Да раснеш на топло

1

Точно в шест сутринта отворът над желязната врата изригна някаква помпозна музикална фраза. Радио „Маниак“ оповести цялата страна за началото на новия есенен ден.

Обитателите на килията в Лефортовския изолатор се размърдаха. Почти със затворени очи те вяло изпълзяха от леглата си, надве-натри втъкнаха тънките сини одеяла под степаните дюшеци, нахлузиха шаячните панталони и отново се излегнаха — сега върху одеялата. Увиха се с куртките си. Почесаха се, засумтяха и отново утихнаха.

„Правилата за поведение на задържаните под стража и осъдени лица“ позволяват на всеки арестант да спи, ако иска, по двайсет и четири часа в денонощието. От шест сутринта до десет вечерта обаче постелята трябва да има приличен вид. За неподчинение се полага карцер.

Единият от тримата жители на килията не заспа. Мрачен, той седна на леглото и се вторачи в една точка със спрял, почти обезумял поглед. Косата му стърчеше. Лявата буза с отпечатък от плоската и твърда затворническа възглавница, беше леко отекла. После няколко пъти тръсна глава, за да прогони остатъците от съня, и с боксьорско движение удари с длан главата си над слепоочието, предизвиквайки екот и болка в черепа. Така си стимулираше нервите.

Той мушна стъпалата си в замръзналите през нощта пластмасови чехли и се изправи. Наля ледена вода в емайлираната чаша и бързо я превърна в гореща с помощта на електрически бързовар; после старателно си изми с нея очите, обилно наплиска клепачите, а след това и цялото лице, като редуваше врялата вода от канчето с ледената от чешмата, и с рязко сменяне на топлината със студ докара мозъка си до звънлива яснота.

Този жилав, но с тънки кости и рамене двайсет и седем годишен субект, някой си Андрей Рубанов, съвсем доскоро, буквално допреди няколко дни, възнамеряваше да подкупи със замах целия правозащитен апарат на страната. А след това весело и делово да изскочи от следствения изолатор, както богатите юпита изскачат през разтворения люк на личния си аероджет, с едната ръка пъхат бакшиша в сутиена на стюардесата, а с другата потупват пилота по рамото.

Той високомерно се надяваше на парите си и на своя приятел — съдружник и бос Михаил. Босът излезе на свобода преди пет дни. Изглежда, наистина го бяха взели за домакин, а не за банкер. Не успяха да съберат сериозни улики срещу него. И го пуснаха да си ходи. Главата на нелегалната банка се размина с наказателното преследване и остави вместо себе си специално подготвен за целта човек. Своя васал. Своя зиц-председател. Момче за пандиза.

Радиото издудна приветствения сутрешен мотив, бодро поздрави гражданите — с наситен, изключително добре балансиран мъжки баритон, изпълнен с невероятен оптимизъм — и съобщи датата: двайсети септември деветдесет и шеста година.

Субектът, познат в този текст като А. Рубанов, се пресегна и хвана с мократа си ръка химикалка от рафта. Влачейки крака, отиде до стената и драсна по самоделния календар — лист от тетрадка, залепен за стената с хлебна гума. Зачерта датата 20. Отстъпи крачка назад, огледа резултата от положения труд, отново се приближи и удебели зачертаването.

Месецът изтече на петнайсети септември. Освободиха боса Михаил от следствения изолатор. А на неговия васал, на момчето за пандиза, връчиха официален документ, където пишеше, че момчето е обвинено в тежко престъпление и остава зад решетките още поне два месеца.

На следващата сутрин следственият бе преместен от килия № 87 на втория етаж на затвора с жълтите стени и прозорец към запад, в килия № 33 на първия етаж, ъглова, със зелени стени и северно изложение. Тук вече имаше двама арестанти. Рубанов стана трети.

Преместването стана веднага след закуска, а непосредствено преди вечеря следственият бе извикан на свиждане с адвоката.

Рижия юрист разпери ръце: Михаил излезе и веднага изчезна. Никой не знае къде е. Местонахождението и телефонът му не са известни. Но се появи вчера, съобщи Рижия с напрегнат шепот. Дойде у дома. Даде ми бележка за тебе… Ето я…

Малкото яркожълто листче (от онези, разноцветните, които са разхвърляни по бюрата на бизнесмените и служат за моментално фиксиране на някоя важна мисъл или сума) беше само с две написани със замах думи: „МЪЛЧИ ЧАКАЙ“. Почеркът принадлежеше на боса.

Рижия адвокат не беше разбрал кой знае колко. Според думите му Михаил Мороз се бил държал като човек, изключително силно наплашен от събитията. Отбил се у адвоката късно вечерта, едва ли не в полунощ. Звъннал от колата по мобилен телефон с молба да се видят отвън. Целият разговор продължил трийсетина секунди. Адвокатът стоял на тротоара, Михаил бил на волана, говорил през наполовина отворения прозорец, без да гаси двигателя. Отслабналият и посивял в лицето Михаил съобщил, че щял да отсъства известно време, щял да се обади веднага щом се появи, подал бележката и моментално потеглил с мръсна газ.

Нито информация, нито пари, нито инструкции. Нищо. Мълчи. Чакай.

Оставаше надеждата, че след впечатляващото и разтърсващо премеждие с едномесечния престой в следствения изолатор фалшивият домакин просто е решил да вземе таймаут. Да се натряска до безсъзнание, да се наплюска с пържоли и да ги полее с бира, да се надруса с кокаин в някой нощен клуб или просто да се усамоти с жена си — по някакъв начин да се възнагради за всички страдания и мъки.

Но мина ден, втори, трети — босът не се обаждаше. Работата май отиваше натам, че босът и приятелят Михаил е предал своя верен човек, своето момче за опандизване. Тъжната догадка все по-често изплуваше от дълбините на подсъзнанието на А. Рубанов като гаден октопод от солените океански глъбини.

Босът и приятелят май няма да финансира усилията по освобождаването на своя човек от затвора. Босът и приятелят се е уплашил и е изчезнал.

За мобилизиране на психиката — още веднъж измиване на лицето. Веднъж със студена вода, веднъж с гореща. И така няколко пъти.

2

А ето и една картинка от миналото. Цветна. Комиксът е нарисуван изключително майсторски. На картинката виждаме офис, вечер, двама млади мъже без сака броят пари. И двамата току подсмърчат. Лицата им са потни. Жега е. Парите са много. Само долари. Хвърчат физиономии на американски президенти с перуки. Процесът трае втори час. Димят цигари и чаши с кафе. Перките на вентилаторите се въртят.

Единият от двамата е по-едър и тежък, вторият е сериозен, но поривист, суетлив, понякога дори театралничи. Двамата капиталисти нямат много буржоазен вид. Ризите им са разкопчани, скъпите вратовръзки отпуснати и увиснали настрани. Мърдат небръснати скули. Броенето е мълчаливо, съсредоточено и сръчно. Бързи пръсти, изцапани от черно и зелено, извършват чевръсти мошенически движения.

В атмосферата в просторната стая има някакво безумие. Огромният телевизор работи, но на екрана се виждат само танцуващи сиви точки. Циклопичният сейф зее. Пълен е със зелени пачки.

— Един милион, триста четирийсет и пет — тежко издиша босът.

— И аз ги изкарвам толкова — кима младшият съдружник.

— Хубав ден.

Младшият свива рамене без никакъв ентусиазъм.

— Добрият край оправя всичко.

Босът се мръщи.

— Без нерви.

Младшият се усмихва тъжно.

— Не умея.

— Научи се.

— Как?

— Чрез отстраняване на причината за безпокойството — изрича босът. — Няма да лежиш дълго. Ще ти друснат три години. Ще излежиш година и половина, най-много две. Осигурявам ти, дето се вика, всички удобства. Най-добрата храна, книги и тем подобни. Защо да си нервен? Няма, дето се вика, да успееш да мигнеш, и ще си на свобода…

Перките на вентилаторите се въртят с бръмчене. Разхвърляните пачки американски пари излъчват вълшебно изумрудено сияние. Пепелникът на младшия съдружник е задръстен с угарки, главата му — с тежки мисли. Какво го очаква? Успех? Милион? Лимузина? Яхта? Луксозна къща на Рубльовско-Успенското шосе? Слуги филипинци? Платинена карта „Америкън експрес“? Или решетки, баланда, приятели с татуировки и златни зъби?

Младшият улавя погледа на боса. Спокоен е.

Те са заедно от три години. Започнали са от нещо малко и са дорасли до голямото. До големите сделки, до сериозните суми, до клиенти сред нефтените крале и политическите играчи. През цялото това време босът е внушавал на младшия основополагащата истина на техните занимания, главния закон, базовото правило: бизнесът юбер алес.

Заради бизнеса трябва да се поеме всякакъв риск. Бизнесът е онзи труд, който е превърнал маймуната в човек. Реализацията на претенциите. Онова, което те храни. Което ще осигури Сорбоната и Оксфорд на децата, благородна старост на родителите, вечна младост и красота на съпругите.

Старшият и младшият се споглеждат. И двамата са млади, умни, богати. Скоро единият от тях, младшият, ще влезе в затвора. Така трябва. Има моменти, когато имперският Молох иска своите жертви и те трябва да му се принесат. После вторият, старшият, кротко, с рушвети, ще измъкне своя съдружник и всичко ще се оправи…

Какво ще речете, господа, трепач е комиксът, нали? Познавателен и жизнерадостен.

Ако си плиснеш на очите ледена вода, а после гореща, мъждукащата картинка става контрастна, изключително ярка, лицата на героите се издължават, издуват се карикатурно. В старшия се проявява хитрият и алчен стръвник, в младшия читателят ще разпознае наивния романтичен глупак.

3

Не, нямаме нужда от такива картинки, рече си арестантчето, действайки интензивно с четката за зъби и оглеждайки се в миниатюрното огледалце. Оттам го зяпаше неговото собствено яростно оцъклено по конски око. Необходими са ни пълно спокойствие и изключително хладнокръвие.

И така, плановете за подкуп на генералите рухнаха. Блицкригът се провали. И дума не може да става за бърза победа над затвора. Но банкерчето бе свикнало да се възприема като твърд и неотстъпчив човек. Нямаше да се откаже от намерението да надвие затвора.

Тогава, преди пет дни, останал насаме с адвоката в стаята за разпити, той беше помолил за лист и химикалка и написа писмо до жена си. Кратък текст, в смисъл че ще се върне, непременно и много скоро.

Момчето преживя мъчителни мигове, докато пишеше писмо на своята любима. Той си нямаше по-близък човек от тази перната креслива блондинка с огромни зелени очи. Един ден я беше поканил в своя луд живот, като й обещаваше велика любов. Не обещаваше пари: тогава, през 1991 година, цялото му имущество се свеждаше до изтъркано кожено яке, „каубойски“ ботуши и раздрънкан автомобил. И бонус: твърдо стиснати устни и поглед, изпълнен със студена решителност да се постигне желаното. Осемнайсетгодишното момиче се съгласи.

Сега, озовал се зад решетките, следственият хлапак разбираше, че е длъжен много внимателно да подбира думите. Първият вариант на бележката се разхвърча на парченца. Вторият също. И третият. Рижият юрист търпеливо чакаше и деликатно гледаше встрани. В края на краищата правилните изречения бяха намерени.

В послеписа имаше признание, излязло от дълбините на душата му.

В края на писмото следваше списък с необходимите книги и молба да бъдат изпратени колкото може по-скоро.

Човекът беше доста упорит. След като излежа трийсет и пет дни, той разбра, че е предаден, но не само не се отчая, ами усети, че силите му нарастват десеторно.

С боса или без него, с пари или без, ще излезе от затвора. Той коригира тактиката и стратегията си. Беше замислил да запълни принудителното бездействие с непрекъснати, изтощителни, трудни тренировки на тялото и мозъка. Възнамеряваше да се закали. Да се превърне в непобедим боец.

„Ще обърна вредата от зандана в своя полза — реши той. — И ще възтържествувам над решетките, над стените, над вертухаите, над баландата и необходимостта да се спи на запалена лампа, над всичките наивни мръсотии на това заключено учреждение!“

„Не ме е страх от вашия затвор! — шепнеше си той, а най-често дори не шепнеше, ами си повтаряше наум. — Ще го преодолея! Ще го игнорирам!“

Той смъкна ризата, наплиска с няколко шепи вода раменете и гърдите си, разтри водата с длани, затрепери от студ и енергично избърса тялото си с тънкия и тесен затворнически пешкир.

Стараеше се да не вдига шум, иначе съседите щяха да недоволстват. Да причинява неудобства на другарите по нещастие не влизаше в плановете му. Проявяваше скромност и учтивост. Беше предпазлив. Често нямаше представа как да се държи. Елементарни ситуации го вкарваха в задънена улица. Но той се учеше бързо, схващаше от половин дума, старателно овладяваше всички тънкости на чудноватото затворническо битие.

Той седна върху тънкия дюшек, собственост на затвора, зае позата „дзадзен“ — задникът върху петите, гърбът идеално изправен, дланите спокойно отпуснати върху коленете — и започна серия от бавни и дълбоки вдишвания и издишвания. Затвори очи и се опита да отдели съзнанието си от себе си, да го очисти от страхове и химери.

Единият от двамата спящи в този момент глухо изстена, мощно изскърца със зъби, за миг отвори безцветните си очи и отново заспа, облизвайки устни. Коленете му се свиха към брадичката, а дребните ходила помръднаха, поради което татуираните при пръстите котешки муцунки се раздвижиха — мустачките им потрепнаха.

4

Трийсет минути по-късно измаменото момче излезе от състоянието на неподвижност. Усещаше разума си трезв.

Той безшумно взе книга от рафта. Отвори я. Обърна я нагоре с краката. И зачете — бавно, на срички.

Точно по този начин вижда на бюрото пред себе си папката с ДЕЛОТО: два пъти седмично по половин час. Сивата папка набъбва, става все по-дебела, а краищата й — все по-зацапани. ДЕЛОТО трупа актив. Възможно е там да е скрита съдбата на момчето. Може перспективата за мрачния измършавял тъмнокос мъж, бивш достопочтен финансов функционер, а днес обвиняем за тежко престъпление арестант, да е осем или девет години при общ режим. Или напротив, година и половина условно…

Документацията на следователя е важна цел. Карираният рязански мужик Хватов в началото на всеки разпит вади от чантата и слага пред себе си дебелия том. След това привежда в готовност офис техниката и вторачен с късогледите си очи в екрана, прави поредния протокол. При това постоянно сверява нещо в ДЕЛОТО. Картоненият том по трийсет–четирийсет секунди остава на бюрото отворен. Глупаво е да не се възползваш, да не се опиташ да измъкнеш оттам поне някакво, дори и най-незначително късче информация.

Човек може да се научи моментално да обхваща с поглед цяла страница текст, без значение как я вижда — дали странично, под наклон или надолу с главата, — и да я запаметява дословно. Съществуват специални помагала за целта. Те се продават свободно. Отдавна отминаха времената, когато само шпионите са били обучавани на техниките за бързо четене и запомняне. Днес в страната е демокрация, всяка информация е достъпна, всяка наука е разсекретена. Учебникът, с който момчето разполага, твърди, че всеки що-годе дисциплиниран човек е способен за няколко секунди да фиксира в паметта си страница печатен текст. Главното условие са редовните всекидневни тренировки.

Още в предговора се казва, че тренировките ще донесат максимална полза, ако човек ги провежда по едно и също време, ако проветрява спалното помещение, ако води подреден живот. Това е съвсем достъпно за момчето. Условията, в които е поставено, са почти идеални.

Излъганото момче се буди, храни се, разхожда се и заспива по едно и също време. Разполага с маса, хартия и химикалка. И с много време.

1

Те се събудиха в късното утро.

Пръв наруши мълчанието Фрол: той отметна одеялото и с мъчителна гримаса се почеса по хлътналия корем. Татуираната там Богородица с малкия Иисус на ръце се раздвижи. Лицето й сякаш оживя, а младенецът по-здраво се вкопчи в голата й гърда.

— Добро утро, Демби! — каза той с пресипнал глас. — Какво си се натъжил, братко? Да не ти се е объркал животът, а?

Въпросът се адресираше до втория ми съсед — един извънредно пълен човек на име Вадим, впрочем само аз го наричах по име, Фрол използваше единствено прякора.

Шишкото лежеше мълчаливо, на лицето му беше изписан израз на дълбока тъга.

— Писна ми да лежа — лаконично отвърна той с високия си глас.

— Като ти е писнало — обеси се! — посъветва го строго Фрол. — Вържи си примката ей там, в ъгъла, тихичко. Шнурът на бързовара ще свърши работа. Пък ако не можеш сам да се оправиш — потърси помощ, хората са отзивчиви, помагат…

Засмяха се.

Двамата ми съкафезници имаха няколко варианта на подобни черни шегички за размяна. Вярно, смехът беше прекалено пандизчийски: зъл, преувеличено силен, преминаващ в пристъпи на тежка, давеща кашлица. Двамата заедно изглеждаха като стари приятели. Казаха ми, че делят една килия от четири месеца.

— Като спомена бързовара — с прозявка рече Фрол, почесвайки вече бицепса. Татуираният там комар с милиционерска фуражка и майорски пагони се размърда: опита се да прониже с косматия си хобот лакътната вена, по която по дължина се виеше надпис с готически букви: „няма кръв, изпиха я ченгетата“. — По едно чифирче, господа? Какво ще речеш, Андрюха, подкрепяш ли?

— Не. Аз съм на кафе.

— А аз на салам — заяви дебелият Вадим.

— Както кажете — измърмори Фрол и се изправи.

Утринният му тоалет представляваше сърцераздирателна гледка. Целият татуиран, ужасно прегърбен, кокалестият мъж се подпря с двете ръце на краищата на умивалника и започна бавно, на няколко пъти да изкарва храчки и сополи, издавайки стържещи звуци с носа и гърлото си. Тихите стонове, псувни и кашлица продължиха няколко минути. След това ръбестият изрисуван чичка напълни устата си с вода и няколко пъти я разкара между бузите — това му заместваше миенето на зъбите.

След като приключи, той скочи върху одеялото си, примъкна се към масата, която е уместно да наречем „кухненска“ (тук държахме посудата и храната, сложени върху няколко слоя вестници) и се вглъби в приготовлението на сутрешния си чифир.

Сипа петдесет грама сухи чаени листа в сто и петдесет грама вряща вода и побърза да захлупи канчето със специален самоделен похлупак.

Да наблюдаваш Фрол, който очаква най-желаната утринна доза, беше жива мъка. Трепереха не само ръцете му, трепереха дори раменете и главата с тънката жилеста шия.

Над двайсет от неговите четирийсет и осем години бяха прекарани по затвори, лагери и изолатори. Той беше „урка“, ще рече, професионален криминален престъпник. Фрол лично ми съобщи основните жалони на своята биография. Още в първите часове на познанството ни. С думи прости. Докато разказваше, той барабанеше със здравите си къси пръсти. Татуираните по ставите им апашки пръстени сякаш святкаха със скъпоценните си камъни, които не съществуваха, но се подразбираха.

… Но ето че напитката е готова. Горещото метално канче потъва между дланите. То излъчва, изпълвайки цялото пространство на килията, този най-горчив, най-гъст, най-силен аромат; ето я и първата глътка, която е най-важна, понеже кофеинът е по-лек от водата и изплува на повърхността на съда.

Запалва се цигара. Отминават няколко мъчителни секунди — и по лицето на изрисувания апаш избива израз на дълбоко, почти библейско страдание. Понеже не съществува отрова, по-горчива от пандизчийския чифир! И тутакси мъченическата гримаса се променя в ухилена — безобразна, влажна, маймунска. Затворникът кореняк вдига към мен насълзените си, лъснали очи и ми намига, както биха намигнали сто хиляди непоправими оптимисти.

— Сега да имаше да дръпнем и по една трева — отронва той с тъга.

— Аха — прозява се Демби. — Хубава, чуйска8 трева…

— Ти пък — пръхти Фрол. — Какво разбираш от чуйска трева?

— Служих в КЕЧ-а — пояснява Демби.

— И какво?

— Такова. Почти всички в ротата бяха казахи.

— Ясно.

Новите ми приятели са абсолютно различни. Преди всичко по телесна геометрия. Дебелият Вадим — огромен, безформен, с римски нос и бледосини очи, със следи от всевъзможни пороци по лицето и тялото си — се състоеше от сфери и овали. И главата, и раменете, и задникът, и коленете — всичко изглеждаше прекалено закръглено. Докато тялото на Фрол, напротив, цялото беше конструирано от прави ъгли и призми. Стърчаха и скулите, и ключиците, и брадичката, и носът, и ушните хрущяли, и лактите, и кокалчетата на пръстите му.

Когато те двамата, застанали с гръб един към друг, оправяха леглата си, ми се струваше, че острите ъгли на хърбавия рецидивист всеки момент ще спукат пухкавите окръжности на Демби и той ще се пръсне като балон.

Гласовете им също не се съчетаваха. Фрол скърцаше шумно като ръждясал подемен механизъм, докато Демби тихо извайваше мелодични фрази.

Двамата съвършено различни мъже ги обединяваше само едно: бяха много прегърбени. Наум за себе си ги наричах „кривите гръбнаци“.

Демби се изми шумно, тресейки меса. Взе опакованото в найлон парче луканков салам, обели го и го сложи върху чистия вестник.

— Салам! — провъзгласи той. — Има ли желаещи?

Фрол поклати глава — той още изживяваше утринното най-разтърсващо кофеиново надрусване. Аз също отказах.

Демби сви рамене, свали от рафта книга, а от нея извади дълга ивица твърд картон. Тя служеше не за отбелязване на страници, а за линия — по ръбовете й бяха отбелязани сантиметрите. Демби най-внимателно измери месния цилиндър, взе затворническия нож — парче пластмаса, грубо подострено о металната рамка на леглото — отряза няколко тънички резена от изделието и задъвка. Сутрин той не признаваше нито чай, нито хляб.

Първо сладострастно подушваше полупрозрачното парче салам, после най-внимателно го оглеждаше и чак накрая го слагаше в устата си; устните моментално се затваряха, скулите и брадичката се раздвижваха наляво–надясно, дочуваше се плисък на обилно отделяна слюнка и с няколко мощни дъвкателни движения на ченето зъбите смилаха резенчето салам. Малките сини очички ту се стопляха замечтано, ту напротив, с подозрение обхождаха околното пространство: дали не се е появил някой, способен да извърши покушение срещу нашата главна ценност? Най-подир сдъвканото потъваше в хранопровода след предпазливо, но скоростно преглъщане, съпроводено от гърлен стон, а пръстите вече с любов опипваха следващото тъмнокафяво парче месо, което приличаше на предреволюционна монета.

За разлика от бедния като мишка Фрол Демби в миналия си живот, на свобода, го е раздавал като богат човек, управител на строителен тръст. Неговите колети с храна по нищо не отстъпваха на моите. Анцугът явно не беше купуван от сергия на пазара. Моят, естествено, струваше най-малко два пъти по-скъпо. Но сега тази мисъл, кой знае защо, вече не ме топлеше. Подкарал втория си месец в лефортовските килии, завъдил съседи, потопил се в затвора като в блато, аз се улавях, че започвам да забравям доста неща. Реактивният късметлия Андрюха, сополанкото паралия, беше останал в миналото. Миналото няма повече да се върне. Новобогаташът Андрюха — също. Неговото място в пространството днес беше заето от съвсем различен човек — предпазлив реалист.

… Още през първия ден Фрол с много търпение и такт ми обясни кое как е и как да си уредя бита.

Не беше никак лесно. Трима зрели мъже прекарваха дните си на площ от десетина квадратни метра. Всеки имаше своето бельо, своята посуда, дрехи. Всеки искаше да яде и пие, да спи, да се движи, да се облекчава и да се поддържа чист. Никак не е лесно да се нагласи всичко така, че съседите да не се сблъскват челно в опитите си да се пресегнат за химикалката или пешкира.

Вертухаят, който през две минути поглеждаше през шпионката — „зъркел“ на затворническия език, — можеше да ни вземе за пътници в купе на влак по далечен маршрут. Същите чехли, анцузи, фланелки. Теснотия. Примитивен и твърд мъжки ред. Тук е пастата за зъби, там е боклукът, тук — съдинките и храната. Само че накъде пътуваше нашият влак?

2

След чифира Фрол се окопити, стана активен, заизлъчва жизнелюбие и бодрост. В такива моменти той просто не можеше да седи неподвижно.

— Братлета! — изскърца той. — Ще мръдна малко. Възражения?

Щом нямаше възражения, старата кримка се заразхожда напред-назад из тясната ивичка свободно място между леглата: от ръба на далечното легло до вратата и обратно. Пет крачки натам, четири и половина на обратно, половин крачка отиваше за обръщането.

Дори аз бях придобил навика да се движа от стена до стена. Макар че лежах едва от месец. Бях изминал километри по този начин в борба с хиподинамията. Освен това още Ницше е казал, че не може да се вярва на нито една мисъл, която не е родена в свободното движение на цялото тяло.

— Чувай, Демби — обади се Фрол. — Вчера забравихме нещо.

Строителният магнат додъвка финалния саламен резен и сви рамене.

— Вестникът — предпазливо вметнах аз.

— Точно така! — възкликна Фрол. — Вестникът! Браво, Андрюха! Вчера пристигна новият вестник! А ние се сме го чели.

— Прав си — кимна Демби. — Недопустимо е.

Вестникът се намери тутакси. В десетметровото помещение всеки предмет, бил той вестник, книга, пакет цигари или салам, или кутия с чай — се открива на една ръка разстояние. Животът на лефортовския обитател преминава в легнало положение. Стига да протегне ръка, и той вече пуши, дъвче или чете.

Грамадният Вадим зашумоля с черно-белите страници.

— Какво ново? — нетърпеливо попита Фрол, мерейки с крачки своята пътека.

— Телевизионната програма.

— Най-сетне! — победоносно изхриптя урката. — Таман се бях уплашил, че ще ни оставят без програма… Чети, братле!

— Охо — рече Демби, шумолейки със страниците. — Значи вече сме били средата на септември? Ей го кога беше почнало лятото…

— Нали ти казах, че тук времето лети бързо. Е, какво ново? Има ли някой хубав филм?

— Пълно е. В неделя например дават филм за американската мафия. „Кръстникът“.

Без да забавя крачки, Фрол се смръщи:

— Майната им на филмите за мафията!

— Какво не им харесваш на филмите за мафията? — учуди се Демби.

— Майната й на американската мафия — решително отсече Фрол. — Майната й гъзина! Защо са ни тук, в Русия, истории за американската мафия? Знаеш ли какво представлява тая американска мафия?

— Кажи — разпери ръце Демби, признавайки авторитета на опонента.

— Търгаши! — формулира Фрол. — Реални, завършени, стопроцентови търгаши! Спекуланти! Нелегални казанджии! Какво общо може да имат търгаши и казанджии с истинския престъпен свят? Нищо!

Урката стремглаво крачеше напред и назад, вторачил се в нищото, и хвърляше думите, сякаш бяха карти от колода.

— И гледай сега какво излиза: честните граждани гледат такива филми, за тоя кръстник, за гангстерите — и си мислят, че нашият руски престъпен свят живее по абсолютно същия начин, както американските мафиоти от екрана. Аха. По същия начин! Цункат ръка на кръстника! Ето я вредата! Ето я централната опасност! Забрави филмите за мафията, Демби! Това е менте! В живота нищо не е така! В моята страна никога не е имало кръстници, няма и няма да има. Карай нататък.

— Четвърти канал — цитира Демби. — От пет часа и до късно вечерта предавания за ченгета и престъпници. „Криминал“, после „Чистосърдечно признание“, след новините — „Човекът и законът“. После можем веднага да превключим на трета програма и да гледаме „Петровка, 38“9. А от десет дават „Свобода или клетка“.

— Майтапиш се! — възкликна Фрол.

— Не, честна дума.

— Пет предавания по два съседни канала! Всичките на една и съща тема! Ето ги престъпниците къде са! — възкликна Фрол. — В телевизията! Ето ги безобразниците!

Цялата простичка и радикална космогония на старата кримка се свеждаше до концепцията, че най-големите и страшни мръсници не са в затворите, ами в офисите, правителствените кабинети и редакциите на вестници и телевизионни канали.

— Телевизията няма нищо общо — възрази Демби. — Ти, Фрол, не разбираш. Тя дава картинката, която зрителите искат да виждат. Публиката желае да я наплашат малко с твоята физиономия, но в същия момент веднага да я успокоят: всичко е под контрол, правонарушителят е задържан овреме. И публиката си получава картинката. А в паузите пъхат реклами на прах за пране.

— Ясно, ясно. И всички са доволни — умислено се съгласи Фрол. — Криминалните крадат, публиката гледа и се пере, момчетата от телевизията си прибират паричките… Чувай, приятел, направи ми услуга, почеши ме ето тук, между плешките, по към дясната… да… точно тука… Благодаря. Друго има ли?

Демби обърна страницата.

— Филм за човекоядец.

— За човекоядец?

— Да. Американски. Вдругиден. По втора програма. В двайсет и два нула нула.

— Ето ги безобразниците! Човекоядци, а?

— Защо да са безобразници?

— Толкоз ли не разбираш? Не бива да се дават такива работи! Не, може, естествено. Нали затова е свободата. Аха. Само че не по телевизията. А срещу много пари на специални места. Зад ограда…

— Като порнофилмите ли? — предположи Демби.

— Например. Аха. И по тая ограда да няма никакви ярки плакати, всичко да е с червени надписи!

Демби се усмихна снизходително.

— А кой ще определя кой филм е кофти, а кой става?

Фрол сви рамене.

— Женорята! Нашите сестри и майки. А и поповете. Специална комисия. Нека всичкия тоя боклук — наркотиците, човекоядците, сексманиаците, кръстниците — да минава през комисия. Ами че да! Сто уважавани женски и сто попа. Тайно гласуване. Аха. И там решават всичко: ей тоя филм го въртим в обикновените кина, а тоя — в специално закрито кино.

— Ясно — Демби се усмихна още веднъж. — А кой тогава ще подбира женските и поповете за тая комисия, а, Фрол? В киното, ако не знаеш, се въртят пари, ама пари, ти казвам! Полекичка може да си пробутат удобните и нужни хора и те ще си гласуват всичко, както си му е редът, срещу рушвет…

— А за рушвета — разстрел!

— За жените и поповете?

— Да! Да! — страстно се провикна Фрол и се закова на място. — Че как иначе? Не, не мога аз така, ще си извъртя още едно чифирче, пък вие както щете. Трябва да се разстрелва, Демби, обезателно трябва. Публично. Показателно. Аха. И да го дават в новините. Цялата страна да им види позора, да си го носят и децата им…

— Идеалист си ти, Фрол.

— Може и така да е. Но не бива открито да се прожектират откаченяци и катили. Да не говорим пък да се правят филми за тях. Давай нататък…

Демби сведе поглед към вестника и промърмори:

— Чуден човек. Колко си патил от ченгетата, цял живот по затворите, а призоваваш към разстрели…

Фрол го погледна строго.

— Знаеш ли какво ще ти отговоря, приятел? Целият ми живот е лайна и бълвоч. По-добре да ме бяха разстреляли. Войничетата. До стената, както си му е редът. Де да ме бяха разстреляли! Ей сега, както си знам всичко, да ме питаш — какво избираш, драги, двайсет години затвор на пет пъти или до стената? — веднага избирам стената. Чифир искаш ли?

— Не.

— Ами ти, Буда?

— Благодаря — отказах учтиво и оставих учебника настрана.

Беше дошло време за друга дейност. Измъкнах изпод възглавницата голяма тетрадка, взех от рафта парцалив том на Рекс Стаут (собственост на затвора) и започнах да преписвам книгата на ръка.

— Гнус ви е, а? — пошегува се Фрол. — Ясно. Бабината ви и на двамата. Та ви казвам, братлета: по-добре е да си гризнеш куршума благородно, отколкото цял живот да се мотаеш по лагерите. Когото не са разстреляли, когото са пожалили — той трупа злобата и лайната в себе си и ги разнася по белия свят. Включително като снима вредни филми. За човекоядци и търгаши, за гадове най-различни. Имаше един такъв Ленин, Владимир Илич се казваше, не знам дали сте го чували. В нашия лагер в Потма едно време, през седемдесет и пета, в библиотеката имаше само две пълни събрани съчинения — неговото и на Джек Лондон. И единия, и другия съм ги изчел. Повече разстрели! Това го пише Улянов-Ленин. Във всяка трета статия — повече разстрели! Той е бил гений, виждал е нещата в дълбочина. Причините е виждал. Гнилото семе трябва да се изкоренява до крак. А ти за филмчета ми приказваш…

3

През цялото време, докато траеше този разговор, си мълчах и пишех в тетрадката.

Още от първия ден на затворническия ми живот, щом се сдобих по волята на началството с двама възрастни съседи, петдесетгодишни мъже, си наложих правилото да нарушавам мълчанието само ако някой от тях се обърне към мен с въпрос или молба. През останалото време си държах устата затворена. Откритият от мен принцип на затворническото съжителство имаше проста формулировка: живей както искаш, но не пречи на другите. Не докосвай човека и неговите вещи. Не му вреди с нищо. Не се натрапвай със съвети. Не изказвай мнения. Но и самият ти се занимавай само с това, което ти е необходимо, върши си своята работа и никой няма да ти пречи, да те разсейва, ако самият ти не пречиш на никого.

— Андрюха — попита изведнъж Фрол, — какво правиш?

— Преписвам текста — отвърнах дружелюбно. — Защо?

— Преписваш текста от книгата?

— Да.

— Защо?

— Искам да опитам нещо.

— Като например? — настоя Фрол.

— Да си променя почерка.

В сивите очи на татуирания дядка се изписа смайване.

— И как точно искаш да го промениш?

— Изцяло.

— Не, не ме разбра. По какъв начин?

— Много просто — отвърнах сериозно. — Всеки ден преписвам по една страница текст от която и да е книга. В продължение вече на единайсет дни. Но не пиша с обичайния си почерк, а с печатни букви. Смятам да направя така, че ръката ми да забрави. Да отвикне.

— Ясно — леко изхриптя Фрол, спря разходката си и седна на своето легло.

Действието на кофеина отминаваше. Старият лагерист помръкваше пред очите ни. Знаех, че след двайсетина минути организмът му ще изиска нова доза.

— И за какво ти е това?

— За всеки случай — отговорих уклончиво. — Може някой ден да ми се наложи да вдигам дърмите.

— Да се укриваш ли?

— Нещо такова.

Демби смръщи белезникавите си вежди, присви устни и сурово поклати глава.

— Тоя пък се е нагледал на филми. Не се побърквай, синко. На колко си години?

— На двайсет и седем.

Моите съкилийници се изсмяха синхронно.

— Ама ти си още дете! — поклати глава Демби. — Момченце, абсолютно хлапе! А аз скоро ще правя петдесет. Имам пари, къщи, бизнес, всичко на света си имам. При това, забележи, на четирийсет нямах нищо. Нито къщи, нито бизнес, нито пари, нито перспективи. Така че не бързай, не се пали, не тръгвай с рогата напред. И в никакъв случай след затвора не се връщай към старите занимания. Зарежи ги, забрави ги, стартирай наново. Всичко е пред теб. Ще си излежиш присъдата, ще излезеш, ще си намериш някоя нормална работа, пари ще направиш, деца ще гледаш, ще дишаш с пълни гърди. За какво са ти тия шпионски врели–некипели? Да се укриваш, да променяш почерци?

— Ти пък какво му даваш акъл? — прекъсна го Фрол. — Може човекът да е откраднал толкова, че сега половин Москва да го търси под дърво и камък. Аха. Да си се занимава, ако иска.

Демби млъкна. Фрол се обърна към мен.

— И кво, Андрюха, върви ли, върви ли?

— Не — поклатих глава със съжаление. — Оня ден, след девет дни упражнения, се опитах да пиша нормално — никаква промяна.

— Не е лесна тая! — изкиска се Фрол. — Природата не можеш я излъга!

— Ще опитам.

— Опитвай — разреши скептично урката. — Ама аз нещо друго ще ти кажа. Имало едно време един пичага: Ленин, Владимир Илич. Не знам дали си го чувал. След революцията — когато вече взел всичката власт и животът тъкмо влизал в релси — той се поболял и се тръшнал да мре. Тогава много народ забягнал с парите. Изпокрили се всички — кой в Европа, кой в Бразилия. Ония, дето били на власт при Ленин, дето разстрелвали буржоазията и прибирали техните диаманти в джобовете си. Парички, скъпоценни камъни, валута — изпокрили всичко по швейцарските банки. Пластични операции и такива ми ти работи… И почерците си променили. Аха. С две думи — взели всички мерки. После Ленин умрял. Дошъл Сталин… — Фрол направи театрална пауза — и ги сгащил всичките. До един! В Европа, в Бразилия, в миша дупка — открил ги. Докарал ги тук и ги пратил на палачите. Да ги мъчат, да ги кълцат. И прибрал всички пари, върнал ги обратно. С тях направил и стопанския подем, и строежите, и полетите на Чкалов и всичко, което ти дойде на ума…

— Хайде стига, Фрол — намеси се Демби. — Недей да му мътиш главата на момчето. Хем сам го каза — да не му се месим, щом сериозно е решил. Извинявай, брато, няма повече да ти пречим. Просто и ние тука полека се побъркваме. Нали няма какво да правим. Даже и телевизор си нямаме…

1

Тринайсет и половина години преди ареста седях на пейката в съблекалнята на стадион „Металург“ и си връзвах кецовете.

Процесът изискваше сериозно отношение. Лошо вързаният възел можеше да ти направи номер в най-неподходящия момент. В разгара на тренировката. И тогава ще се наложи да спираш, да губиш много секунди, да си объркаш дишането и безнадеждно да изостанеш от групата. Не исках да изоставам.

Никой от нас, двайсетте момчета, не искаше да изостава от другите.

Почти четири месеца ходех на тренировки по колоездене. Два пъти седмично.

Самите велосипеди, десетина броя, си бяха там. Бяха закачени на стената, за да не заемат място. Но през зимата не се кара велосипед. Дори майсторите на спорта не карат. Зимно време велосипедистът — особено начинаещият — предимно тича. По осем, а дори и по десет километра на тренировка, толкова по-добре. В студа, във виелицата, по снега. До педалите щяхме да стигнем чак напролет, през април, ако не и през май. Когато изсъхне пръстта.

Всички новаци в спортната група, в това число и аз, бяхме запалени колоездачи. Всички си имахме яки двуколесни механизми с тапицирани със заешка кожа седалки и светлоотразители „котешки очи“ между спиците.

Но тези увиснали над главите ни хромирани спортни машини с тънките си колела, с леките рамки, с грациозно извитите волани се различаваха от момчешките „колелета“, както истинските маратонки се отличаваха от китайските кецове, както американският уестърн се различава от индийския, както се различава истинският предмет от неговия сурогат.

Бяхме на единайсет, дванайсет, тринайсет години, но вече умеехме да правим разлика между едното и другото. Макар да бяхме израсли в страна, където самото понятие за сурогат беше издигнато в ранг на държавна идея.

Вярно, точно тогава, през същата осемдесет и втора година, нещо важно се беше случило и с държавата, и с нейните идеи. Изведнъж ни напусна несменяемият, практически вечният Генерален секретар на Комунистическата партия Леонид Илич Брежнев. Тревога надвисна над една шеста от земната суша. Лицата на нашите майки и татковци станаха угрижени. Въртяха се телефоните на столични приятели, активизираха се разговорите в кухнята, намеците. Най-трезвомислещите възрастни стигнаха до идеята, че все пак до война няма да се стигне. Комунистическата партия е здрава като диамантите по шапката на Мономаха, като гранита на мавзолея, като стартовата площадка на космодрума „Байконур“. Тя няма да допусне разрушаване на системата. Всичко е под контрол.

2

Днес треньора ни го нямаше, беше се разболял. Заместваше го вторият по важност човек: дребна стройна девойка със сиви очи. Майстор на спорта на СССР по колоездене на шосе.

— Така — изрече тя, обхождайки със строг поглед разнокалибрената банда възпитаници на спортната школа, от хлапетата с кърпени анораци до няколкото юноши с прилични анцузи. — Старшата група — на тренажорите! Основната група тича. С мен!

Въздишка на ужас пробяга сред подстриганите глави.

— Който пристигне последен — продължи невъзмутимо майсторката на спорта, — подрежда и измива съблекалнята. Старшата група — пазете техниката. Тия тренажори пари струват. Готови ли са всички?

Двайсет детски физиономии — основната група — със завист обърнаха поглед както към старшата възраст, така и към тренажорите, две хоризонтално монтирани на пода рамки с въртящи се гумени ленти. Постави отгоре велосипеда и си върти педалите, без да напускаш топлото помещение. Гот е да си старши, да имаш спортно колело и двегодишен опит в тренировките! — рече си основната група.

Заподсмърчахме, попрестъпихме от крак на крак, нахлузихме плетените ръкавици и излязохме в двора на стадиона, където якият януарски мраз моментално ни защипа носовете и бузите.

— Минус петнайсет градуса — каза унило някой.

Друг изпсува на висок глас. Така смело и завъртяно псуват само юношите.

Зад оградата на стадиона, във вечерната мъгла, между фабричните корпуси се мержелееха стволовете на гигантските комини, опушващи черното небе за нуждите на секретната промишленост. Над входната врата за нашата съблекалня в полумрака на рано угасналия ден се виждаше табела с умопомрачителния надпис: СДЮСШОР.

В превод от съветски джигитайски това означаваше: Специализирана детско-юношеска спортна школа „Олимпийски резерви“.

Така че ние, което мръзнехме пред вратата на спортната школа с тънките си пуловерчета, изплетени от майките ни ръкавички и трикотажни анцузи, не бяхме някакви сополиви новобранци, не бяхме някаква жалка групичка физкултурници. Бяхме зачислени от воле не къде да е, ами в Олимпийския резерв! С главна буква!

Ако всички олимпийци на страната по някаква причина изведнъж излязат от строя, разболеят се, загубят форма, тръшнат се с травми — тогава защитата на спортната чест на родината ще се повери на нас. На резерва. Подобна перспектива въпреки очевидната си невероятност изпълваше с гордост сърцата на двайсетимата сополанковци.

— Защо стърчите така? — провикна се със звънлив глас майсторката на спорта, появила се на стълбището. — Скачаме, разгряваме! Загряваме бедрата, подбедриците!

Двама от старшите следваха девойката по петите. Днес ще тичат заедно с нас. Те са напреднали атлети, които тренират по индивидуални планове.

Хлапетиите се засуетиха. Майсторката на спорта направи няколко икономични загряващи движения с рамене и таз и се затича, шумолейки с шушляковия си анцуг. Двамата старши я последваха в килватера. Новаците се затътрихме подире им.

Тръгнахме весело, в движение приказвахме, ругаехме се приятелски, кашляхме, плюехме в преспите. Но доста скоро млъкнахме, задишахме шумно, краката ни заработиха по-бързо. Девойката наложи добро темпо.

Първата отсечка е най-тежка. Защото е първа. Плюс това маршрутът минава по градските улици, по тесния тротоар. Трябва не само да поддържаш скорост, но и да лавираш между пешеходците. Добре че те, долавяйки зад гърба си общото трополене на множество бързи крака, сами се сещаха да направят път. Освен това зимните тротоари са хлъзгави; разсееш ли се — падаш, удряш се, може да разтегнеш мускул, така или иначе — изоставаш. А никой не искаше да изостава.

Малкото фабрично градче през зимните вечери скучае и се мотае. Тежко въздишащи, вмирисани на алкохол чичковци се събират пред винарските магазини. Младежта, облечена по последната мода — плъстени ботуши, грейки, ярки шалове и скиорски шапки, — търси приключения в топлите входове на блоковете или на опашките за кино. Скърцащи студени автобуси карат от един празен магазин за хранителни стоки към друг празен магазин за хранителни стоки бледи широколики жени, облечени в сиво или черно.

А ние отминавахме на бегом техния блед, сив живот: сбита група усърдно пъшкащи, потънали в пара момчетии. Бързи и силни спортисти. С такива е по-добре да си нямаш работа. Такива няма да се въртят пред щандовете за алкохол. Такива смятат, че е под достойнството им да киснат с часове по стъпалата в топлия вход, изразходвайки младостта си в празни приказки.

Тичахме сурови, задъхани — и уважавахме себе си за тази целеустременост и сила на волята.

Естествено, устремът ми не бе насочен към олимпийските награди. Медалите, лавровите венци и почетните стълбици не блазнеха тринайсетгодишното ми сърце. Бях наясно, че пътят към големия спорт е фактически затворен за мен. Късно е да се започва спортна кариера на моята възраст, вече ми го бяха обяснили.

Преди половин година моите родители се бяха преместили от село тук, в това подмосковно градче сателит. Воден от мечтата си, аз моментално се устремих към ледения дворец, в хокейната школа. Кънките и стиковете бяха моя страст. Но гърчавото хлапе с тънки рамене и тесен, астматичен гръден кош не хвана окото на треньора, а най-важното — не пасна на възраст. Там търсеха осем-деветгодишни. Другите ги бракуваха.

Аз не се предадох. Татко и мама бяха избрали да живеят в особен град. Построен веднага след революцията по заповед директно от върховните вождове, той беше с три стадиона, два басейна и десетина отделни спортни зали за своите сто хиляди жители. Освен това и два огромни завода, които произвеждаха много тайна продукция, за нея не се говореше на глас дори пред будките, където точеха бира. Очевидно партията и правителството бяха решили да понижават равнището на дрънкане сред населението именно с помощта на усилено насажданата физическа култура. Тук процъфтяваха секциите по бокс, борба, футбол и хокей, волейбол и баскетбол, атлетика — както лека, така и тежка, и плуване — както обикновено, така и синхронно.

Не ми беше трудно да избера своя спорт. Колоездене! Какво може да бъде по-прекрасно от омайния полет по асфалтовата лента, яхнал лъскавия състезателен механизъм, облечен с ярка фланелка с пришити на гърба джобове, в които можеш да пъхнеш бутилка с вода или резервна вътрешна гума?

Кой можеше да предполага, че страстта към яхането на двуколесния приятел ще рефлектира в изтощителни десеткилометрови кросове в дъжд и сняг? Но аз не бях свикнал да се предавам без битки. Точно като оня бузест пионер от заставката за кинопрегледа „Искам всичко да знам“.

Криволичещият път през града с много виражи и смяна на темпо свърши при завоя към околовръстното шосе. Предстоеше ни да тичаме още три километра по твърдия удобен асфалт, след това да свием по черния път за вилната зона, да изминем още километър през гората, после да се обърнем, да изчакаме изостаналите и да изминем дистанцията в обратна посока.

Не мислех за това, което ме очаква. Иначе е по-добре направо да спреш, да се обърнеш, да се върнеш в съблекалнята, да си прибереш партакешите и да се отпишеш от секцията. Да напуснеш славните редици на олимпийските резерви. Защо да мислиш? Трябва просто да тичаш. Да правиш ритмични вдишвания и издишвания, да движиш тялото, да местиш краката. Няма нищо за мислене.

Стъпили на асфалта, девойката и двамата старши с удоволствие увеличиха темпото, но новаците се държаха; никой не напусна групата. Съпроводени от бодрите клаксони от редките камиони, пешаците велосипедисти се носеха като нагорещени живи гюллета. В мастилената тъмнина — че къде и кога в тази страна са се осветявали покрайнините на провинциалните градчета? — святкаха само подметките на бегачите.

На това място основната група се поизмори. Старшите заедно с майсторката на спорта дръпнаха напред. Девойката намали темпото и се провикна назад със звънлив учителски глас:

— По-активно, по-активно действай!

И се засили, естетически безукорно въртейки кръглото си дупе на истинска олимпийска резерва.

Увеличих скоростта, проклинайки наум всичко живо. Само да ми стигне въздухът. Само да не се разхъркам още тук, насред замръзналия път, на първата, най-тежката третина от дистанцията. Астмата е заболяване на нервна почва. Щом престана да вярвам в своите сили и тя отново ще надделее. Ще ме победи, ако се уплаша.

Когато потта започна да разяжда очите ми, а белите дробове заработиха в пределен режим, алчно всмукваха порциите парещ въздух, аз по навик започнах да мечтая колко е хубаво ей сега изведнъж да спра. В спорта това се нарича великодушно „незавършил състезанието“. В отчетите за всяко спортно състезание срещу името на последния неудачник равнодушно се пише: „Еди-кой си и Еди-кой си не завършиха състезанието.“

Да не завършиш състезанието — това е нещо нормално, това ще рече, че си същият спортист, както и всички останали, не си по-слаб от другите, просто днес се е случило така, че не си завършил. Няма страшно. Следващия път ти ще си победителят.

Но всяка олимпийска резерва, дори хлапето, вчера започнало тренировките, знае: нищо не бива да се отлага за следващия път. Най-малко победата.

… Може пък — мечтаех си, заковал поглед в равномерно движещите се плешки на тичащия пред мен приятел — да приложа хитрост: да се направя, че съм стъпил накриво, да се спъна, да политна живописно; да изостана безнадеждно от всички, да си поема дъх и в лек тръс да се прибера обратно на стадиона, а после да покажа на треньора синините и драскотините по одраните си колене. Понякога ту един, ту друг дребосък от компанията правеха този номер, ако ножът опираше до кокала. Но треньорът не обичаше шмекерите, а старшите ги гледаха с пренебрежителна усмивка.

На тринайсет години особено болезнено усещаш усмивките на приятелите. И аз не спирах. Бях издържал вече трийсет тренировки. Трийсет пъти бях стартирал и финиширал. Не бях пръв, но не бях и последен! Десеткилометровият крос вече не ми изглеждаше толкова кошмарен, колкото през първия месец. Научих се да дишам правилно и да си разпределям силите. Реших да отпадна от състезанието някой друг път. Не този.

Прокараният в гората с булдозери снежен път беше преграден с червено–бяла бариера. Нататък, в черната мъгла, се мержелееха дървените извънградски къщи. На това място групата спортисти направи кратка пауза. Майсторката на спорта спря на място, но не спря да се движи. Тя подскачаше, тичаше на място, клякаше, шумно вдишваше и издишваше. Всички, които не се бяха откъснали от лидера, повтаряха нейните движения.

Изчакахме изостаналите.

Мразът пращеше в заледената гора наоколо, голите криви клони леко се поклащаха от бавния вятър. Дрезгаво лаеха две-три кучета — отдалеч, от подножията на потъналите в мрак къщи и къщички, чиито собственици бяха преградили достъпа до своя градинско-плодов рай с огромна желязна тръба.

— Не спирай! — командваше неуморната девойка. — Мърдай! Поддържай топлината! Всички ли се събраха?

— Май да…

— Напред, напред!

Колкото и да не се искаше на полумъртвите от умора малчугани, почивката беше свършила. Престоеше да се измине изтощителният маршрут по ледените пътеки и асфалтовите банкети в обратна посока.

Групата все пак се разпадна. Бегачите се бяха разтеглили на поне стотина метра. Майсторката на спорта и двамата старша възраст пак спринтираха, но плътно зад тях се бяха лепнали няколко от най-упоритите и бързи момчета, другите бяха поизостанали, на опашката се мъкнеха губещите сетни сили аутсайдери.

Внезапно установих, че не съм сред последните и дори не по средата, а директно зад гърба на единия от двамата старша възраст. Вярно, престижната позиция ми струваше напрягане на всички сили. Големите пък тичаха без капка напрежение и дори си говореха, сякаш тази адска дистанция беше за тях само развлечение.

Дадох още газ, забих брадичка в гърдите — така по-лесно се мобилизирах — и изпреварих всички.

— Охо! — добродушно се изсмяха големите. — Ситният май се откъсва!

Някой ме замери в гръб със снежна топка, но не улучи.

Лидерството се оказа трудна работа. Много по-лесно е да те водят, отколкото ти да водиш, осъзнах аз. По-лесно е да дишаш на някого в гърба и да се мъчиш да не изостанеш, отколкото да принуждаваш себе си и само себе си да тичаш по-бързо и по-бързо.

След няма и минута големите — без усилия, продължавайки да плямпат в движение — ме настигнаха.

— Що спираш, ситен? Давай! Главата надолу! Напред!

Направих се, че не чувам и се опитах да местя краката по-начесто.

— Давай! Давай!

Виковете се разнасяха надалеч из черната зимна гора, но аз чувах само твърдото скърцане на снега под гумените си подметки.

Стори ми се, че със се откъснал далеч напред. Дощя ми се да се обърна, за да се уверя, но това би ми струвало скъпоценна секунда.

— Пак се разкисна, ситен! — чух в ухото си. — Действай! Напред! Главата надолу!

Смешно им е, осъзнах аз. Те се забавляват. Десет километра по януарския сняг не е нещо особено за тренирания спортист. Големите, ако искаха, можеха да тичат и два пъти по-бързо. Но напредналите атлети не се напрягат зиме, само поддържат форма. През лятото им предстои да изминават много по-големи дистанции, ще има да въртят педалите…

— Можеш, ситен, можеш! Давай! Дърпай, ситен, дърпай! Напред!

Големите бяха най-малко на по седемнайсет. Бях видях краката им в съблекалнята — сухи, твърди, с мърдащи под кожата релефни мускули. Приучени към многочасово въртене на педалите.

— Дръпни, ситен! Дръпни! Можеш!

Майсторката на спорта — сценката явно се разиграваше заради нея — не издържа и се засмя мелодично.

— Ще можеш, ситен! — не мирясваше зад гърба ми вдъхновеният юношески бас. — Дръпни! Главата надолу! Действай!

Ускорих. Гласовете взеха да се отдалечават. Още по-бързо! Още!

Не се притеснявайте, ситният ще може! Той можа и предния път, и по-предния, и сега ще успее. Вие, големите, смятате, че малякът е решил да се изтъкне. Решили сте, че това са пози, стойки. Но аз си късам сухожилията не за да се покажа пред някого. Преди година не можех и сто метра да пробягам, без да се сгърча в пристъп на задух. Спирах, навеждах се напред, подпирах длани в коленете и стоях в тази позорна поза с навирен задник по няколко минути, докато ми олекне. Или пък бърках в джоба за лекарството — флакончето аерозол „Астмопент“. Беше се случвало да тръгнем с приятели на разходка и аз посред път да открия, че съм си забравил пръскалката — от страх моментално развивах пристъп. А сега кекавият астматик надбягва не само здравите си връстници, но и майстори на спорта. Нищо че е за кратко, нищо че е почти на шега — но ги надминавам, надбягвам ги, тичам, не спирам!

В този момент силите изведнъж ме изоставиха. Стана ми абсолютно ясно, че мога да направя не повече от десетина крачки, след което ще се сгромолясам. Направих тези десетина. Но не паднах. Започнах следващите. Още десетина и край, падам. Ускоренията и напрежението бяха изцедили тялото ми. Калориите свършиха. Няма да стигна до края. Губя. Десетина крачки, после още толкова — този път вече последните, окончателните и ще се строполя без дъх край пътя, дето се вие между дърветата. Край. Стига ми толкова. Не съм ви кон. Човек съм. Слабак, неподготвен за големи натоварвания. Опитах и разбрах, че велосипедният спорт не е за мен. Направо ще зарежа тренировките. Ще се прехвърля волейбол. Приятелят ми Николай отдавна ме навива да тренирам волейбол. Прекрасна игра, която не изисква особени физически усилия. Скачай нависоко и удряй топката. Уютна светла зала, мрежа, момичетата пищят — това не ти е десет километра по снежните пътеки…

— Не заспивай, ситен! Дърпай! Давай!

Стиснах зъби и пуснах кикотещите се лекоатлети да ме задминат, продължих зад тях.

— Какво ти става? — изхриптя до мен някой от връстниците ми. — За кво си съдираш гъза?

— Абе… — успях да издишам.

И пак ускорих крачка. Напук на всички. Напук на себе си.

Още километър от този ад и ще ми олекне. Майсторката на спорта ще намали темпото, за да набере сили преди финалния спринт. А самият финален спринт ще си е чист празник. Защото в края му е топлата съблекалня, сухите чорапи, чаят от термоса. Дълбокото като море усещане за победа. Затвърдено самоуважение. И прибирането у дома.

Победата е съвсем близо. Броени минути ме делят от нея. Неколкостотин метра ураганен бяг по заледения тротоар. Трябва да се ускоря, да се напрегна максимално, да вложа всичките си сили. И всичко ще е наред.

Тичай и ще стигнеш.

И аз стигнах. И този път, и следващите.

Зимата отмина. Астмата ме остави на мира. Към края на март бях напълно забравил за болестта.

През април снегът се стопи. Десетимата новаци — половината беше изпокапала — алчно зяпаха хромираната техника. Всеки момент ще ни я поверят. Всеки момент ще започне онова, заради което бяхме дошли, заради което пет месеца газихме снега.

Приятелите от двора отдавна бяха открили сезона, с наслада препускаха по асфалтовите алеи, покрити все още тук-там с локви от пролетната киша. Аз също изкарах желязното си конче, ръждясало на няколко места. Напомпах гумите, натегнах веригата, вдигнах малко седалката. Естествено, вече ми се искаше не да препускам като децата из градинките, а да се състезавам с истински спортен велосипед. На истинско състезание.

Но в този момент групата се напълни с новаци, цяла тълпа, всички до един здрави, хитри, осъзнали още на дванайсет години, че през зимата колело не се кара. Запишеш ли се през зимата, ще те карат да тичаш! Трябва да изчакаш топлите месеци, тогава е лесно.

Станахме двайсет и петима — на десет колела. Всяка тренировка започваше с тихо съскане, конфликти и бързи сбивания. Днес съм с червения. Тогава аз съм на зеления. Не, зеленият е мой, още от предния път съм си го заплюл.

Заплюл ли? Да не си го купил? Мой — значи мой. Изчезвай. Ти изчезвай…

Треньорът виждаше всичко, но само се подсмихваше под мустак. В спорта слабите характери не пробиват. Нужни са момчета зли, упорити, с каменни брадички. Сами ще се оправят. От двайсетимата ще остане един, фанатик, достигнал до изискванията за първи възрастен разряд. Следват две години упорита работа (с всекидневни тренировки, два пъти седмично — тежки, с натоварвания до припадък), докато се покрие нормативът за кандидат-майстор на спорта. Званието „майстор“ постига един от хиляда.

Големите не ни обръщаха внимание, те постоянно киснеха в работилницата с изцапани от греста ръце. Те сглобяваха сами своите велосипеди. Спици, седалки, джанти, вериги, кормила, рамки — за тях това звучеше като поема. Но не и за мен.

Към средата на май окончателно се бях разочаровал от велосипедния спорт. Този спорт е прекрасен. Аз обаче не исках да се бия заради велосипедите. Не бях се записал да тренирам бокс. Имаше нещо дълбоко сбъркано в това, че на трима души се падаше едно колело. И аз напуснах.

Главният урок, който научих през тази зима, се съдържаше в една-единствена дума. В съвета, или моралното правило, или заповедта на треньора.

Тичай.

Ако искаш да постигнеш нещо — тичай. Тренирай. Налагай се на себе си.

Лавирай между унилите, вялите, нетрезвите, между ония, които са объркали дишането.

Тичай. Действай. Откъсни се. Победи своята слабост.

Изпревари всички — право към целта. Не почивай. Не мечтай. Не се самосъжалявай. Не се озъртай. Не се съмнявай.

Така ще победиш.

Тичай, дишай, отблъсквай се от земното кълбо. Ако си преодолял себе си, има ли нещо, което да не преодолееш? Няма.

1

В първия ден на октомври — сух, прохладен, звънтящ, тревожен — разходката беше повече от сполучлива.

Падна ни се каре номер петнайсет. Най-широкото, наречено „президентско“. Тук можеше дори да се тича в кръг. Освен това беше разположено отстрани на сградата и вятърът го продухваше от край до край. Свежият есенен въздух леко и свободно се лееше в дробовете. Циментовият под беше гладък, нов, без пукнатини. Истинско удоволствие е да упражняваш тялото си в такива условия.

Постоях няколко минути с отметната назад глава, вдишвайки интензивно праната, след това се съблякох до кръста, положих фланелката си върху дървената пейка, вградена в стената, и се затичах. Не в кръг, разбира се, това би било прекален разкош, в крайна сметка, не се разхождам сам, трима сме — а по права линия, от стена до стена. Но поне имаше много място. Можех да размахвам и ръце, и крака.

Приятелите съкилийници днес са с мен. Обикновено, когато ни викат за разходка, те все още спят. Но веднъж на няколко дни кривите гръбнаци все пак излизат да подишат. Сега са седнали до стената, примижали от дневната светлина: Демби е подпрял гръб, а Фрол е клекнал, запалил е цигара и плюе в краката си.

Увеличих темпото. За да не губя скорост при обръщането, достигайки стената, се подпирах на нея с две ръце и силно се оттласквах. Колкото по-бързо тичаш, толкова повече кислород постъпва в тялото ти — всички го знаят.

Зад високата два човешки боя стена от съседната клетка за разходки също се чуваше тропот и силно пъшкане. И там някой се движеше усилено в опитите си да победи хиподинамията и затвора. Мислено изпратих поздрав до неизвестния ми събрат. Може да е министърът, с когото сме по едно и също ДЕЛО. Но аз никога няма да науча нищо за съседа оттатък стената. В този елитен следствен затвор обитателят на една килия при никакви обстоятелства, дори и за кратък миг, не може да се срещне с обитател на друг бокс. Когато отивам на разходка или в банята, или на разпит, останалите арестанти чакат реда си зад вратите. И ако аз се връщам от разпит, а насреща ми водят някого, когото мога само да чуя, конвойният спешно ме набутва в „буркана“ — специална ниша метър на метър, която се затваря отвън с резе. За удобството на персонала такива „буркани“ са разположени на много места из учреждението, във всички коридори през равни интервали.

Бягането вървеше трудно. Задъхвах се, виеше ми се свят, бедрата и подбедриците ме боляха, потта се лееше в очите ми. Задухът ще отмине, повтарях си. Той се дължи на загуба на тренинг. Скоро ще вляза във форма. Дванайсет крачки насам, дванайсет крачки натам. Дишай по-равномерно и по-дълбоко! С носа и устата! Не давай на затвора нито минута от живота си. Не позволявай на никого и на нищо да ти краде от времето. Още по-малко пък свободата. Тренирай. Ставай по-силен. Бъди упорит и търпелив. Нищо не бива да те разсейва. Всичко е в твоите ръце — действай!

Стараех се. Бързах. Шейсет минути — това е много малко. В килията е тясно и задушно. Невъзможно е да се упражняваш там. Предоставили са ми само един–едничък час, за да мога да подсиля тялото си. И аз не хабя нито себе си, нито времето за нищо друго, освен за движение.

— Ей, Брумел! — повика ме Фрол. — Чифир искаш ли?

Поклатих глава отрицателно.

Днес Фрол беше взел ценния затворнически продукт със себе си за разходката. За мен остана загадка как успя да пренесе металното канче с парещата течност в ръкава на памучния шинел, без да го забележи внимателното око на контрольора. Сега урката се наслаждаваше на кофеина в съчетание с пресния въздух.

Възвишено мечтание озари лицето му.

— Ех, да имаше и по една трева да дръпнем — въздъхна той.

— Вярно — потвърди строителният магнат. — Хубав таджикски хашиш.

— Какво ти разбира главата от таджикски хашиш?

— Нали съм строител — засегна се Демби.

— И кво?

— Половината от банкерите по обектите ми са таджики.

Фрол изведнъж изпъшка, хвана се за стомаха и сгърчи лице.

— Боли ли? — предпазливо попита Демби.

Рецидивистът кимна.

Обикновено класическите болежки на стария пандизчия — язвата и зъбоболът — се изостряха привечер. Често пъти татуираният рецидивист приключваше вечерята си с това, че се изправяше, хващаше се с ръка за гърлото, бързешката ситнеше към ъгъла на помещението и повръщаше храната в килийния клозет, като храчеше шумно, плюеше, секнеше се и стенеше. След това той учтиво и много искрено се извиняваше, че ни е развалил апетита, лягаше по корем и страдаше.

Недъзите си Фрол лекуваше главно с пушене. Нито аз, нито Демби бяхме чували от него някакви оплаквания, но и не умеехме да наблюдаваме безучастно как жив човек се гърчи от болка, съска и псува шепнешком. Някой от нас натискаше копчето на стената, пристигаше пазачът и ние настоявахме да се извика лекар. Фрол възразяваше. Привърженик на моралната система, известна като „понятия“10, той не желаеше да моли администрацията за каквато и да било помощ. Вместо него го правехме аз и магнатът.

Лекарят хвърляше критичен поглед към болния през правоъгълника на „хранилката“ и благоволяваше да го снабди с таблетка аналгин.

Тежко ми беше да гледам нервната сцена, да виждам изкривеното от гърчове лице на клетия престъпник, да усещам крайната нездравост, неправилност на цялата ситуация, затова заспивах мрачен и злобен, в душата ми се трупаше чернилка.

Фрол започваше утрините си с мощна доза чифир, което явно не допринасяше за заздравяване на дупката в стомаха му. И пак след разходка, след поредното ми тичане, подигравателно ми викаше ту „спортиста“, ту „Брумел“, ту „олимпийския шампион“. Прякорите се меняха, иронията и сарказмът нарастваха от ден на ден. Тежкотоварният му приятел само се подхилваше.

В затворническото бягане от стена до стена няма припряност. Важен е самото то, а не преодоляното разстояние. Трябва да се загреят мускулите и ставите, а най-важното е да се диша дълбоко. Да се освежи мозъкът. Кислородът е неговата храна. За този час трябва да използвам колкото може повече от полезния газ. Колкото повече, толкова по-добре! Дишай, дишай с все сила, гълтай въздуха, полагай всички усилия! Утре ще напредна още повече, ще усъвършенствам процеса, веднага след загрявката ще стоя по две-три минути на главата си — нека поема повече свежа кръв! Правилно тренираният и обогатен с кислород мозък ще ми помогне да се измъкна от затвора. Един ден ще се науча да чета ДЕЛОТО и ще разбера как да действам, за да постигна свободата си. Ден след ден ще тичам и ще дишам, ще тичам и ще дишам, ще прекарвам останалото време в медитация и упражнения. Моят разум ще се научи да работи като идеална машина за генериране на идеи — най-ценния и най-скъп продукт от всички известни на човечеството. А новите идеи са необходими. Прекалено много остри въпроси стоят пред мен, прекалено много задачи предстои да решавам.

Къде е моят бос? Къде са парите ми? Какво да правя? Какви показания да давам и да ги давам ли изобщо? Какво ще се случи със семейството ми, ако не се измъкна? Колко дълго ще остана тук? Оцелял ли е бизнесът ми? Дали не съм прецакал някого с толкова внезапното и скандалното си изчезване? Дали не съм си спечелил врагове? Какво да предприема, когато се озова на свобода?! Тежки, страшни въпроси и отговорите им трябва да се търсят на бистра, ясна глава…

Времето изтече. Изщрака ключалката. Нахълтах в коридора полугол, потен, зачервен; от гърба и раменете ми се вдигаше пара.

— На място — каза дежурният. — Облечете се.

Бързешката навлякох фланелката и се усмихнах.

— Извинявай, старши. Увлякох се.

— Ръцете зад гърба. Напред.

2

В килията намокрих пешкира. Избърсах си раменете, врата и гърдите. Преоблякох долното бельо. Избърсах опръскания с вода под. Измих си ръцете със сапун.

— Активно момче си ти, като те гледам — рече Фрол, който неодобрително наблюдаваше моите манипулации. — Днес тича, вчера тича, оня ден тича… И утре ли ще тичаш?

Кимнах мълчаливо.

— Спортист, а? — осведоми се кокалестият пандизчия.

— Нещо такова.

— Браво — отрони татуираният. — Само да не се престараеш. Че ще ти идат всичките сили по тренировките…

Не попитах какво има предвид. Изпих две чаши прясно запарен горещ чай, седнах по турски на леглото си и разтворих учебника.

В моя дневен режим започваше втория и последен ценен отрязък от време — двата часа и нещо между разходката и обяда. Главата е свежа, стомахът празен. Идеални условия за всякаква интелектуална дейност.

Но за жалост Фрол отново ме откъсна от заниманията ми: той учтиво помоли за разрешение и прелисти, сбръчкал чело, тънкото томче със заглавие „Тренирай паметта и вниманието“. По лицето му се изписа истински интерес, то стана почти красиво.

— За какво ти е това? — попита, връщайки ми книгата.

След кратък размисъл формулирах отговора:

— Не ми харесва в затвора. Ненавиждам решетките.

— Аз също — ухили се Фрол. — Какво общо има това с паметта и вниманието?

— Нали трябва да се занимавам с нещо, докато имам свободно време. Затворът представлява пауза в живота. Тук ще прочета книги, които никога не бих прочел навън. Ще усвоя умения и навици, които не бих усвоил в нормалния живот… Заключиха ме, опитаха се да ми отнемат времето. Аз реших да не си го давам. Ще го използвам в свой интерес. Всяка секунда.

Демби критично се прокашля, кръглата му буза се изкриви.

— Лично аз — провъзгласи той — използвам времето в затвора изключително за натрупване на подкожна мас. За ядене на салам!

Фрол елегантно подръпна нагоре долнището на анцуга си и седна върху одеялото.

— Не е в салама работата — рече той замислено. — Не един почтен човек в затвора покрай тоя салам е станал мръсник, Демби… Чувай, Андрюха, ами ти, като си толкова умен, как изобщо те сгащиха?

Свих рамене. Трябваше ли да разправям на всички, че съм просто момче за опандизване? Че съм влязъл зад решетките доброволно, за пари?

— Нямал е късмет! — лаконично отвърна вместо мен Демби.

— Така изглежда — съгласих се аз.

Фрол се замисли.

— А не те ли е страх да откачиш? Да станеш толкова развит, че обикновените хора да престанат да те разбират? Каква изобщо е целта ти?

— Просветлението — отново вметна Демби.

— Не — възрази Фрол, обърнат към него. — Не загряваш, Демби. Тоя пич иска да е по-печен от всички останали.

— Не би било зле — съгласих се и се пошегувах: — Тогава всички пари и жени ще са мои.

Фрол се вгледа в лицето ми.

— Ами ако някой ден влезеш в тая… в нирваната и тя така те повлече, че да не излезеш от нея? И няма да искаш повече нито пари, нито женски?

Усмихнах се снизходително. Урката не проумяваше основното.

— Това е невъзможно — отговорих. — Изобщо кисненето с часове в поза „лотос“ е за начинаещите. Просветленият мъж не медитира. Идеалната медитация трябва да бъде мигновена. Поемаш въздух, концентрираш се, шат! — и си съзрял потайното!

— Ясно — отговори сериозно Фрол. — Е, какво пък, продължавай, приятел. Смело напред, просветени човеко! Това, че отричаш затвора, е много добре. Всеки от нас е длъжен да ненавижда тия стени, тия решетки и небето на квадратчета. Само най-силните могат да откажат всякакво подчинение. Но не забравяй, братле, че затворът ще ти отговори също с омраза. Люта…

Демби, тъжно намръщен, кимна в знак на съгласие.

— Между другото, твоето тичане е напразно — каза той след пауза — и е вредно за здравето.

— Че каква му е вредата? — зачудих се. — И защо да е напразно?

Строителният началник се потупа по необятния търбух.

— Защото не получаваш нормална храна. Нямаш достатъчно калории. Губиш подкожната мазнина.

— Хранят ни доста добре.

— Така ти се струва. Бил ли си в казармата?

— Да.

— Спомни си стария войнишки начин да си натъпчеш стомаха. Да ядеш колкото може повече хляб! Чорбата — с две филии, кашата с още две и още една с чая. И можеш да се наситиш. Само с хляб, без масло и месо. Тук имаме същата ситуация. Месото, тоест белтъчините и животинските мазнини, присъстват в тази килия само във вид на… какво?

— На салам — предположих.

— Правилно. Сега, ако нямаш нищо против, да направим една проста сметка. Веднъж на две седмици получаваш колет. Аз също. Във всеки колет има по две щафети. Така ли е?

— Да — кимнах.

— Това са осем щафети месечно, нали така?

Кимнах още веднъж.

— Точното измерване на всяка конкретна щафета — продължи бузестият строител, гледайки ме мрачно и сериозно — не е възможно, доколкото щафетите като такива не стигат при нас в килията, а пристигат вече нарязани. Режат ги контрольорите при получаването, за да проверят дали вътре не е скрито нещо забранено… Затова приемаме дължината на една щафета условно за четиристотин милиметра и получаваме сума сумарум три хиляди и двеста милиметра или три цяло и две десети линейни метра… какво?

— Салам.

— Тука сме трима — с още по-сериозен и строг глас напомни магнатът, — тоест общият метраж трябва да се дели на три.

— Естествено.

Несъмнено закръгленият Вадим смяташе темата за генерална, главна, централна. Докато аз едва се удържах да не прихна.

— В резултат на всекиго от нас чисто се падат… — Демби за момент притвори очи и сбърчи чело — едно цяло и шест стотни линейни метра на месец, или хиляда и шейсет милиметра! Всъщност извинявай за тоя език, целият ми живот е минал по строежите, от бригадир стигнах до началник на строително управление, всъщност затова съм и тук.

— В смисъл? — не схванах аз.

— Защото смятам линейните метри по-бързо от другите — мъгляво обясни Демби. — Но това в случая не ни интересува… Караме нататък. Хиляда и шейсет милиметра делим на трийсет дни и получаваме дневна норма за потребление на калпак, а именно трийсет и пет линейни милиметра салам.

За да осъзная по-дълбоко този факт, магнатът ми протегна своята самоделна линийка, слепена от няколко слоя листчета от тетрадка, обрязана по краищата и покрита с тънки равномерни резки — и ми демонстрира какво представляват трийсет и пет милиметра.

— По такъв начин — тегли той чертата, — за да си набави организмът постоянно животински мазнини, всеки от нас трябва два пъти дневно да употребява парче салам с дебелина седемнайсет и половина милиметра!

— Гениално! — оцених аз. — А колко грама прави това?

— Не знам — промълви с дълбоко съжаление Демби. — Пък и не ни е необходимо. Нашата задача е да пресметнем правилната норма. А дали е в грамове или в милиметри, няма значение…

— А не е ли по-просто — предложех аз — да изплюскаме всичките тия линейни метри наведнъж, за да се почувстваме поне веднъж в месеца сити?

Демби разпери ръце.

— Това вече зависи от теб. Лично аз съм си определил всекидневната норма и се базирам върху нея. Ще употребявам по трийсет милиметра на ден, а пет ще оставям в резерв. За трийсет денонощия тоя резерв ще набъбне до цели сто и петдесет милиметра! Петнайсетсантиметрово парче, почти половин щафета! Съветвам те и ти да правиш същото. В противен случай няма да изкараш дълго — авторитетно резюмира Демби и мощните му бузи се втвърдиха в скръбна гримаса.

— Защо?

— Защото един линеен метър салам месечно е много малко…

— Прав си — съгласих се аз. — Това даже не е малко. Това е направо смешно. Но аз все нещо ще измисля…

— Той не проумява — процеди изведнъж Фрол, обръщайки се към Демби. — Нищичко не проумява! Той и утре смята да тича!

— На всяка цена — сурово обявих аз.

— Аз пък си мисля — каза урката, без да адресира думите си конкретно към мен, — че ти стига толкова.

— Кое да ми „стига“?

— Тичането — уточни Фрол, погледна първо към Демби (който кимна одобрително), а после и към мен. — Тичането ти стига…

Внезапно усетих силна вълна на недоволство откъм двамата приятели.

— И защо? — попитах направо.

Съседите ми се спогледаха.

— Ти не разбираш ли?

— Не.

— Смърдиш — кратко се изказа Демби.

Фрол не каза нищо, но ми хвърли такъв поглед, че се почувствах неудобно и се засрамих. По дяволите! Не бях го предвидил. Просветленият мъж бе забравил, че собствените лайна по̀ не миришат. А сега значи хората, които живеят рамо до рамо с мен, са принудени да търпят ароматите на моето тяло, покрито с няколко слоя изсъхнала пот. До банята остават още два дни. Банята е веднъж седмично. Шест дни — шест слоя.

— И какво да правя? — чувствах се като идиот.

— Да не правиш глупости! — отсече грубо Фрол. — Не си в спортната зала! Стига с този джогинг, разбра ли? Ползата е никаква, а вредите — цял самосвал! При това ползата е само за теб, а вредите — за всички наоколо! Направи пауза, че ще прегрееш, преди да е почнало първенството… — той се усмихна на шегата си, но след миг ъгълчетата на устата му отново сочеха надолу и аз разбрах, че трябва моментално да взема решение.

Уплаших се. Тъмнозелените стени на килията се сключиха около мен, превърнаха се в челюсти, готови да смелят дребното банкерче. Съкилийниците — малкият и големият, тънкият и дебелият — ми заприличаха на чудовища, готови за скок.

Дали пък не прекалявам? И правилно ли постъпвам, възнамерявайки след прекарани месец и половина в килията да възразявам на човек, който е прекарал тук десетилетия и несъмнено е виждал хиляди млади, упорити и дръзки себелюбци? Озовал се в изолация, без подкрепа, без пари, пропаднал чак до дъното — правилно ли постъпвам, като влизам в конфликт с местното население на това дъно?

— Не — рекох тихо. — Не, Фрол. Вредата от миризмата не е голяма. Не сме тук на модно ревю, за да се наслаждаваме на фини аромати. Не сме опрели до миризмата. Лошата миризма не може да засегне нечие достойнство. Няма да се случи нищо страшно, ако двамата проявите малко търпение. Това е мнението ми и държа да го приемете за сведение…

— Добре ли те разбрах — промълви вяло Фрол, — че вече си решил да ни диктуваш какво да правим и как да го правим? Нареждаш ни, един вид, да търпим?

— Не диктувам — отсякох. — Нито нареждам. Просто възразявам.

Фрол примижа.

— Може ли един въпрос?

— На каквато искаш тема — парирах внимателно.

— Ще ме прощаваш, какво си правил на свобода?

Изпуснах въздух и гордо отговорих:

— Пари.

— Бизнес, искаш да кажеш?

— Да.

— А освен бизнеса? — сухата скула на Фрол потрепна. — Какво друго си правил, освен пари?

— Нищо. Само пари. По шестнайсет часа на денонощие.

Урката се престори, че чак сега проумява.

— Значи ти си бизнесмен! Така ли?

— Може да се каже.

— А пък аз — Фрол с безподобно достойнство направи лек поклон — живея от кражби и измами. Аз съм престъпник, ясен ли съм? Бродяга11. Не умея да работя. И не искам. Не мога. Аха. Здравето ми е разклатено. Ето на, крада имуществото на честните граждани. А как другояче да се изхраня? Държавата и нейните слуги, ченгетата, ме вкарват в затвора и аз лежа. Тук е моят дом. Нямам друг. И пари нямам. И бизнес. Нито пък семейство. И татко си нямам… Само старата ми майчица, едничката ми родна кръв… Виждаш ли това?

Фрол изпъна крака си между леглата и посочи стъпалото си. Татуираната на горния свод котешка муцуна безсрамно размърда мустаци.

Демонстрацията на голия арестантски крайник беше много безцеремонна, почти оскърбителна, но все пак не дотолкова, че да намеря за нужно да се обидя. Освен това десетте дни редовни сутрешни медитации ме направиха невъзмутим.

— Знаеш ли какво е това?

— Котарак.

— Правилно — похвали ме Фрол. — Котарак! Затворник кореняк!

— Разбирам — казах. — Котарак. Тоест ти, Фрол, си си у дома, а аз съм ти на гости. И затова трябва да те слушам внимателно. И да се държа по съответния начин…

— Правилно схващаш — похвали ме коренякът и неочаквано се усмихна закачливо, обезоръжаващо. — Скивай, Андрюха, ти… такова… не се коси. Свястно момче си, де да бяха и други като тебе… Между нас няма конфликт. Ако искаш да бягаш и да скачаш — дерзай! Само че не във вреда на тези, които са до тебе! Прав ли съм, Демби?

Колосалният магнат солидно кимна.

— Колкото до свободата — Фрол произнасяше думите тихо, но подчертано, — отворих тая приказка, защото рано или късно, в тая бърлога или в някоя друга, в този затвор или в „Матроска“, „Бутирка“, в който и да е, в изолатора, в етапното, в лагера — този разговор непременно ще се състои. Аха. И ти винаги трябва да помниш… разликата. Между тебе и хората от престъпния свят. Не се самозабравяй. Бъди по-скромен. Затворът е дом на страданието, чаткаш ли? Не е стадион…

— Чаткам — отвърнах, усещайки как невъзмутимостта ме напуска. — Дом на страданието. Ясно. Само че аз — ще ме прощаваш, Фрол — не възнамерявам да страдам. Не съм за това роден. Няма да страдам нито в тази бърлога, нито където и да е другаде. Който му се страда тук — нека страда, нищо против. А пък аз ще правя това, което трябва да правя.

— Инат си ти — тъжно каза престъпникът. — Млад инат. Твоя си работа. Моята беше да предупредя…

Сложих ръка на сърцето.

— Фрол! Много съм ти признателен за съветите и за предупрежденията. Истина ти казвам. От сърце го казвам. Наясно съм, че не сме в санаториум. Може твоят съвет някой ден да промени съдбата ми. В някой друг затвор. Истински. Там, където е мръсотия и глад. Но тук, където са ни затворили, имаме съвсем прилични условия! Храна, топлина, тишина! Защо да не използвам времето с максимална полза за тялото и мозъка си?

Коренякът наведе глава и целият му натруфен криминален аристократизъм се изпари. Остана стар и болен човек с разклатени нерви. Без да продума, той хвана някакъв вестник, четен най-малко десет пъти, разтвори го и се скри зад него от мен — презрително и демонстративно.

Легнах по гръб и се заех с нещо, което никога не ми омръзваше — заплеснато да изучавам тавана. Силна злоба и обида късаха душата ми. Самолюбието ми беше най-жестоко наранено. Полуграмотен, неук, див човек, крив гръбнак, с две думи просто и ясно ми бе обяснил, че занданът е най-вече негова територия. Аз пък, капиталистът, журналистът, почти милионерът — съм същество от по-долен сой.

Защо, питах се, тези възрастни, патили хора с такава ирония наблюдават как се изтезавам с тренировките? Защо са тези коси погледи, тези полуусмивчици? Може би петдесетгодишните същества с изкривени гърбове просто ми завиждат? Може би се събуждат всяка сутрин с острото желание да зарежат цигарите, да започнат деня с гимнастика, но вече не са в състояние да си го наложат? Постоянно си търсят оправдание. Пречи им миризмата на потните фланелки, грижата за подкожния слой, най-различни работи…

На мен пък нищо не ми пречи. Мен ме обра и предаде собственият ми съдружник — дори това не бива да ми пречи.

3

Внезапно ме споходи горещо желание да разкажа на кореняка за своя бизнес. Седнах в леглото и протегнах ръка за цигарите. Фрол, който отдавна беше оставил настрана вестника и се излежаваше по гръб, ми хвърли недоумяващ поглед.

Аз обаче си легнах, без да продумам. Какво да разкажа? Как да го разкажа? Не може, не бива да разказвам нищо. Всеки от тези двамата поотделно или двамата заедно може да се окаже осведомител, внедрено ухо, чиято задача е да съобщава на началството за всяка моя крачка или дума. А началството ще докладва на следователя Хватов и генерал Зуев. Затова — никакво разказване! Нека татуираният Фрол и неговият приятел Демби, и началникът на изолатора полковник Разрез, и следователят Хватов, и генерал Зуев ме смятат за мирен бизнесмен, по недоразумение озовал се зад решетките.

… Да предположим, Фрол, че имаш милион. Не е важно откъде се е взел. Продал си нефт или газ, или акции, или реактивни системи за залпов огън. И си се напечелил, както се казва сега. Остава да изпълниш гражданския си дълг и да платиш данъци. Защото държавата трябва да строи училища, болници, да плаща на лекарите и на пощаджиите. Затова ти казват да снесеш част от парите, да кихнеш половината, да делнеш.

Ти не си съгласен. Жал ти е за парите. Това е напълно обяснимо човешко чувство. Решаваш да излъжеш данъчния инспектор. Лошо е, разбира се, но цял свят върти подобни фокуси и няма на този свят милионер, който да не издържа за своя сметка цяла банда хитряги, чиято работа е да измислят как да плаща по-малко. Аз съм един от тях.

Фирмата ти, братле, процъфтява, името й грее по бил–бордове, гърми по телевизиите. Тя е твоята рожба. Но покрай нея с вълшебна пръчица създаваш десетки други фирми. Незаконородени помиярчета. Копелета. Някои от тях съществуват само във вид на кръгли гумени печати, други като папки, трети имат дори офис с телефон, но всичките ги сродява основното: тяхната дейност е фикция, тя е само на хартия.

Тук, в тъмната гора от фирми еднодневки, ти и твоите хора криете своя милион. В най-затънтената част на гората.

Ето това, кореняко, е моят бизнес: аз отивам на работа, сядам на бюрото, включвам офис техниката и правя фалшиви документи. Забърквам ментета. Фабрикувам ги. Фалшивите документи трябва да са много, изключително много. Това е задължителното правило, което бях формулирал преди време и което неотклонно следвах в продължение на три години. Не петдесет, не сто договора, не две или три папки, а задръстени догоре шкафове. Колкото повече, толкова по-добре! Правех по петнайсет-двайсет килограма на месец и за времето на кариерата си изфабрикувах над триста килограма. За да проучат този Монблан, тази Фуджияма от ментета, десетки опитни експерти ще трябва да ровят половин година. Те ще се удавят в книжата като в блато. Експертите идват на работа към девет сутринта, започват към девет и половина, към десет пият чай, после обядват, към шест тръгват да се прибират. Трудят се без особено напрежение. Докато аз прекарвах на бюрото си по сто часа седмично, оборудван с най-новите технологии. Моят бос беше заделил специално за мен внушителен бюджет. Три принтера действаха едновременно, печатайки на десет различни вида хартия с различен тонер. Листовете се съединяваха по различни начини. Сякаш наистина са ги обработвали ръцете на различни хора. Всеки фалшив договор имаше вид на напълно редовен. Беше изпъстрен с красиви печати и министерски подписи. А най-важното е, че от тези договори и други бизнес книжа, от тези сметки, фактури, ордери, извлечения, квитанции и така нататък имам пълни шкафове. Нека данъчният инспектор или някой друг експерт се опита да провери как фирма „Вася“, действайки в интерес на фирма „Ваня“ чрез фирма „Саша“ за нуждите на фирма „Гриша“ по поръчка на фирма „Наташа“, е фактурирала газ или диаманти, или танкове!

В договорите, фактурите и квитанциите има посочени телефони и адреси. Изпратете факс, напишете писмо или се обадете. Ще ви отговорят учтиво, с всичкия необходим пиетет и по протокол, че началниците ги няма. В командировка са. Какво да предам? Зад учтивите гласове и красивите печати се крие празнина. Цели концерни и холдинги представляваха онова, което в съвременния език се обозначава с неблагозвучната, но адекватна дума „балон“. Красива, представителна външна обвивка без капка съдържание.

И така, братле, аз съм седнал на удобния стол в не много чисто, но идеално разположено в центъра на града мазе; разполагам с телефони, факс, с цялата офис техника, климатик и ИМ радио, с пари за храна, алкохол и цигари, бензин, дрехи, плюс джобни. Ако се налага да прибавя още някаква офис техника към наличната, купувам най-добрата, ултрамодерната.

Създавам паяжина от десетки фирми. Между тях се води някаква измислена дейност, превеждат се някакви пари, едни или други суми ту се появяват, ту изчезват по касите или по банковите сметки. И всичко това, за да се скрие нечий чужд милион, изкаран я от кражба, я от продажба на нещо, неподлежащо, а може би и подлежащо на продаване. Чий е този милион? Нямам ни най-малка представа. Пък и какво ме е грижа? Човекът с костюма от „Валентино“, който пристигна с мерцедес, за да ми предаде разпореждания относно милиона, може да е само част от системата на нечий хитро измислен балон.

А има и по-напреднали отворковци: тогава милионът не е един, ами са пет или дори десет, а момчетата, които идват да оперират с тях, са тихи, скучни, скромно облечени и карат очукани жигулита. С тях се държа крайно предпазливо.

Отдавна е време да се смени прашното мазе, където добивам своето злато, с някое по-просторно и светло помещение, но все не остава време. Не сколасвам. Желаещите да вкарат в нелегалната ни банка своите милиони и да ги спасят от безсърдечните данъчни стават все повече и повече. Нито аз, нито моят бос обръщаме внимание на дреболии. Смешни са ни бизнесмените, които си харчат времето за пазаруване на кожени фотьойли, килими и аквариуми. Ние сме по по-грандиозните номера. Банкнотоброячните машини, които купихме неотдавна, струват по-скъпо от автомобилите ни.

Чекмеджето на бюрото ми е претъпкано с чужди паспорти. Всички те са изгубени, откраднати или дадени доброволно срещу някоя и друга бутилка водка. Сейфът е препълнен с долари и рубли. Ако в този момент в мазето влезе милиция, няма да мога да обясня откъде съм взел паспортите и парите и ще загубя и едните, и другите. Затова всичките ми действия са насочени към това да стана колкото може по-незабележим. На вратата на моето мазенце не блестят надписи, пред прага не е паркиран лъскав хромиран буик или някаква подобна тъпанарска железария. Аз не хлопвам вратите на тежки автомобили и не крещя по мобилен телефон, преодолявайки разстоянието до входа. Наема за офиса внасям с известно закъснение. Като истински среден предприемач. Въртя една демонстративна търговия с ширпотреба. Малък бизнес, колкото да не ми падат гащите…

Вечерта просветленият мъж се наплюска с баландата насъщна и спокойно заспа.

1

Обаче посред нощ се събуди, обзет от безпокойство, доловил вътре в него да зрее някакъв неясен въпрос и същевременно отговор.

Предния ден бе прозвучало нещо важно. Беше открита и произнесена някаква правилна дума — но коя точно?

Лефортовската тишина не е тишина. Двамата ми приятели хъркаха в забрава. Демби лежеше по гръб и коремът му се поклащаше равномерно в такт с дишането. Фрол бе заел ембрионална поза, обгърнал с кокалестите си ръце свитите към гърдите колене. Изразът на лицето му ми се стори много детски, беззащитен, естествен и аз моментално изпитах съжаление към този човек, погубил живота си, изразходвал го в скитане по затворите и лагерите на моята жестока родина.

Нямал късмет! — спомних си и сънят ме напусна окончателно. Ето я въпросната формула, проста и точна, прозвучала преди няколко часа. Нямал късмет. Точно така. „Нямал е късмет“, каза за мен човек, който едва ме познаваше. Наблюдавал поведението ми някакви си две седмици, той — неосъзнато, разбира се — бе изразил първото и следователно най-точно впечатление за мен като функционираща личност. Не му е провървяло.

Жълта четирийсеватова крушка процеждаше върху тримата неподвижни мъже слаба светлина. Предметите хвърляха неразгадаеми сенки.

Къде съм? Защо съм тук?

„Нямал е късмет“, бяха казали за мен. Що за дума е това? Кой я е измислил? Защо повечето хора обожават да апелират към тази смешна метафизическа категория? Къде е той, моят личен кутсузлък? Може би се е криел в онова село сред хълмовете и горичките, в оня край на плитки, бавни рекички, по средата между Москва и Рязан, където преди петдесет години съдбата е запратила моя дядо, роден в Нижегородска губерния?

Там, в голямото село с триста къщи, бях прекарал своите бебешки и детски години, а когато поотраснах, осъзнах, че съм прекалено честолюбив, за да остана завинаги в това тихо, скучно място, където хората и птиците крещят силно, но съвсем рядко.

… Не — заявих сам на себе си, докато се въртях в леглото и мачках твърдата затворническа възглавница. Няма да открия причината за несполуките си в родното ми сиво, смълчано село, потънало зиме в сняг, напролет в кал, а лете — в зеленина. Напротив, гордея се, че съм селянин. Провинциалист.

Тъкмо провинциалистите увеличават богатствата на столиците. Тъкмо енергичните пришълци играят първите роли в бушуващите, безредно суетящи се, светнали в огньове градове. Ако бог не ме обичаше, той щеше да ме сътвори московчанин: хладнокръвно, стиснато, благополучно, хедонистично, комфортно същество. Като моя рижав адвокат например.

Но аз не съм той! Аз съм провинциалист! Пришълец. Чуждоземец. Аз пълзя и се катеря. Напрягам всички жили. Аз съм гладен и активен. Именно такъв желае да ме вижда моят Създател. Това е неговият подарък и моят късмет.

Убедих се окончателно, че сънят е отлетял, и се пресегнах за цигарите. Да пушиш в леглото е върхът на безкултурието. Направих го за пръв път в лефортовската килия в средата на есента на деветдесет и шеста година, на двайсет и седем годишна възраст.

Може ли пък моят кутсузлък да е свързан със смъртта на Совдепия? С промяната в участта на триста милиони души? Бях на четиринайсет, когато кремълските вождове заумираха един през друг. Завърших училище на седемнайсет. Избрах си професия. Партията на комунистите все още държеше властта, но вече бе разрешила на гражданите да забогатяват. Аз отхвърлих този вариант. Вече бях взел решение. Възнамерявах да действам последователно. Без да се отклонявам от набелязания курс. Щом си избрал работа — върши я! Защо да се обръщаш назад?

Но приблизително на двайсет стана очевидно, че любимата ми професия се беше обезценила. Десетки пъти. Журналистите — някогашният обществен елит — се бяха превърнали в гладни, измършавели правдолюбци с празни джобове и пламтящи погледи.

Дотогава бях посветил четири години, за да овладея основите, главните навици в занаята. Имах публикувани петдесетина статии, очерци, репортажи, разследвания. Бях се отракал в практиката. Знаех и теорията.

И неочаквано дойде ударът. Репортажите не струваха нищо. За тях плащаха смешни пари. Усилията, нервите, талантът не бяха нужди никому.

А междувременно отвсякъде гърмеше: забогатявайте! Забравете всичко, на което са ви учили! Преобучете се! Правете пари! Печелете и харчете!

Както е известно, по този въпрос има две мнения. Едното от тях е европейското. „Блажен е, който се роди в дни, съдбовни за Земята“, е казал великият поет Тютчев, живял в европейска столица.

В центъра на Азия обаче, в Китай, по същата тема има друга поговорка. Направо клетва. „Дано живееш в епоха на промени!“

Допуших си цигарата и я угасих в пепелника — същия като онези, които красяха бюрата на лефортовските следователи.

Ако ме смятаме за азиатец, тогава наистина не ми е провървяло. Младостта ми се падна в епоха на промени. Ако обаче съм европеец, значи съм най-щастливият сред смъртните.

Остава само да изясня къде всъщност живея — в Азия или в Европа? Или да си кажа, че обитателят на толкова обширна страна, чиито граници се губят в безкрайността, е обречен вечно да се лашка между Запада и Изтока, между тишината и бурята. Между статиката и динамиката.

Аз съм нито тук, нито там.

Това е моят кутсузлък. Нашият. Общият. Или, напротив, успехът. Късметът.

2

… Изминаха две бързи като минути еднообразни затворнически седмици. На Фрол окончателно му писна да търпи мълчаливия субект с разкървавени юмруци, който по цял ден заравяше нос в тетрадките.

Чувството беше взаимно. И аз се бях отегчил от стария изгърбен престъпник, който хъркаше, храчеше, почти всяка вечер драйфаше кафява пандизчийска жлъчка, но въпреки това на всеки час и половина — два се наливаше с чифир. Реших, че в периодичната система на отровите — ако някой ден се намери светъл ум да я състави — кофеинът несъмнено трябва да се озове в дъното, най-долу, в групата на изключително страшните субстанции, превръщащи човека в изсъхнало, превито същество с изпразнен поглед и несигурни движения.

Никотинът, разсъждавах по-нататък, трябва да се нареди до него. Той се употребяваше пред очите ми и с мое участие в немислими количества. Пушенето не спираше от момента на събуждането до края на вечерта. Пушеше се по време на разговор, пушеше се по време на чая, пушеше се на клекалото, след разходка, след обяд, след вечеря, преди сън. Пушеше се от нямане какво да се прави. Докато Демби и аз карахме на скъпи цигари „лайт“, които ни пращаха жените, горделивият Фрол избягваше да взема от нашите и да проявява по този начин зависимост, затова ни одимяваше с „Прима“, която пускаха в лавката. В резултат на всичко това килията въпреки четириметровите си тавани до вечерта се изпълваше със сивкав пушек, смрад на фасове и особено неприятния ми мирис на изгорял кибрит.

В затвора няма запалки, забранени са от правилника за вътрешния ред, те винаги могат да се превърнат в оръжие, в бомба. Ако треснете с все сила пластмасова запалка в бетонния под, тя ще гръмне. Кибритът е разрешен. Ако някой (от чиста любознателност) изведнъж пожелае да научи как мирише килията в Лефортовския изолатор, нека запали клечка кибрит, веднага да я угаси, да я приближи към носа си и да вдъхне миризмата — на какво мирише? Да, на сяра. Като в ада.

Потънали в тютюнев дим, затворени между четири стени в слабо осветената и студена килия на Лефортовския замък, двамата криви гръбнаци се унасяха в игра на табла и решаване на кръстословици, бъбреха си за живота, прелистваха кримки, сърбаха чифир и спяха по дванайсет часа на ден.

Най-сетне дойде денят — възможно най-мрачният и унил ден на есента, — когато Фрол мина от презрителните погледи и подигравателните подмятания към пряка атака.

Обикновено перях прането си веднага след обяда. Времето не беше избрано случайно: пълният стомах моментално приватизира цялата свободна кръв на организма и мозъкът не е много работоспособен след хранене. Давах му възможност да си почине, докато действах с водата, сапуна и своите партакеши.

Партакешите изискваха всекидневна грижа. След всяка разходка сменях изпотеното бельо със сухо и чисто. Мръсното изпирах начаса.

Налагаше се дълго да топля вода в металните канчета и постепенно да пълня с нея пластмасовия леген (собственост на затвора).

Но през този унил и сив октомврийски ден не успях да накисна чорапите и фланелките. Фрол изведнъж престана да изучава ноктите си, чевръсто скочи от леглото, преодоля няколкото крачки до мен и решително се вкопчи в ръба на коритото.

— Ако обичаш… — каза той учтиво.

Отдръпнах ръцете си. Татуираният дядка с усилие повдигна пластмасовия леген — под тънката сивкавожълта кожа на ръцете му изпъкнаха малки, но много твърди бицепси, които моментално ми се набиха в очите — и изля водата в умивалника. Къщовнически прибра легена в ъгъла. Без да бърза, избърса ръце в пешкира.

— Поседни — рече ми той.

Послушно седнах, сложих ръце върху коленете си и се приготвих за нещо важно.

— Наясно сме с всичко — доброжелателно подхвана Фрол, който се бе върнал на леглото си и се бе наместил там удобно. — Ти си младо, яко, момче, кръвта ти ври. Аха. И характерът ти характер и разните му работи… Само че твоите движения ни засягат дотолкова, че вече не може да се мълчи. Прав ли съм, Демби?

Строителният магнат, който до този момент спокойно дремеше, се пробуди и също седна в леглото.

— Да, прав си.

— Веднъж ми беше казал, че влизаш за първи път — наблегна коренякът. — И че ще си благодарен, ако опитните хора — като мен например — ти казват къде постъпваш правилно, а къде неправилно, нали така?

— Така беше — съгласих се, помъчих се вълнението ми да не проличи.

— Ха сега чуй. Всеки ден по половин час се плацикаш на чешмата. И още по един час си переш партенките. Също всеки ден. След което ги закачаш на хората под носа…

— Извинявай, Фрол — прекъснах го аз. — Само че от дете предпочитам чистите партенки. Не съм някой калтак.

— Браво, браво — коренякът присви очи. — А какво ще рече „калтак“?

— Ще рече вмирисан, мръсен човек, който не спазва хигиената.

— Откъде го научи?

— От теб, Фрол.

— Ха сега да научиш от мен още нещо. Тук сме в затвора. Тубата ни дебне отвсякъде.

Туберкулозата, досетих се аз.

— Влагата е нашият общ враг. Аха. За арестанта няма по-страшно нещо от водата във въздуха. Чувал ли си за пръчиците на Кох?

— Спомням си туй-онуй.

— Туй-онуй! — Фрол се подсмихна с крайчеца на устата. — Той си бил спомнял, Демби! Та значи тая пръчица, нещо мъничко, е в теб през целия ти живот. От най-ранно детство. Аха. И докато ти си хапваш добре и се разхождаш на проветрение, тя е пасивна. Спи Чака да те набутат в затвора. Там, където няма добра лапачка и чист въздух. Където всичко е гнило и мокро! Тя се размножава във влажния въздух. И започва да те яде отвътре, брат ми! Да ти гризка белите дробове. Отначало полекичка, а после все повече и повече! И накрая ти изплюваш тия бели дробове парченце по парченце. И хвърляш топа…

— Добре, разбрах… — започнах аз, но Фрол с жест ме прекъсна и се изправи, лицето му се беше зачервило.

— Ти си переш гащите, а аз я чувам как е заседнала в мен, кучката му. И мляска! Плюска, чаткаш ли? Веднъж ти казах — спирай с тая спортна зала, два пъти ти казах, три пъти ти казах, няма и няма файда! Казваха ти го хората. Учтиво. Намекваха ти, гъбаркаха те! Дадоха ти всички възможности да се досетиш сам, сам! Но на тебе единствено книжки са ти в акъла. Аха. Искаш да си някакъв Джеймс Бонд! И не ти пука за околните! Това не е редно! И аз ще го прекратя! Ще го прекратя, каквото ще да става! Край с прането! Гащи, чорапи, всичкото бельо се пере само в банята! После съхне и на сутринта се сваля от простора. За да се движи въздухът из стаята свободно! Ако всеки божи ден развяваш тука мокри парцали, идва краят, чаткаш ли? Смъртта! Тубата! Ще се гътнем без време, за няколко месеца!

Слушах го с наведена глава. По принцип вече бях намерил изхода.

— Това е, казах, каквото имах за казване — равнодушно и тихо рече Фрол. — Сега говори ти.

— Не — изпуснах въздуха. — Нямам какво да кажа. Прав си. Повече няма да има пране. Нито влага.

— Той е замислил нещо — отрони Демби. — Няма да спре.

— Не, няма — съгласих се аз и запалих цигара, тъй като не бях свикнал още да минавам без отровите. — Ще пиша на жената да прати повече бельо. И пешкири, десетина броя. Тук ще ги накисвам и ще се бърша веднага след разходката, още навън. Мокрото мръсно бельо отива в торба, а на сутринта — на боклука…

— Тоест той не ще да си пере парцалите, а направо да ги изхвърля — поясни Демби. — И да получава отвън нови…

Фрол се хвана на главата, на лицето му се изписа ужас.

— Не ти ли е жал за жена ти?

— За никого не му е жал — мрачно проговори Демби.

Изведнъж се ядосах. Какво общо има жена ми? Погледнах магната.

— Знаеш ли, Вадим, кое е най-важното условие за правилното функциониране на мозъка?

— Не.

— Изправеният гръбнак.

Демби моментално се изпъчи и изпъна заоблените си рамене.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че всеки си полудява посвоему. Един се зацикля на салама, друг на физкултурата. Не си ли съгласен?

— Тоест — наблегна Демби, — решил си да ми натякваш за салама, така ли?

На това място във вземащия опасна насока спор се вклини нов участник. Онзи, за когото ние честичко забравяхме, но който никога не забравяше нас. Той застана от външната страна на вратата, отвори шпионката, проучи обстановката, вкара ключа в бравата на „хранилката“ и я отвори.

— Рубанов! — провъзгласи на висок глас. — Повикване!

Изпсувах.

— Пак нищо не си разбрал — тъжно констатира Фрол и размаха пред мен показалец. — Хората ти казват сериозни неща, правилни! А ти се правиш на много умен! Върви, ченгето те чака! Като се върнеш, ще си довършим.

— На всяка цена — отговорих и излязох.

В никакъв случай не бива да се оставя последната дума на опонента.

— С лице към стената!

Значи ето как се извъртяха нещата, Андрей! Сега кривите гръбнаци ще ти сочат какво и как да правиш. Ще ти диктуват волята си. Сега значи ще си переш гащите само с тяхно позволение. Искаше да победиш затвора, да се пребориш за свободата си — ето ти свободата да си переш гащите, върви на бой за нея!

От яд и досада усетих пощипване в носа.

3

Влизайки в кабинета за разпити, изпитах някакво неприятно чувство и в първата секунда не можах да разбера каква е причината; после отрих, че почти цялата дневна светлина, идваща през прозореца, е блокирана от широка човешка фигура. Някой с внушително разгърнати плещи, с як квадратен задник, облечен с размъкнат милиционерски панталон и риза, стоеше с гръб към мен, пъхнал ръце в джобовете, и гледаше през стъклото към двора.

Отстрани на обичайното място пред монитора открих Хватов.

— Здравей — рече той и в ръцете му изпука блистер с таблетки.

— Главоболие? — попитах.

Следователят кимна. Стори ми се блед.

Масивният човек до прозореца се обърна към нас.

— Здраве желая, гражданино началник — поздравих с отпаднал глас.

Капитан Свинец не отговори и не промени израза на лицето си: то излъчваше онази смесица от интерес и жалост, която обикновено предшества мига на крайния гняв.

При първата ни среща, когато беше с кожен панталон и бели чорапи, човекът от Криминалната изглеждаше като грамаден, но безопасен глупчо. Сега, със сивкавата униформа на милиционерски офицер, Свинец изглеждаше много по-представително. Такъв капитан, ако рече, е способен да предизвиква у околните трепет в буквалния смисъл на думата, помислих си тъжно аз. Днес ще видя зор. Такива здравеняци капитани в напредналите страни стават прекрасни шерифи и комисари. Като се издигнат до полковници, охраняват президенти. А в Латинска Америка току направят военен преврат.

— Как си? — тихо попита капитанът.

— Всичко е наред.

— Все така ли си сам в килията?

— Не, трима сме.

— Съседите наред ли са?

— Напълно.

— Сигурно залагате по цели дни.

— Не играя хазарт.

— Защо?

— Прекалено много се увличам.

Свинец кимна. Помълча. После напълни гърдите си с въздух.

— Ако си говорим честно — доверително, едва ли не нежно започна той, като ме гледаше в очите, — бих те убил. Бога ми, направо се боря с желанието да го направя веднага.

Хватов предпазливо се прокашля.

Аз продължавах да стоя насред стаята.

— Поначало — продължи опасният капитан с делови тон — разстрелът е много по-изгоден от затвора. На петима затворници в нашата страна се полагат цели двама охранители. Зная цифрите. А вие сте напълнили лагерите и затворите — почти милион и половина сте… Издръжката на хората струва скъпо. Това страшно натоварва бюджета на държавата.

— Ами какво да кажем — възразих лекичко — за прочутите чугунени капаци на канализацията? Всеки втори е със знака на някое поправително заведение…

— Ти си знак! — отговори с погнуса капитанът. — Пандизчиите са калпави работници. Знаеш ли защо е загинала Римската империя?

— Историческата логика я е докарала дотам.

— Не. Загинала е, защото е използвала робски труд. Робски! — Свинец наблегна на тази апетитна дума и продължи: — Нашата империя също… ще се гътне… от същата болест. Трябва да ликвидираме враговете на нацията и държавата, а не да ги хрантутим с години. Да ги разстрелваме!

— Същото ми каза скоро един от съкилийниците.

— Ха така! — копоят се намръщи, явно не се шегуваше, като говореше за ликвидирането на враговете. — Нали се сещаш, че мога да те пречукам всеки момент… Изкарвам арестувания за следствен експеримент… там той прави опит за бягство и загива, застрелян в гръб със зачисленото ми оръжие… Какво ще речеш, Степан?

Хватов пусна насилена усмивка.

— Това не е моя идея.

Свинец цъфна в усмивка.

— Мамка му! Трудно е с интелигентите! Но аз съм упорит, ще се справя… А сега — гласът на широкоплещестия капитан прогърмя — слушай ме добре, мършо! Искаше да ме прецакаш! Компютрите ти са празни! Цялата информация е изтрита! Унищожена! И ти, естествено, си го знаел!

— Аз ли? Да съм знаел? — наложи ми се също да повиша тон, за да прозвучи достоверно тирадата ми. — Как така унищожена? Защо е унищожена?

— Когато са пристигнали да обискират твоя офис, хората ти са отказали да отворят входната врата.

— Много правилно! — вметнах отмъстително, спомняйки си с благодарност за Семьон и Сергей.

— Докато нашите хора са разбивали и разрязвали вратата — капитанът се обърна към Хватов и заразказва вече не на мен, а на него, — неизвестен извършител е сложил върху компютъра петкилограмово парче намагнитено желязо. Цялата информация е отишла по дяволите.

— Аа! — провикнах се с ликуване. — А вие какво си мислехте? Смятали сте, че ще дойдете, ще набутате автомат под носа на сътрудниците ми и те веднага ще ви връчат всичко на поднос? Ще ви разкажат подробностите? Не, гражданино началник! В моята фирма всичко върви по ноти! Всяка седмица, всеки петък — инструктаж! За всички! Включително секретарките, шофьорите и домакина! Всеки войник е длъжен да знае своята маневра! Всеки е учил наизуст какво и как да прави, когато хора с камуфлажни униформи започнат да трошат вратите. Един изтрива твърдите дискове. Друг засилва бележниците в кенефа. Трети пъха текущите документи в резачката… Само така! Само така, гражданино началник! Ако мерките ми за безопасност не са максимални, ако не съм предвидил всичко — кой ще ми повери парите си?

— Парите… — замислено промълви Свинец. — Пак тези пари. Заради тях стигна до затвора, глупако, и пак ти е малко… И какво, твоите хора, домакините и шофьорите по време на твоите инструктажи не ти ли задаваха въпроси? Не се ли интересуваха за какво са всички тия строги мерки? Резачка за документи, магнити по пет кила?

— Живеем в Азия — отговорих аз. — Тук няма работодатели, а господари. На господаря въпроси не се задават. Може ли да седна?

— Не може! — прогърмя ченгето. — Откъде взе петкилограмов магнит?

— Купих го от черния пазар. Платих си според тарифата.

— Ясно. — Свинец страшно смръщи светлите си вежди. — Общо взето, готви се, момче. Ще видиш ти как ще те уредя. Няма да те застрелям, естествено. Засега… Но ще ти уредя такъв затвор, че свят ще ти се завие! Мислеше си, че можеш да си играеш с мен на шикалки? Каза да бръкна в компютъра ти, а той е празен! И ти си го знаел!

— Не съм.

— Знаел си! — отново гръмна Свинец. — Знаел си, гадино! Току-що си призна, че си обучил хората си предварително! И все пак ме прати да търся от умрял писмо! Да губя време и сили! Това няма да ти го простя, момченце. Никога. И ще ти го върна. Адекватно ще ти го върна! Сега ще приключим с тебе и отивам при гаджето си. А ти — както се досещаш — заминаваш в килията! Да си събираш багажа! И да се готвиш за преместване! От този приятен санаториум, където кашата е с масло, а чаят със захар, отиваш в истински затвор. Какъвто ти се полага! В „Бутирка“! Или на улица „Матроская тишина“. Там всичко е другояче! Там в трийсетместни помещения са наблъскани по сто и петдесет души и пукат от глад, и плачат с кървави сълзи, и хранят въшките! — Свинец сякаш се поуспокои и шумно издиша. Лицето му се зачерви, ноздрите му се разшириха. Сивите му очи гледаха в мен и през мен — идеалния, абсолютния престъпник, който живее в обикновения човек. — Взех предвид твоите забележки за белите чорапи. И аз имах съмнения за тях, нали се досещаш… Но няма страшно. Моето гадже си пада по белия цвят. По принцип всичко е заради нея и белите чорапи също… Но ти, сополанко, реши да ме изиграеш! Да изпързаляш ченгето! Решил си, че щом нося бели чорапи, значи съм абдал, а? Нищо подобно! Може и да съм абдал, що се отнася до чорапите, но пък поназнайвам туй-онуй в работата с криминалния контингент! И ще те накажа. Сега си даваш показанията, а после отиваш в килията, събираш си нещата и газ напред. Като се настаниш на новото място и поспиш няколко дни на четири смени — тогава ще разбереш какво значи да лъжеш офицер от милицията! И ще си припомниш всичко, всичко до последно за паспорта на Фарафонов. До шушка. Къде, кога, от кого? До най-дребните подробности…

Свинец се оттласна от стената, тръгна право срещу мен и силно удари рамо в моето рамо. Имах чувството, че съм се сблъскал с локомотив — отлетях настрани. Без да си вземе довиждане с колегата, капитанът си излезе. Излезе така, че не стана ясно дали ще се върне след две минути или след две седмици.

Внезапно си дадох сметка, че в собственото си обиталище няма да мога днес след разпита спокойно да пия чай, да си отпочина и да обмисля случилото се. Там ме очаква озлобен, ядосан и опасен враг, стар криминален престъпник, който се е заял с мен и може би нещата ще завършат със скандал, викове, въргал и санкции от страна на затворническото началство.

Сега имам възможност да си отворя устата, да кажа няколко думи и ще ме отведат не в старата килия, а в нова, където ще срещна други хора. Възможно е те са по-толерантни към моя начин на живот. Или напротив, ще ме запратят при някои гадове, човекоядци, убийци, за които поредното прерязано гърло не значи нищо…

След излизането на ченгето гръмовержец се бе възцарила тишина. Хватов глътна още една таблетка и ме изгледа виновно.

— Доколкото разбирам, Андрей, и днес не си склонен да дадеш показания?

— Показания ли? — усетих парене в гърдите и болка в слепоочията. — Кур за вас, а не показания! Кур, а не показания, ясно ли ви е? Няма да има показания! Няма да има нищо! Нито дума! Никакви показания! Нищо! Ясно ли е! Нищо, нищичко няма да ви кажа!

Повишавах и повишавах глас, октава след октава, прибавях сила и експресия, всичко ставаше без моята воля, гореща слюнка хвърчеше от гърлото ми и пръстите сами посягаха да разкъсат задушаващия ме пуловер; обидата, горчивината, злобата, досадата, сълзите, мъката — всичко се смеси, изля в мен отровата си наведнъж и аз се разкрещях, гълтайки съгласните:

— Води ме в бърлогата! В бърлогата ме води! В бърлогата! Показания ли?! Гепи ме за хуя, гражданино началник, не за показанията!…

Чак сега ми стана ясно какво представлява истинската бандитска истерия. Тя връхлита арестувания, хвърления зад решетките човек, когато е заплашен от всички страни, и при разпитите, и в килията, когато отвсякъде го дебнат опасни врагове, когато заплахата не отстъпва нито денем, нито нощем, когато я усеща непрестанно.

Чудно, къде ли се дяна моето хладнокръвие, къде отиде хармонията в мислите, къде остана резултатът от редовните медитации? Или това също е само измама и никакви упражнения няма да ми помогнат да постигна истински здрави нерви?

4

Имах последен шанс да проявя малодушие и да се сбогувам завинаги с кривите гръбнаци на връщане в килията, при обиска. Можех да пошепна няколко думи на конвойния, който след подобно признание бе длъжен да вземе всички мерки. Да ме заключи в „буркана“, да докладва на началника… Но не казах нищо.

Коренякът, старият урка, нашареният от татуировки рецидивист олицетворяваше за мен всички, които са се подчинили на затвора. И са загубили от него.

Аз обаче не съм такъв. Аз искам да победя и ще го постигна.

Появих се в килията като гладиатор на арената на Колизеума. Господ знае как са излизали на бойното поле римските осъдени на смърт, но със сигурност веждите им са били събрани, устните стиснати, а очите им са хвърляли мълнии и трескаво са търсели очите на врага. Дланите, влажни от потта, са стискали оръжието…

Всъщност, като сме отворили дума за оръжието. С какво да се защитавам, ако намотаният до козирката с чифир старчок ми се нахвърли? Аз може и да правя по сто и петдесет лицеви опори на юмруци, но нямам опит в затворнически битки, докато противникът ми напротив, е печен и хитър…

Картината, която видях, ме озадачи. И двамата ми съкилийници бяха седнали на леглата си, скръстили ръце на коремите и имаха най-миролюбиво излъчване. А лицето на Фрол направо грееше.

И двамата не пророниха нито звук, докато дежурният не заключи вратата, превъртя ключа и надникна за последно през шпионката. След това Фрол се усмихна и ми каза:

— Ела тука, бързо.

Наведе се и посочи с пръст в ъгъла между двете стоманени легла.

— Виждаш ли?

— Да — казах. — Паяк.

— Паяк! — Фрол, грейнал от щастие, ме удари по рамото. — Паяк, братле!

От агресивността му не бе останала и следа.

Внимателно разгледах малкото черно същество, което помръдваше крачетата си.

— Тая работа трябва да я полеем. С чифир! Както се полага!

— А по какъв повод празнуваме? — попитах, осъзнавайки, че конфликтът е приключен, забравен, запратен в миналото от това ново събитие, чието значение е ясно само на кореняците затворници.

— Паякът е добра поличба. Много добра. Най-добрата от всички, които знам. — Фрол си мушна главата в пространството между края на леглото и стената и радостно забоботи: — По дяволите, брато, колко те обичам! И ти си същият като мене! Съкафезник. Демби, хайде да му дадем парченце от любимия ти салам. Малко парченце, а?

— Няма проблеми — отвърна Демби, — само че паяците салам ядат ли?

— Свиди ти се саламът ли?

— За теб не, и за Андрюха не. Ама за паяк…

— Чуден човек си. За такъв съсед цялата си дажба давам, ти за един салам си седнал… Резни де, не се стискай.

— Ама той няма да яде такава гадост. Да не е човек?

— Добре де — старецът се изправи. — Вие както щете, пък аз ще го отпразнувам…

Урката скочи и изтича до масата, където стоеше неговата главна ценност: изрязана от картон и облепена по ръбовете с хартиени лентички специална кутия с чай.

Всеки път, когато аз или Демби получавахме колет, от торбите с пакети и кесийки преди всичко се вадеше именно чаят. Изсипваше се тържествено в кутията и Фрол с победни интонации провъзгласяваше:

— Ето това е пълна къща!

Едва ли подозираше, че пие вероятно най-хубавия чифир в историята на човечеството — направен от чай „Ърл Грей“, блендиран в Лондон от „Curtis & Patridge“, най-големите специалисти в тази сфера.

— Паяк! — пак възкликна Фрол и размаха заплашително показалец към някого, невидим за мен и Демби. — Паяк, ей! Значи добре я караме. Не бива да се джафкаме! Трябва да си почиваме, да се успокоим. Да чифирясаме. Да запалим. Да си побъбрим, а после да хапнем нещо и да поспим. Аха. Спокойно. На топло. Под одеялото. Тъпанари! — почти се провикна той в наш адрес. — Не знаете какво е това — човек да си има чай, цигари и одеяло! Това е всичко на света, да се еба! Всичко, което му трябва на човек. Това е животът. Другото е гнусоч…

Разтреперан, той сграбчи лъжицата, бръкна в кутията с чая, гребна обилно и бързо я налапа. Задъвка енергично, подхващайки със свободната ръка падащите по брадичката му черни листенца. После глътна вода от чешмата. Отново задъвка, движейки чене напред и настрани. Бузите му се бяха издули от слюнка. Отпи още веднъж. След третия път се обърна с гръб към нас и изплю черната гъста буца в кенефа.

— Какво знаеш ти за паяците, Демби? Неговата паяжина е хиляди пъти по-здрава от най-здравата стомана. Изплел си е, нали, мрежата — и чака. Пука му, ще чака колкото си трябва. Все нещо ще долети да се оплете. Аха. Не е бивало да не долети! Каквото и да става, Бог ще ти прати лапачка. Най-важното е да си разпънеш мрежата и да е поздрава и от най-здравата… А ти, Андрюха, будист шибан, не го проумяваш, не го разбираш ти истинския живот нито у паяците, нито у хората…

Вечерта след този бурен и нервен ден, докато заспивах, чувах как Демби тихо разяснява на Фрол:

— Наливаме в найлоново пликче вода от канчето за чай. То събира сто и петдесет грама. И получаваме теглилка за везна! Връзваме възел на пликчето, закачаме го на конче. Слагаме го на молив за кобилица, от другата страна — салама. Така можем горе-долу да претеглим колко салам получаваме тук…

1

След седмица ни направиха обиск. Изкараха ни на разходка и в наше отсъствие подробно изтарашиха цялата килия. Обичайна практика в Лефортовския затвор.

При връщането си Фрол откри, че паяжината е грубо разкъсана. Между металния край на леглото и стената висяха остатъците й — полупрозрачни белезникави нишки. Насекомото също беше изчезнало. Вероятно се бе спасило с бягство или животът му бе приключил под меката подметка на надзирателския патък.

Горкият Фрол дълго тъгува и търси по пода смачканото тяло на съкафезника. Според стария урка надзирателят, ако беше убил паяка, нямаше да почисти петното. Не открихме мъртвия паяк дори и във вид на петно върху цимента — следователно той е оцелял, реши Фрол, обнадежди се от тази сентенция и от радост си направи много силен чифир, който го докара до поредните спазми.

— Щом няма труп, няма престъпление — хъхреше той намръщен. — Живо е паячето, гаранция! Крие се някъде. Наплашило се е. Търпение, Демби. Скоро братлето ще се издаде. Ще разпъне нова мрежа!

Но членестоногият браток изчезна и не се появи. Фрол се вкисна.

С мен той вече не разговаряше. Аз пак тичах всеки ден. Складирах влажните фланелки, гащи и чорапи в нарочна торба. Целият ми резерв представляваше три комплекта бельо. Три дни седмично можех да тренирам, да се потя и да дишам, след което търпеливо очаквах деня за поредно ходене на баня. Там изпирах нещата си и отново три дни подред всеотдайно тренирах през целия час разходка.

Молбата на кореняка беше формално изпълнена: мокрото бельо вече тровеше въздуха в килията само веднъж седмично.

От друга страна, самият аз не се притеснявах много от кавгата с татуирания ми съсед. Автогенните тренировки всяка сутрин бяха променили психиката ми. Натискът отвън престана да ме тревожи. Съзнанието ми се подреди. Нервите ми укрепнаха. Дори пръстите ми престанаха да треперят, макар че през последните няколко години страдах от тремор.

Нямаше нищо особено в моите бдения на разсъмване: събуждах се в шест часа, изключвах радиото да не пречи и просто седях напълно неподвижен кога час, кога час и половина, затворил очи и изправил гръб, като се мъчех да не мисля за нищо. Мислите — когато накрая им разрешавах да се появят — се строяваха в стройни редици и се подчиняваха на моята воля. На нужните мисли им се позволяваше да прераснат в идеи, ненужните се пропъждаха в нищото.

Съкилийниците не ме дразнеха вече, по-скоро ме забавляваха. Сега ги виждах като добри хора, дори с някои дарби, но отчайващо нерационални.

Към средата на есента — а есента в Лефортовския затвор е унила, сива, потискащо тиха, печална, обагрена в мижавата светлина на полуслепите електрически лампи, напоена с миризмата на влажни чаршафи — единият от трима ни, Демби, изпадна в дълбока меланхолия. Спеше до пладне, а като се събудеше, по цял ден лежеше по гръб и мълчаливо разглеждаше снимката на жена си с децата; правеше прекъсвания единствено за да сдъвче поредното парче от любимия си продукт. Мъка ми беше да го гледам. От новата ми гледна точка ставаше очевидно, че строителният магнат е допуснал в главата си ненужни мисли и сега страда от невъзможността да ги прогони.

Според мен причината за упадъка се коренеше в недостига на салам. В поредния си колет Демби получи само сапун, чай, захар и цигари. Всичките му разчети се объркаха. Графикът му на хранене се сгромоляса. Само преди седмица обемистият ми съсед беше добродушен и бодър, четеше вестници на глас и се шегуваше, а сега въздишаше тежко и беше дълбоко потиснат. Явно изживяваше саламена абстиненция. Два дни живееше с надеждата, че е станала грешка и са объркали неговия колет с нечий чужд. Той написа заявление до началника на затвора с молба за проверка. Но администрацията се засегна — един ден вместо вертухая през „хранилката“ надникна сънен и избухлив плешив тип с брадавица на лицето и майорски пагони на раменете, който ни разясни с думи прости, че в специални следствен изолатор „Лефортово“ случайности не се случват: всеки арестант получава точно тези неща, които неговият роднина е предал на гишето за приемане на колети.

След още един ден нещата се изясниха. Извикаха строителния магнат на разпит.

Той лежеше вече от половин година и делото му беше приключено. За няколко месеца следствието бе доказало вината му. Предстоеше съдът. За разлика от мен, когото редовно, два пъти седмично, викаха за разпити, Демби никой не го търсеше за нищо.

Когато контрольорът го повика, нажаленият чревоугодник сериозно се уплаши. С треперещи ръце той смени измачканото долнище на анцуга си с по-приличен анцуг, среса се и излезе през вратата, свил глава в раменете си и настръхнал като късен курортист, който се потапя в захладняващото септемврийско море.

Върна се за обяд.

С Фрол бяхме решили да не сядаме да ядем без нашия приятел. Той се прибра точно когато масата бе сервирана в цялото й великолепие: мътна супа с фиде димеше в сивите алуминиеви канчета, между които върху няколко парчета вестник бяха сложени подправките и притурките — едра сол, няколко колелца лук, чесън, дажбата хляб. Отделно в ъгъла бяхме наредили деликатесите — сирене и краставици.

Магнатът се прибра ядосан. Не каза нито дума, сочно и оглушително, съвсем като Фрол, се изхрачи в умивалника, седна и сграбчи лъжицата.

— Адвокатът беше — съобщи той. — С новини. От жената. — Погледна в канчето си, отмести го ядосан и замижа, сякаш му идеше да заплаче. — Парите ми свършили — каза. — У дома няма повече ни копейка.

— Това е неприятно — тихо въздъхна Фрол.

— Неприятно ли? — Демби стана морав. — Имам четири къщи! Не казвам къде са, ама ги има! Двуетажни тухлени сгради с шистови покриви! Трябва само да продаде една от тях и ще има пари за следващите сто години!

— Жена ти ли?

— Ами да! Колко пъти сме го обсъждали с нея! А сега пише, че не щяла да продава, понеже никой не й давал добра цена!

Магнатът само дето не плачеше. Ние с Фрол мълчахме съчувствено, без да докосваме храната.

— Четири къщи имам, всичките с гаражи и с дворове, пък аз седя тук без къшей хляб!

— Слушай — попитах го аз. — А големи къщи за големи хора строил ли си?

— Последните години само това правех.

— Тогава защо си тук?

Демби се прокашля.

— Тук съм — съобщи той без желание, — понеже построих палат за един много голям човек.

— Че какво му е престъпното тогава?

— Това, че парите, с които ми платиха, се оказаха крадени.

— А ти какво общо имаш?

— Общото е, че материалите, с които строих, също бяха крадени.

— Тогава е трябвало и двама ви да вкарат. И теб, и големия човек.

— Не — магнатът поклати глава с горчивина. — Този човек се оказа толкова голям, че ако вкарат него, няма вече да има нужда да вкарват малките хора. Това ми го обясниха веднага.

Фрол се усмихна.

— Аз пък все си мислех, че ти си големият човек.

— Не — призна съкрушен магнатът, — не съм голям. Аз съм само дебел.

— И защо рискува? Защо си строил с крадени материали?

— Не всяка кражба е престъпление — убедено провъзгласи Демби. — От държавата колкото и да крадеш, пак не можеш да си върнеш своето. Не съм крал нищо от никого. Само си взех онова, което ми се полагаше!

— Както и да е — сурово махна с ръка Фрол. — Крал ли си, или не си — това нас не ни засяга. Не се разказват такива неща в килията. Прав ли съм, Брумел?

Направих тежкарска гримаса.

— Ти по-добре ни разправи — рече Фрол — как надебеля?

— Краденето и дебелеенето са един и същ процес — тъжно отвърна строителният началник. — Поне при мен е така. Макар че аз, общо взето, съм си дебел от дете. Впрочем това никога не ми е пречило. Ако някой от съучениците се опиташе да ме подиграва, моментално си го отнасяше през ухото. После — строителните войски. И там същата работа. Но вече по-интересно: аз удрям, мен ме удрят и така две години… Уволних се и се хванах в строителството. Израснах от работник до бригадир. Завърших висше задочно. Влязох в партията — направиха ме отговорник на обект. След пет години станах началник на участък, след седем — заместник-началник на управлението. После станах началник…

Спомените явно отвлякоха магната от размислите за алчната му жена и той започна да яде. Последвахме примера му.

— И като стана началник — надебеля! — предположи Фрол, почесвайки се по ключицата, от което татуираната там осмоъгълна звезда на крадец се размърда като морска звезда.

— Ни най-малко, брато — отрече Демби. — Не веднага. Честно казано, аз тогава си нямах никакъв подкожен слой. Нито физически, нито финансов. Бачках много, ядях малко, почти не спях, особено през лятото, когато на обекта се работи на три смени… Тогава в страната се строеше от севера до юга. При това не сегашните мухляви магазинчета с картонени покриви, ами заводи. С две думи, минава година, втора — аз съм цял началник на строително–монтажно управление, кола с шофьор, вратовръзка, партийна книжка, заплатата ми заплата, а при все това си търча като момченце от високите кабинети до изкопите, кал до ушите, студ, дъжд, сняг, пек, отговорност — абе с една дума, строеж. Взех да сдавам, зъбите ми изгниха, бъбреците ми се скапаха, черният дроб също, естествено…

Ние с Фрол, дъвчейки лютия лук и кашкавото сирене, кимнахме едновременно. Такава работа със сигурност без водка не се върши.

— Та значи към края на годината ми обещават премия и карта за почивка в Сочи. Освен това на една разпродажба — Демби почти се беше успокоил и активно действаше с лъжицата, мятайки в устата парчета хляб и резени домати — се снабдих с дефицитен костюм, полски, и с обувки, английски…

— „Лойд“? — предположих аз. — Или „Чърч“?

— Ба ли ги? — изказа се обобщено Демби. — Не е там работата. И, значи, една вечер, след срочна оперативка, издокаран в цялата тази красота, ми щуква да ида на обекта през нощта. На връщане заседнахме. Тъмница, кал до колене, вали дъжд и току го обръща на сняг, зимата иде. Сменихме си местата с шофьора, той бута, аз давам газ, ама той, шофьорът, джезве кокали, кинта и петдесет висок… След един час ми писна, свалям обувките, навивам крачолите и нагазвам в калта. Още един час аз бутах колата. Хеле, избутах я. И му викам на шофьора: нали имаш водка, ливни ми веднага една чаша, че не ми мърда бронхопневмонията. Нямам, вика шофьорът, посмъртно нямам, нали ми забрани. Добре, викам, давай към къщи. Пристигнахме, аз викам: я провери задната гума, приятелю; той като слезе, аз бръкнах под седалката му. А там не една, ами две бутилки! Не се сдържах, праснах го по мутрата. Той на сутринта — бегом при партийния да се жалва. Партийният ме привика, крещя ми, псува ме два часа. Строго мъмрене с предупреждение. Поведение, компрометиращо званието на партиен член, саморазправа, унижаване на достойнството… Взеха ми картата за Сочи, премията, всичко. Бягай, викат, да работиш…

— Те това са престъпниците! — изграчи Фрол, стана и се насочи към кутията с чая; той ядеше много малко, след няколко лъжици баланда и парче хляб със сирене придобиваше нахранен вид и моментално се довършваше с чифир.

— Още същия ден — драматично въздъхна дебелакът, сякаш наново изживяваше миналото — отклоних два камиона с чакъл за директора на универсалния магазин, пък той ми се отблагодари с два белгийски костюма. И тръгна да се трупа подкожният слой… Фрол, аз ще ударя един чифир.

— Крайно време беше — зарадва се прошареният урка и направи сложно одобрително движение с тялото, от което се разшаваха всичките рисунки по тялото му: и Богородица на корема, и църковните кубета по раменете и прочее специални орнаменти. — Нали и ти с нас, Андрюха?

— Иска ли питане — съгласих се.

„Малко отрова няма да ми навреди“ — споходи ме бърза мисъл, на която не бях разрешавал достъп.

Демби сръбна два пъти от черната течност, изкашля се и потръпна. Думите заизскачаха от устата му бързо, сякаш се гонеха.

— Не минаха и две години — все едно се родих наново! Сложих си нови зъби. На жената — кожух, на сина — кола, на тъщата — финландски скрин! Уволних шофера. Партийният ми стана пръв приятел. Снасям на всички, както се полага. А пък те — на мен. Никой не крадеше! Всеки вземаше само своето. Което му се полагаше! Компенсация за тежкия, нервен труд! Отвориха ми се очите. Стана ми ясно, че отклоняването на малки количества е заложено от строителната наука във всички стандарти, във всички правила и норми! Още от Сталиново време! Всички разчети от самото начало се залагат с големи резерви. Тоест слагам деветстотин и деветдесет кубика вместо хиляда, десет кубика са моят дял и всичко това става, без какъвто и да е ущърб за здравината или качеството!…

— Тебе май те хвана, а? — прекъсна го ухилен Фрол.

— Може би — сконфузи се Демби и отри потта от челото. — После дойде перестройката, нещата станаха съвсем лесни… Управлението се закри. Успях да приватизирам осем самосвала и кулокран. Давам техниката под аренда. Аз пък строя вили. Срещу кеш. Партийният търси поръчки, счетоводителят плаща данъците, а аз трупам подкожен слой… После се появи проблем — завъртяха се около мен мераклии да увеличат собствения си подкожен слой за моя сметка. Дойде един, взе назаем и изчезна. Втори. Трети. Четвърти. Все близки хора, роднини, съученици, приятели от казармата, от института… Накрая не издържах. Платих си на когото трябва и ги откриха всичките…

— Според тарифата? — уточних аз.

— Кво?

— Според тарифата ли плати?

— Разбира се.

— И какво направи с длъжниците? — поинтересува се Фрол.

— Как какво? — учуди се Демби. — Накарах ги да си отработват! Нали съм строител. Един много умен цяла година бачка за мен електроженист! Докато не си върна всичко до шушка, докато не му изцедих масчицата до капка…

— Само така трябва! — вметнах убедено. — Само така! Вземаш и не връщаш — отработваш!

— Добре че го разбираш…

След това седяхме дълго; чифирясвахме, пушихме цигари с филтър, пихме чай със захар; приказвахме си за пари, за кражби, за плащания под масата, за подкожния слой; за длъжниците, които не връщат взетото; за враговете и приятелите, за салама и хляба, за жените и децата, за престъпниците и прокурорите, за свободата и за затвора — за всичко, което ни вълнуваше, тревожеше, което ни тежеше на душата.

След два дни Фрол се смрачи. Запасите от чай намаляваха. Една вечер татуираният старец разстла върху леглото си вестник, внимателно изсипа чая отгоре му, измъкна кибритена кутийка и започна да мери оставащото количество.

— Какво, приятел — попита тихо Демби, който го наблюдаваше. — И твоята дрога май привършва?

— Имаше едно време един Ленин, Владимир Илич — отвърна Фрол, съсредоточен в заниманието си. — Не знам дали си го чувал?

— Върти ми се нещо в главата — смигна магнатът.

— Та той, значи, е писал: социализмът — това е отчетност.

— Че при нас социализъм ли е?

— Има ли значение?

1

В късна есен, влажна и студена, престоят в малката затворническа килия е приятен. Тежките дъждовни струи агресивно плющят по непрозрачния прозорец зад решетката. Вятърът вие. А тук грее жълта светлина, чаят вдига пара, от дупката над вратата се обажда радиото. Обул съм си дебели вълнени чорапи, в ръцете ми — книга. Сякаш сам, драговолно, съм се отбил в този дом за някой и друг час, за да изчакам, докато отмине лошото време, и всеки момент мога да стана, да изпия последна чаша вино и да се запътя по задачи, сбогувайки се с гостоприемните домакини. А те да ме изпратят с поглед и да си рекат: ей, шило има в задника този човек!

Такива кишави, неуютни дни са добри също за ходене на баня. Да постоиш под горещата вода. Да се стоплиш. Да нажулиш със сюнгера ръцете и краката. Старателно да си измиеш косата. Да освободиш кожата от мръсотията.

В банското помещение е влажно; не е горещо, но все пак много топло. По пода са наслагани хлъзгави дървени скари. Над главата ми покрай стената преминава тръба, цялата в дупки, от които плющят струи вода. Всеки от трима ни е застанал под своя персонален водопад и се наслаждава.

Различавам сред кълбата пара две голи движещи се тела. Едното съсухрено, дребно, цялото в сини надписи и картини. Другото едро, бяло-розово, кошмарно разплуто. Сравнено с тези оригинални конструкции от месо и кости, моето собствено вместилище на душата явно губи. Не съм толкова жилав като Фрол, а и нямам знаци по кожата, нито пък съм толкова налят и обемист като строителния магнат.

Между струите вода виждам два оригинални човешки задника. Първият е обширен и закръглен. Внушава уважение. Навява мисли за стабилност и постоянство. Вторият е малък, компактен, затова пък през двете му половини се вие надпис: полуизтрити букви с църковен шрифт съобщават лаконично: СТИГА СЕДЕНЕ12.

В мъглата на лефортовската баня пред мен се поклащат два врели и кипели задника на патили хора. И двамата някога, в началото на своя живот, са направили своя избор: притежателят на първия задник е решил да трупа свое, вторият — да отнема чуждо. Днес съдбата си бе оставила отпечатъците под кръстовете им.

От тазобедрената област като стръкове мушкато от саксия израстват слаби изпънати гръбнаци. Единият стърчи красноречиво, белязал виолетовия гръб на Фрол с броеница от прешлени, поради което старият урка прилича на някакъв гаден гущер. Дефектите на другия са маскирани от плътни каскади лой.

Сведох очи и ревниво огледах тялото си. Ха! Аз изобщо не съм като тях, кривите гръбнаци. Моят собствен гръбнак е прав като стрела, като струна, като отворен път. Гърбът ми е твърд. Гърдите и раменете здрави. Ако изпъна ръката си настрана и я напрегна, ако стисна юмрук и го въртя по часовниковата стрелка или обратно, извъртайки ставата на триста и шейсет градуса, под кожата ми внушително изпъкват мускулите, плътни и еластични — резултат от упорити тренировки.

Гледката на очевидните резултати от моите усилия ме изпълниха с удоволствие и толкова силен душевен подем, че ми се дощя да запея. Сега тялото ми е защитено с ризница. С грапава като асфалта броня. Промених себе си, а значи и целия свят също — включително и затвора! — само с усилие на волята. Преди три месеца затворът бе погълнал тотално впиянчен и напушен неврастеник с кекави рамене. И той изведнъж изчезна от каменния му търбух! Вместо него сега сапунисваше корема си и го стържеше с нокти коренно различен човек — спокоен и уверен в силите си.

Разбира се, някакви си жалки няколко седмици клякания и лицеви опори не ме бяха превърнали в идеалния атлет. Но перспективите ми тънат в мрак и неизвестност. Рижият адвокат ми беше казал, че делото едва ли ще стигне до съд. Обаче трябвало да изтърпя още известно време. Може би до Нова година. И аз ще използвам тази ваканция с максимална полза. Медитациите и тренировките ще следват една след друга.

Ще се втвърдя отвътре и отвън. Стиснах с пръсти мускулите, убедих се, че са истински, и моментално си обещах, че ще зарежа цигарите в най-близките дни. После изпънах ръце настрани, вдигнах лице към падащата отгоре топла вода и разбрах, че затворът не съществува.

Действително — затворът не съществува.

Хулигани от всички страни! Не вярвайте на патилите си приятели, които се хвалят с опит от излежаното. Затворът — не съществува.

Интелигенти! Не вярвайте на мрачните епопеи на старите писатели. Затворът — не съществува.

Няма го, той е приказка за глупаци. Страшна легенда, с която инфантилни глупчовци се плашат помежду си…

Баняджията потропа на вратата.

— Излизай!

Засилих се към изхода, но обширният гръб на строителния магнат ми препречи пътя. Където аз трябваше да направя две крачки, на Демби му стигаше само леко да завърти тяло. Наложи се да ударя спирачки. Така излязохме в коридора: най-отпред татуираният дядка, после магнатът, а най-подире — аз.

Защо ли, рекох си, обществото тачи дебелите мъже? И дори донякъде им има страха? Защо широкоплещестите, набити мъжкари със здрави вратове, масивни задници и търбуси се възприемат като успели хора — можеш да им имаш доверие, можеш да работиш с тях (естествено, при условие че са добре облечени и се държат солидно). И напротив, слабите и подвижни персони като мен често предизвикват подсъзнателни подозрения, дори ако умеят да носят скъпи сака. „Сигурно е нервак? — казва си обществото. — Тръшка се за щяло и нещяло? Не се храни добре? Следователно е нестабилен, несигурен в себе си, гонят го съмнения и паника. Може и да е интересен, но явно не е надежден…“

Изведнъж завидях на Демби. Неговите габарити, увисналите гънки, исполинските цилиндри на бедрата, походката му, при която единият крак тежко се мести пред другия, газейки земята мощно и уверено, неговите пестеливи, бавни, почти величествени жестове — всичко караше наблюдателя да гласува доверие на подобен човек, да сметне, че делата и действията му са също толкова здрави и стабилни, колкото и тялото му, че са по същия начин защитени от всички страни със сигурен слой защитна мас.

Големината, размерите, заеманият обем — хората винаги ще вярват в това, те избягват костеливите, поривистите, слабите, симпатизират на притежателите на масивни тела с дебели задници, с груби ниски гласове. Къде са днес жилавите спартанци, които са избивали своите дебелаци с камъни? Няма ги. Отнесени са от безпощадните вълни на историята. А увисналите меса са на почит. Големи хора — големи дела.

Вярно е, че на определени места, по-конкретно в затворническата баня, в тясната — четири квадрата за трима души — съблекалня човек може да види рядко срещана картинка: огромният мъжкар с голям корем се е свил в ъгъла на помещението, събрал е краката, мушнал е ръце между коленете и смирено чака другият, малкият, нашареният с надписи и рисунки да свърши с преобличането.

Какво оставаше за мен? Нямах нито знаци по кожата си, нито слой мазнини под нея. В банската йерархия на мен се падаше последното място. Сухият дребен Фрол зае половината от пейката, останалия обем изпълниха телесата на Демби, а аз се задоволих с тясното пространство до стената. Впрочем бях и по-млад, практически хлапак в сравнение с тях — и тази простичка мисъл успокои и мен, и нервите ми.

Изчаках търпеливо двамата — тлъстият и изрисуваният — да избършат зачервените си тела, да нахлузят гащите, да възстановят дишането и да се облегнат на касата на вратата, и чак тогава набързо се изтрих, а ключалката вече щракаше и стоманената боядисана в бяло врата се отвори.

— Готови ли сте?

На изхода имахме кратка, но съдържателна дискусия с баняджията, доста възрастен прапорчик с прякор Илич. Фрол твърдеше, че този войн служи в Лефортовския затвор от времето на Лаврентий Берия. Всеки път, когато поглеждах в плоските рибешки очи на „Илич“, бях готов да повярвам в тази легенда. В погледа на този рицар на ключа и катинара не се четеше нищо, освен оловна бдителност.

Легендарният баняджия издава ново, чисто постелно бельо срещу предаденото старо. Всеки обитател на зандана е длъжен в този важен момент моментално да проучи полагащите му се неща и с усмивки, шегички и други предразполагащи звуци да помоли за по-широки чаршафи. Защото размерите на тези парчета плат не са еднакви. Ако не догледаш, ще ти пробутат от тесните. А тях не можеш да опънеш по дюшека, както се полага, и още на следващата сутрин ще видиш, че жалкият плат се е усукал (защото нощем си се въртял, сънувал си лоши сънища — лепкави, неспокойни, затворнически), и се оказва, че си спал не на чистия чаршаф, ами на мръсния ръбест гол дюшек (собственост на затвора), попил потта от телата на стотици други арестанти.

2

— Честита баня!

Още с влизането в килията Фрол се устреми към бързовара и кутията с чай.

— А ти, Андрюха, си свястно момче, да знаеш. Аха. Най-сетне го заряза това тичане и скачане. Вслуша се в гласа на разума, отвсякъде…

Не отговорих нищо. Защо да го разубеждавам? Бях прекратил тренировките временно. Всеки спортист знае, че след пет или шест седмици всекидневни упражнения трябва да се правят паузи. За десетина дни. За да си почине организмът. В противен случай настъпва преумора и цялата полза отива на вятъра. Затова, вместо да се впускам в обяснения, си замълчах.

С всеки изминал ден мълчах все повече и повече. Имаше дни, в които не произнасях нито дума. Или четях, или седях на леглото, вторачен в стената, и се наслаждавах, че в главата ми няма нито мисли, нито идеи. Отдавах се на това, което Алексей Толстой нарича полезна скука. Моят мозък вече свикна да прави умозаключения само когато ми беше необходимо. В останалото време си почиваше и бездействаше.

Изчезнаха безполезните вълнения, страхове, болезнените изблици на фантазията. Наслаждавах се на самоконтрола, както цирков дресьор се наслаждава на мечката, подкарала най-сетне колело. Умеех с просто усилие на съзнанието да омаловажавам мъчителните въпроси — какво ще стане с мен, къде са ми парите, защо моят съдружник и бос никакъв го няма.

Мълчах и по време на разпитите. Последният беше двайсет и четвърти по ред. Двайсет и четири протокола подши към ДЕЛОТО Хватов. Навсякъде беше фиксиран моят отказ от даване на показания.

Дори останал насаме с адвоката, предимно слушах неговите ободряващи речи. Но самият аз мълчах. Рижият юрист ме гледаше с тревога, без да пита за нищо.

Сега се движех се из лефортовския зандан като някакъв печен супермен, като образцов ницшеански пич — не му пука от нищо, не усеща ни глад, ни битови неудобства, ни душевни мъки и го тревожи единствено собственият му непомътнен разум.

Трезвен като хиляда заклети трезвеници, аз се събуждах в шест сутринта, прекарвах отреденото ми време в упражнения и без особени усилия поддържах съзнанието си чисто чак до вечерта.

Кривите ми съкафезници, дебелият и слабият, се вписваха тук само като карикатури. Двама нещастници, които всекидневно се погубват в някакви незначителни страсти. Жалки решавачи на кръстословици. Прахосници на скоротечните животи. Само пилеят глупаво безценното си време. Ето че единият от тях вари вода и пуска в нея листенца, за да извлече от тях отровен сок, да го употреби и да добие състояние на изкуствена възбуда…

Чаят свършваше. В последния колет на Демби имаше само половин кило. Фрол пестеше като луд. Намали дозата и я вземаше по-нарядко.

— Ех, да имаше сега по една трева да дръпнем — въздъхна той, отмервайки пестелива доза заварка.

— Точно така — откликна Демби. — И да я полеем с едно хубаво вино…

— Няма да стане — тъжно възрази урката. — Чай с вино не си ходи.

— Ти знаеш най-добре.

Фрол се обърна към мен.

— Ами ти, Буда? Какво мислиш по въпроса?

Неочаквано за самия себе си признах:

— Някой ден ще направя периодична система на отровите. Ще ги подредя. Като елементите в Менделеевата таблица. Никотин, кофеин, етилов спирт и тъй нататък. Тук по-силната и опасна отрова, там — по-слабата…

— Хм — рече снизходително Фрол. — Какво знаеш ти за отровите, синко?

— Няколко години съм пил и пушил…

— Пил, пушил… — имитира ме с подигравка татуираният. — А трева пробвал ли си?

— Нито веднъж.

Съкилийниците ми се разсмяха синхронно.

— Ами смола? — попита Фрол. — Бяло? Кокс? Или поне димедрол? Не? А виждал ли си как пандизчиите извличат пико от ефедрина? А за паркизана чувал ли си, момче? Феназепам? Фенциклидин? Аминазин? Барбитурат? Какво, и това ли не знаеш?

Леле-мале, рекох си аз и честно съобщих:

— Толкова далеч не съм стигал.

— Да не ти дава Господ да стигаш толкова далеч! — изхриптя Фрол и веднага пак ме подигра: — Таблица!… Който иска да я направи, ще умре, преди да е стигнал и до средата. Откачаш, будистче. Глупости ти се въртят в главата! — той ми подаде канчето. — Дръж! Чифирясай!

— Просветленият мъж не пие чифир — отвърнах аз. — Той пребивава в равновесие, а не се тъпче с отрови.

— Удари един, глупчо — търпеливо и добродушно рече коренякът. — Останал ни е чай за два дни. Удари един. След банята таман идва. Удари.

— Благодаря — смръщих се аз. — Отровите са зависимост, а всяка зависимост е затвор.

— Точно — кимна Фрол. — И отвън затвор, и отвътре също. Удари един!

Поклатих глава и потърсих с поглед учебниците.

— Аз не съм в затвора. Аз съм на свобода. А затворът не съществува в природата. Той е илюзия. Сами си измисляме затворите.

Веждите на Фрол се плъзнаха нагоре, зениците му се разшириха, ноздрите му се издуха. Стори ми се, че отказът ми наскърби стареца до смърт.

— Щом затворът не съществува — рече той ядно, — какво тогава правиш тук бе, философ? Стани и излез!

— Къде?

— Там! — възлест, кафяв от тютюна пръст се забоде в прозореца. — На свобода!

— Свободата също не съществува — монотонно го осведоми просветленият мъж. — Тя също е илюзия и измама.

Фрол се разтресе като монах, изслушал кощунство. Той скокна и направи няколко бързи курса от стената до вратата, но после въздъхна шумно и се закова пред мен.

— Никога — проскърца той. — Никога недей да го казваш. „Затворът не съществувал, свободата също не съществувала…“ Съществуват! Съществуват, ясно ли ти е? Затворът — ей го на! Наоколо. А свободата е там — пръстът отново посочи прозореца. — А тук — пръстът се премести към моята упорито наведена глава — има само философия. Само че имаше един такъв — Ленин, Владимир Илич, не знам дали си го чувал. Та той, значи, е писал, че идеята става материална сила, когато обладае масите. Обладае, чаткаш ли?

Фрол илюстрира думите си: изпъна ръце, стисна юмруци, след което рязко дръпна лактите назад, същевременно за по-нагледно рязко изнасяйки таза напред.

— Не го е писал Ленин, ами Маркс — тихо възрази просветленият мъж.

— Те са една банда! Та и тебе те е обладала — старият затворник пак направи неприличното движение — някаква идея! Таблица на отровите! Смяна на почерка! Килийна физкултура! Ти не живееш в естествения свят, брато! Около тебе са само идеи! Философия! Която сама по себе си не струва нищо, защото как ще я приложиш на практика, а? Щом като затворът за теб не съществува, защо не излезеш през стената и не се прибереш у дома?

— Някой ден — монотонно отвърна просветленият мъж — ще го направя.

— През стената ли ще минеш? — изви Фрол.

— Да.

— На драго сърце го вярвам! — патетично се провикна кривият гръбнак. — На драго сърце ти вярвам, брато! И аз едно време съм ги чел тия. Или си мислиш, че съм прост и неграмотен? Не съм. Зная, че човек може много неща, че има на тоя свят хора, които де факто могат да летят, да четат мисли и така нататък. Аха. Само че тая работа се учи едно десет години…

— Двайсет.

— Двайсет! И докато овладяваш с години всички тия сложни работи — да четеш мисли, седнал в килията, — знаеш ли какво ще се случи с тебе?

— Какво?

— Ще изгниеш! — светнаха очите на Фрол. — От туберкулозата! От менингита! От въшките! От крастата! От дървениците! От глад, студ и от жандарското мачкане! Ще изгниеш, преди да полетиш…

Не отговорих.

— Помисли за това. Обмисли го — рецидивистът въздъхна. — Аз не съм ти враг. Не ти давам лош акъл. Идеите, братко, ето кое те погубва!

— Искаш ли — попитах след кратка пауза — да прочета мислите ти?

— Пробвай.

— Мислиш си, че е време да си запалиш една цигара.

Демби, мълчалив до този момент, се разкиска и тримата с наслада запалихме. Не е никак лесно да се четат мисли, но понякога няма никакъв проблем да ги внушиш.

В този миг тресна желязо — отвори се „хранилката“.

— Рубанов! Има ли такъв?

— Има — отвърнах весело.

— С БАГАЖА!

3

Във въздуха увисна тежка пауза. Подсмръкнах. Дупката се затвори.

Фрол тихо изпсува. Демби въздъхна. Сега двамата ме гледаха със съжаление и тъга.

От внезапния пристъп на остър страх просветленият мъж изведнъж шумно изпусна газове. Ницшеанският пичага изведнъж усети, че трепери. Равновесието на съзнанието му изчезна без следа. Устата му се напълни с лепкава слюнка.

— Жалко — смънка Фрол и поклати глава. — Е, Андрюха, стягай се. Тия не чакат.

Унило, но бързо заприбирах в найлонова торба партакешите си: канчето за хранене, канчето за чай, пешкира и бельото, сапуна и четката за зъби — простичката арестантска покъщнина.

Сърцето ми биеше. Ами ако? Ами ако? Нали е възможно изведнъж да се е появил, да е изплувал от скривалището си босът, да е снесъл на всички заинтересувани лица пачки зелени пари и сега ще ме изведат от крепостта с думите „свободен си“. Защо не? Дори в най-долнопробните комикси на героя винаги му върви!…

— Храна — напомни угрижен Демби. — Храна вземи.

— Не — отвърнах сурово, решен да се устремя в неизвестното бъдеще необременен.

— Вземи! — заповяда Фрол. — Чай, захар, тютюн взимай при всички положения! Никога не знаеш на какво място отиваш. Не го давай героично. Взимай всичко! И салама! И маслото! И ябълките!

С тези думи Фрол откъсна един лист от вестника, изсипа в него всичкия чай, останал в килията, сви го на плътно пакетче и го пусна в торбата ми. Последва го целият запас от салам на строителния магнат. Всичко, до последното парче. Без особени емоции, без много приказки, без какъвто и да е ницшеански патос двамата ми дадоха най-скъпоценното си.

— Защо? — питах аз, опитвайки се да хвана за ръката ту единия, ту другия, но двамата възрастни мъже леко и приятелски ме отместиха.

— Ама как ще карате без чай? И без салам?

— Чаят и саламът не са най-важното — тихо рече Фрол.

— Няма да ви взема последното.

— Няма страшно, имаме още. Нали, Демби? Под кожата си имаме. Пък после ще дойде колет…

— Ама за какво ми е твоят чай, Фрол? Ами ако ме пускат?

— Дай Боже — с неутрален тон отвърна урката. — Като излезеш, ще чифирясаш. Да си спомниш за стария бродяга Фрол, аха.

Помогна ми да навия чаршафа на въже и да обвържем с него свития на руло дюшек. Така е много по-удобно да пренасяш затворническата собственост.

В ключалката изщрака ключ.

— Името?

— Рубанов.

— Излизай!

4

Стиснах зъби, подхванах багажите и напуснах хората, с които излежахме заедно два месеца.

— Надясно!

Сега накъде? В съседната килия? Или на свобода?

От вълнение се къпех в пот.

— Стой! С лице към стената!

Ключовете издрънчаха повторно.

— Минавай!

Обърнах се и видях пред себе си „буркана“, бокса за изчакване. Метър ширина, метър дължина, напряко, на равнището на коленете е монтирана тясна дъска. Ако искаш стой, ако искаш — седи. Над главата, в една ниша, свети запрашена лампа, защитена от желязна мрежа. Даже не мрежа, ами здрава ситна решетка.

Мразя решетките, рекох си.

Контрольорът затвори вратата, дръпна резетата, накрая внимателно ме погледна през дупката. После я затвори. Лампата угасна. Озовах се в абсолютна тъмнина.

След време очите ми свикнаха и различих на нивото на кръста си тъничка ивица светлина. Отстрани, на около метър от пода, имаше цепнатина. Като се наведох — за целта ми се наложи да заема усукана поза с коленете в едната стена и задника в другата — успях да надникна, но не видях нищо важно и полезно. Малък фрагмент от отсрещната страна на затворническия коридор. Приближих ноздрите си и вдъхнах, опитвайки се да доловя някаква рядка миризма, от онези, които вече бях започнал да забравям. Но не, миришеше си както обикновено. На влажен цимент, на прашен парцал. На затвор.

Оставаше ми да седя и да чакам.

Сега какво, попитах себе си. Къде ще ме водят или карат?

Оттатък вратата се чуха уверени крачки: не беше предпазливият, безшумно крачещ копой, а някой самоуверен, тропаше с подметките, сякаш му беше бащиния — приближи се, отвори шпионката, надникна, после съобрази, че няма да види нищо в тъмното, и запали лампата. Намръщих се. Лампата тутакси угасна и любопитният спокойно отмина по пътя си.

Само да не ме убият. Не, няма да ме убият, защо да ме убиват. Други са времената, сега не убиват. Пък и за какво? Нито пазя някакви страшни тайни, нито вадя компромати, нито съм изхвърлена от политическата колода бита карта. Аз съм само банкер, при това фалшив.

Няма и да ме инквизират. Държат ме тук от три месеца — ако искаха, отдавна да са ми изтръгнали всички самопризнания. Значи нямат чак такава нужда от показанията ми! Значи просто ме местят. В друга килия. Или направо в друг затвор. Може би опасният капитан Свинец не беше хвърлил думите си на вятъра и сега ще ме откарат в „Бутирка“?

Сякаш за илюстрация към моите тревожни размисли отново чух крачки и спорещи гласове — три или дори четири. Приближиха се, но млъкнаха, преди да имам възможност да различа отделните думи. Тримата (или четиримата) спряха пред вратата ми и огледът се повтори. Всеки от тримата надникна. Единият, последният, дори се подсмихна — стана му весело от начина, по който примижавах от внезапната светлина след тъмнината. След това дискутиращите се оттеглиха.

Вчера или онзи ден, или може би преди седмица, или дори тази сутрин в административната машина на Специалния следствен изолатор едно-точка-едно се бе завъртяло някакво важно зъбчато колелце. Началникът на затвора полковник Разрез или негов заместник, или друг някой важен тип се беше позамислил, препрочел внимателно своите секретни служебни инструкции и беше отдал кратка заповед: преместване!

Потънал в тишина и мрак, веднага си представих как заседнал в потайните дълбини на Лефортовския замък нарочен човек преглежда личните дела и картоните на своите подопечни и разсъждава: кого, как, с кого и в какъв ред?

Те там със сигурност си имат свой стил за кабинетна работа. Имперски. Чай в дебели стъклени чаши. По бюрата — картонени пепелници, образци на арестантското производство. Цигарен дим се издига към високия таван. Умислено се реди пасианс от арестантски картони. Във всеки такъв картон има снимки, параграфи на обвинението, особени белези. Върху моя, както знаех, пишеше „член сто четирийсет и три, част трета“. Мошеничество! В особено големи размери! В престъпен сговор! Десет години лишаване от свобода! За лефортовските служители това е същото високо ниво, каквото е за мен, да речем, нивото на търговска марка „Валентино“. Затова администраторите трябва да обмислят добре при кого да ме настанят.

Този сексуален маниак — при терориста! Този шпионин — при бандита! Мошеника — при генерала. Тук ще пласираме крадеца, при злодеите — убиец, а при тези — банкера…

Където щете, казах си аз, витаейки в дълбокия мрак на миниатюрната, метър на метър, вселена, напрегнал зрение и слух. Където кажете! При убийците, при маниаците, при изнасилвачите на деца — навсякъде ще остана верен на своя път. Ще тренирам. Няма да употребявам отрови. Ще се движа напред и нагоре. Ще си държа гърба изправен. Никакъв кофеин. Никакъв никотин. Трезво съзнание. Дълбоко дишане. Кислород. Движение. Тяло и разум, подчинени на волята. Това е моят път към свободата.

Където и да ида — ще зная какво да правя. Ще тренирам мозъка си до краен предел. Ще преодолея затвора. Ще го унизя. Ще му приложа моята измама, велика и ужасна. Изборът, с който разполагам, е безграничен като самата свобода. Ще изуча живите и мъртвите езици. Ще стана адепт на всички световни религии. Ще овладея хипнозата. Ще проуча световната философия. Влязох тук примитивен глупак, а ще изляза мъдрец, медиум и аскет.

Обаче ще усъвършенствам не само разума, но и тялото! С упорити тренировки ще стана як като гранит. Ще се науча да тичам по стените, да скачам на четири метра височина, да уцелвам от десет метра със запалена цигара окото на врага, да ускорявам и забавям дейността на сърцето. Ще стана безчувствен към болка, глад, студ и жега. Решетките и стените ще се превърнат в моите уреди и тренажори.

Ще доближа съвършенството на един удар разстояние.

Никакви отрови. Никакво безделие, сън и апатия.

Само ако работя хладнокръвно и бодро, без да жаля себе си, без да изпадам в отчаяние и мързел, ще съумея да победя затвора. Ще разкъсам на парченца самата идея за несвобода. Ще излъжа онези, които искаха да ме заключат в зандана. Ще го сторя обезателно. Понеже ми се откри пътят към истината — прав като стрела и жив като пъпна връв.

Крачките отекнаха за трети път. Лампата светна пак. И аз пак замижах и трепнах от изненада. През шпионката пак ме проучи нечие внимателно безцветно око.

— Какво бе? — извиках грубо, невъздържано.

Окото изчезна. Проскърцаха резетата. Вратата се отвори.

— Името?

— Рубанов!

— Излизай!

1

Всички пиянски вечери си приличат, всяко махмурлийско събуждане тежи посвоему.

Изминаха три години, откакто ме бяха пуснали.

И ето че всичко се беше объркало в моя дом. И в главата. И в живота ми като цяло.

— Ти си алкохолик и наркоман — каза вечерта жена ми. — Ти си свършен! Деградирал си! Ти си по-непоносим, отколкото беше!

Дипломатично мълча, слушайки упреците на моята възмутена спътница.

— Пропил си се! — констатира жена ми гръмогласно. — Напълно! Ти си на ръба! Играеш си с огъня!

Да, нацелила беше същината на нещата. Това беше напълно ясно. Но за неин късмет все още не знае всичко. Не се досеща колко надалече е стигнала моята зависимост. Дневната ми доза е бутилка коняк или водка. Петстотин грама. Три големи чаши. Всяка вечер. А през деня — няколко задължителни джойнта.

Аз съм прикрит и хитър, не афиширам пред съпругата си моето оригинално хоби. Най-внимателно крия бутилките — както пълните, така и празните. Пакетчетата с тревата, цигаретата, наргилетата и другите приспособления за пушене държа на скришни места. Проветрявам стаите и си мия зъбите. Но жената тънко усеща миризмите, тя е внимателна към дреболиите, отбелязва всички странности в моето поведение. Тя фиксира прекалената отнесеност, разсеяността, безпричинните пристъпи на веселие или тъга; тя знае всичко. Отлично виждам, че тя все още ме обича, но вече не ме уважава. Моята пристрастеност към отровите много я е разочаровала.

— По-тихо — моля я аз. — Моля те, говори тихо. Ще чуят съседите.

— Хич не ми пука! — гласът й е остър и доста груб. — Нека слушат! Да разберат на какъв позор ме обричаш!

Последва емоционална, непоносимо мелодраматична тирада относно това как съм съсипал и унищожил живота, красотата и младостта й. Всички знаят как страшно късат нервите подобни дамски монолози. Затова в мига, когато Ирма със зачервено лице от безсилието да пробие до здравия ми разум (а той просто отсъства), оскърбена напуска кухнята (не знам защо всички семейни скандали достигат върха си именно в кухнята), аз си наливам още.

След като пийна, седя неподвижен няколко минути. Почивам си. Сега би било добре да дръпна и една трева, казвам си и моментално осъществявам замисъла. Чаша къркане и джойнт — това е, което ми помага да изживея всеки свой ден.

Изпуших цигарата, успокоих се, облякох се, взех пари, ключовете от колата и излязох, тихо затворих вратата.

Защо Господ ми провожда такива страдания? Защо собствената ми жена ме отблъсква? Излежах си присъдата. Върнах се. Опитвам се да започна нов живот. Но засега пребивавам в пълна и непрогледна нищета. Без работа, без пари, без здраве, без перспективи. Със семейство и с дългове. В такава ситуация, изправен на ръба, балансирайки на границата на тоталния срив, нямам ли право да се напия до безпаметство? Да изпадна в кома? Да изключа, по дяволите, каналите за връзка със заобикалящия ме свят?

Много години — през цялата ми младост — имах чувството, че не просто живея, ами препускам през живота, взимам по три стъпала наведнъж. На двайсет и две бях беден студент, на двайсет и четири — бизнесмен с пура, на двайсет и седем — банкер и финансист. Сега, на трийсет и две, отново съм посран просяк. Какво да правя? Какво да правя?

Остава ми само едно: да замъгля мозъка си, за да не може горчилката от поражението да трови разума ми.

АЗ СЪМ ПОСРАН ПРОСЯК!

АЗ СЪМ ПОСРАН ПРОСЯК!

Може би съм извикал тези думи на глас, слизайки с асансьора от шестнайсетия етаж. Не е изключено да съм озвучил мислите си дори не в асансьора, а на улицата, пред входа, докато съм вървял към колата. Във всеки случай групата младежи, които мирно си убиваха времето край входа, притихна при появата ми. Или пък само така ми се е сторило. Истинските наркомани са много мнителни хора — те лесно изпадат в състояние на хипертрофирана тревога.

Така или иначе, все пак се добрах до колата, вмъкнах се вътре и там вече се отнесох пълноценно.

В автомобила ми няма касетофон. Не уважавам себе си и не си позволявам да харча пари за глупости. За какво ми е музика? Тя ще ме успокоява и лекува. Успокоен, може да реша, че всичко в живота ми е наред. А не е така.

Сега, седнал в колата пред високия блок в тази приятна вечер в средата на пролетта, реших, че още утре ще си купя касетофон. И като в добрите стари времена ще се возя из града сред грохот на китари и барабани.

Но веднага ме налегна мъка. Добрите времена бяха отминали отдавна. Когато се друсаш с разни боклуци, е лесно да объркаш добрите времена с лошите.

Изпуших една цигара, поседях още малко, после запалих двигателя и пропътувах двеста метра до близкия магазин. Там си купих бутилка бира и тръгнах да се прибирам.

Все пак семейните скандали не бива да се вдигат прекалено често. Те убиват.

Отворих и изпих бирата по пътя към къщи. Бавното пътуване из кривите, но гладко асфалтирани алеи покрай няколкото огромни блока (с не по-малко от хиляда жители във всеки) ми доставя удоволствие. Да, не би било зле да послушам музика. Но аз презирам себе си и няма да глезя нервите си с нея. А едно време не си представях живота си без рок.

Изведнъж си спомних как няколко дни преди да ме арестуват, бях сменил всички дискове в колата. Бях изхвърлил Джагър, Агата Кристи и ги смених с блусове и балади. От сутрин до вечер в колата ми бучаха готическите баритони на Ленард Коен и Ник Кейв или любимата ми, слушана стотици пъти песничка на „Зи Зи Топ“, в която се разказваше, доколкото бях успял да се ориентирам, за някакъв младеж, който молеше гаджето си да му върне дънките. Гив ми бек, стенеше с дебел глас дъртият брадат пергишин, май блу джинс, бейби. Тоест пичовете са имали един чифт дънки за двамата. Гаджето ги обуло и не ги сваля… Такъв сополив саунд изведнъж ми се беше дощял вместо бесните барабани и китарни сола. Подсъзнанието ми очевидно вече е разбирало какво бъдеще ме очаква и ми е подготвяло психиката за стресовете. Преустройвало се е. Изисквало е бавни минорни хармонии. С други думи, предчувствал съм своя крах.

… Когато си допих и се прибрах у дома, жената вече спеше. Което и беше целта ми. Ясно е, че в съпружеското ложе няма място за мен. Ще се разположа на дивана в стаята в дъното.

През нощта сънувах себе си — мрачен, тичам съсредоточено в дворчето за разходка на Лефортовския следствен изолатор.

2

Станах в седем и половина. Събудих сина си. Седнахме да закусваме.

— Тате — попита седемгодишният ми потомък, — ти наркоман ли си?

— Не, разбира се — отговорих. — Откъде го измисли?

— Чух вчера вечерта как мама ти се караше…

— Тя преувеличава.

— А какви са тия наркомани?

— Това са хора, които… — замислих се. Труден въпрос.

— С две думи, не искат да живеят в реалния свят.

— А в какъв свят живеят?

— В свой. Измислен.

— Яко е да живееш в измислен свят! — рече замечтан синът. — Измисляш си каквото си искаш и си живееш живота! Яко е!

— Не, кофти е — отвърнах. — Ще ти хареса ли, ако аз заживея в своя свят, мама отделно, в нейния си, а ти в трети, твой си? Излиза, че всеки от нас е сам за себе си.

— Тогава — предложи детето, дъвчейки бисквита — трябва да измислим един свят за тримата, за тебе, мене и мама, и да си живеем заедно в нашия си свят! Хайде да го измислим, тате!

— Непременно ще го измислим — кимнах. — Време ти е за училище. Стягай се.

След като изпратих детето, отново легнах да подремна. Не бързам за работа. Нямам работа. Живея назаем. Преди година взех сериозна сума от стар приятел. Семейството ми не гладува. В гардеробите има дрехи. В хладилника — храна. Само главата ми е празна.

Към десет часа се разсъних. Дотогава жена ми вече отиваше да печели пари. Предоставен бях на самия себе си. Имам си тишина, самота и тристаен апартамент. Всичко, което ми е необходимо.

Като отидох по малка нужда в клозета, изживях поредния неприятен момент. Марихуаната е токсична, съдържа много всевъзможни боклуци и голямата отрова дърпа малките отрови, така че урината на всеки зависим мирише отвратително, тя е мазна, гъста и мръсно сива на цвят. Натъжен донякъде от този факт, известно време се помотах само по гащи от стая в стая и почесвах голия си корем.

Апартаментът е голям, пълен със слънце. Три стаи, широк коридор, огромна кухня. Топла вода, парно отопление, шахта за боклука. Шестнайсети етаж. Отвън са небето и вятърът. Стаите сякаш висят във въздуха и мога да наблюдавам отвисоко едва ли не целия град — този подвижен мравуняк, напрегнат, терзан от страсти, суетлив, бързащ, изнервен. Стада коли пъплят по преплетените пътища — сутрин трудно и мрачно, а привечер, в предвкусване на удоволствията, отдиха, развлеченията — бясно и весело.

От ранна младост мечтаех тъкмо за такова жилище — светло, разположено нависоко, пронизано от потоци въздух. Тук е удобно да се занимаваш с творчество, с някакъв благороден интелектуален труд, да отглеждаш деца, да спиш малко, да презираш еснафите и глупците, а вечерно време на чаша чай да си бъбриш спокойно с любимия човек за дреболии; да мислиш позитивно и да се радваш на факта, че не си стар, не си беден и не си глупав.

В такова възвишено философско настроение се облякох. Бръкнах в тайното чекмедже за тънката пачка пари, измъкнах една банкнота и се запътих по любимия ми маршрут: книжарницата, будката за вестници, видеотеката. Интелектуален шопинг. Търсене на храна за мозъка. Той постоянно желае нещо ново, този мой мозък, и аз не знам защо. До целта, по права линия, са около триста метра. Може да се стигне пеш. Но истински зависимите са мързеливи. Качвам се в колата и отивам като бял човек. А пътьом мога и да изпуша някоя марихуана…

Живея в специален район. Той официално е признат за най-добрия в столицата откъм инфраструктура. Създаден е по всички правила на модерната градоустройствена наука. Животът на гражданите е предвиден до най-малки подробности. Магазините, кината, ресторантите, клубовете се редят един през друг, всичко е ново, шикозно, ярко.

Този свят, в който бях влязъл, преди десет години го бях виждал само по снимки в западните списания. Лъскави витрини. Разноцветни билбордове. Равни като стъкло улици. Изумрудени, грижливо поддържани тревни площи. Ярко осветени чисти булеварди. Блокът ми е заобиколен от колосални като стадиони многоетажни търговски центрове с паркинги по покривите, със заведения и спортни зали. Остави колата на петия етаж, изразходвай калории на четвъртия, слез по-надолу, възстанови си силите в суши бара и разгони тъгата в киното с многото салони. Когато колата ми е чисто измита, а физиономията гладко избръсната, аз напълно се вписвам в картинката, в буржоазния уют, в нагласения бит.

Градът на Слънцето, утопията, устременият към небесата мегаполис на бъдещето вече ме възприема като свой пълноправен жител. Само че всичко е напразно. Аз се чувствам пътник без билет. Намъкнал съм се в страната на щастието случайно, по втория начин. Не аз съм построил двайсететажните блокове, не аз съм монтирал дограмите с огледалните прозорци. Не аз съм платил за всичко това.

За да се озова тук, трябваше само да се оженя за местно момиче. За московчанка. По-нататък всичко се разви без моето участие. Един ден семейството на момичето предприе размяна. Двустайният апартамент с изглед към Кремъл по магически начин се превърна в два тристайни, но в периферията на града. По такъв начин, без да си мръдна пръста, придобих статут на истински столичен жител, моля ви се!

Аз — московчанин! Боже, това си е направо виц.

Комфортните квадратни метри не са заработени от мен, а от тъщата. Тя, а не аз, в продължение на дълги десетилетия се бе трудила по заводи и фабрики, за да получи жилище. В Совдепия тези неща се спазваха строго. Който произвеждаше честно принадена стойност — получаваше според заслугите. Ето ти, другарю, апартамент в центъра. Живей, радвай му се, благодари на партията и правителството…

С две думи, единственото, което можех да направя лично аз — бившият банкер, бившият новобогаташ, бившият работохолик, — беше да откажа подаръка от тъщата. Не се регистрирах в жилището, където се пренесоха жена ми и синът ми.

Не съм строил тази къща. Не съм спечелил за нея. Аз съм хитрецът, промъкнал се през дупката в оградата.

3

В книжарницата цари великолепие. Изобилие от предлагане при дефицит на търсене. Две-три пъпчиви девойки с напращели хуманитарни задници унило прелистват някой Пруст или Кортасар. Бледи юноши очакват яки приключения от романите на Зелазни или Головачов. Двама дангалаци шумолят с джобните книжки от поредицата „Обгорени от затвора“. Тези ги оглеждам внимателно. Скоро ще прочетат и мен. Само че кога?

Отивам в отдела за чуждестранна литература и намирам Буковски и Бъроус. Късмет! Да ги откриеш тези момчета в покрайнините е, меко казано, трудничко. Прибирам под мишница скромните издания на двамата гении и се залутвам из отдела за родна съвременна проза. Всъщност дамския отдел. Чувствам се като влязъл по грешка в женската тоалетна — всеки момент ще лъсне фрагмент от нечие розово тяло, ще се чуе писък и възклицание: „Ама как не ви е срам, господине!“ Тук мирише на кремове, парфюми и прочее лосиони. Не от книгите — от купувачките. Впрочем от книгите също. Рафтовете са плътно заети от опусите на скорострелни прозаички. Само кримки. Разочарован, напускам. Мятам книгите на задната седалка и потеглям нататък с Бъроус и Бук за пътници. Не е най-лошата компания.

При Бъроуз, в неговата „Дрога“, открих само едно явно съмнително място: американец да каже, че не може да се съчетава пушенето на трева и шофирането. Наистина начинаещите наркомани избягват да карат. Стори ми се, че Бъроуз, макар и спец по тежките дроги, не е проумял тревата. За напредналите карането съвместно с пушенето е едно от удоволствията. Десетки пъти съм пушил, шофирайки. Научих се да си свивам цигара, без да откъсвам ръце от волана. Карах и пафках. Важното е да не загубиш самоконтрол. Около мен на пътя има мнозина бавни, излишно предпазливи шофьори и аз пътувам като един от тях. Без да бързам.

С втория ми спътник отношенията ми са сложни. Ако се бях родил десетина години по-късно, може би щях да гледам света през очите на Буковски. Да стана зъл гений, презиращ ситите потребители. Да пронизвам сланините им с острието на остроумието. Плюещ и повръщаш парий.

Но нещата не стоят така. Моята родина е оплюта и одрайфана много преди мен. От хора, които понятие си нямат от Буковски. Аз обичам моята оплюта и одрайфана родина. И мразя, че е така оплюта и одрайфана. А когато се озова на чисто, ярко осветено място, се кефя. Не на чистотата и красотата — те не са за мен, — а само на факта, че няма храчки и повръщня. Майната им на новите руски буржоа. Нека си трупат подкожните мазнини, само да плюят и драйфат по-нарядко. И това стига. Защото аз знам: еснафът, биреният търбух, купувачът на домашното кино и неговият противник, прозаикът просяк, гладният драскач с пламтящи очи, са си нужни взаимно. Те са братя. Дори, ако щете, братоци. От масите на едните произхождат другите. Кому е по-добре? И на едните, и на другите. Тук се ражда голата истина, насладата на Бога, неговата и моя цел.

А ето и второто място — видеотеката. Тук съм по-спокоен. Отдавна вече съм изгледал най-добрите филми. Както родните, така и френските, и американските. И си отбелязах с интерес, че холивудският мейнстрийм го тегли към психичното, че на мода отново излизат извращенията, истериите, побъркването и изобщо всичко нездраво. Съвременната кинематография щедро ни дарява с приключенията на изродите. Неустойчиви и слаби персонажи се лутат в дирене на нещо по-така. Сладострастно се представят друсането, триповете, бълнуването на разпадащото се съзнание. Така и аз си намирам повод да не се притеснявам прекалено от количествата поглъщана отрова. Нали не съм само аз. Всички се друсат! Музикантите и бизнесмените, юристите и бандитите, писателите и техните персонажи се тровят нонстоп: пушат, шмъркат, пият, боцкат се, не могат без тези работи. Сюжетите се въртят около отровите. Пакетчето с прах, спринцовката с разтвор, цигарата с трева са задължителен елемент във всеки филм. Е, какво тогава, си казвам аз, значи всичко това е в реда на нещата и не правя голяма грешка. Придобивам нов, интересен и оригинален духовен опит. Ами ако в опиянението си провидя парадоксални истини, които аз, именно аз ще провъзглася и ще обърна цялата Вселена с хастара навън?

Обаче не, моето его е спряло да привлича идеи, моята фантазия не поражда нищо интересно.

Разсъждавайки по този начин, пресичам по диагонала красотата и чистотата на моя район и се прибирам у дома с олекнало сърце и портмоне. Да, оказва се, че духовната храна е доста по-скъпа от физическата. Творческите интелектуалци не желаят да продават своята продукция евтино. Те яко си вдигат цената. Шест долара за новата книга на моден писател. Десетарка за диск с нов филм. Пет за лъскаво списание. Двайсетачка отива като стой, та гледай.

Но аз не се притеснявам. Такава ценова политика ме устройва. Нека обществото плаща! Нека свиква. Колкото повече долари плати за книга мързеливият еснаф, толкова повече грошове ще стигнат до писателя. Нека плащат, мамицата им. И аз ще плащам наравно с останалите. Няма страшно. Наясно съм, че давам пари ако не за последно, то за предпоследно.

Ще купувам книги при всички положения. Колкото и да струват.

4

Днес имам джин и тоник.

Започвам без бързане и суетене. Първо поемам петдесет грама. Първата доза е винаги на празен стомах. Лекарите казват, че пиенето на концентрат преди ядене било крайно вредно. Затова пък е ефикасно! Второто малко минава с цигара и чаша силно кафе. Към пет часа, след като съм се наобядвал, благодатно нетрезвен, си свивам един джойнт и го запалвам. И отпътувам на вълшебно, сладко пътуване. Намествам се на дивана между телевизора и уредбата, слагам на пода подноса с бутилките и чашите, придърпвам пепелника, бавно вдишвам омайния дим и отплувам при виолетовите призраци. Там, където в мен ще се влее свещената сила на Джа.

Хубаво ми е. Състоянието ми се е устремило към идеалното.

Пари засега имам. Ще стигнат за още два месеца. След това ще измисля нещо. Ще изобретя нещо специално, нещо изключително умно. Някакъв бляскав, гениален план. Всеки пуфкач на джойнт е убеден в собствената си гениалност. Аз не съм изключение.

Гледах хората на телевизионния екран и се подсмихвах снизходително. Хората ми изглеждат толкова глупави, забити в дребните си грижи. Щурат се като врабчета пред трохички. Забавни същества са врабчетата, пък и хората също.

Устните ми отново лигавят свитата цигара, за да добия поредното доказателство, че съм по-готин, по-умен от всички. Аз съм далновиден и прозорлив. Интелектуално съм достигнал небивали висини. Емоционално съм стабилен. Аз съм мъдър и немногословен. Аз съм велик.

От дивана изпълзявам в банята — там също си имам телевизор и пепелник. След затвора придобих навика с часове да кисна в горещата вода между синкавите фаянсови стени.

Докосването на водата до тялото ми предизвика моментално изтръпване и в главата ми се породи догадката: да не би влечението ми към потапяне в топла субстанция да свидетелства за моята инфантилност? И подсъзнателно се стремя към връщане в комфортната майчина утроба? Или само изглеждам възрастен, а всъщност съм малко момче?

Възрастните мъже вземат душ, те нямат време да се излежават в корито с ароматизирана вода. „Добре де — моментално си го позволих, — имаш моралното право и на това.“

Правя водата много гореща. Първо се излягам, а после завъртам крановете, докато поклащащата се повърхност не започне да изпуска пара. Такъв е задължителният ритуал, който съм си извлякъл от романа на братя Стругацки „Хищните вещи на века“. Героите в книгата се дрогираха в гореща вода. Опитвам се да ползвам оригиналния опит. Твори, измисляй, опитвай — това е моят девиз.

Надрусан, бях препрочел всичките си любими книги. Фантастичната антиутопия на Стругацки ме разтърси до мозъка на костите. Реших, щом получа своя милион (всеки пуфкач е убеден, че богатството го чака зад ъгъла, че ще спечели своя милион, в най-лошия случай ще го намери на улицата), да купя правата за екранизиране на „Хищните вещи“ и да извъртя убийствен блокбъстър. И ще се прочуя. Ще съм на върха. Ще стана знаменит. Велик. Безподобен. Подчертай нужното.

Пуша марихуана, която в руския жаргон се нарича „план“. Вероятно защото пуфкач и те обожават да градят планове.

А ето го и списанийцето. Има ли нещо по-забавно от ярките картинки, рекламки на часовничета, обувчици, одеколончета? Плътните страници са сякаш нарочно създадени за прелистване с мокри ръце. Шикозният аромат на скъпоструваща полиграфия. Рубриката „ново“. Осем страници нови музикални албуми. Още пет страници компютърни игри. Следва представяне на нови книги, трийсетина реда дребен шрифт в долната част на страницата.

Гвоздеят на броя: интервю с изгряваща екранна звезда. Бледа брюнетка с остри колене на мръсница. От текста не става ясно дали амплоато й е екранна курва, или си е курва по принцип. Снимка в моден интериор: пъпчето, раменцето, устничките. Хищни пръстчета. Цицки. Кафявите им зърна стърчат през прозрачната коприна — две дула, насочени в челата на продуцентите. До нея — любимият, разкопчана ризка. Сладък момчурляк с дизайнерско кожено палтенце.

Според лъскавите списания, времето на косматите мачовци с квадратни брадясали ченета е отминало безвъзвратно. Като образец за подражание младежта получава крехък юноша с изпръхнали устни, прилепнало панталонче и ангелски къдрици. Интересно, какво ли би се случило, ако дадеш на някой такъв автомат и го пратиш да защитава родината от враговете? „Ах, моля ви се — ще каже той, — аз нямам врагове, а моята родина е целият свят!“ Тогава защити поне собствения си дом от бандити, терористи, откачалки! „Ах, моля ви се, за целта си има милиция.“

Количеството тесногръди момченца с боядисани перчеми и обеци в ушите ме учудва, струва ми се прекалено. Особено след затвора. Както е известно, там всеки намек за украсяване на мъжкото тяло се възприема съвсем еднозначно. Впрочем да са живи и здрави, аз може и да съм осъждан, но в никакъв случай не съм хомофоб.

Гланцът е красив, но е невъобразимо банален. Прелиствам го и го оставям настрани.

Аз обичам друга периодика. Старата, от моето детство. Пожълтелите броеве на „Техника — молодьожи“ от края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Това списание ме изгради като личност. Откри за мен света и ми го обясни. Бях запазил няколко годишни течения и днес, двайсет и пет години по-късно, за мен няма нищо по-интересно от това да ги прелиствам, след като съм се напушил.

Моментално си припомням десетгодишния хлапак Андрюша, който ужасно мечтаеше да стане космонавт и да прониже пространството. Да покори някоя и друга неизвестна планета за пълен възторг на цялото прогресивно човечество.

Тези списания не забавляваха, не продаваха модни парцали. Те ме подготвяха за големите дела. Твори, измисляй, опитвай — това е оттам.

Партията и правителството внимателно следяха процеса на израстване на малкия Андрюша. И на още няколко милиона момчета в Совдепия. За тях се издаваха специални книжки и списания. Писатели, поети и художници се трудеха неуморно да създадат образите на светлото бъдеще. Андрюша знаеше твърдо какво трябва да прави. Беше научил социалната си роля наизуст. Разбираше, че му предстои да работи весело и упорито, да презира удобствата и комфорта, да не усеща глад и студ. За благото на хората.

Повече от ясно е, че Андрюша не стана железен воин зад лефортовските решетки. Той бе станал такъв още на дванайсет. Дотогава беше погълнал стотици книги и списания и във всички тях се казваше, че най-щастливите хора на земята са воините и бойците, героите. Обграждат ги с уважение, момичетата ги обичат, децата взимат пример от тях.

Ама че сте глупаци! Ама че сте пълни тъпанари! Че аз още тогава бях готов и хиляди като мен също бяха готови! Кажете ни: момчета, стягайте се, всеки да си носи чифт гащи и сапун, отлитаме за Марс, за Юпитер, за майната си гъзина и никой няма да се върне оттам — всички щяхме да тръгнем и да полетим! Но никой не ни го каза. Няма я вече партията и списанията не пишат за космоса, а за педалите. А подготвените герои отиват не на Марс, ами в следствения изолатор.

Измъкнах се от ваната, застанах пред огледало и проучих своето голо тяло, вдигащо пара.

Малкото лефортовско огледалце завинаги се вряза в паметта ми. След затвора страдах от нарцисизъм, макар и в най-лека, невинна форма. В апартамента ми има пет големи огледала. Докато бродя напред–назад от кухнята до стаята, а оттам на балкона, навсякъде виждам себе си отстрани. Е, за съжаление няма какво толкова да се гледа. Вълшебното стъкло не отразява Андрюха новобогаташа, нито лефортовския препускащ бик, то изобщо не отразява човек, ами някаква прегърбена, разкривена маймуна с увиснали рамене.

Мутрата ми е подпухнала. Всички пуфкачи имат повече влага по лицето, тя се задържа в бузите, в торбичките под очите. Жал ми е да се гледам и решавам да опъна още стотина грама.

После отплавам, поклащам се, превъртам се, потапям се в плътния меден облак на алкохолния унес. Тъгувам и размишлявам. Действителността ми се привижда като някаква мъждукаща игра, някакъв забавен филм с мен в главната роля. Гледам този филм, чудя му се и се усмихвам. Изпушвам още един джойнт и тъмносивото одеяло на удоволствието ме обгръща. Реалността ме гали като топъл мъх. Безкрайно съм си симпатичен. Устните ми се свиват в лека крива усмивка и аз се впускам в омайно пътуване през поредица от галактики в цветовете на дъгата, през гирлянда от весели светове.

Аз съм бърз като мисъл на гений и отпуснат като мускул на просветлен адепт на дзен.

Бих могъл да стана трезв и твърд като камък, но не виждам никакъв смисъл.

Бих могъл напиша книга или десет книги, но ми се губи ползата от процеса.

Бих могъл да спечеля милиони или да създам нова наука, или да изведа човечеството към окончателната истина, ледена и гола — но ме мързи.

Ще ми се бавно и сладко да обичам всички хора, колкото ги има на този свят, но те не приемат моята любов. Те казват, че съм се пристрастил, че съм примитивен наркоман и алкохолик. Вероятно са прави.

Питате ме къде се е дянал онзи неистов глупак, който драпаше от лефортовската килия към грапавото съвършенство на духа и тялото? Ще ви отговоря. Никъде не се е дянал. Той си остана там. Той придоби нещо, но впоследствие с лекота се отказа от постигнатото.

Сега си спомням за онзи лефортовски заточеник като за наивен любител на приказките за съвършенството на човешката природа.

Нямам проблем да стана велик, но съм го ебал това величие.

Нямам проблем да стана медиум, шампион по свръхчувствителност, магистър екстрасенс. Само че ебал съм екстрасенските способности. Всичко на този свят е сън и тление, само отровите са реални.

Началото на вечерта е трудно време. От училище се прибира синът ми. Веднага го изпращам в двора, за да не гледа пияната ми муцуна. Докато детето рита топка с приятели, аз пия кафе, гълтам аспирин, яростно плакна смрадливата си уста със специална ментова течност. Слагам лед на бузите, на носа, на торбичките под очите. Междувременно отварям всички прозорци. Да изхвърля пепелниците! Празните опаковки от отровите — в боклука! Да измия чашите! Да запаля ароматни свещи! Апартаментът и неговият обитател придобиват приличен вид.

Какъв алкохолик съм аз? Какъв наркоман? Аз съм просто безобиден пуфкач. Мирен ползвател на цветен телевизор.

Синът се прибира. Давам му да вечеря. Слагам го да спи. Натърчал се и надишал се през деня с кислород, юнакът заспива веднага.

Семейството ми е „циганско“ — жената печели, мъжът върти къщата. Какво му е лошото?

Впрочем не е зле и аз да глътна малко кислород. За целта е достатъчно да направя няколко крачки и да изляза на балкона. Вечерният град, обагрен в разноцветни светлини, е красив. Гражданите препускат. Бързат да се веселят. Животът е кратък, а портфейлът пълен. Ах, как ми се иска да им викна от четирийсет метра височина:

— Натъпчете се с отрови, господа! Насладете стомаха, белите дробове, ноздрите! Нека великата сила Джа бъде с вас! Натъпчете се и истината ще ви се открие. Гълтайте отрови и ще прозрете смисъла на всичко, което става с човека. Той, човекът, има право да убива себе си. Елегантно, естетично, баровски. Никой не може да го убие по-сигурно от самия него. Гилотината е убила пет хиляди. Електрическият стол — десет хиляди. Отровите убиват цели народи. Да живее онова, което ни убива! Да живее безкрайността на човешката фантазия! Нека се умъртвим по най-добрия начин — красиво, като зрели хора, с полза, с чувство за хумор, с ясно разбиране за нашите цели.

Роден съм от комунисти. Но укрепнах и възмъжах в колектив от животни, където всеки търси за себе си повече изгода, по-голяма наслада, по-сигурна отрова. Бях повикан в черния загадъчен космос, но бях отведен при хитра рулетка. Е, добре, аз заложих и дори спечелих! Какво да направя с печалбата ли? Да купя отрови! Да ги нагълтам лично, да ги пробутам на близките. Да гълтаме, братя, и ще съзрем светлината! И истината! Светът е отрова, вземи я и се убий. Шмъркай. Инжектирай. Пий. Пуши. Гълтай и смучи. Навлажнявай със слюнка. Вдишвай и втривай. Наслаждавай се. Цени го!

Няма закъде да бързаш — далечните ледени планети ще почакат, скафандрите ще потърпят, метеоритните дъждове ще се излеят без теб.

5

Колкото по̀ наближава времето да се прибере жена ми, толкова по-тревожен ставам. Истинските наркозависими винаги са много чувствителни. Гризе ги съвестта и ги мъчи вина пред близките. Изведнъж ми хрумна оригинална идея. Пак взех пари и се втурнах почти на бегом към най-близкия денонощен супермаркет. Купих необходимите неща. Когато любимата се върна от работа, жилището бе изпълнено с остър, необичаен, леко кисел мирис.

— Здравей, скъпа — поздравих. — Имам изненада за теб.

Скъпата — в десет часа вечерта — изглеждаше уморена, но все пак най-красива на света. Обаче съпругът беше още по-изтощен. Той цял ден беше пушил трева, пил и размишлявал за вечността, беше невероятно уморен. И беше направил вечерята, както казват децата, „паднал от умора“.

— Пак си пиян — отбеляза без емоции Ирма.

— Може — провъзгласих тържествено и си придърпах панталона. — Затова пък днес имаме фондю!

— Какво?

— Фондю! Заповядайте в кухнята! Виждате ястие от швейцарската национална кухня. Световноизвестно. Класическо. От сирене.

Езикът ми изведнъж предателски се запъна. Последните думи излязоха завалени. Така напомниха за себе си моите приятели джинът и тоникът.

— От сирене ли? — попита жена ми.

— Точно така! — отвърнах гордо. — От сирене.

— Къде го научи?

— В затвора, естествено. Един швейцарец ми обясни всички тънкости. Преподаде ми теорията.

— Откъде се взе швейцарец в руски затвор?

— Ще ти разкажа някой ден. По-късно. А сега заповядай на масата.

Масата изглеждаше внушително. Романтично. Във висока ваза извисяваха снага рози. Горяха свещи. В никелирания съд бълбукаше и пускаше мехури сместа от стопените сирена. Под дъното му интимно потрепваше пламъкът на спиртника, който подгряваше ястието. Бутилка червено сухо очакваше участта си. Отстрани бях сложил специалните вилички. Знаех, че сервираната маса изглежда разкошно, и предварително се изпъчих от гордост.

— Заповядай…

— Аха — с траурен глас рече жена ми, внимателно вторачена в мен. — Фондю, а. По случай?

— Без повод — отговорих скромно.

— И какво се очаква от мен?

— Сядай. Ето тук е разтопеното сирене. В него се потапя залъче хляб. Ето така го набождаме на виличката, ето така го потапяме, хапваме го и го прокарваме с винце…

Колкото повече дрънках, толкова по-каменно ставаше лицето на жена ми. Тя не гледаше масата — гледаше мен. Пълната й долна устна се извърна гнусливо.

Все пак седна — държах й стола — и взе виличката.

— А не може ли без вино?

— Може — позволих великодушно. — Само че с вино е по-хубаво…

— Да — кимна жена ми, вторачена в моята отекла физиономия, — виждам, че с вино е по-хубаво…

— Ако обичаш, без коментари! — пак пиянски завалих думите. — С ваше позволение да продължа. Тук, в чинията, имаме подправки. Кориандър, копър, магданоз. Зелена салата. Това вече съм го добавил от себе си. Така да се каже, за подобряване букета на усещанията…

— Разбирам.

Седнах срещу нея, намалих пламъчето на спиртника.

— Какво чакаш. Не искаш ли да ядеш?

— Искам — мрачно отговори тя. — Много искам. Само че всичко това е поредната лъжа.

— Кое точно?

— Ето това — посочи свещника. — И това. И това. Лъжа, хитра и красива. Покрай твоето фондю няма да забележа, че пак си се напил като свиня, така ли мислиш?

Не отговорих нищо.

— Вече не съм глупачка. Поумнях, докато беше на топло. Когато плаках по цели дни. А сега работя на две места и следвам. Ти си пиян като свиня. И пак си пушил трева. Усещам миризмата…

Мълчах, забил поглед в масата, само от време на време я поглеждах, за да се полюбувам на красотата на нейния гняв.

— Това не може повече да продължава! Аз се омъжих за друг човек. Той не пушеше, не се наливаше с водка. Не си влачеше краката из апартамента като някой старец. Вчера беше, когато ми разправяше за кривите гръбнаци в затвора, и сега какво правиш? Ходиш като пенсионер! Зяпаш си в краката. Жалка гледка! Веднъж насмалко да ни погубиш двамата с детето — когато влезе. И ако продължаваш с твоето пиянство, ще ни погубиш пак. Извинявай, не мога да ям.

Тя отмести стола и стана — изпъната, горда, очите й хвърляха чудни светкавици; в един момент угасна и се успокои. Цветята и свещите все пак й бяха харесали, схванах аз.

— Последния път — рече жена ми — обеща, че повече няма да пиеш. Това беше вчера, нали?

— Да, вчера беше.

— И онзи ден беше така, нали?

— Да…

— И преди седмица също. Всеки ден слушам клетви и после всичко си върви постарому. Значи ме смяташ за наивница. През цялото време си мислиш: абе аз тая моята наивница винаги ще я преметна… С цветенца, с красиви вечери… На ти фондюто, скъпи.

С тези думи тя внимателно повдигна дървената паница със зеленилките и ми я нахлузи на главата.

Треволяци и листа се посипаха като водопад по раменете ми. Магданозът ми увисна на ушите. Ситно нарязаният копър полепна по челото ми. Струйка студена вода ми потече по врата. Ризата ми се намокри.

— Благодаря за вечерята — тихо рече жената и ме остави сам.

Така стана, господа, че в продължение на един месец в челото на бившия банкер бе строшен мобилен телефон, а на друг бивш банкер му бе нахлузена на кратуната паница с копър. И двамата решиха, че леко са се отървали.

Вечерта още не беше свършила. Тъкмо си почистих ушите и врата от стръкчета и листа, телефонът иззвъня.

Най-малко на света исках да чувам гласа, който чух от слушалката.

— Андрей?

— Да, аз съм.

— А това съм аз.

— Здрасти.

— Какво става с парите ми?

— Нищо.

— Какво значи „нищо“? Услужих ти за три месеца, а мина почти година. Ти да не си решил да ме преметнеш?

Истинският зависим никога не крие от никого суровата истина. Въздъхнах и си признах:

— Не мога да ти върна парите. Нямам пари.

— Никакви?

— Абсолютно — потвърдих с траурен глас. — И нямам откъде да взема.

Събеседникът ми помълча.

— Ясно. Тоест, решил си да трупнеш масчица за моя сметка?

— Не — опитах да се оправдая, но той ме прекъсна. — Утре сутрин те чакам в офиса!

— Ще дойда — отвърнах и затворих.

Утре — утре, сутрин — сутрин. Като ще е в офиса, нека е в офиса. Всичко свършва рано или късно; очевидно утре ще свърши и безгрижният ми живот на зависим.