тоест сметките ти не излизат — резюмира с разбиране Третия.

Михаил обнадежден закима с глава.

— Дааа… — проточи Втория. — Добре де. Покрадвал. Така да е. Хайде сега ни разкажи… — във въздуха увисна и звънна кратка пауза — ако обичаш… — втората пауза беше почти непоносима — следното: къде дяна оцелелия милион? Нали сте имали двамата цял милион?

— И половина! — отвърнахме едновременно с Михаил, с еднакви горделиво-ревностни интонации.

Криминалните типове се усмихнаха.

— И къде е сега този милион и половина? Къде го дяна?

— Изгубих го — промърмори Михаил след кратка пауза.

— Изгуби го? — повтори с учудване Белия пуловер. — Как така? Изтървал си го някъде по улиците, така ли?

— Вложих парите в няколко сделки и навсякъде… дето се вика… с една дума, милионът замина.

— Разкажи — предложи Кокалестия. — И недей да спестяваш подробности, не се страхувай, тук всички сме свои. Само недей да ни лъжеш. Нас не можеш ни излъга лесно. Ние самите сме такива. Измамници, престъпници. Аз въртя афери. Той — изкривен пръст с тъмен нокът посочи Белия пуловер — с насилие отнема имоти и пари от хората. Бандит. А пък той — пръстът се премести върху Третия — краде. Цял живот. Нищо друго не прави. Краде и лежи. Щом излежи, излиза и пак краде… Така че недей да ни лъжеш, друже, става ли?

Михаил въздъхна — тихо и ужасно позьорски.

Веднага ми стана ясно, че играе. Протака. Изпаднал в ступор от страх, той бе решил, че ще изтърпи неприятния разговор до края. И щом завърши — ще драсне.

— Шестстотин хиляди — подхвана бившият ми приятел — инвестирах… в имоти… нежилищни помещения в Москва. Тези, които въртяха нещата, обещаваха бърза печалба… Но после стана ясно, че цялата операция е блъф. Парите изчезнаха.

— Всичките шестстотин хиляди? — уточни Третия.

— Да.

— Добре — кимна Втория. — И какво направи с тях?

— С помещенията ли?

Белия пуловер нададе тежък стон, изправи се и закрачи из стаята.

— С хората! — поясни леко ядосан Кокалестия. — С тия, които са те изпържили! С тия аферюги, с тия лоши хора, дето са те оставили без къшей хлебец — какво направи с тях? Уби ги? Наряза ги на парчета? Зарови ги? Закопча ги с вериги в мазето?

Михаил сведе поглед.

— Не направих нищо.

Мълчаливият Трети мрачно всмукна през зъби.

— Ясно — кимна Кокалестия. — Ами останалото? От един милион като извадим шестстотин, остават четиристотин. Тия четиристотин къде са?

— Ами и те — измънка бившият бос — изчезнаха.

— И как точно?

Михаил смени позата и подсмръкна.

— В Белорусия — каза той почти шепнешком. — При мен дойдоха едни хора — познавах ги от много години — и ми предложиха да купя, дето се вика, голяма партида текстил. Платове. Обещаха помощ за бързата им продажба на сметка. Смятах, дето се вика, за месец или два да удвоя сумата.

— И после?

— Оказа се, че стоката била, дето се вика… неликвидна.

— Пробутали са ти залежали парцали за четиристотин хиляди долара, така ли?

— Нещо такова.

Белия пуловер престана да ходи от стена до стена. Той рязко се приближи и попита:

— А ти, прощавай, разбираш ли нещо от платове?

Моят бивш шеф обори глава.

— Сега вече разбирам.

— А тогава?

— Тогава почти нищо не разбирах.

— Може би си продавал, а? Платове, викам. А? Произвеждал си? Шил си блузи и сутиени?

— Не.

— Тогава защо си се напъхал?

— Исках, дето се вика, да спечеля.

— И спечели ли? — ухили се Кокалестия.

Бившият ми съдружник поклати глава. Абсолютно очевидно е, че никога не е изпитвал такова невероятно публично унижение, помислих си аз и с усилие на волята отпъдих жалостта.

Пуловера пак въздъхна и изпсува шепнешком. Кокалестия му се закани с пръст и погледна Михаил в лицето.

— И какво направи ти, приятелю, с тези, които така жестоко те преметнаха? С цели четиристотин хиляди?! Четиристотин, ей! Това е гигантска сума, цяло състояние! Четиристотин хиляди долара! След несполуката с московските имоти сигурно си бил страшно ядосан, нали? И си си рекъл: край, стига толкова, вече нито една гад няма да си прави бъзик с мене! — Кокалестия звънливо плесна длани и енергично ги разтри. — Хайде, разкажи ни сега, да чуем колко жестоко си наказал аферистите. Разправяй как си ги драл живи тия мръсници. Представям си какво си им сторил! Представям си как ти е притъмняло пред очите от ярост! Какво им направи? Какво?

— Нищо — прошепна Михаил.

— Че защо така?

— Тия хора… дето се вика… се укриха.

— Потърси ли милицията?

— Да. Неофициално, естествено… направих справка… Там ми казаха, че съм се забъркал с професионални мошеници. Че те имали фалшиви паспорти, Интерпол ги издирвал и тъй нататък…

— А платове?

— Платовете си останаха у мен. Но те… Не вървят. Дори преоценени. Дето се вика… отдавна били демоде. Никой не ги иска.

— Заложи ги в банката — обади се мълчаливият до този момент Трети.

Михаил простена слабо.

— Пробвах. Не става. Банката вика експерт, за да оцени, дето се вика, залога, и експертът…

— … казва, че стоката е боклук! — завърши Кокалестия. — Прав ли съм?

— Да.

— Хайде сега да видим какво излиза! — изведнъж надигна глас Третия. — На тоя, дето ти е откраднал шестстотин хилядарки, не си му направил нищо.

— Простил си! — басово отрони Белия пуловер.

— Да, простил си — продължи Третия. — Махнал си с ръка! Или те е било шубе да повдигаш въпроса! Минава време и отново те премятат. С четиристотин хиляди. И ти пак нищо не им правиш. Пак им прощаваш! Майната му, викаш, момчета, гледайте си кефа! И на тия си простил, и на ония! Само на него, на Андрей, не си простил нищо! Той е работил за тебе. Лежал е вместо тебе. И ти решаваш, че те е лъгал и го изхвърляш на улицата, обираш го, правиш го просяк! И какво си тогава, а?

2

Неочаквано проумях, че и бледата физиономия на бившия ми приятел, и самият разговор не ми носят никакво задоволство.

Само преди пет минути се хващах, че злорадо се подсмивам, а сега гледката на жестоко страдащия човек ми се стори крайно отблъскваща. Бившият бос седеше, притиснал гръб в ъгъла на дивана, и криеше китки между прилепените си колена. Измъкваше разтрепераните си ръце само за да изпуши поредната цигара. Палеше ги през минута (аз също ликвидирах за два часа цял пакет; останалите дискутиращи, включително стопанинът на къщата, се вълнуваха много по-малко и не димяха толкова активно, Белия пуловер пък изобщо не пушеше).

Лицето на Михаил, едно време бледорозово, с изобилни плътни бузи, с ярки устни, сега можеше да представлява посмъртната му маска, дори и цветът съвпадаше — гъсто сив с жълти оттенъци. Криеше очите си от всички. И изобщо се стараеше да запази самообладание.

Намираше се сред хората, които цял живот беше ненавиждал.

Болно ми беше да го гледам, станах и излязох от стаята. Отидох в кухнята.

Престъпният свят на нашата страна никак не е богат.

След излизането от затвора ми останаха някои познанства сред криминалните среди. Не че ми бяха толкова необходими, по-скоро от любопитство. След като изкарах няколко вечери в компанията на крадци и бандити, открих с известна изненада, че парите не са никак чести гости в джобовете им.

Браточките де факто мизерстваха, господа.

Мнозина не разполагаха с пукната копейка. Едно по-възрастно и по-късметлийско малцинство балансираше около прага на низшата средна класа: градски апартамент, кола, понякога и гараж. Наистина, автомобилите впечатляваха с комфорт и разкош, но произходът на огромните лъскави „мерчовци“ и „баварци“ не беше тайна за никого. Крадени, пребоядисани, с пренабити номера, тези лъскави брички създаваха на собствениците си повече главоболия, отколкото удоволствие от експлоатацията им.

Някои по-млади групировки изобщо не разполагаха с друга собственост, освен колективно придобитата кола, живееха по няколко души в квартира под наем, развличаха се с пиене и видео; не виждаха никаква реална перспектива.

Бяха настанали тъжни времена. За въоръжени грабежи друсваха по двайсет години. Обирите по домовете се усложниха: богатите къщи, оборудвани със сигнализация, стоманени врати, портиери, вече не бяха лесна плячка. А най-важното — предприемачите, проклетите паралии, престанаха да търсят покровителството на браточките. Бизнесът не желаеше повече да си плаща рекета. Гражданите станаха по-умни, по-предпазливи, по-опитни и по-добре защитени.

Домът, в който гостувах и в който се опитваха да убедят моя бивш приятел, че е абсолютно неправ, не представляваше, разбира се, някакво бандитско свърталище. И все пак в малкото жилище (в периферията, до метростанция „Тьоплий стан“) не личеше благосъстояние. В много скромното антре много скромно висеше самотно съвсем скромното палто на домакина. Стаята, където се провеждаше разговорът, беше обзаведена доста бедно. Кожените фотьойли, изкърпени на няколко места, изглеждаха почти жалки. Куп полупразни винени шишета бяха наредени на перваза на прозореца.

— За какво си се размечтал? — Белия пуловер, който нечуто изникна зад гърба ми, не се усмихваше. — Поне тук да не беше пушил — рече ми той с укор. Изхвърлих току–що запалената цигара през прозореца. — Недей да хвърляш през прозореца — помоли моят събеседник още по-укорително. — За какво си се размечтал?

— Мисля си.

— Какво има да му мислиш? Всичко е ясно. Всеки момент ще приключваме.

— Смяташ ли — попитах тихо, — че ще върне всичко?

Мускулестият бял човек се протегна така, че ставите му изпукаха, широко разпери ръце, сякаш искаше да прегърне наведнъж цялата заобикаляща го сурова действителност, след което се потупа по широките гърди.

— Че къде ще ходи?

Пекторалните му мускули бяха като багерни кошове. Пръстите му излъчваха забравен мирис на оръжейна смазка.

— Ще ви излъже — казах. — Излъга мен и вас ще излъже, всичките. Ще се измъкне. Той е абсолютен мошеник, повярвай ми, Игор.

— Казвам се Егор.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Белият момък Егор отвори нова кутийка с нарисуван бик, отпи внимателно и ми я подаде, но аз отрицателно поклатих глава и той отпи още една глътка.

— С две думи, хич не се притеснявай — успокои ме той.

— Всичко ще направим. Той е наш, така че за нас, с две думи, е въпрос на чест да измъкнем от него твоите пари. Така че, с две думи, твоите действия са следните: седиш си кротко у дома и чакаш да ти се обадим.

— Той няма да върне нищо — повторих аз. — Или ще драсне, или ще иде в милицията.

— Какво? — Егор се разсмя безгрижно. — Каква милиция? — обърна се и тръгна обратно към стаята с вик: — Братоци! Чухте ли?

— Кво?

— Андрей вика, че нашият приятел Миша щял да иде в милицията.

Дочух всеобщ весел смях. Възползвайки се от самотата, моментално извадих нова цигара.

— Ти да не искаш да се оплачеш от нас на милицията? — долетя от стаята.

— Не — много тихо отвърна Михаил.

— Слава Богу! Че то ще е чиста комедия! — скърцащият глас весело трепна. — Първо въртиш всевъзможни афери. После караш момчето да се гърчи заради същия тия афери! После го завличаш с пари! И сега ще ходиш в милицията? Комедия, вярно ви казвам!

Думата „комедия“ се произнасяше с акцентирано „о“, което придаваше на казаното допълнителен хумор. Пак дочух силен кикот и пряко волята си също се усмихнах.

В този миг на касата на вратата пак се очерта мощната фигура. Наложи се спешно да смачкам цигарата в пепелника, а самия пепелник да изпразня в кофата за боклук.

В кофата, освен многобройните фасове имаше пресни обелки от картофи и целофан от кренвирши.

Хората тук живееха скромно. Ядосано си помислих, че опитният Михаил го разбира не по-зле от мен. Скромната квартира се населява от скромни обитатели, доходите им не са високи и следователно те не са постигнали реален успех в живота. Може би няма да успеят да се справят с него?

— Защо киснеш тук? — добродушно ме попита Пуловера.

— Мисля — рекох.

— И да мислиш, и да не мислиш, все там. С какво се занимаваш иначе?

— С нищо — признах си.

— А как живееш? От какво?

— Абе някак — отвърнах уклончиво. — Взех назаем от стар познайник. С тия пари храня семейството. Понякога някой приятел ми отпуска някой и друг стотак.

— Така ли? — Пуловера заинтересовано вирна вежди. — Някой от твоите приятели не може ли и на мен да ми отпусне стотина-двеста?

Схванах, че се шегува.

— Едва ли. Те всичките са ми длъжници.

— Значи имаш и други длъжници, освен Михаил?

— Половин Москва — честно си казах.

— Вярно?

— В деня, когато ме прибраха, от офиса в неразборията са изчезнали около двеста бона…

— Долари?

— Естествено. Парите са прибрани и скрити от случайни хора. Техническия персонал. Сътрудниците.

— Ти притисна ли ги?

— Разбира се.

— И те кво?

— Всичките си признаха, че парите отдавна ги няма. Изхарчени са. Изразходени. Завъртени в някакви търговски проекти, сделки, операции, бизнеси… И навсякъде са изгърмели…

— А ти?

— Казах им: „Вие изберете как ще ги връщате.“

— Връщат ли?

— На части.

Културистът се замисли.

— Така по̀ бива — отсъди той. — И все пак, с две думи, можеше да ги притиснеш. Едно на ръка. Задето са взели чуждо и са го ползвали, а накрая го омели до последната шушка. Нали така е станало? Докато ти си лежал, те са ги ползвали! И после са загубили всичко! Бе те са длъжни веднага да ти тропнат кинтите на масата. Цялата сума! В същата валута! Щом ти е попаднала случайно чужда ценност — ще я пазиш! И ще я върнеш веднага, при първа възможност! Още повече като са големи пари…

— Така е — кимнах. — Взели са чуждото и са го похарчили за себе си. Само един човек, един-единствен, направи точно както го казваш. Само един човек сложи на масата пред мен пачката и каза: „Това си е твое, непипнато, вземи го.“ Само един човек.

— Кой?

— Жена ми.

Огромният бандит помълча с уважение.

— Ще рече — каза той след паузата, — де факто ти е провървяло в живота, братле.

Той с голяма симпатия ме хвана за раменете, без усилие ме приповдигна (стъпалата ми се отделиха напълно от пода) и веднага внимателно и бързо ме пусна обратно.

— А парите ще ги имаш, аз отговарям! Хайде, ела да си кажем чао. Ако трябва някога да си прибираш нещо от някого, свиркай без проблеми. Окей?

— Окей — отвърнах тъжно.

Те пуснаха Михаил да си ходи. Дадоха му две седмици да събере парите.

Дочаках обаждането на десетия ден вечерта. Разказаха ми накратко, че като излязъл от страшното място, моят бивш приятел, бивш бос и съдружник Михаил веднага отишъл в милицията. Заявил, че бил отвлечен от изнудвачи. Само чудо му помогнало да се изтръгне от лапите на престъпниците.

Бандата била незабавно арестувана. Но тъй като не били намерени никакви улики, потвърждаващи изнудването (откъде да се вземат?), злодеите веднага били освободени.

Моят бивш приятел и бос изчезна без следа.

Това беше краят на тази азиатска история.

Ако някой някога ме попита в кой момент от живота съм изпитвал най-голямото възхищение, ще му разкажа, че един ден ми бе демонстрирана ослепителната прелест на човешката подлост. И видях, че няма на този свят нищо по-прекрасно от подлостта — откровена и химически чиста.