Да яхнеш Змията

Пролог 1994 Годината на кучето

Мъжът седеше в салона на новия си тримоторен реактивен самолет „Фолкън“, а залязващото слънце озаряваше в яркооранжево сребристите криле. Той наблюдаваше с интерес как сменяха „мръсната“ кръв, която изтичаше от ръката му и се вливаше в прозрачните пластмасови тръбички, после се процеждаше в големия апарат за хемодиализа, където я пречистваха от урината и токсичните вещества в организма. Сетне кръвта щеше да излезе от тази чудновата пералня и да се върне в тялото му. Процесът беше омаломощаващ и предизвикваше в „Уили“ Уо Лап Лин огромна умора. Той погледна лекаря, който денонощно се грижеше за него, млад китаец от Хонконг на име Ли Дейу, мършав, с тесни рамене и очила без рамки с дебели лещи. Доктор Ли провери апарата за хемодиализа, който беше вграден в тоалетната на частния самолет. Намести очилата си и отбеляза скоростта на потока на кръвта, пречистена от съскащото и клокочещо чудовище. После прегледа пластмасовите накрайници, присадени по хирургичен път в ръцете и корема на Уили, които сега бяха свързани с апарата за хемодиализа. Накрая изгледа изпитото лице на шейсет и девет годишния водач на триадата и изрече на мандарински:

— Мисля, че е време. Трябва да отидем в Пекин. Съобщиха ми, че имат донор.

— Имам врагове там — въздъхна Уили. — Пренебрегнах желанията на председателя Дън. Не мога да се унижа. Не искам да допълзя като ранено животно, да се довлека до вратата му и да моля за прошка.

Доктор Ли се вгледа в очите му и изрече:

— Зоу хоу мен. — Този китайски израз означаваше „мини през задната врата“. — Използвай своето Гуан-Си пред Китайската академия на социалните науки.

Гуан-Си беше почитана от миналото китайска традиция на влияние, която още предопределяше повечето социални и делови взаимоотношения в тази страна. Ръководител на новата академия беше Чен Бода, който беше и председател на Военната комисия на Китайската комунистическа партия и безспорно най-влиятелният човек в Китай. По-могъщ и от боледуващия Дън Сяопин.

Китайската академия на социалните науки беше създадена само преди месец и бе приветствана от президента Клинтън като важна стъпка на китайските комунисти към намирането на мостове за разбирателство със Запада. Уили Ло Лап Лин бе поканен от Чен Бода да стане член на академията. Поканата го бе изненадала, защото Уили живееше в Хонконг по време на британското господство и водеше там престъпен живот. Но му казаха, че са го избрали, защото е специалист по американската търговия. В края на краищата нали всяка година крадеше милиарди от нищо неподозиращата глупава Америка?

В обръщението си пред Централния комитет на комунистическата партия по време на заключителното съвещание в хотел „Жианси“ в Пекин през януари 1994, Годината на кучето, Чен Бода бе посочил Съединените щати като единствения враг на Китай. Според Китайската академия на социалните науки Уили Уо Лап Лин активно участваше в разложението на американското общество с наркотици, оръжия и нелегална имиграция. Имаше огромно влияние в средите на корумпираните американски висши служители. Беше инвестирал големи суми в американската политика и оказваше въздействие върху много сенатори и конгресмени. Бе посещавал дори Белия дом и се бе снимал с президента Бил Клинтън. Снимката беше окачена в кабинета му в Хонконг и показваше невероятното му Гуан-Си върху американския лидер. Именно неговата криминална дейност и политическото му влияние накараха Чен Бода да го покани за съветник в мощната нова академия, която едва ли можеше да се нарече мост към по-добро разбирателство със Запада. Академията представляваше китайски мозъчен тръст, чиято единствена цел беше пълното и абсолютно унищожаване на американските интереси в света.

Уо Лап Лин беше роден през 1925 година в новите територии в Града на стените в Цзюлун. Тогава деветнайсетчленното му семейство живееше в панелен блок. Града на стените беше идеалното място за Уили. Историята бе подготвила това гето за него години преди той да се появи на белия свят.

През 1892 година Новите територии бяха отстъпени на британците за срок от деветдесет и девет години. В резултат на лошо формулирано споразумение за Града на стените в Цзюлун претендираха и Британия, и Китай. Неподвластен на нито една от двете държави, в града цареше беззаконие и процъфтяваха престъпността и насилието. Скоро триадата пое контрола над Града на стените, където всъщност нямаше стени. Японците го откъснаха от останалите части, когато окупираха тази зона по време на Втората световна война. Гетото запази името си, защото градът бе проектиран така, че да няма улици. Тесни пътечки се виеха между построените в безпорядък сгради. Населението и потребността от нови жилища се увеличаваха и гетото се разрасна. Над старите етажи, които едва се крепяха, бяха изградени нови. Без комисия по планирането и Градски съвет, които да контролират архитектурните проекти и изискванията за натоварване, новите етажи се издигаха неравномерно като нахвърляни кутии и придаваха на гетото вид на бетонна стена. Тесните пътечки се превърнаха в тунели, когато над тях построиха нови етажи. Дори по обед в тунелите не проникваше слънчева светлина. Жителите крадяха вода и електричество от обществената мрежа. Водопроводите течаха и кабелите за електричество разпръскваха искри и проблясваха във влажния мрак. От едностайни фабрики, които бълваха свинска карантия и рибни кейкове, изхвърляха боклука и животинските вътрешности направо на тъмните пътечки. На повечето места тунелите бяха пълни почти до втория етаж с човешки изпражнения и мръсотии. Някъде пътеките бяха широки само няколко сантиметра.

Малките индустриални предприятия, които работеха в Града на стените, бръмчаха денонощно и произвеждаха всичко — от брилянтин и части за велосипеди до порнографски развлечения за западните потребители. Кражби, убийства и интриги дебнеха в мрака.

Уо Лап Лин израсна в тази среда. Семейството му живееше на петия етаж на порутена стара сграда. Тъй като нямаше улици, нямаше адреси и децата от ранна възраст се учеха да се ориентират в тунелите, намирайки домовете си инстинктивно, като слепи мравки, които се връщат в мравуняка.

Уо Лап Лин трябваше да дели леглото с петима други членове на голямото си семейство. Редуваха се. Той го ползваше от девет сутринта до четири следобед, после го отстъпваше на братовчед си Сън Йи. В пет излизаше по гъмжащите пътеки на града, който даваше подслон на фабрики, магазини за опиум и човешки същества.

Никой западняк не се осмеляваше да влезе в Града на стените в Цзюлун, освен Джаки Пулинджър. Тя живееше там, откакто през 1929 година пристигна от Англия. Джаки беше евангелистка мисионерка и учеше децата на неясните западни обичаи, които сега бяха възприети в Хонконг. Освен това ръководеше програма за лечение от наркотици. Тъй като помагаше на децата, отначало я търпяха по принуда, а накрая се превърна в нещо като неотменна част от домакинствата. Тя научи Уо Лап Лин на английски и го кръсти Уили.

Джаки Пулинджър беше единственият човек от Запада, когото той обичаше.

От улично хлапе, което изпълняваше поръчките на районната триада, на двайсет и три години Уили стана могъщия Господар на тамяна или авангарда на триадата „Чин Ло“. Постът му изискваше да наказва провинилите се членове на триадата, задължение, което той изпълняваше с огромно удоволствие. Прилагаше всякакви форми на наказания, включително болезнената „Смърт от безброй мечове“. Възкреси няколко древни мъчения с плъхове и насекоми. Бързо се издигна до длъжността Бяло ветрило, съветник, и сега беше „най-могъщият Шан Чу“ и управляваше цялата триада „Чин Ло“ в Хонконг. Годишните приходи от незаконната дейност из цял свят стигнаха до осемдесет милиарда долара и продължаваха да нарастват.

Най-големият пазар за криминалната му империя беше Америка, която бе съсредоточила почти всичките си полицейски сили върху италианската мафия и колумбийските наркокартели. Уили беше изумен. Двете престъпни организации заедно печелеха едва двайсет милиарда. Въпреки това тъпите американци се занимаваха само с тях, докато неговата триада разлагаше американското общество с оръжие, наркотици и нелегална имиграция, извличайки три пъти повече пари, а той се снимаше с президента на Съединените щати. Това беше вълнуваща и ободряваща езда.

Сега Уили беше шейсет и девет годишен и пътят като че ли свършваше. Бе подал документи за трансплантация на бъбреци в болницата „Слоун-Кетъринг“, откъдето му съобщиха, че има донор. Отиде там с тримоторния си частен самолет, но в последния момент откриха несъвместимост. Отпратиха го без обяснения или съчувствие.

— Ако не ти присадят бъбреци, ще умреш — заяви личният му лекар, прекъсвайки мислите му.

Животът на Уили беше смесица от насилие и власт. Бе покорил множество жени, врагове и богатство. Уо Лап Лин яздеше зъл тигър. На младини с лекота обяздваше звяра. Тигърът го носеше бързо и надалеч и по негово указание се справяше с противниците му. Но сега мъжът се бе вкопчил отчаяно в него и едва се крепеше. Паднеше ли, знаеше, че тигърът ще се обърне и ще го убие.

— Кажи на пилота да ме върне в Пекин — прошепна той.

Лекарят се обърна и се отдалечи, а кръвта в животоспасяващия апарат изсъска и запулсира в краищата на двете пластмасови тръбички, подаващи се като качулати кобри от Уили — едната изсмукваше кръвта, а другата я връщаше, изплюваща я обратно в него.

Проблемът с язденето на тигъра беше, че след като ездата свършеше, беше невъзможно да слезеш от гърба на злия звяр.

Болница „Дружба“ в Пекин беше чиста, но не и дружелюбна. Сивите стени и жълтите плочки на пода предизвикваха лоши предчувствия. Лекарят комунист му направи пълни изследвания. Провери жизнените функции на Уили, после каза на умиращия водач на триадата, че спешно се нуждае от трансплантация на бъбреци. С всяка минута шансовете му за оцеляване намаляваха. Но това не беше нещо ново. Когато Уили го попита на мандарински китайски дали присаждането може да бъде извършено, лекарят само го погледна, изцъка с език по много странен начин и излезе от стаята.

Сънищата на Уили Уо Лап Лин ставаха все по-чудновати. Когато беше буден, предполагаше, че вероятно токсините в кръвта му тровеха съзнанието. Друг път се питаше дали това не е поглед към тъмния коридор на психическото му равновесие. Ако беше така, неясната светлина под онази врата беше мрачна и обещаваше неприятности.

Онова, което му се присъни в болницата в Пекин, беше наистина странно. Седеше в леглото и изпитваше потребност да уринира. Подът гъмжеше от гърчещи се отровни змии, които съскаха срещу него. Трябваше да отиде до тоалетната, но нямаше обувки. Змиите щяха да го ухапят и умъртвят. До леглото му спяха две снежнобели кучета от породата акита. Уили ги повика. Те вдигнаха глави, после дойдоха при него и послушно седнаха от двете му страни. Изведнъж в ръката му се появи нож. Той се обърна и го заби дълбоко в едното, сетне в другото куче. Животните седяха търпеливо, докато той ги разрязваше и изваждаше вътрешностите им. После пъхна крака в тях и нахлузи труповете им като огромни, космати, бели домашни чехли. Слезе от леглото, стъпи в морето от змии и предпазливо тръгна с новите си кучешки обувки… но сетне бавно и настойчиво кучетата започнаха да се движат — едното надясно, другото наляво. Макар и паникьосан, Уили разбра, че е бил подведен от тяхната внушаваща доверие красота. Не можеше да ги контролира. Стоеше разкрачен и едва се крепеше, а гениталиите му висяха на няколко сантиметра от съскащите змии. Загуби равновесие и започна да се свлича надолу.

Стресна се и се събуди. Отвори очи и видя гладкото, осеяно със старчески петна лице на Чен Бода. Китайският политик стоеше в стаята и мълчаливо се взираше в него. Беше странно, дори страшно да се събудиш посред нощ и да установиш, че един от най-влиятелните хора в Китай — а може би и в целия свят — те е наблюдавал и е кроил планове, докато си спял. Чен Бода беше на седемдесет и една години. Кожата му имаше цвета на стар калиграфски изписан пергамент — пшениченожълто. Беше висок само метър и петдесет. Западните дипломати отказваха да го приемат на сериозно заради ръста му; мислеха, че е дребнав човек. Това беше грешка, за която едва сега започваха да съжаляват. Чен Бода имаше топли кафяви очи, ангелско изражение и безмилостно сърце.

— Годината беше изпълнена със събития — каза китайският политик на умиращия мафиот от Хонконг, миг след като той отвори очи.

Деляха ги само две години по възраст, но цели петдесет на различна бурна политическа дейност. Чен Бода бе направил главозамайваща кариера в редовете на Китайската комунистическа партия, а Уо Лап Лин се бе издигнал в йерархията на триадата. Духовното им родство се изразяваше във факта, че и двамата се ползваха от лукса на властта по необясним за другите начин.

— Умирам — промълви Уо Лап на мандарински, предпочитания от Китайската комунистическа партия език. — За мен годината наистина ще е изпълнена със събития.

— Как се появяваш на белия свят и как го напускаш са единствените неща в живота, които имат значение — отбеляза възрастният политик.

На устните му играеше усмивка. И двамата знаеха, че тази мъдрост на Конфуций е неточна, ако не и нелепа за тях. И двамата се отличаваха с безмилостни постъпки, извършени между онези две свещени събития.

— Дошъл си да философстваш, а? — прошепна Уили.

— Тази година беше на жин-шен-у-ран — каза китайският политик, говорейки за духовното омърсяване на Китай, което според комунистическото правителство се дължеше единствено на американската намеса във вътрешните работи на страната.

— Аз не съм политик — промълви болният.

— Не е така. Политик си, само че имаш различни цели. Крадеш от Америка, атакуваш я отвътре. Можеш да бъдеш друг вид боец в тази битка. Именно за това искам да поговорим.

Двамата мъже се гледаха и всеки чакаше другият да заговори. Накрая Чен Бода продължи:

— Американците ни заплашват във всичко. Опитват се да бъдат единствената сила в тихоокеанския регион. Тази година изпратиха самолетоносача си „Кити Хоук“ в Жълто море, за да ни попречат да репатрираме нашата отстъпническа провинция Тайван. Това е пряка заплаха срещу националния ни суверенитет. Опитват се да ни поучават по отношение на необходимата реорганизация в Тибет, свързвайки въпроса с техния статут на най-облагодетелствана нация в търговията. Оплакват се, че сме нарушавали човешките права и сме вършели зверства, а те горят гражданите си в Уако и кастрират чернокожи деца в Алабама.

Уили Уо Лап затвори очи от изтощение и от липса на интерес. Никога не се бе вълнувал от тези неща.

— Отегчавам ли те, другарю? — попита Чен Бода.

— Нищожната лястовица не може да разбере възвишените стремежи на орела — каза Уили, отново цитирайки Конфуций, после видя как на устните на политика се появи усмивка.

— Позволи ми да ти предложа сделка — рече високият метър и петдесет властен председател на Китайската комунистическа военна комисия. — Ще ти осигуря бъбреците, от които отчаяно се нуждаеш, но в замяна ще работиш за мен… Искам твоята река на поквара да се превърне в наводнение. Ще атакуваме обществото им отвътре с още наркотици, руски АК-47 и нелегални китайски имигранти, които да крадат от фондовете за обществено осигуряване. Аз ще насочвам усилията ти. Ти ще увеличиш и ще контролираш потока. Ще продължиш да купуваш благоразположението на американските политици. Вече засили значителното си влияние. Ако те разкрият, ти ще бъдеш виновен за този акт на агресия, не Народна република Китай. В замяна ще ти дам живот.

Двамата мъже се изгледаха. Нямаше какво друго да си кажат. Изпитанието беше голямо и за двамата.

Линейката напусна Забранения град. Позлатените плочи на покривите на тази древна част на Пекин блестяха предизвикателно на лунната светлина. Излязоха от града по магистрала „Кианмен Дайжи“ и пристигнаха в трудововъзпитателния лагер, разположен на юг от столицата. Лагерът представляваше огромна сива бетонна крепост без прозорци. Там затваряха хора, арестувани за политически престъпления. Имаше болница за медицински експерименти. Сградата беше пълна с мъже и жени, за които президентът Бил Клинтън твърдеше, че са жертви на режима в Китай.

Чен Бода влезе в операционната на шестия етаж, където спешно бяха повикани и го чакаха тримата най-добри китайски специалисти по трансплантации. Беше четири и петнайсет сутринта.

— Тук ли е донорът? — попита Чен Бода.

Единият от лекарите кимна и поведе дребния политик към съседната стая. През стъклото видяха млад студент дисидент, завързан с ремъци за масата. Той ги погледна с широко отворени от страх очи.

Казваше се Уан Йен Лам. Бе арестуван за разпространение на брошури за новия Демократичен фронт, създаден на площад „Тянанмън“ по време на бунтовете преди пет години. Държаха го под „строго наблюдение“ за това престъпление, без да предявяват официални обвинения, още по-малко да възбудят съдебен процес.

— Тъканите му са напълно съвместими с тези на господин Уо Лап Лин — обясни главният хирург. — Идеален донор.

— Готови ли сте да започнете? — попита Чен Бода и лекарите кимнаха.

— Тогава докарайте пациента, за да стане свидетел на нашата щедрост към него.

След няколко минути Уо Лап Лин се намираше пред стъклото на стаята за наблюдение. Надигнаха леглото му, за да вижда по-добре. Чен Бода влезе в операционната и кимна на един от лекарите. Хирургът, човек с продълговато лице и очи, скрити зад очилата, пристъпи и взе скалпел. После се приближи до уплашения студент, който безпомощно се гърчеше, опитвайки да се освободи от ремъците.

— Ти много обичаш американската демокрация. Изглежда мислиш, че западната луна е по-кръгла от китайската — без встъпление започна Чен Бода. — Но е време да дадеш своя принос за родината.

— Какво ще правите? — попита ужасеният студент.

— Ще ти дам възможност да направиш ценна услуга на любимата си страна — усмихна се възрастният мъж.

Усмивката му беше изненадващо сърдечна и мила, а гласът — успокоителен. Въпреки ужасяващата ситуация това сякаш накара Уан Йен Лам да се отпусне.

— Как ще допринеса? — попита той.

— Ще дадеш нещо, от което родината ти отчаяно се нуждае…

Студентът остана озадачен и се намръщи. Чен Бода направи знак на лекаря, който се приближи до операционната маса. Държеше скалпела така, сякаш беше четка на калиграф. Двата пръста и палецът стискаха дръжката, а другите два пръста бяха близо до острието — похват, който осигуряваше изключителна сила и точност.

Острието блесна, когато той замахна и го заби в сърцето на студента. Момчето конвулсивно потрепна веднъж и изпусна въздуха от белите си дробове. Чен Бода гледаше безучастно как дисидентът се гърчи и тресе. Скалпелът, забит в сърцето му, трепкаше като малка стрела. Младият мъж умря бързо и мъчително. Кръвта от раната се стече по масата и образува локва на пода. Чен Бода се върна в съседната стая и застана пред Уили.

— Направих го за теб, Уо Лап Лин. Не забравяй, че когато щеше да умреш, един добър приятел те предпази от бурята.

После се обърна и излезе от операционната.

Когато слънцето изгря над площад „Тянанмън“, тримата хирурзи работеха усилено. Отстраниха съсухрените от болестта бъбреци на Уили Уо Лап Лин и ги замениха със здравите органи на Уан Йен Лам.

В девет и трийсет и пет го закараха в реанимацията. Жизнените му функции бяха стабилни. Скоро щеше да предприеме дългото пътуване към оздравяването, което отново щеше да го върне на власт.

Занесоха Уан Йен Лам в камерата за елиминация и се отърваха от него бързо и делово. Тялото му беше нарязано на парчета и залято със силна киселина. Втечни се и скоро от него не остана и следа.

Ако Бил Клинтън искаше примери за нарушаването на човешките права, Чен Бода с радост щеше да му помогне.

Уили Уо Лап спа спокойно и сънува баща си. Веднъж в претъпкания им апартамент в Цзюлун, където плачеха бебета, а навън електрическите триони режеха трупове на прасета, възрастният работник във фабриката за рибни консерви бе казал: „Всеки празник има край“. Уили беше десетгодишен и слушаше, докато болният му баща изричаше мъдростите на Конфуций, налагани от председателя Мао. Онези последни, изпълнени с болка години бяха доказали, че Конфуций и възрастният работник имаха право. Уили се разболя тежко и оттам дойде загубата на апетит. Празникът, какъвто представляваше животът му, свърши. Вече не мечтаеше за жени, храна и разкош. Единственото му желание беше няколко минути да не изпитва болка. Сега му бяха дали още една възможност. За пореден път лукавият китайски мафиот бе успял да се задържи на гърба на злия тигър. Отново можеше да се справя с враговете си. Уили се бе завърнал.

Щеше да започне нов празник.