Да раснеш на топло

1

Когато влязох в килията, реших, че по волята на затворническите власти пак ще бъда сам. Помещението беше девствено чисто и изглеждаше необитаемо. Но след миг очите ми различиха едно извънредно дребно човече, което седеше със свити до брадичката остри колене в края на синьото (собственост на затвора) одеяло.

Изкънтя затворената зад гърба ми врата.

Известно време миниатюрният арестант не откъсваше поглед от моите юмруци, обезобразени от стотици всекидневни удари в каменните подове на дворовете за разходки. Долових кратка, силна вълна на уплаха, почти паника. Знаех, че юмруците ми изглеждат страшно — със засъхнала кафява кръв от драскотините по китките.

— Андрюха! — персонифицирах се решително, с дълбок глас, за да прозвучат думите ми ниско и солидно.

— Бергер, Григорий Йосифович — много любезно се представи човечето, бързо, но с достойнство се изправи и ми протегна длан, не по-широка от цигарена кутия. Гласът му, сякаш цигулков лък с колофон, беше смазан с някакъв неопределен западноевропейски акцент. — Много ми е приятно! Заповядайте, разполагайте се, както намерите за добре…

Моментално осъзнах, че човекът пред мен не е злобен или агресивен. И явно е новак в затвора. Съвместното ми съществуване обещаваше да бъде безконфликтно и взаимно комфортно.

Дрехите на новия ми съсед се състояха от фланелка и мърляви гащи, някогашен светъл летен панталон от скъп памучно-полиестерен плат, обикновено много красива дреха, когато е нова, но в случая с Григорий Йосифович представляваше занемарена донемайкъде, омазана с многобройни мазни петна, провиснала на задника дрипа.

Човечето едва надхвърляше метър и половина на бой. Личицето отекло, безцветно, цялото в ситна мрежа от бръчки, косицата рядка, наподобяваща на дължина и цвят четка за почистване на тоалетни.

— И откъде си? — попитах за старт на запознанството.

— Аз съм гражданин на Швейцария — отговори простичко Григорий Йосифович. — Тук съм от пет месеца. Арестуваха ме за контрабанда на наркотици.

— Яко — оцених аз. — Пет месеца, а? И все тука ли?

Очичките на мъничкото човече също бяха мънички.

И много умнички.

— Не — отвърна дребният контрабандист. — Смених вече три килии.

— Случайно да сте се засичали с Фрол и Демби?

— Не, за съжаление…

Помълчахме известно време.

— Доколкото разбирам, това са предишните ви съседи? — деликатно попита швейцарският гражданин.

— Ъхъ.

— Извинявайте, моля ви, но дали не бихте ме почерпили с една от вашите чудесни цигари?

— Гепи, брато — протегнах пачката. — В смисъл, заповядайте.

Човечето с видима наслада пое никотина.

— Очевидно — изрече той, наместил се отново върху одеялото и свил колене към тесните си гърди — не сте информиран, че в този затвор има специален компютър, който… чрез специална програма… прави такъв график за разместване на контингента, че никой от онези, който е лежал с някого в една килия, по никакъв начин да не се засича впоследствие със съкилийниците на сегашните си съседи… Прекалено сложно ли го казах?

— Не.

— Тоест тази програма разпилява следствените сред останалия контингент и като сте били с някой човек, никога няма да срещнете повторно не само него, но и други, които го познават…

— Ясно — кимнах. — Стоплих. Тоест, разбирам мисълта ви. Не само те вкарват, но и те попиляват…

Григорий Йосифович от Швейцария оцени хумора, усмихна се и кимна.

Усетих облекчение, сякаш бях скочил в басейн с топла вода. Беше ми провървяло. Новият ми съсед се оказа интелигент! Сега вече аз като Фрол ще окупирам цялото свободно пространство на килията. Аз ще се разхождам с часове напред–назад. Ще се мия на чешмата, ще помпам мускули, ще чета книги, ще конспектирам учебници и изобщо ще правя каквото си поискам. Моят съжител е интелигент. Той ще ме разбере. Той ще отстъпи пред мен, ще прояви миролюбив, ще уважава моята гледна точка. Освен това габаритите му са толкова нищожни, че по принцип може изобщо да бъдат пренебрегнати.

— Простете моето любопитство, откъде ви е известно това? — попитах любезно. — За компютъра, който ни „разпилява“?

— Вижте — рече притеснен новият ми познайник, — аз иначе съм бивш адвокат по наказателни дела. Имам почти десет години практика… И едно време, много отдавна, идвах в това учреждение не като следствен, а като защитник… Разбира се, тогава тук нямаше компютри… Но принципът на разсейването вече се прилагаше…

Безумно се радвах, че имам до себе си нормален, адекватен, неразвален от затвора човек, и се наслаждавах на най-невинните и незначителни реплики, които продължавахме да разменяме, докато се настанявах на новото си място, разстилах дюшека и одеялото, подреждах книгите на рафта, сортирах си тетрадките. Озовал се в обичайната си езикова среда, осъзнах колко бях успял да подивея за някакви си деветдесет дни.

Несъмнено в първите минути на нашето съжителство Григорий Йосифович се страхуваше от мен. Бях по-висок от него, по-широк в раменете, по-спортен тип. Но щом се отказах от затворническото арго и се върнах към прекрасния руски език, езика на Пушкин и Гогол, на тримата Толстоевци, на Бунин, Набоков и Аксьонов, с който език, да си призная, съм си служил през целия си съзнателен живот, — швейцарският Гриша се отпусна, живна, започна да се усмихва, с церемониални изрази ме помоли за лъжичка нес кафе. И общуването ни се отпуши.

Григорий Йосифович Бергер нямаше нито роднини, нито приятели на цялата територия на ОНД. Не получаваше колети. В есенните студове се носеше със същите дрехи, с които е бил облечен през лятото, в момента на задържането. Караше на баланда. Пушеше само ако в килията му настаняваха съсед, както в случая мен. Подгрята от кафето с шоколадче, смазана от лека ментова цигара с двоен филтър с активен въглен, речта на швейцарския поданик се заизлива непринудено и гладко.

Следващия час прекарахме в лека, дружелюбна беседа за всичко и за нищо. Поприказвахме си за швейцарските сирена, за швейцарските часовници, за швейцарските банкери, за швейцарския шоколад. За виенската опера. За мюнхенската бира. За холандските лалета.

Едва ли някога лефортовските стени бяха чували толкова плавни и изящни диалози. Напълно забравените от мен през последните три месеца думи и изрази: „благодаря“, „моля“, „с най-голямо удоволствие“, „наздраве“, „добър апетит“, „извинете“, „прощавайте“, „ще си позволя да не се съглася“ — прелитаха от единия към другия арестант леко и спокойно.

На обяд прибавих към рибената чорба няколко парчета салам — от оня, който ми беше подарил Демби, — а също сирене и зеленчуци. Швейцарският наркокуриер окончателно се развесели. Дори бръчките на порозовялото му личице сякаш се изгладиха.

Още преди вечеря ми разказа своята история.

2

Гриша Бергер започнал да практикува в унилата среда на седемдесетте години, след като се изучил в Харковския университет, и почти веднага си дал ясна сметка, че с крадците на колхозни кокошки и любителите на кървави пиянски побоища няма да добие нито пари, нито слава. Не че нямало и тогава в съветската страна талантливи обирджии на апартаменти и натрупали златен резерв фалшиви милиционери, и аферисти, и мошеници на едро — всякакви имало сред клиентелата, — но всички те, за ужас на Гриша, смятали затвора за втори бащин дом. Влезли веднъж на топло, обирджиите и мошениците предварително знаели, че присъдата е тежка, но пък продължителна, и никакъв адвокат за никакви пари няма да превърне очакваните седем години в три. Затова пък обирджиите и мошениците много обичали да изпълзяват от вмирисаните си килии за свиждане, да поседнат в светъл, просторен кабинет и да си побъбрят с адвоката за туй–онуй, да пушат донесените от него цигари с филтър, да хапват шоколад или дори пилешка кълка.

И тук Гриша открил своя малък Клондайк. Той започнал да взема за всяка визита при следствения малка, но фиксирана сума и му носил всичко, включително пари, писма от роднини, бележки с инструкции от останалите на свобода разследвани по същия случай. Подобни услуги, естествено, били незаконни и в случай, че го хванели, Гриша можел да очаква неприятности. Той знаел случай, когато един такъв заможен криминален тип след свиждане с адвоката си налетял на него на следващия ден в един от затворническите коридори. „Какво правиш тука?“ — попитал втрещеният пандизчия. „Чакам за дюшек“ — отвърнал мрачно адвокатът… Гриша бил наясно с рисковете. Но такъв бил избраният от него бизнес! Носел водка в гумени грейки, а в някои по-специални случаи и наркотици от най-леките до кокаин, който в онези наивни времена още се наричал „рай“. Слухът за храбрия адвокат, готов срещу скромно възнаграждение да пренесе в килията дори водородна бомба (неутронни тогава още нямало), се разнесъл от Бяло до Черно море. Гриша вдигнал цените на услугите и започнал да подбира клиентелата. Звездата му изгряла. Препускал от Киев до Питер и от Москва до Тбилиси и навсякъде се убивали да го търсят.

В крайна сметка услугите му пожелал вкараният по онова време в ленинградския затвор „Крести“ прочут валутен спекулант Радченко, чието ДЕЛО познавачите с право издигали до ранга на ДЕЛОТО на Рокотов и Файбишенко13. Радченко злоупотребявал с морфин и на петия ден на лютата абстиненция със зловещ шепот заповядал на личния си юрист, кандидата на юридическите науки Файфман, да прави, да струва, но да му достави в изолатора дозата на всяка цена. Или да намери човек, който да го направи. Скоро след това Гриша, пренесъл анално през зверската охрана пет грама прах, вече седял лице в лице с щастливия валутен спекулант. Двамата изтъкнати професионалисти си допаднали и в резултат Радченко предложил на Гриша уникален проект.

Състоянието на валутния супер герой възлизало приблизително на милион и той бил намислил чрез верни люде да изнесе капиталите си в света на жълтия дявол, след което лично да се изнесе нататък — тихо и кротко да си получи присъдата, да замине да я излежава в лагер, там да извърши най-банално бягство и да напусне СССР през азербайджанско-турската граница. Гриша трябвало да се омете от Съюза уж за постоянно в Израел, да пренесе диаманти на стойност триста хиляди долара, но по пътя да остане в Австрия, там да вкара част от скъпоценните камъни в банков сейф, друга част да продаде и спечелената валута също да вложи в банка.

За изпълнението на този сложен и трудоемък проект, който по незнайни причини бил кръстил „Остап Бендер“, Радченко предлагал сто хиляди. Гриша Бергер моментално склонил. Скоро милионерът получил присъда четиринайсет години и заминал за красноярската тайга.

Гриша изнесъл диамантите по известния затворнически начин. Четири месеца преди заминаването той разрязал със скалпел кожата на крака под коляното по дължината на костта и вкарал камъните в собствената си плът. Към момента на пресичане на държавната граница храбрият адвокат вече нямал никакви проблеми с розовия белег.

Решил да не посещава банките в лекомислената Австрия, качил се на автобус и продължил за Цюрих, където подробно изпълнил всички Радченкови инструкции и заживял като цар, припомняйки си всекидневно въпросния Остап и неговата крилата фраза: „Сбъдна се мечтата на идиота!“

На това място Гриша Бергер повдигна крачола и ми показа белега на крака си: тънък, дълъг, отдавна зараснал разрез под коленната става, между костта и мускула на подбедрицата.

Присвих очи с уважение.

— Предлагам да минем на „ти“ — каза швейцарският поданик.

— Нямаш грижи, брато — кимнах. — Тоест, разбира се, приятелю!

… Междувременно Радченко закъсал ужасно. В лагера две години изкусно се маскирал на обикновен затворник, всеотдаен в усилието да се превъзпита като почтен член на обществото. Най-сетне бил преместен от физическа работа в библиотеката. Тук натрупал седем килограма захар, забъркал я на гъст сироп и цял месец киснал в него тънки памучни кърпи. Угоявал с мас и сланина някаква котка. И една тъмна нощ се впуснал из ужасната сибирска тайга.

Тичал почти две денонощия без спиране, захапал напоена с глюкоза кърпа. Когато преследвачите почти го настигнали и се чул кучешкият лай, Радченко измъкнал от пазвата си котката, със самоделен нож отсякъл ноктите на четирите й лапи и я пуснал. Кучетата предпочели възбуждащия котешки аромат пред киселата миризма на Радченковата фланелка и потерята изпуснала плячката. Котката препускала почти цяло денонощие. Без нокти тя не можела да стигне до традиционното убежище на котките по дърветата и била принудена да тича, докато силите не я напуснали и не умряла от сърдечен разрив, а скоро и тялото й било разкъсано от псетата. Радченко разбрал, че се отървал. Преследвачите се прибрали в лагера, където междувременно пандизчиите вдигнали купон от радост, че се намерил най-сетне пичага да им го вкара яко на ченгетата.

Като стигнал до Красноярск, Радченко отишъл при стар приятел, който трябвало да му помогне с документите и с пари за път до Азербайджан. Тук се намесил човешкият фактор. Старият приятел приютил беглеца, дал му храна и пиене, постлал му да спи, след което се обадил в КГБ. За бягството Радченко получил три години отгоре.

Щом научил тези важни новини от сигурни хора, Гриша Бергер здравата се замислил. Стоте хиляди, които в Совдепия изглеждали чудовищно богатство, тук, в Швейцария, явно тежали по-малко. Стандартът на живот на Гриша не се различавал драстично от стандарта на Густав, стар боклук алкохолик, портиер в сградата, където живеел под наем Бергер. В крайна сметка сейфът с диамантите на Радченко бил отворен, оттам били взети няколко дребни камъчета, които оправили финансовото положение на Гриша. Той отново заживял като цар, откривайки прекрасен начин за релакс във вид на екскурзии до Холандия, където свободно купувал и пушел най-яки треви.

Изведнъж вестите от Москва рукнали в буен поток. Един след друг по ред на номерата се гътнали няколко престарели вожда. Започнала перестройката. Бергер все по-често срещал по улиците на Женева бивши сънародници. Мрачни и нелепо облечени, те изглеждали като диваци. На немски заели само „хенде хох“, на френски — „жо не манж па сис жур“ (отново все същият велик Остап). Обаче портфейлите им били добре натъпкани и в Швейцария им трябвали две неща — да си купят швейцарски часовник и да си открият сметка в швейцарска банка.

Гриша осъзнал, че неговият Клондайк го преследва. Открил кантора, набрал оправни помощници и започнал бизнес, обогатявайки руските посетители с консултации относно отличията между инвестиционните и спестовните банки, както и между дебитните и кредитните карти. Година по-късно той вече процъфтявал, а малко по-късно бил зашеметен от поредната новина. Радченко отново пробвал да избяга, отново бил заловен и отново получил допълнителни три години. Това е съдбата, рекъл си Гриша, прибрал Радченковите пари, оставил бизнеса на чевръстите си помощници и се впуснал да усвоява вълшебния занаят на европейски плейбой. Снобите по Лазурния бряг честичко виждали неговото белоснежно порше карера, в което мосю Бергер качвал момичета, за да ги разходи с бясна скорост до въпросната Холандия (шест часа препускане по магистралата), където все по-често практикувал не само пушене на хашиш, но и употребата на все по-модната ЛСД, иначе казано, „киселина“.

Животът течал като в приказка до един ден, в който на вратата на неговия женевски апартамент не се звъннало. На прага стоял грохнал старец: ужасно изтощено лице с цвят на отдавна немит пепелник и дълбоко хлътнали строги очи.

— Позна ли ме? — попитал старецът в стила на доцента — Евгений Леонов — в популярната комедия „Джентълмени с късмет“ и също като във филма шумно всмукал въздух през страничните зъби.

Въпреки че нямал зъби, както впрочем и коса.

— Познах те — отвърнал кратко Бергер и пуснал Радченко да влезе.

Както се оказало, перестройката облагодетелствала не само швейцарския юрист, но и сибирския затворник. Един ден го извикали в специалната част и накратко му обяснили, че отсега нататък в Руската федерация покупко–продажбата на валута не се смята за престъпление. Тогава аз за какво лежа, учудил се Радченко. За бягство, бил отговорът. А сега можеш да си вървиш. Свободен си, тъй да се каже…

Гриша се проявил на висота. Моментално платил в луксозен бернски санаториум оздравителен курс, който включвал диетолог, масажист, зъболекар, солариуми и тъй нататък. Докато Радченко се възстановявал, били продадени и поршето, и апартаментът в Цюрих. Гриша възстановил парите изцяло, до последния долар, включително с лихвите от влоговете, и останал на сухо. Съществувала и консултантската кантора, но оправните помощници се оказали не толкова оправни и докато Гриша се мотаел, обвит в марихуанен дим, из държавите на Бенелюкса, постепенно оплескали работата. Размножилите се конкуренти от петата емигрантска вълна заковали в ковчега на неговия бизнес последните пирони.

Като получил парите си, Радченко платил втори курс в същия санаториум, а после и трети. Сестрите в санаториума, до една строги възрастни фрау, вече не се стряскали от изисканите татуировки по повехналата плът на лагериста ветеран. Радченко смятал впоследствие да премахне всички рисунки с лазер и да си остави само любимата — две корабчета над китката. Всяко от тях символизирало съответния опит за бягство. През уикендите Радченко напускал санаториума — усладили му се разходките с такси до Амстердам, където първо изпушвал сладък джойнт в кофи шоп, след което се разхождал из квартала на червените фенери. Там и починал три месеца след излизането си от лагера. Вероятно, предозирал щастието.

Къде държал парите си, останало тайна.

Тази космическа несправедливост хвърлила Гриша Бергер в тежка депресия и той яко се задрусал с „киселина“. Припечелвал от случайни поръчки и се запилявал за по половин година все в същия Амстердам. После познати го светнали за лесен и прост начин да забогатее: можел не само да употребява „киселина“, но и да я внася за пласиране в Русия.

Гриша закупил партида, взел билет за параход до Питер и се върнал в родината.

Родината посрещнала блудния син със сурова прегръдка: арестували го на третия ден.

3

— И как я намираш?

— Коя, пардон?

— Родината. След толкова години разлъка.

Гриша сви рамене.

— Не може да се каже, че е пълно шайзе. Някои неща ми харесаха, други не. Трудно е да се отговори еднозначно… Освен това бях надрусан през цялото време, докато не ме арестуваха. Разправят — оживи се изведнъж Гриша, — че съм изтървал най-интересното! Вярно ли е, че веднъж даже в Москва влезли танкове и стреляли по Кремъл?

— Неведнъж, ами два пъти — поправих го добродушно и измъкнах подарения от Фрол пакет с чая. — И не беше по Кремъл. А по Белия дом. Това е голяма разлика. Много голяма. Ще чифирясаш ли?

— Хиляди благодарности — поклати глава Гриша. — Кофеинът е лоу клас дръг.

— Аз пък обичам. Вдъхва бодрост, да знаеш… Пък и без това нямаме друга отрова подръка.

— Между другото… — Гриша сякаш не знаеше откъде да подхване. — Знаеш ли какво ме интересува… В крайна сметка кого обесиха?

— Да са обесили? — изумих се. — Кого да бесят?

— Ами щом се е стигнало чак дотам танкове да влизат в Москва, виновниците после е трябвало непременно да бъдат обесени…

Усмихнах се, но изведнъж проумях, че Гриша, общо взето, е прав, и отвърнах мрачно:

— Никого не са бесили. През цялото време на перестройката. Обърнаха всичко с краката нагоре, после обратно, три пъти ни ограбиха, пет пъти ни преметнаха, десет пъти ни излъгаха, но никой не беше обесен. Нито един човек. На никого не отсякоха главата, никого не побиха на кол, не рязаха носове, не късаха на четири, не гилотинираха, не разстреляха…

Малкият швейцарец се настани по-удобно, видът му беше невероятно заинтригуван.

— Мон дьо, и кой в крайна сметка трябваше да отговаря?

— Никой.

— Така не става — убедено рече швейцарският поданик. — Например немците много шумно съдиха Хонекер. Чехите обявиха комунистите извън закона. Българите превърнаха мавзолея на Георги Димитров на обществена тоалетна. Румънците разстреляха Чаушеску заедно с жена му. А тук как беше?

— Никак — отвърнах аз.

— Ами висшите партийни дейци? — не можеше да повярва малкият Гриша. — Фюрерите? Партайгеносетата? ЦК на КПСС? Идеолозите? Какво стана с тях?

— Ами че няма да се бесят и разстрелват взаимно, я! За какво им е? Седнаха и кротко си се разбраха. Сега всеки има собствена банка. Както си живееха едно време, така си живеят и днес. Така че ЦК на КПСС е жив и здрав. И си е екстра…

Духнах горещата напитка и сръбнах шумно дълга глътка. Горчивината на мизерната затворническа дрога изведнъж ме умили и натъжи. Сърцето ми заби по-бързо. Зрението ми леко се разфокусира. Смръщих се и отпих още веднъж.

Такъв е животът — вчера си бил на „Чивас“, днес на чифир. Или това не е животът, ами някаква глупава буфонада, в която си едновременно и клоун, и зрител? И продавач на билети за собствения си жесток цирк.

— Но това не ме възмущава — продължих аз. — Майка и татко бяха комунисти. Не бяха фанатици. Обикновени, редови партийни членове. Ако не беше перестройката, аз също щях да съм с партийна книжка. При това не в името на кариерата, ще знаеш, а понеже смятам комунистическата идеология за прогресивна.

— Да… — умислено рече Гриша. — Сигурно прекалено дълго съм живял в Европа…

Ударих още една глътка.

— Може би. А впрочем как мислиш: Русия Европа ли е, или Азия?

Швейцарецът се разсмя безшумно.

— А ти бил ли си в Европа?

— Никога — отвърнах със съжаление.

— Ами че иди — посъветва ме Гриша. — И сам ще си отговориш на въпроса…

Аз се вкиснах.

— За целта трябва първо да изляза от затвора.

— Това е неизбежно, мон шер.

— Надявам се.

— Аз пък съм сигурен — трепна гласът на дребния човечец, — че скоро ще ме пуснат. Или ще получа присъда, но малка. Да, внесъл съм тук наркотици. Да, виновен съм. Но зная, че няма да ми друснат много…

— А защо ми разказваш за наркотиците? — попитах аз.

— Ами ако съм доносник? И те издам?

Гриша предпазливо се усмихна.

— Едва ли, майн камераде. Виж, предишният ми съсед явно беше подставено лице… Просяк… Не получаваше колети… Два пъти осъждан… А ти си със спортен екип за петстотин долара и маратонки за четиристотин… И се държиш като заможен младеж от добро семейство… Не забравяй, че съм бил адвокат, макар и доста отдавна. Виждал съм много осведомители на милицията. Всеки средно интелигентен образован човек може да разпознае осведомителя за три минути, вярвай ми! Освен това за какво да се страхувам от осведомители, при положение че са ме хванали на местопрестъплението? Всичко, което ги интересуваше, разказах доброволно. Признах си чистосърдечно… Само и само да ме оставят в „Лефортово“… а не в някоя вмирисана „Бутирка“… в ада на тъпаците…

Разговорът ни секна от само себе си. Очевидно Гриша отдавна не беше ял салам, не беше пил силен чай, не беше пушил хубави цигари. Получил в продължение на няколко часа и едното, и другото, и третото, той се пресити, почувства се напълно задоволен и задряма. Аз също си легнах. За пръв път от много дни насам минах без вечерна медитация.

„Боже мой, мислех си, въртейки се върху тънкия дюшек, какви неща стават по света! Какви авантюри и приключения! Хората прекарват диаманти през три граници под собствената си кожа! А пък аз ще усвоявам технологиите на философското смирение? Ще се грижа за кръвоснабдяването на мозъка? Не значи ли това, че вече съм се примирил? Че затворът е започнал да ме побеждава? Дали да не взема пример от дръзкия валутен спекулант Радченко? И защо не? Какво ме очаква занапред? Шест-седем години общ режим? Тоест целият остатък от младостта! Не е ли по-добре да плюя на всичко и да избягам при първа възможност?“

През нощта спах зле. А на сутринта ме очакваше неприятна изненада. След задължителното упражнение по промяна на почерка реших да проверя резултатите. И стана ясно, че седемдесет дни тренировки не са довели до нищо. След като бях изписал над сто листа с печатни букви, след като пропилях десетки часове, опитах да напиша няколко изречения по обичайния начин и моментално се убедих, че всичко е било напразно. Ръката моментално си припомни и размаха, и наклона, и амплитудата, и натиска, и всички характерни особености на писането.

Излязох за разходка смазан и потиснат.

4

Петнайсет крачки напред, петнайсет — назад. Дишането — две трети през носа, една трета през устата. Сто лицеви опори на бетонния под, главата вдигната високо — с добро темпо, но без бързане. После пак бягане. И втора серия опори.

Малкото човече тъпчеше на едно място в ъгъла на дворчето. Наблюдаваше действията ми с доброжелателност и учудване.

След като изпълних набелязаната програма — четирийсет минути бягане, четири серии опори, десет минути ходене на ръце — се съблякох до кръста и с наслада се разтрих със сняг.

— Не те ли е страх да се разболееш? — предпазливо попита Гриша.

— Не.

— Отдавна ли тренираш?

— Вдругиден стават шейсет дни.

— О-ла-ла! И какво? Има ли полза?

Кимнах, изпълнен с мрачно ницшеанско самодоволство, и небрежно се похвалих:

— Даже на свобода не съм правил толкова лицеви опори! Сега рекордът ми е сто и петдесет наведнъж, с опора на юмруците…

— А това много ли е, или малко? — поинтересува се Гриша, явно пълен и безнадежден профан по въпросите на физическата култура.

— Средно.

— Не съм на „ти“ със спорта — рече Гриша без сянка от самокритика — и никога не съм разбирал ползата от него. Сега правиш по сто лицеви опори. После ще правиш по двеста. А накрая?

— Ами край няма.

— Тогава, пардон, къде е смисълът?

— Смислите са два. Първо на първо, калява се характерът…

— Мон дьо, за какво да го каляваш? — учуди се Гриша.

— На твоята възраст? Характера или го имаш, или го нямаш. Той се предава по наследство. Учените са го доказали отдавна.

— Има и друга полза! — побързах да нахлузя пуловера върху димящото си тяло. — Упражнявайки се в каквото и да било, можеш да станеш лидер. Шампион. Най-добрият. Ще си преди всички. Другите ще те изучават, ще повтарят след теб. Жените ще искат да имат дете от теб. Мъжете ще търсят опита ти…

Швейцарецът сви рамене.

— Отдавна не съм живял в тази страна. Аз съм мекотел европеец. Изобщо не разбирам за какво е нужно това драпане да ставаш лидер.

Погледнах своя съсед. Да, той нямаше мускули, беше предизвикателно антиспортен, с размъкнати движения, вял, прегърбен, раменете му отпуснати, коремът увиснал. Но при все това изобщо не изглеждаше потиснат от външността си.

— Никой не драпа да става лидер — заяви надуто потният, бодър и великодушен спортист. — Те стават от само себе си. Хората представляват висшето стъпало на еволюцията. Те същевременно с това са и животни. Понякога и растения, които мирно теглят сокове от действителността. Всеки от нас не е просто юрист или мошеник, бизнесмен или прокурор, но и организирано животно. Стадно. Повтарящо след лидера неговите действия. Хората са и зверове!

Понякога са безсилни да удържат звяра в себе си. В твоята любима Холандия гражданите мирно отиват в специално отредените за целта места и там си пушат хашиша, купуват проститутки — освобождават звяра. Временно. Знаеш ли, Григорий, аз не падам по-долу от теб като хуманист и също ми се ще хората да не си прегризват гърлата в битка за парите, за жените, за хляба, за опиатите. Но за съжаление виждаме, че така е било и така ще бъде…

— Още си млад, мон ами — тъжно възрази Гриша. — Не си опитвал оня хашиш и онези холандски проститутки… Причината за нашето зверство не е в това, че всички сме зверове. Просто човек е слаб и постоянно се надценява…

— Има и трети момент — признах си аз. — Най-важният. Може и да прозвучи високопарно, обаче ненавиждам решетките. Не признавам несвободата. Не ми харесва, че някой си ме заключва само защото съм съмнителен, прекалено богат за годините си хлапак. Затова действам напук на тоя някой си и неговите хора. Съпротивлявам се. С всички сили.

— Успяваш ли? — попита Гриша Бергер.

— Не.

1

Никога не бях се събуждал толкова рано, колкото през онзи декември в следствения затвор за особено опасни престъпници. В шест без четвърт очите ми се отваряха от само себе си. Отначало лежах няколко минути неподвижен и мислех за нищо. Не защото не умеех да не мисля за нищо и не защото обичах да мисля именно за нищо, просто не можех да мисля за нищо определено, а да не мисля не можех. Внезапно ме обземаше тревожно предчувствие, съвсем за кратко, но много силно и ярко; след това чувах щракването на радиоточката — край. Шест часа. Ставане.

Нещо подобно бях преживял преди много години, в казармата. Зелените новобранци — на два дни служба, все още изсиращи мамините курабийки — попадаха като за начало в отделни бараки, където нарочно подготвени сержанти със слово и дело внушаваха на осемнайсетгодишните новаци „а-бе“—то на военното изкуство. Никое от тези хлапета в миналото си предказармено съществуване не бе водило такъв живот, при който трябва да ставаш в шест сутринта. Най-малкото не и всеки ден. Затова първата седмица беше наистина мъчителна. Будеха ни още по тъмно със силни и груби викове и новобранците бяха длъжни моментално да рипнат, да се върнат към реалността, да навият партенките, да скочат в клина и ботушите и да се подредят в строй. Много бързо! За четирийсет и пет секунди! Разправят, че толкова време лети от континент до континент американската ракета… След няколко дни всички свикваха. В десет вечерта — доскоро немислимо рано за осемнайсетгодишния организъм — клепачите натежаваха, мозъкът отказваше да работи. Сънят на новобранеца е дълбок. Но след точно осем часа се събуждахме на разсъмване без команда, няколко минути преди оглушителния крясък. Увити в твърдите като брезент одеяла, всички се наслаждавахме на най-последните и затова най-сладки мигове на топлина, тишина и спокойствие. Ей сега, след десет секунди, дневалният ще изреве: „Рота, стани!“ Ей сегичка. Още миг… Още мъничко от този вълшебен унес… Сега, всеки момент…

Сега дневалният не ме командваше. Нямах вече командир — само гражданина началник. Но се събуждах, както и преди десет години, предварително. В очакване на лекото изпукване на радиоточката над вратата. Така се включва затворническото радио, за да улови в ефира и да транслира в мозъка ми сигнала за събуждане.

Наоколо цари полумрак. Четирийсетте вата на високия четири метра таван не са в състояние нищо да осветят, само създават лабиринт от гъсти преплетени сенки, в центъра на които съм аз, сгърчен под затворническото одеяло.

Най-сетне отекнаха първите звуци на утрото. В камерата влетя мелодия на песен. В нея — един от най-популярните хитове на трийсетте — се казва, че от градината не се дочува дори леко шумолене. Каква ти градина, какво ти шумолене — навън е минус двайсет и пет…

Междувременно плътен баритон ми честити началото на новия ден и веднага доброжелателно спомена, че наближават новогодишните празници — явно за да повдигне настроението на многомилионната аудитория. Животът продължава, скъпи приятели.

Съкилийникът ми Гриша сладко премлясна и се обърна на другата страна. Той винаги вечер си лягаше да спи с дрехите и се завиваше отгоре със затворническия шинел. Така че командата „стани!“ не го вълнува — готов е, леглото му е застлано, легнал е върху одеялото, без да нарушава правилата за вътрешния ред. Контрольорът не може да има претенции.

Процесът на спане на харковско-швейцарския юрист-контрабандист ми се струваше достоен за запечатване на филмова лента. Гриша спеше като праведник, като безметежен идиот — дълбоко, сладко и безгрижно. Грухтеше, издаваше тихи стонове, течеше му слюнка. Понякога захъркваше и тогава се надигах, правех крачка, протягах ръка и леко стисвах ноздрите на съседа, та дълбоките преливащи звуци на спящото тяло да не ме тормозят. Да ми пречат да върша онова, което трябваше да върша.

Днес е четвъртък, важен ден. Ще дойдат Хватов и рижият адвокат. Днес трябва да съм във форма.

Дръпнаха ме за разпит неочаквано рано, почти веднага след закуска. Нея Гриша също я игнорираше. Както обикновено получих дажбата вместо него, така че ми се събраха две големи парчета мек сивкав хляб и захар за двама. Половината от хляба изядох веднага с тънко парче сирене отгоре, полях традиционния лефортовски чийзбургер с чаша силно горещо кафе. Когато амбразурата на вратата се отвори и ми наредиха да се приготвя, си направих още едно кафе, още по-силно. Усетих обаче, че кафето няма да ми стигне, така че спешно запарих и един чифир. Изгълтах го и със задоволство почувствах, как сърцето ми заби силно и бързо, а главата ми звънна.

Много е важно да бъдеш бодър. В сериозната схватка без допинг не може. Освен това ми е студено, а чифирът прекрасно те стопля.

Крачейки с ръце на гърба по желязната рампа покрай стоманените врати, долавях зад тях слаби звуци живот, приглушени гласове на обитателите на изолатора: шпиони, серийни убийци, политикани, терористи и други изключителни криминални престъпници. Най-малко на два пъти ясно чух сърдечен смях. И се усмихвах в отговор. Хората не искат да страдат! Дори тук, зад решетките, в следствения изолатор едно-точка-едно, където е забранено да се завиваш презглава и да лежиш с лице към стената, където обиските са на всеки три дни, където изхабената самобръсначка можеш да замениш с нова само с писмено разрешение лично от началника на затвора, дори тук, в най-мрачната имперска крепост, живите мислещи същества не желаят да се мъчат и да се тормозят. Те се смеят, те искат да живеят, те не обръщат внимание на стените, решетките, постоянния контрол и декемврийския студ.

В този затвор през тази зима се намръзнах. Радиаторът на парното се криеше дълбоко в ниша под прозореца на килията и излъчваше твърде пестелива топлина. Не свалях пуловера. Спях по анцуг и чорапи.

А пък оттатък вратата, в коридора, в пространството широко около седем метра и високо не по-малко от двайсет (четири етажа по четири метра), цареше същински мраз. Зли резки течения вееха съвсем свободно. Железните парапети бяха заскрежени. Конвойният носеше вълнени ръкавици. Низката температура бе намалила служебната му стръв до минимум: той небрежно, колкото да отбие номера, ме потупа по бедрата и ръцете, въведе ме в кабинета и побърза да изчезне — очевидно жадуваше да пийне горещ чай или да се стопли по някакъв друг начин.

2

Бузите на следователя, румени от парещия декемврийски мраз, предизвикаха у мен завист; гласът му ми се стори прекалено звънлив, бодър. Както всеки жив организъм, попаднал на топло от ледената, продухана от всички ветрове утринна улица, Хватов демонстрираше възбуда: той потриваше ръце, шумно вдишваше през носа и потръпваше. Подушил кабинетния въздух — сух, застоял, тежък, с мирис на нещо вкиснато, — побързах да запаля, за да отбия с неприятния мирис друг, по-неприятен. Снощи явно са мили пода тук със стар мухлясал парцал, след което прозорците и вратите веднага са били затворени, и сега стаята смърдеше на стари парцали и разсъхнало се дърво.

Хватов явно усещаше същото, което и аз. Смръщи се недоволно, измърмори нещо за задух и бързо отвори горните прозорчета, отначало вътрешното, а след това изви ръка, промуши я между решетките и сръчно открехна външното.

Оттатък, откъм свободата, моментално ме лъхна свежото дихание на новородената зима. Почти физически долових нейната сила. Почти си припомних намокрените плетени ръкавици на шнурче през врата, кънките и стиковете, валенките и галошите, многометровите селски преспи, огненото бучене в печката и собствените ми замръзнали яркорозови китки, които трябва да стопля на течаща студена вода, непременно студена, защото ако водата е топла, връхчетата на пръстите те заболяват чак до сълзи; и шестгодишната ми сестра с пухения шал, превързан на кръстоска през тялото; и мама, която ми подава на прага метличка, за да измета снега от обувките си; и стегнатите от студа устни; и новогодишните мандарини, и мирисът на прясната хвойна от елхата; и ледените цветя по стъклата, и черните буци въглища в смачканата голяма кофа — но веднага тръснах глава, прогонвайки ненавременните картинки от детството.

Междувременно през прозореца долетяха няколко, едри снежинки. Те паднаха на широкия перваз и тутакси се превърнаха в мътни капки.

Този кабинет и неговият въздух, цялата атмосфера на голямата страшна къща ми бяха омръзнали до крайна степен. До животинско, биологично отхвърляне. Екскурзията в затвора, това гъделичкащо нервите приключение на богатия нехранимайко — се бе превърнало в пропадане до дъното на страха, самотата и отчаянието. С всеки изминал ден стените около мен заплашително се събираха, таванът падаше, горчивата баланда ми засядаше на гърлото. Не помагаха нито чифирът (сега го пиех по три пъти на ден), нито мечтите как един ден ще пипна бившия ми съдружник Михаил, който толкова хладнокръвно ме бе предал.

„А ти какво очакваше? — подхилваше се отвътре нетрезво циничният делови Андрюха. — Разчитал си, изглежда, на братската взаимопомощ? Представял си си някакви свръхусилия, предприемани с цел да върнат свободата на такова страхотно, единствено по рода си момче като теб? Не, малкият! — Андрюха апетитно отпиваше от престижната пиячка, дръпваше от ароматната цигара, понаместваше си бутонелите и искрено се изплюваше. — Ти си просто пушечното месо на бизнеса! Един от стотиците хиляди глупаци, които този жесток град ги употребява всекидневно и всекичасно! Глупаците служат за прецакване и преебаване! Винаги са ги прецаквали и преебавали. И винаги ще ги прецакват и преебават. Такъв е животът! Примири се, брато!“

„Няма да се примиря! — провикнах се разпалено, едва ли не на глас. В този момент Хватов изтегляше от чантата си разноцветни кабели, които трябваше да вдъхнат живот на компютъра. — Няма да се примиря! Никога. Още не е построен затворът за мен…“

— Защо си толкова блед? — попита угрижено следователят. — И очите ти блестят… Да не се разболяваш?

Има си хас, рекох си. След такава конска доза кофеин!

— Блед ли? — повторих. — Блед, викате… — поех дълбоко въздух. — Ще ви кажа защо съм блед! Сега е време за разходка! Трябваше да ме изведат да се разхождам, а съм на разпит! И това се случва за трети път този месец! Вече неведнъж съм ви молил да ме викате за следствените си мероприятия само след пладне! А вие пак пристигате в десет сутринта! Ако закъснея заради вас за разходка, ще се скараме!

— Прощавай, Андрей — каза миролюбиво Хватов. — Забравих.

— А би трябвало да помните! — поучих го високомерно. — Разходката е свещена! Това са скъпоценни литри кислород! Защо, вместо да гълтам свеж въздух, съм принуден да седя тук, в тоя задух и прах, и да обсъждам с вас теми, от които и на двамата вече до гуша ни е дошло?

Изпухтях възмутено. И дори запратих химикалката си на пода. Омръзнало ми беше тук. Изморил се бях да търся изход. Проклети гадове, пуснете ме. Не съм направил нищо. Аз съм добро момче. Аз съм полезен за обществото. Аз няма повече…

— И какво? — Хватов равнодушно игнорира моята психопатична тирада. — И днес ли както обикновено? Мълчим? Без, такова, показания?

— Точно така!

— Ще чакаме ли адвоката?

— В никакъв случай! — отсякох. — Започваме без него, за да не губим време! Ако се оправим за половин час, ще успея да ида на разходка… Какво имаме днес?

— Постановление за снемане на образци от почерка ти с печатни букви.

Потръпнах.

— За какво са ви притрябвали печатните ми букви?

— Не лично на мен — поправи ме Хватов, — а на следствието. Следствието си знае работата. Началството нарежда, аз се подчинявам, такова, безпрекословно. Между другото законът ти позволява да откажеш…

— Отказвам!

— Ясно — търпеливият рязански чичка направи примирителен жест. — Сега, значи, ще направим набързо съответния протокол и се прибираш… Как я караш иначе? Наред ли е всичко? Имаш ли проблеми в килията?

— Проблемните ги ебат — цитирах грубата, но точна затворническа поговорка. — Чувайте, Степан Михайлович! Омръзна ми вашият затвор. Губя си времето тук. Възнамерявам да изляза, спешно. Вече не ми харесва при вас. Какво трябва да направя, а? Да си призная неща, дето не ги е имало?

Хватов строго се намръщи.

— Не, Андрей. Трябва да разкажеш всичко. Да отговориш подробно на въпросите. Да помогнеш за установяване на истината по твоя случай. Да ни разясниш някои неясни, такова, моменти…

— Изключено! — отсякох. — За мен е много по-безопасно да мълча. Прекалено много са хората на свобода, на които мога да навредя, ако се разбъбря. Никакви показания. Всичко друго — на драго сърце.

— Показанията са пътят ти към къщи. Само, такова, показанията.

— Слушайте, гражданино следовател! Лежа вече пети месец! За толкова време точно преди ареста направих половин милион! — връхлетян от жестока досада, се ударих с юмрук по главата до болка, до кънтеж. — Ако бях на свобода, щях да направя още половин милион! И щях без проблем да ви дам тези пари на вас, на прокуратурата! Щях да възмездя на страната всички щети! И пак щяха да ми останат джобни! Това, което се случва, е нерационално! Аз губя тук бъдещето си, губя хляба на сина си!

— Успокой се!

— Не мога! Не става! Не съм в състояние! Вие — вие можете да сте спокоен! — обхванах лицето си с длан. — След две седмици е Нова година! Вие ще сложите у дома подарък под елхата! А аз не! Няма да сложа моя подарък! Сутринта на първи януари моят син няма да има подарък от татко си! Всички деца ще имат подаръци от бащите си и само моят син ще остане без подарък! Ще се събуди, ще бръкне под елхата, а там няма никакъв подарък! Дори и най-мъничко подаръче! Защото татко е в затвора! Знаете ли, гражданино следовател, какво е на първи януари един малък човек, едно дете да остане без подарък? Готов съм целия свят да попилея, само и само да имам възможността да оставя своя подарък под елхата! Защо ме държат тук? За какво? Кой е виновен за всичко това? Вие! Вие сте виновен!

— Не — отговори Хватов. — Не съм аз. Виновният си самият ти.

— Да — съгласих се с тежка въздишка. — Вярно е. Виновен съм преди всичко аз… Но и вие не сте прав да се преструвате, че нямате нищо общо!

— Между другото, аз днес също съм в лошо настроение — рече Хватов, присвил очи. — И на мен, такова, започва да ми омръзва твоята наглост. Стига ми бибитка, ясно ли ти е? Ако още веднъж повишиш тон, ще подам, такова, рапорт и ще бъдеш наказан…

— Виноват — разперих ръце и моментално бих отбой.

— Нали разбирате, зимна депресия, затвор, решетки, тям подобни работи… А на вас какво ви е? Пак ли главоболът?

— Пак — призна рязанският чичка.

Той измъкна голяма и чиста, прилежно сгъната на квадрат носна кърпа, свали очилата си със здрави рогови рамки и внимателно взе да чисти стъклата с равномерни движения на пръстите. Пръстите му леко трепереха.

— Все си мисля — рече той тихо, — само да разплета тая вашата афера, и край, прибирам се. У дома. В Рязан.

— Аферата — вметнах моментално със строг глас — не е моя. Аз съм невинен.

— Виновен си — благодушно каза следователят, без да ме гледа. — Ти си помогнал за, такова, легализирането на присвоените пари. Много просто. Само трябва да те разнищя докрай. Да подуша всяка хартийка от иззетите в кабинета ти. Да си бях у дома, щях да те разнищя за месец, най-много за два…

След като полира едното стъкло, Хватов го вдигна към светлината, дъхна върху него, оголил малки, пожълтели, но равни и много здрави зъби — клавиатура на уравновесен мъж, израснал и живеещ на свеж въздух, далеч от големите градове.

— А тук го тътря вече половин година — продължи той с досада. — Трудно ми е да работя в тая вашата Москва. Направо е невъзможно да се съсредоточи човек върху нещо. Аз, Андрей, на времето започнах в стопанската милиция. Десетки афери съм разнищил. Тегли ме, такова, аналитичната работа. Обичам да работя с книжа. На теб харесва ли ти как действа Свинец? Шегички, психологии разни, шум, викове… Защото той работи с хора. А аз — с веществени доказателства… — Хватов пристъпи към обработката на другото стъкло. — С хората не ме бива много — продължи той. — Аз умея да седна вечер у дома, лятно време… на верандата… да отворя прозорците… да запаля, такова, нощната лампа… да наредя отпред папките с фактурите и друга документация — и да мисля… Да съпоставям, такова, фактите… И да си записвам изводите на листче… А после да съпоставям изводите — и тъй нататък…

През прозореца, откъм двора на пандиза, се чу ръмжене на автомобилен двигател, протяжно изскърцване на спирачките, а след това рязък, пронизителен рев на клаксон. Следователят трепна като ударен от ток. Стъклото се пръсна в пръстите му. Тънките извити стъкълца се посипаха с жален звън по пода. Хватов вдигна очи към мен, сведе ги, хвана с двете ръце пострадалите очила и изведнъж с рязко движение ги счупи и запрати на пода.

— Пак бибиткат! — рече гневно. — През цялото време бибиткат! Не могат без бибиткане! Бибиткат и бибиткат! Защо всички тука постоянно бибиткате! Защо е толкова шумно при вас? Защо шофьорите не си махат ръката от клаксона, сякаш проклетият клаксон е най-важната част от, такова, автомобила им? — той вдигна към порязания си показалец, погледна го с късогледите си очи и с отвращение изтри кръвта с носната кърпа. — Отговори ми, Андрей, поне ти ми отговори на толкова прост, такова, въпрос! Вие всички в тоя глупав град постоянно бързате! Препускате нанякъде и бибиткате! Защо не може да се пътува без бибиткане? За какво са ви тези бибитки, а? За какво? Отговори ми!

Сякаш го втрисаше. В погледа му се четеше мъка. Едрите селяшки пръсти — пръсти на жилав и търпелив, неразглезен от богати добиви орач, пчелар, познавач на ябълките и краставиците — въртяха омазаната с кръв носна кърпа.

Какво, земляк, зле ли ти е? На мен ми е още по-зле.

— Такива като тебе ги разнищвам за месец! — печално съобщи Хватов. — За три, такова, седмици! Но твоите приятели, същите като теб, ти се притичат на помощ! Те препускат под прозорците ми и бибиткат! Тормозят ме! Пречат ми да мисля! Бибиткат денем и нощем! Ако не бяха тия ваши бибитки, отдавна щеше да ти мине процесът, да си получиш петте години, а аз щях да се върна у дома на верандата и да забравя за тия ваши проклети столични бибитки!

Не намерих какво да отговоря.

Преди пет месеца, в миналия живот, свободният, весел новобогаташ Андрюха също бибиткаше, как бибиткаше само! Той ожесточено препускаше по задръстените улици, бързаше, нервираше се и не сваляше палец от клаксона, така че ако отпред се влачеше някой задръстеняк, яхнал седемдесет коня, Андрюха бибиткаше като луд. И задръстеняците с по сто коня си го отнасяха. И другите задръстеняци — с по сто и петдесет и двеста конски сили. Хергелето на Андрюха беше по-голямо и той сладострастно бибиткаше на жалките бавни глупаци. Андрюха беше твърдо убеден, че Москва не е никаква европейска столица, че тук си е чиста, стопроцентова Азия и нищо друго. В този град, както в монголските степи, по-печен е онзи, който има повече коне. На много загубеняци бибиткаше самодоволният Андрюха. А отзад го настигаха и му бибиткаха други доволни от себе си загубеняци, чиито хергелета надминаваха хергелето на Андрюха. Някои от тях имаха под капаците си по петстотин и повече коня. Когато Андрюха съзреше в огледалото за обратно виждане такова хергеле, той даваше път. Отдръпваше се. Минаваше в другата лента. И ако се забавеше да го направи, собственикът на задното хергеле бибиткаше…

3

Междувременно Хватов най-сетне измъкна от чантата си ДЕЛОТО и аз потиснах пристъпа на срам. Трябва да преследвам целите си, а не да изслушвам оплакванията на провинциалиста, сломен от енергетиката на мегаполиса. Целта ми е проста: да разчета поне две странички от сивата дебела папка. А предварително да опъна нервите на противника. Така че да притъпя вниманието му. Скандалчето заради разходката беше вдигнато тъкмо за притъпяване на вниманието. Разходката ще почака, естествено.

По време на миналия разпит бях прочел почти цял абзац. И не възнамерявах да спирам дотук.

— Синът ти, ако не се лъжа, е само на две години — учтиво рече следователят, докато разтваряше папката.

Предпазливо извих поглед, за да прочета поне нещичко. ДЕЛОТО лежеше неудобно, под ъгъл. Но нали бях тренирал всяка сутрин в продължение на два месеца.

— Да — отговорих. — През януари прави две годинки…

— Значи все още не разбира, такова, къде е татко му, нали?

Пак и пак поглеждам към страниците. Периферно. Преструвам се, че си разглеждам ноктите. Хватов се взира за справка ту в една, ту в друга страница на ДЕЛОТО и съчинява поредния протокол, трака по клавиатурата с присвити показалци. Прочитам думите „ходатайство“ „отказвам“, „определям“, а също така и формулировката „предвид тежестта на деянието“. Нищо дотук не ме интересува. Очаквам продължението.

— Казват му, че татко е в командировка…

Вземете книга. Която и да е. Отворете я, сложете я на масата пред себе си, след това я обърнете на сто и осемдесет градуса и я отместете на една изпъната ръка разстояние. Седнете странично. Завъртете леко глава. Дръжте се непринудено. Чоплете си носа, почесвайте се, посмърчайте, свирукайте си пандизчийска песничка — всичко трябва да изглежда така, сякаш съдържанието на книгата изобщо не ви интересува. И се опитайте да четете. На пръв поглед това прилича на безумие. Но след пет седмици упражнения успехът ви е в кърпа вързан.

Засега не съм видял нищо, което да ме заинтересува сериозно. Но имам предостатъчно време. Следствието ще се точи още поне половин година. Схватливият Хватов ще ме посети още поне петдесетина пъти. И аз малко по малко ще измъкна от ДЕЛОТО всичко, което ми трябва. Ще измъкна необходимата информация дума по дума, изречение по изречение.

При всяка визита на рязанския чичка — а той както винаги идваше два пъти седмично да ме тормози за почерка и други експертизи — вече успявах да прочета по десетина, понякога и петнайсетина реда. За жалост информацията беше с нулева стойност — всичко това бяха някакви ужасно дълги абзаци чисти канцеларизми.

Но веднъж зърнах протокола от разпита на моя съпроцесник, министъра. И разчетох думите „настоявам“, „отказвам“, „моля“, „запазвам си правото“. От прочетеното направих извода, че министърът мълчи като мен. Във всеки случай не се е разпял да сподели всички подробности. Значи и ти си затваряй устата, рекох си аз.

Естествено, бих предпочел Хватов да отваря своя интересен том на страници, които засягат лично мен. Но нито веднъж не извадих такъв късмет.

— Подпиши — рязанският неврастеник ми подаде току-що разпечатания протокол.

Отгоре на листа беше сложил химикалката си.

— Имам си моя — отвърнах мрачно.

Деловите хора винаги ползват само собственото писало. Не изневерявам на правилата на етикета дори в Лефортовския затвор — поне в това съм удържал победа. Небрежно издърпах листа изпод дебелото черно пособие за писане на следователя, насочих стилото си и тъкмо да украся с автографа си процесуалната бумага, когато си спомних, че без адвокат не трябва да подписвам нищо, и рекох:

— Да почакаме.

— Преди десет минути сякаш имаше шило в задника, толкова копнееше за разходка — констатира равнодушно Хватов, — а сега не бързаш за никъде…

Влизането на Рижия ме отърва от необходимостта да съчинявам някакъв отговор.

4

Адвокатът не беше толкова замръзнал, колкото следователя. Нямаше съмнение, че беше пристигнал в топъл автомобил, стоплен допълнително и от прекрасния дълъг кожух, който в момента висеше на пирон в ъгъла на кабинета в чудовищен дисонанс спрямо грубо измазаната стена; така сигурно би изглеждал смокинг в котелно.

— Нали не съм закъснял? — попита Рижия и се здрависа с нас еднакво небрежно.

— Андрей бърза за разходка — съобщи Хватов. — Така че подписвайте, господа, аз да ходя да си върша работата, а вие останете насаме. Имате десетина минути. Или дори, такова, петнайсет. Но ако ти е толкова зор за кислород, мога да повикам контрольора веднага…

— Двайсет минути — казах с дървен глас, ядосан на себе си.

Хватов получи пореден повод да ме смята за лъжливо леке. А толкова исках да изглеждам най-честният…

Следователят прибра инквизиционните си уреди — лаптопа, принтера, кабелите — и излезе, без да се сбогува.

Юристът моментално зае неговото място, придърпвайки крачолите на прекрасно изгладения панталон от каша. На това момче всичко му е точно, помислих със завист за кой ли път. Има си и зимни обувки, и ръкавици, и топло сако. Щом застудя, той вече е облечен според сезона и с вкус. Всичко е купено овреме и му стои като излято. При това той е начинаещ адвокат и едва ли прави и по хилядарка месечно. А аз доскоро правех по цели петдесет хилядарки, но никога не съм имал такива прекрасни зимни обувки, подковани с малки налчета, нито такива ръкавици, изключително удобни наглед, от мека светлокафява кожа. Къде бих намерил време за ходене по магазините? За какво ти е изобщо зимна дреха, при положение че живееш и работиш в града и разполагаш с кола? Първата си кола купих на двайсет години, а първите обувки — на двайсет и четири.

Веднага щом вратата се затвори, показах с жест на Рижия да приготви всичко необходимо. Бързо, но и с голяма лекота на жестовете, характерна за хора, незапознати отблизо с тежкия физически труд, адвокатът остави чантата си на бюрото, извади от нея топче хартия и два дебели флумастера. Чантата остана отворена. Веднага дръпнах към себе си половината листове. Казах с пресипнал шепот, килнал глава встрани:

— Явно се заседях тук. Време е да си ходя. Възнамерявам да действам. Трябва ми това…

Изписах върху първия лист думата „информация“, показах я на юриста, отместих го, веднага хванах втори лист, написах с размах „Миша Мороз“.

— Необходими са ми новини оттук.

Върху третия лист се появи: „линия на поведение“.

— Не можем просто така да седим и да чакаме, ако не знаем дали това е правилно…

Адвокатът кимна с разбиране и попита, също много тихо:

— Какво искаш да направя?

Замислих се. Написах.

— Какво ще кажеш за този вариант?

— Глупав е — шепнешком, с изразителна гримаса отговори адвокатът, подпрял лакти на масата и събрал пред лицето си бели длани с изрядно обгрижени нокти.

— Ами така?

— Това не е възможно.

— Ами така?

— Нерационално е.

— Ако включим ето тези?

— Няма да помогне. Ефективността им е нулева. От опит го знам.

— Тогава правим така.

Адвокатът хвана своя флумастер и също прибягна до помощта на хартията.

— Тогава те правят така.

— Съгласен съм. Но ние изиграваме ето така…

— Ще ни отговорят ето така. Изпращат ни тук.

— Не ни изпращат.

— Изпращат ни, и още как! И ако това се случи, на тебе ще ти се…

Адвокатът с явно удоволствие изписа какво очаква най-близката ми роднина по възходяща линия. Изразително изпсувах на висок глас към всички ъгли на кабинета. Нека чуят какво мисля за тях!

Спряхме и старателно унищожихме използваната хартия. Разкъсахме всеки лист на не по-малко от трийсет и две части. Енергично действайки с четири ръце, двамата с Рижия произведохме цяла купчина безформен боклук, разбъркахме я и бързо, но внимателно я натоварихме в чантата. Когато едно малко парченце хартия изведнъж се изплъзна от ръката ми и се запремята към пода, не ме домързя да се наведа, да го напипам върху прашния линолеум и да го вдигна.

Не бих им предоставил и най-малкия шанс. Няма да им дам нито бит информация. Няма да измъкнат от мен едничка буква дори! Същевременно обаче ще получа от тях всичко, което ми трябва.

— Добре — продължих, — забравяме го това. Свържи се с ето този човек…

— Той не ми вдига.

— Тогава с този.

— Той каза, че ще направи всичко възможно, за да ти помогне, но не и в скоро време.

— Така ли каза? „Ще помогна, но не в скоро време“?

— Да.

— Мръсник…

Юристът сурово въздъхна:

— Слушай, отдавна съм се обадил на всички. Въртим се в кръг…

Махнах нервно с ръка.

— Тогава се свържи… Свържи се… Тогава открий… Сега ще ти кажа… Чакай да помисля…

— Мисли — кимна Рижия.

Изведнъж ми се стори, че е почти равнодушен. Ядосах се. Адвокатът също е длъжен да си напъне мозъка! Не е ли задължен с всички сили да търси пътища за спасяването на клиента? Може би трябва да го хвана за яката, да го разтърся едно хубаво и да изръмжа някоя класическа фраза от гангстерските филми, нещо традиционно: „измъкни ме оттук!“, „не ме интересува как, просто го направи!“ или „струваш ми куп пари!“ — нещо простичко, каквото обикновено крещят разярените хлътнали мафиоти с прекрасни вратовръзки и хващат адвоката си за ревера.

В края на краищата изписах ясно няколко думи, изразяващи мисълта, която ме мъчеше, сложих накрая голяма мазна питанка и поднесох към очите на Максим надписа: „За какво ти се плаща?“

Юристът сведе очи. И моментално драсна отговора. Имаше красив почерк, бърз, четлив и удобен за очите. „Отдавна не ми плащат.“

— Четири месеца — уточни той на глас и за онагледяване на тази новина вдигна четири пръста.

Замръзнах от смайване.

— Защо не ми каза досега?

— Ами защо да те изнервям? Не се притеснявай, всичко ще се оправи…

— Обади се тук — моят флумастер отново се разхвърча по хартията. — Или ето тук…

Рижия се натъжи.

— И тук, и там само обещават.

— Тогава — на тези хора, те обезателно ще платят…

— Не се нервирай.

— Какво значи „не се нервирай“? — пак ме хванаха бесните. В гърдите си усетих силно, почти електрическо парене. Ченето ми изхвръкна напред. — Няма да работиш без пари, я!

— Ще измислим нещо. Ще звънна още веднъж на всички и следващия път…

— А ще го има ли този следващ път?

Опитах се да се усмихна горчиво и сурово като истински арестант. Като врял и кипял постоянен обитател на политическите зандани. Като истински просветлен мъж. Но отстрани трябва да съм изглеждал доста жалък и кисел, защото Максим Штейн ми хвърли пълен с тъга съболезнователен поглед.

— Ще го има! — рече той много тихо, но с твърдост, която ме учуди, и стисна устни. — Ще дойда следващата седмица. Непременно.

Намръщих се презрително.

— Защо го правиш? Това благотворителност ли е? Нямам нужда от услуги и благородни жестове. Още по-зле ми става. Като ми прави някой услуга, ми разваля съня.

— Зарежи темата — изправи се Рижия. — Трябва да има някой, който да идва и да те вижда, да е наясно какво става с теб. Това е затвор в края на краищата! Ако зарежа сега твоя случай, ще престана да се самоуважавам…

— Не обичам патетичните думи! — отговорих, понесен от вълните на отчаянието. — И не желая да участвам в игри на благородни Д’Артаняновци! Всеки труд следва да бъде надлежно заплатен! А сега не мога да ти го осигуря. Край. Повече няма да идваш.

— Ще дойда, Андрей. Непременно ще дойда.

— И как ще ти платя?

— После ще видим. Като излезеш.

— Не мога да обещая.

— Няма нужда от обещания. Повярвай ми, имам личен интерес да идвам при теб безплатно.

— Какъв?

Юристът се усмихна.

— Няма да ти кажа. Може би някой друг път…

— Казвай защо!

Рижия взе да закопчава удобния си кожух.

— Защото много те уважавам, Андрей. И искам да направя нещо за теб. Просто така. Да ти помогна. Ти скоро ще излезеш от тази дупка, повярвай ми. И тогава ще можеш да ми бъдеш от полза.

— Скоро ли? — изправих се и аз. — И кога?

— Ами до година, година и половина. Максимум — две…

— Две години? — ревнах аз. — На това ли му викаш скоро?

— В твоето положение ще е прекрасен резултат. Да, между другото! — адвокатът ми протегна красивата си тясна длан. — Весела Нова година!

5

Все пак хванах времето за разходка. Но ми се отщя да тичам и да скачам. Цял час бродих унило от ъгъл до ъгъл с ръце в джобовете и се опитвах да преглътна вълнението.

Рижия си беше получил аванса още през лятото, докато и аз, и моят бос си бяхме на свобода. Сега се оказваше, че това са единствените пари, които е взел. Първите и последните. Босът отдавна е излязъл, но не се обажда и не плаща на адвоката ми! И този адвокат току-що ми даде да разбера, че авансът му е отработен отдавна и всички по-нататъшни негови действия са продиктувани от алтруизъм…

И това се случва точно сега, когато ми светна, че до този момент на моята победа над затвора е пречела само глупавата ми вяра в глупави идеали — в приятелството, почтеността или силата на духа. Сега, когато реших, че е крайно време да отхвърля романтичните фантазии, да зачеркна плановете, да забравя скъпия си бос Михаил и да се захвана с това, което се нарича „отърваване на кожата“. Може и да е проскубана, но си е моя. Точно в този момент, когато безкрайно ми е необходима сигурна връзка със света отвън и надеждни хора там, моят личен адвокат ми заявява, че не му е платено! Точно сега, когато съм решил да уредя няколко статии по вестниците и да драсна няколко писма до най-близките си делови партньори с молба да попритиснат следствието, да ми ходатайстват! Точно в мига, когато осъзнах, че е дошло времето да действам сам, без да мисля за онези, които ме предадоха — ме предават още веднъж и собственият ми защитник ме ориентира да се подготвя за две години затвор! Как и какво трябва да направя, за да се спася?

Ето Радченко, легендарният валутен спекулант, е бил човек от друго тесто. Не си е пълнил главата с медитации и четене на учебници за тренировки на вниманието и паметта. Моментално е вербувал адвоката си и е действал сам, без да разчита на никого. Защо не действах по същия начин?

— Днес няма ли да бягаш? — попита ме Гриша.

— Няма да бягам.

Защо да бягам? Къде? За какво? Всичко се обърка. Плановете рухнаха. Не успявам да прочета като хората дори и една страничка от ДЕЛОТО. Босът избяга. Заедно с него изчезнаха и моите пари. Адвокатът ме уведомява, че идва при мен безплатно…

— Правилно — бодро рече швейцарският поданик. — От тях не можеш да избягаш. И от себе си също…

Трепнах. От вълнение и злоба вътрешният ми монолог беше завършил с произнасяне на последните неща на глас.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, заех поза за лицеви опори и започнах да налагам пода с юмруци.

Ударите трябва да са силни, болезнени. Това ми успокоява нервите.

Гриша помълча.

— Пардон — рече той след малко. — Мисля си за свои работи…

1

Рижия все пак се оказа човек на място. Същински мачо на правната наука. Почти не ме излъга. След седмица не, но след двайсетина дни той все пак се появи отново. Донесе ми писмо на три страници от жена ми. Съобщи, че е подал четири жалби по моя въпрос до четири важни инстанции, включително Върховния съд и прокуратурата.

Последва пауза от около месец. Чак в средата на февруари зърнах отново кръглото луничаво лице на моя защитник. Но дотогава всичко се беше променило. Аз бях станал друг и затворът — също. Аз губех сили, затворът укрепна. Той почти ме беше сдъвкал и изял, глътнал в утробата си. Стана ми ясно, че твърде скоро може просто да се разпадна на съставните си части и да загубя окончателно.

Бог ми е свидетел, че се сражавах с всички сили. Бях всеотдаен в битката. Бях упорит, хитър, търпелив. Приготвил се бях да посрещна всичко: унижения, побои, глад, пристъпи на отчаяние, страшни болести, мрак — само не и тази пълна тишина, не и еднообразието, не и разяждащата ме отвътре мъка по близките.

Февруари 97-а беше сив и облачен. От моята студена жълта килия изглеждаше, като че целият свят е потънал във влажен полумрак и е похлупен отгоре с ниско пепеляво-оловно небе. Вселената приличаше на лабиринт от тесни, слабо осветени килии и във всяка имаше хора; те унило дъвчат дажбата си, прелистват тъпите си вестници, пият си чифира, перат си гащите, вяло се ругаят помежду си и безрадостно чакат промени в съдбата си…

При поредното свиждане с адвоката тъкмо бях изживял поредния пристъп на затворническа мъка. Кризата продължи няколко дни. Не се решех, не се бръснех, не си миех зъбите. За какво да го правя? Имам излежани вече шест месеца, а какво ме чака занапред? Край на предварителното следствие, съд, лагер, баланда. Приятели измежду урките. Небе на квадратчета. И така години наред.

2

— Не изглеждаш добре — внимателно рече адвокатът, взирайки се в лицето ми.

— Нито пък ти — казах честно.

Рижия наистина изглеждаше странно и живописно. За пръв път го виждах такъв: много късо подстриган, мрачен, отслабнал, с кожено яке и дънки с дебел колан с масивна катарама. Двудневна четина с цвят на стар бакър покриваше долната част на лицето на адвоката и се катереше към слепоочията и нагоре — космите по главата и по брадичката бяха еднакви на дължина и това придаваше на външността на Максим Штейн определен брутален чар; освен това ме изуми грубата златна гривна на ръката му.

От друга страна, изразът на лицето на защитника ми явно свидетелстваше, че той се мъчи с решаването на някакъв важен проблем и се чувства донякъде сковано в тези бандитски одежди.

— Как я караш? — попитах.

— Да не съм шофьор, адвокат съм — усмихна се без настроение Рижия. — А иначе я карам някак си, по-точно бутам. Добутал съм едни дела до закриване, други до съда, по трети тепърва ще се повдигат обвинения…

— Съгласен съм — рекох делово. — Прочее, не намираш ли, че изразът „повдигам обвинение“ има ярко изразен сексуален, фройдистки подтекст?

Юристът зачегърта с нокти брадясалата си буза.

— Напоследък все по-често си го мисля — отвърна той със сериозен тон. — И дори стигнах до извод…

— Че?

— Че моята работа вече не ме блазни.

— Просто трябва да спреш да идваш в този затвор — посъветвах. — Забрави Андрей Рубанов, и толкова.

— Не е заради тебе — уморено се смръщи адвокатът. — Не си ми само ти на топло… Ходя по затвори почти всеки ден… „Бутирка“. „Матроская тишина“. „Пети изолатор“. В Капотня ходя. Дори веднъж на две седмици отскачам до Кашира… И навсякъде — гласът на юриста се изпълни с някаква нервна сила — виждам мръсни хора с безумни погледи, с раздрани анцузи, те искат да се измъкнат на свобода, бутат ми бележки, телефонни номера… Настояват да се обаждам някъде, да предавам на някого нещо, да взимам някакви пари от ревящите им жени и майки… Не е за мен тази работа. Реших да зарежа адвокатурата. Изцяло.

Поклатих глава осъдително.

— И къде ще ходиш?

Максим призна без желание:

— Канят ме в една търговска банка за юрисконсулт, но още не съм решил…

— Коя банка?

Рижия изговори една дума.

— Чувал съм я — кимнах. — Бива си я. Собствениците са силни, талантливи момчета. Ще имаш там всички условия за професионално и кариерно израстване.

— Впрочем ти също повлия върху решението ми — каза изведнъж адвокатът и отново с наслада зачеса небръснатата си скула.

Толкова се учудих, че насмалко да изтърва от устата си запалената цигара.

— Пардон, ама нещо не чаткам к’ви ми ги редиш… Какво общо имам аз?

— Дълго е за разправяне.

— Давай все пак. Аз разполагам с време.

Рижия тъжно се усмихна, но в следващия миг решително се хвана за катарамата на колана и строго пое въздух през носа.

Вероятно точно така трябва да се държи човек, който е посветил десет години за постигане на професионален успех и изведнъж открива, че е разочарован от работата си.

— Завиждам ти — каза той най-сетне с тих глас.

— На мен? — малко оставаше да се разкискам. — По дяволите, аз съм в затвора! С мен е свършено! Чака ме присъда! И ти ми завиждаш?

— Да.

— Защо?

— Защото си винаги весел, спокоен и твърд и не се страхуваш от затвора.

— Бъркаш — рекох тъжно. — Бих искал да е така, но не е. Страхувам се. С всеки изминал ден се страхувам все повече и повече. Затворът е страшно място. Не може да не се страхуваш от него.

— Какви ги говориш? — възрази Рижия. — Не ти отива. Ще излезеш бързо. Присъдата ти няма да е голяма. Килията ще остане само екзотичен епизод от съдбата ти. Пак ще направиш пари…

Поласкан, сведох поглед.

— Такива като мен — замислено и тихо продължи адвокатът и с презрение тикна пръст в гърдите си — винаги ще бъдат за теб обслужващ персонал. Юристи, адвокати, счетоводители, консултанти, мениджъри — всички тези са само персонал за хората като теб… Ти си в затвора, аз съм на свобода, обаче аз съм от персонала! Вместо да стана милионер, вместо да съм господар на живота, търча по пандизите, дращя жалби, хабя си силите за приказки с тъпанари, откраднали в пияно състояние три копейки и предварително съгласни за три години общ режим! Не, не искам така! Искам да цепя през живота като железен булдозер! — очите на юриста хвърлиха искри и златната гривна издрънча в дървото на масата. — Ето защо идвам тук! За да се заредя от теб като с електричество!

Подсмихнах се тъжно. Добре че наивният столичен жител няма възможността да вижда как печеният пичага, господарят на живота вечерно време глухо ръмжи, заровил муцуна в твърдата като подметка възглавница (собственост на затвора). Как скърца със зъби от безсилие и се моли на всички известни му богове да му проводят поне две-три сълзици — но очите му остават сухи и в гърлото му също няма влага, сякаш бившият банкер, бившият честен човек неочаквано е пресъхнал. Като храст, забравен от градинаря…

— Слушай, приятел — прошепнах тайнствено, — ти би ли могъл… само не се учудвай, окей?… Да си разрежеш кожата, да напъхаш в собственото си месо диаманти и да ги прекараш през граница?

Рижия трепна. В очите му заиграха дяволски зелени пламъчета, каквито не бух виждал дотогава.

— Искаш да прехвърлиш скъпоценни камъни на запад? — шепнешком попита и той, заинтригуван.

— Ами — усмихнах се аз. — Откъде камъни у мен? Просто така попитах.

— Лично аз бих могъл — без да се замисля, отговори юристът. — Режеш и пъхаш, какво толкова? А комисионата каква е?

— Половината.

— Бива. Кога да стане?

Усмихнах се още веднъж и го порязах:

— Извинявай, питах от чисто любопитство.

Успях да се усмихна многозначително, сякаш наистина някъде там, на свобода, ме чакаше скрито сандъче с диаманти и изумруди. Уви, не бях скътал камъчета. Не заделих за черни дни. Не спастрих стотина бона за непредвидени неприятности. Всичките ми пари, до последния грош, бяха инвестирани. Такава финансова политика носеше на банкера Андрюха все нови и нови доходи; капиталът растеше, за какво да купува скъпоценни камъни, да замразява пари? Акции, ценни книжа — ето кое носеше злато на банкера. На финансовия пазар парите се въртят максимално бързо, хвърчат като куршуми от един собственик към друг и бързият, ориентиран участник винаги може да разчита на печалба. А скъпоценните камъни какво са? Вложените в тях пари са сигурни, но слабодоходни. Само някой загубен валутен спекулант от времената на Совдепия би могъл да се поблазни от подобен мъртъв вариант. Когато в страна на всеобщо равенство (тоест нищета) над главата ти виси смъртен параграф, щеш не щеш, започваш от страх и безнадеждност да купуваш всичко, което можеш изгодно да засилиш на Запад…

Сега съжалих, че не съм си създал таен резерв от конвертируеми ценности. И си дадох клетва, че задължително ще започна да заделям част от спечелените суми. От гледна точка на активния бизнесмен това е смешно и наивно, обаче има и други съображения по въпроса… Единственият проблем е, че нямам представа кога отново ще започна да печеля… Тепърва ме чака присъда… И Бог знае какво още ме чака…

— Ако говорим сериозно — рекох на Рижия, — ще бъдеш последен идиот, ако зарежеш адвокатството и отидеш да работиш в банка! Банкерите са най-големите престъпници на света. Един ден ще те излъжат, както излъгаха мен. И ще се намериш в затвора. — Взех си цигара с трепереща ръка. — Забрави банкерите. Върши си твоята работа. Не се предавай. Работи спокойно. И недей повече да идваш при мен. Аз съм свършен човек. Плюс това банкрутирал. Затънал съм в затвора като в блато. Не зная какво да направя. Навсякъде ми се привижда затвор. Исках да превъзмогна затвора със силата на волята си, но не можах. Сега ми се струва, че моето желание да победя затвора е само по себе си затвор! Разбираш ли ме?

Юристът кимна, но бях наясно, че той не осъзнава, не е способен, не умее засега да види всичките си затвори, докато аз съм ги прозрял всички до последния.

— Всяко желание е затвор! — казах му разпалено. — И тези затвори нямат край!

Адвокатът ме гледаше, както се гледат душевноболни — с жалост. Но ме слушаше внимателно, без да мърда и дори без да мига. Аз продължих — с прекъсващия, прегракнал глас на истеричните, психически неуравновесени, несигурни в себе си хора:

— Нашите желания са нашите затвори, чат ли си? Мегаломанията е затвор! Затворът на всички затвори! Искам пари! Искам власт! Искам благополучие! Мечтая за преуспяване! За реализация! Искам най-красивата жена и най-послушните деца! Искам нови гащи! Златни часовници! Желая къща в Малибу с картини на Матис по стените! Искам три жени наведнъж в леглото си! Искам тълпи от хора, които да прославят гениалността ми! Ето ги затворите! Ето ги страшните зависимости, килиите, от които няма излизане. Всеки от нас едновременно е в хиляди затвори! За да го проумея, ми се наложи да вляза в най-простия от тях…

— Разбирам — кимна рижият адвокат с такъв вид, че беше абсолютно ясно: нищичко не е проумял.

— Затворите влизат един в друг като матрьошки — продължих търпеливо. — Затворът на заблудата. Затворът на горделивостта и надутостта. Бедността, от която бягах толкова години, също възприемах навремето като затвор…

— Но излезе от него — възрази Рижия и отново намести катарамата си.

— Излизаш от единия затвор — влизаш в другия! Килиите са вечни. Нашите затвори са винаги с нас. Запомни го. Гледай мен и прави изводи за себе си…

После вървях с ръце зад гърба по тясната желязна рампа покрай стената, удрях подметки по парцалената пътека, постлана върху грапавия метал, и си мислех, че минавам този маршрут за петдесети път. Всеки вторник и четвъртък, двайсет и четири седмици, шест месеца — несъмнено дойде време да се отбележи юбилей…

Крачех бодро, широко, но конвойният не ми каза да намаля темпото. Вертухаите са доволни, когато следственият върви бързо. Отдавна го бях забелязал. Бизнесът на затворническия надзирател е изморителен. Изкарай за разпит един, втори, трети, десети, претърси ги всичките подробно, след това ги води обратно — този прискърбен труд изисква навици, ловкост, целият процес наподобява конвейер и ако някой от арестантите се движи с повишена скорост, това е от полза за всички играчи на пазара на затворническите услуги. Колкото по-бързо отведеш някой клиент, толкова по-скоро ще се върнеш за следващия. Всички са доволни: и контрольорите, и квартирантите на зандана.

От друга страна, бързото ходене е сигурен начин да се стоплиш…

3

Стаята беше празна. Харковският швейцарец днес също беше на разпит. В самота и безмълвие се приближих до жалкото огледалце и получих още едно потвърждение, че адвокатът не беше сбъркал в оценката на външния ми вид.

Наистина изглеждах зле. Затворът ме бе победил. Кожата на лицето ми беше придобила нездравия цвят на пръст. Лев Николаевич Толстой някога бе сравнил този цвят с цвета на прерасналите картофи. Класикът на руската литература беше победил в числителя, но загубил в знаменателя. Хората не са картофи, в затвора те не растат, а повяхват. Наблюдавах с очите си процеса на завяхването на живите тъкани на моето тяло. Мускулите на челото и бузите ми бяха загубили подвижност, физиономията ми, която навремето с лекота се трансформираше във всевъзможни изразителни гримаси, се бе превърнала в застинала скръбна маска. Ъгълчетата на обезцветените напукани устни бяха извити надолу. Мрачният поглед зяпаше в нищото.

Така гледат хората, които са изиграли играта си, претърпели са фиаско и са наясно с това. Така изглеждат пълните лузъри, безжизнените, рухналите до дъното, загубилите вяра в себе си. Онези, които вече не ги интересуват категориите „успех“ и „победа“. Самодостатъчните като камък.

Сетивата ми се бяха изморили. Очите — от еднообразието на цветовете, от безкрайните комбинации на сивото, жълтото и зеленото (все мътни, убити цветове, пораждащи усещане за тревога и дискомфорт). Езикът — от все същото съчетание на вкуса на чая, хляба и цигарите. Яденето се бе превърнало в унило задължение. Дъвчех, за да смеля механично храната, и я гълтах като лекарство. Слухът ми изневеряваше: току ми се счуваха някакви викове в далечината, макар че кой, какво и на кого би могъл да вика в най-тихото, най-дисциплинираното учреждение номер едно-точка-едно? Или пък напротив, в тъпанчетата ми се блъскаше пълната тишина, прекалено дълбока, отекваща на меден бакър.

Победата над несвободата ми изглеждаше вече като жалко инатене. Кого ще победя тук? Затворът е винаги с теб. Ако не е този, ще е друг.

4

В ключалката прещрака ключ. Съкилийникът ми се връщаше от разпит. През януари и февруари го викаха почти всяка седмица, обикновено в петък, за по три–четири часа, и той постоянно се прибираше все в едно и също състояние: ядосан, възбуден, с почервенели очи и подпухнали клепачи.

Лягаше на леглото си, въздишаше тихо, понякога дори хлипаше, а после — кой знае защо шепнешком — започваше да ми разказва колко му е провървяло. Все пак беше попаднал в най-чистия и културен затвор на цялата територия на бившия СССР. А можеше да го тикнат в мръсната пренаселена „Бутирка“. В ада на тъпаците. И тъй нататък.

Това моментално ме подсещаше за металния капитан, който ми беше обещал скорошно преместване, и аз настръхвах.

В затвора се смята за лош тон да се задават въпроси, затова мълчах. В крайна сметка швейцарският Гриша има за какво да се тръшка. Очертава му се доста неприятен параграф, няма роднини, няма адвокат, не получава колети. Няма на кого да разчита. Той води битката със затвора без ничия помощ. Но днес затворническите обичаи ми бяха станали толкова безразлични, че веднага попитах дребния си приятел:

— Да не те бият?

— Не, естествено — отвърна той и всички бръчки по лицето му се раздвижиха.

— Имаш вид, сякаш си плакал…

— Тук май си прав, майн камераде.

— Ще чифирясаш ли?

— Благодаря, ще се въздържа. Как можеш да го употребяваш това шайзе?

— Няма нищо друго за друсане.

— Ах, шер ами, да знаеше само как продават дрогата в Европа! — изказа се замечтано моят съсед. — Свободно! С избор! Влизаш в кофи шопа, а там зад щанда чака умен чичо на години и пред него има трийсетина добре натъпкани цигари и той сърдечно те пита: „Уот ду ю уонт, френд?“ Какво искаш? Те там обичат да говорят английски. А аз винаги отговарях: „Ай уонт ту флай, френд!“ Искам да летя! И той ти подава най-якия, здраво натъпкан джойнт и се смее: „Спешъл фор ю, френд!“ И аз отивам в ъгъла, сядам на фотьойла и запалвам — бавно, спокойно, с удоволствие, с ясното съзнание, че всичко е точно… И наистина отлитам, ту флай, риъли… Как да ти го обясня?

Стана ми гадно и отговорих:

— Няма нужда от обяснения. Отровите са също затвор. Всичко това ми е ясно. Ти кажи защо те бият.

— Не ме бият — махна с ръка Гриша. — Защо ще ме бият? Аз им казах всичко. Предадох всички. Аз не съм някой глупак, аз съм бивш съветски адвокат и съм наясно с нещата. Пипнаха ме с кило хашиш и три хиляди таблетки екстази. На място.

— Достоевски казва, че най-неуспешни престъпници са интелигентите.

Гриша изстиска жалка усмивка.

— Очакват ме дванайсет години лишаване от свобода в руската система, а тя е ужасна, знам го, виждал съм, няма да те лъжа, мон шер… Тя ще ме убие, това е повече от ясно… И аз написах чистосърдечно признание! С едно условие — до края на следствието и през целия период на съдебния процес оставам тук, в Лефортово. Не ме пращат в друг затвор. Ненавиждам руските затвори. Повярвай ми, видял съм ги доста. Бил съм навсякъде. И съм се насладил предостатъчно. Не желая да ходя там. Там е страшно. Смрад, мръсотия, ужасни криминални мутри, теснотия, болести, глад… Ад! Ад за глупаци!

5

Неочаквано ключалката пак изщрака. На вратата се появи силует на човек с кафяво сако, розова риза и сива вратовръзка. Незначителното му лице имаше уморен вид.

— Здравейте, другари — каза той с официален тон. — Аз съм прокурор по надзора. Има ли оплаквания, претенции?

— Няма — отговорих аз.

Добре виждах всичките затвори на прокурора. Вратът му страдаше, затворен във възела на връзката, обширният увиснал корем — в затвора на колана. Моравият нос на прокурора и бузите с гъста мрежа капиляри явно сочеха затвора на алкохолната зависимост, а неговият унил, безразличен поглед, който равнодушно се плъзна по мен и по Гриша, свидетелстваше, че самият занаят на чиновника, неговата работа, начинът му да си изкарва хляба са му дотегнали, омръзнали, додеяли и също са му като затвор.

Той изслуша отговора, незабавно се обърна и си тръгна — този циментиран в собствените си затвори неенергичен и уморен човек.

1

— Най-сетне! — рече със задоволство капитан Свинец и се усмихна. Жизнерадостно, пролетно. — Най-сетне! Да знаеш, винаги съм вярвал в тебе! Знаех, че един ден ще ми разкажеш всичко. Правилно постъпваш, да знаеш. Не е в твой интерес да мълчиш…

Унило пушех и размишлявах, че отстрани изглеждам в пълен унисон със ситуацията, както се полага, от главата до петите: блед, изпосталял, с безжизнен угаснал поглед, с износен анцуг и маратонки без връзки. Жалък затворник. Объркан, заплетен в лъжите си, бездарен, надценил силите си глупак.

— Може би те учудва — продължи доволното ченге и се заразхожда, без да бърза, из кабинета, — че толкова упорито, вече половин година, се опитвам да измъкна от тебе нещо, което ми трябва. Обяснението е просто. Заедно с този, как му беше името, Феферонов…

— Фарафонов.

— Да. Значи така — Свинец се позапъна. — Заедно с него беше убит служител на милицията. Офицер. Нещо повече — мой добър познат. Боен другар… Разбираш, предполагам, че това моментално превръща обикновения криминален случай в изключително важен криминален случай! Който трябва да бъде разкрит на всяка цена… И ще бъде разкрит! — капитанът прибра тефтерчето, където бе записал назованото от мен име, закопча джоба и отново закрачи напред–назад, масивен и внушителен като концертен роял.

Първокласният тъмносин костюм от тънък вълнен плат му стоеше перфектно. Белоснежна риза бе опъната на гърдите му. Идеално избръснатите му страни светеха гланцово. Остър и свеж мирис на скъпа тоалетна вода гъделичкаше ноздрите ми, предизвиквайки спомени за добрите стари времена — дните, когато деловият късметлия Андрюха, шикозно облечен и ароматизиран, въртеше главозамайващи милионни сделки и гребеше от живота с пълни шепи.

— Всъщност как ти се струва костюмарката ми? — самодоволно попита човекът от криминалната, проследил погледа ми.

— Бива я — измънках.

Свинец приседна на ръба на стола. Дървеното изделие тъничко изскърца.

— Тогава, през август, при първата ни среща, ти май наистина си рече, че съм пълен профан в облеклото, а?

Свих рамене.

— Наложи се да те метна — призна квадратният капитан и дружески ми намигна. — Специално взех ония кожени гащи назаем. От братовчеда. Знам, че ти харесаха. Хубави гащи. Практични… За мен беше важно да се убедя, че си наистина този, за когото се представяш. Така че, както виждаш, не си чак толкова изпечен лъжец!

— Защо решихте, че съм лъжец? — възразих вяло, усещайки как бузите ми горят сякаш от силни шамари.

— Ами че то ти го пише на челото — делово съобщи Свинец. — С големи букви. Нали си мислиш, че си най-великият. Че си най-умният и хитрият. Шампионът. Но, между нас казано, още си много далеч от титлата… — квадратният капитан с импозантен жест бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади плоска, жълто лъщяща, очевидно златна табакера, извади цигара „Кептън Блек“ и я запали, учтиво пускайки пушека настрана. — Почти всеки ден — похвали се той — пипвам по някого от вашего брата. Само през последния месец сгащих петима. Все бандити, убийци, аферисти и крадци. И всеки, както се досещаш, си има тайна квартира. Да се крият от жените. Или от милицията. И какво ли няма по тези квартири! — по кръглото лице на служителя на Московската криминална милиция се изписа замечтан израз. — Телевизори, компютри, стерео-видео, факсове-ксерокси, всевъзможни парцали, часовници, златце… Дрога, естествено, хашиш, кокаин, хапчета за възбуждане на девойките, киселина, амфетамини и тъй нататък… И пари. В чували, в кутии, в пакети, в куфари, в калъфки от възглавници… Килограми!

Досрамя ме. Горе-долу със същата квартира разполагаше навремето богатият веселяк Андрюха.

В този миг на малкото прозорче кацна кафяво врабче. То мелодично изчурулика нещо, изпърха с крила и изчезна. Съобщението беше напълно разбираемо: навън е пролет, слънце, въздух, какво сте се свили тук, в прахоляка и полумрака? Бързайте да живеете, да се движите, да се наслаждавате!

— … Щом сгащя поредната гад — със забележимо удоволствие продължи Свинец, — първата ми работа е да изясня къде му е тайната квартира. Ключовете винаги са му в джоба. Така ги държи, че жената да не разбере откъде са. Или пък са в колата. В общи линии с дрехите и с джобните съм наред, можеш да ми повярваш…

— Експроприация на експроприаторите? — попитах.

— Може и така да се нарече — с лекота се съгласи капитанът. — Между нас казано, аз не съм гнуслив, нито срамежлив. И си зная цената. Имам осем разкрити убийства. Три пъти съм бил в Чечня. Два пъти съм раняван. За награда моята страна ми даде един ламаринен медал и две звездички за пагоните. И малко пари. Всичко заедно тъкмо стига за чифт ето такива чепици… — късият здрав пръст на Свинец посочи марковите му обувки и лицето му изведнъж се вкамени, стана сурово, много мъжко — сякаш от някакво старо, дълбоко скрито чувство на протест срещу несправедливостта. Той продължи: — Ти нали уважаваш силните хора, а? И себе си смяташ за силен. Познах ли? Ето ти Наполеон, силен образ, какво е казал: народ, който не иска да храни своята армия, ще храни чужда. Съгласен ли си с Наполеон?

— Да — прошепнах.

— Браво — похвали ме офицерът. — И с ченгетата е същата работа! Щом не искате да храните милицията, ще храните бандюгите… Но лично аз не желая гражданите на моята страна да хрантутят бандюгите… Както се досещаш, не съм обиден на страната. Обичам я. Това е моята страна. На времето тя ми даде пистолет и червена книжка. Нещата, без които един джентълмен не може. В общи линии ми стигат напълно…

Под тавана бавно летеше едра сънлива муха, въртеше кръгове, чийто смисъл си знаеше само тя.

И в кабинета, и в коридорите, във всички помещения на затвора, както и извън него — навсякъде цареше пролет. Дори очите на конвойния, който ме беше довел днес за разпита, блестяха, той изглеждаше оживен и ме обискира без особено усърдие, явно в този момент в главата му бяха не преките му задължения, а плановете за вечерта.

— Не се коси, хайде! — Свинец ме тупна по рамото. Ръката му беше силна и тежка. — И недей си мисли, че си някакъв юда или нещо от тоя род… Та той те изпързаля, яко те изпързаля тоя шмекер! Набутал ти е горещия картоф! Какъв ти горещ, направо лумнал! Честно казано, не очаквах, че ще прикриваш такова недобросъвестно копеле. А ти мълча половин година, приятелче! Каква ти половин година, повече! Колко време лежиш вече?

— Осем месеца — излезе от сподавеното ми гърло.

— Не е малко. Макар че си е нищо работа… И за какво ми трови нервите осем месеца? За какво? Усуква го, печели време, хитрува… Защо бе? Играеше си на Щирлиц?

Мълчах. Не ми се приказваше. Трикът с преобличането ме потресе. Бях излъган. Талантливо и ловко. Непринудено и професионално. На ниво, което едва ли ще мога да постигна.

— А пък аз — замислено каза капитанът — аха си бях рекъл, че е време да ти ходатайствам за местене в „Матроската“, в ада на тъпаците…

— Къде? — вцепених се вътрешно.

— В ада на тъпаците. Не си ли чувал тоя израз?

— Не — излъгах, главата ми кънтеше, пред погледа ми изплува сбръчканото личице на Гриша Бергер.

Ченгето помълча.

— Впрочем извинявай, аз винаги разговарям със следствените само прав.

— Забелязах.

— Чудесно. По този начин демонстрирам на хората своето уважение и въобще… така ми е по-удобно за работата.

— Тоест — попитах плахо и се прокашлях — мога да разчитам, че ще остана тук? „Лефортово“?

— Напълно — увери ме Свинец. — Във всеки случай по време на предварителното следствие по твоето ДЕЛО. А по-натам ще видим… Както и да е — той елегантно си дръпна ръкава на ризата и си погледна часовника — явно златен. — Време ми е. Имам среща. Жената чака.

— Трети номер бюст, а? — попитах веднага. — Блондинка?

Свинец се ухили.

— Точно така! Както се досещаш, блондинките с бюст трети номер до една обожават въоръжените мъжаги с хубави костюми.

— Нищо чудно — смънках. — И аз да бях блондинка, щях да действам така.

Капитанът се засмя. С поредица от пролетни, априлски мъжки звуци. Така победоносно се смее мъжкарят, когато настига преследваната женска.

Изпитах остра завист.

— Значи разбираш логиката на живота! — провъзгласи ченгето.

— Старая се…

Врабчето се върна, при това не само, а с други две. Разпаленото чуруликане на тримата рошави крилати хулигани изпълни стаята. Свинец присви очи и като хлапак замери птиците с угарката. Те отлетяха в паника.

На вратата се почука.

— Влизай! — басово се провикна възбуденото от пролетта ченге.

2

На носа на Хватов се кипреха нови очила. Стъклата им отразяваха слънцето от улицата.

— Вече приключваме — съобщи Свинец. — И приключваме, както се досещаш, почти като приятели. Нали така, Андрей?

Неопределено поклатих раменете и врата, което можеше да се тълкува и като съгласие, и като възражение. Човекът от Криминалната милиция още веднъж ме потупа по рамото и се насочи към изхода.

— И все пак вратовръзката ти не отива на ризата — казах в квадратния му гръб. — А обувките с такива върхове излязоха от мода преди две години!

Никога не бива да се оставя последната дума на опонента.

Свинец бавно се обърна. На лицето му се изписа обида. Той осъдително поклати глава, мушна ръце в джобовете на панталона и излезе.

Сведох очи. Виеше ми се свят. Очевидно именно в такива дни — слънчеви и свежи — се предават и най-закоравелите престъпници. Истинският живот нахлува в тях, в техните уши, ноздри и очи, с ярките си багри, с резките звуци, с мириса на влага, пръст, стопен сняг, примесен със скъпите ухания на тези, които идват да ги разпитват, а после се завръщат обратно в свободата, в април, там, където водата капе от капчуците, където всички са усмихнати, където блондинките преследват шампионите.

А престъпниците, предали се и предали своите съучастници, остават да гният в задушните килии, скърцат със зъби, завиждат и мечтаят да победят затвора по какъвто и да било начин.

През целия март пролетта проникваше в килията и в мен постепенно, полека-лека — с жълтите слънчеви лъчи, с гласовете на птиците, с влажния дъх на топлия вятър. Излязъл в карето за разходка, не можех да си наложа да започна задължителното бягане — стоях дълго с отметната глава и зяпах небето: тежко, яркосиньо, изпълнено с безформени рехави облаци, ту бледожълти, ту бисерно виолетови. Те изглеждаха като пера на огромна и всесилна птица на щастието, долетяла в моя град. Но не и при мен. Не при мен.

3

Жегнат от поражението, нанесено ми от капитана, реших да уравновеся ситуацията с незабавна победа над следователя.

На последните разпити през март постигнах небивал успех. Когато Хватов за пореден път разтваряше дебелото ДЕЛО, аз прочитах вече цели абзаци — моментално улавях смисъла им.

Сега ми беше известно, че по същото ДЕЛО се разследват освен мен още четирима, а друг един е обявен за издирване. Научих, че трима от четиримата лежат, както и аз, в изолатора, а един е пуснат срещу подписка. Тримата задържани (включително министърът) не дават показания, затова пък онзи, който идва за разпитите от своя топъл и сит дом, чистосърдечно си е признал. Тъкмо върху неговите показания се гради цялото обвинение.

Успях да извлека от дебелия сив том доста полезни неща. Знаех, че следствието всеки момент ще бъде приключено, че доказателствата вече са налице, че аз не съм главният обвиняем, а фигурирам само в един от епизодите. Сумата на присвоеното от държавната хазна клонеше към петдесет милиарда рубли. От тях с мое участие бяха откраднати шест милиарда — приблизително милион и половина долара.

Научих и подробности. Прочетох десетки листове. Научих се. Победата дойде, след като усъвършенствах метода. Направих лепило от хляб, изрязах с бръснарско ножче от първата паднала книга двайсетина реда с текст и ги налепих върху хартия. Документът, който изработих, точно имитираше лист от ДЕЛОТО. Имаше същите размери, същата дължина на редовете, същата големина на буквите и приблизително същото разстояние между редовете. Изготвянето на тренажора ми отне седмица.

Гриша, както и предишните ми двама съседи, здраво злоупотребяваше със съня и не напускаше царството на Морфей преди десет сутринта. Аз пък, помнейки, че християнският Бог е заповядал да будуваме, ставах в шест часа. После сядах с гръб към вратата, вадех приспособленията и действах.

Още през първия ден контрольорът забеляза през шпионката, че клиентът е зает с нещо важно, отвори „амбразурата“ и директно попита:

— С какво се занимавате?

— Конспектирам Наказателно-процесуалния кодекс, гражданино началник! — рапортувах бодро.

Вертухаят се изкашля недоверчиво и затвори „хранилката“.

Хлебното лепило произведох в устата си. Острието отчупих от самобръсначката еднодневка.

— … Как сте със здравето, Степан Михалич? — попитах Хватов. — Бибиткат ли враговете?

— И още как — поде тона ми следователят, настани се на бюрото и включи техниката. — Миналата седмица дори ходих на лекар…

— И какво каза лекарят?

Пребледнелият и доста отслабнал рязански чичка пусна едно тъжно „хм“.

— Посъветва ме повече, такова, да се разхождам. На въздух…

Няколко минути си разменяхме незначителни реплики. Чаках.

Но Хватов ме поряза. Той изобщо не извади ДЕЛОТО от чантата си. Когато все пак му се наложи да надникне вътре, той, без да ме поглежда, извади обемистата папка само за няколко секунди; после сякаш се сети за нещо и не я прибра, а я остави на бюрото, обаче затворена. При това се издаде с цялата си поза, с всичките си дребни движения — с това, че старателно избягваше да гледа към мен, с небрежния, дори обигран жест, с който затвори папката, и с начина, по който веднага заби нос в клавиатурата.

Имаше само един източник, от който той можеше да научи, че се опитвам да прочета ДЕЛОТО. Предположих с ужас, че осведомителят е моят съсед, адвокатът наркокуриер, дребният Гриша Бергер.

Когато Хватов за пореден път побърза да затвори тома с ДЕЛОТО и дори да плесне отгоре му с ръка, без да ме поглежда, си спомних „ада на тъпаците“ и осъзнах, че Гриша ме е изтропал. Реших с връщането си в килията да го ударя. С юмрук. В лицето. Няколко пъти.

По принцип подобна радикална постъпка ме заплашваше с три вида последствия: на първо място — карцер, на второ — гарантирано преместване от тихия интелигентен Гриша при някакви идиоти, и на трето — нов параграф в обвинението, допълнителна година към присъдата. Вярно, че почти я бях излежал тази година. Перспективата за карцер не ме плашеше. Но да се местя от толкова комфортен съсед като европееца Гриша… Не желаех да сменям обстановката с по-лоша. И с лекота се отказах от идеята за физическа разправа с продажния гражданин на Швейцария.

Значи, проумях аз, щом като Гриша е осведомител, то и цялата му диамантена история е въздух под налягане. Не е имало никакви разрези на краката. Нямало го е храбрия герой Радченко, нито неговото бягство през тундрата. Може би не е имало и Швейцария, пък и самия Гриша Бергер може да не е съществувал никога.

4

Като се върнах в килията, заварих доносника да чете пресата. Гриша беше толкова дребен, че извън разтворения вестник стърчаха само мъничките му розови пръстчета, стиснали хартията, и стъпалата, обути с подарените от мен вълнени чорапи. Видът на тези дебели чорапи селска плетка, които ми беше изпратила жена ми, изведнъж ме докара до ярост.

Можех да смачкам гадината с едната си ръка. Да го удуша. Да му пречупя гръбнака. Как другояче се постъпва с гадините? Но успях да се сдържа. С помощта на Андрюха. „Не се пали — посъветва ме той, изникнал отстрани. — Спомни си какво ни учи великият измамник Талейран: Не постъпвайте според първия си душевен порив, понеже той е най-благородният.“

— Какво пише, Григорий? — осведомих се с меден глас.

— Чета телевизионната програма — доброжелателно отвърна швейцарският наркокуриер.

— Само криминални новини, познах ли?

— Прав си. Има дори шоу, наречено „Чистосърдечно самопризнание“.

— Да — измърморих. — Тази тематика трябва да ти е близка…

Продажникът остави вестника.

— Сигурно ме презираш, нали?

— За какво?

— За чистосърдечното ми самопризнание.

— Твоите самопризнания не ми влизат в работата — отвърнах доста грубо.

„А правил ли е самопризнание? — мина ми през ума зла и пареща мисъл. — Дали да не му тегля един шут още сега?“

— Имам почти петнайсет години адвокатски стаж — много тихо, с умоляващ глас каза Гриша. — Вероятно знаеш старата криминална поговорка, че чистосърдечното самопризнание намалява тежестта на наказанието, но увеличава неговата продължителност?

„Миналия път каза, че има десетгодишен опит, а сега станаха петнайсет. Лъжа, навсякъде лъжа. И там, и тук. Излъга ме моят бос Михаил, излъга ме генерал Зуев, излъга ме копоят Свинец. А сега ме излъга и съседът по килия. И на всичкото отгоре излъгах и сам себе си. Проклета да е лъжата и лъжците, проклета да е измамата във всичките й видове!“

— Знам я — изхриптях. — Знам тази поговорка.

— Да знаеш, това е лъжа.

— Възможно е…

— Със самопризнанието — Гриша ораторстваше шепнешком, сякаш ми поднасяше някакво откровение — човек избира за себе си най-простия път. Освобождава се психически. Разтоварва тежестта от душата си…

„Сега ще започне да ми цитира Ф. М. Достоевски.“

— Пречистен още във фазата на предварителното следствие, престъпникът по-леко преминава през болезнената процедура на съда и възприема наказанието не като възмездие, а като начало на нов живот…

— На свобода с чиста съвест — цитирах популярния лагерен лозунг.

— Да! — възкликна разпалено помиярът. — Точно така! Нима свободата и чистата съвест не са това, към което всеки човек се стреми? Нима не се стремиш към своята свобода?

— Моята свобода си е винаги с мен — отвърнах. — Тук, зад решетките, съм също толкова свободен, колкото и там, отвън. А съвестта не е тенджера. Тя не може да се измие.

„Защо, за какъв дявол обсъждам въпросите на съвестта с този доносник?“

— Стига си ме агитирал, Гриша.

— Аз не те агитирам — усмихна се лъчезарно подлецът.

— Просто искам да ти помогна.

„Ти вече ми помогна. И как ми помогна само! Разруши всичките ми планове. Как да живея с теб отсега нататък? Нали ще трябва да те гледам в очите! Да те поздравявам сутрин! Да се шегувам! Как ще съществувам под един покрив с осведомител? Как ще сядам с теб на една маса? Как ще търпя присъствието на такава гадина?“

Но мина една минута, втора — и получих ясен отговор на своя въпрос. „Амбразурата“ изведнъж се отвори.

— Рубанов! — повикаха оттам. — Има ли тук Рубанов?

— Има.

— С БАГАЖА!

Третото в живота ми лаконично и жестоко нареждане посрещнах спокойно. Философски. Не като просветлен мъж, не като борец с идеята на затвора, а като обикновен опитен арестант.

Да, истински ненавиждах това „С багажа!“ — то безцеремонно рушеше всекидневния ми живот, откъсваше ме от мястото ми и ме повличаше някъде нататък, към дълбините на затвора, към неизвестното бъдеще; но междувременно отдавна се бях изморил да се страхувам от неизвестното и посрещнах този нов удар с доза здравословно равнодушие. Съвременният арестант лесно се поддава на дресировка. Казват му: „С лице към стената!“ — и той моментално се обръща в нужната посока. Нареждат му: „С багажа!“ — и той послушно си събира партакешите. Бързо, чевръсто, без излишни движения.

Бях готов за пет минути. Гащите, чорапите, книгите, тетрадките се сместиха в един пакет. Храната остана за доносника. В памет за благородния жест на двамата стари приятели, Фрол и Демби, не взех нито чая, нито маслото, нито цигарите — нека всичко това напомня на гада Гриша за мен, когато в килията настанят следващата жертва на неговото коварство. Нека. Не ми се свиди.

Дюшекът беше навит на руло, завързан, вързопът стегнат. Оставаше време за последен разговор.

— Сбогом, Гриша — рекох аз, седнал срещу швейцареца. — Знам, че си доносник и помияр. Искам и ти да знаеш, че аз знам. И че винаги ще го знам и ще го помня…

Думите ми не изненадаха Гриша. Погледът му стана строг и добър като на учител. Брадичката му леко се изкриви.

— Сбогом, Андрей — спокойно отвърна осведомителят. — Като се срещнем на свобода — ще хвърлиш камък по мен…

— Бъди сигурен — предупредих го аз, — че този камък ще те застигне на всяка цена! Такъв камък ще бъде, че ще го помниш цял живот! Ще те застигне, не се съмнявай!

Гриша не продума нищо.

— Как можа? — попитах го тихо. — Плюскаш хляба ми, а после ходиш при ченгетата и тропаш! Всеки път се връщаше весел и в настроение! Защото там са ти давали доза! Даваха ти да се друсаш, нали? Пушил си или си шмъркал, или си се целнал във вената, така ли му викате вие, наркоманите? И си докладвал! Как можа?

— А какво очакваш да правя, мон ами? — емоционално рече Гриша. — Чакат ме дванайсет години. В тази страна нямам нито роднини, нито близки. Как ще оцелея в ада на тъпаците? Скоро ще направя петдесет! Как да издържа до края на присъдата? Как ще изляза на свобода? Беззъб старец! Туберкулозен, импотентен инвалид! Много ли ти навредих? Ти си млад. Ще излезеш след три години. А аз какво — да гния тук до смъртта си?

— Как можа? — простенах, игнорирайки оправдателната тирада на подлеца. — Как можа да ме излъжеш така? Аз ти вярвах! А ти ме излъга! Аз ти вярвах! Делях с тебе залъка хляб! Притеснявах се за тебе! Търках ти гърба в банята! Разказвах ти плановете си! А ти си докладвал! Как можа?

— Можах — призна Гриша. — Опитах и можах. Не беше трудно…

Изведоха ме от килията. Без да ми напомнят, се обърнах с лице към стената. И я разгадах. Разбрах я. Изобличих тази стена — това е същата стена, на която е кръстена една крива и тясна уличка в Ню Йорк. Легендарната Уолстрийт. Тя и досега е в мечтите на руските бизнесмени. Всеки втори бленува за главозамайваща финансова кариера с резултат: офис на улицата, наречена стена, милиони, съпруга от редиците на холивудските кинозвезди.

А в действителност вместо милионите получаваме един ден само деловото метално разпореждане: „С лице към стената!“

С лице към стената — това е руската Уолстрийт.

5

Пратката ме настигна на изхода, в стаята за прегледи. Преди осем месеца точно тук ми казаха да си разтворя задника. Тогава бях новодомец, а сега отпътувах към неизвестността.

— Имате колет.

Донесоха чувалчето. Сложиха на масата пред мен пакетите с храна и дрехи. През найлона грееха ярки ябълки.

— Проверете и се подпишете.

След час напуснах Специалния следствен изолатор номер едно-точка-едно. Бях напълно окомплектован. Натоварен с чай, захар, цигари, плодове и бельо, аз едвам се побрах в желязната будка на затворническия фургон. На конвойния, облечен с камуфлажна униформа, дори му се наложи да натисне с рамо вратата, за да пусне резето и да ме остави насаме с нещата, изпратени от жена ми, за да оцелея, да се спася.

Оставаше да го изпълня. Да оцелея, да се спася. И може би дори да си извоювам свободата.

1

Москва, ако гледаш схемата на пътните й магистрали, наподобява разкривено колело. Огромните масиви от хиляди сгради са прорязани от окръжностите и радиусите на улиците и проспектите. Подобна организация на движението винаги е готова да напомни на всеки, бил той кореняк или пришълец, за центробежно-центростремителния ред на тукашния живот; впрочем на същото правило се подчинява и цялата страна. От периферията й към центъра се движат хора, пари, информация, в обратна посока, към покрайнините, летят правителствени разпореждания, лъскави списания, телевизионни програми, а понякога и танкови колони. В близост до центъра човешката маса е по-гъста, по-сбита, напрежението е по-голямо. По краищата цари тишина и мирна полудрямка.

Така си мислех в ранната утрин, като разглеждах схемата на градските пътища и решавах по какъв точно начин да се добера до местоназначението. Кредиторът, който вчера ме извика на среща, имаше офис в противоположния край на мегаполиса. Предстоеше ми да измина почти седемдесет километра по улици, задръстени от хилядни тълпи, големи и малки автомобили, камиони, трамваи и автобуси.

Как точно да пътувам? През центъра, запушен от транспорта, или по околовръстното? Всеки разумен азиатец несъмнено би избрал по-дългия път като по-лек и спокоен. Макар че той е едва ли не три пъти по-дълъг. Наивният европеец, напротив, би премерил с линийка разстоянието от точка А до точка Б, би пресметнал какво печели, след което би се метнал на волана и не би имал повече никакви съмнения.

През тази сива, намръщена пролетна утрин аз — осъжданият, безработният, безпаричният — реших да се почувствам европеец и малко след седем се упътих право към центъра. Едновременно с мен се размърдаха и раздвижиха още десет милиона големи и малки същества, официално живеещи в столицата, както и няколкото милиона пришълци, гастарбайтери, незаконни имигранти, лица без регистрация и туристи.

Десетки хиляди камиони пристигнаха от съседните области. Хиляди автобуси и стотици електрички докараха пак оттам евтината работна сила. Градът се събуди, колелото се завъртя.

Тръгвам точно през центъра, през самата месомелачка. В крайна сметка това си е моят град, защо трябва да заобикалям, след като има кратък път по права линия?

— Искам да бъда европеец! — измърморих. — Искам да бъда европеец!

Бях се подготвил за разговора с кредитора. Бях облякъл най-хубавия си костюм. С него преди двайсетина дни ходих за последната си среща с бившия бос Михаил. Сега салатеното сако и пясъчният панталон отново влязоха в действие.

Както винаги, споменът за бившия ми приятел предизвика болка, спотаена досада. Горкият Михаил, клетият Миша Мороз! Какво ли ще прави сега? Сам си прецака всичко. Естествено, не бях повярвал на неговите приказки за загубения милион. Милионът със сигурност си е цял–целеничък. Скрит е. Разпределен по тайни места. Само че каква е файдата от всичко това? Има едни холивудски екшъни — обикновено с нисък бюджет, — където на финалната сцена главният герой изчезва магично с цял куфар пари в брой. Героят — отрицателен, но дяволски чаровен — дръпва с дясната си ръка куфара, с лявата — задължителната блондинка и изчезва… Накъде? Към какъв живот? Какви ще ги върши? За какво ще изхарчи голямата сума с толкова апетитно, сочно наименование?

Озъртай се, когато излизаш, скъпи Михаиле. Стой си кротко и не надигай глава. Харчи си по малко откраднатото. Никога няма да спастриш втори милион. Няма да се издигнеш по-нагоре. Миналото ще виси на краката ти като гюлле. Ти предаде и продаде отначало един човек, после още неколцина. Така че сега — живей, дишай, изразходвай капиталеца си. Жалък беглец, обременен от неврози. Мислиш ли, че милионът ще ти замести обичта и спокойствието? Съмнявам се. Ти ще се криеш, ще местиш скривалищата, ще се страхуваш и ще трепериш, ще броиш и преброяваш, ще се тресеш — това е твоето бъдеще, скъпи ми бивши приятелю.

Съчинявайки си този монолог наум, излязох от къщи. Гмурнах се със засилка в безцветното, трудно начало на мътния московски петък. Настаних се по-удобно във вмирисаното на тютюн купе на моята ръждясала, но бърза бракма. Запалих с известни усилия двигателя и потеглих на път.

2

Моята кола, произведена на бреговете на азиатската река Волга, абсолютно не понасяше хубавите дрехи. Щом аз, нейният стопанин, тръгнех нанякъде, обул светъл панталон, тя незабавно се повреждаше; капризи на дребно, за глупости — само и само да спра насред мръсната и шумна улица, да отворя капака и да дръпна някой кабел или маркуч, цапайки колене и лакти. Да я почеша зад ушите. И напротив: осквернях ли се с намачкани дънки и развлечени фланелки, тази моя идиотка функционираше идеално. Фаровете бляскаха, моторът теглеше и дори дребни дефекти като заяла дръжка на вратата неочаквано се оправяха от само себе си.

Днес, тръгвайки на път, нямах право да пилея времето си в спиране и се наложи да излъжа таратайката. Сложих ризата и костюма в калъф и го оставих на задната седалка, за да се преоблека, когато пристигна. Седнах на волана, обут с изключително демократичен спортен панталон, издут по коленете. Самодвижещата се каляска не забеляза номера, бодро дръпна, пренесе ме почти без спиране до Садовое колцо, в първите централни квартали. Тук ми се наложи, както и на всички останали, да се подчиня на законите на претоварения трафик: търпеливо изчаквах, препълзявах по два–три метра, понякога учтиво давах път на съседа, а в други случаи го минавах с грубо засичане.

Новият, току-що започнал столичен ден, бе мрачен и задушен; мръсният памук на ниските облаци се закачаше по острите върхове на сталинските многоетажни сгради. Горещият въздух трепереше в омара над асфалта, над стоманените, алуминиевите, пластмасовите тела на хиляди коли — червени и сини, скъпи и евтини, свръхмодерни и отдавна остарели. Притежателите им, всички до един, искаха да стигнат в центъра.

За мен утрото започна и с гнусен махмурлук, омаломощителен за тялото и душата ми. Физическите му последици премахнах веднага след ставане. Контрастният душ и двете чаши кафе с аспирин бързо премахнаха главоболието и гаденето. Психиката обаче не се лъжеше толкова лесно. Вчерашната бутилка джин ми беше подарила два часа еуфория. Сега махалото се беше засилило обратно; щом като отровата преустанови своето действие, настъпи депресията.

Докато стоях настръхнал под ледения душ, докато гълтах хапчетата, лъсках обувките, гладех ризата и палех двигателя — не усетих нервния шок, или пък той тепърва се завихряше. Но след половин час изморително шофиране на газ и спирачки вече близо до Кремъл, на абсолютно задръстената крайречна улица пред Каменния мост, усетих, че се треса от яд.

Напрежението изведнъж стана непоносимо и аз изругах на висок глас. Направо закрещях псувни. Хората от съседните коли ме изгледаха с недоумение. Особено движещата до мен млада, изключително свежа девойка с японска кола от висшата ценова група. Тоест и девойката беше от висшата ценова група, и колата. Притежателката на ултрамодерния автомобил (или държанка, или любима щерка на издигнал се татко, или пък и двете заедно) отметна платинен кичур, прикрил тена на ушенцето, учудено ококори големите си очички, вирна идеално изскубаните си веждички и мръдна миниатюрно раменце от недоумение какво толкова е вбесило спътника от съседната лента, ей този с подпухналата муцуна и ранните бръчки по тясното чело.

Засрамих се. Вдигнах тонираното стъкло и побързах да запаля цигара. „Ти си неудачник — заявих тъжно на себе си. — Отново си на самото дъно. Нямаш работа, здраве не ти остана. Сега отиваш на място, където ще ти поискат да си върнеш дълговете. А пари нямаш. Ти си никой. Осъждан лайнар. Жалък неврастеник. Погледни наоколо — покрай теб карат спокойно самоуверени и чисто облечени хора. На лицата им е изписано азиатско спокойствие. Животът им е уреден. Телата им облъхва климатична прохлада. Това са обитателите на центъра. А ти, нескопосан глупако, какво търсиш сред тях? Тук ти си чужд и ще останеш такъв завинаги. Прекалено си напрегнат и изпит. Не се вписваш в тукашната гледка. Няма да те допуснат в царството на уравновесените. В най-добрия случай ще те използват и ще те изхвърлят. Това вече се случи веднъж и ти пак се пъхаш, пак се ръгаш, пак се суетиш и се учиш да ползваш лактите срещу ближния.“

Лека-полека пак ми стана по-зле. В гърдите ми се размърда гореща грапава буца. Мракът обсади плътно границите на реалността. Изхвърлих цигарата, натиснах десния педал и заобиколих директно през тротоара няколко заблеяли се конкуренти, след това още веднъж грубо наруших правилата за движение — обаче пак мръднах напред; излязох на кръстовището между жълтия и червения сигнал, дадох газ и спрях пред самото влизане на моста.

Наоколо се бяха струпали двайсетина отворковци като мен. Потокът от коли се беше разделил на две: едни предпочитаха да изчакат, но да прекосят опасното място по правилата, докато другите се опитваха да се стрелнат по какъвто и да е начин, дори под заплахата от милиционерска свирка и глоба.

Докато се опитвах да заема удобна позиция, засякох някого и чух възмутен клаксон.

— Извинявай! — промърморих по адрес на засегнатия. — Тук царят вълчи закони, приятел. Ако искаш да караш по правилата — бягай на опашката, при уравновесените!

Но „приятелят“ прояви учудваща настойчивост и все пак успя да ме задмине. Очуканата кърма на грозния броненосец, произведен на бреговете на азиатската река Москва, се заклати пред очите ми. Грапавата буца в гърдите ми избухна в хиляди огнени искри. Накарах мотора да изреве. Гумите нададоха пронизителен писък, каучукът изпуши. Потегляйки с мръсна газ, аз заобиколих нахалника, засякох му пътя, още веднъж — този път победоносно — изсвистях с гумите и префучах. За жалост наглата ми маневра не донесе особена полза. След петдесет метра, на средата на моста, потокът отново спря, а упоритият ми съперник се озова в съседната лента, на около пет метра от мен; видях как той сваля стъклото, крещи нещо по мой адрес и гневно върти очи. Това ме заинтригува, аз също свалих прозореца и подадох глава навън.

— Абе ей… Ти бе… Бе що не… — вряскаше засегнатият и трупаше в зловещите закани мръсни намеци.

Този около четирийсетгодишен зрял мъж със забавен каскет особено акцентираше върху възможната сексуална връзка помежду ни с пасивно участие от моя страна. Изумрудени звезди заискриха пред очите ми. Главата ми с остатъците от алкохолни пари, замътнена от махмурлука, отказваше да мисли. Възприех непоносимото за лежал в затвора човек оскърбление не с мозъка, не с разсъдъка, а с цялата си напрегната, разкъсващата се на части природа.

— Какво?! — изревах басово. — Какво?! Какво каза?

Дръпнах с всичка сила дръжката, засилих вратата с рамо и изскочих в пространството. Опонентът, явно жегнат, се втурна насреща ми. Големите му месести уши мърдаха агресивно. Облеклото му се състоеше от същия като моя трикотажен анцуг с тъпанарски лампази и същата развлечена фланелка. С единственото изключение, че моите парцали не носеха никакви надписи (те ме дразнят), докато гърдите на врага ми кичеше едър англоезичен призив: ДОБРЕ ДОШЛИ В ШВЕЙЦАРИЯ!

Разчетох буквите и усетих, че се вледенявам от омраза.

— Ела тука! — креснах. — Давай! Хайде!

В плановете ми изобщо не влизаше сбиване. Такива схватки, дори най-леки и бързи, непременно завършват с драскотини, кръв и конкретни материални загуби във вид на скъсани дрехи. Забързан за важна среща с важен човек, по никакъв начин не можех да си го позволя. Ако желаех боя, щях непременно да изскоча от колата преди неприятеля. За да го ударя с вратата на собствения му автомобил, докато той се надига от седалката. Щях да го атакувам веднага, пръв, без да хабя ценни мигове в заплашителни възгласи.

Но този път бях изтървал момента. Нещо повече, когато скъсихме разстоянието с врага, открих, че той е цяла глава по-висок от мен и че ръцете му са доста по-дълги от моите.

— Бе що не ти… — ревна противникът, протегнал към мен жилавите си горни крайници — Бе що не ти…

В отговор избълвах куп псувни от най-отбраните, най-кошмарните, на каквито е способен обитател на руските затвори. Но не успях да победя разярения гражданин по акустичен път. Той ме бутна силно, после още и още веднъж.

Навремето бойното ми тегло беше седемдесет и два килограма. За жалост най-важните от тях — месото, мускулите на раменете и ръцете, мазнините в кръста — бяха останали в килията. Тоест участниците в схватката спадаха към различни категории. От друга страна, юмруците ми добре си спомняха многохилядните удари по циментовите подове на лефортовските дворчета за разходка, тъмнорозовите белези още си личаха по кокалчетата. Реших в краен случай да счупя на този глупак долните ребра — по две отдясно и отляво — и задебнах момента за контраатака. Ето сега мога да ослепя разпалилия се дядка, като го блъсна с глава в горната част на носа, след това ще го сритам с коляно в чатала, а после ще го поваля и ще го довърша със серия ритници…

Но в решителния миг, когато цялото ми тяло се беше напрегнало за първия, най-важен удар, рационалният арестант в главата ми, чифиросаният философ, постоянното присъствие на зандана — оживя и тихо ми припомни, че за нанасяне на средни телесни повреди ме заплашват минимум три години при общ режим. А като се има предвид и съдебното ми минало — направо четири! Тази мисъл мигновено охлади моя жар. Демонстративно свалих ръце.

На всичкото отгоре покрай двамата изпотени, зле облечени глупаци, подхванали неумел бой в центъра на столицата, премина кавалкада от правителствени лимузини, тъмносини, лъскави, благородно шумолящи със скъпите си гуми, и през зеленикавите им прозорци към мен, който бълвах псувни, ядно надничаха побелели хора с тежки, властни брадички — високопоставени чиновници, бързащи за служба.

Опомних се. Съперникът тежко дишаше в лицето ми. Лудешки надули клаксоните, колите заобикаляха полесражението. Бяхме предизвикали задръстване. Трябва да приключваме с гадната сцена, рекох си аз. Този надпис на фланелката му, тази Швейцария, това мигновено завръщане в дълбините на паметта, тази ретроспекция с участието на предателя Гриша — ето какво ме беше вбесило всъщност.

— Не си ли учил правилника?! — пръскаше слюнка дългоръкият. — Пале нещастно!

— Правилник ли? — ревнах насреща. — Ами карай си по правилника! Швейцарец!

— В милицията ще се оправим! — кресна провокаторът.

Споменаването на милицията ме отрезви напълно.

Разкрачих се широко, заех опора, силно оттласнах разгорещеното, озлобено тяло и побързах да изтръскам изцапания панталон. В разгара на несъстоялия се бой все пак два-три пъти обрах с колене мръсния асфалт. Иска ли питане, съперникът ми беше по-силен в ръцете.

— С милиция ли ще ме заплашваш!

— Ще те заплашвам!

— Добре — процедих. — Като искаш милиция, нека да е милиция. Тръгвай!

— Ти тръгвай! — противникът дръпна каскета си, за да проветри широката си лъскава плешивина, вмъкна се в колата си, рязко се шмугна в потока и тръгна надолу по моста.

Потеглих след него, все още под въздействието на адреналиновата вълна.

Знаех, че в милицията ме очаква специално посрещане. Нямаше смисъл да разчитам на снизхождение. Осъждан безделник, съмнителен тип без работа, предизвиква безобразно сбиване до кремълската стена пред очите на мирни граждани и служители от английското посолство. На такъв хулиган петнайсет денонощия са му в кърпа вързани, а после — ще видим… И няма как да избягам — засегнатият тъпанар със сигурност е запомнил номера…

Те пак ще те вкарат в затвора! Заради идиотската ти несдържаност, заради махмурлийското ти помрачение направи тази грешка и сега ще те опандизят. Ще те напъхат зад решетките. Ще спиш на лампа, ще ходиш по нужда пред очите на съседите си и ще се намразиш. Бронхите ти ще поемат туберкулозната смрад. Жена ти ще ти носи чай и захар, купени с последните пари. Синът ти ще мисли, че татко му е „в командировка“. Майка ти и баща ти ще побелеят. Душата ти ще почернее като катран. Глупако, триж глупако, пак ще съсипеш най-близките си. Ще им отровиш живота…

Обаче извадих късмет. Отървах се.

В самия край на моста, спомних си изведнъж, задължително има дежурен пост. Денонощно. На площада е портата на Кремъл, оттук влиза зад зъбчатата стена колата на самия президент! Тук всичко е под контрол. Злобният ми съперник може да не забележи милиционера и да замине нататък. Аз пък ще спра и пръв ще докладвам за произшествието.

Така и стана: издраната кола на врага замина нагоре, към Дома на Пашков, към устието на Нови Арбат.

„Забрави ли милицията, швейцарецо? — присмях му се беззвучно, спрях и включих аварийните светлини. — Ето я! Съвсем наблизо! Защо си толкова непоследователен? Щом казваш «милиция», трябва да потърсиш първия възможен представител на властта! Най-близкостоящия служител! Ето този капитан в сива униформа — и да му докладваш жалбата си!“

Слязох и махнах с ръка на опонента, но той беше затънал безнадеждно в плътната маса от коли. Или вече му беше минало, или действително не знаеше за милиционерския пост пред входа за червената кула. Можеше и просто да е отложил писането на жалбата за по-късно. Аз обаче не го бях отложил. Съобщих незабавно за противоправния инцидент. Ако искаш да докладваш — прави го бързо, не отлагай, не допускай съмненията и вълненията да те объркат.

— Другарю капитан! Докладвам за конфликт!

— Аха! — зарадва се капитанът, като погледна изцапаните ми колене. — Тъкмо ми съобщиха по радиовръзката, че на моста е станало сбиване. И че трябва да се прекрати… Значи ти си бил?

— Тъй вярно! — заявих и разперих ръце. — Абсолютно безобразие! Представяте ли си, някакъв мизерник ме псува, опитва се да ме пребие, размахва ръце, а накрая избяга! Ето колата му, белия москвич, виждате ли? Бяга от местопроизшествието! Ужас! В самия център на столицата на моята родина да ме унижава и да провокира сбиване! Това е нечувано! Хулиганите съвсем му отпуснаха края! Де Сталин, де! Това не бива да остане ненаказано!

— Успокойте се — предложи инспекторът. — Ще я видим тази работа.

— Такива трябва да ги вкарват в затворите! — извиках и подадох на милиционера пакета цигари (той учтиво отказа). — Това е направо безобразие!

— Случва се — успокои ме стражът на реда. — Продължете си по пътя.

— Какъв път, като копелдаците от сутринта ти късат нервите?

— Ще вземем мерки — увери ме инспекторът, който явно беше загубил интерес към мен. — Тук навсякъде имаме камери за външно наблюдение. Регистрационният номер на престъпника се е записал. Не се ядосвайте. Всичко най-хубаво.

С възстановен, един вид, граждански светоглед, аз се върнах в колата и побързах да напусна мястото със съзнанието, че съм направил всичко навреме и както се полага. Спечелих срещу противника си и като европеец: съобщавайки своевременно на властите за факта на правонарушението, и като азиатец: действайки далновидно и гъвкаво. Сега, ако врагът се опита да подаде жалба в милицията, бързо ще се изясни, че аз съм докладвал пръв! Вече съм рапортувал! Това беше победа. Излязох по-умен и по-опитен от глупака с глупавия надпис на фланелката.

Доволен от бързото решение на големия проблем, включих на втора, но след секунда се наложи да натисна спирачката. Отдясно пътни работници разкопаваха асфалта. Тежкият автобус пред мен рязко се престрои, за да ги заобиколи. Изпод черната нагрята гума на задното му колело изхвърча въртящ се с голяма скорост камък. Сякаш изстреляно от прашка, парчето чакъл оглушително се тресна в стъклото на предния ми прозорец; от горе до долу моментално се опъна пукнатина. Трепнах. Пак натиснах спирачката. Втори камък, трети, четвърти последваха първия, загърмяха по желязото, заскачаха по капака.

В самия център на големия град в това безрадостно утро на безрадостния ден, замерян с камъни, аз изпитах непоносим, суеверен ужас, сякаш от шаващия мрак на вечната тъма се надигнаха призраците на нечовешки изтезания.

Да зарежа всичко. Да забравя миналото, хубавия живот, милионите. Да се успокоя. Да започна от нулата. Откъдето бях започнал на времето. От нищото. Да си отработя дълговете. Да зарежа водката, наркотиците. На трийсет и две съм — няма страшно, става. Имаш семейство, имаш дом, имаш глава на раменете…

Наложи се да спра. Да си поема дъх. Но отзад отекна нетърпелив клаксон. Давай, момче, продължавай движението! Няма време за рефлексии! После ще размишляваш за хвърлените по теб камъни. А засега — напред.