Да се биеш с Рубен Улф

5

Петък вечер е и гледаме „Колелото на късмета“. Рядко ни се случва да гледаме телевизия, защото обикновено се бием, правим разни глупости в задния двор или се мотаем навън. Пък и мразим простотиите, които дават. Единственото хубаво е, че понякога ни осеняват блестящи идеи, докато гледаме. Ето някои от тях:

Да се опитаме да оберем зъболекар.

Да качим холната масичка на дивана, та да играем футбол с навити на топка чорапи.

Да идем на кучешките надбягвания.

Да продадем гръмналия сешоар на Сара за петнадесет долара на един съсед.

Да продадем счупения касетофон на Руб на един пич от нашата улица.

Да продадем телевизора.

Ясно е, че така и не успяхме да осъществим всички тези блестящи идеи.

Това със зъболекаря беше пълен провал (естествено, сами се отказахме). Футболът с чорапи доведе до това, че Сара се сдоби с подута устна, докато минаваше през хола. (Кълна се, че лакътят на Руб я уцели, не моят.)

Кучешките надбягвания бяха забавни (макар че олекнахме с дванайсет долара).

Сешоарът ни беше хвърлен през оградата със закачена за него бележка: „Върнете ни петнайсетте долара или ще ви убием, мошеници!“ (Върнахме парите на другия ден.)

Така и не намерихме касетофона (а и онзи пич от нашата улица беше скръндза, така че едва ли щяхме да вземем много за него).

И накрая, просто нямаше как да продадем телевизора, макар че измислих поне единайсет добри причини да го направим. (Например: Първо, по телевизията в деветдесет и девет процента от случаите в крайна сметка печелят добрите, което просто не е вярно. Да погледнем истината в очите. В реалния живот копелетата печелят. За тях са всички момичета, всички пари, изобщо всичко. Второ, при сексуалните сцени всичко се получава идеално, а в действителност хората от филмите би трябвало да са не по-малко уплашени от мен. Трето, има хиляди реклами. Четвърто, звукът на рекламите винаги е много по-силен от този на предаванията. Пето, новините винаги са потискащи. Шесто, всички са красиви. Седмо, хубавите предавания задължително ги спират. Да речем, „Северно изложение“. Чували ли сте го? Не сте? Много ясно — свалиха го преди години. Осмо, богатите типове заемат всички постове. Девето, богатите типове притежават и красивите жени. Десето, картината понякога е ужасна заради въздушните снимки. Единайсето, постоянно повтарят някакво шоу със заглавие „Гладиатори“.)

Единственият въпрос сега е: каква е днешната идея? Истината е, че става дума по-скоро за решение. Руб започва разговора с:

— Ей!

— Кажи?

— Какво мислиш?

— За кое?

— Знаеш за кое. За Пери.

— Трябват ни пари.

— Знам, но мама и татко няма да ни позволят ние да плащаме.

— Така е, но можем поне да си поемем нашата част — да си плащаме храната и останалите разходи, та да закрепим някак положението.

— Да, и на мен така ми се струва.

И Руб го казва. Въпросът е решен. Окончателно и безвъзвратно.

— Ще го направим.

— Добре.

Само дето знаем, че няма да си плащаме храната. Нямаме и намерение. Искаме да го направим по съвсем друга причина. Това ни иде отвътре.

Сега трябва да чакаме до понеделник, за да се обадим на Пери Коул, но вече трябва да мислим за какво ли не. За крошетата на другите. За опасностите. За това да не разберат мама и татко. За оцеляването. Озоваваме се в друг свят и трябва да се справим. Вече сме го решили и няма време да подвиваме опашки и да бягаме. Взели сме решението, както си седим пред телевизора, и сме длъжни да опитаме. Ако успеем, хубаво. Ако се провалим, няма да ни е за пръв път.

Сигурен съм, че и Руб си мисли същото.

Аз лично се опитвам да не мисля.

Опитвам се да се съсредоточа върху великолепните крака на жената от „Колелото на късмета“. Докато завърта буквите, виждам повечето от тях, точно преди да се обърне и да ми се усмихне. Усмивката й е хубава и в този миг забравям. Забравям за Пери Коул и за крошетата, които ще получа. Това ме кара да се замисля. Дали не прекарваме повечето от дните си в опит да си спомним или да забравим нещо? Дали не минава времето ни в преследване или бягство от живота ни? Не знам.

— Ти за кого си? — прекъсва мислите ми Руб.

— Не знам.

— Все пак?

— Хубаво де. За оня шемет в средата.

— Това е водещият, глупако.

— Така ли? Е, тогава избирам русата в края. Вижда ми се добра.

— А аз избирам оня в другия край. Дето има вид на избягал от затвора „Лонг Бей“. Костюмът му е ужасен. Направо по-зор.

В крайна сметка печели човекът от „Лонг Бей“. Тръгва си с прахосмукачка, след като вече е спечелил екскурзия до Великата китайска стена, явно предния ден.

Не е зле. Екскурзията, де. В последния кръг изпуска безумно легло с дистанционно управление. Честно казано, единственото, което ни държи пред телевизора, е жената с буквите. Харесват ми краката й. На Руб също.

Гледаме.

Забравяме.

Знаем.

Знаем, че в понеделник ще се обадим на Пери Коул, за да му кажем, че сме съгласни.

— Най-добре да започнем да тренираме отсега — казвам на Руб.

— Знам.

Мама се прибира. Не знаем къде е татко. Мама отива да изхвърли боклука на купчината в задния двор.

Когато се връща, казва:

— Нещо смърди ужасно до оградата. Вие да знаете какво е?

Споглеждаме се.

— Не.

— Сигурни ли сте?

Аз се огъвам под натиска.

— Ами, няколко глави лук, които бяха в стаята ни. Бяхме ги забравили. Това е.

Мама не е изненадана. Вече нищо не я изненадва. Мисля, че се е примирила с тъпотата ни като нещо, което не може да промени. Тя обаче пита:

— И какво правеха в стаята ви?

След което си тръгва. Всъщност едва ли иска да чуе отговора.

Когато татко се прибира, не го питаме къде е бил.

Влиза Стив и ни слисва с репликата:

— Как сте, момчета?

— Добре, а ти?

— Бомба.

Макар че продължава да гледа татко с презрение и да смята, че трябва да мине на помощи, на обезщетения за безработица или както там му се казва. Не след дълго се преоблича и излиза.

Пристига Сара, която яде бананов сладолед на клечка. Усмихва се и ни дава да си хапнем. Не сме я молили, но тя знае. По мутрите ни чете, че копнеем за великолепието на един леден блок през зимата.

На другия ден с Руб започваме да тренираме.

Ставаме рано и тръгваме да бягаме. Още е тъмно, когато часовникът звъни, и ни трябват минута-две да се измъкнем от леглото, но навън вече сме тип-топ. Тичаме един до друг по анцузи и стари футболни фланелки, а градът е буден и обвит в студена пушилка и биенето на сърцата ни отеква из улиците. Живи сме. Стъпките ни са отмерени, една след друга. Къдравата коса на Руб се сблъсква със слънчевите лъчи. Светлината настъпва към нас между къщите. Влаковата линия е чиста и свежа, а тревата на Белмор парк още тегне от росата. Ръцете ни са студени. Вените ни са топли. Гърлата ни поемат студения дъх на зимния град и си представям как хората са още в леглата си и сънуват. Усещането е приятно. Хубав град. Хубав свят, с два вълка, бягащи през него и търсещи прясното месо на живота си. Преследване. Упорита гонитба, макар да се боят от нея. И все пак бягат.

— Руб, буден ли си?

— Да.

— Аз съм разбит. Това сутрешно бягане не е за стари копита.

— Знам, и моите са смазани.

— Но беше хубаво.

— Да, страхотно беше.

— Даже не мога да го изразя с думи. Сякаш най-сетне сме постигнали нещо. Нещо, което ни дава… Не знам, не мога да го измисля.

— Смисъл.

— Какво?

— Смисъл — повтаря Руб. — Най-сетне имаме причина да сме тук. Да сме на тази улица. А не просто да си живуркаме и да не правим нищо.

— Точно така. Ето за това говорех.

— Знам.

— Въпреки това съм разбит.

— И аз.

— Значи утре пак ще тичаме?

— Задължително.

— Добре.

В мрака на стаята усмивката му докосва устните ми. Усещам я.