Да се биеш с Рубен Улф

15

Както вече казах, остават четири седмици до деня, в който ще се бия с брат ми. Ще се бия с Боеца Рубен Улф. Чудя се какво ли ще стане, какво ще е усещането. Да се бием не в двора, а на ринга, под светлината на лампите, пред тълпа, която гледа, крещи и чака да се пролее кръв. Предполагам, че времето ще покаже. И тези страници.

Татко седи в кухнята сам, но сега вече не изглежда толкова смазан. Видът му е на човек, който се е съвзел. Бил е на ръба, но се е спасил. Според мен, когато загубиш гордостта си, дори само за миг, разбираш колко много значи тя. В очите му се е върнала някогашната сила. Къдравата му коса пада на масури над веждите.

Руб напоследък е станал тих.

Прекарва много време в мазето, освободено, както знаем, от Стив. По някое време мама го предложи на всеки един от нас, но никой не го искаше. Казахме, че долу става много студено, но истината е, че останалите вълци в къщата трябваше да се държим един за друг. Усещах го, откакто Стив се изнесе. Не бих го казал на глас. Никога не бих признал на Руб, че не поисках да се пренеса в мазето, защото щях да се чувствам твърде самотен без него. Или че ще ми липсват разговорите ни и начинът, по който ме дразни. Или че, колкото и противно да звучи, ще ми липсват дори миризмата на чорапите му и хъркането му.

Ето и миналата нощ се опитах да го събудя, защото това негово хъркане е направо пагубно за здравето ми. Оставя ме без сън, казвам ви. Или поне докато не стане отново ритмично, та да ме унесе. Ха! Хипноза, предизвикана от хъркането на Рубен Улф. Знам, че е безнадеждно, но човек свиква с всичко. И когато дразнителят изчезне, се чувства някак странно, не на себе си.

В крайна сметка госпожа Улф реши да използва мазето. Сега има там нещо като офис, в който се занимава със сметките.

В събота вечер обаче намирам там Руб, който седи на бюрото, а краката му са опънати на стола. Това е вечерта преди мача му с Убиеца Хари Джоунс. Издърпвам стола изпод краката му и сядам.

— Удобно ли ти е? — пита той и ме гледа злобно.

— Да. Хубав стол.

— Не се притеснявай за краката ми. Ще повисят малко заради тебе, голяма работа!

— Ах, горкичкият!

— Горкичкият, я!

Честна дума.

И това ми било братя.

Странни сме.

Тук, у дома, няма да ми отстъпи и сантиметър, но навън ще ме защитава до смърт. Плашещото е, че и аз съм същият. Всичките сме такива.

Във въздуха зейва пауза, преди да заговорим, без да се поглеждаме. Аз гледам някакво петно на стената и се чудя. Какво е пък това? Какво е, по дяволите?! Долавям, че Руб си е качил краката на бюрото и е подпрял брадичка на тях. Очите му сигурно са вторачени право напред, в старото циментово стълбище.

— Убиеца Хари — казвам.

— Да.

— Мислиш ли, че е добър?

— Може би.

И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Руб тръсва:

— Ще им кажа.

Тези думи не водят до някаква реакция или раздвижване. Някак не мога да повярвам, че това, което казва, го е измислил току-що. Решил го е отдавна.

Единственият проблем е, че нямам представа за какво говори.

— Какво ще кажеш и на кого? — питам.

— Може ли наистина да си толкова тъп? — обръща се той към мен яростно. — На мама и татко, дръвнико!

— Не съм дръвник.

Мразя да ме нарича така. Дръвник. Може би повече, отколкото да ми вика педал. Това ме кара да се чувствам сякаш ям кремвиршка и пия бира и имам бирен корем колкото Еверест.

— Все едно — продължава той нетърпеливо. — Ще кажа на мама и татко за бокса. Писна ми да се крия.

Мълча.

Премислям чутото.

— Кога мислиш да им кажеш?

— Точно преди мача с теб.

— Да не си полудял?

— Какъв е проблемът?

— Те няма да ни позволят да се бием и Пери ще ни убие.

— Не, няма. — Той го е измислил. — Просто ще обещаем, че това е последният път, когато се бием помежду си.

Дали пък това не е част от желанието на Руб да се бие истински? Да каже на мама и татко? Истината?

— Така или иначе не могат да ни спрат. Но поне ще ни видят какви сме.

Какви сме.

Повтарям си го наум.

Какви сме…

И питам:

— А какви сме?

Мълчание.

Какви сме?

Какви сме?

Най-странното е, че доскоро знаехме точно какви сме. Проблемът беше кои сме. Бяхме вандали, които се бият в задния двор, просто момчета. Знаехме какво означават тези думи, но думите „Рубен и Камерън Улф“ бяха загадка за нас. Нямахме представа накъде сме се запътили.

А може би не е така.

Може би кой си и какъв си е едно и също.

Не знам.

Знам само, че сега искаме да сме горди. Поне веднъж. Искаме да приемем боя и да сме на висота. Искаме да се потопим в него, да го преживеем, да оцелеем. Искаме да го опитаме на вкус и никога да не го забравим, защото това ни прави силни.

В следващия момент Рубен направо ме закла.

Разпра съмненията ми от гърлото до слабините.

Повтаря и сам си отговаря:

— Какви сме? — Кратък смях. — Кой знае какво ще видят, но ако дойдат да гледат мача ни, ще разберат, че сме братя.

Ето това е!

Това сме ние — може би единственото, в което съм наистина сигурен.

Братя.

С всички хубави неща, свързани с това. И с всички лоши. Кимвам.

— Значи ще им кажем? — Той вече ме гледа, виждам го.

— Да.

Решението е взето и трябва да призная, че тази идея ме обсебва. Искам още сега да хукна и да кажа на всички. Да се освободя. Но само се съсредоточавам върху онова, което ни предстои. Трябва да оцелея три мача, да гледам как се бие Руб и как противниците му се бият с него. Не бива да правя същите грешки като тях. Трябва да надмина себе си и заради него да направя истински мач, а не просто да му поднеса нова победа.

За моя изненада спечелвам следващия си мач. По точки.

Веднага след мен Руб нокаутира Убиеца в средата на четвъртия рунд.

Следващата седмица губя в петия рунд, а последният мач преди този с Руб е добър. Бием се в Марубра и за разлика от първия път, когато бях в тази зала, се качвам на ринга и раздавам удари без колебание. Вече не се боя, че ще ме ударят. Може би просто съм свикнал. Или пък си давам сметка, че скоро всичко ще свърши. Противникът ми не излиза за последния рунд. Твърде нерешителен е и ми е жал за него. Знам какво е да не искаш да има последен рунд. Знам какво е цялата ти мисъл да е насочена към това да не паднеш и изобщо да не искаш да се биеш. Знам какво е страхът да е по-силен от физическата болка.

Докато гледам последните мачове на Руб, забелязвам нещо.

Разбирам защо никой не го бие и дори не се доближава до победата. Защото не допускат, че могат да го победят. Не вярват, че могат, и не го искат достатъчно силно.

Искам ли да оцелея в този мач, трябва да вярвам, че мога да го бия.

Лесно е да се каже, но е трудно да се направи.

— Ей, Кам!

— Време беше.

— Време за какво?

— Да си отвориш устата.

— Искам да ти кажа нещо важно.

— Да?

— Ще им кажем утре.

— Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм.

— Кога?

— След вечеря.

— Къде?

— В кухнята.

— Окей.

— Добре тогава. А сега млъквай, искам малко да поспя.

По-късно, когато вече е подел хъркането си, му казвам:

— Ще те бия.

Но, честно казано, и аз не съм много убеден.