Да се биеш с Рубен Улф

11

Знам само, че съм уплашен по-иначе.

Знаете как скимтят кучетата, когато ги е страх, например преди буря? Е, в този момент и аз се чувствам така. Иска ми се в отчаянието си да задавам въпроси.

Кога се случи това?

Как се случи?

Защо той се промени толкова бързо?

Защо не се радвам за него?

Защо съм уплашен?

И защо не мога да разбера какво точно става?

Всички тези въпроси ме спохождат и всеки път ме разяждат по малко. Спохождат ме по време на следващите няколко мача на брат ми. Все нокаути. Спохождат ме всеки път, когато той стои над своя човек и му казва да стане и когато хората го докосват, за да си откраднат частица от славата му. Задавам си ги в съблекалнята, сред миризмата на масла, ръкавици и пот. Задавам си ги следващия път, когато виждам Руб да се въргаля с деветнайсетгодишна студентка зад фабриката в Марубра, след което си тръгва, без да се обърне. Следващия път е с друго момиче. И по-следващия. Задавам си същите въпроси и у дома, докато вечеряме — мама сипва супата, Сара се храни изискано, а татко сърба по-скоро провала си. Поднася го с лъжицата към устата си. Дъвче го. Преценява го на вкус. Преглъща го. Смила го. Свиква с него. Задавам си ги, докато събираме със Сара прането от простора. („По дяволите! Заваля! Ей, Кам, ела ми помогни да приберем прането!“ Просто супер, двамата хукваме навън и го смъкваме от простора, без да ни е грижа, че може да стане на парцали, само да е сухо.) Задавам си ги, докато си душа чорапите, дали могат да изтраят още един ден, или ще се наложи да ги изпера под душа. Задавам си ги, когато отивам да видя Стив в новия му апартамент и той ме гощава с кафе и мълчалив приятелски разговор.

Най-сетне някой друг се намесва да ми помогне поне мъничко.

Госпожа Улф, която слава богу също има въпроси. Най-хубавото в цялата работа е, че може би тя ще успее да измъкне от Руб нещо, което ще ми помогне да го разбера. Освен това е избрала вечер и седмица, когато съм спечелил мача, така че не съм целият в синини.

Сряда вечер е и с Руб седим на верандата с Мифи и го галим след разходката. Малкото чудо се наслаждава на вниманието ни, търкаляйки се на стария шезлонг. Обръща се по корем, докато с Руб го галим и се смеем на жалките му зъбки и нокти.

— Ох, Мифи! — казва през смях Руб и нищо не напомня за предишния Рубен. Сега в гласа му се долавя нещо ново.

Какво ли е то?

Съжаление?

Угризения?

Гняв?

Не знам, но и госпожа Улф го усеща. Тя е излязла при нас на верандата в студената, мъждива светлина.

Обичам госпожа Улф.

Казвам си го направо.

Обичам госпожа Улф, защото е блестяща, направо гений, макар от манджите й да изпадам в униние. Обичам я, защото е истински боец. По-добър от Руб. Дори самият Руб ще ви го каже, въпреки че нейната борба няма нищо общо с юмруците. Затова пък има много общо с кръвта.

Тази вечер тя казва:

— Какво става, момчета? Защо се прибирате толкова късно в неделя? — Усмихва се, но не и ние. — Знам, че доскоро ходехте на кучешките гонки. Досещахте се, нали?

Поглеждам я изумен.

— Как разбра?

— От госпожа Крадък — признава тя.

— Проклетата Крадък! — изругавам.

Госпожа Крадък, наша съседка, постоянно е на надбягванията — дъвче хотдог с изкуствените си зъби и смуче бира „Карлтън Колд“ като невидяла. Да не говорим, че цигарата не й слиза от устата.

— Оставете кучетата — въздъхва мама.

И започва да говори.

Ние я слушаме.

Трябва.

Когато обичаш и уважаваш някого, го слушаш.

— Момчета, знам, че в момента работите не вървят, но ми направете услуга и се прибирайте по човешко време. Опитайте се да сте си вкъщи, преди да се стъмни.

Аз капитулирам.

— Добре, мамо.

Но не и Руб, който заявява направо:

— В неделя вечер ходим в залата. По-евтино е и можем да се научим да се боксираме.

Да се боксираме.

Страхотно извинение, Руб.

Знаем как гледа мама на бокса.

— Това ли искате да правите? — пита тя и кроткият й глас ме изненадва.

Според мен тя знае, че не може да ни спре. Знае, че единственият начин е да ни остави сами да го разберем. Затова завършва с две думи:

— Бокс? Сериозно?

— Няма страшно. Всичко е под контрол и безопасно. Не е като в задния ни двор. Няма такива глупости с една ръкавица.

Което всъщност не е лъжа. И мачовете са под контрол, само че от кого? Забавно е как истината и лъжата могат да са облечени по един и същ начин. В бархетна риза, маратонки, джинси и устните на Рубен Улф.

— Само се пазете един друг.

— Ще се пазим — усмихвам се на госпожа Улф, защото искам да мисли, че всичко е наред. Искам да иде на работа, без да се притеснява за нас. Тя заслужава поне това.

Руб само казва:

— Добре.

— Хубаво.

— Ще се опитаме да се прибираме по-рано — добавя той, преди мама да се прибере вътре. Преди това тя гали Мифи, като прокарва сухите си пръсти през меката пухкава козина на нашия приятел.

— Ами това куче? — казвам, когато мама се прибира. Колкото да кажа нещо. Каквото и да е.

— Какво за него?

Объркан съм и не знам какво да кажа.

— Предполагам, че трябва да започнем да го харесваме.

— И защо трябва да го харесваме? — Руб гледа към улицата. — От харесването няма полза.

— А от омразата има ли?

— Какво имаме да мразим? — изсмива се той.

Истината е, че имаме много неща да мразим и много да обичаме.

Да обичаме.

Хората.

Да мразим.

Ситуацията.

Чуваме как вътре мама чисти кухнята. Обръщаме се и виждаме силуета на татко, който й помага. Виждаме как я целува по бузата.

Той е безработен.

И още я обича.

И тя го обича.

Докато гледам, виждам нашите няколко мача в складовете и фабриките. И ми се струват бледи. Бледи в сравнение с това тук. Виждам и Сара, която напоследък работи извънредно или просто гледа телевизия и чете. Виждам дори Стив, в неговата си квартира, самостоятелен. Но най-вече мама и татко. Господин и госпожа Улф.

Мисля за Боеца Рубен Улф.

Мисля за биещия се Рубен Улф.

С неговата вътрешна борба.

Мисля си за това как да намеря Рубен Улф…

Мисля за мачовете, които знаеш, че ще спечелиш, за онези, които знаеш, че ще загубиш, и за другите, за които не знаеш. Мисля за мачовете между тях.

Сега аз гледам към улицата.

И заговарям.

Казвам го.

— Не губи сърцето си, Руб.

Брат ми отговаря много ясно, без да помръдне.

— Не се опитвам да го изгубя, Кам. Опитвам се да го намеря.

Тази вечер няма нищо.

Няма: „Ей, Руб, буден ли си?“

Няма: „Много ясно, по дяволите!“

Само тишина.

Тишината, Руб и аз.

И тъмнината.

Той обаче е буден, усещам го. Знам го, почти го виждам.

Няма гласове от кухнята.

Няма друг свят, освен този.

Освен тази стая.

Този въздух.

Това будуване.