Четвърта част
Глава 28
1
Отново ме подкараха нанякъде.
На поредния рязък градски завой „катафалката“, комфортният затворнически микробус се разклати. Портокалите паднаха от торбата и се изтърколиха по железния под, лъхайки мириса на новогодишния празник. Събрах меките оранжеви топки и грижовно ги прибрах в джобовете си. Плодовете винаги са от полза.
Измъчваше ме неизвестността и се ядосвах на затворническата система. Защо не ми съобщават целта на пътуването? Това е унизително. Между другото, аз дори не съм осъден, а само следствен. Тоест официално съм невинен. Вината ми ще бъде установена от съда. А пък те се държат с мен — невинния! — като с животно. Защо не ми съобщят поне с няколко думи коя е крайната точка на пътуването?
„Мирясай де! — изведнъж рязко ме сряза Андрюха, който този път беше напълно трезвен и тъжен. — Не може да не си бил наясно какво рискуваш. Не си малък. Би могъл да се досетиш, че на челото ти има надпис. Младежите с подобни надписи съдбата често ги запраща в затвора, а понякога и в гробищата. Тоя надпис го разчита всеки зрял човек, стига да не е пълен глупак, а професионалният слуга на закона, бил той копой или вертухай, го вижда ясно и четливо. Знаеш ли какво пише на челото ти?“
Зная. И без теб вече разбрах всичко. Разбира се, не виждам отделните букви. И самите думи ми се сливат. Но смисълът е следният: АЗ СЪМ НЕНАКАЗУЕМ!
Не е изключено да пише „най-оправният“. Или „шампион по всичко на света“, или „най-печеният“, или дори „най-хитрият“.
„Ще се съгласиш, че за млад мъж с такъв надпис на челото направо е полезно да се озове зад решетките — рече Андрюха, чоплейки между зъбите си остатъците от пастет от гъши дроб. — Там този самоуверен пич ще го разкарват като едното нищо от разпит на разпит, от килия в килия, от затвор в затвор, докато не проумее грешката си. После ще го изпратят в лагер и ще го посъветват да се съсредоточи върху изработката на чугунени капаци за каналите. Подготви се, братче!“
2
Вратата на микробуса със скърцане се плъзна настрани. Скочих на мръсния асфалт, нашарен с тъмни петна от храчки. Отдясно и отляво съвсем наблизо се издигаха нависоко охлузени сиви стени. Поех през носа си въздух и усетих в него влага. Някъде недалеч имаше голяма река или друг голям водоем.
Внезапно току над главата ми някой страшно изрева, дерейки гърло, с младежки, звънлив глас:
— Едно! Едно! Девет!
Обърнах се надясно и наляво, но не забелязах никого. Само стени и отвори в тези стени, препречени със система от гъсто разположени метални ивици.
— Едно! Едно! Девет!
— Казвай! — долетя отдалеч.
— Братле! Попитай! Митюха! Сивия! — невидимият кресльо дрезгаво се разкашля от усърдие и напрежение. — Ми-тю-ха! Сивия! Пратката! Пристигна ли?!
След няколко секунди дойде далечният отговор:
— Пристигна, братле!… При-стиг-на!… Чуваш ли?!…
— Чувам, чувам! Край засега!
Усетих груб тласък в гърба.
— Слушаш, а?
Някакъв с мръсни дрехи цвят каки, кривокрак, чернокос и сипаничав, на ръст не повече от метър и шейсет, ми показа гумена палка и се ухили, демонстрирайки дребни кафяви зъби.
— Тръгвай — нареди той и посочи врата в сивата стена.
Внезапно всичката слюнка под езика ми сякаш се изпари. Отлепих устни и изхъхрих:
— Чувай, старши! Къде съм? Кое е това място?
— Място като място! — кадавърът отново се захили. — Най-прекрасното на света. Давай напред!
— Къде съм? Къде ме докараха? — настоях, докато си вдигах багажа.
— „Матроская тишина“!
Между другото, това прозвуча гордо, надуто, сякаш ставаше дума за голф клуб.
Влязох. Блъсна ме яката смрад на пикня и казарма. В мижавата електрическа светлина съзрях изподраскани стени и жълти плочки по пода. Кадавърът интензивно трополеше зад гърба ми.
След задължителната процедура с изясняването на моето малко име, бащино и фамилно, годината на раждане и параграфите на обвинението се озовах в помещението за обиски, където ме подхвана друг кадавър, по-чисто облечен. Облегнат на поцинкованата маса, мъжът вяло бръкна в торбата ми.
— От „Лефортово“, а?
Кимнах.
— Отдавна ли лежиш?
— Осем месеца.
— Нищо работа — констатира кадавър № 2. — Майната ти. Тръгвай. Давай, по-живо!
Странно, че не проучиха задното ми отвърстие. Стана ми ясно, че това не е страшният Лефортовски замък. Тук нравите са по-лежерни. Не ти надничат в задника.
Но когато се озовах в дълъг коридор с решетки коридор, оцветен от мижавата светлина на прашни лампи, заграден с циментови стени с „подкожушена“ шпакловка, осъзнах, че сградата, в която се намирам, сама по себе си е задно отвърстие, анус на цивилизацията. Съответстваха и миризмите, и звуците. Цялото естество на тъмнозелените коридори и стаи, мръсни, влажни, полутъмни, одрайфани, дезинфектирани с хлорна вар, ечащи от псувни и грохот на ботуши, направо крещеше, че тъкмо това е мястото, където гражданското общество се изпражнява, където изхвърля от организма си човешките фекалии. А сега значи бе дошъл редът да ме изсере мен. И го правеше, делово и с известна доза хумор. Изтикваше ме непрестанно по червата.
Стигнал до края на едно от тях, завих след конвойния наляво и се качих по широка като в Московския университет „Ломоносов“ стълба на втория етаж. Тук се отвори следващото черво във вид на дълъг коридор; под тавана висяха металните тръби на вентилацията; по стените имаше масивни стоманени врати, някога боядисани в черно, но от времето и дишането на многохилядни човешки тълпи боята отдавна се беше олющила и по самия метал на места беше избила ръжда. „Амбразурите“ във вратите бяха широко отворени до една и във всяка стърчеше бледо, любопитно младо лице, което ме изпращаше с внимателен поглед.
Конвойният спря, измъкна връзка масивни ключове, избра нужния от тях, вкара го в ключалката и с усилие го превъртя два пъти. Дръпна вратата към себе си.
— Заповядай — подкани ме той и кой знае защо палаво ми смигна с черното си око.
Прегърнал торбите си, направих две крачки, влязох и моментално опрях в плътно притиснати едно до друго човешки тела. Така става, когато в пиковия час рано сутрин се опитваш да се вмъкнеш в градския автобус. Само че в автобуса хората носят дрехи, не пушат и сред тях има жени. Докато тук дрехите и жените липсваха тотално.
— Къде бе? — възмутено се обадиха край мен няколко прегракнали гласа, веднага подети от ехото на други, по-отдалечени и доста по-многобройни гласове. — Къде бе, старши? И без това си ходим по главите! Закъде още?
В отговор надзирателят изрецитира дълга попържня.
— Колко сте? — провикна се той.
— Сто трийсет и петима вече!
— И кво? — изкиска се вертухаят. — В сто и деветнайсета са сто и петдесет и никой не грухти! Млъквай!
Вратата зад гърба ми се тресна.
3
След дванайсетте квадрата лефортовска килия пространството пред мен изглеждаше необичайно просторно. Вдишах, но се оказа не толкова лесна работа — вместо въздух в дробовете ми влезе някаква гадна субстанция. По слепоочията ми моментално рукнаха струйки пот.
През мътна омара забелязах очертания на десетки полуголи и съвсем голи човешки тела. Непрекъснато мърдаха кокалести крайници. Бръчкаше се болнава кожа на бръснати, изподрани черепи. Диви, болни погледи въпросително се извърнаха към мен и веднага угаснаха. Шумът от гласовете се засили, спрялото за няколко мига мърдане на ръце и очи започна отново.
— Ей — някакъв изпит остронос човек, целият в кафяви йодни петна, ме дръпна за ръкава, — ей, такова… остави си нещата тука и върви нататък, ей там… Там е надзорникът, приказвай с него…
Завъртях се настрани, промуших се между телата, направих крачка, после още една. Претъпкването ме ужаси. Върху стоманени двуетажни легла бяха налягали странично, притиснати плътно едно до друго, голи спящи същества. От тавана на безформени сталагмити висяха масивни връзки багаж: чанти, сакове, бохчи, чували и пластмасови торби. Сиво бельо съхнеше по опънати въжета. В центъра на пространството открих дълга маса, цялата в метални канчета с очукан емайл. В някои от тях имаше бързовари. Сива пара бълваше нагоре.
Отвсякъде стърчаха татуирани костеливи плещи, колене и лакти. Някой ме изгледа злобно, друг се ухили кръвожадно, трети ме поздрави като стар познат, но аз мълчаливо напредвах крачка след крачка, навеждах се понякога, за да не закача с глава краката на спящите на втория етаж. Потта вече се лееше не само по слепоочията, но и по корема ми. Пак се опитах да поема въздух през устата и пак осъзнах, че процесът на дишане е свързан с трудности, изисква определени навици. На третата крачка към края на килията имах желание да се обърна и да се втурна презглава навън. Стана ми съвсем ясно, че появата ми тук е явна грешка, недоразумение, недоглеждане на администрацията; аз не трябва, не бива, не мога да бъда тук; трябва спешно да напусна тази кошмарна менажерия и да изискам за себе си специални условия.
Забавих ход, реших да се върна. Тази мисъл ме споходи на петата крачка, когато отпред, от киселата тютюнева мъгла, изплува поредната кафява пета на спящ на горния кат арестант. Човешки крайник, разяден от рани, наполовина жълт, наполовина зелен, обработен с фурацилин или с мас на Вишневски, или с някакъв подобен лек, с щръкнало кутре, с полумесеци мръсотия между пръстите, с безобразно израсли нокти, при това с гъбично заболяване, увисна право пред очите ми, на десетина сантиметра, и аз спрях. Реших да обърна назад. Да изклинча.
„Много е кофти да клинчиш — ми беше казал преди време Фрол. — Ако отидеш до вратата, потропаш с юмруци и се примолиш на ченгето да те изведе от килията — си свършил. Никога няма да имаш авторитет и уважение, обречен си да живееш в стадото, пътник си. Ти си просител. Никога не тропай по вратата с юмруци. Решавай всички въпроси на място. Сам. Огледай се, ослушай се, общувай. Не бързай да си търсиш място за сън. Ще се наредиш, ти си момче на място, куражлия. Но никога не тропай по вратата!“
Прощавай, Фрол, намеси се Андрюха и изкриви устни — любезно, но и крайно цинично, грозно, — прощавай, но аз не мога тук, това е кочина. Ще отида при затворническите власти и ще си купя по-добро местенце. Ще си платя според тарифата. Нека другите кретени се задушават в този ад и взаимно да си дишат произвежданата от тях смрад, газовете на сто и трийсет чревни системи. Нека другите дишат дима на долнопробните качаци.
Ще помоля вертухая да ме изкара по на хлад в коридора и там ще му предложа всичките пари на света, само и само да ме заведе при началството, и на началството също ще обещая всичките пари на света, за да се махна оттук! В края на краищата аз не съм прошляк от улицата! Аз съм голям престъпник! Арестуван съм за кражба на милион и половина щатски долара! Аз съм московски бизнесмен! Банкер! Аз съм богат, печен, какво търся в тази човешка гмеж, в този мравуняк, в тази помийна яма?
И все пак продължих напред.
В този момент един човек, много ядосан и сериозен, със слаби ръце, ужасно сънен — подпухналите му клепачи току се затваряха, но той веднага пак ококорваше бдителен поглед, — се появи пред мен и удари с юмрук поклащащия се пред носа ми мръсен крак. Удари го не много силно, но осезаемо, така че притежателят на гнилото копито дръпна крака си и жално изстена в мощния си сън. Без да искам, видях как през крачола на неговите мръсни, почти изтлели, прогорени на две места шорти, с издърпан навън и вързан на възли ластик на кръста, се изтърколиха много едри кафяви тестиси с яркочервен обрив, освен това установих, че и членът му е в яка ерекция, стърчи и аха да скъса изтънелия плат.
Пак ми се стори, че е време да си вървя. Но изпосталелият човек ми се усмихна весело и се отказах. Изпосталелият вдигна очи нагоре и потърси с поглед някакъв посърнал чичка с вид на човек от Централна Азия, който седеше на горния ред спални места, свил късите си крачета по турски, и ловко балансираше на ръба.
— Ей! — полугласно, но отчетливо му викна изпосталелият.
Азиатецът се отърси от своята полудрямка.
Изпосталелият му посочи интимната нередност на спящия.
— Сбутай го… Кажи му да се намести по-прилично…
Азиатецът грейна, с удоволствие разтърси коляното на съседа си, почти го събуди. Онзи се размърда, изкара няколко слаби тупалки от притиснатите вляво и вдясно и си прикри срамотиите.
— Сега ли влизаш? — попита изпосталелият, обърнал към мен зачервени очи.
Явно едва разлепяше сухите си устни.
— Да.
— Ела с мен…
Умело цепейки голата тълпа с рамо, той ме изведе към въздуха и светлината в края на помещението. Тук в стената имаше два широки и дълги прозореца, затворени с решетки, а зад тях и „ресни“ — дълги ленти от здрав метал, заварени под ъгъл отвън над прозорците, за да може въздухът да минава, а погледът — не.
Под прозорците се въртяха няколко много потни, мръсни младежи по шорти — те си приказваха полугласно и ловко манипулираха с дебелите въжета, висящи през прозорците. На стената между стъклата беше закачен голям телевизор. Право под него, на пода, на самоделен котлон беше поставена метална паница, в която се пържеше нещо доста неапетитно. Част от стената представляваше внушителен иконостас: светците висяха в няколко редици. Ликовете им бяха строги. По същия начин — втренчено, изпитателно — ме гледаха и очите на моя водач: посивяло лице, хлътнали бузи, мнителен поглед.
Изпосталелият изведнъж отмести някаква шарена кърпа, която се оказа завеса — видях правоъгълна пещера с широчина за две легла, закрита от трите страни с вертикално опънати одеяла. Затворническата палатка се държеше на цяла система от големи и малки въжета. Откъм четвъртата страна беше стената, решетката и иконите.
— Седни — рече изпосталелият, седна насреща ми и дръпна пердето. Бързо, внимателно огледа анцуга ми за петстотин долара, прехапа устна, замисли се за миг над нещо, събра вежди и попита: — Откъде идваш?
— От „Лефортово“.
— От „Лефортово“? — изуми се моят събеседник. — Терорист? Сериен убиец? За какво те прибраха?
— За афери — бръкнах в джоба за цигари.
Изпосталелият направи предупредителен жест.
— Една молба — обяви той. — Пред иконите недей да пушиш. Става ли?
Побързах да кимна.
Зад платнените стени равномерно като пчелен кошер бучаха звуците на стотици гласове.
— Значи аферите са ти сериозни, щом са те пратили в „Лефортово“… Отдавна ли лежиш?
— Осем месеца.
— Нищо работа.
— За трети път днес ги чувам тия думи — признах. — Толкова ли е малко осем месеца?
— Ами как да ти кажа… Аз например лежа четири години.
Дойде моят ред да се изумя.
— Четири години в следствения затвор?! След съда?
— Не. За съд.
Изпосталелият беше млад, но начинът му на говорене, а също и мимиката ми се сториха много зрели, достойни по-скоро за четирийсетгодишен мъж.
— Какво ще рече „за съд“? — попитах.
— Ще рече, че ме съдят.
— Четири години те съдят?
— Точно така.
— Ама как става тая работа?
— То какви ли работи не стават — усмихна се безрадостно моят събеседник. — Аз съм Станислав. Стас. Може и Слава. Викат ми „Слава Кпсс“. Приятно ми е. — Изпосталелият Слава посочи с палец към лакътя си, над който имаше татуировка: две латински букви Б като две зигзагообразни отвесни мълнии. — Направих я преди време, от много ум — поясни Слава Кпсс. — Преди три години. Сега съжалявам.
— Защо — попитах.
— Грехота е да рисуваш върху себе си — строго провъзгласи Слава. — Езическо е.
— Значи — посочих с глава иконите — това всичко е твое?
— Мое е — отвърна кратко Слава.
— Е, и? — поинтересувах се учтиво. — Бог помага ли ти? Изпълнява ли молбите ти?
— Бог не е Дядо Мраз — още по-строго отвърна Слава.
— Безсмислено е да искаш нещо от него. Фактически само една молба може да ти изпълни.
— Коя?
— Ако Го помолиш да ти даде сили.
Оттатък, зад опънатите вълнени дрипи, се надигнаха възбудени възгласи и новият ми приятел, дружески подпрял длан върху коляното ми, си подаде главата през завесата.
— Какво става?
— Докараха още един — оповестиха стоящите наблизо.
— Аха. Добре де, нека дойде. Гледай какви ги вършат! — опечали се Слава и се намести удобно върху шареното покривало. — Сто трийсет и седем души на трийсет и две места!
— Тук винаги ли е така? — попитах ужасен.
— Не, разбира се — успокои ме моят нов приятел. — Сега се ядва. Миналото лято ни бяха наблъскали сто и петдесет. А по-миналото…
Зад завесата отекна силен, груб баритон:
— Къде? Тука ли? Или тука? А?
Изтънялата, закърпена на много места дрипа се отметна. Кръглолик широкоплещест човек на моите години с тежка въздишка се строполи до мен и обърса потта от челото си.
— Живи и здрави, бродяги! — провъзгласи той оглушително. — Мир и добро на този дом! Кой е надзорникът на бърлогата?
— Сега ли влизаш? — дружелюбно се осведоми Слава.
— Аха! Аз съм Дима Слона! А ти си надзорникът, нали?
— „Надзорникът“? — попита предпазливо Слава. — Какво е това „надзорник“?
— Скивай — рече предизвикателно Дима Слона. — Аз съм, дето има една дума, момче на място. Не се гъбаркайте така с мене. В бърлогите винаги си има надзорник, с него искам да говоря…
Слава Кпсс направи кратка пауза и повика:
— Джони!
Иззад завесата надникна човек със стройно, изключително мускулесто тяло.
— Тук търсят някакъв надзорник! — съобщи Слава.
Пълните, ярки, добре оформени славянски устни на атлета се разпънаха в деликатна усмивка.
— Какво е това?
— Не знам.
— И аз не знам.
Дима Слона с подозрение местеше поглед от единия към другия.
— Пичове, ебавате ли се? Сериозно, стига с тия майтапи!
— Сериозно… — умислено проточи Слава и бързо обходи с поглед дрехите на току–що влязлото момче на място: мръсни черни дънки и разкопчана до пъпа риза с многобройни метални копчета и други закопчалки. Изобилието от позлатен метал върху тази част на облеклото безпогрешно ми подсказа, а явно подсказа и на Слава Кпсс, както за лошия вкус на притежателя й, така и за ниския му социален статут. Под ризата се виждаше замърляна фланелка, цялата мокра.
— Ти… такова… — поде бавно Слава. — Приятел! Да беше малко изчакал. Трябва да приключим разговора с човека… — кимна към мен.
— Бива — даде разрешение зачервеният новак. — Аз засега ще поседна тука, в ъгълчето. Че е такава теснотия, пълно с народ, няма къде да стъпи човек…
Надзираващият разговора атлет заплашително изсумтя.
— Не — възрази твърдо Слава. — Няма нужда да седиш тука в ъгълчето. Върви засега. Запознай се с хората в бърлогата. Щом приключим, веднага ще те повикам.
— Бе стига бе — възрази свойски Дима Слона. — Няма да ви преча. Или си имате някакви тайни, секрети?
— Нямаме тайни — Слава смръщи сивата, тънка кожа на челото. — Какви ти тайни в затвора? Върви, върви. Разходи се, братле.
— Няма къде, братле — отвърна със същия тон новакът. — Там е такава навалица, всичките са в рани, да те е страх да ги докоснеш…
За пръв път в живота си виждах такова грандиозно нахалство и неприкрита безогледност, затова сметнах за по-добре да мълча, както преди седем месеца в първите часове насаме с Фрол, моя първи съкилийник.
— Да, хората са повечко — успокоително рече Слава. — Какво да се прави? Затвор е! Разходи се из бърлогата, изчакай пет минутки. Върви.
— Няма къде! — грубо възкликна обилно потящият се Дима Слона. Разбрах, че влизането му в килията е било също толкова мощен шок, какъвто бях изживял и аз десетина минути преди него. — Няма къде! Искам да си кажа няколко лафа с надзорника…
Слава кимна. Присви очи.
— Добре. Ще ти уредя среща. Малко по-късно. А сега мястото ти не е тук. Разбери, приятел, едва те познавам. Дошъл си само преди минута, а вече ми кацваш на одеялото, веднага някакви искания, някакви лафове… Мирясай. Успокой се. Ако искаш да си поприказваш с хората — върви из бърлогата, поприказвай, пообщувай, влез в час…
— Аз съм си в час — възрази Слона с мрачна енергия.
— Естествено, че си в час! — миролюбиво се коригира Слава и задържа поглед върху износените, посивели от мръсотия обувки на новопристигналия.
Широкоплещестият атлет пак изсумтя.
Слава Кпсс междувременно беше преместил поглед от обувките на Дима Слона към моите „Рийбок“ за двеста долара — масивни, но с прекрасна вентилация, от естествена кожа, ярки като живота, за който всъщност са били правени.
— Виж кво, друже — рече басово атлетът и хвърли поглед към Дима Слона. — Щом ти се казва да се разходиш, най-добре е наистина да се разходиш. На секундата.
— Нямаш грижи! — кимна изведнъж Дима Слона и се усмихна, демонстрирайки скъпа коронка от бяло злато. — Нямаш никакви грижи… — повтори той по-бавно и по-тежко и излезе.
Мускулестият блондин поклати глава и също изчезна зад завесата. Останал насаме с мен, Слава Кпсс рече:
— Ами на какви кретени има… Значи идваш от „Лефортово“?
— Да.
— И за какво? По кой член?
— Мошеничество.
— И колко ти е сметката?
— В смисъл?
— За каква сума те обвиняват?
— По моята си част — рекох скромно — е милион и половина долара. А по ДЕЛОТО като цяло — десет милиона…
— Десет милиона долара — тихо повтори моят събеседник без никакви емоции, после се замисли за миг и още по-тихо, шепнешком съобщи: — Между другото, аз съм надзорникът на тая бърлога. Наглеждачът. Тоест наглеждам положението. Схващаш ли какво ще рече това?
— Да.
— Чудесно. Лежа вече пета година, от тях четири съм надзорникът на бърлогата. — Слава Кпсс изведнъж се промени. Вместо изпосталял злодей ме гледаше жизнелюбиво хлапе. — Тук при мен нещата са точни — небрежно подхвърли той. — Няма главатари и безчинства. Общият Ход е изпипан. Така че недей да се притесняваш за нищо. Засега стой тук при мен.
Не възразих.
1
Отново ме подкараха нанякъде.
На поредния рязък градски завой „катафалката“, комфортният затворнически микробус се разклати. Портокалите паднаха от торбата и се изтърколиха по железния под, лъхайки мириса на новогодишния празник. Събрах меките оранжеви топки и грижовно ги прибрах в джобовете си. Плодовете винаги са от полза.
Измъчваше ме неизвестността и се ядосвах на затворническата система. Защо не ми съобщават целта на пътуването? Това е унизително. Между другото, аз дори не съм осъден, а само следствен. Тоест официално съм невинен. Вината ми ще бъде установена от съда. А пък те се държат с мен — невинния! — като с животно. Защо не ми съобщят поне с няколко думи коя е крайната точка на пътуването?
„Мирясай де! — изведнъж рязко ме сряза Андрюха, който този път беше напълно трезвен и тъжен. — Не може да не си бил наясно какво рискуваш. Не си малък. Би могъл да се досетиш, че на челото ти има надпис. Младежите с подобни надписи съдбата често ги запраща в затвора, а понякога и в гробищата. Тоя надпис го разчита всеки зрял човек, стига да не е пълен глупак, а професионалният слуга на закона, бил той копой или вертухай, го вижда ясно и четливо. Знаеш ли какво пише на челото ти?“
Зная. И без теб вече разбрах всичко. Разбира се, не виждам отделните букви. И самите думи ми се сливат. Но смисълът е следният: АЗ СЪМ НЕНАКАЗУЕМ!
Не е изключено да пише „най-оправният“. Или „шампион по всичко на света“, или „най-печеният“, или дори „най-хитрият“.
„Ще се съгласиш, че за млад мъж с такъв надпис на челото направо е полезно да се озове зад решетките — рече Андрюха, чоплейки между зъбите си остатъците от пастет от гъши дроб. — Там този самоуверен пич ще го разкарват като едното нищо от разпит на разпит, от килия в килия, от затвор в затвор, докато не проумее грешката си. После ще го изпратят в лагер и ще го посъветват да се съсредоточи върху изработката на чугунени капаци за каналите. Подготви се, братче!“
2
Вратата на микробуса със скърцане се плъзна настрани. Скочих на мръсния асфалт, нашарен с тъмни петна от храчки. Отдясно и отляво съвсем наблизо се издигаха нависоко охлузени сиви стени. Поех през носа си въздух и усетих в него влага. Някъде недалеч имаше голяма река или друг голям водоем.
Внезапно току над главата ми някой страшно изрева, дерейки гърло, с младежки, звънлив глас:
— Едно! Едно! Девет!
Обърнах се надясно и наляво, но не забелязах никого. Само стени и отвори в тези стени, препречени със система от гъсто разположени метални ивици.
— Едно! Едно! Девет!
— Казвай! — долетя отдалеч.
— Братле! Попитай! Митюха! Сивия! — невидимият кресльо дрезгаво се разкашля от усърдие и напрежение. — Ми-тю-ха! Сивия! Пратката! Пристигна ли?!
След няколко секунди дойде далечният отговор:
— Пристигна, братле!… При-стиг-на!… Чуваш ли?!…
— Чувам, чувам! Край засега!
Усетих груб тласък в гърба.
— Слушаш, а?
Някакъв с мръсни дрехи цвят каки, кривокрак, чернокос и сипаничав, на ръст не повече от метър и шейсет, ми показа гумена палка и се ухили, демонстрирайки дребни кафяви зъби.
— Тръгвай — нареди той и посочи врата в сивата стена.
Внезапно всичката слюнка под езика ми сякаш се изпари. Отлепих устни и изхъхрих:
— Чувай, старши! Къде съм? Кое е това място?
— Място като място! — кадавърът отново се захили. — Най-прекрасното на света. Давай напред!
— Къде съм? Къде ме докараха? — настоях, докато си вдигах багажа.
— „Матроская тишина“!
Между другото, това прозвуча гордо, надуто, сякаш ставаше дума за голф клуб.
Влязох. Блъсна ме яката смрад на пикня и казарма. В мижавата електрическа светлина съзрях изподраскани стени и жълти плочки по пода. Кадавърът интензивно трополеше зад гърба ми.
След задължителната процедура с изясняването на моето малко име, бащино и фамилно, годината на раждане и параграфите на обвинението се озовах в помещението за обиски, където ме подхвана друг кадавър, по-чисто облечен. Облегнат на поцинкованата маса, мъжът вяло бръкна в торбата ми.
— От „Лефортово“, а?
Кимнах.
— Отдавна ли лежиш?
— Осем месеца.
— Нищо работа — констатира кадавър № 2. — Майната ти. Тръгвай. Давай, по-живо!
Странно, че не проучиха задното ми отвърстие. Стана ми ясно, че това не е страшният Лефортовски замък. Тук нравите са по-лежерни. Не ти надничат в задника.
Но когато се озовах в дълъг коридор с решетки коридор, оцветен от мижавата светлина на прашни лампи, заграден с циментови стени с „подкожушена“ шпакловка, осъзнах, че сградата, в която се намирам, сама по себе си е задно отвърстие, анус на цивилизацията. Съответстваха и миризмите, и звуците. Цялото естество на тъмнозелените коридори и стаи, мръсни, влажни, полутъмни, одрайфани, дезинфектирани с хлорна вар, ечащи от псувни и грохот на ботуши, направо крещеше, че тъкмо това е мястото, където гражданското общество се изпражнява, където изхвърля от организма си човешките фекалии. А сега значи бе дошъл редът да ме изсере мен. И го правеше, делово и с известна доза хумор. Изтикваше ме непрестанно по червата.
Стигнал до края на едно от тях, завих след конвойния наляво и се качих по широка като в Московския университет „Ломоносов“ стълба на втория етаж. Тук се отвори следващото черво във вид на дълъг коридор; под тавана висяха металните тръби на вентилацията; по стените имаше масивни стоманени врати, някога боядисани в черно, но от времето и дишането на многохилядни човешки тълпи боята отдавна се беше олющила и по самия метал на места беше избила ръжда. „Амбразурите“ във вратите бяха широко отворени до една и във всяка стърчеше бледо, любопитно младо лице, което ме изпращаше с внимателен поглед.
Конвойният спря, измъкна връзка масивни ключове, избра нужния от тях, вкара го в ключалката и с усилие го превъртя два пъти. Дръпна вратата към себе си.
— Заповядай — подкани ме той и кой знае защо палаво ми смигна с черното си око.
Прегърнал торбите си, направих две крачки, влязох и моментално опрях в плътно притиснати едно до друго човешки тела. Така става, когато в пиковия час рано сутрин се опитваш да се вмъкнеш в градския автобус. Само че в автобуса хората носят дрехи, не пушат и сред тях има жени. Докато тук дрехите и жените липсваха тотално.
— Къде бе? — възмутено се обадиха край мен няколко прегракнали гласа, веднага подети от ехото на други, по-отдалечени и доста по-многобройни гласове. — Къде бе, старши? И без това си ходим по главите! Закъде още?
В отговор надзирателят изрецитира дълга попържня.
— Колко сте? — провикна се той.
— Сто трийсет и петима вече!
— И кво? — изкиска се вертухаят. — В сто и деветнайсета са сто и петдесет и никой не грухти! Млъквай!
Вратата зад гърба ми се тресна.
3
След дванайсетте квадрата лефортовска килия пространството пред мен изглеждаше необичайно просторно. Вдишах, но се оказа не толкова лесна работа — вместо въздух в дробовете ми влезе някаква гадна субстанция. По слепоочията ми моментално рукнаха струйки пот.
През мътна омара забелязах очертания на десетки полуголи и съвсем голи човешки тела. Непрекъснато мърдаха кокалести крайници. Бръчкаше се болнава кожа на бръснати, изподрани черепи. Диви, болни погледи въпросително се извърнаха към мен и веднага угаснаха. Шумът от гласовете се засили, спрялото за няколко мига мърдане на ръце и очи започна отново.
— Ей — някакъв изпит остронос човек, целият в кафяви йодни петна, ме дръпна за ръкава, — ей, такова… остави си нещата тука и върви нататък, ей там… Там е надзорникът, приказвай с него…
Завъртях се настрани, промуших се между телата, направих крачка, после още една. Претъпкването ме ужаси. Върху стоманени двуетажни легла бяха налягали странично, притиснати плътно едно до друго, голи спящи същества. От тавана на безформени сталагмити висяха масивни връзки багаж: чанти, сакове, бохчи, чували и пластмасови торби. Сиво бельо съхнеше по опънати въжета. В центъра на пространството открих дълга маса, цялата в метални канчета с очукан емайл. В някои от тях имаше бързовари. Сива пара бълваше нагоре.
Отвсякъде стърчаха татуирани костеливи плещи, колене и лакти. Някой ме изгледа злобно, друг се ухили кръвожадно, трети ме поздрави като стар познат, но аз мълчаливо напредвах крачка след крачка, навеждах се понякога, за да не закача с глава краката на спящите на втория етаж. Потта вече се лееше не само по слепоочията, но и по корема ми. Пак се опитах да поема въздух през устата и пак осъзнах, че процесът на дишане е свързан с трудности, изисква определени навици. На третата крачка към края на килията имах желание да се обърна и да се втурна презглава навън. Стана ми съвсем ясно, че появата ми тук е явна грешка, недоразумение, недоглеждане на администрацията; аз не трябва, не бива, не мога да бъда тук; трябва спешно да напусна тази кошмарна менажерия и да изискам за себе си специални условия.
Забавих ход, реших да се върна. Тази мисъл ме споходи на петата крачка, когато отпред, от киселата тютюнева мъгла, изплува поредната кафява пета на спящ на горния кат арестант. Човешки крайник, разяден от рани, наполовина жълт, наполовина зелен, обработен с фурацилин или с мас на Вишневски, или с някакъв подобен лек, с щръкнало кутре, с полумесеци мръсотия между пръстите, с безобразно израсли нокти, при това с гъбично заболяване, увисна право пред очите ми, на десетина сантиметра, и аз спрях. Реших да обърна назад. Да изклинча.
„Много е кофти да клинчиш — ми беше казал преди време Фрол. — Ако отидеш до вратата, потропаш с юмруци и се примолиш на ченгето да те изведе от килията — си свършил. Никога няма да имаш авторитет и уважение, обречен си да живееш в стадото, пътник си. Ти си просител. Никога не тропай по вратата с юмруци. Решавай всички въпроси на място. Сам. Огледай се, ослушай се, общувай. Не бързай да си търсиш място за сън. Ще се наредиш, ти си момче на място, куражлия. Но никога не тропай по вратата!“
Прощавай, Фрол, намеси се Андрюха и изкриви устни — любезно, но и крайно цинично, грозно, — прощавай, но аз не мога тук, това е кочина. Ще отида при затворническите власти и ще си купя по-добро местенце. Ще си платя според тарифата. Нека другите кретени се задушават в този ад и взаимно да си дишат произвежданата от тях смрад, газовете на сто и трийсет чревни системи. Нека другите дишат дима на долнопробните качаци.
Ще помоля вертухая да ме изкара по на хлад в коридора и там ще му предложа всичките пари на света, само и само да ме заведе при началството, и на началството също ще обещая всичките пари на света, за да се махна оттук! В края на краищата аз не съм прошляк от улицата! Аз съм голям престъпник! Арестуван съм за кражба на милион и половина щатски долара! Аз съм московски бизнесмен! Банкер! Аз съм богат, печен, какво търся в тази човешка гмеж, в този мравуняк, в тази помийна яма?
И все пак продължих напред.
В този момент един човек, много ядосан и сериозен, със слаби ръце, ужасно сънен — подпухналите му клепачи току се затваряха, но той веднага пак ококорваше бдителен поглед, — се появи пред мен и удари с юмрук поклащащия се пред носа ми мръсен крак. Удари го не много силно, но осезаемо, така че притежателят на гнилото копито дръпна крака си и жално изстена в мощния си сън. Без да искам, видях как през крачола на неговите мръсни, почти изтлели, прогорени на две места шорти, с издърпан навън и вързан на възли ластик на кръста, се изтърколиха много едри кафяви тестиси с яркочервен обрив, освен това установих, че и членът му е в яка ерекция, стърчи и аха да скъса изтънелия плат.
Пак ми се стори, че е време да си вървя. Но изпосталелият човек ми се усмихна весело и се отказах. Изпосталелият вдигна очи нагоре и потърси с поглед някакъв посърнал чичка с вид на човек от Централна Азия, който седеше на горния ред спални места, свил късите си крачета по турски, и ловко балансираше на ръба.
— Ей! — полугласно, но отчетливо му викна изпосталелият.
Азиатецът се отърси от своята полудрямка.
Изпосталелият му посочи интимната нередност на спящия.
— Сбутай го… Кажи му да се намести по-прилично…
Азиатецът грейна, с удоволствие разтърси коляното на съседа си, почти го събуди. Онзи се размърда, изкара няколко слаби тупалки от притиснатите вляво и вдясно и си прикри срамотиите.
— Сега ли влизаш? — попита изпосталелият, обърнал към мен зачервени очи.
Явно едва разлепяше сухите си устни.
— Да.
— Ела с мен…
Умело цепейки голата тълпа с рамо, той ме изведе към въздуха и светлината в края на помещението. Тук в стената имаше два широки и дълги прозореца, затворени с решетки, а зад тях и „ресни“ — дълги ленти от здрав метал, заварени под ъгъл отвън над прозорците, за да може въздухът да минава, а погледът — не.
Под прозорците се въртяха няколко много потни, мръсни младежи по шорти — те си приказваха полугласно и ловко манипулираха с дебелите въжета, висящи през прозорците. На стената между стъклата беше закачен голям телевизор. Право под него, на пода, на самоделен котлон беше поставена метална паница, в която се пържеше нещо доста неапетитно. Част от стената представляваше внушителен иконостас: светците висяха в няколко редици. Ликовете им бяха строги. По същия начин — втренчено, изпитателно — ме гледаха и очите на моя водач: посивяло лице, хлътнали бузи, мнителен поглед.
Изпосталелият изведнъж отмести някаква шарена кърпа, която се оказа завеса — видях правоъгълна пещера с широчина за две легла, закрита от трите страни с вертикално опънати одеяла. Затворническата палатка се държеше на цяла система от големи и малки въжета. Откъм четвъртата страна беше стената, решетката и иконите.
— Седни — рече изпосталелият, седна насреща ми и дръпна пердето. Бързо, внимателно огледа анцуга ми за петстотин долара, прехапа устна, замисли се за миг над нещо, събра вежди и попита: — Откъде идваш?
— От „Лефортово“.
— От „Лефортово“? — изуми се моят събеседник. — Терорист? Сериен убиец? За какво те прибраха?
— За афери — бръкнах в джоба за цигари.
Изпосталелият направи предупредителен жест.
— Една молба — обяви той. — Пред иконите недей да пушиш. Става ли?
Побързах да кимна.
Зад платнените стени равномерно като пчелен кошер бучаха звуците на стотици гласове.
— Значи аферите са ти сериозни, щом са те пратили в „Лефортово“… Отдавна ли лежиш?
— Осем месеца.
— Нищо работа.
— За трети път днес ги чувам тия думи — признах. — Толкова ли е малко осем месеца?
— Ами как да ти кажа… Аз например лежа четири години.
Дойде моят ред да се изумя.
— Четири години в следствения затвор?! След съда?
— Не. За съд.
Изпосталелият беше млад, но начинът му на говорене, а също и мимиката ми се сториха много зрели, достойни по-скоро за четирийсетгодишен мъж.
— Какво ще рече „за съд“? — попитах.
— Ще рече, че ме съдят.
— Четири години те съдят?
— Точно така.
— Ама как става тая работа?
— То какви ли работи не стават — усмихна се безрадостно моят събеседник. — Аз съм Станислав. Стас. Може и Слава. Викат ми „Слава Кпсс“. Приятно ми е. — Изпосталелият Слава посочи с палец към лакътя си, над който имаше татуировка: две латински букви Б като две зигзагообразни отвесни мълнии. — Направих я преди време, от много ум — поясни Слава Кпсс. — Преди три години. Сега съжалявам.
— Защо — попитах.
— Грехота е да рисуваш върху себе си — строго провъзгласи Слава. — Езическо е.
— Значи — посочих с глава иконите — това всичко е твое?
— Мое е — отвърна кратко Слава.
— Е, и? — поинтересувах се учтиво. — Бог помага ли ти? Изпълнява ли молбите ти?
— Бог не е Дядо Мраз — още по-строго отвърна Слава.
— Безсмислено е да искаш нещо от него. Фактически само една молба може да ти изпълни.
— Коя?
— Ако Го помолиш да ти даде сили.
Оттатък, зад опънатите вълнени дрипи, се надигнаха възбудени възгласи и новият ми приятел, дружески подпрял длан върху коляното ми, си подаде главата през завесата.
— Какво става?
— Докараха още един — оповестиха стоящите наблизо.
— Аха. Добре де, нека дойде. Гледай какви ги вършат! — опечали се Слава и се намести удобно върху шареното покривало. — Сто трийсет и седем души на трийсет и две места!
— Тук винаги ли е така? — попитах ужасен.
— Не, разбира се — успокои ме моят нов приятел. — Сега се ядва. Миналото лято ни бяха наблъскали сто и петдесет. А по-миналото…
Зад завесата отекна силен, груб баритон:
— Къде? Тука ли? Или тука? А?
Изтънялата, закърпена на много места дрипа се отметна. Кръглолик широкоплещест човек на моите години с тежка въздишка се строполи до мен и обърса потта от челото си.
— Живи и здрави, бродяги! — провъзгласи той оглушително. — Мир и добро на този дом! Кой е надзорникът на бърлогата?
— Сега ли влизаш? — дружелюбно се осведоми Слава.
— Аха! Аз съм Дима Слона! А ти си надзорникът, нали?
— „Надзорникът“? — попита предпазливо Слава. — Какво е това „надзорник“?
— Скивай — рече предизвикателно Дима Слона. — Аз съм, дето има една дума, момче на място. Не се гъбаркайте така с мене. В бърлогите винаги си има надзорник, с него искам да говоря…
Слава Кпсс направи кратка пауза и повика:
— Джони!
Иззад завесата надникна човек със стройно, изключително мускулесто тяло.
— Тук търсят някакъв надзорник! — съобщи Слава.
Пълните, ярки, добре оформени славянски устни на атлета се разпънаха в деликатна усмивка.
— Какво е това?
— Не знам.
— И аз не знам.
Дима Слона с подозрение местеше поглед от единия към другия.
— Пичове, ебавате ли се? Сериозно, стига с тия майтапи!
— Сериозно… — умислено проточи Слава и бързо обходи с поглед дрехите на току–що влязлото момче на място: мръсни черни дънки и разкопчана до пъпа риза с многобройни метални копчета и други закопчалки. Изобилието от позлатен метал върху тази част на облеклото безпогрешно ми подсказа, а явно подсказа и на Слава Кпсс, както за лошия вкус на притежателя й, така и за ниския му социален статут. Под ризата се виждаше замърляна фланелка, цялата мокра.
— Ти… такова… — поде бавно Слава. — Приятел! Да беше малко изчакал. Трябва да приключим разговора с човека… — кимна към мен.
— Бива — даде разрешение зачервеният новак. — Аз засега ще поседна тука, в ъгълчето. Че е такава теснотия, пълно с народ, няма къде да стъпи човек…
Надзираващият разговора атлет заплашително изсумтя.
— Не — възрази твърдо Слава. — Няма нужда да седиш тука в ъгълчето. Върви засега. Запознай се с хората в бърлогата. Щом приключим, веднага ще те повикам.
— Бе стига бе — възрази свойски Дима Слона. — Няма да ви преча. Или си имате някакви тайни, секрети?
— Нямаме тайни — Слава смръщи сивата, тънка кожа на челото. — Какви ти тайни в затвора? Върви, върви. Разходи се, братле.
— Няма къде, братле — отвърна със същия тон новакът. — Там е такава навалица, всичките са в рани, да те е страх да ги докоснеш…
За пръв път в живота си виждах такова грандиозно нахалство и неприкрита безогледност, затова сметнах за по-добре да мълча, както преди седем месеца в първите часове насаме с Фрол, моя първи съкилийник.
— Да, хората са повечко — успокоително рече Слава. — Какво да се прави? Затвор е! Разходи се из бърлогата, изчакай пет минутки. Върви.
— Няма къде! — грубо възкликна обилно потящият се Дима Слона. Разбрах, че влизането му в килията е било също толкова мощен шок, какъвто бях изживял и аз десетина минути преди него. — Няма къде! Искам да си кажа няколко лафа с надзорника…
Слава кимна. Присви очи.
— Добре. Ще ти уредя среща. Малко по-късно. А сега мястото ти не е тук. Разбери, приятел, едва те познавам. Дошъл си само преди минута, а вече ми кацваш на одеялото, веднага някакви искания, някакви лафове… Мирясай. Успокой се. Ако искаш да си поприказваш с хората — върви из бърлогата, поприказвай, пообщувай, влез в час…
— Аз съм си в час — възрази Слона с мрачна енергия.
— Естествено, че си в час! — миролюбиво се коригира Слава и задържа поглед върху износените, посивели от мръсотия обувки на новопристигналия.
Широкоплещестият атлет пак изсумтя.
Слава Кпсс междувременно беше преместил поглед от обувките на Дима Слона към моите „Рийбок“ за двеста долара — масивни, но с прекрасна вентилация, от естествена кожа, ярки като живота, за който всъщност са били правени.
— Виж кво, друже — рече басово атлетът и хвърли поглед към Дима Слона. — Щом ти се казва да се разходиш, най-добре е наистина да се разходиш. На секундата.
— Нямаш грижи! — кимна изведнъж Дима Слона и се усмихна, демонстрирайки скъпа коронка от бяло злато. — Нямаш никакви грижи… — повтори той по-бавно и по-тежко и излезе.
Мускулестият блондин поклати глава и също изчезна зад завесата. Останал насаме с мен, Слава Кпсс рече:
— Ами на какви кретени има… Значи идваш от „Лефортово“?
— Да.
— И за какво? По кой член?
— Мошеничество.
— И колко ти е сметката?
— В смисъл?
— За каква сума те обвиняват?
— По моята си част — рекох скромно — е милион и половина долара. А по ДЕЛОТО като цяло — десет милиона…
— Десет милиона долара — тихо повтори моят събеседник без никакви емоции, после се замисли за миг и още по-тихо, шепнешком съобщи: — Между другото, аз съм надзорникът на тая бърлога. Наглеждачът. Тоест наглеждам положението. Схващаш ли какво ще рече това?
— Да.
— Чудесно. Лежа вече пета година, от тях четири съм надзорникът на бърлогата. — Слава Кпсс изведнъж се промени. Вместо изпосталял злодей ме гледаше жизнелюбиво хлапе. — Тук при мен нещата са точни — небрежно подхвърли той. — Няма главатари и безчинства. Общият Ход е изпипан. Така че недей да се притесняваш за нищо. Засега стой тук при мен.
Не възразих.
Глава 29
1
След като се събудих, дълго лежах със затворени (по-точно стиснати) очи, нямах сили да си наложа да погледна новата действителност.
Главата ми тежеше и ми се виеше свят. Топла пот обливаше бедрата ми, корема, хълбоците; косата ми се беше сплъстила, от неудобната поза вратът ми се беше схванал и ме болеше.
Постепенно до слуха ми достигна шумът на стотината гласа. Засукани псувни, безрадостен, грачещ затворнически смях, дрънчене на метални съдове, бръмчене на машинката за татуировки, бълбукане на вряща вода, каканиженето на телевизора — не, не желаех да отварям очи, да ставам и да се внедрявам в този сложен, безумен кръговрат. Напротив, първите няколко секунди от новата ми утрин минаха в надежда, че общата килия на „Матроская тишина“ ще се окаже нощен кошмар, а истинското събуждане отново, както и вчера, ще стане в чистичкия, уютен бокс на Лефортовския изолатор…
Двуетажната стоманена конструкция с петнайсетина спални места от време на време тежко се разклащаше, очевидно не издържаше на тройното натоварване. Когато някой се метнеше на второто ниво, металните тръби и винкели заплашително се разтрисаха. Изведнъж се уплаших, че цялата тази железария ще се срути, и се изтеглих до седнало положение на моето тясно, нечисто затворническо легло.
От двуметровата височина килията изглеждаше като Ноев ковчег, като спасителна лодка, претъпкана с жертви на корабокрушение. Голи хора, наблъскани един до друг като копърки, лежаха странично на горния ред с глава към стената и крака към прохода. Между спящите се промъкваха, стъпвайки предпазливо, останалите — те искаха да се доберат до своите неща, до торбите, чувалчетата, вързопите и пакетите, провесени от стените и от тавана. Един се пресягаше за дажбата си хляб, друг търсеше парчето сапун, трети четката за зъби, пети и десети — за други необходими неща.
По-долу, на първо ниво, животът се криеше зад самоделни щори. Целият долен етаж беше разпределен на така наречените купета: тук, оградени от провесените части от чаршафи, се намираха, скрити от любопитните погледи, по-заможните, както се досетих, обитатели. Лицата им бяха също толкова бледи, колкото и на тези от горния етаж, но челюстите им постоянно мърдаха. Долните разполагаха поне с някаква храна.
Да се спи долу е по-удобно, по-престижно и има повече въздух. Разбрах го още вчера, през първия ден. Това, че ми предоставиха място на втория етаж, по никакъв начин не доказваше високия ми статус в арестантската среда. От друга страна, макар че легнах горе, бях близо до прозореца, близо до този отвора с решетки, който даряваше кислород и прохлада. По погледите на няколко от моите бледи, изпити съседи разбрах, че заеманият от мен квадратен метър е върхът на мечтите им и обект на завистта им.
Все пак процесът на слизане от втория на първия етаж ми се стори унизителен. След като се освободих от прегръдките на влажния прокъсан чаршаф, станах, ударих си главата във висящите от тавана платнени торби с имущество, пролазих към ръба на пропастта и открих, че не мога просто така да сляза или да скоча. Под мен се люшкаше плътна маса от тела.
В тясното пространство между двата спални конвейера, наредени покрай стените на килията, имаше дълга маса, сглобена ведно с дървените пейки с метален обков. Хората бяха насядали натясно — някои странично, поне на половин задник. Един с алчно мляскане дъвчеше нещо гадно, друг сърбаше прозрачен чай, трети кърпеше с ръждива игла гнусни деформирани терлици; най-малко три групи едновременно играеха със самоделни карти комар; отделна двойка с група привърженици местеше фигури по шахматна дъска.
— Ей — повиках учтиво. — Ей, чуваш ли! Брато! Ало! Такова! Ще скоча!
Двайсетина-трийсет полудиви нездрави очи въпросително проблеснаха отдолу. Склерите на едни бяха жълти, влажни, на други — зачервени и мътни; ирисите — най-разнообразни: сини, сиви, зелени славянски, лилави и кафяви азиатски, катраненочерни кавказки.
— Чувате ли! — обадих се по-настоятелно. — Пуснете ме да сляза!
Най-сетне един се помести надясно, двама други наляво. Отвори се място с големина половин стъпало на пейката. Прицелих се и внимателно скочих.
Сред множеството насочени в мен погледи разпознах най-внимателния.
— Излюпи ли се? — попита Слава Кпсс.
— Тъй вярно. Добро утро.
— Подобно.
Младият Слава Кпсс изглеждаше като Стаханов, току-що излязъл от рудника; като летеца Чкалов, прелетял над полюса; като космонавта Гагарин, паднал от орбита. Като смъртно уморен, падащ от преумора човек. Изглеждаше така, сякаш го крепи само силата на волята и той всеки момент ще се строполи в ръцете на верни приятели и съмишленици.
— Как си — попита Слава.
— Добре съм.
— Чакаме те за обяд.
— Как така „за обяд“? — учудих се аз. — Колко е часът? Колко време съм спал?
— Нямам представа — откровено каза Слава Кпсс. — Хайде, мий се и идвай…
Отдясно и отляво на тясното лице на моя събеседник в белезникаво кафявия тютюнев дим се появиха още две физиономии — млади, сериозни, здрави и интелигентни.
— Не си търси багажа. Тук е.
По изронените плочки на пода към мен се плъзна моята чанта с габарити на купе на престижна лимузина. Дръпнах ципа и се ухилих, доловил мириса на портокали, мирис на дома ми, на семейството, аромата на онези, които не ме забравят; измъкнах нужните ми неща и се запътих за сутрешния си тоалет.
На опашката за умивалника висяха седем души. Още петима чакаха за писоара. Учтиво си запазих реда и за двете места.
Измъкнах цигарите и запалих, но веднага чух десетина тихи, изпълнени с надежда гласове:
— Черпиш ли?
Наложи се да раздам цялата кутия. Затова пък тутакси ме пуснаха без ред. Изненадах се, влязох зад завесата, набързо изпуснах в дупката насъбралата се по време на съня течност, после застанах пред умивалника, парнах си лицето със студена вода, измих си зъбите.
Интересно, сега какво ще правя? С какво ще запълня целия ден до момента, в който ще мога отново да легна, да затворя очи и да се скрия от кошмара?
На връщане от умивалника пътя ми препречи усмихнатият атлет, който вчера беше при Слава Кпсс. Китките на веселяка бяха обезобразени от синини и белези. Той се представи:
— Аз съм Джони. Свръзка.
— Ъхъ — отвърнах.
— Идвай.
Разбутал тълпата — къде безцеремонно, къде с любезни възгласи — Джони гъвкаво ме задмина, отметна завесата и с жест ме покани да го последвам. Наведох се и се вмъкнах. В бърлогата цареше ред и уют. Под самоделен телен абажур светеше крушка. На прилежно застланото легло седеше по турски Слава Кпсс.
Джони се настани до него. Кимна към мен и каза:
— Притеснява се.
— Няма страшно. Бързо ще му мине. — Бледият като подземна гъба затворник ми смигна жизнерадостно-лукаво. — Тъкмо навреме за обяда — подкани ме той.
Изведнъж носът ми долови силен аромат на пържено. Разтреперих се.
Не бях ял горещо месо, откакто влязох зад решетките. Осем месеца. От август 1996-а до април 1997-а.
— Колко време съм спал?
— Има ли значение?
— И все пак?
— Влезе вчера след обед. Събуждаш се сега, също след обеда. Стават някъде към двайсет часа.
Засрамих се.
— Четката, сапуна, самобръсначката извади в отделна торба и я закачи тук — подучи ме Джони. — Не ги дръж в голямата чанта. Няма да ти е удобно.
— И се отпусни, човече — допълни Слава Кпсс, — тук си сред свои. Хайде, вземи си от салама.
Спомних си Демби, човека от миналото си, и се засмях.
— Ето това е! — усмихна се Слава. — Живей си живота, брато! Успокой се! Вече си в затвора! В Общата Бърлога! Всичко лошо, което е можело да ти се случи, вече се е случило. Давай! С Бога напред!
Саламът с лук, изпържен в краве масло, ми се стори най-изисканото ястие от всички на света. Глътнах три парещи парчета, почти без да ги дъвча, отхапах от хляба с майонеза и усетих прилив на сили.
Обядвахме в бързо темпо, мятахме в бързите си усти, изпълнени със слюнка, горещия солен салам, дъвчехме алчно, наслаждавахме се, гълтахме, поемахме соковете на храната, изтопихме хлебеца; накрая се подсладихме със силен чай и бонбон и запалихме по цигара.
— А сега — рече малко завалено Слава — можем да си поговорим по-сериозно. Имаш ли някакви възражения?
Свих рамене.
Джони стана от леглото и излезе, след миг таванът на нашето купе се разклати — усмихнатият младеж се настани да поспи на същото място, където преди половин час се бях събудил. Междувременно Слава Кпсс запали следваща цигара и въздъхна.
— Не обичам дългите приказки. А и не ги умея. Нито са необходими. Ти разбираш. И виждаш. Затвор е. Теснотия. Хората мрат. Менингит, жълтеница, охтика — навсякъде. Сто трийсет и седем души!… От тях сто и двайсет са голтаци, свършени хора, наркомани, скитници, изпаднали типове, идиоти, имаме си и дебили — в момента са трима, с други думи, контингентът е за боклука. Нямаме пукната пара. Побъркваме се. Питам те направо: с какво можеш да помогнеш?
— С пари — рекох решително.
— Чудесно — кимна моят събеседник. — Адвокат имаш ли?
— Не.
Слава чак зяпна от почуда.
— И как се оправяш без адвокат?
— За истински нямам пари, а безплатни не ми трябват.
— А казваш, че имаш пари…
— За адвокат нямам. Но за семейството останаха малко. Прецених, че е по-добре парите да са у жена ми, отколкото при адвокатите…
— Благородно! — оцени Слава. — Нали разбираш, не ги искам за себе си. Лично аз си имам всичко предостатъчно. Лежа тук от четири години и нещата са ми точни. Чаят ми е със захар, цигарите с филтър и тъй нататък. Искам за Общия! Ще се радваме на всяка копейка, брато! Нали видя какви са хората тук? Един на десетина веднъж на три месеца донесе петдесет рубли — това ни е всичкият кеш… Как се оправя Общият Ход с такива хора?
— Няма нужда — издумах тежко — да ми ги обясняваш тия неща. Говориш, сякаш вчера съм влязъл…
Слава Кпсс се усмихна.
— Че кога си влязъл?
— Лежа вече девети месец!
— Лежал си в „Лефортово“ — снизходително ми разясни бледоликият надзорник. — Там няма Общ Ход. Това затвор ли е? Ето го реалния затвор! — Слава посочи пространството на купето, закрито отвсякъде с изпънат плат. — Тук арестантите могат да оцелеят само ако си организират взаимопомощ. Ако всеки е сам за себе си — ченгетата ще ни смажат. Ще ходим под строй. И ще викаме в хор: „Добрутро, гражданино началник!“ Все едно че не сме в „Матроская тишина“, ами на остров Огнени14. Чувал ли си за него?
— Естествено.
— Ами добре — Слава неочаквано се намръщи. — За какво говорех всъщност?
— За Общия Ход.
— Не. За парите. С други думи, ако имаш възможност да помогнеш, да отделиш дори и петстотин рубли, другото ще го направим ние. Напиши писмо и ми го дай. Имам хора, които ще изнесат бележката навън. Други хора ще я доставят на място, ще я връчат директно на роднините ти — жена, сестра, брат. Ще вземат от тях каквото им дадат и ще го домъкнат тук, където ще влезе право в твоите ръце. Тук всичко е точно, брато!
— Значи така ще направим — кимнах. — Двеста долара ще стигнат ли за начало?
Слава Кпсс солидно сведе клепачи.
— Идеално! Само че не долари. Същата сума в рубли, на банкноти по петдесет15…
— Нямаш проблем.
— Не си много пестелив, като те гледам.
— Аз печелех на месец по пет хиляди долара.
— Колко? — извика Слава, ококорен.
— Пет хиляди…
Намалих точно десет пъти, за да не смущавам наивното момче.
Гласовете зад завесата, които до този момент леко бълбукаха, изведнъж се надигнаха. Долових възмутени възгласи. На лицето на Слава се изписа загриженост.
— Смаза ми крака! — долетя откъм масата. — Къде се ръгаш?
— Дай да мина! — избоботи нечие яко гърло. — Мръдни се де!
— Ама не се блъскай бе!
Слава понечи да излезе от „купето“, но в пролуката между завесите вече се беше намъкнало нечие месесто лице. Познах Слона — онзи, дето го докараха в килията вчера веднага след мен.
— Здрасти! — каза той недружелюбно, оглеждайки набързо двама ни и цялата подредба на бърлогата; погледът му се спря върху остатъците от пиршеството. — Може ли? Имам питане…
— Заповядай — покани го Слава, превърнал се за секунда от жизнерадостен младеж в изтощен, омаломощен арестант. — Тук нямаме тайни… Какъв ти е проблемът?
Едрият, излъчващ мощна миризма човек изпухтя, отпусна се на леглото и на висок глас възкликна:
— Проблеми нямам! Ама не ми е ясно!…
— Една молба — прекъсна го любезно Слава Кпсс, — недей да приказваш толкова високо. Тук сме сто и трийсет души, ако всички се развикаме, ще се побъркаме от раз…
— Ясно — кимна Слона и обърса с долната част на фланелката влажното си възлесто чело.
Тлъстите рамене на гръмогласния новодомец бяха украсени със сложни татуировки — не затворнически, а направени в тату салон келтски орнаменти.
— И какво не ти е ясно?
— Ти си надзорникът, познах ли? — попита запотеният Слон.
— Може да се каже — отвърна с достойнство Слава Кпсс.
— Гледай сега — рече фамилиарно Слона, отново повишавайки глас. — Вчера съм влязъл в тая бърлога и досега нямам къде да спя. Нямам къде да седна. Да се изпикая даже е проблем. Навсякъде е тъпкано, гмеж, мърлячи, въшки. А пък аз съм си волен бродяга в живота от малък! Изкарвам си хляба по престъпен начин! Общувал съм навън с повечето от братоците, от яките пичове! Работил съм и с кунцевските, и с таганските, и с ореховските16! Сега стигнах дотук, ама това живот ли е? Конкретно ти редим, посочи ми, за Бога, едно местенце, поне два-три часа да дремна!
— Да, много народ — тихо потвърди Слава. — Но място за спане трябва да си намериш сам. Аз не мога да ти соча място. Само на гадовете им се сочи къде им е мястото. Би трябвало да го знаеш, щом навън си общувал с братоците.
— Няма къде! — възрази с истеричен баритон Слона. — Няма къде да се спи! Даже за сядане няма място! Петнайсет часа съм на крак, падам вече!
Слава въздъхна.
— Сто трийсет и четирима души са намерили къде да спят, намери си и ти.
— На смени? По шест часа?
— Засега така — миролюбиво разпери ръце Слава. — Нали ти казвам, много народ сме. После, като те опознаят хората, като проявиш ревностно отношение към Общия Ход и народът го оцени, условията ще се подобрят от само себе си. Нали не те знаем що за човек си. На думи тука всички са волни бродяги, крадльовци. Но думите трябва да се обосноват с целия начин на живот, не си ли съгласен?
— Аз — провъзгласи с дълбока злоба Слона — няма да спя на четири смени с мърлячите!
Слава помръкна и вдигна пръст пред устните си.
— По-полека с „мърлячите“… Такива думи не се хвърлят току-тъй. Отдавна ли си вътре?
— Четвърти ден — каза Слона, който продължаваше да се поти обилно. — Три денонощия в предварителния, после направо тук…
— Нищо работа — вметнах кротко.
Слона ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Ядосах се на себе си. Не трябваше да се обаждам. Създадох си враг само за секунда с две думи. Ние бяхме дошли тук едновременно, обаче мен ме бяха настанили на въздух и бях спал колкото си искам, а той, съратникът на кунцевските и таганските бандити, беше прекарал това време на крак сред мръсната крастава тълпа; аз бях обядвал пържен салам, а той може би дори чаша чай не беше пил.
— Да, нищо работа — съгласи се Слава Кпсс. — Как те викаха, че забравих?
— Слона!
— Слона — замислено рече Слава и се взря внимателно в струйките пот, които се стичаха по слепоочията и шията на възмутения бродяга. — А име нямаш ли?
— Дима!
— Та така, Дима, струва ми се, че отговорих на твоя въпрос. Тук не е хотел, а затвор. Всеки новодошъл се оправя самостоятелно. Сам си намира приятели, сам си търси къде ще спи и какво ще яде. За какво те прибраха?
— За наркотици.
Слава се оживи.
— Ясно. А можеш ли да докараш стаф тук, в Централа? Напиши писъмце до твоите хора, ние ще уредим всичко. Имаме хора навън — ще занесат, ще донесат, ще ти го доставят директно…
Слона въздъхна.
— Трудна работа. Цялата ми стока е в сейфа на следователя…
— Аа — безизразно рече Слава. — Добре тогава… А пари? Помогни поне с някоя и друга рубла.
Слона тъжно се подсмихна и брадичката му — кръгла, безформена като картоф — потръпна.
— Откъде пари у бродяга?
Слава нищо не каза.
Слона отпусна татуираните си ръце върху коленете, прегърби се и сега потта му капеше направо на пода.
— Ами това е, Дима — тегли чертата Слава и измъкна изпод възглавницата голяма тетрадка и няколко химикалки. — Сега, да ме прощаваш, но ще приключим разговора. Няма време за дълги приказки. По-ведро. Дръж се нормално, реално, като пич, и всичко ще се уреди. Навсякъде се живее, тук, в Общата Бърлога — също…
— Хубаво — отвърна с неопределена интонация Слона, рязко дръпна завесата и напусна бърлогата на надзорника.
— Дай да мина! — подвикна пак грубо на околните.
— Наркоман — полугласно резюмира Слава. — Пълен. И освен това абсолютно говедо. Сега го тресе. Абстиненция. До довечера пак ще дойде, ще видиш.
— И аз ще тръгвам — рекох учтиво. — Да не ти преча.
— Стой — спря ме новият ми приятел. — Къде ще ходиш? Сега ще пием чай, после ще видим какво ще правим. Табла играеш ли?
— Не.
— Тогава дръж — Слава отново бръкна под възглавницата и измъкна малък уокмен. — Музика обичаш ли?
— Естествено.
— Отмаряй — добродушно ме посъветва Слава Кпсс. — Не му мисли. Слушай музика.
— Благодаря…
Всъщност нямаше къде да ходя. Зад щората, извън пределите на малкото, задушно, но доста комфортно обиталище на Слава, ме очакваше пресованата човешка маса — жълти, сиви, подпухнали лица, разранени тела, неизвестни за мен обичаи и навици.
Докато разглеждах иззад завесата мърдащия човешки мравуняк, си спомнях с тъжен хумор как буквално до вчера в „Лефортово“ градях планове за победа над затвора. Онзи затвор излезе санаториум. Истинският ме беше глътнал едва сега. Бях се сражавал с вятърни мелници. А затворът чакал да му дойде времето.
Тук, в общата килия, не беше възможно дори да се четат книги, защото липсваха, а дори и да ми изпратеха книги — къде щях да ги държа? Тук се водеше мъчителна война за всеки кубически дециметър пространство! Тук хората хвърляха гигантски усилия, за да издълбаят дупка на тавана, да вкарат в нея кука, направена от четка за зъби, и да закачат на тази кука своите боклуци. Какви ти книги тук, размишлявах горчиво, докато от наушниците ме атакуваше прегракналият вой на някакъв пандизчийски певец. Книги ли? Упражнения ли? Тренировки ли? Грижи за чистотата на съзнанието? С това ли ще се занимаваш? Тук? Това ли ти е представата за свобода? Значи хората наоколо ще гният живи, ще мрат от глад и болести, а ти междувременно ще помпаш бицепси, ще медитираш и ще четеш учебници? Какъв ще станеш след всичко това?
След четвъртата касета проумях, че е привечерно време. През тези няколко часа само веднъж се измъкнах, за да отида до тоалетната, и веднага побързах да се скрия отново в купето на Слава.
До нас при стената, под решетките, се развиваше някакво трескаво действие с участието на двама младежи. Те сръчно и оправно движеха няколко здрави, макар и поизтъркани въжета, които минаваха през прозореца. Въжетата внезапно змийски се изхлузваха през пролуките на решетките, след това се опъваха, дочуваше се тропане по стените и по тръбите на парното и полуголите забързани арестанти вмъкваха в килията обвързани по специален начин тестета бележки, опаковани в хартия и найлон пратки. Това е Пътят, досетих се аз. Затворническата поща.
След вечеря Слава се усамоти в ъгъла, който бе превърнал на параклис, и близо час се моли, оборил глава и рамене. След това се върна на мястото си, измъкна изпод леглото картонен кашон с лекарства и дълго рови из разноцветните опаковки, шишенца и туби с мазила. Подаде глава навън и помоли някого, който беше наблизо:
— Повикай Слона. Оня, шумния… Дето влезе вчера.
Татуираният келт се появи веднага, сякаш беше чакал повикването.
— Седни — каза му Слава. — Гледам, че не ти е добре.
— Нещо такова — емоционално си призна новият ми враг.
Видът му даваше представа за наказанието, което природата налага на всеки любител на изкуствените наслади. Остра смрад лъхаше на вълни от раменете, гърдите и шията му. Очите му се кокореха. Косата му стърчеше. Ченето му жално мърдаше. Мократа фланелка лепнеше за тялото му. Горкият потребител на отрова току се дръгнеше яростно с нокти по корема и по хълбоците.
— Тресе ме — смръщи се той. — Яко!
— На — Слава деликатно пое треперещата длан на бродягата и сложи в нея няколко таблетки. — Изпий всичко наведнъж. Ще стигне за два-три часа… После ще измислим нещо…
— От сърце — благодарно избъбри Слона, примигвайки с насълзени очи. — От сърце, брато! От сърце!
— Арестантите не се оставят взаимно в калта.
— От сърце, Слава — повтори трогнат Слона и изскочи навън.
Слава за кой ли път захвърли маската на изтощението и лукаво ми се усмихна.
— Ето така превръщаме враговете си в свои приятели, схващаш ли?
— Схващам.
Оставаше да изчакам още четири часа до момента, когато Джони щеше да ми освободи тесния си дюшек.
И направих грешка — първа и единствена, голяма, непростима. Зарових из сака, извадих тома на Хегел „Философия на правото“. Напуснах бърлогата. Издебнах момент, когато в плътните редици на насядалите на масата се появи хлабавина, вклиних се ловко и потънах в четене.
— Охо! — изкоментираха отдясно и отляво. — Философия! Философ, а?
— Не — възразих с мила усмивка. — Просто се интересувам, това е…
Отекна саркастичен смях. Вярно, че иронията по мой адрес не мина определени граници — цялата килия вече бе разбрала, че по някакви неясни причини новакът със скъпия анцуг е влязъл в бройката приближени на надзорника Слава, в тесния кръг, на готиното място.
Не ме оставиха да чета. Откъде си? За какво те прибраха? Отдавна ли? От „Лефортово“? Как е там? А навън какво правеше? А с кого си съпроцесник? И колко години те чакат? За пръв път ли ти е?
Задоволил криво-ляво любопитството на ближните, все пак зачетох и бях готов с моливче да си отбелязвам важните места. Обърках, един вид, следствения затвор с библиотечната читалня.
На рамото ми се стовари тежка длан. Вдигнах глава. Слона, чиито страдания явно бяха облекчени от Славините лекарства, ми се усмихна с грозна уста и леко стисна пръсти; впрочем тутакси ги отпусна.
— Ти си Андрей, нали?
— Андрей — напрегнах се аз.
— А как ти викат?
— Нямам прякор.
Едрият кокалест човек с мръсната фланелка погледна книгата ми и отново премести очи върху лицето ми.
— Студент, а?
— Защо реши така?
— Книгата ти много умна.
— Такава е.
— Добре — каза сериозно Слона, — извинявай, че ти попречих. Само че имай предвид, Андрей — така или иначе ще стъпиш някой ден накриво. Разбра ли ме? Ще стъпиш накриво, вервай кво ти редим. Ще земеш да стъпиш накриво…
Кръговете и чупките на келтските орнаменти изиграха кратък заплашителен танц; притежателят им ми обърна гръб и си тръгна.
— Дима! — повиках го. — Почакай! Дима!
Исках мир да има. Да общуваме. Да почерпя наркомана една цигара. Да загладя острите ъгли. Слона явно вече не беше враг на Слава Кпсс — но беше избрал за мишена мен.
Врагът ме игнорира и се сля с другите тела.
2
Адаптацията на новото място стана бързо, за около три дни. Дори донякъде се възгордях колко бързо се наместих и свикнах с това, което виждам и което подушвам. Всъщност нищо чудно. Първо, отдавна се бях подготвил морално, още докато живеехме заедно със стария пандизчия Фрол. И второ, по различно време и на различни места в градовете и паланките на моята велика родина многократно бях виждал и осрани и одрайфани помещения, и въшки, и разкривени муцуни, и гнойни рани по човешките крайници, и сини, унищожени от хероина вени. Друг въпрос беше, че само в следствения изолатор „Матроская тишина“ всичко изброено се оказа на едно място, в ужасни количества, омешано на гнила буца.
Сто трийсет и петима съкилийници не са един, не са и двама, както в петзвездния Лефортовски замък. В Централния затвор „Матроская тишина“ животът не спираше ни за миг. Тук държаха предимно млади хора. Богато бяха представени националните покрайнини на империята. Узбеки, казахи, туркменци, чеченци и ингуши, грузинци, азербайджанци, арменци, молдовци, чукчи и якути се варяха в един котел. В разните кътчета, на различни нива в малката вселена, наричана „Общата Бърлога“, се чуваше разпален щракащ говор, образуваха се и се разпадаха компании, групи, коалиции и анклави, избухваха кавги.
Всеки ден килията напускаха по пет-седем души: получаваха си присъдите и заминаваха да ги излежават. Същевременно ни настаняваха новодомци. Най-мръсните, деградирали още преди затвора новаци тутакси биваха насочвани към специалния кът, наречен „гарата“, където събратята им покръстваха новодошлите в арестантската вяра: стрижеха ги, издаваха им сапун. Те не стигаха по-далеч „гарата“. Съседните кубически метри се населяваха от затворници, които желаеха да се трудят: да перат чуждите дрипи, да шият калъфки за възглавници и терлици, да кърпят дрехи и да получават за труда си захар, чай или цигари. Онези, които не желаеха да се трудят или не можеха да си намерят работодател сред немногобройните богати съкилийници, образуваха мрачна, непрестанно озлобена, нападната от крастата и от въшките маса „шматки“. Тези хора от глад, недоспиване и постоянната необходимост да стоят прави ставаха наполовина невменяеми. Те живееха някакъв бавен живот — търсеха приятел с бучка захар в повече, враждуваха помежду си заради възможността няколко минути да седнат на масата или с часове зяпаха над главите на другите към екрана на телевизора.
Полуграмотните селяни тук спяха глава до глава с висшисти от столични институти, убийците играеха шах с обирджии на апартаменти, християните деляха парче хляб с изповядващи странни езически култове. Всичко това пулсираше, страдаше, смееше се и плачеше. Разноцветната и разноезична маса от сто и трийсет живи същества, притисната в пространство, не по-голямо от училищна стая, оцеляваше както може и както умее.
Чаят и тютюнът се конвертираха като валута, чифт здрави чорапи или парче краве масло се смятаха за сериозна ценност. Предмет на смъртоносна вражда можеше да стане игла, молив, сапунерка или както в моя случай — спално място до прозореца.
3
На третия ден пристигнаха парите ми. Не знаех по какъв начин категорично забранената за внасяне в следствения изолатор национална валута стигна до килията. Но като гледах Слава Кпсс, тази главоломна операция явно не представляваше проблем за него.
Освен пачката дребни банкноти пратката съдържаше писмо от жена ми и дори няколко снимки. Разглеждахме ги заедно: аз, Слава, Джони. Писмото беше съвсем кратко, писано набързо. Пред очите ми изникна ярка картинка: някакви съмнителни типове звънят на вратата, тикат на жена ми бележка от мъжа й, чакат на стълбите, докато моята любима трескаво дращи по хартията и се мъчи да си подреди мислите…
Вече около три месеца нямах информация от семейството си. Последните новини ми беше съобщил Рижия по време на последната си, февруарската, визита при мен. Сега жадно попивах редовете, едрите и закръглени букви и даже подуших листчето от тетрадката с надеждата да доловя мириса на жена си. Но не успях. Бележката явно беше минала през твърде много сръчни ръце на доверени хора на Слава Кпсс, дълго беше чакала часа си в нечии лекьосани джобове.
Пътьом съпругата ми намекваше, че исканата сума й изглежда твърде голяма. Впрочем това беше съвсем късичко изречение.
Нищо, любима, потърпи малко, шепнех, докосвах леко гланцираното изображение на снимката, вглеждах се в строгите очи, стиснатите устни, светлите коси. Повече няма да искам толкова много. Наясно съм, че не си добре с парите. Слава Богу, че поне нещо оцеля, че със сина ни имате какво да ядете и къде да се подслоните. Скоро ще се върна и ще оправя всичко…
Да, парите в семейството ми свършваха, разбирах го добре. Животът в столицата на Империята никак не е евтин.
В сравнение с бившия ми бос Михаил, който завлече капиталите ми, аз бях стопроцентов сиромах. И мислех за себе си като за такъв. Обеднял, банкрутирал, излъган, изгубил всичко идиот, чиито жалки спестявания се оказаха само парите, които някога бях давал за съхранение именно на жена си.
Но дори в това жалко състояние, загубил стотици хиляди долари, запазил само грошове, бях чудовищно богат спрямо онези, които ме заобикаляха сега в общата килия на „Матроская тишина“. Двеста долара, съвсем доскоро незначителна, джобна сума, безгрижно проливана само за една вечер, тук, зад решетките, това беше немислимо богатство, бляскаво съкровище, извор на радост.
— Респект! — доволно рече по мой адрес Слава Кпсс, който нежно пипаше банкнотите. — Ти, Андрюха, си звяр! Абсолютен пич! Фигура! Да имаше още двама-трима като тебе — щяхме да обърнем целия Централ с краката нагоре!
Не можех да откъсна очи от кльощавия като скелет младеж, който в захлас шумолеше с разноцветните хартийки. Той долови погледа ми.
— Сигурно си мислиш, Андрюха — леле, къде съм?! Това е абсолютна лудница! Познах ли?
— Хич — излъгах.
— Не се коси! Ще свикнеш. Както свикнах аз.
— И все пак не мога да повярвам — признах откровено, — че лежиш тук вече четири години.
— Подкарах петата — уточни Слава. — Влязох на осемнайсет, а сега съм на двайсет и три.
— Изглеждаш на повече…
— Панделата — поясни Слава. — Недостиг на лапачка и кислород. А навън — ако щеш, вярвай! — тежах осемдесет кила… Но това е в миналото. Честно казано, вече съм забравил какво беше навън. Колите, момичетата, кръчмите, зелените дървета — всичко е толкова далече… Понякога се съмнявам, че свободата изобщо съществува. Струва ми се, че така съм се родил, така си живея. Тук е минал целият ми зрял живот. Ако ме пуснеш сега — ще откача, наистина… Господ знае какво да правя там, с какво да се захвана… Затова пък тук, в Централа, ми е ясно всичко, до последната дреболия. Тук съм като риба във вода. Тук пораснах. Научих всичко за хората. Стигнах до Бога. Научих се да живея. Повярвах в силите си. Ето, Джони ми е свидетел…
През тази нощ дълго не можах да заспя. Няколко пъти препрочетох писмото от жена ми. Вглеждах се в снимките, опитвах се по дребните подробности да отгатна онова, което бе премълчано в писмото. Как е тя? Минаха осем месеца, а колко още ни очакват? Дали ще ме дочака? Дали ще издържи?
Сигурно това е много банално — да лежиш в следствения арест и да се притесняваш дали жена ти ще те дочака. Но нали всяка баналност се променя и един ден се превръща в своята пълна противоположност.
На всичкото отгоре през нощта стана много горещо. В килията натегна тежък задух, който особено силно се усещаше на два метра над пода. Къпех се в пот. Чаршафът ми стана вир-вода.
На разсъмване окончателно разбрах, че няма да мога да спя като хората. И в този миг точно под мен от купето на моя покровител изведнъж избоботи познатият груб глас.
Говореше доста тихо, но от тях ме деляха само тънък дюшек и металната плоскост на нара, чувах дори дишането на събеседниците, дори чувах как ноктите на Слона драпат тялото му.
— … Само недей да си мислиш — мрачно рече татуираният бандит, — че съм дошъл да дигам джангър или с некви претенции…
— Казвай, казвай — благосклонно позволи Слава.
Слона подхвана бавно:
— Естествено, схващам в общи линии защо веднага си го гушнал тоя финансист…
— Какъв финансист? — бързо се учуди Слава.
— Ти си знаеш.
— Кой, а, Андрюха ли? Че той финансист ли е? Лично той ли ти каза, че е финансист?
— Не ми е казвал — отстъпи Слона. — Но то му личи. Да не съм вчерашен.
Слава премина на тайнствен шепот. Напрегнах слух.
— Само недей да казваш на никого… Този Андрюха е аферист и мошеник. С афера е направил милион зелени, чаткаш ли? Затова са го държали в „Лефортово“ почти цяла година. Това първо. Второ… — Слава заговори по-силно, с натиск, с агресия — не те разбрах какво имаш предвид с това „гушнал“. Да не намекваш, че ми шари мангизи? А?
— Не, разбира се — побърза да отрече Слона. — Как можа да си го помислиш? Но поради какви заслуги тогава тоя студент си живее живота, настанил се е на готиното място, а достойните пичове спят на четири смени? Вече пети ден съм тук. Всичко разбрах. Говорил съм с всички. Има много недоволни, Слава. Не съм само аз. Недей си мисли, че искам нещо да търся сметка…
— Стига! — рязко, с метален глас го прекъсна надзорникът. — Ти… как ти викаха, че забравих?
— Дима.
— Ти, Дима, не можеш да ми търсиш абсолютно никаква сметка! — отсече Слава Кпсс. — Никаква. В бърлогата всичко е точно. И аз отговарям за това. При мен тук никой не е бил убит, изнасилен, пречупен без причина. Няма побоища, няма безчинства. Недоволни има и ги знам всичките, виждам ги как живеят. Отговори ми, защо тези недоволни си шушнат по ъглите и не ми кажат нищо в очите? А?
Слона оглушително се задрапа.
— Защото са мишоци — рече Слава — и животът им е миши…
Чух щракване на запалка и басовото „благодаря“ на Слона, очевидно му беше предложена цигара.
— Тук — продължи Слава — покрай нас всичко е точно. Правилата са чисто каторжнически. Всичко е както се полага. Чаткаш ли? Никого не съм „гушнал“, никого не съм издигнал, никого не съм натопил. Никого не съм уредил. В достойната бърлога арестантите се оправят сами. Този аферист, който не ти дава мира, го държа при мен по една причина: той ми е интересен и симпатичен. Лично на мен, на Слава Кпсс! Искам с него да свърша една работа, а каква точно — извинявай, но това не засяга никого, освен нас двамата.
Слона изпусна въздух.
— Не ме убеди — изрече той. — Да приключим тая разправия, Слава. Накрая ще ти кажа следното: тоя студент всеки ден да се моли Богу, че е под крилото ти. Иначе да съм му изтръскал целия милион за половин час. Заедно с червата. Навън това ми беше работата и тук мога да я свърша…
— Разбрах те — равнодушно отрони Слава.
— Тогава да тръгвам.
Изскърца желязо.
— Ако имаш въпроси, отбивай се по всяко време — безгрижно се сбогува Слава.
Няколко секунди минаха в тишина. Отново долових щракането на запалката.
— Андрюха — тихо се обади отдолу моят защитник. — Нали не спиш?
— Не спя.
— Чу ли всичко?
— Почти всичко.
— Слез. Трябва да поговорим. Само че не веднага. След десетина минути. Или петнайсет. Или даже по-късно. Погледни къде е това говедо?
— Отиде да чифирясва.
— Аха. Добре, задръж малко и ела при мен.
Петнайсет минути изминаха в мъчително трескаво изчакване. После се надигнах, старателно се прозях, скочих долу — на петия ден вече го докарвах пластично и точно — и бързо хлътнах в бърлогата на надзорника.
Слава излъчваше безгрижие. Одеялото пред него още пазеше отпечатък от задника на моя неприятел.
— Нервно ли ти е? — веднага попита Слава.
— Ни най-малко — излъгах.
— Лъжеш — възрази Слава и се усмихна. — Да не ти пука за нищо. Живей си спокойно. Отмаряй, свиквай. Аз съм в тая бърлога от четири години. Такива като тоя Слон съм ги посрещнал и изпратил поне хиляда. Навън така го е карал: тресне някой абдал по главата, вземе му сто рубли, надруса се с хероин и за друго не го е грижа. А като влезе в панделата, веднага се прави на страшен: аз съм печен, аз съм бандит, аз всичките ги познавам…
— Ако се дърви — изсъсках, — ще му прегриза гърлото.
— Той няма да те закачи. И ще си спи на четири смени. Докато аз не пожелая да се променят нещата. А ако се наложи, така ще го скастрим, че свят ще му се завие… Имаш ли кафе впрочем?
— Да. В сака.
— Не дръж нищо в сака. Даван го тука, сега ще кипнем водичка и ще се освежим. — Слава се умисли. Лицето му просветна. Той сложи леката си суха длан на рамото ми. — Бог, ще знаеш, насочва всекиго по негов си път. На такива като Слона пътят им е кратък. А нашите с теб пътища са малко по-дълги. Така ли е?
— Така е.
— Хайде да викнем и нашите свръзки да пият кафе. И Джони, и Гиви Сухумския. Ти чувал ли си за Пътя?
— Чувал съм някои работи…
— Това е добре.
1
След като се събудих, дълго лежах със затворени (по-точно стиснати) очи, нямах сили да си наложа да погледна новата действителност.
Главата ми тежеше и ми се виеше свят. Топла пот обливаше бедрата ми, корема, хълбоците; косата ми се беше сплъстила, от неудобната поза вратът ми се беше схванал и ме болеше.
Постепенно до слуха ми достигна шумът на стотината гласа. Засукани псувни, безрадостен, грачещ затворнически смях, дрънчене на метални съдове, бръмчене на машинката за татуировки, бълбукане на вряща вода, каканиженето на телевизора — не, не желаех да отварям очи, да ставам и да се внедрявам в този сложен, безумен кръговрат. Напротив, първите няколко секунди от новата ми утрин минаха в надежда, че общата килия на „Матроская тишина“ ще се окаже нощен кошмар, а истинското събуждане отново, както и вчера, ще стане в чистичкия, уютен бокс на Лефортовския изолатор…
Двуетажната стоманена конструкция с петнайсетина спални места от време на време тежко се разклащаше, очевидно не издържаше на тройното натоварване. Когато някой се метнеше на второто ниво, металните тръби и винкели заплашително се разтрисаха. Изведнъж се уплаших, че цялата тази железария ще се срути, и се изтеглих до седнало положение на моето тясно, нечисто затворническо легло.
От двуметровата височина килията изглеждаше като Ноев ковчег, като спасителна лодка, претъпкана с жертви на корабокрушение. Голи хора, наблъскани един до друг като копърки, лежаха странично на горния ред с глава към стената и крака към прохода. Между спящите се промъкваха, стъпвайки предпазливо, останалите — те искаха да се доберат до своите неща, до торбите, чувалчетата, вързопите и пакетите, провесени от стените и от тавана. Един се пресягаше за дажбата си хляб, друг търсеше парчето сапун, трети четката за зъби, пети и десети — за други необходими неща.
По-долу, на първо ниво, животът се криеше зад самоделни щори. Целият долен етаж беше разпределен на така наречените купета: тук, оградени от провесените части от чаршафи, се намираха, скрити от любопитните погледи, по-заможните, както се досетих, обитатели. Лицата им бяха също толкова бледи, колкото и на тези от горния етаж, но челюстите им постоянно мърдаха. Долните разполагаха поне с някаква храна.
Да се спи долу е по-удобно, по-престижно и има повече въздух. Разбрах го още вчера, през първия ден. Това, че ми предоставиха място на втория етаж, по никакъв начин не доказваше високия ми статус в арестантската среда. От друга страна, макар че легнах горе, бях близо до прозореца, близо до този отвора с решетки, който даряваше кислород и прохлада. По погледите на няколко от моите бледи, изпити съседи разбрах, че заеманият от мен квадратен метър е върхът на мечтите им и обект на завистта им.
Все пак процесът на слизане от втория на първия етаж ми се стори унизителен. След като се освободих от прегръдките на влажния прокъсан чаршаф, станах, ударих си главата във висящите от тавана платнени торби с имущество, пролазих към ръба на пропастта и открих, че не мога просто така да сляза или да скоча. Под мен се люшкаше плътна маса от тела.
В тясното пространство между двата спални конвейера, наредени покрай стените на килията, имаше дълга маса, сглобена ведно с дървените пейки с метален обков. Хората бяха насядали натясно — някои странично, поне на половин задник. Един с алчно мляскане дъвчеше нещо гадно, друг сърбаше прозрачен чай, трети кърпеше с ръждива игла гнусни деформирани терлици; най-малко три групи едновременно играеха със самоделни карти комар; отделна двойка с група привърженици местеше фигури по шахматна дъска.
— Ей — повиках учтиво. — Ей, чуваш ли! Брато! Ало! Такова! Ще скоча!
Двайсетина-трийсет полудиви нездрави очи въпросително проблеснаха отдолу. Склерите на едни бяха жълти, влажни, на други — зачервени и мътни; ирисите — най-разнообразни: сини, сиви, зелени славянски, лилави и кафяви азиатски, катраненочерни кавказки.
— Чувате ли! — обадих се по-настоятелно. — Пуснете ме да сляза!
Най-сетне един се помести надясно, двама други наляво. Отвори се място с големина половин стъпало на пейката. Прицелих се и внимателно скочих.
Сред множеството насочени в мен погледи разпознах най-внимателния.
— Излюпи ли се? — попита Слава Кпсс.
— Тъй вярно. Добро утро.
— Подобно.
Младият Слава Кпсс изглеждаше като Стаханов, току-що излязъл от рудника; като летеца Чкалов, прелетял над полюса; като космонавта Гагарин, паднал от орбита. Като смъртно уморен, падащ от преумора човек. Изглеждаше така, сякаш го крепи само силата на волята и той всеки момент ще се строполи в ръцете на верни приятели и съмишленици.
— Как си — попита Слава.
— Добре съм.
— Чакаме те за обяд.
— Как така „за обяд“? — учудих се аз. — Колко е часът? Колко време съм спал?
— Нямам представа — откровено каза Слава Кпсс. — Хайде, мий се и идвай…
Отдясно и отляво на тясното лице на моя събеседник в белезникаво кафявия тютюнев дим се появиха още две физиономии — млади, сериозни, здрави и интелигентни.
— Не си търси багажа. Тук е.
По изронените плочки на пода към мен се плъзна моята чанта с габарити на купе на престижна лимузина. Дръпнах ципа и се ухилих, доловил мириса на портокали, мирис на дома ми, на семейството, аромата на онези, които не ме забравят; измъкнах нужните ми неща и се запътих за сутрешния си тоалет.
На опашката за умивалника висяха седем души. Още петима чакаха за писоара. Учтиво си запазих реда и за двете места.
Измъкнах цигарите и запалих, но веднага чух десетина тихи, изпълнени с надежда гласове:
— Черпиш ли?
Наложи се да раздам цялата кутия. Затова пък тутакси ме пуснаха без ред. Изненадах се, влязох зад завесата, набързо изпуснах в дупката насъбралата се по време на съня течност, после застанах пред умивалника, парнах си лицето със студена вода, измих си зъбите.
Интересно, сега какво ще правя? С какво ще запълня целия ден до момента, в който ще мога отново да легна, да затворя очи и да се скрия от кошмара?
На връщане от умивалника пътя ми препречи усмихнатият атлет, който вчера беше при Слава Кпсс. Китките на веселяка бяха обезобразени от синини и белези. Той се представи:
— Аз съм Джони. Свръзка.
— Ъхъ — отвърнах.
— Идвай.
Разбутал тълпата — къде безцеремонно, къде с любезни възгласи — Джони гъвкаво ме задмина, отметна завесата и с жест ме покани да го последвам. Наведох се и се вмъкнах. В бърлогата цареше ред и уют. Под самоделен телен абажур светеше крушка. На прилежно застланото легло седеше по турски Слава Кпсс.
Джони се настани до него. Кимна към мен и каза:
— Притеснява се.
— Няма страшно. Бързо ще му мине. — Бледият като подземна гъба затворник ми смигна жизнерадостно-лукаво. — Тъкмо навреме за обяда — подкани ме той.
Изведнъж носът ми долови силен аромат на пържено. Разтреперих се.
Не бях ял горещо месо, откакто влязох зад решетките. Осем месеца. От август 1996-а до април 1997-а.
— Колко време съм спал?
— Има ли значение?
— И все пак?
— Влезе вчера след обед. Събуждаш се сега, също след обеда. Стават някъде към двайсет часа.
Засрамих се.
— Четката, сапуна, самобръсначката извади в отделна торба и я закачи тук — подучи ме Джони. — Не ги дръж в голямата чанта. Няма да ти е удобно.
— И се отпусни, човече — допълни Слава Кпсс, — тук си сред свои. Хайде, вземи си от салама.
Спомних си Демби, човека от миналото си, и се засмях.
— Ето това е! — усмихна се Слава. — Живей си живота, брато! Успокой се! Вече си в затвора! В Общата Бърлога! Всичко лошо, което е можело да ти се случи, вече се е случило. Давай! С Бога напред!
Саламът с лук, изпържен в краве масло, ми се стори най-изисканото ястие от всички на света. Глътнах три парещи парчета, почти без да ги дъвча, отхапах от хляба с майонеза и усетих прилив на сили.
Обядвахме в бързо темпо, мятахме в бързите си усти, изпълнени със слюнка, горещия солен салам, дъвчехме алчно, наслаждавахме се, гълтахме, поемахме соковете на храната, изтопихме хлебеца; накрая се подсладихме със силен чай и бонбон и запалихме по цигара.
— А сега — рече малко завалено Слава — можем да си поговорим по-сериозно. Имаш ли някакви възражения?
Свих рамене.
Джони стана от леглото и излезе, след миг таванът на нашето купе се разклати — усмихнатият младеж се настани да поспи на същото място, където преди половин час се бях събудил. Междувременно Слава Кпсс запали следваща цигара и въздъхна.
— Не обичам дългите приказки. А и не ги умея. Нито са необходими. Ти разбираш. И виждаш. Затвор е. Теснотия. Хората мрат. Менингит, жълтеница, охтика — навсякъде. Сто трийсет и седем души!… От тях сто и двайсет са голтаци, свършени хора, наркомани, скитници, изпаднали типове, идиоти, имаме си и дебили — в момента са трима, с други думи, контингентът е за боклука. Нямаме пукната пара. Побъркваме се. Питам те направо: с какво можеш да помогнеш?
— С пари — рекох решително.
— Чудесно — кимна моят събеседник. — Адвокат имаш ли?
— Не.
Слава чак зяпна от почуда.
— И как се оправяш без адвокат?
— За истински нямам пари, а безплатни не ми трябват.
— А казваш, че имаш пари…
— За адвокат нямам. Но за семейството останаха малко. Прецених, че е по-добре парите да са у жена ми, отколкото при адвокатите…
— Благородно! — оцени Слава. — Нали разбираш, не ги искам за себе си. Лично аз си имам всичко предостатъчно. Лежа тук от четири години и нещата са ми точни. Чаят ми е със захар, цигарите с филтър и тъй нататък. Искам за Общия! Ще се радваме на всяка копейка, брато! Нали видя какви са хората тук? Един на десетина веднъж на три месеца донесе петдесет рубли — това ни е всичкият кеш… Как се оправя Общият Ход с такива хора?
— Няма нужда — издумах тежко — да ми ги обясняваш тия неща. Говориш, сякаш вчера съм влязъл…
Слава Кпсс се усмихна.
— Че кога си влязъл?
— Лежа вече девети месец!
— Лежал си в „Лефортово“ — снизходително ми разясни бледоликият надзорник. — Там няма Общ Ход. Това затвор ли е? Ето го реалния затвор! — Слава посочи пространството на купето, закрито отвсякъде с изпънат плат. — Тук арестантите могат да оцелеят само ако си организират взаимопомощ. Ако всеки е сам за себе си — ченгетата ще ни смажат. Ще ходим под строй. И ще викаме в хор: „Добрутро, гражданино началник!“ Все едно че не сме в „Матроская тишина“, ами на остров Огнени14. Чувал ли си за него?
— Естествено.
— Ами добре — Слава неочаквано се намръщи. — За какво говорех всъщност?
— За Общия Ход.
— Не. За парите. С други думи, ако имаш възможност да помогнеш, да отделиш дори и петстотин рубли, другото ще го направим ние. Напиши писмо и ми го дай. Имам хора, които ще изнесат бележката навън. Други хора ще я доставят на място, ще я връчат директно на роднините ти — жена, сестра, брат. Ще вземат от тях каквото им дадат и ще го домъкнат тук, където ще влезе право в твоите ръце. Тук всичко е точно, брато!
— Значи така ще направим — кимнах. — Двеста долара ще стигнат ли за начало?
Слава Кпсс солидно сведе клепачи.
— Идеално! Само че не долари. Същата сума в рубли, на банкноти по петдесет15…
— Нямаш проблем.
— Не си много пестелив, като те гледам.
— Аз печелех на месец по пет хиляди долара.
— Колко? — извика Слава, ококорен.
— Пет хиляди…
Намалих точно десет пъти, за да не смущавам наивното момче.
Гласовете зад завесата, които до този момент леко бълбукаха, изведнъж се надигнаха. Долових възмутени възгласи. На лицето на Слава се изписа загриженост.
— Смаза ми крака! — долетя откъм масата. — Къде се ръгаш?
— Дай да мина! — избоботи нечие яко гърло. — Мръдни се де!
— Ама не се блъскай бе!
Слава понечи да излезе от „купето“, но в пролуката между завесите вече се беше намъкнало нечие месесто лице. Познах Слона — онзи, дето го докараха в килията вчера веднага след мен.
— Здрасти! — каза той недружелюбно, оглеждайки набързо двама ни и цялата подредба на бърлогата; погледът му се спря върху остатъците от пиршеството. — Може ли? Имам питане…
— Заповядай — покани го Слава, превърнал се за секунда от жизнерадостен младеж в изтощен, омаломощен арестант. — Тук нямаме тайни… Какъв ти е проблемът?
Едрият, излъчващ мощна миризма човек изпухтя, отпусна се на леглото и на висок глас възкликна:
— Проблеми нямам! Ама не ми е ясно!…
— Една молба — прекъсна го любезно Слава Кпсс, — недей да приказваш толкова високо. Тук сме сто и трийсет души, ако всички се развикаме, ще се побъркаме от раз…
— Ясно — кимна Слона и обърса с долната част на фланелката влажното си възлесто чело.
Тлъстите рамене на гръмогласния новодомец бяха украсени със сложни татуировки — не затворнически, а направени в тату салон келтски орнаменти.
— И какво не ти е ясно?
— Ти си надзорникът, познах ли? — попита запотеният Слон.
— Може да се каже — отвърна с достойнство Слава Кпсс.
— Гледай сега — рече фамилиарно Слона, отново повишавайки глас. — Вчера съм влязъл в тая бърлога и досега нямам къде да спя. Нямам къде да седна. Да се изпикая даже е проблем. Навсякъде е тъпкано, гмеж, мърлячи, въшки. А пък аз съм си волен бродяга в живота от малък! Изкарвам си хляба по престъпен начин! Общувал съм навън с повечето от братоците, от яките пичове! Работил съм и с кунцевските, и с таганските, и с ореховските16! Сега стигнах дотук, ама това живот ли е? Конкретно ти редим, посочи ми, за Бога, едно местенце, поне два-три часа да дремна!
— Да, много народ — тихо потвърди Слава. — Но място за спане трябва да си намериш сам. Аз не мога да ти соча място. Само на гадовете им се сочи къде им е мястото. Би трябвало да го знаеш, щом навън си общувал с братоците.
— Няма къде! — възрази с истеричен баритон Слона. — Няма къде да се спи! Даже за сядане няма място! Петнайсет часа съм на крак, падам вече!
Слава въздъхна.
— Сто трийсет и четирима души са намерили къде да спят, намери си и ти.
— На смени? По шест часа?
— Засега така — миролюбиво разпери ръце Слава. — Нали ти казвам, много народ сме. После, като те опознаят хората, като проявиш ревностно отношение към Общия Ход и народът го оцени, условията ще се подобрят от само себе си. Нали не те знаем що за човек си. На думи тука всички са волни бродяги, крадльовци. Но думите трябва да се обосноват с целия начин на живот, не си ли съгласен?
— Аз — провъзгласи с дълбока злоба Слона — няма да спя на четири смени с мърлячите!
Слава помръкна и вдигна пръст пред устните си.
— По-полека с „мърлячите“… Такива думи не се хвърлят току-тъй. Отдавна ли си вътре?
— Четвърти ден — каза Слона, който продължаваше да се поти обилно. — Три денонощия в предварителния, после направо тук…
— Нищо работа — вметнах кротко.
Слона ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Ядосах се на себе си. Не трябваше да се обаждам. Създадох си враг само за секунда с две думи. Ние бяхме дошли тук едновременно, обаче мен ме бяха настанили на въздух и бях спал колкото си искам, а той, съратникът на кунцевските и таганските бандити, беше прекарал това време на крак сред мръсната крастава тълпа; аз бях обядвал пържен салам, а той може би дори чаша чай не беше пил.
— Да, нищо работа — съгласи се Слава Кпсс. — Как те викаха, че забравих?
— Слона!
— Слона — замислено рече Слава и се взря внимателно в струйките пот, които се стичаха по слепоочията и шията на възмутения бродяга. — А име нямаш ли?
— Дима!
— Та така, Дима, струва ми се, че отговорих на твоя въпрос. Тук не е хотел, а затвор. Всеки новодошъл се оправя самостоятелно. Сам си намира приятели, сам си търси къде ще спи и какво ще яде. За какво те прибраха?
— За наркотици.
Слава се оживи.
— Ясно. А можеш ли да докараш стаф тук, в Централа? Напиши писъмце до твоите хора, ние ще уредим всичко. Имаме хора навън — ще занесат, ще донесат, ще ти го доставят директно…
Слона въздъхна.
— Трудна работа. Цялата ми стока е в сейфа на следователя…
— Аа — безизразно рече Слава. — Добре тогава… А пари? Помогни поне с някоя и друга рубла.
Слона тъжно се подсмихна и брадичката му — кръгла, безформена като картоф — потръпна.
— Откъде пари у бродяга?
Слава нищо не каза.
Слона отпусна татуираните си ръце върху коленете, прегърби се и сега потта му капеше направо на пода.
— Ами това е, Дима — тегли чертата Слава и измъкна изпод възглавницата голяма тетрадка и няколко химикалки. — Сега, да ме прощаваш, но ще приключим разговора. Няма време за дълги приказки. По-ведро. Дръж се нормално, реално, като пич, и всичко ще се уреди. Навсякъде се живее, тук, в Общата Бърлога — също…
— Хубаво — отвърна с неопределена интонация Слона, рязко дръпна завесата и напусна бърлогата на надзорника.
— Дай да мина! — подвикна пак грубо на околните.
— Наркоман — полугласно резюмира Слава. — Пълен. И освен това абсолютно говедо. Сега го тресе. Абстиненция. До довечера пак ще дойде, ще видиш.
— И аз ще тръгвам — рекох учтиво. — Да не ти преча.
— Стой — спря ме новият ми приятел. — Къде ще ходиш? Сега ще пием чай, после ще видим какво ще правим. Табла играеш ли?
— Не.
— Тогава дръж — Слава отново бръкна под възглавницата и измъкна малък уокмен. — Музика обичаш ли?
— Естествено.
— Отмаряй — добродушно ме посъветва Слава Кпсс. — Не му мисли. Слушай музика.
— Благодаря…
Всъщност нямаше къде да ходя. Зад щората, извън пределите на малкото, задушно, но доста комфортно обиталище на Слава, ме очакваше пресованата човешка маса — жълти, сиви, подпухнали лица, разранени тела, неизвестни за мен обичаи и навици.
Докато разглеждах иззад завесата мърдащия човешки мравуняк, си спомнях с тъжен хумор как буквално до вчера в „Лефортово“ градях планове за победа над затвора. Онзи затвор излезе санаториум. Истинският ме беше глътнал едва сега. Бях се сражавал с вятърни мелници. А затворът чакал да му дойде времето.
Тук, в общата килия, не беше възможно дори да се четат книги, защото липсваха, а дори и да ми изпратеха книги — къде щях да ги държа? Тук се водеше мъчителна война за всеки кубически дециметър пространство! Тук хората хвърляха гигантски усилия, за да издълбаят дупка на тавана, да вкарат в нея кука, направена от четка за зъби, и да закачат на тази кука своите боклуци. Какви ти книги тук, размишлявах горчиво, докато от наушниците ме атакуваше прегракналият вой на някакъв пандизчийски певец. Книги ли? Упражнения ли? Тренировки ли? Грижи за чистотата на съзнанието? С това ли ще се занимаваш? Тук? Това ли ти е представата за свобода? Значи хората наоколо ще гният живи, ще мрат от глад и болести, а ти междувременно ще помпаш бицепси, ще медитираш и ще четеш учебници? Какъв ще станеш след всичко това?
След четвъртата касета проумях, че е привечерно време. През тези няколко часа само веднъж се измъкнах, за да отида до тоалетната, и веднага побързах да се скрия отново в купето на Слава.
До нас при стената, под решетките, се развиваше някакво трескаво действие с участието на двама младежи. Те сръчно и оправно движеха няколко здрави, макар и поизтъркани въжета, които минаваха през прозореца. Въжетата внезапно змийски се изхлузваха през пролуките на решетките, след това се опъваха, дочуваше се тропане по стените и по тръбите на парното и полуголите забързани арестанти вмъкваха в килията обвързани по специален начин тестета бележки, опаковани в хартия и найлон пратки. Това е Пътят, досетих се аз. Затворническата поща.
След вечеря Слава се усамоти в ъгъла, който бе превърнал на параклис, и близо час се моли, оборил глава и рамене. След това се върна на мястото си, измъкна изпод леглото картонен кашон с лекарства и дълго рови из разноцветните опаковки, шишенца и туби с мазила. Подаде глава навън и помоли някого, който беше наблизо:
— Повикай Слона. Оня, шумния… Дето влезе вчера.
Татуираният келт се появи веднага, сякаш беше чакал повикването.
— Седни — каза му Слава. — Гледам, че не ти е добре.
— Нещо такова — емоционално си призна новият ми враг.
Видът му даваше представа за наказанието, което природата налага на всеки любител на изкуствените наслади. Остра смрад лъхаше на вълни от раменете, гърдите и шията му. Очите му се кокореха. Косата му стърчеше. Ченето му жално мърдаше. Мократа фланелка лепнеше за тялото му. Горкият потребител на отрова току се дръгнеше яростно с нокти по корема и по хълбоците.
— Тресе ме — смръщи се той. — Яко!
— На — Слава деликатно пое треперещата длан на бродягата и сложи в нея няколко таблетки. — Изпий всичко наведнъж. Ще стигне за два-три часа… После ще измислим нещо…
— От сърце — благодарно избъбри Слона, примигвайки с насълзени очи. — От сърце, брато! От сърце!
— Арестантите не се оставят взаимно в калта.
— От сърце, Слава — повтори трогнат Слона и изскочи навън.
Слава за кой ли път захвърли маската на изтощението и лукаво ми се усмихна.
— Ето така превръщаме враговете си в свои приятели, схващаш ли?
— Схващам.
Оставаше да изчакам още четири часа до момента, когато Джони щеше да ми освободи тесния си дюшек.
И направих грешка — първа и единствена, голяма, непростима. Зарових из сака, извадих тома на Хегел „Философия на правото“. Напуснах бърлогата. Издебнах момент, когато в плътните редици на насядалите на масата се появи хлабавина, вклиних се ловко и потънах в четене.
— Охо! — изкоментираха отдясно и отляво. — Философия! Философ, а?
— Не — възразих с мила усмивка. — Просто се интересувам, това е…
Отекна саркастичен смях. Вярно, че иронията по мой адрес не мина определени граници — цялата килия вече бе разбрала, че по някакви неясни причини новакът със скъпия анцуг е влязъл в бройката приближени на надзорника Слава, в тесния кръг, на готиното място.
Не ме оставиха да чета. Откъде си? За какво те прибраха? Отдавна ли? От „Лефортово“? Как е там? А навън какво правеше? А с кого си съпроцесник? И колко години те чакат? За пръв път ли ти е?
Задоволил криво-ляво любопитството на ближните, все пак зачетох и бях готов с моливче да си отбелязвам важните места. Обърках, един вид, следствения затвор с библиотечната читалня.
На рамото ми се стовари тежка длан. Вдигнах глава. Слона, чиито страдания явно бяха облекчени от Славините лекарства, ми се усмихна с грозна уста и леко стисна пръсти; впрочем тутакси ги отпусна.
— Ти си Андрей, нали?
— Андрей — напрегнах се аз.
— А как ти викат?
— Нямам прякор.
Едрият кокалест човек с мръсната фланелка погледна книгата ми и отново премести очи върху лицето ми.
— Студент, а?
— Защо реши така?
— Книгата ти много умна.
— Такава е.
— Добре — каза сериозно Слона, — извинявай, че ти попречих. Само че имай предвид, Андрей — така или иначе ще стъпиш някой ден накриво. Разбра ли ме? Ще стъпиш накриво, вервай кво ти редим. Ще земеш да стъпиш накриво…
Кръговете и чупките на келтските орнаменти изиграха кратък заплашителен танц; притежателят им ми обърна гръб и си тръгна.
— Дима! — повиках го. — Почакай! Дима!
Исках мир да има. Да общуваме. Да почерпя наркомана една цигара. Да загладя острите ъгли. Слона явно вече не беше враг на Слава Кпсс — но беше избрал за мишена мен.
Врагът ме игнорира и се сля с другите тела.
2
Адаптацията на новото място стана бързо, за около три дни. Дори донякъде се възгордях колко бързо се наместих и свикнах с това, което виждам и което подушвам. Всъщност нищо чудно. Първо, отдавна се бях подготвил морално, още докато живеехме заедно със стария пандизчия Фрол. И второ, по различно време и на различни места в градовете и паланките на моята велика родина многократно бях виждал и осрани и одрайфани помещения, и въшки, и разкривени муцуни, и гнойни рани по човешките крайници, и сини, унищожени от хероина вени. Друг въпрос беше, че само в следствения изолатор „Матроская тишина“ всичко изброено се оказа на едно място, в ужасни количества, омешано на гнила буца.
Сто трийсет и петима съкилийници не са един, не са и двама, както в петзвездния Лефортовски замък. В Централния затвор „Матроская тишина“ животът не спираше ни за миг. Тук държаха предимно млади хора. Богато бяха представени националните покрайнини на империята. Узбеки, казахи, туркменци, чеченци и ингуши, грузинци, азербайджанци, арменци, молдовци, чукчи и якути се варяха в един котел. В разните кътчета, на различни нива в малката вселена, наричана „Общата Бърлога“, се чуваше разпален щракащ говор, образуваха се и се разпадаха компании, групи, коалиции и анклави, избухваха кавги.
Всеки ден килията напускаха по пет-седем души: получаваха си присъдите и заминаваха да ги излежават. Същевременно ни настаняваха новодомци. Най-мръсните, деградирали още преди затвора новаци тутакси биваха насочвани към специалния кът, наречен „гарата“, където събратята им покръстваха новодошлите в арестантската вяра: стрижеха ги, издаваха им сапун. Те не стигаха по-далеч „гарата“. Съседните кубически метри се населяваха от затворници, които желаеха да се трудят: да перат чуждите дрипи, да шият калъфки за възглавници и терлици, да кърпят дрехи и да получават за труда си захар, чай или цигари. Онези, които не желаеха да се трудят или не можеха да си намерят работодател сред немногобройните богати съкилийници, образуваха мрачна, непрестанно озлобена, нападната от крастата и от въшките маса „шматки“. Тези хора от глад, недоспиване и постоянната необходимост да стоят прави ставаха наполовина невменяеми. Те живееха някакъв бавен живот — търсеха приятел с бучка захар в повече, враждуваха помежду си заради възможността няколко минути да седнат на масата или с часове зяпаха над главите на другите към екрана на телевизора.
Полуграмотните селяни тук спяха глава до глава с висшисти от столични институти, убийците играеха шах с обирджии на апартаменти, християните деляха парче хляб с изповядващи странни езически култове. Всичко това пулсираше, страдаше, смееше се и плачеше. Разноцветната и разноезична маса от сто и трийсет живи същества, притисната в пространство, не по-голямо от училищна стая, оцеляваше както може и както умее.
Чаят и тютюнът се конвертираха като валута, чифт здрави чорапи или парче краве масло се смятаха за сериозна ценност. Предмет на смъртоносна вражда можеше да стане игла, молив, сапунерка или както в моя случай — спално място до прозореца.
3
На третия ден пристигнаха парите ми. Не знаех по какъв начин категорично забранената за внасяне в следствения изолатор национална валута стигна до килията. Но като гледах Слава Кпсс, тази главоломна операция явно не представляваше проблем за него.
Освен пачката дребни банкноти пратката съдържаше писмо от жена ми и дори няколко снимки. Разглеждахме ги заедно: аз, Слава, Джони. Писмото беше съвсем кратко, писано набързо. Пред очите ми изникна ярка картинка: някакви съмнителни типове звънят на вратата, тикат на жена ми бележка от мъжа й, чакат на стълбите, докато моята любима трескаво дращи по хартията и се мъчи да си подреди мислите…
Вече около три месеца нямах информация от семейството си. Последните новини ми беше съобщил Рижия по време на последната си, февруарската, визита при мен. Сега жадно попивах редовете, едрите и закръглени букви и даже подуших листчето от тетрадката с надеждата да доловя мириса на жена си. Но не успях. Бележката явно беше минала през твърде много сръчни ръце на доверени хора на Слава Кпсс, дълго беше чакала часа си в нечии лекьосани джобове.
Пътьом съпругата ми намекваше, че исканата сума й изглежда твърде голяма. Впрочем това беше съвсем късичко изречение.
Нищо, любима, потърпи малко, шепнех, докосвах леко гланцираното изображение на снимката, вглеждах се в строгите очи, стиснатите устни, светлите коси. Повече няма да искам толкова много. Наясно съм, че не си добре с парите. Слава Богу, че поне нещо оцеля, че със сина ни имате какво да ядете и къде да се подслоните. Скоро ще се върна и ще оправя всичко…
Да, парите в семейството ми свършваха, разбирах го добре. Животът в столицата на Империята никак не е евтин.
В сравнение с бившия ми бос Михаил, който завлече капиталите ми, аз бях стопроцентов сиромах. И мислех за себе си като за такъв. Обеднял, банкрутирал, излъган, изгубил всичко идиот, чиито жалки спестявания се оказаха само парите, които някога бях давал за съхранение именно на жена си.
Но дори в това жалко състояние, загубил стотици хиляди долари, запазил само грошове, бях чудовищно богат спрямо онези, които ме заобикаляха сега в общата килия на „Матроская тишина“. Двеста долара, съвсем доскоро незначителна, джобна сума, безгрижно проливана само за една вечер, тук, зад решетките, това беше немислимо богатство, бляскаво съкровище, извор на радост.
— Респект! — доволно рече по мой адрес Слава Кпсс, който нежно пипаше банкнотите. — Ти, Андрюха, си звяр! Абсолютен пич! Фигура! Да имаше още двама-трима като тебе — щяхме да обърнем целия Централ с краката нагоре!
Не можех да откъсна очи от кльощавия като скелет младеж, който в захлас шумолеше с разноцветните хартийки. Той долови погледа ми.
— Сигурно си мислиш, Андрюха — леле, къде съм?! Това е абсолютна лудница! Познах ли?
— Хич — излъгах.
— Не се коси! Ще свикнеш. Както свикнах аз.
— И все пак не мога да повярвам — признах откровено, — че лежиш тук вече четири години.
— Подкарах петата — уточни Слава. — Влязох на осемнайсет, а сега съм на двайсет и три.
— Изглеждаш на повече…
— Панделата — поясни Слава. — Недостиг на лапачка и кислород. А навън — ако щеш, вярвай! — тежах осемдесет кила… Но това е в миналото. Честно казано, вече съм забравил какво беше навън. Колите, момичетата, кръчмите, зелените дървета — всичко е толкова далече… Понякога се съмнявам, че свободата изобщо съществува. Струва ми се, че така съм се родил, така си живея. Тук е минал целият ми зрял живот. Ако ме пуснеш сега — ще откача, наистина… Господ знае какво да правя там, с какво да се захвана… Затова пък тук, в Централа, ми е ясно всичко, до последната дреболия. Тук съм като риба във вода. Тук пораснах. Научих всичко за хората. Стигнах до Бога. Научих се да живея. Повярвах в силите си. Ето, Джони ми е свидетел…
През тази нощ дълго не можах да заспя. Няколко пъти препрочетох писмото от жена ми. Вглеждах се в снимките, опитвах се по дребните подробности да отгатна онова, което бе премълчано в писмото. Как е тя? Минаха осем месеца, а колко още ни очакват? Дали ще ме дочака? Дали ще издържи?
Сигурно това е много банално — да лежиш в следствения арест и да се притесняваш дали жена ти ще те дочака. Но нали всяка баналност се променя и един ден се превръща в своята пълна противоположност.
На всичкото отгоре през нощта стана много горещо. В килията натегна тежък задух, който особено силно се усещаше на два метра над пода. Къпех се в пот. Чаршафът ми стана вир-вода.
На разсъмване окончателно разбрах, че няма да мога да спя като хората. И в този миг точно под мен от купето на моя покровител изведнъж избоботи познатият груб глас.
Говореше доста тихо, но от тях ме деляха само тънък дюшек и металната плоскост на нара, чувах дори дишането на събеседниците, дори чувах как ноктите на Слона драпат тялото му.
— … Само недей да си мислиш — мрачно рече татуираният бандит, — че съм дошъл да дигам джангър или с некви претенции…
— Казвай, казвай — благосклонно позволи Слава.
Слона подхвана бавно:
— Естествено, схващам в общи линии защо веднага си го гушнал тоя финансист…
— Какъв финансист? — бързо се учуди Слава.
— Ти си знаеш.
— Кой, а, Андрюха ли? Че той финансист ли е? Лично той ли ти каза, че е финансист?
— Не ми е казвал — отстъпи Слона. — Но то му личи. Да не съм вчерашен.
Слава премина на тайнствен шепот. Напрегнах слух.
— Само недей да казваш на никого… Този Андрюха е аферист и мошеник. С афера е направил милион зелени, чаткаш ли? Затова са го държали в „Лефортово“ почти цяла година. Това първо. Второ… — Слава заговори по-силно, с натиск, с агресия — не те разбрах какво имаш предвид с това „гушнал“. Да не намекваш, че ми шари мангизи? А?
— Не, разбира се — побърза да отрече Слона. — Как можа да си го помислиш? Но поради какви заслуги тогава тоя студент си живее живота, настанил се е на готиното място, а достойните пичове спят на четири смени? Вече пети ден съм тук. Всичко разбрах. Говорил съм с всички. Има много недоволни, Слава. Не съм само аз. Недей си мисли, че искам нещо да търся сметка…
— Стига! — рязко, с метален глас го прекъсна надзорникът. — Ти… как ти викаха, че забравих?
— Дима.
— Ти, Дима, не можеш да ми търсиш абсолютно никаква сметка! — отсече Слава Кпсс. — Никаква. В бърлогата всичко е точно. И аз отговарям за това. При мен тук никой не е бил убит, изнасилен, пречупен без причина. Няма побоища, няма безчинства. Недоволни има и ги знам всичките, виждам ги как живеят. Отговори ми, защо тези недоволни си шушнат по ъглите и не ми кажат нищо в очите? А?
Слона оглушително се задрапа.
— Защото са мишоци — рече Слава — и животът им е миши…
Чух щракване на запалка и басовото „благодаря“ на Слона, очевидно му беше предложена цигара.
— Тук — продължи Слава — покрай нас всичко е точно. Правилата са чисто каторжнически. Всичко е както се полага. Чаткаш ли? Никого не съм „гушнал“, никого не съм издигнал, никого не съм натопил. Никого не съм уредил. В достойната бърлога арестантите се оправят сами. Този аферист, който не ти дава мира, го държа при мен по една причина: той ми е интересен и симпатичен. Лично на мен, на Слава Кпсс! Искам с него да свърша една работа, а каква точно — извинявай, но това не засяга никого, освен нас двамата.
Слона изпусна въздух.
— Не ме убеди — изрече той. — Да приключим тая разправия, Слава. Накрая ще ти кажа следното: тоя студент всеки ден да се моли Богу, че е под крилото ти. Иначе да съм му изтръскал целия милион за половин час. Заедно с червата. Навън това ми беше работата и тук мога да я свърша…
— Разбрах те — равнодушно отрони Слава.
— Тогава да тръгвам.
Изскърца желязо.
— Ако имаш въпроси, отбивай се по всяко време — безгрижно се сбогува Слава.
Няколко секунди минаха в тишина. Отново долових щракането на запалката.
— Андрюха — тихо се обади отдолу моят защитник. — Нали не спиш?
— Не спя.
— Чу ли всичко?
— Почти всичко.
— Слез. Трябва да поговорим. Само че не веднага. След десетина минути. Или петнайсет. Или даже по-късно. Погледни къде е това говедо?
— Отиде да чифирясва.
— Аха. Добре, задръж малко и ела при мен.
Петнайсет минути изминаха в мъчително трескаво изчакване. После се надигнах, старателно се прозях, скочих долу — на петия ден вече го докарвах пластично и точно — и бързо хлътнах в бърлогата на надзорника.
Слава излъчваше безгрижие. Одеялото пред него още пазеше отпечатък от задника на моя неприятел.
— Нервно ли ти е? — веднага попита Слава.
— Ни най-малко — излъгах.
— Лъжеш — възрази Слава и се усмихна. — Да не ти пука за нищо. Живей си спокойно. Отмаряй, свиквай. Аз съм в тая бърлога от четири години. Такива като тоя Слон съм ги посрещнал и изпратил поне хиляда. Навън така го е карал: тресне някой абдал по главата, вземе му сто рубли, надруса се с хероин и за друго не го е грижа. А като влезе в панделата, веднага се прави на страшен: аз съм печен, аз съм бандит, аз всичките ги познавам…
— Ако се дърви — изсъсках, — ще му прегриза гърлото.
— Той няма да те закачи. И ще си спи на четири смени. Докато аз не пожелая да се променят нещата. А ако се наложи, така ще го скастрим, че свят ще му се завие… Имаш ли кафе впрочем?
— Да. В сака.
— Не дръж нищо в сака. Даван го тука, сега ще кипнем водичка и ще се освежим. — Слава се умисли. Лицето му просветна. Той сложи леката си суха длан на рамото ми. — Бог, ще знаеш, насочва всекиго по негов си път. На такива като Слона пътят им е кратък. А нашите с теб пътища са малко по-дълги. Така ли е?
— Така е.
— Хайде да викнем и нашите свръзки да пият кафе. И Джони, и Гиви Сухумския. Ти чувал ли си за Пътя?
— Чувал съм някои работи…
— Това е добре.
Глава 30
1
В първите дни на лятото температурата в града се вдигна до двайсет градуса, а в Общата Бърлога — до трийсет и пет, при стопроцентова влажност на въздуха.
Хората клечаха по гащи и мълчаха. Денонощното мърдане на четиристотин кльощави крайника ставаше все по-бавно. Мъчително напрежение налегна опиращите се едно в друго костеливи тела, бълбукащата в десетки канчета вряла вода, спящите и будните, ситите и гладните. Въздухът се втечни, превърна се във вкиснат постен бульон.
Една сутрин в този едва мърдащ горещ слой течен въздух проникнаха някакви познати звуци. Заслушах се. Мозъкът ми, лишен от кислород, трудно функционираше. Наложи се дълго да се концентрирам, докато ми стане ясно, че някой вика моето име.
— Какво става?
— Повикване, спешно!
За пет седмици се бях настанил като у дома си на новото място. Общата килия вече не ми се струваше пещера, обитавана от ужасни гоблини. Тръснах глава, концентрирах се криво-ляво и бързо се промуших ребром през тълпата; едни безцеремонно отмествах с лакът, други заобикалях с любезен поздрав, на трети намигах, а четвърти неутрализирах със специален тежък поглед. Пробих си път до отворения правоъгълник на „хранилката“ и побързах да уточня с вертухая какво е това повикване, от кого и за къде.
Надзирателят обаче нямаше желание да бъде любезен с мен. Макар че оня ден пуши от моите цигари.
— Повикване значи повикване! — ревна той. — Готов ли си, или не? Хайде, по-живо! Виж се колко сте, пък аз съм сам!
В пренаселения затвор „Матроская тишина“ процедурата по извеждането на арестанти беше крайно опростена. Сипейки бодри ругатни, специалният дежурен събра из етажа двайсетина души и подкара влачещата крака тълпа по коридорите и стълбите към съседния следствен блок.
Повишавайки през цялото време градуса на попържните, той натика стадото в „трамвая“ — малък бокс три на три метра. Там убийците, бандитите, хулиганите и другите престъпници дълго се ядосваха на теснотията, пушеха и разменяха новини, докато не започнаха един по един да ги разкарват по кабинетите.
Никой не се занимаваше с обиски. „Извеждащият“ дежурен действаше рационално. За какво да обискираш тълпата мръсни, гладни и ядосани хора по пътя натам? Какво толкова забранено може да отнесе арестантът в следствения блок? Нож ли? Да заколи прокурора? Глупости.
Друго нещо е арестантът, който се връща обратно. Сега вече, след свиждането с адвоката, той пренася в джобовете, в ръкавите, в чорапите и в гащите скрити, нагънати, маскирани вестници, списания, книги, цигари, запалки, кибрит, бонбони, шоколад, кубчета бульон, тетрадки, химикалки, флумастери, батерии, игли, пилички за нокти, найлонови торбички, ролки тиксо, конци, пластир, аспирин, аналгин, дезодоранти, препарати срещу хлебарки, въшките и кърлежи, лепило, ножица и още хиляда разни дреболийки, забранени за употреба, но жизнено необходими в затворническия бит. Такъв престъпник си проси претърсването.
Жалко, че моят адвокат вече не е адвокат, помислих си тъжно. Ето например Джони всяка седмица ходи на свиждане със защитника си и никога не прави празни курсове. Сега рижият Максим би ми свършил добра работа. Колко много полезни неща би могъл да ми донесе! Кой мисли, че адвокатите са нужни, за да защитават клиентите в съда? Каква наивна глупост! Арестантът от „Матроската“ се нуждае от адвокат за постоянна доставка на важни вещи за бита. Ако арестантът в „Матроската“ разполага с кутия цигари с филтър — той е голям човек. Каква ти защита в съда! Чакай да стигнем до този съд!
Споменът за рижия юрист ме накара да се усмихна горчиво и да сведа глава, за да не могат притиснатите до мен петербургски чеченец, московски таджик и двама сибирски грузинци да видят моментната ми слабост. Ах, Максим, умнико! Къде изчезна, друже? Нали разправяше, че си се бил зареждал като с ток. Защо цели четири месеца не идваш да се заредиш? Защо ме четкаше, след като си знаел, че идваш за последен път? Защо не каза направо: довиждане, нека си останем приятели? Грозна, недостойна за мъж постъпка!
В следствения кабинет ме очакваше тъкмо моят бивш адвокат — беше седнал зад бюрото и барабанеше с пръсти по него, очевидно телепортирал се директно от моите мислени упреци.
— Здрасти — рекох много засрамен.
Външният вид на Максим Штейн ме изуми.
Седналият зад бюрото човек с медна коса направо се тресеше. Той, който неведнъж гордо ми бе заявявал, че не понася тютюна, веднага щом конвойният затвори вратата, измъкна от джоба си пакет „Житан“ и го хвърли на писалището. Последва го запалката. Адвокатът незабавно сграбчи двете неща с треперещи ръце, извади цигара, запали, изпусна пушека надолу. Зениците му бяха разширени, бузите обрасли с неподдържана, тук-таме посивяла четина. Глупавата златна гривна се поклащаше на китката му. Третото копче на сакото, най-долното, се държеше на тънък конец и всеки момент щеше да се откъсне.
— Извинявай — измърмори той — за дългото отсъствие.
— Няма страшно — простих великодушно.
— Как си? Не знаех, че са те преместили в „Матроската“… Обадих се на жена ти, тя ми каза… Направо съм шокиран…
— Какво става? — попитах, присвил очи. — Какво ти е?
— Всичко е окей — отговори юристът, смаза изпушената наполовина цигара в пепелника и с явно усилие се въздържа да не запали моментално следваща. — Всичко е прекрасно…
— Тогава черпи една цигара.
— Да, разбира се.
— А сега кажи какво се е случило. Някаква неприятност, свързана с моето ДЕЛО?
— С твоето ДЕЛО всичко е наред.
— Тогава какво има?
Максим вдиша дълбоко и издиша.
— Необходим ми е съвет.
— Готов съм.
— Андрей! — изписка адвокатът. — Те торпилират банката! Натопиха ме в афера! Моят подпис е върху всички документи! Те върнаха парите на едрите акционери, а дребните ги изпързаляха! А аз съм парафирал всички договори! Следят ме! Заплашват ме по телефона! Три пъти ме викаха на разпити! Вчера са ми оставили наркотик в касата!
— Какъв наркотик? — заинтересувах се.
— Кокаин…
— Изшмърка ли го?
— Да не си луд? Хвърлих го в кенефа.
— Ти си луд. Трябваше да го шмръкнеш.
— Смешно ти е на теб! — плесна с ръце Рижия. — А аз съм на ръба!
— Не се пали. Вземи се в ръце.
— Нали ми каза! Тогава! През февруари! Каза, че банката я бивало! И че хората били талантливи и солидни!
— Да — кимнах, палейки поредната ароматна цигара. — Може да съм казал, че хората са солидни или че са талантливи, но не съм казал, че са честни хора. Можеш ли да ми разкажеш по-подробно?
Рижия шумно преглътна.
— Тогава, през февруари — поде той, — когато ти още беше в „Лефортово“… когато дойдох при теб за последен път, малко послъгах… Вече работех при тях от месец. Зам.-шеф на юридическия отдел. Три хиляди долара месечно, представяш ли си? Плюс премии всяко тримесечие… Буквално в началото на пролетта началникът напусна, разболял се нещо, и аз се издигнах на неговото място… Пет хиляди месечно… Работа до гуша. Навалица от клиенти. Влоговете им носят петдесет процента годишно…
— Моля-моля? Петдесет?
— Петдесет процента годишно.
— Петдесет процента! — хванах се за главата като футболист, изтървал от три метра на празна врата. — Трябвало е да тичаш незабавно в прокуратурата!
Рижия подсмръкна.
— Откъде да знам? Не бях наясно! Нали затова са ме взели! Тъпак! Външен човек, който не отбира нищичко от финанси! Подписвах всеки депозитен договор! Моят подпис е вторият, първият е на председателя на управителния съвет… Оказа се, че е подставено лице. Фиктивно. Плюс това подписа му го е полагал друг… Незнайно кой. С други думи, после изчезна и първият зам.-председател. Всички началници на отдели напуснаха…
— Ясно. Плъховете са побягнали.
— И плъховете, и матросите, и капитанът! Останахме двама с втория зам.-председател…
— Ами бягай и ти!
— Късно е! — кресна юристът. — Вторият „зам“ ме изпревари. Оня ден замина уж на вилата, а вчера ми се обади от Тел Авив…
— Толкова по-добре за теб! Значи си едва ли не единственият от ръководството, който не е избягал, а си е на мястото. Това директно сочи, че си невинен.
Рижия изведнъж се наведе и се изплю направо на пода — нескопосано, по женски. Размаза плюнката с крак. Явно беше в шок.
— Какво да правя? Ще ме арестуват! Ще ме вкарат! Какво ще ме посъветваш като банкер?
Свих рамене.
— Да се успокоиш. Да пиеш един тиоридазин. Имаш ли у теб?
— Нямам!
— Лошо. Как тогава се бориш със стреса?
— Къркам.
— Много лошо! Значи ето съветите ми. Недей да къркаш. Ходи на разпитите. Видиш ли, че те следят, бягай им. Намерения кокаин донеси на мен… Шегувам се. Тук много се търсят такива отрови… Телефонните заплахи ги записвай. Не се укриваш като другите, останал си да разчистваш говната — това е точка в твоя полза. Освен това ти обективно си честен и почтен човек, който отскоро е в банката — това е втора точка за теб. Никое здравомислещо ченге няма да те опандизи.
— Ами теб? — попита юристът. — Теб здравомислещи ли те опандизиха? Без нито една улика?
Спомних си вторачения поглед на леко сълзящите очи на генерал Зуев и кимнах отговорно:
— Да. Мен ме опандизиха рядко здравомислещи хора. Бих ги нарекъл олицетворение на здравомислието. И аз на тяхно място бих постъпил по същия начин. Освен това един от тези здравомислещи неотдавна ми доказа като две и две, че главната улика ми е изписана на челото.
Рижия недоверчиво ме изгледа между очите, но очевидно не съзря нищо и отново сграбчи житана. Ръцете му трепереха.
— И най-важното — спомних си и адвокатът трепна, изтърва цигарата и се наведе към мен, готов жадно да попие мъдростта от акулата на руския бизнес, за каквато явно ме смяташе. Стана ми истински жал за него, — най-важното! Никога не се опитвай никого да излъжеш.
Рижия не каза нищо. Вдигнах цигарата, която той изпусна на бюрото, и внимателно я наместих обратно в пакета, а пакета прибрах в джоба си.
— Ще взема и запалката.
— Да, да, естествено…
— Химикалка имаш ли?
— Да, заповядай…
— И още нещо — додадох непринудено, — дай ми назаем малко пари…
— Колко? — възкликна Рижия и трескаво извади портфейла.
— Пет стотака. Ако може, на по-дребни банкноти…
Адвокатът незабавно отброи сухото, а аз го скрих на сигурно място, известно на всекиго.
Рижия с отвращение наблюдаваше моите манипулации.
— Не се притеснявай — усмихнах му се на изпроводяк.
— Затворът не е направен за такива като теб. А за такива като мен. Той е за хора, които си мислят, че са ненаказуеми, че са най-хитри. Твоето място не е тук. Напразно се притесняваш. Напусни банката, лекувай си нервите, смени си телефона и адреса… Върни се в адвокатурата. Скоро ще започне моят процес, може точно тогава да ми помогнеш…
2
Човешки ръце бяха заварили метала — дебел, небрежно изпилен по краищата — за метал. След време други търпеливи човешки ръце бяха откъснали, отделили едното от другото. Бяха разгънали сгънатото, бяха откъснали завареното. Беше се образувала пролука, отвор. И сега, като гледах през него, виждах онова, което беше забранено за гледане — свободата.
Това е привилегията на моя нов и по-добър статут: да се качвам на перваза и да се наслаждавам на свободата през пролуката.
Цялата свобода ми се разкрива в тясна ивица. Отсреща на петдесетина метра е масивното сиво тяло на съседния специален корпус („спец“ на местния жаргон). Вдясно е сградата на лечебницата. Точно отдолу — покривът на някакво помощно съоръжение. А между две от сивите затворнически постройки е тя, свободата. Синьо небе, част от крайбрежна улица, затревен склон с няколко дървета. Жилищен блок. Как ли живеят хората там — с изглед към затвора?
— … Спокойно — каза ми делово Джони. — Ще ти разкажа и ще ти покажа всичко. Аз съм на Пътя от година вече.
— Не ти ли е омръзнало?
— Това не омръзва — тихо рече моят наставник и размърда впечатляващите си делтовидни мускули. — Пътят е светая светих. Той е основата на Общия Ход. Случва се, естествено — уморяваш се, скапваш се и тъй нататък. Но за мен е кеф. Най-важното е, че имаш заетост през цялото време… Опа! Чуваш ли? Цинк17 отстрани. Тегли! Не така, не така! Тегли се бързо, но равномерно. Сега развържи възела, разгъни парцала. Давай тука депешите, бележките де!… Та значи тук, на Пътя, всичко ти е наред. Смяната е дванайсет часа. През цялото време си в движение. Това е най-важното. Зает си, търчиш, ангажиран си, абе на готиното място си. Никой не те закача, а пък ти можеш да строяваш почти всичките…
От човешката вълна изплува индивидуален арестант с краста на корема и подаде на Джони бележка. Затворническото писъмце, прилежно запечатано в найлон, изглеждаше по вид и размери като дъвка. Взех документа, наричан тук „ксива“, проучих адреса — „За Б. 135“, прецених, че трябва да го отпратя нагоре и тръгнах да връзвам възела, но Джони ме спря.
— Не си струва да разкарваш „коня“ за една депеша. И без това не издържа повече от три седмици. Впрочем всяка смяна започвай с проверка на „конете“ да не се скъсат. Ако „конят“ не издържа тежестта на тялото ти, хвърляй го и заплитай нов.
— А с депешата какво да правя?
— Ще изчакаме да се съберат поне три-четири и ще ги засилим наведнъж. Изключение се прави само за спешните депеши и депешите от Общ Характер.
— Ама сега какво да я правя?
— Каквото щеш. Щом си я взел — край, отговаряш с главата си. Прибери си я в джоба. Дръпни ципа. Ако я изгубиш или, не дай Боже, я гепят ченгетата — излиташ от Пътя моментално. И аз заедно с тебе. Обикновено изхвърча цялата смяна. За последната година два пъти става така. Без мое участие, естествено.
— Жестоко.
— Няма как другояче — Джони строго навири пръст. — Тук е панделата! От всяка депеша може да зависи нечия съдба. Макар че деветдесет процента от пощата е плява. „Брато, прати захар и цигари, ако можеш.“ Понякога дори си пишат от скука. А ти поемаш целия риск… Опа, пак цинк. Тегли. Не тоя! Горния! Какво има?
— Заяде.
— Рипай горе. Пъхни го с ръка. Не така! Набутай го през железата!
Изпъшках.
— Не минава.
— Ами как искаш да мине! Навий си ръкава и ще стане.
С мъка набутах в пролуката между „ресните“ застопорилата се поща и скочих обратно.
— Имай пред вид: в различните бърлоги дупките между ресните са различни. Може при тебе пощата да мине без проблеми, а при съседите да се заклещи. Винаги го имай предвид. Ето, носят още две депеши… Не бързай. Провери дали са опаковани правилно! Не ги преопаковай — връщаш и да си ги оправят! Ксивата или колета си ги опакова изпращачът. Ако дойде някой от бърлогата да иска кибрит, запалка, найлон — няма да му даваш. Да си намери… Събери депешите. Увий ги в парцала. По-яко. Не така! Чакай, аз ще ги затегна… Връзвай сега възела. Сега цинкай. Не тропай силно. Че има едни отворковци — така млатят по стената, та чак ченгетата от портиерната ги чуват. Хайде, замина…
— Пак заседна.
Джони ме потупа по рамото.
— Качвай се горе, свръзка! Бутай! Бързо! Ами ако сега нахълтат ненадейно копоите, а ти си заклещил пратката между ресните? Гепят ли ти я — жална ти майка! Така че скачаш дванайсет часа непрестанно. Нагоре-надолу. Какво си се настанил там горе? Рипай долу, ония пак цинкат!
В килията има два прозореца. През левия минава пощата странично, през десния — нагоре и надолу. Прозорците са два метра над пода, а разстоянието между тях е десет крачки. След като изтичах няколко пъти натам и обратно, рипнах десетина пъти нагоре и скочих долу, плувнах в пот, навехнах си крака, одрах си ръката и се запъхтях.
Джони се забавляваше.
— Ще му свикнеш. Впрочем свали терлиците. На Пътя стой по чорапи. По е удобно за скачане. Изобщо сега, денем, поща, кажи го, няма. Нощес ще тръгне като из ведро. В Централа има десет хиляди арестанти и всички пей дават да общуват. Нощем е кошмар. Нямаш време един фас да дръпнеш. Затова смените се въртят: тази седмица ние с тебе сме денем, а Гиви Сухумския и Коля Пилата през нощта. Следващата седмица — обратното. Опа, цинкат! Тегли страничния! Чакай, аз ще го изтегля, че пак ще го застопориш. На тебе ти засяда, защото не теглиш правилно. Нали ти казах — бързо и плавно. Оттатък стената има водосточна тръба и пратката винаги се закача в нея…
— А този адрес какъв е?
— Аха — отвърна Джони, проучил поредната бележка. — Това е към другия корпус. Засилвай го нагоре, към „ГП-то“.
— Към кое?
— Към Главния Път. Нали видя, между корпусите има опънат канап! Те това е „ГП-то“. Там действат много по-печени от нас момчета. Десет пъти по-печени. По пет-седем души на смяна. Само „конят“ им е сто метра…
А защо…
— Тихо! — прекъсна ме изведнъж моят партньор. — Чуваш ли?
Джони с един скок преодоля двуметровата височина и залепи ухо на решетката. Замръзна. Обърна се и ревна зверски:
— Тишина в къщата! Спрете телевизора!
Лепкавият екот от стотици арестантски гърла моментално секна. Възцари се напрегната тишина. Чак сега долових далечния дрезгав вопъл:
— … Ченге на решетката!…
— Бързо! — пикира надолу Джони. — Натегни „конете“! Всичките! Връзвай ги за радиаторите! Че ще ги скъсат! Натягай, натягай по-здраво! Цинкай на съседите! Бързо, брато, бързо!
— … Ченге на решетката!… — отново долетя отвън, но ние вече бяхме спрели всякакво движение и добре натегнахме въжетата, сега те бяха плътно долепени за външните стени на сградата.
— Понякога си нямат работа — пое си въздух Джони — и се мотаят покрай стената. Всеки си носи въже с кука накрая. Метне го, закачи „коня“, откъсне пратката и я носи на шефа, гадината. Затуй, Андрюха, запомни: парцелът се бройка! Взимаш огледалце, рипаш горе, мушкаш си ръката и гледаш да няма вертухаи долу. Печената свръзка, преди да засили пратката, всеки път бройка парцела! А тръгне ли Общото — това става нощем, — може и вестник да запалиш, да го пуснеш долу, за да се вижда…
— Сложна работа — признах си откровено.
— Няма нищо сложно. Не се мотай, мисли с главата си, бъди сериозен и всичко ще ти стане ясно. Най-лошото е, ако при съседите дежури на Трасето някой тъпак, както е станало сега. Защо, мислиш, ни запецват пратките? Защото оня не връзва възела правилно! Възелът трябва да се прави плосък и самата пратка да не се закрепва напречно на „коня“, а надлъжно — тогава минава от раз… Дай да им драснем, докато е паника и Трасето е стопирано… Ти ще пишеш. Вземи химикалка, лист…
— Какво да пиша?
Джони се усмихна.
— Искаш да ти диктувам ли? Пиши. „Дал Бог добро, бродяги! Мир и благоденствие на дома ви и на целия Общ Ход.“ Общ Ход се пише с главни букви. Написа ли го?
— Да.
— Нататък: „Някой от вашите днес през цялата смяна връзва пратките неправилно. Запецват на решетката. Молим да оправите положението. С арестантски поздрав — Пътят на бърлога едно–едно–седем.“ Пътят се пише с главна буква. Това е. А, чакай! Добави отдолу: „Бродяги! Ако сте възможни, пратете кутия хубави цигари, че сме на фасове.“
— Написах го.
— Свивай и ламинирай.
— Свърши ми найлонът.
— Е, и?
— Откъде да взема?
Джони въздъхна тежко.
— Андрюха, от Луната ли падаш? В бърлогата има сто и трийсет души! Върви вземи от когото видиш. Който получава колети, винаги има найлонови торби. Взимай смело!
Завесата на най-близкото „купе“ се дръпна и оттам изплува измачканото лице на Слава Кпсс. Нашият надзорник си имаше собствена представа за времето. Обикновено двайсет и три годишният кръстник будуваше по две-три денонощия. Без да го е грижа ден ли е, или нощ, той съчиняваше десетки депеши до многобройни приятели и другари, изпращаше и получаваше десетки пратки, обстойно разпитваше новопристигналите, играеше карти, табла, шах и шашки, потушаваше неизбежните конфликти между съкафезниците, молеше се, гледаше телевизия — всичко това продължаваше от петдесет до седемдесет часа. След което глътваше няколко хапчета димедрол и спеше непробудно следващите петдесет часа. Неговите денонощия обхващаха цели седмици.
— Какво става, Джони? — попита той, намръщен и сънен.
— Всичко е наред — отговори Джони. — Аферистът овладява Трасето.
— Найлон ли няма? — осведоми се Слава, който очевидно беше дочул нашия диалог.
— Ще намерим — увери го Джони.
— Андрюха — рече наставнически Слава. — Ти си свръзка, ясно ли ти е? Тръгвай из бърлогата и взимай каквото ти трябва! Само и само Пътят да работи по часовник! Найлон, кибрит, хартия — всичко. Само недей да се ежиш, действай културно. И пътьом им набий в манерките на тези говеда, че всеки достоен арестант трябва без подсещане да заделя всичко необходимо за Пътя!
Последните думи бяха казани гръмогласно. Звуците отекнаха към тавана и между стените. Сто трийсет и пет души — освен спящите — притихнаха тревожно.
Слава се измъкна от „купето“, разтри лицето си с длан, взе пешкира и се запъти през цялата килия към умивалника. Тълпата се разтваряше пред него. По-опитните и оправните дърпаха за ръцете и раменете онези, които се заблейваха. Погледът на надзорника — мътен и лош — се плъзгаше по лицата.
— Сто и трийсет души! — оплака се с отвращение Слава Кпсс. Гласът му набра сила. — Мигар свръзката трябва да търчи подир всеки и да го моли за всяка дреболийка? Дайте конци! Дайте кибрит! А? Какво? — Слава заби очи в най-близкостоящия, наплескан с йод от главата до петите.
— Тебе как те викаха?
— Фенера.
— Знам те, Фенер, само киснеш при татуировчика, носиш му чай и захар с килограми да ти набоде поредната картинка! А към Трасето хич не се мяркаш! Що не ходиш да видиш как е положението, да питаш момчетата дали не им трябва нещо? Ами ти, Али Баба? Вчера ти дойде колет, една цигара не си ги почерпил момчетата! Ами ти, Федот? Гратис ли смяташ да си караш?
— Ама аз не получавам колети — опита да се оправдае в притихналата килия сипаничавият осемнайсетгодишен Федот, обръснат нула номер.
— Че хвани иглата! — викна басово Слава Кпсс. — Уший калъфка за възглавница! Лепило вземи! Направи една кутия за Общото! Старата се разпада вече! Ама ти откъде да знаеш, нали? Направи поне нещо! Вземи участие в Общия Ход! Като не знаеш как — питай хората! Те ще те светнат. Не се пробвай гратис! Размърдай се! Прояви се! Какъв е тоя вашият живот — да се свреш в дупката и да си кльопаш дажбата? Гратисчии! Всеки първи от вас — гратисчия! Нищо не правите, кльопате дажбата и чакате какво ще стане — това е вашият живот. Ни Бог имате, ни срама! Слон! Къде си?
— Тук — избоботи зад гърбовете Слона.
За месеца, който лежеше тук, Слона се поотропа и криво-ляво се настани. Но не го срещах често. Аз рядко напусках любимото си ъгълче в купето на Слава Кпсс — там, загледан в телевизора и ограден със завеса от чуждите погледи, прекарвах по дванайсет часа дневно, излизах само до тоалетната; докато врагът ми отначало се бе закачил за една компания, после за друга, по-богата, така че дори си беше извоювал място на първия етаж, макар че пак си спеше на четири смени.
— Не съм ли прав, кажи?
— Прав си — мрачно потвърди Слона. — Дума да не става, прав си, Слава.
— Видяхте ли? — Слава изгледа околните. — Та накратко: молба! Който има найлонови пликове, заделете за Пътя. Това е.
Докато се миеше, до стената при Джони се натрупаха десетки пликове, торбички и парчета найлон, три тетрадки с карирани листа, две химикалки, една запалка, четиринайсет цигари с филтър и бучка захар.
Дори сипаничавият Федот, който не получаваше колети, мушна в ръката ми огризка от молив. Само дето жестът му бе съпроводен от бърз завистлив поглед.
1
В първите дни на лятото температурата в града се вдигна до двайсет градуса, а в Общата Бърлога — до трийсет и пет, при стопроцентова влажност на въздуха.
Хората клечаха по гащи и мълчаха. Денонощното мърдане на четиристотин кльощави крайника ставаше все по-бавно. Мъчително напрежение налегна опиращите се едно в друго костеливи тела, бълбукащата в десетки канчета вряла вода, спящите и будните, ситите и гладните. Въздухът се втечни, превърна се във вкиснат постен бульон.
Една сутрин в този едва мърдащ горещ слой течен въздух проникнаха някакви познати звуци. Заслушах се. Мозъкът ми, лишен от кислород, трудно функционираше. Наложи се дълго да се концентрирам, докато ми стане ясно, че някой вика моето име.
— Какво става?
— Повикване, спешно!
За пет седмици се бях настанил като у дома си на новото място. Общата килия вече не ми се струваше пещера, обитавана от ужасни гоблини. Тръснах глава, концентрирах се криво-ляво и бързо се промуших ребром през тълпата; едни безцеремонно отмествах с лакът, други заобикалях с любезен поздрав, на трети намигах, а четвърти неутрализирах със специален тежък поглед. Пробих си път до отворения правоъгълник на „хранилката“ и побързах да уточня с вертухая какво е това повикване, от кого и за къде.
Надзирателят обаче нямаше желание да бъде любезен с мен. Макар че оня ден пуши от моите цигари.
— Повикване значи повикване! — ревна той. — Готов ли си, или не? Хайде, по-живо! Виж се колко сте, пък аз съм сам!
В пренаселения затвор „Матроская тишина“ процедурата по извеждането на арестанти беше крайно опростена. Сипейки бодри ругатни, специалният дежурен събра из етажа двайсетина души и подкара влачещата крака тълпа по коридорите и стълбите към съседния следствен блок.
Повишавайки през цялото време градуса на попържните, той натика стадото в „трамвая“ — малък бокс три на три метра. Там убийците, бандитите, хулиганите и другите престъпници дълго се ядосваха на теснотията, пушеха и разменяха новини, докато не започнаха един по един да ги разкарват по кабинетите.
Никой не се занимаваше с обиски. „Извеждащият“ дежурен действаше рационално. За какво да обискираш тълпата мръсни, гладни и ядосани хора по пътя натам? Какво толкова забранено може да отнесе арестантът в следствения блок? Нож ли? Да заколи прокурора? Глупости.
Друго нещо е арестантът, който се връща обратно. Сега вече, след свиждането с адвоката, той пренася в джобовете, в ръкавите, в чорапите и в гащите скрити, нагънати, маскирани вестници, списания, книги, цигари, запалки, кибрит, бонбони, шоколад, кубчета бульон, тетрадки, химикалки, флумастери, батерии, игли, пилички за нокти, найлонови торбички, ролки тиксо, конци, пластир, аспирин, аналгин, дезодоранти, препарати срещу хлебарки, въшките и кърлежи, лепило, ножица и още хиляда разни дреболийки, забранени за употреба, но жизнено необходими в затворническия бит. Такъв престъпник си проси претърсването.
Жалко, че моят адвокат вече не е адвокат, помислих си тъжно. Ето например Джони всяка седмица ходи на свиждане със защитника си и никога не прави празни курсове. Сега рижият Максим би ми свършил добра работа. Колко много полезни неща би могъл да ми донесе! Кой мисли, че адвокатите са нужни, за да защитават клиентите в съда? Каква наивна глупост! Арестантът от „Матроската“ се нуждае от адвокат за постоянна доставка на важни вещи за бита. Ако арестантът в „Матроската“ разполага с кутия цигари с филтър — той е голям човек. Каква ти защита в съда! Чакай да стигнем до този съд!
Споменът за рижия юрист ме накара да се усмихна горчиво и да сведа глава, за да не могат притиснатите до мен петербургски чеченец, московски таджик и двама сибирски грузинци да видят моментната ми слабост. Ах, Максим, умнико! Къде изчезна, друже? Нали разправяше, че си се бил зареждал като с ток. Защо цели четири месеца не идваш да се заредиш? Защо ме четкаше, след като си знаел, че идваш за последен път? Защо не каза направо: довиждане, нека си останем приятели? Грозна, недостойна за мъж постъпка!
В следствения кабинет ме очакваше тъкмо моят бивш адвокат — беше седнал зад бюрото и барабанеше с пръсти по него, очевидно телепортирал се директно от моите мислени упреци.
— Здрасти — рекох много засрамен.
Външният вид на Максим Штейн ме изуми.
Седналият зад бюрото човек с медна коса направо се тресеше. Той, който неведнъж гордо ми бе заявявал, че не понася тютюна, веднага щом конвойният затвори вратата, измъкна от джоба си пакет „Житан“ и го хвърли на писалището. Последва го запалката. Адвокатът незабавно сграбчи двете неща с треперещи ръце, извади цигара, запали, изпусна пушека надолу. Зениците му бяха разширени, бузите обрасли с неподдържана, тук-таме посивяла четина. Глупавата златна гривна се поклащаше на китката му. Третото копче на сакото, най-долното, се държеше на тънък конец и всеки момент щеше да се откъсне.
— Извинявай — измърмори той — за дългото отсъствие.
— Няма страшно — простих великодушно.
— Как си? Не знаех, че са те преместили в „Матроската“… Обадих се на жена ти, тя ми каза… Направо съм шокиран…
— Какво става? — попитах, присвил очи. — Какво ти е?
— Всичко е окей — отговори юристът, смаза изпушената наполовина цигара в пепелника и с явно усилие се въздържа да не запали моментално следваща. — Всичко е прекрасно…
— Тогава черпи една цигара.
— Да, разбира се.
— А сега кажи какво се е случило. Някаква неприятност, свързана с моето ДЕЛО?
— С твоето ДЕЛО всичко е наред.
— Тогава какво има?
Максим вдиша дълбоко и издиша.
— Необходим ми е съвет.
— Готов съм.
— Андрей! — изписка адвокатът. — Те торпилират банката! Натопиха ме в афера! Моят подпис е върху всички документи! Те върнаха парите на едрите акционери, а дребните ги изпързаляха! А аз съм парафирал всички договори! Следят ме! Заплашват ме по телефона! Три пъти ме викаха на разпити! Вчера са ми оставили наркотик в касата!
— Какъв наркотик? — заинтересувах се.
— Кокаин…
— Изшмърка ли го?
— Да не си луд? Хвърлих го в кенефа.
— Ти си луд. Трябваше да го шмръкнеш.
— Смешно ти е на теб! — плесна с ръце Рижия. — А аз съм на ръба!
— Не се пали. Вземи се в ръце.
— Нали ми каза! Тогава! През февруари! Каза, че банката я бивало! И че хората били талантливи и солидни!
— Да — кимнах, палейки поредната ароматна цигара. — Може да съм казал, че хората са солидни или че са талантливи, но не съм казал, че са честни хора. Можеш ли да ми разкажеш по-подробно?
Рижия шумно преглътна.
— Тогава, през февруари — поде той, — когато ти още беше в „Лефортово“… когато дойдох при теб за последен път, малко послъгах… Вече работех при тях от месец. Зам.-шеф на юридическия отдел. Три хиляди долара месечно, представяш ли си? Плюс премии всяко тримесечие… Буквално в началото на пролетта началникът напусна, разболял се нещо, и аз се издигнах на неговото място… Пет хиляди месечно… Работа до гуша. Навалица от клиенти. Влоговете им носят петдесет процента годишно…
— Моля-моля? Петдесет?
— Петдесет процента годишно.
— Петдесет процента! — хванах се за главата като футболист, изтървал от три метра на празна врата. — Трябвало е да тичаш незабавно в прокуратурата!
Рижия подсмръкна.
— Откъде да знам? Не бях наясно! Нали затова са ме взели! Тъпак! Външен човек, който не отбира нищичко от финанси! Подписвах всеки депозитен договор! Моят подпис е вторият, първият е на председателя на управителния съвет… Оказа се, че е подставено лице. Фиктивно. Плюс това подписа му го е полагал друг… Незнайно кой. С други думи, после изчезна и първият зам.-председател. Всички началници на отдели напуснаха…
— Ясно. Плъховете са побягнали.
— И плъховете, и матросите, и капитанът! Останахме двама с втория зам.-председател…
— Ами бягай и ти!
— Късно е! — кресна юристът. — Вторият „зам“ ме изпревари. Оня ден замина уж на вилата, а вчера ми се обади от Тел Авив…
— Толкова по-добре за теб! Значи си едва ли не единственият от ръководството, който не е избягал, а си е на мястото. Това директно сочи, че си невинен.
Рижия изведнъж се наведе и се изплю направо на пода — нескопосано, по женски. Размаза плюнката с крак. Явно беше в шок.
— Какво да правя? Ще ме арестуват! Ще ме вкарат! Какво ще ме посъветваш като банкер?
Свих рамене.
— Да се успокоиш. Да пиеш един тиоридазин. Имаш ли у теб?
— Нямам!
— Лошо. Как тогава се бориш със стреса?
— Къркам.
— Много лошо! Значи ето съветите ми. Недей да къркаш. Ходи на разпитите. Видиш ли, че те следят, бягай им. Намерения кокаин донеси на мен… Шегувам се. Тук много се търсят такива отрови… Телефонните заплахи ги записвай. Не се укриваш като другите, останал си да разчистваш говната — това е точка в твоя полза. Освен това ти обективно си честен и почтен човек, който отскоро е в банката — това е втора точка за теб. Никое здравомислещо ченге няма да те опандизи.
— Ами теб? — попита юристът. — Теб здравомислещи ли те опандизиха? Без нито една улика?
Спомних си вторачения поглед на леко сълзящите очи на генерал Зуев и кимнах отговорно:
— Да. Мен ме опандизиха рядко здравомислещи хора. Бих ги нарекъл олицетворение на здравомислието. И аз на тяхно място бих постъпил по същия начин. Освен това един от тези здравомислещи неотдавна ми доказа като две и две, че главната улика ми е изписана на челото.
Рижия недоверчиво ме изгледа между очите, но очевидно не съзря нищо и отново сграбчи житана. Ръцете му трепереха.
— И най-важното — спомних си и адвокатът трепна, изтърва цигарата и се наведе към мен, готов жадно да попие мъдростта от акулата на руския бизнес, за каквато явно ме смяташе. Стана ми истински жал за него, — най-важното! Никога не се опитвай никого да излъжеш.
Рижия не каза нищо. Вдигнах цигарата, която той изпусна на бюрото, и внимателно я наместих обратно в пакета, а пакета прибрах в джоба си.
— Ще взема и запалката.
— Да, да, естествено…
— Химикалка имаш ли?
— Да, заповядай…
— И още нещо — додадох непринудено, — дай ми назаем малко пари…
— Колко? — възкликна Рижия и трескаво извади портфейла.
— Пет стотака. Ако може, на по-дребни банкноти…
Адвокатът незабавно отброи сухото, а аз го скрих на сигурно място, известно на всекиго.
Рижия с отвращение наблюдаваше моите манипулации.
— Не се притеснявай — усмихнах му се на изпроводяк.
— Затворът не е направен за такива като теб. А за такива като мен. Той е за хора, които си мислят, че са ненаказуеми, че са най-хитри. Твоето място не е тук. Напразно се притесняваш. Напусни банката, лекувай си нервите, смени си телефона и адреса… Върни се в адвокатурата. Скоро ще започне моят процес, може точно тогава да ми помогнеш…
2
Човешки ръце бяха заварили метала — дебел, небрежно изпилен по краищата — за метал. След време други търпеливи човешки ръце бяха откъснали, отделили едното от другото. Бяха разгънали сгънатото, бяха откъснали завареното. Беше се образувала пролука, отвор. И сега, като гледах през него, виждах онова, което беше забранено за гледане — свободата.
Това е привилегията на моя нов и по-добър статут: да се качвам на перваза и да се наслаждавам на свободата през пролуката.
Цялата свобода ми се разкрива в тясна ивица. Отсреща на петдесетина метра е масивното сиво тяло на съседния специален корпус („спец“ на местния жаргон). Вдясно е сградата на лечебницата. Точно отдолу — покривът на някакво помощно съоръжение. А между две от сивите затворнически постройки е тя, свободата. Синьо небе, част от крайбрежна улица, затревен склон с няколко дървета. Жилищен блок. Как ли живеят хората там — с изглед към затвора?
— … Спокойно — каза ми делово Джони. — Ще ти разкажа и ще ти покажа всичко. Аз съм на Пътя от година вече.
— Не ти ли е омръзнало?
— Това не омръзва — тихо рече моят наставник и размърда впечатляващите си делтовидни мускули. — Пътят е светая светих. Той е основата на Общия Ход. Случва се, естествено — уморяваш се, скапваш се и тъй нататък. Но за мен е кеф. Най-важното е, че имаш заетост през цялото време… Опа! Чуваш ли? Цинк17 отстрани. Тегли! Не така, не така! Тегли се бързо, но равномерно. Сега развържи възела, разгъни парцала. Давай тука депешите, бележките де!… Та значи тук, на Пътя, всичко ти е наред. Смяната е дванайсет часа. През цялото време си в движение. Това е най-важното. Зает си, търчиш, ангажиран си, абе на готиното място си. Никой не те закача, а пък ти можеш да строяваш почти всичките…
От човешката вълна изплува индивидуален арестант с краста на корема и подаде на Джони бележка. Затворническото писъмце, прилежно запечатано в найлон, изглеждаше по вид и размери като дъвка. Взех документа, наричан тук „ксива“, проучих адреса — „За Б. 135“, прецених, че трябва да го отпратя нагоре и тръгнах да връзвам възела, но Джони ме спря.
— Не си струва да разкарваш „коня“ за една депеша. И без това не издържа повече от три седмици. Впрочем всяка смяна започвай с проверка на „конете“ да не се скъсат. Ако „конят“ не издържа тежестта на тялото ти, хвърляй го и заплитай нов.
— А с депешата какво да правя?
— Ще изчакаме да се съберат поне три-четири и ще ги засилим наведнъж. Изключение се прави само за спешните депеши и депешите от Общ Характер.
— Ама сега какво да я правя?
— Каквото щеш. Щом си я взел — край, отговаряш с главата си. Прибери си я в джоба. Дръпни ципа. Ако я изгубиш или, не дай Боже, я гепят ченгетата — излиташ от Пътя моментално. И аз заедно с тебе. Обикновено изхвърча цялата смяна. За последната година два пъти става така. Без мое участие, естествено.
— Жестоко.
— Няма как другояче — Джони строго навири пръст. — Тук е панделата! От всяка депеша може да зависи нечия съдба. Макар че деветдесет процента от пощата е плява. „Брато, прати захар и цигари, ако можеш.“ Понякога дори си пишат от скука. А ти поемаш целия риск… Опа, пак цинк. Тегли. Не тоя! Горния! Какво има?
— Заяде.
— Рипай горе. Пъхни го с ръка. Не така! Набутай го през железата!
Изпъшках.
— Не минава.
— Ами как искаш да мине! Навий си ръкава и ще стане.
С мъка набутах в пролуката между „ресните“ застопорилата се поща и скочих обратно.
— Имай пред вид: в различните бърлоги дупките между ресните са различни. Може при тебе пощата да мине без проблеми, а при съседите да се заклещи. Винаги го имай предвид. Ето, носят още две депеши… Не бързай. Провери дали са опаковани правилно! Не ги преопаковай — връщаш и да си ги оправят! Ксивата или колета си ги опакова изпращачът. Ако дойде някой от бърлогата да иска кибрит, запалка, найлон — няма да му даваш. Да си намери… Събери депешите. Увий ги в парцала. По-яко. Не така! Чакай, аз ще ги затегна… Връзвай сега възела. Сега цинкай. Не тропай силно. Че има едни отворковци — така млатят по стената, та чак ченгетата от портиерната ги чуват. Хайде, замина…
— Пак заседна.
Джони ме потупа по рамото.
— Качвай се горе, свръзка! Бутай! Бързо! Ами ако сега нахълтат ненадейно копоите, а ти си заклещил пратката между ресните? Гепят ли ти я — жална ти майка! Така че скачаш дванайсет часа непрестанно. Нагоре-надолу. Какво си се настанил там горе? Рипай долу, ония пак цинкат!
В килията има два прозореца. През левия минава пощата странично, през десния — нагоре и надолу. Прозорците са два метра над пода, а разстоянието между тях е десет крачки. След като изтичах няколко пъти натам и обратно, рипнах десетина пъти нагоре и скочих долу, плувнах в пот, навехнах си крака, одрах си ръката и се запъхтях.
Джони се забавляваше.
— Ще му свикнеш. Впрочем свали терлиците. На Пътя стой по чорапи. По е удобно за скачане. Изобщо сега, денем, поща, кажи го, няма. Нощес ще тръгне като из ведро. В Централа има десет хиляди арестанти и всички пей дават да общуват. Нощем е кошмар. Нямаш време един фас да дръпнеш. Затова смените се въртят: тази седмица ние с тебе сме денем, а Гиви Сухумския и Коля Пилата през нощта. Следващата седмица — обратното. Опа, цинкат! Тегли страничния! Чакай, аз ще го изтегля, че пак ще го застопориш. На тебе ти засяда, защото не теглиш правилно. Нали ти казах — бързо и плавно. Оттатък стената има водосточна тръба и пратката винаги се закача в нея…
— А този адрес какъв е?
— Аха — отвърна Джони, проучил поредната бележка. — Това е към другия корпус. Засилвай го нагоре, към „ГП-то“.
— Към кое?
— Към Главния Път. Нали видя, между корпусите има опънат канап! Те това е „ГП-то“. Там действат много по-печени от нас момчета. Десет пъти по-печени. По пет-седем души на смяна. Само „конят“ им е сто метра…
А защо…
— Тихо! — прекъсна ме изведнъж моят партньор. — Чуваш ли?
Джони с един скок преодоля двуметровата височина и залепи ухо на решетката. Замръзна. Обърна се и ревна зверски:
— Тишина в къщата! Спрете телевизора!
Лепкавият екот от стотици арестантски гърла моментално секна. Възцари се напрегната тишина. Чак сега долових далечния дрезгав вопъл:
— … Ченге на решетката!…
— Бързо! — пикира надолу Джони. — Натегни „конете“! Всичките! Връзвай ги за радиаторите! Че ще ги скъсат! Натягай, натягай по-здраво! Цинкай на съседите! Бързо, брато, бързо!
— … Ченге на решетката!… — отново долетя отвън, но ние вече бяхме спрели всякакво движение и добре натегнахме въжетата, сега те бяха плътно долепени за външните стени на сградата.
— Понякога си нямат работа — пое си въздух Джони — и се мотаят покрай стената. Всеки си носи въже с кука накрая. Метне го, закачи „коня“, откъсне пратката и я носи на шефа, гадината. Затуй, Андрюха, запомни: парцелът се бройка! Взимаш огледалце, рипаш горе, мушкаш си ръката и гледаш да няма вертухаи долу. Печената свръзка, преди да засили пратката, всеки път бройка парцела! А тръгне ли Общото — това става нощем, — може и вестник да запалиш, да го пуснеш долу, за да се вижда…
— Сложна работа — признах си откровено.
— Няма нищо сложно. Не се мотай, мисли с главата си, бъди сериозен и всичко ще ти стане ясно. Най-лошото е, ако при съседите дежури на Трасето някой тъпак, както е станало сега. Защо, мислиш, ни запецват пратките? Защото оня не връзва възела правилно! Възелът трябва да се прави плосък и самата пратка да не се закрепва напречно на „коня“, а надлъжно — тогава минава от раз… Дай да им драснем, докато е паника и Трасето е стопирано… Ти ще пишеш. Вземи химикалка, лист…
— Какво да пиша?
Джони се усмихна.
— Искаш да ти диктувам ли? Пиши. „Дал Бог добро, бродяги! Мир и благоденствие на дома ви и на целия Общ Ход.“ Общ Ход се пише с главни букви. Написа ли го?
— Да.
— Нататък: „Някой от вашите днес през цялата смяна връзва пратките неправилно. Запецват на решетката. Молим да оправите положението. С арестантски поздрав — Пътят на бърлога едно–едно–седем.“ Пътят се пише с главна буква. Това е. А, чакай! Добави отдолу: „Бродяги! Ако сте възможни, пратете кутия хубави цигари, че сме на фасове.“
— Написах го.
— Свивай и ламинирай.
— Свърши ми найлонът.
— Е, и?
— Откъде да взема?
Джони въздъхна тежко.
— Андрюха, от Луната ли падаш? В бърлогата има сто и трийсет души! Върви вземи от когото видиш. Който получава колети, винаги има найлонови торби. Взимай смело!
Завесата на най-близкото „купе“ се дръпна и оттам изплува измачканото лице на Слава Кпсс. Нашият надзорник си имаше собствена представа за времето. Обикновено двайсет и три годишният кръстник будуваше по две-три денонощия. Без да го е грижа ден ли е, или нощ, той съчиняваше десетки депеши до многобройни приятели и другари, изпращаше и получаваше десетки пратки, обстойно разпитваше новопристигналите, играеше карти, табла, шах и шашки, потушаваше неизбежните конфликти между съкафезниците, молеше се, гледаше телевизия — всичко това продължаваше от петдесет до седемдесет часа. След което глътваше няколко хапчета димедрол и спеше непробудно следващите петдесет часа. Неговите денонощия обхващаха цели седмици.
— Какво става, Джони? — попита той, намръщен и сънен.
— Всичко е наред — отговори Джони. — Аферистът овладява Трасето.
— Найлон ли няма? — осведоми се Слава, който очевидно беше дочул нашия диалог.
— Ще намерим — увери го Джони.
— Андрюха — рече наставнически Слава. — Ти си свръзка, ясно ли ти е? Тръгвай из бърлогата и взимай каквото ти трябва! Само и само Пътят да работи по часовник! Найлон, кибрит, хартия — всичко. Само недей да се ежиш, действай културно. И пътьом им набий в манерките на тези говеда, че всеки достоен арестант трябва без подсещане да заделя всичко необходимо за Пътя!
Последните думи бяха казани гръмогласно. Звуците отекнаха към тавана и между стените. Сто трийсет и пет души — освен спящите — притихнаха тревожно.
Слава се измъкна от „купето“, разтри лицето си с длан, взе пешкира и се запъти през цялата килия към умивалника. Тълпата се разтваряше пред него. По-опитните и оправните дърпаха за ръцете и раменете онези, които се заблейваха. Погледът на надзорника — мътен и лош — се плъзгаше по лицата.
— Сто и трийсет души! — оплака се с отвращение Слава Кпсс. Гласът му набра сила. — Мигар свръзката трябва да търчи подир всеки и да го моли за всяка дреболийка? Дайте конци! Дайте кибрит! А? Какво? — Слава заби очи в най-близкостоящия, наплескан с йод от главата до петите.
— Тебе как те викаха?
— Фенера.
— Знам те, Фенер, само киснеш при татуировчика, носиш му чай и захар с килограми да ти набоде поредната картинка! А към Трасето хич не се мяркаш! Що не ходиш да видиш как е положението, да питаш момчетата дали не им трябва нещо? Ами ти, Али Баба? Вчера ти дойде колет, една цигара не си ги почерпил момчетата! Ами ти, Федот? Гратис ли смяташ да си караш?
— Ама аз не получавам колети — опита да се оправдае в притихналата килия сипаничавият осемнайсетгодишен Федот, обръснат нула номер.
— Че хвани иглата! — викна басово Слава Кпсс. — Уший калъфка за възглавница! Лепило вземи! Направи една кутия за Общото! Старата се разпада вече! Ама ти откъде да знаеш, нали? Направи поне нещо! Вземи участие в Общия Ход! Като не знаеш как — питай хората! Те ще те светнат. Не се пробвай гратис! Размърдай се! Прояви се! Какъв е тоя вашият живот — да се свреш в дупката и да си кльопаш дажбата? Гратисчии! Всеки първи от вас — гратисчия! Нищо не правите, кльопате дажбата и чакате какво ще стане — това е вашият живот. Ни Бог имате, ни срама! Слон! Къде си?
— Тук — избоботи зад гърбовете Слона.
За месеца, който лежеше тук, Слона се поотропа и криво-ляво се настани. Но не го срещах често. Аз рядко напусках любимото си ъгълче в купето на Слава Кпсс — там, загледан в телевизора и ограден със завеса от чуждите погледи, прекарвах по дванайсет часа дневно, излизах само до тоалетната; докато врагът ми отначало се бе закачил за една компания, после за друга, по-богата, така че дори си беше извоювал място на първия етаж, макар че пак си спеше на четири смени.
— Не съм ли прав, кажи?
— Прав си — мрачно потвърди Слона. — Дума да не става, прав си, Слава.
— Видяхте ли? — Слава изгледа околните. — Та накратко: молба! Който има найлонови пликове, заделете за Пътя. Това е.
Докато се миеше, до стената при Джони се натрупаха десетки пликове, торбички и парчета найлон, три тетрадки с карирани листа, две химикалки, една запалка, четиринайсет цигари с филтър и бучка захар.
Дори сипаничавият Федот, който не получаваше колети, мушна в ръката ми огризка от молив. Само дето жестът му бе съпроводен от бърз завистлив поглед.
Глава 31
1
— Е, това е, Андрей — каза Хватов и въздъхна. — Следствието завърши. Случаят ви заминава в съда.
— Честито — отговорих предпазливо и седнах на перваза на прозореца.
Лефортовските следствени кабинети гледаха към вътрешен двор, докато в демократично уредената „Матроская тишина“ през прашното стъкло се виждаше съвсем истинската свобода: градска улица, паркирани автомобили, забързани по задачите си граждани. Иначе през изтеклата година нищо като че не се беше променило. Същите граждани. Същите коли. Същата карирана каубойска риза на рязанския следовател.
— Ще се сбогуваме ли? — попитах.
Хватов се засмя. Отдавна не го бях виждал в толкова добро настроение.
— До сбогуването има много време — отвърна той. — Тепърва ни чака „двеста и едно“. Преди да започне съдът, сте длъжни, ти и другите разследвани, да се, такова, запознаете с материалите на обвинението. Член двеста и едно от Наказателния, такова, кодекс.
— Ще ми дадете да прочета ДЕЛОТО?
— Всичките петдесет и седем тома.
— Колко? — смаях се аз.
— Петдесет и седем — повтори рязанският чичка, бръкна в чантата си и извади дебела картонена папка. — Ето ти за днес. Това е том номер едно.
Номер едно се тропна на писалището — изключително масивен, сив, спретнат.
Неволно се засмях без звук.
— Разнищихте го все пак, а?
— Да, такова. Разнищихме го.
— Голямо нищене падна.
— Голямо — потвърди Хватов. — Но в пълно съответствие със законодателството. Успяхме, такова, за единайсет месеца…
Докато се любувах на сивото картонено чудовище, изживях сложна гама от емоции. Преди година мечтаех да прочета поне една страничка. Сънувах как трескаво прелиствам страшните листове. Възнамерявах да предложа подкуп. Опитвах да се науча да чета незабележимо. А сега имам право на законни основания да изчета цялата документация. Но вече не ми е притрябвало.
Като надникна под сивата корица, ще разбера дали съм бил прав, отказвайки диалога със следствието, мълчейки по време на разпитите. Като седна да чета, ще науча какво са говорили и министърът, и фармацевтът аптекар, и моят бивш бос Михаил, и другите свидетели. Като отворя книгата на съдбата, ще открия в нея своето бъдеще.
Осъзнал важността на историческата минута, се настаних удобно на стола, решително придърпах ДЕЛОТО и се вглъбих в страниците, но се разочаровах.
Номер едно съдържаше официални постановления за повдигане на обвинение и прочее специални прокурорски книжа. Всичките многословни, пълни с високопарни канцеларизми.
Десетките постановления бяха подредени в хронологичен ред. Постановление за предварително производство по ДЕЛОТО. Постановление за предаване на ДЕЛОТО в по-горна инстанция. Постановление за повдигане на обвинение срещу главните обвиняеми. Постановление за повдигане на обвинение срещу второстепенните участници. Включително — срещу А. Рубанов. Постановление за задържане на заподозрените. Постановление за преномериране на ДЕЛОТО. Постановление за формиране на следствена група. Постановление за включване в нейния състав на следователите Еди–кои си, оперативните сътрудници Еди–кои си, експертите Еди–кои си.
Навсякъде засукани подписи със синьо мастило. Внушителни надписи. Градска прокуратура. Републиканска прокуратура. Генерална прокуратура. Заместник генерален прокурор старши юридически съветник Еди-кой си. Генерал прокурор Еди-кой си. Внушителни факсимилета. Кръгли печати с двуглави орли. Категорични формулировки. Предвид изключително опасното. Както и тежестта на деянието. Под стража!
В крайна сметка затворих с отвращение том номер едно и въздъхнах.
— Нищо особено.
— По-нататък става по-интересно — обеща Хватов.
Нещо ми липсва, помислих. Липсва нещо привично у моя следовател.
— А къде са хапчетата за главобол? — сетих се изведнъж. — Да не би колите да не бибиткат вече?
— Бибиткат — отрони небрежно Хватов.
— Свикнахте ли?
— Не, разбира се. Свиква ли се с такова нещо?
— Но главата не ви боли?
— Не.
— И как го постигнахте?
Карирания се усмихна.
— Отидох в аптеката — сподели той, — но не взех хапчета, ами такова, една брошурка. „Как да победим стреса“. Много хубава, такова, книжка. Всичко си пише.
— Аха. Значи аптека. И книжка. Проста работа. И какво препоръчва в наши дни медицината за преодоляване на стреса?
Следователят многозначително и хитро ме погледна през очилата си. Наистина не изглеждаше потиснат или изморен. Макар че съвсем доскоро, при последната ни среща, имаше тъмни кръгове под очите и постоянно пиеше аспирини. Той отново бръкна в чантата.
— Ето! — заяви с гордост. — Това е моето лекарство.
Видях дискмен. Доволният Хватов сложи на бюрото и няколко диска.
— Ето какво слушам! Виж. Това е шум от тропически, такова, дъжд. Шейсет минути просто се лее вода и се обаждат птици. Това е шум от океански прибой. Също цял час. А това е нещо съвсем чудесно: брачни песни на китове…
— Може ли да чуя? — помолих.
— Става — разреши Хватов. — Само че, такова, по-бързичко…
Мушнах в ушите си малките слушалки и натиснах старта.
Главата ми се изпълни с басово бучене, звън и ромон. Потоци вода се лееха от високо облачно небе, милиарди тежки капки тропаха по широки изумрудени листа. Крещяха папагали или маймуни, или слонове, или някакви неизвестни за мен обитатели на джунглите. Странни, пресипнали вопли, призиви и други сигнали ту се носеха отдалеч, ту отекваха съвсем наблизо.
Живата природна какофония ме умиротвори. Затворих очи и си представих гора, вода, цветя, зелени стволове. Въобразих си сладникави тропически миризми, свежест, усещане за празник. Отворил очи, съзрях, че рязанският следовател ме гледа и нещо говори с доволна усмивка на кръглото си лице. Очевидно ми разказва как с аудиозаписите е победил болката и е забравил безмилостно бибиткащите обитатели на големия град.
Погалих леко с пръсти пластмасовото тяло на устройството. Изглеждаше много примамливо. Както и дисковете в пластмасови кутийки с разноцветни картинки. Неприсъщи предмети в мрачната, вмирисана на нещастие следствена килия. Част от друг свят — красив, лъскав. Свободен. Изпитах тъга и завист.
После ми просветна. Ами да, в килията имаме плейър — скърцаща стара бракма, много пъти минавала от едни арестантски ръце в други, изкарала десетки обиски. Понякога при особено люти тараши все пак я конфискуваха, но всеки път успявахме да си откупим ценната вещ. Във всяка уважаваща се килия в нашия Централ има машинарийка за слушане на музика. Или почти във всяка.
Трудността е самата музика. Първите места в хит парадите на „Матроската“ твърдо държат затворническите песни. Лично аз не съм в състояние дълго да слушам песньовки с по три акорда. Едно време дори бях писал на съседи, познати и приятели да ми изпратят каквото и да е, само да не са пандизчийски шансони. Но отговорите отвсякъде бяха обезсърчителни: Круг, Кучин, Наговицин и други от същия вид, нищо повече.
А тук имам — шум на тропически дъжд! Брачни песни на китовете! Океански прибой! Ето! Ето това, което ми е нужно! Ето за какво копнее душата ми! Ето кое ще ме спаси от всекидневния кошмар, от шаващата унила човешка маса, нападната от паразити! Шумът на тропическия порой! Брачните песни на китовете!
— Продай ми музиката, Степан Михалич! — предложих решително.
Хватов самодоволно поклати глава.
— Това шега ли беше?
— Продай ми я, Степан Михалич! — вложих в думите си цялата убедителност, на каквато бях способен. — Продай ми дисковете! Продай ми китовите песни! И тропическия дъжд! И апаратчето също! Продай ми ги, Степан Михалич!
Карирания се намръщи и махна с ръка. Взе вълшебната машинка и спешно я прибра обратно в чантата. Последваха я и брачните песни, и всичко останало.
— Стига си, такова, дрънкал глупости. Как ще ти ги продам? Какво ще ги правиш? Не можеш да ги пренесеш в килията…
— Ще ги пренеса! — възкликнах почти истерично. — Ти само ми ги дай, аз ще ги пренеса, нямай грижа! През три тараша ще ги пренеса! При нас всичко е точно!
— Ще си платиш тарифата?
— Може и да си платя. Това си е моя работа. Но ще ги вкарам, Бога ми! Продай ми ги, Степан Михалич!
— Стига — изръмжа рязанецът. — Ти нямаш пари.
— Не нося, вярно е — кимнах. — Но следващия път, когато ми донесеш том номер две, ще донеса цялата сума!
Бързо пресметнах наум и прецених, че за едно денонощие ще успея да събера седемдесет долара. От съседи, познати и приятели. И отново атакувах:
— Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми ги! Човешки те моля! Помогни ми! Влез ми в положението! Лежа заедно със сто и трийсет души! Туберкулоза, краста, въшки, менингит, воднянка, глад, припадъци! Бездомници, наркомани, разправии, кавги! Нерви! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми китовете и дъжда от тропиците! Никой няма да разбере! Ще ги внеса тайно! А довечера в бърлогата ще седна, ще затворя очи, ще си сложа слушалките и ще се отпусна! Ще се успокоя! Ще почувствам свободата, живота, въздуха! Хайде де! Кажи „да“!
Живописвайки, аз самият толкова ясно си представих картината как слушам брачните песни насред общата килия в Централа, че ми се насълзиха очите.
— Стига — отвърна Хватов. — Не мога. Изключено.
Бях търпелив. Изчаках и подхванах другояче.
— Това първата ти машинка ли е?
— Защо?
Рязанският следовател изобщо не реагира, че му говоря на „ти“. Може просто да не беше обърнал внимание.
— Ти си я купи — продължавах да се подмилквам, — научи се как да я ползваш, разбра й копчетата, някое време й се порадва, но скоро прецени, че за същите пари си можел да си купиш много по-добра техника! Нали познах?
Хватов се замисли.
— По принцип, да — отвърна той. — Най-вече че нямаше кого да попитам. Наоколо все солидни хора, а пък дискменът си е младежко, такова, развлечение…
— Сега щеше да си вземеш по-нов модел, нали? Дето има бутончета и на шнура, нали?
Карирания пак се замисли и си призна, че съм уцелил, такова, десетката. Въодушевен, измъкнах престижните цигари (съвсем не всеки в Централа пуши житан, а тези, които могат да си го позволят, в никакъв случай не го пушат всеки ден), ободрих се със скъпия пушек и хладнокръвно продължих:
— Продай ми ги, Степан Михалич. Престраши се. Ще ти платя пълната стойност. Плащам като за нов апарат. А ти ще си купиш друг, по-качествен! Дал си си парите за този, а след това, в процеса на използването, на натискането на копчета, си се ориентирал кои функции и опции са ти необходими, а кои са ти безполезни. Чак в процеса на експлоатация на новата техника си придобил вкус на потребител. И сега ти е точно времето да смениш машинката с по-добра! Ако не по-скъпа, то поне с подходяща за твоите конкретни, лични потребности. Ти си развил култура на потребление! Време е да дръпнеш напред! Към по-модерното! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми тази свирка! Вземи си по-добра! Уважавай себе си и своите потребности!
— Прав си, такова — измърмори Хватов. — Но това, което го предлагаш, е изключено. И ти много добре го разбираш. Край. Викам конвоя. Подготви се.
От разочарование отблъснах том номер едно, с тъга погледнах подаващите се от следователската чанта жици на слушалките и за последен път измънках с обречен, жален глас:
— Продай ми ги, Степан Михалич! Като земляк ти се моля! Като човек със сърце! Продай ми ги, а?
— Машинката не се продава — отговори следователят. И след пауза додаде: — Нито пък собственикът й.
На вратата изникна фигурата на контрольора.
— Ще дойда утре — предупреди Хватов. — Ще донеса, такова, втори том. Бъди готов.
— Донесете и дисковете — минах отново на „вие“ и станах от неудобния затворнически стол. — Ще чета ДЕЛОТО и ще слушам шума на океанския прибой. Става ли?
На следващия ден карираният борец със стреса донесе том номер две, но не и плейъра. Очевидно истински се беше уплашил, че изкрейзилият арестант в крайна сметка ще го склони.
Но се случи така, че четенето на ДЕЛОТО ми донесе къде повече емоции от слушане на тропическия порой.
2
Когато насред поредния том се засмях за първи път, рязанският следовател ме изгледа с подозрение и опасение.
— Какво смешно има?
— Просто така — отвърнах. — Забавляват ме някои неща…
— Своите показания ли четеш?
— Не. На моите ще плача.
През юли Хватов отново взе да идва често, както през есента на миналата година, в разгара на следствието. Пристигаше по два, по три пъти седмично. Носеше ми том след том, а аз ги четях и се смеех.
Страниците на ДЕЛОТО, изрядно разпечатаните протоколи бяха пълни с жалка интелигентска уплаха и интелигентски лъжи, наивни и глупави.
Босът Михаил фигурираше тук в челните редици. Бяха го разпитвали три пъти и всеки път той нещо променяше, измисляше, изобретяваше, отричаше се от предишни оценки и съждения, хитруваше и изобщо според мен беше направил абсолютно всичко възможно да го заподозре следствието като пряк съучастник в присвояването на държавните милиарди. Добре че по същото време разпитваният в съседния кабинет съучастник Рубанов си е затварял плювалника — иначе босът Михаил нямаше да излезе след месец, а щеше и досега да търка наровете.
Легендата за „домакина“ беше провалена веднага по най-бездарния начин. На едно място Михаил се беше представил като „административен началник на фирмата“. Не следващия ден се нарекъл „стопански мениджър“. След седмица, на третия разпит, беше заявил: „Занимавах се с битови въпроси, а също така изпълнявах и други поръчения на Андрей.“
Защо? — хващах се ужасен за главата. Какви „други поръчения“? Аз съм домакинът — и точка! Може би босът Михаил в последния момент — вече седнал в профил към следователя — е решил, че няма да е убедителен с представителната си външност? Усъмнил се е в актьорските си заложби?
Ако имате в джоба си над милион долара, ако вкъщи имате прислужници, а в колата — шофьор, ако отдавна сте отвикнали да мислите за дреболии като смяна на крушките, миене на съдовете, зареждане на колата с бензин, а на факса с хартия, плащане на сметките за ток и вода — няма да ви е толкова лесно да се престорите на домакин в следователския кабинет, както ви е изглеждало на пръв поглед.
Така или иначе, Михаил обективно бе дал калпави показания. Объркани, несвързани, пълни с противоречия. Беше затънал в многословия.
Отделни пасажи направо ме хвърляха във възторг. „Известно време продавах резервни части за радиа.“ Какви радиа? Какви резервни части? Какво, опитвал се е да умилостиви следователя ли?
„След завършване на университета останах без средства за препитание.“ На това място се смях с глас. Ама че формулировка! Нямал средства за препитание! Може би е отронил и някоя сълза върху протокола? Върви на строеж, в цех, стани армейски кадър на договор! И се препитавай! На кого се жалваш от липсата на средства — на следователя с мизерната му заплата? Мети улиците! Затягай гайки! Работна ръка се търси навсякъде! Ти, Михаил, си изпаднал в голяма грешка. От милионерската ти гледна точка средства означава доход от хиляда или две хиляди долара и нагоре. А под тази сума просто няма препитание.
Другите не оставаха по-назад от боса. Свидетелите. Личният ми помощник Семьон беше казал: „Отношенията ни с Андрей бяха приятелски, с отсянка на превъзходство от негова страна.“ Какви отсенки? Ти даваш показания пред Генералната прокуратура на страната! Кой го е грижа за твоите отсенки? Генерал Зуев ли? Става дума за тежко криминално престъпление! Говори ясно, по същество, по въпроса! Никой няма да анализира отсенките ти, да се интересува от фините вибрации на интелигентската ти душица. Работех за Андрей. Точка. Отсенките на превъзходство са напълно безинтересни тук, в кабинетите със самоделните пепелници, само дето те характеризират теб, приятелю, по кофти начин.
Друг важен свидетел по моя епизод също не знаеше какво е лаконичност. Беше въпросният доставчик на чужди паспорти и лични удостоверения, чието име хитрият капитан Свинец все пак ми измъкна. След като е бил арестуван, той беше изговорил трийсет страници текст! Цяла повест. Беше разказал всичко. А някои неща си беше измислил. „Според моето мнение“ — и следваха тежкотонажни абзаци от измислици и предположения.
Но и това се бе видяло малко на продавача на паспорти: той беше онагледил с илюстрации! Бе нарисувал схеми на градските дворове и скътани безистени, чертежи на местата, където се бяхме срещали с него. Рисунките бяха изпълнени подробно, с поясняващи надписи, стрелки и поставени в кавички основни ориентири на местността. Всяка схема се увенчаваше от рефрена „начертано собственоръчно“. Подпис, дата.
Четейки тези излияния на бившите си приятели, можех само да се кискам. Навремето тези хора, мъжествено извили устни, навъсили вежди, изпънали рамене и с други убедителни телесни движения, ме уверяваха в дълбоката си преданост — не лично към мен, естествено, но на нашата работа, на бизнеса, на начинанието ни, което носеше на всички големи пари. Демонстрираха ми, че поверителността ще бъде опазена дори при най-страшни инквизиции.
Сега четях техните показания, изпълнени с подробности, обяснения за „отсенки“, фантастични измишльотини.
Веселието ми обаче не продължи много време. От над петдесетте тома на ДЕЛОТО само първите няколко папки съдържаха протоколи с показания на свидетели и обвиняеми. Основния обем се състоеше от експертни заключения. Обвинението неопровержимо доказваше, че тъкмо аз, и никой друг, бях купувал фирми еднодневки, тъкмо аз бях удрял кръглите печати, тъкмо аз бях подписвал собственоръчно финансовите документи. Документите на счетоводните проверки показваха, че моите фирми дължат на бюджета астрономични суми. Други експерти нагледно разкриваха целия път на присвоените милиарди, като се започне от банковите сметки, през няколко транзитни пункта в провинцията, а след това и в столицата, и по-нататък — към банки в Естония, Кипър, Австрия, Швейцария…
Добре звучаха и свидетелските показания на чуждестранните банкери. Генерал Зуев лично бе заминал за Европа и упорито бе търсил там изчезналите пари от държава в държава. На някои места му бяха свършили работа и му бяха предоставили цялата информация. Към ДЕЛОТО бяха прошнуровани извадки, копия от платежни нареждания — прехвалената буржоазна тайна на влоговете излезе фикция. Европейските банкери не искаха да влизат в дрязги с Генералната прокуратура на могъщата ядрена Империя.
Особено се бяха престарали кипърските финансисти. Веществените доказателства, иззети в банките на Лимасол, бяха изчерпателни. Естонските труженици на калкулатора също не си бяха държали езика зад зъбите.
Само в една страна на генерал Зуев не бяха издали нито думичка, нито пък го бяха допуснали до сметките на клиентите — малката държава на гномите, на шоколадите и на сирената, за която всички са чували.
Четейки за пътищата, по които крадците на бюджетни средства бяха изкарвали парите извън страната, проследявайки заедно с експертите цялата верига, аз пак се смеех. Колкото и да е странно, номерът ми в поредицата от посредници беше девети.
Добре е да го използвам в съда, рекох си аз. Аз съм деветата дупка. Ще прозвучи чудесно. Нито съм главният организатор, нито генераторът на идеите, а само посредник. Дребен изпълнител, използван „на тъмно“. Девета глуха.
Първо е министърът, после неговият брат, следва едър бизнесмен, приближен на брата на министъра, после други, средни бизнесмени, приближени на едрия. После идва още някакъв дребен бизнесмен. Следващото звено е аптекарят. И накрая аз.
Банкерът Девета дупка.
1
— Е, това е, Андрей — каза Хватов и въздъхна. — Следствието завърши. Случаят ви заминава в съда.
— Честито — отговорих предпазливо и седнах на перваза на прозореца.
Лефортовските следствени кабинети гледаха към вътрешен двор, докато в демократично уредената „Матроская тишина“ през прашното стъкло се виждаше съвсем истинската свобода: градска улица, паркирани автомобили, забързани по задачите си граждани. Иначе през изтеклата година нищо като че не се беше променило. Същите граждани. Същите коли. Същата карирана каубойска риза на рязанския следовател.
— Ще се сбогуваме ли? — попитах.
Хватов се засмя. Отдавна не го бях виждал в толкова добро настроение.
— До сбогуването има много време — отвърна той. — Тепърва ни чака „двеста и едно“. Преди да започне съдът, сте длъжни, ти и другите разследвани, да се, такова, запознаете с материалите на обвинението. Член двеста и едно от Наказателния, такова, кодекс.
— Ще ми дадете да прочета ДЕЛОТО?
— Всичките петдесет и седем тома.
— Колко? — смаях се аз.
— Петдесет и седем — повтори рязанският чичка, бръкна в чантата си и извади дебела картонена папка. — Ето ти за днес. Това е том номер едно.
Номер едно се тропна на писалището — изключително масивен, сив, спретнат.
Неволно се засмях без звук.
— Разнищихте го все пак, а?
— Да, такова. Разнищихме го.
— Голямо нищене падна.
— Голямо — потвърди Хватов. — Но в пълно съответствие със законодателството. Успяхме, такова, за единайсет месеца…
Докато се любувах на сивото картонено чудовище, изживях сложна гама от емоции. Преди година мечтаех да прочета поне една страничка. Сънувах как трескаво прелиствам страшните листове. Възнамерявах да предложа подкуп. Опитвах да се науча да чета незабележимо. А сега имам право на законни основания да изчета цялата документация. Но вече не ми е притрябвало.
Като надникна под сивата корица, ще разбера дали съм бил прав, отказвайки диалога със следствието, мълчейки по време на разпитите. Като седна да чета, ще науча какво са говорили и министърът, и фармацевтът аптекар, и моят бивш бос Михаил, и другите свидетели. Като отворя книгата на съдбата, ще открия в нея своето бъдеще.
Осъзнал важността на историческата минута, се настаних удобно на стола, решително придърпах ДЕЛОТО и се вглъбих в страниците, но се разочаровах.
Номер едно съдържаше официални постановления за повдигане на обвинение и прочее специални прокурорски книжа. Всичките многословни, пълни с високопарни канцеларизми.
Десетките постановления бяха подредени в хронологичен ред. Постановление за предварително производство по ДЕЛОТО. Постановление за предаване на ДЕЛОТО в по-горна инстанция. Постановление за повдигане на обвинение срещу главните обвиняеми. Постановление за повдигане на обвинение срещу второстепенните участници. Включително — срещу А. Рубанов. Постановление за задържане на заподозрените. Постановление за преномериране на ДЕЛОТО. Постановление за формиране на следствена група. Постановление за включване в нейния състав на следователите Еди–кои си, оперативните сътрудници Еди–кои си, експертите Еди–кои си.
Навсякъде засукани подписи със синьо мастило. Внушителни надписи. Градска прокуратура. Републиканска прокуратура. Генерална прокуратура. Заместник генерален прокурор старши юридически съветник Еди-кой си. Генерал прокурор Еди-кой си. Внушителни факсимилета. Кръгли печати с двуглави орли. Категорични формулировки. Предвид изключително опасното. Както и тежестта на деянието. Под стража!
В крайна сметка затворих с отвращение том номер едно и въздъхнах.
— Нищо особено.
— По-нататък става по-интересно — обеща Хватов.
Нещо ми липсва, помислих. Липсва нещо привично у моя следовател.
— А къде са хапчетата за главобол? — сетих се изведнъж. — Да не би колите да не бибиткат вече?
— Бибиткат — отрони небрежно Хватов.
— Свикнахте ли?
— Не, разбира се. Свиква ли се с такова нещо?
— Но главата не ви боли?
— Не.
— И как го постигнахте?
Карирания се усмихна.
— Отидох в аптеката — сподели той, — но не взех хапчета, ами такова, една брошурка. „Как да победим стреса“. Много хубава, такова, книжка. Всичко си пише.
— Аха. Значи аптека. И книжка. Проста работа. И какво препоръчва в наши дни медицината за преодоляване на стреса?
Следователят многозначително и хитро ме погледна през очилата си. Наистина не изглеждаше потиснат или изморен. Макар че съвсем доскоро, при последната ни среща, имаше тъмни кръгове под очите и постоянно пиеше аспирини. Той отново бръкна в чантата.
— Ето! — заяви с гордост. — Това е моето лекарство.
Видях дискмен. Доволният Хватов сложи на бюрото и няколко диска.
— Ето какво слушам! Виж. Това е шум от тропически, такова, дъжд. Шейсет минути просто се лее вода и се обаждат птици. Това е шум от океански прибой. Също цял час. А това е нещо съвсем чудесно: брачни песни на китове…
— Може ли да чуя? — помолих.
— Става — разреши Хватов. — Само че, такова, по-бързичко…
Мушнах в ушите си малките слушалки и натиснах старта.
Главата ми се изпълни с басово бучене, звън и ромон. Потоци вода се лееха от високо облачно небе, милиарди тежки капки тропаха по широки изумрудени листа. Крещяха папагали или маймуни, или слонове, или някакви неизвестни за мен обитатели на джунглите. Странни, пресипнали вопли, призиви и други сигнали ту се носеха отдалеч, ту отекваха съвсем наблизо.
Живата природна какофония ме умиротвори. Затворих очи и си представих гора, вода, цветя, зелени стволове. Въобразих си сладникави тропически миризми, свежест, усещане за празник. Отворил очи, съзрях, че рязанският следовател ме гледа и нещо говори с доволна усмивка на кръглото си лице. Очевидно ми разказва как с аудиозаписите е победил болката и е забравил безмилостно бибиткащите обитатели на големия град.
Погалих леко с пръсти пластмасовото тяло на устройството. Изглеждаше много примамливо. Както и дисковете в пластмасови кутийки с разноцветни картинки. Неприсъщи предмети в мрачната, вмирисана на нещастие следствена килия. Част от друг свят — красив, лъскав. Свободен. Изпитах тъга и завист.
После ми просветна. Ами да, в килията имаме плейър — скърцаща стара бракма, много пъти минавала от едни арестантски ръце в други, изкарала десетки обиски. Понякога при особено люти тараши все пак я конфискуваха, но всеки път успявахме да си откупим ценната вещ. Във всяка уважаваща се килия в нашия Централ има машинарийка за слушане на музика. Или почти във всяка.
Трудността е самата музика. Първите места в хит парадите на „Матроската“ твърдо държат затворническите песни. Лично аз не съм в състояние дълго да слушам песньовки с по три акорда. Едно време дори бях писал на съседи, познати и приятели да ми изпратят каквото и да е, само да не са пандизчийски шансони. Но отговорите отвсякъде бяха обезсърчителни: Круг, Кучин, Наговицин и други от същия вид, нищо повече.
А тук имам — шум на тропически дъжд! Брачни песни на китовете! Океански прибой! Ето! Ето това, което ми е нужно! Ето за какво копнее душата ми! Ето кое ще ме спаси от всекидневния кошмар, от шаващата унила човешка маса, нападната от паразити! Шумът на тропическия порой! Брачните песни на китовете!
— Продай ми музиката, Степан Михалич! — предложих решително.
Хватов самодоволно поклати глава.
— Това шега ли беше?
— Продай ми я, Степан Михалич! — вложих в думите си цялата убедителност, на каквато бях способен. — Продай ми дисковете! Продай ми китовите песни! И тропическия дъжд! И апаратчето също! Продай ми ги, Степан Михалич!
Карирания се намръщи и махна с ръка. Взе вълшебната машинка и спешно я прибра обратно в чантата. Последваха я и брачните песни, и всичко останало.
— Стига си, такова, дрънкал глупости. Как ще ти ги продам? Какво ще ги правиш? Не можеш да ги пренесеш в килията…
— Ще ги пренеса! — възкликнах почти истерично. — Ти само ми ги дай, аз ще ги пренеса, нямай грижа! През три тараша ще ги пренеса! При нас всичко е точно!
— Ще си платиш тарифата?
— Може и да си платя. Това си е моя работа. Но ще ги вкарам, Бога ми! Продай ми ги, Степан Михалич!
— Стига — изръмжа рязанецът. — Ти нямаш пари.
— Не нося, вярно е — кимнах. — Но следващия път, когато ми донесеш том номер две, ще донеса цялата сума!
Бързо пресметнах наум и прецених, че за едно денонощие ще успея да събера седемдесет долара. От съседи, познати и приятели. И отново атакувах:
— Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми ги! Човешки те моля! Помогни ми! Влез ми в положението! Лежа заедно със сто и трийсет души! Туберкулоза, краста, въшки, менингит, воднянка, глад, припадъци! Бездомници, наркомани, разправии, кавги! Нерви! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми китовете и дъжда от тропиците! Никой няма да разбере! Ще ги внеса тайно! А довечера в бърлогата ще седна, ще затворя очи, ще си сложа слушалките и ще се отпусна! Ще се успокоя! Ще почувствам свободата, живота, въздуха! Хайде де! Кажи „да“!
Живописвайки, аз самият толкова ясно си представих картината как слушам брачните песни насред общата килия в Централа, че ми се насълзиха очите.
— Стига — отвърна Хватов. — Не мога. Изключено.
Бях търпелив. Изчаках и подхванах другояче.
— Това първата ти машинка ли е?
— Защо?
Рязанският следовател изобщо не реагира, че му говоря на „ти“. Може просто да не беше обърнал внимание.
— Ти си я купи — продължавах да се подмилквам, — научи се как да я ползваш, разбра й копчетата, някое време й се порадва, но скоро прецени, че за същите пари си можел да си купиш много по-добра техника! Нали познах?
Хватов се замисли.
— По принцип, да — отвърна той. — Най-вече че нямаше кого да попитам. Наоколо все солидни хора, а пък дискменът си е младежко, такова, развлечение…
— Сега щеше да си вземеш по-нов модел, нали? Дето има бутончета и на шнура, нали?
Карирания пак се замисли и си призна, че съм уцелил, такова, десетката. Въодушевен, измъкнах престижните цигари (съвсем не всеки в Централа пуши житан, а тези, които могат да си го позволят, в никакъв случай не го пушат всеки ден), ободрих се със скъпия пушек и хладнокръвно продължих:
— Продай ми ги, Степан Михалич. Престраши се. Ще ти платя пълната стойност. Плащам като за нов апарат. А ти ще си купиш друг, по-качествен! Дал си си парите за този, а след това, в процеса на използването, на натискането на копчета, си се ориентирал кои функции и опции са ти необходими, а кои са ти безполезни. Чак в процеса на експлоатация на новата техника си придобил вкус на потребител. И сега ти е точно времето да смениш машинката с по-добра! Ако не по-скъпа, то поне с подходяща за твоите конкретни, лични потребности. Ти си развил култура на потребление! Време е да дръпнеш напред! Към по-модерното! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми тази свирка! Вземи си по-добра! Уважавай себе си и своите потребности!
— Прав си, такова — измърмори Хватов. — Но това, което го предлагаш, е изключено. И ти много добре го разбираш. Край. Викам конвоя. Подготви се.
От разочарование отблъснах том номер едно, с тъга погледнах подаващите се от следователската чанта жици на слушалките и за последен път измънках с обречен, жален глас:
— Продай ми ги, Степан Михалич! Като земляк ти се моля! Като човек със сърце! Продай ми ги, а?
— Машинката не се продава — отговори следователят. И след пауза додаде: — Нито пък собственикът й.
На вратата изникна фигурата на контрольора.
— Ще дойда утре — предупреди Хватов. — Ще донеса, такова, втори том. Бъди готов.
— Донесете и дисковете — минах отново на „вие“ и станах от неудобния затворнически стол. — Ще чета ДЕЛОТО и ще слушам шума на океанския прибой. Става ли?
На следващия ден карираният борец със стреса донесе том номер две, но не и плейъра. Очевидно истински се беше уплашил, че изкрейзилият арестант в крайна сметка ще го склони.
Но се случи така, че четенето на ДЕЛОТО ми донесе къде повече емоции от слушане на тропическия порой.
2
Когато насред поредния том се засмях за първи път, рязанският следовател ме изгледа с подозрение и опасение.
— Какво смешно има?
— Просто така — отвърнах. — Забавляват ме някои неща…
— Своите показания ли четеш?
— Не. На моите ще плача.
През юли Хватов отново взе да идва често, както през есента на миналата година, в разгара на следствието. Пристигаше по два, по три пъти седмично. Носеше ми том след том, а аз ги четях и се смеех.
Страниците на ДЕЛОТО, изрядно разпечатаните протоколи бяха пълни с жалка интелигентска уплаха и интелигентски лъжи, наивни и глупави.
Босът Михаил фигурираше тук в челните редици. Бяха го разпитвали три пъти и всеки път той нещо променяше, измисляше, изобретяваше, отричаше се от предишни оценки и съждения, хитруваше и изобщо според мен беше направил абсолютно всичко възможно да го заподозре следствието като пряк съучастник в присвояването на държавните милиарди. Добре че по същото време разпитваният в съседния кабинет съучастник Рубанов си е затварял плювалника — иначе босът Михаил нямаше да излезе след месец, а щеше и досега да търка наровете.
Легендата за „домакина“ беше провалена веднага по най-бездарния начин. На едно място Михаил се беше представил като „административен началник на фирмата“. Не следващия ден се нарекъл „стопански мениджър“. След седмица, на третия разпит, беше заявил: „Занимавах се с битови въпроси, а също така изпълнявах и други поръчения на Андрей.“
Защо? — хващах се ужасен за главата. Какви „други поръчения“? Аз съм домакинът — и точка! Може би босът Михаил в последния момент — вече седнал в профил към следователя — е решил, че няма да е убедителен с представителната си външност? Усъмнил се е в актьорските си заложби?
Ако имате в джоба си над милион долара, ако вкъщи имате прислужници, а в колата — шофьор, ако отдавна сте отвикнали да мислите за дреболии като смяна на крушките, миене на съдовете, зареждане на колата с бензин, а на факса с хартия, плащане на сметките за ток и вода — няма да ви е толкова лесно да се престорите на домакин в следователския кабинет, както ви е изглеждало на пръв поглед.
Така или иначе, Михаил обективно бе дал калпави показания. Объркани, несвързани, пълни с противоречия. Беше затънал в многословия.
Отделни пасажи направо ме хвърляха във възторг. „Известно време продавах резервни части за радиа.“ Какви радиа? Какви резервни части? Какво, опитвал се е да умилостиви следователя ли?
„След завършване на университета останах без средства за препитание.“ На това място се смях с глас. Ама че формулировка! Нямал средства за препитание! Може би е отронил и някоя сълза върху протокола? Върви на строеж, в цех, стани армейски кадър на договор! И се препитавай! На кого се жалваш от липсата на средства — на следователя с мизерната му заплата? Мети улиците! Затягай гайки! Работна ръка се търси навсякъде! Ти, Михаил, си изпаднал в голяма грешка. От милионерската ти гледна точка средства означава доход от хиляда или две хиляди долара и нагоре. А под тази сума просто няма препитание.
Другите не оставаха по-назад от боса. Свидетелите. Личният ми помощник Семьон беше казал: „Отношенията ни с Андрей бяха приятелски, с отсянка на превъзходство от негова страна.“ Какви отсенки? Ти даваш показания пред Генералната прокуратура на страната! Кой го е грижа за твоите отсенки? Генерал Зуев ли? Става дума за тежко криминално престъпление! Говори ясно, по същество, по въпроса! Никой няма да анализира отсенките ти, да се интересува от фините вибрации на интелигентската ти душица. Работех за Андрей. Точка. Отсенките на превъзходство са напълно безинтересни тук, в кабинетите със самоделните пепелници, само дето те характеризират теб, приятелю, по кофти начин.
Друг важен свидетел по моя епизод също не знаеше какво е лаконичност. Беше въпросният доставчик на чужди паспорти и лични удостоверения, чието име хитрият капитан Свинец все пак ми измъкна. След като е бил арестуван, той беше изговорил трийсет страници текст! Цяла повест. Беше разказал всичко. А някои неща си беше измислил. „Според моето мнение“ — и следваха тежкотонажни абзаци от измислици и предположения.
Но и това се бе видяло малко на продавача на паспорти: той беше онагледил с илюстрации! Бе нарисувал схеми на градските дворове и скътани безистени, чертежи на местата, където се бяхме срещали с него. Рисунките бяха изпълнени подробно, с поясняващи надписи, стрелки и поставени в кавички основни ориентири на местността. Всяка схема се увенчаваше от рефрена „начертано собственоръчно“. Подпис, дата.
Четейки тези излияния на бившите си приятели, можех само да се кискам. Навремето тези хора, мъжествено извили устни, навъсили вежди, изпънали рамене и с други убедителни телесни движения, ме уверяваха в дълбоката си преданост — не лично към мен, естествено, но на нашата работа, на бизнеса, на начинанието ни, което носеше на всички големи пари. Демонстрираха ми, че поверителността ще бъде опазена дори при най-страшни инквизиции.
Сега четях техните показания, изпълнени с подробности, обяснения за „отсенки“, фантастични измишльотини.
Веселието ми обаче не продължи много време. От над петдесетте тома на ДЕЛОТО само първите няколко папки съдържаха протоколи с показания на свидетели и обвиняеми. Основния обем се състоеше от експертни заключения. Обвинението неопровержимо доказваше, че тъкмо аз, и никой друг, бях купувал фирми еднодневки, тъкмо аз бях удрял кръглите печати, тъкмо аз бях подписвал собственоръчно финансовите документи. Документите на счетоводните проверки показваха, че моите фирми дължат на бюджета астрономични суми. Други експерти нагледно разкриваха целия път на присвоените милиарди, като се започне от банковите сметки, през няколко транзитни пункта в провинцията, а след това и в столицата, и по-нататък — към банки в Естония, Кипър, Австрия, Швейцария…
Добре звучаха и свидетелските показания на чуждестранните банкери. Генерал Зуев лично бе заминал за Европа и упорито бе търсил там изчезналите пари от държава в държава. На някои места му бяха свършили работа и му бяха предоставили цялата информация. Към ДЕЛОТО бяха прошнуровани извадки, копия от платежни нареждания — прехвалената буржоазна тайна на влоговете излезе фикция. Европейските банкери не искаха да влизат в дрязги с Генералната прокуратура на могъщата ядрена Империя.
Особено се бяха престарали кипърските финансисти. Веществените доказателства, иззети в банките на Лимасол, бяха изчерпателни. Естонските труженици на калкулатора също не си бяха държали езика зад зъбите.
Само в една страна на генерал Зуев не бяха издали нито думичка, нито пък го бяха допуснали до сметките на клиентите — малката държава на гномите, на шоколадите и на сирената, за която всички са чували.
Четейки за пътищата, по които крадците на бюджетни средства бяха изкарвали парите извън страната, проследявайки заедно с експертите цялата верига, аз пак се смеех. Колкото и да е странно, номерът ми в поредицата от посредници беше девети.
Добре е да го използвам в съда, рекох си аз. Аз съм деветата дупка. Ще прозвучи чудесно. Нито съм главният организатор, нито генераторът на идеите, а само посредник. Дребен изпълнител, използван „на тъмно“. Девета глуха.
Първо е министърът, после неговият брат, следва едър бизнесмен, приближен на брата на министъра, после други, средни бизнесмени, приближени на едрия. После идва още някакъв дребен бизнесмен. Следващото звено е аптекарят. И накрая аз.
Банкерът Девета дупка.
Глава 32
1
— Ченге на решетката! — ревнах с дивашки фалцет, залепил устни до пролуката между „ресните“, за да ме чуе целият Централ, и общият корпус, и „спецът“, и „тубанарът“, и лечебницата, за да стопира цялото движение по Пътя. — Ченге на решетката!
„Конят“ е натегнат като струна, но не се къса. Това е първокласен „кон“, съвсем нов, здрав, за изплитането му отидоха четири вълнени пуловера, освен това в него са вплетени няколко дебели рибарски корди, а за да е по-здрав и по-проходим, е хубаво натрит с восък и пластилин и засега издържа. Въпреки че отвън го дърпа контрольорът, а от нашата страна яко опъват трима от свръзките, единият от които съм аз. Всички пратки, вързани на „коня“, са извън килията, виждам ги, но не мога да ги докопам.
Чувам доволните псувни на надзирателя. Преди минутка той е издебнал пратките, хвърлил е здраво въже с кука и възнамерява да присвои арестантската поща.
— Джони, Малкия, теглете, теглете! — крещя и приятелите ми се напрягат, вкопчват се, увисват на въжето.
Свил съм се на отвора на прозореца, на два и нещо метра от пода, с едната ръка се държа за решетката, а другата чак до рамото съм пъхнал в процепа между железата в опит да хвана пратките и да ги спася, а покрай тях и своето реноме. Чувам громолене. Стоманените пръти и пластини вибрират. Контрольорът е видял отдолу ръката ми и е замерил с нещо тежко, вероятно камък, но не ме улучи.
— Донесете вряла вода! — крещи Джони към килията.
Сто и трийсет бледи физиономии — с изключение на онези, на които им е ред да спят — напрегнато наблюдават развитието на събитията. Миналия път лиснахме отгоре три литра вряща вода и за близо месец излекувахме вертухаите от навика им да посягат на Пътя. Но те се връщат отново и отново. Нашата килия, сто и седемнайсета, е на втория етаж, не е високо, затова натегачите измежду надзирателите гледат на пратките, минаващи през нас, като на лесна плячка.
Дотърчаха още двама доброволци — единият беше хърбавият Федот — и ето вече осем тънки, но жилави ръце теглят с все сила „коня“, за да приберат в килията поне част от пратката. Контрольорът поддава. Все пак е сам, а ние сме петима.
По-предния път дърпахме толкова енергично, че бяхме изтеглили алчното ченге високо във въздуха и то доста се удари при падането.
Дръпнахме рязко. Цял метър от въжето влезе вътре. Още метър. Почти стигам до пратката.
— Дай, дай! Водата готова ли е? Майната й, дайте нож, бързо!
Хвърлят ми отдолу самоделна чекия, промушвам пак голата си ръка през дупката и прерязвам натегнатите влакна.
„Конят“ се къса със звън, аз политам от високото, разранявам си до кръв коляното и рамото в стоманените ръбове на близките нарове, но стискам здраво спасените пратки. Само две са. Третата, последната, при срязването на „коня“ се е изплъзнала от възела и е плячкосана от нашия неприятел. Четиримата, които теглеха отвътре, също залитат и падат, но с по-малки поражения.
— Малкия! — викам аз, тялото ми е в пот, ръцете в кръв, а мозъкът ми ще се пръсне от омраза към всички решетки под слънцето. — Какви ги вършиш? Защо не избройка парцела?
— Бройках го! — оправдава се Малкия.
— Толкова си го бройкал! — ядно боботи Джони и сочи на момчето разплетения срязан край на „коня“. — Отиде ни пратката! Дай огледалото!
Налага се нов скок към решетката. В стената поколения арестанти са направили дупка, от нея стърчи парче желязна арматура, а за него е закачена специална примка от здраво сплетени парцали. Подпирам се с крак, литвам нагоре, мушвам си пак ръката и с огледалото се мъча да видя контрольора долу.
— Старши — подвиквам полугласно. — Ей, старши!
— Думай! — разрешава ми отдолу предпазлив глас. — Върни пратката.
— Пратката ли? — старшият е склонен да се погаври. — Пратката ти отива на бюрото на шефа, стопляш ли?
— Не занимавай шефа — възразявам културно. — Дай да се разберем, а? Плащам си глобата според тарифата!
— А тарифата знаеш ли я?
— Ти пък съвсем за мезе ме взе!
Преговорите траят десетина минути. Очевидно е, че никой не възнамерява да ходи при шефа. Няма смисъл. Администрацията на затвора е абсолютно наясно с Пътя, но е принудена да се примирява със съществуването на самоделните въжета, опънати между прозорците на килиите. Могат да ги изпокъсат, да направят тотален тараш, да намерят и да изземат всичко, но до двайсет и четири часа десетте хиляди арестанти ще ремонтират и възстановят Пътя. Ако ще всеки ден да правят наказателни акции. Изпосталелият контингент на следствения изолатор така или иначе ще измисли начин.
Най-сетне правя знак и Джони ми подава отдолу кълбо „контролка“ — тънко, но здраво канапче, направено за разлика от „коня“ не от пуловери, а от чорапи. Специално за подобни случаи.
— Старши, да не ме прецакаш?
— Няма.
— Дръж тогава.
Връзвам за долния край на „контролката“ няколко омотани в парцал камъчета за тежест, над тях закрепвам банкнотата от петдесет рубли и пускам парите надолу, за да изтегля нагоре след минута спасената пратка. Слизам от прозореца. Въртя в разтрепераните си от напрежение ръце обекта на толкова нерви и очаквания и вбесен до крайност го запращам към постланото под стената одеяло.
Пратката представлява пакет евтини цигари без филтър (по три рубли пакета в затворническата лавка), небрежно увит във вестник и неугледно опакован в найлон. Откъм лицевата страна е изписан адресът:
ЗА НИКУЛАИ САРАТУФСКИЯ ОТ Б. 138
Не можах да удържа псувнята, макар че избягвах опасните нецензурни изрази: сред заобиколилите ме арестанти като нищо можеше да има приятели или познати на многоуважавания Николай от град Саратов, които непременно щяха да доведат до знанието му моите оскърбителни изказвания. Такива са местните нрави.
— Ето на, Малък — казвам, — заради тоя нищо и никакъв боклук вдигнахме на главата си половината Централ. Прави си изводите!
Малкия кима виновно.
Вярно е, че в пакета скапани цигари може да има и наркотици, хилядарка, план за бягство от затвора или инструкции за съпроцесника — какво и как да каже на следващия разпит. Така че за свръзката всички пратки са еднакво ценни и той отговаря по цялата строгост на затворническите нрави за изгубването на който и да е от тях. Ако сбърка, наказанието е съвсем просто: махат го от Пътя, и край. Слава Кпсс ще избере от стоте и кусур някой друг здрав, пъргав и готов на риск младеж. А провинилия се ще го набутат в дъното на бърлогата, където ще спи на четири смени. Не е изключено по-късно, след месеци, с кристално поведение да заслужи реабилитация, но провинението остава да му виси.
Тук всяко провинение остава да ти виси завинаги. Затова Малкия, Джони и аз с облекчение си поемаме дъх, бършем обилната пот с пешкири и запалваме от моя житан. Толкова е влажно, че цигарите едва тлеят.
Добре е сега да издумкаме едно хубаво Малкия за неговото лекомислие и мързел — защото го е домързяло да избройка парцела, преди да засили пратката. Но откъм вратата в противоположния край на килията се чува вик, който възвестява разходка след десет минути. Това ще рече, че е време да стопираме Пътя.
В този момент между нагъсто притиснатите едно до друго голи тела се шмугва някакъв тотално надрусан боклук, целия в йодни петна, стиснал в мръсния си юмрук нескопосно опакована депеша, и я подава на Джони.
— Чувай, брато! — побеснява моят колега. — Ти хич ли не си чат, а? Не виждаш ли какво става? Има издънка по Трасето, а ти ми тикаш твоята ксива! Хем е време за разходка! Иди се разходи засега! Депешата ти ще замине като се върнем, ясно?
Боклукът гледа без никаква яснота, зениците му са като главички на топлийки. Надрусал се е явно преди не повече от десет минути. Избърборва нещо и изчезва с олюляване към дълбините на килията. Не бях го виждал досега. Кой ли е той? Откъде се е сдобил с хероин? Да не забравя да си побъбря с него, като ми остане свободно време…
Стопираме се, без да губим време. Тропаме арестантските кодове по стените и тръбите на парното, изпращаме сигнали на съседите, отвързваме „конете“, навиваме ги на лакът и ги скриваме на тайните места. Всеки знае как в Общата Бърлога да скрие три кълба самоделно въже така, че да не ги открият при случаен тараш.
2
Август деветдесет и седма година. В Общата Бърлога температурата е около четирийсет градуса. Дишането е невъзможно. Разходката е нещо свещено. Сто трийсет и петима следствени жадуват за кислород. Мнозина бързо са извадили пластмасови кофи, бутат се на чешмата. Настъпват някого по ръката или по лицето, избухват няколко вяли разправии, някого насмалко да попарят с врял чифир. Най-сетне вратата изгърмява и се отваря:
— Излизаме!
Навалицата възбудено се устремява към коридора. Остават само спящите и чистачите — те ще се използват, че средата на помещението се е опразнила, и ще изметат поне част от мръсотията. Останалите препускат из коридора и нататък по стълбището. Всички са по гащи и по джапанки, през вратовете са преметнати пешкири и носни кърпи за бърсане на непрестанно леещата се пот. Всички носят сапуни, сюнгери, кофи с вода. Шум и псувни. В коридора отеква лаят на конвойното куче, което аха да скъса каишката. Стълбището е широко като в университета „Ломоносов“.
Човешкият поток тече нагоре. На четвъртия етаж всички са се запъхтели. Някои едва си движат краката. Всеки трети се превива от кашлица. Ето го и карето.
— Това е малкият двор, старши! Отваряй другия! В тоя няма да ходим! Няма да се поберем!
Съседното каре е с няколко метра по-широко и всички го знаят. Дежурният конвоен си получава заплащането според тарифата. Тълпата радостно изтича от малкия двор към съседния, по-просторния. Там сладкият сух въздух прави приятно течение. Ярката слънчева светлина парва очите. Онези, които си носят кофи с вода, свалят гащите и започват да се сапунисват. Другите ги гледат със завист. Не всеки разполага с кофа. Лятно време в нашия затвор притежателите на пластмасови кофи са големци.
Някои се пекат, изложили лица на слънчевите лъчи. В ъгъла няколко тъпаци палят парче подметка заради саждите, необходими на татуировчика, за да ги използва вместо мастило. Но здравомислещите момчета моментално възпират откачените маймуняци и те бързо ликвидират огъня. Съгласяват се, че и без това няма какво да се диша, само смрад и сажди ни липсват сега.
Двама или трима от по-младите подскачат, за да се хванат за тръбите на горната решетка, и започват набирания. Опитните арестанти ги обсипват с подигравки. Спортните тренировки през лятото в общия корпус са живо самоубийство. Няма нито храна, нито въздух, нито свободно място. Подобна физкултура е път към смъртта.
Клякам до стената. Ние, свръзките, си имаме отделна кофа, обаче днес се къпе Джони, моят ред ще дойде другия път. И аз подпирам мършавия си гръб в стената, мълча и размишлявам.
Аз ли бях този, който доскоро си въобразяваше, че е възможно в затвора да тренираш тялото и разума си? Нима аз само преди четири месеца се фуках пред себе си, че не ми пука от затвора? Оказа се, че не съм бил в затвор, ами в петзвезден хотел. И чак сега съм попаднал в истинския затвор. Е, поне има затвор, от който съм успял да изляза, името му е „наивност“. Закривам лицето си с длани, за да не види никой как се смея.
Минали са едва десетина минути, когато вратата на дворчето се отваря със скърцане и чувам вик:
— Рубанов! Рубанов има ли? Повикване, спешно!
Нищо не разбирам. Насочвам се към изхода, учудено размишлявам на кого и за какво съм притрябвал.
— По-живо, по-живо! — повишава глас вертухаят.
Познах го — това е кадавър номер едно, първият „матроски“ надзирател, нисък молдовец с кафяви зъби и катраненочерен перчем под невероятно омазненото униформено кепе.
— Леко, шефе — възразявам хладнокръвно. — Да не искаш да ме водиш за повикване по гащи? Давай към бърлогата, поне да си обуя панталона.
— Бегом!
Килията е необичайно безлюдна. На трийсет и двете спални места са налягали неподвижно седемдесетина души. Висят сиви крака, целите в рани и циреи, стърчат жалки остри колене, полуотворени побелели устни жадно поемат въздух.
Повечето от тези хора в продължение на осемнайсет часа стоят прави, плътно притиснати в тълпа от други мизерници като тях, и само два пъти дневно посядат за по няколко минути, докато сръбнат канче прозрачна чорба от зеле или „мъток“ — преварен за трети или четвърти път чай; на тях не им пука за разходката, шестте часа в хоризонтално положение са единственият им отдих.
Слагам набързо панталон и фланелка, излизам в коридора, но онзи ме повежда, кой знае защо, не нагоре, към следствения корпус, а надолу, към първия етаж. Още повече се озадачавам. Защо? Къде? Влачейки джапанките по прохладния теракотов под, мрачно прехвърлям наум вариантите.
Слизаме по стълбите. Минаваме покрай поредица от неимоверно мръсни, охрачени, гадно усмърдени помещения, където се разрежда, утаява, разбива на части пристигащата в затвора и напускащата стените му арестантска маса. В края на коридора бивам заврян в малка стаичка без прозорци и мебелировка. В душата ми се надига тревога. Не е изключено да ме бият. Миналия месец ощавих един вертухай с вряла вода, по-миналия наругах корпусния отговорник, така че винаги има за какво да ми преброят ребрата с палката…
3
Насред празното прашно помещение е разкрачил устойчиво дебелите си крака човек, когото най-малко съм очаквал да видя — капитан Свинец. В ръката му има пакет цигари „Л&М“ и шоколад „Тоблерон“.
Неговият ослепително бял, лек, изключително качествен костюм и велурените мокасини ме възхищават и ме изпълват със смътни откъси от полузабравени спомени за предишен живот. За прохладни помещения с климатик, за кожени фотьойли, за газирана и обикновена минерална вода, за пури и компактдискове, за телешки шницели, за изпотени чаши уиски с лед, за колосани чаршафи, за засмени гладки мъжки и женски лица, за банкноти — американски зелени и родни шарени, и за всевъзможни сладки прелести, които някога ме заобикаляха отвсякъде, а днес възпаленият ми мозък оспорва самото им съществуване.
— Здрасти, Андрей — каза детективът дружелюбно и ми подаде широка права длан.
Внимателно му стиснах ръка.
— Дойдох специално — рече Свинец, без да ме гледа. — Искам да се извиня…
— За какво?
— Тогава, в „Лефортово“… Наложи се малко да те поизлъжа. Разбираш ли… преместиха те тук, в „ада за глупаци“, не по моя инициатива. Нямам нищо общо с това. Така че, ако си мислиш…
— Нищо не си мисля. И не се сърдя на никого.
— Отдавна се знаеше, че ще те преместят. Още миналата година. Докато течеше предварителното следствие, те държаха в „Лефортово“. В условия на максимална изолация. А сега следствието е приключено. Доста скъпо удоволствие е да те държат в затвора на ФСБ…
— Маркиз дьо Сад — отвърнах, почесвайки се по корема — си е плащал престоя в затвора. Тогава така е било прието. Френските аристократи са плащали от джоба си настаняването в Бастилията. Проучете историческите факти, използвайте опита на великите си предшественици…
— Ти да не се имаш за аристократ? — намръщи се белоснежният копой. — За маркиз?
— Не, на малкия пръст не мога да му се хвана. Маркизът мастурбирал по осемнайсет пъти дневно и най-подробно записвал всичките си усещания. А аз да успея веднъж седмично — мятам шапка.
— Стига щуротии. Вземи шоколада. Специално за теб съм го донесъл.
— Благодаря — прибрах ръце зад гърба си.
Капитан Свинец въздъхна.
— Та така, разбра ме, нали? Нямам нищо общо. Не съм аз този, който те е пратил да гниеш тук. Аз само използвах случая, за да измъкна онова, което ми трябваше. Информацията.
— И свърши ли работа?
— Кое?
— Информацията.
Детективът махна с ръка.
— Не. Изяснихме, че паспорта на убития Фарафонов е бил продаден от собствената му жена, вече след смъртта му. За сто и петдесет долара. Каза, че спешно й трябвали пари. Откъде ще ги вземе вдовица? Така че всичко беше напразно. И ти напразно се инатеше…
— Ненапразно — възразих аз, — а в името на принципа. И за обща тренировка. Разбирате ли?
— Напълно.
— Да приключим с този разговор — казах съвсем искрено. — Ако сте дошли само да се извините за онази лъжа, смятайте, че съм приел вашите извинения, и това е. Нямам време…
— Нямаш време? — учуди се Свинец. — Нали си в затвора! Закъде си се разбързал?
Усмихнах се снизходително. Няма да седна да разказвам на този чужд на затворническото битие човек с бял панталон, че и слуга на закона на всичкото отгоре, че след малко, когато бърлогата се прибере от разходка, ще трябва отново да оправям Пътя, да свиря сбор сред съзнателните арестанти да пожертват пуловери, после да разплета тези пуловери и да оплета нов „кон“ вместо срязания. След това трябва задължително да помогна на Слава Кпсс да премери и направи сметка на натрупаното през седмицата за Общото: няколкото килограма чай и захар; и за целта да проводим хабер нагоре, до едно-две-осем, на братлетата да ни услужат с кантарчето, понеже нашето изчезна при последния тараш. После планирах да съчиня кратка депеша до Демби. Бившият ми лефортовски съсед също бе преместен в „Матроская тишина“, но не в Общия корпус, ами в „спеца“, в малка шестместна килия, където лежеше в пълен комфорт в компанията на двама корумпирани генерали и двама обявени за насилници наркобарони, като си плащаше за удоволствието да живее на тишина и сравнително спокойно по триста долара месечно на някого от големите клечки в администрацията.
Демби — в този затвор го знаеха с по-солидния прякор Тучния — никога не отказваше на молбите ми. Препращаше ми ту кафе, ту кубчета бульон, ту хубави цигари. А и салам. Удобно и изгодно е да имаш такъв богат приятел в Централа. Цените на недвижимите имоти бяха нараснали и една от къщите на строителния магнат най-сетне беше продадена, за което щастливият фен на салама ми съобщи още с първото си писмо.
Освен това възнамерявах да съчиня и писмо до жена ми — верни люде щяха да го предадат навън. И накрая остатъкът от деня бе планиран за поправка на плейъра — японската качествена машинка отказа, след като в лентодвижещия механизъм беше влязла хлебарка.
Как можеше да проумее този детектив с бял костюм, любител на блондинките, моя живот? И трябва ли да знае чак такива подробности?
— Работа дал Господ — отговорих уклончиво. — Всякаква, разна. Твърда, течна и газообразна.
— Хайде на „ти“.
— С удоволствие. Тоест, нямаш грижи.
— Ти какъв искаше да станеш като малък?
— Космонавт. А по-късно писател. А ти?
— Полярен изследовател.
— Гот.
Помълчахме.
— И защо не стана какъвто искаше, космонавте? Защо стана аферист?
— Не съм аферист, а авантюрист. Има разлика.
— Загубеняк си ти, а не авантюрист! — изказа се съжалително Свинец, извади кърпа и отри потта от ниското си розово чело. — Нали знам всичко за теб! Знам как помпаше мускули. Как се опитваше да четеш ДЕЛОТО, което Хватов държеше отворено на бюрото. Знам, че се опитваше да си промениш почерка. Да си тренираш паметта. Поне десет пъти съм тарашил килията ти. Прегледал съм всичките ти учебници. Проучих тетрадките с конспектите ти. И един от цитатите дори си преписах… за спомен… — Свинец извади бележник, разлисти го — лицето му се напрегна като на играч на билярд преди решаващ удар — и изразително прочете: — „Кога отиваш с противника си при началството, постарай се по пътя да се освободиш от него, за да те не откара при съдията, и съдията да те не предаде на мъчител, а мъчителят да те не хвърли в тъмница. Казвам ти: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последната стотинка.“ Евангелие от Лука, глава дванайсета, стих петдесет и осми и петдесет и девети… Четеш Библията, а?
— Сега не ми остава време. А в „Лефортово“ — да, четях я. Много пъти.
Детективът затвори бележника и почука с него ребром по брадичката си.
— Известно ми е — натърти той, — че си се присъединил към бандюгите, към криминалните, към „пандизчийския ход“… Нали така му викахте, не бъркам?
— Не знам нищо по въпроса.
— Ясно. Тоест няма смисъл да ти предлагам да свършиш нещо в интерес на меверето…
— Аха! — засмях се. — Ето за какво е дошъл полярният изследовател при космонавта! С предложение за сътрудничество!
Свинец направи пауза.
— Бъркаш — порица ме той. — Бъркаш, че си против нас.
Поклатих глава.
— Не съм против вас! Не съм! Така и не си разбрал нищо, полярни изследователю! Аз съм против онези глупаци, които са измислили да наказват човека, като му отнемат свободата. Както и против онези, които прекалено лесно се разделят със свободата си. Милицията, законът, правоохранителният апарат — имало ги е, има ги и занапред ще ги има задължително! Но е физически невъзможно да ми отнемете моята свобода! Тя е моя! Тя е част от мен! Винаги е с мен! Не, тя дори е нещо повече от мен! Свободата ми съм самият аз! Това е… — замислих се и бързо открих нужната дума: — това е като името. Можеш да ми отнемеш дори живота. Стреляш в челото ми и го отнемаш. Но името остава. Имало един жив Андрей, сега е мъртвец — но пак е Андрей… Освен това аз съм силен и винаги ще съм на страната на слабия. Така са ме учили в Совдепия. Така са ми казвали майка ми и татко ми. Така пише в книгите, които съм чел в детството си…
— Ясно — безцеремонно прекъсна той моята реч. — Да сменим темата.
— Както кажеш.
Свинец разкопча превъзходното си лятно сако и ми демонстрира вратовръзката. Лицето му светна от гордост.
— Скива ли? Роден „Кристиян Диор“. Конфискуван от лице, извършило особено тежко криминално престъпление. Лицето вече си призна. Чистосърдечно. Така че връзката няма да му потрябва скоро. А на мен ще ми свърши работа…
— Какво става с твоята блондинка? Оженихте ли се?
— Какви ги приказваш? — възкликна белият човек от криминалната милиция. — Да се оженя? За тоя киликанзер? Отдавна се разделихме. Много е загубена. И тъпа. Ни вкус, ни възпитание. Облича червена блуза на синя пола. Не си бръсне подмишниците. И порка бира с литри, представяш ли си? За какво ми е притрябвала? — Свинец се закопча и оглади сакото с длани. — Не, ще си намеря някоя по-свястна…
— Желая ти успех.
— И аз на тебе.
— Не вярвам в успеха.
— Защото си още млад. Да не забравиш цигарите и шоколада…
— Шоколада няма да взема.
— А аз какво да го правя?
— Дай го на вдовицата Фарафонова.
Капитан Свинец се ухили хищно.
— Вдовицата Фарафонова е блондинка с дълги крака и бюст четвърти номер. Тя ще се оправи. Ще имам грижата. А ти вземи шоколада. Да си подсладиш горчилката от поражението…
Усмихнах се с чувство за превъзходство, сякаш в затвора бях не аз, а моят събеседник.
— Не чаткаш, полярни изследователю. Победата и поражението са едно и също. Затворът и свободата са едно и също. Престъпниците и тези, които ги опандизват, са едни и същи хора. Всичко са само думи! Думите са мънички затвори, а животът си тече извън тях. Сбогом, нямам повече време. Аз съм зает човек.
— Бягай, като си толкова зает — измърмори Свинец. — Не се чуди, че те извиках тука, а не в следствения корпус. Там можеше някой случайно да те види и после да пусне слуха, че си доносник, продажник и тъй нататък… Оцени моето благоразумие, Андрей. Хайде, някой ден като се срещнем навън, ще ударим по една водка…
4
В девет вечерта предадох смяната на Гиви Сухумския и отидох да се измия.
През лятото само свръзките имат привилегията да се плискат на чешмата. Останалите се задоволяват със седмичното извеждане за баня. В самата килия водните процедури през лятото са тотално изключени. Влагата е най-страшният ни враг. Всеки месец по десетина арестанти напускат нашата бърлога с багажа — в посока тубанара. Пръчицата на Кох не спи. Тя действа, тя ни убива и ние гледаме да й се противопоставим. През лятото, на жегата, миенето и прането в бърлогата не се допускат. В името на общата полза.
Но за пътищарите, които по дванайсет часа на ден скачат от решетка на решетка, се прави изключение. И аз отивам да се умия от потта и мръсотията. Покрай чифиросаните негри, арестувани за контрабанда на хероин, покрай татуировчика, затрупан с поръчки за месец напред, покрай „гарата“, през люшкащата се мръсна, въшлясала, крастава, равнодушна към всичко на света маса на шматките гратисчии, дето им е все тая.
Днес денят е хубав — имаме трева. Крайно е нежелателно да дежуриш на Пътя надрусан, затова ние с Джони веднага решихме да запалим чак след като сдадем смяната. Тревата е съвсем малко, едва ще стигне за един малък джойнт, колкото всеки да дръпне по два пъти. Но това не ни притеснява. Захлебваме с по няколко таблетки феназепам за подсилване на тягата.
Малкия знае, че имаме ганджа, и жадува да участва, личи си по мъката в очите му, но чувството за вина заради сутрешния скандал го възпира и той мрачно страни от нас с Джони. Ние обаче сме човечни, затова повиквам момчето да сподели нашето удоволствие. Малкия моментално изтегля тънкото си петдесеткилограмово телце на горния етаж и сяда до нас.
— Защо така оплеска работите днес, Малък? — пита го Джони.
Недопустимо е да се впускаш в кавги, разправии, изясняване на отношения, докато си отнесен. Но ние не сме се озлобили един към друг, в края на краищата пратките оцеляха, всичко е наред. От друга страна, длъжни сме да посочим на нашия брат къде му е мястото и докъде може да докарат неговите безотговорни действия.
— Ти вече се издъни веднъж!
— Кога? — възмущава се кротко Малкия.
— А кой преди седмица се натъпка с аминазин и спа два дни? Докато момчетата опъваха каиша вместо теб на решетката?
— Как два дни? Само деветнайсет часа! Това два дни ли са? Два дни са четирийсет и осем часа. Аз спах само деветнайсет…
Седим по турски и пушим.
Нечии чорапи миришат много убедително, вероятно на Джони, но не изключвам и да са моите, понеже перачът, който се беше цанил да обработва нашето бельо със сапун и вода, от вчера се беше надрусал с реланиум и тотално беше зарязал службата. Откъде намери редките таблетки така си и остана дълбока тайна.
В отсрещния ъгъл виждам гърба на Слава Кпсс. Моли се, обърнат към иконите. Той се моли по същия начин, по който аз навремето медитирах — сутрин и вечер. Понякога и през деня. Молитвата е единственият начин да останеш на относително спокойствие сред клокочещия, подвижен свят на Общата Бърлога. Никой не търси за нищо молещия се арестант, никой не го закача. За да се съсредоточи по-успешно, Слава си запушва ушите с памук. В ръцете си държи „Молитвослов за миряни“, но томчето е затворено. Слава знае каноните наизуст.
Възпитано изчакваме нашия тартор. Той трикратно се прекръства, полага необходимите поклони, напуска своя параклис и се присъединява към нас.
— Дръпни си, Слава — предлага му Джони.
След общуването с Всевишния Слава Кпсс е тих и умислен. Той сяда мълчаливо до нас и си дръпва. После дръпваме и ние тримата.
Отровата не действа на мига. Известно време мълчим, чакаме. Най-сетне усещам замайване, лек звън в ушите, картинката пред очите ми започва да блещука, багрите стават по-ярки, докато звуците, напротив, се носят сякаш иззад дебела мека стена. Джони и Малкия си приказват нещо, но аз нямам никакво желание да участвам в общуването им, дори не искам да чувам братлетата. На това място комиксът е скучен и прелиствам страницата.
На следващата нещата стават по-интересни. Там бившето банкерче се опитва да се отдели от тялото си и да се погледне отстрани. В един момент сполучва. Той витае над пода на затворническата килия. Някъде наблизо се усеща присъствието на новобогаташа Андрюха, но той си трае. Скоро сигурно съвсем ще престана да общувам с моя двойник от миналото. Той се появява все по-рядко. Разбира, че вече нямам нужда от него.
Отделен от себе си, съзерцавам самодоволния идиот под средна възраст. Той е разумен, образован, културен, тотално надрусан, умислен за нещо свое си, с гнуслива гримаса на лицето. Искал е авантюри, пари, успех, свобода и ето го на топло, приет като свой в сбирщината от негодници, разследвани за тежки и особено тежки престъпления, седнал под прозореца с желязна решетка.
— Кво се умълча? — пита ме неочаквано Слава Кпсс.
— Мразя решетките.
— Това не е добре — меко възразява Слава. — Омразата е тежък грях. Не е редно да се мрази. Нищо не бива да се мрази. Дори решетките. И изобщо затвора. Никой не те кара да го обичаш. Но недей да мразиш. За такива неща Бог наказва…
— Как? — изумявам се. — Как още да ме накаже? Аз вече съм в затвора.
— Ще те накара да обикнеш.
— Кого? Какво?
— Онова, което мразиш…
— Съмнявам се…
Изведнъж ми се дощя да полегна. Наркотикът е слаб, глупава отрова, забавление за малки глупчовци. Но пък и аз доста съм сдал багажа. Утре имам юбилей. Година, откакто съм влязъл. Година без светлина и въздух, без човешка храна.
Доспива ми се. През шума долавям познат груб баритон. За четири месеца Дима Слона така и не се научи да разговаря полугласно, както се изисква от затворническия етикет. Затова пък научи много други неща. Сега вече живее съвсем наблизо, зад провесеното одеяло. Вече има и захар, и масло, и дори бял прах за боцкане. Дима Слона драпа към по-добрия живот. Поздравяваме се, дори понякога разменяме по някоя дума, но очите му винаги са студени, а усмивката му не предвещава нищо добро.
— Пичове! — провъзгласявам, плетейки език, докато се опитвам да задържа очите си отворени. — Пичове! Най-коленопреклонно ви моля да ме извините, обаче употребата на наднормени дози отрова, а също комбинирането им с други ме докарва до рецидиви на вродена социофобия, мизантропия и дори, смело мога да го кажа, аутизъм. Принуден съм да ви напусна. Ако някой не е зацепил какви ги редя, да диша спокойно, понеже не съм ви съобщил нищо лошо и по никакъв начин не съм засегнал арестантското ви достойнство…
Джони ме поглежда внимателно и поставя диагноза:
— Удари го в главата. Малък, мръдни да легне аферистът.
Моментално заемам хоризонтално положение и постепенно заспивам, а преди унасянето изведнъж се размечтавам как ще сънувам периодичната таблица на отровите.
Така химикът Менделеев един ден сънувал във вид на пасианс друга таблица — на елементите. Отровите обаче не желаят да се строят в редици и колони, те мъждукат, прескачат се палаво и аз зарязвам опитите си да направя великото откритие.
1
— Ченге на решетката! — ревнах с дивашки фалцет, залепил устни до пролуката между „ресните“, за да ме чуе целият Централ, и общият корпус, и „спецът“, и „тубанарът“, и лечебницата, за да стопира цялото движение по Пътя. — Ченге на решетката!
„Конят“ е натегнат като струна, но не се къса. Това е първокласен „кон“, съвсем нов, здрав, за изплитането му отидоха четири вълнени пуловера, освен това в него са вплетени няколко дебели рибарски корди, а за да е по-здрав и по-проходим, е хубаво натрит с восък и пластилин и засега издържа. Въпреки че отвън го дърпа контрольорът, а от нашата страна яко опъват трима от свръзките, единият от които съм аз. Всички пратки, вързани на „коня“, са извън килията, виждам ги, но не мога да ги докопам.
Чувам доволните псувни на надзирателя. Преди минутка той е издебнал пратките, хвърлил е здраво въже с кука и възнамерява да присвои арестантската поща.
— Джони, Малкия, теглете, теглете! — крещя и приятелите ми се напрягат, вкопчват се, увисват на въжето.
Свил съм се на отвора на прозореца, на два и нещо метра от пода, с едната ръка се държа за решетката, а другата чак до рамото съм пъхнал в процепа между железата в опит да хвана пратките и да ги спася, а покрай тях и своето реноме. Чувам громолене. Стоманените пръти и пластини вибрират. Контрольорът е видял отдолу ръката ми и е замерил с нещо тежко, вероятно камък, но не ме улучи.
— Донесете вряла вода! — крещи Джони към килията.
Сто и трийсет бледи физиономии — с изключение на онези, на които им е ред да спят — напрегнато наблюдават развитието на събитията. Миналия път лиснахме отгоре три литра вряща вода и за близо месец излекувахме вертухаите от навика им да посягат на Пътя. Но те се връщат отново и отново. Нашата килия, сто и седемнайсета, е на втория етаж, не е високо, затова натегачите измежду надзирателите гледат на пратките, минаващи през нас, като на лесна плячка.
Дотърчаха още двама доброволци — единият беше хърбавият Федот — и ето вече осем тънки, но жилави ръце теглят с все сила „коня“, за да приберат в килията поне част от пратката. Контрольорът поддава. Все пак е сам, а ние сме петима.
По-предния път дърпахме толкова енергично, че бяхме изтеглили алчното ченге високо във въздуха и то доста се удари при падането.
Дръпнахме рязко. Цял метър от въжето влезе вътре. Още метър. Почти стигам до пратката.
— Дай, дай! Водата готова ли е? Майната й, дайте нож, бързо!
Хвърлят ми отдолу самоделна чекия, промушвам пак голата си ръка през дупката и прерязвам натегнатите влакна.
„Конят“ се къса със звън, аз политам от високото, разранявам си до кръв коляното и рамото в стоманените ръбове на близките нарове, но стискам здраво спасените пратки. Само две са. Третата, последната, при срязването на „коня“ се е изплъзнала от възела и е плячкосана от нашия неприятел. Четиримата, които теглеха отвътре, също залитат и падат, но с по-малки поражения.
— Малкия! — викам аз, тялото ми е в пот, ръцете в кръв, а мозъкът ми ще се пръсне от омраза към всички решетки под слънцето. — Какви ги вършиш? Защо не избройка парцела?
— Бройках го! — оправдава се Малкия.
— Толкова си го бройкал! — ядно боботи Джони и сочи на момчето разплетения срязан край на „коня“. — Отиде ни пратката! Дай огледалото!
Налага се нов скок към решетката. В стената поколения арестанти са направили дупка, от нея стърчи парче желязна арматура, а за него е закачена специална примка от здраво сплетени парцали. Подпирам се с крак, литвам нагоре, мушвам си пак ръката и с огледалото се мъча да видя контрольора долу.
— Старши — подвиквам полугласно. — Ей, старши!
— Думай! — разрешава ми отдолу предпазлив глас. — Върни пратката.
— Пратката ли? — старшият е склонен да се погаври. — Пратката ти отива на бюрото на шефа, стопляш ли?
— Не занимавай шефа — възразявам културно. — Дай да се разберем, а? Плащам си глобата според тарифата!
— А тарифата знаеш ли я?
— Ти пък съвсем за мезе ме взе!
Преговорите траят десетина минути. Очевидно е, че никой не възнамерява да ходи при шефа. Няма смисъл. Администрацията на затвора е абсолютно наясно с Пътя, но е принудена да се примирява със съществуването на самоделните въжета, опънати между прозорците на килиите. Могат да ги изпокъсат, да направят тотален тараш, да намерят и да изземат всичко, но до двайсет и четири часа десетте хиляди арестанти ще ремонтират и възстановят Пътя. Ако ще всеки ден да правят наказателни акции. Изпосталелият контингент на следствения изолатор така или иначе ще измисли начин.
Най-сетне правя знак и Джони ми подава отдолу кълбо „контролка“ — тънко, но здраво канапче, направено за разлика от „коня“ не от пуловери, а от чорапи. Специално за подобни случаи.
— Старши, да не ме прецакаш?
— Няма.
— Дръж тогава.
Връзвам за долния край на „контролката“ няколко омотани в парцал камъчета за тежест, над тях закрепвам банкнотата от петдесет рубли и пускам парите надолу, за да изтегля нагоре след минута спасената пратка. Слизам от прозореца. Въртя в разтрепераните си от напрежение ръце обекта на толкова нерви и очаквания и вбесен до крайност го запращам към постланото под стената одеяло.
Пратката представлява пакет евтини цигари без филтър (по три рубли пакета в затворническата лавка), небрежно увит във вестник и неугледно опакован в найлон. Откъм лицевата страна е изписан адресът:
ЗА НИКУЛАИ САРАТУФСКИЯ ОТ Б. 138
Не можах да удържа псувнята, макар че избягвах опасните нецензурни изрази: сред заобиколилите ме арестанти като нищо можеше да има приятели или познати на многоуважавания Николай от град Саратов, които непременно щяха да доведат до знанието му моите оскърбителни изказвания. Такива са местните нрави.
— Ето на, Малък — казвам, — заради тоя нищо и никакъв боклук вдигнахме на главата си половината Централ. Прави си изводите!
Малкия кима виновно.
Вярно е, че в пакета скапани цигари може да има и наркотици, хилядарка, план за бягство от затвора или инструкции за съпроцесника — какво и как да каже на следващия разпит. Така че за свръзката всички пратки са еднакво ценни и той отговаря по цялата строгост на затворническите нрави за изгубването на който и да е от тях. Ако сбърка, наказанието е съвсем просто: махат го от Пътя, и край. Слава Кпсс ще избере от стоте и кусур някой друг здрав, пъргав и готов на риск младеж. А провинилия се ще го набутат в дъното на бърлогата, където ще спи на четири смени. Не е изключено по-късно, след месеци, с кристално поведение да заслужи реабилитация, но провинението остава да му виси.
Тук всяко провинение остава да ти виси завинаги. Затова Малкия, Джони и аз с облекчение си поемаме дъх, бършем обилната пот с пешкири и запалваме от моя житан. Толкова е влажно, че цигарите едва тлеят.
Добре е сега да издумкаме едно хубаво Малкия за неговото лекомислие и мързел — защото го е домързяло да избройка парцела, преди да засили пратката. Но откъм вратата в противоположния край на килията се чува вик, който възвестява разходка след десет минути. Това ще рече, че е време да стопираме Пътя.
В този момент между нагъсто притиснатите едно до друго голи тела се шмугва някакъв тотално надрусан боклук, целия в йодни петна, стиснал в мръсния си юмрук нескопосно опакована депеша, и я подава на Джони.
— Чувай, брато! — побеснява моят колега. — Ти хич ли не си чат, а? Не виждаш ли какво става? Има издънка по Трасето, а ти ми тикаш твоята ксива! Хем е време за разходка! Иди се разходи засега! Депешата ти ще замине като се върнем, ясно?
Боклукът гледа без никаква яснота, зениците му са като главички на топлийки. Надрусал се е явно преди не повече от десет минути. Избърборва нещо и изчезва с олюляване към дълбините на килията. Не бях го виждал досега. Кой ли е той? Откъде се е сдобил с хероин? Да не забравя да си побъбря с него, като ми остане свободно време…
Стопираме се, без да губим време. Тропаме арестантските кодове по стените и тръбите на парното, изпращаме сигнали на съседите, отвързваме „конете“, навиваме ги на лакът и ги скриваме на тайните места. Всеки знае как в Общата Бърлога да скрие три кълба самоделно въже така, че да не ги открият при случаен тараш.
2
Август деветдесет и седма година. В Общата Бърлога температурата е около четирийсет градуса. Дишането е невъзможно. Разходката е нещо свещено. Сто трийсет и петима следствени жадуват за кислород. Мнозина бързо са извадили пластмасови кофи, бутат се на чешмата. Настъпват някого по ръката или по лицето, избухват няколко вяли разправии, някого насмалко да попарят с врял чифир. Най-сетне вратата изгърмява и се отваря:
— Излизаме!
Навалицата възбудено се устремява към коридора. Остават само спящите и чистачите — те ще се използват, че средата на помещението се е опразнила, и ще изметат поне част от мръсотията. Останалите препускат из коридора и нататък по стълбището. Всички са по гащи и по джапанки, през вратовете са преметнати пешкири и носни кърпи за бърсане на непрестанно леещата се пот. Всички носят сапуни, сюнгери, кофи с вода. Шум и псувни. В коридора отеква лаят на конвойното куче, което аха да скъса каишката. Стълбището е широко като в университета „Ломоносов“.
Човешкият поток тече нагоре. На четвъртия етаж всички са се запъхтели. Някои едва си движат краката. Всеки трети се превива от кашлица. Ето го и карето.
— Това е малкият двор, старши! Отваряй другия! В тоя няма да ходим! Няма да се поберем!
Съседното каре е с няколко метра по-широко и всички го знаят. Дежурният конвоен си получава заплащането според тарифата. Тълпата радостно изтича от малкия двор към съседния, по-просторния. Там сладкият сух въздух прави приятно течение. Ярката слънчева светлина парва очите. Онези, които си носят кофи с вода, свалят гащите и започват да се сапунисват. Другите ги гледат със завист. Не всеки разполага с кофа. Лятно време в нашия затвор притежателите на пластмасови кофи са големци.
Някои се пекат, изложили лица на слънчевите лъчи. В ъгъла няколко тъпаци палят парче подметка заради саждите, необходими на татуировчика, за да ги използва вместо мастило. Но здравомислещите момчета моментално възпират откачените маймуняци и те бързо ликвидират огъня. Съгласяват се, че и без това няма какво да се диша, само смрад и сажди ни липсват сега.
Двама или трима от по-младите подскачат, за да се хванат за тръбите на горната решетка, и започват набирания. Опитните арестанти ги обсипват с подигравки. Спортните тренировки през лятото в общия корпус са живо самоубийство. Няма нито храна, нито въздух, нито свободно място. Подобна физкултура е път към смъртта.
Клякам до стената. Ние, свръзките, си имаме отделна кофа, обаче днес се къпе Джони, моят ред ще дойде другия път. И аз подпирам мършавия си гръб в стената, мълча и размишлявам.
Аз ли бях този, който доскоро си въобразяваше, че е възможно в затвора да тренираш тялото и разума си? Нима аз само преди четири месеца се фуках пред себе си, че не ми пука от затвора? Оказа се, че не съм бил в затвор, ами в петзвезден хотел. И чак сега съм попаднал в истинския затвор. Е, поне има затвор, от който съм успял да изляза, името му е „наивност“. Закривам лицето си с длани, за да не види никой как се смея.
Минали са едва десетина минути, когато вратата на дворчето се отваря със скърцане и чувам вик:
— Рубанов! Рубанов има ли? Повикване, спешно!
Нищо не разбирам. Насочвам се към изхода, учудено размишлявам на кого и за какво съм притрябвал.
— По-живо, по-живо! — повишава глас вертухаят.
Познах го — това е кадавър номер едно, първият „матроски“ надзирател, нисък молдовец с кафяви зъби и катраненочерен перчем под невероятно омазненото униформено кепе.
— Леко, шефе — възразявам хладнокръвно. — Да не искаш да ме водиш за повикване по гащи? Давай към бърлогата, поне да си обуя панталона.
— Бегом!
Килията е необичайно безлюдна. На трийсет и двете спални места са налягали неподвижно седемдесетина души. Висят сиви крака, целите в рани и циреи, стърчат жалки остри колене, полуотворени побелели устни жадно поемат въздух.
Повечето от тези хора в продължение на осемнайсет часа стоят прави, плътно притиснати в тълпа от други мизерници като тях, и само два пъти дневно посядат за по няколко минути, докато сръбнат канче прозрачна чорба от зеле или „мъток“ — преварен за трети или четвърти път чай; на тях не им пука за разходката, шестте часа в хоризонтално положение са единственият им отдих.
Слагам набързо панталон и фланелка, излизам в коридора, но онзи ме повежда, кой знае защо, не нагоре, към следствения корпус, а надолу, към първия етаж. Още повече се озадачавам. Защо? Къде? Влачейки джапанките по прохладния теракотов под, мрачно прехвърлям наум вариантите.
Слизаме по стълбите. Минаваме покрай поредица от неимоверно мръсни, охрачени, гадно усмърдени помещения, където се разрежда, утаява, разбива на части пристигащата в затвора и напускащата стените му арестантска маса. В края на коридора бивам заврян в малка стаичка без прозорци и мебелировка. В душата ми се надига тревога. Не е изключено да ме бият. Миналия месец ощавих един вертухай с вряла вода, по-миналия наругах корпусния отговорник, така че винаги има за какво да ми преброят ребрата с палката…
3
Насред празното прашно помещение е разкрачил устойчиво дебелите си крака човек, когото най-малко съм очаквал да видя — капитан Свинец. В ръката му има пакет цигари „Л&М“ и шоколад „Тоблерон“.
Неговият ослепително бял, лек, изключително качествен костюм и велурените мокасини ме възхищават и ме изпълват със смътни откъси от полузабравени спомени за предишен живот. За прохладни помещения с климатик, за кожени фотьойли, за газирана и обикновена минерална вода, за пури и компактдискове, за телешки шницели, за изпотени чаши уиски с лед, за колосани чаршафи, за засмени гладки мъжки и женски лица, за банкноти — американски зелени и родни шарени, и за всевъзможни сладки прелести, които някога ме заобикаляха отвсякъде, а днес възпаленият ми мозък оспорва самото им съществуване.
— Здрасти, Андрей — каза детективът дружелюбно и ми подаде широка права длан.
Внимателно му стиснах ръка.
— Дойдох специално — рече Свинец, без да ме гледа. — Искам да се извиня…
— За какво?
— Тогава, в „Лефортово“… Наложи се малко да те поизлъжа. Разбираш ли… преместиха те тук, в „ада за глупаци“, не по моя инициатива. Нямам нищо общо с това. Така че, ако си мислиш…
— Нищо не си мисля. И не се сърдя на никого.
— Отдавна се знаеше, че ще те преместят. Още миналата година. Докато течеше предварителното следствие, те държаха в „Лефортово“. В условия на максимална изолация. А сега следствието е приключено. Доста скъпо удоволствие е да те държат в затвора на ФСБ…
— Маркиз дьо Сад — отвърнах, почесвайки се по корема — си е плащал престоя в затвора. Тогава така е било прието. Френските аристократи са плащали от джоба си настаняването в Бастилията. Проучете историческите факти, използвайте опита на великите си предшественици…
— Ти да не се имаш за аристократ? — намръщи се белоснежният копой. — За маркиз?
— Не, на малкия пръст не мога да му се хвана. Маркизът мастурбирал по осемнайсет пъти дневно и най-подробно записвал всичките си усещания. А аз да успея веднъж седмично — мятам шапка.
— Стига щуротии. Вземи шоколада. Специално за теб съм го донесъл.
— Благодаря — прибрах ръце зад гърба си.
Капитан Свинец въздъхна.
— Та така, разбра ме, нали? Нямам нищо общо. Не съм аз този, който те е пратил да гниеш тук. Аз само използвах случая, за да измъкна онова, което ми трябваше. Информацията.
— И свърши ли работа?
— Кое?
— Информацията.
Детективът махна с ръка.
— Не. Изяснихме, че паспорта на убития Фарафонов е бил продаден от собствената му жена, вече след смъртта му. За сто и петдесет долара. Каза, че спешно й трябвали пари. Откъде ще ги вземе вдовица? Така че всичко беше напразно. И ти напразно се инатеше…
— Ненапразно — възразих аз, — а в името на принципа. И за обща тренировка. Разбирате ли?
— Напълно.
— Да приключим с този разговор — казах съвсем искрено. — Ако сте дошли само да се извините за онази лъжа, смятайте, че съм приел вашите извинения, и това е. Нямам време…
— Нямаш време? — учуди се Свинец. — Нали си в затвора! Закъде си се разбързал?
Усмихнах се снизходително. Няма да седна да разказвам на този чужд на затворническото битие човек с бял панталон, че и слуга на закона на всичкото отгоре, че след малко, когато бърлогата се прибере от разходка, ще трябва отново да оправям Пътя, да свиря сбор сред съзнателните арестанти да пожертват пуловери, после да разплета тези пуловери и да оплета нов „кон“ вместо срязания. След това трябва задължително да помогна на Слава Кпсс да премери и направи сметка на натрупаното през седмицата за Общото: няколкото килограма чай и захар; и за целта да проводим хабер нагоре, до едно-две-осем, на братлетата да ни услужат с кантарчето, понеже нашето изчезна при последния тараш. После планирах да съчиня кратка депеша до Демби. Бившият ми лефортовски съсед също бе преместен в „Матроская тишина“, но не в Общия корпус, ами в „спеца“, в малка шестместна килия, където лежеше в пълен комфорт в компанията на двама корумпирани генерали и двама обявени за насилници наркобарони, като си плащаше за удоволствието да живее на тишина и сравнително спокойно по триста долара месечно на някого от големите клечки в администрацията.
Демби — в този затвор го знаеха с по-солидния прякор Тучния — никога не отказваше на молбите ми. Препращаше ми ту кафе, ту кубчета бульон, ту хубави цигари. А и салам. Удобно и изгодно е да имаш такъв богат приятел в Централа. Цените на недвижимите имоти бяха нараснали и една от къщите на строителния магнат най-сетне беше продадена, за което щастливият фен на салама ми съобщи още с първото си писмо.
Освен това възнамерявах да съчиня и писмо до жена ми — верни люде щяха да го предадат навън. И накрая остатъкът от деня бе планиран за поправка на плейъра — японската качествена машинка отказа, след като в лентодвижещия механизъм беше влязла хлебарка.
Как можеше да проумее този детектив с бял костюм, любител на блондинките, моя живот? И трябва ли да знае чак такива подробности?
— Работа дал Господ — отговорих уклончиво. — Всякаква, разна. Твърда, течна и газообразна.
— Хайде на „ти“.
— С удоволствие. Тоест, нямаш грижи.
— Ти какъв искаше да станеш като малък?
— Космонавт. А по-късно писател. А ти?
— Полярен изследовател.
— Гот.
Помълчахме.
— И защо не стана какъвто искаше, космонавте? Защо стана аферист?
— Не съм аферист, а авантюрист. Има разлика.
— Загубеняк си ти, а не авантюрист! — изказа се съжалително Свинец, извади кърпа и отри потта от ниското си розово чело. — Нали знам всичко за теб! Знам как помпаше мускули. Как се опитваше да четеш ДЕЛОТО, което Хватов държеше отворено на бюрото. Знам, че се опитваше да си промениш почерка. Да си тренираш паметта. Поне десет пъти съм тарашил килията ти. Прегледал съм всичките ти учебници. Проучих тетрадките с конспектите ти. И един от цитатите дори си преписах… за спомен… — Свинец извади бележник, разлисти го — лицето му се напрегна като на играч на билярд преди решаващ удар — и изразително прочете: — „Кога отиваш с противника си при началството, постарай се по пътя да се освободиш от него, за да те не откара при съдията, и съдията да те не предаде на мъчител, а мъчителят да те не хвърли в тъмница. Казвам ти: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последната стотинка.“ Евангелие от Лука, глава дванайсета, стих петдесет и осми и петдесет и девети… Четеш Библията, а?
— Сега не ми остава време. А в „Лефортово“ — да, четях я. Много пъти.
Детективът затвори бележника и почука с него ребром по брадичката си.
— Известно ми е — натърти той, — че си се присъединил към бандюгите, към криминалните, към „пандизчийския ход“… Нали така му викахте, не бъркам?
— Не знам нищо по въпроса.
— Ясно. Тоест няма смисъл да ти предлагам да свършиш нещо в интерес на меверето…
— Аха! — засмях се. — Ето за какво е дошъл полярният изследовател при космонавта! С предложение за сътрудничество!
Свинец направи пауза.
— Бъркаш — порица ме той. — Бъркаш, че си против нас.
Поклатих глава.
— Не съм против вас! Не съм! Така и не си разбрал нищо, полярни изследователю! Аз съм против онези глупаци, които са измислили да наказват човека, като му отнемат свободата. Както и против онези, които прекалено лесно се разделят със свободата си. Милицията, законът, правоохранителният апарат — имало ги е, има ги и занапред ще ги има задължително! Но е физически невъзможно да ми отнемете моята свобода! Тя е моя! Тя е част от мен! Винаги е с мен! Не, тя дори е нещо повече от мен! Свободата ми съм самият аз! Това е… — замислих се и бързо открих нужната дума: — това е като името. Можеш да ми отнемеш дори живота. Стреляш в челото ми и го отнемаш. Но името остава. Имало един жив Андрей, сега е мъртвец — но пак е Андрей… Освен това аз съм силен и винаги ще съм на страната на слабия. Така са ме учили в Совдепия. Така са ми казвали майка ми и татко ми. Така пише в книгите, които съм чел в детството си…
— Ясно — безцеремонно прекъсна той моята реч. — Да сменим темата.
— Както кажеш.
Свинец разкопча превъзходното си лятно сако и ми демонстрира вратовръзката. Лицето му светна от гордост.
— Скива ли? Роден „Кристиян Диор“. Конфискуван от лице, извършило особено тежко криминално престъпление. Лицето вече си призна. Чистосърдечно. Така че връзката няма да му потрябва скоро. А на мен ще ми свърши работа…
— Какво става с твоята блондинка? Оженихте ли се?
— Какви ги приказваш? — възкликна белият човек от криминалната милиция. — Да се оженя? За тоя киликанзер? Отдавна се разделихме. Много е загубена. И тъпа. Ни вкус, ни възпитание. Облича червена блуза на синя пола. Не си бръсне подмишниците. И порка бира с литри, представяш ли си? За какво ми е притрябвала? — Свинец се закопча и оглади сакото с длани. — Не, ще си намеря някоя по-свястна…
— Желая ти успех.
— И аз на тебе.
— Не вярвам в успеха.
— Защото си още млад. Да не забравиш цигарите и шоколада…
— Шоколада няма да взема.
— А аз какво да го правя?
— Дай го на вдовицата Фарафонова.
Капитан Свинец се ухили хищно.
— Вдовицата Фарафонова е блондинка с дълги крака и бюст четвърти номер. Тя ще се оправи. Ще имам грижата. А ти вземи шоколада. Да си подсладиш горчилката от поражението…
Усмихнах се с чувство за превъзходство, сякаш в затвора бях не аз, а моят събеседник.
— Не чаткаш, полярни изследователю. Победата и поражението са едно и също. Затворът и свободата са едно и също. Престъпниците и тези, които ги опандизват, са едни и същи хора. Всичко са само думи! Думите са мънички затвори, а животът си тече извън тях. Сбогом, нямам повече време. Аз съм зает човек.
— Бягай, като си толкова зает — измърмори Свинец. — Не се чуди, че те извиках тука, а не в следствения корпус. Там можеше някой случайно да те види и после да пусне слуха, че си доносник, продажник и тъй нататък… Оцени моето благоразумие, Андрей. Хайде, някой ден като се срещнем навън, ще ударим по една водка…
4
В девет вечерта предадох смяната на Гиви Сухумския и отидох да се измия.
През лятото само свръзките имат привилегията да се плискат на чешмата. Останалите се задоволяват със седмичното извеждане за баня. В самата килия водните процедури през лятото са тотално изключени. Влагата е най-страшният ни враг. Всеки месец по десетина арестанти напускат нашата бърлога с багажа — в посока тубанара. Пръчицата на Кох не спи. Тя действа, тя ни убива и ние гледаме да й се противопоставим. През лятото, на жегата, миенето и прането в бърлогата не се допускат. В името на общата полза.
Но за пътищарите, които по дванайсет часа на ден скачат от решетка на решетка, се прави изключение. И аз отивам да се умия от потта и мръсотията. Покрай чифиросаните негри, арестувани за контрабанда на хероин, покрай татуировчика, затрупан с поръчки за месец напред, покрай „гарата“, през люшкащата се мръсна, въшлясала, крастава, равнодушна към всичко на света маса на шматките гратисчии, дето им е все тая.
Днес денят е хубав — имаме трева. Крайно е нежелателно да дежуриш на Пътя надрусан, затова ние с Джони веднага решихме да запалим чак след като сдадем смяната. Тревата е съвсем малко, едва ще стигне за един малък джойнт, колкото всеки да дръпне по два пъти. Но това не ни притеснява. Захлебваме с по няколко таблетки феназепам за подсилване на тягата.
Малкия знае, че имаме ганджа, и жадува да участва, личи си по мъката в очите му, но чувството за вина заради сутрешния скандал го възпира и той мрачно страни от нас с Джони. Ние обаче сме човечни, затова повиквам момчето да сподели нашето удоволствие. Малкия моментално изтегля тънкото си петдесеткилограмово телце на горния етаж и сяда до нас.
— Защо така оплеска работите днес, Малък? — пита го Джони.
Недопустимо е да се впускаш в кавги, разправии, изясняване на отношения, докато си отнесен. Но ние не сме се озлобили един към друг, в края на краищата пратките оцеляха, всичко е наред. От друга страна, длъжни сме да посочим на нашия брат къде му е мястото и докъде може да докарат неговите безотговорни действия.
— Ти вече се издъни веднъж!
— Кога? — възмущава се кротко Малкия.
— А кой преди седмица се натъпка с аминазин и спа два дни? Докато момчетата опъваха каиша вместо теб на решетката?
— Как два дни? Само деветнайсет часа! Това два дни ли са? Два дни са четирийсет и осем часа. Аз спах само деветнайсет…
Седим по турски и пушим.
Нечии чорапи миришат много убедително, вероятно на Джони, но не изключвам и да са моите, понеже перачът, който се беше цанил да обработва нашето бельо със сапун и вода, от вчера се беше надрусал с реланиум и тотално беше зарязал службата. Откъде намери редките таблетки така си и остана дълбока тайна.
В отсрещния ъгъл виждам гърба на Слава Кпсс. Моли се, обърнат към иконите. Той се моли по същия начин, по който аз навремето медитирах — сутрин и вечер. Понякога и през деня. Молитвата е единственият начин да останеш на относително спокойствие сред клокочещия, подвижен свят на Общата Бърлога. Никой не търси за нищо молещия се арестант, никой не го закача. За да се съсредоточи по-успешно, Слава си запушва ушите с памук. В ръцете си държи „Молитвослов за миряни“, но томчето е затворено. Слава знае каноните наизуст.
Възпитано изчакваме нашия тартор. Той трикратно се прекръства, полага необходимите поклони, напуска своя параклис и се присъединява към нас.
— Дръпни си, Слава — предлага му Джони.
След общуването с Всевишния Слава Кпсс е тих и умислен. Той сяда мълчаливо до нас и си дръпва. После дръпваме и ние тримата.
Отровата не действа на мига. Известно време мълчим, чакаме. Най-сетне усещам замайване, лек звън в ушите, картинката пред очите ми започва да блещука, багрите стават по-ярки, докато звуците, напротив, се носят сякаш иззад дебела мека стена. Джони и Малкия си приказват нещо, но аз нямам никакво желание да участвам в общуването им, дори не искам да чувам братлетата. На това място комиксът е скучен и прелиствам страницата.
На следващата нещата стават по-интересни. Там бившето банкерче се опитва да се отдели от тялото си и да се погледне отстрани. В един момент сполучва. Той витае над пода на затворническата килия. Някъде наблизо се усеща присъствието на новобогаташа Андрюха, но той си трае. Скоро сигурно съвсем ще престана да общувам с моя двойник от миналото. Той се появява все по-рядко. Разбира, че вече нямам нужда от него.
Отделен от себе си, съзерцавам самодоволния идиот под средна възраст. Той е разумен, образован, културен, тотално надрусан, умислен за нещо свое си, с гнуслива гримаса на лицето. Искал е авантюри, пари, успех, свобода и ето го на топло, приет като свой в сбирщината от негодници, разследвани за тежки и особено тежки престъпления, седнал под прозореца с желязна решетка.
— Кво се умълча? — пита ме неочаквано Слава Кпсс.
— Мразя решетките.
— Това не е добре — меко възразява Слава. — Омразата е тежък грях. Не е редно да се мрази. Нищо не бива да се мрази. Дори решетките. И изобщо затвора. Никой не те кара да го обичаш. Но недей да мразиш. За такива неща Бог наказва…
— Как? — изумявам се. — Как още да ме накаже? Аз вече съм в затвора.
— Ще те накара да обикнеш.
— Кого? Какво?
— Онова, което мразиш…
— Съмнявам се…
Изведнъж ми се дощя да полегна. Наркотикът е слаб, глупава отрова, забавление за малки глупчовци. Но пък и аз доста съм сдал багажа. Утре имам юбилей. Година, откакто съм влязъл. Година без светлина и въздух, без човешка храна.
Доспива ми се. През шума долавям познат груб баритон. За четири месеца Дима Слона така и не се научи да разговаря полугласно, както се изисква от затворническия етикет. Затова пък научи много други неща. Сега вече живее съвсем наблизо, зад провесеното одеяло. Вече има и захар, и масло, и дори бял прах за боцкане. Дима Слона драпа към по-добрия живот. Поздравяваме се, дори понякога разменяме по някоя дума, но очите му винаги са студени, а усмивката му не предвещава нищо добро.
— Пичове! — провъзгласявам, плетейки език, докато се опитвам да задържа очите си отворени. — Пичове! Най-коленопреклонно ви моля да ме извините, обаче употребата на наднормени дози отрова, а също комбинирането им с други ме докарва до рецидиви на вродена социофобия, мизантропия и дори, смело мога да го кажа, аутизъм. Принуден съм да ви напусна. Ако някой не е зацепил какви ги редя, да диша спокойно, понеже не съм ви съобщил нищо лошо и по никакъв начин не съм засегнал арестантското ви достойнство…
Джони ме поглежда внимателно и поставя диагноза:
— Удари го в главата. Малък, мръдни да легне аферистът.
Моментално заемам хоризонтално положение и постепенно заспивам, а преди унасянето изведнъж се размечтавам как ще сънувам периодичната таблица на отровите.
Така химикът Менделеев един ден сънувал във вид на пасианс друга таблица — на елементите. Отровите обаче не желаят да се строят в редици и колони, те мъждукат, прескачат се палаво и аз зарязвам опитите си да направя великото откритие.
Глава 33
1
От пладне ме настаниха да пътувам сам в студения метален сандък. После колата се отби през един районен съд, през друг, трети, четвърти, докато не се натъпка жестоко. Тясната дълга клетка, снабдена с пейка за осем компактни задника, побра седемнайсет души. Понеже бях седнал пръв, ме затиснаха в ъгъла. Извих странично здраво стиснатите си крака, а впоследствие дори ми се настани на коленете мълчалив, явно много изтощен старец с омазнен астраганен калпак. В лицето приличаше много на Фрол. Затворът бързо постига прилика между хората.
Над стареца в най-разнообразни пози бяха надвиснали останалите — един подпираше с тил ниския таван, друг се държеше за съседите, трети балансираше на един крак. Шофьорът на „катафалката“ несъмнено се изживяваше като пилот на състезателен болид: навлизаше рязко в завоите, изтръгваше ракетно-космически рев от двигателя, превключваше скоростите с адско скърцане. При резките спирания и при внезапните потегляния всички се стоварвахме един върху друг, забили лакти и чела в телата на другите и огласяйки вътрешността на сандъка с оглушителни попържни.
— Пак добре! — изхъхри басово в ухото ми съседът по пейка, пъпчиво момче със съвсем чист панталон и много мръсна ватенка. — Октомври! Есен! Нито е горещо, нито е студено. Сезон само за возене!
— А кога не е сезон?
— Зиме и лете — авторитетно съобщи съседът. — Зимата се мре. Студ. Лятото дваж се мре — хем жега, хем няма въздух за дишане. А сега е есен! Добре си е! Наслаждавайте се, бродяги!
— То голямата наслада — ядосано възрази някой с кавказки акцент отстрани. — А ти къде се вреш бе, черньо?
Сред двайсетината бледосиви лица се очерта едно особено, съвсем тъмно. Полумракът правеше кръглата африканска физиономия подчертано лилава, точно като в песничката на Вертински. Макар че оня лилав негър е обитавал бордеите на Сан Франциско, а този, напротив, беше руски арестант.
— Искам седна — стеснително рече на завален руски тъмнокожият и добави гладко: — Сит даун.
— Импосибъл, братиньо! — отговори му се кратко откъм вратата.
Афроарестантът ядно блесна с ярките си еклери.
— Как се казваш? — дръпна черния човек за коляното моят пъпчив съсед.
— Боби.
— Откъде си, Боби?
— Фром Джамайка…
Наименованието на зеления остров в зеления океан предизвика романтичен възглас у пъпчивия. Той повтори като омагьосан:
— Джамайка! Гледай ти! И с какво си правил там, в Джамайка?
— Играех Джамайка сокър — печално сподели лилавият Боби.
— Как се играе това?
— Футбол на волейболно игрище — обясни някой. — Двама на двама. Джиткат топката с шутове над мрежата.
— Супер! — оцени пъпчивия. — А за какво те вкараха, Джамайка?
— Кокаин…
— И за къв хуй дойде тука бе, Боби? — изстена прегракнал глас измежду телата. — Джамайка сокър! Хората тук с години събират пари да идат до Джамайка и да позяпат как ритате топката през мрежата! А ти, бунако, си направил точно обратното! Защо бе, Боби, си се довлякъл оттам тук, докато всички нормални хора се чудят как да се чупят оттук и да идат там?
Афроарестантът не отговори, явно сконфузен.
— Какво става? — попита същият глас. — Къде сме, старши?
— Трай — препоръча му индиферентният конвоен зад решетестата преграда.
— Толкова ли ти е трудно да кажеш? Къде отиваме?
— Млъквай!
— Добре де, най-човешки те моля! Къде отиваме?
— Прибираме се.
Тълпата изрева радостно.
Затворническият транспорт не предвижда прозорци. Можем само да гадаем за посоката и целта на движението. Или директно да попитаме конвоя.
— Ще стигнем преди смяната — изкоментира пъпчивият.
— А ако не успеем? — попитах аз.
— Ще чакаме два часа пред затвора. Докато новата смяна не започне да приема. Няма да се приберем преди десет вечерта…
Много ми се искаше да ям, да спя и да се стопля.
Преди няколко дни Хватов при поредната си визита ме бе предупредил, че съм длъжен не само да прочета петдесет и седемте тома по ДЕЛОТО, но и да се запозная с приложените видеоматериали. „Гледането, естествено, няма да бъде в «Матроская тишина», а в сградата на, такова, прокуратурата. Няма заради теб да влачим, такова, телевизор и видео в следствения корпус на затвора, нали така? Та се стягай, бъди готов, утре или вдругиден ще те повикат, такова, според сезона…“
Повикаха ме в четири сутринта. В четири и половина — полусънен, с натежала глава — ме изкараха от килията. Конвоираха ни заедно с петдесетина други пътници (преобладаващото мнозинство отиваше на съд) до първия етаж. Заключиха ни в сборна килия.
Одрайфаното, усмърдяно на хлор и нечистотии помещение с черни стени, подкожушен таван, олигавено от туберкулозни храчки по ъглите, скоро толкова се претъпка, че не рискувах дори да клекна и стоях така, полузадушен, с подлютени от цигарения пушек очи, до девет сутринта. В някакъв момент донесоха дажбата, но абсолютното мнозинство задружно отказа както хляба, така и захарта. Постъпих солидарно с останалите. Струваше ми се немислимо да ям, да се храня в тази теснотия, сред тези миризми на изпражнения. Когато стоенето във вертикална позиция, подчинено на тежките колебания на тълпа от стотина души, стана съвсем непоносимо, вратата се отвори. Всеобщата въздишка на облекчение моментално бе последвана от напрегната тишина. Извеждащият конвоен започна да извиква имена.
Моето прозвуча сред последните.
— Името?!
— Рубанов.
— Член?
— Сто петдесет и девет — част трета, сто деветдесет и девет — част втора, триста двайсет и седем — част първа…
— Стига, стига — ухили се извеждащият и свери нещо с арестантския ми картон. — Кой съд?
— Не съм за съд. За прокуратурата съм. Генералната.
— Генералната? Терорист?
— Аферист.
— В края на коридора!
Досами изхода — втора сборна килия, съвсем малка, студена. Тук компанията от десетина изтормозени организма още половин час чака команда за качване в „катафалката“.
В късната утрин, обиколил четирите районни съдилища на Москва и постепенно опразнен, фургонът ме достави в центъра на града. Закопчан с белезници за младо сержантче, скочих на тротоара почти на същото място, където преди петнайсет месеца за малко да повърна от пространствения шок. Сега не усетих нищо подобно. Все пак общата килия не е деветметровият лефортовски каменен чувал. Не ослепях, не оглушах, не се стоварих на земята. Тясната уличка „Воронцовский переулок“, която водеше от „Тверская“ към Патриаршите езера, в прохладния октомврийски ден изглеждаше сива и скучна като декор за евтин телевизионен сериал.
Докривя ми. Възможно ли е всичко, което ми се случва, да не е пъстроцветен гланцов комикс с участието на непобедимия супер герой, а унил и бездарен ТВ сериал, евтина, празна, безсмислена „сапунка“, където всички действия на действащите лица са ясни и предвидими?
Уличката — остатък от старата Москва, успяваше да завие два пъти на стометровата си дължина. Освен това беше стръмна. Изкривена и в трите измерения, тя изглеждаше съвсем азиатски.
— … Петнайсет часа записи — обяви Хватов и многозначително посочи купа видеокасети. — Откъде да започнем?
— Откъдето и да е.
Като си представих обратния път в железния сандък, пресован сред човешки тела, както и „сборката“, където довечера предстоеше да кисна още няколко часа, веднага реших, че няма да се разкарвам петнайсет пъти. Още днес ще подпиша нарочния прокурорски документ. Запознах се с материалите — подпис.
Рязанският следовател ще приложи документа към последния том на ДЕЛОТО и по този начин периодът на действие на член двеста и едно, продължил от юни до октомври, ще приключи за мен. Ще последва съдът.
Докато гледах първата (и последна) видеокасета, отново се смях весело.
— Името на фирмата на Андрей Рубанов — чистосърдечно разказваше основният свидетел на обвинението, известен също като „аптекаря“ или „фармацевта“ — научих от табелата…
Боже, каква табела, чудех се аз. Къде и кога съм закачал на вратата си каквато и да е табела? Целият смисъл на моя бизнес беше именно в това, че се работеше без никакви табели! Фармацевтът лъже като циганин! Лъже нагло и дори не се изчервява! Погледнете го как жадно дърпа от цигарата! Как по нея остават тъмни следи от изпотените му пръсти! Чуйте го, гласът му трепери! Лъже! Явно и дръзко! Измисля си в движение! Откъде го съчини бе — табела! Ха!
Изведнъж се появи до мен Андрюха новобогаташа.
— Смей се, смей се, тъпанар — каза той. — Фармацевтът се разхожда на свобода. Дал е показания и са го пуснали да се прибере у дома. У дома, чаткаш ли? А ти, непоклатимият, замина в панделата. И сега храниш въшките и дървениците. Мачо посран. Кой от вас двамата трябва да се смее, а?
Май самодоволният сополанко този път излезе прав, въздишах аз, намествайки на коленете си безтегловното тяло на стареца, току-що осъден на три години общ режим за кражба на два чувала комбиниран фураж от бездънните хранилища на родината. Някак не ми е до смях. От дете не умея да плача, а скоро ще се отуча и да се смея.
Над мен заехтяха доволни възклицания.
— Стигнахме! „Матроската“! Пускат ни, слава Богу…
— Пристигнахме!
— У дома! У дома сме си, момчета!
— Браво!
— Горе главата, Джамайка!
Всичко се повтори в обратен ред. От едното мръсно и гадно сборно помещение в друго такова. Пак тълпа, отекли лица, хлътнали страни на стотина мъже — преди време млади, силни и пламенни, а сега прегърбени, вяли, способни единствено да се окуражават взаимно с нервни подсмихвания и ругатни.
Привечер краката вече не ме държаха. Интересно, как ли ще я карам, когато започне съдът? Колко ли ще продължи? Дали ще издържа всекидневните пътувания? Разказват, че в „сборката“ хората изпадали в истерии. Разправят също, че мнозина след няколко пътувания направо в съдебната зала се разплаквали и правели чистосърдечни признания с молбата веднага да им прочетат присъдата, независимо колко ще е тежка, само и само да не ги разкарват повече.
Прибрал се най-сетне в своята килия, осъзнах защо всеки арестант обезателно казва „у дома“, вместо „в затвора“ или „в бърлогата“.
У дома! Бях се върнал именно у дома — където можеш да измиеш мръсотията от лицето си, да изпиеш един чай и да заемеш хоризонтално положение. У дома съм. След петнайсет часа, прекарани в задушливата гмеж, без да пийна и глътка някаква течност, без да съм сложил в устата си нито залък, прекарал почти цялото време на крак — аз съм си у дома! Завърнах се у дома — в моя жалък, лепкав, сплескан, преграден от парцали, насечен от самоделни въжета, бърборещ със стотици чифиросани пресъхнали гърла свят. Вмирисан на тютюн, йод, чорапи, фланелки, рибена супа и каша, а и на екскременти от рибена супа и каша. Такъв е сега моят дом — гаден като мен самия, като всичко, което се случва с мен.
Ядох хляб, пих чай, накрая дори пафнах джойнт с превъзходна трева (или така се беше сторило на измъчения ми организъм), паднах и мигновено се отнесох. Отплавах към заливите и плитчините на просторния като мечта океан на свободата.
Спящият човек винаги е свободен, в който и да е затвор.
2
Събудих се, защото някой ме тресеше за рамото.
Да будиш спящия арестант без сериозна причина е голям грях. Готов да избухна, отворих очи. И видях тревожно мърдащия абхазки нос на Гиви Сухумския.
— Ставай, Андрюха! Слушай, ставай! Лошо!
Дръпнах завесата, изскочих от „купето“ и се ударих в нечии твърди гърбове.
— Насам го дайте! Носете го насам! На въздух! Внимавайте с главата! По-бързо!
В центъра лежеше на пода, размятал ръце, някакъв полугол човек. Край него се суетяха останалите.
— Лимон! Лимон има ли? Дайте го тука! И намокрете един пешкир! Със студена вода! По-живо, по-живо!
Внезапно познах човека, който крещеше заповедите. Дима Слона — едновремешният плувнал в пот неврастеник — се държеше като безпрекословен, бърз, суров командир. Той хвърляше груби директиви и същевременно извършваше различни манипулации по неподвижното проснато тяло: удряше с юмрук тесния скован гръден кош, равномерно шамаросваше лицето — отляво и отдясно.
Полуголият не помръдваше.
— Не диша! — уплашено каза някой от предните редици.
— Тихо! Къде е пешкира? Донесоха ли лимона? Дайте нож! Разрежете лимона! Бързо, хайде!
Мъчех се да разбера какво става. Упоен от марихуаната, мозъкът ми изобщо не функционираше. Всичко наоколо плуваше в морава лепкава мъгла. Звуците ту едва достигаха до мен, ту громоляха непоносимо шумни. Най-сетне ми се изясни смисълът на събитията. Полуголият младеж, проснат на пода с навирена восъчна брадичка, умираше от свръхдоза.
— Будете момчетата! — креснах аз. — Будете Слава, бързо! Всички!
— Будим ги! Не можем! Не стават!
— Надрусали са се, как ще станат! — злъчно коментира Слона. — Ей, намерихте ли лимон? Федот, помагай!
Изблъсках някого, проправих си път до лежащия.
Главата ми се проясни окончателно и осъзнах, че не знам какво и как се прави. Че нямам практика! Процедурата за спасяване от свръхдоза ми беше известна само от култовия филм „Криминале“. Там на бездиханната наркоманка й биха адреналин право в сърцето. С две педи дълга игла. Сцената се води комедийна. Изби ме пот. В килията на следствения затвор, естествено, няма нито съответна игла, нито съответния адреналин. Откъде ще ги има? А клетият наркоман всеки момент ще приключи сметките си на тази грешна земя! Как да спасим нещастния идиот? Ще умре в близките минута — две. Личи си по сиво-виолетовото му лице с изпъкналите скули.
А после ще удари гръм. Жал ми бе не само за умиращия наркоман. Познавах го. Беше на деветнайсет години. Анемичен тъповат младеж. През последните година и половина е бил непрестанно на хероин. Заради което е и арестуван. Добричките мама и тате веднъж месечно обезателно изпращаха на детенцето колет с храна и пари. В нашия затвор такъв арестант е от голямото доброутро. Той винаги ще си намери опитни приятели. А пък те ще го открехнат как и къде да си намери стаф в Общия корпус. Сега обаче слънчицето на мама беше предозирало и всеки момент щеше да прескочи от клиничната смърт към следващата стадия. Последната. Финала.
Смъртта на арестант е извънредно произшествие. Особено ако е причинена от наркотици. Още утре администрацията ще предприеме тотален тараш в килията. После ще почнат разпитите. Кое, къде, как? Откъде е взел хероина? С кого е бил близък? С кого е враждувал?
А после килията ще бъде разселена. Това е обичайната практика. Сто трийсет и пет души на партиди по петима или седмина ще бъдат разпратени по останалите четирийсет и няколко килии на Общия корпус. В опразненото помещение ще докарат нови — събрани отвсякъде, от кол и въже, замаяни от внезапните промени в съдбата и бита.
Лично аз губя всичко. На новото място ще се наложи да започвам от нулата. Отново да доказвам, че не съм камила. Да си отвоювам необходимото. Да се обграждам с нови приятели. Да си уреждам живота. Бог ми е свидетел, жал ми стана не само за умиращия тъпак, но и за себе си.
— Затапете зъркела! — креснах и се изправих. — Зъркела затапете!
Няколко души се събраха накуп, подпрели гърбове във вратата с шпионката. Затапиха зъркела. Скриха от погледа на надзирателя развиващите се събития.
С крайчеца на окото си виждах как хърбавият Гиви Сухумски друса за раменете спящия Слава Кпсс.
Надзорникът, след като пуши с нас трева, бе подсилил ефекта с няколко таблетки димедрол. И се беше отнесъл категорично. Не можеше да се свести.
— Федот! — командваше междувременно Слона. — Отвори му устата!
Между посинелите устни на наркомана почете струйка лимонов сок. Пак го заудряха по виолетовите страни, интензивно заразтриваха лицето и гърдите му с мокрия пешкир. Секундите минаваха. Дори аз, който нямах представа за реалностите в живота на стафарите, хероиновите наркомани, разбрах, че смъртта ще настъпи всеки момент.
— Бягай оттук! — Слона изведнъж ме изблъска грубо, за да мине от другата страна на бездиханното тяло, и ми хвърли тежък поглед.
Той си бръснеше главата, носеше черни панталони и потници, голите му рамене бяха татуирани. Веднага си представях как навън като нищо е можел да смрази кръвта на някой дребен търговец от будка за цигари.
— Лед имаш ли? — яростно ме попита Слона. — Нали сте с хладилник? Има ли лед? Дай бързо!
Хукнах да извадя от камерата лед. С пълното съзнание реномето ми е на нулата. Беше ме блъснал, после ме беше навикал, а накрая ме прати по задача.
Слона издърпа от ръцете ми парещата ледена торбичка, хвърли я на Федот:
— Разтривай му слепоочията с лед! И челото! Дайте още един лимон! А ти — нареди ми Слона — се разкарай, не се пречкай!
Поех въздух с трескавата мисъл какво точно да му отговоря. Тук, до Пътя, на готиното място, на собствена територия, не можех да допусна който и да било да ми държи такъв тон. Трябваше моментално да го туря на мястото му. Така че съперникът да си прехапе езика. Аз обаче от ранна сутрин кръстосвах града, затворен в желязна клетка, бях изтощен, след това се напуших с трева и бях спал само два часа. Не успях да се мобилизирам бързо. Отворих уста, без да знам със сигурност какво ще кажа на своя неприятел и как ще го кажа.
Но спорът над трупа не се състоя. Гърдите му изведнъж се раздвижиха. От гърлото му се изтръгна хъркане. Лицето му порозовя. В килията се чу въздишка на облекчение.
— Давай! — ревна Слона, без да спира грубо да разтърсва главата на проснатия, който се бе завърнал вече от оня свят на този.
По физиономията на спасения си личеше, че не прави голяма разлика между двата. Реанимираният размърда крайници, повдигна кафявите си клепачи.
— Браво, копеле! — рече му Слона. — Чакай само да се оправиш, лично ще ми се отплатиш. Задето едва не прееба цялата килия…
Спасителят се изправи. Победоносно изгледа околните. Дишаше тежко и хищно напрягаше келтските орнаменти. Сто трийсет и пет бледи лица — без мен и без спящите — го гледаха с възхита. Федот му подаде пешкира и героят триумфално обърса потта от късата си шия.
В този момент Гиви Сухумския най-накрая успя да свести Слава Кпсс. Събуждането му продължи едва ли не по-дълго от епопеята със спасяването на умиращия.
— А? Кво става? — проскърца Слава, изправен с празен поглед пред аудиторията. — Предозиране ли? Предозиране? Пак ли?
— Всичко е наред, Слава! — басово избоботи Слона. — Докато твоята банда се беше натъркаляла, отървах тук един дебил от смърт… Всичко е наред. Спи си! А отивам да се изпикая. Варда, бродяги!
Хората му направиха път и квадратните шарки се упътиха по диагонал през цялата килия.
— Това е, пичове! — провъзгласи Слона. — Глейте кво се случва, когато случайни хора се правят на братоци!
Щом прозвучаха тези думи, Слава Кпсс трепна. Лицето му се изкриви от гняв. С няколко точни птичи погледа той огледа мен, въздишащата тълпа, спасеното момче. Погледна и гърба на триумфатора. Онзи се миеше, пуфтейки, и хвърляше вода с шепи по голото си до кръста тяло.
Слава изчака вълнението да се уталожи. Това отне минимум време. След минути сто трийсет и пет души възобновиха прекъснатите си занимания, седнаха да чифирясват, да закусват и да вечерят, да играят карти, да четат стари вестници. Чак тогава Слава незабелязано повика гордо усмихнатия келт. Долови погледа му и му махна с ръка, подкани го.
Онзи неочаквано се появи с компания. До него стоеше омазаният с йод и зелено лекарство Федот, гърчав, но решителен.
— Какво вдигаш джабала? — попита веднага Слава, местейки безумен поглед от слънчевия сплит на Слона към междуочието му. — Какви са тия лозунги?
— Не вдигам джабала — весело отби нападението Слона. — Казах го от чисто сърце. Току-що отървах килията от беля. За тая аларма, за труп ченгетата щяха да ни направят на ситна дреб…
— Това и без теб го знаем — прекъсна го рязко Слава. — А кой бил от случайните братоци, а? Хайде, да чуя.
— Твоят финансист — отговори незабавно Слона. — И не го мисля само аз.
— Кой друг?
— Аз — рече със запъване Федот.
— И ще му го кажете ли в очите? — попита жестоко Слава.
— Казах го пред всички — все още усмихнат, отвърна Слона. — И в очите му ще го кажа.
— И ти ли? — напрегнатият Слава се обърна към Федот.
— И аз.
— Андрюха! — повика Слава. — Ела насам.
Бях чул целия разговор — бях зад парцалената стена на „купето“. За да се присъединя към разговора, стигаше да отместя завесата пред лицето си и да я преметна зад гърба си.
— Тук се повдигна въпроса — каза полугласно Слава, — че си бил финансист.
Звуците на гласовете трептяха в спарения въздух на направения от мръсни одеяла арестантски вигвам — сблъскваха се, увисваха като акорди, неумело изсвирени на неумело настроена китара.
— И кой го казва? — приседнах сред другите.
— Той — посочи с пръст моят покровител келтските рисунки.
— Я да го чуя? Повтори.
Слона ме погледна в очите.
— Какво да повтарям? Ти си го знаеш, нали? Такива като теб си седят при сейфовете, зад железните врати, със сигнализациите, а когато идвам аз с ютията и казвам „давай мангизите“ — те търчат при ченгетата и пишат жалби… Финансистът е жалбоподател! Мястото не му е сред братоците!
Да го убия ли? — мина ми през ум оригинална идея. Да му забия пръст в окото? Да му размажа адамовата ябълка?
Хвърлих се напред, но се оказа, че от двете ми страни са Джони и Гиви Сухумския. Те ме сграбчиха за лактите. Много е лесно да възпреш устрема на седнал човек.
— Леко! — изсъска страховито Слава Кпсс. — Дръж си нервите, аферист! Боят е изключен! Това е сериозна тема! Ще я бистрим, братоци! — той погледна бясно Федот. — И ти ли смяташ Андрюха за финансист?
Вместо отговор Федот изведнъж възкликна:
— Слава, ти защо ме нарече тогава „гратисчия“ и „мишок“?
Слава тръсна глава и направи гримаса на недоумение.
— Аз? Да съм те нарекъл „гратисчия“? Ти как се казваше?
— Федот…
— Нарекъл съм те „гратисчия“? Кога?
— Ами да! — изхленчи Федот и лъхащата от него миризма на йод рязко се засили. — Да, да! Всички те чуха!
Слава въздъхна виновно.
— Слушай ме внимателно, Федот — изговори той едва ли не на срички. — Ти не си гратисчия! Сигурно не си ме разбрал нещо. Не си гратисчия! Ти си нормален пичага, достоен арестант. Разбираш ли? Не си гратисчия и никога не си бил. А сега си върви, за Бога. Върви си, нали? Ние тук ще си поприказваме. Върви.
Федот без повече приказки изчезна зад завесата.
— Сега, братоци — с железен баритон, много тихо огласи Слава, — с Божията помощ ще търсим истината, докато не я намерим…
— Слава — изведнъж изгъгна някой деликатно иззад парцалената стена. — Чуваш ли, Слава?
— По дяволите! — избухна надзорникът. — Какво има?
— Току-що те извикаха за съд. Мина вертухаят, вика те по име.
— Какво? — изуми се Слава. — На съд?
— Да. Ще те изведат в пет часа.
— А сега е?…
— Четири и половина, Слава. Почистих ти сакото…
— Съд… — като омагьосан повтори Слава Кпсс, моментално загубил интерес към финансовия разговор. — Ама че работа! Наистина ли? И ще ме съдят? — той като внезапно изтрезнял погледна към Слона, към мен, разтреперан от напрежение, и въздъхна. — Налага се да отложим нашия въпрос, братоци. Съгласни ли сте? Като се върна вечерта — ще довършим. С Божията помощ, ще поставим точките над „и“-тата. Какво ще кажете?
Нито аз, нито врагът ми помръднахме от местата си.
— Не, така няма да се разберем! — повиши тон Слава.
— Край, момчета! Край! Ти, Андрюха — бягай на Трасето! Джони, виж там този… дето щеше да се гътне… да го оставят на мира да се оборави. Гиви, ти също… не стой без работа. Край! Довечера ще довършим! Докато не се върна — никакви разправии, никакви сблъсъци!…
Подчинявайки се на авторитета на тартора, станахме и се засуетихме. Слава трескаво затърси специалните си „съдебни“ обувки, аз стръвно награбих най-близкото въже, Джони се гмурна в дълбините на килията да търси току–що спасения наркоман, който се беше скрил от очите на множеството.
Животът отново пое по обичайния си всекидневен път.
3
През целия следващ ден Дима Слона не мръдна от готиното място. Той и преди често се появяваше тук, но само за да гледа телевизия. Сега обаче героят реаниматор не гледаше синия екран, а в обратната посока. Към цялата килия. Предчувствието за власт бе променило закръгленото му лице. От време на време той ми хвърляше подигравателни и презрителни погледи. Впрочем лесно ги понасях. Дори се усмихвах насреща му. Зъбех се. Демонстрирах самоувереност.
А после направо си легнах да спя, след като избичих полагащите се дванайсет часа на Пътя, изпратих и приех поредните двеста–триста арестантски писма и пратки и почти напълно изхвърлих от ума си всички тревоги и притеснения заради очакваните събития.
Когато се събудих, Гиви Сухумския веднага ми съобщи:
— Слушай, Слава го няма. Пак отиде на съд, слушай. Той каза, слушай, че са го подхванали яко, всеки ден щели да го изкарват, докато се стигне до присъда… Вашата разправия, слушай, я отложиха… Временно… До събота… Това биче Дима Слона май не възразява… Слава каза, че ти също нямало да възразяваш…
— Няма, разбира се — отговорих. — Ще изчакам колкото се наложи. Тъкмо ще се подготвя морално.
Честно казано, много-много не обичам да удрям човек в лицето. Освен това съм прочел много книги, но в нито една от тях не пише, как е правилно да прегризеш гърлото на личния си враг пред очите на цялата глутница.
1
От пладне ме настаниха да пътувам сам в студения метален сандък. После колата се отби през един районен съд, през друг, трети, четвърти, докато не се натъпка жестоко. Тясната дълга клетка, снабдена с пейка за осем компактни задника, побра седемнайсет души. Понеже бях седнал пръв, ме затиснаха в ъгъла. Извих странично здраво стиснатите си крака, а впоследствие дори ми се настани на коленете мълчалив, явно много изтощен старец с омазнен астраганен калпак. В лицето приличаше много на Фрол. Затворът бързо постига прилика между хората.
Над стареца в най-разнообразни пози бяха надвиснали останалите — един подпираше с тил ниския таван, друг се държеше за съседите, трети балансираше на един крак. Шофьорът на „катафалката“ несъмнено се изживяваше като пилот на състезателен болид: навлизаше рязко в завоите, изтръгваше ракетно-космически рев от двигателя, превключваше скоростите с адско скърцане. При резките спирания и при внезапните потегляния всички се стоварвахме един върху друг, забили лакти и чела в телата на другите и огласяйки вътрешността на сандъка с оглушителни попържни.
— Пак добре! — изхъхри басово в ухото ми съседът по пейка, пъпчиво момче със съвсем чист панталон и много мръсна ватенка. — Октомври! Есен! Нито е горещо, нито е студено. Сезон само за возене!
— А кога не е сезон?
— Зиме и лете — авторитетно съобщи съседът. — Зимата се мре. Студ. Лятото дваж се мре — хем жега, хем няма въздух за дишане. А сега е есен! Добре си е! Наслаждавайте се, бродяги!
— То голямата наслада — ядосано възрази някой с кавказки акцент отстрани. — А ти къде се вреш бе, черньо?
Сред двайсетината бледосиви лица се очерта едно особено, съвсем тъмно. Полумракът правеше кръглата африканска физиономия подчертано лилава, точно като в песничката на Вертински. Макар че оня лилав негър е обитавал бордеите на Сан Франциско, а този, напротив, беше руски арестант.
— Искам седна — стеснително рече на завален руски тъмнокожият и добави гладко: — Сит даун.
— Импосибъл, братиньо! — отговори му се кратко откъм вратата.
Афроарестантът ядно блесна с ярките си еклери.
— Как се казваш? — дръпна черния човек за коляното моят пъпчив съсед.
— Боби.
— Откъде си, Боби?
— Фром Джамайка…
Наименованието на зеления остров в зеления океан предизвика романтичен възглас у пъпчивия. Той повтори като омагьосан:
— Джамайка! Гледай ти! И с какво си правил там, в Джамайка?
— Играех Джамайка сокър — печално сподели лилавият Боби.
— Как се играе това?
— Футбол на волейболно игрище — обясни някой. — Двама на двама. Джиткат топката с шутове над мрежата.
— Супер! — оцени пъпчивия. — А за какво те вкараха, Джамайка?
— Кокаин…
— И за къв хуй дойде тука бе, Боби? — изстена прегракнал глас измежду телата. — Джамайка сокър! Хората тук с години събират пари да идат до Джамайка и да позяпат как ритате топката през мрежата! А ти, бунако, си направил точно обратното! Защо бе, Боби, си се довлякъл оттам тук, докато всички нормални хора се чудят как да се чупят оттук и да идат там?
Афроарестантът не отговори, явно сконфузен.
— Какво става? — попита същият глас. — Къде сме, старши?
— Трай — препоръча му индиферентният конвоен зад решетестата преграда.
— Толкова ли ти е трудно да кажеш? Къде отиваме?
— Млъквай!
— Добре де, най-човешки те моля! Къде отиваме?
— Прибираме се.
Тълпата изрева радостно.
Затворническият транспорт не предвижда прозорци. Можем само да гадаем за посоката и целта на движението. Или директно да попитаме конвоя.
— Ще стигнем преди смяната — изкоментира пъпчивият.
— А ако не успеем? — попитах аз.
— Ще чакаме два часа пред затвора. Докато новата смяна не започне да приема. Няма да се приберем преди десет вечерта…
Много ми се искаше да ям, да спя и да се стопля.
Преди няколко дни Хватов при поредната си визита ме бе предупредил, че съм длъжен не само да прочета петдесет и седемте тома по ДЕЛОТО, но и да се запозная с приложените видеоматериали. „Гледането, естествено, няма да бъде в «Матроская тишина», а в сградата на, такова, прокуратурата. Няма заради теб да влачим, такова, телевизор и видео в следствения корпус на затвора, нали така? Та се стягай, бъди готов, утре или вдругиден ще те повикат, такова, според сезона…“
Повикаха ме в четири сутринта. В четири и половина — полусънен, с натежала глава — ме изкараха от килията. Конвоираха ни заедно с петдесетина други пътници (преобладаващото мнозинство отиваше на съд) до първия етаж. Заключиха ни в сборна килия.
Одрайфаното, усмърдяно на хлор и нечистотии помещение с черни стени, подкожушен таван, олигавено от туберкулозни храчки по ъглите, скоро толкова се претъпка, че не рискувах дори да клекна и стоях така, полузадушен, с подлютени от цигарения пушек очи, до девет сутринта. В някакъв момент донесоха дажбата, но абсолютното мнозинство задружно отказа както хляба, така и захарта. Постъпих солидарно с останалите. Струваше ми се немислимо да ям, да се храня в тази теснотия, сред тези миризми на изпражнения. Когато стоенето във вертикална позиция, подчинено на тежките колебания на тълпа от стотина души, стана съвсем непоносимо, вратата се отвори. Всеобщата въздишка на облекчение моментално бе последвана от напрегната тишина. Извеждащият конвоен започна да извиква имена.
Моето прозвуча сред последните.
— Името?!
— Рубанов.
— Член?
— Сто петдесет и девет — част трета, сто деветдесет и девет — част втора, триста двайсет и седем — част първа…
— Стига, стига — ухили се извеждащият и свери нещо с арестантския ми картон. — Кой съд?
— Не съм за съд. За прокуратурата съм. Генералната.
— Генералната? Терорист?
— Аферист.
— В края на коридора!
Досами изхода — втора сборна килия, съвсем малка, студена. Тук компанията от десетина изтормозени организма още половин час чака команда за качване в „катафалката“.
В късната утрин, обиколил четирите районни съдилища на Москва и постепенно опразнен, фургонът ме достави в центъра на града. Закопчан с белезници за младо сержантче, скочих на тротоара почти на същото място, където преди петнайсет месеца за малко да повърна от пространствения шок. Сега не усетих нищо подобно. Все пак общата килия не е деветметровият лефортовски каменен чувал. Не ослепях, не оглушах, не се стоварих на земята. Тясната уличка „Воронцовский переулок“, която водеше от „Тверская“ към Патриаршите езера, в прохладния октомврийски ден изглеждаше сива и скучна като декор за евтин телевизионен сериал.
Докривя ми. Възможно ли е всичко, което ми се случва, да не е пъстроцветен гланцов комикс с участието на непобедимия супер герой, а унил и бездарен ТВ сериал, евтина, празна, безсмислена „сапунка“, където всички действия на действащите лица са ясни и предвидими?
Уличката — остатък от старата Москва, успяваше да завие два пъти на стометровата си дължина. Освен това беше стръмна. Изкривена и в трите измерения, тя изглеждаше съвсем азиатски.
— … Петнайсет часа записи — обяви Хватов и многозначително посочи купа видеокасети. — Откъде да започнем?
— Откъдето и да е.
Като си представих обратния път в железния сандък, пресован сред човешки тела, както и „сборката“, където довечера предстоеше да кисна още няколко часа, веднага реших, че няма да се разкарвам петнайсет пъти. Още днес ще подпиша нарочния прокурорски документ. Запознах се с материалите — подпис.
Рязанският следовател ще приложи документа към последния том на ДЕЛОТО и по този начин периодът на действие на член двеста и едно, продължил от юни до октомври, ще приключи за мен. Ще последва съдът.
Докато гледах първата (и последна) видеокасета, отново се смях весело.
— Името на фирмата на Андрей Рубанов — чистосърдечно разказваше основният свидетел на обвинението, известен също като „аптекаря“ или „фармацевта“ — научих от табелата…
Боже, каква табела, чудех се аз. Къде и кога съм закачал на вратата си каквато и да е табела? Целият смисъл на моя бизнес беше именно в това, че се работеше без никакви табели! Фармацевтът лъже като циганин! Лъже нагло и дори не се изчервява! Погледнете го как жадно дърпа от цигарата! Как по нея остават тъмни следи от изпотените му пръсти! Чуйте го, гласът му трепери! Лъже! Явно и дръзко! Измисля си в движение! Откъде го съчини бе — табела! Ха!
Изведнъж се появи до мен Андрюха новобогаташа.
— Смей се, смей се, тъпанар — каза той. — Фармацевтът се разхожда на свобода. Дал е показания и са го пуснали да се прибере у дома. У дома, чаткаш ли? А ти, непоклатимият, замина в панделата. И сега храниш въшките и дървениците. Мачо посран. Кой от вас двамата трябва да се смее, а?
Май самодоволният сополанко този път излезе прав, въздишах аз, намествайки на коленете си безтегловното тяло на стареца, току-що осъден на три години общ режим за кражба на два чувала комбиниран фураж от бездънните хранилища на родината. Някак не ми е до смях. От дете не умея да плача, а скоро ще се отуча и да се смея.
Над мен заехтяха доволни възклицания.
— Стигнахме! „Матроската“! Пускат ни, слава Богу…
— Пристигнахме!
— У дома! У дома сме си, момчета!
— Браво!
— Горе главата, Джамайка!
Всичко се повтори в обратен ред. От едното мръсно и гадно сборно помещение в друго такова. Пак тълпа, отекли лица, хлътнали страни на стотина мъже — преди време млади, силни и пламенни, а сега прегърбени, вяли, способни единствено да се окуражават взаимно с нервни подсмихвания и ругатни.
Привечер краката вече не ме държаха. Интересно, как ли ще я карам, когато започне съдът? Колко ли ще продължи? Дали ще издържа всекидневните пътувания? Разказват, че в „сборката“ хората изпадали в истерии. Разправят също, че мнозина след няколко пътувания направо в съдебната зала се разплаквали и правели чистосърдечни признания с молбата веднага да им прочетат присъдата, независимо колко ще е тежка, само и само да не ги разкарват повече.
Прибрал се най-сетне в своята килия, осъзнах защо всеки арестант обезателно казва „у дома“, вместо „в затвора“ или „в бърлогата“.
У дома! Бях се върнал именно у дома — където можеш да измиеш мръсотията от лицето си, да изпиеш един чай и да заемеш хоризонтално положение. У дома съм. След петнайсет часа, прекарани в задушливата гмеж, без да пийна и глътка някаква течност, без да съм сложил в устата си нито залък, прекарал почти цялото време на крак — аз съм си у дома! Завърнах се у дома — в моя жалък, лепкав, сплескан, преграден от парцали, насечен от самоделни въжета, бърборещ със стотици чифиросани пресъхнали гърла свят. Вмирисан на тютюн, йод, чорапи, фланелки, рибена супа и каша, а и на екскременти от рибена супа и каша. Такъв е сега моят дом — гаден като мен самия, като всичко, което се случва с мен.
Ядох хляб, пих чай, накрая дори пафнах джойнт с превъзходна трева (или така се беше сторило на измъчения ми организъм), паднах и мигновено се отнесох. Отплавах към заливите и плитчините на просторния като мечта океан на свободата.
Спящият човек винаги е свободен, в който и да е затвор.
2
Събудих се, защото някой ме тресеше за рамото.
Да будиш спящия арестант без сериозна причина е голям грях. Готов да избухна, отворих очи. И видях тревожно мърдащия абхазки нос на Гиви Сухумския.
— Ставай, Андрюха! Слушай, ставай! Лошо!
Дръпнах завесата, изскочих от „купето“ и се ударих в нечии твърди гърбове.
— Насам го дайте! Носете го насам! На въздух! Внимавайте с главата! По-бързо!
В центъра лежеше на пода, размятал ръце, някакъв полугол човек. Край него се суетяха останалите.
— Лимон! Лимон има ли? Дайте го тука! И намокрете един пешкир! Със студена вода! По-живо, по-живо!
Внезапно познах човека, който крещеше заповедите. Дима Слона — едновремешният плувнал в пот неврастеник — се държеше като безпрекословен, бърз, суров командир. Той хвърляше груби директиви и същевременно извършваше различни манипулации по неподвижното проснато тяло: удряше с юмрук тесния скован гръден кош, равномерно шамаросваше лицето — отляво и отдясно.
Полуголият не помръдваше.
— Не диша! — уплашено каза някой от предните редици.
— Тихо! Къде е пешкира? Донесоха ли лимона? Дайте нож! Разрежете лимона! Бързо, хайде!
Мъчех се да разбера какво става. Упоен от марихуаната, мозъкът ми изобщо не функционираше. Всичко наоколо плуваше в морава лепкава мъгла. Звуците ту едва достигаха до мен, ту громоляха непоносимо шумни. Най-сетне ми се изясни смисълът на събитията. Полуголият младеж, проснат на пода с навирена восъчна брадичка, умираше от свръхдоза.
— Будете момчетата! — креснах аз. — Будете Слава, бързо! Всички!
— Будим ги! Не можем! Не стават!
— Надрусали са се, как ще станат! — злъчно коментира Слона. — Ей, намерихте ли лимон? Федот, помагай!
Изблъсках някого, проправих си път до лежащия.
Главата ми се проясни окончателно и осъзнах, че не знам какво и как се прави. Че нямам практика! Процедурата за спасяване от свръхдоза ми беше известна само от култовия филм „Криминале“. Там на бездиханната наркоманка й биха адреналин право в сърцето. С две педи дълга игла. Сцената се води комедийна. Изби ме пот. В килията на следствения затвор, естествено, няма нито съответна игла, нито съответния адреналин. Откъде ще ги има? А клетият наркоман всеки момент ще приключи сметките си на тази грешна земя! Как да спасим нещастния идиот? Ще умре в близките минута — две. Личи си по сиво-виолетовото му лице с изпъкналите скули.
А после ще удари гръм. Жал ми бе не само за умиращия наркоман. Познавах го. Беше на деветнайсет години. Анемичен тъповат младеж. През последните година и половина е бил непрестанно на хероин. Заради което е и арестуван. Добричките мама и тате веднъж месечно обезателно изпращаха на детенцето колет с храна и пари. В нашия затвор такъв арестант е от голямото доброутро. Той винаги ще си намери опитни приятели. А пък те ще го открехнат как и къде да си намери стаф в Общия корпус. Сега обаче слънчицето на мама беше предозирало и всеки момент щеше да прескочи от клиничната смърт към следващата стадия. Последната. Финала.
Смъртта на арестант е извънредно произшествие. Особено ако е причинена от наркотици. Още утре администрацията ще предприеме тотален тараш в килията. После ще почнат разпитите. Кое, къде, как? Откъде е взел хероина? С кого е бил близък? С кого е враждувал?
А после килията ще бъде разселена. Това е обичайната практика. Сто трийсет и пет души на партиди по петима или седмина ще бъдат разпратени по останалите четирийсет и няколко килии на Общия корпус. В опразненото помещение ще докарат нови — събрани отвсякъде, от кол и въже, замаяни от внезапните промени в съдбата и бита.
Лично аз губя всичко. На новото място ще се наложи да започвам от нулата. Отново да доказвам, че не съм камила. Да си отвоювам необходимото. Да се обграждам с нови приятели. Да си уреждам живота. Бог ми е свидетел, жал ми стана не само за умиращия тъпак, но и за себе си.
— Затапете зъркела! — креснах и се изправих. — Зъркела затапете!
Няколко души се събраха накуп, подпрели гърбове във вратата с шпионката. Затапиха зъркела. Скриха от погледа на надзирателя развиващите се събития.
С крайчеца на окото си виждах как хърбавият Гиви Сухумски друса за раменете спящия Слава Кпсс.
Надзорникът, след като пуши с нас трева, бе подсилил ефекта с няколко таблетки димедрол. И се беше отнесъл категорично. Не можеше да се свести.
— Федот! — командваше междувременно Слона. — Отвори му устата!
Между посинелите устни на наркомана почете струйка лимонов сок. Пак го заудряха по виолетовите страни, интензивно заразтриваха лицето и гърдите му с мокрия пешкир. Секундите минаваха. Дори аз, който нямах представа за реалностите в живота на стафарите, хероиновите наркомани, разбрах, че смъртта ще настъпи всеки момент.
— Бягай оттук! — Слона изведнъж ме изблъска грубо, за да мине от другата страна на бездиханното тяло, и ми хвърли тежък поглед.
Той си бръснеше главата, носеше черни панталони и потници, голите му рамене бяха татуирани. Веднага си представях как навън като нищо е можел да смрази кръвта на някой дребен търговец от будка за цигари.
— Лед имаш ли? — яростно ме попита Слона. — Нали сте с хладилник? Има ли лед? Дай бързо!
Хукнах да извадя от камерата лед. С пълното съзнание реномето ми е на нулата. Беше ме блъснал, после ме беше навикал, а накрая ме прати по задача.
Слона издърпа от ръцете ми парещата ледена торбичка, хвърли я на Федот:
— Разтривай му слепоочията с лед! И челото! Дайте още един лимон! А ти — нареди ми Слона — се разкарай, не се пречкай!
Поех въздух с трескавата мисъл какво точно да му отговоря. Тук, до Пътя, на готиното място, на собствена територия, не можех да допусна който и да било да ми държи такъв тон. Трябваше моментално да го туря на мястото му. Така че съперникът да си прехапе езика. Аз обаче от ранна сутрин кръстосвах града, затворен в желязна клетка, бях изтощен, след това се напуших с трева и бях спал само два часа. Не успях да се мобилизирам бързо. Отворих уста, без да знам със сигурност какво ще кажа на своя неприятел и как ще го кажа.
Но спорът над трупа не се състоя. Гърдите му изведнъж се раздвижиха. От гърлото му се изтръгна хъркане. Лицето му порозовя. В килията се чу въздишка на облекчение.
— Давай! — ревна Слона, без да спира грубо да разтърсва главата на проснатия, който се бе завърнал вече от оня свят на този.
По физиономията на спасения си личеше, че не прави голяма разлика между двата. Реанимираният размърда крайници, повдигна кафявите си клепачи.
— Браво, копеле! — рече му Слона. — Чакай само да се оправиш, лично ще ми се отплатиш. Задето едва не прееба цялата килия…
Спасителят се изправи. Победоносно изгледа околните. Дишаше тежко и хищно напрягаше келтските орнаменти. Сто трийсет и пет бледи лица — без мен и без спящите — го гледаха с възхита. Федот му подаде пешкира и героят триумфално обърса потта от късата си шия.
В този момент Гиви Сухумския най-накрая успя да свести Слава Кпсс. Събуждането му продължи едва ли не по-дълго от епопеята със спасяването на умиращия.
— А? Кво става? — проскърца Слава, изправен с празен поглед пред аудиторията. — Предозиране ли? Предозиране? Пак ли?
— Всичко е наред, Слава! — басово избоботи Слона. — Докато твоята банда се беше натъркаляла, отървах тук един дебил от смърт… Всичко е наред. Спи си! А отивам да се изпикая. Варда, бродяги!
Хората му направиха път и квадратните шарки се упътиха по диагонал през цялата килия.
— Това е, пичове! — провъзгласи Слона. — Глейте кво се случва, когато случайни хора се правят на братоци!
Щом прозвучаха тези думи, Слава Кпсс трепна. Лицето му се изкриви от гняв. С няколко точни птичи погледа той огледа мен, въздишащата тълпа, спасеното момче. Погледна и гърба на триумфатора. Онзи се миеше, пуфтейки, и хвърляше вода с шепи по голото си до кръста тяло.
Слава изчака вълнението да се уталожи. Това отне минимум време. След минути сто трийсет и пет души възобновиха прекъснатите си занимания, седнаха да чифирясват, да закусват и да вечерят, да играят карти, да четат стари вестници. Чак тогава Слава незабелязано повика гордо усмихнатия келт. Долови погледа му и му махна с ръка, подкани го.
Онзи неочаквано се появи с компания. До него стоеше омазаният с йод и зелено лекарство Федот, гърчав, но решителен.
— Какво вдигаш джабала? — попита веднага Слава, местейки безумен поглед от слънчевия сплит на Слона към междуочието му. — Какви са тия лозунги?
— Не вдигам джабала — весело отби нападението Слона. — Казах го от чисто сърце. Току-що отървах килията от беля. За тая аларма, за труп ченгетата щяха да ни направят на ситна дреб…
— Това и без теб го знаем — прекъсна го рязко Слава. — А кой бил от случайните братоци, а? Хайде, да чуя.
— Твоят финансист — отговори незабавно Слона. — И не го мисля само аз.
— Кой друг?
— Аз — рече със запъване Федот.
— И ще му го кажете ли в очите? — попита жестоко Слава.
— Казах го пред всички — все още усмихнат, отвърна Слона. — И в очите му ще го кажа.
— И ти ли? — напрегнатият Слава се обърна към Федот.
— И аз.
— Андрюха! — повика Слава. — Ела насам.
Бях чул целия разговор — бях зад парцалената стена на „купето“. За да се присъединя към разговора, стигаше да отместя завесата пред лицето си и да я преметна зад гърба си.
— Тук се повдигна въпроса — каза полугласно Слава, — че си бил финансист.
Звуците на гласовете трептяха в спарения въздух на направения от мръсни одеяла арестантски вигвам — сблъскваха се, увисваха като акорди, неумело изсвирени на неумело настроена китара.
— И кой го казва? — приседнах сред другите.
— Той — посочи с пръст моят покровител келтските рисунки.
— Я да го чуя? Повтори.
Слона ме погледна в очите.
— Какво да повтарям? Ти си го знаеш, нали? Такива като теб си седят при сейфовете, зад железните врати, със сигнализациите, а когато идвам аз с ютията и казвам „давай мангизите“ — те търчат при ченгетата и пишат жалби… Финансистът е жалбоподател! Мястото не му е сред братоците!
Да го убия ли? — мина ми през ум оригинална идея. Да му забия пръст в окото? Да му размажа адамовата ябълка?
Хвърлих се напред, но се оказа, че от двете ми страни са Джони и Гиви Сухумския. Те ме сграбчиха за лактите. Много е лесно да възпреш устрема на седнал човек.
— Леко! — изсъска страховито Слава Кпсс. — Дръж си нервите, аферист! Боят е изключен! Това е сериозна тема! Ще я бистрим, братоци! — той погледна бясно Федот. — И ти ли смяташ Андрюха за финансист?
Вместо отговор Федот изведнъж възкликна:
— Слава, ти защо ме нарече тогава „гратисчия“ и „мишок“?
Слава тръсна глава и направи гримаса на недоумение.
— Аз? Да съм те нарекъл „гратисчия“? Ти как се казваше?
— Федот…
— Нарекъл съм те „гратисчия“? Кога?
— Ами да! — изхленчи Федот и лъхащата от него миризма на йод рязко се засили. — Да, да! Всички те чуха!
Слава въздъхна виновно.
— Слушай ме внимателно, Федот — изговори той едва ли не на срички. — Ти не си гратисчия! Сигурно не си ме разбрал нещо. Не си гратисчия! Ти си нормален пичага, достоен арестант. Разбираш ли? Не си гратисчия и никога не си бил. А сега си върви, за Бога. Върви си, нали? Ние тук ще си поприказваме. Върви.
Федот без повече приказки изчезна зад завесата.
— Сега, братоци — с железен баритон, много тихо огласи Слава, — с Божията помощ ще търсим истината, докато не я намерим…
— Слава — изведнъж изгъгна някой деликатно иззад парцалената стена. — Чуваш ли, Слава?
— По дяволите! — избухна надзорникът. — Какво има?
— Току-що те извикаха за съд. Мина вертухаят, вика те по име.
— Какво? — изуми се Слава. — На съд?
— Да. Ще те изведат в пет часа.
— А сега е?…
— Четири и половина, Слава. Почистих ти сакото…
— Съд… — като омагьосан повтори Слава Кпсс, моментално загубил интерес към финансовия разговор. — Ама че работа! Наистина ли? И ще ме съдят? — той като внезапно изтрезнял погледна към Слона, към мен, разтреперан от напрежение, и въздъхна. — Налага се да отложим нашия въпрос, братоци. Съгласни ли сте? Като се върна вечерта — ще довършим. С Божията помощ, ще поставим точките над „и“-тата. Какво ще кажете?
Нито аз, нито врагът ми помръднахме от местата си.
— Не, така няма да се разберем! — повиши тон Слава.
— Край, момчета! Край! Ти, Андрюха — бягай на Трасето! Джони, виж там този… дето щеше да се гътне… да го оставят на мира да се оборави. Гиви, ти също… не стой без работа. Край! Довечера ще довършим! Докато не се върна — никакви разправии, никакви сблъсъци!…
Подчинявайки се на авторитета на тартора, станахме и се засуетихме. Слава трескаво затърси специалните си „съдебни“ обувки, аз стръвно награбих най-близкото въже, Джони се гмурна в дълбините на килията да търси току–що спасения наркоман, който се беше скрил от очите на множеството.
Животът отново пое по обичайния си всекидневен път.
3
През целия следващ ден Дима Слона не мръдна от готиното място. Той и преди често се появяваше тук, но само за да гледа телевизия. Сега обаче героят реаниматор не гледаше синия екран, а в обратната посока. Към цялата килия. Предчувствието за власт бе променило закръгленото му лице. От време на време той ми хвърляше подигравателни и презрителни погледи. Впрочем лесно ги понасях. Дори се усмихвах насреща му. Зъбех се. Демонстрирах самоувереност.
А после направо си легнах да спя, след като избичих полагащите се дванайсет часа на Пътя, изпратих и приех поредните двеста–триста арестантски писма и пратки и почти напълно изхвърлих от ума си всички тревоги и притеснения заради очакваните събития.
Когато се събудих, Гиви Сухумския веднага ми съобщи:
— Слушай, Слава го няма. Пак отиде на съд, слушай. Той каза, слушай, че са го подхванали яко, всеки ден щели да го изкарват, докато се стигне до присъда… Вашата разправия, слушай, я отложиха… Временно… До събота… Това биче Дима Слона май не възразява… Слава каза, че ти също нямало да възразяваш…
— Няма, разбира се — отговорих. — Ще изчакам колкото се наложи. Тъкмо ще се подготвя морално.
Честно казано, много-много не обичам да удрям човек в лицето. Освен това съм прочел много книги, но в нито една от тях не пише, как е правилно да прегризеш гърлото на личния си враг пред очите на цялата глутница.
Глава 34
1
Мръднал веднъж от мъртвата точка, съдът срещу Слава Кпсс препусна в галоп.
Петте години на бандита богомолец се бяха натрупали по следния начин: арестуван за въоръжено нападение, осемнайсетгодишният Слава още на шестия месец бил изправен на съд. Обаче нито потърпевшите, нито свидетелите се явили на процеса. От страх. Когато все пак ги открили и ги докарали в залата, те дали объркани и противоречиви показания. Принципният съдия върнал ДЕЛОТО за доразследване.
То било завършено в най-кратък срок. След половин година процесът трябвало да се поднови, но докато се запознавал с материалите по ДЕЛОТО, съпроцесник на Слава тайно от следователя изрязал от тома и унищожил няколко страници от извънредно важен протокол. Наложило се да възстановяват документацията.
И това не отнело много време. Половин година по-късно съдът насмалко да се произнесе, но се случила неприятност — третият член на бандата се разболял от жълтеница.
В затворническата болница моментално го изправили на крака. След половин година разбойниците отново щели да бъдат съдени. Но междувременно главната потърпевша, касиерката от обменното бюро, се омъжила за гражданин на Израел и завинаги напуснала „тая лудница“, както се изразила самата тя в телефонен разговор със съдията. Друг важен участник бил покосен от инсулт.
Адвокатите на подсъдимите подали възражение. Принципният съдия отново върнал ДЕЛОТО на следствените органи. След още половин година Слава пак бил привикан на подсъдимата скамейка, но за кратко: точно в този момент в неговата килия починал от менингит арестант; моментално била обявена карантина и никой не можел да напуска заразеното помещение, никой нямал право да излезе навън. Съдът бил отложен, а после отново и отново.
Времето минавало. Слава търкал наровете. Отдавна свикнал да се стяга за процес три-четири пъти годишно само колкото да научи от съдията за новото отлагане на делото.
Сега нашият тартор напускаше килията всеки ден. Прибираше се почернял от умора, но с блеснали очи.
— Как е, Слава?
— Съдят ме — отговаряше той кратко.
Бяхме наясно, че участта му ще бъде решена всеки момент. Очевидно информацията за безобразно дълго проточилата се процедура бе стигнала до някой високопоставен съдебен чиновник, който бе разпоредил разглеждането на случая да бъде завършено въпреки всички пречки. За да не се навреди на някой важен отчет.
Слава пътуваше в понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Излизаше в пет сутринта, прибираше се към девет, по-често към десет вечерта, миеше се, хапваше надве-натри и моментално заспиваше.
Атмосферата в килията леко се промени. Мнозинството изобщо не реагира на факта, че надзорникът изведнъж влезе в активната част на процеса си. Преобладаващото мнозинство от обитателите на изолатора „Матроская тишина“ лежаха по месец, два, до три, повечето арестувани за дребни кражби, притежаване на минимални дози наркотик и други незначителни правонарушения. Тези хора бързо, след някой и друг месец получаваха присъдите си и изчезваха „с багажа“, отваряйки място за следващите жертви на конвейера. На малцина от тях научавах имената. Но старите обитатели — Джони и Малкия, аз и Гиви Сухумския, Федот и Коля Пилата и още десетина — си давахме ясна сметка, че близкото бъдеще предвещава важни промени.
А пък Дима Слона се преобрази напълно. Сега се държеше като добродушен звяр, който бавно и спокойно се разхожда където си иска. До петък килията напуснаха над двайсет души и местата им моментално заеха пак толкова новаци, всички те явно смятаха татуирания бабанко за най-страшния измежду сто и трийсетте злодеи. Изрисуваният със сини орнаменти младеж, който някога истерично се тръшкаше да иска място за спане, сега направо се имаше за същински кръстник. Той се подсмиваше тежкарски, когато си говореше ту с един, ту с друг от новопристигналите. Черпеше желаещите с цигари. Правеше се на велик. Работеше за реноме. Написа и изпрати няколко бележки до различни места. Получи отговори.
Разбирах, че няма да е лесно да победя подобен враг. Едва ли ще го надвия. Аз се бях изкачил по стъпалата на затворническата йерархия благодарение на покровителя си, а той — сам, с лични усилия.
Най-сетне дойде събота. Денят, определен от Слава за важния разговор. Но в ранната утрин на почивния ден Дима Слона получи пратка. А в пратката — доза.
Разговорът не се състоя. През двата почивни дни реаниматорът триумфатор остана размазан на персоналното си легло. Най-малко пет пъти се опитаха да го свестят, от които два пъти самият Слава Кпсс. Но бабанкото отвръщаше единствено с нечленоразделни стонове.
— Прави си изводите — каза ми Слава, когато след поредния неуспешен опит седнахме с него да пушим и да пием чай. — Кой е той, а кой си ти! Ти си сериозен човек, повериха ти Трасето. А той е наркоман. Какво ще се разправяш с такива? Ще му изясним картинката, после ще му биеш един в сурата и го изхвърляме от готиното място. И му казваме хич да не се мярка повече. Само че кога да стане? В понеделник пак съм на съд. Няма начин, аферист, ще трябва да потраеш още.
2
През нощта на неделя срещу понеделник смених Гиви Сухумския. На сутринта подсъдимите, сред които и Слава Кпсс, заминаха. Половин час по-късно ми се яви познатият гладко избръснат шафранен череп и голите татуирани рамене. Отначало се опитах да не забелязвам вторачения в мен проучващ поглед. После ми омръзна. Задържах въжетата и въпросително вдигнах вежди.
— Искам да изпратя пари — каза тежко Слона, като ме гледаше в очите. — До „едно-две-нула“. Изгорят ли — ще отговаряш.
„Еби се в гъза!“ — креснах. Мислено, естествено.
В килия номер сто и двайсет лежеше пласьор, продавач на бял прах за желаещите. Употребата или въздържането е лична работа на всеки отделно взет арестант. Не ме е грижа за кльопачите на отрови. Моята работа на свръзка е да осигуря бързото и безопасно преминаване на всяка пратка независимо дали съдържа пари, хероин или невинно пакетче чай. Затова само рязко изгрухтях в отговор:
— Какво значи „ще отговаряш“? Аз отговарям при всички случаи, ако парите ти изчезнат. Както си е редно. Но защо мислиш, че ще изчезнат?
— Разбра ме какво искам да кажа — Слона оголи златен зъб под синята си устна. — Ти гледай да не запецне в решетките…
— Няма да запецне — успокоих го. — Пък и да запецне, знаем си работата.
— Знаеш си работата?
— Да не се съмняваш?
— Пращам хилядарка, ясно ли е? Затова да е тип-топ! Че ще ти се отели вола да ми ги възстановиш!
Намеква колко е голяма сумата, казах си аз.
— Кротко де. Ще стигне без проблеми.
— Така ли? — ухили се подигравателно татуираният. — Добре тогава… Чувам, че ченгетата са се разлютили… Късат конете всяка нощ… — той повиши глас: — Изработи го идеално, ясно?
— Ясно! — изръмжах. — Ще го изработя! Само че имай предвид — не отговарям за цялото Трасе!
— Как така?
— Много просто! Ако твоята пратка изчезне между „едно-две-шест“ и „едно-две-пет“ или между „едно-две-пет“ и „едно-две-четири“, а там между решетките е прозорецът на фелдшерския кабинет и „конят“ на всяко второ минаване се закача в козирката, или пък се прецака между „едно-едно-девет“ и „едно-едно-осем“, където има издатина на стената — тогава не отговарям за нея…
Слона пак оголи метала в нечистата си уста, но вече не толкова уверено. Иззад рамото му ме гледаше Федот.
Моята подкрепа беше по-добра: прикрит зад спуснатото одеяло, разправията ни слушаше Джони, пък и Гиви Сухумския още не беше успял да заспи, лежеше със затворени очи, но явно фиксираше всичко казано и все по-тежкото му дишане със сигурност подсказваше, че е готов да се включи всеки момент.
— Не отговаряш ли? — попита Слона.
— Не.
— Браво бе! — закачливо каза врагът. — Че за кво отговаряш тогава?
3
Шест седмици преди ареста босът Михаил доведе поредния клиент.
— Поговорете си двамата.
Фразата на боса имаше следния смисъл: клиентът е слаба работа, не е важен. Средна хубост. Човек без милион. Не е като самия бос.
Вяли пияндурски клепачи, обувки с катарами, пръстен с диамантче — клиентът точно отговаряше на представата на Михаил за него. Обикновен бизнесмен. Извоювал с тежък труд моралното право да украсява крайниците си със злато.
Жена му заминала за Лос Анджелис. На работа или на почивка, не беше много ясно, както се случва обикновено при осигурените жени. Съпругът искаше всеки месец да й изпраща от Москва по три хиляди долара.
— Дадох й карта, д’еба, кредитна, д’еба! — съобщи ми позлатеният чичка. — С трийсет хиляди долара, д’еба. Мислех, че ще й стигнат, д’еба, за цяла година. А тя ми звъни, д’еба, още след първия месец и пак иска пари, д’еба! — извади зелена пачка. — Ето я цялата сума, д’еба. Ето номера на сметката, името на банката, всичко. — След кратка пауза този мъж на жена си изведнъж додаде: — Изчезнат ли парите — отговаряш!
Направих пауза и потропах с пръсти по бюрото. За какъв ме мисли този любител на евтини камъчета? Само обувките ми струват три пъти повече от всичките му украси! Може ли да има нещо по-просто от превеждането на три хиляди долара в Америка? Отдавна вече прехвърлях подобни операции на Сергей и Семьон. Аз работех само с едри суми. Дори ако тези три хиляди неочаквано изчезнат по пътя за Щатите, ако мистериозно се стопят в компютърната паяжина, ще възстановя загубата от джобните си пари. Може да се напия по този повод, но няма да се тръшкам.
Но всеки банкер е длъжен да се държи стабилно. Никой и нищо не бива да го вади от равновесие. Символът на равновесието му е вратовръзката, която дели гърдите на банкера на две равни половини.
— Какво значи „отговаряш“? — попитах учтиво и наместих символа си. — Ако парите ви изчезнат, отговарям при всяко положение. Само че защо решихте, че ще изчезнат?
— Ти ме разбра, д’еба, какво исках да кажа — каза руският съпруг на американската жена. — Гледай да не се затрият насред път…
— Няма да се затрият — уверих го аз. — Само че трябва да имате предвид, че не отговарям за целия процес.
— Как така?
— Отговарям само за прехвърлянето на вашите пари от моята банка до банката на получателя. Ако днес направя превода, а утре банката на получателя фалира — за това не отговарям…
4
— Отговарям само за преминаването на твоята пратка от нашата бърлога до другата — отсякох, вторачен в полуусмихнатата физиономия на Слона. — Ако сега пусна пратката, а след пет минути „конят“ в съседната бърлога се скъса — за това не отговарям…
Дима Слона изведнъж се доусмихна.
— Браво бе! — повтори той гръмогласно. — Ти все едно си седнал на стола си в твоя офис! И движиш сделка. Само вратовръзка ти липсва! — той се разкиска, тресейки виолетовите си рамене.
В такива моменти всеки просветлен мъж вероятно трябва да си припомни думите на популярния текст „Изкуството на войната“. Не пречи на врага да си мисли, че е силен. Или нещо от сорта. Но хрумналата ми вековна азиатска мъдрост не ме изпълни със сила. Може би защото не съм азиатец.
Заедно със Слона се смееха и други. Не беше само Федот. Случайно озовалите се наблизо очевидци, които не познавах, може би вчерашни новодомци, които не разбираха дълбокия смисъл на ядната разправия между двама от старите кучета, също се захилиха и подсъзнателно взеха страната на моя бръснат неприятел. Келтските му орнаменти пак затанцуваха.
Никога не оставяй последната дума на опонента, помислих си.
— Ти май все още си мислиш, че съм финансист?
— Що? — небрежно подметна Слона, рязко прекъснал веселбата. — Да не би да не е вярно?
— Ако бях финансист — парирах, — ще рече: човек с финанси, сега щях да си лежа комфортно в „спеца“. Нали?
Яркият метал проблясна за трети път между зъбите.
— Пак ще си поговорим. По-късно. Ето парите. Пращай ги.
Стиснах в юмрук измачканите банкноти, обърнах му гръб и забелязах, ме Джони мълчаливо ме привиква иззад одеялото. Отидох при него.
— Абе ей, откачи ли, приказваш като истински бизнесмен! — упрекна ме шепнешком моят съдружник. — Не плямпай купешки приказки! Тегли му една! „Преминаването на пратката“… Пращаш го на майната му и точка! Като си трепериш за парите, носи си ги сам в „едно–две–нула“. Това трябваше да му кажеш! Кво му се лезиш като левак! Събуди се! Че без Слава ще ни схрускат! На мига! Това биче вече е настроило половината килия на своя страна!
— Смяташ, че Слава скоро ще си иде?
— Какво да смятам — мрачно отвърна Джони. — Въпрос на дни. Нали гледаш как са го подхванали? Викат го всеки ден!
— И какво ще правим?
Партньорът ми напомпа тежкия си бицепс, плесна го с длан и въздъхна.
— Нямам представа…
Внезапно чух познат глас.
— Аз пък имам.
С небрежна походка и с ръце в джобовете през тълпата към мен се насочи Андрюха новобогаташът. Усетих упойващият аромат на парфюма „Исеи Мияке“.
— Махай се — казах. — Само ти ми липсваш…
— С кого приказваш? — поинтересува се Джони.
— Със себе си.
— Нали имаш приятел в „спеца“, Демби — каза междувременно Андрюха. — Пиши му. Той ще ти помогне. Плати си според тарифата да те преместят в друга килия. А най-добре изобщо се махай от Общия корпус. Чий го крепиш тук? Животът ти не струва пукната пара сред тази агресивна пасмина от тъпаци, ако нямаш подкрепата на авторитетни приятели. Прецени си силите трезво! Прекалено се заигра на печен бандюга. Внимавай, ще ти хвръкне главата!
Сведох поглед. Сополанкото финансист сниши глас:
— Може и да си оправно момче, но винаги ще си чужд на тази среда. Прекалено си интелигентен и мекушав. Езикът ти е прекалено правилен и богат. Имаш прекалено чиста кожа на лицето. Прекалено открита усмивка. Излежал си година и три месеца, но така и не стана плът от плътта на затвора. Не търсиш другарството и уважението на полудивите му обитатели. Не си се превърнал в ръбат, озъбен урка. Останал си същият като преди. Бягай оттук.
Цакай на началника на затвора и върви при приличните хора в приличната шестместна килия!
— Така е — казах. — Демби ще ми помогне. Още днес ще пиша до „спеца“. Още днес…
— И аз си помислих същото — тихо, под носа си рече Джони.
Изглежда, бях казал последните думи на глас.
5
— Край, братлета! — Слава Кпсс тежко въздъхна, обърна се към иконите, прекръсти се с размах. — Филмът свърши! Вдругиден е присъдата! Прокурорът иска седем строг.
— Значи ще са шест — каза Джони. — Или даже пет…
Угриженият Слава замислено се ощипа по бузата.
— Шест ще бъдат — рече той: по стар арестантски навик веднага се ориентира се към по-лошия вариант. — Шест години строг режим! И за какво? Задето съм халосал по главата един глупак и съм му взел парите, които той така или иначе щеше да изпие за два дни? За гърмежа в тавана? За какво, а? За какво, братлета?
— Добре че е строг — отбеляза Джони. — В строгия, съм чувал, не било толкова разпасана работа.
— Ами ако свалят на пет? — вметнах аз. — За Нова година си на свобода!
— Всичко е в Божиите ръце — въздъхна Слава и старателно окачи аленото сако в стил „руски новобогаташ“ на самоделна закачалка. — Да се наспя и отивам…
На съд се ходеше с прилични дрехи. „Съдебните“ костюми — няколко чифта панталони, ризи, сака — най-грижливо се съхраняваха в специален калъф близо до телевизора. Всеки достоен арестант можеше да използва официалните дрехи. Този принцип се спазваше свято.
Мен ако питате, всички сака бяха кошмарни. Двуредни, мафиотски шик, с огромни ревери и позлатени копчета, при това доста износени. Но дори и в този вид те по вълшебен начин понякога правеха мръсните кльощави хлапета да изглеждат като гледани юноши от добри семейства. Много пъти спретнатият външен вид бе помагал да се отбие година, че и две от присъдата. Или поне всички искрено вярваха в това.
„Съдебната“ колекция усърдно се попълваше от дрехите на новопристигналите.
— И колко пъти вече си бил на съд? — попитах аз.
— Трийсет и два — отговори Слава.
Джони уважително цъкна с език.
Откъм далечната стена се чу потропване и той побърза да изтегли страничния „кон“. Останахме насаме със Слава Кпсс.
— Шест ще бъдат — промълви Слава. — Ще изляза най-рано догодина.
— Ти май не се радваш особено?
Слава се замисли.
— Радвам се — отвърна той мрачно.
— Тогава защо си толкова кисел?
— Не знам. Какво ще правя там, на свобода? Какво изобщо правят хората там?
— Не знам — отвърнах. — Втора година лежа вече. Отвикнал съм.
— И аз — рече бандитът богомолец.
Тревогата замъгляваше разума ми. Слава си отива! Вдругиден моят покровител ще чуе присъдата си. Ще бъде осъден. Още на следващия ден ще го извикат „с багажа“. Пет минути след като вратата се затвори зад гърба на Слава, в килията ще се извърши преврат. Мястото на надзорника ще бъде заето от друг авторитетен арестант. И естествено, няма да съм аз. Да не би да ставам за тартор? Напротив, личният ми живот ще се влоши ужасно.
Отметнах крайчеца на завесата и погледнах към отсрещното купе, откъдето от време на време долиташе дрезгавият глас на Дима Слона. Всеки момент Слона щеше да прати някого от приятелите си — най-вероятно дребния нахален Федот — при нас, за да научи какво става със Слава, как върви процесът му.
През последните дни Слона се държеше с мен подчертано дружелюбно, бе прекратил войната на нерви: не ме провокираше, не пускаше злобни коментари и тъпи шегички. Украсеният с келтски орнаменти бандит всеки ден изпращаше по Пътя две-три банкноти до известния адрес и още същия ден получаваше по няколко дози прах. Парите заминаваха по Пътя открито и наркоманският живот на Слона не бяха тайна за мен. Моят масивен неприятел си вкарваше дозата във вената и се кротваше за доста време. С часове не напускаше купето. Федот, когото Слона открито използваше за слуга, му носеше там зад завесата баландата, чифира и чистите чаршафи.
Но аз вече прекалено добре се ориентирах в нравите и обичаите на затворническото общежитие, за да не видя, че любителят на отровите и телесните украси търпеливо чака своя час. Той прекрасно разбира, че останали без тартора си, всички протежета на надзорника — Джони, аз, Малкия, Гиви Сухумския — няма да издържим дълго.
Никой от нас не ставаше за ролята на тартор. Малкия беше прекалено млад. Гиви пък беше в разгара на своя процес и скоро щеше да ни напусне. Джони е физически силен, опитен, лежи отдавна, познава затвора, но не може да се справи с бърлогата: няма достатъчно авторитет, нито коварство, хитрост и силна воля.
— Как ще я караме без теб, Слава? — не се сдържах.
Слава сложи ръка на рамото ми.
— Бъди непоклатим — всичко ще бъде тип–топ. Покажеш ли се слаб — ще те изядат.
Унило провесих нос.
— Това е панделата, брат — продължи Слава тихо. — Трябва да си много умен и много хитър, за да оцелееш тук. Забрави за скромността, за справедливостта, за културата, за твоите книжки. Само Бога не забравяй. Живей в реалния свят. Помагай първо на себе си, после пак на себе си, и третия път — на себе си, и чак тогава — на ближния. Дръж нещата под контрол! Какво да те уча — сам си знаеш всичко, от половин година сме заедно.
— Няма да мога като теб. Не съм толкова опитен.
— Учи се от Слона. Той е още по-неопититен, а я го виж как се прави на велик.
— Какво ще го правим, не знам.
Слава се усмихна, демонстрирайки прясна дупка между предните си зъби. Миналия месец му беше паднал поредният зъб. Арестантите в нашия Централ губят средно по два зъба годишно.
— Не се тръшкай толкова заради това биче. Слаба работа е. Няма да ви надвие. Той е никой. Наркоман. Няма допирни точки с Общия Ход. Когато стигне да напускам, ще си поговоря специално с него, ще му обясня някои конкретни работи. Пък и ще драсна на тоя–оня два реда по въпроса… Ако започне да вдига гири и не се оправите с него — тук ще влязат едни специални момчета и ще го паркират точно за две секунди… Но най-добре е, разбира се, да не се стига дотам…
— Той ще навири рогата веднага щом си тръгнеш. Още същия ден.
— Няма да ги навири — отсече Слава. — Той и сега си е добре. Има си стаф, има си слуга. Какво повече да иска? Ама ти какво си се разтреперил? — Слава ядосано ме имитира с тънко гласче: — Ах, какво ще стане, ах, как ще се оправяме без тебе… Нали и ти скоро си тръгваш! Или не?
— Няма да е скоро — възразих. — Само свидетелите ми са поне сто души. А процесът даже не е почнал. Има да ме влачат на съд до сто и едно и обратно. Две години поне.
— Ако те е страх — вбеси се Слава, — махни се от Пътя! Заври се в миша дупка, карай гратис! Сам поднеси бърлогата на тепсия на тоя Слон, за да съсипе всичко тук тоя наркоман! Или пък се омети оттук, дай пари на ченгетата, бягай в „спеца“. Сигурно вече си го мислил?
— Не съм — излъгах.
— Тогава не трепери и не се тръшкай! Недей да хленчиш! Или ще ти се случи голяма неприятност.
— Каква?
— Ще си разваля мнението за теб.
Млъкнах, засрамен.
Късно вечерта получих отговора на Демби.
Освен изписания със ситни букви лист от тетрадка в колета имаше и пакет вносни цигари.
Старият ми приятел, фенът на салама пишеше:
„Здрасти, Андрюха! Радвам се, че си спомни за мен. Онова, за което ме молиш, може да стане. Съгласен съм с теб — в Общия корпус нямаш работа. Разправят, че при вас лежали едва ли не по сто души в килия! Така може направо да останеш без подкожен слой, а това е сигурна смърт. Бягай от тая менажерия, ела при нас в «спеца». Ние сме седем души в килия за петима. Издържа се… Сега на въпроса. Твоят проблем се решава по следния начин: прати ми адреса и телефона на жена ти. Моят адвокат ще се види с нея. Тя ще му даде триста долара, той ще ги занесе на когото трябва. Сещаш се на кого. До една-две седмици ще те преместят. Не мога да обещая, че ще си в моята килия. Но преместването в нормална килия, при редовни, солидни хора, достойни за компанията ти, е гарантирано. Те това е. Чакам отговор. С арестантски горещ поздрав — Вадим Тучния.
П. П. Ако ти трябва нещо — пиши, не се притеснявай.
П. П. П. Имай предвид, че посочената сума се внася всеки месец. Надявам се, че имаш тази готовност. Успехи.
Разбира се, че имам тази готовност, помислих си тъжно, докато късах бележката на ситни парченца. Отдавна имам готовност. Готов съм да давам пари. Само дето ги нямам. Готов съм да плащам, но няма с какво. Нямам триста долара. А за триста долара всеки месец и дума не може да става. И време нямам. „До една-две седмици“ — нищо работа, казано на банкерски език.
Вдругиден вечерта Слава Кпсс ще се върне в килията като осъден престъпник. От този момент нататък според закона той не може да бъде в една килия със следствените. Ще му отпуснат малко време да си дигне дърмите и ще го изведат, „с багажа“.
Остават ми петдесет часа, за да измисля някакъв изход.
1
Мръднал веднъж от мъртвата точка, съдът срещу Слава Кпсс препусна в галоп.
Петте години на бандита богомолец се бяха натрупали по следния начин: арестуван за въоръжено нападение, осемнайсетгодишният Слава още на шестия месец бил изправен на съд. Обаче нито потърпевшите, нито свидетелите се явили на процеса. От страх. Когато все пак ги открили и ги докарали в залата, те дали объркани и противоречиви показания. Принципният съдия върнал ДЕЛОТО за доразследване.
То било завършено в най-кратък срок. След половин година процесът трябвало да се поднови, но докато се запознавал с материалите по ДЕЛОТО, съпроцесник на Слава тайно от следователя изрязал от тома и унищожил няколко страници от извънредно важен протокол. Наложило се да възстановяват документацията.
И това не отнело много време. Половин година по-късно съдът насмалко да се произнесе, но се случила неприятност — третият член на бандата се разболял от жълтеница.
В затворническата болница моментално го изправили на крака. След половин година разбойниците отново щели да бъдат съдени. Но междувременно главната потърпевша, касиерката от обменното бюро, се омъжила за гражданин на Израел и завинаги напуснала „тая лудница“, както се изразила самата тя в телефонен разговор със съдията. Друг важен участник бил покосен от инсулт.
Адвокатите на подсъдимите подали възражение. Принципният съдия отново върнал ДЕЛОТО на следствените органи. След още половин година Слава пак бил привикан на подсъдимата скамейка, но за кратко: точно в този момент в неговата килия починал от менингит арестант; моментално била обявена карантина и никой не можел да напуска заразеното помещение, никой нямал право да излезе навън. Съдът бил отложен, а после отново и отново.
Времето минавало. Слава търкал наровете. Отдавна свикнал да се стяга за процес три-четири пъти годишно само колкото да научи от съдията за новото отлагане на делото.
Сега нашият тартор напускаше килията всеки ден. Прибираше се почернял от умора, но с блеснали очи.
— Как е, Слава?
— Съдят ме — отговаряше той кратко.
Бяхме наясно, че участта му ще бъде решена всеки момент. Очевидно информацията за безобразно дълго проточилата се процедура бе стигнала до някой високопоставен съдебен чиновник, който бе разпоредил разглеждането на случая да бъде завършено въпреки всички пречки. За да не се навреди на някой важен отчет.
Слава пътуваше в понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Излизаше в пет сутринта, прибираше се към девет, по-често към десет вечерта, миеше се, хапваше надве-натри и моментално заспиваше.
Атмосферата в килията леко се промени. Мнозинството изобщо не реагира на факта, че надзорникът изведнъж влезе в активната част на процеса си. Преобладаващото мнозинство от обитателите на изолатора „Матроская тишина“ лежаха по месец, два, до три, повечето арестувани за дребни кражби, притежаване на минимални дози наркотик и други незначителни правонарушения. Тези хора бързо, след някой и друг месец получаваха присъдите си и изчезваха „с багажа“, отваряйки място за следващите жертви на конвейера. На малцина от тях научавах имената. Но старите обитатели — Джони и Малкия, аз и Гиви Сухумския, Федот и Коля Пилата и още десетина — си давахме ясна сметка, че близкото бъдеще предвещава важни промени.
А пък Дима Слона се преобрази напълно. Сега се държеше като добродушен звяр, който бавно и спокойно се разхожда където си иска. До петък килията напуснаха над двайсет души и местата им моментално заеха пак толкова новаци, всички те явно смятаха татуирания бабанко за най-страшния измежду сто и трийсетте злодеи. Изрисуваният със сини орнаменти младеж, който някога истерично се тръшкаше да иска място за спане, сега направо се имаше за същински кръстник. Той се подсмиваше тежкарски, когато си говореше ту с един, ту с друг от новопристигналите. Черпеше желаещите с цигари. Правеше се на велик. Работеше за реноме. Написа и изпрати няколко бележки до различни места. Получи отговори.
Разбирах, че няма да е лесно да победя подобен враг. Едва ли ще го надвия. Аз се бях изкачил по стъпалата на затворническата йерархия благодарение на покровителя си, а той — сам, с лични усилия.
Най-сетне дойде събота. Денят, определен от Слава за важния разговор. Но в ранната утрин на почивния ден Дима Слона получи пратка. А в пратката — доза.
Разговорът не се състоя. През двата почивни дни реаниматорът триумфатор остана размазан на персоналното си легло. Най-малко пет пъти се опитаха да го свестят, от които два пъти самият Слава Кпсс. Но бабанкото отвръщаше единствено с нечленоразделни стонове.
— Прави си изводите — каза ми Слава, когато след поредния неуспешен опит седнахме с него да пушим и да пием чай. — Кой е той, а кой си ти! Ти си сериозен човек, повериха ти Трасето. А той е наркоман. Какво ще се разправяш с такива? Ще му изясним картинката, после ще му биеш един в сурата и го изхвърляме от готиното място. И му казваме хич да не се мярка повече. Само че кога да стане? В понеделник пак съм на съд. Няма начин, аферист, ще трябва да потраеш още.
2
През нощта на неделя срещу понеделник смених Гиви Сухумския. На сутринта подсъдимите, сред които и Слава Кпсс, заминаха. Половин час по-късно ми се яви познатият гладко избръснат шафранен череп и голите татуирани рамене. Отначало се опитах да не забелязвам вторачения в мен проучващ поглед. После ми омръзна. Задържах въжетата и въпросително вдигнах вежди.
— Искам да изпратя пари — каза тежко Слона, като ме гледаше в очите. — До „едно-две-нула“. Изгорят ли — ще отговаряш.
„Еби се в гъза!“ — креснах. Мислено, естествено.
В килия номер сто и двайсет лежеше пласьор, продавач на бял прах за желаещите. Употребата или въздържането е лична работа на всеки отделно взет арестант. Не ме е грижа за кльопачите на отрови. Моята работа на свръзка е да осигуря бързото и безопасно преминаване на всяка пратка независимо дали съдържа пари, хероин или невинно пакетче чай. Затова само рязко изгрухтях в отговор:
— Какво значи „ще отговаряш“? Аз отговарям при всички случаи, ако парите ти изчезнат. Както си е редно. Но защо мислиш, че ще изчезнат?
— Разбра ме какво искам да кажа — Слона оголи златен зъб под синята си устна. — Ти гледай да не запецне в решетките…
— Няма да запецне — успокоих го. — Пък и да запецне, знаем си работата.
— Знаеш си работата?
— Да не се съмняваш?
— Пращам хилядарка, ясно ли е? Затова да е тип-топ! Че ще ти се отели вола да ми ги възстановиш!
Намеква колко е голяма сумата, казах си аз.
— Кротко де. Ще стигне без проблеми.
— Така ли? — ухили се подигравателно татуираният. — Добре тогава… Чувам, че ченгетата са се разлютили… Късат конете всяка нощ… — той повиши глас: — Изработи го идеално, ясно?
— Ясно! — изръмжах. — Ще го изработя! Само че имай предвид — не отговарям за цялото Трасе!
— Как така?
— Много просто! Ако твоята пратка изчезне между „едно-две-шест“ и „едно-две-пет“ или между „едно-две-пет“ и „едно-две-четири“, а там между решетките е прозорецът на фелдшерския кабинет и „конят“ на всяко второ минаване се закача в козирката, или пък се прецака между „едно-едно-девет“ и „едно-едно-осем“, където има издатина на стената — тогава не отговарям за нея…
Слона пак оголи метала в нечистата си уста, но вече не толкова уверено. Иззад рамото му ме гледаше Федот.
Моята подкрепа беше по-добра: прикрит зад спуснатото одеяло, разправията ни слушаше Джони, пък и Гиви Сухумския още не беше успял да заспи, лежеше със затворени очи, но явно фиксираше всичко казано и все по-тежкото му дишане със сигурност подсказваше, че е готов да се включи всеки момент.
— Не отговаряш ли? — попита Слона.
— Не.
— Браво бе! — закачливо каза врагът. — Че за кво отговаряш тогава?
3
Шест седмици преди ареста босът Михаил доведе поредния клиент.
— Поговорете си двамата.
Фразата на боса имаше следния смисъл: клиентът е слаба работа, не е важен. Средна хубост. Човек без милион. Не е като самия бос.
Вяли пияндурски клепачи, обувки с катарами, пръстен с диамантче — клиентът точно отговаряше на представата на Михаил за него. Обикновен бизнесмен. Извоювал с тежък труд моралното право да украсява крайниците си със злато.
Жена му заминала за Лос Анджелис. На работа или на почивка, не беше много ясно, както се случва обикновено при осигурените жени. Съпругът искаше всеки месец да й изпраща от Москва по три хиляди долара.
— Дадох й карта, д’еба, кредитна, д’еба! — съобщи ми позлатеният чичка. — С трийсет хиляди долара, д’еба. Мислех, че ще й стигнат, д’еба, за цяла година. А тя ми звъни, д’еба, още след първия месец и пак иска пари, д’еба! — извади зелена пачка. — Ето я цялата сума, д’еба. Ето номера на сметката, името на банката, всичко. — След кратка пауза този мъж на жена си изведнъж додаде: — Изчезнат ли парите — отговаряш!
Направих пауза и потропах с пръсти по бюрото. За какъв ме мисли този любител на евтини камъчета? Само обувките ми струват три пъти повече от всичките му украси! Може ли да има нещо по-просто от превеждането на три хиляди долара в Америка? Отдавна вече прехвърлях подобни операции на Сергей и Семьон. Аз работех само с едри суми. Дори ако тези три хиляди неочаквано изчезнат по пътя за Щатите, ако мистериозно се стопят в компютърната паяжина, ще възстановя загубата от джобните си пари. Може да се напия по този повод, но няма да се тръшкам.
Но всеки банкер е длъжен да се държи стабилно. Никой и нищо не бива да го вади от равновесие. Символът на равновесието му е вратовръзката, която дели гърдите на банкера на две равни половини.
— Какво значи „отговаряш“? — попитах учтиво и наместих символа си. — Ако парите ви изчезнат, отговарям при всяко положение. Само че защо решихте, че ще изчезнат?
— Ти ме разбра, д’еба, какво исках да кажа — каза руският съпруг на американската жена. — Гледай да не се затрият насред път…
— Няма да се затрият — уверих го аз. — Само че трябва да имате предвид, че не отговарям за целия процес.
— Как така?
— Отговарям само за прехвърлянето на вашите пари от моята банка до банката на получателя. Ако днес направя превода, а утре банката на получателя фалира — за това не отговарям…
4
— Отговарям само за преминаването на твоята пратка от нашата бърлога до другата — отсякох, вторачен в полуусмихнатата физиономия на Слона. — Ако сега пусна пратката, а след пет минути „конят“ в съседната бърлога се скъса — за това не отговарям…
Дима Слона изведнъж се доусмихна.
— Браво бе! — повтори той гръмогласно. — Ти все едно си седнал на стола си в твоя офис! И движиш сделка. Само вратовръзка ти липсва! — той се разкиска, тресейки виолетовите си рамене.
В такива моменти всеки просветлен мъж вероятно трябва да си припомни думите на популярния текст „Изкуството на войната“. Не пречи на врага да си мисли, че е силен. Или нещо от сорта. Но хрумналата ми вековна азиатска мъдрост не ме изпълни със сила. Може би защото не съм азиатец.
Заедно със Слона се смееха и други. Не беше само Федот. Случайно озовалите се наблизо очевидци, които не познавах, може би вчерашни новодомци, които не разбираха дълбокия смисъл на ядната разправия между двама от старите кучета, също се захилиха и подсъзнателно взеха страната на моя бръснат неприятел. Келтските му орнаменти пак затанцуваха.
Никога не оставяй последната дума на опонента, помислих си.
— Ти май все още си мислиш, че съм финансист?
— Що? — небрежно подметна Слона, рязко прекъснал веселбата. — Да не би да не е вярно?
— Ако бях финансист — парирах, — ще рече: човек с финанси, сега щях да си лежа комфортно в „спеца“. Нали?
Яркият метал проблясна за трети път между зъбите.
— Пак ще си поговорим. По-късно. Ето парите. Пращай ги.
Стиснах в юмрук измачканите банкноти, обърнах му гръб и забелязах, ме Джони мълчаливо ме привиква иззад одеялото. Отидох при него.
— Абе ей, откачи ли, приказваш като истински бизнесмен! — упрекна ме шепнешком моят съдружник. — Не плямпай купешки приказки! Тегли му една! „Преминаването на пратката“… Пращаш го на майната му и точка! Като си трепериш за парите, носи си ги сам в „едно–две–нула“. Това трябваше да му кажеш! Кво му се лезиш като левак! Събуди се! Че без Слава ще ни схрускат! На мига! Това биче вече е настроило половината килия на своя страна!
— Смяташ, че Слава скоро ще си иде?
— Какво да смятам — мрачно отвърна Джони. — Въпрос на дни. Нали гледаш как са го подхванали? Викат го всеки ден!
— И какво ще правим?
Партньорът ми напомпа тежкия си бицепс, плесна го с длан и въздъхна.
— Нямам представа…
Внезапно чух познат глас.
— Аз пък имам.
С небрежна походка и с ръце в джобовете през тълпата към мен се насочи Андрюха новобогаташът. Усетих упойващият аромат на парфюма „Исеи Мияке“.
— Махай се — казах. — Само ти ми липсваш…
— С кого приказваш? — поинтересува се Джони.
— Със себе си.
— Нали имаш приятел в „спеца“, Демби — каза междувременно Андрюха. — Пиши му. Той ще ти помогне. Плати си според тарифата да те преместят в друга килия. А най-добре изобщо се махай от Общия корпус. Чий го крепиш тук? Животът ти не струва пукната пара сред тази агресивна пасмина от тъпаци, ако нямаш подкрепата на авторитетни приятели. Прецени си силите трезво! Прекалено се заигра на печен бандюга. Внимавай, ще ти хвръкне главата!
Сведох поглед. Сополанкото финансист сниши глас:
— Може и да си оправно момче, но винаги ще си чужд на тази среда. Прекалено си интелигентен и мекушав. Езикът ти е прекалено правилен и богат. Имаш прекалено чиста кожа на лицето. Прекалено открита усмивка. Излежал си година и три месеца, но така и не стана плът от плътта на затвора. Не търсиш другарството и уважението на полудивите му обитатели. Не си се превърнал в ръбат, озъбен урка. Останал си същият като преди. Бягай оттук.
Цакай на началника на затвора и върви при приличните хора в приличната шестместна килия!
— Така е — казах. — Демби ще ми помогне. Още днес ще пиша до „спеца“. Още днес…
— И аз си помислих същото — тихо, под носа си рече Джони.
Изглежда, бях казал последните думи на глас.
5
— Край, братлета! — Слава Кпсс тежко въздъхна, обърна се към иконите, прекръсти се с размах. — Филмът свърши! Вдругиден е присъдата! Прокурорът иска седем строг.
— Значи ще са шест — каза Джони. — Или даже пет…
Угриженият Слава замислено се ощипа по бузата.
— Шест ще бъдат — рече той: по стар арестантски навик веднага се ориентира се към по-лошия вариант. — Шест години строг режим! И за какво? Задето съм халосал по главата един глупак и съм му взел парите, които той така или иначе щеше да изпие за два дни? За гърмежа в тавана? За какво, а? За какво, братлета?
— Добре че е строг — отбеляза Джони. — В строгия, съм чувал, не било толкова разпасана работа.
— Ами ако свалят на пет? — вметнах аз. — За Нова година си на свобода!
— Всичко е в Божиите ръце — въздъхна Слава и старателно окачи аленото сако в стил „руски новобогаташ“ на самоделна закачалка. — Да се наспя и отивам…
На съд се ходеше с прилични дрехи. „Съдебните“ костюми — няколко чифта панталони, ризи, сака — най-грижливо се съхраняваха в специален калъф близо до телевизора. Всеки достоен арестант можеше да използва официалните дрехи. Този принцип се спазваше свято.
Мен ако питате, всички сака бяха кошмарни. Двуредни, мафиотски шик, с огромни ревери и позлатени копчета, при това доста износени. Но дори и в този вид те по вълшебен начин понякога правеха мръсните кльощави хлапета да изглеждат като гледани юноши от добри семейства. Много пъти спретнатият външен вид бе помагал да се отбие година, че и две от присъдата. Или поне всички искрено вярваха в това.
„Съдебната“ колекция усърдно се попълваше от дрехите на новопристигналите.
— И колко пъти вече си бил на съд? — попитах аз.
— Трийсет и два — отговори Слава.
Джони уважително цъкна с език.
Откъм далечната стена се чу потропване и той побърза да изтегли страничния „кон“. Останахме насаме със Слава Кпсс.
— Шест ще бъдат — промълви Слава. — Ще изляза най-рано догодина.
— Ти май не се радваш особено?
Слава се замисли.
— Радвам се — отвърна той мрачно.
— Тогава защо си толкова кисел?
— Не знам. Какво ще правя там, на свобода? Какво изобщо правят хората там?
— Не знам — отвърнах. — Втора година лежа вече. Отвикнал съм.
— И аз — рече бандитът богомолец.
Тревогата замъгляваше разума ми. Слава си отива! Вдругиден моят покровител ще чуе присъдата си. Ще бъде осъден. Още на следващия ден ще го извикат „с багажа“. Пет минути след като вратата се затвори зад гърба на Слава, в килията ще се извърши преврат. Мястото на надзорника ще бъде заето от друг авторитетен арестант. И естествено, няма да съм аз. Да не би да ставам за тартор? Напротив, личният ми живот ще се влоши ужасно.
Отметнах крайчеца на завесата и погледнах към отсрещното купе, откъдето от време на време долиташе дрезгавият глас на Дима Слона. Всеки момент Слона щеше да прати някого от приятелите си — най-вероятно дребния нахален Федот — при нас, за да научи какво става със Слава, как върви процесът му.
През последните дни Слона се държеше с мен подчертано дружелюбно, бе прекратил войната на нерви: не ме провокираше, не пускаше злобни коментари и тъпи шегички. Украсеният с келтски орнаменти бандит всеки ден изпращаше по Пътя две-три банкноти до известния адрес и още същия ден получаваше по няколко дози прах. Парите заминаваха по Пътя открито и наркоманският живот на Слона не бяха тайна за мен. Моят масивен неприятел си вкарваше дозата във вената и се кротваше за доста време. С часове не напускаше купето. Федот, когото Слона открито използваше за слуга, му носеше там зад завесата баландата, чифира и чистите чаршафи.
Но аз вече прекалено добре се ориентирах в нравите и обичаите на затворническото общежитие, за да не видя, че любителят на отровите и телесните украси търпеливо чака своя час. Той прекрасно разбира, че останали без тартора си, всички протежета на надзорника — Джони, аз, Малкия, Гиви Сухумския — няма да издържим дълго.
Никой от нас не ставаше за ролята на тартор. Малкия беше прекалено млад. Гиви пък беше в разгара на своя процес и скоро щеше да ни напусне. Джони е физически силен, опитен, лежи отдавна, познава затвора, но не може да се справи с бърлогата: няма достатъчно авторитет, нито коварство, хитрост и силна воля.
— Как ще я караме без теб, Слава? — не се сдържах.
Слава сложи ръка на рамото ми.
— Бъди непоклатим — всичко ще бъде тип–топ. Покажеш ли се слаб — ще те изядат.
Унило провесих нос.
— Това е панделата, брат — продължи Слава тихо. — Трябва да си много умен и много хитър, за да оцелееш тук. Забрави за скромността, за справедливостта, за културата, за твоите книжки. Само Бога не забравяй. Живей в реалния свят. Помагай първо на себе си, после пак на себе си, и третия път — на себе си, и чак тогава — на ближния. Дръж нещата под контрол! Какво да те уча — сам си знаеш всичко, от половин година сме заедно.
— Няма да мога като теб. Не съм толкова опитен.
— Учи се от Слона. Той е още по-неопититен, а я го виж как се прави на велик.
— Какво ще го правим, не знам.
Слава се усмихна, демонстрирайки прясна дупка между предните си зъби. Миналия месец му беше паднал поредният зъб. Арестантите в нашия Централ губят средно по два зъба годишно.
— Не се тръшкай толкова заради това биче. Слаба работа е. Няма да ви надвие. Той е никой. Наркоман. Няма допирни точки с Общия Ход. Когато стигне да напускам, ще си поговоря специално с него, ще му обясня някои конкретни работи. Пък и ще драсна на тоя–оня два реда по въпроса… Ако започне да вдига гири и не се оправите с него — тук ще влязат едни специални момчета и ще го паркират точно за две секунди… Но най-добре е, разбира се, да не се стига дотам…
— Той ще навири рогата веднага щом си тръгнеш. Още същия ден.
— Няма да ги навири — отсече Слава. — Той и сега си е добре. Има си стаф, има си слуга. Какво повече да иска? Ама ти какво си се разтреперил? — Слава ядосано ме имитира с тънко гласче: — Ах, какво ще стане, ах, как ще се оправяме без тебе… Нали и ти скоро си тръгваш! Или не?
— Няма да е скоро — възразих. — Само свидетелите ми са поне сто души. А процесът даже не е почнал. Има да ме влачат на съд до сто и едно и обратно. Две години поне.
— Ако те е страх — вбеси се Слава, — махни се от Пътя! Заври се в миша дупка, карай гратис! Сам поднеси бърлогата на тепсия на тоя Слон, за да съсипе всичко тук тоя наркоман! Или пък се омети оттук, дай пари на ченгетата, бягай в „спеца“. Сигурно вече си го мислил?
— Не съм — излъгах.
— Тогава не трепери и не се тръшкай! Недей да хленчиш! Или ще ти се случи голяма неприятност.
— Каква?
— Ще си разваля мнението за теб.
Млъкнах, засрамен.
Късно вечерта получих отговора на Демби.
Освен изписания със ситни букви лист от тетрадка в колета имаше и пакет вносни цигари.
Старият ми приятел, фенът на салама пишеше:
„Здрасти, Андрюха! Радвам се, че си спомни за мен. Онова, за което ме молиш, може да стане. Съгласен съм с теб — в Общия корпус нямаш работа. Разправят, че при вас лежали едва ли не по сто души в килия! Така може направо да останеш без подкожен слой, а това е сигурна смърт. Бягай от тая менажерия, ела при нас в «спеца». Ние сме седем души в килия за петима. Издържа се… Сега на въпроса. Твоят проблем се решава по следния начин: прати ми адреса и телефона на жена ти. Моят адвокат ще се види с нея. Тя ще му даде триста долара, той ще ги занесе на когото трябва. Сещаш се на кого. До една-две седмици ще те преместят. Не мога да обещая, че ще си в моята килия. Но преместването в нормална килия, при редовни, солидни хора, достойни за компанията ти, е гарантирано. Те това е. Чакам отговор. С арестантски горещ поздрав — Вадим Тучния.
П. П. Ако ти трябва нещо — пиши, не се притеснявай.
П. П. П. Имай предвид, че посочената сума се внася всеки месец. Надявам се, че имаш тази готовност. Успехи.
Разбира се, че имам тази готовност, помислих си тъжно, докато късах бележката на ситни парченца. Отдавна имам готовност. Готов съм да давам пари. Само дето ги нямам. Готов съм да плащам, но няма с какво. Нямам триста долара. А за триста долара всеки месец и дума не може да става. И време нямам. „До една-две седмици“ — нищо работа, казано на банкерски език.
Вдругиден вечерта Слава Кпсс ще се върне в килията като осъден престъпник. От този момент нататък според закона той не може да бъде в една килия със следствените. Ще му отпуснат малко време да си дигне дърмите и ще го изведат, „с багажа“.
Остават ми петдесет часа, за да измисля някакъв изход.
Глава 35
1
Ноемврийската нощ е чудесно време за съвременния арестант. Прохладно е. Тихо е. Благодатна отмора цари под сводовете на огромната зала, където някога, преди стотина години, са лекували недъзите си осакатените военни моряци, оцелели след някоя кървава Цушима. Сега помещенията на бившия военен лазарет се населяват от много по-долнопробна публика, която обаче също обича живота.
С настъпването на тъмнината специфичният затворнически живот веднага се завъртя с пълна интензивност. По стените се опънаха Пътищата. По тях тръгнаха пратките. Кръстници и мафиоти взеха да пишат многобройни отговори на получените в предните дни депеши с молби да се намесят в уреждането на една или друга разправия. Пласьорите и наркобароните заизваждаха от скривалищата си пари и пакетчета с хероин, за да ги разпратят на зажаднелите. Братоците насядаха да убият някой и друг час на карти. Наркоманите старателно дезинфекцираха в канчета простичките си приспособления.
Забръмчаха машинките да изрисуват телата с татуировки. През този сезон на мода беше тематиката „върховна анархия“. Цицорестите русалки и ликове на Спасителя отстъпиха място на уродливи свастики и друга нацистка символика. Така протестираха напълно отчаяните, докараните до безумие от глад и теснотия хора срещу наказателния закон — хуманен по форма, но жесток по същество.
В общи линии моментално цигарите бяха свити, саламът изпържен, самоделната бира прецедена, касетофоните включени, картите раздадени, парите на наркоманите прибрани, сгрешилите вкарани в правия път и грандиозният тотален арестантски купон продължи до сутринта.
2
А ние си направихме банкет.
Обикновено в панделата повод за пиене е самата пиячка. Качественият алкохол рядко се мярка в Централа. Но днес имахме повод. При това прекрасен и най-чудесен. Изпращахме най-добрия си приятел на свобода. Слава Кпсс се стягаше да се прибира у дома. Докато му прочетат присъдата по неговото ДЕЛО, той беше излежал пет пълни години, та съдията — трети поред, — крайно изтощен от процеса, бе решил да отсъди на пандизчията „според излежаното“. Очевидно не беше сметнал за доказана вината на съсипания престъпник и поисканите от прокурора седем години се бяха стопили рязко.
Когато късно вечерта се върна с произнесена присъда, Слава не каза на никого нито дума и лицето му — тънка сива кожа върху комбинация от кости — не изразяваше нищо, очите му гледаха в пода.
Той дълго се ми, щедро сапунисваше врата, раменете и лактите си. Сто трийсет и пет души без спящите затаихме дъх. Всички знаехме, че Слава се връща с присъда. Мнозина караха тук кой година, кой две, кой три. Слава Кпсс, прекарал в следствения затвор пет години, беше счупил един от рекордите на Централа. След като се изми, Слава се усамоти за дълга молитва. Каза няколко пъти Покайния канон. После привика неколцина от по-богатите арестанти и помоли за заем. Внесох сто рубли. Толкова даде и Джони. Дори Слона, изплувал случайно от хероиновата мъгла, кихна две измачкани десетарки, преди да отпътува отново в наркоманския си трип, откъдето човек през един път или се връща, или не.
С пачката събрани банкноти Слава прекоси килията, отиде до вратата и мушна глава през „хранилката“. Стоя там около час. Вертухаите минаваха отвън, заприказваха го надълго и нашироко. Едни си тръгваха, но идваха следващи. След като постигна търсеното, търпеливият Слава отново прекоси цялата килия в обратна посока и тук, под решетката, до стената, на готиното място, ни съобщи на нас с Джони, че му остават за излежаване пет дни.
Ликувахме.
Слава веднага насрочи прощалната вечер.
— Като донесат, ще купонясаме — смигна ни той.
Донесоха му нужното чак след два дни. Освен водката се появи месо и дори пипер (в затвора той е строго забранен, защото може да го хвърлиш в очите на конвойния или на кучето му и да избягаш).
В два часа през нощта в килията се усети мириса на пържено говеждо с подправки. След като направи основното блюдо, Слава взе от Общото, лично за себе си, два пакета чай назаем с обещанието да попълни липсите при първа възможност. Никой не посмя да откаже на човека, излежал пет години. Той изсипа чая на купчина върху вестник и го сложи насред масата пред гладните погледи на двеста очи.
— На когото му се чифирясва, да заповяда — обяви Слава.
За секунда се оформиха пет-осем компании от по пет-осем души, пет-осем самоделни бързовара моментално взривиха водата в канчетата; чак чифир не стана, но много силният чай се изгълта още преди да се запари като хората. Щеше да се дозапарва в стомасите.
Обърнахме по чашка, хапнахме по мръвка парещо месо и се умълчахме. Забравените вкусове и миризми възкресиха в паметта на всеки интимни спомени.
— Сега ще се нагълтам с приспивателни — обяви Слава, — ще се помоля и лягам да спя! И ще спя всичките три дни и три нощи, докато не ме извикат…
Пихме по още една, после по трета, изядохме месото. Колкото и да му се наслаждавахме, колкото и да разтегляхме удоволствието, едно кило отиде за няколко минути. А след четвъртата чашка се случи случка. Пред вратата на нашата килия се появи контрольор и каза да повикат Джони.
Моят колега от Трасето отдавна бе завързал повърхностни приятелства сред низшите чинове в администрацията. Един от тези познати беше дошъл, умрял от нощна скука, да си поиска цигарка и да си поприказва. Пияният арестант с удоволствие обмени няколко приказки с трезвия надзирател — подаде глава през „хранилката“ в коридора, попафка, посмя се, разказа новини.
В този момент в коридора случайно се появи ДПНСИ-то, дежурният помощник-началник на следствения изолатор. Най-важният и най-старши затворнически шеф, пряко отговорен за всичко, което се случва в Централа. Не някой редови контрольор, не корпусният надзирател, а началникът им Вертухай Намбър Уан.
Съзрял зачервената ухилена физиономия на арестанта, големият началник с червената лента на ръкава и майорски звезди заподозря нещо гнило, изкомандва „мирно“ на подчинения си контрольор и се увери, че подаващата се от правоъгълния отвор арестантска глава лъха свежо на алкохол. Началникът попита за името и нареди да се извика надзорникът.
Слава Кпсс — също толкова пиян — мушна глава през „хранилката“ и се опита да обясни нещо. Но началникът вече бе освирепял. Намбър Уан прониза с поглед плетящия език Слава и гръмогласно обяви:
— Резерва при мен! Отвори килията! Всички вън!
Известно е, че всеки ръководител, дори да е мързелив, разхайтен, демократ или просто принуден да си затваря очите за нарушенията, с други думи, всеки началник, под чието крило цари вечно и непрестанно безредие, поне от време на време трябва да се налага. Да показва кой командва. Иначе всичко ще се срине в хаоса!
Страната тъне в слободия! — ядосано си е рекла голямата клечка. Навсякъде е пълна слободия! Но при мен слободия няма да има. Ще я изкореня поне тук. Няма да допусна следствените безнаказано да се наливат с водка!
Огромната врата се плъзна към полумрака на коридора.
— Излизай! — изкрещя надзирателят, сякаш някой друг допреди пет минути си беше бъбрил приятелски с Джони за едно-друго. — Който спи, да бъде събуден! Цялата килия вън, бързо!
3
Може ли някой равнодушно, без потрес да гледа как поток от вмирисани на йод и тютюн тела изтича през зейналото гърло на затворническата килия? Как нечии синове, мъже и бащи с падащи гащи сумтят и се псуват, дерат се от кашлица, мижат и си почесват срамотиите, докато изпълзяват, подгонени с попържни, от по-малко към по-голямо пространство, настъпват се, бутат се и клякат в редица, подпрели ръце на коленете?
Докато изляза в коридора, там вече цареше див шум. Няколко командоси с маски и камуфлажни униформи престъпваха от крак на крак с тежките обувки тип алпинки. Деряха се кучета. Сто и трийсет полуголи същества бяха наклякали край стената. Мръсно жълта яйчена електрическа светлина очертаваше с криви пунктири гръбначните прешлени. Нелепо извити крайници, обезцветени лица, усти като пукнатини, щръкнали уши — все едно гледах персонажи на Йеронимус Бош.
През отворите в съседните врати занадничаха разтревожени, заинтригувани физиономии. Какво става? Защо е тази паника? Да не започва претърсване по целия етаж?
Намбър Уан с гръмогласни безкрайни псувни мина покрай дългата редица колене и бръснати черепи и по миризмата откри употребилите непозволената отрова. Бяхме общо четирима.
Не бяхме много пияни. Мекосърдечният руснак определя този стадий като „на градус“. Не залитахме, не пеехме с цяло гърло, не бяхме агресивни — но неточните движения на ръцете, заваленият говор, блесналите очи и глупаво изкривените мокри устни моментално изобличиха нарушителите на режима.
— Тези — в трюма! — разпореди Намбър Уан, като ни гледаше с отвращение. — Другите — обратно!
Застаналият най-близо до мен командос моментално ме ръгна с палката в гърба.
— Мърдай!
Закрачих. Благоухаещата на спирт компания бе конвоирана до първия етаж.
Вече бях на стълбите, когато долових тих диалог зад гърба си. Вървящият най-отзад Слава Кпсс и продължаващият да сипе ругатни ДПНСИ се откъснаха от процесията, поизостанаха. Чух как Слава тихо доказва, обяснява нещо, а голямото ченге гневно ръмжи — но вече под носа си. Скоро гласовете им заглъхнаха.
Олекна ми. Слава се измъкна! Сега сигурно ще го отведат обратно и тогава и ние сме спасени, всичките! И аз, и Джони, и Малкия. Не ни е страх от трюма, тоест от карцера. Но по никакъв начин не бива да сме там всички заедно. Кой тогава ще внася ред в живота на сто и трийсет гладни, невменяеми мъже? Кой ще прекратява сбиванията, кражбите, безчинствата? Със сигурност тъкмо тези аргументи е изредил полугласно на възмутения майор хитрият Слава.
Но редно беше да помисля и за собствената си съдба. Ако из Централа се разчуе, че в нашата килия всички свръзки са окошарени за пиянство, че Общите пратки са зарязани на произвола на съдбата заради глупост, заради пустата водка — край тогава с авторитета на Слава Кпсс. А с мен е свършено. Арестантското ми реноме отива по дяволите. А мен, за разлика от Слава ме чака още много време затвор. Тепърва ме чака съд, после присъда, после в етапното и после лагер…
Озовал се насред празно помещение с плочки по пода, разбрах, че сега ще се случи не най-важното, но дългоочакваното и многократно предчувствано събитие. Ненаказуемият най-сетне ще бъде наказан. Впрочем крайно време беше. Някога много отдавна, в средата на лятото, точно в тази малка стаичка със зацапани стени капитан Свинец пробва да ме агитира да съдействам на МВР.
След мен влязоха още трима, широкоплещести, с маски, но веднага смъкнаха черните парцали от лицата си и се оказаха млади мъже на моята възраст — румени, масивни клонинги на капитан Свинец, само дето очите им не гледаха толкова умно. Атмосферата се сгъсти.
— Кой внесе водката? — попита единият от румените, като тупаше с гумената палка по широката си длан.
— Не съм пил водка — отвърнах.
— А какво си пил?
— Мурцовка.
— Домашен квас ли ще рече? Нещо като бира?
— Точно така, шефе.
— Да речем… Ами месото? Месото откъде се взе?
— От две години не съм хапвал месо.
— Килията мирише на пържено месо.
— Не сме пържили месо.
— А какво сте пържили?
— Ландронки.
— Това пък какво е?
— Взема се хляб — разтълкувах, — нарязва се на тънко и се пържи…
Румените се спогледаха.
— Гявол — огласи диагнозата онзи, който стоеше отдясно.
— Да го нарежем на тънко — предложи другият, застанал фронтално.
Направих крачка назад. Дано усетя с плешки стената. Понякога стената е място, пред което те изправят с лице. Понякога за стените пеят рокаджиите. Понякога главната улица на световния финансов свят се нарича „улица стена“. А се случва стената да е за предпочитане не като песен или финансов символ, а като защита от удари отзад.
Обаче не успях. Последва бърз шут странично в глезените и в същия момент една ръка ме сграбчи за рамото и ме дръпна надолу. Патъците ми отхвърчаха като бързи черни пеперуди. Костите ми се треснаха в плочките. Ритна ме тежка обувка. Втори, трети път.
— На ти мурцовка! На ти и ландронки!
С две думи, господа, ченгетата най-сетне натръшкаха нашето банкерче. В комиксите няма как да не стане така. Биха ме без особен ентусиазъм. Ако искаха, със сигурност можеха да ме осакатят за цял живот, но не пожелаха. Може би тук се практикуваха различни видове побои и в моя случай се бях сблъскал с варианта щадящ, възпитателен, формален побой. Не толкова ме биха, колкото ме подритваха; не ми забиваха токове в ребрата, не ме ритаха по главата и засилката на масивните обуща нито веднъж не стигна до максимална амплитуда.
Изкарах двайсетина-тринсет шута по задника и околностите. Отнесох доста удари с гумената палка по раменете и лактите — много болезнени, парещи, но все пак почти поносими. Изядох здрави шамари и юмруци по тила, по слепоочията и ушите, но не и по лицето, бранех го с шепи и с прибраните високо колене. Освен това, заел тази поза на ембрион, се търкалях по хладните плочки на пода и се мъчех да избягвам траекторията на ударите. Плюс това крещях, сякаш ме колят. Само дето не пищях. Не от болка, колкото за самозащита. Известно е, че когато битият крещи силно, това смущава екзекуторите. Може някой, пък било и свой, да минава по коридора по служебна задача, да чуе, да се замисли и да докладва на висшето началство…
Стараех се да оформям воплите си вербално, тоест не просто виех „Дааа!“ или „Оооо!“, ами най-изразително хъхрех, заплашвах, заканвах се, псувах, подържах и кълнях. Да не забравяме, господа, и факта, че бях в нетрезво състояние, а на пияния морето му е до колене, алкохолът притъпява болката, това е общоизвестно.
Привлечен от мириса на отровата, се появи новобогаташът Андрюха. „Късно е, господа! — кискаше се той в лицето на камуфлираните ченгета (те не го чуваха, но аз го чувах). — Късно е да го биете! По-рано трябваше да му съдерете кожата, много по-рано! Преди година и половина! Още първия ден, когато го арестувахте! В «Лефортово»! Когато беше топъл–топъл, с костюмчето «Кензо», с крокодилските папучки! Ах, как щяха да му бъдат от полза вашите шутове и юмруци тогава! А сега няма смисъл! Само си хабите силите, господа ченгета!“ Останал нечут и не за всички реален, мъждукащият Андрюха изчезна във вселенското пространство.
След края на възпитателната процедура, в самия миг на въдворяването в карцера, бях в съзнание. Дори усещах, освен острата болка в различни части от тялото някакво задоволство, разпалено от младежката ми дързост: да, аз съм смазан, унизен, пребит, но жив, здрав и едва ли не весел.
Истинската болка дойде по-късно, след няколко часа. Легнал на голите дъски в тясната влажна дупка, гол до кръста, жадуващ за ядене, пиене, топлина, вибриращ от състоянието, известно като „студена пуйка“, осъзнах изцяло участта си.
1
Ноемврийската нощ е чудесно време за съвременния арестант. Прохладно е. Тихо е. Благодатна отмора цари под сводовете на огромната зала, където някога, преди стотина години, са лекували недъзите си осакатените военни моряци, оцелели след някоя кървава Цушима. Сега помещенията на бившия военен лазарет се населяват от много по-долнопробна публика, която обаче също обича живота.
С настъпването на тъмнината специфичният затворнически живот веднага се завъртя с пълна интензивност. По стените се опънаха Пътищата. По тях тръгнаха пратките. Кръстници и мафиоти взеха да пишат многобройни отговори на получените в предните дни депеши с молби да се намесят в уреждането на една или друга разправия. Пласьорите и наркобароните заизваждаха от скривалищата си пари и пакетчета с хероин, за да ги разпратят на зажаднелите. Братоците насядаха да убият някой и друг час на карти. Наркоманите старателно дезинфекцираха в канчета простичките си приспособления.
Забръмчаха машинките да изрисуват телата с татуировки. През този сезон на мода беше тематиката „върховна анархия“. Цицорестите русалки и ликове на Спасителя отстъпиха място на уродливи свастики и друга нацистка символика. Така протестираха напълно отчаяните, докараните до безумие от глад и теснотия хора срещу наказателния закон — хуманен по форма, но жесток по същество.
В общи линии моментално цигарите бяха свити, саламът изпържен, самоделната бира прецедена, касетофоните включени, картите раздадени, парите на наркоманите прибрани, сгрешилите вкарани в правия път и грандиозният тотален арестантски купон продължи до сутринта.
2
А ние си направихме банкет.
Обикновено в панделата повод за пиене е самата пиячка. Качественият алкохол рядко се мярка в Централа. Но днес имахме повод. При това прекрасен и най-чудесен. Изпращахме най-добрия си приятел на свобода. Слава Кпсс се стягаше да се прибира у дома. Докато му прочетат присъдата по неговото ДЕЛО, той беше излежал пет пълни години, та съдията — трети поред, — крайно изтощен от процеса, бе решил да отсъди на пандизчията „според излежаното“. Очевидно не беше сметнал за доказана вината на съсипания престъпник и поисканите от прокурора седем години се бяха стопили рязко.
Когато късно вечерта се върна с произнесена присъда, Слава не каза на никого нито дума и лицето му — тънка сива кожа върху комбинация от кости — не изразяваше нищо, очите му гледаха в пода.
Той дълго се ми, щедро сапунисваше врата, раменете и лактите си. Сто трийсет и пет души без спящите затаихме дъх. Всички знаехме, че Слава се връща с присъда. Мнозина караха тук кой година, кой две, кой три. Слава Кпсс, прекарал в следствения затвор пет години, беше счупил един от рекордите на Централа. След като се изми, Слава се усамоти за дълга молитва. Каза няколко пъти Покайния канон. После привика неколцина от по-богатите арестанти и помоли за заем. Внесох сто рубли. Толкова даде и Джони. Дори Слона, изплувал случайно от хероиновата мъгла, кихна две измачкани десетарки, преди да отпътува отново в наркоманския си трип, откъдето човек през един път или се връща, или не.
С пачката събрани банкноти Слава прекоси килията, отиде до вратата и мушна глава през „хранилката“. Стоя там около час. Вертухаите минаваха отвън, заприказваха го надълго и нашироко. Едни си тръгваха, но идваха следващи. След като постигна търсеното, търпеливият Слава отново прекоси цялата килия в обратна посока и тук, под решетката, до стената, на готиното място, ни съобщи на нас с Джони, че му остават за излежаване пет дни.
Ликувахме.
Слава веднага насрочи прощалната вечер.
— Като донесат, ще купонясаме — смигна ни той.
Донесоха му нужното чак след два дни. Освен водката се появи месо и дори пипер (в затвора той е строго забранен, защото може да го хвърлиш в очите на конвойния или на кучето му и да избягаш).
В два часа през нощта в килията се усети мириса на пържено говеждо с подправки. След като направи основното блюдо, Слава взе от Общото, лично за себе си, два пакета чай назаем с обещанието да попълни липсите при първа възможност. Никой не посмя да откаже на човека, излежал пет години. Той изсипа чая на купчина върху вестник и го сложи насред масата пред гладните погледи на двеста очи.
— На когото му се чифирясва, да заповяда — обяви Слава.
За секунда се оформиха пет-осем компании от по пет-осем души, пет-осем самоделни бързовара моментално взривиха водата в канчетата; чак чифир не стана, но много силният чай се изгълта още преди да се запари като хората. Щеше да се дозапарва в стомасите.
Обърнахме по чашка, хапнахме по мръвка парещо месо и се умълчахме. Забравените вкусове и миризми възкресиха в паметта на всеки интимни спомени.
— Сега ще се нагълтам с приспивателни — обяви Слава, — ще се помоля и лягам да спя! И ще спя всичките три дни и три нощи, докато не ме извикат…
Пихме по още една, после по трета, изядохме месото. Колкото и да му се наслаждавахме, колкото и да разтегляхме удоволствието, едно кило отиде за няколко минути. А след четвъртата чашка се случи случка. Пред вратата на нашата килия се появи контрольор и каза да повикат Джони.
Моят колега от Трасето отдавна бе завързал повърхностни приятелства сред низшите чинове в администрацията. Един от тези познати беше дошъл, умрял от нощна скука, да си поиска цигарка и да си поприказва. Пияният арестант с удоволствие обмени няколко приказки с трезвия надзирател — подаде глава през „хранилката“ в коридора, попафка, посмя се, разказа новини.
В този момент в коридора случайно се появи ДПНСИ-то, дежурният помощник-началник на следствения изолатор. Най-важният и най-старши затворнически шеф, пряко отговорен за всичко, което се случва в Централа. Не някой редови контрольор, не корпусният надзирател, а началникът им Вертухай Намбър Уан.
Съзрял зачервената ухилена физиономия на арестанта, големият началник с червената лента на ръкава и майорски звезди заподозря нещо гнило, изкомандва „мирно“ на подчинения си контрольор и се увери, че подаващата се от правоъгълния отвор арестантска глава лъха свежо на алкохол. Началникът попита за името и нареди да се извика надзорникът.
Слава Кпсс — също толкова пиян — мушна глава през „хранилката“ и се опита да обясни нещо. Но началникът вече бе освирепял. Намбър Уан прониза с поглед плетящия език Слава и гръмогласно обяви:
— Резерва при мен! Отвори килията! Всички вън!
Известно е, че всеки ръководител, дори да е мързелив, разхайтен, демократ или просто принуден да си затваря очите за нарушенията, с други думи, всеки началник, под чието крило цари вечно и непрестанно безредие, поне от време на време трябва да се налага. Да показва кой командва. Иначе всичко ще се срине в хаоса!
Страната тъне в слободия! — ядосано си е рекла голямата клечка. Навсякъде е пълна слободия! Но при мен слободия няма да има. Ще я изкореня поне тук. Няма да допусна следствените безнаказано да се наливат с водка!
Огромната врата се плъзна към полумрака на коридора.
— Излизай! — изкрещя надзирателят, сякаш някой друг допреди пет минути си беше бъбрил приятелски с Джони за едно-друго. — Който спи, да бъде събуден! Цялата килия вън, бързо!
3
Може ли някой равнодушно, без потрес да гледа как поток от вмирисани на йод и тютюн тела изтича през зейналото гърло на затворническата килия? Как нечии синове, мъже и бащи с падащи гащи сумтят и се псуват, дерат се от кашлица, мижат и си почесват срамотиите, докато изпълзяват, подгонени с попържни, от по-малко към по-голямо пространство, настъпват се, бутат се и клякат в редица, подпрели ръце на коленете?
Докато изляза в коридора, там вече цареше див шум. Няколко командоси с маски и камуфлажни униформи престъпваха от крак на крак с тежките обувки тип алпинки. Деряха се кучета. Сто и трийсет полуголи същества бяха наклякали край стената. Мръсно жълта яйчена електрическа светлина очертаваше с криви пунктири гръбначните прешлени. Нелепо извити крайници, обезцветени лица, усти като пукнатини, щръкнали уши — все едно гледах персонажи на Йеронимус Бош.
През отворите в съседните врати занадничаха разтревожени, заинтригувани физиономии. Какво става? Защо е тази паника? Да не започва претърсване по целия етаж?
Намбър Уан с гръмогласни безкрайни псувни мина покрай дългата редица колене и бръснати черепи и по миризмата откри употребилите непозволената отрова. Бяхме общо четирима.
Не бяхме много пияни. Мекосърдечният руснак определя този стадий като „на градус“. Не залитахме, не пеехме с цяло гърло, не бяхме агресивни — но неточните движения на ръцете, заваленият говор, блесналите очи и глупаво изкривените мокри устни моментално изобличиха нарушителите на режима.
— Тези — в трюма! — разпореди Намбър Уан, като ни гледаше с отвращение. — Другите — обратно!
Застаналият най-близо до мен командос моментално ме ръгна с палката в гърба.
— Мърдай!
Закрачих. Благоухаещата на спирт компания бе конвоирана до първия етаж.
Вече бях на стълбите, когато долових тих диалог зад гърба си. Вървящият най-отзад Слава Кпсс и продължаващият да сипе ругатни ДПНСИ се откъснаха от процесията, поизостанаха. Чух как Слава тихо доказва, обяснява нещо, а голямото ченге гневно ръмжи — но вече под носа си. Скоро гласовете им заглъхнаха.
Олекна ми. Слава се измъкна! Сега сигурно ще го отведат обратно и тогава и ние сме спасени, всичките! И аз, и Джони, и Малкия. Не ни е страх от трюма, тоест от карцера. Но по никакъв начин не бива да сме там всички заедно. Кой тогава ще внася ред в живота на сто и трийсет гладни, невменяеми мъже? Кой ще прекратява сбиванията, кражбите, безчинствата? Със сигурност тъкмо тези аргументи е изредил полугласно на възмутения майор хитрият Слава.
Но редно беше да помисля и за собствената си съдба. Ако из Централа се разчуе, че в нашата килия всички свръзки са окошарени за пиянство, че Общите пратки са зарязани на произвола на съдбата заради глупост, заради пустата водка — край тогава с авторитета на Слава Кпсс. А с мен е свършено. Арестантското ми реноме отива по дяволите. А мен, за разлика от Слава ме чака още много време затвор. Тепърва ме чака съд, после присъда, после в етапното и после лагер…
Озовал се насред празно помещение с плочки по пода, разбрах, че сега ще се случи не най-важното, но дългоочакваното и многократно предчувствано събитие. Ненаказуемият най-сетне ще бъде наказан. Впрочем крайно време беше. Някога много отдавна, в средата на лятото, точно в тази малка стаичка със зацапани стени капитан Свинец пробва да ме агитира да съдействам на МВР.
След мен влязоха още трима, широкоплещести, с маски, но веднага смъкнаха черните парцали от лицата си и се оказаха млади мъже на моята възраст — румени, масивни клонинги на капитан Свинец, само дето очите им не гледаха толкова умно. Атмосферата се сгъсти.
— Кой внесе водката? — попита единият от румените, като тупаше с гумената палка по широката си длан.
— Не съм пил водка — отвърнах.
— А какво си пил?
— Мурцовка.
— Домашен квас ли ще рече? Нещо като бира?
— Точно така, шефе.
— Да речем… Ами месото? Месото откъде се взе?
— От две години не съм хапвал месо.
— Килията мирише на пържено месо.
— Не сме пържили месо.
— А какво сте пържили?
— Ландронки.
— Това пък какво е?
— Взема се хляб — разтълкувах, — нарязва се на тънко и се пържи…
Румените се спогледаха.
— Гявол — огласи диагнозата онзи, който стоеше отдясно.
— Да го нарежем на тънко — предложи другият, застанал фронтално.
Направих крачка назад. Дано усетя с плешки стената. Понякога стената е място, пред което те изправят с лице. Понякога за стените пеят рокаджиите. Понякога главната улица на световния финансов свят се нарича „улица стена“. А се случва стената да е за предпочитане не като песен или финансов символ, а като защита от удари отзад.
Обаче не успях. Последва бърз шут странично в глезените и в същия момент една ръка ме сграбчи за рамото и ме дръпна надолу. Патъците ми отхвърчаха като бързи черни пеперуди. Костите ми се треснаха в плочките. Ритна ме тежка обувка. Втори, трети път.
— На ти мурцовка! На ти и ландронки!
С две думи, господа, ченгетата най-сетне натръшкаха нашето банкерче. В комиксите няма как да не стане така. Биха ме без особен ентусиазъм. Ако искаха, със сигурност можеха да ме осакатят за цял живот, но не пожелаха. Може би тук се практикуваха различни видове побои и в моя случай се бях сблъскал с варианта щадящ, възпитателен, формален побой. Не толкова ме биха, колкото ме подритваха; не ми забиваха токове в ребрата, не ме ритаха по главата и засилката на масивните обуща нито веднъж не стигна до максимална амплитуда.
Изкарах двайсетина-тринсет шута по задника и околностите. Отнесох доста удари с гумената палка по раменете и лактите — много болезнени, парещи, но все пак почти поносими. Изядох здрави шамари и юмруци по тила, по слепоочията и ушите, но не и по лицето, бранех го с шепи и с прибраните високо колене. Освен това, заел тази поза на ембрион, се търкалях по хладните плочки на пода и се мъчех да избягвам траекторията на ударите. Плюс това крещях, сякаш ме колят. Само дето не пищях. Не от болка, колкото за самозащита. Известно е, че когато битият крещи силно, това смущава екзекуторите. Може някой, пък било и свой, да минава по коридора по служебна задача, да чуе, да се замисли и да докладва на висшето началство…
Стараех се да оформям воплите си вербално, тоест не просто виех „Дааа!“ или „Оооо!“, ами най-изразително хъхрех, заплашвах, заканвах се, псувах, подържах и кълнях. Да не забравяме, господа, и факта, че бях в нетрезво състояние, а на пияния морето му е до колене, алкохолът притъпява болката, това е общоизвестно.
Привлечен от мириса на отровата, се появи новобогаташът Андрюха. „Късно е, господа! — кискаше се той в лицето на камуфлираните ченгета (те не го чуваха, но аз го чувах). — Късно е да го биете! По-рано трябваше да му съдерете кожата, много по-рано! Преди година и половина! Още първия ден, когато го арестувахте! В «Лефортово»! Когато беше топъл–топъл, с костюмчето «Кензо», с крокодилските папучки! Ах, как щяха да му бъдат от полза вашите шутове и юмруци тогава! А сега няма смисъл! Само си хабите силите, господа ченгета!“ Останал нечут и не за всички реален, мъждукащият Андрюха изчезна във вселенското пространство.
След края на възпитателната процедура, в самия миг на въдворяването в карцера, бях в съзнание. Дори усещах, освен острата болка в различни части от тялото някакво задоволство, разпалено от младежката ми дързост: да, аз съм смазан, унизен, пребит, но жив, здрав и едва ли не весел.
Истинската болка дойде по-късно, след няколко часа. Легнал на голите дъски в тясната влажна дупка, гол до кръста, жадуващ за ядене, пиене, топлина, вибриращ от състоянието, известно като „студена пуйка“, осъзнах изцяло участта си.
Глава 36
1
В осем сутринта донесоха храната. Скочих от дървеното ложе. С куцукане стигнах до вратата.
— Давай паницата — каза дневалният.
— Нямам.
Момчето от кухнята потърси на количката и ми подаде смачкано алуминиево канче.
— Чай! — пошепнах умолително.
В канчето потече кафява, димяща течност с мощен мирис на живот. Хванах я и веднага си дръпнах опарените ръце. Разносвачът търпеливо чакаше. Явно неведнъж беше виждал бити и окървавени хора, докато носеше храна из карцерите. Познаваше реакциите. Най-сетне успях да подхвана скъпоценната посуда, да я пренеса и да я оставя върху ложето. Капакът на вратата хлопна.
Чаят вдигаше пара. Виеше ми се свят от жажда. Опитах се да вдигна канчето към устните — пари, прекалено горещо. Алуминият, крилатият метал, неговата мамица, е идеален проводник на топлина. Накрая се наведох, забих подпухналата си мутра в течността и започнах да лоча като куче.
Скоро се появи надзирателят на трюма. Отведе ме до шалтурника и ми прибра панталона, който ме бе спасил през нощта от измръзване. Затворените в карцера получаваха затворнически дрехи от сив плат с черни напречни ивици.
— „Кензо“? — попитах, като опипах грубия плат. — „Версаче“?
— На Версаче му светиха маслото — демонстрира трюмният познания за фешън бизнеса. — Обличай се, пич. Знаеш ли си срока?
— Не.
— Петнайсет денонощия.
Преоблечен, тръгнах с ръце зад гърба, съща карикатура на затворник, обратно към дупката си. Трюмният заключи дървения нар за стената и ме остави сам.
Озърнах се за сядане. Но в правоъгълния бокс две на три крачки седящи места не бяха предвидени. Лежащи, естествено, също. Не можех да седна на влажния, студен като гроб под. Оставаше ми следният свободен избор: стоене, ходене или клечане. И в трите случая единствената опора бяха собствените ми крака.
Свалих раираната роба, огледах контузените си крайници, после откъснах от гащите си парче плат, изпиках се върху него и почистих кървящите рани по лактите и коленете. Майната й на вонята, важното е да се предотврати възпалението. В тукашния климат всяка драскотина може за седмица да се разрасне в огромен гноен цирей. Грижата за собственото здраве, за чистотата и хигиената е едно от най-важните правила за арестанта в „Матроская тишина“.
Прекарах няколко часа в безделие. Въртяха ме спуканите ребра, посиненият задник и гърбът. Бих си платил по всякакви тарифи за таблетка обезболяващо, за мъничко бяло хапче аналгетик. Но парите — няколко свити на тръбичка банкноти от петдесет рубли — бях мушнал незабелязано точно преди излизането от килията в ръката на моя „перач“.
Този хърбел, спипан на Черкизовския пазар, защото грабнал два хамбургера от ръцете на студент, беше явно безкрайно далеч от каквито и да било налични пари. Единственото лично имущество на този оплескан с йод и фурацилин дългуч бяха само долни гащи на цветчета. Дрехите, с които е бил в деня на ареста, той бе проиграл на комар още в първите дни на престоя си в затвора. Сега, за да оцелее, переше моите и на Джони чаршафи, срещу което получаваше захар и цигари. Познавах „перача“ като почтен арестант, той щеше да опази богатствата ми цели и непокътнати и да ми ги върне веднага щом се прибера в килията.
Сега обаче депозитът ми е замразен, намира се в чужди ръце. Няма с какво да излекувам болката. Нито цигари имам. Пушенето в карцера е забранено. Носенето на каквито и да е дрехи, освен затворническите — също. Изобщо не можеш да разполагаш с лични вещи. Единственото развлечение е да се разхождаш от единия в другия ъгъл. Пет крачки натам, четири и половина на обратно. Половин крачка отиваше за обръщането. Всичко беше точно така, както и в килията на Лефортовския замък, откъдето бях тръгнал — богат, самоуверен, надут.
Вечерта се появи мрачен непознат вертухай. Той отключи катинара, пусна нара и ми заповяда да изляза да си получа дюшека. Отидох до същия шалтурник, където сутринта бях получил раираните въшкарници, сграбчих безформената, разпадаща се вата, прибрах се в бокса, разстлах я и паднах.
Много бързо научих как се спи в карцера. Не се ляга на дюшека, нито под него, а вътре в самия дюшек. Платът бе разкъсан на много места от ръцете и краката на предишни обитатели на трюма. Набутах крайниците си в тези дупки и след като се кокорих известно време, заспах.
2
Половината нощ мина. Точно в средата й, в мъртвото време преди разсъмване, изскърцаха пантите. На черния под глухо тупна хартиен пакет. Помощите, рекох си с ликуване и скочих. Помощите бяха дошли! Помощите!
Размотах конците, разгърнах няколкото листа от вестник и намерих малко карамелени бонбони, захар, цигари и кибрит. Животът продължаваше.
Насладих се на тютюна, настаних се по-удобно сред буците сплъстена вата и се замислих.
Добре познавах цената на тези цигари, карамелени бонбонки и зацапани бучки захар. Те са купени с пари, отделени от пенсиите на старците и мизерните женски заплати. Донесени са в затвора от майки и съпруги. Предадени са на гишето за приемане на колети за арестуваните. После са стигнали до треперещите ръце на изгладнелия арестант. След мъчителни размисли, сметки, съмнения и преглътната слюнка по една на десет–петнайсет цигари или бонбони се предават за Общото. Изсипват се или се подреждат в специалната картонена кутия. Претеглят се с кантарче. Многократно се преброяват най-внимателно. Опаковат се в пакетчета. Минават през различни килии, докато се съберат в една. Там се преопаковат още по-удобно. С цената на големи усилия, риск и хитрини, по пътя на измамата и подкупа пътят на цигарките и бонбонките свършва при хвърления в карцера.
В този нощен час други цигарки и бонбонки стигат до храчещите кръв пациенти на „тубанара“, до събраните в отделни килии заразени със СПИН — до всички, които са закъсали.
Арестантската общност никога не забравя закъсалите. Трюмните надзиратели ще си получат заплащането според тарифата и лично ще занесат — тайно, нощем — пратките, ще пуснат във всеки бокс старателно увитото пакетче.
Гладните, бити, измъчени същества искат да живеят. Те ще изобретят хиляди начини да помогнат на себе си и на другаря си по нещастие. Те търпеливо ще съберат по щипка чай, по бучка захар, по рубла във всяка килия. Като мравки ще пренесат и ще струпат нещата на едно място. Ще подкупят, ще склонят, с хитрини ще вкарат храната и фаските и в най-дълбоките трюмове. Ще пуснат живата нишка живот чак до долу, до самото дъно.
Може би в някакъв друг комикс младото банкерче нямаше да живее в Азия, ами в Европа. В малка спретната страна, където жените в празнични дни обличат колосаните рокли на своите прабаби и танцуват техните танци.
Там, в Европа, банкерчето щеше да бъде настанено в стерилно заведение с добра храна, със спортен салон, с работилници за желаещите да работят и с телефонни кабини за редовни делови разговори. В европейски затвор.
Обаче там, в европейския затвор, той никога не би се озовал в мазето, в мръсния коптор, и сиромашкият надзирател, подкупен от още по-сиромашки затворник, не би донесъл на нашия банкер в този коптор бучка захар и цигарка.
И банкерът нямаше да не наслади на бучката захар. И нямаше да изпафка тази цигарка. И никога нямаше да научи как хората умеят да наблегнат на свободата си.
Добре че живеем в Азия.
3
Скръбно-възвишените мисли за драматичния път на бонбоните и цигарите ми попречиха да извърша едно задължително просто действие, а именно да скрия добре и захарта, и тютюна, и всичко останало. След като се накефих на хапването и пафкането, безгрижно мушнах остатъците от своето богатство във вентилационната шахта. Там в тунелчето се въргаляха какви ли не хартии, камъчета и разнообразен боклук. Разчитах, че моето пакетче няма да се набие в очите на надзирателя. Но сбърках.
На сутринта той влезе в бокса ми, огледа ме, незабавно се насочи към тайното ми място и откри всичко. Надзирателят имаше смешния навик да хапе с бързи движения напуканите си устни — първо горната устна с долните зъби, след това обратното. От него на вълни лъхаше задушливият аромат на евтин одеколон.
— Откъде? — попита той, без да повишава тон, докато разглеждаше пакетчето.
Мълчах.
Господарят на карцера още веднъж огледа раирания си подопечен, въртейки в ръце гумената палка. По принцип можеше веднага на място да оформи официално изземането на забранените предмети и да прикачи към срока ми още пет или десет денонощия. Но ухаещият затворнически служител излезе човеколюбец.
— Ако пушиш, ще те накажа — съобщи той, мушна моите цигари и захарта в джоба си и без да бърза, излезе в коридора.
Панталонът му на задника лъщеше невъобразимо лекьосан.
Проклех се. Заради моето лекомислие, заради интелигентския навик да витая в облаците, заради навика да мисля бях останал без цигари.
Денят премина в страдания. Пушеше ми се, та чак далакът ми играеше и скърцах със зъби. Изследвах цялата килийка. Стените и пода. Сантиметър по сантиметър. В търсене на най-малкия фас. И намерих, цели два. В единия имаше тютюн за поне едно дръпване, в другия — минимум за две. Беше оцелял дори надписът „Ява“. Но с какво да запаля, откъде да намеря огън?
Продължих с търсенето. В ъглите, по цепнатините открих най-сетне всичко останало. Възпламеняващите се глави кибрит бяха напъхани, укрити, замазани в мръсотията с дяволско хитроумие. В друга цепнатина намерих и драскало, накъсано на малки квадратчета. От петия опит добих оранжев пламък и изпуших големия фас, а след него и малкия.
Дозата, естествено, не ми стигна; привечер започнах пак да тараша стените и ъглите, същевременно се чудех дали довечера ще получа нова пратка.
В осем вечерта трюмните се смениха. Появи се нов надзирател. За разлика от сутрешния този миришеше не на сапун и виолетки, а на обуща, чорапи и естествено, тютюн. Неволно поех жадно мириса на отрова от неговата униформена куртка. Ноздрите ми доловиха дори дима, заседнал дълбоко в белите му дробове.
Новата нощ не донесе помощи.
Вторият ден без никотин започна трудно. Всеки пушач знае, че утринната цигара е най-важната за деня. Без нея е почти невъзможно.
След цял ден мъчения и навъртени в килията поне пет километра, вечерта заспах, но сънят ми беше съвсем повърхностен, затова моментално чух тихото скърцане на ключалката и звука от падането на тежкия пакет. Нахвърлих се устремно като животно на дългоочаквания подарък, разкъсах със зъби хартията и конеца (всяка пратка е здраво опакована и омотана), намерих всичко, от което се нуждае закъсалият човек, и изпуших две цигари една след друга.
Двудневното прекъсване си оказа действието: зави ми се свят, догади ми се, но аз все пак я допуших до края, до филтъра — подпрян на стената и оборил глава. Олюлявайки се, стигнах до дюшека, паднах и останах да лежа, прекарвайки сух като хартия език по сухите си венци.
Освен цигарите пристигна също чай, захар и дори витамини — няколко жълти капсулки аскорбинова киселина. С удоволствие бих пил свеж, горещ, силен чай. Но въдвореният в карцер няма право да си кипва вода.
От неочаквано голямата доза отрова главата ми кънтеше като барабан. В тази празнота с цялата си величавост изникна въпросът, който ме мъчеше през последните дни: какво ме очаква, какво ще стане с мен? Утре започва третият ден, една пета от срока на наказанието. Много скоро ще се изниже и третината. Преди да съм се усетил, остатъкът ще се смали. Петнайсет дни и нощи се изнизват като един миг — така излиза, ако приложиш арестантската алгебра. И после?
Опитах се да преценя трезво своите перспективи. Очевидно нямах никакви такива, перспективи де. Пред очите ми се въртяха сцени, коя от коя по-кошмарни: ето надзорникът на килията, легендарният Слава Кпсс, се сбогува с населението; ето го за последен път обхожда с поглед сто трийсет и пет обърнати към него лица; ето зад гърба му трясва вратата; ето че се възцарява тревожно мълчание, минава ден, после втори — и всичко се променя. Слава го няма, той е навън. Джони го няма, Андрюха също. И двамата са в карцера, арестувани за пиянство. Кой сега ще дърпа хитроумните въжета на Трасето? И най-важното — кой ще стряска тълпата от голи, полумъртви от теснотията и недоспиването хора?
После се връщам аз. Опозорен. Зарязал Трасето на пияна глава! Нанесъл вреда на Общия Ход! Това обвинение ще ми бъде повдигнато моментално. От Слона, естествено. Тоя си го бива. Ще си го отнесем и тримата: Джони, аз и Малкия.
Едва ли ще се стигне до бой. Но всеки достоен арестант ще научи важната новина: напоследък покрай него на Пътя са се набутали случайни хора, безмозъчни и безотговорни. И те трябва да се разкарат от Общия Ход! Мен и приятелите ми на секундата ще ни изгонят от готиното място.
Запалих третата цигара.
Добре де, имам още над десет дни. Ще измисля нещо. А засега съм длъжен да направя най-важното. Да скрия помощите.
В продължение на два часа ту пълзейки на колене, ту подскачайки към зацапания таван, аз старателно, без да бързам, заредих цялата килия. Разпределих из нея пакета цигари и кутията кибрит. Набутах ги по всички дупки, пукнатини и цепнатини, направих замазка от прах и слюнка и довърших маскировката с нея.
„Това не е като да криеш чуждите милиарди от данъчните инспектори!“ — изсмя се изведнъж появилият се отнякъде Андрюха новобогаташът.
„Марш оттук!“ — ревнах, може би дори на глас.
„Както кажеш“ — отвърна равнодушно банкерчето и изчезна. Но беше прав.
Сутринта трюмният влезе в килията, подуши въздуха, взе да хапе устни и каза:
— Излез в коридора.
Веднага проведе мълниеносен тараш. Загубих цялата захар и девет от дванайсетте скрити цигари.
— Ти си бил тарикат — рече трюмният с ужасното благоухание. — Да не ти е харесало тук?
— Ни най-малко.
— Мисля, че ти е харесало — сякаш не ме чу мениджърът на карцера. — Дали са ти петнайсет денонощия, нали?
— Точно така.
— Ще ти ги направя трийсет — обеща трюмният. — И да знаеш: такива като теб обикновено остават тук по четирийсет и пет. Разбра ли ме, момче?
Момчето беше навършило двайсет и осем.
— Абсолютно, шефе — отвърна то и направи всички очаквани от него движения: разтегли устните в мазна усмивка, разпери пръсти, плесна с ръце и изрази с мимика изключително и невероятно законопослушание.
А наум прокле както хитрия вертухай, разкрил тайните скривалища, така и себе си, задето не беше проявил повече изобретателност.
— Надуша ли още веднъж пушек — предупреди трюмният, — моментално ще ти лепна още петнайсет! За нарушаване на режима. Ясно ли е?
Момчето повтори церемонията на отговора.
Трюмният заключи нара. Аз моментално започнах да си правя сметката по какъв начин да разтегля за две денонощия останалите ми три цигари. Да можех просто да спра цигарите и така да обърна в своя полза глупавата война с дезодорирания надзирател — сигурно точно така бих постъпил, ако при завръщането от трюма ме очакваше предишният ми живот. Но нямаше такъв шанс. Всичките ми мозъчни ресурси трябваше да бъдат впрегнати в търсенето на изход. Не можех да се справя без цигари.
4
Четвъртия си ден прекарах в тъжни размисли. Именно днес най-важният за мен човек бе напуснал следствения изолатор „Матроская тишина“.
Някъде там, два етажа над мен, в сто и седемнайсета килия, моя дом, днес сутринта някой е изкрещял:
— Слава! Викат те навън!
Сто нещастници — без онези, на които е било ред да спят — са се повдигнали на пръсти, за да зърнат човека, за когото се отнася тази фраза, да запомнят триумфиращия израз на излежалия пет години арестант, моменталния блясък в очите му, лекия победен жест на ръката.
Някой ден същите думи ще прозвучат и по мой адрес. Но засега всичко е зле. Много зле.
Приятелят ми си отиде. Врагът ме чака, за да ме нападне и унищожи.
Реших да си гарантирам от поредния цигарен транш петдесетпроцентна доходност. Тоест да скрия от трюмния поне половината. Отчупих филтъра на всяка цигара, в моите условия той представляваше ненужен разкош. Пречупих на две двайсетте хартиени цилиндърчета, за да облекча маскировката. Нарочно небрежно угасих няколко тлъсти фаса на места, където надзирателят непременно щеше да надникне. Като ги намери, той ще реши, че си е свършил работата, и няма да търси повече. Така ще запазя основната част.
Процесът на търсене на тайни пролуки в пода и пукнатини в стените се проточи до разсъмване.
Но когато работата ми почти приключи, аз се спрях. През отдушника долових сутрешните звуци: далечния тропот на десетки крака. Трополяха тежки обуща, малко по-леко отекваха в асфалта подметките на офицерските половинки, остро потропваха дамските токчета. Служителите на изолатора бързаха за работа, пристигаха надзирателите, оперативните и режимните, фелдшерите, приемчиците на колети, склададжиите, работниците по поддръжката, кучкарите, счетоводителите и други рицари на ключа и палката.
Няма смисъл, рекох си. Няма защо да крия забранените цигари и захарта. Няма да маскирам нищо. Напротив.
— Я го виж! — зловещо рече трюмният, като ме видя седнал на дюшека в облаци дим. — Ти май съвсем си се объркал!
— Хич, шефе! — възразих.
— Пушиш открито! — кресна надзирателят. — Още днес ще ти уредя добавката! Пет денонощия за начало! Давай цигарите! И всичко останало!
— Вземи си ги сам.
Трюмният сграбчи смачкания пакет, който нарочно бях оставил на видно място, обърна ми гръб и си тръгна.
— Да не забравиш — казах.
— Какво?
— Да ми уредиш пет денонощия. Да не забравиш.
Благоухаещият пак заби жълтите си зъби в устната.
— Ставаш нагъл, момче! Гледай петте да не станат на десет!
Можех да развия конфликта. Да вдигна мизата до петнайсет. Но реших, че като за начало стига. Нека уханният приятел ми уреди „добавката“. Пет или десет денонощия. А най-добре цял месец. В карцера може и да е студено и да няма храна, затова пък е спокойно. След няколко седмици горе, у дома, в килията, страстите ще се уталожат. Повечето очевидци на събитията, които си спомнят и реанимацията на малолетния наркоман, и запоя с мое участие, ще са заминали. Мястото им ще бъде заето от новаци. Пък знае ли човек — може и Слона да го съдят и да замине в килията за осъдени и после в етапното и в лагер, далеч от мен…
Няма значение, че ще посрещна Новата година под нивото на земята, прегърнал раздрания дюшек. Няма проблеми. Затова пък ще спечеля паузата. Така правят волейболните треньори. Когато в хода на играта съперниците хванат победната вълна и започнат да забиват топка след топка, докато докарат резултата до разгром, наставникът незабавно взима таймаут. За да пречупи атакуващата нагласа…
През цялата втора половина на моето наказание пушех открито в карцера. Пратките пристигаха веднъж на две денонощия. Сега цигарите и кибритът, захарта и витамините открито оставаха в ъгъла, на пода, върху чисто парче от вестник „Московский комсомолец“. Всяка сутрин трюмният равнодушно прибираше забраненото богатство и излизаше, без да продума, само се вторачваше в мен с мрачен поглед и си хапеше устните.
5
През последната, петнайсета нощ, не успях да заспя. От вълнение.
Когато металът изскърца и желязната пластина на люка се отвори, аз скочих към изхода. Но невидимият ми благодетел само тикна през полуотворената „хранилка“ новия пакет и побърза да затвори — очевидно не желаеше арестантите в карцера да го видят. Успях да доловя само силен полъх на евтин мъжки дезодорант.
После в жълтия полумрак се очерта фигурата на Андрюха новобогаташа.
— Лежим ли? — попита той подигравателно и запали дебела „Хавана“.
— Лежим.
— И как си?
— Както всички.
— Ха! Аз пък си мислех, че не си като всички…
— Точно там е работата. Сбъркал съм.
— Прави си изводите от грешките и продължавай напред — небрежно ме призова Андрюха. — Нали знаеш, че опитът е „син на грешки трудни“. Пушкин го е казал, великият афроруснак! Поучи се от опита и действай. Един коняк ще удариш ли?
— Не.
— Пура?
— Не, благодаря.
— Твоя работа. Много си пасват, да знаеш… С две думи, нали ме разбра? Веднъж направи кинтите, спечели, издигна се — ще успееш да го постигнеш и втори път…
— „Кинтите“! — казах ехидно. — „Спечели“! И къде е сега нашият печалбар? В панделата! При това даже не в обикновена, ами в най-мръсната, тъмна и смрадлива, даже не в килията, ами в мазето! В трюма! На най-долното място, по-долу от това няма. На това ли му викаш „издигнал се“?
Новобогаташът мълчеше.
— Майната й на панделата — въздъхнах. — Все някога ще свърши. Вътре и вън са две наименования на едно и също състояние. Но с какво да се захвана после? Аз съм бедняк! Нямам съдружник, нямам бизнес, нямам пари, нямам перспективи!
— Започни отначало — повтори Андрюха. — Издигай се наново. От долу на горе. Ще го направиш, понеже нямаш друг избор.
Поради студа, глада и постоянната тишина виждах банкера–слуга особено ясно. Изведнъж съзрях много подробности от облика му, които не бях забелязвал преди. Пръстите на младия финансист трепереха. Ноктите му бяха изгризани. Андрюха живееше в страх. Ето какво открих. Всъщност правеше пачките само за да престане да се страхува. Да, Андрюха беше богато момче, но малодушник. Тази мисъл изникна в мозъка ми с такава звънлива яснота, че се засмях весело.
— Смешно ли ти е? — учуди се банкерчето.
— Да.
— И защо?
— Не подскачай — напътствах го аз.
— Не подскачам.
— Подскачаш. Тресеш се. И още как. Погледни: аз с тези раирани въшкарници, изпаднал, гладен, натирен в карцера — не треперя. А ти, целият в „Кензо“, всичко ти е точно — трепериш. Страх те е.
— Я майната ти! — викна засегнат Андрюха и се задави с тлъстия дим от пурата. — Майната ти!
— На тебе майната ти — отвърнах спокойно.
И Андрюха моментално изчезна.
Ако знаех, че си приказвам с банкерчето за последен път, сигурно нямаше да се държа с него толкова жестоко, нямаше да го целя по най-болното място, нямаше да намеквам, че го е страх от заобикалящата го действителност. Оттук извираше и страстта му към множене на капитала: момчето имаше нужда от пари, за да издигне преграда между себе си и живота, който го плашеше.
А мен вече нищо не ме плашеше. Или почти нищо.
6
На сутринта трюмният не влезе в опушения ми бокс. Той отвори широко вратата, застана на прага, забил зъби в устната си, после каза:
Тръгваме.
— Къде?
— У дома.
Разтреперих се.
— Как така „у дома“? Какво ти става бе, старши? Нали се разбрахме! Ти обеща!
— Нищо не съм ти обещавал — обърна ми гръб трюмният. — Излизай, сдавай дрехите и дюшека. Изтече ти наказанието.
— Няма да изляза — казах тихо. — Уреди ми „добавката“.
— Излизай, момче! По-живо!
— Ти си момче! Добавката!
Вертухаят вдигна палката. Черно гумено дилдо с удобна ръкохватка отстрани. Добър инструмент за доказване на правота.
— Излизай! Или така ще те уредя, че ще ми пълзиш!
— Чувай, шефе — казах тихо, миролюбиво, но натъртено. — Не бива да се прибирам! Остави ме тук!
— Не ти се полага! Излизай, хайде!
Подчиних се.
В коридора вече стояха, прегърнали дюшеците, познатите фигури на Джони и Малкия. В очите и на двамата се четеше тревога. Джони впрочем се държеше, докато Малкия изглеждаше истински наплашен.
— Какви ще ги дъвчем? — попитах директно.
— Отиваме си у дома — отговори сериозно Джони и наду бицепси.
Миришеше на застояла пот.
Досетих се, че Джони посвоему се е готвил за завръщането в килията. Помпал е мускули в очакване на най-лошото.
— Да — с треперещ глас потвърди Малкия и подсмръкна. — Отиваме си у дома.
Поведоха ни нагоре мълчаливи, напрегнати.
В коридора на първия етаж, в основния израстък, видяхме група новопристигнали. Те страхливо се озъртаха, скупчени пред отворената врата на шалтурника, където един на петима от новите клиенти на затвора успяваше в крайна сметка да получи от администрацията канче или чаршаф.
Забавих крачка. Един от новопристигналите — пълен, рижав, с марков анцуг, прекалено хубав и чист за това най-мръсно от всички мръсни места на света — изведнъж ми се стори познат. Минавайки покрай него, го потупах по рамото. Той се стресна и се обърна. В този миг дойде ред аз да се стресна от изумление.
— Чий го дириш ти тука? — възкликнах.
— Чакам за дюшек — отвърна рижият адвокат с жалка усмивка.
Зашеметен, не се сетих веднага какво да кажа на нещастния глупак.
— И за какво?
— Мошеничество, наркотици… нали ти разказах…
Долових страха и отчаянието, които бившият ми защитник излъчваше, и неволно почти се развеселих. Вероятно за първи път в живота си този рафиниран московски абориген издаваше мирис на изпаднал в беда зрял мъж — тялото му не миришеше на антибактериален сапун, нито на одеколон и лосиони, а на тютюн и мускус. А срещу него стоях аз, озлобен, измършавял, с голи лакти, целите в синини и рани — чудовище, надигнало се от дъното на ада на тъпаците. Неугледен въшлясал организъм, изхабил всичките си сили в опитите да оживее, но готов за нови и нови опити.
— Като те настанят в килията, ми пиши веднага — рекох в скороговорка. — До сто и седемнайсета, на Пътя, за Андрюха Афериста!
Рижия вяло кимна. Изглеждаше потиснат, устните му трепереха, не знаеше къде да дене ръцете си. От жалост ме сви под лъжичката. Хванах го за ръкава.
— Повтори!
— До сто и седемнайсета — послушно повтори бившият юрист. — На Пътя… За Андрюха Афериста…
Последва болезнен удар отзад по рамото.
— Не приказвай! Върви!
Усмихнах се окуражително на Рижия и се затътрих напред. Към къщи.
В килията нищо не се беше променило. Все същата кисела амонячна воня, все същата димна завеса. Все същата пресована човешка маса още от вратата: двама-трима казахи, калмик, ингуш, туркмен, узбек, десетина украинци, угандиец и костариканец. Разбираем, дружелюбен и толкова близък народ.
— Андрюха! Андрюха! — провикнаха се няколко кокалести, симпатични дръгливци.
— Къде? — чух глас, който ми се стори много познат.
— Андрюха се върна! И Джони! И Малкия!
— Къде ги?
Гласът принадлежеше на Слава Кпсс. Той цъфна сред голата тълпа и се усмихна.
Замрях слисан. Вървящият след мен Джони се удари в гърба ми.
— Слава? — провикнах се. — Как така?… Защо?… Ти си тук?!
— Тук — каза Слава, явно с наслада от моето изумление.
Вътре в мен се скъса, после се стегна, после пак се скъса; краката ми омаляха, глупава, щастлива усмивка разчупи устните ми. Проправих си път между телата и прегърнах приятеля.
— Не те ли пуснаха?
— Пуснаха ме — ухили се Слава. — Смеят ли да не ме пуснат? Ама аз не си тръгнах. Хайде, елате. Остана малко водка… Да я допием…
Седнахме на готиното място при стената. Там, където преди петнайсет дни ядохме месото.
— Какво се случи? Защо не си тръгна?
— Ти не разбираш ли? — строго попита Слава.
— Не.
— Е, как да си тръгна? Да зарежа всичко? Бърлогата? Общото? Трасето? Нали отговарям! Вас ви няма, никой няма… С две думи, бутнах на шефа колкото се полага и се стопирах. Докато се приберете…
— Ама защо ти е тая бърлога? И Трасето?
Слава изведнъж се разгневи.
— Ти луд ли си? Та това е моята бърлога! Аз от четири години съм тук! Къде дават така — да стана и да си тръгна?
— Ами Слона? — зададох въпроса, който ме мъчеше. — Той не понечи ли…
— Какъв Слон? — учуди се Слава. — А, Слона ли? Ами няма го вече. Взеха го. С багажа.
Не казах нищо.
— За което — додаде Слава тихо — снесох на шефа колкото се полага.
— Според тарифата?
— Не — възрази сухо моят приятел. — Дадох всичко. До копейка. Всичко, което бях спастрил, всичкото сухо, дето беше за навън.
— И как ще излезеш на свобода без пари?
— Моята свобода няма да ми избяга. Тя си е винаги с мен.
— И моята — казах веднага.
— И моята — повтори като ехо Джони.
— И моята — пошепна Малкия.
Гласовете ни звучаха приглушено.
После всеки от нас направи едно и също движение: посегна, сякаш да извади от джоба на скъсания панталон, от пазвата, от пояса или от някакво друго потайно място своята собствена, скътана, съкровена, непредадена свобода и да я покаже. Ако не на целия свят, поне на най-близките си хора.
Тук е. Моя е. Наша.
Има я и ще я има.
7
На сутринта Слава Кпсс излезе на свобода.
Сто трийсет и пет души — освен тези, на които им беше ред да спят — грейнаха, докато той вървеше към вратата. Множество тъжни очи изпроводиха прегърбената фигура на човека, който напускаше затвора за нов живот извън решетките.
Иконите Слава подари на мен. Одеялото даде за Общото.
1
В осем сутринта донесоха храната. Скочих от дървеното ложе. С куцукане стигнах до вратата.
— Давай паницата — каза дневалният.
— Нямам.
Момчето от кухнята потърси на количката и ми подаде смачкано алуминиево канче.
— Чай! — пошепнах умолително.
В канчето потече кафява, димяща течност с мощен мирис на живот. Хванах я и веднага си дръпнах опарените ръце. Разносвачът търпеливо чакаше. Явно неведнъж беше виждал бити и окървавени хора, докато носеше храна из карцерите. Познаваше реакциите. Най-сетне успях да подхвана скъпоценната посуда, да я пренеса и да я оставя върху ложето. Капакът на вратата хлопна.
Чаят вдигаше пара. Виеше ми се свят от жажда. Опитах се да вдигна канчето към устните — пари, прекалено горещо. Алуминият, крилатият метал, неговата мамица, е идеален проводник на топлина. Накрая се наведох, забих подпухналата си мутра в течността и започнах да лоча като куче.
Скоро се появи надзирателят на трюма. Отведе ме до шалтурника и ми прибра панталона, който ме бе спасил през нощта от измръзване. Затворените в карцера получаваха затворнически дрехи от сив плат с черни напречни ивици.
— „Кензо“? — попитах, като опипах грубия плат. — „Версаче“?
— На Версаче му светиха маслото — демонстрира трюмният познания за фешън бизнеса. — Обличай се, пич. Знаеш ли си срока?
— Не.
— Петнайсет денонощия.
Преоблечен, тръгнах с ръце зад гърба, съща карикатура на затворник, обратно към дупката си. Трюмният заключи дървения нар за стената и ме остави сам.
Озърнах се за сядане. Но в правоъгълния бокс две на три крачки седящи места не бяха предвидени. Лежащи, естествено, също. Не можех да седна на влажния, студен като гроб под. Оставаше ми следният свободен избор: стоене, ходене или клечане. И в трите случая единствената опора бяха собствените ми крака.
Свалих раираната роба, огледах контузените си крайници, после откъснах от гащите си парче плат, изпиках се върху него и почистих кървящите рани по лактите и коленете. Майната й на вонята, важното е да се предотврати възпалението. В тукашния климат всяка драскотина може за седмица да се разрасне в огромен гноен цирей. Грижата за собственото здраве, за чистотата и хигиената е едно от най-важните правила за арестанта в „Матроская тишина“.
Прекарах няколко часа в безделие. Въртяха ме спуканите ребра, посиненият задник и гърбът. Бих си платил по всякакви тарифи за таблетка обезболяващо, за мъничко бяло хапче аналгетик. Но парите — няколко свити на тръбичка банкноти от петдесет рубли — бях мушнал незабелязано точно преди излизането от килията в ръката на моя „перач“.
Този хърбел, спипан на Черкизовския пазар, защото грабнал два хамбургера от ръцете на студент, беше явно безкрайно далеч от каквито и да било налични пари. Единственото лично имущество на този оплескан с йод и фурацилин дългуч бяха само долни гащи на цветчета. Дрехите, с които е бил в деня на ареста, той бе проиграл на комар още в първите дни на престоя си в затвора. Сега, за да оцелее, переше моите и на Джони чаршафи, срещу което получаваше захар и цигари. Познавах „перача“ като почтен арестант, той щеше да опази богатствата ми цели и непокътнати и да ми ги върне веднага щом се прибера в килията.
Сега обаче депозитът ми е замразен, намира се в чужди ръце. Няма с какво да излекувам болката. Нито цигари имам. Пушенето в карцера е забранено. Носенето на каквито и да е дрехи, освен затворническите — също. Изобщо не можеш да разполагаш с лични вещи. Единственото развлечение е да се разхождаш от единия в другия ъгъл. Пет крачки натам, четири и половина на обратно. Половин крачка отиваше за обръщането. Всичко беше точно така, както и в килията на Лефортовския замък, откъдето бях тръгнал — богат, самоуверен, надут.
Вечерта се появи мрачен непознат вертухай. Той отключи катинара, пусна нара и ми заповяда да изляза да си получа дюшека. Отидох до същия шалтурник, където сутринта бях получил раираните въшкарници, сграбчих безформената, разпадаща се вата, прибрах се в бокса, разстлах я и паднах.
Много бързо научих как се спи в карцера. Не се ляга на дюшека, нито под него, а вътре в самия дюшек. Платът бе разкъсан на много места от ръцете и краката на предишни обитатели на трюма. Набутах крайниците си в тези дупки и след като се кокорих известно време, заспах.
2
Половината нощ мина. Точно в средата й, в мъртвото време преди разсъмване, изскърцаха пантите. На черния под глухо тупна хартиен пакет. Помощите, рекох си с ликуване и скочих. Помощите бяха дошли! Помощите!
Размотах конците, разгърнах няколкото листа от вестник и намерих малко карамелени бонбони, захар, цигари и кибрит. Животът продължаваше.
Насладих се на тютюна, настаних се по-удобно сред буците сплъстена вата и се замислих.
Добре познавах цената на тези цигари, карамелени бонбонки и зацапани бучки захар. Те са купени с пари, отделени от пенсиите на старците и мизерните женски заплати. Донесени са в затвора от майки и съпруги. Предадени са на гишето за приемане на колети за арестуваните. После са стигнали до треперещите ръце на изгладнелия арестант. След мъчителни размисли, сметки, съмнения и преглътната слюнка по една на десет–петнайсет цигари или бонбони се предават за Общото. Изсипват се или се подреждат в специалната картонена кутия. Претеглят се с кантарче. Многократно се преброяват най-внимателно. Опаковат се в пакетчета. Минават през различни килии, докато се съберат в една. Там се преопаковат още по-удобно. С цената на големи усилия, риск и хитрини, по пътя на измамата и подкупа пътят на цигарките и бонбонките свършва при хвърления в карцера.
В този нощен час други цигарки и бонбонки стигат до храчещите кръв пациенти на „тубанара“, до събраните в отделни килии заразени със СПИН — до всички, които са закъсали.
Арестантската общност никога не забравя закъсалите. Трюмните надзиратели ще си получат заплащането според тарифата и лично ще занесат — тайно, нощем — пратките, ще пуснат във всеки бокс старателно увитото пакетче.
Гладните, бити, измъчени същества искат да живеят. Те ще изобретят хиляди начини да помогнат на себе си и на другаря си по нещастие. Те търпеливо ще съберат по щипка чай, по бучка захар, по рубла във всяка килия. Като мравки ще пренесат и ще струпат нещата на едно място. Ще подкупят, ще склонят, с хитрини ще вкарат храната и фаските и в най-дълбоките трюмове. Ще пуснат живата нишка живот чак до долу, до самото дъно.
Може би в някакъв друг комикс младото банкерче нямаше да живее в Азия, ами в Европа. В малка спретната страна, където жените в празнични дни обличат колосаните рокли на своите прабаби и танцуват техните танци.
Там, в Европа, банкерчето щеше да бъде настанено в стерилно заведение с добра храна, със спортен салон, с работилници за желаещите да работят и с телефонни кабини за редовни делови разговори. В европейски затвор.
Обаче там, в европейския затвор, той никога не би се озовал в мазето, в мръсния коптор, и сиромашкият надзирател, подкупен от още по-сиромашки затворник, не би донесъл на нашия банкер в този коптор бучка захар и цигарка.
И банкерът нямаше да не наслади на бучката захар. И нямаше да изпафка тази цигарка. И никога нямаше да научи как хората умеят да наблегнат на свободата си.
Добре че живеем в Азия.
3
Скръбно-възвишените мисли за драматичния път на бонбоните и цигарите ми попречиха да извърша едно задължително просто действие, а именно да скрия добре и захарта, и тютюна, и всичко останало. След като се накефих на хапването и пафкането, безгрижно мушнах остатъците от своето богатство във вентилационната шахта. Там в тунелчето се въргаляха какви ли не хартии, камъчета и разнообразен боклук. Разчитах, че моето пакетче няма да се набие в очите на надзирателя. Но сбърках.
На сутринта той влезе в бокса ми, огледа ме, незабавно се насочи към тайното ми място и откри всичко. Надзирателят имаше смешния навик да хапе с бързи движения напуканите си устни — първо горната устна с долните зъби, след това обратното. От него на вълни лъхаше задушливият аромат на евтин одеколон.
— Откъде? — попита той, без да повишава тон, докато разглеждаше пакетчето.
Мълчах.
Господарят на карцера още веднъж огледа раирания си подопечен, въртейки в ръце гумената палка. По принцип можеше веднага на място да оформи официално изземането на забранените предмети и да прикачи към срока ми още пет или десет денонощия. Но ухаещият затворнически служител излезе човеколюбец.
— Ако пушиш, ще те накажа — съобщи той, мушна моите цигари и захарта в джоба си и без да бърза, излезе в коридора.
Панталонът му на задника лъщеше невъобразимо лекьосан.
Проклех се. Заради моето лекомислие, заради интелигентския навик да витая в облаците, заради навика да мисля бях останал без цигари.
Денят премина в страдания. Пушеше ми се, та чак далакът ми играеше и скърцах със зъби. Изследвах цялата килийка. Стените и пода. Сантиметър по сантиметър. В търсене на най-малкия фас. И намерих, цели два. В единия имаше тютюн за поне едно дръпване, в другия — минимум за две. Беше оцелял дори надписът „Ява“. Но с какво да запаля, откъде да намеря огън?
Продължих с търсенето. В ъглите, по цепнатините открих най-сетне всичко останало. Възпламеняващите се глави кибрит бяха напъхани, укрити, замазани в мръсотията с дяволско хитроумие. В друга цепнатина намерих и драскало, накъсано на малки квадратчета. От петия опит добих оранжев пламък и изпуших големия фас, а след него и малкия.
Дозата, естествено, не ми стигна; привечер започнах пак да тараша стените и ъглите, същевременно се чудех дали довечера ще получа нова пратка.
В осем вечерта трюмните се смениха. Появи се нов надзирател. За разлика от сутрешния този миришеше не на сапун и виолетки, а на обуща, чорапи и естествено, тютюн. Неволно поех жадно мириса на отрова от неговата униформена куртка. Ноздрите ми доловиха дори дима, заседнал дълбоко в белите му дробове.
Новата нощ не донесе помощи.
Вторият ден без никотин започна трудно. Всеки пушач знае, че утринната цигара е най-важната за деня. Без нея е почти невъзможно.
След цял ден мъчения и навъртени в килията поне пет километра, вечерта заспах, но сънят ми беше съвсем повърхностен, затова моментално чух тихото скърцане на ключалката и звука от падането на тежкия пакет. Нахвърлих се устремно като животно на дългоочаквания подарък, разкъсах със зъби хартията и конеца (всяка пратка е здраво опакована и омотана), намерих всичко, от което се нуждае закъсалият човек, и изпуших две цигари една след друга.
Двудневното прекъсване си оказа действието: зави ми се свят, догади ми се, но аз все пак я допуших до края, до филтъра — подпрян на стената и оборил глава. Олюлявайки се, стигнах до дюшека, паднах и останах да лежа, прекарвайки сух като хартия език по сухите си венци.
Освен цигарите пристигна също чай, захар и дори витамини — няколко жълти капсулки аскорбинова киселина. С удоволствие бих пил свеж, горещ, силен чай. Но въдвореният в карцер няма право да си кипва вода.
От неочаквано голямата доза отрова главата ми кънтеше като барабан. В тази празнота с цялата си величавост изникна въпросът, който ме мъчеше през последните дни: какво ме очаква, какво ще стане с мен? Утре започва третият ден, една пета от срока на наказанието. Много скоро ще се изниже и третината. Преди да съм се усетил, остатъкът ще се смали. Петнайсет дни и нощи се изнизват като един миг — така излиза, ако приложиш арестантската алгебра. И после?
Опитах се да преценя трезво своите перспективи. Очевидно нямах никакви такива, перспективи де. Пред очите ми се въртяха сцени, коя от коя по-кошмарни: ето надзорникът на килията, легендарният Слава Кпсс, се сбогува с населението; ето го за последен път обхожда с поглед сто трийсет и пет обърнати към него лица; ето зад гърба му трясва вратата; ето че се възцарява тревожно мълчание, минава ден, после втори — и всичко се променя. Слава го няма, той е навън. Джони го няма, Андрюха също. И двамата са в карцера, арестувани за пиянство. Кой сега ще дърпа хитроумните въжета на Трасето? И най-важното — кой ще стряска тълпата от голи, полумъртви от теснотията и недоспиването хора?
После се връщам аз. Опозорен. Зарязал Трасето на пияна глава! Нанесъл вреда на Общия Ход! Това обвинение ще ми бъде повдигнато моментално. От Слона, естествено. Тоя си го бива. Ще си го отнесем и тримата: Джони, аз и Малкия.
Едва ли ще се стигне до бой. Но всеки достоен арестант ще научи важната новина: напоследък покрай него на Пътя са се набутали случайни хора, безмозъчни и безотговорни. И те трябва да се разкарат от Общия Ход! Мен и приятелите ми на секундата ще ни изгонят от готиното място.
Запалих третата цигара.
Добре де, имам още над десет дни. Ще измисля нещо. А засега съм длъжен да направя най-важното. Да скрия помощите.
В продължение на два часа ту пълзейки на колене, ту подскачайки към зацапания таван, аз старателно, без да бързам, заредих цялата килия. Разпределих из нея пакета цигари и кутията кибрит. Набутах ги по всички дупки, пукнатини и цепнатини, направих замазка от прах и слюнка и довърших маскировката с нея.
„Това не е като да криеш чуждите милиарди от данъчните инспектори!“ — изсмя се изведнъж появилият се отнякъде Андрюха новобогаташът.
„Марш оттук!“ — ревнах, може би дори на глас.
„Както кажеш“ — отвърна равнодушно банкерчето и изчезна. Но беше прав.
Сутринта трюмният влезе в килията, подуши въздуха, взе да хапе устни и каза:
— Излез в коридора.
Веднага проведе мълниеносен тараш. Загубих цялата захар и девет от дванайсетте скрити цигари.
— Ти си бил тарикат — рече трюмният с ужасното благоухание. — Да не ти е харесало тук?
— Ни най-малко.
— Мисля, че ти е харесало — сякаш не ме чу мениджърът на карцера. — Дали са ти петнайсет денонощия, нали?
— Точно така.
— Ще ти ги направя трийсет — обеща трюмният. — И да знаеш: такива като теб обикновено остават тук по четирийсет и пет. Разбра ли ме, момче?
Момчето беше навършило двайсет и осем.
— Абсолютно, шефе — отвърна то и направи всички очаквани от него движения: разтегли устните в мазна усмивка, разпери пръсти, плесна с ръце и изрази с мимика изключително и невероятно законопослушание.
А наум прокле както хитрия вертухай, разкрил тайните скривалища, така и себе си, задето не беше проявил повече изобретателност.
— Надуша ли още веднъж пушек — предупреди трюмният, — моментално ще ти лепна още петнайсет! За нарушаване на режима. Ясно ли е?
Момчето повтори церемонията на отговора.
Трюмният заключи нара. Аз моментално започнах да си правя сметката по какъв начин да разтегля за две денонощия останалите ми три цигари. Да можех просто да спра цигарите и така да обърна в своя полза глупавата война с дезодорирания надзирател — сигурно точно така бих постъпил, ако при завръщането от трюма ме очакваше предишният ми живот. Но нямаше такъв шанс. Всичките ми мозъчни ресурси трябваше да бъдат впрегнати в търсенето на изход. Не можех да се справя без цигари.
4
Четвъртия си ден прекарах в тъжни размисли. Именно днес най-важният за мен човек бе напуснал следствения изолатор „Матроская тишина“.
Някъде там, два етажа над мен, в сто и седемнайсета килия, моя дом, днес сутринта някой е изкрещял:
— Слава! Викат те навън!
Сто нещастници — без онези, на които е било ред да спят — са се повдигнали на пръсти, за да зърнат човека, за когото се отнася тази фраза, да запомнят триумфиращия израз на излежалия пет години арестант, моменталния блясък в очите му, лекия победен жест на ръката.
Някой ден същите думи ще прозвучат и по мой адрес. Но засега всичко е зле. Много зле.
Приятелят ми си отиде. Врагът ме чака, за да ме нападне и унищожи.
Реших да си гарантирам от поредния цигарен транш петдесетпроцентна доходност. Тоест да скрия от трюмния поне половината. Отчупих филтъра на всяка цигара, в моите условия той представляваше ненужен разкош. Пречупих на две двайсетте хартиени цилиндърчета, за да облекча маскировката. Нарочно небрежно угасих няколко тлъсти фаса на места, където надзирателят непременно щеше да надникне. Като ги намери, той ще реши, че си е свършил работата, и няма да търси повече. Така ще запазя основната част.
Процесът на търсене на тайни пролуки в пода и пукнатини в стените се проточи до разсъмване.
Но когато работата ми почти приключи, аз се спрях. През отдушника долових сутрешните звуци: далечния тропот на десетки крака. Трополяха тежки обуща, малко по-леко отекваха в асфалта подметките на офицерските половинки, остро потропваха дамските токчета. Служителите на изолатора бързаха за работа, пристигаха надзирателите, оперативните и режимните, фелдшерите, приемчиците на колети, склададжиите, работниците по поддръжката, кучкарите, счетоводителите и други рицари на ключа и палката.
Няма смисъл, рекох си. Няма защо да крия забранените цигари и захарта. Няма да маскирам нищо. Напротив.
— Я го виж! — зловещо рече трюмният, като ме видя седнал на дюшека в облаци дим. — Ти май съвсем си се объркал!
— Хич, шефе! — възразих.
— Пушиш открито! — кресна надзирателят. — Още днес ще ти уредя добавката! Пет денонощия за начало! Давай цигарите! И всичко останало!
— Вземи си ги сам.
Трюмният сграбчи смачкания пакет, който нарочно бях оставил на видно място, обърна ми гръб и си тръгна.
— Да не забравиш — казах.
— Какво?
— Да ми уредиш пет денонощия. Да не забравиш.
Благоухаещият пак заби жълтите си зъби в устната.
— Ставаш нагъл, момче! Гледай петте да не станат на десет!
Можех да развия конфликта. Да вдигна мизата до петнайсет. Но реших, че като за начало стига. Нека уханният приятел ми уреди „добавката“. Пет или десет денонощия. А най-добре цял месец. В карцера може и да е студено и да няма храна, затова пък е спокойно. След няколко седмици горе, у дома, в килията, страстите ще се уталожат. Повечето очевидци на събитията, които си спомнят и реанимацията на малолетния наркоман, и запоя с мое участие, ще са заминали. Мястото им ще бъде заето от новаци. Пък знае ли човек — може и Слона да го съдят и да замине в килията за осъдени и после в етапното и в лагер, далеч от мен…
Няма значение, че ще посрещна Новата година под нивото на земята, прегърнал раздрания дюшек. Няма проблеми. Затова пък ще спечеля паузата. Така правят волейболните треньори. Когато в хода на играта съперниците хванат победната вълна и започнат да забиват топка след топка, докато докарат резултата до разгром, наставникът незабавно взима таймаут. За да пречупи атакуващата нагласа…
През цялата втора половина на моето наказание пушех открито в карцера. Пратките пристигаха веднъж на две денонощия. Сега цигарите и кибритът, захарта и витамините открито оставаха в ъгъла, на пода, върху чисто парче от вестник „Московский комсомолец“. Всяка сутрин трюмният равнодушно прибираше забраненото богатство и излизаше, без да продума, само се вторачваше в мен с мрачен поглед и си хапеше устните.
5
През последната, петнайсета нощ, не успях да заспя. От вълнение.
Когато металът изскърца и желязната пластина на люка се отвори, аз скочих към изхода. Но невидимият ми благодетел само тикна през полуотворената „хранилка“ новия пакет и побърза да затвори — очевидно не желаеше арестантите в карцера да го видят. Успях да доловя само силен полъх на евтин мъжки дезодорант.
После в жълтия полумрак се очерта фигурата на Андрюха новобогаташа.
— Лежим ли? — попита той подигравателно и запали дебела „Хавана“.
— Лежим.
— И как си?
— Както всички.
— Ха! Аз пък си мислех, че не си като всички…
— Точно там е работата. Сбъркал съм.
— Прави си изводите от грешките и продължавай напред — небрежно ме призова Андрюха. — Нали знаеш, че опитът е „син на грешки трудни“. Пушкин го е казал, великият афроруснак! Поучи се от опита и действай. Един коняк ще удариш ли?
— Не.
— Пура?
— Не, благодаря.
— Твоя работа. Много си пасват, да знаеш… С две думи, нали ме разбра? Веднъж направи кинтите, спечели, издигна се — ще успееш да го постигнеш и втори път…
— „Кинтите“! — казах ехидно. — „Спечели“! И къде е сега нашият печалбар? В панделата! При това даже не в обикновена, ами в най-мръсната, тъмна и смрадлива, даже не в килията, ами в мазето! В трюма! На най-долното място, по-долу от това няма. На това ли му викаш „издигнал се“?
Новобогаташът мълчеше.
— Майната й на панделата — въздъхнах. — Все някога ще свърши. Вътре и вън са две наименования на едно и също състояние. Но с какво да се захвана после? Аз съм бедняк! Нямам съдружник, нямам бизнес, нямам пари, нямам перспективи!
— Започни отначало — повтори Андрюха. — Издигай се наново. От долу на горе. Ще го направиш, понеже нямаш друг избор.
Поради студа, глада и постоянната тишина виждах банкера–слуга особено ясно. Изведнъж съзрях много подробности от облика му, които не бях забелязвал преди. Пръстите на младия финансист трепереха. Ноктите му бяха изгризани. Андрюха живееше в страх. Ето какво открих. Всъщност правеше пачките само за да престане да се страхува. Да, Андрюха беше богато момче, но малодушник. Тази мисъл изникна в мозъка ми с такава звънлива яснота, че се засмях весело.
— Смешно ли ти е? — учуди се банкерчето.
— Да.
— И защо?
— Не подскачай — напътствах го аз.
— Не подскачам.
— Подскачаш. Тресеш се. И още как. Погледни: аз с тези раирани въшкарници, изпаднал, гладен, натирен в карцера — не треперя. А ти, целият в „Кензо“, всичко ти е точно — трепериш. Страх те е.
— Я майната ти! — викна засегнат Андрюха и се задави с тлъстия дим от пурата. — Майната ти!
— На тебе майната ти — отвърнах спокойно.
И Андрюха моментално изчезна.
Ако знаех, че си приказвам с банкерчето за последен път, сигурно нямаше да се държа с него толкова жестоко, нямаше да го целя по най-болното място, нямаше да намеквам, че го е страх от заобикалящата го действителност. Оттук извираше и страстта му към множене на капитала: момчето имаше нужда от пари, за да издигне преграда между себе си и живота, който го плашеше.
А мен вече нищо не ме плашеше. Или почти нищо.
6
На сутринта трюмният не влезе в опушения ми бокс. Той отвори широко вратата, застана на прага, забил зъби в устната си, после каза:
Тръгваме.
— Къде?
— У дома.
Разтреперих се.
— Как така „у дома“? Какво ти става бе, старши? Нали се разбрахме! Ти обеща!
— Нищо не съм ти обещавал — обърна ми гръб трюмният. — Излизай, сдавай дрехите и дюшека. Изтече ти наказанието.
— Няма да изляза — казах тихо. — Уреди ми „добавката“.
— Излизай, момче! По-живо!
— Ти си момче! Добавката!
Вертухаят вдигна палката. Черно гумено дилдо с удобна ръкохватка отстрани. Добър инструмент за доказване на правота.
— Излизай! Или така ще те уредя, че ще ми пълзиш!
— Чувай, шефе — казах тихо, миролюбиво, но натъртено. — Не бива да се прибирам! Остави ме тук!
— Не ти се полага! Излизай, хайде!
Подчиних се.
В коридора вече стояха, прегърнали дюшеците, познатите фигури на Джони и Малкия. В очите и на двамата се четеше тревога. Джони впрочем се държеше, докато Малкия изглеждаше истински наплашен.
— Какви ще ги дъвчем? — попитах директно.
— Отиваме си у дома — отговори сериозно Джони и наду бицепси.
Миришеше на застояла пот.
Досетих се, че Джони посвоему се е готвил за завръщането в килията. Помпал е мускули в очакване на най-лошото.
— Да — с треперещ глас потвърди Малкия и подсмръкна. — Отиваме си у дома.
Поведоха ни нагоре мълчаливи, напрегнати.
В коридора на първия етаж, в основния израстък, видяхме група новопристигнали. Те страхливо се озъртаха, скупчени пред отворената врата на шалтурника, където един на петима от новите клиенти на затвора успяваше в крайна сметка да получи от администрацията канче или чаршаф.
Забавих крачка. Един от новопристигналите — пълен, рижав, с марков анцуг, прекалено хубав и чист за това най-мръсно от всички мръсни места на света — изведнъж ми се стори познат. Минавайки покрай него, го потупах по рамото. Той се стресна и се обърна. В този миг дойде ред аз да се стресна от изумление.
— Чий го дириш ти тука? — възкликнах.
— Чакам за дюшек — отвърна рижият адвокат с жалка усмивка.
Зашеметен, не се сетих веднага какво да кажа на нещастния глупак.
— И за какво?
— Мошеничество, наркотици… нали ти разказах…
Долових страха и отчаянието, които бившият ми защитник излъчваше, и неволно почти се развеселих. Вероятно за първи път в живота си този рафиниран московски абориген издаваше мирис на изпаднал в беда зрял мъж — тялото му не миришеше на антибактериален сапун, нито на одеколон и лосиони, а на тютюн и мускус. А срещу него стоях аз, озлобен, измършавял, с голи лакти, целите в синини и рани — чудовище, надигнало се от дъното на ада на тъпаците. Неугледен въшлясал организъм, изхабил всичките си сили в опитите да оживее, но готов за нови и нови опити.
— Като те настанят в килията, ми пиши веднага — рекох в скороговорка. — До сто и седемнайсета, на Пътя, за Андрюха Афериста!
Рижия вяло кимна. Изглеждаше потиснат, устните му трепереха, не знаеше къде да дене ръцете си. От жалост ме сви под лъжичката. Хванах го за ръкава.
— Повтори!
— До сто и седемнайсета — послушно повтори бившият юрист. — На Пътя… За Андрюха Афериста…
Последва болезнен удар отзад по рамото.
— Не приказвай! Върви!
Усмихнах се окуражително на Рижия и се затътрих напред. Към къщи.
В килията нищо не се беше променило. Все същата кисела амонячна воня, все същата димна завеса. Все същата пресована човешка маса още от вратата: двама-трима казахи, калмик, ингуш, туркмен, узбек, десетина украинци, угандиец и костариканец. Разбираем, дружелюбен и толкова близък народ.
— Андрюха! Андрюха! — провикнаха се няколко кокалести, симпатични дръгливци.
— Къде? — чух глас, който ми се стори много познат.
— Андрюха се върна! И Джони! И Малкия!
— Къде ги?
Гласът принадлежеше на Слава Кпсс. Той цъфна сред голата тълпа и се усмихна.
Замрях слисан. Вървящият след мен Джони се удари в гърба ми.
— Слава? — провикнах се. — Как така?… Защо?… Ти си тук?!
— Тук — каза Слава, явно с наслада от моето изумление.
Вътре в мен се скъса, после се стегна, после пак се скъса; краката ми омаляха, глупава, щастлива усмивка разчупи устните ми. Проправих си път между телата и прегърнах приятеля.
— Не те ли пуснаха?
— Пуснаха ме — ухили се Слава. — Смеят ли да не ме пуснат? Ама аз не си тръгнах. Хайде, елате. Остана малко водка… Да я допием…
Седнахме на готиното място при стената. Там, където преди петнайсет дни ядохме месото.
— Какво се случи? Защо не си тръгна?
— Ти не разбираш ли? — строго попита Слава.
— Не.
— Е, как да си тръгна? Да зарежа всичко? Бърлогата? Общото? Трасето? Нали отговарям! Вас ви няма, никой няма… С две думи, бутнах на шефа колкото се полага и се стопирах. Докато се приберете…
— Ама защо ти е тая бърлога? И Трасето?
Слава изведнъж се разгневи.
— Ти луд ли си? Та това е моята бърлога! Аз от четири години съм тук! Къде дават така — да стана и да си тръгна?
— Ами Слона? — зададох въпроса, който ме мъчеше. — Той не понечи ли…
— Какъв Слон? — учуди се Слава. — А, Слона ли? Ами няма го вече. Взеха го. С багажа.
Не казах нищо.
— За което — додаде Слава тихо — снесох на шефа колкото се полага.
— Според тарифата?
— Не — възрази сухо моят приятел. — Дадох всичко. До копейка. Всичко, което бях спастрил, всичкото сухо, дето беше за навън.
— И как ще излезеш на свобода без пари?
— Моята свобода няма да ми избяга. Тя си е винаги с мен.
— И моята — казах веднага.
— И моята — повтори като ехо Джони.
— И моята — пошепна Малкия.
Гласовете ни звучаха приглушено.
После всеки от нас направи едно и също движение: посегна, сякаш да извади от джоба на скъсания панталон, от пазвата, от пояса или от някакво друго потайно място своята собствена, скътана, съкровена, непредадена свобода и да я покаже. Ако не на целия свят, поне на най-близките си хора.
Тук е. Моя е. Наша.
Има я и ще я има.
7
На сутринта Слава Кпсс излезе на свобода.
Сто трийсет и пет души — освен тези, на които им беше ред да спят — грейнаха, докато той вървеше към вратата. Множество тъжни очи изпроводиха прегърбената фигура на човека, който напускаше затвора за нов живот извън решетките.
Иконите Слава подари на мен. Одеялото даде за Общото.
Глава 37
1
— Дай си дясната ръка!
Седнах на пода на „катафалката“ и с нежелание извадих ръка от джоба. Жестокият януарски мраз моментално ме сграбчи за пръстите.
Конвойният направи същото. Парещият леден метал щракна върху китката ми.
Колата беше спряла съвсем близо до вратата. Пътят от буса до сградата отнема една, най-много две секунди. Отдясно и отляво, блокирайки възможните пътища за бягство, тъпчеха на място четирима автоматчици с маски. Черните маски бяха с бял скреж около отворите за устата.
Фургонът бе заобиколен от хора. Няколко десетки души бяха дошли да видят арестувания големец и помагачите му. Съпруги, майки. Приятели. Роднини. Както и репортери и вестникари. Процесът срещу бандата присвоители на държавни пари беше вдигнал голям шум. Все пак не всеки ден съдят за криминални престъпления министри, ако ще и провинциални. Тълпата крещеше думи на подкрепа към току-що докараните подсъдими. Когато се появи министърът, настъпи такъв вой, че няколко врани изпърхаха от клоните на околните дървета. Те закръжиха между сградите, над сивия сандък на „катафалката“, над редките в този зимен следобед минувачи.
Бях втори в колоната — зад министъра. Както и той, успях да се спра за миг, преди да скоча на тротоара, и от височината на буса да огледам пространството.
— ТАТЕ!
Моментално познах откъде екна звънливото момчешко гласче, завъртях глава и видях миниатюрна фигурка в яркоцветен гащеризон. Погледът на широко отворените детски очи се заби право в мозъка ми.
Зачервени бузки. Дебел шал под мъничката брадичка.
Синът ми се държеше за ръката на жена ми.
Семейството ми стоеше по-далеч от шумните роднини на министъра, затова пък най-високо от всички — бяха се покатерили на една преспа.
Преди две седмици синът ми беше навършил три години.
Конвулсивно вдишах ледения въздух.
— Мърдай, мърдай!
Скок надолу. Усетих сладникавата миризма на изгорели газове. Две бързи крачки — и вече съм във вътрешността на тези помещения, където свободният човек не попада току–тъй. И слава Богу, че не попада.
И така, днес е важен ден. Започва съдът. Ще се запозная с останалите членове на моята банда. И със съдията.
Но не това е най-важното. Видях семейството си, те дойдоха да ме подкрепят — ето го събитието! Синът ми е с нова зимна дрешка. Бузест, здрав покемон. Жена ми също не е в дрипи. Беше с кожух, ярък шал. Кожени ръкавици. Моите не гладуват. Всичко им е наред. Те се държат, те ме обичат.
А би могло да е и другояче! Така наречената годеница на Джони се отказа да го чака още след половин година. Жените на други приятели работеха на две места за дребни пари, принудени да издържат не само себе си и децата, но и съпрузите си, които се излежаваха зад решетките…
„Конвойката“ на Кузминския общински съд до най-малки подробности приличаше на съблекалнята на лефортовската баня. Също толкова тясна — два на два и половина метра. Същата стоманена врата, боядисана в бяло. Кръглото прозорче на шпионката е закрито отвън. До стената отсреща е сложена дървена пейка. Затворническите интериори са прости и евтини.
Впрочем тук има всичко необходимо. Можеш дори да полегнеш. Почти е топло. Сухо. Тихо.
— Пушенето е забранено! Предайте цигарите и кибрита! Ще си ги получите на тръгване. Връзките за обувки също.
— Как ще ходя без връзки?
— Като останалите!
Чак сега ми стана ясно защо обувките на повечето ми съседи в затворническия микробус бяха вързани с къси усукани парцалчета. Тези десетсантиметрови „връзки“ не се конфискуваха, но аз трябваше да изнижа моите истински връзки и да ги предам на дежурния пазач.
— Старши, заведи ме до тоалетната.
— След час.
— Не може ли по-рано?
— Без приказки!
— Старши, не се трае! Заведи ме!
— Без приказки, казах!
Добре де, рекох си. Ще потърпя колкото се налага. Друго беше по-лошо. Сутринта в „сборката“, затиснат в плътната тълпа от сто и петдесет души, аз с дебелите си дрехи се бях изпотил. През следващите два часа, минали в металната утроба на „катафалката“, влажното бельо бе измръзнало. И вместо да ме топли, то ме караше да се треса от зверски студ. Затворническият транспорт се отоплява по метода на чукотската яранга или на московското метро — с топлината на човешките тела.
Боксът миришеше на прясна боя. Желязната входна врата трябва да беше боядисана преди не повече от три-четири дни. Но днес металната повърхност вече беше украсена с многобройни образци от арестантските скални надписи. Всеки обитател на затвора дълбоко в себе си е велик престъпник, жадуващ за слава. Готов е да фиксира историята си, синтезирана в няколко думи, върху всяка равна повърхност.
„Гриша от Сизран. Три години общ режим. Скоро се прибирам!“, „Рашид Туркменеца. Седем години и половина. Аллах да ми е на помощ!“, „Петруха Питерски. Половин година за доза. Излизам другиден. Дръжте се, бродяги!“, „Надюха. Четворка строг за кражба!“ А най-много бяха имената на съдии, съчетани с неприлични епитети.
Накрая малко встрани от основната група изречения видях познатото, отдавна научено наизуст, стотици пъти четено по стени и врати на килии, „сборки“, „трамваи“, „конвойки“ и други боксове, където арестантът поне за миг остава насаме с мислите си: „ПРОКЛЕТ ДА Е ОТ ВЕКА И ДО ВЕКА, КОЙТО ПОПРАВЯ СЪС ЗАТВОР ЧОВЕКА!“
Дали да не оставя и аз своя автограф? Да се туря между другите жертви на системата с няколко важни думи? Не от фукльовщина, а просто за умствена гимнастика? Защо не? Но какво точно да надраскам, какъв израз, какво откровение да поднеса на света? Каква ще бъде телеграмата от моето сърце?
Може би такава: „ИЗЛЕЖАХ ЗА ДВАМА. АНДРЮХА НОВОБОГАТАША.“
Не, дребнаво е. Не е подвиг да поемеш чужда вина. Това е нормално. Както се казва, всеки би постъпил така на мое място. Задращих с мръсни нокти небръснатата си шия. Може би не всеки.
По-добре ще е така: „МОЯТА СВОБОДА Е ЧАСТ ОТ МЕН.“
И това не става, помислих си. Няма нужда от патос! Стига с тези интелектуални фрикции, тези високопарни лозунги, омръзнаха ми многозначителните плакатчета, закачани кой знае защо по стените на съзнанието ми и закриващи светлия хоризонт. Пандизът също е част от мен. Затворът, свободата, богатството, бедността са псевдомарки, ментета, сладки червейчета на остри кукички. Лицето и гърбът на една и съща монета.
Въздъхнах, впечатлих се за миг от разрушените илюзии на младостта и неочаквано се сетих какъв ще бъде моят надпис. Знам, знам! Знам какво ще напиша на вратата на клетката си! Докато чакам да започне съдът срещу мен! Преди да започне наказанието на ненаказуемия! Има такива думи: най-важните, прости и точни, кратки, достъпни, убедителни, лесни за запаметяване! Има ги!
Извадих химикалка, открих свободно място на вертикалната желязна плоскост. Въздъхнах, опитах се да налучкам по-прецизна формулировка. Но резето скръцна и вратата се отвори широко.
— Името?
— Рубанов.
— Излизай!
Каменната клетка за временно настаняване на подсъдимите престъпници така и не стана хранилище на моята лична арестантска истина. А после и аз самият я забравих.
Прекрачих прага и видях няколко фигури в синкави униформи. И още двама, цивилно облечени.
Така бандата, завлякла хазната, след година и половина следствие най-сетне се събра тук, в коридора на Кузминския съд на град Москва.
Министърът се оказа едър младолик мъж, широкоплещест, много симпатичен, дори, бих казал, харизматичен.
— Как си? — попита ме той.
— Най-добре — отговорих в тон.
Министърът се засмя с меден бас.
— Без приказки! — викна конвойният.
— Спокойно, сержант — рече му полугласно министърът.
— Без приказки!
До нас печално въздишаше аптекарят. Беше му много по-тежко, отколкото на нас с министъра. Бяха го арестували много по-късно от нас. Близо година след началото на разследването. Бившият ми делови партньор съвсем сериозно разчиташе, че ще остане със статут на свидетел. Или на обвиняем, но оставен на свобода срещу подписка. Беше дал изчерпателни показания. Беше съобщил на генерал Зуев всички подробности. Но предпазливият генерал въпреки всичко прибра аптекаря зад решетките. Все пак беше направил за него голям жест. Клетникът още се намираше в комфортния Лефортовски затвор, откъдето го бяха докарали. Докато ние с министъра отдавна бяхме станали арестанти в „Матроская тишина“.
Аптекарят — бях го виждал за последно преди две години и половина — беше видимо грохнал. Беше пуснал брада и отслабнал. Сакото от туид му висеше като на закачалка. Но като погледнах в живите виолетови очи на моя познайник, разбрах, че старческият имидж и прегърбената поза не са нищо повече от маска. В затвора мнозина се правят на старчоци за самозащита.
Разбира се, някъде тук, между съсредоточените конвойни, трябваше да чакат участта си и другите членове на бандата присвоители. Братът на министъра. Както и приближеният на брата едър бизнесмен. И приближените на едрия бизнесмен дребни бизнесмени. А и бившият ми бос Михаил. Но тези хора бяха успели да се измъкнат. Някои своевременно бяха напуснали страната. Някои — като Михаил — бяха прикрити от другите. Сега за деянията на цялата организирана група щяхме да отговаряме ние тримата.
Заковаха всеки от нас за свой персонален милиционер. Процесията се строи по двойки. Старшият на конвоя, широколик красив блондин със зли очи, огледа внимателно напрегнатата престъпна троица и провъзгласи:
— Разяснявам реда за придвижване към залата за съдебни заседания! Никакви приказки по пътя! Строго спазване реда на движение! Незабавно изпълнение всички заповеди на началник–конвоя! При неподчинение конвоят има право да използва газ и гумени палки без предупреждение! Всичко ли е ясно? Тръгваме…
Резето изтрещя. Поредната тежка желязна врата — колко ги бях преминал вече в арестантската си епопея? — се отвори.
Очите ми жегна светлината на телевизионните прожектори. Примижах, за да видя, че далечната половина на коридора е задръстена от народ. Няколко оператори държаха камерите над главите си. Черните круши на микрофоните стърчаха на дълги прътове.
Нямах ясна представа как да се държа. Не исках да се усмихвам като министъра, който демонстрираше трийсет и два зъба. Наложи се да мина покрай шумната тълпа със сведени очи и стиснати сурово устни.
Езиците на обувките ми, лишени от връзки, изхвръкнаха навън. Внезапно ми се стори, че всички оператори се целят не в лицето на министъра, който явно щеше да бъде гвоздеят на новините довечера, а в моите обувки, които всеки момент щяха да паднат от ходилата ми.
Залата се оказа малка, само с три прозореца. Вдясно от входа имаше стоманена клетка, боядисана в бяло. Зад решетките се виждаше прословутата скамейка. Старото дърво беше полирано от хиляди човешки задници.
Пръв в клетката набутаха министъра, след него аптекаря. Аз седнах най-далеч от съдията. Не съм първи, не съм и втори — вероятно това е добре.
Обявиха процеса за закрит. В залата не допускаха никого, освен самите участници в заседанието. Репортерите, роднините, приятелите и други любопитни останаха в коридора.
Зад дългата маса срещу нашата клетка вече се бяха наредили адвокатите, шестима на брой. Трима защитаваха министъра, двама — аптекаря. Вратовръзки, благородни побелели прически, лицата излъчват професионално спокойствие.
Моят защитник е само един. Почти не го познавам. Наела го е жена ми въпреки моите протести. Той ми намигна, но веднага се извърна и си зашепна нещо с колегите. Вратата в далечния край на залата се отвори със скърцане. Появи се грозновата млада жена със скучно лице. Рядката косица събрана на кок. Класическа блуза. Едър канцеларски задник.
Мис „Кузмински съд“ тънко се изкашля.
Адвокатите като един се наместиха по-удобно, придърпаха кожените папки и изпънаха саката.
— Моля, станете. Влиза съдът.
1
— Дай си дясната ръка!
Седнах на пода на „катафалката“ и с нежелание извадих ръка от джоба. Жестокият януарски мраз моментално ме сграбчи за пръстите.
Конвойният направи същото. Парещият леден метал щракна върху китката ми.
Колата беше спряла съвсем близо до вратата. Пътят от буса до сградата отнема една, най-много две секунди. Отдясно и отляво, блокирайки възможните пътища за бягство, тъпчеха на място четирима автоматчици с маски. Черните маски бяха с бял скреж около отворите за устата.
Фургонът бе заобиколен от хора. Няколко десетки души бяха дошли да видят арестувания големец и помагачите му. Съпруги, майки. Приятели. Роднини. Както и репортери и вестникари. Процесът срещу бандата присвоители на държавни пари беше вдигнал голям шум. Все пак не всеки ден съдят за криминални престъпления министри, ако ще и провинциални. Тълпата крещеше думи на подкрепа към току-що докараните подсъдими. Когато се появи министърът, настъпи такъв вой, че няколко врани изпърхаха от клоните на околните дървета. Те закръжиха между сградите, над сивия сандък на „катафалката“, над редките в този зимен следобед минувачи.
Бях втори в колоната — зад министъра. Както и той, успях да се спра за миг, преди да скоча на тротоара, и от височината на буса да огледам пространството.
— ТАТЕ!
Моментално познах откъде екна звънливото момчешко гласче, завъртях глава и видях миниатюрна фигурка в яркоцветен гащеризон. Погледът на широко отворените детски очи се заби право в мозъка ми.
Зачервени бузки. Дебел шал под мъничката брадичка.
Синът ми се държеше за ръката на жена ми.
Семейството ми стоеше по-далеч от шумните роднини на министъра, затова пък най-високо от всички — бяха се покатерили на една преспа.
Преди две седмици синът ми беше навършил три години.
Конвулсивно вдишах ледения въздух.
— Мърдай, мърдай!
Скок надолу. Усетих сладникавата миризма на изгорели газове. Две бързи крачки — и вече съм във вътрешността на тези помещения, където свободният човек не попада току–тъй. И слава Богу, че не попада.
И така, днес е важен ден. Започва съдът. Ще се запозная с останалите членове на моята банда. И със съдията.
Но не това е най-важното. Видях семейството си, те дойдоха да ме подкрепят — ето го събитието! Синът ми е с нова зимна дрешка. Бузест, здрав покемон. Жена ми също не е в дрипи. Беше с кожух, ярък шал. Кожени ръкавици. Моите не гладуват. Всичко им е наред. Те се държат, те ме обичат.
А би могло да е и другояче! Така наречената годеница на Джони се отказа да го чака още след половин година. Жените на други приятели работеха на две места за дребни пари, принудени да издържат не само себе си и децата, но и съпрузите си, които се излежаваха зад решетките…
„Конвойката“ на Кузминския общински съд до най-малки подробности приличаше на съблекалнята на лефортовската баня. Също толкова тясна — два на два и половина метра. Същата стоманена врата, боядисана в бяло. Кръглото прозорче на шпионката е закрито отвън. До стената отсреща е сложена дървена пейка. Затворническите интериори са прости и евтини.
Впрочем тук има всичко необходимо. Можеш дори да полегнеш. Почти е топло. Сухо. Тихо.
— Пушенето е забранено! Предайте цигарите и кибрита! Ще си ги получите на тръгване. Връзките за обувки също.
— Как ще ходя без връзки?
— Като останалите!
Чак сега ми стана ясно защо обувките на повечето ми съседи в затворническия микробус бяха вързани с къси усукани парцалчета. Тези десетсантиметрови „връзки“ не се конфискуваха, но аз трябваше да изнижа моите истински връзки и да ги предам на дежурния пазач.
— Старши, заведи ме до тоалетната.
— След час.
— Не може ли по-рано?
— Без приказки!
— Старши, не се трае! Заведи ме!
— Без приказки, казах!
Добре де, рекох си. Ще потърпя колкото се налага. Друго беше по-лошо. Сутринта в „сборката“, затиснат в плътната тълпа от сто и петдесет души, аз с дебелите си дрехи се бях изпотил. През следващите два часа, минали в металната утроба на „катафалката“, влажното бельо бе измръзнало. И вместо да ме топли, то ме караше да се треса от зверски студ. Затворническият транспорт се отоплява по метода на чукотската яранга или на московското метро — с топлината на човешките тела.
Боксът миришеше на прясна боя. Желязната входна врата трябва да беше боядисана преди не повече от три-четири дни. Но днес металната повърхност вече беше украсена с многобройни образци от арестантските скални надписи. Всеки обитател на затвора дълбоко в себе си е велик престъпник, жадуващ за слава. Готов е да фиксира историята си, синтезирана в няколко думи, върху всяка равна повърхност.
„Гриша от Сизран. Три години общ режим. Скоро се прибирам!“, „Рашид Туркменеца. Седем години и половина. Аллах да ми е на помощ!“, „Петруха Питерски. Половин година за доза. Излизам другиден. Дръжте се, бродяги!“, „Надюха. Четворка строг за кражба!“ А най-много бяха имената на съдии, съчетани с неприлични епитети.
Накрая малко встрани от основната група изречения видях познатото, отдавна научено наизуст, стотици пъти четено по стени и врати на килии, „сборки“, „трамваи“, „конвойки“ и други боксове, където арестантът поне за миг остава насаме с мислите си: „ПРОКЛЕТ ДА Е ОТ ВЕКА И ДО ВЕКА, КОЙТО ПОПРАВЯ СЪС ЗАТВОР ЧОВЕКА!“
Дали да не оставя и аз своя автограф? Да се туря между другите жертви на системата с няколко важни думи? Не от фукльовщина, а просто за умствена гимнастика? Защо не? Но какво точно да надраскам, какъв израз, какво откровение да поднеса на света? Каква ще бъде телеграмата от моето сърце?
Може би такава: „ИЗЛЕЖАХ ЗА ДВАМА. АНДРЮХА НОВОБОГАТАША.“
Не, дребнаво е. Не е подвиг да поемеш чужда вина. Това е нормално. Както се казва, всеки би постъпил така на мое място. Задращих с мръсни нокти небръснатата си шия. Може би не всеки.
По-добре ще е така: „МОЯТА СВОБОДА Е ЧАСТ ОТ МЕН.“
И това не става, помислих си. Няма нужда от патос! Стига с тези интелектуални фрикции, тези високопарни лозунги, омръзнаха ми многозначителните плакатчета, закачани кой знае защо по стените на съзнанието ми и закриващи светлия хоризонт. Пандизът също е част от мен. Затворът, свободата, богатството, бедността са псевдомарки, ментета, сладки червейчета на остри кукички. Лицето и гърбът на една и съща монета.
Въздъхнах, впечатлих се за миг от разрушените илюзии на младостта и неочаквано се сетих какъв ще бъде моят надпис. Знам, знам! Знам какво ще напиша на вратата на клетката си! Докато чакам да започне съдът срещу мен! Преди да започне наказанието на ненаказуемия! Има такива думи: най-важните, прости и точни, кратки, достъпни, убедителни, лесни за запаметяване! Има ги!
Извадих химикалка, открих свободно място на вертикалната желязна плоскост. Въздъхнах, опитах се да налучкам по-прецизна формулировка. Но резето скръцна и вратата се отвори широко.
— Името?
— Рубанов.
— Излизай!
Каменната клетка за временно настаняване на подсъдимите престъпници така и не стана хранилище на моята лична арестантска истина. А после и аз самият я забравих.
Прекрачих прага и видях няколко фигури в синкави униформи. И още двама, цивилно облечени.
Така бандата, завлякла хазната, след година и половина следствие най-сетне се събра тук, в коридора на Кузминския съд на град Москва.
Министърът се оказа едър младолик мъж, широкоплещест, много симпатичен, дори, бих казал, харизматичен.
— Как си? — попита ме той.
— Най-добре — отговорих в тон.
Министърът се засмя с меден бас.
— Без приказки! — викна конвойният.
— Спокойно, сержант — рече му полугласно министърът.
— Без приказки!
До нас печално въздишаше аптекарят. Беше му много по-тежко, отколкото на нас с министъра. Бяха го арестували много по-късно от нас. Близо година след началото на разследването. Бившият ми делови партньор съвсем сериозно разчиташе, че ще остане със статут на свидетел. Или на обвиняем, но оставен на свобода срещу подписка. Беше дал изчерпателни показания. Беше съобщил на генерал Зуев всички подробности. Но предпазливият генерал въпреки всичко прибра аптекаря зад решетките. Все пак беше направил за него голям жест. Клетникът още се намираше в комфортния Лефортовски затвор, откъдето го бяха докарали. Докато ние с министъра отдавна бяхме станали арестанти в „Матроская тишина“.
Аптекарят — бях го виждал за последно преди две години и половина — беше видимо грохнал. Беше пуснал брада и отслабнал. Сакото от туид му висеше като на закачалка. Но като погледнах в живите виолетови очи на моя познайник, разбрах, че старческият имидж и прегърбената поза не са нищо повече от маска. В затвора мнозина се правят на старчоци за самозащита.
Разбира се, някъде тук, между съсредоточените конвойни, трябваше да чакат участта си и другите членове на бандата присвоители. Братът на министъра. Както и приближеният на брата едър бизнесмен. И приближените на едрия бизнесмен дребни бизнесмени. А и бившият ми бос Михаил. Но тези хора бяха успели да се измъкнат. Някои своевременно бяха напуснали страната. Някои — като Михаил — бяха прикрити от другите. Сега за деянията на цялата организирана група щяхме да отговаряме ние тримата.
Заковаха всеки от нас за свой персонален милиционер. Процесията се строи по двойки. Старшият на конвоя, широколик красив блондин със зли очи, огледа внимателно напрегнатата престъпна троица и провъзгласи:
— Разяснявам реда за придвижване към залата за съдебни заседания! Никакви приказки по пътя! Строго спазване реда на движение! Незабавно изпълнение всички заповеди на началник–конвоя! При неподчинение конвоят има право да използва газ и гумени палки без предупреждение! Всичко ли е ясно? Тръгваме…
Резето изтрещя. Поредната тежка желязна врата — колко ги бях преминал вече в арестантската си епопея? — се отвори.
Очите ми жегна светлината на телевизионните прожектори. Примижах, за да видя, че далечната половина на коридора е задръстена от народ. Няколко оператори държаха камерите над главите си. Черните круши на микрофоните стърчаха на дълги прътове.
Нямах ясна представа как да се държа. Не исках да се усмихвам като министъра, който демонстрираше трийсет и два зъба. Наложи се да мина покрай шумната тълпа със сведени очи и стиснати сурово устни.
Езиците на обувките ми, лишени от връзки, изхвръкнаха навън. Внезапно ми се стори, че всички оператори се целят не в лицето на министъра, който явно щеше да бъде гвоздеят на новините довечера, а в моите обувки, които всеки момент щяха да паднат от ходилата ми.
Залата се оказа малка, само с три прозореца. Вдясно от входа имаше стоманена клетка, боядисана в бяло. Зад решетките се виждаше прословутата скамейка. Старото дърво беше полирано от хиляди човешки задници.
Пръв в клетката набутаха министъра, след него аптекаря. Аз седнах най-далеч от съдията. Не съм първи, не съм и втори — вероятно това е добре.
Обявиха процеса за закрит. В залата не допускаха никого, освен самите участници в заседанието. Репортерите, роднините, приятелите и други любопитни останаха в коридора.
Зад дългата маса срещу нашата клетка вече се бяха наредили адвокатите, шестима на брой. Трима защитаваха министъра, двама — аптекаря. Вратовръзки, благородни побелели прически, лицата излъчват професионално спокойствие.
Моят защитник е само един. Почти не го познавам. Наела го е жена ми въпреки моите протести. Той ми намигна, но веднага се извърна и си зашепна нещо с колегите. Вратата в далечния край на залата се отвори със скърцане. Появи се грозновата млада жена със скучно лице. Рядката косица събрана на кок. Класическа блуза. Едър канцеларски задник.
Мис „Кузмински съд“ тънко се изкашля.
Адвокатите като един се наместиха по-удобно, придърпаха кожените папки и изпънаха саката.
— Моля, станете. Влиза съдът.
Глава 38
1
Тук комиксът свършва.
Тънките гланцови книжлета с пъстри картинки нямат дълъг живот. След прелистването обикновено се използват като подложка за горещата тенджера с макарони. Или пък свити на тръба, трепят мухи.
Последната страница е изтъркана, прокъсана, негодна. Ако се вгледаме, можем да разберем, че се е отнасяла за съдебното производство срещу мошениците, опоскали хазната.
За главатар на бандата се смяташе министърът. Аптекарят фигурираше като негова дясна ръка. Мен обявиха за изпълнител. Гледането на ДЕЛОТО се проточи. През цялата деветдесет и осма година ме извеждаха от затвора едва ли не всеки ден.
Нашият наказателен кодекс е еднообразен за разлика например от американския, както го знаем от многобройните холивудски съдебни кинодрами. Коренната разлика между двете Темиди е, че в царството на чичо Сам истината се установява директно в съда, в процеса на откритото изслушване. Докато родното правосъдие научава всичко нужно предварително. В кабинетите на прокурорите. Където заподозрените седят странично. Удобна византийска система.
В просторната стая със светлокафяви стени не ехтяха пламенни адвокатски пледоарии, нямаше вледеняващи свидетелски откровения. Всички знаеха всичко. Показанията бяха дадени. Протоколите — прономеровани и прошнуровани. Уликите — събрани. Тих, сънлив, много предпазлив съдия — млад мъж с кръгли уши като плюшени — старателно огласяваше ДЕЛОТО лист по лист.
Отначало безкрайната върволица свидетели забавляваше мрачната престъпна троица. Особено жените. Наистина: да идваш от смрадливата килия и да се наслаждаваш през прътите на клетката на прекрасно облечените и сладко ухаещи обитателки на свободата, е едно от малкото удоволствия на подсъдимия арестант.
От друга страна, глупаво е да излизаш от дома в тъмни доби, да чакаш пет часа, притиснат от тълпата в „сборката“, за натоварване в „катафалката“ и да се лашкаш три часа из града, затворен в железния сандък, само и само за да гледаш десетина минути някоя благоухаеща свидетелка.
Това стана особено ясно през януари деветдесет и девета, когато температурата падна до минус трийсет и железните стени на микробуса пареха дланите ми дори през вълнените ръкавици. Трамбовах между двайсет също толкова премръзнали и озлобени нещастници, разтреперан от зверски студ, мечтаещ за глътка врял чай, набутал нос в пуловера, си давах сметка, че мечтая за присъда, каквато и да е тя. Пет години — пет. Седем — нека да са седем. Само да свърши веднъж това влудяващо пътуване.
Но не спряха да ме изкарват през целия януари. Нито през февруари. Нито през март.
Бившият ми бос, естествено, не се мярна в съда. Продавачът на паспорти също. Изобщо нито един от най-важните свидетели на обвинението не се яви. Тогава разбрах защо генерал Зуев все пак превърна аптекаря в заподозрян и го вкара зад решетките. Ако го бяха оставили като свидетел, той също щеше да се измъкне от процеса. Може би щеше да избяга в Европа или някъде по-далеч. Сигурно аз бих постъпил по същия начин.
Липсата на важните очевидци не натъжи действащите лица. През декември, някъде по време на четирийсет и петия „сеанс“, всички, включително съдията, заседателите, подсъдимите, адвокатите, секретарят, конвоят, репортерите и роднините, бяхме уморени до смърт. Всички жадувахме само за едно — да се свършва по-скоро.
Най-колоритни сред многобройния свидетелски отряд се оказаха моите зиц-председатели. Все момчета на по осемнайсет-деветнайсет години. Единия даже го беше довел за ръка баща му. Физиономиите на президентите и директорите излъчваха свежа детска уплаха.
Президентите произхождаха от долния социален слой. Тъкмо тоталният недостиг на пари беше тласнал злочестите момченца в лапите на финансовите аферисти. Седнали в съдебната зала сред сериозни възрастни хора, обсъждащи сериозни възрастни проблеми, невръстните пъпчиви директори с мръсни измачкани якета се спихваха. Избягваха изобщо да поглеждат към тримата негодници в клетката.
Не познавах никого от тях. За всеки от тези хапльовци плащах на посредника по триста долара. Всеки президент на фирма работеше не повече от деветдесет дни, след което фирмата се гътваше; за новите компании се наемаха нови президенти.
Неочаквано се изясни, че от парите, които бях плащал, до самия президент са стигали най-много двайсетина-трийсет долара. Останалото си прибирал посредникът. На това място се смях и съдията ми направи забележка.
2
Между другото, все пак станах шампион.
По обща продължителност на времето, прекарано в Централа (двайсет и четири месеца, без да броим още осем месеца в Лефортовския замък) заемах в нашата килия златната среда. Малцина прекарваха под следствие и съд цели две години, но пък имаше и такива като Джони (три години и половина), Слава Кпсс (пет) и Гиви Сухумския (две и половина), както и още неколцина с многотомни сложни дела, с тежки членове на обвинението и с много обвинения.
Но по брой пътувания за съда — почти шестдесет — бях се откъснал далеч пред всички. Жълта фланелка. Освен това станах ТВ звезда. Пет или шест пъти имах удоволствието да съзерцавам бледата си физиономия с остър нос на телевизионния екран. Обикновено във вечерните новини по Втори канал или по НТВ. Мястото за снимки беше винаги едно и също — коридорът в сградата на съда. Процесът беше закрит за публика. Операторите можеха да фиксират само бързото преминаване на престъпната тройка в съпровод на опакования в камуфлаж и маски конвой от вратата на „конвойката“ до залата. Винаги вървях последен, след широко усмихнатия министър и фармацевта, и нито веднъж не вдигнах поглед. Доста съмнително удоволствие е да крачиш към съда с белезници на ръцете, под прицела на обективи, примижал от светкавиците.
Какво толкова ме правят на Чарли Менсън18? — ядосвах се мислено. Хората ще вземат да си помислят, че наистина съм някой опасен престъпник…
Репортерските текстове към операторския материал звучаха неутрално. Коментатори и експерти бяха единодушни в изводите си, че в края на съшитото от парчета имперско одеяло, в малката и нестабилна планинска република, един министър има голяма политическа тежест и няма да е никак лесно да бъде вкаран в затвора.
Моята персона не беше интересна за журналистите. Все пак успях да изгрея в лъчите на чуждата слава. Като видяха, че съм станал герой на криминалната хроника, сто трийсет и петимата ми съкилийници ме обградиха с невиждан пиетет. Когато се връщах от поредното заседание, захвърлях вмирисания пуловер и тръгвах към умивалника, плътната човешка маса се разтваряше пред мен, както някога пред Слава Кпсс.
Въпреки притесненията ми липсата на тартора Слава не спря живота в килията. Впрочем самият аз вече почти не участвах в него. В дните без изтощителни пътувания спях непробудно.
Вместо мен Пътя пое Федот.
3
Министърът главатар на престъпната група се държеше бодро по време на процеса. Не криеше увереността си, че ще бъде оправдан. В решителния момент защитата на високопоставения чиновник представи на съда множество нови документи и настоя да бъде разпитана цяла група нови свидетели. Старите вълци от адвокатурата настояваха, че макар присвоените пари да са били преведени по банкови сметки в чужбина, те все пак са се върнали в държавата под една или друга форма: медикаменти, дрехи, хранителни стоки и тъй нататък, а тези медикаменти и продукти са изчезнали от складовете вече не по вина на министъра. Ето фактурите с печати и подписи, ще благоволи ли да погледне Ваша Чест…
Това беше добър ход. Съненият съдия се разтревожи. И намекна, че във връзка с разкрилите се нови обстоятелства е склонен да върне ДЕЛОТО за доразследване.
Подсъдимите клюмнаха. Заплашваше ги катастрофа. Доразследване! Още няколко месеца разпити и експертизи, на нова сметка „двеста и едно“ и — повторен процес, всичко отначало, с друг съдебен състав! Пак камери, лашкане, „сборки“ и „конвойки“! Още година, ако не и повече, митарства!
Министърът се умисли. В резултат новата документация така и не беше приложена към ДЕЛОТО — и през март процесът наближи финала.
4
Наетият от жена ми адвокат Александър Каплан действаше точно и радикално. Той избра за мишена не двайсет и осем годишния съдия, а държавния обвинител. По време на заседанията адвокатът откровено се прозяваше. Но щом заседанието свършеше и участниците в процеса хукваха да пушат, моят защитник действаше активно. Той хващаше прокурора под ръка, поискваше му цигара и започваше обработката.
Нищо не сближава зрелите мъже така, както съвместната употреба на отрови. В началото на пролетта прокурорът, за пореден път отведен под ръка, призна пред адвоката: да, момчето няма нищо общо, това е ясно като бял ден.
Безусловно, прокурорът също прояви хитрост. Струваше му се рисковано да пуши заедно с адвокатите на министъра или на фармацевта. Запалваше само в компанията на защитника на най-безобидния от членовете на подсъдимата банда.
Това, че съм най-безобиден и че ще отнеса най-малко от всички, стана ясно някак от само себе си. Съдията проявяваше минимум интерес към мен. Двамата народни заседатели, когато се обръщаха към мен, дружески притваряха очи. Министърът ми намигаше бодро. Колкото по’ наближаваше финалът, толкова по-учестено биеше сърцето ми. Дали пък няма да ме пуснат?
По това време успях да пратя писмо на жена ми. Опитах се да я подготвя психически за нови изпитания. Очаквай пет години, написах. Излежал съм три, остават още две. Ще ме осъдят и отивам в лагер. Там е по-леко, там има въздух, природа. Ще живна, ще се възстановя. И ще се върна. Непременно ще се върна. Откъдето и да е — от затвора, от лагера, от зоната, от зъбите на дявола, — но ще се върна при теб, любима.
Сигурно аз съм се нуждаел от тази бележка повече, отколкото жена ми. Тя несъмнено отдавна се беше подготвила за най-лошото. Това е нормална защитна реакция на човешката психика.
През април пледира прокурорът. Той поиска шест години за министъра и пет за фармацевта. За мен предложи освобождаване. Според мнението на обвинителя не съм имал нищо общо с присвояването на бюджетните пари. Този развой на събитията означаваше, че все пак ще бъда осъден, но само за укриване на данъци. Все пак бях създавал фирми еднодневки и реализирах незаконни сделки. Моите нарушения си оставаха мои.
И справедливото наказание се състоя.
През последните дни на април, стиснал железните пръти на клетката, чух своята присъда. Три години лишаване от свобода. Съдията на място приложи някаква дребна амнистия и ме освободи от стража директно в съдебната зала.
Бях излежал общо две години, осем месеца и тринайсет дни. От тях двеста и четирийсет денонощия в следствения изолатор „Лефортово“ и още две години в изолатора „Матроская тишина“. Пуснаха ме на 28 април 1999 година.
1
Тук комиксът свършва.
Тънките гланцови книжлета с пъстри картинки нямат дълъг живот. След прелистването обикновено се използват като подложка за горещата тенджера с макарони. Или пък свити на тръба, трепят мухи.
Последната страница е изтъркана, прокъсана, негодна. Ако се вгледаме, можем да разберем, че се е отнасяла за съдебното производство срещу мошениците, опоскали хазната.
За главатар на бандата се смяташе министърът. Аптекарят фигурираше като негова дясна ръка. Мен обявиха за изпълнител. Гледането на ДЕЛОТО се проточи. През цялата деветдесет и осма година ме извеждаха от затвора едва ли не всеки ден.
Нашият наказателен кодекс е еднообразен за разлика например от американския, както го знаем от многобройните холивудски съдебни кинодрами. Коренната разлика между двете Темиди е, че в царството на чичо Сам истината се установява директно в съда, в процеса на откритото изслушване. Докато родното правосъдие научава всичко нужно предварително. В кабинетите на прокурорите. Където заподозрените седят странично. Удобна византийска система.
В просторната стая със светлокафяви стени не ехтяха пламенни адвокатски пледоарии, нямаше вледеняващи свидетелски откровения. Всички знаеха всичко. Показанията бяха дадени. Протоколите — прономеровани и прошнуровани. Уликите — събрани. Тих, сънлив, много предпазлив съдия — млад мъж с кръгли уши като плюшени — старателно огласяваше ДЕЛОТО лист по лист.
Отначало безкрайната върволица свидетели забавляваше мрачната престъпна троица. Особено жените. Наистина: да идваш от смрадливата килия и да се наслаждаваш през прътите на клетката на прекрасно облечените и сладко ухаещи обитателки на свободата, е едно от малкото удоволствия на подсъдимия арестант.
От друга страна, глупаво е да излизаш от дома в тъмни доби, да чакаш пет часа, притиснат от тълпата в „сборката“, за натоварване в „катафалката“ и да се лашкаш три часа из града, затворен в железния сандък, само и само за да гледаш десетина минути някоя благоухаеща свидетелка.
Това стана особено ясно през януари деветдесет и девета, когато температурата падна до минус трийсет и железните стени на микробуса пареха дланите ми дори през вълнените ръкавици. Трамбовах между двайсет също толкова премръзнали и озлобени нещастници, разтреперан от зверски студ, мечтаещ за глътка врял чай, набутал нос в пуловера, си давах сметка, че мечтая за присъда, каквато и да е тя. Пет години — пет. Седем — нека да са седем. Само да свърши веднъж това влудяващо пътуване.
Но не спряха да ме изкарват през целия януари. Нито през февруари. Нито през март.
Бившият ми бос, естествено, не се мярна в съда. Продавачът на паспорти също. Изобщо нито един от най-важните свидетели на обвинението не се яви. Тогава разбрах защо генерал Зуев все пак превърна аптекаря в заподозрян и го вкара зад решетките. Ако го бяха оставили като свидетел, той също щеше да се измъкне от процеса. Може би щеше да избяга в Европа или някъде по-далеч. Сигурно аз бих постъпил по същия начин.
Липсата на важните очевидци не натъжи действащите лица. През декември, някъде по време на четирийсет и петия „сеанс“, всички, включително съдията, заседателите, подсъдимите, адвокатите, секретарят, конвоят, репортерите и роднините, бяхме уморени до смърт. Всички жадувахме само за едно — да се свършва по-скоро.
Най-колоритни сред многобройния свидетелски отряд се оказаха моите зиц-председатели. Все момчета на по осемнайсет-деветнайсет години. Единия даже го беше довел за ръка баща му. Физиономиите на президентите и директорите излъчваха свежа детска уплаха.
Президентите произхождаха от долния социален слой. Тъкмо тоталният недостиг на пари беше тласнал злочестите момченца в лапите на финансовите аферисти. Седнали в съдебната зала сред сериозни възрастни хора, обсъждащи сериозни възрастни проблеми, невръстните пъпчиви директори с мръсни измачкани якета се спихваха. Избягваха изобщо да поглеждат към тримата негодници в клетката.
Не познавах никого от тях. За всеки от тези хапльовци плащах на посредника по триста долара. Всеки президент на фирма работеше не повече от деветдесет дни, след което фирмата се гътваше; за новите компании се наемаха нови президенти.
Неочаквано се изясни, че от парите, които бях плащал, до самия президент са стигали най-много двайсетина-трийсет долара. Останалото си прибирал посредникът. На това място се смях и съдията ми направи забележка.
2
Между другото, все пак станах шампион.
По обща продължителност на времето, прекарано в Централа (двайсет и четири месеца, без да броим още осем месеца в Лефортовския замък) заемах в нашата килия златната среда. Малцина прекарваха под следствие и съд цели две години, но пък имаше и такива като Джони (три години и половина), Слава Кпсс (пет) и Гиви Сухумския (две и половина), както и още неколцина с многотомни сложни дела, с тежки членове на обвинението и с много обвинения.
Но по брой пътувания за съда — почти шестдесет — бях се откъснал далеч пред всички. Жълта фланелка. Освен това станах ТВ звезда. Пет или шест пъти имах удоволствието да съзерцавам бледата си физиономия с остър нос на телевизионния екран. Обикновено във вечерните новини по Втори канал или по НТВ. Мястото за снимки беше винаги едно и също — коридорът в сградата на съда. Процесът беше закрит за публика. Операторите можеха да фиксират само бързото преминаване на престъпната тройка в съпровод на опакования в камуфлаж и маски конвой от вратата на „конвойката“ до залата. Винаги вървях последен, след широко усмихнатия министър и фармацевта, и нито веднъж не вдигнах поглед. Доста съмнително удоволствие е да крачиш към съда с белезници на ръцете, под прицела на обективи, примижал от светкавиците.
Какво толкова ме правят на Чарли Менсън18? — ядосвах се мислено. Хората ще вземат да си помислят, че наистина съм някой опасен престъпник…
Репортерските текстове към операторския материал звучаха неутрално. Коментатори и експерти бяха единодушни в изводите си, че в края на съшитото от парчета имперско одеяло, в малката и нестабилна планинска република, един министър има голяма политическа тежест и няма да е никак лесно да бъде вкаран в затвора.
Моята персона не беше интересна за журналистите. Все пак успях да изгрея в лъчите на чуждата слава. Като видяха, че съм станал герой на криминалната хроника, сто трийсет и петимата ми съкилийници ме обградиха с невиждан пиетет. Когато се връщах от поредното заседание, захвърлях вмирисания пуловер и тръгвах към умивалника, плътната човешка маса се разтваряше пред мен, както някога пред Слава Кпсс.
Въпреки притесненията ми липсата на тартора Слава не спря живота в килията. Впрочем самият аз вече почти не участвах в него. В дните без изтощителни пътувания спях непробудно.
Вместо мен Пътя пое Федот.
3
Министърът главатар на престъпната група се държеше бодро по време на процеса. Не криеше увереността си, че ще бъде оправдан. В решителния момент защитата на високопоставения чиновник представи на съда множество нови документи и настоя да бъде разпитана цяла група нови свидетели. Старите вълци от адвокатурата настояваха, че макар присвоените пари да са били преведени по банкови сметки в чужбина, те все пак са се върнали в държавата под една или друга форма: медикаменти, дрехи, хранителни стоки и тъй нататък, а тези медикаменти и продукти са изчезнали от складовете вече не по вина на министъра. Ето фактурите с печати и подписи, ще благоволи ли да погледне Ваша Чест…
Това беше добър ход. Съненият съдия се разтревожи. И намекна, че във връзка с разкрилите се нови обстоятелства е склонен да върне ДЕЛОТО за доразследване.
Подсъдимите клюмнаха. Заплашваше ги катастрофа. Доразследване! Още няколко месеца разпити и експертизи, на нова сметка „двеста и едно“ и — повторен процес, всичко отначало, с друг съдебен състав! Пак камери, лашкане, „сборки“ и „конвойки“! Още година, ако не и повече, митарства!
Министърът се умисли. В резултат новата документация така и не беше приложена към ДЕЛОТО — и през март процесът наближи финала.
4
Наетият от жена ми адвокат Александър Каплан действаше точно и радикално. Той избра за мишена не двайсет и осем годишния съдия, а държавния обвинител. По време на заседанията адвокатът откровено се прозяваше. Но щом заседанието свършеше и участниците в процеса хукваха да пушат, моят защитник действаше активно. Той хващаше прокурора под ръка, поискваше му цигара и започваше обработката.
Нищо не сближава зрелите мъже така, както съвместната употреба на отрови. В началото на пролетта прокурорът, за пореден път отведен под ръка, призна пред адвоката: да, момчето няма нищо общо, това е ясно като бял ден.
Безусловно, прокурорът също прояви хитрост. Струваше му се рисковано да пуши заедно с адвокатите на министъра или на фармацевта. Запалваше само в компанията на защитника на най-безобидния от членовете на подсъдимата банда.
Това, че съм най-безобиден и че ще отнеса най-малко от всички, стана ясно някак от само себе си. Съдията проявяваше минимум интерес към мен. Двамата народни заседатели, когато се обръщаха към мен, дружески притваряха очи. Министърът ми намигаше бодро. Колкото по’ наближаваше финалът, толкова по-учестено биеше сърцето ми. Дали пък няма да ме пуснат?
По това време успях да пратя писмо на жена ми. Опитах се да я подготвя психически за нови изпитания. Очаквай пет години, написах. Излежал съм три, остават още две. Ще ме осъдят и отивам в лагер. Там е по-леко, там има въздух, природа. Ще живна, ще се възстановя. И ще се върна. Непременно ще се върна. Откъдето и да е — от затвора, от лагера, от зоната, от зъбите на дявола, — но ще се върна при теб, любима.
Сигурно аз съм се нуждаел от тази бележка повече, отколкото жена ми. Тя несъмнено отдавна се беше подготвила за най-лошото. Това е нормална защитна реакция на човешката психика.
През април пледира прокурорът. Той поиска шест години за министъра и пет за фармацевта. За мен предложи освобождаване. Според мнението на обвинителя не съм имал нищо общо с присвояването на бюджетните пари. Този развой на събитията означаваше, че все пак ще бъда осъден, но само за укриване на данъци. Все пак бях създавал фирми еднодневки и реализирах незаконни сделки. Моите нарушения си оставаха мои.
И справедливото наказание се състоя.
През последните дни на април, стиснал железните пръти на клетката, чух своята присъда. Три години лишаване от свобода. Съдията на място приложи някаква дребна амнистия и ме освободи от стража директно в съдебната зала.
Бях излежал общо две години, осем месеца и тринайсет дни. От тях двеста и четирийсет денонощия в следствения изолатор „Лефортово“ и още две години в изолатора „Матроская тишина“. Пуснаха ме на 28 април 1999 година.
Глава 39
1
Решетка — мощна, тежка, с гъсто разположени дебели пръти, между които минават стоманени ленти. Здрава, малко неугледна конструкция. Не толкова масивна като в Лефортовския замък и не толкова груба, колкото в „Матроская тишина“, но все пак си е съвсем истинска решетка. Устройство, което пречи да се влезе. Или да се излезе. Което, в крайна сметка, е едно и също.
Първо трябва да я направя. Да взема размерите на прозореца. После да си предпазя очите със специална прозрачна маска и да нарежа метала. Да разположа всички части върху плота за заваряване. Внимателно да измеря с рулетката. Да сменя маската с друга, с тъмно стъкло. Да заваря здраво. Да очукам с чук нагара на горещите шевове. Да изпиля стърчащите тук–там стружки. Накрая да извикам помощниците си Ахмед, Саид, Керим и с тях да изправим изделието, да го подпра на стената на сградата и да го боядисам.
Докато боята съхне, за да не губя време, грабвам алуминиевата сгъваема стълба и бормашината „Макка“, премятам през рамо няколко намотки кабел и се покатервам на прозореца.
Поръчката е за двайсет и четири решетки за двайсет и четири прозореца за първия етаж на някакъв второстепенен корпус в някаква второстепенна фабрика, която произвежда някакви загадъчни детайли, необходими за толкова тесен индустриален сектор, че си залагам главата: понякога самите индустриалци се съмняват в съществуването на въпросния сектор.
Така или иначе, новата тухлена сграда е факт. Фабриката заработи. Може би не точно по основния си профил. Но хората вече не бродят вяло, на пиянски групички из територията й, а търчат с делови вид, крещят си взаимно (това е добър признак) и по всякакъв начин демонстрират активност.
Естествено, не работя в тази фабрика. Нещата са много по-сериозни. Аз съм представител на частна строителна компания за изработка и монтаж на метални конструкции. Нямам нищо общо с фабриката. Моята работа са решетките. Подпирам стълбата, покатервам се, настанявам се удобно (недей работи без опорна точка!) и пробивам с бормашината четири дупки в страничните стени на прозоречния отвор. В тях ще забием монтажните щифтове и после ще закрепим цялата конструкция.
Бургията пробива дълбоко тухлените стени, на около четирийсет сантиметра. Така трябва. В противен случай някоя тъмна нощ, в тихия час преди разсъмване, злонамерени хора ще докарат камион, ще закачат моята решетка с кука и ще я откъснат с все тухлите. Или ще изберат не толкова шумен вариант — ще я извадят с крик. Ще влязат в помещението и ще извършат взломна кражба.
Добре познавам спецификата на взлома. В общата килия на „Матроская тишина“, омагьосан от ободряващ чифир и сладка цигарка, всеки арестант е готов да сподели своя оригинален опит в кражбите.
Работата е проста и тежка. Заплащането е средно. Трийсетградусовата жега допринася за изживяването. Докато действам с електрожена, обличам дебела брезентова куртка, която ме предпазва от пръските разтопен метал. Когато трябва да се катеря по прозорците, захвърлям тази броня и оставам гол до кръста. Пот се лее по тялото ми и по мокрото ми тяло полепва тухлен прах.
Очите ме болят. При работа с електрожен е невъзможно да не си осветиш очите. После си слагаш капки за очи.
Тримата ми помощници Саид, Ахмед и Керим хващат готовата решетка и я вдигат по две стълби нагоре. Помощниците ми са трима не защото съм такъв велик, а понеже решетката може да се вдигне само от четирима души, по-малко просто не стигат.
Ако Саид, Ахмед или Керим умееха да заваряват, работата щеше да става много по-бързо. Но те са неквалифицирани бачкатори, освен това са гастарбайтери и босът им плаща мижави грошове. Докато на мен, заварчика, се полага солидно заплащане. Всеки месец босът ми разписва четиристотин и петдесет долара кеш.
Работният ден в нашата фирма е ненормиран, но в пет часа следобед аз прекратявам работа, заключвам апарата и си заминавам у дома. Може, разбира се, да се работи и до десет вечерта и да се направят две норми. Но тогава на следващия ден ще ми треперят ръцете и няма да свърша и половината от набелязаната дейност. Трудовият героизъм, спомен от пукясалата Совдепия, днес не се търси. Освен това босът не ми дава всекидневната доза мляко, която по закон се полага за вреден труд. И това ме ядосва.
Плюс това, ако си докарам някоя травма — например разтопен метал ми съсипе окото — никой няма да ми плаща болнични. Не се плащат и пенсионни осигуровки. Получавам си парите „на ръка“, необлагаеми, точно по начина, за който знам толкова много.
Ако всеки електроженист в моята страна беше с изряден трудов договор, ако за работата му се плащаха данъци и социални осигуровки, целият бурно развиващ се строителен отрасъл моментално щеше да се срине. Да рухне безвъзвратно. Този отрасъл винаги се е крепял и ще се крепи на плащане „на ръка“, на безправни гастарбайтери и несретници като мен.
Финалът на работния ден обикновено е стихиен. Четиримата дрипльовци — Саид, Ахмед, Керим и присъединилият се към тях бивш банкер — бързат и нервничат. Най-сетне последната решетка с недосъхнала боя с гръмогласни псувни и крясъци „Опа!“, „Давай!“, „На три!“ се намества в прозоречния отвор. Саид мушва отдолу лост, увисва с цялото си тяло на стоманения прът, решетката се повдига, Ахмед пъха дъсчици под долния край, а Керим отърчава десетина метра назад, за да изравни на око и „хоризонтала“, „вертикала“. След което аз за стотен път повличам нагоре по стълбата тежкия чук. Набивам в дупките четири дебели железни щифта. Взимам услужливо подадения от Ахмед електрожен. Заварявам щифтовете за тялото на изделието. Избивам с чук дървените клинове. Боядисвам заварките. Готово! Нормата е изпълнена. Можем да пием по един чай и да се преоблечем.
Ръководството на фабриката е отредило за нас, строителните работници, едно отделно мазе. Там държим вещите и инструментите си. Имаме си дори душ, освен това — маса, пейка и електрически контакт. Всички условия за работа и отдих.
Тримата другари отриват потта и прахта от лицата си, сядат край дървената маса и дълго си шепнат нещо на родния си език. Чувам бълбукане на течност и звън на стъкло.
— Хе — вика ме Керим. — Ще удариш ли с нас, шефе? Една водка?
В мазето тегне полумрак като в карцера на „Матроская тишина“. И е почти толкова влажно въпреки августовската жега. Почти същата миризма е попила в мръсните стени. И светлината е подобна — слаба, жълтеникава.
Всеки път, когато слизам в мазето, изпитвам лек пристъп на дежа вю.
— Алкохол, никотин, кофеин не употребявам — отвръщам.
— Хе! Твоя си работа.
Засмивам се и скачам в ленения панталон. Елегантната дреха ми е останала от предишния живот. Купена е за луди пари още преди затвора, през деветдесет и пета година на миналия век. Тоест е на цели седем години. Хубава възраст! Гащите „от кутюр“ се държат, не са се протрили, не са се скъсали. Още спасяват тялото ми от жега и пек.
— За какъв дявол го пиете този алкохол? — питам строго и изразявам с мимика дълбоко отвращение. — Нали сте мюсюлмани?
— Хе! Далеч е Аллах — отбелязва философски Керим.
— Почти толкова далеч, колкото е и домът ми…
— А у дома сигурно щеше да пушиш хашиш, а?
Азиатците се засмиват едновременно. Отровата пак бълбука.
— Хе! — лицето на Керим става замечтано и още по-смугло. — За това в Корана нищо не е казано!
— Аз, между другото, съм прочел Корана — казвам. — Спомням си, там има следните редове: „Всеки от нас има свое определено място.“ Сура трийсет и седма, стих сто шейсет и четвърти.
— Хе! — Керим учудено вдига черните си вежди Алкохолът го хваща бързо като всички азиатци и го прави агресивен. — Да не искаш, шефе, да ми кажеш къде ми е мястото?
Таджикът Керим също е лежал в затвора. Почти половин година. Рожбата на планинското слънце е била арестувана по подозрение за съхранение на наркотици. След което са го освободили поради липса на доказателства. Лежал е, където и аз, в „Матроская тишина“. И дори по едно и също време с мен. Не е изключено да сме се засичали нейде из търбуха на пренаселения столичен изолатор. Да сме се виждали в „сборката“ на път за съда. Или „на трамвая“ да сме чакали ред за следователя. Синът на славния град Душанбе е лежал над главата ми в килия едно-три-девет. Два етажа по-нагоре. Сега се смята за печен бандюга.
— Знаеш ли, Керим, кое е най-важното условие за правилната дейност на мозъка?
— Хе! Откъде да знам…
— Изправеният гръбнак!
Планинските чеда едновременно непроизволно си изправят гърбовете. Много е смешно.
— Няма нужда, Керим — усмихвам се, — аз да ти соча мястото. Когато ти, Керим, употребяваш тези отрови, ти сам определяш кой си и какъв си. Ти, Керим, сам си казваш къде ти е мястото. Чатна ли?
Думата „чатна“ я произнасям по пандизчийски, с ударение на втората сричка.
Таджикът е кльощав, кекав, една глава по-нисък от мен. Физически е слаб. Няма бъдеще като гастарбайтер. Виждам по очите му, че е обиден, но е принуден да преглътне думите ми, засегнали неговото самолюбие. Все пак природният азиатски оптимизъм взема връх и бързоокият южняк хитро се усмихва, намига ми и тихо казва:
— Хе! Между другото, и хашиш имам. Мога да ти подгрея. Какво ще кажеш, шефе?
— Заври си го в гъза — отвръщам културно. — Трови си се сам, брато. Аз вече излязох от този затвор.
— Хе! — продължава мазно таджикът. — Такъв пластилин не можеш да намериш никъде, мен слушай. Афганистански, ти казвам. Разправят, че бил от хората на Осама… Две дърпания и си заминал…
Керим не е никакъв гастарбайтер, осъзнавам, докато си сресвам мократа от душа коса. Той е пласьор. Работата в строителството е временно прикритие. Веднага щом си набере клиентела и започне да изкарва от рискования си бизнес поне петстотин долара, той ще забрави за тежкото бачкане по строежите. Ще си наеме самостоятелен апартамент. Ще започне да праща всеки месец пари за издръжка на семейството си. Чрез междубанковата система „Анелик“ за валутни преводи. А засега се движи със скъсан панталон и кретенско яке, което в Совдепия се наричаше „шушляк“. Прави се на бедняк. А го чака бляскаво бъдеще. Хашишът му е супер. Таджикът черпи с ценния наркотик дори директора на нашата фирма. Директорът е негов основен потенциален клиент. Хашишът доста се търси в Москва.
— Не ми пука за твоя Осама — отговарям. А после гръмогласно виквам и на тримата: — Тръгвам. Пийте водка, азиатци! И ще сте екстра.
Тровете се, диваци азиатци! Лесно ви е на вас, вие прекарвате целия си живот в Азия. А пък аз се опитвам да живея в Европа.
— Пийте алкохол — казвам. — Пушете перка. Тя затова се нарича „перка“. Пушиш я и си поредния изперкал. А в Русия й викат и „план“. Пушиш и седиш, обмисляш планове. Пушете перка! Пълнете с парите си джобовете на Осама. Довършвайте се с никотин. Ваш си е животът. Аз пък се прибирам вкъщи. Утре в осем да сте на линия. И задължително във вменяемо състояние. Ясен ли съм?
— Хе! — лукаво върти кафявите си очни ябълки Керим.
— Всичко хубаво, шефе. До утре!
Стискам тесните длани на чернокосите бачкатори, вече направили главите, излизам от мазето, посрещам удара на топлия въздух в лицето си, мятам се в колата и заминавам.
Между другото, утре няма да идвам. Тримата другари са ме видели за последен път. Постигнах целта си. Напускам. Повече няма да заварявам метални конструкции. Стига толкова. Край. Измъкнах се от ямата. Отработих си дълговете. Сега съм свободен човек. Моите затвори издъхнаха, всички до един. Победих ги.
Прегледах целия комикс. Внимателно проучих картинките и надписите. Напълно споделям идеята на творбата. Свободата е относително понятие. Затворът — също. Затворът може да бъде интересен, весел, полезен; свободата да е тежък труд, проблеми, стрес, семейни кавги, заробващи дългове. Има на този свят тъпаци, които живеят на свобода, все едно са в килия.
Лично аз гледам да не съм от тях.
2
Около моя град минава път. Така се и нарича — околовръстен. Навремето се беше прочул като страшно и опасно трасе: тясно, зле осветено, с безброй дупки по асфалта. Докато съм търкал наровете в два затвора, пътят бил ремонтиран, разширен, направили му „детелини“, набучили са модерно улично осветление, изобщо транспортното съоръжение вече има съвсем европейски вид.
Лятото е много горещо — като онова лято през деветдесет и шеста година, когато ме прибраха. Пътувам през столицата, отворил всички прозорци в колата, нося ленен панталон и тениска. На краката — кожени сандали.
За разлика от мен, живото човешко същество, автомобилът не понася високата температура. По-точно казано, този агрегат изобщо не е пригоден за експлоатация в горещо време. Моторът му е склонен към прегряване като рецидивист към бягство. За да избягна повреди, включвам отоплението — то дърпа ненужната топлина от радиатора и хвърля горещия въздух в купето. Жегата лумва в краката ми, пари голите ми пръсти. Предното стъкло функционира като леща, пречупва слънчевите лъчи и пържи горната част на тялото ми.
Не плувам в смрадлива пот само защото избягвам да пия, докато шофирам. Онези мои събратя, които надигат бутилките с минерална вода, непрекъснато бършат солената пот от челата си и създават предпоставки за аварийни ситуации.
Всяка година през най-горещите летни седмици, особено след порой, когато нагорещеният асфалт пуши, когато можеш да хванеш въздуха с ръце и да го изстискаш като пране, си припомням общата килия на „Матроская тишина“. Това ми помага да осъзнавам кое всъщност е затвор, а кое — свобода.
В такива дни под сводовете на Общата Бърлога тегне непоносим задух. Хората с клюмнали глави клечат неподвижно на пода. Долу, на самото дъно, въздушният слой не е толкова опустошен от жегата. На втория етаж изобщо не се диша.
Цигарите не щат да горят. Всеки опит да помръднеш ръка или крак предизвиква обилно потене. Никой не яде нито хляб, нито баланда. Опитните арестанти, натрупали пандизчийски стаж, обучават съседите за подсилване да разбъркват захар в малко вода и да гълтат тази течност. Водата излиза от тялото през порите, а полезната глюкоза остава в организма…
Свирката на пътния инспектор ме вади от тежките спомени. Спирам и слизам от колата.
— Здраве желая, другарю старши лейтенант!
Не, наистина, страшно ме умиляват тези чички с големи търбуси и малки звездички по пагоните.
— Какво ви е толкова смешно? — мнително пита стражът на реда.
— Просто имах хубав ден!
Инспекторът поглежда към челото ми. Но характерният надпис отдавна е изчезнал, знам го. Блюстителят се отпуска. Внезапно се навежда рязко към мен, поема въздуха с ноздри и вирва изгорели от слънцето вежди.
— Алкохол?
Подпирам се с достойнство на вратата на колата.
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам!
— А миризмата откъде е тогава?
— Ацетон — обяснявам. — Аз съм електроженист. Решетки, огради, паравани, врати, порти… Завариш — боядисаш! Днес съм боядисвал цял ден. А боята я разреждам с ацетон. Разреждането е чиста печалба…
Възрастният лейтенант кима с разбиране.
— То си е така… А документите?
— Моля! Книжка. Талон. Технически паспорт. Застраховка. Колата е в пълен ред…
Пътуването с пълен комплект документи ми доставя истинска наслада. Пет години нямах свидетелство за правоуправление. Изкарах го чак сега, след като излязох от затвора и изведнъж осъзнах, че повече не желая да си плащам според тарифата. Един ден от чисто любопитство пресметнах (не като бизнесмен с калкулатор, а като всички простосмъртни — с пръсти), че за пет години при средно веднъж седмично спиране за проверка съм платил според тарифата близо седем хиляди долара. Сумата ми се стори толкова внушителна, че отидох в съответното учреждение, попълних някакви книжа, внесох някакви копейки и накрая държавата се прояви достатъчно ларж да ми издаде разрешително.
Висях с часове да чакам на необходимите гишета. Търпях. Четях с безучастна физиономия „Хелтър-скелтър“19. Изгубих общо три дни, но затова пък през следващите пет години ще спестя седем хилядарки!
Много е гот да минаваш край униформената фигура със „слънчогледа“ и да не изпитваш паника, да не си тровиш нервите, да не пресмяташ трескаво наум дали ще ти стигнат парите за подкупа.
Стражът на реда оглежда ламинираните картони, връща ми ги, оглежда още веднъж ухилената ми физиономия и не издържа, разсмива се.
— Значи не употребяваш?
— Зарязах ги.
— А стига бе! — стражът е изумен. — Колко време пи?
— Три години.
— Нищо работа! А как го отказа?
— Мога да разкажа.
— Давай. Само, такова, чакай една секунда…
Старши лейтенантът се оказва истински спец. Завърта се кръгом и същевременно за части от секундата нацелва със „слънчогледа“ най-съмнителната кола в гъстия транспортен поток — мръсна, ръждясала, очукана, но с тъмни стъкла и лепенки със заплашителни надписи; свирката влиза в действие и поредното превозно средство е спряно за проверка. Бързо, решително и без нито едно излишно движение.
— Какъв е проблемът, командир? — жално апелира през отворения прозорец явно напрегнатият шофьор с голям нос, произхождащ от високопланинските имперски райони.
— Стой и чакай — небрежно нарежда стражът, обръща се към мен, мърмори: — Командир… Командирите са в армията! А аз съм на кръстовището… Разправяй как заряза пиенето, ама бързо.
— Отидох в аптеката — описвам накратко. — Купих си една книжка „Как да победим пиянството“. Там всичко е казано.
— Така и баба знае — разочарован е инспекторът. — Хайде, бягай. Ама че начин…
На раздяла с лейтенанта се усмихвам още по-широко.
Все пак преметнах лекичко червендалестия магистър на слънчогледа. Не много. За дреболия, но го излъгах. Колата ми не е в пълен ред: не й работи клаксонът.
Един ден просто спря да работи. Скъсала се е някаква незнайна жица. Някъде не прави връзка, изгоряла клема или нещо от този сорт. И аз не го поправих. Оставих го така. Вече не бибиткам. Изобщо. Никога.
„Между другото, отново лъжеш — казвам си — и пак се кефиш! Време е вече да изоставиш това детско увлечение, както се изоставя мастурбирането! Просветленият мъж никого не мами. Той няма тази необходимост. Той минава през действителността като вода по руслото на реката и лесно избягва преградите. Просто не ти трябва да лъжеш никого. И на първо място себе си. Нито да се тъпчеш с отрови. Не лъжи, не се наливай с водка — какво му е трудното?“
Натискам педала и ускорявам, но в този момент някакво луксозно юпи ми святка отзад с нетърпими дълги светлини. Намеква, че му преча. Завъртам кормилото и културно му правя път. Исполинската маслиненочерна кола се стрелка покрай мен.
През отвореното стъкло съглеждам в мощния джип съвсем млад, добре подстриган юноша с тесни рамене надеждно защитен от затъмнените прозорци, от сигнализации, от удостоверения, от специални пропуски, както и от пачките в джоба на скъпарското сако. Моят собствен клонинг образец деветдесет и шеста година на миналия век.
Яхнал коженото седло на джипа, небрежно стиснал волана, сякаш е юзда на породист кон, препуска с кеф не някой друг, а чутовният комплексар Андрюха новобогаташа. Банкерчето от далечното ми минало. Усмихвам се снизходително.
Момчето бърза за офиса, знам аз. Московско време — осемнайсет часа и петнайсет минути. Край на работния ден. Трафик. Почтените граждани се разотиват по домовете си. Но бизнесменът млад все още е на бойното поле. След серия делови срещи той лети към офиса. Всички бързат към къщи, той се движи обратно. Отива да работи.
Той сам, лично ще заключи офиса. Ще си тръгне последен, след всички. Ще измъкне от чантичката си връзка ключове и ще започне да действа. Като надзирател на самия себе си, той ще заключи сейфа и кабинета, и втория кабинет, и първата входна врата, и втората врата, и решетката между тях. Няма да пропусне да затвори железните кепенци на прозорците, да включи СОТ–а. Дълго ще дрънчи с ключовете, ще върти из пръстите си отделните връзки и ще ругае. Бърза човекът. Има проблем — тоталният недостиг на време. Но скоро — и това е видно — той ще си проправи път към ново, по-високо положение. Ще си има шофьор. И охрана. Шофьорът ще го вози, а пазвантинът ще дежури нощем в кантората и ще помни кой ключ коя ключалка отваря.
Но дори след като се увери, че всичко е заключено, че решетките са здрави, а сейфовете херметични, Андрюха няма да заспи спокойно през нощта. Вечерта жена му ще вдигне скандал. Ще упрекне съпруга си, че отделя прекалено малко време на семейството. Това е стрес и Андрюха ще си пийне здравата. И ще потъне в съня, яден и нажален, че и в семейството се чувства като затворник, и в работата също.
Къде ми е свободата? Как и кога я изгубих? Озадачен и пиян, Андрюха ще се тормози с такива тези въпроси и накрая ще заспи.
А в шест сутринта ще се разпищи специалният будилник пейджър. На изумрудения му екран ще се изпише: „Парите не спят.“ Това е любимият лаф на Андрюха. Цитат от холивудския филм „Уолстрийт“. Мрачният новобогаташ Андрюха ще се събуди с натежала глава, ще наплиска лицето си с вода, ще употреби силна доза кофеин (две чаши една след друга прясно смляно турско с минерална вода, с щипка сол и таблетка аспирин). Това ще зареди Андрюха ако не с бодрост и тонус, то поне с необходимото напрежение. И той ще се втурне да прави пари.
… Настъпил газта до ламарините, Андрюха новобогаташът прелетя край мен, без дори да ме погледне. И точно така трябва да бъде — той е човек от миналото.
2
Интересното е, че аз също не пътувам към къщи, а към офиса. Там ме чака сегашният ми бос. Той няма семейство и обича да остава до късно на работа.
Кабинетът на боса е облицован със зелени пластмасови ламперии, приблизително същите като в приемното отделение на Лефортовския изолатор. Усещам лек пристъп на дежа вю.
Подкожният слой на боса внушава крайна степен на уважение. Сланината се е налепила по раменете, хълбоците, задника и бедрата му — навсякъде, където може и където не може. Пръстите му са като наденички. Бузите по форма и размер наподобяват хилки за пинг-понг. Гигантското кресло жално скърца от тежестта на огромното тяло.
Вдясно от креслото на една ръка разстояние е сейфът — обемист яркосин сандък с никелирани ръчки. Отляво, също наблизо, е хладилникът. При необходимост Демби може да се извърти или надясно, към парите, или наляво, към провизиите.
Мълчаливо се приближавам, вадя от джоба пари и ги оставям на масата пред боса.
— Какво е това? — пита той мнително.
— Петстотин долара. Квит сме.
Демби е с мораво и подпухнало лице на стар клиент на алкохолния затвор. Той недоверчиво ме гледа.
— Не може да бъде!
— Десет месеца — произнасям с наслада — по триста и петдесет долара месечно — прави три хиляди и петстотин. Ето още петстотин. Общо четири. Квит сме, Вадим! Квит!
Демби взима зелените банкноти, сгъва ги прецизно, прибира ги в джоба на ризата.
— И откъде се нагуши така? — пита ме той мнително. — Крадеше боя, нали?
Изчаквам няколко секунди и задавам насрещен въпрос:
— Нали си имаш счетоводство?
— Естествено.
— И как е? Връзват ли се приходите и разходите?
— Май да.
— Следователно, Вадим, никой нищо не ти е откраднал.
— Логично… Значи си изплати дълга?
— Точно така.
— Четири бона?
— Аха. — Въздишам.
— Какво има — пита добродушно бившият ми съкилийник.
— Едно време тези пари ги изкарвах за ден.
Демби вяло махва с ръка.
— Минало бешело…
Кимам смирено; няма какво да възразя, от времето, когато правех по четири хиляди дневно, са минали седем години. Онези лесни и големи пари ме бяха покварили. Точно това намеква моят събеседник.
— Така — продължава той полугласно, — затвори вратата, ако обичаш…
Послушно изпълнявам молбата. Днес погасих дълга си и възнамерявам да напусна фирмата на Демби, по дяволите. Вече не може да ми дава нареждания, а само да ме моли.
Той се обръща към хладилника, вади бутилка отрова, после бърка в сейфа и слага пред мен няколко листа.
— Подпиши ето тук — моли ме още по-тихо босът. — Само че не с твоето име…
Без много приказки вземам подадената ми химикалка и изрисувам на квитанцията към приходния ордер нечетлива заврънкулка.
— Майстор си — казва Демби.
Правя гримаса.
— Така или иначе, документацията ти е подписана все с една и съща ръка. Личи си с невъоръжено око.
— Абе кой ще ми гледа документацията с въоръжено око? — Вадим ми набутва друга квитанция. — Драсни и тука нещо. С друг почерк.
— Не става — възразявам авторитетно. — Не можеш да си промениш почерка. Нали го тренирах три години. Без ефект.
— Виждаш ли — усмихва се снизходително Демби. — А тогава, в килията, ние — двама души! — не можахме да те убедим, че заниманията ти са безполезни…
— Не всички — отвръщам и се изправям пред бюрото на Демби.
Той седи точно пред мен.
Вторачен във възела на вратовръзката на строителния магнат, соча с пръст книжата по бюрото.
— Това… е заявка за кредит… от местния филиал на Спестовна банка — чета. — С вчерашна дата. Това… е писмо… от съдебен изпълнител. Това…
— Достатъчно, разбрах — прекъсва ме Демби. — Тоест си го развил туй твое периферно зрение?
— Седем месеца съм тренирал, всеки ден по час и половина. Прочетох много интересни неща от бумагите по бюрото на следователя.
— Вярвам ти — Демби угрижено прибира документите в папка. — Значи напускаш?
— Да.
— И къде ще ходиш?
— Не знам. Ръце — крака имам, глава също — няма да се затрия.
— Добре. По едно малко?
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам.
— Аз пък ще ударя… Нали си спомняш Фрол?
— Естествено.
— Почина.
— Откъде знаеш?
Демби пак наднича в хладилника, но там виждам само салами. Три или четири вида. Варено-пушени. Магнатът им хвърля поглед, криви уста и затваря бялата врата на съкровищницата си за провизии.
— Оня ден се напих — съобщава той. — И ми домъчня. Дай да звънна, викам си — и ето, научих. Майка му ми каза. Язък за човека…
— Аха.
Босът прави пауза.
— Остани на работа при мен.
— Изключено.
— Ама не като електроженист — бърза с обяснението Демби. — Нещо по-добро. Ще идваш два-три пъти седмично за по два-три часа да пишеш фалшиви фактури. Както си го можеш…
— Стига ми толкова. По-добре да напиша роман. От дете си мечтая.
— Както кажеш.
Моят някогашен съкафезник, а днешен работодател гаврътва доза молдавски коняк „Квинт“ и подушва за мезе тампона за печати „Тродат“.
— Замези със салам — предлагам.
— Не мога да го гледам…
— Съчувствам ти.
Демби млъква за минута.
— Знам — казва той бавно, — ядосан си ми.
— За кое?
— Задето те накарах да си отработиш дълга.
— Не си ме карал — възразявам учтиво. — Ако си спомняш, аз самият ти предложих този вариант.
— И все пак си ми ядосан! — упорито повтаря магнатът. — Жив и здрав, ядосвай се! Ако искаш, хвърли камък по мен.
— За нищо на света — казвам искрено.
Демби сумти.
— Защо изобщо се хвана при мен, а? Ти си умен, опитен. Можеше да се уредиш в някоя банка, там плащат пет пъти повече, чиста работа. Щяхме да си оправим сметките за три месеца…
— Не, в банка няма да ида. Един мой приятел, юрист, адвокат по наказателни дела, веднъж се хвана в банка. Срещу голяма заплата.
— И какво?
— Още лежи. Онази банка отдавна не съществува в природата, а на юриста му лепнаха четири години. Общ режим.
— Значи е тъпак този твой юрист.
— Не е по-тъп от мен.
— Мислиш се за умен?
— По принцип, да.
— Ти си същият глупак като всички други. Само че си голям късметлия. Щастливец.
Босът всеки ден си пийва. От сто и петдесет грама отрова става сантиментален.
— Това пък от къде на къде? — учудвам се.
— Защото си млад.
— Но осъждан.
— И аз съм осъждан.
— Ама си богат.
— Затова пък лежах пет години, а ти само три.
— Но сега си цял директор на фирма, а аз съм голтак.
— Обаче си на трийсет, а аз на петдесет.
— На трийсет и три съм.
— Но не си на петдесет и една.
— Затова пък ти спаси парите! А аз не.
— Глупако! Ти си спаси семейството! — Демби си сипва още. — Твоята жена те дочака, а моята избяга. Продаде четири от къщите ми. Повярвай ми, синко: жена, която те е дочакала, струва всичките пари на света. Абе върви, напускай. Впрочем аз самият бих те уволнил.
— Защо?
— Калпаво работиш. Бавно.
Ухилвам се. Ясно ми е, че Демби хитрува. Моите решетки са много добри. Заварени са здраво, с тънък прав шев. Грундирани са както трябва. Минати са с две ръце боя. Закрепени са яко. Изпитвам чувствено удоволствие да работя с ръцете си. Харесвам самия акт на производство на материални предмети — когато от куп части, метал, парчета и ленти сив метал се ражда премислена и необходима на обществото стока.
— Хайде, чао, Вадим. Потеглям. Жена ми ме чака.
— Чака, а? — пиянски пита Демби. — Направо ти е провървяло, брато…
Оставям го сам в неговия затвор от подкожен слой и излизам.
Днес имам хубав ден. Празник. Изплатих си дълговете. Изпълзях от дупката.
От затвора се излиза лесно. Лежиш и броиш дните. Месеците. Годините. Накрая идва денят, в който те пускат. По-трудно е да изпълзиш от дупката. Но аз успях.
А сега — към къщи.
4
Обичам да говоря по мобилния, докато шофирам. Основните ми събеседници са жената и синът.
През деветдесет и пета година банкерчето плати пет хиляди долара за клетъчен телефон. Крачеше по улиците, притиснал черното апаратче до ухото си, и всички се обръщаха да го гледат. Днес, осем години по-късно, всеки ученик ходи с вълшебното телефонче.
Но всяко добро за зло. Мобилната телефонна връзка е ужасна. Хората не се виждат на живо, не долавят вълните на тялото и разума, не усещат мириса на вълнение, тревога, възбуда или неприязън. Моменталната дистанционна връзка унищожи хилядолетната култура на общуване. Сега телефонните събеседници общуват с изразителни модулации на гласа, интонациите и силата му, но лицата им се вкаменяват от умственото напрежение, очите им се цъклят в нищото, устите им се деформират, с други думи, губи се красотата, емоцията, особената магия на разговора. Сега са възможни диалози, при които единият от събеседниците шепти нежно, а другият напряга слуха си и притиснал телефона на ухото си, крещи насред цеха или изкопа:
— А? Какво? Да, и аз те обичам! Къде я турихте на пичка си лелина, на стената я подпрете, на стената! Не, не говоря на теб! Обичам те, разбира се. А? Саид! Керим! Ахмед! На стената, бе, да го еба, на стената!…
От време на време се обаждат най-неочаквани хора. Току-що например се обади старият ми приятел Слава Кпсс. Пак е в „Матроская тишина“. За въоръжено нападение.
Мобилната телефонна революция стигна и до обитателите на затвора. През новото хилядолетие всеки достоен пичага има апаратче в джоба.
— Здрасти — глухо рече Слава. — Как си, братче?
— Като шоколадче! — отговарям.
Гласът ми звучи бодро, ведро. Всеки човек отвън, всеки свободен юнак е длъжен да говори жизнерадостно. Защото той се радва на живота, на чистия въздух, на аромата на дамски парфюми, на вкуса на пържено месо. Той се кефи яко и максимално. Наслаждава се.
Точно така от гледна точка на арестанта протича животът извън стените на следствения изолатор: безкраен празник, разноцветно сладострастие, жени, плюскане, цигари с филтър, чай със захар.
— Как си там — интересува се Слава, — навън?
— Както винаги. А как е в панделата?
— Все същото.
— Бог да ти е на помощ, братко!
Неочаквано радиовълната пренася през пространството горчива въздишка.
— Стига. Бог няма, братко! Няма Бог. Ако Го имаше, щеше ли да допусне да стане такова нещо с човек, който вярва в Него, а?
— Не се вкисвай — успокоявам приятеля си. — Ще те измъкнат.
— Сам ще се измъкна. Късмет, приятелю.
— Не вярвам в късмета…
5
— Защо закъсня толкова? — пита Ирма, когато влизам вкъщи.
Това е дежурното начало на жена ми.
— Работих — рапортувам. — Имам оправдателни документи.
— Да видя.
Вадя две банкноти. Изглаждам едната и я подавам на жена си. Погледът ми фиксира моментална поведенческа картинка: тънка женска ръка с дълги лакирани нокти здраво стисва цветната хартийка.
Жена ми се усмихва, после сочи другата банкнота, останала в ръката ми.
— А това за кого е?
— За черни дни. Ще трупам подкожен слой.
— Лъжеш — не вярва жена ми. — Ще ги изпиеш.
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам — огласявам тихо.
Жена ми пак се усмихва.
Тя много напредна с материала напоследък. Нейните приходи отдавна надминават моите. Срещу четиристотин на месец е коафьорка в една от столичните телевизии и получава още два пъти по толкова от личната си клиентела. Дамите, които желаят да си оправят фризурата, да си боядисат косата, да изслушат на чаша кафе лекция за добре поддържаната кожа на главата, всеки ден пристигат у дома и й връчват стотарки и хилядарки. При най-богатите дами жена ми отива на крака със собствения си автомобил.
Понякога тя издържа и себе си, и мен, и сина ни. Облича се като кинозвезда, но плаща за лъскавата си фасада, като щрака с ножиците по десет часа на ден.
— Добре де — казвам след секунда размисъл. — Вземи и тези. — И й подавам втората банкнота.
Извънредно доволна, Ирма с точно движение прибира двете хартийки в своето портмоне.
Тя ми роди син, тя ме дочака от затвора — защо да не й дам всички пари, които имам по джобовете?
Лично аз не се нуждая от пари. По-точно: нуждая се, но не чак толкова. Или дори: трябват ми, но не чак до степен да им треперя.
За мен днешния най-добрият начин за харчене на пари е купуването на книги. Художествената литература е единствената стока на света, която заслужава моите пари. И всички други пари.
Несъмнено човечеството е измислило шумолящите хартийки с водни знаци само за да се плаща писането на книги, създаването на нови и нови произведения на изкуството. В момента, когато парите престанат да влизат в джобовете на писатели и поети, актьори и художници, музиканти и скулптори, светът тутакси ще се сгромоляса, цивилизацията ще се изроди.
Едно време правех много пари, но ги прахосвах за купуване на дрехи, алкохоли и метални сандъци за препускане по асфалтови пътища. През трите години в банковия бизнес не бях прочел и една страница проза.
Казват, че бизнесмените нямали време. Че били прекалено заети, за да четат. Това са глупости. Всеки човек е длъжен да чете книги, както арестантът от Общата Бърлога е длъжен да жертва кутия кибрит за Пътя — в противен случай ще престане да е достоен арестант. И човекът ще престане да е достоен човек.
Докаран като достоен арестант — чорапи и чехли на краката, фланелката в шортите, в ластика е втъкната сгъната носна кърпа — ходя из апартамента. Усещам лек пристъп на дежа вю, щом зърна отражението си в огледалото.
Всичко у дома е в ред. Жена ми си лепи изкуствени нокти. Синът си играе. Нищо не изисква моята намеса. Излизам на балкона. Жадно поемам през носа вечерния московски въздух, безвкусен, но съвсем свеж. Тук си имам скривалище: отворена бутилка уиски и половин пакет цигари.
Когато ми става мъчно; или си спомням за бившия бос Михаил, изчезнал с парите ми; или си спомням само за парите без Михаил; или си спомням нещо друго, несвързано нито с Михаил, нито с парите — някоя ярка подробност от моята богата, но толкова бездарно разпиляна за глупости младост, — ръката ми сама посяга към отровите. Те ми помагат да забравя.
Но днес ще мина без тях. Не че ми се ще алкохол или никотин. Не че ми се ще да забравя нещо. По-скоро не ми се ще да лъжа себе си.
Аз — банкерът? Електроженистът? Алкохоликът? Трезвеникът? Писателят? Фалшификаторът на търговски книжа? — гледам от своя балкон настрани и надолу.
И виждам — Европа? Азия? Затвора? Свободата? Мъртвата Совдепия? Живата Русия? И аз не знам.
Книгата свърши, господа.
Свободно.
1
Решетка — мощна, тежка, с гъсто разположени дебели пръти, между които минават стоманени ленти. Здрава, малко неугледна конструкция. Не толкова масивна като в Лефортовския замък и не толкова груба, колкото в „Матроская тишина“, но все пак си е съвсем истинска решетка. Устройство, което пречи да се влезе. Или да се излезе. Което, в крайна сметка, е едно и също.
Първо трябва да я направя. Да взема размерите на прозореца. После да си предпазя очите със специална прозрачна маска и да нарежа метала. Да разположа всички части върху плота за заваряване. Внимателно да измеря с рулетката. Да сменя маската с друга, с тъмно стъкло. Да заваря здраво. Да очукам с чук нагара на горещите шевове. Да изпиля стърчащите тук–там стружки. Накрая да извикам помощниците си Ахмед, Саид, Керим и с тях да изправим изделието, да го подпра на стената на сградата и да го боядисам.
Докато боята съхне, за да не губя време, грабвам алуминиевата сгъваема стълба и бормашината „Макка“, премятам през рамо няколко намотки кабел и се покатервам на прозореца.
Поръчката е за двайсет и четири решетки за двайсет и четири прозореца за първия етаж на някакъв второстепенен корпус в някаква второстепенна фабрика, която произвежда някакви загадъчни детайли, необходими за толкова тесен индустриален сектор, че си залагам главата: понякога самите индустриалци се съмняват в съществуването на въпросния сектор.
Така или иначе, новата тухлена сграда е факт. Фабриката заработи. Може би не точно по основния си профил. Но хората вече не бродят вяло, на пиянски групички из територията й, а търчат с делови вид, крещят си взаимно (това е добър признак) и по всякакъв начин демонстрират активност.
Естествено, не работя в тази фабрика. Нещата са много по-сериозни. Аз съм представител на частна строителна компания за изработка и монтаж на метални конструкции. Нямам нищо общо с фабриката. Моята работа са решетките. Подпирам стълбата, покатервам се, настанявам се удобно (недей работи без опорна точка!) и пробивам с бормашината четири дупки в страничните стени на прозоречния отвор. В тях ще забием монтажните щифтове и после ще закрепим цялата конструкция.
Бургията пробива дълбоко тухлените стени, на около четирийсет сантиметра. Така трябва. В противен случай някоя тъмна нощ, в тихия час преди разсъмване, злонамерени хора ще докарат камион, ще закачат моята решетка с кука и ще я откъснат с все тухлите. Или ще изберат не толкова шумен вариант — ще я извадят с крик. Ще влязат в помещението и ще извършат взломна кражба.
Добре познавам спецификата на взлома. В общата килия на „Матроская тишина“, омагьосан от ободряващ чифир и сладка цигарка, всеки арестант е готов да сподели своя оригинален опит в кражбите.
Работата е проста и тежка. Заплащането е средно. Трийсетградусовата жега допринася за изживяването. Докато действам с електрожена, обличам дебела брезентова куртка, която ме предпазва от пръските разтопен метал. Когато трябва да се катеря по прозорците, захвърлям тази броня и оставам гол до кръста. Пот се лее по тялото ми и по мокрото ми тяло полепва тухлен прах.
Очите ме болят. При работа с електрожен е невъзможно да не си осветиш очите. После си слагаш капки за очи.
Тримата ми помощници Саид, Ахмед и Керим хващат готовата решетка и я вдигат по две стълби нагоре. Помощниците ми са трима не защото съм такъв велик, а понеже решетката може да се вдигне само от четирима души, по-малко просто не стигат.
Ако Саид, Ахмед или Керим умееха да заваряват, работата щеше да става много по-бързо. Но те са неквалифицирани бачкатори, освен това са гастарбайтери и босът им плаща мижави грошове. Докато на мен, заварчика, се полага солидно заплащане. Всеки месец босът ми разписва четиристотин и петдесет долара кеш.
Работният ден в нашата фирма е ненормиран, но в пет часа следобед аз прекратявам работа, заключвам апарата и си заминавам у дома. Може, разбира се, да се работи и до десет вечерта и да се направят две норми. Но тогава на следващия ден ще ми треперят ръцете и няма да свърша и половината от набелязаната дейност. Трудовият героизъм, спомен от пукясалата Совдепия, днес не се търси. Освен това босът не ми дава всекидневната доза мляко, която по закон се полага за вреден труд. И това ме ядосва.
Плюс това, ако си докарам някоя травма — например разтопен метал ми съсипе окото — никой няма да ми плаща болнични. Не се плащат и пенсионни осигуровки. Получавам си парите „на ръка“, необлагаеми, точно по начина, за който знам толкова много.
Ако всеки електроженист в моята страна беше с изряден трудов договор, ако за работата му се плащаха данъци и социални осигуровки, целият бурно развиващ се строителен отрасъл моментално щеше да се срине. Да рухне безвъзвратно. Този отрасъл винаги се е крепял и ще се крепи на плащане „на ръка“, на безправни гастарбайтери и несретници като мен.
Финалът на работния ден обикновено е стихиен. Четиримата дрипльовци — Саид, Ахмед, Керим и присъединилият се към тях бивш банкер — бързат и нервничат. Най-сетне последната решетка с недосъхнала боя с гръмогласни псувни и крясъци „Опа!“, „Давай!“, „На три!“ се намества в прозоречния отвор. Саид мушва отдолу лост, увисва с цялото си тяло на стоманения прът, решетката се повдига, Ахмед пъха дъсчици под долния край, а Керим отърчава десетина метра назад, за да изравни на око и „хоризонтала“, „вертикала“. След което аз за стотен път повличам нагоре по стълбата тежкия чук. Набивам в дупките четири дебели железни щифта. Взимам услужливо подадения от Ахмед електрожен. Заварявам щифтовете за тялото на изделието. Избивам с чук дървените клинове. Боядисвам заварките. Готово! Нормата е изпълнена. Можем да пием по един чай и да се преоблечем.
Ръководството на фабриката е отредило за нас, строителните работници, едно отделно мазе. Там държим вещите и инструментите си. Имаме си дори душ, освен това — маса, пейка и електрически контакт. Всички условия за работа и отдих.
Тримата другари отриват потта и прахта от лицата си, сядат край дървената маса и дълго си шепнат нещо на родния си език. Чувам бълбукане на течност и звън на стъкло.
— Хе — вика ме Керим. — Ще удариш ли с нас, шефе? Една водка?
В мазето тегне полумрак като в карцера на „Матроская тишина“. И е почти толкова влажно въпреки августовската жега. Почти същата миризма е попила в мръсните стени. И светлината е подобна — слаба, жълтеникава.
Всеки път, когато слизам в мазето, изпитвам лек пристъп на дежа вю.
— Алкохол, никотин, кофеин не употребявам — отвръщам.
— Хе! Твоя си работа.
Засмивам се и скачам в ленения панталон. Елегантната дреха ми е останала от предишния живот. Купена е за луди пари още преди затвора, през деветдесет и пета година на миналия век. Тоест е на цели седем години. Хубава възраст! Гащите „от кутюр“ се държат, не са се протрили, не са се скъсали. Още спасяват тялото ми от жега и пек.
— За какъв дявол го пиете този алкохол? — питам строго и изразявам с мимика дълбоко отвращение. — Нали сте мюсюлмани?
— Хе! Далеч е Аллах — отбелязва философски Керим.
— Почти толкова далеч, колкото е и домът ми…
— А у дома сигурно щеше да пушиш хашиш, а?
Азиатците се засмиват едновременно. Отровата пак бълбука.
— Хе! — лицето на Керим става замечтано и още по-смугло. — За това в Корана нищо не е казано!
— Аз, между другото, съм прочел Корана — казвам. — Спомням си, там има следните редове: „Всеки от нас има свое определено място.“ Сура трийсет и седма, стих сто шейсет и четвърти.
— Хе! — Керим учудено вдига черните си вежди Алкохолът го хваща бързо като всички азиатци и го прави агресивен. — Да не искаш, шефе, да ми кажеш къде ми е мястото?
Таджикът Керим също е лежал в затвора. Почти половин година. Рожбата на планинското слънце е била арестувана по подозрение за съхранение на наркотици. След което са го освободили поради липса на доказателства. Лежал е, където и аз, в „Матроская тишина“. И дори по едно и също време с мен. Не е изключено да сме се засичали нейде из търбуха на пренаселения столичен изолатор. Да сме се виждали в „сборката“ на път за съда. Или „на трамвая“ да сме чакали ред за следователя. Синът на славния град Душанбе е лежал над главата ми в килия едно-три-девет. Два етажа по-нагоре. Сега се смята за печен бандюга.
— Знаеш ли, Керим, кое е най-важното условие за правилната дейност на мозъка?
— Хе! Откъде да знам…
— Изправеният гръбнак!
Планинските чеда едновременно непроизволно си изправят гърбовете. Много е смешно.
— Няма нужда, Керим — усмихвам се, — аз да ти соча мястото. Когато ти, Керим, употребяваш тези отрови, ти сам определяш кой си и какъв си. Ти, Керим, сам си казваш къде ти е мястото. Чатна ли?
Думата „чатна“ я произнасям по пандизчийски, с ударение на втората сричка.
Таджикът е кльощав, кекав, една глава по-нисък от мен. Физически е слаб. Няма бъдеще като гастарбайтер. Виждам по очите му, че е обиден, но е принуден да преглътне думите ми, засегнали неговото самолюбие. Все пак природният азиатски оптимизъм взема връх и бързоокият южняк хитро се усмихва, намига ми и тихо казва:
— Хе! Между другото, и хашиш имам. Мога да ти подгрея. Какво ще кажеш, шефе?
— Заври си го в гъза — отвръщам културно. — Трови си се сам, брато. Аз вече излязох от този затвор.
— Хе! — продължава мазно таджикът. — Такъв пластилин не можеш да намериш никъде, мен слушай. Афганистански, ти казвам. Разправят, че бил от хората на Осама… Две дърпания и си заминал…
Керим не е никакъв гастарбайтер, осъзнавам, докато си сресвам мократа от душа коса. Той е пласьор. Работата в строителството е временно прикритие. Веднага щом си набере клиентела и започне да изкарва от рискования си бизнес поне петстотин долара, той ще забрави за тежкото бачкане по строежите. Ще си наеме самостоятелен апартамент. Ще започне да праща всеки месец пари за издръжка на семейството си. Чрез междубанковата система „Анелик“ за валутни преводи. А засега се движи със скъсан панталон и кретенско яке, което в Совдепия се наричаше „шушляк“. Прави се на бедняк. А го чака бляскаво бъдеще. Хашишът му е супер. Таджикът черпи с ценния наркотик дори директора на нашата фирма. Директорът е негов основен потенциален клиент. Хашишът доста се търси в Москва.
— Не ми пука за твоя Осама — отговарям. А после гръмогласно виквам и на тримата: — Тръгвам. Пийте водка, азиатци! И ще сте екстра.
Тровете се, диваци азиатци! Лесно ви е на вас, вие прекарвате целия си живот в Азия. А пък аз се опитвам да живея в Европа.
— Пийте алкохол — казвам. — Пушете перка. Тя затова се нарича „перка“. Пушиш я и си поредния изперкал. А в Русия й викат и „план“. Пушиш и седиш, обмисляш планове. Пушете перка! Пълнете с парите си джобовете на Осама. Довършвайте се с никотин. Ваш си е животът. Аз пък се прибирам вкъщи. Утре в осем да сте на линия. И задължително във вменяемо състояние. Ясен ли съм?
— Хе! — лукаво върти кафявите си очни ябълки Керим.
— Всичко хубаво, шефе. До утре!
Стискам тесните длани на чернокосите бачкатори, вече направили главите, излизам от мазето, посрещам удара на топлия въздух в лицето си, мятам се в колата и заминавам.
Между другото, утре няма да идвам. Тримата другари са ме видели за последен път. Постигнах целта си. Напускам. Повече няма да заварявам метални конструкции. Стига толкова. Край. Измъкнах се от ямата. Отработих си дълговете. Сега съм свободен човек. Моите затвори издъхнаха, всички до един. Победих ги.
Прегледах целия комикс. Внимателно проучих картинките и надписите. Напълно споделям идеята на творбата. Свободата е относително понятие. Затворът — също. Затворът може да бъде интересен, весел, полезен; свободата да е тежък труд, проблеми, стрес, семейни кавги, заробващи дългове. Има на този свят тъпаци, които живеят на свобода, все едно са в килия.
Лично аз гледам да не съм от тях.
2
Около моя град минава път. Така се и нарича — околовръстен. Навремето се беше прочул като страшно и опасно трасе: тясно, зле осветено, с безброй дупки по асфалта. Докато съм търкал наровете в два затвора, пътят бил ремонтиран, разширен, направили му „детелини“, набучили са модерно улично осветление, изобщо транспортното съоръжение вече има съвсем европейски вид.
Лятото е много горещо — като онова лято през деветдесет и шеста година, когато ме прибраха. Пътувам през столицата, отворил всички прозорци в колата, нося ленен панталон и тениска. На краката — кожени сандали.
За разлика от мен, живото човешко същество, автомобилът не понася високата температура. По-точно казано, този агрегат изобщо не е пригоден за експлоатация в горещо време. Моторът му е склонен към прегряване като рецидивист към бягство. За да избягна повреди, включвам отоплението — то дърпа ненужната топлина от радиатора и хвърля горещия въздух в купето. Жегата лумва в краката ми, пари голите ми пръсти. Предното стъкло функционира като леща, пречупва слънчевите лъчи и пържи горната част на тялото ми.
Не плувам в смрадлива пот само защото избягвам да пия, докато шофирам. Онези мои събратя, които надигат бутилките с минерална вода, непрекъснато бършат солената пот от челата си и създават предпоставки за аварийни ситуации.
Всяка година през най-горещите летни седмици, особено след порой, когато нагорещеният асфалт пуши, когато можеш да хванеш въздуха с ръце и да го изстискаш като пране, си припомням общата килия на „Матроская тишина“. Това ми помага да осъзнавам кое всъщност е затвор, а кое — свобода.
В такива дни под сводовете на Общата Бърлога тегне непоносим задух. Хората с клюмнали глави клечат неподвижно на пода. Долу, на самото дъно, въздушният слой не е толкова опустошен от жегата. На втория етаж изобщо не се диша.
Цигарите не щат да горят. Всеки опит да помръднеш ръка или крак предизвиква обилно потене. Никой не яде нито хляб, нито баланда. Опитните арестанти, натрупали пандизчийски стаж, обучават съседите за подсилване да разбъркват захар в малко вода и да гълтат тази течност. Водата излиза от тялото през порите, а полезната глюкоза остава в организма…
Свирката на пътния инспектор ме вади от тежките спомени. Спирам и слизам от колата.
— Здраве желая, другарю старши лейтенант!
Не, наистина, страшно ме умиляват тези чички с големи търбуси и малки звездички по пагоните.
— Какво ви е толкова смешно? — мнително пита стражът на реда.
— Просто имах хубав ден!
Инспекторът поглежда към челото ми. Но характерният надпис отдавна е изчезнал, знам го. Блюстителят се отпуска. Внезапно се навежда рязко към мен, поема въздуха с ноздри и вирва изгорели от слънцето вежди.
— Алкохол?
Подпирам се с достойнство на вратата на колата.
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам!
— А миризмата откъде е тогава?
— Ацетон — обяснявам. — Аз съм електроженист. Решетки, огради, паравани, врати, порти… Завариш — боядисаш! Днес съм боядисвал цял ден. А боята я разреждам с ацетон. Разреждането е чиста печалба…
Възрастният лейтенант кима с разбиране.
— То си е така… А документите?
— Моля! Книжка. Талон. Технически паспорт. Застраховка. Колата е в пълен ред…
Пътуването с пълен комплект документи ми доставя истинска наслада. Пет години нямах свидетелство за правоуправление. Изкарах го чак сега, след като излязох от затвора и изведнъж осъзнах, че повече не желая да си плащам според тарифата. Един ден от чисто любопитство пресметнах (не като бизнесмен с калкулатор, а като всички простосмъртни — с пръсти), че за пет години при средно веднъж седмично спиране за проверка съм платил според тарифата близо седем хиляди долара. Сумата ми се стори толкова внушителна, че отидох в съответното учреждение, попълних някакви книжа, внесох някакви копейки и накрая държавата се прояви достатъчно ларж да ми издаде разрешително.
Висях с часове да чакам на необходимите гишета. Търпях. Четях с безучастна физиономия „Хелтър-скелтър“19. Изгубих общо три дни, но затова пък през следващите пет години ще спестя седем хилядарки!
Много е гот да минаваш край униформената фигура със „слънчогледа“ и да не изпитваш паника, да не си тровиш нервите, да не пресмяташ трескаво наум дали ще ти стигнат парите за подкупа.
Стражът на реда оглежда ламинираните картони, връща ми ги, оглежда още веднъж ухилената ми физиономия и не издържа, разсмива се.
— Значи не употребяваш?
— Зарязах ги.
— А стига бе! — стражът е изумен. — Колко време пи?
— Три години.
— Нищо работа! А как го отказа?
— Мога да разкажа.
— Давай. Само, такова, чакай една секунда…
Старши лейтенантът се оказва истински спец. Завърта се кръгом и същевременно за части от секундата нацелва със „слънчогледа“ най-съмнителната кола в гъстия транспортен поток — мръсна, ръждясала, очукана, но с тъмни стъкла и лепенки със заплашителни надписи; свирката влиза в действие и поредното превозно средство е спряно за проверка. Бързо, решително и без нито едно излишно движение.
— Какъв е проблемът, командир? — жално апелира през отворения прозорец явно напрегнатият шофьор с голям нос, произхождащ от високопланинските имперски райони.
— Стой и чакай — небрежно нарежда стражът, обръща се към мен, мърмори: — Командир… Командирите са в армията! А аз съм на кръстовището… Разправяй как заряза пиенето, ама бързо.
— Отидох в аптеката — описвам накратко. — Купих си една книжка „Как да победим пиянството“. Там всичко е казано.
— Така и баба знае — разочарован е инспекторът. — Хайде, бягай. Ама че начин…
На раздяла с лейтенанта се усмихвам още по-широко.
Все пак преметнах лекичко червендалестия магистър на слънчогледа. Не много. За дреболия, но го излъгах. Колата ми не е в пълен ред: не й работи клаксонът.
Един ден просто спря да работи. Скъсала се е някаква незнайна жица. Някъде не прави връзка, изгоряла клема или нещо от този сорт. И аз не го поправих. Оставих го така. Вече не бибиткам. Изобщо. Никога.
„Между другото, отново лъжеш — казвам си — и пак се кефиш! Време е вече да изоставиш това детско увлечение, както се изоставя мастурбирането! Просветленият мъж никого не мами. Той няма тази необходимост. Той минава през действителността като вода по руслото на реката и лесно избягва преградите. Просто не ти трябва да лъжеш никого. И на първо място себе си. Нито да се тъпчеш с отрови. Не лъжи, не се наливай с водка — какво му е трудното?“
Натискам педала и ускорявам, но в този момент някакво луксозно юпи ми святка отзад с нетърпими дълги светлини. Намеква, че му преча. Завъртам кормилото и културно му правя път. Исполинската маслиненочерна кола се стрелка покрай мен.
През отвореното стъкло съглеждам в мощния джип съвсем млад, добре подстриган юноша с тесни рамене надеждно защитен от затъмнените прозорци, от сигнализации, от удостоверения, от специални пропуски, както и от пачките в джоба на скъпарското сако. Моят собствен клонинг образец деветдесет и шеста година на миналия век.
Яхнал коженото седло на джипа, небрежно стиснал волана, сякаш е юзда на породист кон, препуска с кеф не някой друг, а чутовният комплексар Андрюха новобогаташа. Банкерчето от далечното ми минало. Усмихвам се снизходително.
Момчето бърза за офиса, знам аз. Московско време — осемнайсет часа и петнайсет минути. Край на работния ден. Трафик. Почтените граждани се разотиват по домовете си. Но бизнесменът млад все още е на бойното поле. След серия делови срещи той лети към офиса. Всички бързат към къщи, той се движи обратно. Отива да работи.
Той сам, лично ще заключи офиса. Ще си тръгне последен, след всички. Ще измъкне от чантичката си връзка ключове и ще започне да действа. Като надзирател на самия себе си, той ще заключи сейфа и кабинета, и втория кабинет, и първата входна врата, и втората врата, и решетката между тях. Няма да пропусне да затвори железните кепенци на прозорците, да включи СОТ–а. Дълго ще дрънчи с ключовете, ще върти из пръстите си отделните връзки и ще ругае. Бърза човекът. Има проблем — тоталният недостиг на време. Но скоро — и това е видно — той ще си проправи път към ново, по-високо положение. Ще си има шофьор. И охрана. Шофьорът ще го вози, а пазвантинът ще дежури нощем в кантората и ще помни кой ключ коя ключалка отваря.
Но дори след като се увери, че всичко е заключено, че решетките са здрави, а сейфовете херметични, Андрюха няма да заспи спокойно през нощта. Вечерта жена му ще вдигне скандал. Ще упрекне съпруга си, че отделя прекалено малко време на семейството. Това е стрес и Андрюха ще си пийне здравата. И ще потъне в съня, яден и нажален, че и в семейството се чувства като затворник, и в работата също.
Къде ми е свободата? Как и кога я изгубих? Озадачен и пиян, Андрюха ще се тормози с такива тези въпроси и накрая ще заспи.
А в шест сутринта ще се разпищи специалният будилник пейджър. На изумрудения му екран ще се изпише: „Парите не спят.“ Това е любимият лаф на Андрюха. Цитат от холивудския филм „Уолстрийт“. Мрачният новобогаташ Андрюха ще се събуди с натежала глава, ще наплиска лицето си с вода, ще употреби силна доза кофеин (две чаши една след друга прясно смляно турско с минерална вода, с щипка сол и таблетка аспирин). Това ще зареди Андрюха ако не с бодрост и тонус, то поне с необходимото напрежение. И той ще се втурне да прави пари.
… Настъпил газта до ламарините, Андрюха новобогаташът прелетя край мен, без дори да ме погледне. И точно така трябва да бъде — той е човек от миналото.
2
Интересното е, че аз също не пътувам към къщи, а към офиса. Там ме чака сегашният ми бос. Той няма семейство и обича да остава до късно на работа.
Кабинетът на боса е облицован със зелени пластмасови ламперии, приблизително същите като в приемното отделение на Лефортовския изолатор. Усещам лек пристъп на дежа вю.
Подкожният слой на боса внушава крайна степен на уважение. Сланината се е налепила по раменете, хълбоците, задника и бедрата му — навсякъде, където може и където не може. Пръстите му са като наденички. Бузите по форма и размер наподобяват хилки за пинг-понг. Гигантското кресло жално скърца от тежестта на огромното тяло.
Вдясно от креслото на една ръка разстояние е сейфът — обемист яркосин сандък с никелирани ръчки. Отляво, също наблизо, е хладилникът. При необходимост Демби може да се извърти или надясно, към парите, или наляво, към провизиите.
Мълчаливо се приближавам, вадя от джоба пари и ги оставям на масата пред боса.
— Какво е това? — пита той мнително.
— Петстотин долара. Квит сме.
Демби е с мораво и подпухнало лице на стар клиент на алкохолния затвор. Той недоверчиво ме гледа.
— Не може да бъде!
— Десет месеца — произнасям с наслада — по триста и петдесет долара месечно — прави три хиляди и петстотин. Ето още петстотин. Общо четири. Квит сме, Вадим! Квит!
Демби взима зелените банкноти, сгъва ги прецизно, прибира ги в джоба на ризата.
— И откъде се нагуши така? — пита ме той мнително. — Крадеше боя, нали?
Изчаквам няколко секунди и задавам насрещен въпрос:
— Нали си имаш счетоводство?
— Естествено.
— И как е? Връзват ли се приходите и разходите?
— Май да.
— Следователно, Вадим, никой нищо не ти е откраднал.
— Логично… Значи си изплати дълга?
— Точно така.
— Четири бона?
— Аха. — Въздишам.
— Какво има — пита добродушно бившият ми съкилийник.
— Едно време тези пари ги изкарвах за ден.
Демби вяло махва с ръка.
— Минало бешело…
Кимам смирено; няма какво да възразя, от времето, когато правех по четири хиляди дневно, са минали седем години. Онези лесни и големи пари ме бяха покварили. Точно това намеква моят събеседник.
— Така — продължава той полугласно, — затвори вратата, ако обичаш…
Послушно изпълнявам молбата. Днес погасих дълга си и възнамерявам да напусна фирмата на Демби, по дяволите. Вече не може да ми дава нареждания, а само да ме моли.
Той се обръща към хладилника, вади бутилка отрова, после бърка в сейфа и слага пред мен няколко листа.
— Подпиши ето тук — моли ме още по-тихо босът. — Само че не с твоето име…
Без много приказки вземам подадената ми химикалка и изрисувам на квитанцията към приходния ордер нечетлива заврънкулка.
— Майстор си — казва Демби.
Правя гримаса.
— Така или иначе, документацията ти е подписана все с една и съща ръка. Личи си с невъоръжено око.
— Абе кой ще ми гледа документацията с въоръжено око? — Вадим ми набутва друга квитанция. — Драсни и тука нещо. С друг почерк.
— Не става — възразявам авторитетно. — Не можеш да си промениш почерка. Нали го тренирах три години. Без ефект.
— Виждаш ли — усмихва се снизходително Демби. — А тогава, в килията, ние — двама души! — не можахме да те убедим, че заниманията ти са безполезни…
— Не всички — отвръщам и се изправям пред бюрото на Демби.
Той седи точно пред мен.
Вторачен във възела на вратовръзката на строителния магнат, соча с пръст книжата по бюрото.
— Това… е заявка за кредит… от местния филиал на Спестовна банка — чета. — С вчерашна дата. Това… е писмо… от съдебен изпълнител. Това…
— Достатъчно, разбрах — прекъсва ме Демби. — Тоест си го развил туй твое периферно зрение?
— Седем месеца съм тренирал, всеки ден по час и половина. Прочетох много интересни неща от бумагите по бюрото на следователя.
— Вярвам ти — Демби угрижено прибира документите в папка. — Значи напускаш?
— Да.
— И къде ще ходиш?
— Не знам. Ръце — крака имам, глава също — няма да се затрия.
— Добре. По едно малко?
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам.
— Аз пък ще ударя… Нали си спомняш Фрол?
— Естествено.
— Почина.
— Откъде знаеш?
Демби пак наднича в хладилника, но там виждам само салами. Три или четири вида. Варено-пушени. Магнатът им хвърля поглед, криви уста и затваря бялата врата на съкровищницата си за провизии.
— Оня ден се напих — съобщава той. — И ми домъчня. Дай да звънна, викам си — и ето, научих. Майка му ми каза. Язък за човека…
— Аха.
Босът прави пауза.
— Остани на работа при мен.
— Изключено.
— Ама не като електроженист — бърза с обяснението Демби. — Нещо по-добро. Ще идваш два-три пъти седмично за по два-три часа да пишеш фалшиви фактури. Както си го можеш…
— Стига ми толкова. По-добре да напиша роман. От дете си мечтая.
— Както кажеш.
Моят някогашен съкафезник, а днешен работодател гаврътва доза молдавски коняк „Квинт“ и подушва за мезе тампона за печати „Тродат“.
— Замези със салам — предлагам.
— Не мога да го гледам…
— Съчувствам ти.
Демби млъква за минута.
— Знам — казва той бавно, — ядосан си ми.
— За кое?
— Задето те накарах да си отработиш дълга.
— Не си ме карал — възразявам учтиво. — Ако си спомняш, аз самият ти предложих този вариант.
— И все пак си ми ядосан! — упорито повтаря магнатът. — Жив и здрав, ядосвай се! Ако искаш, хвърли камък по мен.
— За нищо на света — казвам искрено.
Демби сумти.
— Защо изобщо се хвана при мен, а? Ти си умен, опитен. Можеше да се уредиш в някоя банка, там плащат пет пъти повече, чиста работа. Щяхме да си оправим сметките за три месеца…
— Не, в банка няма да ида. Един мой приятел, юрист, адвокат по наказателни дела, веднъж се хвана в банка. Срещу голяма заплата.
— И какво?
— Още лежи. Онази банка отдавна не съществува в природата, а на юриста му лепнаха четири години. Общ режим.
— Значи е тъпак този твой юрист.
— Не е по-тъп от мен.
— Мислиш се за умен?
— По принцип, да.
— Ти си същият глупак като всички други. Само че си голям късметлия. Щастливец.
Босът всеки ден си пийва. От сто и петдесет грама отрова става сантиментален.
— Това пък от къде на къде? — учудвам се.
— Защото си млад.
— Но осъждан.
— И аз съм осъждан.
— Ама си богат.
— Затова пък лежах пет години, а ти само три.
— Но сега си цял директор на фирма, а аз съм голтак.
— Обаче си на трийсет, а аз на петдесет.
— На трийсет и три съм.
— Но не си на петдесет и една.
— Затова пък ти спаси парите! А аз не.
— Глупако! Ти си спаси семейството! — Демби си сипва още. — Твоята жена те дочака, а моята избяга. Продаде четири от къщите ми. Повярвай ми, синко: жена, която те е дочакала, струва всичките пари на света. Абе върви, напускай. Впрочем аз самият бих те уволнил.
— Защо?
— Калпаво работиш. Бавно.
Ухилвам се. Ясно ми е, че Демби хитрува. Моите решетки са много добри. Заварени са здраво, с тънък прав шев. Грундирани са както трябва. Минати са с две ръце боя. Закрепени са яко. Изпитвам чувствено удоволствие да работя с ръцете си. Харесвам самия акт на производство на материални предмети — когато от куп части, метал, парчета и ленти сив метал се ражда премислена и необходима на обществото стока.
— Хайде, чао, Вадим. Потеглям. Жена ми ме чака.
— Чака, а? — пиянски пита Демби. — Направо ти е провървяло, брато…
Оставям го сам в неговия затвор от подкожен слой и излизам.
Днес имам хубав ден. Празник. Изплатих си дълговете. Изпълзях от дупката.
От затвора се излиза лесно. Лежиш и броиш дните. Месеците. Годините. Накрая идва денят, в който те пускат. По-трудно е да изпълзиш от дупката. Но аз успях.
А сега — към къщи.
4
Обичам да говоря по мобилния, докато шофирам. Основните ми събеседници са жената и синът.
През деветдесет и пета година банкерчето плати пет хиляди долара за клетъчен телефон. Крачеше по улиците, притиснал черното апаратче до ухото си, и всички се обръщаха да го гледат. Днес, осем години по-късно, всеки ученик ходи с вълшебното телефонче.
Но всяко добро за зло. Мобилната телефонна връзка е ужасна. Хората не се виждат на живо, не долавят вълните на тялото и разума, не усещат мириса на вълнение, тревога, възбуда или неприязън. Моменталната дистанционна връзка унищожи хилядолетната култура на общуване. Сега телефонните събеседници общуват с изразителни модулации на гласа, интонациите и силата му, но лицата им се вкаменяват от умственото напрежение, очите им се цъклят в нищото, устите им се деформират, с други думи, губи се красотата, емоцията, особената магия на разговора. Сега са възможни диалози, при които единият от събеседниците шепти нежно, а другият напряга слуха си и притиснал телефона на ухото си, крещи насред цеха или изкопа:
— А? Какво? Да, и аз те обичам! Къде я турихте на пичка си лелина, на стената я подпрете, на стената! Не, не говоря на теб! Обичам те, разбира се. А? Саид! Керим! Ахмед! На стената, бе, да го еба, на стената!…
От време на време се обаждат най-неочаквани хора. Току-що например се обади старият ми приятел Слава Кпсс. Пак е в „Матроская тишина“. За въоръжено нападение.
Мобилната телефонна революция стигна и до обитателите на затвора. През новото хилядолетие всеки достоен пичага има апаратче в джоба.
— Здрасти — глухо рече Слава. — Как си, братче?
— Като шоколадче! — отговарям.
Гласът ми звучи бодро, ведро. Всеки човек отвън, всеки свободен юнак е длъжен да говори жизнерадостно. Защото той се радва на живота, на чистия въздух, на аромата на дамски парфюми, на вкуса на пържено месо. Той се кефи яко и максимално. Наслаждава се.
Точно така от гледна точка на арестанта протича животът извън стените на следствения изолатор: безкраен празник, разноцветно сладострастие, жени, плюскане, цигари с филтър, чай със захар.
— Как си там — интересува се Слава, — навън?
— Както винаги. А как е в панделата?
— Все същото.
— Бог да ти е на помощ, братко!
Неочаквано радиовълната пренася през пространството горчива въздишка.
— Стига. Бог няма, братко! Няма Бог. Ако Го имаше, щеше ли да допусне да стане такова нещо с човек, който вярва в Него, а?
— Не се вкисвай — успокоявам приятеля си. — Ще те измъкнат.
— Сам ще се измъкна. Късмет, приятелю.
— Не вярвам в късмета…
5
— Защо закъсня толкова? — пита Ирма, когато влизам вкъщи.
Това е дежурното начало на жена ми.
— Работих — рапортувам. — Имам оправдателни документи.
— Да видя.
Вадя две банкноти. Изглаждам едната и я подавам на жена си. Погледът ми фиксира моментална поведенческа картинка: тънка женска ръка с дълги лакирани нокти здраво стисва цветната хартийка.
Жена ми се усмихва, после сочи другата банкнота, останала в ръката ми.
— А това за кого е?
— За черни дни. Ще трупам подкожен слой.
— Лъжеш — не вярва жена ми. — Ще ги изпиеш.
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам — огласявам тихо.
Жена ми пак се усмихва.
Тя много напредна с материала напоследък. Нейните приходи отдавна надминават моите. Срещу четиристотин на месец е коафьорка в една от столичните телевизии и получава още два пъти по толкова от личната си клиентела. Дамите, които желаят да си оправят фризурата, да си боядисат косата, да изслушат на чаша кафе лекция за добре поддържаната кожа на главата, всеки ден пристигат у дома и й връчват стотарки и хилядарки. При най-богатите дами жена ми отива на крака със собствения си автомобил.
Понякога тя издържа и себе си, и мен, и сина ни. Облича се като кинозвезда, но плаща за лъскавата си фасада, като щрака с ножиците по десет часа на ден.
— Добре де — казвам след секунда размисъл. — Вземи и тези. — И й подавам втората банкнота.
Извънредно доволна, Ирма с точно движение прибира двете хартийки в своето портмоне.
Тя ми роди син, тя ме дочака от затвора — защо да не й дам всички пари, които имам по джобовете?
Лично аз не се нуждая от пари. По-точно: нуждая се, но не чак толкова. Или дори: трябват ми, но не чак до степен да им треперя.
За мен днешния най-добрият начин за харчене на пари е купуването на книги. Художествената литература е единствената стока на света, която заслужава моите пари. И всички други пари.
Несъмнено човечеството е измислило шумолящите хартийки с водни знаци само за да се плаща писането на книги, създаването на нови и нови произведения на изкуството. В момента, когато парите престанат да влизат в джобовете на писатели и поети, актьори и художници, музиканти и скулптори, светът тутакси ще се сгромоляса, цивилизацията ще се изроди.
Едно време правех много пари, но ги прахосвах за купуване на дрехи, алкохоли и метални сандъци за препускане по асфалтови пътища. През трите години в банковия бизнес не бях прочел и една страница проза.
Казват, че бизнесмените нямали време. Че били прекалено заети, за да четат. Това са глупости. Всеки човек е длъжен да чете книги, както арестантът от Общата Бърлога е длъжен да жертва кутия кибрит за Пътя — в противен случай ще престане да е достоен арестант. И човекът ще престане да е достоен човек.
Докаран като достоен арестант — чорапи и чехли на краката, фланелката в шортите, в ластика е втъкната сгъната носна кърпа — ходя из апартамента. Усещам лек пристъп на дежа вю, щом зърна отражението си в огледалото.
Всичко у дома е в ред. Жена ми си лепи изкуствени нокти. Синът си играе. Нищо не изисква моята намеса. Излизам на балкона. Жадно поемам през носа вечерния московски въздух, безвкусен, но съвсем свеж. Тук си имам скривалище: отворена бутилка уиски и половин пакет цигари.
Когато ми става мъчно; или си спомням за бившия бос Михаил, изчезнал с парите ми; или си спомням само за парите без Михаил; или си спомням нещо друго, несвързано нито с Михаил, нито с парите — някоя ярка подробност от моята богата, но толкова бездарно разпиляна за глупости младост, — ръката ми сама посяга към отровите. Те ми помагат да забравя.
Но днес ще мина без тях. Не че ми се ще алкохол или никотин. Не че ми се ще да забравя нещо. По-скоро не ми се ще да лъжа себе си.
Аз — банкерът? Електроженистът? Алкохоликът? Трезвеникът? Писателят? Фалшификаторът на търговски книжа? — гледам от своя балкон настрани и надолу.
И виждам — Европа? Азия? Затвора? Свободата? Мъртвата Совдепия? Живата Русия? И аз не знам.
Книгата свърши, господа.
Свободно.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги