Да яхнеш Змията

19. Хонконг

Хотел „Пенинсюла“ се извисяваше на нос Ша Цуй като самотен император. Панорамните прозорци на последния етаж гледаха към пристанище „Виктория“. Каменният му гръб бе обърнат към блъсканицата и какофонията на Солзбъри Роуд.

В онзи вторник световноизвестният хотел, познат на гостите си само като „Пен“, беше почти пълен. Уилър обсъди това с учтивата жена на рецепцията и накрая нае Мандаринския апартамент с две спални в новата централна кула на двайсетия етаж, като използва картата си „Американ Експрес“. Даде повече пари, отколкото желаеше да похарчи. Нямаха багаж и той каза на носача, че сам ще намери апартамента, после прекоси мраморния под на фоайето и се приближи до ръждивочервеникавото старинно канапе, на което седеше Таниша. Когато й съобщи, че ще спят в един апартамент, тя само го погледна.

— Няма стаи — нервно обясни той с консервативен британски акцент.

— Не забравяй, че съм обучена за ръкопашен бой — отговори Таниша.

Двамата минаха през фоайето, украсено с масивни антики от времето на кралица Елизабет, намериха асансьор, качиха се и без да разговарят, поеха към двайсетия етаж.

Мандаринският апартамент беше великолепен. Намираше се на предпоследния етаж и от него се разкриваше изключителна гледка към пристанище „Виктория“. Вратите и вентилаторите на тавана даваха своя дан към колоритното му минало. Хотелът беше собственост на „Хонконг Шанхай Хотелс Лимитид“, една от най-големите компании на хонконгската стокова борса. „Пен“ имаше богато историческо минало и през 1943 година бе служил за щаб на японските окупационни сили. Наскоро беше ремонтиран, за да се подчертае неокласическата му архитектура. Прозорците гледаха на юг, към залива на остров Хонконг. Таниша се приближи до армираното стъкло на прозореца. Гледката я изуми.

Разноцветните плоскодънни лодки в залива изглеждаха неподвижни. От Южнокитайско море се носеха тежки облаци с цвят на овесена каша. Високо над пристанището се издигаха наблюдателната кула и връх Виктория. На запад се виждаха бреговете на Макао и доковете за товарни кораби. Лодки таксита пореха водите на залива и оставяха пенливи дири. Уилър смяташе, че това е най-хубавата гледка на света. Спомни си колко бе изумен, когато за пръв път дойде тук с майка си и брат си.

Тогава беше на дванайсет, а Прескот — на десет. Баща им имаше работа в Сидни, Австралия, и трябваше да отиде при тях, но възникна някакъв друг ангажимент и не успя да дойде в Хонконг. Макар и едва дванайсетгодишен, Уилър не можеше да прецени дали да се ядоса, че вечно навъсеният му баща няма да се присъедини към тях, или да се радва, че няма да бъде обект на непрекъснатите му критики. Баща му никога не беше доволен от него. В същия този хотел, когато майка му съобщи, че Уилър Старши няма да дойде, момчето реши да престане да се състезава с брат си за бащината обич. През нощта наводни банята. Водата стигна два етажа по-надолу. И тогава Шегаджията се появи за пръв път.

Майка им ги заведе да разгледат забележителностите на града. Бяха отседнали в президентския апартамент, намиращ се на по-горния етаж. Уилър и Прескот седяха до прозореца и гледаха пъстроцветните плоскодънни лодки. Уилър беше изумен от това място — безсмъртното, пулсиращо сърце на Хонконг. Сега колонията беше в ръцете на китайските комунисти, но, изглежда, малко неща се бяха променили.

След миг Таниша се обърна към него и го погледна.

— Боже мой — промълви тя.

— Поразително, нали?

През целия път от летището, докато пътуваха по Саут Чатам Роуд, през пренаселените покрайнини на Цзюлун, към полуостров Цим Ша Цуй, Таниша не каза нищо. Само гледаше улиците, изпълнени с хора, и ярките неонови светлини. Сега, изглежда, най-сетне бе възприела всичко това.

— Толкова е красиво — каза. — И толкова различно от онова, което очаквах.

Беше й трудно да си представи, че това невероятно място е на една и съща планета с грозните, надраскани четвъртити блокове в Южния централен район — родния й квартал. Докато тя и приятелите й проливаха кръв, за да опазят онези пусти улични ъгли, цялата тази екзотична красота се намираше на половин свят разстояние, непозната за всички тях. Сега смъртта на сестра й изглеждаше още по-трагична и безсмислена. Защо бяха загинали всички онези млади хора? Какво ги караше да обичат онова грозно и опасно място?

— Ние сме затворници на своето обкръжение — изрече Уилър, прочел мислите й като психоаналитик.

Тя се изненада.

— Как разбра, че мисля за тези неща?

— Защото и аз си помислих същото, когато за пръв път дойдох тук.

— Как е възможно някой да бъде затворник в Бевърли Хилс?

— Човек може да бъде затворник навсякъде, Таниша. Ние сами издигаме затворите си. Те са в съзнанието ни. Не е необходимо да си от Южния централен район, за да си пленник.

— Може би — отвърна тя, но знаеше, че не говорят за едно и също.

Вечерта се обадиха на детектив Джулиан Уинслоу.

— Защо не дойдете утре сутринта в полицейското управление? Бих ви поканил на вечеря още днес, но за съжаление съм зает. Свиря на гайда в стария Шотландски полк. Навремето носехме карирани поли и ками. Марширувахме на паради и така нататък. Комунистите разформироваха полка, но още се събираме веднъж седмично… Свирим, спомняме си миналите дни, после отиваме в някоя кръчма. Мисля, че трябва да повикам и Джони Куонг да ни помогне. Той е честно ченге и притежава качествата, необходими в новите условия. Искате ли да се срещнем в десет сутринта?

— Ще бъдем там — отговори Уилър.

— Знаете ли къде е? Адресът е Харкорт Роуд 2600 в Уан Чай. Всеки шофьор го знае. Само че вече не го наричаме Хонконгско кралско главно управление на полицията, а проклетата Народна милиция. Мога да ви кажа, че комунистическите копелета са много безлични. Ще кажа имената ви на пазача. Накарайте го да ми се обади, когато дойдете — инструктира ги той и затвори.

Таниша и Уилър вечеряха във „Феликс“, ресторанта на последния етаж в „Пен“, който бе проектиран от световноизвестния дизайнер Филип Старк. Тъй като беше делничен ден, настаниха ги на маса до прозореца. Върху ленените покривки блестяха порцеланови съдове „Уеджууд“ и сребърни прибори. Ламперията беше от тъмен махагон, а от тавана като огромни кристални гъби висяха полилеи. Уилър си поръча черен гъши дроб с трюфели и специалитета на заведението — телешко рагу с картофи, моркови и лук. Младата жена сбърчи нос, докато избираше и накрая си поръча кюфте, залято с жълто сирене.

— Защо си станала ченге? — неочаквано попита той, откъсвайки я от мислите за храната и луксозната обстановка и връщайки я към мрачното детство.

— Искаш да кажеш, вместо да стана бандит? — рече тя, ловко отбягвайки въпроса, защото не искаше да говори за Кенета… Сестра й с широката усмивка и гъстите сплетени коси, Кенета с грозната кървяща дупка в гърдите.

— Не ме харесваш, нали? — добави Уилър. — Обикновено още със запознанството преодолявам това отношение на жените.

Таниша дълго го гледа, без да е сигурна какво точно изпитва към него. Разбира се, беше вярно, че от пръв поглед го намрази, но това не беше справедливо и тя се помъчи да бъде безпристрастна. Бе започнала да го уважава. За богат и разглезен човек той притежаваше някои необикновени качества. Беше безпощадно откровен… Таниша бе научила, че малко самозаблуда, приложена внимателно върху социални или физически рани, поражда емоционален кръвоизлив. Уилър беше и смел. Той бе проявил хладнокръвие, когато бе заварил тримата гангстери в къщата на брат си. Тя се запита какво точно изпитва към него.

— Ами не сме съвместими — каза Таниша.

— Странен начин на изразяване.

Той се почувства неловко. Не можеше да установи контакт.

— Защо имам чувството, че ме съдиш? — попита я.

— Не те съдя. Просто твърде много неща ни разделят — продължи тя. — Макар да сме връстници и няколко километра да делят местата, където сме родени, между нас стои цяла вселена.

— Какво ни прави толкова различни? — предизвика я той. — Хората са еднакви.

— Не и за твоя дядо от Конфедералната армия. За него хората са били собственост.

— Глупости! Искаш да отговарям за постъпките му? Та аз дори не го познавам. Дядо ми е починал седемдесет години преди да се родя. Той е само име от учебника по история.

— Всичко е наред, Уилър. Успокой се. И двамата знаем, че не би си сменил кожата с моята. Не се ядосвам, но е факт. Не можеш да го промениш. Това все още е главното, което ни характеризира.

Те отново се умълчаха. Слънцето залязваше, озарявайки сивите буреносни облаци. Въпреки нежеланието си Таниша се опита да му обясни чувствата си към него. Много се надяваше думите й да не прозвучат като хленчене.

— Докато ти си ходел в престижни училища или там, където гувернантката те е водела, аз бях на улиците. Приятелите ми започнаха да умират в ръцете ми още в първи клас. Присъединих се към кварталната банда, когато бях на седем години. В шести клас повечето ми приятели вече се дрогираха и в гимназията вече бяха наркомани.

Уилър внимателно я слушаше.

— Мнозина умряха от свръхдоза. Първата ми сексуална връзка беше с Боби Хюс, дребен гангстер. Когато се запознахме, властите вече го издирваха. Бяхме едва тринайсетгодишни, когато забременях от него. Той беше арестуван няколко пъти за продажба на крек и хероин. Не можеше да си позволи още един провал, защото щяха да го хвърлят в пандиза. Стана безразсъден, докато продаваше дрога, за да имаме пари за бебето, което щеше да се роди. Отдел „Наркотици“ го подгони. Той хукна да бяга, за да не го арестуват, и две от патрулиращите ченгета го очистиха. Беше Хелоуин. Месец след това аз направих спонтанен аборт. По онова време за пръв път трябваше да се явя в Отдела за малолетни престъпници. Инспекторът беше някакъв тъпанар, дръвник на име Бойд Джийтър, който искаше да се срещаме. Каза ми, че мога да пропусна няколко беседи, ако му бутна. Съвсем не се шегуваше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ми се нахвърли. Толкова се страхувах от него, че носех пистолет в чантата си, когато отивах на разговори. Ако се бе опитал да ми направи нещо, щях да го пречукам. После сестричката ми загина в улична престрелка и повечето ми приятели отидоха зад решетките. Такова беше детството ми, Уилър. Мъртви бебета. Приятели, затворени в пандиза или в ковчези. И най-странното е, че всичко това ми се струваше напълно нормално. Затова не ми говори за затвора си в Бевърли Хилс. Не искам да слушам. — Гневът в гласа й отравяше атмосферата като евтин парфюм. Таниша се запита какво в него я ядоса толкова много. — Съжалявам. Не исках да се нахвърлям върху тебе. Ти не си виновен.

Отново нямаше какво да си кажат. Сервитьорите отнесоха чиниите. Таниша продължи да разказва, но вече по-спокойно.

— Майка ми почина и аз отидох да избера ковчег. Погледнах през прозореца и видях джип, пълен с младежи, да спира на паркинга. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да има шофьорска книжка. Бях разстроена от смъртта на майка си и реших да забравя за това. След няколко минути момчетата влязоха в стаята при мен. Те се хвалеха и се перчеха, килнали назад шапките си. Помислих, че избират ковчег за мъртъв приятел. После чух единият да казва: „Хей, Куче, онзи сандък е точно за теб“. Беше ми необходима минута, за да осъзная, че момчетата бяха дошли да избират ковчези за себе си. Толкова малко вярваха в бъдещето си, че едва петнайсетгодишни, бяха дошли с парите, спечелени от продажбата на наркотици, да платят собствените си погребения. И имаха право. Такива бяха всички момчета в квартала. И нищо не можеше да се направи… След като сестра ми умря, аз се заклех да се опитам да им помогна. Искаш да знаеш защо съм станала ченге. Смятах да се опитам да намаля убийствата, но това беше безсмислена цел. Самата система не го желае — от политиците либерали с техните заробващи хората социални помощи, до консерваторите, които не искат да забранят оръжията. Пък и ние не им помагаме. Децата израстват с такова силно неуважение едно към друго, че преждевременната им смърт е неизбежна. Не съм в състояние да променя нещо. И сега съм тук с теб, в другия край на света. Чувствам се като предател към себе си и към тях. Мисля, че само бягам от неуспехите си… Не съдя теб, а себе си. Не харесвам онова, което виждам. Смятам, че трябва да се прибера вкъщи.

Двамата седяха в сгъстяващия се мрак в огромния ресторант, докато слънцето най-сетне залезе. Някой запали полилеите и нагласи осветлението така, че порцелановите съдове заблестяха в златисто. Уилър подписа чека за сметката и погледна Таниша.

— Съжалявам — каза. — Ти имаш право. Проблемите ми са нищожни в сравнение с твоите. Но ти поне имаш някаква цел. Моето проклятие е, че винаги съм имал всичко. Струваше ми се, че нищо не си заслужава усилията. Нямах причина да живея, затова играех голф, свалях жените и се напивах. Щях да съм много по-добре някъде другаде.

Тя кимна учтиво, макар че не го разбираше. Той имаше пари и въпреки че парите не можеха да купят щастие, поне можеха да осигурят промяна. Какви ги говореше, за бога? Ако Таниша имаше пари, семейството й нямаше да живее в Южния централен район. Сестра й щеше да е жива. Таниша нямаше да живее с мисълта за двамата гангстери, които уби в задната стая на супермаркета. Нямаше да се буди нощем и още да вижда изненадата в очите им, докато слагаше край на безсмисленото им съществуване. Парите можеха да променят всичко това. Социалната пропаст между нея и Уилър беше непреодолима. Сякаш живееха в различни векове. Единствените общи неща помежду им бяха възрастта и фактът, че са от Лос Анджелис. Вината не беше негова. Нито той, нито тя бяха имали избор.

— Не си отивай вкъщи, Таниша — неочаквано промълви Уилър. — Това е моят пръв опит да направя нещо сериозно. Първото нещо, което искам достатъчно силно, за да зарежа всичко. Трябва да разбера защо са убили Прескот. Не знам какви въпроси да задавам. Без теб ще объркам нещата и ще се проваля.

20. Жандарми

Сутринта Таниша и Уилър закусиха в кафенето на „Пен“ и пазаруваха един час в подземния търговски център до хотела. Тя си избра бял панталон и копринена блуза, произведена в Китай. Той си купи джинси, черно поло и маратонки. После се отбиха на щанда за козметика. Сложиха старите си дрехи в брезентовата чанта, която взеха от магазина за кожени изделия, където продаваха всичко от чанти от лама до куфари от носорог, направени в комунистически Китай. Търговският център заемаше четири етажа и в девет сутринта вече гъмжеше от клиенти. Сетне взеха такси до посочения им от Джулиан адрес и застанаха за миг пред сградата на Народната милиция.

— Прилича на затвор — недоверчиво отбеляза Уилър.

Седеметажната постройка от сиви тухли беше изключително грозна и неприветлива. Имаше множество прозорчета, повечето от тях с решетки. Дворът отпред беше опасан с висока тухлена стена с дълги стоманени шипове отгоре, извити навътре като пръсти на скелет.

Двамата минаха през портите от ковано желязо и изкачиха стръмните стъпала. Отвътре сградата също беше неприветлива.

— Странно място — нервно се ухили Уилър, когато влязоха във фоайето.

На олющената сива стена имаше тясна лавица с трофеи по стрелба, спечелени от най-добрите ченгета в Хонконг, а над нея — гравирани плакети за отлична стрелба и полицейска служба. С изключение на тази украса фоайето представляваше голям сив правоъгълник с висок таван, вентилатори и жълт линолеум на пода. Като всички полицейски участъци в света, помещението миришеше на мухъл и на дезинфекционни препарати. Макар да беше десет сутринта, там нямаше почти никого. Уилър и Таниша се приближиха до бюрото и се усмихнаха на младия сержант зад него. Той беше облечен в чиста маслиненозелена униформа, препасана с войнишки колан с кобур. Значката му беше съвсем нова и блестеше. Полицейските значки бяха сменени след присъединяването на колонията към Китай на 1 юли 1997 година. Старите бяха релефни и изобразяваха търговска плоскодънна лодка на фона на хонконгските небостъргачи. Новите бяха с баухиния3, китайския символ на Специалната автономна област, както сега наричаха Хонконг.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита на културен английски сержантът.

— Дошли сме да се срещнем с инспектор Джулиан Уинслоу и Джони Куонг. Аз съм Уилър Касиди, а това е Таниша Уилямс, детектив от полицията в Лос Анджелис.

Таниша отвори чантата, извади полицейската си значка и я сложи на бюрото. Жандармът я взе и я разгледа внимателно, като се намръщи, после й я върна и вдигна слушалката на телефона. Изрече тихо нещо на китайски, после затвори.

— Ще отворя вратата. Третата вдясно. Качете се с асансьора на шестия етаж. Той ще ви чака там.

Английският му беше съвършен, но в тона му нямаше и следа от сърдечност.

— Благодаря. Много сте любезен — студено отвърна Таниша.

Двамата с Уилър се приближиха до посочената врата. Сержантът натисна копчето на електронната ключалка и те влязоха в друг сив коридор с жълт линолеум и флуоресцентно осветление. Стигнаха до асансьора и се качиха на шестия етаж.

— Приятен тип — подхвърли Уилър.

— По-точно задник — поправи го тя.

Вратите се отвориха и двамата застанаха пред човек, който приличаше на медицинска топка в кариран панталон. Беше нисък, весел, дебел и плешив и имаше мустаци, които почти закриваха кръглото му лице. Носеше риза на райета, шарена вратовръзка и черни тиранти. Усмихна им се и оголи пожълтелите си от тютюна зъби.

— Аз съм Джулиан Уинслоу. Добре дошли в сградата на Народната милиция — каза и протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, топло и напрегнато. После се ухили на Таниша. — А вие трябва да сте колегата от полицията в Лос Анджелис.

— Точно така — усмихна се тя. Беше трудно да не го харесаш веднага. Джулиан беше весел и дружелюбен.

— Добре. Е, тогава да вървим. Тази сутрин Джони беше в съда. Свидетелства срещу някакъв проклет пласьор на хероин. Сега, когато сме част от Китай, се навъдиха много повече… Само да си взема сакото.

Последваха го по друг тесен коридор и стигнаха до малък кабинет с две бюра и четири стола. Джулиан грабна вълненото си сако, което беше преметнато на единия стол.

— Тук малко прилича на затвор. Наскоро дойдоха попълнения от Пекин, затова стана тесничко. Ще се срещнем с Джони Куонг в Музея на полицията на Кумби Роуд. Там няма прозорци и тесните стаички са пълни с ужасни криминални реликви. В музея е изложена една от най-странните снимки, които сте виждали. Любимата ми е преди и след масовата екзекуция през 1880 година… Всички онези пирати на колене в двора на съда. А до нея има снимка на проклетите страхливци, които още са на колене, но главите им са на земята пред тях. Снимката е била публикувана още тогава във вестник „Корона“ за назидание на престъпниците. Кралицата не се е шегувала, а? — ухили се той.

Тримата излязоха от малкия кабинет и тръгнаха към служебния асансьор в задната част на сградата. Всички кабинети, покрай които минаха, бяха малки като този на Джулиан и претъпкани с ченгета, повечето китайци.

— Трябва да разберем колкото е възможно повече за Уо Лап Лин — каза Уилър, докато чакаха асансьора.

— Не тук, приятел. В тази купчина от тухли има повече шпиони, отколкото в турското посолство. Нека да изчакаме, докато се срещнем с Джони. При това няма да повтаряме историята два пъти.

Асансьорът дойде. Беше стар и очукан „Отис“ за осем човека, произведен в Америка. Тресеше се и дрънчеше, но ги стовари на първия етаж. Тримата се качиха в необозначената кола на Джулиан, английски „Форд“ с две врати. Той извади пистолета и кобура си от жабката и ги сложи на колана си.

— Новото въоръжение на Народната милиция… Руски боклук. По-рано имах страхотна деветмилиметрова берета. Новият китайски старши офицер раздаде на всички тези железа за еднократна употреба. Проклети 7.65-милиметрови автоматични пистолети. Трещят като китайска шевна машина. Изхвърлят гилзата назад, обратно към теб. Могат да ти извадят окото, ако не внимаваш.

Джулиан включи на скорост и фордът потегли.

Изминаха мълчаливо краткото разстояние до музея в Уан Чи и спряха пред малка жилищна сграда, оградена от парк. На паркинга имаше още една кола. Джулиан слезе, кимна към нея и рече:

— На Джони е. Трябва да знаете нещо за Джони Куонг — добави, като заключи вратите и погледна към спътниците си. — Преди няколко години той работеше в Независимата комисия за борба с корупцията. Опитваха се да прочистят полицейското управление от служители, членове на триадата. Джони си бе създал добри връзки и беше по дирите на най-могъщия Шан Чу, върховния водач на триадата „14К“. Онзи престъпник научи, че Джони го разследва и запали жилищния му блок. Цялата сграда изгоря. Горкият Джони пострада лошо. Когато го закараха изпаднал в безсъзнание в спешното отделение, той беше обгорял като въглен и никой не го позна, затова полицейската застраховка не му плати нищо. Никой не желаеше да даде пари за присаждане на кожа на някакъв непознат китаец. Преместиха го в благотворителното болнично отделение. Той беше в кома почти две седмици. След като сравнихме зъбите, най-после успях да го измъкна оттам. Платих за самостоятелна стая в частна клиника, но дотогава бе станало твърде късно за присаждане на кожа, затова горкият изглежда така, сякаш са го влачили през жив плет.

— Няма да зяпаме, ако имаш предвид това — каза Таниша.

Те тръгнаха по пътеката към музея.

— Под белезите бие сърцето на страхотно ченге — продължи Джулиан. — Той е героят на отдела. Награден е с Кръста на крал Джордж и с Ордена на Британската империя за изключителна смелост. Назначиха го в специалната група за разследвания на тежки престъпления. Само най-добрите отиват там. Но Джони още се занимава с уличните банди в Чан Чоу. Това е всичко.

Тримата минаха покрай парка, изкачиха стръмните стъпала и влязоха в сградата без прозорци.

Музеят на полицията наистина беше безлюден, а стените — отрупани със стари снимки. На дървения под имаше стъклени витрини с експонати. Намериха Джони Куонг в стаята с наркотиците. Беше се навел над една от витрините и разглеждаше старинна лула за опиум с красива дърворезба, безценно произведение на изкуството. Чертите на лицето му бяха напълно заличени от изгарянето. Носът липсваше, а устните бяха набръчкани, жълти и тънки като черти. Остатъците от ушите му стърчаха от двете страни на плешивата му глава. Той им се усмихна и вдигна осакатената си ръка, на която бяха останали само два пръста. Другите бяха принесени в жертва на огъня. Джулиан ги запозна и Уилър и Таниша се ръкуваха с него.

— Аз съм Джони — каза той със същия културен английски акцент, който беше характерен за образованите хора в колонията. — Това място винаги ме е изумявало. Тази лула е отнела живота на безброй хора, а е толкова красива. Погледнете надписа: „Чистият въздух освежава ума, а вечерният вятър доставя наслада на обонянието“. Много ми харесва. Съблазнителните неща в живота винаги са красиви — змиите, белите тигри и дори някои жени. Мъката на полицая.

— Благодаря, че ни помагате — рече Уилър.

Джони се приближи до прага и погледна дали някой не се опитва да влезе в музея.

— Джулиан ми каза, че се интересувате от Уо Лап Лин — усмихна се той.

— Да — отвърна Таниша. — Мислим, че може би е замесен в убийството на брата на господин Касиди и на секретарката му Анджи Уонг.

Джони стоеше пред тях с неразгадаемо изражение. Накрая кимна и рече:

— Уили Уо Лап Лин е коварен. Не е лесна плячка. Какво ще кажеш, Джулиан?

Детективът кимна.

— С Джони се опитахме да го настъпим по опашката, но получихме жесток ритник. Загубихме две ченгета.

— Сигурно имате дебело досие за него — предположи Уилър.

— Уили е роден в Цзюлун, в Града на стените — каза Джони. — Като малък е бил просяк и е изпълнявал поръчки на най-голямата криминална организация в света. В Града на стените няма закони. Това се дължи на неясното и зле оформено споразумение между Британия и Китай, според което собствеността на града е спорна.

— Знаем това — рече Уилър, — но мислим, че е вероятно Уили Уо Лап Лин да е сключил тайно споразумение с комунистите в Пекин. Сделка да се кандидатира за губернатор на колонията на изборите в средата на 1998 година. Смятаме, че сделката може да е свързана с незаконни подкупи на политици в Съединените щати и с убийствата на брат ми и на секретарката му.

— Хонконг е център на дезинформацията. Слуховете са като бездомни сираци, които търсят подслон. Приспособяват се към всякакви обещаващи нещо обстоятелства. Както Джулиан каза, няколко пъти се опитахме да предприемем действия срещу него. Дори задържахме негови доверени помощници и се опитахме да изтръгнем информация от тях, но те бяха толкова уплашени, че никой не пророни дума. Все закъснявахме с ден-два за операциите на Уили. Например отиваме в затвора и виждаме нашия информатор обесен в килията му. Трудна работа. Онези мръсници предпочитат да умрат, отколкото да предадат Уо Лап Лин.

— Ами ако съществува документ, описващ условията на сделката с Пекин? — попита Уилър. — Няма ли това да бъде неопровержимо доказателство, ако го намерим и оповестим? Няма ли да попречи на избирането му за губернатор на Хонконг?

— По всяка вероятност — отговори Джулиан. — Ако е сключил сделка с комунистите в Пекин, Уили сигурно би документирал това. Той не вярва на никого.

— Къде мислиш, че може да го е скрил? Казаха ни, че не вярвал на трезорите в банките — рече Таниша.

— Най-вероятно в централата на триадата — отговори той и погледна Джони Куонг за потвърждение.

— Къде се намира тази централа? — настоя Уилър.

— Това е стар будистки храм — обясни Джулиан, — който вече не се използва за религиозни цели. Но ще бъде невъзможно да влезем там, без да ни забележат.

— Храмът на триадата „Чин Ло“ се намира в огромен парк — добави Джони. — Казаха ми, че по това време на годината, когато вишните цъфтят, бил много красив.

— И вие дори не сте го виждали? — учуди се детективката. — Не можете ли да вземете заповед за обиск и да го претърсите?

— Хонконг не е като градовете на Запад. Тук човек с голямо политическо влияние може да предотврати това.

— В храма ли живее Уили? — попита Уилър.

— Не — отговори Джулиан. — Той има апартамент в Хонконг, но никога не би държал там нещо ценно. Би потърсил сигурността на сейфа в триадата.

— Трябва да има начин да влезем там — рече Таниша. — Няма нищо невъзможно.

— Може и да не е невъзможно, но е малко вероятно — отбеляза Джулиан. — Повярвайте, много сме мислили по въпроса, но решихме, че само ще си навлечем белята, ако опитаме.

— Защо? — попита Уилър.

— Храмът е в парка, заобиколен от всички страни от Града на стените в Цзюлун — обясни Джони. — Всъщност този град е крепост от корупция и злини, която пази централата на „Чин Ло“. За Града на стените няма географски карти. Това е мрачно и опасно място. Уличките, които го пресичат, са окървавени и коварни. Крадци и убийци ще ви очистят заради обувките или още по-лошо, че сте западняци или ченгета. Градът е като лабиринт. Само местните жители могат да се оправят в онази смрадлива, тъмна дупка и да намерят храма.

— А по въздуха? — попита Таниша.

— Чуят ли хеликоптер, ще избягат и ще се скрият заедно с всичко ценно. Уили има авангарди от бойните секции на триадата, които с мощни оръжия стоят на стража по покривите. Те обичат смъртта и не се страхуват от никого. Повярвайте, единственият път за храма е през Града на стените, а без карта няма да стигнете доникъде. Дори да имате карта, рискът е огромен.

Четиримата се умълчаха.

— А картата на Куинси Лий? — попита Джулиан.

— Така и не можахме да докажем, че съществува. Куинси вероятно е излъгал, за да спаси кожата си.

— Кой е Куинси? — попита Уилър.

— Лий Шу Лин, известен като Куинси, е израснал в онова гето — отговори Джулиан. — Бил е пласьор на дрога и момче за всичко за триадата. Арестувахме го за притежаване на наркотици, когато беше едва петнайсетгодишен. Той се паникьоса и изплю камъчето. Убедихме го да нарисува карта на Града на стените в замяна на закрила и по-малка присъда, но се самоуби в затвора, преди да я довърши.

— Изглежда тук много хора се самоубиват в затвора — отбеляза Таниша. — Не им ли взимате коланите и връзките на обувките?

— Намират начини. Затворът не е място, където можеш да проявиш смелост. Предпочитат да умрат, отколкото да се изправят пред правосъдието на триадата — каза Джони. — Ако картата на Куинси не е вярна, дори да отидем там с цяла армия ченгета, ще ни избият един по един, докато се мотаем като слепци.

— А Джаки Пулинджър? — попита Джулиан. — Може би трябва да й покажем картата и тя да я провери и довърши.

Джони се усмихна и сви рамене.

— Много неща се промениха, откакто бяхме партньори. Преди година отидох да я видя в болницата. Тя е на деветдесет и пет години и е напълно изкукала. Не мога да се доверя на онази карта и никой не казва нищо. Носи се слух, че Хенри Лиу е новият Шан Чу на „Чин Ло“. Уили се е оттеглил, вероятно за да се дистанцира от триадата преди изборите. Лиу Куция е още по-жесток от Уили. Ще убие всеки, който дори си помисли да говори.

— Бих искала да видя картата на Куинси — рече Таниша, — ако още е у вас. И да се опитам да поговоря с Джаки Пулинджър. Ако вземем картата, не можем ли да организираме полицейска акция и да претърсим храма?

— Ако някой може да уреди този въпрос, това е Джони — гордо заяви Джулиан. — Той има достатъчно влияние.

— Ще бъда много благодарна за сътрудничеството — добави тя.

— Мога да направя фотокопие на картата — каза Джони — и можете да разговаряте с госпожица Пулинджър. Тя е единственият бял човек, който е живял в Града на стените. Казват, че Джаки Пулинджър е дала на Уо Лап Лин името Уили и го е научила на английски. Когато той стана водач на триадата и започна да продава наркотици на децата, тя се закле да го спипа. Но сега е в болница и не е с всичкия си. И вие ще се побъркате, ако слушате всичко, което казва тази луда жена.

— Бихме искали да опитаме — каза Уилър.

Джони и Джулиан се спогледаха.

— По-добре се откажете от тази работа и се върнете в Америка — тъжно каза Джони. — Но щом искате да опитате, предполагам, че можем да го направим. Ще преснимам картата и довечера ще се срещнем в „Черния лебед“. А сега трябва да се връщам в съда. Ще се видим в осем.

Той излезе от музея.

— Ако имате малко свободно време, искам да ви покажа нещо — рече Джулиан и ги заведе в залата с триадите. Разгледа снимките на стената и намери онази, която търсеше. Сетне посочи фотография на опожарен апартамент. До нея имаше друга, на човек, обгорял до неузнаваемост, легнал на болнична носилка.

— Това е Джони Куонг веднага след пожара. Снимката беше публикувана в хонконгски вестник два дни след инцидента и аз го познах по пръстена на дясната ръка. Цяла седмица го търсих. Бяха го прибрали в адвентистката болница в Хонконг като човек с неустановена самоличност.

Уилър се вгледа по-отблизо в снимката. Стори му се, че забеляза нещо.

— Какво е това? — попита той. — На челото му сякаш е написано „1414“.

Също като на челото на Анджи Уонг.

— Западняците често мислят така. Прилича на две по четиринайсет, но не е.

— Какво е тогава? — попита Таниша, като се наведе да разгледа по-подробно снимката, направена преди три години на обгорялото лице на Джони Куонг.

— Написано е на стар китайски диалект, обявен за остарял от комунистите. Но много селяни от Града на стените още пишат и говорят на него.

— Какво означава? — попита Уилър.

— Обещание и едновременно проклятие. Означава „Нечия смърт, сигурна смърт“.

21. Мост от облаци

Беше един часът на обяд, когато Уилър и Таниша най-сетне пристигнаха в болница „Света Мария“ за възрастни и недъгави хора в Новите територии. Болницата се помещаваше в малка едноетажна сграда с няколко крила, пристроени от двете страни. Боядисана в бяло и кацнала в средата на тучна зелена ливада, постройката изглеждаше много живописна.

Паркираха наетия мерцедес на алеята за коли и влязоха вътре.

На рецепцията седеше възрастна китайка в монашеско облекло, която усърдно обработваше купчина документи. Тя вдигна глава и се усмихна, когато двамата се приближиха към нея.

— Търсим Джаки Пулинджър — каза Уилър.

— О, вие сте адвокатите — рече монахинята. — Очакваме ви. Приготвих сметката. Племенникът й е тук. Прибира вещите й.

— Какво? — разтревожена попита Таниша. — Прибира вещите й?

— Да — тихо отговори монахинята. — Защото, както знаете, госпожица Пулинджър ни напусна. Господ да даде покой на душата й.

— Кога? — попита Уилър.

— Преди два дни. Тогава не сте адвокати.

— Не. Съжалявам, че ви притеснихме — каза тя и се приготви да тръгне.

Таниша още гледаше монахинята.

— Може ли да говорим с племенника й?

— Да, ако още е в стаята. Госпожица Пулинджър нямаше много вещи. Вече може да си е тръгнал.

— Къде е стаята й?

— Излезте навън и тръгнете вдясно. Номер шест.

Двамата й благодариха и тръгнаха.

— Какъв племенник? — разсъждаваше на глас Таниша, докато вървяха по пътеката вдясно. — Нали Джулиан каза, че през 1929 година Джаки Пулинджър е дошла тук от Англия и е прекарала целия си живот сама в Цзюлун?

— По дяволите! Имаш право — съгласи се Уилър.

Ускориха ход и стигнаха до номер шест. Спряха пред вратата и чуха, че някой отваря и затваря чекмеджета. Таниша бръкна в чантата си и извади глока, който носеше. Полицаите можеха да оставят оръжието си на охраната на летището и да си го получат, след като минат от другата страна. Пистолетът „Глок“ беше с къса цев и много неточен, но главното му предимство беше, че е лек.

Тя безшумно отвори вратата. В стаята с гръб към тях стоеше мъж. Беше чернокос, среден на ръст и ровеше в кутия за бижута.

— Какво правите? — попита Таниша.

Мъжът рязко се обърна. Очите му бяха изпълнени със страх. Видя пистолета в ръката й, макар че тя не го беше насочила срещу него. Непознатият беше китаец на около двайсет и пет години. Изведнъж хвърли към тях кутията за бижута и хукна към страничната врата, водеща към верандата. Уилър се втурна след него и усети как шевовете на крака му изпукаха и се скъсаха като копчета на риза. Прониза го болка, но той продължи да тича. Излезе и видя, че младият мъж прескочи високата един метър ограда и се завтече към ливадата и върбите, които се намираха на стотина метра. Уилър го последва, но десният му крак се огъна, когато скочи на земята. Изправи се и продължи.

„Това е заради Прескот — крещеше съзнанието му. — Тичай… Тичай… Забрави болката!“

Настигна китаеца, хвърли се и докато падаше, успя да го хване за глезена. Младият човек се строполи на земята, претърколи се и скочи на крака, готов да се бие. Уилър се изправи по-бавно от него и китаецът го ритна в лицето. Той отново падна. От устата му потече кръв. Пак се изправи и закуца към мъжа, който му нанесе три поредни удара от карате. Уилър бе обучаван в морската пехота и успя да избегна два от ударите, но третият го повали на тревата. Раненият му крак се огъна и китаецът се приближи до него, за да го довърши.

В същия миг се разнесе изстрел и младият мъж се вцепени.

Таниша стоеше на двайсетина метра. Беше разкрачила крака за равновесие и бе насочила глока право в гърдите на китаеца. Уилър бавно стана. От устата и крака му течеше кръв.

Таниша се приближи до младия човек и с треперещ глас попита:

— Кой си ти? Говориш ли английски?

— Аз съм Чан Чак. Племенник на госпожица Пулинджър.

— Тя е англичанка, а ти си китаец. Измисли нещо по-добро, сладур.

— Госпожица Пулинджър наричаше всички нас, нейните ученици и помощници, племенници. Аз я обичах.

— И затова ли ровеше в нещата й?

— Тя ми обеща това — отговори той и показа малко, семпло златно разпятие. — Каза, че когато прекоси моста от облаци, аз трябва веднага да дойда тук и да го взема. Госпожица Пулинджър искаше да ми го подари. Убеди ме да не чакам държавния адвокат, защото китайските данъчни власти ще го вземат.

Младият мъж още дишаше тежко. Уилър протегна ръка, взе разпятието и внимателно го разгледа.

— Тук пише нещо — каза той. — Щом ти го е обещала, трябва да знаеш какво е.

— П-11-21 — отговори Чан Чак. — Притча 11, стих 21 от Библията. „Даже ръка с ръка да се съедини, пак нечестивият няма да остане ненаказан.“ Това беше нейното послание. На тази идея бе посветила живота си. Затова живееше. Да докаже на всички нас, че можем да бъдем свободни. Тя ми го даде и разпятието е моето наследство и спомен от нея.

Той погледна предизвикателно американеца.

Уилър бе смъкнал панталона си и Таниша преглеждаше раната на крака му.

— Не изглежда зле — каза тя. — Вече е започнала да зараства. Няколко шева и ще си готов за подвизи.

Двамата седяха в стаята на Джаки Пулинджър. Чан Чак не пожела да им каже къде живее, затова те отвориха портфейла му и преписаха служебния му адрес от визитната картичка. Младият мъж стоеше на известно разстояние от тях и ги гледаше със странно, уплашено изражение. След минута една монахиня донесе бинтове и дезинфекционни препарати и внимателно почисти раната на Уилър, после я превърза. Жената не знаеше английски, затова Чан Чак разговаряше с нея на китайски.

— Тя е медицинска сестра и каза, че трябва да те прегледа лекар, но според нея раната зараства.

Уилър вдигна панталона си.

— Тичаше като луд — ухили се Таниша. — Не е зле за човек с огнестрелна рана на крака.

— Вероятно не видя как налапах обувката на Чан.

— Това не се брои — усмихна се тя. — От техническа гледна точка ти си ранена резерва.

Монахинята излезе и Чан Чак затвори вратата.

— Трябва да тръгвам. Благодаря, че ми позволихте да задържа разпятието — каза той и се насочи към изхода.

— Джаки разказвала ли ти е за Уо Лап Лин? — попита американецът.

Младият мъж застина на мястото си, после бавно се обърна и предпазливо попита:

— Защо?

— Просто, питам.

— Тя мислеше, че той е дявол, от най-злите, и трябва да бъде спрян.

Английският на Чан Чак отекваше с напевния ритъм на китайския.

— Госпожица Пулинджър изобщо не беше побъркана, нали? — попита Уилър. — Когато полицията е идвала, тя само се е преструвала на луда.

Китаецът се поколеба, отвори уста да отговори, после спря, но държанието му потвърди предположението на Уилър.

— Защо не е искала да помогне на полицията, щом е мислела, че Уо Лап Лин е такъв дявол?

— Не знам. Тя беше стара и уплашена. Отдаде целия си живот на другите. Заслужаваше малко спокойствие, преди да прекоси моста от облаци.

— И ти си един от нейните племенници? Бил си ученик на госпожица Пулинджър? — попита Таниша.

— Да. Взимах хероин от десетгодишен. Тя ме спаси от наркотиците и ме научи на английски. Кръсти ме Чонси. Уо Лап Лин също беше неин ученик. Госпожица Пулинджър се молеше на Бога за него, защото някога го бе обичала, но той тръгна по кривия път и стана един от дяволите на триадата. Продаваше отрова в Града на стените и стана член на „Чин Ло“. Сега е Шан Чу, най-лошият. Тя го наричаше „ужасен пакостник“. Опитваше се да го спре, но трябваше да съжителства с него. Не е възможно една англичанка сама да унищожи могъщата „Чин Ло“ или влиятелния й Шан Чу. Госпожица Пулинджър трябваше да плува в техния океан и да се пази да не я погълнат хищните риби.

Те го гледаха и мислеха едно и също — Чан Чак беше ценен източник на информация. Таниша стана и се приближи до него.

— Ти си израснал в Града на стените. Живял си там, нали?

За миг той изглеждаше уплашен, но после кимна.

— Нуждаем се от помощта ти, Чонси. Ако ти донесем частична карта на Града на стените, ще ни кажеш ли дали е точна и би ли я довършил?

— Всеки, който начертае карта на Града на стените, ще умре от Живата смърт. — Гласът му изтъня от страх. — Живата смърт продължава три дни. Поддържат те жив с лекарства и използват игли за акупунктура, за да събуждат умиращите нерви, така че да чувстваш по-силно болката. Разрязват мускулите и сухожилията ти един по един. Пускат в ануса ти гризачи, които изяждат вътрешностите ти, докато още си жив. По-добре е да се самозапалиш.

— Отседнали сме в хотел „Пенинсюла“ — след кратко мълчание каза Уилър. — Ако можеш да ни помогнеш…

Той млъкна, защото Чан Чак отмести поглед и наведе глава.

— Госпожица Пулинджър беше много смела — изрече с изпълнен с уважение глас. — Плуваше в техните води и намираше начин да избягва ухапването от хищна риба. Аз съм само обущар. Работя с кожи. Имам две деца и съпруга, която е много болна от малария. Не съм силен като госпожица Пулинджър. Аз съм обикновен човек. Тя беше дете на Буда. Нямам нейната смелост. И никога няма да я имам. Не мога да ви помогна.

И той се обърна и излезе.

22. Мръсната подводница

Ресторант „Черния лебед“ се намираше на втория етаж над нощен клуб „Корал“ в квартал Уан Чай в Хонконг. Уилър и Таниша седяха в сепарето в малката стая отзад, което ресторантът запазваше за важни личности като Джони Куонг, и гледаха изумени как прочутият обезобразен инспектор загребва с лъжица мозък от черепа на мъртва маймуна. Окосмената глава на животното беше отрязана и мозъкът — сготвен на масата пред тях. Джулиан Уинслоу си беше поръчал друго национално ястие — супа от тестиси на прасе, от което в горещото затворено помещение се разнасяше силна остра миризма. Таниша и Уилър загубиха апетита си, когато видяха как отрязват главата на маймуната. На масата пред тях имаше неизядена рибена супа и копие от картата на Куинси. Чертежът беше озадачаващ и изобразяваше стотина пресичащи се линии, някои завършващи в задънени улички, други криволичещи безцелно и кръстосващи се отново, като изсипани на пода спагети. Картата беше надраскана с китайски йероглифи, които, както Джони каза, обозначаваха приблизителните разстояния. Чертежът беше непълен, объркващ и почти неразгадаем. Джони обясни, че отгоре на всичко изобразява само първите две пресечки на Града на стените, които бяха общо десет и се простираха във всички посоки около централния парк, където се намираше храмът.

— Жалко — каза Джони. — Ако разполагахме с пълна карта, лесно можехме да нападнем Уили Уо Лап и да го спипаме.

Уилър продължаваше да гледа картата, обезпокоен от многобройните пресичащи се и блуждаещи линии.

— Кой е проектирал това място? — попита той.

— Никой — отговори Джулиан. — Разраснало се е като дървесна гъба, един етаж над друг. Ако някой блок се събори, хората ще съберат онова, което биха могли да използват, ще погребат мъртвите и ще построят ново жилище върху развалините. Вонята от боклуците е адска. Няма свястна канализация.

— Разбрах, че госпожица Пулинджър ни е напуснала — рече Джони, като изяде и последната хапка и избърса със салфетка напуканите си жълти устни.

— Да, но се запознахме с човек на име Чан Чак — отвърна Уилър. — Бил е един от учениците на Джаки Пулинджър, ако това е най-точната дума. Млад мъж на около двайсет и пет години. Израснал е в Града на стените. Обущар. Взехме адреса от визитната му картичка.

Джони протегна ръка и той извади от джоба си визитката и я подаде на детектива.

— Знам това място. В Цзюлун е — рече Джони и му го върна. — Той няма да каже нищо. Селяните се боят повече от Лиу Куция, отколкото от Уили. Лицето на злобното, мършаво куцо копеле е издълбано като лунен кратер и жълто като пикня. Ако някой се изправи срещу него, ще го обеси на червата му.

Таниша мълчеше през по-голямата част от разговора. Гледаше Джулиан Уинслоу и Джони Куонг и използваше инстинкта си на ченге, за да проникне в най-потайните кътчета на сложните им взаимоотношения. Нещо не беше наред. В Хонконг имаше твърде много интриги. Тя вече спокойно можеше да твърди, че полицаите не се доверяваха един на друг. Всеки беше потенциален шпионин. Джулиан се хранеше с наведена глава и не поглеждаше другите. Тук ставаше нещо опасно, но тя не можеше да разбере какво. Беше чувство, на което се бе научила да се доверява. Инстинктите й я бяха спасявали неведнъж на улицата. Сега крещяха в ушите й, но тя не знаеше къде да търси, нито дори какво става. Не познаваше правилата тук. Беше объркана.

След вечерята четиримата слязоха в нощен клуб „Корал“ — заведение с голи танцьорки филипинки, които се кълчеха на сцената и се увиваха около месингови колони. Шумен оркестър свиреше фалшиво американски рок. Игралните автомати дрънчаха, а на покритите със зелено сукно маси се търкаляха зарове. Отидоха в игралната зала, където въздухът беше напоен с цигарен дим. Джони Куонг нареди малките плочки пред себе си и заложи голяма сума. Обезобразеното му лице беше безизразно. Пожарът му бе направил една-единствена услуга — беше му дал съвършена покерджийска физиономия.

Джони Куонг явно беше известен в „Корал“. Хората му махаха и го поздравяваха. Джулиан заведе Таниша и Уилър до барчето и им поръча питиета. Тя си взе вино, а Уилър — кока-кола. Погледна го изненадана и тогава осъзна факта, че той не е пил алкохол, откакто тръгнаха от Кливланд. На обяд Уилър не разгледа менюто с напитките, не отвори минибара в хотелския апартамент и дори не прие безплатното питие в самолета. Тя погледна дали ръцете му треперят, но той ги бе пъхнал в джобовете си.

— Това е един от най-големите клубове в целия квартал на игрални домове и кабарета Уан Чай.

— Освен това е публичен дом — безпристрастно отбеляза Таниша.

— Моля?

— Онези там са проститутки — каза тя и посочи редицата момичета, които седяха на високи столчета в далечния ъгъл на помещението. Бяха с обувки с високи токове, прозрачни дантелени блузки и цепнати поли, разкриващи, че не носят бельо. — Спалните са ей там, зад завесите.

В същия миг две от момичетата станаха и се приближиха до неколцина китайци. Тръгнаха с мъжете и изчезнаха зад завесите.

— Имаш право — кимна Джулиан. — Тук е място за сваляне. В Хонконг проституцията е забранена, но всеки си затваря очите. Момичетата вкарват клиентите в онези стаички и ги довеждат до оргазъм. Преди известно време една от британските служителки на Министерството на здравеопазването дошла да инспектира заведението. Настояла да погледне в онези стаички. Персоналът нямал време да почисти и когато видяла хартиените салфетки на пода, тя казала: „Тук трябва да е много нехигиенично, защото всички момичета са настинали“. Случаят е истински. Но „Черния лебед“ горе е един от най-хубавите китайски ресторанти в града. Джони го нарича „Мръсната подводница“ заради незаконната дейност на долния етаж, която финансира ресторанта горе. Той харесва това място и защото идва тук от време на време, за да му лъснат бастуна. С неговата външност това е единственото му развлечение с дамите.

Джулиан погледна Джони, който вече печелеше и бе натрупал малка крепост от чипове пред себе си.

— Иска ми се да го бяхте видели преди пожара — замислено изрече инспекторът. — Беше много красив. Като кинозвезда. Жените го обожаваха. Наистина отдаде дължимото на Короната. — В гласа му прозвуча гняв, примесен с угризения. — Единственият начин да влезем в храма на Уили е широкомащабна полицейска акция. Джони има връзки в Независимата комисия за борба с корупцията. Там още работят неподкупни ченгета. Ако някой начертае пълна карта на Града на стените, можете да се обзаложите, че Джони ще намери начин да организира нападение.

— Ние ще тръгваме — каза Таниша, — освен ако ти не искаш да останеш, Уилър.

— И аз си тръгвам — отвърна той.

— Навън има таксита — уведоми ги Джулиан.

— Тук има нещо странно — рече Таниша. — И нямам предвид онова, което става в стаичките.

Бяха се върнали в Мандаринския апартамент в хотел „Пен“ и Таниша облече хавлиения халат и завърза колана на тънката си талия. После седна на креслото срещу прозореца. В ръцете си държеше фотокопието на недовършената карта на Града на стените.

Уилър застана до нея и погледна към пристанището.

— Дали не си губим времето? — запита се на глас.

Неоновите реклами край пристанището хвърляха лъчи светлина върху водите на залива пред тях, които приличаха на китайско ветрило от слонова кост. Моторниците препускаха в мрака и бързодвижещите се фарове се стрелкаха като светулки под черното облачно небе.

— Не мога да се отърся от чувството, че нещо не е наред — добави тя и остави картата на масата, — но съм твърде уморена, за да се досетя точно какво. Объркана съм. Лягам си.

Телефонът ги събуди в четири сутринта.

— Не мога да намеря Джони — с леко пиянски глас съобщи Джулиан. — Никой не отговаря у тях.

— Кого не можеш да намериш? — попита Уилър.

— Джони Куонг — отговори Джулиан. — Обади ми се преди два часа и говореше много странно. Сякаш се сбогуваше. Трудно е да ти обясня, но от пет години сме партньори. Не можах да заспя. Тревожех се за него, затова позвъних на пейджъра му. Не отговаря. Нещо е станало.

— Къде си?

— Ами… Е, не съм в църква.

В същия миг Уилър чу женски смях и се досети къде е Джулиан.

— Добре. Какъв е адресът? Ще се срещнем там — каза Уилър.

— Той живее в апартамент на около петнайсет минути път от вас. На Куинс Роуд Ийст 2006. Аз ще се позабавя.

— Ще те чакаме отпред.

Сградата беше стара и непривлекателна. Намираше се в безличен квартал на ъгъла на Куинс Роуд и Суолоу стрийт. Таниша и Уилър чакаха от петнайсет минути, когато фордът на Джулиан спря пред мерцедеса им. Той слезе и се качи при тях.

— Добре че дойдохте. Не исках да се обаждам в управлението и да обърквам нещата за Джони. Новите комунистически началници само търсят причина да уволнят всички нас, ченгетата от старата кралска полиция.

Той погледна Уилър и Таниша, които мислеха, че инспекторът още е пиян. Тримата пресякоха улицата и влязоха в жилищния блок. Беше почти пет сутринта и слънцето започваше да озарява далечния хоризонт.

Взеха асансьора до третия етаж, после Джулиан спря пред врата без табелка и потропа. Никой не отвори.

— Как да влезем? Да разбием ли вратата? — попита Таниша.

— Знам къде държи резервен ключ — отвърна той, приближи се до пожарогасителя, отвори стъклото, бръкна вътре и намери ключа върху навития маркуч. Пъхна го в ключалката, превъртя го и отвори вратата.

Апартаментът на Джони беше претърсван. Вещите бяха разхвърляни на пода. Столовете бяха преобърнати и тапицерията им бе разпрана. Лавиците бяха опразнени и книгите бяха разпръснати на пода. Домът му приличаше на къщата на Прескот след посещението на китайските гангстери.

— Много неприятно — измърмори Джулиан и извади 7.65-милиметровия си руски пистолет.

В апартамента нямаше никого. Таниша отвори с нокът шкафчето в банята. Беше пълно с козметика и лекарства, което показваше, че Джони не е заминал по собствено желание. Имаше мехлем от тигрова мас, който той явно използваше, за да поддържа еластична обгорялата си кожа. Когато свършиха с претърсването, Таниша излезе от спалнята и видя, че Уилър гледа снимка в сребърна рамка.

— Не трябва да я пипаш — напомни му тя.

Той се обърна и й я показа. Снимката беше на Анджи Уонг, правена вероятно преди пет години. Косите й бяха прибрани на кок. До нея стоеше около двайсет и пет годишен китаец. Таниша се вгледа по-отблизо и видя, че това е същият млад мъж, чиято снимка бе оставена върху корема на Анджи Уонг.

— Кой е този? — обърна се тя към Джулиан и посочи красивия млад мъж.

Инспекторът се приближи до нея и погледна снимката.

— Това е Джони, преди пожара — отговори той. — С майка си, която живее в Америка.

23. Да спиш с тигър

Атаката върху възприятията му беше съкрушителна. Фу Хай вървя двайсет минути със затворени очи. Покрай ушите му бръмчаха мухи. Държеше се за колана на високия мъж пред него и отчаяно се опитваше да потисне пристъпа на гадене. Сетне, като по чудо, усети топлината на следобедното слънце. Вонята на човешки изпражнения и боклуци беше заменена с приятния мирис на вишнев цвят. Сега вървеше по трева. Чу птичи песни.

— Чакай тук — тихо каза на мандарински мъжки глас.

Силни ръце махнаха пръстите му от колана. Фу Хай изпитваше силно желание да се хареса на гласовете, които вече контролираха живота и бъдещето му.

Той бе загубил представа за времето, докато чакаше в тъмната стая в Града на стените. Изтърпя вонята благодарение на вентилационната шахта, свързана с улицата. Малко момче му донесе безвкусна храна. Фу Хай седна на пода, допря чело до коленете си и се замоли на Бога да го освободят от този затвор. Искаше му се да стане и да изтича на улицата, но нямаше къде да отиде. Онова, което го задържаше там, бяха мечтите му за Америка. Не знаеше колко време бе минало. Няколко дни, а може би повече. После един много висок мъж влезе и му даде превръзка за очите. Каза му да си я сложи и че е време да тръгват.

Сетне го поведе из вонящия Град на стените, а сега бяха другаде, на съвсем различно място. Фу Хай стоеше на слънчевата светлина и вдъхваше уханието на цветя и наскоро окосена трева. След известно време високият мъж се върна и без да маха превръзката на очите му, го въведе в някаква сграда. Фу Хай стъпваше по твърди плочки. Зад него се затвори тежка врата.

— Махни превръзката — каза високият мъж.

Фу Хай протегна ръце и развърза кърпата. Помещението беше прекрасно. Над главата му имаше великолепен таван с орнаменти. На колоните до входа, където стоеше, бяха изваяни позлатени дракони и змии. Прозорците гледаха към огромна ливада, простираща се на стотина метра. Фу Хай видя порутени сгради — гетото в Града на стените, през което току-що беше минал. Някъде наблизо се чуха камбани.

— Приготви се да се запознаеш с великия и най-могъщ Господар на тамяна — каза високият мъж.

— Как да се приготвя? — попита той.

— Бъди смирен. Ще осъзнаеш, че си нищожество пред такава мъдрост. Приготви се да изпълниш всяко негово желание, в противен случай няма да отидеш по-нататък.

— Той ще ме изпрати ли в Америка?

— Не искай услуги. Опитът да се пазариш само ще ти донесе срам и позор. Човек трябва да служи на властните, за да заслужи съдбата си.

Високият мъж се отдалечи и Фу Хай си спомни една от мъдростите на Конфуций, която бе учил в училище. „Да служиш на властните е все едно да спиш с тигър“ — бе предупредил Учителя.

След малко вратата се отвори и вътре влязоха четирима мъже, облечени в широки червени мантии. Всички бяха внушителни. Имаха сиви коси и очи, отразяващи вечното познание. Фу Хай се уплаши и същевременно бе привлечен от тях. После най-внушителният се приближи до него.

— Аз съм Ян Ху — каза той.

На китайски това означаваше „реките и езерата“ и името се отнасяше за всеки човек, който водеше скитнически живот и се чувстваше независим от обществото. С други думи, старецът казваше на Фу Хай, че е гангстер.

— Ти имаш привилегията да бъдеш доведен в това свещено място — продължи възрастният мъж. — Този храм се нарича Града на върбите. Ти току-що мина през източната врата, която, ако решиш, ще бъде началото на твоето пътуване. Малцина стигат толкова далеч, но след като приеме този път, никой не може да се отклони от него. Тук стават много неща… Това е разцъфтяващ цвят, място на пълно събуждане. Първата стъпка по пътя към нов живот и спирка, където всички бъдещи членове трябва да се отбият. Разбираш ли?

Фу Хай кимна.

— От тук насетне няма връщане назад. Тръгнеш ли напред, очаква те или успех, или провал, живот или смърт. Няма друга възможност. Искаш ли да продължиш пътуването?

Младият мъж искаше да отиде в Америка. Искаше да спаси красивата си сестра, която бе погрозняла от живота, който водеше. Той не знаеше друг начин, освен пътя, по който вече беше поел. Кимна, за да покаже, че е наясно какви ще бъдат последиците.

— Добре — каза възрастният мъж. — Аз съм Господаря на тамяна на това велико тайно Братство. За да влезеш в него, трябва да правиш каквото ти кажа. Такова ли е желанието ти?

Фу Хай отново кимна.

— Онази врата води към живот на власт.

Господаря на тамяна посочи врата с надпис „Не отивай по-нататък, ако не си лоялен“. Мъжът с червената мантия записа името на Фу Хай в книгата с кандидат-членовете и отвори вратата. Фу Хай влезе в малка вътрешна стая с друга врата и прозорец. Господаря на тамяна и останалите трима го заобиколиха.

— Града на върбите има четири входа — каза Господаря на тамяна. — Отворен е за всички, които се окажат достойни да бъдат наши братя. Пагодата на червеното цвете зад тази врата приема всеки, независимо от класата и ранга. Селякът от Западните провинции е толкова ценен за нас, колкото и влиятелният бизнесмен от Пекин или полицаят от Хонконг. Ако спазваш нашите закони, няма да се страхуваш от другите хора, но първо трябва да научиш много неща. За да станеш член на нашето тайно Братство, трябва да прекараш три дни на духовна преоценка и учение. През това време трябва да докажеш, че си готов да се жертваш за Братството. Но влезе ли в Града на върбите, новият член се характеризира само от принадлежността си тук. Той вече не е врабче, прелитащо от дърво на дърво и търсещо мъх, за да свие гнездо, а се превръща в орел, който се спуска от високо и убива, сграбчвайки живото същество с ноктите си, но винаги се подчинява на три велики правила: на обществото, на природата и на Буда.

Фу Хай не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли след три дни щеше да бъде посветен и да придобие такава власт? И да стане равен на богатите?

— Това ли е желанието ти? — попита Господаря на тамяна.

— Да — отговори той и се поклони, за да покаже уважението си.

— Но в нашето Братство има строги закони. Има и големи награди, и страшни наказания. Изменникът на Братството трябва да умре от Живата смърт. Важно е да разбереш това. Достатъчно ли си силен, за да приемеш както наградите, така и наказанията?

— Да — потвърди отново.

— Тогава чакай тук. Няма да се бавим. Ти си гъсеница, която е поискала да стане пеперуда. Приготви се да се промениш завинаги.

Те го оставиха в малката стая до източния вход на храма, който Господаря на тамяна бе нарекъл Града на върбите. Фу Хай седна на твърдата пейка, вдъхна уханието на цветя и се опита да си представи какво би било да не се страхува от никого. Не можеше да изпита такова чувство.

Мина час, а може би и повече, после те се върнаха и го изведоха от стаята. Облякоха го в обикновена бяла дреха на послушник.

— Тук си в безопасност. Важно е да знаеш това — рече Господаря на тамяна. — Четирите порти на Града на върбите се охраняват от четирите велики и предани старейшини. Духът на Ли Чунг Куок пази северната порта, Хон Фук — западната, Чан Тин — южната и Хон Пън — източната. Никой враг на триадата, смъртен или безтелесен, не може да те безпокои тук.

Сетне той отвори една врата и въведе Фу Хай във великолепната Пагода на червеното цвете.

В огромната зала имаше стотина човека. Всички бяха облечени в еднакви червени мантии. Изключение правеха Фу Хай и четирима други кандидати за посвещаване, които стояха на прага на първата порта в дъното на Пагодата. Поведоха ги през втория праг. Петимата послушници минаха покрай стените на залата, заобикаляйки други две символични порти. Казаха им, че още не са заслужили правото да минат под тях. Господаря на тамяна ги заведе на място, откъдето виждаха великолепния олтар, който се намираше в предната част на помещението.

Сетне Господаря на тамяна тихо заговори на новопосветените, описвайки важните символи в Града на върбите.

— До олтара е кръгът на небето и земята. Той съчетава тленната същност на смъртните и духа на нашите велики прадеди. Зад него е огнената пътека, която скоро ще прекосите. Тя символизира вашето безстрашие и търпимост към болката. После, близо до олтара, вие виждате големите каменни стъпала, символизиращи правилния път на Братството „Чин Ло“ и накрая, моста от две дъски, водещ към олтара. Само най-смелият пътник може да мине по моста, за да усети истинската сила на живота. Вие несъмнено ще се учудите на изпитанията, които ви предстоят. Може дори да се усъмните в необходимостта им, но както един ден мътната река се избистря, така ще стане и със смисъла на тези изпитания. Добродетел е да проявите постоянство в това начинание.

Фу Хай не можеше да повярва на разкоша, който виждаше. На красиво извезаните знамена бяха изписани велики мъдрости. Но по-важен беше начинът, по който им говореше Господаря на тамяна. Сякаш послушниците бяха уважавани гости, ценни придобивки за това място. Дотогава никой властен човек не се беше обръщал така към Фу Хай.

Господаря на тамяна посочваше ту една, ту друга вещ и накратко обясняваше какво е предназначението й. Показа им и гравираните дъсчици на стените, надписани в чест на другите клонове на триадата.

Сетне им разясни всеки символичен детайл на огромния украсен олтар. Тау, голямото ведро, пълно с ориз. Всяко зрънце представляваше член на Братството и всички бяха еднакви по големина, форма и значение. Господаря на тамяна посочи знамената на великите прадеди, сред които бяха Петте генерали тигри и Четиримата велики предани мъже. Знамето на настоящия Шан Чу също беше там — красивия златист флаг на най-височайшия и свят водач. Пред олтара имаше страшна червена тояга — символ на наказанията, налагани от триадата. Мечът на лоялността и справедливостта на Куан Кунг, бога на войната, също украсяваше олтара. Оръжието се използваше само за посвещаване на достойните и за екзекуция на предателите на триадата. Господаря на тамяна им показа всичко — жълтия чадър, символизиращ династията Мин, през чието управление през XVI век триадата бе процъфтяла; голямо бяло хартиено ветрило с тринайсет бамбукови ребра, представляващи административните области в Китай при династията Мин, абака, който някога е отброявал греховете и дълговете на китайския народ, а сега символизираше икономическата мощ на триадата, и красивите, богато украсени везни на правосъдието, измерващи и гарантиращи равенството на всички членове на триадата. Знамената, които висяха над олтара, учеха на велики мъдрости, избродирани със златисти китайски йероглифи. Фу Хай прочете всичко, което видя.

После вратите на северната порта се разтвориха и в залата бе въведен мъж с качулка на главата. Той вървеше бавно и явно изпитваше силна болка. Водеше го слаб и грозен човек, който куцаше. Сакатият беше облечен във великолепна бяла мантия, украсена с красиви златни бродерии. Господаря на тамяна прошепна, че мъжът с качулката е предател на триадата, а мършавият човек с красиво избродираната мантия е най-могъщият Шан Чу, президент и върховен водач на „Чин Ло“. Сетне посочи друг мъж, който стоеше на платформата на старейшините, и добави, че той е вицепрезидент на Братството, най-могъщият Бяло ветрило.

Шан Чу поведе мъжа към олтара и го блъсна да коленичи пред него, сетне протегна ръка и махна качулката от главата му. Коленичилият беше бит жестоко. Лицето му бе окървавено, а в устата бяха останали само няколко зъба. Още по-странен беше фактът, че тялото му бе покрито с белези. Личеше, че е бил ужасно обгорен. Лицето и плешивата глава бяха причудливо и ужасно променени от пламъците. Няколко от пръстите липсваха. Жълтите му устни бяха изтънели от болка и примирение.

— Ти измени на клетвата и трябва да платиш цената на прегрешението срещу братята си — извика Шан Чу в смълчания храм.

Сетне извади от ножницата богато украсения меч на лоялността и справедливостта. Петима мускулести пазачи от почетната стража на триадата излязоха напред, сложиха окови на изранените ръце и крака на мъжа и го блъснаха на пода. Съблякоха дрехите му, разрязвайки ги с къси ножове. Фу Хай видя, че тялото му е ужасно обезобразено.

Онова, което стана после, беше издевателство за сетивата на Фу Хай. Той гледаше с интерес и ужас как най-могъщият Шан Чу извърши ритуала на Смъртта от безброй мечове върху обезобразения човек, бавно прокарвайки меча на лоялността и справедливостта по плътта му. При всеки разрез мъжът крещеше от болка. Петимата пазачи го държаха, докато окървавеното му тяло трепереше, извиваше се и се гърчеше в предсмъртна агония пред олтара.

Ритуалът продължи половин час, докато предателят се обля в собствената си кръв и изтерзаните му писъци се превърнаха в стенания. Когато най-после виковете му утихнаха, Фу Хай разбра, че мъжът е мъртъв.

Ритуалът беше жесток и нехуманен, но в същото време зрелищен и вдъхващ страхопочитание, защото демонстрираше огромната власт на Шан Чу. Фактът, че той можеше да извърши такова ужасно престъпно деяние пред очите на стотици свидетели без страх от предателство, показваше върховната му власт.

Фу Хай се зачуди кой беше обезобразеният мъж и какво бе направил, за да заслужи такава безмилостна смърт.

Дойдоха да го вземат по тъмно. Той лежеше на рогозка в градинския павилион в парка. Разтърсиха го и го събудиха. Другите новопосветени спяха. Заведоха го до входа на храма. Облеченият в червена мантия Господар на тамяна го чакаше и държеше великолепно тюлено платно, извезано с китайски калиграфски символи. Фу Хай още търкаше очи, за да се разсъни, но сърцето му започна да бие по-силно.

— Това е Цу Пей — каза Господаря на тамяна и вдигна платното. — Тук са написани всички свещени клетви на Братството „Чин Ло“. Макар да си само послушник, тази вечер ти си избран да извършиш велика мисия. Но трябва да се закълнеш, че си достоен за нашето доверие. Можеш ли да го направиш?

— Да — отговори Фу Хай.

— Избран си, защото вече получи голям подарък от Братството. Дадохме ти нов живот и не поискахме нищо. Не взехме за заложник член на семейството ти. Малцина са приемани като теб. Осигурихме ти дълго пътуване, за което ни дължиш много пари. Тази вечер трябва да започнеш да ни се отплащаш. Като наш бъдещ брат и човек, който е помолил да се присъедини към нас, ние сме вложили в теб милиони юани. Но ти трябва да направиш някои неща, за да се отплатиш за нашето доверие и щедрост. Затова си избран. Тази вечер е началото. Разбираш ли какви са задълженията ти?

Фу Хай кимна.

— Преди да отидеш да изпълниш мисията, трябва да положиш една клетва за вярност и четири за преданост. Трябва да приемеш клетвите сериозно. Ако не ги спазиш, те очаква позор и ужасна смърт. Разбираш ли?

Той отново кимна. Не искаше да свърши като обезобразения мъж в Пагодата на червеното цвете. Господаря на тамяна разстла тюленото платно на масата пред Фу Хай, после леко го бутна да коленичи и посочи последната, трийсет и шестата клетва.

— Прочети и се закълни — тихо каза той.

— Щом веднъж прекрача прага на „Чин Ло“ — започна да чете на глас Фу Хай, — ще бъда предан и верен. Ще направя всичко възможно да сваля от власт династията Чин и да възстановя на престола Мин, като координирам усилията си с онези на заклетите ми братя. Общата ни цел е да отмъстим за нашите петима велики прадеди.

— Това е историческа клетва за вярност. Свързана е с нашето славно и кърваво минало и с обета на Петимата генерали тигри. Да оцениш миналото, означава да прозреш в бъдещето. Тази сутрин ти ще извършиш почетна задача за твоите братя… но ще има риск. Ако нещата тръгнат зле, Братството трябва да знае, че може да ти има доверие. Поради тази причина трябва да положиш четирите клетви за преданост — каза Господаря на тамяна и посочи петата клетва, извезана на Ша Цу Пей. — Прочети и се закълни.

— Заклевам се да не издавам тайните на семейството на „Чин Ло“ дори на моите родители, братя и съпруга. Никога няма да ги предам за пари. Ако го сторя, ще загина от Смъртта на безброй мечове.

Фу Хай прочете тези думи тихо, отново потрепервайки при спомена за ужасната церемония, на която преди няколко часа бе станал свидетел.

Господаря на тамяна посочи клетва номер шест.

— Заклевам се никога да не предам братята си — прочете младият мъж. — Ако поради някакво неразбиране или грешка предизвикам ареста на някой от тях, трябва да дам живота си в опита да го освободя. Наруша ли тази клетва, ще загина от Петте гръмотевици.

Сетне Господаря на тамяна посочи клетва номер осемнайсет.

— Ако ме арестуват, след като извърша закононарушение, кълна се, че ще приема наказанието си и няма да се опитам да прехвърля вината на моите братя. Изменя ли на тази клетва, ще умра от Петте гръмотевици.

Накрая Господаря на тамяна посочи последната клетва, която Фу Хай трябваше да прочете. Номер дванайсет.

— Ако дам невярна информация за себе си, за да стана член на тайното братство „Чин Ло“, ще умра от Смъртта на безброй мечове.

Неочаквано Господаря на тамяна го дръпна да стане и го прегърна. Фу Хай долови лекото, приятно ухание на сапуна с аромат на цветя, разнасящо се от стареца. После той го отдалечи от себе си и го погледна така както баща гледа любим син.

— Пред теб ще има много изпитания, Фу Хай — каза. — Това е само първото, първата стъпка по пътя на истинската вяра.

Изведоха Фу Хай в парка. От четирите страни се виждаха сградите, съставляващи вътрешността на Града на стените. Там го чакаха четирима млади мъже, облечени в черно. Двама от тях държаха руски автомати „АК-47“. Фу Хай погледна страшните машини за смърт и се запита какво ли ще го накарат да направи. Един по един, четиримата мъже го прегърнаха и го нарекоха свой брат. После завързаха очите му. Завъртяха го три пъти, за да загуби ориентация, и сложиха ръката му на колана на човека пред него. Вървяха малко и влязоха в някаква сграда. Фу Хай не долавяше вонята на Града на стените, но знаеше, че се намира в една от постройките, които се виждаха от парка. Сетне го поведоха по някакви стъпала. Стъпките им отекваха. Вече не усещаше аромата на вишнев цвят. Качиха го на някакво превозно средство. Щом потеглиха, Фу Хай разбра, че е електрическа количка. Духаше студен вятър с мирис на плесен. Струваше му се, че са под земята.

След петнайсет минути спряха и му помогнаха да слезе от количката. Изкачиха други стъпала, Фу Хай чу тих разговор. Беше уплашен и в същото време много развълнуван. Все едно участваше в голямо приключение. За пръв път през живота си беше член на група, а не селяк, потящ се във фабриката за коприна, докато надзирателите му крещяха и го ругаеха, че е глупав. Сега тези хора се държаха с него така, сякаш имаше огромно влияние.

Настаниха го на задната седалка на кола. Мъжете обсъждаха посоката. После се отвори електронна врата на гараж. Двигателят забръмча и колата потегли. Разнесе се шумът на улицата. Единият от мъжете учтиво му каза да махне превръзката на очите си. Фу Хай го стори и видя, че още е с хората, които го бяха прегърнали в парка. Сърцето му се сви от вълнение и страх. Отново се запита какво ли ще го накарат да направи. Повече от всичко искаше да отиде в Америка, но сега го обземаше някакво непознато чувство, което го караше да изпитва гордост. За пръв път през живота си той имаше свое място и беше част от нещо по-голямо от самия него.

24. Джони, ние почти не те познавахме

Беше едва осем часът сутринта и те бяха във Виктория Парк до плувните басейни. Джулиан каза, че е най-добре да обмислят плановете си извън сградата на народната милиция, някъде, където няма да се притесняват за подслушвателни устройства. На запад се виждаше потокът от коли, движещи се по магистралата. В Хонконг бе започнал работният ден. Джулиан Уинслоу седеше на дървената пейка под бряста и гледаше ръцете си. Закръгленото му херувимско лице беше силно загрижено.

— Защо ще претърсват апартамента му? Какво става тук, Джулиан? — попита Таниша.

Беше усетила, че нещо между Джони Куонг и Джулиан Уинслоу не е наред въпреки щедрите похвали на Джулиан по адрес на обезобразения от пожара инспектор, и сега, преди да продължи по-нататък, тя искаше да разбере какво е то.

— Той беше по следите на бандитите — отвърна Уинслоу. — Преследваше както корумпираните ченгета, така и престъпниците. Джони обичаше да им създава неприятности. Триадите и някои от ченгетата желаеха смъртта му.

Таниша го накара да я погледне.

— Джулиан, аз играя на стражари и апаши от десетгодишна. Била съм и от двете страни. В Лос Анджелис тази работа не става. Предполагам, че и тук е така.

Съмнение и объркване се изписаха на закръгленото му лице.

— За гангстерите и ченгетата това не е някаква глупава игра — продължи тя. — Такива неща излизат на първа страница във вестниците. Политиците пощуряват. Ударите се насочват към гангстерите. Ядосани, ченгета тръгват на лов, умират хора, всеки губи. Затова, ако тук става нещо друго, мисля, че ти го знаеш. Джони не изчезна само защото разследваше триадите. Ако случаят беше такъв, това би станало преди години. Между вас двамата нещо не е наред. Усетих го снощи в „Черния лебед“ и после пак след вечерята. Ти и Джони не сте същите, каквито сте били. Пък и не вярвам на случайните съвпадения. Не ми харесва фактът, че ти се обадихме от дома на Уилард Викърс в Кливланд, а ти доведе Джони Куонг, който случайно се оказа син на Анджела Уонг, чието убийство бях започнала да разследвам преди седмица в Калифорния. Какво става, по дяволите?

Ръката му трепна неволно, сетне той пое дълбоко дъх.

— Не знаех, че майката на Джони е убита. След пожара той се промени. Всичко беше различно. Затова престанахме да работим заедно. Вероятно при всички случаи щеше да стане така, защото той се прослави и получи награди. Но независимо от всичко Джони беше различен… Огорчен и сърдит. Аз се радвах, че лудориите му са приключили. Сетне, преди около шест месеца, Независимата комисия за борба с корупцията започна да го разследва. Въпросът беше деликатен, защото той беше герой и щеше да се вдигне голям шум, ако се разчуеше. Но всички знаеха, че Джони е в кюпа.

— За какво го разследваха? — попита Уилър.

— Мислеха, че след пожара е започнал да работи за триадите.

— Чакай да изясним нещо — смаяна рече Таниша. — Искаш да кажеш, че Уили Уо Лап е запалил дома на Джони Куонг и сетне Джони е отишъл да работи за него? Как става така?

— Трябва да разберете как стоят нещата тук. Джони беше уважавано ченге, недосегаем… Член на елитна група, която разследваше полицаи, присъединили се към триадите. Той беше по дирите на върховния Шан Чу. После някой предизвика пожар в апартамента му. Огънят го обезобрази, а проклетата Кралска хонконгска полиция не му даде дори пенсия по инвалидност, нито отпусна пари да му присадят кожа. Дори не го потърсиха сред руините, макар да знаеха, че Джони е там. Причината за това беше, че той се бе превърнал в проблем и за двете страни. Оставиха го да гасне в болницата като човек с неустановена самоличност. След всичко, което бе направил за Кралската полиция, той имаше чувството, че са го отстранили от работата. Това го огорчи. Някои мислят, че е започнал да работи за триадите и че ни направи за смях, като сключи тази сделка.

— А ти вярваш ли в това? — попита Уилър.

— Джони беше герой. Щеше да ни помогне, ако можеше. Винаги съм смятал, че корумпираните ченгета се опитват да му попречат да ги спипа, но кой знае, може да е истина.

— И какво стана с разследването? — попита Таниша.

— Ами нали знаете, че от юли 1997 година вече не сме британска колония. Можете да си представите останалото.

— И защо каза за нас на Джони?

— Не можех да не го направя. Преди два дни той дойде при мен. Чул, че двама американци разпитват за Уили Уо Лап. Знаел повече за Уили от всеки друг и щял да ви помогне, ако се срещнете. Съгласих се. Той беше единственият тук, който би могъл да предприеме нещо срещу Уили. Може и да е работил за Уили и да е сключвал по някоя сделка, но аз още му вярвах. В този град непрекъснато се плетат интриги. Понякога се налага да си от двете страни на масата. Но щом са убили майка му, можете да се обзаложите, че Джони сигурно се е изправил срещу Уили.

Уилър слушаше всичко това и го обземаше безпокойство.

— Мъртъв ли е Джони? — попита.

— Не знам. Той не би изчезнал просто така. Нямаше да претърсят апартамента му, ако не се е случило нещо.

— Защо биха го убили? — попита Уилър.

— Китайците имат поговорка: „Водата може да крепи, но и да потопи кораба“. Кой знае какво се е случило. Нещата се променят.

— Ако Уили е решил да се кандидатира за губернатор, може би затваря устата на хората в Хонконг, на които не се доверява напълно — рече Уилър. — Може би се страхува, че принадлежността му към „Чин Ло“ ще стане публично достояние и всичко ще се провали. ФБР са разпитвали Прескот и Анджи за финансирането на политическите кампании. Вероятно затова ги е премахнала триадата.

— Тук нещо не е наред — обади се Таниша. — Защо ще оставят снимката на Джони върху трупа на майка му като предупреждение? Сигурно са знаели, че това няма да го уплаши, а ще го вбеси.

Джулиан мълчеше. Най-сетне ги погледна.

— Не е задължително. Той би трябвало да е разбрал, че с него е свършено, когато са убили майка му… Сигурно е искал да отмъсти, но Джони знаеше как да оцелява. Той би избрал подходящия момент. Джони беше китаец — умееше да чака. Може да е предложил на Уили нещо ценно в замяна срещу живота си… Размяна, с която да спечели време.

— Какво би изтъргувал? — попита Таниша.

— Нас. Джони казва на Уили, че смятаме да нахлуем в храма с цял взвод ченгета. Но Уили не спазва споразумението и го убива. Уо Лап Лин не е човек, на когото можеш да се довериш, ако интересите му са изложени на риск.

— Ако е така, тогава сме направили ужасна грешка с Джони — рече Таниша.

— Каква? — попита англичанинът.

— Не трябваше да му казваме за Чонси.

Те слязоха от мерцедеса и се качиха във форда на Джулиан, защото имаше полицейска лампа и сирена. Прекосиха деловия район на остров Хонконг, завиха по Глостър Роуд и потеглиха през тунела под пристанището, отправяйки се към Цзюлун. Озоваха се в уличното задръстване в осем и трийсет сутринта. Пълзяха сред противните изпарения под пристанище „Виктория“. Зелените светлини по стените на тунела преминаваха покрай тях изнервящо бавно. Най-сетне излязоха горе и поеха по Хонконг Роуд към Новите територии.

Ако бяха закъснели само с няколко секунди, щяха да пропуснат всичко. Наближиха обущарницата на Чан и видяха трима мъже, облечени в черно, които се опитваха да го измъкнат навън. Чонси викаше за помощ, но никой не реагираше. Минувачите гледаха недоверчиво как единият от гангстерите на триадата извади нож и го опря в гърлото на Чан Чак. Таниша извика на Джулиан да спре. Той удари спирачки и докато колата се плъзгаше, тя извади от чантата си глока и започна да стреля. Таниша виждаше, че куршумите й рикошират в стената на сградата. Тя стреляше за ефект и не се опитваше да рани тримата бандити, защото нямаше доверие на неточното си оръжие, а и не искаше да уцели Чонси. Изстрелите уплашиха тримата убийци от триадата, които още се мъчеха да набутат Чан в тяхната кола, където четвърти мъж, също облечен в черно, държеше през прозореца руски автомат „АК-47“.

Джулиан включи на скорост и настъпи газта. Фордът се стрелна към паркинга, но в същия миг един амбулантен търговец с количката си се изпречи на пътя им и за миг Таниша и Уилър се вгледаха в уплашените очи на Зан Фу Хай. Той беше там с открадната количка, за да блокира уличката, ако някой дойде. Фу Хай отчаяно стискаше дръжките на количката, докато фордът на Джулиан се плъзгаше по уличната настилка. Тримата млади гангстери се спуснаха към колата си и единият се показа с автомат „АК-47“. Без да се колебаят нито за миг, двамата въоръжени бандити започнаха да обстрелват форда. Малкото превозно средство се разтресе и куршумите разкъсаха тапицерията вътре. Върху Таниша, Уилър и Джулиан се посипаха стъкла.

— Мръсни копелета — изкрещя англичанинът, който бе извадил руския си 7.65-милиметров пистолет и стреляше.

Гилзите отскачаха и пареха краката на Таниша. Тя не им обръщаше внимание. Стреля, докато патроните й свършиха, после се наведе, извади пълнителя, пъхна нов, изправи се и продължи да стреля.

Уилър, който не беше въоръжен, се беше свил в ъгъла на колата. Когато патроните им свършиха, гангстерите потеглиха с колата си, минаха покрай надупчения от куршуми форд, като спряха да качат ужасения Фу Хай, който се криеше зад количката. Той се хвърли на задната седалка и колата на триадата изрева по улицата.

Таниша, Уилър и Джулиан хукнаха към обущарницата и нахлуха вътре.

— Полиция! — извика Джулиан и тогава видяха, че Чонси се е навел над ранена китайка.

Чан Чак тихо й говореше на китайски.

Той вдигна глава. От гърлото му, там, където го бе прерязал ножът, се стичаше кръв.

— Съпругата ми. Те застреляха жена ми — ужасен изрече той.

Джулиан се приближи до телефона и извика линейка. Уилър стоеше в средата на работилницата, когато изведнъж краката и ръцете му започнаха да треперят. Едва се държеше. Този път реакцията не се дължеше на алкохола, а на адреналина. Той погледна Таниша. На лицето й бе изписан страхът от престрелката, а ръката й още стискаше празния глок.

— Не знам за теб — тихо каза той, — но аз започвам да се ядосвам.

25. Съвещанието

Уили Уо Лап Лин седеше в хола си и слушаше, докато Хенри Лиу му обясняваше какво е станало. Апартаментът в Хонконг беше скромен, но имаше идеално Фън Шуй. Това беше китайски обичай къщата да бъде проверена от специалист, който да види дали мястото, разположението на помещенията и посоката, в която гледат прозорците ще донесат добър или лош късмет. Уо Лап бе повикал най-добрия майстор по Фън Шуй в Хонконг. На млади години нямаше време за подобни занимания, но сега не искаше да рискува. Майсторът каза, че апартаментът е обвит в добър късмет — жилището гледаше на север, към пристанището, което гарантираше богатство. Пред прозорците не се издигаше планината. Входната врата беше обърната на изток, а кухнята беше най-отдалеченото помещение от спалнята. Специалистът обясни, че това разположение гарантира добро здраве, сексуална мощ и успех. Уили се надяваше, че майсторът не е сгрешил, докато слушаше ужасен разказа на Хенри Лиу за трудностите, които има триадата.

Джони Куонг бе проявил нехайство. Майка му в Калифорния бе допуснала американското правителство да разбере за подкупите и Уили бе принуден да заповяда да убият както нея, така и един тамошен адвокат. Тъй като вече не можеше да му вярва, той се разпореди Джони да умре от Смъртта от безброй мечове.

Уили се страхуваше да не загуби влиянието си в Пекин. Очакваше го политическа кариера и не желаеше Лиу Куция да допуска грешки. Слушаше с нарастващ гняв, докато Бялото ветрило и сега най-могъщият Шан Чу на триадата обясняваше множеството проблеми.

— Американците, които дойдоха тук, мислят, че ти си сключил сделка с Пекин и това е написано на хартия. Така ни каза Джони Куонг, преди да го екзекутираме. Имат частична карта на Града на стените и са се свързали с един от учениците на Джаки Пулинджър, за да го накарат да се опита да я довърши. Не можахме да хванем този човек. Той е обикновен обущар, но успя да избяга. Мисля, че сме в опасност — каза Лиу.

Грозното му сипаничаво лице и издадени зъби му придаваха страшен, но и същевременно комичен вид. Той закуцука към прозореца, който гледаше на север и предпазваше Уили от драконите на лакомията и алчността.

— Заплахата не може да е сериозна — рече Уили. — Ако беше сериозна, щяха ли да изпратят жена, при това чернокожа, която няма почти никакво влияние дори сред американците?

— Ако се опитат да влязат в Града на стените с полицейски подкрепления, ще има кървави сблъсъци — предупреди го Лиу Куция. — Може да загубим Града на върбите заради любопитни западни политици, които ще поискат да узнаят защо градът съществува тук и защо нашият храм е скрит в парка. Тайната ни ще бъде разкрита.

Уили дълго седя неподвижен, сложил осеяните си със старчески петна ръце на коленете.

— Хитрият заек винаги има три дупки — изрече най-сетне.

Лиу Куция кимна.

— Тогава мислиш, че сме в безопасност? И полицията тук не знае за споразумението ти с Чен Бода.

— Смятам, че за полицията ще бъде почти невъзможно да предприеме нещо срещу мен. Пекин ще инструктира ченгетата си да не убиват кокошката само заради един полог с яйца. Ще загубят много. Но ти трябва да се погрижиш нещата да не се влошат. И да бъдеш много бдителен. Разположи най-добрите воини от бойната секция на покрива и в парка. Трябва да пазите Града на върбите с цената на живота си.

Хенри Лиу закуцука към вратата. Недъгът му беше най-голямото проклятие в живота му. Един английски полицай го простреля, когато беше петнайсетгодишен. Некадърните хирурзи в клиниката в Цзюлун го бяха оставили недъгав за цял живот. Преди три години се наложи да му ампутират крака от коляното надолу, но състоянието му продължаваше да се влошава. Болеше го, когато вървеше с протезата. Мястото беше натъртено и дори му беше трудно да стои прав. Лиу стоически понасяше болката и строгите предупреждения на Уо Лап Лин. Излезе, твърдо решен да изпълни новите указания — да гарантира сигурността на Града на върбите или да даде живота си.

Когато той излезе, Уили дълго седя на канапето в тъмния си апартамент. Беше твърде стар, за да бяга от слаби врагове. Нямаше намерение да се крие от една чернокожа жена. Скривалището, в което бяха прибрани парите и политическите му документи, беше сигурно. Беше ги сложил в комплект от китайски кутии, които според него бяха недостъпни. Документите бяха заключени в сейф, намиращ се в олтара в Пагодата на червеното цвете, в Града на върбите, в Града на стените, в Цзюлун. Той беше участник в тази игра от седемдесет и пет години. Бе изминал дълъг път и бе прекосил множество коварни реки. Освен това знаеше, че разстоянието само проверява издръжливостта на коня, а времето разкрива характера му.

Мислите на Уилър го преследваха като просещи деца. Беше уморен да се самопреценява, но не можеше да спре. Всяка мисъл го връщаше към държанието му. И после, за да влоши нещата, той не можеше да се отърси от спомена за Чонси, за опита да го отвлекат от обущарницата му, за кървящата на пода жена и за изражението в очите му, когато се обърна към тях и каза: „Те застреляха жена ми“.

Уилър изпитваше вина за всичко това. Бе донесъл нещастие в дома на Чонси и после, сменяйки каналите на екрана на лошите спомени, започна да обмисля недостойното си държание сутринта… Миризмата на кордит от изстрелите на Джулиан и Таниша. Паниката в гърдите му. Той се бе свил в ъгъла на колата, страхувайки се за живота си. Не можеше да реагира достатъчно бързо и се скри, докато спътниците му отвръщаха на изстрелите.

„А ти какво очакваше, по дяволите, глупав задник?“ — прошепна Шегаджията, но гласът му бе станал неясен. Уилър се отвращаваше от себе си. Какво правеше? Какво очакваше? В тази история за него, изглежда, нямаше справедливост. Можеше да опетни името на брат си и да съсипе майка си, снаха си и племенника си Холис. Лесно можеха да го убият, да стане жертва на ужасна, мъчителна смърт, тук, на половин свят разстояние от Щатите. Затова какво, по дяволите, се опитваше да докаже? И тогава усети прилив на братска обич и мъка по Прескот. Въпреки това още не можеше да плаче. Нещо го спираше. Някакво усещане, че не се е пречистил от егоистичните мисли. Бе изменил на брат си. Не го беше предпазил. Ако непосредствено след убийството на Прескот съвестта на Уилър го гризеше, че може да разобличи брат си, сега това чувство бе изчезнало. Вече не изпитваше нищо друго, освен срам, че не е бил с него, за да го напътства. Сега единственото му желание беше да разкрие убийството и да накара извършителите да си платят. Само по този начин можеше да възвърне част от самоуважението си.

Уилър не можеше да живее постарому. Вече не понасяше спомена за Шегаджията. Предишният му живот му се струваше тъжен и комичен. Отпуснал се в леглото на двайсетия етаж в хотел „Пенинсюла“, той най-сетне видя как е изглеждал в очите на другите и разбра презрението на баща си. Лицето му пламна от срам заради безсмисления си живот.

Неочаквано междинната врата се отвори и тя застана на прага на спалнята, осветена в гръб от светлината в хола. Беше с хавлиения халат, който мислеше, че не й отива.

— Уилър? — тихо попита тя. — Буден ли си?

— Да.

— Може ли да поговорим?

— Да.

Таниша влезе в спалнята и седна на ръба на леглото му. Дълго време мълча, той усети, че тялото й леко трепери.

— Страх ме е — промълви тя. — Уплашена съм и се чувствам самотна.

Уилър хвана ръката й.

— И аз — каза, сетне я прегърна и се опита да я успокои.

Таниша се отдръпна, без да е сигурна какво желае.

— Искам да се притисна до някого. До теб — рече и го погледна. — Боя се, че може да умрем и да не се върнем вкъщи. И никога повече да не видя баба и племенниците си.

Той я хвана за китката и този път Таниша му позволи да я придърпа на леглото. Уилър долови уханието на косите й. Тялото й беше стегнато и същевременно крехко. Тя лежеше до него, но на известно разстояние. Той усещаше дъха й. Протегна ръка, отметна косите от челото й и се взря в черните й очи. Откри сила и смелост, натрупани там от поколения чернокожи. Таниша беше продукт на миналото си, на расовата си история и на насилието и напрежението в Южния централен район. Тя беше ожесточен боец, но не бе загубила човечността си. Беше се борила да я запази, докато Уилър доброволно се бе отказал от своята в бара на клуб „Уестридж“. Докато лежеше и гледаше очите й, той се запита как се бе отклонил толкова много от пътя и как бе успял да припише стойност на такива безсмислени постижения като глупостите, които бе вършил. Таниша взе ръката му, сложи я на лицето си, после се обърна към него и го целуна. Уилър се изненада. Какво толкова бе намерила в него? Но целувката стопи част от страха и самопрезрението му.

Той отново се вгледа в очите й и се зачуди дали някога ще бъде достоен за нея.

26. „Другата жена“

— За мошеник онзи проклет глупак беше страшно досаден — каза Джулиан, докато ги водеше по стъпалата на Кралския хонконгски яхтклуб, който се намираше срещу парка пред Колониалния клуб. Беше разположен на Козуей Бей и гледаше към Цзюлун и пристанище „Виктория“. Доковете бяха сгушени зад Големия бетонен вълнолом. Там бе приютена великолепна колекция от лодки и яхти, доказателство за миналото европейско величие на колонията. Сега някои от плавателните съдове бяха занемарени. Собствениците им бяха избягали от Хонконг, а докерите, наети да ги поддържат, си бяха взели отпуск. Други яхти си бяха намерили нови собственици и сега блестяха на утринното слънце.

Джулиан тръгна по бетонния кей.

— Онзи бандит продаваше наркотици — продължи да им разказва. — Обискирахме апартамента и офиса му, които се водеха на името на майка му, после разбрахме, че тук има яхта. Това беше през юли, точно преди присъединяването на Хонконг. Не си направих труда да съобщя на момчетата от новата милиция, че съм открил яхтата.

Тримата се приближиха до шестнайсетметровата перленобяла моторна яхта с палуби от тиково дърво и голяма главна каюта. Името беше написано с английски букви на кърмата.

Джулиан скочи на борда и отключи каютата с ключа, който взе от куката под щирборда. Влязоха в красиво обзаведената каюта и англичанинът започна да отваря капаците от тиково дърво, за да влезе слънчева светлина.

— Така е малко по-уютно — каза. — Изкарвам я от време на време, но комисията по лицензите към яхтклуба скоро ще я вземе. Провървя ми, че я използвах през последните шест месеца.

Той слезе в камбуза, отвори хладилника и извади три бири.

Уилър се усмихна и погледна с копнеж ледената бутилка английска „Ред Краун“ в ръката си. Устата му се изпълни със слюнка. Представи си как алкохолът ще затопли тялото му и ще отмие парещото чувство за гадене, което изпитваше всяка сутрин.

— Защо искаше да се видим? — попита Таниша.

Джулиан им се беше обадил в девет сутринта и ги бе помолил да се срещнат в яхтклуба. Той седна на голямото канапе и ги погледна.

— Идвам от болницата, където закарахме госпожа Чан. Вчера тя беше в критично състояние и днес сутринта в осем и трийсет и пет почина.

Сърцето на Уилър се сви. Той погледна бирата, която държеше. Гърлото му пареше. Запита се дали на яхтата има шотландско уиски.

— Когато тя умря, Чонси изпадна в истерия. Започна да крещи на лекарите и сестрите, после отиде някъде. Опитах се да го спра, но той беше побеснял. Преди час разбрах, че е взел децата си и е заминал.

Таниша осъзна, че след като Джони по всяка вероятност беше мъртъв, а Чонси бе изчезнал, нямаха никакъв шанс.

— Искате ли да знаете какво мисля? — продължи Джулиан. — Задачата ни е непосилна. Дори да стигнем до онзи парк, няма да можем да влезем в централата на триадата. Те имат бойни секции, убийци камикадзе, наречени авангарди — специалисти по бойни изкуства, въоръжени до зъби с руско оръжие. Вчера ги видяхте. Трябва ни взвод морски пехотинци, за да проникнем там. Реших да се откажа. От месеци мисля по този въпрос. Усещам, че краят ми наближава, затова се предавам.

— Искаш да кажеш, че ни зарязваш? — попита Уилър и остави недокоснатата бира.

— Всичко свърши. Нямам сили и съм затънал до гушата в неприятности с китайските ми колеги. Най-добре ще е да си заминете. Милицията и триадите тук явно действат в комбина и Уили е в дъното на всичко. Вчера не станахме по-мили на онази шайка бандити, когато стреляхме по тях. Джони е мъртъв и аз не искам името ми да се появи на проклетата покана за моргата, за да разбера, че престоят ми тук е приключил.

— Къде ще отидеш? — попита Уилър.

— Не смятам да споделям това с вас… Не че не ви вярвам, но е адски трудно да не проговориш, когато пъхнат шибан плъх в задника ти.

Таниша и Уилър се върнаха в хотела. Тя успя да го убеди, че не могат да продължат без Джулиан и Чонси. Искаше да се приберат в Щатите. Беше се обадила и оставила съобщение на капитан Верба, в което казваше, че са възникнали други семейни проблеми в Кливланд и й трябва двуседмичен отпуск. Помоли го да отложи слушането пред Отдела за вътрешно разследване. Но сега бе дошло време да се справи с това.

Тя се качи в апартамента да се преоблече, а Уилър седна във фоайето и се опита да измисли начин да продължат с разследването. Обмисли всичко и реши, че нямат избор. Беше изневерил на Прескот в смъртта, така както бе направил и в живота. Наблюдаваше потока от хора във фоайето на хотел „Пенинсюла“ и изпитваше силна тъга. Отново го обзе самопрезрение. Накрая стана, приближи се до рецепцията и поръча два билета за първия полет до Лос Анджелис. Имаше свободни места за сингапурските авиолинии, чийто самолет излиташе от Хонконг в един часа след полунощ. През това време Таниша се обади от апартамента и се уговориха да се срещнат в ресторанта на хотела. Той запази билетите и отиде там. Тя го чакаше в едно сепаре в дъното на заведението. Не бяха хапвали нищо от сутринта, но не бяха гладни, затова си поръчаха само кока-кола.

— Съжалявам — каза Таниша. — Знам, че това означаваше много за теб. Но мисля, че нямаше да се справим дори ако с нас бяха Джулиан, Чонси и половината честни ченгета, останали в Хонконг. Опитът беше добър, но нищо нямаше да излезе. Трябва да измислим хитър план да го направим, а ми се струва, че няма такъв.

Тя имаше право. Това беше лудост и вероятно не би допринесло с нищо за разкриването на убийството на брат му. Само ако можеха да докажат, че Уили е сключил сделка с Пекин! Уилър беше убеден, че може да разобличи заговора и поне да ги накара да платят за смъртта на Прескот. Но двамата с Таниша не можеха да се изправят срещу най-мощната престъпна организация в света. Само успяха да предизвикат още нещастие и смърт в Хонконг.

После върху масата падна сянка и когато вдигнаха глави, те видяха Чонси Чан. Той сякаш се бе смалил. Раменете му бяха прегърбени, главата — наведена, а очите — хлътнали. Чан Чак потърка ръце. Имаше такъв вид, сякаш не беше спал, откакто го бяха видели за последен път.

— Чаках във фоайето — каза той. — И ви видях да влизате тук.

— Съжалявам за съпругата ти — рече Уилър.

Чонси кимна. На лицето му се изписа болка.

— Заведох децата в дома на един мой братовчед — продължи Чан. Гласът му плашеше със студенината си. — Съпругата ми беше много болна. Но тя бе смисълът на моя живот. Даваше ми сили. Не мога да оставя убийците й ненаказани.

Уилър стана и му направи знак да седне, но той остана прав.

— Знам как да влезем в парка в Града на стените — каза им.

— Можеш ли да довършиш картата на Куинси? — попита Уилър.

— Няма нужда от карта. Джаки Пулинджър ми каза много по-лесен начин.

Чан млъкна и продължи да търка длани, сетне рече:

— Ще ви заведа там. Ще ви покажа пътя.

27. Града на върбите

Минаваше един след полунощ. В залива имаше силно вълнение, докато се отдалечаваха от вълнолома, подслоняващ хонконгския яхтклуб, и оставяха зад гърба си светлините на кея. Отправиха се на изток. Яхтата се движеше със скорост седем възела. Вълните се разбиваха в носа на „Другата жена“ и ситни капчици падаха по лицата им. Плаваха без сигнални светлини. Навлязоха в пристанище „Виктория“ и започнаха шесткилометровото пътуване, което щеше да ги отведе покрай огромния изкуствено създаден полуостров, където беше летището. Целта им беше да стигнат до нос Ю Мън, който се намираше от другата страна на пристанището в област Яу Тонг.

Бяха изминали изтощителни двайсет и четири часа, откакто Чонси изненадващо се появи в хотелския ресторант. Прекараха няколко часа с Джулиан, опитвайки се да решат дали информацията на китаеца им дава достатъчно шансове да влязат в централата на триадата. Джулиан им каза, че след изчезването на Джони не могат да разчитат на помощ от страна на ченгетата. Трябваше да го направят сами… Никой от тях не се закле, но всички знаеха, че ще опитат. Всеки имаше лична причина да го стори.

Планът им беше подчинен на едно-единствено правило не — прави нищо необмислено. Уилър и Таниша презавериха билетите си за осем часа сутринта, пак за полет на сингапурските авиолинии. Чонси взе мерцедеса и го паркира в източния край на Града на стените. Заредиха яхтата с храна и вода и поеха към отсрещния бряг на залива, където щяха да се срещнат с Джулиан.

Китаецът седеше на покрива на главната каюта и гледаше осветените от луната води, потънал в мисли. И тримата изпитваха потребност да отмъстят. Уилър беше в кабината на щурвала, а Таниша стоеше до него. Той от дете управляваше яхти. Често взимаше без разрешение яхтата на баща си и организираше там веселби с други студенти. Единствените риби, които хващаха, бяха колежките от университета.

Уилър определи курса и провери компаса на навигационното табло до щурвала.

— Добре ли си? — попита Таниша, като видя напрежението, изписано на лицето му.

— Умирам от страх — мрачно призна той. — Изкарах обучението в специалните сили само до половината, пък и използвахме гумени куршуми или пистолети с боя.

— Запомни едно. В улична престрелка никой не улучва онова, в което се цели. Точните попадения са чиста случайност.

— Дори с онези убийци камикадзе ли е така? Струва ми се, че са безпогрешни стрелци.

— Всички са заслепени. Ако положението стане напечено, само се движи бързо и не спирай да стреляш.

Той кимна. Надяваше се, че с тези думи Таниша не се опитва просто да му вдъхне смелост.

Час по-късно пуснаха котва в залива Яу Тонг. Видяха светлините на складовете, а зад тях — високите товарни докове. От време на време по Цзюлун Роуд проблясваха фарове.

Чонси не пророни нито дума, докато им помагаше да издърпат гумената лодка и да я спуснат на вода. Уилър застана в малката лодка и Чонси му подаде двигателя.

Всички бяха облечени в черно. През деня си бяха купили дрехите от подземния търговски център. Таниша заключи главната каюта и също се качи в гумената лодка. Уилър дръпна въженцето и запали мотора. Тримата се отправиха към доковете.

Сърцето на Уилър блъскаше в гърдите. Зави му се свят. Запита се дали това не са последните няколко часа от живота му.

Скоро се приближиха до огромния пристан, който се извисяваше четири-пет метра над тях, за да подслонява товарните кораби. Видяха служебната стълба и Уилър докара гумената лодка до нея, а Чонси я завърза за кея. Тримата се измъкнаха от лодката. Не носеха почти нищо със себе си — нито портфейли, нито паспорти, оръжия или фенерчета. Всеки имаше по неколкостотин хонконгски долара в червени банкноти по сто. Изкатериха се по стълбата и Уилър погледна надолу. Вълните бяха изтласкали малката гумена лодка под кея и я бяха скрили от нежелани погледи. Той кимна на Таниша.

После хукнаха към паркинга. В далечината застрашително се извиси огромният пристанищен склад. Луната ги осветяваше с негостоприемна сребриста светлина.

Движеха се безшумно. Единствената опасност беше да не ги забележи някой пазач. Най-сетне стигнаха до Цзюлун Роуд. На шосето бе паркиран стар, ръждясал микробус на водопроводна фирма. Фаровете примигаха веднъж и тримата се завтекоха към него. Страничната врата беше отключена и те се качиха.

Отвътре микробусът бе осветен от червена лампа, монтирана на тавана. Намираха се в свръхмодерен подвижен команден център. Неугледният на външен вид микробус съдържаше истинско чудо на съвременната техника.

Джулиан седеше зад волана. Лицето му беше изопнато от предстартова треска.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Уилър кимна.

— Никакви проблеми — отговори той и огледа лавиците, отрупани със свръхмодерна техника за наблюдение и сражение. — Удивително.

— Направо шестица от тотото, а? — ухили се Джулиан. — Кралската полиция има три такива микробуса. Трябва да се подписваш, когато ги използваш, но аз изчаках пазача на моторния парк да отиде до тоалетната и го взех. Поне няма да ни липсва снаряжение.

Уилър взе автомат „Узи“, прегледа го набързо и пак го остави на лавицата. Всичко, което англичанинът бе казал, че ще им е необходимо, беше в микробуса — прибори за нощно виждане, инструменти за разбиване на сейфове, дори лазерни мерници за оръжията.

Джулиан включи на скорост, потегли, направи обратен завой и пое на север по Цзюлун Роуд.

Пътуваха, без да разговарят. Уилър погледна Джулиан, изучавайки херувимския профил на инспектора, който непрекъснато се променяше на светлините на уличните лампи. Когато следобед му се обади и го помоли да преосмисли решението си, не очакваше, че Джулиан ще се съгласи. Колебливото, обзето от параноя ченге им уговори още една среща в парка пред сградата на Народната милиция и ги изслуша внимателно.

— Рискът е много голям — рече накрая. — Объркаме ли нещо, ще гризнем дръвцето.

Уилър не можеше да разбере защо инспекторът се съгласи да им помогне. След няколко часа, когато разработиха плана за бягство, той най-сетне му зададе този въпрос.

— Не го правя заради вас — отговори Джулиан, — а заради себе си и Джони и заради всички честни ченгета, които загинаха. Тук всичко беше наред. После дойдоха комунистите и ни оставиха да поемем цялата отговорност. Имаше времена, когато Джони беше най-добрият. Но стана адски трудно. Водата се размъти. Той не можеше да работи срещу триадите и едновременно с това и срещу комунистите. Ето защо мисля, че го предадоха, промениха и предизвикаха пожар в жилището му. Време е да си разчистим сметките.

Джулиан зави по Принс Едуард Роуд и след малко влязоха в Града на стените. Той подкара бавно покрай редицата от грозни, бедняшки сгради, която се простираше с километри във всяка посока. Мястото беше огромно, много по-голямо, отколкото Уилър си бе представял. Малко от апартаментите бяха осветени със слаби лампи, с газени фенери или с електричество, откраднато от обществените кабели. Преобладаващият цвят беше сивото.

Чонси се премести до Джулиан и се вторачи в сградите.

— Там — каза и посочи един жилищен блок на отсрещната страна на Тун Тзин Роуд срещу Града на стените.

Джулиан спря и изгаси фаровете. Четиримата се вгледаха в тъмния блок, който беше по-добре поддържан от сградите в гетото от другата страна на пътя.

— Всяка нощ около два и половина те носят тук парите от престъпната си дейност — каза китаецът. — Обикновено с кола и двама пазачи. В гаража ги посрещат един-двама въоръжени мъже.

Главата на Уилър се замая. Той погледна Таниша, която стисна ръката му и каза:

— Да се приготвим.

Четиримата отидоха в задната част на микробуса.

— Напълних раниците — рече Джулиан и ги посочи. — Всичко, за което говорихме, е тук. Бронираните жилетки са в сандъците.

Той отвори вградените сандъци и извади бронирани жилетки. Таниша се изненада, като видя, че са същите като тези, които използваха в полицията в Лос Анджелис. Бяха леки и можеха да спрат всякакви видове куршуми. Тя облече една и даде друга на Уилър. Всички действаха на светлината на единствената червена лампа.

— Изберете си оръжия — каза Джулиан и взе един от автоматите, окачени на стената.

Уилър избра автоматична пушка „Браунинг“, защото бе свикнал да използва такава в морската пехота. Грабна два пълнителя и лазерен мерник и започна да го монтира. После сложи пълнителя и дръпна плъзгача.

— Изглежда знаеш какво правиш — изумена отбеляза Таниша.

— А ти мислеше, че знам само да чукам колежките от университета, а? — едва-едва се усмихна той.

Всички бяха готови и започнаха да чакат.

Малко след два и половина през нощта на улицата спря кола с трима мъже. Фаровете осветиха вратата на гаража. След секунда електронната врата се отвори. В гаража стояха двама въоръжени китайци.

— Сега — каза Джулиан.

Четиримата изскочиха от микробуса. Пробягаха краткото разстояние и нахлуха в гаража, насочвайки оръжията си срещу петимата стреснати гангстери. Единият от пазачите се обърна да стреля, но Чонси го удари с приклада на пушката си. Китаецът отново замахна и го удари в челюстта. Джулиан и Таниша държаха на прицел тримата мъже в колата. Уилър остана при последния пазач на гаража. Двамата се бяха изправили един срещу друг, насочили оръжията си. В очите им се четеше страх. Бяха сковани от отчаяна нерешителност. Деляха ги секунди от смъртта.

— Хвърли оръжието! — извика Уилър.

— Пречукай го! — каза Джулиан, обърна се и стреля.

Куршумите пронизаха гърдите на китаеца и го отхвърлиха назад.

— Не беше нужно да го убиваш — рече американецът.

Джулиан грабна дистанционното управление за вратата на гаража от ръката на другия пазач и я затвори.

— Това не е излет на скаути — гневно изрече той. — Ще ги преодолеем без стрелба, ако можем, но ако някой от тези мръсници се прицели в теб, трябва да го очистиш!

Джулиан кипеше от гняв.

— Той има право — обади се Чонси. — Тези типове са убийци. Няма да проявят милост. Не се колебай.

Уилър погледна Таниша, която кимна в знак на съгласие.

— Наблюдавайте вратата — каза Джулиан. — Ако там има още хора, тогава това е пътят към вътрешността.

Те изкараха тримата гангстери от колата, сложиха им белезници и ги оковаха за дървените подпори на гаража, после запушиха устата им със собствените им чорапи. Таниша взе оръжията и клетъчните им телефони. В багажника на колата имаше два чувала с пари.

— Добре — рече инспекторът. — Да претърсим апартамента горе и да се уверим, че няма други.

Качиха се по стълбите и огледаха стаите горе. Апартаментът беше пуст. В гардероба в спалнята намериха неочакван подарък — шест червени мантии на триадата.

— Това е лъч слънчева светлина — отбеляза англичанинът, извади мантиите и им ги раздаде.

Червените мантии имаха качулки и бяха дълги до пода.

Бързо откриха стълбище, водещо към мазето. Джулиан запали лампите. Помещението беше съвсем малко и сякаш бе изкопано с лопати. Вътре беше студено и миришеше на плесен. Стигнаха до вратата в отсрещния край на мазето, отвориха я и видяха четириместна електрическа количка за голф и тунел, простиращ се в мрака.

— Това е тунелът — каза Чонси. — Точно както каза госпожица Пулинджър.

— Чудесно — ухили се Джулиан.

Качиха се на количката и той седна зад волана.

— И така — рече инспекторът и погали автомата си, — от сега нататък, ако се наложи да използваме тези неща, ще се провалим… Ще стреляме само в краен случай.

— Щом онези типове носеха парите от нощните клубове в Хонконг, сигурно от другата страна ги чака някой, за да получи чувалите — предположи Таниша.

— Точно така — съгласи се Джулиан. — Да извадим чувалите от багажника, за да имаме нещо, с което да отвлечем вниманието им.

Чонси и Уилър бързо изкачиха стълбите, върнаха се в гаража и взеха парите от колата на гангстерите.

Докато изпълняваха тази задача, Джулиан погледна Таниша и попита:

— Господин Касиди готов ли е за такова нещо?

— Той застреля двама членове на тонгата в къщата на брат си в Бел Еър. Ще се оправи — отговори тя с надеждата, че ще се окаже права.

Количката потегли в тесния, изкопан на ръка, тъмен тунел. Единственият фар пронизваше мрака. Червените им мантии се развяваха в студения въздух. Пътуването беше изненадващо кратко. След няколко минути спряха пред друго стълбище.

Видяха походно легло, на което лежеше мъж. Той потърка очи и се надигна. Чонси заговори на китайски и му подаде единия чувал с парите. Докато мъжът протягаше ръка, Уилър скочи от количката и го удари по главата с приклада на браунинга. Човекът загуби съзнание.

— Браво — похвали го Джулиан. Вече се чувстваше по-спокоен за него.

Завързаха мъжа и тръгнаха нагоре по стълбите, влачейки тежките чували. Видяха врата, отвориха я бавно и се озоваха в красив парк, озарен от лунна светлина. Доловиха уханието на вишнев цвят. Някой до вратата каза нещо на китайски.

— Ние сме. Помогни ни — отговори на кантонезийски Чонси и мушна през отвора чувала с парите.

Мъжът протегна ръка и преди да хване брезентовия чувал, Чонси го пусна на земята и блъсна с всичка сила вратата, поваляйки гангстера. Уилър, Таниша и Джулиан хукнаха към парка.

Там имаше трима мъже, които чакаха парите. Всички бръкнаха в червените си мантии, за да извадят оръжия. Този път Уилър не се поколеба. Ритна първия бандит между краката и го удари по главата с приклада на пушката си, както го бяха учили в Специалните сили. Отърваха се бързо от тримата гангстери, без да изстрелят нито един куршум.

Завлякоха ги в тунела, сложиха им белезници, запушиха устата им. Двата тежки чувала с пари още бяха в тях.

— И така — каза Джулиан, — не знаем с колко време ще разполагаме, затова действайте бързо и се възползвайте от всяка възможност. Готови ли сте?

Те кимнаха.

Върнаха се при изхода и тръгнаха из красивия парк, като спряха за миг, за да се ориентират. В средата на парка се извисяваше храмът на триадата, известен като Града на върбите. Четиримата тръгнаха предпазливо по мократа трева. Бяха си сложили качулките, за да не се виждат лицата им. Чонси вървеше най-отпред, в случай че се наложеше да говори с някого, защото кантонезийският му беше безупречен. Уилър крачеше последен. Имаше чувството, че всеки момент куршум ще прониже гърба му.

Стигнаха до Пагодата на червеното цвете. Там седеше възрастен мъж, който протегна ръка да вземе парите. Чонси му подаде двата чувала, после Джулиан пристъпи напред, извади пушката от мантията си и удари стареца с приклада. Човекът се строполи и започна да хърка в краката им.

— Не може да е толкова лесно — измърмори Джулиан, докато вървяха към Пагодата.

Позлатените змии и дракони на колоните ги гледаха с очи от рубини.

Отвориха вътрешната врата и видяха великолепния олтар.

— Обикновено тайните на триадата се пазят в сейфа на олтара — обясни Чонси. — Това е свещено място. Само старейшините имат право да го отварят. Ако Уили държи документа тук, трябва да е в олтара.

Четиримата тръгнаха из огромната зала, приближиха се до олтара и застанаха на същото място, където преди два дни бе умрял Джони Куонг.

Проститутките бяха танцьорки от клуба на триадата в Мон Кок и пристигнаха с микробус в два часа сутринта. Седяха в задната част на превозното средство, масажираха уморените си крака и се питаха дали ще успеят бързо да доведат гангстерите до оргазъм, за да се приберат вкъщи и да си легнат.

Шофьорът удари с юмрук по вратата на гаража. Когато не получи отговор, той извади ключ, приближи се до тесните дървени стълби и се качи в апартамента. Слезе в гаража и съзря четиримата гангстери, оковани за подпорните греди и петия — мъртъв на пода. Развърза единия и изумен изслуша разказа му за нападението. След няколко минути освободи и останалите. Установиха, че електрическата количка за голф е изчезнала. Започнаха да търсят клетъчните си телефони, за да се обадят в храма и да предупредят другите, и ги намериха в пълната с вода мивка в кухнята, където ги бе пуснала Таниша.

Гангстерите се обърнаха и хукнаха към тунела в мазето. Препъвайки се в мрака, те се завтекоха към Града на върбите.

Джулиан намери сейфа зад олтара. Извади от раницата си електронно устройство за отваряне на сейфове и прикрепи електродите към циферблата. Включи го и се вторачи в малкия дигитален екран в ръката си, докато устройството сканираше циферблата на сейфа, търсейки комбинацията. Първо се появи числото двайсет и пет, после четирийсет и пет и накрая деветнайсет. Кратък звън потвърди комбинацията. Джулиан завъртя циферблата и отвори сейфа. В същия миг откъм парка се чуха викове.

Уилър стоеше на пост на източния вход на Пагодата на червеното цвете. Той видя неколцина мъже в червени мантии, които тичаха по тревата, гледаха към покрива на храма и крещяха на авангардите там.

— Играта загрубя — извика Уилър на Джулиан, който изваждаше съдържанието на сейфа.

— По дяволите — измърмори инспекторът, докато хвърляше настрана парите и бижутата, търсейки споразумението. — Чонси, докарай задника си тук и ми помогни да прочета тези неща.

От покрива започнаха да слизат хора. Уилър се обърна и стреля напосоки с браунинга. Куршумите свистяха и се забиваха в стените. Някой изпищя. Един от гангстерите се претърколи по стъпалата и се строполи мъртъв на пода. Таниша коленичи и започна да стреля от северната порта към парка. Гангстерите от триадата падаха и панически се претъркаляха, за да избегнат куршумите.

Фу Хай се събуди от изстрели. Не беше сигурен какво става. Авангардите го издърпаха от рогозката заедно с другите новопосветени и им казаха, че в Пагодата на червеното цвете са проникнали бандити, които се опитват да откраднат нещо от триадата. Беше тъмно. Фу Хай чу изстрели от автоматично оръжие, идващи от парка. Пъхнаха в ръцете му руски автомат „АК-47“. Той не знаеше как да си служи с него, но един от авангардите сложи пълнител и го зареди. Каза му само да се прицели и да натисне спусъка. Сетне му заповядаха да изтича до Пагодата на червеното цвете, да влезе вътре и да убие бандитите. Без дори да се замисля, той хукна заедно с другите нови членове към храма. Една чернокожа жена стреляше с автоматично оръжие по него от вратата на Пагодата. Фу Хай усети раздвижването на въздуха, когато един от куршумите прелетя покрай ухото му. Новопосветените от неговата група продължиха напред, като крещяха, за да съберат смелост.

Фу Хай се отдалечи от тях, но някак успя да се добере до страничната врата на Пагодата. Отвори я и влезе, като се хвърли на земята, за да не го уцелят, и се плъзна по корем на лакирания дървен под.

Чонси претърсваше големия сейф и преглеждаше документите. Някои бяха за даване под наем на недвижима собственост или делови споразумения, с които триадата извличаше печалби от ресторанти и магазини в Хонконг. Около него свистяха куршуми. В очите му се стичаше пот и му пречеше да чете, затова той събра всичко, което му се стори съмнително и го натъпка в джобовете на мантията си. После стана, избърса очи и видя няколко въоръжени гангстери, които влизаха през западната порта. Всички държаха автоматични оръжия. Чонси нагласи лазерния мерник и стреля по тях. Неколцина паднаха ранени. Другите отвърнаха на огъня. Куршумите рикошираха в каменния олтар, после разбиваха невидими дъски и стъкла.

Фу Хай стреляше, без да се прицелва. Не искаше да убива никого. Един бял мъж със закръглено лице и мустаци, когото си спомни от престрелката пред работилницата на обущаря, отвърна на огъня. Куршумите се забиха в дървената пейка, зад която се криеше. Изведнъж нещо го блъсна отстрани и го повали по гръб. Той започна да кърви, но не почувства болка. Когато пълнителят му свърши, Фу Хай грабна оръжието на падналия до него другар.

— Да се махаме оттук! — изкрещя Джулиан. — Трябва да намерим задна врата.

Четиримата започнаха да се оттеглят към южната стена, като не спираха да стрелят и използваха дървените пейки за прикритие.

Храмът се изпълни с членове на триадата. Те нахлуваха през източната и северната врата, пълзейки по корем. Държаха оръжията пред себе си и стреляха срещу бягащите неканени гости.

Таниша стигна първа до южната врата. Беше заключена и тя изстреля няколко куршума от руската си щурмова пушка. Дървената рамка и вратата станаха на трески. Четиримата хукнаха през отвора, и се озоваха в библиотеката на храма. През прозореца се виждаше паркът.

— Придържайте се към плана за бягство! — извика Джулиан и те се завтекоха към вратата на отсрещната страна на библиотеката.

После съвсем случайно, докато плъзгаше поглед по лавиците, Уилър забеляза нещо познато — подвързаните в кожа томове на „История на Калифорния“ от отец Джон Стодард. Същата колекция, която бе подарил на Прескот.

— Кучи син! — извика, а около него изсвириха още куршуми.

— Да се махаме, по дяволите! — извика Джулиан.

Отвориха вратата към парка и хукнаха по тревата към ниските сгради в южната част на Града на стените. Авангардите на покрива имаха трасиращи куршуми и откриха огън. Около четиримата бегълци експлодираха кални чимове и летящи буци пръст. В краката им се взривяваха нажежени до бяло трасиращи куршуми. Звукът беше оглушителен.

— Оттук! — изкрещя Чонси и поведе малката група.

Четиримата бягаха зигзагообразно из парка, сменяйки посоката, а около тях се сипеха куршуми.

Усещайки гняв и прилив на адреналин, Фу Хай преследваше враговете. Мина през библиотеката на храма и хукна след тях из парка, но губеше сили. Накрая падна от загуба на кръв и лицето му се удари в хладната, влажна трева. Преди да загуби съзнание, си спомни приятното ухание на вишнев цвят.

Стигнаха до дървена врата, водеща към стълби и малък апартамент. Чонси разбиваше ключалката, а Уилър, Таниша и Джулиан го прикриваха, стреляйки към покрива на храма. Гангстерите от триадата бяха принудени да се скрият зад парапета, докато тримата изпразниха пълнителите си. После авангардите отново се показаха. Бяха заредили щурмовите си пушки.

На покрива блеснаха прожектори, които скоро намериха четиримата и ги приковаха с ослепителната си светлина.

— Стреляйте в прожекторите! — изкрещя Джулиан и пъхна нов пълнител в оръжието си.

Точно когато се обръщаше да стреля по прожекторите, той бе улучен от горящ, трасиращ куршум. Джулиан политна назад към стената, хвана се за корема и се строполи на тревата. Разпери крака, а през пръстите на ръцете му бликна кръв.

— Да ви го начукам! — изстена.

Таниша стреля към покрива и уцели два от трите прожектора. Чонси отключи вратата и скочи през тясната пролука.

— Влязох! Да вървим! — извика той.

Таниша го последва.

Само Уилър остана при Джулиан в парка. Обърна се да вдигне англичанина и в същия миг дъжд от куршуми обсипа стената до него, но като по чудо не го улучиха. Голямото разстояние, на което се намираше покривът, не позволяваше на гангстерите да се прицелят точно.

— Спукана ми е работата — изхриптя Джулиан. — Изчезвай оттук.

— Вече няма да издаваш заповеди — рече Уилър и взе на гръб пълничкия детектив. После влезе в стаята и затвори вратата. Джулиан беше тежък и кракът на Уилър се огъваше. Наоколо се носеше най-противната смрад, която бе долавял през живота си. Беше тъмно като в рог. Сетне усети ръката на Таниша на ръкава си. Не я виждаше, защото очите му още не бяха свикнали с мрака.

— Оттук — каза тя и с Джулиан на гърба, Уилър се запрепъва слепешката след нея по стълбите на тъмната къща.

Чонси ги чакаше на входа, водещ към мрачна уличка.

— След мен — каза той.

— А приборите за нощно виждане? — попита Таниша. — Нищо не виждам и ми се гади от тази смрад.

— Дишай през устата — каза китаецът и погледна Уилър. — Трябва да го оставим. Само ще ни забави.

— Няма да го оставя — заяви той. — Не искам да дадем още една жертва.

Обаче се питаше докога ще може да носи пълния детектив. Усещаше как кръвта на Джулиан се стича по гърба му. Опита се да прогони тази мисъл от съзнанието си.

Таниша и Чонси си сложиха приборите за нощно виждане. Тя бръкна в раницата на Уилър, извади прибора, нагласи го на фокус и сложи на главата му тежкото устройство, сетне го включи. Уилър веднага видя тясна уличка в зеленикав оттенък. Беше широка само шейсетина сантиметра и криволичейки, чезнеше в мрака. После съзря блясъка на очите на пет-шест плъха, които ги гледаха от отрупаната с боклуци пътечка.

Зад тях се отвори някаква врата, сетне се чуха стъпки и викове на китайски.

— Да се махаме оттук — каза Уилър, обърна се и стреля.

Чонси отново ги поведе. Той беше роден в гетото и още от дете знаеше всеки сантиметър там. Но това не им даваше предимство, защото мъжете, които ги преследваха, също познаваха Града на стените. Четиримата си проправяха път през купчините боклуци и човешки изпражнения. Изведнъж се разнесе изстрел от автоматично оръжие. Куршуми одраскаха стените, разпръсквайки светлина около тях.

Таниша изохка от болка, но не каза нищо.

— Добре ли си? — попита Уилър.

— Да — изсъска тя.

Завиха надясно, после наляво. Коридорите на Града на стените представляваха безкраен лабиринт от задънени улички. Чонси сгреши посоката само веднъж.

— Трябва да се върнем — каза той и тримата се насочиха към преследващите ги убийци от триадата.

Чонси и Таниша се разбраха без думи и възползвайки се от предимството на приборите за нощно виждане, откриха огън, поваляйки трима от авангардите и принуждавайки останалите бързо да отстъпят, за да потърсят прикритие. Китаецът най-сетне намери верния път.

Уилър беше напълно объркан. Мислеше, че се връщат по пътя, по който бяха дошли. Гангстерите стреляха от време на време в мрака и куршумите свиреха над главите на четиримата бегълци или рикошираха в стените. Отправиха се към тясно стълбище. Раненият крак на Уилър се огъваше. Не можеше да продължи по-нататък и бе принуден да седне в изпражненията и боклуците. Обърна се и видя, че неколцина гангстери тичат след тях, насочили оръжията си. През прибора за нощно виждане те приличаха на зловещи зелени призраци. Уилър остави Джулиан на земята и извади браунинга му. Без да се прицели, той стреля към преследвачите и с ужас видя как мощният поток от куршуми повали неколцина от тях и ги чу да крещят от болка, докато животът им свършваше.

— Браво, по дяволите — прошепна Джулиан.

Уилър се изненада, че е в съзнание.

— Хайде — чу се гласът на Чонси. — Остава още малко.

— Трябва да ми помогнеш — каза Уилър. — Не мога да го нося сам.

Двамата повлякоха Джулиан през вонята и мрака. Пътешествието беше невъобразимо, сякаш бяха попаднали на враждебна чужда планета. Плъхове, големи колкото малки котки, седяха върху купчините човешки изпражнения. От време на време минаваха покрай апартаменти, където лампите бяха запалени и приборите за нощно виждане избледняваха и ги заслепяваха, докато ги настроеха.

Тесните, криволичещи улички изглеждаха безкрайни. Най-сетне Чонси се обърна, блъсна с рамо една врата и нахлу в някаква къща. Повлякоха Джулиан нагоре по стъпалата и влязоха в малък хол, където спеше семейство китайци.

— Някога живеех тук — прошепна Чонси, докато си проправяше път през апартамента, спъвайки се в спящ мъж.

Чу се детски плач. Един от мъжете се събуди и започна да крещи. Чонси излезе през задната врата и ги поведе в друга тясна уличка.

Уилър за миг изгуби от поглед Таниша. Беше твърде зает да влачи дебелия детектив и загрижен за крака си и едва се сдържаше да не повърне от ужасната смрад.

Най-после Чонси отвори една врата и като по магия четиримата се измъкнаха от ада и се озоваха на Тун Тзин Роуд. Шосето, лунната светлина и студеният въздух ги ободриха.

Облегнаха Джулиан на стената и се вгледаха в лицето му. Беше блед. Очите му бяха отворени, но имаха ужасен бял цвят. Цялата му риза бе напоена с кръв. Таниша излезе последна през вратата от Града на стените.

— Те са зад нас. Чувам ги — каза и затвори вратата.

Мерцедесът, който Чонси бе паркирал предишния ден за бягството им, се намираше на около двеста метра. Той хукна към него и след няколко секунди колата спря пред тях. В същия миг вратата се отвори и един от членовете на триадата предпазливо огледа улицата. Уилър беше най-близо до него. Направи крачка и го удари с най-доброто си ляво кроше, поваляйки мъжа обратно в гетото. После отвори широко вратата на мерцедеса. Чонси и Таниша качиха Джулиан в колата. Уилър скочи вътре точно когато Чонси седна зад волана и настъпи газта. Гумите изсвириха, а на улицата изтичаха още трима гангстери от триадата, стреляйки с автоматични оръжия. Куршумите пробиха задната броня и строшиха стоповете.

Мерцедесът изчезна в мрака.

Час по-късно те се бяха върнали на доковете и внимателно спускаха изпадналия в безсъзнание Джулиан на гумената лодка. Когато всички бяха на „Другата жена“, Уилър вдигна котвата и включи мотора. Яхтата потегли и тогава той забеляза кръвта по ризата на Таниша.

— Ти си ранена.

Тя нищо не каза. Беше много бледа.

Уилър надигна ризата й и погледна раната. Куршумът бе минал под мишницата, точно над бронираната жилетка. Кървенето бе спряло, но част от ризата беше натъпкана дълбоко в раната.

— Трябва да заведем и двама ви в болница — каза Уилър.

— Няма да стане — рече Чонси, погледна часовника си и им припомни плана за бягство. — След половин час трябва да сме извън пристанището.

Погледна Джулиан. Бяха го сложили да легне на канапето в главната каюта. Англичанинът не бе казал нищо през последните петнайсет минути. Но сега бе отворил очи и ги наблюдаваше с премрежен поглед.

— Джулиан загуби твърде много кръв. Ще умре — възрази Уилър.

Първоначалният им план беше веднага да се измъкнат от пристанище „Виктория“. Враговете им несъмнено щяха да проверят летищата и да открият резервациите за осем часа. Щяха да загубят ценно време, ако излезеха от китайски води и се насочеха по Южнокитайско море към Сидни, Австралия. Уилър се съмняваше, че Джулиан ще стигне жив дотам. Таниша имаше шанс, но ставаше все по-апатична и той беше сигурен, че тя изпада в шок.

— Китайците ни търсят. Милицията ще се сдобие със заповеди за арест. Всички работят за Уили — каза Чонси. — Не можем да се върнем в Хонконг.

— Но не можем и да ги оставим да умрат — настоя Уилър.

Китаецът го погледна и предложи:

— Можем да отидем в Макао. Намира се на седемдесет километра оттук. Макао още е португалска колония и ще бъде предаден на Китай едва през 1999 година. Необходим е само валиден паспорт, за да влезете. Но все пак е опасно, защото деветдесет и пет процента от населението са китайци и имат агенти навсякъде в Макао.

— Да опитаме — рече Уилър, грабна няколко навигационни карти и намери Макао.

Колонията представляваше малък остров до източния бряг на Китай северно от Хонконг. Имаха около пет часа път при скорост десет възела. Уилър взе друга карта, проследи пътя до пристанището на Макао и начерта курса. Луната и студеният нощен вятър сякаш избистриха мислите му. Най-сетне нещо зависеше от него и той трябваше да поеме отговорността.

Докато излизаха в открито море, Уилър отново провери автопилота и се заслуша в щракането и бръмченето на малкия механизъм, после се върна в каютата. Джулиан пак бе затворил очи. Изглеждаше зле. Чонси каза, че Таниша лежи в главната каюта. Уилър я намери там и сложи възглавница под краката й, за да предотврати шока и да възстанови кръвообращението в главата й. После зърна едно одеяло, зави я и хвана ръката й.

— Добре съм — каза тя. — Не можеш да убиеш момиче от гетото с един изстрел. Трябва да уцелиш десетката.

— Ще заведем Джулиан в болница. Отиваме в Макао.

— Ти спаси живота му. Гордея се с теб.

След десет минути Уилър отново слезе да види как са Джулиан и Таниша. Чонси държеше документ, който бе взел от сейфа в олтара. Беше сложен в яркочервен плик, подпечатан с красиви, сложни идеограми. Документът вътре бе написан на тънка оризова хартия с изящен калиграфски почерк. Чонси го даде на Уилър.

— Мисля, че търсеше това.

Той погледна китайските йероглифи. Нищо не разбираше.

— Пише ли, че Уили ще се кандидатира за губернатор на Хонконг? — попита той.

— Да — отговори Чонси.

— Пише ли, че Пекин е сключил сделка с Уили?

— Да. — Чонси обърна документа и със страхопочитание посочи великолепния червен печат. — Това са печатът и подписът на Чен Бода, председателя на Китайската военна комисия. Един от тримата най-властни хора в света.

28. Макао

В девет и трийсет сутринта те спуснаха котва в залив Прая Гранде. Чуваше се музика. Уилър извади бинокъла и огледа брега. В далечината по Авенида де Република в покрайнините на Макао имаше парад. По улицата змиевидно се извиваше редица танцуващи хора в костюми. Носеха огромно католическо разпятие.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.

— Февруарския фестивал — отговори Чонси.

От разстояние Макао изглеждаше някак странно. Сякаш мястото му не беше на източното китайско крайбрежие. Испанската архитектура и старата островърха църква „Сао Паоло“ му придаваха вид на заспало средиземноморско село, но живописната представа се разваляше от редицата модерни хотелски казина. Чудовищно грозният хотел „Лисабон“ стоеше като неканен гост от Лас Вегас сред испанската архитектура.

Уилър прочете туристическия справочник, който намери на борда. Знаеше, че практически Макао е част от територията на Китай и е свързан с два моста с островите Колон и Тайпа. Катедралата „Сао Паоло“ се намираше в хълмистия район на Макао, а до нея се издигаше огромната каменна крепост Форталеца де Монте.

Бе удивен, че Джулиан още е жив. Цветът на лицето му беше ужасен. Бяха направили всичко възможно да спрат кръвоизлива, като го стегнаха с хавлии, но само господ знаеше какво става в тялото му. Джулиан бе изпаднал в кома и вече беше невъзможно да го събудят. И Таниша лежеше отпусната. Уилър трябваше незабавно да им осигури медицинска помощ. Двамата с Чонси измислиха правдоподобна история, за да обяснят огнестрелните рани. Знаеха, че Таниша ще бъде разпитана, и се увериха, че тя е наясно с основните въпроси и отговори. Преговориха всичко, докато Таниша лежеше на койката в главната каюта. Тя изглеждаше странно безучастна. Уилър беше наясно, че шокът може да е фатален и пациентът трябва да се държи на топло, с вдигнати нагоре крака, но не знаеше какво друго да направи.

Спуснаха във водата гумената лодка и с нея Уилър отиде на пристанището. Вдясно от него влекачи теглеха шлепове, натоварени с изкопана тиня. Близо до брега видя плаващи къщи на салове, завързани за бетонните колони на кея. Слънцето печеше силно и ризата залепна за гърба му.

Слезе на брега, намери телефон и се обади в полицията.

Уили се върна в Града на върбите с количка за голф, като мина през тунела, който преди десет години бе заповядал да изкопаят. Сега този тунел бе дал възможност на враговете да изненадат защитата му. Той бе намалил охраната заради личното си удобство. Това беше глупава грешка. Не каза почти нищо, когато го информираха, че сейфът в храма е бил разбит. Само нареди да не преглеждат съдържанието, докато не отиде там. Ако по някакво чудо споразумението му с Чен Бода бе останало в сейфа, не искаше никой да го прочете.

Тръгна с бързи крачки из парка. От двете му страни вървяха убийци от бойната секция на триадата. Хенри Лиу му бе съобщил за нападението на храма в пет часа сутринта. Уили го изслуша мълчаливо. Но сега кипеше от гняв. Реши, че лично ще извърши ритуала на Живата смърт с Хенри като отплата за ужасния му провал.

Уили влезе в Пагодата на червеното цвете и се приближи до сейфа. И в този миг видя първата голяма изненада. Тялото на Хенри Лиу беше проснато пред олтара. Беше се застрелял. Задната част на главата му се бе пръснала от деветмилиметров куршум, който го бе спасил от по-мъчителна смърт.

Уили познаваше Хенри отдавна, но накрая Лиу му бе изменил. Без да изпитва съжаление, заобиколи трупа, приближи се до задната част на олтара и погледна ограбения сейф. Когато видя разпилените пари и бижута, той се уплаши, че се е случило най-лошото. Бързо прегледа съдържанието на сейфа и за по-малко от минута разбра, че документът за споразумението му с Чен Бода и Майка Китай е изчезнал.

Срещата се състоя в жилището на Шан Чу на последния етаж в храма. От прозорците се виждаше паркът. От това място в продължение на трийсет години Уили бе управлявал триадата, а преди няколко месеца я повери в ръцете на Хенри Лиу. Уо Лап седеше, скръстил ръце, и гледаше водачите на различните секции в триадата, които се бяха настанили на рогозки пред него.

Бялото ветрило и най-могъщият Господар на тамяна седяха на първата редица. Зад тях беше отговорникът за военните операции на триадата и водач на всяващата най-голям страх от двете бойни секции. Той бе навел глава от срам и унижение от провала.

Зад него се бяха наредили тримата старейшини, които придружаваха Господаря на тамяна по време на полагането на клетва на Фу Хай преди два дни. Единият беше шеф на секцията за набиране на нови членове, вторият — на връзките с обществеността, а третият — на образователната секция. Зад тях на пода седеше организационният водач на триадата. Двамата други водачи на бойни секции бяха зад него. Всички бяха в червени мантии, с изключение на Уили, който бе облечен в син двуреден английски костюм.

— През 1580 година Петимата генерали тигри били възмутително обвинени в престъпления, които не били извършили, и манастирът „Сиу Лам“ ги принудил да станат бегълци — започна Уили. Говореше тихо, но думите му отекваха в помещението. — Един ден по време на странстванията си те срещнали Чан Кан Нам, който също бил издирван от злите монаси от манастира „Сиу Лам“. Те твърдели, че е убил човека, който малтретирал съпругата и детето му. Благодарение на високия му морал и вълшебни сили Чан Кан Нам бил избран за вожд и пръв Шан Чу на Тайното братство на шестте, което бегълците създали. Те пътували из страната и накрая стигнали до Пагодата на червеното цвете.

Уили говореше на съвършен мандарински. Запленените му слушатели се наведоха напред, за да чуват всяка дума.

— Докато си почивали от пътуването в Пагодата, изведнъж на пода в средата на стаята лумнал червен пламък — огън, но без дим. Горял, без да оставя пепел или въглени. Петте генерали тигри и новият им Шан Чу разбрали, че това е знак от небето. Помислили, че Божеството иска да отдадат живота си, за да отмъстят за предателството и страха, който изтърпели в ръцете на злите монаси от „Сиу Лам“, но не можели да бъдат сигурни в това. Нямали Оракул на мъдростта, който да ги напътства. Вечерта пили чай и продължили да питат небето дали да отмъстят за злините, причинени им от монасите в „Сиу Лам“. В края на краищата манастирът бил Божи дом, но монасите били излъгали и ги преследвали и принудили да станат бегълци и хора извън закона. Не се появил знак. Никакъв отговор от Бога. Те се ядосали и запокитили празните чаши към стената, но когато се ударили в каменната стена, глинените съдове не се строшили. И това шестимата приели като знак за Божествено одобрение.

Мъжете в стаята кимнаха. Всички знаеха легендата.

— Петте генерали тигри и техният Шан Чу уболи пръстите си, смесили кръвта си в потир с вино, изпили го и положили братска клетва да отмъстят за коварството. Освен това се заклели да дадат всичко на Братството, дори живота си. Сега ние отново трябва да положим тази клетва. Защото сега, както и тогава, нашето Братство е в опасност.

Уили плесна с ръце и вратите се разтвориха. В стаята влязоха мъже, които носеха сребърни подноси със сребърни винени чаши. Друг мъж внесе потир с орнаменти. Докато подаваха потира на водачите на секции, отпред излезе трети мъж, който държеше церемониална кама, увита в червен копринен плат. Всеки убоде пръста си и пусна капка кръв в потира. После изляха в него чаша свещено вино. Уили стана, взе потира и пусна капка кръв във виното. Сетне казаха молитва за вярност и той наля вино в чашата на всеки. Мъжете изпиха сместа.

— Трима мъже и една жена нахлуха в този свещен храм и откраднаха нещо много ценно за нашето Братство — продължи Уили. — Те не трябва да живеят. Нито да напуснат Китай. Трябва да върнем този документ в свещения сейф под олтара и да накажем крадците със смърт. Нужно е да използваме цялото си влияние. Да проверим всеки самолет, излитащ от Хонконг, всеки хотел и болница. Братът, който ми донесе откраднатия документ, ще получи голям дар.

Мъжете се вцепениха в очакване Уо Лап Лин да обясни какъв ще бъде този дар.

— Онзи, който успее, ще бъде новият Шан Чу — рече той. — Ще се присъедини към редицата уважавани водачи, която започва с Чан Кан Нам и Петте генерали тигри. Но ако някой от вас действа срещу братята си, за да си осигури победата, той ще бъде наказан със Смъртта от безброй мечове. Току-що се заклехме да бъдем единни. Също като първия Шан Чу и Петте генерали, и ние трябва да сме единни, за да победим.

Линейката закара Таниша и Джулиан в болницата към католическата катедрала „Сао Паоло“. Уилър и Чонси разказаха историята си на жандарма, който знаеше английски и бе специално повикан, за да ги разпита.

— Всъщност не знам почти нищо — обясни Уилър. — Те бяха във водата и ние ги спасихме. Казаха ни, че отишли да ловят риба, а някой нападнал яхтата им и я откраднал. И двамата били простреляни. Извадихме ги от водата и ги докарахме тук. Това е всичко.

Жандармът трескаво записваше в бележника си.

— Пирати — безучастно отбеляза той.

И тъй като Уилър и Чонси нямаха какво повече да добавят, той стигна до извода, че разпитът е приключил, и затвори бележника.

Жандармът ги качи в колата си и бавно подкара по калдъръмените улици на Макао. На няколко пъти беше принуден да спре заради парада. Обясни им, че това е празникът на нашия господар Пасос и из града разнасят подобие на лика на Исус на разпятието. Празникът нямал голямо религиозно значение за населението, състоящо се предимно от китайци, но бил традиция от 1549 година, когато португалците основали Макао.

Пристигнаха в болницата в единайсет. Джулиан лежеше на операционната маса от един час. Жандармът взе показанията на Таниша. Раната й беше почистена и превързана и й дадоха антибиотици срещу инфекция. Тя им каза, че пътувала с яхтата на Джулиан и е била ранена от пирати, докато скачала във водата.

Уилър и Чонси седяха в чакалнята и прелистваха страниците на португалските списания, които не можеха да четат.

Накрая Чонси каза:

— Скоро трябва да заминете. Много е важно да изнесете документа от Макао. Тук ще изчезне и повече никой няма да го види.

Уилър кимна. Извади документа от джоба си и отново го погледна. Сложните китайски йероглифи върху нежната оризова хартия нашепваха злини. Текстът беше художествено оформен и изпълваше две страници. Той се вторачи в подписа на Чен Бода.

По обяд Таниша се присъедини към тях. Тя вървеше с престорена скованост. Тримата отидоха в кафенето на болницата и си поръчаха пържоли и пържени картофи.

Докато се хранеха, решиха, че след като разберат какво е състоянието на Джулиан, Таниша и Уилър ще отидат на летището в Макао и ще се качат на първия самолет за Лос Анджелис. Митническите и имиграционните власти още не ги бяха разпитвали поради необичайните обстоятелства около пристигането им. Уилър се надяваше, че няма да им създадат проблем и когато заминават.

В два часа следобед лекарят китаец ги намери в чакалнята. Щом видя лицето му, Уилър разбра, че новината не е добра.

— Англичанинът почина — каза лекарят на кантонезийски, обръщайки се към Чонси. — Съжалявам, но беше загубил твърде много кръв. Не можахме да го спасим.

Той си тръгна и Чонси им преведе думите му.

Тримата седяха в студената чакалня, всеки потънал в мисли за инспектора с херувимското лице. Уилър се запита кога и как ще свърши всичко това. Първо бе умрял Прескот, после Анджела, Рей Фонг, партньорът на Таниша, тримата китайци в дома на Прескот, двама, от които самият той застреля, съпругата на Чонси, Джони Куонг, а сега и Джулиан. Кой знае още колко души са били убити в престрелката в централата на триадата? И всички по един или друг начин бяха загинали заради документа, който държеше в ръката си.

Уилър и Таниша не срещнаха никакви трудности да си купят билети за самолета, но трябваше да покажат паспортите си и да запазят места на истинските си имена. Настаниха се на места 10-А и 10-Б в първа класа на полет 821 на „Американ Еърлайнс“. Уилър знаеше, че е глупаво да се отпуска, но имаше чувството, че са на американска територия. Двамата седяха мълчаливо и напрегнато очакваха всеки момент цял взвод на полицията в Макао да нахлуе на борда, да ги арестува и да ги предаде на китайското посолство.

В пет часа следобед най-сетне самолетът излетя. Уилър и Таниша се хванаха за ръце, за да си пожелаят късмет.

След престрелката в Града на върбите вече никой не поставяте под съмнение лоялността на Фу Хай. Превързаха раната му и на другия ден го приеха в „Чин Ло“. Облечен в новата си червена мантия, той застана на източната порта на Пагодата и положи усилия да не показва болката си, докато окачваха неговия Син фенер — символ, че е член на триадата.

Сетне трябваше да изживее символична смърт и да се прероди като герой на „Чин Ло“.

Господаря на тамяна размаха над главата му Меча на лоялността и справедливостта и Фу Хай падна на колене. Господаря на тамяна застана пред олтара, а старейшините на триадата изслушаха разказа на Братството за множеството добродетели на Фу Хай. Бялото ветрило описа героичната борба на Фу Хай и раната, която бе получил по време на доблестния си опит да отбранява Пагодата на червеното цвете. Фу Хай стана. Дадоха му купа с вода и Церемонията с измиването на лицето, символизираща душевната му чистота, започна.

После му казаха да събуе обувките си и да мине по пътека от нагорещени до червено камъни. Фу Хай беше толкова въодушевен от величието на мига, че дори не усети болка. Той бе избрал верния път. Ходилата му не изгоряха и това беше доказателство, че е достоен за него. Сетне Фу Хай прочете на глас надписите на дъсчиците, наредени на малък мост. На едната пишеше: „Истинският джентълмен знае как да започне и как да свърши“, а на друга: „Три реки се сливат за безброй години“. Господаря прочете на глас алегоричното стихотворение, намерено в скъпоценната кандилница до символично опръсканите с кръв мантии, служещи за възпоминание на верните монаси, убити през 1580 година в манастира „Сиу Лам“. Стихотворението беше хубаво с простотата си.

После Фу Хай мина по моста. Вървеше бавно. Никога не бе изпитвал такава гордост. Бялото ветрило и Господаря на тамяна го целунаха. Уо Лап Лин го прегърна и го поздрави с добре дошъл в Братството. Шан Чу му благодари за невероятната смелост.

Това бяха най-щастливите мигове в живота на Фу Хай.

Традицията повеляваше след посвещаването да има тридневни тържества, но той бе избран за велика чест. Като нов член на триадата, който бе поискал да отиде в Америка, щеше да отговаря за сто и осемдесет нелегални имигранти. Фу Хай щеше да бъде уважаван „Змийска глава“, който щеше да пътува с тях, да надзирава пътешествието и накрая да ги предаде на бандата „Бамбуковия дракон“ в Лос Анджелис.

Най-сетне мечтите му се осъществяваха.

Час след като Таниша и Уилър напуснаха Макао, един от авангардите на Уили отиде да провери летището там. Използвайки влиянието си, той проникна в компютъра на „Американ Еърлайнс“. В списъка на пътниците на полет 821 до Лос Анджелис видя двете имена, които търсеше: Уилър Касиди и Таниша Уилямс. След това се обади на Уили Уо Лап.

Още преди самолетът да бе напуснал въздушното пространство на Китай, Уили вече подготвяше посрещането на враговете си в Лос Анджелис.