Да яхнеш Змията

29. Сухоземния дракон

Любимото зодиакално животно на Ло Син беше драконът. Драконите бяха силни и властни. Ло Син чувстваше, че и той е такъв. Драконите бяха водачи и Ло Син също оглавяваше бойна секция на „Бамбуковия дракон“ в Лос Анджелис, една от най-големите и най-жестоките банди в Южна Калифорния.

Тъй като се възхищаваше на качествата на дракона, Ло Син го избра за свое прозвище. Той беше Дракона, докато някой от тонгата не разбра, че Ло Син не може да плува и ужасно се бои от водата. Оттогава го кръстиха Сухоземния дракон — име, което изобщо не му харесваше. Но прякорът остана и сега Сухоземния дракон и двама от главорезите му чакаха пред митницата на „Американ Еърлайнс“ в Лос Анджелис. Всички бяха въоръжени с деветмилиметрови берети и физическите описания на двамата американци, които трябваше да хванат, претърсят и убият безмилостно, макар че Сухоземния дракон възнамеряваше да промени тази последователност.

Ло Син погледна най-добрия си главорез, Белия вълк. Истинското му име беше Тзан Ло Жин и също като него беше роден в провинция Фу-Киен в Китай. Ло Жин беше висок, със здрави мускули и бърз като светкавица. Белия вълк би убил всеки, ако Сухоземния дракон му заповядаше, и вече бе доказвал това няколко пъти.

На изхода на летището стоеше братовчедът на Ло Син, Лък У, чието гангстерско прозвище беше Синьото куче, и оглеждаше първите пътници, слизащи от самолета на „Американ Еърлайнс“. Кучетата бяха наблюдателни и бдителни, отговорни и търпеливи — качества, които липсваха на Лък У. Той беше разсеян, тъп, безотговорен и невнимателен. Имаше само една характерна черта, свързваща го със зодиакалния знак, който бе избрал за свое гангстерско прозвище — винаги бе готов да се отбранява. Той не понасяше критика и вечно обвиняваше другите за провалите си.

Сухоземния дракон предпочиташе да остави вкъщи немарливия си братовчед, но се бе заклел да се опита да го научи на уличното бойно изкуство.

В коли на паркинга на летището чакаха още трима членове на „Бамбуковия дракон“. Сухоземния дракон щеше да се свърже с тях с портативния радиопредавател в мига, в който забележеше хубавия чернокос мъж и негърката. Беше решил да не предприема нищо в района на летището. Имаше няколко причини за това решение. Първо, от Хонконг със „Сингапур Еър“ пристигаха нелегални имигранти и той не искаше да рискува престрелка, която би затворила летището и усложнила влизането им в страната. Второ, летището винаги гъмжеше от полиция. Трето, там имаше твърде много свидетели и камери за наблюдение. И последно, до летището водеше само един път и ченгетата лесно можеха да ги хванат. Затова Сухоземния дракон и двамата му главорези стояха пред митницата и чакаха заедно с роднините на пътниците от Макао.

В Лос Анджелис беше необичайно горещо за сезона. Сухоземния дракон усещаше пустинната жега във вятъра, който духаше от паркинга, разпръскваше листа и развяваше полите на жените.

Той пристъпи напред, докато оглеждаше пътниците, минаващи през митническите и имиграционните власти: китайски бизнесмени, които носеха компютрите и чантите си, възрастни китайки, които бутаха колички, натоварени с куфари и кашони. И тогава ги видя.

Мъжът беше по-едър, отколкото Сухоземния дракон очакваше — беше над метър и осемдесет. Движеше се с атлетична грациозност и гангстерът реши да не рискува с него. Жената беше красива негърка. Кожата й беше с цвят на какао. Тя вървеше предпазливо и оглеждаше тълпата, сякаш очакваше неприятности. Сухоземния дракон погледна бдителния Бял вълк, който също бе разпознал двойката.

Синьото куче се бе облегнал на перилата и не внимаваше, а зяпаше едно момиче, което стоеше до павилиона за вестници и списания. Сухоземния дракон бързо се приближи до братовчед си и го тупна по гърба. Лък У се обърна и го погледна със зли и жестоки очи. Синьото куче може и да беше разсеян и безотговорен, но беше склонен към насилие и убийства.

— Пристигнаха — каза той на родния си фукиенизийски.

Двамата тръгнаха към тротоара навън. Сухоземния дракон извади радиопредавателя си и нареди на бойците си да бъдат готови. Той наблюдаваше с интерес как двете мишени излязоха от сградата на летището и се отправиха към паркинга. Сухоземния дракон, Белия вълк и Синьото куче ги последваха, без да са сигурни накъде са се насочили. После хубавият мъж и чернокожата влязоха в паркинга на „Юнайтед Еърлайнс“ и се приближиха до червен ягуар ХК8. Колата беше покрита с прах и сякаш бе стояла там най-малко седмица.

— Паркинга на „Юнайтед Еърлайнс“, червен ягуар. Тръгвайте — заповяда на фукиенизийски Сухоземния дракон.

Така и не се научи да говори на мандарински. Беше му невъзможно да разбере новия задължителен език на родината си.

Тримата вървяха на известно разстояние от двамата американци, които се качиха в ягуара и потеглиха. Членовете на тонгата се разделиха. Синьото куче и Белия вълк се качиха в зелен форд, където ги чакаше друг гангстер от бандата. Синьото куче седна зад волана. Сухоземния дракон се настани в бял фиат при двама млади стрелци. Поеха след червения ягуар, който излезе от района на летището и се отправи към Сан Диего по магистрала 405. Във всяка кола имаше по две руски щурмови пушки и бандитите от „Бамбуковия дракон“ бяха облечени в бронирани жилетки.

Цял следобед бяха репетирали и знаеха какво точно трябва да направят. Щом излезеха от района на летището, Сухоземния дракон щеше да избере подходящо място и да даде сигнал по радиопредавателя. Белият фиат щеше да се изпречи пред ягуара и да го принуди да спре. Зеленият форд щеше да затвори пътя му отзад. Щяха да обкръжат жертвите и да открият автоматичен огън. После Сухоземния дракон щеше да седне зад волана на ягуара и за секунди да го закара в гаража до централата на „Чин Ло“ в Китайския квартал. Трябваше да търси документ, написан на мандарински китайски на оризова хартия. Тъй като Сухоземния дракон не разбираше мандарински, беше му подробно обяснено какво представлява документът. Текстът беше две страници и най-отдолу имаше печат — лъскав червен квадрат с лабиринт от йероглифи вътре. Щом се скриеха на безопасно място в гаража, гангстерите щяха да претърсят ягуара и труповете и да вземат онова, което американците бяха откраднали от Пагодата на червеното цвете в Хонконг. Сухоземния дракон щеше да получи почести за смелостта си, да бъде награден и да спечели голямо влияние…

Само че не стана точно така, както го бяха запланували.

Таниша провери глока, сложи нов пълнител и се обърна да погледне през задното стъкло. Видя белия фиат, който ги преследваше, а после и зеления форд, опитващ се да ги настигне. Тя извади клетъчния си телефон и го включи, но не чу сигнал. Батериите се бяха изтощили.

— Къде е телефонът на колата? — попита тя.

— В багажника. Винаги го заключвам там, когато оставя колата на летището.

Таниша видя как двата автомобила преминаха в другата лента, за да карат след тях.

— Как не ги видях на летището? — зачуди се тя. — Следят ни. Две коли, пълни с бандити. На следващото кръстовище завий на юг. Тръгни по Манчестър авеню. Разклонът е след около три километра.

— Искаш да ги закараш в Уотс?

— Влезем ли в Южния централен район, ще се случат три хубави неща.

— Какви?

— Първо, там има повече ченгета на квадратен километър, отколкото в полицейските участъци в града, затова имаме много по-голям шанс за подкрепления или арест. Искам да спипам онези типове. Второ, аз познавам района и имам предимство. И трето, онези гангстери ще бъдат на вражеска територия. Ако ги измъкнат от колите, ще трябва да се бият, за да спасят портфейлите, часовниците и топките си. На местните бандити не им пука от никого и от нищо, защото всички са дрогирани. Щом поемем по Манчестър авеню, завий наляво по Бродуей и след една пресечка на изток ще се отправим към гара Юг, която се намира на Седемдесет и седма улица. Мястото е истинска крепост. Стигнем ли веднъж там, ще бъдем в безопасност.

Те поеха по Харбър Фрийуей 110 и се отправиха на юг към най-опасните петнайсет квадратни километра в Лос Анджелис.

Сухоземния дракон се изненада, когато червеният ягуар свърна по Харбър Фрийуей и се насочи на юг. После отново се изненада, когато колата пое по Манчестър авеню. Натисна копчето на радиопредавателя и заповяда:

— Действайте.

Двата автомобила на преследвачите се преместиха в аварийната лента и завиха към Манчестър авеню, което свързваше Лос Анджелис и Уотс. Подобно на повечето гранични зони магистралата бе възприела защитните цветове на по-неотстъпчивия си съсед и пред армираните витрини на изпъстрените с графити мотели и магазини за алкохол и за автомобилни гуми бяха издигнати стоманени решетки.

— Ще го направим сега — нервно каза Сухоземния дракон по радиопредавателя.

Фиатът набра скорост, за да задмине червения ягуар. Двама от четиримата гангстери се наведоха през прозорците и размахаха автоматите. Фиатът се опита да притисне до бордюра ягуара. Но Уилър видя колата на бандитите и свърна надясно по Бродуей. Фиатът не можа да вземе завоя и продължи по Манчестър авеню.

— Завий наляво! — извика Таниша. — Пред нас има тясна уличка, която продължава шест пресечки по-нататък. Карай по нея!

Уилър намери уличката и зави, събаряйки колчетата на крайпътната маркировка. Сега зад тях беше само зеленият форд, който отчаяно се опитваше да настигне по-бързия ягуар.

Синьото куче изпсува от яд, докато се бореше с волана. Никога не бе идвал в този квартал. Не познаваше улиците и най-лошото беше, че това явно бе негърското гето на Лос Анджелис. Белия вълк включи радиопредавателя и започна да крещи имената на улиците на Сухоземния дракон с надеждата, че белият фиат ще ги намери и ще се върне в играта. Но това нямаше да стане, защото белият фиат вече се бе блъснал в оградата, опасваща баскетболното игрище на ъгъла на Манчестър авеню и Елм.

Сухоземния дракон и двамата му съучастници слязоха да огледат щетите и се озоваха лице в лице с десетина сърдити чернокожи играчи.

— Хей, тъпанар! Ти скапа нашето игрище. Ще ви скъсаме жълтите задници!

Онова, което стана после, беше болезнено и неприятно за гледане. Чернокожите заобиколиха тримата бандити от „Бамбуковия дракон“ и ги биха, докато китайците изпаднаха в безсъзнание.

След няколко пресечки ягуарът изведнъж намали и позволи на зеления форд да се приближи.

— Намали и мини отстрани — каза Белия вълк, който не схвана, че това е клопка.

Синьото куче настигна ягуара. Белия вълк се наведе през прозореца и започна да стреля. Не можа да се прицели точно, защото фордът се блъсна в колчетата от крайпътната маркировка. Белия вълк изкрещя на Синьото куче да се приближи още. После неочаквано ягуарът свърна наляво и Синьото куче видя шанс да се изравни с него от дясната му страна. Той настъпи газта.

— Не… не от тази страна! — извика Белия вълк, но вече беше късно.

Синьото куче се озова пред дулото на глока на Таниша, който бе насочен само на няколко сантиметра от носа му. Лицето му се изкриви от ужас. Най-сетне той постигна две от митичните отличителни особености на зодиакалното животно — в кратките секунди, преди Таниша да натисне спусъка, Синьото куче успя да стане бдителен и нащрек. Когато пистолетът гръмна, той завъртя волана и зеленият форд се плъзна на една страна. Куршумът не улучи целта си. Фордът се изплъзна от контрол и се блъсна в телефонен стълб. Ягуарът се отдалечи на безопасно разстояние. Ударът изправи форда. Тримата бандити излетяха с главите напред през предното стъкло и се стовариха тежко на неравния асфалт. Никой от тях не оцеля.

Охраната на гара Юг беше засилена. На паркинга имаше много ченгета, а на покрива — снайперисти. Тя се намираше в района с най-голяма престъпност в града и беше бомбардирана многократно, затова я пазеха като крепост. Полицаите, въоръжени с М-16, стъписани вдигнаха глави, когато гумите на червения ягуар изсвириха по Бродуей и той се насочи към тях със запалени фарове и натиснат клаксон. Ченгетата вдигнаха оръжията си и се прицелиха в колата.

— Това някой от тайните агенти ли е? — изкрещя единият.

— С ягуар? Да не си се побъркал? — отговори другият.

Двамата се приготвиха да стрелят, когато ягуарът зави наляво по Седемдесет и седма улица, разби преградите и барикадите и тресейки се спря на паркинга.

Двамата полицаи насочиха оръжията и хукнаха към червения ягуар.

— Излезте от колата с вдигнати ръце! — извикаха те.

— Детектив Уилямс от отдел „Азиатска престъпност“. Аз съм ченге — викна в отговор Таниша и показа значката си през прозореца.

— Да не сте откачили? Пристигате тук с гръм и трясък и без никакво предизвестие — каза единият полицай.

Сетне двете ченгета отстъпиха назад и без да свалят оръжията, им заповядаха да слязат от колата.

30. Ако има четири крака и не е маса, можеш да го изядеш

Елън Мин седеше в малката стая, където се намираше телефонната централа на отдел „Азиатска престъпност“ и слушаше разговора, който току-що бе прехвърлила в дома на капитан Рик Верба. Обаждаше се Таниша Уилямс. Беше два часът след полунощ. Елън осъществи връзката, събуди ядосания капитан и му каза, че случаят е спешен, после не прекъсна линията и чу как чернокожата детективка накратко описа какво й се бе случило по пътя от летището. Таниша добави, че в момента се намира в Южния централен район и трябва незабавно да види капитан Верба.

— Господи, Таниша, не знаеш ли колко е часът, по дяволите? — попита Рик Верба. Беше сънен и ядосан, защото го бяха събудили по никое време. — Може да са се опитвали да откраднат колата. Нали каза, че си била в нов ягуар?

Елън се заслуша, когато Таниша заговори бавно, наблягайки на всяка дума:

— Не беше опит за кражба на кола, капитане. Това е нещо голямо. Много по-голямо от всичко, върху което сме работили. Почакай, докато прочетеш документа, който взехме от централата на триадата в Хонконг.

Верба се съгласи да стане, но не пожела да отиде чак в Южния централен район посред нощ.

— Ще се срещнем след половин час в кафенето на „Уестин“ — каза той.

„Уестин“ беше петнайсететажен хотел на Хил стрийт, посещаван предимно от бизнесмени азиатци. Ченгетата от отдел „Азиатска престъпност“ редовно се отбиваха там след работа.

— Капитане, не мисля…

— Виж какво, Таниша, затънала си до гушата в неприятности. — Верба явно се бе разсънил, защото гласът му стана по-силен. — Детективите от Отдела за вътрешно разследване прегледаха заявлението ти за Полицейската академия. Ти ми каза, че имаш семейни проблеми в Кливланд. Според тях ти нямаш роднини там. Те мислят, че се криеш от тях, защото си виновна. Откровено казано, аз съм на същото мнение. Ще се видим след половин час в „Уестин“.

Верба затвори.

Елън Мин прекъсна линията и застана неподвижно. Тя беше трийсет и шест годишна, изящна и с екзотични азиатски черти. Живееше в Съединените щати едва от четири години. Беше израснала в Шанхай. Омъжи се на петнайсет години и роди две деца. Съпругът й почина от дизентерия, а децата й избягаха в Щатите. За да осигури пътуването им, Елън лично гарантира огромната сума, която поиска триадата „Чин Ло“. Тя беше учителка, но я уволниха. За да плати за пътуването на децата си, бе принудена да танцува в нощните клубове на триадата в Хонконг. След три години на голи танци и проституция най-сетне спечели благоразположението на влиятелен главорез на триадата, който й уреди да замине при сина си и дъщеря си в Лос Анджелис.

Елън се отърва от танците в нощните клубове, като си намери работа като учителка. Бързо усвояваше чуждите езици и скоро научи английски. Но семейството й още дължеше огромни суми на „Чин Ло“ и живееха в мизерия, за да изплатят дълга си. Уличната банда „Бамбуковия дракон“ прибираше всичко, което децата й изкарваха в ресторанта в Китайския квартал, както и учителската й заплата. Живееха с онова, което успяваха да откраднат. От дните на детството й в Шанхай гладът я преследваше като ненаситно куче. Жителите на град Кантон имаха поговорка за глада: „Ако лети във въздуха и не е самолет, ако плува в морето и не е подводница и ако има четири крака и не е маса, можеш да го изядеш“.

Животът й в Америка изглеждаше безнадежден, но един следобед „Змийската глава“ в Лос Анджелис й се обади и поиска да се срещнат. Елън се уплаши да не накарат нея или дъщеря й отново да станат танцьорки или проститутки.

Но „Змийската глава“ пожела друго.

— Има работа за човек, който говори китайските диалекти — каза й. — Колко диалекта знаеш?

— Говоря мандарински, кантонезийски, хака и фукиенизийски — отговори тя, споменавайки само няколко от диалектите, които владееше.

— Полицията в Лос Анджелис се нуждае от преводачи. Добре е да бъдеш любезен с врага си — ухили се той.

Елън лесно получи длъжността.

Докато работеше в полицията в Лос Анджелис, успя да изплати по-голямата част от сумата, която синът й и дъщеря й дължаха на „Чин Ло“. Скоро семейството й щеше да се освободи от триадата. Но дотогава Елън трябваше да продължи да демонстрира лоялността си, за да оцелее. Тя взе телефонната слушалка и набра номера.

По това време кафенето в хотел „Уестин“ беше безлюдно. Таниша и Уилър седяха в сепаре с гръб към стената. Сервитьорката азиатка сънено се приближи до тях, носейки две чаши кафе. В три без петнайсет Рик Верба влезе в заведението и седна при тях. Беше се сресал набързо и още не се беше разсънил.

— По-добре историята ти да си заслужава, Таниша — заяви той.

— Капитан Верба. Уилър Касиди — представи ги тя.

Верба го погледна, но не си направи труда да му подаде ръка и изненадано вдигна вежди.

— Онзи Уилър Касиди? — презрително попита той.

— Какво би трябвало да означава това? — предизвикателно попита Уилър.

— Ами, без да броим половин дузината нарушения, докато си шофирал пиян, и обвиненията в нападение, при които си пребил от бой разгневени съпрузи на паркинга пред клуба, ти боравиш умело и с пистолет, когато стреля по тримата бандити от „Бамбуковия дракон“ и изпрати двама от тях при прадедите им.

— Преувеличаваш, капитане. Защо не се успокоиш и не видиш какво сме донесли — рече Уилър, несъзнателно възприемайки надменния тон, с който говореше в клуба.

— Защото детектив Уилямс, която е моя подчинена, непрекъснато върши гафове. Тя излъга мен и Отдела за вътрешно разследване. Работи по този случай на своя глава и по всяка вероятност ще я изритат от полицията без право на пенсия.

— Детектив Уилямс е най-доброто ченге, което сте имали, и ако не беше такъв задръстен задник, щеше да я защитиш, вместо да я нападаш — разпалено заяви другият мъж.

Стъписан, Рик Верба погледна Таниша.

— Господи, не ми казвай, че се чукаш с този тип. Та той е страна по случая, който разследваш.

— Може ли да прескочим празните приказки и да говорим за онова, за което сме дошли? — намеси се Таниша, като се изчерви. Тя извади документа, който бяха откраднали от Пагодата на червеното цвете, и го сложи на пластмасовата маса. — Нали можеш да четеш на китайски, капитане?

— Ходя на уроци. Уча се — отговори той, разгърна документа и го погледна.

— В това споразумение пише, че Шан Чу на триадата в Хонконг на име Уо Лап Лин е сключил сделка да се кандидатира без конкуренция за губернатор на Хонконг на изборите в средата на 1998 година.

Верба гледаше документа, почесваше се по главата и се прозяваше.

— Е, и какво от това? — попита. — Какво общо има тази история с отдел „Азиатска престъпност“ в Лос Анджелис?

— Затова са били убити брат ми и Анджела Уонг — обади се Уилър и извади от джоба си лист хартия. — Това е текстът на диктовка от касета, която намерихме в колата на брат ми. Когато преди два дни бяхме в библиотеката на Пагодата на червеното цвете, аз видях антикварната поредица за историята на Калифорния от Джон Стодард. Брат ми има същата поредица. Защо един водач на триада би проявил интерес към писанията на доминикански монах?

— Откъде да знам, по дяволите? — рече Верба. Започваше да се притеснява.

— Защото десетият том на тази поредица е бил използван за код. Всички цифри в това писмо съответстват на страници и букви в онази книга. Мога да ти обясня как се работи с такъв код, ако искаш.

— Знам как се работи с код по книга — отвърна капитанът и пак погледна документа.

— Оказва се, че Прескот Касиди е бил посредник за хонконгската триада „Чин Ло“ — рече Таниша. — Триадите наводняват американските пазари с нелегални имигранти, оръжия и хероин. Ето защо белият китайски прах направи такъв голям пробив през последните пет години. Прескот е набирал средства за политиците тук, в Съединените щати, влагайки парите на триадата в кампаниите им. Освен това е подкупвал служители на имиграционните власти, за да осигури зелени карти или политическо убежище на нелегалните имигранти. Секретарката му Анджела беше китайка. Истинското й име е Куонг, а не Уонг. Синът й Джони Куонг беше ченге в Хонконг. Те бяха участници от престъпния канал на триадата. Мисля, че са се занимавали предимно с нелегална имиграция, но вероятно и с наркотици и оръжие. ФБР се е свързало с Прескот Касиди. Разпитвали са го. Той и Анджела бяха убити, защото триадата се е уплашила, че Касиди ще изплюе камъчето. Уили не може да допусне този документ да види бял свят. Ако се потвърди, че подписите са неговият и на Чен Бода, тогава този документ ще бъде политически динамит. Комунистическите лидери в Пекин искат да ни убедят, че спазват съвместната китайско-британска декларация, но всъщност не го правят. Всички онези подкупени сенатори и конгресмени, обозначени с „д“ и „р“ в това писмо, трябва да прехвърлят топката на Конгреса, за да бъде Уо Лап политически приемлив за Съединените щати и американското правителство да подкрепи кандидатурата му за губернатор на Хонконг. Сегашните скандали, свързани с набирането на средства за кампаниите, се коренят в тази престъпна империя — обясняваше Таниша, докато Рик Верба се опитваше да прочете документа. — Това е доказателство, че третият най-голям банков център в света е бил продаден на международна престъпна организация.

Настъпи продължително мълчание, докато двамата чакаха отговора на Верба.

— Разкажете ми отново всичко — рече той и направи знак на сервитьорката да му донесе чаша кафе.

След двайсет минути Таниша и Уилър бяха разказали всичко отново, този път добавяйки подробно описание на приключенията си в Хонконг. Казаха на Рик Верба за смъртта на Джони Куонг и на Джулиан Уинслоу, за проникването в Града на стените, за бягството от Макао и за опита да ги убият по пътя от летището. Когато свършиха, Рик Верба седеше и ги гледаше, без да говори. Очите му бяха широко отворени от изумление.

— Това е най-абсурдната шибана история, която съм чувал — рече най-сетне.

Сгъна документа и го сложи в джоба си точно когато четирима бизнесмени китайци с дипломатически куфарчета влязоха в кафенето. Групата се настани на масата срещу тях. Таниша ги наблюдаваше. Рик Верба направи знак на сервитьорката да донесе сметката. Двама от китайците бизнесмени биха невероятно млади, може би едва деветнайсет-двайсетгодишни. Костюмите им бяха съвсем нови и много евтини. Те отвориха куфарчетата си и започнаха да ровят в тях, преструвайки се, че търсят документи.

— Капитане, имаш ли патлак? — тихо попита Таниша.

Верба вдигна глава.

— Какво?

— Въоръжен ли си?

— Да — отговори той. — Двайсет и два милиметров под мишницата и деветмилиметров на глезена. Защо?

— Дай на Уилър единия и приготви другия — каза тя, без да откъсва очи от китайските бизнесмени.

— Защо? — попита капитанът.

— Защото зад теб има четирима бандити. Имаме пет секунди, после ще ни размажат.

Без да се обръща, с едната си ръка Верба бръкна в кобура под мишницата си, а другата спусна към глезена си. Плъзна двайсет и два милиметровия пистолет по масата и извади деветмилиметровия. Глокът на Таниша беше в чантата й. Изведнъж четиримата китайци станаха. В ръцете си държаха деветмилиметрови автоматични пистолети.

— Сега! — извика Таниша и Верба рязко се обърна с насочен пистолет.

Уилър и Таниша се хвърлиха надясно и стреляха. В ярко осветеното кафене едновременно гръмнаха седем пистолета.

Китайците не очакваха такава съгласувана контраатака от страна на „нищо неподозиращите“ мишени и стреляха прибързано. Тази грешка им струва скъпо, защото първите им куршуми не поразиха целта и разбиха на парчета нескопосно нарисуваната китайска картина на стената зад жертвите им. Таниша, Уилър и Верба уцелиха трима от четиримата с първите си изстрели. Тримата гангстери паднаха, набраздявайки отсрещната стена на кафенето с откоси от автоматичните си оръжия. Четвъртият се обърна и побягна. Верба се хвърли към него и го удари по гърба, поваляйки го на лакирания под.

Изведнъж кафенето утихна и се изпълни с мирис на кръв и кордит. Само един от гангстерите беше жив. Устата му се отваряше и затваряше и оттам излизаха едва доловими звуци.

— Извикай линейка — каза Верба на сервитьорката, която пищеше истерично. — Извикай шибана линейка, по дяволите!

Тя се втурна към телефона.

Таниша погледна капитана. Един от куршумите бе одраскал ухото му. По лицето му се стичаше кръв.

— А сега колко абсурдна ти се вижда тази история? — попита тя.

31. Умната маймуна

В десет часа сутринта Таниша, Уилър и капитан Верба бяха разпитани от детективите от отдел „Тежки престъпления“ от Паркър Сентър. Бяха написали доклади за престрелката и бяха дали показания. Четиримата убити гангстери от „Бамбуковия дракон“ бяха закарани в моргата и количките с труповете им бяха наредени до тримата, загинали в автомобилната катастрофа в Южния централен район. Единственият оцелял беше в шоковата зала в общинската болница в Лос Анджелис. Един от куршумите на Рик Верба беше заседнал в гърба му. Състоянието му беше критично.

Полицаите взеха отпечатъци на всички убити китайци, но не установиха нищо. Гангстерите не фигурираха в компютъра на полицията в Лос Анджелис. Бяха записани като хора с неустановена самоличност и категоризирани като вероятни нелегални имигранти.

Таниша, Верба и Уилър се върнаха в кабинета на капитана в отдел „Азиатска престъпност“. Имаха строги указания от детективите от отдел „Тежки престъпления“ да оставят Паркър Сентър да се занимава с разследването.

— Нищо няма да разкрият — огорчено каза Верба и спусна щорите на кабинета, за да не ги гледат другите детективи.

Всички знаеха, че Рик и Таниша са пречукали четирима гангстери от „Бамбуковия дракон“, а тя е очистила още трима по време на преследване с коли в Южния централен район.

Уилър още не можеше да се съвземе от преживяванията в Хонконг и организмът му бе произвел твърде много адреналин. Чувстваше се изтощен, а мислите му бяха объркани.

Рик Верба бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади документа, който бяха взели от Пагодата на червеното цвете, и го сложи на бюрото.

— Как да потвърдим подписите, по дяволите? — попита той.

— Ти си го задържал? Мислех, че трябваше да предадеш всичко на лейтенант Милър — каза Таниша.

— Този случай е наш. Каубоите от Паркър Сентър няма да се оправят в лабиринта в Китайския квартал. Е, как да докажем автентичността на документа?

— Направи фотокопие и аз ще го изпратя по факса на Уилард Викърс — каза Уилър. — Той ще удостовери подписите.

Таниша кимна и му се усмихна, после се прозя и добави:

— Извинете.

— Прибери се вкъщи да поспиш — рече Рик Верба.

— Мисля, че тя не трябва да си отива вкъщи. Аз също. Откакто кацнахме тук, направиха два опита да ни убият — обади се Уилър. — И докато още говорим по този въпрос, как са разбрали бандитите от „Бамбуковия дракон“, че ще бъдем в онова кафене? Как, по дяволите, ни намериха там?

— Уместен въпрос — отбеляза Таниша и кимна.

— Може да са ви проследили от гара Юг — предположи Верба.

— Само ако са имали хеликоптер — възрази тя. — Взехме всички необходими предпазни мерки. Никой не ни следеше.

— Тогава не знам — рече капитанът.

— Ти каза ли на някого? — попита го Таниша.

— Не. Дойдох направо от къщи.

Тримата се умълчаха.

— Може ли да са сложили проследяващи устройства в колата ви? Или в багажа, или в дрехите ви? — попита Верба.

— Възможно е — отговори Таниша.

— Добре. Ще проверим всичките ви вещи и ягуара — реши капитанът. — Ако са чисти, не знам какво да ви кажа.

Излязоха от кабинета на Рик Верба и Таниша видя Ал Катсукура.

— Добре ли си? — попита я японецът.

— Да. Благодаря, че попита. Как върви разследването на убийството на Рей?

— Стигнах до задънена улица. Докладът си стои в папката. Между другото, върнаха ме в Бреговата охрана. Ще патрулирам, за да следя за нелегални имигранти. Операция „Сух док“.

— Какво е това, по дяволите?

— Някакъв китаец в Марина дел Рей се опитал да наеме „Хорнблоуър“, един от онези увеселителни кораби, които можеш да вземеш за сватбено тържество или служебно празненство. Само че поискал да я заредят с гориво за петдесет километра. На служителя от компанията му се сторило, че това е странно желание. Помислил, че може би искат яхтата за някаква сделка с наркотици, и ни се обади. Изпратихме там детектив под прикритие. Включихме се в играта. Изглежда ще използват „Хорнблоуър“, за да прекарат нелегални имигранти от кораба-майка до брега. Само че този път най-сетне убедих Верба да играе хитро. Ще бъдем готови да ги проследим чак до крайния каналджия. Ще спипаме цялата мрежа.

— Добре сте го намислили — рече Таниша и пак се прозя.

Ченгетата претърсиха с детектори багажа, дрехите им и колата, но не намериха подслушвателни устройства. Таниша и Уилър наблюдаваха операцията.

— Трябва да отидем някъде, където няма да ни убият — каза той.

— В къщата на баба ми — предложи Таниша. — Тя живее там с племенниците ми. Намира се на юг от Креншо. Не е най-красивият квартал в Лос Анджелис, но местните бандити не пускат там други гангстери.

— Съгласен съм, стига да има мека възглавница и тъмна стая.

— Тогава да вървим.

Двамата се качиха в ягуара и напуснаха безопасността на паркинга. Уилър потегли по магистралата, но вместо да се отправи на юг, зави на запад, към Бел Еър. Таниша го погледна учудено.

— Първо трябва да се отбия на едно място — каза той.

Лиз Касиди стоеше във фоайето на къщата на Прескот в Бел Еър и гледаше свирепо Таниша. Уилър най-сетне излезе от кабинета на брат си, понесъл десетия том на „История на Калифорния“ от Джон Стодард.

— Къде ще я носиш? — попита снаха му.

— Ще върна книгата, Лиз. Обещавам.

— Липсваше ни на погребението на Прескот.

Гласът й звучеше сприхаво.

— Съжалявам.

— Забавлявате ли се с твоята приятелка полицайката? — студено попита тя. — Успяхте ли вече да опетните доброто име на Прескот?

— Съжалявам, Лиз. Знам, че няма да разбереш какво се опитвам да направя. И не очаквам да го сториш.

Таниша усети, че започва семеен скандал.

— Много добре, Уилър — рече Лиз с пронизителен глас, който изпълни помещението. — Всичко ми е ясно. Прескот се опита да ти помогне. Да обясни на майка ти безсмисления ти начин на живот. Защитаваше те, когато никой друг не беше на твоя страна, а в замяна ти си решил да разрушиш представата за него. Ти си най-жалкото човешко същество, който съм виждала.

— Всичко ми омръзна… Дойде ми до гуша, Лиз. Помисли какво би станало, ако това „жалко човешко същество“ не се беше появило тук преди седмица. Ти и Холис също щяхте да сте мъртви. Не аз започнах тази история. Не аз причиних тази трагедия на семейството ни, но със сигурност ще я разнищя. Ще разбера кой уби брат ми… Правя го заради Прескот. Той искаше да постъпя така. Помоли ме да го сторя.

Уилър и Таниша се обърнаха и излязоха от къщата.

Върнаха се на магистралата и поеха на юг. Уилър мислеше за последната среща с брат си. Той седеше срещу него в ресторанта на клуб „Уестридж“. Прескот каза нещо, което тогава Уилър не разбра, но сега му даде сили да продължи с разследването.

„Каквото и да се случи, обещай ми, че ще постъпиш правилно.“

Понякога Уили мислеше за драконите. Беше чел книги за митичните китайски символи на силата. Драконите бяха най-едрите от триста и шейсетте вида люспести влечуги, които живееха на земята. Имаха четири крака, но често ходеха на два. Имперският дракон имаше пет пръста на всеки крак, а останалите — само четири. Говореше се, че драконът прилича на девет други животни — на елена по рогата, на камилата по главата, на дявола по очите, на змията по шията, на крокодила по големия корем, на шарана по люспите, на орела по ноктите, на тигъра по краката и на вола по ушите. Малкият дракон беше като гъсеница в копринена буба и имаше много крака и малко ум в главата. Но големият дракон властваше и на небето, и на земята.

Уили седеше в личния си самолет и мислеше за драконите, докато американските митнически власти подпечатваха визата му. Той пътуваше с британски паспорт, затова влизането му в Съединените щати все още беше лесно.

Самолетът му бе спрял на летището в Лос Анджелис пред изхода за частни полети. Най-сетне служителите на митническите и имиграционните власти подпечатаха паспорта му и пуснаха самолета, без да проверяват багажното отделение, където беше смъртоносното куфарче.

Уили прекоси помещението и се качи в сив линкълн. После изчака да донесат багажа му. Последният куфар бе взет от тайното отделение и отстрани имаше надпис на руски език. Куфарът бе сложен в багажника наред с другите принадлежности на Уили.

Мъжът, който седеше зад волана на линкълна, се представи като Ли Чоу и добави, че американското му име е Дани. Той включи на скорост и потегли към изхода от летището. Уили не му каза нищо. Предпочете собствените си мисли пред един безсмислен разговор.

Докато пътуваха към Китайския квартал, той си спомни легендата за Глупавия дракон. Съпругата на Глупавия дракон била много болна. Двамата живеели на дъното на океана. Жената рекла: „Трябва да изям сърцето на умна маймуна, за да оздравея“. „Но откъде да намеря такова сърце?“ — попитал Глупавия дракон. „Не знам — отговорила жена му, — но трябва да опиташ, иначе ще умра.“ Глупавия Дракон изплувал на брега, за да търси умна маймуна. Накрая намерил една, която седяла на най-високия клон на огромна върба. „Ще те заведа където искаш — рекъл Глупавия дракон. — Само се качи на гърба ми. Много по-лесно е да яздиш, отколкото да вървиш.“ „Но аз не искам да яздя — отговорила маймуната. — Мога да скачам от клон на клон.“ „Ще отидеш много по-далеч и по-бързо, ако се качиш на гърба ми“ — увещавал я Глупавия дракон. Умната маймуна го яхнала и той се потопил в океана. Очите и устата на маймуната се напълнили с вода и тя извикала: „Защо ме водиш в океана?“. „Защото жена ми е много болна и ако изяде сърце на умна маймуна, няма да умре.“ „О, това е ужасно — казала умната маймуна. — Жена ти ще умре, защото оставих сърцето си горе на дървото. Ако иска да го изяде, трябва да се върнем да го вземем.“ Глупавия дракон се обърнал и се изкатерил на земята. Умната маймуна скочила на дървото и бързо изтичала на безопасно място. „Какво правиш, малка приятелко? Трябва да се върнеш и да донесеш сърцето си, защото жена ми умира.“ „Ти трябва да си много глупав дракон“ — изсмяла се маймуната от най-високия клон на дървото.

Уили се бе държал като Глупавия дракон. Но сега бе дошло време да изиграе ролята на умната маймуна.

32. На юг от Манчестър авеню

Двуетажната къща, която полагаше неимоверни усилия да прилича на викторианска, беше стара и порутена. Дървена веранда и кръгли ъглови кули биха допринесли за този ефект, но биха стояли само като причудливи добавки. Къщата се намираше на юг от Манчестър авеню, на Бронсън стрийт, в околностите на Лиймърт Парк в Южния централен район. Спряха на алеята за коли зад шевролет от 1963 година.

Червеният ягуар привличаше вниманието на всички по улиците.

— Паркирай на тревата в задния двор — каза Таниша. — След половин час ще ограбят колата, ако я оставиш отпред.

Минаха под оголен телефонен кабел, на който бяха окачени стари обувки за тенис. Таниша ги изгледа гневно и измърмори:

— По дяволите.

Зад къщата имаше мръсен малък двор. Уилър спря и изключи двигателя.

— Това е шевролетът на племенника ми Лафранс. Той продава наркотици и е голям проблем за семейството. Онези обувки за тенис показват на всеки, който минава оттук, че може да си купи дрога. Баба ми Надин е възрастна. Не може да се оправя с него. Мислех, че преди месец съм го изгонила завинаги.

Двамата се качиха на дървената веранда и Таниша намери ключ под празна, напукана саксия.

— Хитро скривалище — отбеляза Уилър.

— Ако в тази къща намериш нещо за крадене, това ще означава, че местните жители са ослепели.

Влязоха в тъмен коридор с тапицирани кресла и стари дървени мебели. Рапмузика тресеше прозорците в предната част на къщата. Тръгнаха към смеха и музиката и се озоваха в стая, където десет момчета и момичета пиеха алкохол и се кикотеха. В цигарения дим се долавяше силна миризма на марихуана.

— На какво прилича това, Лафранс, по дяволите? — попита Таниша.

Чернокожите младежи се обърнаха и я погледнаха така, сякаш беше космически пришелец.

— Полицайката — провлече високо мускулесто седемнайсетгодишно момче, после стана и се отдалечи от приятелите си.

Очите му бяха подпухнали от марихуаната и от бездействието. Таниша видя пликчетата с наркотик и парите на масичката за кафе зад него. Неколцина от младежите започнаха да събират пликчетата и парите и да ги тъпчат в кожените си якета или в джобовете на широките си панталони.

— Къде е Надин? — попита Таниша, гледайки гневно племенника си.

— Горе. Проснала се е на кревата както обикновено — отговори Лафранс, после наклони глава към приятелите си. — Това тук е нищо. Само се забавляваме.

— Още ли продаваш дрога, Лафранс? Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос, след като последния път беше в пандиза.

— Това е началният ми капитал — каза той и посочи парите на масата. — Спестяванията от работата ми.

Таниша знаеше, че той не работи. Лафранс се залюля, сякаш искаше да отстъпи назад от нея, но се страхуваше да не покаже слабост пред приятелите си.

— Коя е тази бяла мутра с теб? — попита той, за да смени темата на разговора.

— Един мой приятел.

— Какво ще му показваш тук на този гадняр?

Уилър разкопча златната верижка на часовника си „Ролекс“ и го пусна в левия си джоб.

— Това ти ли си, Брийзи? — попита Таниша, гледайки едно от момичетата, което едва ли имаше тринайсет години.

Брийзи беше доведена сестра на Лафранс. Седеше на канапето и пушеше цигара.

Таниша се вторачи гневно в племенника си.

— Искаш да направиш дори малката си сестра наркоманка, така ли? — Ядоса се и направи крачка към Лафранс, който отстъпи назад. — Трябва да те арестувам заради тази купчина кокаин и цигари с марихуана.

Грабна от масичката пликче с бял прах и го вдигна.

— Това не е кокаин. Ти продаваш хероин. Трябва да предам на полицията жалкия ти задник — добави тя.

— Защо си дошла? — повиши тон Лафранс. — По-добре се разкарай, защото няма да търпя бели шибаняци в къщата. Ще му видя сметката, ако се опиташ да ме изпееш на ченгетата.

Уилър направи крачка към него и тихо каза:

— Заповядай винаги когато се почувстваш скапан, дрисльо.

Лафранс погледна приятелите си. Трябваше да направи нещо. Не можеше да допусне да го предизвиква едно бяло копеле на средна възраст. Приятелите му го гледаха и спокойно чакаха.

Изведнъж Лафранс замахна към Уилър, който обаче очакваше удара. Не го биваше много с автоматите „Узи“ или с италианските пистолети, но все още имаше едно от най-добрите леви крошета в Бевърли Хилс. Докато Лафранс нанасяше удара, Уилър се дръпна встрани и сви колене. Юмрукът на нападателя мина покрай дясното му рамо. В същото време Уилър удари младежа в стомаха. Той политна назад, изкрещя, присви се от болка и се стовари върху масичката за кафе. Двамата се вторачиха гневно един в друг.

— Какви ги вършиш, да ти го начукам? — изхленчи Лафранс.

— Ритам те по задника — отговори Уилър.

— Ние се чупим — каза един от гангстерите.

Младежите станаха и бързо излязоха от хола, после се пръснаха в различни посоки по улицата и изчезнаха в мръсния квартал като хлебарки под дъски на пода.

Лафранс бавно се надигна, стенейки от болка. Обърна се и погледна Таниша.

— Шибана курва — каза. — Предателка. Издаваш своите.

— Не мога да повярвам, че продаваш наркотици в хола на родния си дом — скара му се тя. — Какво ти става, по дяволите?

Лафранс не отговори. Обърна се и излезе от къщата. След няколко секунди двигателят на шевролета забръмча и колата потегли. В стаята остана само Брийзи.

— Съжалявам, лельо — каза тя, стана и започна да почиства хола.

— Момиче, ще станеш наркоманка и ще прекараш остатъка от живота си в затвора. И никой от тези типове няма да си мръдне пръста за теб.

Брийзи изхвърли в тоалетната на долния етаж фасовете от цигарите с марихуана.

— Как е Надин? — попита Таниша.

— През повечето време спи. Това е от лекарството за артрита, което й дадоха.

— Искам да ми се обадиш, ако Лафранс отново дойде тук.

— Добре, лельо — неуверено отвърна тя. — Трябва да тръгвам. Ще бъдеш ли тук по-късно?

— Ще попитам Надин дали можем да останем няколко дни.

Брийзи се усмихна, показвайки хубави зъби. Щеше да стане поразителна красавица, ако цигарите с марихуана и хероинът не я съсипеха. Таниша реши да се заеме с племенницата си.

— Не се тревожи за Лафранс — неочаквано каза Брийзи. — Някой ден ще се оправи.

И двете знаеха, че това няма да стане. Лафранс се бе устремил към самоунищожението с лудешка скорост.

Таниша се качи горе и намери баба си, която лежеше подпряна на няколко възглавници и „спеше с отворени очи“, както сама се изразяваше.

— Бабо… — каза Таниша и изчака, докато тя я разпознае.

Баба й беше ниска, дебела жена, която бе загубила способността си да се усмихва.

— Здравей, дете — рече Надин и се опита да се надигне. — Отдавна не си идвала.

Таниша целуна баба си и седна на стола до леглото й.

— Бабо, току-що хванах Лафранс да продава хероин долу. Не искам да води гангстери в къщата ти и да им дава наркотици. Тревожа се и за Брийзи.

— Какво бих могла да направя, дете? Не мога да слизам долу всеки път, когато чуя музика. Глезенът ми е подут и ужасно ме боли.

— Обаждай ми се. Казвай ми, когато Лафранс е тук и аз ще го изхвърля.

Надин погледна Таниша и кимна. Ако очите са прозорци към душата, то нейният поглед показваше уморен и безволев дух, който бе отстъпил пред болката и бедността и се бе предал на отчаянието. Таниша стана, приближи се до вратата и дръпна Уилър да влезе в стаята.

— Това е приятелят ми Уилър Касиди — каза. — Бихме искали да останем тук няколко дни.

— Какво си намислила, момиче? Довела си в къщата бял човек и ще имаме големи неприятности.

— Бабо, няма къде другаде да отидем. Едни хора ни преследват, но тук няма да ни намерят.

Надин затвори очи. Когато отново ги отвори, в погледа й се четеше умора и примирение.

— Всемогъщи боже — прошепна. — В какви само неща се забъркваме ние, глупците?

Уилър си задаваше същия въпрос.

Те бяха събрани пред него и седяха на дървени столове, които бяха донесли от залата за съвещания. Стаята беше малка и прекалено затоплена и всички лъщяха от пот с изключение на Уо Лап Лин. Той седеше търпеливо, охлаждан от желязната си воля. Сухоземния дракон описваше случилото се по време на нападението около летището. По тялото му още личаха следите от жестокия побой, който му бе нанесен в Южния централен район. Лицето и устните му бяха подути. Чернокожите го оставиха да лежи в безсъзнание там и когато най-сетне дойде на себе си, успя да вземе такси и плати с петдесетте долара, които винаги държеше скрити в едната си обувка. Сухоземния дракон завърши злополучния си разказ и погледна ужасен могъщия Шан Чу.

— Ти опозори себе си и Братството — рече Уили и лицето и ушите на Сухоземния дракон мигновено пламнаха от вина и срам. — Имаме ли представа къде са онези двамата?

Уили говореше на фукиенизийски, защото повечето гангстери от „Бамбуковия дракон“, присъстващи в стаята, бяха от провинция Фу-Киен и не знаеха мандарински и кантонезийски.

— Не, Шан Чу — отговори Бялото ветрило на триадата в Лос Анджелис, петдесетгодишен и изключително боеспособен гангстер, който бе дошъл в Щатите от Тайван в края на шейсетте години. Казваше се Чу Лу. Дрехите му бяха с бойните цветове на „Бамбуковия дракон“ — черен панталон и риза и червена лента на главата. Той се страхуваше, че най-могъщият Шан Чу от централата на триадата в Хонконг ще вдигне ръка и ще заповяда да го убият заради провала. — Имаме информатор в полицията. Една от телефонистките. Тя подслушва разговорите. Чернокожата детективка се е обадила на капитана си и е оставила телефонен номер. Не е съобщила адрес, но кодът е 213, а първите цифри са 485, което означава, че се намира някъде в Южния централен район.

— Къде е този район? — попита Уили. — Далеч ли е?

— Това е част от Лос Анджелис — с уважение обясни Бялото ветрило.

— В Лос Анджелис живеят над три милиона души. Нима предлагаш да тръгнем да обикаляме града с коли и да я търсим? Убеден съм, че това не е решението ти.

Уили беше уморен от полета и ядосан заради провалите. Местните членове на триадата бяха безцеремонни хора, но, изглежда, им липсваха изобретателност и коварство.

— Най-почитаеми Шан Чу — рече Бялото ветрило и се поклони, за да покаже сервилност. — Южният централен район е негърското гето, където безпричинно убиват хора. Но ние имаме огромно влияние там, защото местните банди продават китайския бял прах. Ние снабдяваме много пласьори на наркотици. Бандите контролират всичко в онзи квартал, но се нуждаят от нашия хероин. Вече им казахме, че има голяма награда за чернокожата полицайка Таниша Уилямс и нейния бял приятел.

Бялото ветрило погледна стоическото лице на Уо Лап Лин и изведнъж се запита дали не бе направил грешка, като му каза, че разчита на чернокожи да решат този проблем.

— Няма значение дали котката е черна или бяла, стига да лови плъхове — добави той, цитирайки една от известните мъдрости на Дън Сяопин.

Уили почувства, че събитията се бяха обърнали срещу него. Двамата американци се бяха прибрали в родината си и вероятно нямаше да е трудно да предадат откраднатия документ в опасни ръце. Сега времето беше най-злият му враг.

Слухът се разнесе по улиците за по-малко от два часа. Таниша Уилямс бе оценена на петдесет килограма китайски бял прах.

В три часа следобед Лафранс седеше пред магазина за алкохол и пиеше бира. Още го болеше от удара и бе ядосан. От пустинята беше започнал да духа горещ вятър и температурата се повишаваше — нещо, което не помагаше на настроението му. От паркинга зад ъгъла се чуваха гласовете на Сам Лошия и Малката мечка, които тичаха насам-натам и се прицелваха с топката във въображаем баскетболен кош.

— Човече, ако гепя оная гаднярка, с кинтите ще си взема някоя готина слива за чукане — каза Сам Лошия, докато Малката мечка дриблираше на място с топката, без да бърза да играе заради жегата.

— Петдесет кила, така ли рече оня тип? — попита другият и спря да дриблира. — Чист ли е, или говорим за някакви лайна със стотици примеси?

— Не, не е менте. Сигурно е чист. Така каза китаецът — ухили се Сам Лошия.

Малката мечка отново започна да дриблира, заобиколи Сам Лошия и подскочи, все едно се прицелваше в кош.

Лафранс с усилие се изправи, приближи се до тях и попита:

— За каква далавера говорите?

Когато двамата му казаха, Лафранс се усмихна за пръв път, откакто бе преминало въздействието на ганджата. Знаеше, че скоро ще забогатее.

33. Кръстникът

Таниша и Уилър се измъкнаха от Южния централен район в осем и трийсет сутринта, докато местните гангстери още спяха. Закусиха в кафенето до летището, отправиха се на север и в девет пристигнаха в Бевърли Хилс.

— Господи — възкликна тя, когато видя огромната къща, построена в колониален стил на Аутрийч Драйв. — Това ли е домът на чичо ти? Прилича на хотел.

— Той всъщност не ми е чичо. Само го наричам така. Един от най-старите приятели на баща ми. Мой кръстник. Винаги е бил на моя страна.

Уилър паркира ягуара на алеята за коли до фонтана с размери на плувен басейн, който бе охраняван от ято железни скулптури на чапли. От човките им струеше вода.

Кулите на къщата идеално се съчетаваха с колониалната архитектура. Градинарят азиатец метеше листа в едната част на огромното имение. Таниша и Уилър се приближиха до предната врата.

— Чичо Алан е съдия във Върховния съд и важна клечка в Републиканската партия. Ако някой може да ни помогне, това е той.

— Но дали ще го направи? — попита тя.

Уилър сви рамене и натисна звънеца. Леля Вирджиния, изискана шейсет и осем годишна дама, им отвори вратата. Посивелите й коси блестяха. Беше облечена в копринена блуза с къси ръкави и пола на „Шанел“. Бижутата й бяха скъпи, но дискретни. Тя предложи бузата си на Уилър и той я целуна.

— Лельо Джини, това е приятелката ми Таниша Уилямс.

Вирджиния се обърна към Таниша и се ръкува с нея, после каза:

— Заповядайте, влезте. Алан много се зарадва, когато му се обади сутринта. Той е в Ловната стая и се опитва да свърже тонколоните на уредбата. Един господ знае дали ще се чуе нещо.

Минаха през великолепно фоайе, слязоха по три стъпала и се озоваха в голяма стая, украсена с глави на диви животни. Лъвове и антилопи ги гледаха с безразлични стъклени очи. Под стъклената маса, подпряна на слонски бивни, беше просната кожа на зебра. На лавицата на отсрещната стена имаше колекция от добре поддържани оръжия.

До камината стоеше съдията Алан Холингсуърт. Беше облечен в сини джинси, риза на зелени и бели райета и стар ръчно плетен пуловер. Той се обърна към тях и Таниша се озова пред най-впечатляващите сини очи, които бе виждала през живота си. Лицето му беше червендалесто, а косите — гъсти и сребристобели. Съдията Холингсуърт беше жива реклама на човек, чиято възраст се бе оказала благосклонна към него. Той се усмихна на Уилър.

— Проклетите жички се опъват. Не мога да ги накарам да заработят.

Холингсуърт се ръкува с Уилър и се обърна към Таниша, а Уилър ги запозна.

— Таниша Уилямс — повтори съдията, след като чу името й. — Струва ми се, че съм чел нещо за вас. Не разследвате ли убийството на Прескот?

— Да. Е, поне в началото го разследвах.

— Много се притеснихме. Прескот правеше такава стремителна кариера. Не можем да повярваме, че е бил убит.

В забележката му не прозвуча упрек.

— Точно затова искаме да говорим с теб, чичо Алан — каза Уилър. — Разследваме смъртта му и разкрихме неща, които не очаквахме. Накрая хванахме тигъра за опашката.

— Е, дошли сте където трябва — усмихна се Холингсуърт и посочи ловните си трофеи, сетне попита: — Желаете ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — отговори Уилър.

— Добре, разкажете ми за какво става дума.

— Хората, които убиха Прескот, са опасни и жестоки — започна той. — Те са членове на хонконгска триада, известна като „Чин Ло“. В Лос Анджелис имат престъпна улична банда на име „Бамбуковия дракон“. Вече два пъти се опитаха да ни убият. Ако ни помогнеш, може да изложиш живота си на риск.

Настъпи мълчание, после мислите им бяха прекъснати от звънеца на вратата.

— Това трябва да е Кей — каза Вирджиния и отиде да отвори.

— Извикали сте майка ми? — стъписа се Уилър.

— Тя много се тревожи за теб. Когато ти не дойде на погребението на Прескот, Кей ни се обади. Знам, че иска да те види.

— Господи, чичо Ал — възкликна младият мъж. — Нищо не мога да ти разкажа, докато майка ми е тук.

— Съмнявам се дали присъствието на майка ти ще промени нещо — отговори Холингсуърт.

Те изчакаха, докато Катрин Касиди влезе в стаята. Както винаги тя изглеждаше поразително, макар че беше в траур. Кей се обърна към сина си с ледено изражение, без да направи опит да го прегърне. Погледна го веднъж и не обърна внимание на Таниша.

— Лиз ми каза, че докато ние погребвахме брат ти, ти си прекарал цяла седмица в Хонконг — започна направо.

— Майко, ще се опитам да ти обясня всичко, но няма да успея, ако непрекъснато ме прекъсваш.

— Ще помоля Есмералда да приготви нещо за ядене — рече Вирджиния и излезе.

— И така — каза Холингсуърт. — Нека да чуем разказа ти.

— Майка ми има право. С Таниша наистина ходихме в Хонконг. Донесохме това…

Уилър даде на кръстника си откраднатия документ.

Съдията разгледа изящно изписаните китайски йероглифи и лицето му помръкна. Преди да каже нещо, младият мъж му даде и превода, който Уилард Викърс бе изпратил по факса на капитан Верба. Холингсуърт прочете първата страница и я даде на Катрин.

— Потресаващо — отбеляза Алан. — Стига да е истина. Но какво общо има това с убийството на Прескот? Не виждам връзката. Занесете го в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.

Уилър пое дълбоко дъх.

— Ако го направя, повечето от тези хора ще изчезнат, или ще унищожат доказателствата и участието на Прескот ще се разкрие.

— Участието на Прескот? — възкликна Катрин и в очите й блесна пламък. — Той няма нищо общо с това, Уилър. По какъв начин би могъл да бъде замесен в изборите в Хонконг?

— Работел е за триадата „Чин Ло“, майко. Прескот и секретарката му бяха убити, защото от ФБР са го разпитвали и лидерите на триадата в Хонконг са се уплашили, че той ще…

— Не желая да слушам повече. Това е най-налудничавата…

— Защо не престанете да викате и не изслушате сина си? — прекъсна я Таниша.

Катрин рязко обърна глава:

— Моля?

— Знам, че ме ненавиждате. Но фактът, че синът ви е извършил престъпления срещу родината си, е неоспорим. Доказателството е тук. — Тя й даде текста на записа от касетата в колата на Прескот, дешифриран с помощта на десетия том на „История на Калифорния“ от Джон Стодард. — Тук Прескот пише, че ФБР са се свързали с него. Бил е замесен в незаконни подкупи и нарушения в набирането на средства за политическите кампании. „Р“ означава републиканци, а „Д“ — демократи. Сравнихме цифрите с инициалите на американски конгресмени и сенатори. Имената им са написани отдолу на тази страница.

Алан Холингсуърт взе листа от ръката на Кей и бързо прочете писмото и списъка.

— Това е абсурдно твърдение и неподкрепено с никакви доказателства — заяви Катрин.

— Така мислите вие, госпожо Касиди — възрази Таниша. — Сигурно сте убедена в това, но фактите са други. Вече умряха твърде много хора, сред които и вашият син. Вместо да се опитвате да потулите тази история, би трябвало да се стремите към правосъдие.

— Вие нямате ни най-малка представа какво искам. Обвиненията и позорът няма да помогнат на семейството на сина ми. Вдовицата и синът му ще трябва да вървят с наведени глави… Не, не вярвам, че всичко това е истина.

Катрин крещеше на Таниша, а стъклените очи на мъртвите животни от стените ги гледаха безучастно.

— Хайде да се успокоим — предложи Холингсуърт. — Мисля, че ако получим помощта на неподкупните политици, ще можем да решим случая и вероятно никой няма да разбере, че Прескот е бил замесен в тази история.

— А тя? — попита Катрин и посочи към Таниша с тънкия си пръст, отрупан с диамантени пръстени. — Тя умира от желание да намери изкупителна жертва.

— Госпожо Касиди, аз не се опитвам да опетня паметта на сина ви, но разкритията ни едва не отнеха живота на другия ви син. Уилър беше прострелян и за малко не го убиха. Той само иска да залови убиеца на брат си. Защо не се тревожите за онова, което може да се случи с него? Уилър още е жив.

Катрин Касиди стоеше, стиснала чантата си. Ноктите й се впиха в меката кожа като нокти на хищна птица.

— Вие наистина сте една жалка, зле информирана малка негърка — изсъска тя. — Изобщо не разбирате какво искам или какво ми е нужно. Дошли сте от мръсотията, затова цялата тази история има смисъл за вас. За мен това е отвратителна, необоснована измислица, плод на въображението ви, и не желая да ви слушам повече. — Възрастната жена се обърна и погледна гневно сина си. — Уилър, ако настояваш да следваш тази си линия на поведение, ще трябва да те изхвърля от имението на баща ти. Аз съм единственият изпълнител на завещанието му и имам тази власт. Ще се погрижа нищо от наследството му да не стигне до теб. Ще трябва да се оправяш сам и мисля, че нямаш мъжество за това.

— Тогава не го познавате — тихо изрече Таниша.

— Най-сетне нещо, за което сме на едно мнение — заяви Катрин, обърна се и излезе от къщата.

След няколко секунди Вирджиния се върна и ги погледна.

— Кей отиде ли си?

— Да — отговори Алан и се обърна към Таниша. — Извинявам се за расистките забележки на Катрин. За съжаление така е възпитана. Не разбира, че живеем в свят, различен от онзи, в който е израснала.

— Дали наистина е така? — попита Таниша.

Алан не обърна внимание на сарказма й. Уилър започна да крачи из стаята. Приближи се до прозореца и погледна красивия двор и фонтана. За миг застана с гръб към тримата, после се обърна и погледна кръстника си.

— Не искам да й причинявам болка, но мога ли да допусна да убият брат ми и да се измъкнат безнаказано?

— Не можеш — отвърна кръстникът му. — Затова да започнем отначало. Разкажете ми подробно всичко.

Уилър и Таниша завършиха разказа си, когато слънцето залязваше. Холингсуърт остана поразен от историята и от безспорната смелост на племенника си. Обади се на Уилард Викърс във Филаделфия и дълго говори с него. В осем вечерта съдията беше убеден, че те не само казват истината, но са попаднали на нещо голямо, което ще разтърси света.

— Нищо чудно, че се опитват да ви убият — каза той. — Постъпили сте глупаво, че сте рискували живота си.

— Рискът си заслужаваше, защото… — Уилър млъкна. Щеше да каже: „Защото най-сетне разбрах какъв съм всъщност“, но това не беше съвсем вярно. Поне още не. Пък и думите му биха прозвучали твърде мелодраматично, затова довърши: — Защото залогът беше голям.

— Един господ знае докъде стига корупцията в американското правителство — отбеляза Холингсуърт, гледайки имената на известни сенатори и бизнесмени. — Дръпнем ли погрешната струна всичко може да се обърне срещу нас. Трябва да бъдем много внимателни. Нужно е да предадем документа в подходящи ръце, за да го използват правилно и да има резултат. Постъпихте добре, като го донесохте на мен и не се обърнахте към медиите. Това би опетнило репутацията на Прескот, би причинило ужасна болка на семейството му и както казахте, би дало възможност на неизвестните извършители да избягат и да се скрият. Трябва да хванем всички, не само хората от този списък. Мисля, че познавам човека, който може да ни помогне… И да се молим на Бога да не е сред подкупните политици.

Името, което той спомена, беше Камерън Джоуб, главния прокурор на щата Калифорния, който бе предприел кръстоносен поход срещу престъпността. Таниша се надяваше, че не правят огромна грешка, но в главния прокурор имаше нещо, което й вдъхваше увереност. След като шест месеца бе работила в отдел „Азиатска престъпност“, тя от личен опит знаеше какво мислят китайците за чернокожите и не вярваше, че китайците в Пекин биха инвестирали в чернокож политик.

Камерън Джоуб й беше брат по раса.

34. Пътуването на Фу Хай

Пътуването започна добре за Фу Хай. На всички раздадоха фалшиви документи, изработени в печатницата на триадата в Града на стените в Цзюлун. Излетяха от Хонконг с чартърен полет под носа на инспекторите от имиграционната служба. Младият мъж знаеше, че могъщата триада, в която вече членуваше, е уредила нещата. Най-напред кацнаха в Мадрид, Испания, после ги прехвърлиха на товарен самолет и ги откараха в Тихуана, Мексико. Дадоха на Фу Хай телефонен номер, на който да се обади, когато пристигнат. Мексиканските имиграционни власти ги задържаха. Фу Хай не можеше да разговаря с инспекторите, но му бяха дали плик, който да връчи на един от тях. Той изпълни указанието и му разрешиха да се обади по телефона. Скоро влезе във връзка с един лекар китаец от Тайван, който преди пет години бе имигрирал в Тихуана. Лекарят му каза, че всичко е уредено, но ще останат половин ден в запустял хангар на летището. В групата имаше бебета, които плачеха. Нямаше вода. Възрастен мъж припадна, а след два часа почина. Посред нощ отвориха хангара, натовариха ги на два покрити камиона и след няколко часа пътуване по черни пътища стигнаха до пристанище, където ги качиха на борда на „Голдън Хайнд“. И оттам започна най-неприятната част от пътуването. Китайските селяни, за които Фу Хай отговаряше, говореха различни диалекти. Те се скупчиха като деца на палубата на ръждясалия траулер. Капитанът беше мексиканец и много пиян. Екипажът се състоеше от трима души. Двамата бяха корейци, които непрекъснато ядяха. Миришеха ужасно. Третият член на екипажа беше намусен японец с татуировки по цялото тяло. Фу Хай не можеше да общува с тях. Нямаше достатъчно място за спане и нелегалните имигранти трябваше да се сместят на малкото нарове долу. Фу Хай беше авангард на триадата и водач на групата, затова му дадоха самостоятелно легло, но той не хареса горещото, вонящо помещение и отстъпи койката на онези, които не можеха да спят навън на вятъра и под пръските на океанските вълни.

„Голдън Хайнд“ излезе от пристанището и бавно се насочи на север. Бурното море подмяташе кораба. На всички им прилоша. Фу Хай се наведе над перилата и повърна, а раната го заболя още по-силно.

Изведнъж моторът спря и траулерът се залюля по вълните близо до брега на Южна Калифорния. Фу Хай стоеше на палубата и гледаше лъскавата бяла моторница, която бързо се движеше към тях, подскачайки по вълните. Моторницата се приближи и двамата мъже на борда й хвърлиха въжета на членовете на начумерения екипаж на риболовния кораб. Един слаб човек се качи на „Голдън Хайнд“. Фу Хай си проправи път през тълпата нелегални имигранти и отиде при него.

— Аз съм отговорникът — каза на мандарински, но мъжът не го разбра, затова му заговори на развален фукиенизийски, който бе научил в Хотан.

Човекът се представи и каза, че го наричат Сухоземния дракон. Лицето му беше подуто, сякаш наскоро го бяха пребили.

— Довечера ще дойдем да ви вземем с голям кораб — каза той.

Фу Хай не мислеше, че ще издържи дори минута на люлеещия се ръждясал траулер.

— Не може ли да слезем по-скоро? — попита. — Тук има няколко бебета. Млякото на майките им е пресъхнало. Остана ни съвсем малко вода.

— Бих искал да изпълня желанието ви, но за по-сигурно ще трябва да изчакаме да настъпи нощта. Ще се опитам да се върна колкото е възможно по-скоро.

Сухоземния дракон говореше с голямо уважение и Фу Хай кимна, горд, че е член на могъщата триада „Чин Ло“ от Града на върбите.

Моторницата замина. Фу Хай стоеше до перилата и гледаше. Знаеше, че пътуването му скоро щеше да приключи. Някъде там, недалеч на изток, се намираше брегът на Калифорния. Той щеше да живее в Америка като партиен функционер в Китай. Щеше да изпрати хора да доведат някога красивата му сестра. Щеше да се погрижи за здравето й. Щеше да свърши всичко, което се бе заловил да направи.

Ако не страдаше от морска болест, Фу Хай щеше да бъде много щастлив.

35. „Т“ като Тайрон

В претъпкания кабинет на Рик Верба нямаше достатъчно столове. Уилър и Таниша стояха прави, защото той беше цивилно лице и преди всичко нямаше работа там, а тя беше с най-нисък ранг от присъстващите. Верба бе отстъпил бюрото си на Джийн Питлик, заместник-шефа на Паркър Сентър. Питлик беше висок, кокалест и плешив. Той бе довел със себе си двама униформени капитани от отдел „Тежки престъпления“: Дан Ламански, шеф по административните въпроси, и Джъстин Майърс, шеф на връзките с обществеността. До тях седеше капитан Верба, а вдясно от него беше Ал Катсукура. Съдията Алан Холингсуърт беше настанен на дървен стол, съвсем забравен в това море от сини униформи.

Най-видно място в кабинета заемаше Т. Камерън Джоуб, черен като въглен и красив. Той явно съзнаваше въздействието, което упражняваше върху другите. Беше суетен. Беше облечен в много скъп, добре ушит костюм, който Уилър с радост би окачил в гардероба си. Вратовръзката му беше перленосива, а ризата — бяла, ленена и произведена в Англия. Камерън беше високомерен и Уилър го намрази от пръв поглед. За пет минути Таниша разбра, че прокурорът е завършен политик: умееше да използва както цвета на кожата си, така и харвардското си образование. Таниша откри, че „Т“ означава Тайрон. Джоуб бе роден в гетото Комптън, но сега се държеше като коронован принц на африкански народ. Беше нахлул в кабинета десет минути по-рано, придружен от две бели сътруднички, и веднага даде да се разбере, че нищо няма да стане, ако той не го одобри. Уилър и Таниша вече му бяха разказали цялата история, започвайки с убийствата на Прескот и Анджела и завършвайки с престрелката в кафенето на „Уестин“. Камерън Джоуб държеше двата документа — споразумението между Уили и Чен Бода и писмото на Прескот. Гледаше ту единия, ту другия документ, а красивото му лице беше озадачено и намръщено.

— И опитът за убийство в „Уестин“ беше заради това? — най-сетне попита.

— Така предполагаме — отговори Уилър, полагайки усилия да потисне раздразнението си.

— Господин Касиди, това е работа на полицията. Колкото и да искате да сътрудничите, аз се интересувам преди всичко от мнението на професионалистите — заяви прокурорът и се обърна към Таниша: — Слушам ви, детектив.

— Вече ви разказахме всичко — отговори тя.

За миг маската на лицето на Джоуб леко се разчупи и двете деца на гетото си размениха кръвнишки погледи.

Камерън погледна съдията Холингсуърт.

— И вие поддържате тази епична история?

— Да — отговори той.

— Добре — каза Джоуб. — В случай, че не грешите, налице е ситуация с тежки политически нюанси. Говорите за подкупи на конгресмени, сред които влиятелни американски политици. Проблемът ще има и сериозни международни последици.

— Всички тези празни приказки означават ли, че няма да предприемете нищо? — предизвика го Уилър.

— Достатъчно, Уилър — строго го смъмри чичо Ал.

— От две седмици всички около мен умират. Да, наистина, проблемът е голям и изпълнен с международна опасност! Но това означава ли, че само ще си спасяваме кожата?

— Вие очевидно не сте прекарали много време в опити да пробиете в коварните коридори на правителството — отбеляза Джоуб. — Има няколко основни проблема, които трябва да уточним, преди да предприемем нещо толкова сложно и потенциално взривоопасно. В този списък има американски сенатори, сред които Арнолд Уайт, председател на Комисията по международни отношения. Имате ли представа на колко души трябва да се обади, преди цялата тази бъркотия да бъде засекретена като въпрос от националната сигурност и всички ние да се простим с кариерата си?

— На кого му пука, по дяволите! — възкликна Уилър и пристъпи напред. Беше толкова ядосан, че едва се сдържаше. — Тук не става дума за шибаната ви кариера, а за правосъдие. За разкриване на убийствата на Прескот и Анджела. Нужно е само да съобщим новината на журналистите и да оставим световната преса да разнищи онези негодници. Искате да стоите тук и да обсъждате протокола? Трябва да нападнем местната централа на триадата и да я претърсим за оръжията на убийствата. Извадихте две гилзи от колата ми. Разполагате и с гилзите от тялото на Рей Фонг. Направете балистична експертиза. Централата на триадата сигурно е пълна с нелегални имигранти без документи и с фалшиви паспорти. Създайте главоболия на онези типове, притиснете ги до стената и ги накарайте да играят в защита. И може би някой от тях ще проговори. Ако чакате твърде дълго, всичко и всички ще изчезнат.

В кабинета настъпи пълна тишина.

— Господин Касиди, разбирам гнева ви — обади се капитан Верба, — но господин Джоуб има право. Не искаме да предизвикаме пълен хаос. Този случай е заплетен от юридическа гледна точка. Нужна ни е основателна причина, иначе няма да получим заповед за обиск. Съдията, който ще я подпише, трябва да сложи главата си в торбата.

— Аз ще я подпиша — заяви Холингсуърт. — След година ще се пенсионирам. Не могат да ми направят кой знае какво.

После, досущ зрители на мач по тенис, всички едновременно обърнаха глави към Джоуб.

— Вие мислите, че аз си играя на политик — каза той, — и имате право. Правя го, защото и преди съм се забърквал в подобни истории. Ако всичко, което казвате, е вярно, от Вашингтон ще ни засипят с фъшкии. С първия самолет тук ще пристигне цял взвод цивилни агенти от Съвета по национална сигурност. Онези задници ще грабнат всичко. И като свършат, всички вие ще останете по бельо и ще молите за помощ. Аз ще бъда пометен, защото не се вмествам в непоклатимите юридически правила. Холингсуърт е щатски съдия. Тук говорим за федерално, дори за международно престъпление. Това намесва и тайните агенти на ЦРУ. Нищо не сте вкусили от живота, ако не сте имали юридически спор с тях.

— Убийството на брат ми се разследва от полицията в Лос Анджелис — възрази Уилър. — Той беше убит с игла за акупунктура в кантората си в Сенчъри Сити, Калифорния. Секретарката му беше накълцана на кайма в Торанс, също Калифорния. Не съм юрист, но ако тези две престъпления не са щатски, бих искал да знам защо.

— Защо да не можем да вземем заповед за арест на Уо Лап Лин и да не предадем убийствата на Прескот и Анджела на съдията Холингсуърт? — попита Таниша. — Ако той не прехвърли случая на федералния съд, как биха могли да оспорят правомощията му?

— Защото нямате достатъчно доказателства срещу Уо Лап, за да му повдигнете обвинение в убийство и конспирация, а и дори да го направите, федералните власти веднага ще пристъпят към действие. Ще свикат съвещание в Калифорнийския върховен съд и ще накарат Холингсуърт да прекрати делото с решение да прехвърли правомощията на федералното правителство, terminus ad quem, край. И това ще бъде всичко. Но няма да бъде краят, защото четирийсет корумпирани конгресмени ще се намесят и случаят ще бъде забравен.

— Ако се съгласите да повдигнете обвинение срещу Уо Лап Лин, мисля, че ще съумея да задържа настрана федералните власти. Поне мога да ги забавя. Ще сформирам първокласен медиен екип и ще помогнем на националната преса да разследва случая. Tempus omnia revelat — каза Алан Холингсуърт и се усмихна на Камерън, преди да преведе. — Времето разкрива всичко. Ще разкажем цялата история на онази медия, която ни помогне. Така федералните власти ще бъдат принудени да играят честно и няма да потулят нищо.

Джоуб се изправи и обърна красивия си профил към прозореца, отвъд който блестяха светлините на Китайския квартал. Когато най-сетне погледна присъстващите в кабинета, на лицето му сияеше лека усмивка.

— Добре. Или ще бъда следващият губернатор на този щат, или ще се върна на работа в автомивката на Комптън.

Таниша бе видяла първите три букви на регистрационния номер на белия фиат, когато преди няколко дни колата се доближи до тях на Манчестър авеню. Записа „ПТС“ в бележника си и ги добави към доклада си за произшествието. Компютърът се бе опитал да засече бял фиат с буквите, но не излезе нищо. Регистрационният номер беше или откраднат, или преправен. Ал Катсукура реши да се разходи из Китайския квартал и да потърси колата. Не очакваше да намери нещо.

Но понякога на полицаите им върви. Той забеляза автомобила на паркинга до централата на „Чин Ло“. Приближи се и видя, че „П“ е подправено „И“, а „С“ — „О“. Върна се с радостната вест и това даде на Рик Верба основателна причина за обиск. Съдията Холингсуърт подписа заповедта, както си седеше на бюрото на Таниша в отдел „Азиатска престъпност“ и я връчи на Т. Камерън Джоуб, който я погледна и я пъхна в джоба си.

— Добре — спокойно каза той. — Veritas praevalebit.

— Да, истината обикновено побеждава — рече Холингсуърт, — но не винаги.

Всички чакаха в отдела един час, докато полицаите от специалното тактическо поделение се събираха на паркинга пред сградата на Хил стрийт. Таниша и Уилър отидоха в бюфета и си поръчаха кафе. Тя се вгледа в лицето му с непроницаемо изражение.

— Какво има? — попита той.

— Понякога ме смайваш.

— Какво означава това?

— В кабинета на Верба, докато натриваше носа на онзи надут, пълен с латински цитати задник… ти беше… съвсем различен. Не съм те виждала такъв.

— Искаш да кажеш ненормален, извън контрол, луд за връзване?

— Не, по-скоро сексапилен — усмихна се тя.

— Сексапилен?

— Обзет от невъздържан, примитивен гняв. Винаги съм намирала това за сексапилно. Сигурно се дължи на африканската ми кръв.

— Господи, надявам се да е така! — ухили се той и я погледна сладострастно.

В десет и трийсет вечерта полицаите от специалното тактическо поделение бяха организирани, облечени в бронирани жилетки и събрани на паркинга на Силите за борба с азиатската престъпност. Разрешиха на Уилър да седи в колата, паркирана на няколко пресечки, заедно с Алан Холингсуърт, който трябваше да даде юридически съвет на място или да подпише още заповеди, ако се наложеше. Таниша седеше в микробуса на специалното тактическо поделение до офицера, отговарящ за комуникациите. Оттам по радиопредавателя тя можеше да следи какво става. Екип номер едно беше „Първоначално внезапно нападение“ и трябваше да атакува пръв. Екип две щеше да остане на втора линия и да блокира задния изход. Нямаше да влизат в централата на триадата, защото очакваха престрелка и не искаха да попаднат в кръстосан огън. Екип три беше резервен и чакаше във втория микробус.

Акцията бе запланувана за единайсет и петнайсет. Ал Катсукура, който носеше кутия с пица, потропа на вратата на централата на триадата. Отвори му млад китаец, облечен в черно, който погледна озадачено пицата. Тогава екип едно нахлу в сградата. Повалиха младежа и го закопчаха с белезниците за стар чугунен радиатор.

— Полиция! Всички на пода! — изкрещя командирът на неколцината стреснати бандити от „Бамбуковия дракон“.

Китайците извадиха пистолети и започнаха да стрелят.

Уили чу изстрели и викове и излезе от стаята, където обсъждаше план за действие с Бялото ветрило. Изведнъж малката дървена къща сякаш се взриви. Бандитите от „Бамбуковия дракон“ крещяха от гняв, както и за да си вдъхнат смелост. Бяха грабнали руски автомати и стреляха по полицаите. Уили бързо бе заобиколен от четирима гангстери. Китайците бяха въоръжени до зъби и стреляха по всичко, което се движеше, опитвайки се да избутат Уили през задната врата на сградата.

Изведнъж коридорът отпред се изпълни с ченгета. Младите гангстери, които придружаваха Уили, ги засипаха с куршуми и убиха двама.

Задната врата на къщата се отвори и Уили и четиримата му придружители хукнаха надолу по стълбите. Екип две беше готов и полицаите откриха огън с автоматичните си оръжия. Жертвайки себе си, гангстерите от „Бамбуковия дракон“ пазеха с телата си най-могъщия хонконгски Шан Чу. Вмъкнаха се обратно в къщата. И в следващия миг всички до един бяха убити пред очите на Уили, който по чудо остана невредим. Той беше принуден да остане в сградата и нямаше накъде да бяга.

С насочени оръжия, двама полицаи от специалното поделение скочиха в ъгъла на коридора, където стоеше Уили.

— Не мърдай, гадняр! — извика единият.

— Легни по лице, шибано копеле! — изкрещя другият.

По време на кариерата си Уили многократно бе рискувал живота си, но винаги светкавично и внимателно преценяваше шансовете си за оцеляване. Умната маймуна не бързаше да отиде при сенчестите си прадеди, затова вдигна ръце и изчака, докато ченгетата го заобиколиха и му сложиха белезници.

Всичко стана толкова мълниеносно, че свари Уилър и Таниша неподготвени. Цялото приключение с пътуването до Хонконг беше търсене на доказателства и сега, след множеството убийства, Уили Уо Лап най-сетне беше арестуван. Трудно им бе да го проумеят. Те стояха пред подвижния команден център и се гледаха, без да могат да изкажат с думи чувствата си.

Час по-късно Уили Уо Лап Лин седеше в Паркър Сентър. Знаеше, че това е сградата на главното управление на полицията в Лос Анджелис. Намираше се в килия без прозорци. Никой не бе разговарял с него, откакто преди четирийсет минути го вкараха там окован в белезници. Уили познаваше добре американското законодателство. Имаше право на едно телефонно обаждане и на адвокат. Още не бяха предявени обвинения и не му бяха прочели правата. Той щеше да поиска да се обади по телефона, колкото е възможно по-скоро. Но Уили не се нуждаеше от адвокат. Знаеше, че двама от полицаите от специалното тактическо поделение са убити в глупавата престрелка в централата на триадата. Предполагаше, че може би ще го обвинят в съучастие в непредумишлено убийство. Най-лошото обаче беше, че се бе провалил в изпълнението на мисията си в Съединените щати. Не бе намерил ценния документ и сега представляваше ужасна заплаха за Пекин. Можеше да очаква отмъщението на Чен Бода.

Имаше само един човек, който можеше да го спаси.

36. Размишления

Светлините от магистралата се отразяваха в предното стъкло. Уилър караше със сто километра в час. Челюстите му бяха стиснати, а мислите — объркани. До него седеше Таниша, която изпитваше подобни, но малко по-различни чувства. Очите й бяха приковани в пътя пред тях.

Неизвестно как двамата се бяха пренесли в друга зона. Сега съзнаваха физическото си присъствие по много по-различен начин отпреди. Уилър си спомни мига в хотел „Пен“, когато лежеше до Таниша и я гледаше в очите, питайки се дали някога ще бъде смел като нея и ще заслужи уважението й. И двамата знаеха, че е по-добре да нямат физическа връзка, и полагаха усилия да мислят само за работата. Но сега мислите им се въртяха около вероятността да се сближат.

— Трябва да минеш в дясната лента, защото след малко е разклонът за Манчестър авеню — каза тя.

Той изпълни указанията й и в колата отново настъпи тишина. Макар и с неудобство, Уилър си припомняше фантазиите на белия мъж от разказите на колегите си в университета в моменти, когато съзнанието им беше замъглено от алкохола. Дъг Пули казваше, че чернокожите жени са много по-страстни от белите. „Без майтап — настояваше Дъг. — Сложиш ли ръката си там долу на онова място, веднага ще го усетиш. Чернокожите излъчват топлина.“ Те се изсмяха и го освиркаха, но се запитаха дали е вярно. За тях сексът между представители на различни раси беше груб секс, без ангажименти, нежност и любов. Пули го наричаше „върховното дивашко чукане“. Уилър знаеше, че това са расистки глупости, но никой не го оспорваше на глас. Такива разсъждения бяха вредни, защото укрепваха расовите бариери, създавайки митични различия. Веднъж Таниша бе казала: „Първото, което белите виждат, е цветът на кожата. Американците от африкански произход преди всичко са черни, после са хора“. Тази разлика подхранваше въображението и пораждаше сексуални фантазии. Тя бе добавила: „Цветът на кожата е най-важното нещо, което ги определя и белите се чувстват или по-висши, или виновни. Малцина вярват в понятието за расово равенство“.

Уилър си спомни как преди петнайсет години бе гледал „Магьосникът от Оз“ с чернокожи актьори. Представлението беше хубаво, но не и зрелищно. Отиде с неколцина колеги от университета. Седеше до един свой приятел, чернокож, студент по актьорско майсторство, който се казваше Кларънс Симънс. Завесата се спусна и публиката скочи на крака, за да аплодира изпълнителите. Уилър погледна Кларънс, който не стана, и го попита:

— Защо седиш?

— Представлението беше хубаво, но не и нещо особено. Тези овации са глупости. Вината на белия човек — отговори му той.

Уилър мислеше, че е имунизиран срещу расовото лицемерие, но сега се запита дали може да се довери на чувствата си. Дали онова, което изпитваше към Таниша, беше истинско, или само вината на белия човек?

Ако се любеше с нея, искаше това да е нещо повече от груб секс, пълно сливане не на телата, а на душите. Зачуди се дали чувствата му са достатъчно силни.

Но наред с тези възвишени и достойни мисли идеята за върховното дивашко чукане още го обсебваше.

Таниша се взираше в шосето, но не го виждаше. Смътно забеляза, че завиха по Манчестър авеню и се отправиха към къщата на баба й, където се криеха. Как беше възможно да се влюби във внука на генерал от Юга?

Докато растеше, животът й се различаваше от традиционните представи, но за квартала беше напълно нормален. Включи се в бандата от лоялност към приятелите си, които се противопоставяха на общоприетите норми с насилие и наркотици. Тогава Таниша водеше безгрижно съществуване, което завърши със смъртта на двамата гангстери в задната стая на денонощния магазин и с убийството на Кенета. От безгрижния бандитски живот Таниша отиде в другата крайност. Нямаше време за нищо друго, освен за учебниците.

Още от люлката бе възпитана да смята белите хора за свои врагове.

Уилър олицетворяваше всичко, което бе научена да мрази — развратник от клуба, привилегирован пияница, който се препитава с парите от наследството на семейството си, без да има цел в живота си.

Но именно Уилър носи на рамото си смъртно ранения Джулиан Уинслоу. Докато куршумите свистяха във въздуха около тях, само той се върна да помогне на ранения детектив.

В Града на стените се държа с нея по-откровено и почтено от всеки друг мъж, когото бе познавала.

За него тя не беше лесно придобита собственост, нито расов трофей или нещо, с което да се похвали на приятелите си от клуба, а човек, достоен за уважение. Виждаше го в очите му. Никой не бе проявявал по-голямо уважение към нея: нито приятелите й, нито учителите, нито дори семейството й. Таниша виждаше и усещаше уважението му — осезаемо и приятно като докосване на любим човек.

Но се безпокоеше за отговорността към себе си като чернокожа жена. Смъртта на Кенета й бе дала цел в живота. За да прави добро за хората, тя се нуждаеше от тяхното уважение. Танцьорките във фризьорския салон на Задел биха я отписали. Щяха да кажат: „Мечтата й беше да се меша с белите“.

Но Таниша беше сигурна, че е влюбена в Уилър. Не знаеше дали тази любов ще е трайна, но поне засега беше важна за нея. Тя искаше да го усеща и докосва, да чувства нежността му до себе си и твърдостта му вътре в нея. Таниша беше безсрамно готова за него. Уилър само трябваше да направи първата крачка и тя предчувстваше, че това скоро ще стане.

Половин час по-късно двамата седяха в хола на безлюдната къща на Бронсън стрийт. Надин не беше горе. Неизвестно защо бе отишла някъде, което се стори странно на Таниша, защото баба й се придвижваше трудно. Явно някой й бе помогнал да слезе по стълбите. Брийзи също не беше тук и лампите в предната стая не бяха запалени. Навсякъде цареше тишина.

Уилър хвана ръката й и нежно допря устни до нейните. Целунаха се — отначало предпазливо, после с несдържана страст. Ръката му милваше лицето й.

— Аз… аз… не… — започна да заеква той.

— Ш-шт — прошепна тя, бавно разкопча блузата си и сложи ръката му на гърдите си.

Пръстите му докоснаха твърдите й зърна. Докато я галеше, той смъкна ципа на полата й. Таниша разкопча колана му. Двамата легнаха голи на дивана. Уилър плъзна ръка по изящните извивки на тялото й. Целуваха се бавно, стенеха от удоволствие и си шепнеха, притискайки се един до друг. Това имаше по-голямо значение за тях, отколкото сексуалният контакт. Уилър беше добър и опитен любовник, но за пръв път желанието му да притежава по емоционален начин беше равно на физическата потребност. Любиха се бавно и нежно. Накрая дойде мигът на върховната наслада. Беше хипнотизиращ и опияняващ и завърши с оргазъм, който ги разтърси. Изпитаха го, целувайки се страстно.

Уилър за пръв път чувстваше такова блаженство, защото никога дотогава не бе любил с такава всеотдайност.

Двамата лежаха неподвижни и се страхуваха да говорят, за да не развалят вълшебството на мига.

Лафранс стоеше пред къщата. Той посочи червения ягуар, който се подаваше от ъгъла на задния двор.

— Това е колата на бялото копеле — каза на четиримата гангстери от бандата „Льохманите“. — Те са вътре. Влезте и му го начукайте на онзи гадняр.

Четиримата бандити слязоха от колата и безшумно затвориха вратата. Оставиха Лафранс да седи зад волана и му казаха да бъде готов, да потегли, след като чуе изстрели. Двама от тях нарамиха руските автоматични пушки, които извадиха от багажника. Бяха ги купили преди няколко месеца от триадата. Другите двама грабнаха пушки с рязани цеви, известни като „улични метачи“.

Четиримата убийци тихо тръгнаха към тъмната къща на Надин.

37. Чарли Ирландеца

Поредицата от случки, поради която Чарли Ирландеца се озова на борда на „Хорнблоуър“, беше сложна и заплетена. Цялата история започна преди два дни, когато кльощав млад китаец на име Ло Син, който едва говореше английски, резервира кораба за петък вечерта. Китаецът искаше да наеме двайсетметровия увеселителен кораб с три палуби. Остави деветстотин долара в брой като гаранция и каза на ужасно развален английски, че желае гориво най-малко за петдесет километра. Служителят на компанията се усъмни и се обади на полицията в Лос Анджелис. Обаждането беше препратено в отдел „Азиатска престъпност“ и стигна до бюрото на Ал Катсукура. Ал се свърза с Паркър Сентър, за да получи помощ при следенето, и така ирландецът Чарли Макгуайър, детективът от отдел „Тежки престъпления“ с най-богати познания по мореплаване, бе изпратен под прикритие да изиграе ролята на капитан на „Хорнблоуър“. В единайсет и няколко минути в четвъртък през нощта същият мършав китайски задник се появи отново. Този път носеше бележка, написана на ръка, с която настояваше часът на тръгването да бъде променен. Искаше да вземе кораба двайсет и четири часа по-рано, точно преди полунощ. Чарли беше вкъщи и спеше дълбоко, когато от компанията му се обадиха и казаха, че „Хорнблоуър“ е в залива, натоварен със застрахователи от Ориндж Каунти, които празнуват годишните си премии.

— Ами върнете шибания кораб на кея. Изобщо не ми пука за застрахователите — заяви той.

Последва стандартната полицейска процедура по приготовления в последната минута. Чарли Макгуайър се обади на трите други ченгета под прикритие. Събуди ги, изслуша ругатните им, после им каза да млъкнат и да си размърдат задниците. Бръкна в джоба си да потърси телефонния номер на японеца с бухалските очи, който го бе набутал в тази история.

— Да — отговори Ал Катсукура, който беше в Паркър Сентър и говореше по клетъчния си телефон.

— Операция „Сух док“ започва — каза Чарли.

— Сега?

Ал изсумтя. Не му се искаше да напуска Паркър Сентър, защото започваше да подозира, че случаят Касиди ще бъде нещо голямо, което се случва веднъж в живота и ще му донесе слава и почести. Преди час бяха разрешили на Уо Лап Лин да се обади по телефона. Ал стоеше наблизо и се опитваше да подслушва, но Уили говореше тихо на фукиенизийски. Катсукура говореше свободно японски, но знаеше съвсем малко кантонезийски и още по-малко фукиенизийски, затова не разбра нищо. Оттогава всички седяха и чакаха какво ще стане по-нататък. Таниша Уилямс и Уилър Касиди си бяха тръгнали. Камерън Джоуб също. Ал реши да прекара цялата нощ в Паркър Сентър, за да не пропусне нещо. И точно сега трябваше да се занимава с шибания имигрантски случай. Трябваше да си вдигне задника и да отиде чак до залива за по-малко от час. Участието му в операция „Сух док“ беше да наблюдава какво става от патрулен катер на бреговата охрана и да бъде на разположение, за да координира действията на екипите на сушата за по-нататъшно следене.

Той бързо излезе на паркинга срещу Паркър Сентър, намери колата си и потегли. Грабна списъка с номерата на екипа си и шофирайки с една ръка, започна да буди ядосаните азиатски ченгета.

Всичко беше на мястото си, когато Сухоземния дракон, използвайки истинското си име Ло Син, слезе на кея с Дългата змия и Бойния петел, двамата му съучастници от бандата „Бамбуковия дракон“. Тримата бяха облечени в черно. Чарли Макгуайър чакаше до кораба с двама полицаи под прикритие от отдел „Тежки престъпления“: детективите Лио Хъф, дебел и червенокос, и Кларк Джонсън, дебел и плешив. Ченгетата бяха облечени в униформите на екипажа на „Хорнблоуър“ — бели панталони, моряшки фланелки и бели ленени сака, които им стояха смешно. Приличаха на зле подбрани гребци на гондола в мюзикъл от петдесетте години.

— Тръгва — каза Сухоземния дракон и посочи кораба.

Тримата млади китайци имаха раници на гърба и Чарли искрено се надяваше, че в тях няма оръжия.

— Носиш ли останалите пари? — попита Чарли. — Платил си само половината. Корабът струва деветстотин долара на час. Най-малко осемстотин.

— Тръгва сега — настоя Сухоземния дракон.

— Имаш ли мангизите в брой? — повтори ирландецът и потърка пръсти.

Бандитът най-сетне разбра какво се иска от него.

Той бръкна в джоба си, извади пачка стотачки и даде на Чарли лист хартия с указания за маршрута.

— Тръгва сега — каза за трети път той и това ядоса Ирландеца.

След петнайсет минути тримата гангстери от „Бамбуковия дракон“ и тримата детективи под прикритие потеглиха. Излязоха от пристанището и се отправиха един бог знае накъде.

— Не се будалкате, а, лайнари такива — измърмори Чарли.

„Хорнблоуър“ се движеше, тласкан от дизеловия си двигател с максималната си скорост от седем възела. Корабът бе предназначен за кратки обиколки из залива и в открито море подскачаше и се тресеше. След десетина минути Чарли се усмихна, като видя, че тримата наперени младежи се наведоха над перилата и повърнаха.

Чарли Макгуайър провери служебния си револвер „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, за да се увери, че ще може да го извади лесно, ако се наложи. Не се притесняваше много, защото не мислеше, че трите мършави момчета ще му създадат проблеми. Онзи, който се казваше Ло Син, влезе в каютата. Лицето му беше пребледняло от повръщането. Освен това беше изпотен, макар че топлият вятър „Санта Ана“ бе спрял да духа и нощта беше хладна. В очите му се четеше паника. Сякаш се страхуваше от водата.

Най-после Чарли съзря сигналните светлини на кораб в далечината и след малко видя осветения от луната силует на ръждясал траулер.

„Хорнблоуър“ се приближи до „Голдън Хайнд“ от източната страна, за да се възползва от появилия се студен вятър. Чарли Ирландеца намали оборотите и се опита да докара кораба до траулера, без да одраска боята на щирборда. Сетне изкрещя на ченгетата си да хвърлят въжетата и угаси двигателя. На палубата на стария риболовен кораб се бяха скупчили голяма група китайци, който нямаха търпение да слязат от ръждясалото корито.

Щом затегнаха въжетата, Чарли излезе от кабината на щурвала и се качи на траулера. Поздрави го мексиканският капитан със сплъстени коси, мазна кожа и мокра от пот фланелка.

Вонята на борда на траулера беше неописуема — смесица от старо машинно масло, плесен, човешки изпражнения и повърнато. Той погледна уплашените, пребледнели от морската болест лица на близо двестате азиатски имигранти, които говореха шепнешком на пет-шест различни диалекта. Три жени държаха недохранени бебета, а останалите стискаха мръсни вързопи, съдържащи оскъдните им вещи. Изглежда, че отговорникът им беше един млад китаец. Мършавият жълтурко, облечен в черно, се приближи до този човек. Разговаряха минута, после Ло Син отиде при Чарли и заповяда:

— Тръгва сега.

— Можеш ли да кажеш: „Лапни ми кура“? — отговори му Ирландеца.

— Тръгва сега — повтори кльощавият младеж и посочи „Хорнблоуър“.

Чарли кимна. Започнаха да прехвърлят на борда нелегалните имигранти. Те се хилеха и сочеха чистите тоалетни. Коленичеха и докосваха лъскавия чист линолеум на палубата. Ламперията на „Хорнблоуър“ беше от шперплат и според Чарли главната каюта приличаше на кабинет на данъчен инспектор, но за китайските имигранти това беше истински лукс. Те седнаха на пейките и прибраха колене като послушни деца, чакащи училищния автобус. Корабът се люлееше силно.

Най-сетне всички имигранти се качиха на борда и двамата детективи под прикритие развързаха въжетата. Чарли отиде при тях.

Сухоземния дракон кимна на Дългата змия и Бойния петел. Тримата бързо извадиха от раниците си деветмилиметрови автоматични пистолети. Дългата змия и Бойния петел се приближиха до двамата детективи, които се бяха навели над перилата и прибираха въжетата, а Сухоземния дракон застана зад Чарли.

— Влезте вътре и седнете. Ние ще се оправим — изкрещя Ирландеца на мършавия младеж.

— Да ти го начукам, тъпако! — каза Сухоземния дракон, употребявайки един от малкото изрази на английски, които знаеше.

После изпразни пълнителя на пистолета си в Чарли Макгуайър, поваляйки го през перилата. Дългата змия и Бойния петел стреляха едновременно и убиха на място двамата нищо неподозиращи детективи. Имигрантите се развикаха. Трите ченгета от полицията в Лос Анджелис умряха за секунди и паднаха зад борда.

Бойният петел влезе в кабината. Обожаваше корабите. Този изглеждаше бавен, но лесно управляем. Той разгледа уредите и превъртя стартера. Моторът забръмча. „Хорнблоуър“ потегли, отдалечавайки се от ръждясалия траулер.

Фу Хай стоеше на задната палуба. В гърлото му бе заседнала горчилка. Той гледаше потресен как един от мъртвите полицаи се носеше по осветените от луната вълни. Моряшката му фланелка се бе издула от водата като корема на преяла риба.

Ал Катсукура се надяваше, че няма да повърне в морето. Патрулният катер на Марина дел Рей силно подскачаше по вълните, защото трябваше да се движи бавно, за да не го забележат от борда на бавно носещия се по водите „Хорнблоуър“. В един часа след полунощ стана студено. Топлият вятър „Санта Ана“ бе духал през целия ден и сега изведнъж бе спрял и над водата започна да се спуска гъста мъгла. След двайсет минути наоколо не се виждаше нищо.

— По дяволите — изруга Ал, гледайки стената от бяла мъгла.

— Спокойно. Имаме радар — каза капитанът на патрулния катер.

С помощта на радара те проследиха „Хорнблоуър“ до брега, който около залива Санта Моника беше неравен на изток и на запад. Неочаквано „Хорнблоуър“ подмина канал Марина дел Рей и продължи на югоизток.

— Какво прави Чарли, по дяволите? — учуди се японецът, без да подозира, че Ирландеца вече не може да направи нищо и потъва във водата на осем километра от тях.

После изведнъж „Хорнблоуър“ престана да се движи и застана в океана на около километър и половина от Дел Рей. Капитанът намали оборотите и патрулният катер отново се заклати в гъстата мъгла. Минаха петнайсет минути, но увеселителният кораб продължаваше да стои на едно място.

— Какво да правим? — попита капитанът от бреговата охрана.

Беше почти два и половина през нощта и Ал нямаше представа какво да предприеме. Поглъщаше жадно въздух, опитвайки се да не повърне вечерята си.

— Не знам — отговори той.

— Мога да остана тук и да гледаме какво ще стане, но ми се струва, че нещо не е наред. А можем да се приближим до тях, да попитаме дали всичко е наред и ако е така, да продължим да обикаляме наоколо.

— Добре — съгласи се Ал. — Да опитаме.

Капитанът увеличи оборотите и катерът потегли. Тежкият бензинов двигател вибрираше под краката на Ал, докато набираха скорост. Макар радарът да показваше, че са наблизо, в мъглата пред тях изведнъж застрашително се извиси кърмата на „Хорнблоуър“. Капитанът изключи мотора на патрулния катер. Намираха се на петдесет метра от увеселителния кораб, който се поклащаше на вълните. Светлините бяха угасени. Капитанът грабна микрофона.

— „Хорнблоуър“, всичко наред ли е? — попита той.

Никой не отговори.

Капитанът включи на скорост и бавно се приближи до щирборда. На кораба изглежда нямаше никого.

— Ще се кача на борда — каза Ал с разтуптяно от страх сърце.

Капитанът доближи катера до „Хорнблоуър“, а Катсукура се хвана за едно от въжетата и се изкатери горе.

На първата палуба нямаше никого. Той огледа тоалетната. Изтича по стълбата на втората палуба, изваждайки револвера си. Там също беше пусто. Провери и тоалетните и отиде на горната палуба. На огромния кораб нямаше жива душа. Ал се върна долу и започна да се разхожда по палубите.

— Всичко наред ли е? — извика капитанът на катера.

Катсукура нямаше доверие на гласа си, за да му отговори. Стигна до бакборда и се смрази. Там, изтласкан от вълните, беше служебният револвер „Смит и Уесън“ на Чарли Макгуайър. Ал се обърна и огледа палубите. Погледът му попадна на въже, което лежеше заплетено на предната палуба. Наведе се и се вторачи в него. Въжето беше напоено с кръв. И тогава Ал Катсукура разбра, че Чарли Ирландеца и двамата му помощници са мъртви.

Всички други бяха изчезнали безследно.

38. Кошмарът на белия мъж

Нещо не беше наред. Таниша го усещаше като безшумно докосване. Тя се надигна и погледна през прозореца. Шевролетът на Лафранс отново беше паркиран пред къщата. Таниша видя огънче от цигара в колата. Тя погледна Уилър, който лежеше до нея. Сините му очи още блестяха от сексуалното удоволствие.

— Лафранс седи в колата си пред къщата — каза Таниша.

— Трудно е да се отървеш от него — ухили се той.

— По дяволите.

Тя стана и грабна пистолета и блузата си. Уилър се надигна. Беше още гол.

— Тук има нещо гнило — каза тя и погледна през страничния прозорец. Стори й се, че видя сянка, която върви по алеята за коли. — Облечи се. Да вървим.

Таниша вдигна ципа на полата си и закопча сутиена си.

— Какво има? — попита Уилър и започна да търси дрехите си.

Намери слиповете си и едва не падна, докато ги обуваше.

Задната врата се отвори и затвори.

— По дяволите — каза тя, грабна блузата, чантата си, хвана Уилър за ръката и го повлече към стълбите.

Той успя да обуе слиповете си, но още държеше в ръка панталона си, докато тичаха. Стигнаха до площадката и чуха, че вратата на хола на долния етаж се отвори и затвори. Таниша отново задърпа Уилър по коридора на горния етаж. Влязоха в спалнята на Брийзи. Младата жена тихо затвори вратата и изтича до прозореца, от който се излизаше на покрива.

— Какво става? — попита той, докато тя отваряше прозореца.

В коридора се чуха стъпки и Таниша извади от чантата си глока. Зареди и го хвана с две ръце, за да се прицели. В същия миг вратата се отвори и на прага застана деветнайсетгодишен бандит с обръсната глава, който неочаквано се озова пред дулото на оръжието й.

— По дяволите, маце, какво правиш? — изврещя той, опитвайки се да насочи пушката си с рязана цев към нея.

— Не! — извика Таниша и момчето замръзна на мястото си. — Уилър, излез през прозореца! Веднага!

С панталона в ръка той мина през отворения прозорец и се изкатери на покрива, докато тя държеше на прицел гангстера.

— Какво е това, мамка му? — попита момчето.

— Хвърли желязото, иначе ще стрелям! — извика детективката.

Той пусна пушката, а по стълбите пак се чуха стъпки.

— Защо? — попита Таниша.

— Не съм виновен аз. Ти струваш петдесет кила китайски бял прах, маце. Всеки ще дойде тук за задника ти. — Той обърна длани, за да покаже, че вече не представлява заплаха.

В дъното на коридора зад него се появиха още двама въоръжени бандити. Таниша направи крачка напред и блъсна гангстера в гърдите, принуждавайки го да се върне в коридора. После затвори с ритник вратата и я заключи. Прозвучаха два изстрела. Куршумите профучаха над главата й. Таниша бързо скочи през прозореца. Уилър й помогна и двамата хукнаха по покрива към края на къщата. Чуха, че гангстерите се опитват да разбият с ритници вратата на спалнята на Брийзи.

— След мен — каза Таниша, хвана се за клона на един бряст и започна да се катери. Дънерът на дървото се намираше в съседния двор.

Един от бандитите се показа на прозореца на стаята и изкрещя:

— Не искам теб, скъпа, а снежния брат.

— Кого? — попита Уилър, когато скочиха в съседския двор.

— Теб. Да вървим — отговори Таниша, хвана го за ръката и започна да си проправя път в задния двор, пълен със стари коли и хладилници.

Тя знаеше къде отива и се движеше бързо, без да се колебае нито за миг. После се провря през отвор в оградата и изведнъж двамата се озоваха в тясна уличка. Хукнаха да бягат, стъпвайки по камъчета и строшени стъкла, като още носеха в ръце дрехите си.

Минаха през счупената ограда на друга къща, влязоха в задния двор и най-сетне спряха до стар навес. И двамата дишаха учестено.

— Господи — възкликна Уилър. — Гол в Уотс. Кошмарът на белия мъж.

— Това е къщата на Чудовището. Той ми беше приятел. Сега е в затвора, но мисля, че мога да имам доверие на майка му.

Тя вдигна пред себе си блузата, търсейки ръкавите.

— Тук не можем да вярваме никому.

— Това е моят роден квартал.

— Това е техният квартал. Нали чу какво каза онзи негодник. Петдесет килограма китайски бял прах. Уили снабдява тези задници. Всички работят за триадата. Свършено е с нас — рече той, докато се опитваше да обуе панталона си.

— По дяволите — изруга тя и най-после намери ръкавите.

— Тук ли е клетъчният ти телефон? — попита Уилър и грабна чантата й. — Повикай помощ!

Таниша извади клетъчния телефон и набра някакъв номер.

— Кой е там? — извика женски глас и лампите на верандата светнаха.

— Аз съм, госпожо Крофорд, Таниша Уилямс.

— О, боже…

Жената отключи задната врата. Уилър най-сетне обу панталона си и закопчаваше колана, когато вратата се открехна и една петдесет и пет годишна чернокожа жена погледна през пролуката.

— Какво правиш тук без дрехи, дете? Часът е два през нощта.

После госпожа Крофорд видя Уилър, който стоеше до Таниша. В уличката се чуха стъпки на бягащи хора.

— Всичко е наред, госпожо Крофорд. Лягайте си — прошепна Таниша.

В едната си ръка държеше клетъчния телефон, а с другата обличаше блузата си. Госпожа Крофорд не помръдна. Най-сетне телефонистката в Паркър Сентър отговори.

— Полицай се нуждае от помощ. Има стрелба — каза Таниша, използвайки полицейския код за повикване на спешни подкрепления. — Детектив Уилямс, значка номер 47698. Намирам се в безизходно положение. Преследват ме трима чернокожи мъже с пушки. Притисната съм в заден двор на ъгъла на Макклънг и Стокър в Лиймърт Парк, Южен централен район. Аз съм чернокожа и съм с бял мъж, цивилен. Нямаме никакви шансове.

— Останете на линията, детектив. Ще препратя обаждането.

— Какво правиш с бяло момче в два часа сутринта? — извика госпожа Крофорд. — Какви ги вършиш, момиче?

— Всичко е наред, госпожо Крофорд. Влезте вътре — прошепна младата жена.

В същия миг някой блъсна задната порта. Таниша се обърна по посока на шума и насочи глока.

— Тя е там! — извика един от гангстерите.

После, когато бандитите от „Льохманите“ започнаха да разбиват портата, се чу далечното бръмчене на хеликоптер. След секунди хеликоптерът беше над главите им. Блесна халогенен прожектор, който обходи периметъра и бързо ги намери. Пилотът веднага насочи светлините към четиримата въоръжени бандити в уличката до задната порта.

След няколко секунди пристигнаха две полицейски коли. Гангстерите хукнаха през задните дворове и огради, преследвани от четири униформени ченгета и прожектора на хеликоптера. Когато чу сирените пред къщата, Таниша хвана Уилър за ръката и го изведе на улицата. След две минути двамата седяха в една от полицейските коли и пътуваха към Паркър Сентър.

39. Съвършеният човек

Конфуций е казал: „Съвършеният човек е искрен и притежава умението да разпознава истината така, както долавя неприятната миризма“.

Уили винаги бе разпознавал истината.

Конфуций е казал: „Съвършеният човек е бдителен към себе си, когато е сам, защото истината в душата личи по външността. Както богатството разхубавява къщата, така и характерът краси тялото“.

Уили седеше сам в килията си в Паркър Сентър. Сакото му беше закопчано, а ръцете — сключени спокойно на коленете. Той беше съвършен човек, макар да подозираше, че подобно на всички смъртни има и някои недостатъци.

Конфуций е казал: „Съвършеният човек се развива, а нищожният деградира“.

Уили нямаше представа какво означава това. Беше сключвал сделки с престъпници, както и с големи национални и религиозни водачи. Бе видял голяма мизерия и бе придобил голяма власт. Бе изкачил хлъзгава, коварна стълба, за да спечели известност, живеейки в толкова сложен свят, че понятието за горе и долу, добро и зло беше напълно заличено от характера на другите хора и от заплетеността на съвременния живот. Той се бе развил във всяка посока, която изглеждаше подходяща за оцеляването му.

И сега знаеше, че за да оцелее, трябва да намери начин да се измъкне от Съединените щати. Той имаше голямо влияние в Америка и можеше да се свърже с хора по самите върхове на правителството. Те бързо щяха да откликнат на обаждането му, защото бе инвестирал много пари в кампаниите им. Но Уили не вярваше на американските политици — те се вписваха в повечето определения за нищожния човек на Учителя. Щяха да надушат опасността, ако му помогнат, и да започнат да отричат връзките си с него. Поради тази причина той не се обади на политик или на адвокат, а на един кльощав млад гангстер от тонгата на име Сухоземния дракон. Уили знаеше, че момчето ще отиде да посрещне сто и осемдесетте нелегални имигранти. Бяха дали на Уили номера на клетъчния телефон на Сухоземния дракон, в случай че възникнат проблеми. Уо Лап се свърза с младежа и му каза какво да направи. Оставаше му само да се моли на Бога заповедите му да бъдат изпълнени точно.

Реши да не сключва сделки с американската правосъдна система. Западните адвокати бяха нищожни хора, които ценяха повече богатството и самолюбието, отколкото принципите. Той реши да поеме нещата в свои ръце. Бе измислил план, за да се измъкне. Единствената трудност щеше да бъде да накара хората, които го бяха арестували, да разпознаят искреността му толкова непогрешимо, колкото неприятната миризма. Уили се надяваше да предостави на тези нищожни хора смрад, която да ги задави.

В десет часа на другата сутрин Уили бе изкаран от килията на предварителния арест на третия етаж в Паркър Сентър. Заведоха го в голяма стая за разпити без прозорци на петия етаж. Той влезе и се озова пред хубав, добре облечен чернокож мъж. Уили усещаше, че чернокожите са лукави, немотивирани хора. Смяташе ги за безнадеждна раса. Чернокожият се представи като Камерън Джоуб и каза, че е главен прокурор на щата Калифорния — нещо, което на Уили му беше трудно да разбере. Американската система изглеждаше твърдо решена да награждава не способностите, а коварството. В стаята присъстваха още двама души — полицай на име Верба и белокос, изтънчен мъж със сини очи, който не му беше представен.

Поканиха го да седне. На масата пред него имаше папка. Камерън Джоуб включи касетофон и каза мястото на срещата, датата и часа за протокола. Сетне прочете правата на Уили.

— Знаем, че говорите английски много добре — каза чернокожото нищожество, — но желаете ли преводач?

— Много любезно от ваша страна, но не е необходимо — спокойно отговори китаецът, прикривайки гордостта и същевременно презрението си.

— Ще бъдете обвинен в съучастие в непредумишлено убийство на двама полицаи, опит да избегнете арест и в заговор за убийствата на Прескот Касиди и Анджела Уонг. Поради сериозния характер на тези престъпления и международните последици горещо ви препоръчвам да си вземете адвокат — продължи Джоуб и седна срещу него.

— Не желая адвокат — тихо каза Уо Лап.

— Не съм съгласен с вас, но в такъв случай искам да подпишете този текст. Там пише, че са ви били прочетени правата и ви е бил предложен адвокат. И още, че съм ви препоръчал да се възползвате от адвокат, но вие доброволно сте отказали.

Той връчи листа на Уили, който набързо го прочете и протегна ръка да му дадат писалка, сетне го подписа.

— Господин Уо Лап, пред вас има папка. Моля ви, отворете я. Вътре ще намерите два документа. Единият е копие на споразумение, взето от храма в Града на стените в Цзюлун, централата на вашата триада в Хонконг. Другият е напечатан текст от касета, намерена в автомобила на Прескот Касиди.

— Нямам такава централа в Хонконг — рече Уили. — И не познавам човек на име Прескот Касиди.

— Документът представлява договор между вас и Чен Бода, който, убеден съм, знаете, че е председател на Китайската военна комисия в Пекин — невъзмутимо продължи прокурорът. — В споразумението пише, че вие ще се кандидатирате без конкуренция за губернатор на Хонконг на изборите в средата на 1998 година, като в замяна ще получите огромна финансова подкрепа, уточнена в параграф трети. В параграф шести пише, че ако не ви изберат, китайското правителство ще ви помогне да възвърнете поста си на Шан Чу. Разбрах, че Шан Чу е нещо като президент или председател на триадата. Документът, разбира се, е написан на китайски, но пред мен има точен превод. Ако обичате, бихте ли прочели параграфа, за който говоря?

Уили погледна шестия параграф. Той бе наблюдавал написването на документа в следобеда на историческата си среща с президента на Китай в красивата градина „Зон Нан Хай“ в Пекин.

Уо Лап прочете параграф шести, макар че знаеше наизуст целия документ. После вдигна глава и кимна.

— Това вашият подпис ли е? — попита Камерън Джоуб.

Главният прокурор беше готов да чуе отрицателен отговор. Автентичността на подписа бе потвърдена от двама независими експерти. Камерън и останалите присъстващи се изненадаха, когато Уили се наведе, разгледа подписа под документа и отговори:

— Да, това е моят подпис.

— Добре — рече Камерън. — Господин Уо Лап, сега ще ви предявя обвинение в гореспоменатите престъпления. И пак ще повторя, че според мен е задължително да си вземете адвокат, преди да продължим.

— Първо искам да направя изявление — каза той.

Джоуб погледна Рик Верба, после съдията Холингсуърт, който сви рамене.

— Не желая да правя това изявление два пъти и за мен е много важно да ми повярвате. Затова искам да говоря, докато съм свързан с детектор на лъжата. Предполагам, че имате такъв уред в тази сграда и бързо ще пристъпите към процедурата. Когато чуете онова, което имам да ви кажа, вие ще се съгласите, че е във ваш интерес да не губите ценно време.

Прокурорът пак погледна колегите си и този път съдията Холингсуърт кимна.

— Добре, ще уредим този въпрос — каза прокурорът и направи знак на Рик Верба, който излезе от стаята.

— Знаете ли какво представлява разпитът с детектора? — попита Камерън. — Не може само да правите изявления. Трябва да ви задават въпроси, на които да отговаряте с „да“ и „не“.

— Съзнавам това — отговори Уили на съвършен английски. — Затова бих искал лист хартия и писалка, за да напиша кратък списък от пет въпроса.

Уилър и Таниша наблюдаваха разпита на Уили през еднопосочното огледало в съседната стая. Рик Верба отиде да търси детектор, Камерън Джоуб и съдията Холингсуърт излязоха да пият кафе и Уо Лап остана сам. Таниша също тръгна към кафенето.

Уилър се загледа във водача на триадата, който спокойно седеше зад огледалото. Човекът пред него бе заповядал да убият брат му. Изпита вина, че не бе предпазил Прескот, а също и силен, безразсъден гняв. Изведнъж загуби контрол. Искаше да види страх, изписан върху лицето на водача на триадата. Искаше Уо Лап Лин да разбере, че не друго, а смъртта на Прескот бе довела до задържането му, но Шан Чу изобщо не изглеждаше разтревожен. На старческото му лице се четеше безразличие.

„Каквото и да се случи, обещай ми, че ще постъпиш правилно.“

Уилър излезе от помещението за наблюдение. Преди някой да успее да го спре, той отвори вратата на стаята за разпити и нахлу вътре.

Уили вдигна глава и по изражението му Уилър разбра, че лицето му е познато на водача на триадата. След като никога не се бяха виждали, това беше потвърждение на вината, от което младият мъж се нуждаеше.

— Само искам да ти кажа, че няма никакво значение какъв ще бъде резултатът от шибания детектор на лъжата или от онова, което ще съобщиш на полицията — заяви Уилър. — Защото ако те не те спипат, аз ще го направя. Свършено е с теб! Никога няма да излезеш от затвора!

Той кипеше от гняв.

— Не приемайте бездействието за поражение — учтиво отвърна Уили. — Съвършеният човек живее без предварително начертан план на действие. Той трябва да решава всеки миг как е най-добре да постъпи.

Уилър се приближи до него и го издърпа от стола. Уо Лап беше висок само метър шейсет и два и той го държеше за реверите, извисявайки се над него.

— Виж какво, задник такъв, искам да знаеш точно защо става всичко това. Ти си заповядал да убият брат ми. Твоите главорези са забили игла за акупунктура в сърцето му. Затова си арестуван. Защото уби Прескот.

— Махнете ръцете си от мен — каза Уили, съскайки от гняв, страх и омраза. — Брат ви с готовност взимаше парите ни, но не искаше да поеме отговорността си. Вие може и да сте по-смел от него, но не сте се насочили към когото трябва.

— Искаш ли да се обзаложим? — изкрещя Уилър в лицето му.

В същия миг вратата се отвори и в стаята влезе Рик Верба заедно с двама униформени полицаи, които бутаха количката с апарата. Таниша вървеше след тях.

— Какво става тук, по дяволите? — попита капитанът, като видя, че Уилър държи Уили за реверите. — Пусни го. Господи, заплашваш ли го? Ще провалиш разследването.

— Няма да има разследване, нали, Уили? Той не понася разследванията. Погледнете го. Вече е намерил пролука, през която да се измъкне.

— Изчезвай — каза Верба и двете униформени ченгета и Таниша избутаха Уилър навън.

Уили ги гледаше. Чертите на лицето му бяха изкривени от омраза. Той се опита да възвърне самообладанието си, но кипящият гняв, който цял живот бе потискал, не го напускаше.

„Съвършеният човек се развива, а нищожният деградира.“ Изведнъж Уили проумя истината в древното предупреждение на Конфуций. Непочтените действия водят до лоши резултати.

За пръв път от петдесет години изпита парализиращ страх.

След пет минути пристигна операторката на детектора, четирийсетгодишна жена на име Хелън Стагс, най-добрият специалист в полицията в Лос Анджелис. Свърза Уили с детектора. На гърдите му бяха прикрепени електроди, а на пръстите на лявата ръка — щипки.

Госпожа Стагс включи апарата и започна да го настройва, определяйки електролизата на кожата и дихателните функции. Тя зададе на Уили няколко пробни въпроса, за да се увери, че детекторът на лъжата работи както трябва, сетне погледна прокурора и кимна.

Таниша, Уилър и Рик Верба бяха в съседната стая и наблюдаваха през еднопосочното огледало.

Уилър още кипеше от гняв. Лицето на Уо Лап отново изразяваше безразличие.

— Истинското ви име Уо Лап Лин ли е? — започна Камерън.

— Няма да отговарям на въпросите ви — заяви Уили. — Бих желал да отговоря само на петте въпроса, които аз подготвих. Мисля, че ще ви заинтересуват.

Прокурорът погледна съдията Холингсуърт, който сви рамене. Уили извади от джоба си бележката, която бе написал, и я даде на Джоуб. Той я разгърна и прочете въпросите. На лицето му се изписа озадаченост, бързо последвана от недоумение.

— Не може да говорите сериозно — каза. — Това е нечувано!

Уили се помъчи да демонстрира спокойствие.

— Задайте въпросите — заповяда той, — и този уред ще ви покаже, че говоря истината.

Камерън се вторачи в списъка с въпросите и накрая попита:

— Притежавате ли ядрено оръжие?

— Да.

— Преносима руска бомба ли е?

— Да.

— В момента в Лас Вегас ли е?

— Да.

— Настроена ли е да избухне днес в четири часа следобед?

— Да — отговори Уили. Гласът му прозвуча спокойно и уверено в тихата стая.

— Бомбата на международното летище в Лос Анджелис ли е?

— Да.

Присъстващите погледнаха операторката на детектора.

— Отговорите са правдиви — изрече тя.

— Очевидно вие ще се опитате да намерите бомбата — продължи Уили. — Това ви е работата. Частният ми самолет е на международното летище в Лос Анджелис. Несъмнено първо ще претърсите него, но само ще си загубите времето. Искам самолетът ми да бъде зареден с гориво, храна и всичко необходимо. Пилотите му трябва да наблюдават операцията. Ще излетя точно в три следобед. Щом напусна американското въздушно пространство, ще ви съобщя къде е ядрената бомба и как да я обезвредите. Така ще имате достатъчно време до четири часа. Сега би трябвало да ме попитате дали възнамерявам да изпълня споразумението. Детекторът на лъжата ще потвърди искреността на отговора ми.

В стаята цареше неловко мълчание.

— Попитай го — рече Алан.

— Ако ви освободим, възнамерявате ли да удържите на обещанието си? — попита прокурорът.

Всички, с изключение на Уили, се обърнаха към операторката.

— Да — отговори Уо Лап. — Няма да се отметна от думата си. Не трябва да губите време. Пригответе самолета ми за излитане не по-късно от три часа днес следобед.

— Ами ако ви оставим на летището и бомбата, ако наистина има такава, избухне? — попита Камерън.

— Можете да постъпите както намерите за добре.

Уили седеше неподвижно и чакаше да види какво ще направят враговете му. Тя бяха нищожества, а както някога Учителя бе казал, такива хора са способни на всичко.

40. Картър Дехавиланд

Таниша и Уилър не можеха да си спомнят името на човека, който бе казал на Уилард Викърс, че Уили се занимава с търговия на ядрени оръжия. Свързаха се с него и Викърс им го каза. След двайсет минути Картър Дехавиланд влезе в кабинета на петия етаж в Паркър Сентър. Той бе тръгнал от сградата на ЦРУ на Уилшър Булевард веднага щом му се обадиха. Дехавиланд беше прегърбен и носеше очила с телени рамки и старомоден костюм с тесни ревери. Каза им, че разследва черния пазар на ядрени оръжия, изчезнали от складовете в бившия Съветски съюз, които по всяка вероятност се продаваха на терористи. Вече се занимаваха с издирването на стоте бомби в куфарчета. Той изслуша разказа им. Накрая му показаха резултатите на Уили от теста с детектора на лъжата.

— Аз смятам, че това са пълни глупости — заяви Камерън. — Според мен той блъфира.

— Не мисля така — възрази специалистът. — Това е най-важната задача на ЦРУ, откакто през септември 1997 година руският генерал Александър Лебед отправи тези публични обвинения в предаването „Шейсет минути“.

— Искате да кажете, че е истина? — попита Джоуб. — Не можем да позволим на този тип да ни заплашва с ядрена бомба и да го оставим да се измъкне безнаказано.

— Детекторът на лъжата показва, че той говори истината — напомни му Уилър. — Имате ли представа какви щети може да нанесе такава бомба?

— Какво разбирате вие от детектори на лъжата или от бомби? — рече прокурорът. — Освен това апаратът може да сгреши. Възможно е да го излъжеш. Онзи тип е китаец. Сигурно тренира йога или нещо подобно. Кой знае, по дяволите?

— Не е така — колебливо се намеси Верба. — От двайсет години правят този тест. Точността е деветдесет — деветдесет и пет процента. Ето защо вероятността господин Уо Лап да казва истината е най-малко деветдесет процента.

После Алан Холингсуърт зададе въпрос, който изискваше отговор.

— Какво ви кара да мислите, че куфарчето с бомбата изобщо съществува?

Картър Дехавиланд побутна очилата си, опитвайки се да реши каква част от поверителната информация да им каже.

— Преди всичко — започна той — мисля, че незабавно трябва да уведомим хората от екипа по издирване и обезвреждане на ядрено оръжие. Те са самостоятелно поделение. Пътуват с четири товарни самолета С-141. Преди да дойда тук проверих и разбрах, че в момента са на учение в Ню Мексико. Вероятно ще пристигнат тук около два часа. Длъжни сте да кажете и на ФБР, защото екипът е под тяхно ръководство и те трябва да го повикат. Освен това е необходимо незабавно да съобщите на Белия дом, че чуждестранно лице е поставило ядрена бомба на международното летище в Лос Анджелис и в същото време да разчистите района, като се свържете с полицията и с Националната гвардия.

— Вече уведомихме губернатора — рече Верба. — Той ще се погрижи за Белия дом.

— Добре. Първото, което трябва да разберете, е, че ние в разузнаването боравим с фактически и противоречащи на фактите вероятности. Всеки разказ има антитеза. Хората невинаги казват цялата истина. Нужно е да се определят коефициенти на вероятност на случайните фактори, за да се установят противоречащите на интуицията сценарии.

— Не можете ли да го обясните с по-прости думи? — попита Уилър.

— Пръв генерал Лебед отправи тези обвинения през 1997 година — продължи Картър. — Борис Елцин току-що го бе уволнил. Известно е, че генералът ще се кандидатира за президент на Русия през 2000 година. Следователно в негов интерес е да постави Елцин в неудобно положение и историята за стоте изчезнали ядрени бомби в куфарчета да е дезинформация, противоречаща на фактите.

— Продължавайте — каза Камерън.

— От друга страна, ние разполагаме с потвърждение от независим източник, че стоте ядрени бомби в куфарчета наистина са изчезнали. Миналата година руският заместник-министър на отбраната Андрей Кокошин потвърди казаното от генерал Лебед. Няколко седмици след изявлението си Кокошин бе уволнен от руското върховно командване. В Лангли това бе прието като лош знак, защото доказва достоверността на думите му. След това ЦРУ започна да гледа много сериозно на твърденията на Лебед. Знаем, че теоретично тези бомби в куфарчета съществуват. Съвсем не е трудно да умалиш ядрена технология до размерите на дипломатическо куфарче или раница.

— Каква е разрушителната сила на тези бомби? — попита прокурорът.

— Те не са включени в договорите „Старт I“ и „Старт II“ и не са упоменати в нито едно международно споразумение за разоръжаване. Наричат ги „ядрена стратегия за поразяване на мишените“. Това е теория, основаваща се на идеята, че по време на ядрен конфликт ще бъдат взривявани не градове, а военни обекти. Предназначението на тези бомби в куфарчета е да унищожат тактически обекти като електроцентрали, летища, хотели и оръжейни складове. Руски парашутисти могат да се приземят с тях и да предизвикат хаос в тила. Доколкото знаем, изчезналите бомби в куфарчета бяха прехвърлени в Украйна и Грузия точно преди разпадането на Съветския съюз. Това е много по-обезпокоително за нас, защото онези две правителства са още по-нестабилни от руското и съществува голяма вероятност техни военни служители или персонал да са откраднали бомбите и да са ги пуснали на черния оръжеен пазар. Китай би бил огромен потребител на такъв вид оръжия. „Поли Индъстрис“ в Пекин е един от най-големите пласьори на руски оръжия в света. Така че Уо Лап Лин много лесно би могъл да се сдобие с една-две от онези бомби.

Всички в стаята мълчаха. Камерън стана. Столът му изскърца. Прокурорът се приближи до прозореца и погледна навън.

— Искате да кажете, че онзи престъпник наистина е сложил ядрена бомба на международното летище в Лос Анджелис?

— Нека да се изразя по друг начин… Нищо от онова, което ми казахте, не ме изненада. Не смятам, че информацията противоречи на фактите. Ние сме определили много висок процент на вероятност на твърденията на Лебед.

— По дяволите! — изруга Верба.

— Колко големи са проклетите бомби? — попита Алан Холингсуърт. — Какви щети могат да причинят?

— Според Лебед с тези оръжия шега не бива. Те не са ядрени оръжия за нанасяне на пръв удар. Мощността е само един килотон. Тежат от трийсет до петдесет килограма и могат да убият стотици хиляди хора, ако бъдат взривени в гъсто населен район. Обикновен човек може да ги активира за по-малко от половин час и после да ги детонира с дистанционно управление. Ако Уо Лап Лин наистина е поставил такава бомба, летището ще се превърне в развалини и взривната вълна вероятно ще събори и голяма част от Марина дел Рей, както и околните райони на север и на юг. Ядреният разпад ще бъде опасен и пораженията няма да се видят веднага. Няма да говоря за повишената радиация, за рака и така нататък.

В стаята отново настъпи тишина.

— И за да бъда напълно откровен — добави Картър, — длъжен съм да ви кажа, че има и противни мнения. Председателят на Комисията по международните отношения заяви, че обвиненията на Лебед са глупости, политически по характер и неподкрепени с нищо.

— Наистина ли? Сенаторът Пек ли го е казал? — попита Алан.

— Господи — възкликна Уилър и грабна напечатания текст от касетата на Прескот. Имената бяха дешифрирани. В списъка фигурираше и сенаторът Джон Л. Пек (Д) от Уайоминг.

41. „Поток от пари“

След инструктажа на Картър Дехавиланд на Уилър и Таниша бе наредено да се приберат вкъщи.

Алан им каза, че няма какво повече да направят.

Верба заяви, че положението не е по силите им.

Т. Камерън Джоуб добави, че ако пречат, лично той ще предяви обвинение, че възпрепятстват правосъдието.

Оставиха ги сами в коридора на петия етаж, докато в Паркър Сентър настъпваше оживление.

Двамата бяха вън от играта. Излязоха от сградата и видяха Рик Верба, който стоеше на паркинга. Безличната в архитектурно отношение постройка не издаваше с нищо дейността, която кипеше вътре. Някъде на третия етаж Уили Уо Лап Лин седеше в килията на предварителния арест и чакаше да види какво ще стане.

— Свършихте страхотна работа — каза Верба. — Ако всичко това се окаже истина, ще спасите хиляди хора.

— Капитане, може ли онзи главен прокурор да ни отстрани от случая ей така? — попита Таниша. — Занимаваме се с него вече две седмици.

— Какво ще правите, докато екипът по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия си върши работата? Ще снимате ли? Приберете се вкъщи и се наспете — отговори Верба.

— Не мога да се прибера вкъщи. Онзи престъпник горе е обявил награда от петдесет килограма чист хероин за главите ни. Бандитите от Южния централен район не знаят, че Уили е арестуван. С Уилър сме набелязани за мишени на юг от Креншо.

— Можете да спите в кабинета ми — предложи Верба.

Така и решиха да направят. Отидоха с капитана до Хил стрийт и оставиха ягуара на служебния паркинг на отдел „Азиатска престъпност“.

Но щом се качиха горе, нещата приеха странен обрат. Ал Катсукура се оплакваше на всеки, който имаше желание да слуша. Той сграбчи Таниша за лакътя и й разказа какво се бе случило през нощта. Докато ченгетата от специалното тактическо поделение измъкваха Уо Лап Лин от централата на триадата, Ал Катсукура беше в морето, плавайки в непрогледната мъгла и изпусна около двеста нелегални имигранти и трима детективи от отдел „Тежки престъпления“. Цяла нощ Ал отговаря на въпросите на ядосания заместник-шеф Питлик. Катсукура току-що бе написал доклада си и беше отчаян. Таниша никога не го бе виждала такъв.

— Тримата детективи от отдел „Тежки престъпления“ не са изчезнали, Тиша, те са мъртви — разказваше той, поглеждайки от време на време към Уилър. Азиатското лице на Ал бе изкривено от терзания. — А аз се мотаех насам-натам като пълен идиот, докато са ги убивали. Допуснах да ги очистят. Аз ръководех операция „Сух док“. Чувствам се ужасно.

— Да отидем да хапнем нещо — предложи тя. — Аз черпя.

— Само да не е в шибаното кафене на „Уестин“ — обади се Уилър.

Тримата намериха малко заведение на ъгъла на Норт Хил и Алпайн, до Китайския квартал. Избраха го, защото беше безлюдно.

Седнаха в най-отдалечения ъгъл и си поръчаха сандвичи и кафе. Уилър каза на сервитьорката да продължава да им носи кафе.

Храната пристигна, а Ал още преразказваше историята си, опитвайки се да намери версия, от която няма да се чувства толкова зле.

— Къде се случи това? — попита Уилър, когато Катсукура най-сетне млъкна.

— Кое?

— Къде намери празния кораб?

— Бяхме в океана, някъде на юг от Марина дел Рей.

— На какво разстояние от брега?

— Не знам. Може би на километър или на три. Трудно е да се прецени във водата. Нямаше шамандури с обозначения.

— Тогава мястото е близо до летището — отбеляза другият мъж, взимайки си от пържените картофи. — Често ли застрелват агенти под прикритие по време на такива операции?

— Не трябваше да става така. Няма начин гангстерите от „Бамбуковия дракон“ да са знаели, че моите хора са агенти под прикритие. Детективите бяха преоблечени в моряшки униформи като членове на екипажа. Не носеха полицейски значки, нито документи за самоличност. Не се опитваха да извършат арест. Задачата им беше само да наблюдават и да докладват. Нямаше причина да ги убиват. Ето защо цялата история е много странна. Ако мислех, че има каквато и да е опасност, щях да взема пет-шест души на патрулния катер и да струпам цял взвод ченгета на „Хорнблоуър“.

Сервитьорката донесе още една кана с кафе, докато тримата седяха и размишляваха.

— Ами ако всички тези неща са свързани? — попита Уилър.

— Свързани са, но не по начина, по който ти мислиш — отговори Таниша. — Момчетата на кораба са били гангстери от тонгата, свързани с „Чин Ло“ и с Уили, но бандата „Бамбуковия дракон“ върши различни престъпления. Нищо не би ги спряло само защото Уили е дошъл тук. Прехвърлянето на нелегалните имигранти вероятно е започнало преди седмица в Хонконг. Пък и какво общо биха могли да имат имигрантите с бомбената заплаха на летището?

— Не знам. Но щом имигрантите са пристигнали, защо са убили безпричинно трима души? — продължи да размишлява на глас Уилър.

— Защото гангстерите са били дрогирани — предположи Ал. — Кой знае защо са го направили? Вече непрекъснато стават такива неща. Просто така постъпват.

Уилър си наля още кафе и попита:

— Някой търси ли нелегалните имигранти?

— Претърсихме с хеликоптер мястото веднага щом мъглата се вдигна. В океана няма нищо.

— Хайде да отидем да проверим — предложи Уилър. — Чичо ми Алан има яхта, закотвена на пристанището. Ще му се обадя. Навремето яхтата беше на баща ми. Остави я на Алан, когато умря. Аз съм я карал. Знам къде е ключът.

— Защо? Какво бихме могли да намерим? — попита Ал Катсукура.

— Не знам. Вероятно нищо. Но откровено казано, предпочитам да спя на яхтата, отколкото на канапето в кабинета на Верба.

Оказа се, че не е лесно да се доберат до кея на Марина дел Рей. Националната гвардия вече бе евакуирала пристанището. Бяха издигнали барикади и млади мъже със строги лица спираха превозните средства и ги връщаха. Ал Катсукура попита защо евакуират хората.

— Изтичане на газ — отговори лейтенантът и това беше всичко.

Наложи се Ал и Таниша да му покажат полицейските си значки и да го заплашат с арест, за да го накарат да ги пусне да минат през барикадата. На всяка пресечка в Марина дел Рей имаше ченгета, които насочваха евакуираните. Цял час си пробиваха път до доковете на Палауан Уей.

Яхтата се казваше „Поток от пари“. Алан смяташе да я кръсти „Почивка от закона“, но после реши да не сменя името от уважение към скъпия си приятел.

Яхтата беше дълга шестнайсет метра. Уилър застана на капитанския мостик. Двата мотора бръмчаха. Ал и Таниша развързаха въжетата. Уилър изкара яхтата от кея и се отправи в открито море със скорост осем километра в час. Насочиха се към вълнолома, минаха покрай устието на Балуна Крийк и обозначенията на канала, после завиха наляво и поеха към мястото, където Ал бе видял празния кораб да се носи по вълните на прилива.

Мъглата се бе разсеяла и денят беше спокоен и хубав. Уилър и Таниша стояха на капитанския мостик, а Ал седеше навъсен на стол до главната каюта. Беше изпаднал в дълбока депресия заради неуспеха си да опази тримата детективи.

Приближиха се на около четиристотин метра от брега, точно срещу летището. На двеста метра над главите им изрева „Боинг 747“ на „Юнайтед Еърлайнс“. Реактивният самолет се устреми нагоре в безоблачното небе. Веднага щом се скри от погледа им, от успоредната писта излетя друг самолет.

— Мислех, че са затворили летището — каза Таниша.

— Наблюдавам го, откакто излязохме от канала на пристанището — рече Уилър. — Всички самолети излитат, никой не каца. Мисля, че авиокомпаниите се опитват да измъкнат оборудването си оттам.

Над главите им изрева още един самолет. Наклони се надясно и се насочи на изток.

Ал Катсукура стана от стола на долната палуба и се качи по стъпалата на капитанския мостик.

— Тук някъде ли беше „Хорнблоуър“? — попита Уилър.

— Откъде да знам? Нищо не се виждаше. Не чувах самолети, но мъглата беше толкова гъста, че вероятно са били спрели полетите.

Уилър взе бинокъла и отново огледа летището. По пистите се движеха маслиненозелени, покрити с брезент военни камиони. До хангарите на „Федерал Експрес“ бяха спрели четири военни С-141 без опознавателни знаци. Той се запита дали това са самолетите на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, долетели от Ню Мексико. Беше един и трийсет и пет. Дехавиланд бе казал, че са им необходими два часа, за да пристигнат. Между хангарите тичаха мъже в маслиненозелени униформи.

— След два часа и половина или ще стане нещо, или нищо няма да се случи — отбеляза той, после насочи бинокъла към Док Уилър Стейт Бийч, широка пясъчна ивица, която започваше от обозначението на канал Дей Рей, минаваше покрай летището и се простираше чак до жилищния квартал Виста дел Мар. Внимателно огледа плажа.

— Виждаш ли нещо? — попита Таниша.

— Ако „Хорнблоуър“ е бил тук и са закарали имигрантите с малки гумени лодки до брега, тогава Док Уилър Бийч би бил идеалното място. Този плаж е безлюден заради шума от летището. Може да са там.

— Ако е така, сигурно отдавна са изчезнали — рече Ал.

Уилър не знаеше какво се опитва да докаже, нито защо това му изглеждаше толкова важно, но нещо го подтикваше да отиде на брега. Може би беше безразличието в очите на Уили, когато го обвини, че е убил Прескот, или гневът, когато Уилър предизвика водача на триадата.

— Ще спусна гумената лодка във водата и ще отида да огледам плажа — каза той.

— И ще ни оставиш тук? — попита Катсукура. — Снощи се наситих на океана.

— Според уредите дълбочината е само метър и половина. Мога да хвърля котва и двамата да дойдете с мен.

Той закотви яхтата и изключи моторите, после спусна гумената лодка във водата. Двамата детективи се качиха в нея, а той отключи шкафа с оръжията на борда на „Поток от пари“. Извади пушка за акули и два револвера „Смит и Уесън“, четирийсет и четвърти калибър, с дълги дула. Сетне грабна кутия с боеприпаси. След няколко минути гумената лодка се отправи към Док Уилър Стейт Бийч.

Уилър направляваше лодката. Угаси двигателя в последната минута и изкара леката лодка на плажа. Тримата скочиха на брега и я издърпаха на безопасно място.

Пясъкът беше заравнен от вятъра и гладък.

— Да се разделим и да търсим следи — предложи Таниша. — Толкова много хора би трябвало да са оставили ясни дири.

Таниша и Ал тръгнаха на изток, а Уилър — на запад. Той извървя около двеста и петдесет метра и видя следите — пътека от стъпки, водеща от брега до мястото, където стоеше.

— Насам! — извика им, но гласът му бе заглушен от излитащ реактивен самолет.

Таниша и Ал бяха твърде далеч и ревът на прибоя им пречеше да го чуят. Той изсвири пронизително и те най-сетне се обърнаха. Уилър размаха ръце и двамата детективи тръгнаха към него.

Следите водеха към огромен бетонен канал с диаметър почти три метра. Подземната отводна тръба се спускаше диагонално към летището. В тъмния тунел течеше мръсна вода. Уилър се досети, че по време на буря каналът отвежда пороя към океана. Предпазната метална решетка беше срязана и отместена. Стърчащите краища бяха обгорени от ацетиленова горелка. Докато чакаше Таниша и Ал, той видя нещо заровено в тинята и водата на дъното на канала. Протегна ръка и го взе. Беше прогизнала черна раница. Таниша и Ал се приближиха и той им я показа.

Катсукура я разгледа и каза:

— Прилича на раниците, които носеха бандитите от „Бамбуковия дракон“, но не съм сигурен, защото гледах с бинокъл.

Уилър я обърна и намери етикета на производителя. Там пишеше: „Произведено в Китай“.

42. Борба за кокала

Бяха се събрали в залата за извънредни ситуации в мазето на общината. Помещението беше с размерите на половин баскетболно игрище, нямаше прозорци и беше свързано с петдесет телефонни линии и сателитни телевизионни връзки. На две от стените имаше екрани, които показваха географски карти или сателитни изображения, а сега предаваха графичен чертеж на огромното международно летище на Лос Анджелис. В стаята имаше двайсет и четири бюра. От помещението се влизаше в няколко самостоятелни кабинета. Имаше десет телевизора, които бяха настроени да предават четирите национални канала, плюс четирите местни телевизионни станции и Си Ен Ен. Отделен екран бе предназначен за камери с дистанционно управление.

Залата се използваше много рядко. Изключенията бяха две земетресения и един расов бунт, с които се справиха от това подземно помещение.

Кметът говореше по телефона в един от кабинетите. Губернаторът пристигаше със самолет от Сакраменто. Имаха пряка линия със залата за извънредни ситуации в Белия дом, където специалисти по сценарии с ядрени заплахи се бяха събрали да задават въпроси и да засилват суматохата.

Нямаше отговорно лице. Властваше онова ужасно явление в съвременните правителства — юридическа борба за кокала.

В бункера присъстваше генералът от въздушните сили Робърт Кларк Ритника, командир на Калифорнийската национална гвардия. Той бе пилот на изтребител от войната във Виетнам и не се шегуваше. До него бяха специалният агент от Западното подразделение на ФБР Дъглас Парди и директорът на областния клон на ЦРУ Роджър Сейнт Джон. Зад него седеше Картър Дехавиланд, който изглеждаше стъписан. Присъстваше и един сивокос, безличен човек от Държавния департамент на име Лу Фишър. Той беше в града по друга работа, но правителството го накара да дойде на това спешно съвещание. До него седеше един тип от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации. Шефът на полицията Карл Ледикър се бе издокарал като за парад. Всеки имаше самостоятелна телефонна линия. В залата цареше напрежение.

— Не можем да кажем на гражданите, че на летището вероятно има ядрена бомба. Ще настъпи паника и суматоха — каза Карл Ледикър на специалния агент на ФБР Дъглас Парди.

— Колко души живеят в околностите на летището? — попита той. — Един милион плюс-минус няколко стотици хиляди. Всички се намират в обсега на поражението. Не можем да евакуираме един милион души, като се движим с коли по улиците и крещим по високоговорители, че има изтичане на газ. Хората няма да напуснат домовете си. Трябва да съобщим по телевизионните новини какво е положението.

— Ще хвърлим в паника целия град. Изучавали сме поведението при масова евакуация. Пътищата ще се задръстят.

— Изобщо не ми пука. Трябва да кажете на хората какво става. Ще ни скъсат задниците, ако летището се взриви и се разбере, че сме знаели за бомбата и сме мълчали — възрази Парди.

В същия миг телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Обаждаше се командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия. Всички млъкнаха, докато Парди слушаше доклада му. Накрая агентът на ФБР затвори и предаде на другите разговора.

— И така, хората от екипа са разположени на летището. Вече са монтирали платформа с детектор на един хеликоптер и скоро ще излетят, за да претърсят района. Други две платформи с детектори са инсталирани в джипове, които ще тръгнат от срещуположните краища на летището и ще се срещнат в средата. Повечето тежки пътнически самолети са излетели, но след половин час ще затворят летището. Никой друг няма да замине. Ще евакуираме останалите цивилни лица. Командирът каза, че може да претърси пистите и сградите за шест часа. Ние разполагаме само с два. За това време можем да огледаме повърхностно района, да проверим дали има следи от радиоактивни елементи и да стесним кръга, ако гайгеровите броячи отчетат нещо.

Всички мълчаха.

— Как действа платформата с детектор? — попита Ледикър.

— Това е поверителна информация — отсече специалният агент на ФБР.

— Аз пък искам да знам какво ще правим с извършителя — каза Лу Фишър. — Ще го качим на самолета му, ще го заредим с гориво и ще го изпратим по живо по здраво, ако не можем да намерим бомбата, така ли? И после? Ще се молим на Бога да удържи на обещанието си? Ако питате мен, този план е съвсем немотивиран.

— А от тактическа гледна точка мирише на гнило — добави генерал Робърт Кларк. — Онзи тип няма да удържи на думата си. Той е долен престъпник. Ще замине и дори няма да се обърне.

— Той е издържал успешно теста с детектора на лъжата, когато полицаите са му задали този въпрос — отбеляза Роджър Сейнт Джон.

— Проявиш ли слабост към такъв тип, само ще го окуражиш — настоя генерал Кларк. — Трябва да го накараме да се чуди какво става, по дяволите. Време е за проверка на мъжеството. В такива случаи печели най-смелият.

— Градът е мой. Аз отговарям за него — заяви кметът, който бе излязъл от кабинета, за да се включи в спора. — Аз ще взема решението.

— Едва ли — възрази Парди.

Обсъждането продължи, докато бе прекъснато от обаждане на Съвета по националната отбрана от залата за извънредни ситуации във Вашингтон.

— Овладейте се, колеги. Престанете да се карате и пристъпете към действие — прогърмя нечий глас по големите високоговорители на телефона.

— Аз мисля да го пуснем. Да се доверим на детектора на лъжата. Няма да намерим бомбата за два часа — каза кметът. Не му пукаше за Уили. Ако летището се взривеше, с политическата му кариера беше свършено.

— В базата „Едуардс“ имам три изтребителя „Томкет“, готови да излетят — настоя генерал Кларк. — Ако качите онзи негодник на самолета и му позволите да излети, ще изкарам онези три птици и ще го очистя на моя отговорност. Не ми пука за въздушно пространство, нито за неутралните коридори. Ще му завра в задника ракета с топлинно насочване. Това е моето обещание.

— И кой ще поеме отговорността за това безумие? — попита Парди.

— Аз — отговори генералът. — Може да ме разжалват, ако това не им хареса. Трябва да престанем да глезим онези копелета.

— Хайде да се успокоим — предложи кметът. — Няма да го застреляме. Да започнем отначало и да подходим към нещата едно по едно.

Те бяха взели фенерчето и радиопредавателя от гумената лодка и Уилър даде на Таниша единия револвер „Смит и Уесън“ и задържа другия и пушката за акули. Бяха помолили Ал Катсукура да се върне на „Поток от пари“ и да съобщи координатите им на отдел „Тежки престъпления“. Помогнаха му да спусне гумената лодка в океана, после влязоха в подземния канал, газейки в тинята и дълбоката до глезените вода, докато светлината зад тях изчезна и започнаха да се движат слепешком в непрогледния мрак. Батерията на фенерчето беше слаба, затова Уилър го използваше само от време на време и осветяваше бетонната тръба, търсейки разклонения. Тунелът, изглежда, водеше към северната част на летището. Изведнъж каналът започна да вибрира и да се тресе. Двамата застинаха на местата си. Не виждаха нищо в мрака. Звукът постепенно заглъхна и вибрациите спряха.

— Самолет — каза Уилър. — Трябва да сме точно под пистата.

Таниша помисли, че има земетресение и двамата ще бъдат погребани живи.

— Нещата са свързани — продължи той. — Няма нищо случайно. Има твърде много активност на едно място.

— Започваш да говориш като ченге — отбеляза тя.

— Това комплимент ли е, или обида?

— Зависи от това дали ще излезем живи оттук.

На пистата над тях изрева още един самолет, който отново разтресе тунела. Двамата отново се вцепениха.

— По дяволите… Иска ми се да ги спрат — прошепна Таниша.

Двамата продължиха да си проправят път в мрака, без да са сигурни какво ще намерят. Сърцата им биеха като обезумели, а лицата им бяха облени в пот, макар че колкото по-навътре навлизаха, толкова по-хладен ставаше въздухът. Двайсет минути вървяха, без да разговарят. От време на време включваха фенерчето, за да се уверят, че тунелът няма разклонения. На слабата светлина на фенерчето проблясваха очите на плъхове. Таниша не се вглеждаше в тях. Не искаше да знае колко са големи. И двамата загубиха представа за времето. Изведнъж на Уилър му се стори, че чува нещо. Той спря и вдигна ръка, за да предупреди Таниша. Те застанаха неподвижно в дълбоката до глезените вода и затаиха дъх. После той отново чу…

Далечен плач на дете.

43. Всеки празник има край

Фу Хай се беше свил в мрака. Беше мокър от кръста надолу, защото няколко пъти падна в бетонния канал. Мъхът и водораслите по дъното бяха толкова хлъзгави, че на места беше невъзможно да се върви. Сто и осемдесетте нелегални имигранти се намираха под международното летище на Лос Анджелис. Сухоземния дракон бе донесъл свещи и Фу Хай запали едната. През половин минута тунелът се разтърсваше и вибрираше — от пистата над тях излитаха самолети. Всеки път, когато това станеше, на Фу Хай му се струваше, че светът ще свърши. Чувстваше се безпомощен и незначителен. Имигрантите стенеха, ужасени от шумния и влажен канал.

Бяха спрели на широко място, където два канала се вливаха в главния, и Фу Хай сложи запалената свещ там. Бебетата плачеха от глад. Писъците им отекваха в затвореното пространство и изнервяха всички. Сухоземния дракон свали от гърба си голямата раница и я даде на Фу Хай.

— Вземи я — каза той на фукиенизийски. — Аз трябва да отида да кажа на авангардите, че сте в безопасност и чакате да докараме камионите да ви заведат на едно хубаво място, където ще пренощувате.

— Какво има в раницата?

— Провизии за по-късно — отговори Сухоземния дракон, както му бяха наредили да каже. — Не трябва да я отваряш.

Фу Хай взе раницата и я намести на гърба си. Беше много голяма и изключително тежка и ремъците се впиха в раменете му.

— Ще се бавиш ли? — попита той.

— Не. Трябва да успокоиш хората. Ще се паникьосат, ако не им кажеш нещо.

Излетя още един самолет и тунелът отново започна да вибрира. Всички се вцепениха, включително и Сухоземния дракон.

— Трябва да взема фенерчето и пистолета, иначе няма да мога да ги защитя — каза Фу Хай. — Свещите скоро ще изгорят и в тъмното хората ще станат неконтролируеми.

Сухоземния дракон му даде руския автоматичен 7.65-милиметров пистолет, защото имаше още един, затъкнат в колана. Даде му и фенерчето, защото смяташе, че ще успее да си проправи път до изхода. Оттам до плажа нямаше разклонения, които да го объркат.

— Няма да се бавя — повтори той, обърна се и тръгна.

Фу Хай се намираше дълбоко под земята заедно със сто и осемдесет човека, но никога не се бе чувствал по-самотен. Той се опита да си представи живота в Америка, широките улици и хубавите коли, които бе виждал на единствения телевизор във фабриката за коприна. Комунистите бяха забранили американските програми след случилото се на площад „Тянанмън“. Замисли се за светещите от чистота, красиво обзаведени кухни в един от онези филми. Спомни си русокосите жени със съвършени прически и бели зъби, които сякаш никога не работеха. После се замисли за нещастната си сестра Сяо Жи, която се мъчеше да направи дом от един коптор без прозорци и мръсен под. Останала почти без зъби и с мръсна коса, тя се блъскаше от сутрин до здрач, докато съпругът й изстъргваше изпражненията от тоалетните. Фу Хай бе твърдо решен да промени света й и да я спаси от ранна смърт. Най-сетне щеше да й донесе щастие.

Той беше съвсем близо до заветната цел. От новия живот го деляха само няколко часа.

— Не мога да го накарам да млъкне — прошепна една жена в ухото му, като го стресна и го изтръгна от мислите му. В ръцете си държеше плачещо бебе. — Ревът му подлудява другите.

Детето беше слабо и мръсно. На мексиканския кораб нямаше вода, с която да го изкъпят. Фу Хай погледна бебето.

— Гладно е — добави жената. — Ако имаше храна…

Фу Хай реши да му даде част от провизиите в раницата. Свали я от раменете си, отвори я и извади тежка метална кутия с размери четирийсет и пет на шейсет и дълбочина седемдесет и пет сантиметра. Отстрани имаше надпис на руски и той помисли, че е взета от руския военен резерв. Кутията беше заключена и имаше катинар, прикрепен към два кожени ремъка. Фу Хай се опита да ги скъса, но те бяха закачени за яки метални куки.

— Ли Фенг има нож — каза жената и отиде да го вземе.

След няколко минути се върна и му даде грубо направен нож с късо острие и ръчно издялана дървена дръжка. Той го пъхна под кожените ремъци и ги сряза, после отвори широко кутията.

Вътре имаше някакво устройство. От друга, по-малка кутия се подаваха два цилиндъра и няколко жички. Капакът й беше запоен. Към разноцветните жички беше прикрепен часовников механизъм. Той долепи ухо до него, заслуша се и чу тиктакане.

— Какво е това? — попита жената.

Фу Хай не отговори. Беше озадачен, но мислеше, че кутията много прилича на бомба.

Ал Катсукура се обади на бреговата охрана, използвайки радиопредавателя на борда на „Поток от пари“. Каза им номера на полицейската си значка и помоли да го свържат с Рик Верба. След няколко минути вече говореше с капитана.

Разказа му набързо какво се бе случило и че Таниша и Уилър са в канала под летището и търсят изчезналите нелегални имигранти.

— Шегуваш се — отговори Верба.

— Капитане, тук става нещо. Намерихме раница като онези, които носеха бандитите от „Бамбуковия дракон“, когато се качиха на „Хорнблоуър“. Беше произведена в Китай.

— Половината боклуци, които се продават в Лос Анджелис, са произведени в Китай — изръмжа той, но вече обмисляше въпроса. Подобно на всички ченгета, и той не вярваше в случайните съвпадения. В полицейската практика това обикновено бяха грешки на престъпника, от които ченгетата можеха да възползват.

— Те смятат, че бомбата е под летището?

— Не го казаха с много думи, но според мен мислят така.

— Онези копелета ще взривят двеста от техните невинни хора заедно с летището? Защо? — зачуди се Верба.

— Има една стара поговорка, която Рей Фонг все ми повтаряше. „Когато зайците умрат, с хрътките, които ги гонят, е свършено.“ Нелегалните имигранти са зайците, капитане. Ние сме хрътките. Загинат ли онези китайци, ние няма да разполагаме с нищо. Никой няма да свидетелства срещу Уили и…

— Ясно, разбрах — нетърпеливо го прекъсна той. — Къде си?

— Намирам се на риболовна яхта, закотвена на четиристотин метра от края на северната писта. Те са много повече от нас. Търси риболовна яхта, капитане. Бяла. Дълга шестнайсет метра. Отводният канал е срещу нея, на около двеста метра на юг. Изпрати подкрепления. Ще следя тази честота, докато наблюдавам канала, но след като вляза в тунела, ще изляза от обхвата.

— Не влизай в тунела — заповяда Рик Верба. — Не искам трима души да изчезнат под летището. Стой на плажа и чакай подкрепленията.

Рик Верба слезе в мазето на общината и двама мъже от Националната гвардия с пушки „Браунинг“ препречиха пътя му. Той им показа значката си и те я погледнаха недоволно.

— Трябва да говоря с Картър Дехавиланд — каза Верба.

Двамата стражи поклатиха глави. После вратата в дъното на коридора се отвори и генерал Кларк тръгна към банята.

— Хей, генерале! — извика Верба. — Знам къде е бомбата.

Това беше малко преувеличено, но Кларк се закова на място.

След две минути Рик Верба стоеше в залата за извънредни ситуации и разказваше.

Когато свърши, генерал Кларк го погледна възмутено.

— Вие не знаете дали там има бомба. Само предполагате, че в онзи канал има нелегални имигранти, които се крият от властите.

— Е, може и да е така — призна той, — но по една случайност тези нелегални имигранти са изведени от Хонконг от триадата „Чин Ло“. По една случайност Уили е водачът на тази триада. По една случайност бомбената заплаха се случва в деня, в който групата имигранти пристига тук и се скрива под летището, където на шест метра над главите им вашият екип по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия търси ядрена бомба. Обичам приятните съвпадения от време на време, но тази случайност е върхът.

— Мисля, че сме попаднали на нещо — каза Дехавиланд. — Може би трябва да търсим бомбата там долу.

— Чакайте малко — обади се Парди. — Нима предлагате да изтегля екипа за обезвреждане на ядрени оръжия и да ги пусна да претърсват лабиринта от канали отдолу? Имаме само един час, преди да качим Уили на самолета или да го уведомим, че блъфът му не е успял. И в двата случая бомбата сигурно ще бъде взривена.

— Ще се престорим, че играем по свирката му — предложи капитанът. — Ще го качим на микробуса под строга охрана и ще го изведем от летището. Така ще имаме възможност за избор и ще спечелим време.

Рик Верба беше длъжностното лице с най-нисък ранг от присъстващите, но беше трудно да възразят срещу здравия разум, затова постъпиха, както той каза.

Уилър и Таниша вървяха бавно в мастиленочерния мрак. Държаха се за ръце, защото тунелът представляваше извита тръба, пълна с хлъзгави водорасли и мъх. От време на време единият се спъваше и трябваше да разчита на другия, за да запази равновесие.

Изведнъж Уилър чу шляпане във водата пред тях и стисна ръката на Таниша, за да я накара да спре.

В тунела имаше някого. В мрака се чуваха стъпки и плискане на вода. Той не можеше да рискува да запали фенерчето. Трябваше да предположи, че срещу тях върви човек, при това въоръжен. Напъха фенерчето в задния си джоб, за да освободи дясната си ръка, после бръкна в колана си да провери револвера. Пушката за акули бе на рамото му. Уилър безшумно я свали и насочи дулото напред, прицелвайки се по посока на звука. Беше тъмно като в рог, но наред със стъпките се чуваше и дишане. Човекът беше само на няколко метра от тях.

Таниша изохка, когато някой се блъсна в нея. Уилър усети раздвижване от лявата си страна. Спътницата му извика и падна. Последва кратка схватка. Уилър не виждаше нищо, но вървеше по посока на шума. Младата жена изпищя, но писъкът й бе прекъснат от клокочене, когато водата напълни устата й.

Уилър безпомощно протегна ръце. Чуваше, че Таниша се дави и се задушава, но не можеше да я намери в непрогледния мрак. Сети се за фенерчето, извади го и го запали.

Те бяха на три метра от него. Млад китаец седеше върху нея и натискаше главата й във водата. Уилър се опита да зареди пушката, но в бързината я изтърва. Сухоземния дракон го погледна. Очите му изглеждаха демонични на слабата светлина на фенерчето. Пусна Таниша, извади автоматичен 7.65-милиметров пистолет и стреля по Уилър.

Звукът беше оглушителен. Куршумът изсвири покрай ухото му. Уилър отскочи назад и фенерчето се изплъзна от ръцете му. Потъна във водата, но не угасна и освети стените на тунела със слабия си лъч.

Извади револвера и го насочи към неясния силует на младия китаец. Паникьосан и дезориентиран от тъмнината и водата, Сухоземния дракон отново стреля напосоки и ушите на Уилър отекнаха от експлозията. Куршумът одраска стената до главата му. Той се прицели, като се молеше на Бога Таниша да не стане и да не се изпречи пред дулото на револвера му, и натисна спусъка. Изстрелът отекна точно когато фенерчето угасна и отново се озоваха в непрогледен мрак. После Уилър чу стъпки. Някой го блъсна по рамото, мина покрай него и продължи към изхода на канала. Уилър падна на колене, обърна се към бягащия китаец и стреля два пъти. Куршумите рикошираха в бетона и изсвистяха някъде в тъмата. Той не чу стенание, нито падане на тяло във водата и бавно тръгна към Таниша.

— Тиша — прошепна той. — Добре ли си?

Тя се закашля, сетне повърна, изплю се и каза:

— Каква гадост.

— Добре ли си? — повтори той и най-сетне успя да хване рамото й.

— Ако не броиш литъра помия, която изпих. Улучи ли го?

— Мисля, че не.

Той й помогна да стане и двамата се заслушаха в тишината.

Самолетите бяха престанали да излитат и сега те чуваха само собственото си дишане.

— Пушката в теб ли е? — прошепна Таниша.

— Изпуснах я.

— Запали фенерчето и я потърси. Може би патроните още са сухи.

— Изтървах и фенерчето.

— Браво.

— Никога не съм твърдял, че ме бива за такива неща. Само съм на разположение.

— Да вървим — каза тя и отново го хвана за ръката.

Двамата насочиха напред револверите и тръгнаха бавно и колкото е възможно по-безшумно.

Фу Хай чу изстрелите, които прозвучаха като далечни фойерверки в тунела. Той приклекна в мрака, стискайки в едната си ръка незапаленото фенерче, а в другата — пистолета, който Сухоземния дракон му бе дал. Имигрантите бяха изпаднали в паника и говореха едновременно. Фу Хай се сниши още и хвана с две ръце руския автоматичен пистолет. Сетне, за да успокои по-скоро себе си, той подхвана популярна песен, която всяко дете в Китай знаеше, независимо на какъв диалект говореше. Един по един, имигрантите се присъединиха към него. Децата като по чудо спряха да плачат. Докато клечаха във водата и тихо пееха, Фу Хай се запита какво да направи по-нататък.

Уили беше в задната част на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, който се движеше по магистрала „Санта Моника“. Той седеше неподвижно на дървената пейка срещу младите мъже с униформи и строги лица и полагаше усилия да запази хладнокръвие. Не поглеждаше встрани. Седеше спокойно и чакаше.

Уили знаеше, че първата крачка към победата е това пътуване до летището. Те искаха да имат възможност за избор. Ако в случай на неуспех не възнамеряваха да го пуснат, щяха да го оставят в сградата в центъра на града.

Микробусът спря след трийсет минути. Той чу тих разговор, после отново потеглиха. Скоро спряха пак и задната врата се отвори. Зад младия униформен лейтенант от полицията, който надникна вътре, Уили видя опашката на частния си самолет „Фолкън“.

— Съжалявам, че там отзад е толкова горещо. Ще оставя двигателя запален, за да работи климатичната инсталация — каза лейтенантът на пазачите на Уили, после затвори вратата и я заключи.

Глупавия дракон бе извадил Умната маймуна от сигурна смърт в дълбините на морето и отново я бе занесъл на сушата. Полицаите скоро щяха да качат Уили на най-високия клон на дървото, където щеше да бъде в безопасност.

Времето минаваше. Онова, което бе започнало като юридически спор, се бе превърнало в кавга. Бяха се разделили на две групи. Фракцията „Да освободим Уили“ включваше кмета на Лос Анджелис, губернатора на Калифорния и шефа на полицията — все местни длъжностни лица. Според тях на всяка цена трябваше да се предотврати унищожението на летището от ядрена експлозия, дори и ако за това се наложеше да освободят Уили. Групата „Да задържим Уили“ се състоеше от представителите на федералните власти, които щяха да си заминат и да оставят на местните хора труповете и бъркотията.

Човекът от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации мълчеше. Седеше с наведена глава и работеше върху вероятните сценарии след ядрения взрив и гледаше картите за метеорологичните условия и ветровете.

— Аз поемам отговорността да го пуснем — заяви губернаторът. — Не ми пука какво мисли правителството. Качваме го на самолета и се отърваваме от него. Той е само един. А тук може да загинат стотици, дори хиляди хора. Кой знае още колко ще умрат от радиацията? По-късно ще го спипаме. Няма къде да се скрие.

— Откъде знаете, че няма къде да се скрие? — попита Сейнт Джон.

— Ще изчезне като дим. Не можел да се скрие, и още как.

— Качете Уо Лап Лин на самолета му и го разкарайте оттук — заповяда губернаторът на шефа на полицията.

Ледикър влезе в един от кабинетите, грабна телефона и започна да набира някакъв номер.

— Няма да позволя това — заяви Лу Фишър от Държавния департамент.

— И как ще го спрете? — попита губернаторът. — Аз командвам полицията и националната гвардия тук. Необходими са ви четирийсет и осем часа, за да ви разрешат да поемете контрол над гвардията. А вие не разполагате с толкова време.

— Така ли е, генерале? — попита Фишър. — Наистина ли са нужни четирийсет и осем часа?

Всички се обърнаха към Робърт Кларк, но генералът се бе измъкнал от залата преди три минути.

Вратата на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия се отвори и Уили излезе на слънчевата светлина. Той тръгна с подновено достойнство към частния си самолет, крачейки така, сякаш се разхождаше в неделя следобед в парка. Двамата му пилоти бяха германци, бивши летци на изтребители. Той винаги бе използвал германци за свои пилоти заради педантичността и самообладанието им. Качи се на борда на своя „Фолкън“ и те затвориха вратата. След няколко минути трите реактивни двигателя забръмчаха и самолетът започна да рулира по пистата, отдалечавайки се от сградата на летището. Пресякоха служебен път Е и завиха надясно по писта В. После пилотите увеличиха тягата и минаха покрай сервизните помещения, където се бяха събрали командосите от екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, покрай четирите С-141 без опознавателни знаци и покрай панорамния ресторант, кацнал като гигантски бетонен паяк в средата на централния паркинг.

Уили стоеше на прага на пилотската кабина.

— Много ще ви бъда благодарен, ако излетим колкото е възможно по-бързо — каза той.

Не желаеше да изглежда уплашен или притеснен, но не искаше да остане в Лос Анджелис нито секунда повече от необходимото.

Главният пилот се казваше Гюнтер Хаген. Той кимна на помощника си. Самолетът тръгна по-бързо и мина покрай изходите на „Юнайтед Еърлайнс“, „Ер Франс“, „Сингапур Еър“ и индонезийските авиолинии. Летището беше пусто. Нямаше самолети. Освен самолета на Уили по пистата се движеше само още едно друго превозно средство.

Уо Лап погледна надолу и видя, че до тях, точно под крилото, се движи военен джип с четирима войници.

— Колкото е възможно по-бързо — повтори той.

Самолетът се приближаваше към края на пистата.

Гюнтер натисна копчето на микрофона.

— Тук е осем-шест-осем Чарли Папа. Искаме разрешение за излитане.

— Мисля, че при дадените обстоятелства това не е необходимо — каза Уили. — Излитайте веднага.

— Добре — съгласи се Гюнтер и подкара по писта 249-Л, сетне погледна помощника си, който кимна и бавно бутна напред трите лоста за увеличаване на тягата.

Лъскавият „Фолкън“ бързо се отдалечи от преследващия го военен джип, разпръсквайки прах и дребни камъчета в лицата на войниците. Самолетът се издигна над пистата, после стремително се извиси в небето. Трите му мощни двигателя оставиха дири от изгорели газове и ехтящ звук.

Уилър и Таниша чуха, че от пистата излетя самолет — първият, който чуваха от около половин час. Те спряха и се заслушаха, докато тунелът се тресеше. Шумът заглъхна веднага щом самолетът се откъсна от земята. Отново настъпи тишина. Двамата бавно продължиха да вървят в тъмния канал.

Изведнъж чуха приглушено пеене. След няколко метра Уилър видя слаба светлина от свещ, после кракът му се блесна в нещо.

— Чакай — каза той на Таниша и бръкна във водата.

В мръсния канал плаваше нещо космато и лепкаво. Той го бутна, но то не помръдна. Бръкна с две ръце в мастиленочерната вода. И едва тогава разбра какво е намерил.

В ръцете си държеше главата на Сухоземния дракон.

— Мамка му — прошепна. — Мисля, че в края на краищата съм го улучил.

Таниша се наведе и му помогна да вдигнат мъртвия гангстер. Уилър издърпа трупа до стената на тунела и го остави там. После хвана ръката на Таниша и продължиха да вървят.

Каналът завиваше надясно. Пред тях мъждукаше светлина от свещ. Двамата спряха и се заслушаха в песента. Гласовете се чуваха ясно. Мелодията беше обикновена и приятна. Уилър вдигна два пръста към очите си, сетне посочи тунела, показвайки, че ще отиде да види какво има там. Таниша кимна и той тръгна към слабата светлина, опитвайки се да не вдига шум. Доближи се до стената и започна да се промъква покрай нея. В ръката си стискаше дръжката на револвера „Смит и Уесън“. Ако имигрантите бяха около свещите, позицията в отсрещната страна на стената щеше да му даде възможност да ги види ясно, без те да го забележат.

Уилър насочи револвера напред и се приближи. И тогава ги видя. На по-широкото пространство на разклона, където се срещаха четири тръби, седяха стотици хора. Бяха се сгушили един до друг. Бебетата вече не плачеха. Китайците бяха мършави и недохранени. Мръсните им коси висяха над лицата.

Един от мъжете стана и тръгна към него. Уилър се боеше да помръдне, за да не разплиска вода и да вдигне шум. Не мислеше, че човекът го е видял, но китаецът продължи да върви към него с наведена глава. После, когато беше само на няколко метра от Уилър, мъжът разкопча панталона си, извади члена си и започна да уринира. Свърши и изведнъж вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

Китаецът извика и настъпи хаос.

Уили внимателно наблюдаваше пилотите си. Не бе помръднал от прага на пилотската кабина.

Напускаха американското въздушно пространство, когато помощник-пилотът посочи към прозореца до него. До дясното крило се движеше нещо. Уили погледна през прозореца и видя, че на неколкостотин метра ги преследва изтребител Ф-16. Гюнтер се обърна наляво и каза:

— Тук има още един.

— Щях да им се обадя и да им кажа къде е — рече Уили. — Обещах им. Провериха ме с детектора на лъжата. Не ги излъгах.

И той наистина възнамеряваше да го стори. За него нямаше смисъл да взривява летището в Лос Анджелис с ядрена бомба, след като го освободяха. Такъв терористичен акт би го направил най-търсения престъпник на света. Първият терорист, който взривеше ядрена бомба в западен град, щеше да бъде набелязан и мъртъв до една година. Ето защо смяташе да им каже къде е бомбата, но нищожните хора, с които имаше вземане-даване, не му бяха повярвали и не бяха дали възможност планът му да се осъществи.

— Свържете се с тях и им кажете. — Гласът му вече не беше спокоен. — Обяснете им, че ако не върнат изтребителите, няма да им кажа къде е бомбата. Те нямат време. След по-малко от четирийсет минути бомбата ще избухне.

Уили погледна часовника си. Говореше все повече като нищожен човек.

Той усети, че злият му тигър се размърда. Губеше контрол над ужасния звяр.

Гюнтер взе микрофона и предаде съобщението.

След няколко минути получи отговор — кратък и ясен.

— Да ти го начукам, Чарли — рече генерал Кларк от пилотското място на първия Ф-16, после изключи радиопредавателя и каза на пилота на другия изтребител: — Тук е Ритника, Убиецо. Онзи таласъм всеки момент ще напусне американското въздушно пространство. Той е терорист, който бяга от закона. Ще го очистя от нашата страна на линията. Имаме гореща мишена. Следвай ме.

Генерал Кларк наклони изтребителя надясно, гмурна се и се появи до опашката на самолета на Уили. Убиеца направи същото.

Гюнтер се извърна, за да се опита да види двата изтребителя зад него.

— Казах им, че ще съобщя къде е бомбата. Казах им — хленчеше Уили.

— Мисля, че искат да ни свалят — рече пилотът.

Генерал Кларк изстреля „Сайдуиндър“. Ракетата се стрелна на четиристотин метра в студеното небе над Тихия океан и се насочи към десния мотор на „Фолкън“. Уили усети удара. Самолетът рязко се наклони, поваляйки го на колене върху бежовия килим. След секунда ракетата експлодира и самолетът се взриви, превръщайки Уили и двамата му пилоти в частици ситна мъгла.

Когато отломките докоснаха повърхността на океана, имаше само няколко парчета по-големи от телефонна кабина.

Фу Хай чу, че имигрантите изпищяха, обърна се и видя тъмния силует на Уилър Касиди, който стоеше до групата и държеше револвер. В Пагодата на червеното цвете Фу Хай бе стрелял напосоки и го бяха ранили. Този път той насочи автоматичния пистолет и внимателно се прицели. Дулото избълва поток от руско олово.

Куршумите рикошираха в тунела. Единият улучи Уилър в дясната страна на гърдите и го повали на земята. Магнумът беше зареден и той изстреля четири куршума, докато падаше. Фу Хай извика и се строполи във водата. Уилър седеше на бетона и студената вода обливаше краката му. Той погледна гърдите си и видя, че ризата му се обагря в кръв.

— Лоша работа — измърмори и усети, че Таниша коленичи до него. — Провери дали онзи тип е мъртъв. Той има автоматичен пистолет. Внимавай! Може да има и други пазачи.

Тя погледна раната му и сърцето й се сви от страх. Истина ли беше това? Нима най-сетне намери сродна душа, само за да го загуби в този тъмен, подземен канал?

— Побързай — добави Уилър през стиснати зъби.

Препъвайки се, тя тръгна към китайските имигранти. Не видя други пазачи, само уплашени, окаяни хора. Приближи се до тях и те й направиха път да мине. Таниша се добра до Фу Хай и коленичи. Той бе улучен от два куршума — един в гърдите и друг във врата. Очите му бяха отворени, но изглеждаха незрящи и уплашени. Тя се наведе над него и го хвана за китката, за да провери пулса му.

Фу Хай усети, когато куршумите го пронизаха. Също както преди, когато беше в Града на върбите, не почувства болка. Тялото му политна назад и стана неконтролируемо. Той лежеше във водата, допрял глава до стената на тунела. Не можеше да диша, нито да движи краката си. Ръцете му натежаха като олово, но се размахваха пред него, сякаш принадлежаха на друг.

После красивата чернокожа жена се наведе над него. Беше осветена в гръб от пламъка на свещите. Гледаше го безучастно. Фу Хай се опита да фокусира поглед върху нея, но образът й постепенно избледняваше. Той трябваше да направи нещо, но не си спомняше какво. Дясната му ръка падна върху раницата със странния механизъм и се вкопчи в нея като в спасително въже. Сетне вече не гледаше чернокожата жена, а сестра си…

Беше ясен, слънчев ден в Пекин, Сяо Жи беше десетгодишна. Двамата се разхождаха в градината в задния двор. Майка му беше вкъщи и готвеше. Скоро баща му щеше да се върне от калиграфската работилница. Фу Хай бе измайсторил за Сяо Жи птица от хартия — сложна и с множество гънки. Прави я цял следобед. Дръпнеш ли опашката, птичката размахваше крила. Фу Хай показа на любимата си сестричка как да си играе с нея. Грейналите й детски очи искряха от вълнение, а овалното й личице сияеше. Белите й зъби и черните очи блестяха. Приличаше на диамант. Той я обичаше толкова много.

— Фу Хай — попита тя, — тази птичка наистина ли е за мен?

— Няма достатъчно хубав подарък за теб — усмихна се той. — Бих дал живота си, за да те направя щастлива.

И Фу Хай протегна ръка да й даде хартиената птица. Беше неизразимо доволен, че отново е предизвикал възторг в красивите й очи. Никога нямаше да я изостави и да допусне тъга да помрачи очите й. Сяо Жи взе хартиената птичка и се усмихна. Над главите им през изящните извити клони на разцъфналата кайсия блестеше бледосивото, изпъстрено с малки бели облачета вечно ведро небе на Северен Китай. И после, сякаш актът на даване най-сетне му донесе покой, пред очите му падна мрак и Фу Хай издъхна.

Таниша видя, че ръката на младия китаец се протяга, сякаш иска да й даде нещо. И тогава забеляза, че той се опитва да вдигне раницата. Ръката му трепереше, а очите умоляваха, все едно най-важното нещо на света беше да й даде раницата.

Тя я грабна и извади метална кутия, която явно вече беше отваряна. Кожените ремъци бяха прерязани. Отстрани имаше надпис на руски. Отвори кутията и видя онова, което според нея беше една от изчезналите руски ядрени бомби в куфарчета. Тя се изправи, като внимателно държеше кутията пред себе си, после тръгна към Уилър.

Той лежеше по гръб във водата.

— О, боже, Уилър, моля те, не ме оставяй!

Той отвори очи.

— Че къде бих могъл да отида? — промърмори, после видя кутията в ръцете й и попита: — Какво е това?

— Мисля, че е…

— Бързо я изнеси оттук. Трябва да я дезактивират.

— А ти?

— Аз съм добре. Чувствам се страхотно.

Уилър се закашля и от устата му потече кръв.

— По дяволите, ти умираш.

Неочаквано на бледото му лице грейна усмивката на Шегаджията.

— Върви. Иначе всички ще умрем.

Таниша стана и се завтече към изхода на тунела, но мислите й бяха при Уилър. Подхлъзна се и падна на колене, като едва не изпусна кутията. Притисна я до гърдите си, защото се уплаши, че ако я изтърве, няма да може да я намери в мастиленочерния мрак. Задъха се и от очите й бликнаха сълзи. Не виждаше нищо.

Не знаеше колко време бе тичала в тъмнината, но най-сетне й се стори, че вижда светлина. Хукна по-бързо и след няколко минути бе заслепена от прожектор с халогенна крушка от петстотин вата.

— Стой! — изкрещя командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия.

— Не стреляйте! Тя е ченге — каза Ал Катсукура и се завтече към Таниша.

— Детектив Уилямс от полицията в Лос Анджелис — задъхана се представи тя. — Намерих бомбата.

Един от командосите взе металната кутия, внимателно я отвори и веднага разбра какво има вътре.

— Тя има право — рече той и бързо сложи кутията в куфара, който носеха.

— Трябва да му помогнете. Той е в тунела — каза Таниша. — Там има стотици имигранти. Моля ви, помогнете му. Той умира.

— Кой?

— Партньорът ми — отговори тя, без да добавя нищо повече, а и Ал не я поправи.

— Разкарайте това нещо оттук! — извика командирът и погледна часовника си. — Имате по-малко от десет минути да дезактивирате бомбата. Аз ще намеря онези хора. Вземете детектив Уилямс с вас!

— Не, ще се върна в тунела.

Командирът се обърна към нея и заповяда:

— Тръгвай с тях. Къде е партньорът ти? Лабиринт от тунели ли има вътре?

— Не, само една тръба. Ще дойда с вас и ще ви покажа.

— Виж какво, госпожичке, това е шибана ядрена заплаха! Прави каквото ти казвам!

— Не знам за какъв се мислиш, умнико, но аз не работя за теб — отговори тя.

И тогава той я удари, поваляйки я по гръб.

— Изчезвай оттук! — изкрещя командирът. — Баркър, Уотс, Фъргюсън, тръгвайте с мен!

— Защо я удари, задник такъв? — извика Ал.

— Защото ми пречеше. Оспорваше заповедите ми. Тук става дума за ядрена заплаха, приятел — отговори командирът, после се обърна към хората си: — Да вървим!

Малката група се отправи към тунела, осветявайки пътя си с халогенния прожектор. Ал хвана Таниша за ръката и й помогна да излезе от канала.

Командосите намериха Уилър там, където го бе оставила Таниша. Той беше в безсъзнание. Пулсът му бе слаб. Двама от тях го вдигнаха и го понесоха към плажа, а останалите изведоха уплашените имигранти.

Хеликоптерът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия кацна на брега и командосите качиха ранения.

Таниша стоеше до вратата. Ал Катсукура беше до нея.

— Отивам с него — заяви тя, когато командирът се приближи до нея.

Той сложи ръка на рамото й, за да я разубеди, но Таниша рязко се обърна, насочвайки револвера към лицето му.

— Втори път номерът ти няма да мине! — каза му. — Назад!

Позволиха й да се качи на хеликоптера. Тя седна до Уилър и хвана ръката му. Хеликоптерът се издигна и излетя. Мина покрай закотвената яхта на чичо Алан и се насочи към болницата в Лонг Бийч. Таниша се вторачи в бледото лице на Уилър и стисна немощната му ръка.

— Господи, Уилър — промълви тя, — ти наистина си голяма работа.

44. Щастието от другата страна на дъгата

Правилото при обезвреждане на бомби е: „Липсата на новина е добра новина“, особено когато си имаш работа с ядрен заряд с мощност един килотон. Катастрофата бе предотвратена, когато до експлозията оставаха само няколко минути.

Състоянието на Уилър беше тежко, но нямаше опасност за живота му. Изборът на болницата в Лонг Бийч беше сполучлив, защото там работеха най-добрите хирурзи по огнестрелни рани в щата.

Два дни след като оперираха Уилър и извадиха куршума от гърдите му, лекарите определиха състоянието му само като сериозно и го преместиха от реанимацията в самостоятелна стая на шестия етаж. Той се будеше със спомени за престрелката в канала, но никой в болницата не бе чувал нито за това, нито за бомбата. Не съобщиха за случая и по вечерните новини. Пред вратата му стоеше пазач, който не пускаше никакви посетители, докато не дойде човек от Държавния департамент. Когато Уилър беше достатъчно силен, за да седи и да говори, Лу Фишър отиде при него. Бюрократът с тесните рамене придърпа стол до леглото му и го погледна, като се усмихваше, но без сърдечност.

— Радвам се, че прескочихте трапа — излъга Фишър, който всъщност горещо се надяваше Уилър да умре на операционната маса. Не беше лично, но никой не трябваше да знае колко близо до ядрената катастрофа е бил Лос Анджелис. — Извършихте голямо геройство.

И Уилър мислеше така, но не знаеше какво да отговори.

— Мисля, че трябва да постигнем споразумение, и искам да се уверя в някои неща. Докато бяхте в безсъзнание, версията, която предложихме на пресата, беше, че на летището е имало изтичане на хлор. Счупена кутия по време на разтоварване. Смъртоносният газ се просмуква в атмосферата и така нататък. Направихме разказа колкото е възможно по-скучен и банален. Случката обиколи медиите и бързо заглъхна. Обяснихме, че евакуацията на летището и околностите е била само предпазна мярка.

— Това фактическа или противоречаща на фактите вероятност беше? — иронично подхвърли Уилър.

— Дезинформация.

— Лъжа.

— Вижте какво, да не се отклоняваме от същността на въпроса. Важното е, че ако истината излезе наяве, ще предизвикаме много по-голям смут. Ще има правителствени комисии и политически речи и в крайна сметка няма да излезе нищо добро. Трябва да предотвратим паниката, за да намерим и останалите изчезнали ядрени бомби в куфарчета.

— Много окуражително, но от онова, което видях досега, ми се струва, че едва ли можете да намерите нещо. Какво стана с Уили?

— Уили се опита да напусне Съединените щати и двигателят на самолета му се повреди. Резервоарът му експлодира и той загина. Прочетох документа, който донесохте от Хонконг. Червените в Пекин явно изгубиха избрания си кандидат. Мисля, че с това споразумение можем да ги убедим повече да не се намесват в изборите в Хонконг. Сторят ли го, ще публикуваме документа. ФБР разследва подкупените конгресмени и сенатори. Ще разнищим цялата история. Трябва да знаем дали смятате, господин Касиди, да запазите случката в тайна. Никакви изявления за пресата и телевизията, нито интервюта или издаване на книга.

— А какво ще направите, ако не пожелая да сътруднича? — усмихна се той.

— Това би било жалко и деликатно. Но ние не сме изцяло зависими от сценария. Да предположим, че разкажете какво точно се е случило, тогава губернаторът на Калифорния, кметът на Лос Анджелис, шефът на полицията и всички от федералното правителство, които могат да потвърдят историята ви, ще кажат, че господин Касиди е малко объркан след злополуката. Без подкрепа ще изглеждате като психически неуравновесен.

— Ясно — рече Уилър.

Лу Фишър стана и го погледна.

— Не искам да кажа, че страната не ви е благодарна за участието ви в тази история. Вие помогнахте да бъдат предотвратени нагласени избори в Хонконг и разобличихте влиятелен водач на триада, който бе взел на прицел Съединените щати. Ще бъдете похвален и поздравен. Но не бива да забравяте, че сте само чип от два долара в игра за милиарди.

— Няма да получа медал, така ли?

— Боя се, че не. Между другото, официалната версия за раната ви е, че сте били на яхтата на чичо ви, почиствали сте пушката и без да искате сте се простреляли в гърдите.

— Всички ще повярват. Нищо не мога да правя като хората.

Лу Фишър стисна ръката му.

— Ако мога да ви помогна с нещо, господин Касиди, не се колебайте да ми се обадите.

— Сигурно няма да проявите интерес, ако ви помоля да изясните нещата на майка ми.

— Гледаме да стоим настрана от семейните въпроси — отвърна той, излезе и изчезна от живота му.

Уилър се чудеше какво се бе случило с нелегалните имигранти, с разследването на убийствата на брат му и Анджела и дали са заловили убиеца на Рей Фонг. Предполагаше, че участието на брат му в незаконното прехвърляне на китайци в Съединените щати и подкупите в коридорите на властта вероятно няма да бъдат включени в официалните доклади. Залогът беше твърде голям и той всъщност се радваше на това.

Таниша спеше в болницата, откакто махнаха охраната пред вратата му. Прекарваше дните, седнала на неудобен стол, и играеше карти с него или само държеше ръката му, докато той заспеше.

— Майка ти още ли не е идвала да те види? — попита тя една вечер.

— Не, но ми е изпратила писмо.

Уилър й даде плик, който съдържаше нотариално заверено съобщение, че е изключен от списъка с наследниците на баща си.

— По дяволите. Няма майтап, а? — рече Таниша.

— Животът в Бевърли Хилс е труден — отговори й той.

Рамон Делгадо намери време и един следобед дойде да го види в болницата, като доведе и семейството си. Барманът застана почтително до леглото му. Децата и съпругата му бяха облечени в официалните си дрехи и му се усмихваха стеснително.

— Вече сте добре, господин Касиди — каза Рамон и красивото му лице засия в усмивка. — Скоро очаквам да ви видя в клуба.

Госпожа Делгадо бе сготвила пиле и чили. Рамон бе внесъл тайно бутилка „Ват 69“ — любимото уиски на Уилър. След като семейството си тръгна, той даде шишето на нощната сестра.

Изминаха няколко седмици. Лекарите махнаха дренажите и катетрите и Уилър най-сетне беше изписан. Изведоха го с количка от болницата. Олюлявайки се, той направи двете крачки до жълтата мазда на Таниша и с въздишка се отпусна на предната седалка.

Рик Верба бе успял да убеди детективите от Отдела за вътрешно разследване да прекратят проучването на Таниша. Този безпрецедентен в кариерата му подвиг бе извършен с помощта на шефа на полицията в Лос Анджелис Карл Ледикър. И той, също като Уилър, бе инструктиран от Лу Фишър. Ледикър не можеше да каже на момчетата от Отдела за вътрешно разследване какво е направила Таниша, но вместо това изчисти досието й, без да дава обяснения.

После, две седмици по-късно, Уилър и Таниша седяха в апартамента му, сгушени на дивана пред прозореца, който гледаше към клуба в Бел Бър. От перестите облаци ръмеше дъжд и над зелената морава се бе извила великолепна пъстроцветна дъга. Този дъжд беше най-красивият, който бе виждал. Сякаш капките съдържаха послание, че животът все още има стойност и щастието е някъде от другата страна на дъгата. Той си бе възстановил половината от килограмите, които бе свалил, и започваше да мисли, че отново ще бъде какъвто е бил преди. Но се притесняваше как ще плати наема за мансардата и реши да си намери работа. Двамата с Таниша бяха разгърнали неделния вестник и четяха обявите.

— Ето — каза тя. — „Разпространител на бои търси продавач“.

— Не. Достатъчно съм замаян и без да вдишвам изпаренията от боите по цял ден. А какво ще кажеш за тази? „Търси се рекламен агент на Фолксваген.“

— Имаш богат опит с тази марка коли — отбеляза Таниша, спомняйки си за лудорията му преди петнайсет години.

— Учуден съм, че ми се размина — мрачно изрече Уилър. — Някой трябваше да ми строши фаровете.

Тя остави вестника и сложи глава на рамото му.

— Апартаментът ми е твърде малък, но можем да живеем в къщата на баба ми — рече.

— Мисля, че там не се представих много добре — отговори той, после се вгледа в нея, протегна ръка и погали косите й. — Знаеш ли какво виждам, като те гледам.

Таниша поклати глава.

— Виждам достойнство, сила и благородство. И се чувствам абсолютно нищожество. Искам да бъда нещо голямо за теб. Да се гордееш с мен. Цял живот съм се провалял. Наближавам четирийсетте, а седя тук и чета обявите за работа. Но искам да знаеш нещо, Таниша. Аз ще успея. Ще посрещна предизвикателството. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото сега имам някого, за когото да го направя. Най-сетне намерих смисъл в живота.

Тя го целуна и се притисна до него, после сложи глава на гърдите му. Двамата седяха в апартамента и гледаха слънцето в късния следобед. Пъстрата дъга постепенно изчезна. Уилър осъзна, че никога не се е чувствал по-щастлив. Скоро щеше да си намери постоянна работа и да предложи на Таниша да се оженят. Знаеше, че тя ще се съгласи. Щеше да се ожени за нея и нито за миг да не й дава повод да съжалява, че е свързала живота си с него.

Тя се сгуши в него и той усети ударите на сърцето и топлината на тялото й. Разбра, че сега, след шест седмици, най-сетне е дошъл моментът. Погледът му се отправи към лавицата със снимки. Някои бяха на родителите му, други — на него с предишните му приятелки. Очите му потърсиха любимата му снимка, на която бяха двамата с Прескот в деня, когато брат му завърши гимназия. Уилър бе прегърнал Прескот; в погледа на брат му се четеше обожание и обич, а в очите на Уилър — решителност да го закриля. Това беше снимка на неизпълнени обещания.

„Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката?“

„Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд?“

„Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“

И Уилър заплака за брат си, когото обичаше, но не бе предпазил. Таниша го притисна до себе си, докато риданията разтърсваха тялото му.

Когато слънцето залезе, той най-после се сбогува с брат си.