Да се биеш с Рубен Улф

10

Тренираме, бием се, пак тренираме и аз печеля първата си победа. В Хелънсбърг, срещу някакъв махленски бияч, който през цялото време ме нарича каубой.

— Само това ли можеш, каубой?

— Удряш като майка ми, каубой.

И други неща от този род.

Пращам го в нокдаун в третия рунд и още два пъти в петия. Печеля по точки. Петдесет долара, но, което е по-важното, победа. Аутсайдера подушва победата. Страхотно е, особено накрая, когато Руб ми се усмихва и аз му се усмихвам в отговор.

— Гордея се с теб.

Това ми го казва по-късно, в съблекалнята, преди да се съсредоточи. А после ме кара да се притесня. Той… Не знам.

Забелязвам у брат си някаква преднамерена промяна. Станал е по-корав. Сякаш има превключвател и когато наближи боят, натиска копчето и вече не е брат ми Руб. Превръща се в машина. В Стив, но по-различен. По-агресивен. Стив печели, защото винаги е бил победител. Руб печели, защото иска да прогони с юмруци неудачника в себе си. Стив знае, че е победител, но според мен Руб още се опитва да го докаже на себе си. Той е по-свиреп, по-настървен, готов да изрита всяка загуба от полезрението си.

Той е Боеца Рубен Улф.

Или пък биещият се Рубен Улф?

Вътре в себе си.

Доказващ се.

На себе си.

Не знам.

Той е в очите му.

Въпросът.

Във всяко вдишване.

Кой с кого се бие?

Във всяка надежда.

Тази вечер на ринга той прави противника си на кайма. Другия още от самото начало никакъв го няма. Руб притежава нещо, с което ги превъзхожда всичките. Желанието му е неукротимо, а юмруците му са бързи. Всеки път, когато онзи пада, Руб застава над него и му казва:

— Ставай.

И пак:

— Ставай.

На третия път той вече не може. Този път Руб му изкрещява:

— Ставай, момче!

Онзи е забит в ъгловите уплътнения на ринга и ги изритва, преди да изпълзи обратно.

В съблекалнята Руб не ме поглежда. Говори нещо, което не е адресирано към никого:

— Още един — казва. — Два рунда и е извън играта.

Още повече жени го харесват.

Виждам ги как го гледат.

Те са млади, долнопробни и хубавички. Харесват мъжкарите, макар че тъкмо те обикновено се държат зле с тях. Какво да се прави, и жените са хора. Понякога също толкова глупави, колкото и ние. Явно си падат по лоши момчета.

Лошо момче ли е Руб, питам се.

Добър въпрос.

Той ми е брат.

И това може би ми пречи да видя останалото.

Седмиците минават, той се бие, побеждава и не си дава труд да се бръсне. Отива и печели. Пак отива и пак печели. Усмихва се само когато аз се бия добре.

В училище сякаш го обвива някакъв нов ореол. Хората го познават. Признават го. Знаят, че е корав тип, и са чули някои неща. Знаят, че ходи да се бие, но никой не подозира какво правя аз. Още по-добре. Ако ме видят как се бия, само ще ми се смеят. Ще съм подгласник на Руб. Ще казват: „Ходих на мач на братята Улф. Малкият, как му беше името, е пълен смешник, но Рубен се бие като за последно.“

— Слухове — казва им Руб. — Никъде не се бия, освен у нас в задния двор. — Бива го в лъжите. — Погледнете брат ми как е насинен. Бием се постоянно вкъщи, и толкова. Няма такива работи.

Една събота сутрин, по-студена от обикновено, но ясна, отиваме да тичаме. Слънцето тъкмо изгрява и докато бягаме, виждаме няколко момчета, които се прибират. Били са някъде цяла нощ.

— Ей, Руби! — изревава единият.

Стар приятел на Руб, казва се Кашкавала. (Добре де, прякорът му е Кашкавала. Не ми се вярва някой да знае истинското му име.) Застанал е на пешеходната алея, водеща към Централна гара, с огромна тиква под мишница.

— Здрасти, Кашкавал! — Руб вдига ръка и двамата се упътваме към него. — Какво става, с какво се занимаваш?

— А, нищо особено. Тъна в алкохолна мъгла. Откакто завърших, само това правя — работя и пия.

— Сериозно?

— Много е готино, братле.

— Кефи ли те?

— Всяка една минута.

— Радвам се да го чуя. — Всъщност на брат ми изобщо не му пука. Той почесва двудневната си четина. — За какво ти е тая тиква?

— Чух, че напоследък го раздаваш боксьор.

— Не, само в задния двор. — Руб се сеща нещо. — Ти поне би трябвало да знаеш.

— Знам бе, приятел.

Случвало се е Кашкавала да е у нас, когато изваждаме ръкавиците. Той се сеща за тиквата, която държи, и бърза да смени темата с нейна помощ:

— Намерих я на една алея и мислим да поиграем футбол с нея.

Приятелите му са ни наобиколили.

— Тук ли, Кашкавал? — пита някой.

— Ами да, защо не?

Той се засилва и запраща тиквата надалеч в алеята. Някой хуква след нея и я повежда обратно.

— Дръжте го! — изкрещява друг и мачът започва.

Отборите се оформят много бързо, футболистът е пресрещнат и навсякъде се разхвърчават парчета от тиквата.

— Руб! — виквам.

Той ми подава.

Аз пропускам.

— Ама че аджамия! — смее се Кашкавала.

Още ли има хора да използват тая дума? Май че е от времето на дядо ми. Както и да е, връщам си за разочарованието, като просвам добралия се до тиквата на цимента.

Минава някаква клошарка и си търси закуска.

След нея няколко двойки очистват терена.

Тиквата е разполовена. Продължаваме с едната половина, а другата размазваме в стената под банкомата.

Руб е съборен.

Аз съм съборен.

Съборени са и останалите, и всичко наоколо. Вони на пот, сурова тиква и бира.

— Момчета, смърдите — казва Руб на Кашкавала.

— Много благодаря — отвръща онзи.

Продължаваме, докато тиквата става колкото топка за голф. Тогава се появяват ченгетата.

Мъж и жена. Усмихнати.

— Как е, момчета? — пита мъжът.

— Лъскача Гари! — провиква се Руб. — Какво правите тук?

Да, правилно се досетихте. Ченгетата са нашите приятели от кучешките надбягвания. Гари, подкупното ченге, което прави залагания, и великолепната му партньорка Кейси.

— Вие сте, значи! — смее се Гари. — Ходили ли сте скоро на гонките?

— Не, бяхме малко заети.

Кейси смушква Гари.

Той се сепва.

Спомня си.

Какво работи.

— Слушайте, момчета — започва той и всички знаем какво ще каже. — Знаете, че тия работи не са позволени. Всичко наоколо е в тиква и като изгрее слънцето, ще се разсмърди като работните обувки на баща ми.

Мълчание.

Последвано от няколко „да“.

Да, така е, да, прав сте. Но всъщност никой не разбира. Никой не го е грижа. Само че греша.

Греша, защото аз съм този, който прави крачка напред и казва:

— Добре, Гари, разбрахме.

И започвам да събирам парчетата тиква. Мълчаливо. Руб се включва. Останалите са пияни и само гледат. Кашкавала се опитва да помогне, но останалите не си мръдват пръста. Прекалено зашеметени са. Прекалено спиртосани. Прекалено капнали. Прекалено замаяни.

— Много благодаря — казват Гари и Кейси, когато сме събрали всичко и пияните ни приятели са си заминали.

— Ще ме изкефи да размажа някой от тия типове — подмята Руб.

Изрича го със злоба, сякаш наистина би го направил, ако ченгетата се обърнат за миг с гръб.

Гари го поглежда.

Няколко пъти.

Забелязва.

И го казва.

— Променил си се, приятел. Какво е станало?

— Не знам — отвръща Руб и това е всичко.

И аз не знам.

Водя разговор със себе си на Централна гара. В главата си, докато Руб и Гари си приказват нещо.

Той протича горе-долу така:

— Ей, Камерън!

— Какво?

— Защо така изведнъж той започна да те плаши?

— Защото е станал зъл. Дори когато се усмихва или се смее, изведнъж спира и се съсредоточава.

— Може би просто иска да бъде някой?

— Може би иска да убие някого.

— Глупости говориш!

— Хубаво.

— Може би му е писнало да губи и не иска никога повече да изпита това чувство.

— А може би той е този, който се бои.

— Може би.

— Но от какво ще се бои?

— Не знам. От какво може да се бои един победител?

— Да не загуби?

— Не, има нещо друго. Бих казал…

— Все тая. А Кейси изглежда страхотно, не мислиш ли?

— Дума да няма…

— И от какво ще се бои все пак?

— Казах ти. Не знам.