Да яхнеш Змията

1. 1998, Годината на тигъра Уилър и Прескот

Фоайето на клуба с ограничен достъп „Уестридж“ беше любимото място на Уилър. Пристигаше всяка сутрин около десет, настаняваше се на кожения диван и разгръщаше „Лос Анджелис Таймс“. Напоследък само преглеждаше първата страница, после веднага прелистваше на спорта и прочиташе резултатите. Останалата част от вестника не го интересуваше. По-рано го прочиташе от начало до край, но сега статиите за полицейска бруталност или злоупотреби със средства за политически кампании не привличаха вниманието му. Смътно съзнаваше факта, че кръгозорът му се стеснява, но успяваше да преглътне тези мисли с помощта на шотландско уиски.

Бежовият диван предлагаше удобна позиция, защото беше пред прозореца, гледащ към тенискортовете. Уилър или ухажваше съпругата на някой нов член на клуба, или играеше голф с някой слабак на средна възраст. В един часа на обяд обикновено се преместваше в грил бара и оттам лениво наблюдаваше момичетата в сексапилни полички, които минаваха покрай него.

Той беше трийсет и седем годишен, красив и безгрижен. Привличаше неудържимо жените от всички възрасти. Къдравите му черни коси падаха свободно на челото. Четвъртитата му челюст и белите зъби бяха магнит за мадамите, макар че някога стегнатото тяло бе започнало да се отпуска от натрупаните излишни тлъстини, а ръцете му се разтреперваха в единайсет всяка сутрин и едва след като изпиеше чашка „Ват 69“, се успокояваха.

Уилър не оправда очакванията на баща си. Първият му грандиозен провал беше преди шестнайсет години, когато го изхвърлиха от университета в Южна Калифорния за пиянство, предизвикване на безредици, както и, по думите на декана, за „безнадеждни научни перспективи“. Последният инцидент, станал повод за изключването му, беше юмручният бой в бар „Джули“, в който се бе включил след мача със Станфордския университет. Два часа търпя трима тъпаци от Станфорд, после свали от лявата си китка часовника „Картие“ за хиляда долара и вкара в травматологията самозабравилите се студенти. Уилър имаше силен удар и макар и пиян, можеше да пребие противника си. Лявото му кроше беше смъртоносно. Предпочиташе да разговаря, отколкото да се бие, но от време на време се налагаше „да излезе навън“ с някого. Беше наложително да умее да се бие, щом се заглеждаше по чужди жени.

Уилър Касиди беше известен в университета в Южна Калифорния. Всички говореха за него. Изпълненията му бяха легендарни. Веднъж с риск за живота си скочи от покрива на сградата, защото се беше хванал на бас. Друг път вкара фолксвагена си на стадиона, докато имаше мач. Отстрани на боядисаната си в яркочервено и златисто кола бе написал: „Вкарайте един гол и заради мен“. После поръси привържениците на отбора от университета в Лос Анджелис с топла бира от грамадно буре. Бяха го арестували шест пъти за различни нарушения и лудории и накрая го изключиха. Подвизите му бяха описвани в студентския вестник „Яркочервено и златисто“ най-малко веднъж месечно по време на колоритната му академична кариера, но това беше отдавна. Сега беше безделникът от клуба. „Уестридж“ в Бел Еър, Калифорния, беше домът му.

Клуб „Уестридж“ имаше редица строги изисквания за членство. Семейният произход и етническата принадлежност трябваше да бъдат приемливи. Необходимо беше добро обществено положение. Не се допускаха хора от света на шоубизнеса. Уилър беше приет, когато навърши двайсет и една, защото баща му, Уилър Касиди Старши, беше дългогодишен член.

Уилър Младши неколкократно бе викан пред дисциплинарната комисия на клуба. Опитваха се да решат дали да го изритат заради краткотрайната му връзка с красивата и палава съпруга на старши член, който обаче беше и председател на комисията по правилника. Аферата бе последвана от шумен развод. Дотогава името на покойния баща на Уилър го бе спасявало, но този път изключването му от клуба изглеждаше неизбежно.

Уилър Старши беше брокер по инвестициите и аналитик по акциите на компаниите. Постигна успех и отвори собствена брокерска фирма. Почина предишната година, отнемайки на Уилър Младши радостта от живота. Имаше нещо вълнуващо в това да бъдеш лошият син на властен, вечно навъсен баща и тази тръпка изчезна, когато старецът гушна босилека. Сега лудориите му изглеждаха по-скоро отчаяни, отколкото забавни. Гневът на баща му беше вдъхновение за шегите му.

Уилър започна да пие повече и сутрин, когато станеше, главата го цепеше. Очите му пареха, а стомахът му се бунтуваше. Наближаваше средна възраст и освен трите години в университета в Южна Калифорния и други две в морската пехота, не бе направил нищо.

Записа се в морската пехота само заради заканата на баща му, че ще го лиши от наследство, след като го изхвърлиха от университета. Приеха го в специалните сили и когато уж влезе в правия път, позорно го изгониха, защото го хванаха да чука съпругата на командира си. Оттогава не бе довършил нито едно начинание докрай, освен стотици бутилки с шотландско уиски. Веднъж прочете за някакъв възрастен особняк, който живеел в пустинята и си построил къща от празни шишета. Ако Уилър имаше архитектурни амбиции, от бутилки, които бе пресушил, можеше да построи цял град.

Стана дванайсет и трийсет и ръцете му започнаха да треперят. Още беше рано, но той тръгна по тесния коридор към грил бара и към първата си чашка за деня. Мина покрай снимките на видни членове на клуба, спечелили признание или слава благодарение на връзките на „Уестридж“. Докато вървеше, погледна през стъклените врати на ресторанта, където обядваха членовете, и забеляза по-малкия си брат Прескот заедно с още пет-шест бизнесмени. Бяха приключили с обяда и пред всеки имаше жълт бележник. Брат му говореше нещо, а останалите си водеха бележки. Анджи Уонг, секретарката на Прескот, забеляза Уилър, потупа шефа си по рамото и му прошепна нещо. Той вдигна глава. Издълженото му лице помръкна, като видя брат си. После леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не влизай“.

„Господи, Прескот, да не съм прокажен“ — помисли Уилър. Но се засрами от реакцията на брат си. Знаеше, че много пъти бе поставял в неудобно положение покойния си баща. На майка му отдавна й бе омръзнало да се опитва да го оправдава и сега Прескот, изглежда, се страхуваше, че той може да се спъне, да повърне на масата и да провали деловата му среща. Преди да продължи по пътя си, Уилър махна на брат си и се усмихна виновно. И тогава съвсем неочаквано лицето на Прескот омекна и за миг в очите му се появи страхопочитанието, което изпитваше към брат си, когато бяха деца. Завист и уважение, каквито Уилър не бе виждал в очите му почти от шестнайсет години.

Някога Прескот мислеше, че брат му може да направи всичко. Уилър беше негов бог и идол. Ако му кажеше да мине през огън или да скочи от скалите в Санта Моника, той щеше да го стори. Сега нещата бяха различни. Със своя живот Уилър помрачаваше огромния успех на Прескот — звездата на семейството. На трийсет и четири години, той беше един от най-известните адвокати в Лос Анджелис и един от най-видните хора в местния политически спектър, спомоществовател на Демократическата партия и влиятелен брокер. Прескот се занимаваше със заплетени юридически казуси и политически въпроси, докато Уилър се наливаше с уиски. „По дяволите, понякога става така.“

Възхищението, което за миг забеляза в очите на брат си, сигурно се дължеше на някакво странно отражение в стъклото или на игра на светлосенки. Дори да беше така, това накара Уилър да се спре и да се замисли защо брат му го погледна по този начин.

Уилър седеше в уютния грил бар и обядваше сам, когато Прескот и секретарката му Анджи Уонг излязоха от ресторанта. Анджи беше дребна, слаба, около петдесетгодишна китайка, която никога не се усмихваше, но имаше лазерен поглед и беше по-непреклонна и от данъчен инспектор.

Тя погледна Уилър — или по-скоро през него — и не реагира. Прескот не забави крачка, докато вървеше с бизнесмените. Вечно бързаше, сякаш закъсняваше за важна среща.

Уилър гледаше през прозореца. Мислите му бяха далеч. Изведнъж чу гласа на брат си:

— Уилър?

Вдигна глава. Продълговатото лице със съсредоточено изражение на Прескот се беше надвесило неспокойно над масата, като водно конче, което се бои да кацне.

— Как си, Прескот? Голяма сделка, а?

Той погледна към гостите си, които се качваха в колите.

— Да, така е. Имаш ли свободна минутка?

Уилър се изненада. Всеки знаеше, че времето е водач в загубите в магазина на разочарованията, на който беше управител. Той имаше не само свободни минути, но и часове, дори години. Времето му беше толкова евтино, че за него то нямаше почти никаква стойност.

Уилър посочи стол и Прескот седна. Погледна по-големия си брат и в очите му отново блесна възхищение.

Но само за миг. Изражението му беше като в детството и сякаш питаше: „Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката? Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд? Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“. Сините му очи го гледаха с обожание и почуда — поглед, на който той някога много държеше.

И после всичко свърши. Прескот наведе глава и се намръщи. Предстояха му делови ангажименти и той трябваше да се овладее.

— Чекът ти е у мен. Ако знаех, че ще те видя, щях да го донеса. Има данък върху печалбата от голямата продажба, която Организацията за сътрудничество в търговията току-що извърши, затова сумата този месец е по-малка от обичайната. Но се налагаше да продадем онази компания. Портфейлът й беше претоварен с медийни акции — започна той и вдигна глава. — Знам, че около дванайсети винаги закъсваш с парите, но този път плащането ще се забави.

— Добре. Няма проблем.

— Но ако имаш нужда от средства, обади ми се. Ще ти дам аванс срещу дивидентите от тримесечието.

Уилър живееше с парите от недвижимите имоти, които баща му му завеща. Като се приспаднеха данъците, му оставаха сто и осемдесет хиляди долара годишно. Но той харчеше много и имаше предпочитания към скъпите жени, коли и хазарта. Често оставаше без пари, макар че печелеше на голф, и понякога взимаше на заем по няколко стотачки от приятели, за да изкара до края на месеца.

Уилър погледна брат си и съзря нещо, което не бе свикнал да вижда. Напрежение. В очите му се четеше паника. Обикновено Прескот имаше делови вид и все бързаше. Не мислеше за удоволствия. Беше женен „щастливо“ за Елизабет, ледената кралица на благотворителната дейност и благоразумието. Имаше дванайсетгодишен син Холис. Прескот беше стопроцентов семеен мъж.

— Добре ли си? — попита Уилър, защото брат му продължаваше да изглежда необичайно угрижен.

— О, да, разбира се. — Той се усмихна, но усмивката му беше като пред зъболекар, който иска да прегледа предните ти зъби. — Виж какво, Уилър, исках… да ти кажа нещо… Отдавна не съм ти го казвал… Напоследък непрекъснато мисля за това.

— Да си намеря работа ли? — Опита се да изпревари онова, което подозираше, че ще бъде поредният опит на брат му да го върне в правия път.

— Исках да кажа, че… те обичам. Понякога това се губи. Знам, че нещата станаха по-трудни, откакто татко почина, но спомените ми за теб… Най-важните са… — Той млъкна, пое дълбоко въздух и продължи: — Ти си причината да успея. Само искам да знаеш, че не съм забравил това.

Уилър се задави и в очите му бликнаха сълзи. Погледна брат си и се зачуди какво да каже. И той го обичаше, но в същото време го мразеше. Защо Прескот трябваше да бъде такъв проклет победител? Защо винаги трябваше да бъде пръв?

— Спомняш ли си, когато ме учи да шофирам? Взехме колата на татко. Карах твърде бързо по Ейнджълс Крест и загубих контрол над управлението — неочаквано каза той.

Тогава Уилър беше на шестнайсет, а Прескот — едва на тринайсет години. Прескот блъсна новия шевролет на баща им в парапета на планинското шосе и счупи предната броня. Фибростъклото се пръсна като фин кристал. На другата сутрин Уилър каза на баща си, че е бил сам в колата. Всъщност това отчасти беше истина, защото идеята беше негова. Прескот се страхуваше от баща им, затова той понесе удара. Наказаха го да не излиза два месеца. Обаче всяка нощ, след като баща му заспеше, той се измъкваше през прозореца на приземния етаж.

— Само исках да знаеш, че помня нещата, които правеше за мен. Винаги съм те обичал и уважавал. Дори сега, когато… Ами само исках да ти кажа всичко това. — Прескот погледна часовника си за хиляда долара. — Трябва да тръгвам. Целият ми следобед е зает.

Но той не помръдна. Не стана веднага и не хукна навън. Очите им се срещнаха. Времето сякаш спря и стана по-ценно. Секундите отлитаха. Скъпоценни секунди дори за фалиралия магазин на пропадналите очаквания на Уилър. Двамата братя се опитваха да си върнат детството.

И това стана. Като по магия. Всичко беше наред. Отново бяха братя. Е, поне донякъде. И тогава Прескот изрече нещо много странно:

— Каквото и да се случи, обещай ми, че постъпиш правилно.

После стана и без да се обърне, излезе от бара.

Уилър се разстрои.

Брат му сякаш се сбогуваше с него.

2. Фу Хай и Сяо Жи

Зан Фу Хай се събуди, когато влакът рязко се наклони на един остър завой и после изскърца и изстена, докато се движеше по източната страна на веригата Тяншан, огромната Небесна планина в Северозападен Китай. Жена на средна възраст си проправяше път в претъпкания коридор на вагона. Носеше термос с кай шиу. Потропа на дъската, на която Фу Хай лежеше, и го попита на мандарински дали иска чай. Той кимна и й подаде няколко финга. Тя напълни една чаша и отмина. Фу Хай пътуваше във втора класа. Само високопоставени политически фигури, чуждестранни туристи и богати шефове на компании можеха да си позволят меките легла в първа класа. Той бе направил допълнителни разходи, за да избегне неудобната трета класа, която щеше де бъде претъпкана с хора и където щеше да се наложи да спи прав. Бягството от пустинята Такла-Макан беше целта му почти от четиринайсет години, откакто го заточиха в цеха с котлите във фабриката за коприна в Хотан за политически престъпления, извършени от баща му Зан Уей Дон.

Той беше калиграф в Пекин и бе предаден от по-големия брат на Фу Хай Лу Пин, защото практикуваше „Четирите стари“, които бяха забранени от председателя Мао. Беше трудно да отстояваш Четирите стари — мъдростите, обичаите, традициите и идеите. Прибраха баща му преди двайсет години, когато Зан Фу Хай беше едва седемгодишен. Той гледаше натъжен, докато караха баща му да намаже лицето си с черно мастило и да си сложи шутовската шапка на социалната деградация. Фу Хай се разплака, докато извеждаха Зан Уей Дон от къщата и разгневената тълпа комунисти крещеше: „Прошка за онези, които признаят престъпленията си, и жестоко наказание за онези, които не го направят!“. Повече не видя баща си. Брат му Лу Пин бе награден за тази проява на патриотизъм с назначение в армията и бе изпратен в тайна ядрена база някъде в Северен Китай. В писмо до по-малката им сестра Сяо Жи той се похвали, че помага за разработването на нов ядрен арсенал, който ще донесе голяма слава на родината.

Скоро след като писмото пристигна, Фу Хай бе прогонен от родната си къща. Прецениха, че той е продукт на политически безнравствения си баща и майка му е попаднала в капана на „Четирите прекалености“ — глезене, покровителство, грижи и въздействие. Решиха, че момчето трябва да се „преобразова“ и го качиха на кораб за Хотан — място, което отговаряше на представата за ада.

Хотан се намираше в северозападната част на Китай, близо до границата с Пакистан. Тюркоезичното население, наречено уйгури, мразеше китайците. Прашният пустинен град беше разположен на източния склон на планината Купола на гнева, в края на пустинята Такла-Макан. Такла-Макан означаваше: „Влезеш ли там, излизане няма“. И Фу Хай никога не се опита да го направи.

Назначиха го във фабриката за коприна. Работеше в мрачния цех с котлите, където нямаше прозорци. Горещината беше непоносима. Задачата му беше да наблюдава дали врялата вода продължава да тече по грамадните метални тави, в които накисваха пашкулите, преди да изтеглят копринената нишка. Помещението беше мръсно и влажно и Фу Хай прекара почти четиринайсет нещастни години, потейки се в тази адска дупка. Скоро осъзна, че няма да издържи дълго. Бе виждал възрастни работници, които от петнайсет години се трудеха във фабриката и постепенно ослепяваха. Научи, че причината за ослепяването е вторачването в белите пашкули в мастиленочерния мрак в продължение на безброй сковаващи ума часове, сред горещите изпарения на коприната, скърцащите вретена и непоносимата жега. За Фу Хай помещението с котлите се превърна в пашкул на политическа омраза… ненавист към майка Китай, която обичаше, когато беше невинно дете в Пекин. Реши, че ще намери начин да избяга не само от Хотан, но и от Китай. „Да яхне Змията“ за Америка. „Да яхнеш Змията“ означаваше да емигрираш нелегално от Китай в Съединените щати. Престъпните триади в Китай и в наскоро върнатата на родината колония Хонконг осигуряваха тази услуга за всеки, готов да плати цената. Фу Хай бе чувал, че е баснословна, повече от трийсет хиляди американски долара. Единственият начин, по който работник без пукнат грош като него можеше да си го позволи, беше да се продаде в робство на тонгите.

Знаеше, че това ще бъде страшно и опасно и ще изложи живота си на риск, но вече бе решил, че ако остане във фабриката за коприна, скоро ще умре.

Храната беше неописуема — клисав сух хляб и вонящо овче месо със стафиди. Говореше се, че уйгурите издухвали носовете си в яхнията, за да покажат презрението си към китайските работници.

От шестнайсетгодишен Фу Хай бе започнал да спестява по-голямата част от мизерната си надница. Живееше в едностаен коптор с петима други мъже. Нощем се измъкваше по единствената улица в Хотан и отиваше в пустинята. Там криеше спестяванията си в старо гърне. Заравяше го в мюсюлманско гробище под напукан глинен купол, чийто под бе осеян с кости. Два пъти месечно внасяше депозита си в своята „банка на свободата“.

Годините на затворничество се нижеха бавно — досущ копринени буби, изпълзяващи от пашкула. Скуката и окаяното съществуване се простираха зад него като пътека от слуз на охлюв и Фу Хай не можеше да си представи, че това е неговият живот. Когато стана на двайсет и седем, най-сетне му се предостави възможност да избяга благодарение на алчния, безбожно корумпиран заместник партиен секретар Уан Мин Йан. Странно, но на китайски името означаваше светла сила. Уан му поиска три хиляди юана, за да подпише разрешителното за преместване, позволяващо му да се върне в Пекин. Това бяха почти всичките спестявания на Фу Хай за четиринайсетте години в Хотан. Но ги даде с радост и партийният функционер подписа и подпечата документа с официалния китайски червен държавен печат.

Фу Хай пътува с разнебитен автобус от Хотан до Кашгар, после мина през прашния оазисен град Аксу и накрая, след три дълги дни, пристигна в Урумчи, главния град на провинцията.

Зачака на гарата с разтуптяно сърце, докато „Железният петел“ спря в Урумчи. Влакът беше покрит с черен прах. През прозорците не се виждаше нищо, защото Кара Буран (Черният ураган) духаше със страшна сила от западните пустини и обстрелваше стъклата с камъни и чакъл.

Понесъл в раница оскъдните си вещи, Фу Хай се качи на „Железния петел“ и намери леглото си във втора класа. Пътуваха един ден и после започнаха да криволичат по източния склон на огромната планинска верига Тяншан. Предстоеше им петдневно пътуване до Пекин.

Спътниците му се събудиха и се заловиха с утринния си ритуал — кашляне и плюене на пода, макар че във всички вагони имаше табелки с надпис „Плюенето забранено“ и „Дайте своя принос в изграждането на културна цивилизация“.

Настроението на пътниците беше празнично. Хората говореха свободно, смееха се и дори се шегуваха с политически въпроси. За такива приказки по време на Културната революция можеха да те хвърлят в затвора или дори да те убият. Фу Хай установи, че влаковете са единственото място в Китай, където хората говорят свободно — може би, защото знаеха, че никога повече няма да се видят. Превозното средство внушаваше чувство за безопасност. Тези волно леещи се думи бяха вдъхновявани от алкохолната напитка, наречена каолян. Тя се приготвяше от сорго и беше силна като слънчева светлина и пенлива като бира.

Настъпваше новата 1998 година. Годината на Тигъра. Фу Хай се вълнуваше, че ще замине за Америка.

Войникът, който седеше срещу него, служеше в ядрена база в далечен Северозападен Китай. Фу Хай го попита дали е чувал за брат му, но младият мъж не знаеше нищо за Лу Пин. Войникът имаше медал на униформата си и го показваше на всеки, с когото разговаряше. Бяха го наградили с „Отличие в политическото мислене“ и Фу Хай реши да не му казва нищо повече. По обяд войникът се напи и повърна на пътеката в коридора. Другите пътници се развикаха и той почисти мръсотията. Случката накара Фу Хай да се почувства по-силен. Бяха принудили войника да се подчини на колективното желание. Фу Хай бе станал един от групата.

След два дни той придоби опит в пътуването. Научи се да слиза на гарите, където спираха, и да купува слънчогледови семки и горещи кнедли от амбулантните търговци, тъй като цените им бяха много по-ниски, отколкото в павилионите. Бързо се качваше във влака и сядаше на дървеното легло. „Железният петел“ потегляше от гарата и Фу Хай ядеше семки, плюеше на пода и се усмихваше.

След три дни минаха покрай огромните димящи комини на Ланчжоу. В провинция Гансу постепенно започна да се вижда зеленина и той видя терасовидните хълмове и оризищата, които смътно си спомняше от детството. Изпита тъга по баща си, майка си и любимата си сестра, на която пишеше веднъж месечно в продължение на четиринайсет години. Така и не бе получил отговор. Питаше се дали е жива, дали партийните началници в Хотан бяха задържали писмата му. Може би нейните писма са били отваряни, прочитани и изхвърляни. Преди десет години му казаха, че майка му е починала от туберкулоза. Фу Хай никога нямаше да прости на председателя Мао онова, което бе причинил на семейството му. Помнеше как баща му бе принуден да напусне дома си, надянал шапката на позора, срама и унижението. Помнеше следващите дни, когато гневът му нарастваше, докато седеше в класната стая и пееше химна за Мао. Текстът го отвращаваше. „Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“ Това беше началото на политическото недоволство, което приключи с изгнанието му в Хотан.

Дъждът продължаваше да барабани по клатушкащата се, извиваща се метална змия, която го връщаше в родния му град.

След пет дни влакът най-после спря на претъпканата гара в Пекин. Зан Фу Хай слезе и със страхопочитание огледа мястото, откъдето преди четиринайсет години бе тръгнал. Само сградата бе останала същата. Двата еднакви часовника отмерваха времето в наблюдателните кули на покрива на гарата. Зимният вятър развяваше червените знамена, окачени на сребристи пилони в края на огромния, нов бетонен перон. Отвъд се простираше страната на чудесата на капитализма. Имаше лъскави таксита, произведени в Америка и Германия, които чакаха богати клиенти. Фу Хай не можеше да си позволи този лукс, затова нае рикша и момчето пое към стария му квартал.

Пекин беше преобразен. Вече нямаше тъмни цветове и сиви облекла. Градът бе оживен. Беше осми февруари 1998 година, денят преди китайската Нова година, която щеше да отбележи началото на Годината на вола. Строителният кран се бе превърнал в национален герб на Китай. Чудовищата със стоманени ръце сякаш бяха кацнали върху покрива на всяка сграда. Имаше универсални магазини с витрини от армирано стъкло, пълни със съвременни уреди, които все повече хора можеха да си купят. Хладилници „Снежинка“ и цветни телевизори „Айва“. В десния ъгъл на площад Тянанмън се издигаше огромен ресторант „Макдоналдс“. Фу Хай мина през стария Забранен град и парк „Бей Хай“ със спокойното красиво езеро и покрай петте павилиона с позлатени покриви.

Пекин изглеждаше обсебен от парите. Фу Хай не можеше да повярва на очите си. Гледаше в захлас купувачите, облечени в ярки пъстри дрехи и западни джинси, и се удивляваше на луксозните барове, ресторанти и клубове.

Всичко това бе станало, докато той се потеше във влажната тъмна фабрика за коприна. Вместо да се зарадва на промените, изпита още по-голямо разочарование. Заради „Четирите стари“ бе загубил възможността да участва в промените. Още по-лошо, знаеше, че мястото му вече не е в Пекин. Сега беше нежелан бежанец от Западните провинции. Селянин, презиран заради самото си присъствие тук, принуден постоянно да показва разрешителното си за преместване.

Най-сетне пристигна в родната си къща. Беше същата, каквато я помнеше. Огромна сграда от сиви тухли с врата, украсена с дърворезба, която наскоро бе боядисана в червено. Попита дали сестра му е в апартамента на втория етаж, където беше роден, и възрастна жена му каза, че сега Уан Сяо Жи живее в изоставената стая на портиера до входа на сградата заедно със съпруга си, нощен чистач на изпражнения на име Уан Пин Ан. Имала едно дете, момиче. Старицата изрече думата презрително, защото в обновен Китай момичетата не се ценяха. Фу Хай бавно прекоси малкия вътрешен двор, минавайки покрай брикетите от въглищен прах, които се сушаха на слънце. Правеха ги, като изстъргваха сгурията от печките, смесваха я с вода и я изсипваха в дървени калъпи да съхне. После, когато се втвърдеше, я нарязваха и я използваха повторно. Всичко в Китай се използваше повторно, дори изхабените кибритени клечки. Служеха за подпалки на огъня. Натрошените яйчени черупки се използваха като тор за цветята в саксиите. На старите топки за пинг-понг рисуваха лица, за да забавляват децата.

Фу Хай вървеше по двора, усещайки изпълнените с неприязън погледи на семействата, натъпкани в сградата. Спусна се по стъпалата, водещи към мрачната стая на портиера. На прага на помещението без прозорци, което сега беше домът на любимата му сестра, висеше парче плат. Когато я видя, той не повярва, че това е Сяо Жи. Беше ужасно състарена. Двайсет и шест годишна, а вече приличаше на бабичка. Зъбите й бяха развалени, тялото — прегърбено, а духът й — сломен. Прегърнаха се и очите им се напълниха със сълзи.

— Защо живееш тук? — най-сетне попита той. — Това е място за животни. Нашите стаи бяха на втория етаж.

— След като мама почина, нямах друг избор. Забременях с втората ми дъщеря. Това противоречеше на партийните изисквания. Принудиха ме да направя аборт и получих увреждане. Оттогава не съм същата.

Вечерта Фу Хай видя десетгодишната си племенница, която беше кожа и кости, не говореше и само го гледаше с големите си черни очи. Запозна се и с Пин Ан, съпруга на сестра си. Той беше необразован човек. Нещо по-лошо, вонеше от работата, която вършеше. Изстъргваше човешките изпражнения от публичните тоалетни и ги товареше в контейнери, които закарваха и изхвърляха на полето. Общественото му положение беше толкова ниско, че вече никой не се интересуваше от политическите убеждения на Сяо Жи. Тя беше паднала твърде ниско.

Без предупреждение в стаята влезе домоуправителката. Беше шейсетгодишна и носеше цивилни дрехи. Съседите й казали, че семейство Уон има посетител.

— Искам да видя разрешителното ти за пребиваване в Пекин — каза тя.

Фу Хай извади от раницата си подпечатания документ. Вече го бе показвал много пъти, докато прекосяваше четири китайски провинции. Нямаше проблеми с разрешителното, затова се изненада, когато жената отначало се озадачи при вида на документа, а после се ядоса.

— Откъде го взе? — грубо попита тя.

— Беше издаден от заместник партийния секретар на Хотан — отговори той и започна да диша учестено. Страхът изпълзя нагоре и го стисна за гърлото.

— Фалшив е — отсече домоуправителката и се вторачи гневно в него. — С пари ли го купи? Или използва влиянието си?

Въпросът бе абсурден. Беше очевидно, че Фу Хай не е влиятелен човек. Бе платил разрешителното с четиринайсет години непосилен труд и остана почти без пари.

— Не е фалшив! — възрази. — Това е валиден документ за преместване.

— Ами — заяви жената и тръгна, без да му връща разрешителното.

— Този документ ми трябва! — извика той.

Възрастната жена се обърна.

— От вътрешността на Китай и от Западните провинции идват селяни, който се опитват да ни отнемат работата. Настанявате се на пазарите ни. Работите за ниски надници, с които ние не можем да живеем. Крадете. Не ви искаме тук.

— Но аз съм от Пекин. Роден съм тук. Това е сестра ми.

— Съпругата на един нощен чистач на изпражнения няма да те спаси от престъплението, че лъжеш — гневно заяви домоуправителката и излезе.

— Трябва да си вървиш — тихо каза Сяо Жи на брат си.

И двамата знаеха, че след малко жената ще се върне с милиционери, за да го арестуват. Без разрешителното щяха да го изпратят в затвора. Тя прегърна брат си.

— Ще яхна Змията — каза Фу Хай. — Ако стигна до Америка, ще работя усилено, за да дойдеш там. В Америка всички имат пари и живеят като партийните секретари тук.

— Но пътуването струва скъпо. Нямам пари да ти помогна.

— Ще се продам. Ако се наложи, ще извърша престъпления за триадите. Ще направя всичко, за да отида в Америка — разгорещено заяви той. — Ще те взема там, за да бъдем заедно.

Сяо Жи се разплака. Четиринайсетте години бяха променили и двамата. Сега сякаш бяха непознати.

Въпреки промените, новите универсални магазини и цветните телевизори Пекин още не беше гостоприемен за работник от Западните провинции. Градът разтваряше обятия само за политическия елит и за хората, които правеха пари, използвайки влиянието си върху този елит.

Фу Хай пусна сестра си и бързо излезе от вътрешния двор на старата сграда. Тръгна по тесните оживени улици и скоро се изгуби в тълпата. Знаеше, че не може да остане дълго тук без разрешителното. Трябваше да намери „Змийска глава“ — човекът, който организираше нелегалната имиграция в Америка. „Змийската глава“ щеше да му каже как да плати билета си.

Без документа Фу Хай се бе слял с огромното мигриращо китайско население от лишени от права хора, които наброяваха милиони.

Спомни си думите на един философ, за когото бяха учили в училище. „Да се обърнеш към светлината, отначало е смущаващо, болезнено и дори заслепяващо. Но ако не сега, кога?“

И Фу Хай се обърна към светлината, която го заслепи. Сърцето му биеше силно от страх и несигурност, но той продължи да върви. Щеше да яхне Змията. Да спаси сестра си. Щеше да намери начин да отиде в Америка.

Ако не сега, кога?

3. Бъзльото пристъпва към действие

Няколко дни след странната среща с брат си Уилър седеше в грил бара на клуба и наблюдаваше Лоуис Атуотър, която играеше тенис на корт три. Дългите й, загорели от слънцето крака съблазнително се движеха под късата поличка. Тя беше на едно от първите места в списъка му. Съпругът й беше дебел, разплут и много по-възрастен от нея. Черните й коси бяха подстригани късо и когато Уилър беше наблизо, тя постоянно показваше хубавите си бели зъби. Лоуис умееше да се усмихва като манекенка. Разбра, че му е навита, щом тя спомена как сестра й била в университета в Южна Калифорния, когато Уилър откраднал пожарната кола и я подкарал по стъпалата на Аненбърг Хол, блъскайки се в колоните на онзи величествен паметник на висшето образование. Тази безразсъдна каскада, изпълнена по време на изпита по средновековна европейска история, приключи с отлагането му за след Коледа. Шегичка. Поредният шедьовър на Уилър Касиди.

— Да ви налея ли още едно, господин Касиди? — попита Рамон Делгадо.

Той беше красив мексиканец. Нисък и мускулест. Десетина години по-възрастен от Уилър. Бе станал свидетел на много от турнирите му по сваляне на мадами.

— Да, не бива да оставяме фермерите, произвеждащи ечемик, без работа — отговори Уилър.

— Джон Хавърстън беше тук сутринта — добави Рамон. Джон Хавърстън беше член на дисциплинарната комисия, която от седмица разсъждаваше дали да изрита Уилър от клуба. — Търсеше ви. Казах, че играете голф.

— Мисля, че ме чака екзекуция. Възрастни адвокати ще ме пребият до смърт със стикове за голф.

— Едва ли. Мисля, че само ще ви предупредят да бъдете по-дискретен.

Рамон лъскаше тезгяха и се опитваше да намери начин да изрази с думи мрачните си мисли. Според Уилър сигурно беше ужасно по цял ден да поднасяш напитки на безделници като него. Рамон бе минал границата в празна, смърдяща цистерна за бензин и бе работил в зеленчуковите градини на Централна Калифорния, за да издържа семейството си, докато стана барман благодарение на един свой братовчед, работник по поддръжката в клуб „Уестридж“. Рамон, който бе научил почти съвършено английски и работеше като луд, слушайки как богаташките синове се оплакват от живота си.

— Мисля, че ако една жена, член на клуба, е омъжена, но не уважава свещеността на брачната клетва и реши да се впусне във волности в леглото, за това не е виновен само джентълменът… защото преди всичко бракът не е сполучлив.

— Разсъждаваш логично, Рамон, но не смятам, че онези важни клечки мислят като теб.

Уилър обърна питието. Телефонът на тезгяха иззвъня и мексиканецът отговори.

— Тук е, господине — каза и подаде слушалката на Уилър.

Уилър не се притесняваше особено, че повечето хора знаят къде да го намерят следобед. И все пак това беше обезкуражително, сякаш бе паднал още едно стъпало по обществената стълбица. Той доближи слушалката до ухото си.

Обаждаше се Джими, слабият, русокос хомосексуалист, секретарят на майка му.

— Трябва веднага да дойдеш тук — изфъфли той.

— Защо? Какво има? Майка ми добре ли е?

— Сякаш има някакво значение за теб…

— Хайде, Джими, не го увъртай. Какво става?

— Няма да ти кажа. Това не е моя работа. По-добре да го чуеш от нея. Но трябва да домъкнеш тук малкия си бял задник — рече той и затвори.

Струваше си да се отбележи, че секретарят на майка му се държеше изключително арогантно с Уилър. От друга страна, Джими беше специалист по мъжките задници, затова последните му думи вероятно бяха комплимент. С тази забавна мисъл в замаяната му от алкохола глава Уилър стана от стола, остави двайсетачка на Рамон и излезе.

Къщата на семейство Касиди беше в Бевърли Хилс, на Уингейт, в края на задънената улица. Имението се простираше на седем декара. Сградата в колониален стил се издигаше на вълнообразен хълм, покрит с яркозелена, прясно окосена лятна ръж. Уилър паркира новия си червен ягуар отпред и влезе в къщата.

Никога не бе живял тук. Баща му купи къщата, след като изхвърлиха Уилър от специалните сили. Младият мъж реши да живее в сексуален разкош с две танцьорки, които през лятото работеха в Лас Вегас и прекарваха зимата в Лос Анджелис, опитвайки се да отворят ресторант за здравословна храна. „Защо всички в Лос Анджелис искаха да отварят ресторанти?“

Джими стоеше до перилата на стълбището. Сложил ръце на кръста си, той досадно заяви:

— Ще трябва да й помогнеш. Ти си единственият, който й остана. Ще й бъде необходимо нещо много повече от пиян безделник.

— Наистина бих искал да ми кажеш какво се е случило, Джими.

Младият мъж предпочете да не отговаря, но се отмести встрани и посочи нагоре, към стаята на майка му. Уилър изкачи извитото стълбище и чу, че майка му плаче. Влезе в спалнята и тя вдигна глава.

Както много пъти бе ставало през годините, мигновено бе поразен от невероятната й красота. Тя беше на шейсет и пет, но изглеждаше на четирийсет. И не пластичните хирурзи от Бевърли Хилс бяха извършили чудото. Той знаеше, че е наследил нейната хубост, но в Катрин Касиди имаше нещо толкова изящно, сдържано и елегантно, че винаги предизвикваше възхищение. Тя се обърна към него.

— Прескот… е мъртъв — каза майка му.

— Какво? — объркано попита Уилър. — Мъртъв?

— Как е могло да се случи? — изстена Катрин.

— Кой ти каза, мамо? Сигурна ли си?

— Полицията. Дойдоха преди два часа. Не знаехме къде да те търсим.

— Бях в клуба — отвърна той и мигновено съжали за думите си. — Какво се е случило?

— Сърдечен удар. Намерили го на бюрото в кабинета му, когато сутринта отишли на работа — прошепна майка му и после отново започна да плаче.

Тя беше толкова отчаяна, че Уилър изтича до нея и сложи ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Тялото й се разтърсваше от ридания. Едва успя да потисне чувството за гадене.

— Мамо, аз съм тук — рече той, сякаш това имаше някакво значение.

Тя стисна ръката му. И този жест изрази всичко. Все едно стискаше ръката на дете, за да го накара да млъкне.

— Какво да направя? Как да помогна? — попита Уилър.

Беше съвсем объркан. Изведнъж Прескот вече бе преустановил участието си в надпреварата. Беше зачеркнат поради сърдечно-съдова формалност. Светът на Уилър отново се бе променил. Прескот Касиди беше отписан от планетата.

— Защо? Защо Прескот… — попита Катрин.

И той веднага се досети какво искаше да каже тя. Защо Прескот, а не Уилър? В края на краищата големият й син напълно се беше провалил. Пияницата от клуба, който не правеше нищо друго, освен да чука чужди съпруги. Уилър познаваше само бара, докато Прескот отстояваше политически каузи. Уилър беше много по-подходящ да приключи земния си път — бъбреците и черният му дроб преработваха шотландско уиски по-бързо от средна по размери спиртоварна. Защо Прескот, а не Уилър? „Адски уместен въпрос“.

— Обадиха се от кантората — най-после каза Катрин. — Обезумели са. Не знам какво да им кажа.

— Каква кантора? — тъпо попита той.

— Неговата. Никой не знае какво да прави. Ще отидеш ли да видиш дали можеш да помогнеш с нещо?

Тя не го гледаше. Беше се вторачила през прозореца, сякаш Прескот беше някъде навън, печелеше поредната надпревара и всеки момент щеше да влезе и да ги изненада с нов златен трофей.

— Мамо, какво разбирам аз от работата на Прескот? Как бих могъл… — Изведнъж онемя, защото майка му го изгледа с гняв и съжаление. — Добре, ще отида.

Нямаше какво друго да каже, затова тръгна.

Онова, което видя в кантората, го обърка напълно.

4. Лудница

Отношението на Уилър към брат му беше сложно и противоречиво. Подозираше, че никога няма да се изясни. На първо място беше любовта. Той наистина обичаше по-малкия си брат. Обичаше го заради онова, което Прескот беше. Докато Уилър се напиваше, той ставаше богат и известен. Това беше достойно за възхищение. Баща им бе искал и двамата да бъдат такива и Прескот бе оправдал надеждите му. Уилър бе избрал собствен път, който напоследък описваше все по-тесни кръгове около клуб „Уестридж“. И все пак той имаше известна подготовка. Лекциите, които баща му изнасяше, се бяха запечатали като злокачествен тумор в главата му. И сега сякаш чу предупреждението му: „Уилър, губиш ценно време. Животът ти е безсмислен“.

Прескот бе постигнал всичко, което се очакваше от него, и Уилър му се възхищаваше, че бе поел по трудния път.

Но монетата имаше и обратна страна. Прескот беше шибаният принц, семейният галеник. Изключителният му успех правеше провала на Уилър още по-голям и очебиен. И заради това бе започнал да мрази брат си. А сега Прескот беше мъртъв. Сърцето му бе спряло като износен автомобилен двигател. Най-сетне Уилър бе излязъл на преден план. Той беше жив, а Прескот — не. „Е, сега кой е по-добре, приятелю?“

Изпитваше смесица от тъга и вина. После си спомни пиянския разговор преди година в бара на клуба. Гледаше в замъглените от рома очи на Стоктън Танкъри, известен сред членовете като Танка. Алкохолът го беше съсипал и двигателят с харвардското му образование бръмчеше задавено и лениво. Приличаше на кекс със сини боровинки, пръснал се във фурната.

— Онази Сюзан Пийзър, да й го начукам… Помниш ли Сюзи? — Той говореше за съпругата с атлетична фигура на един от по-младите членове на клуба. — Мозъчен тумор. Ще пукне след по-малко от година.

Уилър кимна, но не знаеше как да възприеме тази неочаквана новина.

— Да, тя ще отиде там, при Полковника — продължи Танка. — Той е мъртъв, кучият му син. Сега провежда военни учения с Исус.

— Точно така — съгласи се събеседникът му.

Искаше му се да не долавя алкохолния дъх на Танка. Полковник Уорън Уестуотър бе катастрофирал, докато се прибирал от коневъдната си ферма в Санта Барбара. Съпругата му Сиси също бе загинала с него.

— Ами Кип Лънсфорд? Какво ще кажеш? Умря под душа. Можеш ли да повярваш? На трийсет и девет години. Шеф и собственик на компания за товарни превози. Подхлъзва се, докато се навежда да вземе сапуна, удря главата си в ръба на ваната и… бум! Адиос, духачо.

Дори в пиянския си унес, докато гледаше призрака на своето бъдеще, Уилър разбираше какво му говори Танка. „Може и да съм пиян и да приличам на сто и десет килограмово лайно, но съм по-добре от всички онези преуспели задници, които сега лежат в ковчезите.“

Движението по Бевърли Глен не беше оживено, но бе толкова вглъбен в мислите си, че едва не блъсна пешеходец, който пресичаше улицата. Уилър се бе отправил към Сенчъри Сити, където кантората на брат му заемаше два етажа, обзаведени с великолепни старинни мебели. Тези красиви помещения винаги го бяха потискали, когато се отбиваше да вземе чека си. Майка му държеше всеки месец чекът да му бъде връчван от благонадеждния му по-малък брат. „Ето защо, да ти го начукам, Прескот! Кой печели надпреварата сега, по дяволите?“ Уилър искаше да плаче за мъртвия си брат, но сълзите не идваха. Шофираше с каменно изражение. Мина по булевард „Санта Моника“ и по Авенюто на звездите и стигна до входа на подземния гараж на сградата, където се намираше кантората на Прескот. Макар че не плачеше, беше смазан от мъка, защото никога вече нямаше да види брат си, да поеме вината вместо него и да се гордее от извършеното от него.

Мислите му бяха сложни и объркани.

Кантората приличаше на лудница. Телефоните звъняха и в смутената, трескава дейност се долавяше благоговение пред смъртта.

— Анджи не дойде тази сутрин — рече красива червенокоса мадама, поглеждайки Уилър, като се опитваше да не флиртува с него. Знаеше, че денят не е подходящ за това, макар че намираше мъжа за адски привлекателен. — Запознахме се последния път, когато бяхте тук. Казвам се Джорджет. От отдела за юридически справки… Моите съболезнования. Ние всички… толкова сме… Не знам какво да кажа. Прескот беше прекрасен човек.

— Да — прошепна Уилър и огледа хората, които го наблюдаваха и се питаха как ще преодолее това сътресение. Той не показваше никакви чувства.

— Днес тук е истинска лудница — продължи Джорджет. — Обаждат се клиенти. Аз само замествам временно. Но снощи явно някой е влизал в къщата на брат ви и е задействал алармената система. А сега и Анджи не дойде на работа, а само тя знае къде стоят нещата му…

— Някой е влизал в къщата на Прескот?

Уилър се разтревожи. Знаеше, че Лиз, съпругата на брат му, и синът му Холис са в Кънектикът при нейните родители за зимната ваканция. Прескот смяташе да замине при тях във вторник. Сега те се връщаха, или поне така бе казал Джими, когато Уилър тръгна за Сенчъри Сити.

— Обадиха се от полицията. Дадохме им ключ. Те изключиха алармената система. Опитах се да намеря Анджи. Включила е телефонния си секретар и не се обажда.

Уилър си спомни последния път, когато видя секретарката на брат си. Миналата седмица Анджи Уонг мина забързано покрай него на излизане от клуба.

— Бележникът с визитните картички в кабинета му ли е? — попита той.

Джорджет сви рамене, после кимна и Уилър влезе в огромния ъглов кабинет на брат си, пълен с мебели чипъндейл.

Започна да търси номера на компанията за алармени системи, за да ги попита дали е бил счупен прозорец или врата. И в същия миг забеляза първото странно нещо… Визитните картички бяха разпилени, сякаш някой ги бе извадил и сетне пъхнал обратно, без да гледа къде ги слага. Не бяха подредени по азбучен ред. Прескот никога не би направил това. Той беше прекалено организиран. Дори ключовете за чекмеджетата му бяха обозначени в различни цветове.

— Визитните картички са разхвърляни — отбеляза, като ги гледаше и си мислеше, че едва ли ще намери телефонния номер на компанията за алармени системи сред стотиците картончета.

— Ами той… Това е странно…

Джорджет нямаше обяснение, но в края на краищата тя само заместваше.

Той седна и започна да рови из визитните картички. Най-сетне успя да намери тази с номера на компанията.

Подаде картончето на жената и я помоли да им се обади и да пита дали къщата е защитена. Тя излезе и Уилър се облегна на въртящия се стол и се вторачи в океана.

Кабинетът беше на двайсет и петия етаж и гледката беше невероятно красива. Следобедът беше много приятен. Лекият ветрец бе прочистил въздуха. Каталина Айлънд се виждаше ясно. Уилър изпита странно чувство при мисълта, че седи на стола на брат си, където той бе починал. За пръв път сядаше на този стол. Мястото му не беше там… А може би беше?

Следващото нещо, за което се сети, беше пак странно. Прескот бе починал на бюрото си, докато работел до късно и колата му още беше в гаража. Неизвестно защо автомобилът бе паркиран странично, заемайки две места. Брат му никога не би сторил това, освен ако не е бил принуден.

Кой правеше тези номера?

Оказа се, че никой няма ключ за мерцедеса. Джорджет се върна и му каза, че полицията не е пренастроила алармата, но къщата е защитена. Той кимна и слезе в подземния гараж, за да премести автомобила на Прескот.

Уилър бързо отвори кафявия мерцедес. Изкърти хромираната ключалка с джобното си ножче, провря пръсти в дупката и отвори вратата. Бръкна под таблото, извади жичките на стартера и ги допря една до друга. Двигателят изръмжа и тихо забръмча. Лудориите с кражби на коли бяха едно от светските умения на Уилър.

— Точка — отчетливо и властно прозвуча гласът на брат му.

Сърцето на Уилър подскочи в гърлото. Той се обърна и погледна към задната седалка, но там нямаше никого.

— Нов ред, Анджи — продължи гласът.

Разнасяше се от тонколоните. На касетата в радиокасетофона на таблото беше записана диктовка.

Уилър се поуспокои.

Няма да прекъсваме връзките си в имиграционната служба и Джон ще продължи да обработва сметките. Но трябва да предупредя нашия приятел в Хонконг да не увеличава потока и в трите направления. С тази скорост сигурно ще предизвика политически скандали в най-висшите етажи на американското правителство. Точка. Нов ред, Анджи. И накрая, съжалявам, но искам да те информирам, че от тази дата преустановявам участието си. Точка. Обясних гореспоменатите аргументи на Бялото ветрило тук, но не бях удостоен с внимание. Нямам друг избор, освен да се оттегля. Нов ред, Анджи. Желая ти късмет и се надявам, че всичко ще бъде успешно и онова, за което работихме, ще се случи в средата на 1998 година. Моля те, не се опитвай да се свързваш с мен, защото решението ми е окончателно. Напиши обичайните заключителни думи, Анджи, и незабавно го изпрати. После изтрий записа и скъсай листа.

Записът свърши.

Тишина.

Гласът на брат му потресе Уилър. Той изпита желание веднага да се махне оттам.

Паркира правилно колата, сложи хромираната ключалка на мястото й и заключи наскоро осиротелия мерцедес.

Когато се върна в кантората, към него се приближи управителят, човек с продълговато като на ястреб и вечно намръщено лице.

— Много ще ни помогнете, ако разберете какво е станало със секретарката на брат ви. Прескот се доверяваше само на нея и откровено казано, тя трябва да дойде тук и да оправи бъркотията. Има ангажименти, за които знае само Анджи. Срокове за плащания, дати за явяване в съда… Знам, че моментът е ужасен, но някои неща не търпят отлагане.

— Аз… Не знам как бих могъл да помогна — каза Уилър.

Желанието му да се махне оттам се засили. Фактът, че в деня на смъртта на Прескот се намираше в кантората, където брат му бе направил кариера, му действаше потискащо. Сякаш духът на Прескот още витаеше там. Гласът от магнетофонната лента само изостри това усещане.

— Много ще ви бъда благодарен, ако проверите какво става с Анджи — настоя управителят. — Бих отишъл сам, но в момента се опитвам да се оправя с пет-шест задачи. Тази история наистина ни обърка.

Уилър искаше да се махне от кантората и в същото време да може да каже на майка си, че е помогнал, затова с нежелание прие задачата. Анджи Уонг живееше в Торанс, Калифорния.

„Къде е Торанс, по дяволите?“

Домът й се намираше на юг от летището. Къщите бяха малки и дървени и повечето имаха добре поддържани градини. Анджи Уонг живееше на Кларксън Роуд 2467.

Уилър спря и видя червена тойота в алеята пред къщата. Слезе, прекоси моравата и натисна звънеца. Камбанките бяха също като в дома на баба му в Болдуин Парк. Смътно си спомняше как стои на портата й като дете, може би едва на три години, и натиска звънеца на голямата бяла къща в испански стил, после се крие, всеки път, когато някой отвори, докато накрая дядо му застане на прага и започне да го моли да престане. Какъв шегаджия беше! Уилър побъркваше семейството си още преди да може да седи на гърнето.

Никой не отвори външната врата, затова той заобиколи къщата и се приближи до задния вход. Там откри още едно странно нещо. Ключалката беше разбита и вратата открехната.

Той я бутна и влезе в малка кухня. Веднага разбра, че къщата е претърсвана. Бавно обиколи всички стаи и видя, че навсякъде е разхвърляно. Извика Анджи, но никой не му отговори. Последната врата, която съзря, водеше към мазето. Той запали лампата и предпазливо тръгна надолу по дървените стъпала.

Мазето беше превърнато в гимнастически салон с огледала на стените.

Образът на Анджи Уонг се отразяваше в повечето от тях.

Тялото й бе завързано на гимнастическата пейка. Голо и кървящо. По тялото й имаше стотици порезни рани. Жената беше жестоко обезобразена. Плътта й беше разрязана и се бе свила. Раните се бяха сбръчкали и сълзяха. Лицето й беше лъскаво и червено. Очите бяха отворени, а разсечената уста — застинала в безмълвен писък. Езикът сякаш не беше в устата. На корема й имаше снимка на млад китаец.

„Ват 69“ е страшно хубаво уиски, но много по-приятно, когато го пиеш, отколкото когато го повръщаш. Съдържанието на стомаха на Уилър се изля на килима и опръска испанските му обувки. Изцапа ризата му и широкия ленен панталон.

Шегичка. Поредният шедьовър на Уилър Касиди.

5. Таниша и Кенета

Беше второто новолуние след зимното равноденствие. Девети февруари. Китайската Нова родина.

Рей Фонг и Ал Катсукура нямаха никакво желание да ходят чак до шибания Торанс, защото мислеха да празнуват. Ал беше японец, но не пропускаше празник с пиене, който и да го организираше. Макар и с нежелание двамата възложиха задача на Таниша Уилямс.

Детективът, посетил мястото на престъплението, смяташе, че убийството е ритуално и искаше някой от отдел „Азиатска престъпност“ да направи оглед на трупа. Жертвата беше китайка, или поне така предполагаха. Толкова зверски беше насечена, че бе трудно да се определи.

Рей прекоси застлания с линолеум под на неугледния кабинет на петия етаж, където се помещаваше отдел „Азиатска престъпност“, и пусна на бюрото на Таниша зеленото картонче със съобщението за случая. Тя говореше на мандарински по телефона. Опитът й беше жалък, но поне се стараеше. Рей Фонг говореше почти свободно този диалект, но не й помогна, защото от Отдела за вътрешно разследване му бяха казали да не се занимава с нея. Всички му го казваха.

Таниша Уилямс, известна на приятелите си като Тиша, беше отрова за отдел „Азиатска престъпност“. Бяха я преместили там от отдел „Наркотици“ в полицията на Лос Анджелис и всички знаеха, че една чернокожа жена няма шанс да извърши успешно разследване, свързано с азиатци. Азиатците нямаха доверие на другите раси, особено на чернокожите. Фактът, че Таниша беше жена, само влошаваше нещата, независимо колко стройно беше тялото й и колко красиво лицето й с цвят на какао. Въпреки това Рей я уважаваше, защото веднага щом я назначиха, тя се залови за работа. Първия ден взе от библиотеката купчина книги за азиатските култури и непрекъснато чете, дори по време на обяда. Таниша сякаш не съзнаваше, че трябва да е нащрек, докато детективите от Отдела за вътрешно разследване ровеха в миналото й и търсеха уязвими места. Проучваха я, защото като момиче, преди да стане ченге, бе имала връзка с кварталната банда „Льохманите“. И сега изпитваха съмнения дали не предава информация от разследванията на едновремешните си приятели. Отдел „Наркотици“ се занимаваше с чернокожите гангстери в Южния централен район, а тя бе израснала в този квартал. Баба й, племенниците й още живееха там и Таниша им ходеше на гости през почивните дни.

Тя затвори и учудено вдигна вежди, като видя зеленото картонче.

— В Торанс. Убита е азиатка. Съдебномедицинските експерти вече са тръгнали. Случаят е твой — каза Рей и се върна на бюрото си.

Адресът беше Кларксън стрийт 2467.

Таниша грабна пуловера и чантата си и тръгна, преди колегите й да променят решението си.

Качи се в колата си, която използваше и за служебни цели. Беше паркирала на отсрещната страна на улицата пред сградата на Хил стрийт, в центъра на Лос Анджелис, където бяха кабинетите на силите за борба с азиатската престъпност, на няколко километра от главеното управление на полицията в Паркър Сентър. Отделът се обособи от самото си създаване. Беше сформиран в средата на шейсетте от шефа Редън като поделение за противодействие срещу нарастващата престъпност в Лос Анджелис. Тогава криминалните разследвания се извършваха от редови детективи от Паркър Сентър. Постепенно периметърът им се разшири и сега се занимаваха с всички престъпления, извършени от азиатци, които включваха широк спектър от зверства — изнасилвания, кражби, побой, малтретиране на деца и убийства.

Таниша побърза да излезе, защото за шестте седмици, откакто работеше в силите за борба с азиатската престъпност, това беше първото разследване, което й възлагаха. Знаеше, че й е провървяло, защото Рей, Ал и другите ченгета азиатци искаха да се измъкнат рано, за да празнуват китайската Нова година, а разследването на убийството в Торанс вероятно щеше да отнеме цялата нощ. Таниша потегли с ръждясалата си жълта мазда по Шеста улица на път към Харбър Фрийуей. Когато беше студено, малката японска кола се давеше и кашляше като котка, която плюе кълбо от косми.

Харбър Фрийуей я поведе из стария й квартал в Южния централен район, където навремето учеше в гимназия „Мартин Лутър Кинг“. Знаеше, че детективите от Отдела за вътрешно разследване са там, ровят се в миналото й и разговарят с хората, с които бе израснала.

Приятели от квартала й казаха, че ченгетата от Отдела за вътрешно разследване са се добрали дори до Злия. Той беше последният й любим отпреди петнайсетина години и гангстер от махалата. Стана главатар на бандата, когато пъхнаха Чудовището зад решетките. Чудовището, друг едновремешен приятел, се върна в затвора в Ломпок, където излежаваше дълга присъда.

Кенета бе умряла в ръцете на Злия, на две пресечки от шосето, по което сега Таниша шофираше.

Тя се замисли за сестричката си. За кръвта, която шуртеше от огромната дупка от деветмилиметров куршум в петгодишната й гръд. Тогава Таниша беше на шестнайсет. Стоеше над Кенета и пищеше истерично, без да може да проумее онова, което вижда, или да направи нещо, докато сестра й умираше в ръцете на приятеля й. Последваха три отмъщения. Заради Кенета загинаха шест човека — трима от кварталната банда „Льохманите“, и двама от „Шеметните шейсет години“, които нейните приятели мислеха (но не бяха сигурни), че са стреляли по Злия и по погрешка са убили Кенета. Последната жертва на това безсмислено насилие беше друг невинен минувач, шейсетгодишна жена, която случайно застана на пътя на куршума и спаси живота на бандита Ръсел Хейс от „Шеметните шейсет години“.

Таниша не стана член на банда, защото майка й Лили я накара да обещае, че никога няма да го направи. Мечтата на майка й беше тя да стане фризьорка и да има собствен салон. Таниша прегърна тази мечта и въпреки бедността им израсна с ценностите на средната класа, вярвайки наивно, че в Америка всеки може да успее. Това я отчужди от съучениците й, които не хранеха илюзии за бъдещето. Така Таниша се превърна в социален изгнаник. Като се замислеше напоследък за тези неща, осъзнаваше, че вероятно това беше причината да започне да се среща със Злия, който беше бандит и звезда в гетото… Връзката им я направи известна в квартала, но свърши по време на улична престрелка. Куршум, предназначен за Злия, отне живота на Кенета. Вината, която Таниша изпитваше, все още оказваше влияние върху живота й.

Навремето прякорът й беше Халката. През първите деветнайсет години от живота й, деветнайсет души, които познаваше, умряха в улични престрелки. Последната и най-свидна жертва беше сестричката й. След смъртта на Кенета Таниша забрави мечтата си да стане фризьорка и изуми всички, като постъпи на работа в полицията. Целта й беше по някакъв начин да отмъсти за убийството на Кенета, но каквото и да правеше и колкото и усилия да полагаше, в отдела винаги я пренебрегваха. Сякаш произходът й означаваше, че никога няма да бъде нещо повече от Уилямс Халката, хитрото шестнайсетгодишно момиче от Южния централен район. Нямаше значение, че след като Кенета умря, Таниша започна да получава отлични оценки в гимназията, записа се в колеж и завърши криминалистика в университета в Лос Анджелис. Тя беше белязана от произхода си. Колкото и да й повтаряха, че уважават издигането й в обществото, тя знаеше, че я лъжат. Всичко беше прах в очите.

Когато нещата се влошаваха, баба й казваше: „Нищо не можеш да убиеш и нищо не умира“. И точно така се чувстваше Таниша в полицията. Не престана да посещава семейството си в Южния централен район и затова ченгетата не й вярваха. А после, когато не позволи на лейтенант Хаули да я чука, Отделът за вътрешно разследване започна да се занимава с нея. Лейтенант Дарнъл Хаули, който носеше черната си кожа като свещеническо расо, не можа да се примири с факта, че тя не желае да спи с него. И сега, вместо да се постарае да я вижда всеки ден, той реши да се отърве от нея, обвинявайки я, че предава поверителна информация на старите си съкварталци. Хаули нямаше доказателства, затова не можа да я отстрани от работа. Таниша обаче бе прокудена в отдел „Азиатска престъпност“, където безуспешно се опитваше да накара подозрителните азиатци да общуват с нея.

И сега благодарение на китайската Нова година най-после й дадоха случай. Тя погледна зеленото картонче и се запита какво ще намери на Кларксън 2467.

— Кой е повръщал тук? — обърна се Таниша към Синди. — Жертвата ли? Мирише на алкохол.

Синди Масатоми беше японка, съдебномедицински експерт в лабораторията на полицията на Лос Анджелис. Беше облечена в синя болнична престилка. Таниша бе работила с нея по няколко случая, докато още беше в отдел „Наркотици“.

— Онзи мъж навън… Хубавият, който намери трупа — отговори Синди.

Таниша кимна. Беше го видяла, когато дойде. Той беше издокаран като професионален голфаджия и се бе облегнал на новия си червен ягуар, сякаш беше собственик на квартала. Щом огледа трупа, Таниша веднага разбра, че става дума за убийство за назидание. Назидание и предупреждение. Предупреденият човек беше трийсетгодишният китаец на снимката върху тялото на жертвата. Това беше послание от триадата и означаваше: „Ти ще бъдеш следващият“. От шест месеца тя четеше за тези неща. Сбирщината от стария й квартал бледнееше пред някои от азиатските банди, като „Бамбуковия дракон“ и „Призрачните сенки“. По всяка вероятност трупът беше на собственичката на къщата, Анджи Уонг. Тялото беше жестоко обезобразено и едва ли някой би го идентифицирал, но зъбите и отпечатъците щяха да свършат тази работа. Имаше обаче нещо странно. На челото на жената беше написано „1414“. Таниша не знаеше какво означава това. Не беше виждала такова нещо. Тялото изглеждаше като живо. Не беше посиняло, нито вкочанено или инфектирано от насекоми. Вече бе поискала от Синди да прецени кога е настъпила смъртта и това щеше да бъде извършено, като се измереше температурата на черния дроб — химична фабрика и най-топлият орган в човешкото тяло, обикновено трийсет и девет градуса. Охлаждаше се с около един градус на час. Времето на настъпването на смъртта се изчисляваше по спадането на температурата на черния дроб.

Таниша се запита дали някъде не е оставена Кукла на смъртта. Китайските банди много държаха на символиката. Не беше достатъчно само да те убият, първо трябваше да те побъркат от страх. И това често се правеше с Куклата на смъртта. Друг начин беше да сложат снимка върху трупа.

Докато експертите не изследваха космите и тъканите на жертвата и не вземеха отпечатъци от пръстите, нямаше много работа на мястото на престъплението. Затова излезе навън и започна да преглежда съдържанието на кофата за смет пред къщата. Беше се навела и се опитваше да премести кутия от овесени ядки, когато чу глас:

— Какво правите?

Обърна се и видя мъжа, който бе намерил трупа. Състоянието на ризата и ленения му панталон потвърждаваха, че той е повръщал на мястото на престъплението.

Тя го огледа по-внимателно. Стори й се, че го е виждала някъде, където я бе ядосал, но не можа да си спомни нищо повече. Мъжът беше изключително привлекателен. Може би обаче заради вида на обезобразената жена Таниша не го хареса. Тя се обърна към него с ледена професионална учтивост:

— Бихте ли се отдалечили? Това е място на престъпление. Ей там — заповяда тя и посочи алеята за коли, после тръгна след него и извади бележник и писалка. — Аз съм детектив Уилямс от отдел „Азиатска престъпност“ на полицията в Лос Анджелис. Вие сте намерили трупа, така ли?

Той кимна.

— Как се казвате?

— Уилър Касиди.

— Уилър? Това прякор ли е?1

— Не. Фамилно име. Прадядо ми по майчина линия се е казвал Джеферсън Прескот Уилър. Бил е генерал от Конфедерацията от Двайсет и седми Ричмъндски полк по време на Гражданската война.

— Ако обичате, напишете адреса и телефонния номер, на които мога да ви намеря — каза тя и му подаде бележника и писалката.

Той написа адреса и телефона в Бел Еър.

— Защо дойдохте тук, господин Касиди?

— Госпожица Уонг беше секретарка на брат ми. Сутринта не отишла на работа и от кантората ме помолиха да проверя какво става с нея. Брат ми беше адвокат в Сенчъри Сити.

— Беше?

— Почина снощи. И госпожица Уонг не дойде на работа сутринта. Хората от кантората на Прескот се разтревожиха.

— Прескот… Това ли е името на брат ви?

Уилър кимна.

— Как почина той?

— Мисля, че смъртта му няма нищо общо с това.

— Позволете ми аз да разсъждавам за случилото се, господин Касиди. Кажете ми как е умрял.

— Сърдечен удар. Поне така казаха ченгетата.

— Прескот Касиди ли беше цялото му име?

— Ами не. Прескот Уестлейк Шеридан Касиди. Такива са южняшките имена — добави той, като видя озадаченото й изражение. — Измислени са, за да объркват хората.

Таниша записа името. Сетне погледна надолу и видя кутия зад кофата за боклук. Дървена кутия. Капакът й лежеше до нея. Тя се приближи и я огледа. Вътре имаше хартиена кукла с дължина двайсетина сантиметра.

— Ето я — каза.

Уилър я бе последвал въпреки предупреждението да стои настрана. Протегна ръка да вземе куклата, но тя го спря.

— Не я докосвайте. Хората от лабораторията ще обезумеят, ако го сторите.

— Какво е това?

— Кукла на смъртта. Вероятно е оставена преди ден-два. Търсех точно такова нещо. Куклата потвърждава, че това е убийство, извършено от китайска банда. Получиш ли такава кукла, непременно ще умреш. Обикновено по ужасно жесток начин. След като я получат, някои китайци предпочитат да се самоубият, отколкото да чакат неизбежното.

— След като видях какво са направили с Анджи Уонг, не ги обвинявам.

— Това е ритуално убийство, наречено „Смърт от хиляда рани“ или „Смърт от безброй мечове“. Характерно е за триадата. — Таниша се запита защо си прави труда да му обяснява. — Държат жертвата жива, докато прережат всичките й мускули и сухожилия.

— Господи! — възкликна Уилър.

— Познавахте ли жертвата? — попита Таниша. Той кимна. — Можете ли да я идентифицирате? Тялото е жестоко обезобразено.

— На ръст е колкото нея… Предполагам…

— От колко дни не е ходила на работа?

— Не, знам. Не работя там. Мисля, че само от един ден.

— Къде работите?

— Къде работя ли?

— Да.

Уилър се усмихна по момчешки.

— Не работя. Пенсионирах се.

— Пенсионер? На колко години сте? На трийсет и пет?

— Трийсет и седем.

— И какво работехте, преди да се пенсионирате?

— Бях Шегаджия — отговори той и усмивката му изчезна. — Шегувах се с приятелите си. След като се пенсионирах, усъвършенствам предимно удара си на голф. Много изтощително занимание. Съсипвам се от работа.

В думите му имаше огорчение и самопрезрение.

— Разбирам — каза Таниша и затвори бележника си.

Уилър не каза нищо повече. Лицето му беше като изваяно от камък.

— Ами това е всичко засега — рече тя, — освен ако не ми кажете нещо друго за госпожица Уонг, което би трябвало да знам, като например чия е снимката, оставена на корема й?

Той поклати глава.

— Можете да си тръгвате. Ще ви се обадя. Вероятно утре. Ето визитната ми картичка — добави Таниша.

В същия миг Синди подаде глава от задната врата и я извика:

— Детектив Уилямс, съдебният лекар ни вика.

— Какво има? Обикновено съобщават резултатите от аутопсията след два дни.

— Мисля, че в трупа има нещо живо.

6. Още една премиера, още едно представление

Залата за аутопсии беше на третия етаж на областната болница, която се намираше срещу Паркър Сентър.

Доктор Пол Диксън, известен във „фабриката за канута“ като доктор Смърт, записваше наблюденията си върху състоянието на органите. Винаги наричаше трупа „почитаемия гост“. От отпечатъците и от разпознаването на трупа вече знаеха със сигурност, че мъртвата е Анджела Уонг. Той изследва трупа и го фотографира преди и след като го изми. Раните бяха ужасни и бяха нанесени по цялото тяло. Доктор Диксън се беше навел и ги разглеждаше под лупа. После съвсем спокойно започна да чете наблюденията си по микрофона. Бе виждал твърде много и трудно можеше да се стъписа от нещо. Този път обаче беше различно.

Помещението беше облицовано с бели плочки, неуютно и студено. Климатичната инсталация храбро съскаше, но не успяваше да премахне напълно неприятните миризми — химични препарати, консерванти и сладникавия мирис на разлагаща се плът.

Таниша стоеше до краката на трупа и наблюдаваше аутопсията. В ръката си държеше малък касетофон, за да записва собствените си наблюдения, както и мислите, които й хрумнеха по време на неприятната процедура.

— Острието е било много тясно и остро… изключително добре наточено. Като ножче за бръснене. Повечето рани са дълбоки само четири-пет милиметра. Засегнати са всички главни мускулни групи и сухожилия. Прерязани са и после плътта се е свила. Сигурно е изпитвала адски болки.

Доктор Смърт бутна настрана микрофона и сложи ръка на корема на жертвата. За миг и на него му се стори, че вътре нещо се движи. Обърна се към Синди Масатоми, която току-що влизаше в залата за аутопсии и носеше електрически трион.

— Намерих го. Беше в стаята на Калвин. Неговият изгорял преди час — съобщи тя и остави триона — изключително страшен на вид инструмент, който режеше костите с бързи движения. Приличаше на електрически кухненски нож.

Доктор Диксън махна ръка от корема на трупа и попита:

— Кога е настъпила смъртта според теб, Санди?

— Когато пристигнах в къщата, температурата на черния дроб беше трийсет и седем и две. При понижение с един градус на час и нормална температура на черния дроб трийсет и девет градуса, мисля, че е била мъртва от три часа, преди да отидем там. — Санди погледна часовника си. — Вече от четири.

Доктор Смърт отново сложи ръка на корема на Анджи.

— Какво е това, по дяволите? Не е бременност. Без приток на кръв зародишът би трябвало отдавна да е мъртъв. — Той взе скалпел от подноса с инструменти. — Предполагам, че няма да разберем какво е само като говорим.

Доктор Диксън започна внимателно да разрязва влагалището, разширявайки канала. Изми мястото, за да изчисти жалкото количество кръв, което изтече от вече бледото и пресушено тяло на Анджи Уонг. После насочи лупата и се вгледа в разреза.

— Някъде по-нагоре е. Дай ми ретрактора — каза той.

Синди грабна дългия форцепс и му го даде.

Съдебният лекар го използва, за да проникне дълбоко в тялото.

— Мамка му! Какво е това? — повтори той.

Не можа да го хване, затова взе скалпела и още разшири отвора. Пак изми разреза и отново се вторачи вътре.

Таниша осъзна, че е затаила дъх. Гледаше право в репродуктивните органи на мъртвата жена и както винаги ставаше, когато наблюдаваше аутопсия, си представи, че тя лежи на стоманената маса. Аутопсията беше стерилна посмъртна процедура, която принизяваше човешките същества. Труповете се превръщаха в канута от плът, разпорени от ключицата до долната част на корема. Отстраняваха всички органи, изследваха ги, измерваха ги и отново ги връщаха в тялото, но не там, където първоначално се намираха. Просто ги хвърляха вътре и зашиваха раните с груби шевове, като коледна пълнена пуйка. Ако имаше нещо, което представляваше интерес за полицията, запазваха го и го изпращаха в хладилната камера за по-късна употреба в съдебната зала. Махаха скалпа, отваряха черепа и ровеха в мозъка, който някога бе съдържал всички съкровени мисли на човека. Таниша се замисли за мъртвата жена, която доскоро се бе смяла, плакала и любила.

— Не мога да го измъкна… Какво е това? — рече доктор Диксън, отново пъхна форцепса и най-сетне хвана нещо и започна да го изважда.

— Копелето се бори да остане там…

Той дръпна по-силно и накрая измъкна полужив гризач.

— Господи! — възкликна той. — Та това е шибан плъх.

Животното лежеше на една страна. Страдаше от недостиг на кислород, но беше живо. Червените му очи бяха отворени. Изцвърча веднъж и след няколко мига умря.

Таниша Уилямс не познаваше Анджела Уонг, но беше ужасена от мъчителната смърт на горката жена. Закле се да хване садиста, който бе направил това.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да го стори.

Рей Фонг искаше случая. Стоеше пред бюрото й в отдел „Азиатска престъпност“ на Спринг стрийт и я гледаше с кървясали от празника очи.

Беше полупиян.

В полунощ Фонг се бе добрал до телефона в бар „Червеният дракон“ в Китайския квартал и се обади на дежурния да провери какво става. Казаха му за убийството на Уонг, за „Смърт от хиляда рани“ и за плъха, който доктор Диксън бе намерил във влагалището на жертвата. Рей веднага разбра, че случаят е заплетен и труден. Излезе от бара и се качи в колата с надеждата, че няма да го спрат, тъй като доста беше пил. Отвори вратата на асансьора с магнитната си карта и влезе в кабинета на Таниша, която тихо говореше по телефона.

— Не мога да ти оставя случая, Таниша. Съжалявам — фъфлейки каза той, когато тя затвори.

— Не чувам какво ми говориш, Рей.

— Това е удар на шибаната триада. Не можеш да разследваш случая. Ще бъде адски тежко. Нужно е да намериш общ език с азиатците. Ще ти правят номера и ще мълчат. Никой няма да ти каже нищо.

— Цветът на кожата ми ли е причината, Рей, или полът? — гневно попита тя и втренчено го изгледа. И двамата знаеха, че причините са точно тези, но новите указания на полицейското управление не позволяваха никому да споменава това. Дори навръх китайската Нова година.

— Аз имам предимство — продължи Таниша. — Вече започнах разследването. Аз съм квалифициран и опитен детектив и ако се опиташ да ми вземеш случая, ще заведа дело за расова дискриминация срещу теб и отдела.

Рей я погледна. Искаше му се да не бе изпивал последните две чаши. Още беше пиян и не беше в състояние да води такъв разговор.

— Ще говорим утре сутринта — каза той и тръгна към вратата, опитвайки се да спечели време.

— Няма какво да говорим, Рей. Случаят е мой. Присъствах на аутопсията. Огледах мястото на престъплението. Вече съм започнала. Няма да се откажа.

Той излезе, без да каже нищо.

Разбира се, Таниша знаеше, че няма да е толкова лесно. Освен това случаят щеше да бъде широко отразен в медиите. От управлението, особено от канцеларията на съдебния лекар, изтичаше информация. Всяка телевизионна станция в града би платила неколкостотин долара за историята с плъха. Това вероятно щеше да бъде водещата новина сутринта.

След като доктор Диксън изми и фотографира плъха, Таниша отиде в хранилището за доказателства и заведе гризача под номер 235–98. Анджи беше двеста трийсет и петата жертва на убийство в Лос Анджелис през първите два месеца на 1998 година. Градът бележеше стремителен възход в това отношение. Тя не остави плъха в хранилището. Подписа се и го занесе вкъщи в кутията от новите си обувки. Сложи плъха в хладилника. Какви неща само правеше заради работата си! После се върна в отдела, за да довърши доклада.

Плъхът в хладилника беше различен от всички останали, които бе виждала. Имаше отпусната, неокосмена кожа, къси, но силни лапи и тяло с цилиндрична форма. Доктор Диксън каза, че е мъжки, и го измери — трийсет сантиметра от главата до опашката. Тежеше килограм и седемстотин грама. На сутринта Таниша щеше да го занесе на ветеринарен лекар и да разбере всичко за гризача. Като дете тя познаваше добре плъховете, защото бе израснала с тези противни зверчета. Смяташе, че този плъх не е роден в Америка, тъй като не бе виждала подобен на него.

Щеше да разбере откъде е дошъл и дали е купен от магазин за домашни любимци. Издирването вероятно щеше да бъде дълго и изтощително, но всички разследвания на убийства бяха такива. Преподавателят й в академията бе казал, че полицейската работа е като пилотирането на самолет — безкрайни часове на скучен, безинтересен, непосилен труд, разнообразявани от няколко секунди смразяващ кръвта страх. Тя беше свикнала с непосилния труд, но се надяваше, че няма да изпита смразяващия кръвта страх.

Докато доктор Диксън изваждаше неокосмения плъх от утробата на Анджи Уонг, Уилър Касиди носеше багажа на снаха си. Докара куфара до ягуара си и го сложи в багажника. Лиз и Холис явно бяха решили да не разговарят с него. Опита се да утеши дванайсетгодишния си племенник, но Лиз го сряза:

— Той наистина не иска да говори точно сега — заяви тя, насочвайки гнева и мъката си към Уилър, сякаш Прескот не му беше брат и сякаш той не го обичаше.

Двамата със снаха си така и не намериха общ език. Всичко в него я дразнеше. Тя предпочиташе напористи мъже, издигащи се по обществената стълбица, победители, които виждаха бъдещето си в километричните камъни на постиженията — нова къща в Бел Еър или членство в Организацията на младите президенти. Трябваше да си под четирийсет години и да си президент на фирма с най-малко сто служители, за да членуваш там. Съпругът й отговаряше на изискванията и… миналата Коледа Лиз бе натрила носа на Уилър. Всички се бяха събрали на Бъдни вечер около масата в къщата на Уингейт и приятната топлина на алкохола ги сгряваше.

— Животът не е само голф, чужди жени и глупави шеги — рече Лиз, превръщайки празничното му настроение в смразяващ хлад. — Откровено казано, Уилър, едно е да пръскаш с бира хората на стадиона, когато си на деветнайсет, но съвсем друго е да го правиш, когато си на трийсет и седем.

Разбира се, тогава той още не беше навършил трийсет и седем, но Лиз постигна своето. Уилър седеше на двестагодишния стол с висока облегалка в стил кралица Ана до дългата елегантна маса на майка си и се чувстваше жалък. Погледна лелите, чичовците и племенниците си — всички до един истински Касиди. Никой не каза нищо. Прескот и майка му не го защитиха. Катрин само побутна с вилицата мидите по флорентински в чинията пред себе си. Уилър бе принуден да изтърпи критиката на снаха си.

— Наистина, Уилър, тъжно е да те гледа човек. Не правиш нищо. Само висиш в онзи клуб и се наливаш с водка.

Не беше водка, а уиски „Ват 69“, но той не я поправи. Лицето му пламна от унижението.

Най-лошото беше, че постъпките му, които на младини му донесоха слава в университета в Южна Калифорния, сега го унижаваха и опозоряваха. От около шест месеца усещаше, че е пред прага на нещо — също като дете, което се е качило на висока скала, гледа морето и събира смелост да скочи. Но той беше в безизходно положение. Не можеше да продължава напред, нито да остане там, където беше. Крепеше се застрашително и чакаше да събере кураж, като се ненавиждаше заради нерешителността си.

Спряха в алеята за коли пред къщата на Прескот, построена във френски провинциален стил, която се намираше в Бел Еър и струваше три милиона долара. Уилър извади куфара от багажника и мълчаливо ги поведе към входа. Започна да изкачва стъпалата и се смрази. Вратата беше разбита като в дома на Анджи Уонг. После чу, че някой се движи в спалнята на горния етаж. Отстъпи назад и остави куфара. Лиз вървеше след него. Той я хвана за ръката и поведе нея и Холис обратно към ягуара.

— Какво правиш, Уилър?

Той й направи знак да мълчи, даде й клетъчния телефон и посочи алеята за коли пред къщата.

— Какво има? — прошепна тя.

— В къщата има някой. Искам да повикаш полицията.

— Но…

— Алармената система не работи. Ченгетата бяха тук. Изключиха я. Ключалката на предната врата е разбита. Чух шумове вътре. Дай ми ключовете за къщичката до басейна.

Лиз бръкна в чантата си и му ги даде. Той хукна по алеята. Сърцето му биеше силно.

„Кой правеше тези номера?“

Стигна до къщичката край басейна, тихо отключи остъклената врата и я отвори. Влезе вътре и безшумно затвори. Там брат му държеше ловджийските си пушки и пистолетите. Уилър се приближи до шкафа, където бяха заключени оръжията, но нито един от ключовете във връзката на Лиз не ставаше на ключалката. Накрая намери ключа за шкафа на перваза над вратата.

Отвори го и взе два деветмилиметрови пистолета „Берета“. Грабна кутия с боеприпаси и провери магазините. Бяха празни. Започна да ги зарежда, изпускайки четири-пет патрона, които силно изтракаха на пода. Ръцете му трепереха. Слагаше петия патрон във втория пистолет, когато чу шум пред басейна. Скърцане на шезлонг. Спря да зарежда, тихо се приближи до вратата и погледна навън.

До басейна седеше млад китаец и спокойно пушеше, сякаш имението беше негово. Беше трудно да се определи възрастта му от това разстояние, но момчето изглеждаше на не повече от седемнайсет-осемнайсет години. Беше мършав и облечен в черно — широки джинси и лъскава мушама, а на главата му бе завързана червена лента.

Уилър затаи дъх, без да откъсва очи от младежа. Сърцето му блъскаше в гърдите.

„Дишай дълбоко“ — заповяда глас с южняшки акцент, скрит дълбоко в паметта му. Кейл Маккой, командирът му в Специалните сили.

С провлачения си говор от Южна Каролина Маккой бе обяснил на взвода, че по време на сражение тялото произвежда големи количества адреналин, в резултат на което кислородът изгаря по-бързо. Ако не дишаш дълбоко, ще ти се завие свят. „А морските пехотинци, които имат световъртеж, свършват като смет на бунището“ — бе ги предупредил той.

Уилър пое дълбоко дъх и се опита да се овладее.

Наблюдаваше китаеца, без да знае какво да направи. От къщата излезе още едно момче. Двамата говореха на китайски — пронизителна мелодия от думи и смях. После загасиха цигарите и влязоха вътре.

— Какво да направя сега? — измърмори Уилър. Зареди втория пистолет, затъкна го в колана си и стисна другия в дясната си ръка. — Това е безумие.

Твърде дълго се чуди какво да стори. Изведнъж всичко му се изясни. Щеше да разбере какво става, защо бе убита секретарката на брат му и какво правеха китайците в къщата на Прескот. Щеше да разбере кой върти тези номера и най-важното — защо.

След много месеци на душевно вглъбяване и мъчителна нерешителност Уилър Касиди свали часовника от ръката си, за да опази скъпата вещ, и го пусна в джоба си. После отвори остъклената врата на къщичката до басейна и най-сетне се включи в играта.

7. Нощни маневри

„Това е нощна маневра. Пригодете очите си към мрака!“ — изкрещя командирът в далечния спомен на Уилър.

Той спря и даде възможност на очите си да привикнат с тъмнината, както го бяха учили преди петнайсет години. Изведнъж го заболя коремът. Трябваше да отиде до тоалетната. Вълнения преди сражение. По дяволите!

Уилър тръгна бавно, с гръб към стената, както го бяха учили в Специалните сили. Светлината трябваше да бъде пред него, така че сянката да не издаде присъствието му. Сетне в главата му прозвуча друг глас. Шегаджията искаше да се прибере вкъщи и да изпие едно двойно уиски.

„Какви ги вършиш, задник такъв? Какво се опитваш да докажеш? Я стига! Ти не си герой.“

Той се приближи до остъклената плъзгаща се врата, която водеше към кабинета на брат му, и спря, защото си спомни нещо важно.

„Когато минаваш през зона на убийства, ти се превръщаш в змия. Пълзиш по корем и оглеждаш огневата зона, за да изясниш местоположението си.“

Уилър легна по корем и бавно запълзя. Стигна до прага и огледа стаята. Видя краката на масите и столовете, но вътре, изглежда, нямаше никого.

Отвори вратата, като я плъзна бавно, за да не вдига шум. После затаи дъх и се ослуша.

Лежеше там, както го бяха учили, и се ослушваше да долови всеки звук, който би му подсказал нещо. Стори му се, че мина цяла вечност. Сетне се вмъкна в кабинета, като внимаваше да не закачи катарамата на колана си в металните лайстни на плъзгащата се врата.

Кабинетът беше претърсен из основи. Старинните книги от колекцията на брат му бяха на пода. На килима лежаха разтворени други стари издания на Дикенс и По. Чекмеджетата на големия шкаф бяха издърпани и опразнени. От горния етаж се чуха гласове, които говореха на китайски. Уилър се вцепени, а Шегаджията в него изкрещя: „Хей, задник, чуй ме! Как би помогнал някому, ако те убият? Та ти вече се провали! Изхвърлиха те от Специалните сили. Или може би си забравил това?“.

Той обаче продължи да пълзи, припомняйки си как го бяха учили да проверява сграда. „Добре обученият взвод се придвижва в разгърнат строй. Пази гърба си!“ — предупреди го командирът.

Уилър се вмъкна в коридора. После изведнъж от кухнята се разнесе шум. Някой отваряше и затваряше чекмеджета и шумно изсипваше съдържанието им на пода. В същото време от горния етаж се чуха още две-три гласа, които говореха на китайски. Мъжът почувства лека паника.

„Намираш се между две огневи зони. Запази си път за бягство. Прегрупирай се!“

Уилър се върна в кабинета и се облегна на стената.

В същия миг натрапникът от кухнята тръгна по коридора и мина покрай вратата на кабинета, зад която се криеше Уилър. Видя маратонките му „Найки“ и черните джинси, когато младежът започна да се качва по стълбите.

„Във вертикално положение!“ — прошепна взводният командир.

Уилър бавно се изправи и се запромъква към стълбището. Внимателно отпусна тежестта си на първото стъпало, благодарейки, че къщата е нова и стълбите не скърцат. Долепи гръб до стената и започна да се изкачва, спомняйки си, че трябва да държи коленете си свити, за да може бързо да се придвижва странично.

„Това е лудост, Уилър. Ще те убият. Използвай шибаната си глава!“

Той бавно се промъкна до площадката. Дотук добре. Неканените гости отваряха и затваряха чекмеджетата в голямата спалня. Уилър се насочи натам, когато от стаята на Холис зад него неочаквано излезе някой. Той се обърна рязко и се озова лице в лице с млад китаец. Младежът беше висок метър шейсет и пет, тънък като вейка, около деветнайсетгодишен. Беше облечен в черно, а на главата му бе завързана червена лента.

Времето сякаш спря, докато двамата се гледаха. После китаецът бръкна в якето си и Уилър се прицели в гърдите му. Младежът извади пистолета си и изкрещя нещо на китайски. Изведнъж застиналите кадри мълниеносно се превъртяха напред. Китаецът започна да стреля по него с чуждестранен автоматичен пистолет с четвъртито дуло. Неизвестно защо Уилър се поколеба, гледайки тъпо как автоматът в ръката на гангстера бълва огън срещу него. Почувства силна болка в крака. Беретата изхвръкна от ръката му и падна пред него. От ранения му крак потече кръв.

„Доволен ли си? Това ли искаше, задник такъв?“ — ужасен изкрещя Шегаджията.

Китаецът се завтече към Уилър и грабна беретата. От спалнята изскочиха още двама гангстери. Всички насочиха оръжията си към Уилър, като бърбореха нещо на китайски.

— Кои сте вие? — попита той. Гласът му трепереше от притока на адреналин.

Те не му обърнаха внимание и продължиха да разговарят. Изглежда решаваха какво да направят. Дали да го убият. Не… как да го убият.

— Някой говори ли английски? — почти шепнешком попита Уилър.

— Не английски. Ти мъртъв — отговори най-възрастният и най-високият.

Тогава Уилър се надигна на лакти и дясната му ръка незабелязано се плъзна към гърба, където беше вторият пистолет „Берета“.

„Направи го както трябва, войнико!“

Най-възрастният китаец, вероятно водачът, се прицели в него и се приготви да стреля. Тогава Уилър направи нещо, което гангстерът не очакваше. Усмихна се. И спечели няколко секунди.

Тримата бандити се спогледаха, озадачени от поведението му, а той извади беретата и започна да стреля.

Звукът прозвуча оглушително в затвореното пространство.

Първият изстрел покоси най-възрастния китаец. Куршумът мина през шията му и го блъсна назад. Онзи, който бе излязъл от стаята на Холис, се опита да насочи беретата към Уилър. Вторият и третият куршум обаче го уцелиха в гърдите и го повалиха върху перилата. Китаецът падна, като се превърташе, блъсна се в големия полилей във фоайето и го понесе със себе си заедно със силен дъжд от кристал. Оцелелият гангстер изтича в спалнята. Уилър стреля още два пъти, но не го улучи, после, когато вратата на балкона се тресна, чу полицейски сирени.

Бе изстрелял всичките си патрони, но продължаваше да натиска спусъка като обезумял, като още лежеше на пода. Накрая осъзна, че го прави инстинктивно, и спря.

Тишината беше потискаща. Сетне чу викове навън, още два изстрела и отново настъпи тишина. Външната врата се отвори и мъжки глас извика:

— Господин Касиди! Полиция! Добре ли сте?

— Раниха ме, но мисля, че съм добре — опита се да отвърне той, но гласът му не беше по-силен от шепот. Виеше му се свят и чувстваше слабост.

По стълбите се чуха стъпки.

„Добра операция“ — гордо рече лейтенант Кейл Маккой.

„Какви ги дрънкаш, селянино с охранен с царевица задник? — изхленчи Шегаджията. — Едва не ни убиха.“

Преди ченгето да стигне до него, Уилър изпадна в шок.

8. Градината на Уили

Ли Си-Тонг не слезе от черната лимузина с червеното знаме. Беше твърде дебел и усилието да се измъкне от колата и да се качи по стъпалата на хотел „Кун Лун“ не си заслужаваше признателността, която би могъл да получи. Остана в лимузината със спуснати червени пердета на прозорците. Коремът му притискаше диафрагмата и той се задъхваше. Беше денят преди китайската Нова година и подходящ момент за срещата, която след малко щеше да се състои. Ли Си-Тонг беше убеден, че тази среща ще определи политическото бъдеще на Хонконг.

Хотел „Кун Лун“ беше голям и с красиви орнаменти. В ъглите му се издигаха изящно изваяни позлатени пагоди. Намираше се в източната част на Пекин. Всеки знаеше, че негласният собственик на хотела е китайската Служба за обществена сигурност — изисканото име на държавната милиция, която печелеше луди пари от хотела.

Водачът на Триадата от Хонконг взе мъдро решение, когато избра „Кун Лун“. Ли Си-Тонг беше принуден да промени мнението си за него, защото изборът показа деликатно разбиране за Гуан-Си. Гостът от Хонконг можеше да предпочете изискания хотел „Палис“ в центъра на Пекин, защото неговият негласен собственик беше Народоосвободителната армия. И в двата хотела щеше да бъде политически престижно.

Срещата, която след малко щеше да се състои, беше с Чен Бода, председателя на Китайската комунистическа военна комисия и следователно шеф на Бюрото за обществена сигурност.

Ли Си-Тонг беше бивш кмет на Пекин. Беше се пенсионирал по здравословни причини, но Чен Бода често го викаше да му възлага специални задачи, включващи придружаването и настаняването на важни гости. Ли Си-Тонг беше забавен или поне по-рано беше такъв, преди чудовищно големият му корем да го направи раздразнителен. Прякорът му беше „Петте океана“ заради огромните количества огнен „Мао Тай“, които поглъщаше.

Изведнъж вратата на лимузината с червеното знаме се отвори и Уили Уо Лап Лин се качи в колата.

Лин изглеждаше в изненадващо добра форма. През 1994 година той беше съсухрен старец с нефункциониращи бъбреци и жълтеникавосив цвят на лицето. Сега седемдесет и три годишният водач на триадата изглеждаше прероден, стегнат и имаше грижливо подстригани бели коси и румено лице.

Двамата мъже само се поздравиха. Колата потегли по оживените улици на Пекин и те се заслушаха в смесицата от звуци — приглушеното бръмчене на двигателя, плющенето на червеното знаме и затрудненото дишане на Ли Си-Тонг.

Срещата щеше да се състои в луксозния ресторант на двайсет и петия етаж в сградата на ККМТИ, намираща се на авеню „Чан Ан“, „Вечен мир“. Уили Уо Лап знаеше, че инициалите ККМТИ означават Китайска корпорация за международна търговия и индустрия. ККМТИ имаше множество връзки с „Поли Индъстрис“ — търговската ръка на Народоосвободителната армия — и вършеше доходен бизнес, продавайки оръжие на всеки. Освен това „Поли Индъстрис“ почти сама бе създала пазара на руско оръжие след разпадането на Съветския съюз. Уили усети, че продажбите на руски ядрени оръжия ще бъдат страшно печеливши, и от няколко месеца чрез „Поли Индъстрис“ се опитваше да купи куфарчета с руски бомби. Носеше се слух, че от руските военни складове са изчезнали стотина от онези леснопреносими ядрени оръжия и той беше на път да сключи сделка за покупката на десет от тях. „Поли Индъстрис“ вече доставяше руските автоматични оръжия, които триадата на Уили продаваше на чернокожите младежки банди в Америка.

Вратите на асансьора се отвориха пред ресторанта, където чакаше Чен Бода. Дребният председател на китайската комунистическа военна комисия изглеждаше безсмъртен. Изминаха четири години, откакто Уили видя през стъклото на стаята за наблюдение как лукавият политик заповяда на хирурга да забие скалпела в гърдите на младия радикал, отнемайки бъбреците му, за да спаси живота на водача на триадата и да го „предпази от бурята“.

Двамата се ръкуваха. Бяха повикали Уили, който знаеше, че както последния път, когато бе поканен в Пекин, отново ще се случи нещо важно.

Няколко войници разпънаха паравани около ъгловата маса до прозореца. Китайските паравани бяха тънки и изящни копринени произведения на изкуството, украсени с избродирани в златисто огнедишащи дракони. През тях се подслушваше лесно, но Уили знаеше, че тази сутрин в ресторанта нямаше да бъде допуснат никой друг. Предложиха му мястото, откъдето се виждаше Пекин, който искреше на лъчите на яркото февруарско слънце. Цареше трескава подготовка за Нова година. На покривите бяха окачени празнични знамена. Няколко пресечки на изток се виждаше американското посолство.

Докато им поднасяха ордьовъра от вдигащи пара гъби, задушени по кантонезийски в сос от джинджифил, почти не разговаряха.

Споразумението, която бяха постигнали в Годината на кучето, беше перфектно. Чен Бода бе подарил на Уили нови бъбреци и в замяна бе получил контрабандните му маршрути. Типично китайско решение. Единият подарък извличаше отровата от кръвта на Уили, а другият я вкарваше в американския враг. Нещо още по-хубаво, Уили бе засилил влиянието си върху американските политици. Китай отново се сдоби със статута на най-облагодетелствана нация в търговията, въпреки протеста на американския Конгрес срещу нарушаването на човешките права. Двамата знаеха, че за това са помогнали парите, които Уили вливаше в американските политически кампании. Конгресът извършваше разследвания за незаконно финансиране на кампаниите и Китай бе обвинен, че се опитва да подрива политическия процес в Щатите, но никой не споменаваше Уо Лап Лин. Напротив, сега той беше член на множество американски управителни съвети и бе получил признание като вицепрезидент на Червения кръст в Азия. Ето че бе настъпил моментът да обсъдят нов план.

Дребният политик предпазливо започна разговор, който се водеше на две нива заради сервитьорите.

— Чух, че личите2 в Гуандун са най-сладките в света — рече Чен Бода, говорейки за сладкия плод, срещащ се в изобилие в провинцията, включваща Хонконг. Плодът беше символът на Хонконг, който сега беше в ръцете на Китай.

— Така е — отвърна на мандарински Уили. — Лятната реколта беше особено богата.

Той говореше за предаването на Хонконг на Китай, което бе станало през лятото.

— Разбрах, че и твоята градина процъфтява и много американци купуват плодовете ти.

Чен Бода имаше предвид влиянието му в Америка.

— Да. Когато сполучиш с градинари, нещата растат.

— Но чух, че за да опазиш градината си, е трябвало да изскубнеш бързо и безмилостно няколко плевела — добави Чен Бода. — Надявам се, че си ги изкоренил добре и няма да пораснат отново.

— Да. Когато плевиш, много е важно да изтръгнеш корените.

Двамата се усмихнаха на тази безгрижна размяна на реплики, отнасяща се до няколкото американци, които бяха работили за Уили, но бяха убити наскоро, защото ФБР се бе свързало с тях. Той бе преценил, че са опасно уязвими.

Двамата изядоха гъбите. Сервитьорите отнесоха използваните чинии и прибори и сложиха малки керамични подноси с пръчици за хранене от слонова кост.

После други сервитьори в униформи на Червената армия донесоха основното ястие — огромна скарида, наречена Лонг Сиа. Двамата мъже отново започнаха да се хранят. Единственият звук беше тракането на пръчиците от слонова кост по чиниите. Сетне им поднесоха вкусна печена патица по пекински, нарязана на парчета. Чен Бода и Уили увиха месото в тънки палачинки и ги поляха обилно със сос от сливи. Препечената кожа на патицата беше много вкусна. Сервираха им и пилешко, задушено в глинен съд, известно като „Буда прескача оградата“, защото според легендата, когато доловил уханието, Буда прекъснал молитвите си и прескочил оградата на градината, за да опита ястието.

Чен Бода кимна на един от офицерите, давайки знак, че е настъпил моментът да се оттеглят. Сервитьорите затвориха параваните и оставиха двамата сами.

— Време е да изиграеш по-голяма роля — тихо каза председателят на Китайската комунистическа военна комисия. — Американците и британците не ни вярват, че ще управляваме справедливо Хонконг, и вероятно проявяват проницателност в тази своя преценка. Трудно е да се контролират някои от мощните приливни вълни на реформите и докато отваряме родината към външния свят, понякога е почти невъзможно да управляваме съдбата си. Политиката, подобно на любовта, превръща хората в глупаци.

— Но ако промениш споразумението „Една нация, две системи“, обещано в китайско-британското споразумение, западният бизнес ще избяга от Хонконг. Ще наследиш пуст дом. Така няма да постигнеш нищо — отбеляза Уили, наблюдавайки изпитателно Чен Бода.

— Виждам, че си станал последовател на мъдростта на Учителя — тихо изрече политикът.

— Понякога страничните наблюдатели виждат разположението на фигурите на шахматната дъска по-добре от играчите — отговори Уили, съзнавайки, че е наближил моментът да научи повода за срещата им.

— Враните навсякъде по света са черни — рече Чен и леко въздъхна. — И само плъховете познават живота на плъховете.

Той говореше за човешката природа и Уили се изненада, че чува такъв откровен скептицизъм от политик, направил кариера, защото бе отхвърлил тесногръдието.

— Ти имаш голямо влияние сред американците — продължи Чен Бода. — Западът ти вярва. Ценят мнението ти, макар че незаконно внасяш оръжие, наркотици и имигранти в тяхната страна. Ти играеш умело ролята си.

Уили скромно наведе глава, приемайки комплимента.

— Имаш право… Задължително е да спазим споразумението и в средата на 1998 година да проведем свободни избори в Хонконг. Така обещахме на госпожа Тачър, когато подписахме документа. Както ти каза, ако не изпълним ангажиментите си, това би се отразило пагубно на икономиката на Хонконг. — Чен Бода се поколеба, после се усмихна. — Но знаеш, че водата може да крепи кораба, но може и да го потопи. Номерът е да внушим убеждението, че не се отмятаме от споразумението. Ето защо най-сетне успях да убедя Централния комитет, че свободните избори трябва да се състоят на всяка цена.

— Но изборите вероятно ще бъдат спечелени от Демократическата партия на Хонконг. И ще изхвърлят в морето вашия губернатор и назначената от Пекин законодателна власт.

— Не и ако ти се кандидатираш за губернатор. Ти си най-подходящият кандидат за лидер на колонията. Ти ще бъдеш първият свободно избран губернатор на автономната област Хонконг. Това ще бъде майсторски удар в световната дипломация. Ще накараме всичките ти нови приятели в американското правителство — онези, на които помогна да бъдат избрани — да те подкрепят. Бил Клинтън ще те подкрепи, както ти подкрепи него. Вече не е нужно да бъдеш водач на триадата „Чин Ло“. Не можем да поемем риска криминалното ти минало да бъде разкрито. Трябва да предадеш триадата на Бялото ветрило. След изборите ще управляваш само правителството на Хонконг. Това е идеалната заблуда, защото ти си от Новите територии и имаш двойно гражданство. Роден си в Цзюлун, имаш здрави връзки със Запада, но дължиш живота си и оттам предаността си на майка Китай… и на мен.

— Мога да управлявам и триадата. Още никой не е разкрил принадлежността ми към нея. И никой няма да го направи. Взел съм предпазни мерки.

— Носят се слухове… Вече няколко полицаи от Хонконг трябваше да бъдат изкоренени от градината ти. Ще те наблюдават отблизо. Трябва да направиш своя избор. Човек не може да седи на два стола.

— Това е бил планът ти през цялото време — отбеляза Уили, осъзнавайки, че е бил умело манипулиран от лукавия политик, за да заеме този пост.

— Ти се оказа човекът, когото търсех.

— Не се стремя към политическа кариера.

— Ще ти хареса. Ние с теб много си приличаме. Ще видиш… Повече няма да говоря по този въпрос. Всичко е решено. Вече си много богат. Колко пари може да похарчи човек? Предлагам ти истинския еликсир на живота — неограничена власт.

— Парите означават власт — рече Уили. Още се съмняваше в перспективата за живот в политиката.

— Ще ти дам повече власт, отколкото си мечтал.

— Как мога да бъда сигурен?

— Имаш думата ми.

— И двамата познаваме удоволствието на дълголетието. Но и най-дългата река накрая стига до морето. Какво ще стане, ако загубя личната ти подкрепа? Моето Бяло ветрило, Хенри Лиу, е избухлив и силен. Вкуси ли от сладкия нектар на властта, той ще изплюе само семена на отмъщение, ако му противореча. Ще преживея опасни мигове, ако се опитам отново да заема поста си. Може да загубя труда на целия си живот заради четиригодишния мандат на губернатор. По всяка вероятност ще остана само с титлата.

— Тогава ще подпишем споразумение. Обещавам, че условията ще те удовлетворят. Понякога човек трябва да откликва по важни поводи или да се изправи пред болката от разочарованието на приятел.

Заплахата беше недвусмислена. Чен Бода вече бе взел решението. Уили се вгледа в очите му и след минута кимна.

На другата сутрин лимузината отново взе Уили. Този път „Петте океана“ не беше в колата. Уо Лап Лин пътува сам. Автомобилът мина през внушителната яркочервена порта на градината „Зон Нан Хай“ и покрай четиримата войници от Червената армия, които постоянно я пазеха.

Посрещна го Чен Бода. Двамата тръгнаха по моравата в двора към съвършено оформеното езеро. В средата имаше остров, на който се издигаше скромна, но елегантна пагода, където под стража бе живял император Куанг-Су след неуспешния опит за преврат, така наречените „Стоте дни“ през 1898 до смъртта си през 1908 година. Куанг-Су се бе опитал да демократизира Китай и бе заплатил жестока цена. Съветниците му бяха обезглавени или избягаха от Китай. Той бе затворен като птица в клетка до края на живота си.

Уили и Чен Бода минаха по дървения мост и се приближиха до пагодата. Там на една пейка ги чакаше новият президент на Китай. Беше облечен в черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Уо Лап Лин знаеше, че с разрастването на китайската икономика един ден този човек ще стане най-могъщият мъж в света, но сега му се виждаше странно безличен. Беше висок, с безизразно лице, изпъкнало чело и носеше тежки очила с черни рамки. Чен Бода изостана и направи знак на Уили да пристъпи напред. От полегатите покривни греди на пагодата висяха два красиви ръкописа, изработени от самия император Куанг-Су по време на изгнанието му тук. На единия пишеше: „Свел покорно глава пред небето, аз гледам Синьото езеро“ — метафора на надеждата и свободата, които ще дойдат с благословията на Буда. На другия ръкопис пишеше: „Десет хиляди години не са достатъчни, за да покажеш уважението си към добрия родител“. Това беше безуспешен опит да спечели благосклонността на ужасната възрастна вдовица императрица Цу-Хси, която бе предотвратила опита за преврат и бе затворила императора.

Президентът на Китай се изправи и се случи нещо странно. Той изведнъж стана по-едър и властен, сякаш олицетворяваше ново начало. Уо Лап Лин осъзна, че е бил глупав да не забележи това. Новото му обществено положение го порази с величието си, когато се озова пред държавния глава на най-могъщата страна в света, каквато скоро щеше да стане Китай. Въпреки богатството и влиянието си досега Уо Лап Лин бе само престъпник. Гризеше краищата на света и откъсваше малки парчета плът. Хранеше се добре, но се криеше от истинската си съдба. Когато Китай поемеше ролята си на световен лидер, той можеше да се издигне високо. Политиците бяха вечният му враг… Британските власти бяха предприели атака срещу триадата му Хонконг. Но сега британците ги нямаше и господстваха нови правила. Уили вече можеше да организира атаките. Той усети как тигърът под него трепна, изгарящ от желание да подгони новата жертва. Погледна властния мъж пред себе си. Знаеше, че този човек може мигновено да го преобрази от просяк в принц. Откакто беше момче от улиците на Цзюлун и могъщият Бяло ветрило го покани да стане член на триадата, Уили не бе изпитвал такъв респект пред друго човешко същество. Той стоеше с наведена глава и чакаше.

— Няма прогрес без стабилност и единство — каза президентът, намеквайки, че настоящите политически системи на Китай и Хонконг трябва да останат непроменени.

— Жълтата река тече хиляди километри, но накрая стига до морето — рече Уили. Гласът му потъна във величието на мига. Жълтата река беше символ на мощен Китай.

Политикът кимна и добави:

— Но не забравяй, че в твърде чистите води не се лови риба.

Уили отдавна мислеше така. Корупцията беше торът в градината му.

Президентът на Китай протегна ръка на Уо Лап Лин, сетне отстъпи назад, показвайки, че срещата е приключила.

Уили беше роден в смърдящото гето на Цзюлун. Сега се намираше на остров, някога бил дом на император. Той се обърна и тръгна. Двамата с Чен Бода спряха за миг от другата страна на моста. Уили не искаше този миг да отлита. Сега имаше нови амбиции и цели. Накрая Чен Бода го хвана за лакътя и го поведе из великолепната градина.

До вечерта уговориха условията на споразумението. Китайската Нова година бе започнала, когато Уили се качи в частния си самолет и отлетя за Хонконг. Бе променил посоката, но не и целта си… Властта, както бе загатнал политикът, беше тор за почвата. Караше нещата да растат.

В градината на Уили вече нямаше плевели. А в реката му щеше да се завъди много риба.

9. Последици

В деня след китайската Нова година служителите в отдел „Азиатска престъпност“ още не бяха изтрезнели. Детективите работеха с обичайното темпо, но разговорите бяха няколко децибела по-тихи от обикновено. Таниша се приближи до таблото със съобщенията, за да се увери, че случаят Анджи Уонг още е поверен на нея. Рей Фонг можеше да й го отнеме, ако убедеше лейтенанта да се съгласи. Таниша се оказа права, че убийството ще бъде водещата новина. В „Таймс“ имаше статия и всички местни телевизионни станции го показаха сутринта.

Докато стоеше пред таблото, тя забеляза съобщение за престрелка, състояла се през нощта в Бел Еър. Опит за грабеж, при който са били застреляни трима китайци. Разследването беше възложено на Рей Фонг. Практиката в Силите за борба с азиатската престъпност беше, ако е възможно, случаите да се поверят на детективи от същия етнически произход като извършителите. Това улесняваше разследването, особено ако детективът говореше свободно езика. Таниша се върна на бюрото си и извади от чантата си бележника, в който бе записала адреса на Уилър Касиди. Беладжио Роуд 1243. После се обърна към компютъра и вкара номера на случая с тройното убийство. Разбра, че престрелката е станала не на Беладжио Роуд, а на Каниън Драйв. Тя се приготви да го изключи, когато видя, че името на собственика на къщата е Прескот Касиди.

— Виж ти — промълви жената.

Това беше домът на покойния адвокат. Тя прочете целия доклад и удивлението й нарасна. Екранът показа подробния и безпристрастен разказ на Рей Фонг. Таниша се втрещи, когато видя името на стрелеца — самодоволния, изцапан с повръщано Уилър Касиди.

— Какво става тук? — измърмори тя и подаде команда на компютъра да направи разпечатка, после го изключи.

Седна на стола си, вторачи се в тъмния екран и се опита да свърже нещата. Подреди ги в хронологичен ред.

Прескот Касиди бе починал от сърдечен удар. Може би. Таниша записа в бележника си да прочете доклада за аутопсията му. След смъртта му бяха започнали да падат китайски глави. Първо Анджи Уонг бе получила Куклата на смъртта от улична банда на тонгите, сетне я бяха убили за назидание и бяха пъхнали жив плъх в утробата й. Върху трупа й бяха оставили снимка на млад китаец. Самоличността му още не бе установена. На местопрестъплението не бяха открити никакви отпечатъци и следи. Извършителите грижливо бяха почистили всичко. Таниша бе наредила на дежурните ченгета да разпитат съседите дали са видели нещо необичайно, кола или непознати хора. Никой не бе видял нищо. Засега убийството на Анджи Фонг беше пълна загадка. Къщата й основно бе претърсена. После трима китайски гангстери бяха хванати да обират дома на Прескот Касиди. Уилър, който бе взел снаха си от летището, ги бе открил. Взел от къщичката край басейна пистолетите на брат си. Оправил се изненадващо бързо в ситуацията и изпратил двама от тримата бандити в моргата. Дежурните ченгета очистили третия, докато се опитвал да избяга. Според подробния доклад на Рей Фонг Уилър бил ранен в крака и бил настанен в болница „Сидър-Синай“ в Бевърли Хилс.

Твърде много съвпадения.

Тук ставаше нещо много по-голямо. Тя погледна Рей Фонг, който се бе облегнал на стола, вдигнал крака на бюрото, и четеше китайски вестник. Таниша се запита как да изкопчи нещо повече. Имаше само един начин да разбере. Тя стана и се приближи до колегата си.

— Добре ли прекара снощи — попита Таниша, като глуповато се усмихна на китаеца.

— Повикаха ме веднага щом излязох оттук. Тройно убийство в Бел Еър. Братът на собственика на къщата застрелял двама гангстери. Цяла нощ се занимавах със случая — оплака се той. — Не мога да установя самоличността им. Нямаше информация за тях. Може би са членове на тонгата. Разследването ще бъде адски тежко.

— Откъде знаеш, че са членове на тонгата?

— Имаха повече рисунки по телата си, отколкото стените на подлез в Южния централен район. Съдейки по татуировките, бих казал, че са от бандата „Бамбуковия тигър“.

— Мисля, че случаят може да е свързан с убийството на Анджи Уонг.

— Така ли? — попита Рей и остави вестника. — Защо?

— Мъжът, който я е намерил, е Уилър Касиди, братът на онзи, чиято къща са ограбвали. Същият, който е пречукал двама от бандитите.

Той се надигна и свали краката си от бюрото.

— Никой не ми е казал, че Уилър е намерил тялото на Анджи Уонг. Той не спомена нищо снощи. Разбира се, беше изпаднал в шок.

— И не беше записано в компютъра — отбеляза Таниша.

— Това е още една основателна причина да ми дадеш случая Уонг.

— Виж какво, Рей, не искам да се караме за това. Според указанията на отдела всичко, което произлиза от едно убийство, е под прекия контрол на първия детектив, отишъл на местопрестъплението. И това съм аз.

Рей стана и я погледна в очите.

— Да, така е, но ако случаите наистина са свързани, имаме два обира, трима застреляни и едно убийство за назидание, извършени за двайсет и четири часа. Няма да стигнеш доникъде, защото никой няма да иска да говори с теб. Снощи се опитах да ти го кажа, а ти ме нарече едва ли не расист. Мястото ти не е в този отдел. И двамата знаем защо те прехвърлиха тук. Вината не е моя. Но ако си научила нещо от книгите за азиатските култури, които постоянно четеш, би трябвало да знаеш как стоят нещата.

— Съжалявам за снощи, Рей. Онзи плъх наистина ме разстрои. Знам, че ми е нужна помощ, но трябва да ми позволиш поне да работя с теб. Двата случая са свързани. Не можеш да ме изолираш. — Тя знаеше, че ако тримата убити китайци в къщата на Прескот Касиди са нелегални имигранти и бандити от „Бамбуковия дракон“, информацията ще бъде оскъдна. Беше й необходим човек като Рей, който свободно говори десетките китайски диалекти. Таниша виждаше, че той е на път да се съгласи, затова реши да му каже нещо, с което да му помогне да го стори по-бързо. — Занесох плъха в кварталния магазин за домашни любимци. Собственикът Дон разбира от редки видове. Каза ми, че това е неокосмен плъх къртица. Родината му е Етиопия и Сомалия. Научното му име е Heterocepfhalus glaber.

— Звучи като венерическа болест.

— Е, за Анджи Уонг наистина е било така. Повечето са били пренесени в Съединените щати от Хонконг… Нелегален износ за магазините за домашни любимци. Тези плъхове живеят в тесни тунели под земята, и могат да издържат дълго време почти без въздух, което ги прави идеални за този вид мъчение.

Рей си записа всички тези данни.

— А що се отнася до факта, че са го сложили във влагалището й… Снощи прочетох, че това е древно китайско мъчение. Било е забравено, но наскоро са започнали да го практикуват отново. Ченгетата от Кралската полиция в Хонконг са виждали такива случаи в стария Град на стените в Цзюлун през последните няколко години, преди Хонконг да бъде върнат на Китай. По всичко личи, че в Града на стените е царяло пълно безвластие, докато е бил британска собственост. Станали са някои доста странни неща.

Рей вдигна глава и я погледна, но не каза нищо. Лицето му беше безизразно като на закоравял покерджия, в очите му се четеше незаинтересованост.

— Къщата на Касиди явно не е била ограбена — продължи Таниша, — а претърсена като дома на Анджи Уонг. Онези типове са търсели нещо. Съвпадението е твърде очебийно.

— Добре, Тиша, ще работим заедно по случая. Но засега, за да не смесваме нещата, ще ги разследваме поотделно. Щом реши, че са свързани, лейтенантът ще трябва да информира отдел „Тежки престъпления“ и тук ще нахлуе цял взвод от каубои от Паркър Сентър, които ще оберат лаврите, а ние с теб ще останем с пръст в устата.

— Съгласна съм — каза тя.

Рей неочаквано й протегна ръка и Таниша без колебание я стисна.

И така, в десет сутринта Таниша Уилямс и Рей Фонг се озоваха в болничната стая на Уилър Касиди и го завариха да се кара с майка си. Тя беше на около шейсет и пет години и невероятно красива. Беше облечена в официална рокля на Живанши и носеше огърлица от перли. Току-що бе взела от Уилър плоско сребърно шише и го държеше обвинително, когато детективите влязоха.

— Стаята е частна — заяви възрастната жена. — Разговорът ни е личен.

— Детектив Фонг и детектив Уилямс. Имаме въпроси за снощния инцидент — каза Рей и й показа полицейската значка и картата си за самоличност.

— Кога ще свърши всичко това? — възмутено въздъхна жената, остави плоското шише на нощното шкафче, приближи се до прозореца и погледна навън.

Таниша разбра, че жената е много напрегната. А от приликата й с Уилър се досети, че е майка му.

После Уилър се усмихна и потвърди предположението й.

— Позволете да ви представя майка ми, Катрин Касиди — с пиянска словоохотливост изрече той.

— Господи, Уилър, брат ти почина, секретарката му е убита, а ти застреля двама души. Как можеш да се напиваш? Не можеш да…

Тя не се доизказа, нито се обърна да погледне присъстващите в стаята.

— Вероятно съм се напил заради всичко това, майко — изфъфли той.

Катрин се обърна и гневно го изгледа.

— Вчера сте имали много работа — рече Таниша, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Да — ухили се Уилър.

Когато се вгледа, тя забеляза в очите му отчаяние. Беше го видяла и предишната нощ, когато се подигра със себе си.

— Страхотна стрелба — отбеляза тя.

— Провървя ми. Беше адски шибано да го направя. Прощавай за израза, майко.

— Господин Касиди — започна Рей, — смятаме, че хората, които сте застреляли, са нелегални имигранти и членове на местната банда „Бамбуковия дракон“. Всъщност те са претърсвали къщата на брат ви. По всяка вероятност са претърсили и дома на Анджи Уонг, но най-важното е, че са я убили. Всичко това стана веднага след смъртта на брат ви. Имате ли представа какво може да са търсили?

— Не.

— Може да е свързано с работата на брат ви.

— Какво се опитвате да кажете, за бога? — избухна Катрин. — Че Прескот е бил замесен в нещо незаконно?

— Още не знаем нищо, госпожо Касиди — отговори Рей. — Фактът, че секретарката беше убита веднага след смъртта му и двете къщи са били претърсени, показва…

— Сигурно не говорите сериозно — прекъсна го тя. — Имате ли представа какви клиенти и какви политически връзки имаше той? Прескот ръководеше новата предизборна кампания на Клинтън. Бил и Хилъри го поканиха два пъти в Белия дом. Той беше член на Комисията по международни търговски връзки към президента.

— Похвално — с раздразнение отбеляза Рей.

— Госпожо Касиди, искам да ми кажете името на лекаря, който ще прави аутопсия на Прескот — обади се Таниша.

— Няма да има аутопсия — отговори Катрин. — Дежурният лекар в болницата, който е приел тялото, е преценил, че смъртта е настъпила следствие на сърдечен удар. Мнението му беше потвърдено и от личния лекар на Прескот. Той имаше високо кръвно налягане. Не виждаме причина да обезобразяват тялото преди погребението, затова отказахме да правят аутопсия.

— При дадените обстоятелства не смятате ли, че би било добра идея да се уверите, че смъртта е настъпила по естествен път? — попита детективката.

— Не. Прескот почина от сърдечен удар. Ако обичате, напуснете стаята, иначе ще вдигна скандал — заплаши ги възрастната жена.

— Налага се да поискам аутопсия — настоя Таниша. — Госпожо Касиди, знам, че сте разстроена…

— Нима? Знаете ли какво е да загубите син? Син, който имаше прекрасно бъдеще? Син, който показа отлични умения в професията си и в живота… — Катрин всеки момент щеше да избухне в сълзи. — Знаете ли какво е да ви го отнемат ей така, изведнъж? И сетне полицията да намеква, че има нещо непочтено?

Таниша си спомни ъгъла на улицата в родния си квартал. В главата й отекнаха нейните викове, докато гледаше как животът гасне в очите на сестричката й. Гласът на Катрин Касиди я накара да се върне в настоящето.

— Веднага излезте оттук — нареди тя.

Разпитът се провали. Уилър беше полупиян, а майка му — изпаднала в истерия. Таниша реши да разговаря с Уилър по-късно. Кимна на Рей и докато двамата се извиняваха, раненият лениво им махна. И точно тогава тя се сети къде го бе виждала. Беше последна година студентка по криминология в университета в Лос Анджелис. Колегите й я убедиха да отиде на футболен мач между отбора на университета на Южна Калифорния и отбора на техния университет. Имаха един билет повече, пък и тя се нуждаеше от почивка след всекидневния дванайсетчасов маратон на учене, затова се съгласи. В полувремето някакъв откачен докара боядисания си в яркочервено и златисто фолксваген в южния сектор на стадиона и ги заля с бира. Изцапа синята й копринена блуза. Сетне охраната го подгони, изкара го от колата и го арестува.

— Кучи син — измърмори тя, когато тръгнаха към асансьора.

— Какво каза? — попита Рей.

— Нищо.

— Е, какво мислиш?

Таниша мислеше за футболния мач преди петнайсет години. Спомни си как пияният шегаджия се смееше, докато обикаляше с колата в средата на терена, а двайсетина ченгета тичаха подир нея. Беше съсипал най-хубавата й копринена блуза. Тя нямаше пари да си купи друга. Тогава не можеше да разбере хора като Уилър Касиди и още продължаваше да мисли, че шегата му беше твърде безвкусна. После обаче се сети за болката в очите му преди няколко минути, когато майка му възхваляваше покойния си син и изразяваше презрението си към живия.

— Нищо чудно, че пие — каза тя.

10. Обновен Китай

Зан Фу Хай се върна на централната гара в Пекин. Изчака да мине десет вечерта, после крадешком тръгна по релсите, търсейки товарен влак, който ще тръгне на юг. Откри дълга редица вагони в глух коловоз, на които имаше табелки, отбелязващи направлението. Не бяха прикачени за локомотив, но щяха да пътуват транзитно за Шанхай. От другите работници във фабриката за коприна Фу Хай беше чувал, че триадата, която организира прехвърлянето на имигранти, е „Чин Ло“ и китайският й клон се намира в Гуанджоу или Кантон, главния град на провинция Гуандун. Вагоните щяха да тръгнат на юг, за Шанхай, не точно в необходимата му посока, но трябваше да замине. Мъдростта на Учителя учеше: „По-добре да направиш мрежа, отколкото да стоиш на брега на езерото и да мечтаеш за риба“.

Вагоните бяха заключени и той се чудеше как да влезе вътре, когато някой извика на развален мандарински, примесен с кантонезийски.

— Хей, ти, махай се оттам!

Фу Хай се обърна и видя снажен мъж с гневно изражение, който вървеше към него. Беше в мръсен работен комбинезон и без риза, макар че февруарската нощ беше много студена.

— Какво правиш тук? — изръмжа мъжът, когато се приближи до нето. Беше трийсетина сантиметра по-висок и много по-тежък.

— Аз… Търся…

— Опитваш се да разбиеш вагона, нали? Ще трябва да повикам милицията.

— Не. Моля те, недей. Нямам документи. Разрешителното ми беше отнето безпричинно от домоуправителката.

Фу Хай знаеше, че трябва да избяга. Човекът беше твърде едър и силен, за да се бие с него.

Мъжът протегна ръка и неочаквано го хвана за ризата. Фу Хай долови миризмата на въглища и масло от дрехите му.

— Имаш ли пари? — попита непознатият.

— Защо?

— Може да сключим сделка. Да ти позволя да се качиш. Работата ми е да пазя някой да не открадне нещо от вагоните или да не се опита да се вмъкне вътре, но ключовете са у мен — ухили се мъжът и оголи зъбите си, които бяха станали кафяви от дъвченето на захарна тръстика.

— Аз… аз… Колко ще ми струва? — попита Фу Хай, като се зачуди дали да вярва на този човек.

— Колко имаш?

— Мога да ти платя петнайсет юана.

— Ще ми дадеш сто, иначе веднага ще те заведа в милицията.

Сто юана беше цяло състояние. Два месеца работа във фабриката за коприна. Фу Хай имаше само около шейсет юана. Тези пари трябваше да му стигнат чак до Гуанджоу. Но тъй като бе уплашен, извади парите и ги даде на пазача, който бързо ги преброи.

— Това ли е всичко?

— Да — отговори Фу Хай.

Мъжът сгъна банкнотите и ги пъхна в джоба си. Приближи се до товарния вагон, извади ключ и отключи катинара, извади веригата и отвори вратата, за да може Фу Хай да влезе.

— Сега ще я заключа, защото преди влакът да потегли, проверяват вагоните. Но ще се върна и ще отключа.

Фу Хай се качи в товарния вагон. Беше убеден, че не може да вярва на този човек, но преди да успее да каже нещо, вратата се затвори и големият катинар изщрака.

Фу Хай се ядоса на себе си. Бе допуснал мъжът да вземе всичките му пари и да го заключи във вагона. Сега беше съвсем безпомощен. Пазачът можеше да повика милиция. Беше постъпил глупаво и необразованият грубиян го надхитри. Съдейки по акцента му, Фу Хай разбра, че човекът не е ходил на училище. Подобно на мнозина китайци, мъжът явно е бил принуден да работи, за да помага за издръжката на семейството си, преди да научи мандарински, както повеляваше Културната революция. Сигурно щеше да предаде Фу Хай на милицията. Щяха да го изпратят в трудов лагер. Щеше да умре там ей така, за нищо. Никога нямаше да отиде в Америка, нито да измъкне любимата си сестра от ужасната портиерска стая.

Той огледа вагона и видя, че е пълен с дървени сандъци с батерии. После седна на пода и се хвана за главата. Замисли се за семейството и за живота си като дете, преди баща му да бе обвинен като враг на революцията.

Спомни си деня, в който Червените войници за пръв път дойдоха в калиграфското ателие на баща му. Фу Хай беше шестгодишен. Те обвиниха Зан Уей Дон, че е пренебрегнал едно от „Четирите големи“, изисквани задължително от революцията. Това включваше свободно изразяване на мнението, открито споделяне на възгледите, участие в големи дебати и писане на лозунги. Червените войници казаха, че на един от лозунгите баща му не е написал името на председателя Мао с големи червени букви, както изискваше правителството. Зан Уей Дон заяви, че лозунгът не е писан от него. Опита се да им обясни, че никога не би нарушил правилата на революцията. След грубо блъскане и викове, заповядващи му да признае вината си, капитанът каза, че е решил да прояви снизходителност. Нямало да арестува Уей Дон. Вместо това той накара подчинените си да сложат ръцете му на дървената маса. Докато Фу Хай гледаше, червените войници удряха с дървените си палки ръцете на баща му. Уей Дон викаше и молеше за милост. Въпреки болката се опитваше да им каже, че е калиграф и ръцете му трябват, за да изхранва семейството си. Но те не му обърнаха внимание и го биха, докато той загуби съзнание.

„Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“

Ръцете на баща му заздравяха, но станаха безполезни. Той вече не можеше да държи четката. Това беше началото на края на хубавия живот на семейство Зан в Пекин. Тяхната „купичка с ориз“ се счупи. Нямаха препитание. Оттогава всичко тръгна наопаки и лошият късмет неотлъчно преследваше Фу Хай.

Фу Хай спеше дълбоко на дървения под на товарния вагон, когато усети, че влакът се разтресе. Сепна се, събуди се и веднага разбра, че локомотивът се е закачил за вагоните. Зачака снажният мъж да отключи вратата, но онзи тип не се върна. След пет минути влакът бавно потегли от огромната сива гара.

Час по-късно Фу Хай още стоеше прав. Влакът излизаше от Пекин, оставяйки зад гърба си новите строежи и широките улици. Той се чудеше как ще излезе от вагона, докато колелата тракаха на път за Шанхай. Накрая седна, облегна се на сандъците с батерии и заплака.

Когато слънцето изгря, през процепите на стария вагон Фу Хай видя, че минават през поля, засети с памук, царевица и дини. Той долови миризмата на влажна почва и съзря насекоми, кръжащи над окъпаните от росата зелени лехи.

Времето, прекарано в заключения вагон, започна да му харесва. В известно отношение затворничеството беше успокояващо. Не можеше да излезе, но пък и никой не можеше да влезе. Скриваше се зад укреплението от дървени сандъци всеки път, когато влакът спреше. Знаеше, че щом пристигнат в Шанхай, излизането от вагона ще бъде трудно, затова започна да мисли как да се измъкне. Накрая реши да опразни един от големите сандъци с батерии и да се скрие вътре, но те бяха заковани. Нещо повече, нямаше как да изхвърли батериите навън. Той се замисли отново, после легна по гръб и започна да рита дъските на вагона. Работеше трескаво. Краката го заболяха от ударите. Тънките платнени обувки не му осигуряваха почти никаква защита, но процепът стана достатъчно широк. Сетне близо час Фу Хай вади гвоздеи от един от сандъците. Започна да рита капака с подутите си крака, разхлаби го и го натисна надолу, после стисна със зъби главата на гвоздея. Дръпна с всичка сила и успя да го извади. За два часа махна още шест гвоздея. Когато приключи, няколко от зъбите му бяха счупени. Оголените нерви изтръпваха от студения въздух. Устата му се разкървави. Най-сетне успя да махне капака и бавно започна да изхвърля батериите през дупката, която бе направил в дъските на вагона. Опразни сандъка и се скри вътре.

В четири следобед влакът стигна до река Янцзъ или Чанцзян, известна като Безкрайната река. Фу Хай погледна през процепа и видя огромното й корито и буйните кафяви води. Няколко часа пътуваха по течението.

Фу Хай гледаше със страхопочитание покрайнините на Шанхай, докато влизаха в този исторически град. Забеляза, че цели квартали от града са разрушени. Къщите в колониален стил от началото на века бяха съборени, за да отстъпят място на нови строежи. Покрай релсите бяха струпани чакъл и стара мазилка. По-нататък строяха високи, бетонни сгради. Сякаш Китай изяждаше миналото си, сдъвкваше старото и изхвърляше модерни паметници от бетон и стъкло.

Влакът се носеше през зелените оризища на провинция Цзянсу, където хората насила бяха принуждавани да се преместват, за да освободят пространство за новите строежи.

Фу Хай познаваше един нещастник от тази провинция, който бе изпратен в Хотан, защото през 1952 година поставил под съмнение преразпределението на земята. Правителството взело къщата му. Останал без дом. Не му платили нищо за отнетата собственост. Когато заявил, че е притежавал повече от четири декара, му казали, че е „земевладелец“ и „класов враг“. В онази част на Цзянсу четири декара бяха максималната площ земя, която човек можеше да притежава. И заради това провинение мъжът бе изпратен в Хотан. В Китай решенията не се обжалваха. Най-добре беше да разбереш това и да не се изправяш срещу сила, която лесно може да те смачка.

Влакът най-сетне намали и спря на шанхайската гара. Празненствата по случай китайската Нова година вече бяха започнали. В далечината небето беше озарено от фойерверки. Фу Хай се надяваше, че веселбата ще му помогне. Знаеше, че трябва да смени влака. Това беше рисковано. Беше чувал, че на гарите по крайбрежието патрулира народната въоръжена милиция, която трескаво търси бегълци. Не ги искаха в Източен Китай и ги арестуваха веднага щом ги видеха. Натоварваха ги на автобуси и ги закарваха в центрове за задържане.

Уплашен, Фу Хай чакаше в дървения сандък. Най-сетне отвориха вратата на вагона. Някакъв човек преброи сандъците с батерии, като потропваше върху тях, за да се увери, че са пълни. Във вагона се качи друг мъж и Фу Хай го чу да казва, че трябва да побързат, защото новогодишните празненства вече са започнали. Двамата слязоха, без да заключат. Пътникът се измъкна от сандъка, отвори вратата на вагона и скочи между релсите. Трябваше му влак, който да го закара в Гуанджоу. Знаеше, че не може да се разхожда насам-натам. Окъсаните му дрехи и платнените му обувки щяха да го издадат. Нямаше пари, за да подкупи някого, ако го хванеха. И тогава видя влак, на който можеше да се качи. На вратата пишеше, че е за провинция Гуандун. Беше натоварен с железни пръти — твърде тежки, за да бъдат откраднати, затова веригата не беше сложена на вратата. Фу Хай успя да се вмъкне в товарния вагон.

В десет часа прикачиха локомотива, а малко след полунощ влакът потегли на юг, далеч от фойерверките, озаряващи небето на Шанхай.

На железните пръти бяха залепени етикети, на които пишеше, че са произведени в стоманодобивния завод в Шанхай. Несъмнено щяха да бъдат използвани в строителството. Бяха дълги около шест метра и бе невъзможно да се лежи на тях. Фу Хай беше свикнал с неудобствата и успя някак да се настани, като често трябваше да се подпира с крака, защото се свличаше надолу. Влакът се тресеше, скърцаше и продължаваше напред.

Минаваха покрай оскъдно осветени гари. Фу Хай едва разчиташе табелите. Сутринта видя красивия, залесен с върби град Ханчжоу в провинция Чжецзян, където, обграден в разкош, Мао Дзедун беше прекарвал летата. Провинция Чжецзян беше центърът на производството на ориз, мляко и мед. Докато ръцете на бащата на Фу Хай бяха счупени в името на революцията, Мао и незаконните му съпруги живееха на километър и половина от мястото, където минаваше влакът, във вила със зелен покрив, охлаждана от мощни руски климатични инсталации, намираща се край опасано с върби езеро.

„Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“

На другата сутрин влакът спря в Кантон или Гуанджоу. Фу Хай изтръпна от страх, когато стражите на Народната въоръжена милиция тръгнаха покрай вагоните, удряйки по дървените врати с палките си.

— Отвори! Знаем, че си там — викаха те.

Фу Хай нямаше къде да се скрие. Сви се в ъгъла, опитвайки се да се дръпне далеч от слънчевата светлина, процеждаща се през процепите. Чу, че вратата се отвори и някой се качи във вагона. Изведнъж се озова лице в лице с мъж в униформа. Вгледа се в него и видя, че войникът не е на повече от осемнайсет години. Младежът посегна към електрошоковата си палка и Фу Хай изскочи от укритието си, хвърли се върху него и го повали на пода. Двамата се претърколиха на дъските и войникът започна да крещи. Фу Хай измъкна палката от ръцете му и го удари по главата, врата и слабините. Младежът изохка и се сви на кълбо. Беше зашеметен, но не бе изпаднал в безсъзнание.

— Тихо — изсъска Фу Хай.

Не искаше да го удря отново, но не желаеше и заради мекото си сърце да прекара в затвора остатъка от живота си. Хвърли палката и хукна да бяга. Не знаеше накъде се е отправил, нито имаше план за бягство. Тичаше напосоки. Задъха се. Евтините му платнени обувки изобщо не предпазваха подутите му крака.

Накрая видя две дървени сгради, разделени от тесен път. Мина между тях и като по чудо излезе от гарата и хукна по тясна, прашна улица с тухлени стени от двете страни. Отгоре беше опъната бодлива тел.

Съзря малка постройка, направена от бетон и стари тухли, една от „стоманодобивните пещи“, останали от катастрофалния „Огромен скок напред“ през периода 1958 — 1960 година. Поредната налудничава идея на Мао Дзедун, който искаше да индустриализира Китай за една нощ. Вместо това трийсет милиона души умряха от глад.

Фу Хай се умори. Не можеше да тича повече. Вмъкна се в стоманолеярната. Сърцето му лудо биеше. Устата му кървеше и счупените зъби го боляха. Още усещаше електрошоковата палка в ръката си. Спомни си как Сяо Жи, любимата му сестра, която сега изглеждаше два пъти по-възрастна, отколкото беше, шепнеше: „Трябва да тръгваш. Те ще дойдат за теб“. „Не се тревожи, сестричке. Ще отида в Америка и ще изпратя хора да те доведат там. Ще започнем нов живот“ — бе обещал той.

11. Китаецът

Те лежаха по гръб върху стоманени маси, голи и студени като мрамор. От съседната стая, помещението за аутопсии в моргата, се разнасяха противни миризми. Тримата млади китайци бяха вторачили в тавана невиждащи очи, докато Рей Фонг и Таниша Уилямс разглеждаха разноцветните татуировки на змии, дракони и китайски символи върху безжизнените им тела. Таниша забеляза саморъчно направена татуировка на дясната ръка на най-възрастния от тях. Избледняло „1414“. Беше същата като на челото на Анджи Уонг.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя. — Какво означава?

— 14К е тонга — отговори Рей.

— Знам. Създадена е в Тайван по времето на Чан Кайши. Антияпонска политическа организация. По-късно стават тайно братство, наречено Хун Фат Шан. След десет години се преместват в Хонконг и започват да се занимават с хероин, контрабанда на оръжие и изнудване. Казват се 14К, защото това е бил адресът на централата им в град Кантон. „К“ означава карат, мярката за злато.

Таниша отново се перчеше, опитвайки се да докаже на Рей Фонг, че разбира от работата си и заслужава да бъде с него. Тя се прокле наум заради желанието си да смайва хората. Защо винаги трябваше да се изсилва само за да бъде допусната в играта. Никога не я бяха взимали на сериозно. Докато не уби двамата гангстери.

Те бяха членове на бандата „Първа кръв“ от гетото „Хауайън Гардънс“, известно като Джунглата, защото строителните предприемачи бяха озеленили долнокачествените апартаменти там с папрат, за да прикрият безвкусната им архитектура. Таниша беше едва шестнайсетгодишна, когато очисти двамата бандити. Това стана само два месеца, след като убиха Кенета. Тя пазаруваше за майка си в денонощния магазин. Двамата неочаквано се появиха там. Бяха отрупани със златни бижута и облечени в червено, цветът на „Първа кръв“. Бяха въоръжени с автомати „АК“ и „Трей 57“ и първо убиха касиерката, после двама клиенти. Едната невинна жертва беше госпожица Брадли, учителката й по гимнастика. Гангстерите тръгнаха из магазина и видяха Таниша. Дръпнаха я в задната стая и започнаха да разкъсват дрехите й.

— Хайде да се поразкършим! — каза единият.

Двамата дърпаха циповете й и не я гледаха какво прави.

Гневът от смъртта на Кенета й даде сили.

Таниша заби ножа, който от четвърти клас носеше в джоба си, в корема на единия. Той падна на колене. Приятелят му спря да дърпа панталона й и я сграбчи. Първият гангстер започна да вика за помощ. В същия миг тя преряза гърлото на втория. После, когато другият я сграбчи, Таниша го уби по същия начин. Бандитите се строполиха на пода. Кръвта им изтече, а лицата им станаха восъчнобледи. Полицията пристигна след десетина минути. Тя си бе тръгнала. Бяха я видели в магазина и сетне ченгетата я разпитваха, но не я арестуваха.

И до ден-днешен сънуваше кошмари. Още усещаше тясното острие в ръката си и разкъсването на плътта, докато слагаше край на живота на двамата дрогирани боклука, които се бяха опитали да я изнасилят, след като бяха обрали магазина и убили трима човека. Тя мразеше спомена, но в квартала най-после бяха започнали да я ценят заради онзи ужасен акт на насилие. Чудовището каза, че Таниша е произлязла от „реброто на кръвопийците“ — това беше най-големият комплимент. А Злия рече, че била „халка около вратовете на онези смотаняци“.

И от онзи ден започнаха да я наричат Халката. Оттогава минаха седемнайсет години и всеки път, когато се замислеше за това, Таниша се чувстваше неловко.

Погледна тримата мъртви бандити от „Бамбуковия дракон“ и се запита какво ли изпитва Уилър Касиди към двамата, които бе убил. Зачуди се дали се чувства като пропаднал тип и дали до края на живота си ще си спомня за това.

— Не мисля, че „1414“ означава триадата 14К. Не съм чувал такова нещо — каза Рей Фонг, прекъсвайки мислите й.

— Ами трябва да разберем какво означава. Явно е нещо важно, щом този тип го е татуирал на ръката си, а убийците на Анджи Уонг са го изрязали на челото й. Ще проверя в „Символи и йероглифи“.

Имаше една друга татуировка, която вероятно можеха да идентифицират. На десните ръце на тримата гангстери пишеше „Китаеца“.

Когато се върнаха в Отдела за борба с азиатската престъпност, капитан Рик Верба ги чакаше там.

— Какво ви става, по дяволите? — попита той, гледайки Рей, но не и Таниша.

— Какво имаш предвид? — попита китаецът.

Верба им направи знак да го последват. Тримата прекосиха стаята, съпроводени от любопитните погледи на дежурните детективи. Отидоха в кабинета на капитана, Верба затвори вратата и дръпна завесата.

— Какво има, шефе? — попита Рей.

— Изненадвате ме. Получих оплакване от някаква баровка от Бевърли Хилс на име Катрин Касиди. Двамата сте били в болница „Сидър“. Госпожа Касиди ви обвинява, че сте опетнили името на покойния й син Прескот. Нещо по-лошо, оплакването ми беше връчено лично от заместник-шефа Матсън. Чак тогава разбрах, че другият й син, Уилър Касиди, е намерил тялото на Анджи Уонг и е застрелял гангстерите в къщата на брат си. Двата случая са свързани по някакъв начин. А вие не ми казахте нищо. Да не сте се побъркали?

— Не искахме да се намесва отдел „Тежки престъпления“. Ние имаме много по-добри шансове да разкрием случая. Става дума за азиатци — отговори Рей, после със страхопочитание добави: — Заместник-шефът Матсън? За пръв път чувам заместник-шеф да предава оплакване.

— Би ли почакал навън? — обърна се Верба към него. — Не изчезвай. След минута ще ми трябваш.

Рей излезе от кабинета, а капитанът гневно се вторачи в Таниша. Той беше мъж на средна възраст, със сиви очи и почти плешив. Препаратът против косопад, който ченгетата от отдела му бяха подарили за Коледа, явно не му помагаше. Коремът му бе изскочил над колана. Верба не беше мъжът, с когото Таниша би искала да си има неприятности, особено след като Отделът за вътрешно разследване се занимаваше с нея. Струваше си да се отбележи обаче, че двамата бяха единствените неазиатци в отдел „Азиатска престъпност“.

— Възлагам ти административна работа, Тиша. Трябва да те отстраня от разследването.

— Защо? Защото се заехме сериозно с тези два случая? Помислихме, че ако ги свържем, ще…

— Знам какво мислиш — прекъсна я той. — И имаш право. Вероятно няма да ги дам и на отдел „Тежки престъпления“. Но Отделът за вътрешно разследване се занимава с теб. Не те искат в разследването. Ако беше умна, щеше да се откажеш. Но ти продължаваш да ровиш около труповете. Тази сутрин ми се обадиха, че ще ти правят досие. Мисля, че трябва да потърсиш юридически съвет.

— Това са глупости, капитане.

— Детективите от Отдела за вътрешно разследване казват, че в събота и неделя ходиш в старата си махала. Ходиш при баба си. А къщата й е известна като склад за наркотици. Посещаваш и една друга къща, на юг от Креншо. Всяка проклета събота.

Това беше вярно. Племенникът й бе станал пласьор на дрога, но Таниша го гонеше от къщата. Всяка събота тя си запазваше час в „Задел“ — нелицензиран фризьорски салон с два стола, помещаващ се в гаража на Задел Фолк. Нямаше смисъл да обяснява на капитан Верба, че чернокожите жени не могат да правят прическите си при бели фризьорки. Работата с косите на чернокожите беше изкуство. Повечето чернокожи жени, които Таниша познаваше — от прокурори до съдии — имаха чернокожи фризьорки. Някои още посещаваха салоните в гетото. Преди да стане ченге, тя чакаше заедно с танцьорките и слушаше разговорите им за бебетата, които имаха от трима-четирима квартални рокзвезди. На юг от Манчестър авеню рокзвездите не бяха певци, а безделници, мошеници и жигола, които продаваха хероин и кокаин и те гледаха с премрежен поглед. Таниша постепенно се бе отчуждила от хората в своя квартал. Това започна, когато не стана член на „Льохманите“ и взе да споделя мечтите си, характерни за средната класа. Приятелите й не я разбираха. Казваха, че е самонадеяна и високомерна. После, когато Кенета умря и Таниша започна да получава отлични оценки в училище, съвсем я отритнаха. Решението й да стане ченге беше окончателното предателство. Тя отиде да живее в Болдуин Парк, но всяка седмица посещаваше фризьорския салон на Задел. Не знаеше защо продължава да ходи там. Предполагаме, че причината е гордостта й. Нямаше намерение да се оставя да бъде изгонена. Разговорите между танцьорките винаги спираха внезапно, когато Таниша седнеше на стола, за да сложат на косите й гел, който да отпусне африканските къдрици. Танцьорките й хвърляха убийствени погледи, или се взираха в краката си, докато тя не излезеше. Таниша беше Полицайката. Ходеше при Задел от шестнайсетгодишна, но сега се чувстваше неудобно и искаше да се измъкне оттам колкото е възможно по-скоро.

Капитан Верба погледна бележника си.

— Онзи гангстер и убиец Парнъл Дейвис, наречен Злия… Отделът за вътрешно разследване смята, че си му предавала информация от отдел „Наркотици“. Когато отишли там да правят обиск, къщата му била чиста като аптека.

— Капитане, това беше много нескопосан обиск. Отдел „Наркотици“ обработваше половин дузина информатори, за да изтръгне сведения. Всеки един от тях би могъл да издаде операцията. Признавам, че от десетгодишна познавам Парнъл. Бяхме съученици в прогимназията. Сестра ми почина в ръцете му, но аз не съм му казвала нищо. Пък и в случая съвсем не става дума за това.

— А за какво? — тихо попита той.

— Лейтенант Холи от отдел „Наркотици“ не можа да ми смъкне гащите, Затова ме предаде на Отдела за вътрешно разследване.

— Ако е така, съжалявам. Но това не е мой проблем. Те искат да отнема пълномощията ти, докато съберат достатъчно информация за теб. Смятат, че им е дошло до гуша. Трябва да потърсиш помощта на полицейския профсъюз. И в двата случая си отстранена от разследването на убийството на Анджела Уонг.

— Кой ще го поеме?

— Предай всичко на Рей Фонг.

Явно полицията в Лос Анджелис я бе набелязала за изчезнал вид.

Таниша и Рей отидоха да хапнат нещо. Чувстваха се неловко и почти не разговаряха. Фонг й каза, че са се отнесли несправедливо с нея. После я изпрати до дома й и тя му даде плъха.

— Убеден съм, че ще спечелиш слушането пред Отдела за вътрешно разследване — неуверено изрече той.

— Имам приятелка, която е лейтенант от отдел „Убийства“. Омъжена е за патрулиращ полицай, който я пребива от бой. Една нощ преди около месец той съвсем загубил контрол и на нея най-сетне й писнало. Извикала ченгетата. Семейството живее в Санта Моника, затова дошла местната полиция. Когато разбрали, че съпругът й е полицай, те не го арестували, макар че тя стояла пред тях окървавена от побоя с палката. На сутринта я извикали пред Отдела за вътрешно разследване и я наказали за това, че се е обърнала към ченгетата от Санта Моника и е опозорила полицията. Простотиите спрямо мен са само протоколни.

— Знаеш ли, бих искал да те виждам от време на време — неочаквано каза Рей. — Може да разсъждаваме заедно по случая. Ще те държа в течение и когато свърши онази история с отдела, ще бъдеш във форма да продължиш работа.

— И кой ще купува виното? — иронично подхвърли тя.

— Виж какво, Тиша… Няма да е толкова лошо.

— Ти си добър човек, Рей. Да не разваляме нещата.

Накрая той се усмихна и стисна ръката й.

— Успех — каза. Качи се в колата си и потегли.

В два часа след полунощ телефонът на Таниша иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Добре ли си? — попита Рик Верба.

— Да, капитане. Защо?

— Само проверявам… Хайде, заспивай.

— Капитане…

Но той затвори. Таниша се замисли. Шефът на отдела не ти се обажда в два часа през нощта само за да провери дали спиш дълбоко. Седна и провеси крака от леглото. После се обади в отдела.

— Силите за борба с азиатската престъпност — отговори дежурната телефонистка от централата.

— Обажда се Таниша. С кого разговарям?

— С Елън.

Елън беше една от четирите азиатки, които отговаряха на телефоните в отдела. Беше цивилна служителка, която говореше седем източни езика, включително три от най-популярните китайски диалекта — мандарински, кантонезийски и фукиенизийски.

— Наред ли е всичко? — попита детективката.

— Не съвсем…

— Какво става?

— Някой е очистил Рей Фонг… Мъртъв е. Застрелян в главата.

— По дяволите!

На Таниша започна да й се гади.

— Трябва да затварям, Таниша. Тук всички са обезумели.

Детективката набързо се облече. След двайсет минути беше в отдела.

Колата на Рей бе намерена на Хил стрийт, на една пресечка от Китайския квартал. Бяха я забелязали патрулиращи ченгета. Рей седял прегърбен над волана. Когато повдигнал главата му, полицаят видял, че челото му е отнесено.

Случаят бе поверен на Ал Катсукура. Той нямаше много време да разговаря с Таниша. Само спомена, че куршумът изглежда е проникнал през страничното стъкло от страната на шофьора. Рей явно е смъкнал стъклото, за да разговаря с убиеца си и е бил застрелян в лицето. Тя му каза, че Рей е работил по следа, свързана с единия от убитите бандити от „Бамбуковия дракон“. Вероятно прякорът му беше Китаеца. Ал кимна, записа информацията и излезе. И това беше всичко. Рей Фонг бе приключил кариерата си.

Таниша стоеше в стаята. Един след друг пристигаха детективи със сънени лица и разрошени коси. Беше три и петнайсет през нощта, но те се въртяха в коридора. Тя бе виждала такова нещо и преди, когато загиваха ченгета. Всички идваха на работа и чакаха с надеждата, че на някого ще му провърви и ще доведе убиеца. Всеки си представяше как ще влезе тайно в килията на задържания, докато пазачите като по магия ще отидат да пият кафе и после бавно и мъчително ще смачка топките на извършителя.

И Таниша беше една от тях, но в същото време беше различна. Затова, след като стоя там половин час и си разменя погледи с другите ченгетата, тя излезе, качи се в колата си и потегли към Хил стрийт. Знаеше, че лесно ще намери мястото на престъплението. Районът щеше да е отцепен и охраняван. Вероятно щеше да има пет-шест съдебномедицински експерти и няколко телевизионни екипа.

Таниша мина покрай мястото, където Рей Фонг бе срещнал смъртта. Там наистина имаше много полицаи и въпреки късния час кипеше трескава дейност. Бавно навлезе в Китайския квартал. Неоновото осветление беше угасено и улиците бяха тихи и зловещи. Запита се какво е правил Рей тук.

На две преки от мястото, където беше убит, удари спирачки. Намираше се пред китайския „светски клуб“, местната централа на триадата „Чин Ло“ в Лос Анджелис. Заведението се помещаваше в безлична сграда с гипсова мазилка и червена врата. Таниша бе проучила нещата и знаеше, че тук е свърталището на лосанджелиския клон на огромна международна триада, известна в Китайския квартал като Дружество за взаимопомощ. Целта на „Чин Ло“ със сигурност не беше взаимопомощ. И отново, както я бяха учили да прави в академията, Таниша се опита да подреди фактите.

Известни факти: тримата младежи, които Уилър Касиди бе изненадал в къщата на брат си, несъмнено бяха нелегални имигранти. Триадата „Чин Ло“ организираше един от най-големите незаконни канали за прехвърляне на хора от Китай в Хонконг и после в Америка. Освен това те използваха влиянието си върху уплашените китайски бизнесмени в Китайския квартал, за да ги принудят да наемат на работа нелегални имигранти. После триадата събираше надниците на имигрантите като отплата за оказаните пътнически услуги. Единствената улика, с която Рей разполагаше, беше думата „Китаеца“, татуирана на ръката на мъртвия гангстер.

Предположения: Таниша се запита дали Рей се бе добрал до някакво име в компютърните база данни. Ченгетата от отдел „Наркотици“ вкарваха в програмата имената на уличните бандити, за да открият истинската самоличност, скрита зад колоритните прозвища. Силите за борба с азиатската престъпност също имаха база данни. В главата й се въртяха множество въпроси. Зачуди се дали Рей е разбрал кой е Китаеца. Дали триадата „Чин Ло“ бе довела Китаеца в Америка и младежът бе разбрал, че никога няма да може да изплати дълга си за пътуването, работейки в ресторант? Със спечеленото там той едва би се изхранвал. Дали подобно на мнозина преди него Китаеца бе станал член на бандата „Бамбуковия дракон“ и бе започнал да върши опасни престъпления, за да върне парите? Дали това беше причината за появата на Китаеца в мазето на Анджи Уонг и в спалнята на Прескот Касиди? И накрая бе станал почетен гост във „фабриката за канута“ на доктор Смърт. Таниша се запита дали Рей бе дошъл тук, за да задава въпроси и бе научил нещо — достатъчно голямо и страшно, за да го проследят до колата му и да го изпратят при свещените му прародители.

Тя седеше в колата и си задаваше въпроси, докато гледаше обикновената врата на сградата на лосанджелиския клон на най-опасната криминална организация в света.

12. Записът

Когато сутринта излезе от болницата, Уилър отиде право в грил бара на клуб „Уестридж“. За това имаше две причини — първо, нуждаеше се от питие и от компания, за да се успокои, и второ, бе влязъл в новините на всички станции, като често го наричаха „кварталния герой“. Смяташе, че няма да е зле за несигурното му положение в клуба да се покаже там и да бъде обсипан с комплименти. Последната причина беше незначителна, но все пак шансът беше на негова страна.

В десет и трийсет сутринта той влезе в заведението, като се подпираше на патериците. Левият му крак беше бинтован. Махна с ръка и се усмихна на хората, които го мразеха. Отпусна се на канапето, подпря патериците в ъгъла и каза на Рамон да „даде гориво“.

Час по-късно още приемаше комплименти.

Доктор Клей Колинс и Лутър Харисън поздравяваха героя, пиеха бира и му изказваха съчувствията си.

— Казвам ти, Уилър, така както вървят нещата в Лос Анджелис, не можеш да караш колата си, без някой да не насочи пистолет срещу теб, за да ти я вземе, нито да се преместиш в другата лента на магистралата, без да избегнеш престрелка. Съпругите и дъщерите ни не са в безопасност. Ченгетата са толкова корумпирани, че вече не си правят труда да хващат престъпниците. Съдилищата са смехория, а затворите — препълнени. Лос Анджелис се е превърнал във военна зона.

Тая ужасяваща картина бе описана от доктор Колинс, пластичен хирург. Неговото оръжие беше скалпелът, с който вманиачено боравеше, оперирайки носовете, гърдите и коремите на жените от Бевърли Хилс.

— Случайно се озовах на неподходящото място в подходящия момент — скромничеше Уилър.

— Господи, и при това веднага след смъртта на брат ти. Прескот беше прекрасен човек… Талантлив, скромен, умен. Първо той, сега пък тази история. Труден период, Уилър — обади се Лутър.

— Да — съгласи се Уилър, изпитвайки едновременно тъга и облекчение от смъртта на брат си.

„Защо изпитваше облекчение?“

— Още едно шотландско, Рамон — каза, опитвайки се да удави в алкохол самопрезрението си.

По обяд седеше сам до масата в ресторанта. Получи много покани да обядва с членове на клуба, но вече му бе писнало да се прави на герой, пък и кракът ужасно го болеше. Въздействието на болкоуспокояващите, които бе взел сутринта, премина, а като пълен глупак Уилър бе забравил в болницата шишенцето.

И точно там го намери Таниша. Тя пристигна в клуба, облечена с блуза от изкуствена коприна и къса пола. Тези дрехи успя да грабне в два и петнайсет през нощта, когато научи, че Рей е убит. Носеше чанта от изкуствена кожа и бе обула старите си червени обувки. Възрастните жени със скъпи рокли и огърлици от перли, които играеха бридж във фоайето вляво от вратата, се обърнаха да огледат привидението.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита помощник-управителят на клуба и се втурна към нея, за да препречи пътя й. Беше слаб, противен и с очила.

Таниша се обърна към него. На продълговатото му лице се изписа ужас.

„Внимание, момиче от гетото! Във фоайето има негри!“

— Аз съм детектив Уилямс. Трябва да говоря с Уилър Касиди. Разбрах, че е тук — каза тя и показа полицейската си значка.

— А, разбирам… Естествено… заради престрелката.

— Точно така — отвърна Таниша. Съжали, че не се бе прибрала вкъщи, за да се преоблече, преди да дойде в клуба. Имаше няколко страхотни рокли, с които щеше да изглежда поразително.

— Господин Касиди е в ресторанта. Позволете да ви съпроводя — учтиво предложи помощник-управителят, но в гласа му прозвуча обвинителна нотка, сякаш подозираше, че Таниша ще събори някой пепелник, ако не я придружи.

Докато вървяха към ресторанта, тя видя, че Уилър седи сам на маса в ъгъла. Помощник-управителят я заведе при него и после се отдалечи, а тя сложи чантата си на свободния стол.

— Бих станал, но кракът ми не ми позволява. Заповядайте, седнете, детектив.

Таниша се огледа. Повечето от присъстващите се бяха обърнали към нея.

— Нещо нередно ли направих? — попита тя.

— Да — отговори той. — Имахте смелостта да влезете тук, без да си сложите слугинската престилка.

Забележката беше расистка, но Таниша не долови злоба. Уилър беше по-обиден и от нея. За белите хора обикновено беше невъзможно да пристъпят в този изпълнен с емоции терен. Само онези, които наистина не изпитваха предразсъдъци към цвета на кожата, можеха да не отбягват тази деликатна тема. В думите му отново прозвуча самопрезрение, което я накара да се запита дали Уилър не е обременен с чувства, дължащи се на алкохола.

— Съжалявам, че се натрапих в този анклав на американско спечелване на състезанието чрез психическо въздействие, но имам още няколко въпроса — каза тя.

— Подигравате ми се — отбеляза той, вдигна глава и я погледна. В очите му нямаше укор.

Таниша направи справка в бележника си.

— Господин Касиди, и двамата знаем, че тук става нещо много странно. И докато разбера какво е то, ще задавам въпроси.

— Така ли?

— Да.

— Не мисля, че тримата гангстери в къщата на Прескот са свързани с убийството на Анджи Уонг, ако говорите за това.

— Така казахте и за смъртта на Анджи, и на брат си. Наредих да направят аутопсия. Майка ви се опитва да ми попречи. Но аз ще надделея. Убийството на Анджи Уонг е тежко и е широко отразявано от медиите. Онзи от отдела, който е забранил да направят аутопсия на брат ви, е допуснал голяма грешка. Щом пресата се занимава със случая, този човек ще трябва да се скрие под бюрото си. Въпреки това никой няма да спечели от публичния дебат по убийството. Може би ако поговорите с нея…

Това бяха глупости. Таниша бе отстранена от разследването. Единствената причина да бъде в клуба беше, че според нея Уилър Касиди вероятно не им бе казал всичко, а Ал Катсукура щеше да го разпита едва след ден-два. Тя рискуваше да загуби работата си, занимавайки се със случая, след като са я отстранили. Не знаеше защо го прави. Вероятно се дължеше на отчаянието от онова, което се бе случило с нея, и на потресаващата смърт на Рей Фонг. Изпитваше и силен гняв. Дали това беше заради неизпълненото обещание, което бе дала пред покойната си сестра, или пред обезобразения труп на Анджи Уонг? Не беше сигурна.

Управителят се приближи до масата. Беше висок, хубав мъж с великолепна усмивка, която привлече вниманието им към него.

— Най-сетне успях да запазя сепарето, което искахте, господин Касиди. Ако вие и гостенката ви желаете да се преместите там, ще прехвърля поръчката ви.

— Чудесно — каза Таниша. — Бихте ли ни извинили, ако обичате?

— Моля? Какво казахте? — тихо попита той.

Тя сложи на масата полицейската си значка.

— И аз ви моля. Хайде, разкарайте се.

Управителят се поколеба, размисли, после се отдалечи. Таниша прибра значката в чантата си.

— Никога няма да ви предложат да станете член на нашия клуб, ако се държите така — безучастно отбеляза Уилър.

— Вижте какво, не съм в настроение да слушам остроумията ви — каза тя, изливайки гнева и угризенията си върху него. — Или ще отговорите на въпросите ми, или ще проведем разговора в отдела.

Още една лъжа.

Гледаше го изпитателно. И тогава той се усмихна. Хубава, приятна усмивка.

— Детектив Уилямс, кракът ме боли адски силно. Мисля, че дори няма да мога да шофирам. Предлагам ви сделка. Ако ме закарате до „Сидър-Синай“ и намерите болкоуспокояващите, които забравих там, ще ви сътруднича с каквото мога. Но дотогава не съм в състояние да мисля за нищо поради болката.

— Да тръгваме.

Таниша започваше да го харесва.

Уилър се надигна с усилие, взе патериците и двамата излязоха от ресторанта.

След няколко минути малката й мазда забръмча по улицата и те потеглиха сред облак черен дим и озадачени погледи.

По пътя за болницата не разговаряха. Тя спря на паркинга на отсрещната страна на улицата, влезе вътре и взе лекарството, което беше оставено на рецепцията. Върна се в колата и му подаде шишенцето. Уилър глътна една таблетка без вода, сетне я погледна и попита:

— Мислите ли, че Прескот се е занимавал с нещо незаконно?

— Не знам, господин Касиди. Тримата застреляни са били нелегални имигранти. Разполагаме с улика срещу единия. На ръката му беше татуирано прозвището „Китаеца“. Според индекса на имената на бандитите в компютъра той е или Боб Чин Китаеца, или Луис Лий Китаеца. Съдейки по предварителното описание в доклада за ареста, мисля, че е Боби Чин. Поисках да ми изпратят снимката му. Започнаха да издирват и отпечатъците от пръстите. Може би ще научим адреса, ще претърсим дома му и ще разберем какво са си били наумили онези тримата. След час и нещо би трябвало да знам повече.

Таниша предполагаше, че Рей вече бе направил всичко това, и затова го бяха убили. Пък и знаеше, че Ал Катсукура ще води разследването в тази посока и бе решила да стои настрана от него, за да избегне подозрение. Лий и Чин имаха криминални досиета и бяха арестувани за изнудване на китайски търговци.

— Нито Лий, нито Чин имат документи за имиграция или за гражданство и след като са били арестувани, са поискали политическо убежище, което им е било дадено за двайсет и четири часа. И на двамата им е било разрешено да останат.

— Как така?

— Ами в Китайския квартал се вършат големи измами. Ако имате време някой път, ще ви обясня как го правят. В основни линии нелегалните имигранти имат силна подкрепа в средите на американските политици. Това се дължи на триадата „Чин Ло“, която всъщност ги притежава. Някои служители на имиграционната служба подписват заявленията им за политическо убежище или ги снабдяват с фалшиви зелени карти. Цялата система на имиграция от Китай е подкупна и корумпирана.

Уилър изведнъж стана неспокоен.

— Имиграционната служба? — попита той и когато Таниша кимна, тихо добави: — Майка ми ще ме убие.

— Защо, господин Касиди? — попита тя, вглеждайки се изпитателно в него.

Мерцедесът на Прескот беше на мястото си. Още бе паркиран на третото ниво в паркинга на Сенчъри Сити, където го бе оставил. Слязоха от маздата на Таниша и тя изумена видя как, непохватно подпирайки се на патериците, Уилър извади джобното си ножче, махна хромираната дръжка на вратата, бръкна в отвора и отключи.

— И крадец на коли ли сте? — попита тя.

— Навремето крадях колите на приятелите си и ги паркирах на странни места, като например във фоайетата на общежитията или във фонтани — без да се усмихва, отговори той.

После седна зад волана и отвори другата врата. Таниша се настани на предната седалка и Уилър отново извади жичките на стартера и запали двигателя. Моторът забръмча и радиокасетофонът се включи. Той посегна да извади касетата, но Таниша го спря.

— Ще оставите отпечатъци.

Погледна я скептично.

— Колата е на Прескот. Тук има само негови отпечатъци. Той инсталира микрофон, за да диктува писма, докато шофира. Не губеше нито минута.

— Господин Касиди, това е разследване на убийство, Оставете нещата в мои ръце.

Тя превъртя касетата до началото и я пусна.

Анджи, искам съобщението незабавно да замине за Хонконг — чу се гласът на Прескот. — Напечатай го и унищожи лентата. Писмото ще бъде закодирано с шифър десет, заключено в пощенски контейнер и предадено на ръка от сигурен куриер.

— Какви се тези изпълнения в стил Джеймс Бонд? — измърмори Уилър.

От тонколоните се разнесе изсвирване на клаксон, последва изщракване, сетне записът продължи. Този път нямаше странични шумове.

Драги 16-10/15-2/12-1… Сбъдват се най-лошите ми страхове. 12-2/15-6/11-9 пак се свързаха с мен. Този път бяха много по-настоятелни. Предупредих те за обема, с който се занимаваме през последните две години. Мога да контролирам само това, преди да съм напълно компрометиран. Нямам намерение да отговарям за федерално престъпление, ако се стигне дотам. Изясних подробно позицията си на 16-9/16-16/11-5 в Лос Анджелис, а той продължава да ме заплашва. Не е необходимо да ти напомням, че съм един от малцината в тази страна, които са разобличени и не възнамерявам да потъна сам. Точка. Нов ред, Анджи. Установих всичките си преки контакти с 12-9/17-7/15-23. Много се страхувам. Не съм очаквал заговор в такива големи мащаби. Ако това се разчуе, с нас е свършено. Изброявам съгласно кода последната група животни, които бяха нахранени. Следните получиха каквото им се полага: д 34-13/66-9/12-5 (22), д 88-12/12-8/22-6 (12), д 66-15/3-55/8-22 (8), д 1-88/9-77/ 7–6 (71), р 77-8/99-20 (12), р 78-88/5-3/22-6 (16), р 22-4/ 5-33/2-9 (53). Нов ред, Анджи. Плащанията от Хонконг се увеличиха, но още не съответстват на потока. Точка. Нашият приятел трябва да бъде информиран, че 9-2/6-15/12-1 е дал сигнал, че ще продължи да обработва документите. Точка. Всичките ни връзки в имиграционната служба ще останат непокътнати и Джон ще продължи да обработва сметките там при вас. Но трябва да предупредя нашия приятел в Хонконг да не увеличава потока и в трите му направления. С тази скорост сигурно ще предизвика политически скандали в най-висшите етажи на американското правителство. Точка. Нов ред, Анджи. И накрая, съжалявам, но искам да те информирам, че от тази дата преустановявам участието си. Точка. Обясних гореспоменатите аргументи на Бялото ветрило тук, но не бях удостоен с внимание. Нямам друг избор, освен да се оттегля. Нов ред, Анджи. Желая ти късмет и се надявам, че всичко ще бъде наред и онова, за което работихме, ще се случи в средата на 1998 година. Моля те, не се опитвай да се свържеш с мен, защото решението ми е окончателно. Напиши обичайните заключителни думи, Анджи, и незабавно го изпрати. После изтрий записа и скъсай листа.

Двамата седяха в колата и гласът на Прескот отекваше в ушите им.

— Какво става, по дяволите? — попита Уилър, без да поглежда Таниша. — Какви са тези цифри?

— Не знам. Ще накарам някой от отдел „Криптография“ да ги види.

— Чакайте малко… Какво да види?

— Касетата.

Тя посегна да я вземе, но той я спря.

— Не ви ли е необходима официална заповед?

Таниша го погледна.

— Нали няма да се превръщате в проблем за мен, господин Касиди?

Уилър не каза нищо, само я гледаше, загрижен за репутацията на брат си.

— Прескот е мъртъв. И Рей Фонг е мъртъв. Вече не можем да сторим нищо лошо на брат ви. Трябва да разбера каква е тази история.

— Може би не е нищо особено — каза той.

— Това, изглежда, е обичайната ви реакция към всичко. Позволете да изкажа няколко предположения. Може би писмото не е унищожено. Може би бандитите в дома на Анджи Уонг и в спалнята на брат ви са търсели точно него. Или те, или Рей са го намерили и той е бил убит заради това. Може би са се случили десетки други неща. Не ме карайте да пиша подробен доклад, защото ако го направите, няма да положа усилия да скрия онова, което съм научила. Ако ми помогнете и се окаже, че брат ви се е отклонил от правия път, ще се опитам да потуля участието му.

Таниша отново блъфираше. Ако Уилър или майка му се обадеха на Рик Верба, Отделът за вътрешно разследване щеше да й отреже главата.

Уилър седеше и слушаше как касетофонът съска. Сетне протегна ръка и го изключи.

— Дали Прескот наистина е вършел нещо незаконно? — изрече той. Гласът му беше толкова тих, че Таниша се изненада.

Тя го погледна и се опита да прецени дали моментът е подходящ.

— По всичко личи, че е така.

— Но какво е правел? Как мислите?

— Струва ми се, че се е занимавал с нелегална имиграция. Вероятно е подкупвал служители на имиграционната служба. Не можем да бъдем сигурни, докато не разгадаем кода с цифрите.

Той обърна глава и я погледна.

— Тогава всичко това… богатството му… успехите му са били незаконни?

— Вие ми кажете. Нали сте му брат.

Двамата седяха и слушаха бръмченето на двигателя.

— Мога ли да взема касетата? — попита тя.

Уилър протегна ръка и натисна копчето. Касетофонът се отвори и касетата се показа. Таниша извади кърпа, взе касетата и я уви, после я пусна в страничния джоб на чантата си.

— Той беше малкият ми брат. Когато бяхме деца, ме гледаше с уважение. Трябваше да се грижа за него. Вместо да се напивам, трябваше да му обръщам повече внимание — каза Уилър.

Двамата дълго седяха в луксозния мерцедес, без да разговарят и се чудеха с какво ли се бе занимавал Прескот.

13. Змийската глава

Фу Хай стоя в малката бетонна леярна, докато настъпи нощта, после излезе и предпазливо тръгна по улиците на Гуанджоу. Февруарската нощ беше много студена, а дрехите му бяха тънки. Реши да не спи, а цяла нощ да се движи. Беше чувал, че полицията в Кантон претърсва парковете и входовете на сградите за селяни от провинциите. Нямаше да позволи да го хванат и да го изпратят в друга адска дупка като Хотан.

В града кипеше трескава дейност. Макар да беше късно вечерта, по улиците ревяха европейски и японски коли и се чуваха клаксони. Милиционерите в яркозелени униформи патрулираха навсякъде. Фу Хай се удиви на новия архитектурен стил. Видя богатството и властта и осъзна икономическия растеж. Знаеше, че с външния си вид прави впечатление. Един-единствен поглед върху дрипавите му дрехи и разрошените му коси щеше да бъде достатъчен за ченгетата да преценят, че мястото му не е тук.

Един милиционер го забеляза и извика нещо. Фу Хай хукна да бяга и ченгето го подгони, надувайки позлатената си свирка. Фу Хай побягна към огромната Бисерна река. На половината път видя количка, пълна с човешки изпражнения. Нощният чистач бе отишъл до тоалетната, за да я почисти, и Фу Хай мигновено осъзна, че тъй като е облечен в провинциални дрехи, лесно можеше да мине за работника с количката. Хвана дръжките и я забута нагоре по хълма към преследващия го милиционер, който профуча покрай него, без дори да го погледне.

Фу Хай заряза количката, мина по моста и отиде на остров Шам-Ян. Смеси се с тълпата и се отправи към огромния пазар „Чин Пин“. Макар че беше почти полунощ, тържището гъмжеше от хора. Фу Хай гледаше в захлас всичко, което му се изпречеше пред очите. На куките висяха обезглавените трупове на одрани кучета, от които още капеше кръв. Котки мяукаха от тесни клетки. Амбулантните търговци бяха боядисали павилионите си в един и същи тъмнозелен цвят и Фу Хай се зачуди на разнообразните стоки, които се продаваха там — всичко от язовци до маймуни и редки видове питони. Имаше мравояди с твърди люспи като черупки на броненосци. Смяташе се, че люспите им лекуват ревматизъм. Клетките с безобидните зверчета бяха широки едва няколко сантиметра. Фу Хай видя аквариуми, пълни с разноцветни рибки. Очите им се намираха в краищата на дълги, въртящи се стълбчета, излизащи от главите. Той продължи да се удивлява, без да е сигурен какво търси. Бяха му казали, че на пазара може да намери „Змийска глава“, но не знаеше към кого да се обърне. На кои от тези хора можеше да се довери и да каже, че е предател на революцията и иска да избяга от Китай?

Фу Хай видя каменни стъпала, водещи надолу към ужасно замърсената Бисерна река. Слезе до половината, седна на студения камък и се вторачи в амбулантните търговци, които миеха краставици и корени от джинджифил във вонящата вода.

Нещастният младеж не знаеше какво да прави. Погледна към отсрещния бряг на реката, където имаше огромна сграда, осветена като за китайски фестивал. Когато единият търговец на зеленчуци взе кошницата си и я понесе по стъпалата, Фу Хай се обърна към него на мандарински.

— Каква е онази красива осветена сграда на другия бряг?

— Кой си ти, че не знаеш каква е онази сграда? — попита човекът. После се вторачи в дрехите му, в платнените обувки, в тънкия ленен панталон и в уплашените му очи.

— Аз… аз съм…

— Селянин от провинцията. Искаш да отнемеш работата на гражданите от Гуанджоу.

— Не, аз… искам да отида на изток, в Америка — отвърна и стана, в случай че се наложи да избяга, ако мъжът повика милицията.

— Разбирам — рече търговецът и изражението му омекна. — И аз много пъти съм мечтал да се махна от това място… но сега вече съм женен и имам дете. Съдбата ми е решена.

Фу Хай не знаеше какво да каже. Страхуваше се да попита как да намери „Змийска глава“.

— Сградата, за която питаш, е хотел „Бисерна река“ — продължи мъжът. — Най-луксозният и най-красивият в Китай.

Фу Хай кимна.

— На твое място не бих стоял тук, облечен с тези дрехи. Ще те арестуват.

— Къде да отида?

— Върви в католическата катедрала. Потърси Джон Уайт. Той ще ти помогне. — Търговецът взе кошницата със зеленчуците и започна да изкачва стъпалата. Преди да стигне догоре, той се обърна и погледна Фу Хай. — Ако търсиш „Змийска глава“, бъди внимателен. Тигрите и елените не се спогаждат.

После, без да дочака отговор, мъжът продължи пътя си и скоро се скри от погледа на Фу Хай.

Фу Хай лесно намери католическата катедрала. Застана на стъпалата и се загледа в сградата. Повечето прозорци на първия етаж бяха обковани с дъски, а няколко от религиозните статуи в нишите на стените бяха разрушени.

Влезе в огромното студено помещение. Седна на последната пейка и погледна разпятието на олтара в далечния край. Катедралата беше великолепна, с висок сводест таван. Мракът я правеше страшна. Единствената светлина идваше от мъждукащите свещи. Фу Хай беше изтощен. Главата го болеше от безсъние. Краката му бяха подути от усилията и от тичането. Счупените му зъби пулсираха. Ужасно му се спеше, но беше твърдо решен да остане буден.

Събуди се, когато една ръка леко го разтърси. Скочи и видя възрастен китаец, който не носеше расо.

— Кой си ти? — попита мъжът. Гласът му беше тих и любезен.

— Аз съм… Аз… — Фу Хай се боеше да каже името си, дори да говори. Сетне неусетно добави: — Дойдох да се срещна с Джон Уайт.

Отец Джон Уайт упорито използваше християнското си име въпреки преследванията. Той беше няколко години по-възрастен от Фу Хай. Двамата седяха на твърдите дървени столове без тапицерия. Отец Джон беше облечен в черно расо с бяла якичка. Беше много слаб и носът му явно бе чупен многократно.

— Идваш отдалеч — каза той.

Старецът, който го бе намерил заспал на пейката, се върна, носейки поднос с димящ ориз и пиле.

— Чувствам се странно тук — рече Фу Хай, без да знае как да започне. — Не съм вярващ.

— Това не означава, че не си добър човек — отвърна отец Джон, сетне протегна ръка и бутна подноса към Фу Хай, който умираше от глад, но не погледна храната.

В същия миг младият мъж забеляза, че ръката на свещеника е обезобразена и съсухрените пръсти са свити като нокти на хищна птица. Костите бяха счупени като на баща му.

— Бил си класов враг по време на културната революция, нали? — попита Фу Хай и започна да се храни.

Отец Джон вдигна двете си ръце и му ги показа.

— Културната революция не беше лек период. Червените войници нападнаха това красиво място и изпочупиха цветните стъкла и статуите отвън. Тогава бях осемнайсетгодишен и току-що бях станал свещеник. Бях още наивен и се опитах да ги спра. Те сложиха ръцете ми на каменните стъпала на катедралата и удряха, докато не остана здрава кост. Сега не мога да давам причастие. Дори не мога да държа разпятието на Христос.

— Същото се случи и с баща ми. Обвиниха го, че е нарушил „Четирите големи“ — каза Фу Хай. Веднага почувства близък свещеника, щом разбра, че имат почти една и съща ужасна съдба. Разказа му за баща си. Когато свърши, отец Джон кимна.

— Хората вършат странни и грозни неща в името на политиката и културата — каза. — Но това не може да бъде избегнато. Разбрах, че по-лесно можеш да промениш реките и планините, отколкото хората.

Фу Хай знаеше, че това е истина, и реши да сподели желанията си с този мил отец.

— Трябва да намеря „Змийска глава“ — каза, — но нямам пари. А съм сигурен, че ще ми трябват.

— Необходимо е да дадеш предплата, но това може да бъде уредено. Имам известно влияние сред онези хора.

— Тогава познаваш „Змийска глава“? — попита Фу Хай. Сърцето му заби по-силно.

— Познавам човек, който се занимава с тези неща. Наричат го Тоу Клепоухия. Работи за Хенри Лиу, могъщият Бяло ветрило на триадата „Чин Ло“ в Хонконг.

— Трябва да отида в Америка. И да намеря начин да заведа там любимата си сестра и семейството й.

Фу Хай се опита да си спомни Сяо Жи като дете и да прогони спомена за преждевременно състарената жена с пожълтели зъби и мършаво тяло, която го бе погледнала в очите и се бе разплакала.

— Ще поговоря с едни хора. А през това време ти трябва да поспиш. Изглежда, много дни и нощи не си почивал.

Най-сетне Фу Хай се почувства в безопасност. Нахрани се, легна на твърдата пейка, на която седеше, и мигновено заспа. Имаше чувството, че лакираното дъбово дърво е меко като дюшек от облаци.

Когато се стъмни, отец Джон го събуди и го изведе навън. Там чакаше грозно момиче с големи зъби и сплескан нос. Говореше на фукиенизийски, диалект, който Фу Хай не разбираше. Отец Джон поговори с нея, после се обърна към младия мъж:

— Тя ще те заведе при „Змийската глава“. На добър час.

Свещеникът се помоли на Бога за Фу Хай. Мълвеше на странен език. Той не го разбра, но предположи, че е латински.

Без да го поглежда грозното момиче го поведе по широките стъпала на катедралата. Отидоха пак на остров Шам-Ян, минаха по множество тесни улички и накрая водачката му спря, обърна се, сложи ръце на раменете му и го бутна да седне на каменна пейка. Не му каза нищо, но той разбра, че трябва да чака. Момичето го остави там.

След час се върна и отново поведе Фу Хай по тесните улички. Влязоха в препълнен ресторант на пазара „Чин Пин“. Момичето посочи мъж, който седеше сам на маса в тъмен ъгъл. Той имаше огромни месести уши, вдлъбната брадичка и големи зъби. От грамадната брадавица на брадичката му стърчаха три черни косъма и мъжът ги приглади. Фу Хай се приближи до него. Предположи, че мъжът е бащата на грозното момиче. Застана до масата на „Змийската глава“ и почтително зачака.

— Искаш да яхнеш Змията, така ли? — допита на мандарински Тоу Клепоухия, без да се представя.

— Твърдо съм решил да замина за Америка.

— Много е скъпо.

— Така ми казаха.

— Повече от трийсет и пет хиляди американски долара. Имаш ли достатъчно пари? — попита Тоу, като се усмихна и оголи големите си зъби.

— Не, но ще направя всичко, за да платя пътуването.

— А би ли убил човек? Би ли отмъстил на враговете ми? Би ли извършил жестоки престъпления? — попита Клепоухия, взирайки се изпитателно във Фу Хай.

— Никога не съм убивал, нито съм правил такива неща.

— Но ти каза „всичко“. Човек, който е готов на всичко, може да бъде много ценен, освен ако това не е само хвалба.

— Бих направил всичко, за да отида в Америка — повтори младият мъж и отново се замисли за сестра си и окаяния й живот.

— При други обстоятелства щях да ти поискам заложник, за да съм сигурен, че ще върнеш заема. Някой от семейството ти, който ще стане мой роб и ще работи за мен, ако избягаш. Но отец Джон Уайт е мой земляк. Той каза много добри думи за твоята честност и почтеност и има влияние над мен, затова ще разчитам на думата ти. Трябва да работиш седем дни в седмицата, докато изплатиш дълга си. Но ако се отметнеш от задълженията си към мен, ще се разделиш с живота си. Съгласен ли си?

— Сделката е справедлива.

— Аз съм много търпелив и разбран човек — заяви грозният гангстер от триадата. — Правя тази услуга не толкова за пари, колкото заради обичта си към моя земляк.

— Това е много благородно.

— Тогава ето каква е сделката. Аз ще те закарам в Америка, а ти ще вършиш каквото поискам.

„Змийската глава“ направи знак на сервитьора, който се приближи до масата. В ръката си държеше гърчеща се черна змия.

Гангстерът кимна. Сервитьорът отряза главата на змията и я хвърли в емайлиран леген. От гърчещото се тяло рукна кръв. После сервитьорът одра кожата на влечугото и оголи розовото месо. Зарови пръсти във вътрешностите, извади малък черен орган с формата на таблетка и го сложи в чаша с оризово вино до лакътя на Тоу Клепоухия. Гангстерът изпи на един дъх виното и жлъчката на змията, без да откъсва очи от Фу Хай.

— Трябва много да внимаваш да не глътна и теб — грозно се ухили той.

14. Ще го направиш ли? Би ли го сторил? Можеш ли?

Беше сряда следобед. Уилър се намираше в кабинета на брат си и помагаше на снаха си да оправи бъркотията. Той стоеше до библиотеката, подпирайки се на патериците и нареждаше книгите, а Лиз и Холис пълзяха по пода и събираха безценните томове, подвързани с кожа. Първите издания на Емили Дикинсън, По и Хърман Мелвил, които брат му бе колекционирал. Някои струваха десет хиляди долари. Идеалният подарък за най-преуспяващия млад адвокат в Лос Анджелис.

В момента Уилър подреждаше дванайсетте тома на „История на Калифорния“ от Джон Стодард, който бе доминикански монах, публикувал историческото си изследване през 1898 година и несъмнено беше предубеден към разврата и смъртта по време на Треската за злато. На лавицата щяха да бъдат сложени и „Пълна история на света“ от Хенри Смит Уилямс, двайсет и пет тома, покрити с прах, първо издание, публикувано през 1904 година. Прескот обожаваше историята. Всъщност Уилър му бе подарил три от поредиците. Коледно намаление, по петстотин долара парчето. В семейство Касиди парите, похарчени за историческа литература, не се смятаха за претенциозен разход и книгите се ценяха много повече от пръстените и часовниците.

Бе започнал да подрежда томовете на Хенри Смит Уилямс, когато майка му дойде.

„Дойде“ не беше най-точната дума, защото тя по-скоро нахлу в стаята. По страните й се стичаха сълзи. Катрин веднага започна:

— Как могат да кажат, дори да намекнат, че той… е бил…

Тя не можа да довърши изречението и се разплака. Уилър и Лиз се втурнаха към нея и й помогнаха да седне на канапето.

— Какво има, майко? Какво се е случило? — попита той, предполагайки, че сълзите й са свързани със смъртта на Прескот. Брат му бе починал преди три дни, а тази истерия беше заради нещо по-скорошно, нещо, което се бе случило току-що.

— Какво има, Кей? — попита Лиз.

Двете изглеждаха измъчени и изтерзани. Уилър се държеше по-твърдо.

— Полицията. Казват, че… Прескот бил… че бил убит!

— Убит? — учуди се Уилър.

— Аутопсията. Току-що се обадиха. Казаха, че някой забил в сърцето му игла за акупунктура. Искат показанията ни. Искат да разберат какво е бил намислил Прескот.

Катрин най-сетне погледна към двамата, сякаш те знаеха как да избегнат този проблем.

— Но това е смешно — разгорещено изрече Лиз. — Какво бил намислил? Нищо!

Уилър мълчеше.

— Как е възможно дори да е мъртъв? — ридаеше майка му. — А сега казват, че е… убит. Няма да позволя да ме разпитват като обикновен престъпник. Онази негърка, детективката… тя би се зарадвала да намери нещо ужасно. Личи й.

— Майко — започна Уилър, — мисля, че трябва да им окажем съдействие.

Отдавна се бе научил да не обръща внимание на леко расисткото южняшко отношение на майка си.

Тя се обърна към него. На лицето й бяха изписани злоба и гняв, примесени със скръб по загубата на сина й.

— Ти мислиш… Ти…

Това беше достатъчно. За всички, дори за Холис, беше ясно какво иска да каже Катрин. „Ти нямаш думата. Ти не ставаш за нищо. Само пиеш и излагаш семейството си.“

— Майко, полицията мисли…

— Разговарял си с тях? — изкрещя тя. — Разговарял си с полицаите за нашето семейство? Господи, Уилър, сега е моментът да се обединим и да окажем съпротива. Трябва да поставяме семейството над всичко. Нима искаш да прочетеш цялата история в „Лос Анджелис Таймс“?

— Майко… Нямах избор…

— Човек винаги има избор.

— Аз намерих тялото на Анджи Уонг. Тя беше убита. Обезобразена. Това е някакво китайско убийство за назидание. Полицаите ме разпитваха. После застрелях двама китайски гангстери точно тук, в тази къща. Полицаите смятат, че двата случая са свързани. Как бих могъл да не разговарям с тях?

— Свързани? С какво?

Катрин бе престанала да плаче и беше готова ожесточено да защитава паметта на починалия си син. Сега не полицията, а Уилър беше проблемът. Отново бяха на позната територия.

— Ами свързани — измънка той.

— По какъв начин…

— Престани, майко.

— Не, ти престани. Искам отговор. Кажи ми какво мислят. Онази цветнокожа детективка не ми харесва. Изгаря от нетърпение да създава неприятности. В болницата… Тя даде да се разбере, че Прескот е бил замесен в нещо. Защо мислят така?

— Мамо…

— Какво мислят, Уилър? Поне това ни кажи, за бога!

— Смятат, че Прескот… може би е бил… че е бил замесен в нелегална имиграция на китайци. И вероятно е уреждал визи от имиграционната служба. Подкупвал е политици.

Той наблюдаваше лицето на майка си. В стаята настъпи неестествена тишина.

После Лиз направи няколко крачки към свекърва си. Холис я последва и Уилър остана сам в средата на помещението, за да отстоява предателската си позиция.

— Толкова много ли мразеше брат си? — прошепна Катрин.

— Не, майко, не го мразех. Невинаги съм го разбирал и понякога ми се искаше той да ме разбере или да промени отношението си към нещата. Но не го мразех. Как бих могъл? Аз го обичах. Той беше малкият ми брат.

— Да промени отношението си към нещата? — попита майка му, хващайки се за това изречение. — Да постъпва като теб? Да не излиза от бара. Слава богу, че решението му беше съвсем различно.

— Не, майко, не исках Прескот да прави това. Исках да… ме разбере. Той беше единственият, който виждаше нещата по същия начин като мен. Ако са го въвлекли в някакъв заговор за подкупи, за да спечели влияние и да отговори на изискванията на татко, тогава може би вината не е изцяло негова.

Долната челюст на Катрин увисна. Тя стана и се приближи до Уилър.

— Бъди проклет — тихо изрече. — Ако се опиташ да оправдаеш окаяното си съществуване, като опетниш името на покойния си брат, никога няма да ти простя.

— За теб няма значение, че Прескот е бил убит, нали? И че някой е забил игла в сърцето му? Убили са го и сега заради някаква погрешна представа за семейна лоялност ще ги оставим да се измъкнат безнаказано? Не трябва ли да го защитим? Можем ли да позволим да го убият и сетне да обърнем гръб само за да спасим фамилното име?

— Да спасим неговото име. Да спасим репутацията на брат ти! — изкрещя Катрин.

— Той е мъртъв! Няма го. Нека да се занимаваме с онова, което е тук.

— Ти искаш да принизиш Прескот до твоето ниво, Уилър. Искаш да намериш някакво измислено престъпление срещу него, за да опетниш паметта му и да не си такъв колосален шибаняк!

Уилър беше наблюдавал майка си по време на дълбоки кризи и познаваше добре противоречивата й южняшка личност… но този следобед за пръв я чу да ругае.

Той излезе, без да каже дума… Погледите, които си размениха, бяха изгарящи. Младият мъж застана на предната веранда на хубавата къща на брат си и се вгледа в кленовете от двете страни на улицата със скъпи жилища. Чувстваше се като предател към малкия си брат. Имаше усещането, че се бе обърнал срещу него. И все пак някой бе убил Прескот. Той започна да изпитва гняв и потребност да отмъсти. Чувстваше и нещо друго. Отначало не можа да осъзнае точно какво, после разбра. В тази трагедия имаше шанс. Втора възможност за него. Може би това беше последната му надежда да осмисли своя живот. Вероятно Прескот бе умрял, за да се прероди Уилър.

Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката?

Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?

Ще унищожиш ли всичко, което представлявах?

Ще го направиш ли? Би ли го сторил? Можеш ли?

15. Пари за чай

Таниша направи копие на касетата от мерцедеса на Прескот Касиди. Напечата текста, после излезе от разхвърляния си апартамент на Болдуин Парк и тръгна към Паркър Сентър. Там остави оригиналната касета в отдел „Символи и йероглифи“ с указания да вземат отпечатъци и да я анализират. Отдел „Криптография“ се намираше в осветеното от неонови светлини мазе с бели стени в Паркър Сентър. Там имаха компютърна връзка с ФБР, които притежаваха огромна база данни с нумерологични и криптографични знаци. Таниша бе изучавала дешифриране на кодове в академията и знаеше, че някои букви в английския език се срещат по-често от другите. Беше възможно да се установи индекс на честотата на употребата на всяка една от двайсет и шестте букви в азбуката. На всяка буква можеше да се определи цифра. Проблемът се състоеше в това, че диктовката на Прескот беше твърде кратка. Процесът беше сложен, отегчителен и без големи изгледи за успех. Тя подаде заявка да се опитат да открият значението на „1414“.

Написа доклада си и се върна в отдел „Азиатска престъпност“, за да провери какво става. Отключи вратата с магнитната си карта за самоличност, качи се на третия етаж със стария асансьор и влезе в безлюдната стая. Беше шест часът вечерта. След малко дойде Ал Катсукура. Носеше изненадващо обемиста папка, която сигурно съдържаше информация по разследването на убийството на Рей. Дебелите папки невинаги означаваха напредък, а само че отделът е хвърлил много сили в разследването и двайсетина ченгета разпитват всеки, който се е намирал в радиус от километър и половина от местопрестъплението. Ал се приближи до бюрото си и я погледна безучастно. Беше ясно, че присъствието й е нежелано, затова тя стана и отиде при него.

— Научи ли адреса на Китаеца? — попита го.

Изражението му сякаш говореше: „Я ми се разкарай от главата“. Сетне Ал погледна към кабинета на шефа им. Щорите още бяха спуснати.

— Мислех, че утре ще се явяваш пред Отдела за вътрешно разследване.

— Нищо не са ми казвали — отговори Таниша и това беше истина, но тя не се учуди.

Вероятно щяха да я изненадат. Беше се срещнала веднъж със съветника по юридическите въпроси на полицейския профсъюз, но тъй като единствената й вина беше, че ходи на гости у баба си и си прави косата в Южния централен район, двамата решиха да отиде на слушането и да разбере в какво я обвиняват.

— Научи ли някакъв адрес? — повтори тя.

— Виж какво, Таниша, предполага се, че си отстранена от случая.

— Само се интересувам. Рей ми беше приятел. Работихме заедно. Не ме изолирай, Ал. Кажи какви слухове се носят.

След минута японецът кимна.

— Добре, но не си го чула от мен. Адресът в досието за ареста на Боби Чин беше фалшив, но, изглежда, на Рей му е провървяло, преди да умре. В ресторанта в Китайския квартал, където Боби Чин някога е работил, имаше адрес. Те са казали на Рей къде наистина живее Боби. Това трябва да е станало вчера следобед, скоро след като Рей е излязъл от дома ти.

— Бързо е стигнал дотам.

— Той имаше връзки в Китайския квартал. Както и да е. На адреса, който са му дали, има стар риболовен шлеп, закотвен в пристанището. Ходихме там. Шлепът е мръсна дупка, но нямаше никого. Всички бяха изчезнали. Явно е приютявал много хора. Смърдеше невъобразимо. Пилешки кости, буркани от майонеза, пълни с пикня. Накарах половината свободни ченгета да разпитат хората, живеещи на двете улици край доковете. Никой не бил виждал Рей, нито колата му в четвъртък вечерта.

— Мисля, че след като в ресторанта са му дали адреса, той вероятно е отишъл там. Нещо се е случило… Видял е нещо или някого. Или е попаднал на нещо. Сетне са го проследили до централата на „Чин Ло“ на Хил стрийт и някой от гангстерите го е очистил. Познаваш ли някой от имиграционната служба, който би ми предал малко информация?

— Зарежи това, Тиша. Верба ще пощурее, ако разбере, че се бъркаш в разследването.

— Това „не“ ли означава, Ал?

— Стой настрана и бъди спокойна. Ще разследваме всичко. Не се меси, само ще объркаш нещата.

Разумен съвет от опитен професионалист, но Таниша имаше други намерения. Той я погледна. Явно нямаше да й каже нищо повече. Тя се приближи до бюрото си, взе си нещата и се върна в градската библиотека. Беше решила да събере информация за триадата „Чин Ло“.

Таниша се прибра вкъщи и същата нощ прегледа книгите и компютърните разпечатки, които бе донесла от библиотеката. В полунощ се зачете в доклада на човек на име Уилард Дж. Викърс от Кливланд, шеф на частен мозъчен тръст, наречен Център за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие. Беше го намерила в компютъра. Викърс бе ходил пет-шест пъти във Вашингтон, за да свидетелства пред долната камара на Конгреса и пред Сената. Тя направи разпечатка на изказванията му и не повярва на очите си.

Според господин Уилард Викърс китайските престъпни синдикати се намираха предимно в творящите фукиенизийски области в Азия — части от вътрешността на Китай, целия Тайван и Хонконг. Триадите носеха отговорността за невероятната престъпност в Съединените щати. Това беше престъпен заговор, дирижиран от най-високо ниво в китайското правителство в Пекин. Печалбата от вноса на престъпност в Съединените щати се бе увеличила от осемдесет милиарда през 1994 година на повече от триста милиарда долара. Викърс бе заявил пред стъписаната комисия по въпросите на организираната престъпност, че китайските триади са успели да се внедрят във всички сфери на американския делови и политически живот и да заграбят този огромен дял от икономиката, внасяйки наркотици, оръжие и имигранти, и изнасяйки интелектуална собственост, ценни книжа и крадени стоки. От една страна, те крадяха милиарди, а от друга — криминализираха обществото на Съединените щати.

Викърс бе казал на конгресмените, че подставени лица или посредници са се внедрили в целия политически спектър на Америка, купуват правителствени служители и инвестират незаконно в политическите кампании, като мрежата стига чак до президента на Съединените щати. Посредниците бяха станали богати и властни и имаха политическо влияние. Таниша си спомни какво бе казала Катрин Касиди за политическото влияние на Прескот и се запита дали и той не е бил посредник.

Викърс бе дал показания, че тази огромна кражба от Съединените щати се осъществява безнаказано и без да се отразява от медиите. Докладът беше пространен и разказваше как проблемът с китайската престъпност напълно е засенчил италианската мафия и колумбийските наркокартели, печелейки два пъти повече годишно, отколкото тези две организации.

Според него безпрецедентното разпространение на хероин в Съединените щати се дължи почти изцяло на китайските триади. Китай беше най-големият производител на хероин. Тъй като маковото семе беше евтина стока в Китай и струваше милиарди в Съединените щати, китайците го внасяха, без американското правителство да се намесва, и определяха такива цени, които да подбиват латиноамериканския кокаин. По този начин американските училища и градове бяха наводнени с китайски „бял прах“. Китайските нарколордове бяха изградили мрежа, която ежегодно захранваше Америка с тонове чист хероин.

Викърс бе разказал на Конгреса и за нелегалната имиграция. Само в Калифорния триадите вкарваха незаконно над сто хиляди човека годишно, при това без почти никакви съдебни дела — изумително постижение. Триадата „Чин Ло“ в Хонконг прекарваше с кораби онези селяци почти през половината земно кълбо, хранеше ги, обличаше ги, даваше им подслон и ги снабдяваше с фалшиви документи под носа на американските правителствени институции, създадени да предпазват страната от същото това проникване. Изводът на Викърс беше, че това очевидно не би могло да стане, без хората от тези агенции да си затварят очите и да извръщат глава. Още по-смайващо беше, че мнозина от нелегалните имигранти се продаваха на триадите в замяна на пътуването до Америка. За да върнат дълга си, те започваха да се занимават с престъпна дейност в Съединените щати. „Проблемът с китайската престъпност — бе казал той на шокираните конгресмени, — се засили драстично след 1994, Годината на Кучето.“

Таниша Уилямс четеше всичко това и недоверието й нарастваше. Струваше й се невероятно. Уилард Викърс дори разделяше престъпленията по категории: чистата печалба от контрабандата на наркотици беше над пет милиарда долара годишно, кражбите на луксозни автомобили, яхти и стоки — около дванайсет милиарда, фалшивата валута, кредитните карти, патентованите стоки и ценните книжа — над сто милиарда, интелектуалната собственост в разрастващата се компютърна сфера — сто милиарда, незаконната търговия на фондовия пазар — още два милиарда и нелегалната имиграция — десет милиарда. Списъкът беше изумителен. И въпреки това в пресата нямаше дори намек за всичко това. Нито Конгреса, нито Белия дом говореха за тези неща. Според Викърс причината беше очевидна — „парите за чай“, както азиатците наричаха подкупите на правителствени служители.

Не бе чувала тези въпроси да се обсъждат в отдел „Азиатска престъпност“. Всички знаеха, че престъпленията, извършвани от азиатци, се увеличават, но явно по-голямата част от тях не се докладваха. Тя най-после остави разпечатката.

Или Уилард Дж. Викърс беше напълно откачен, или това беше най-голямата и най-добре организирана престъпна конспирация в света. Реши да разбере кое от двете е истината.

Тя го събуди в четири сутринта. Чу го да мърмори и да се суети със секретната брава от другата страна на вратата на хубавото си жилище на десетия етаж на Беладжио Роуд в Бел Еър.

Най-сетне вратата се отвори и Уилър застана на прага. Беше в зелени болнични дрехи и се подпираше на една патерица. Косите му бяха разрошени.

— Имате интересни похвати, детектив — каза той, поглеждайки часовника си „Ролекс“.

— Може ли да вляза, господин Касиди?

Уилър кимна и й направи път да мине. Таниша влезе в красиво обзаведената със старинни мебели мансарда. Домакинът запали лампите във фоайето и я заведе в хола. Тя погледна през прозореца, от който се виждаше игрището за голф на клуба.

— Хубаво жилище — отбеляза, мислейки за разхвърляния си апартамент до железопътната линия в Болдуин Парк.

— Да — отвърна той, гледайки я изпитателно.

— Нужна ми е помощта ви.

— Вече вбесихте майка ми. Тя не е свикнала да ходи в полицията за разпит.

— Не бях аз. Но това не означава, че не съм съгласна. Брат ви беше убит. Вероятно е споменал нещо пред майка ви или пред съпругата си. Кажете на майка си да престане да се съпротивлява и да ни помогне. Не я предизвикваме, нито я обвиняваме. Само се опитваме да открием убиеца на сина й.

Уилър реши да не й казва, че майка му няма никакво намерение да сътрудничи на полицията.

— Отстраниха ме от случая на брат ви. И от убийството на Анджи Уонг — добави Таниша.

— Защо?

— Шефовете проучват миналото ми.

— Сега ми харесвате повече.

— Господин Касиди, мисля, че вероятно съм попаднала на нещо. Не знам колко е сериозно, но трябва да отида в Кливланд и да проверя.

— И решихте да дойдете тук в четири сутринта, за да ме информирате за това?

— Трябва да взема пари на заем за самолета. Билетът за отиване и връщане струва четиристотин долара. Отделът няма да покрие разходите, а аз нямам толкова пари, но ако се окажа права, може да разкрия убийството на брат ви. Ще ви се издължа в края на месеца.

— Искате на заем четиристотин долара?

— Да. Мисля, че и вие искате случаят да бъде решен. Ще ви дам маздата си като залог.

Изгарям от нетърпение да седна зад волана на онази таратайка. — Той се приближи до барчето, извади кристална чаша и сребърна щипка и пусна две кубчета лед. После взе бутилка „Ват 69“ и си наля. — Желаете ли питие?

— Не — отговори тя и се отдалечи от прозореца.

— Защо Кливланд? — попита Уилър.

— Полицейска работа. Трябва да проверя един източник.

— Щом наистина е полицейска работа, няма да плащам. Пък и нали току-що казахте, че сте отстранена от случая?

Той отпи от чашата си, а Таниша наведе глава.

— Какво има? — попита Уилър.

— Нищо.

— Той беше мой брат и аз наистина искам да знам защо беше убит. Но щом ще ви давам четиристотин долара, трябва да ми кажете за какво са.

Тя се поколеба за миг, после каза:

— Мисля, че брат ви е бил посредник за триадата „Чин Ло“, могъща китайска престъпна организация. Давал е подкупи на политици или на агенции като имигрантската служба. Използват посредници, така че китайското правителство, или в случая триадата, стояща зад подкупите, да остане извън подозрение. Възможно е Прескот да се е занимавал с подкупи на политически лица в Америка, за да улесни престъпната дейност на китайците. Вероятно не е случайност, че секретарката му е била китайка. Мисля, че наред с другото тя е била и негова преводачка. Проверявам миналото й. Анджи Уонг е родена в провинция Фу-Киен, мястото, където е била създадена триадата „Чин Ло“. Говорела е свободно мандарински, кантонезийски и фукиенизийски, както и редица редки диалекти като Хака, Чин Чоу и Хой Пин.

— Днес следобед вече казахте, че вероятно Прескот се е занимавал с подкупи. Кое е различното сега?

— Тази вечер прочетох за един човек в Кливланд, шеф на Център за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие. Занимава се с азиатската престъпност. Изглежда, той е най-добрият специалист в тази област. Мисля, че ще може да ни обясни някои неща.

— Защо не му се обадите по телефона?

— Този човек знае всичко за триадата „Чин Ло“ и за другите китайски престъпни организации. Той е правил проучвания, има материали, компютърна база данни, но… може да възникнат проблеми. Трябва да го видя лично.

— Проблеми?

— Проучих биографията му. Той е лишен от права адвокат, радикал от шейсетте години. Дългокос, особняк и либерал. Отгоре на всичко няколко пъти е арестуван за притежаване предимно на ганджа.

— Страхотно…

— Но е признат експерт по китайската престъпност. Три пъти е давал показания пред Конгреса.

— И не можете ли да му се обадите?

— Мога, но ако е шарлатанин, трябва да го гледам в очите, за да преценя.

Уилър пресуши чашата си. Обърна се към барчето и отново я напълни. Таниша се намръщи.

— Пиенето ми ли ви притеснява?

— Вие не пиете, господин Касиди, а се наливате. Мислили ли сте някога да ограничите алкохола?

— Аз… Не. Аз… — Той остави чашата. — Искам да знам защо правите това. Щом са ви отстранили от случая, защо не зарежете тази история?

Таниша го погледна гневно и отчаяно.

— Искате да ви помогна да опетните репутацията на брат ми. Какъв е мотивът ви? Защо го правите? Ще бъде ли отмъстен Прескот?

Тя се вгледа изпитателно в него. Не виждаше очите му, защото осветлението беше оскъдно.

— Правя го заради Рей Фонг. Той беше моят партньор. Убиха го. Имам дълг към него.

— Глупости.

— Глупости?

— Да. Наблюдавах ви двамата с детектив Фонг в болницата. Виждал съм повече сътрудничество на съдебни дела по банкови фалити. Вие съвсем не си помагахте.

— Четете мисли, така ли?

— Аз съм проницателен, особено по отношение на жените. Така ги свалям. Вие не харесвахте Рей Фонг. Само го търпяхте. Както понасяте мен. Защо държите да се занимавате със случая на брат ми?

Уилър, разбира се, имаше право, но Таниша не можеше да му каже истинската причина. Не можеше да признае, че ако се провали сега, това би сложило край на десетгодишната й кариера. Макар че престоят й в полицията на Лос Анджелис не беше онова, което си бе представяла, тя не можеше да признае грешката. Поне още не. Този отчаян опит да разкрие тежко двойно убийство щеше да бъде начинът да им покаже, че са сгрешили. Трябваше да я приемат по-сериозно.

— Засега да речем, че е заради приятелството ми с Рей, макар да мислите, че това са глупости — отвърна тя.

— Тогава ще дойда с вас.

— Няма да ми е нужна помощ.

— Мислите, че брат ми може да е бил замесен в нещо престъпно… Майка ми е на път да ме лиши от наследство. Ако ви помогна и тя разбере, ще ме обеси на оградата на имението. Залогът е голям. Но главното е, че се заклех пред себе си да се опитам да разбера кой уби Прескот. За мен това е много важно. Но не съм сигурен във вашите мотиви, детектив Уилямс, и тъй като не знам каква е целта ви, ще дойда с вас, иначе няма да ви дам пари.

— Това е лудост.

— Може и да е така, но не искам брат ми да бъде обвинен в нещо, което не е извършил.

16. Център за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие

Пристигнаха в Кливланд в четири и трийсет следобед. Нямаха багаж, затова веднага излязоха от сградата на летището. Таниша включи клетъчния си телефон и докато Уилър търсеше такси, се обади в отдел „Криптография“ в полицията в Лос Анджелис. Свърза се с Марк Уотсън, очилат научен технократ, който сякаш бе лишен от индивидуалност. Поне тя не забелязваше нищо такова.

— Не мога да го дешифрирам — каза той, след като попита как върви работата. — Прилича на код по книга и без книгата не можем да го разгадаем.

Тя го помоли да й обясни как се дешифрира код по книга.

— Това е най-лесният за употреба и най-трудният за разгадаване код — въздъхна Уотсън. — Разработен е от германците и е използван от шпионите по време на Втората световна война. Двете общуващи страни трябва да имат книгата. После само използваш номера на която и да е страница и броиш до буквата, която ти трябва на тази страница. Например, ако търсиш „Ц“, обръщаш на коя да е страница, да речем на двайсет и втора, сетне броиш до първото „Ц“. Да кажем, че това е петнайсетата буква на тази страница… Така, първата буква е 22–15. Убеден съм, че Прескот Касиди е използвал такъв код. Но няма да можем да го дешифрираме без книгата. Съжалявам.

Уотсън говореше така, сякаш бързаше да затвори.

— По дяволите — измърмори Таниша. — А нещо за „1414“?

— Няма го в базата данни, с която разполагаме, но китайците обожават нумерологията, затова ще попитам външен човек да провери дали цифрите имат някакво значение.

Докато пътуваха в самолета за Кливланд, Уилър прочете доклада на Уилард Дж. Викърс. Върна го на Таниша, когато се качиха в таксито и се отправиха към Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие.

Оказа се, че сградата е дървена и се намира на забутана улица в район със смесено население в Южен Кливланд. Двамата се вторачиха неспокойно в небоядисаната къща и надрасканите стени на квартала.

Шофьорът на таксито ги гледаше гневно. И той не беше доволен от мястото.

— Ето, тук е! — изръмжа с някакъв акцент от Близкия изток.

— Това не може да е Център за изследване на престъпността — каза Таниша.

— Очакваше нещо с фоайе и въртящи се врати, а? — размишляваше на глас Уилър, докато слизаха от колата.

Шофьорът потегли, преди да успеят да го спрат.

— Може би трябваше да задържим таксито — каза Уилър.

— Малко закъсняхме — въздъхна тя.

Двамата тръгнаха по обраслата с трева пътека, водеща към разнебитената веранда.

Пред вратата имаше дървена табелка, която бе паднала от металната рамка. Уилър я взе. Там с избледнели печатни букви пишеше:

— Не знам за теб — рече той, — но аз току-що изпитах вълнение.

Таниша се намръщи и потропа на вратата. Сетне натисна звънеца, който изсвири края на известно парче от седемдесетте години.

— Песента не е ли „Давай така“ на „Грейтфул Дед“? — попита Уилър.

— Господи! — измърмори Таниша.

Бяха отишли чак в Кливланд, за да посетят Центъра за изследване на престъпността, а институцията се оказа дървена къща в предградията на града със звънец, чиято мелодия беше наркоманска музика от седемдесетте години. Тя отново позвъни и красива млада китайка отвори вратата. Беше облечена в къса тясна фланелка и скъсани джинси и ги гледаше с нефокусиран поглед.

— Да — каза. — Познаваме ли се?

— Уилард тук ли е? — попита Таниша.

— Уилард лети с Мексиканските въздушни линии. Ще се приземи едва след час.

— Не е ли в града? — попита Уилър и момичето премести отегчените си очи към него.

— Дрогиран е — въздъхна Таниша. — С мексиканска марихуана. Ще се оправи след час. Нали така?

Китайката кимна. Младата жена извади полицейската си значка и я показа, без да я задържа твърде дълго, така че момичето да не види, че не е валидна за Кливланд.

— По дяволите, ченгета ли сте?

— Имаш ли име, скъпа? — попита Таниша и се намръщи.

— Кели Чин.

— Добре, Кели… Искаме да говорим с Уилард, затова се дръпни.

Тя бутна вратата и двамата с Уилър влязоха в разхвърляната, напълно занемарена къща.

Подобно на звънеца си, Уилард Дж. Викърс беше спомен от седемдесетте години, едър и босоног, с дълги, сплъстени, посивели коси и брада и окичен с индиански бижута от сребро и тюркоази. Беше облечен в работнически комбинезон и се бе проснал на канапето, вторачил изцъклените си очи във видеоигра, която повтаряше началното си съобщение. На екрана електронен войник галопираше насам-натам и унищожаваше разни предмети, които приличаха на португалски бойни кораби. Уилард Викърс ги забеляза, широко се усмихна и с премрежен поглед попита:

— Какво става, хлапета?

След три часа те седяха в неугледната трапезария на Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие. Уилард Дж. Викърс се бе приземил. Беше слязъл от пътуването с ганджата, но изпитваше силен въглехидратен глад.

— Кели, виж дали в кухнята има някое шоколадче. Във второто чекмедже, вляво от мивката — каза той.

Кели послушно отиде да търси кръвна захар за шефа си.

Таниша му подаде напечатания текст от касетата в мерцедеса на Прескот. Тя не очакваше кой знае какво от този рошав и раздърпан наркоман и го наблюдаваше недоверчиво, докато той прелистваше страниците, сложени пред него на масата, която явно не се използваше за хранене. Беше отрупана с доклади за азиатската престъпност. Викърс внимателно прочете текста.

— Очевидно авторът на това писмо не желае да знаем за какво говори. Но да изкажем няколко предположения. Той споменава Бялото ветрило, който е заместник водач на китайска триада, нещо като съветник в италианската мафия. По всяка вероятност човекът, който го е писал, е посредник за триадата „Чин Ло“, но вие вече го знаете, иначе нямаше да сте тук. Това ми харесва — каза той и започна да чете на глас: — „Изброявам, съгласно кода, последната група животни, които бяха нахранени. Следните получиха каквото им се полага: д 34-13/66-9/12-5 (22), р 78-88/5-3/22-6“ и така нататък.

Таниша му обясни какво е научила за кода по книга.

— Кои са животните? — попита Уилър. Ръцете му леко трепереха. Нуждаеше се от питие.

— Само предполагам — отговори Викърс, — но през 1994 година, когато Китай за пръв път посочи Америка като свой единствен враг в световен мащаб, китайците решиха да инвестират в млади американски политици, като правят дарения за кампаниите им. Ръководството на Китай осъзна, че ако купи амбициозни политици, стремящи се към върха, след като бъдат избрани, те ще станат важни играчи в Конгреса и влиянието на Китай ще нарасне заедно с целите им. Планът е дългосрочен, затова „д“ може да означава „демократи“, а „р“ — „републиканци“. Животните може да са магарета и слонове. Китайците обожават символите с животни. Змии, тигри и други. Моите уважения към кода по книга, но цифрите може да са инициали. Хей, Кели, какво стана с шоколадчето?

Кели Чин се върна и донесе парче шоколадов десерт. Викърс отхапа и продължи:

— По-нататък в писмото той говори за нарастване на потока в три направления. Това може да са производствените линии на триадата. Например оръжие и наркотици.

— По дяволите — прошепна Уилър.

Викърс изяде шоколада и избърса ръце в панталона си.

Уилард не беше онова, което Таниша бе очаквала. Тя не можеше да си представи, че този огромен, немарлив мечок с дълги, сиви коси, брада и два килограма бижута с тюркоази е седял зад лакираното бюро пред сенатската комисия. Нищо чудно, че те не бяха предприели действия след тревожната му статистика. Но някак усещаше, че онова, което той безуспешно разказва на всички, е истина.

— Защо проявявате такъв интерес към азиатската престъпност? — попита тя.

— Стана случайно. През шейсетте години, преди да ме лишат от адвокатски права за пушене на марихуана през почивката във федералния съд, се занимавах с радикали. Тогава вършех много доброволна работа. Специализирах се в делата на фалшификатори на документи, които бяха заловени за престъпления в Канада и очакваха екстрадиране в Съединените щати. Запознах се с няколко „Змийски глави“, бивши дисиденти в Китай. Мао щеше да ги убие, ако се върнеха, затова подадоха петиция до американското правителство за политическо убежище. Много ме биваше да печеля такива дела. После триадата „Чин Ло“ се свърза с мен. Искаха да работя за тях. Нещо в онези престъпници от триадата наистина ми подейства. Колкото повече виждах, толкова повече осъзнавах, че Щатите са под атака.

— Мислех, че сте настроен срещу правителството — отбеляза Таниша.

— Вие, ченгетата, все не схващате правилно! — разгорещи се Викърс. — Аз съм патриот. Обичам страната си. Но мразя тъпотиите. Виетнам беше голяма тъпотия. Уако също. А да крадат по триста милиарда долара годишно от данъчната хазна на Щатите — пари, които биха изхранили гладуващите деца — това също е тъпотия… По онова време ме лишиха от адвокатски права и създадох този Център за изследване на престъпността. Работя предимно с доброволци като Кели. Колкото повече се ровя, толкова по-силно смърди. Тук се води широкомащабна тайна война срещу Съединените щати, а президентът се страхува, че ще ядосаме китайците и ще загубим онзи огромен пазар. Бои се, че приятелчетата му като Бил Гейтс и Стивън Спилбърг няма да могат да изнасят продукцията си в Китай. Затова никой не прави нищо. — Последва дълго мълчание, после Викърс стана. — Ако питате мен, това писмо се отнася за изборите в Хонконг през 1998 година.

— Какви избори? — попита младата жена.

— Първите демократични избори, провеждани някога в комунистическа провинция.

Обадиха се да им донесат пица и започнаха да се хранят, а Викърс продължи да разказва:

— Споменаването на средата на 1998 година в писмото ме кара да се запитам дали голяма част от онова, което става в Лос Анджелис, не е свързано с изборите в Хонконг. За да разберете всичко това, трябва да знаете заплетената история на Хонконг. Начинът, по който хората се държат сега, е свързан с тази история.

Те се хранеха и слушаха забележителната политическа лекция на Викърс.

— Цялата работа е започнала през 1839 година. Знам, че това е било преди век и половина, но за да разберете как стоят нещата в Китай, трябва да знаете два факта — те почитат историята и никога не забравят нищо. — Уилард нави ръкавите на ризата си и показа космати, снежнобели ръце. — През 1839 година Китай нанася голям удар в далаверата с наркотици на британците, които от години търгуват с опиум срещу сребро в Кантон. Това поставя началото на първата китайско-британска опиумна война, която китайците бързо загубват. Когато на 29 август 1842 година подписват мирния договор, част от придобивките, получени от Британия, е един неплодороден малък остров с отвратително пристанище, близо до югоизточния бряг на Китай. Тогава там живеят само три хиляди души, предимно рибари и производители на тамян. Заради тамяна наричали острова Уханното пристанище. Китайците го дали на британците „за вечни времена“. Това бил Хонконг.

— Точно така — каза Таниша, която бе извадила бележника си и записваше всичко, макар Уилър да не разбираше как опиумните войни могат да имат нещо общо с убийствата на Прескот и Анджи Уонг.

— После започва втората опиумна война. От 1856 до 1858 година. Конфликтът избухва, когато китайците се качват на британския търговски кораб „Стрела“. Разбира се, китайците отново претърпяват поражение. Този път трябва да дадат полуостров Цзюлун, който се намира срещу пристанището на Хонконг, а после — и това е най-важното — голямо парче земя зад Цзюлун — за деветдесет и девет години. И точно този договор, подписан през 1898 година, изтече в полунощ на 1 юли 1997 година.

— Защо са им върнали всичко? — попита Уилър. — Току-що казахте, че британците са получили Хонконг и Цзюлун „за вечни времена“.

— Да, но Хонконг не може да функционира без Новите територии, островите и водното пространство около тях. Отнемеш ли Новите територии, лишаваш Хонконг от икономическа база. Остава съвсем малко. И така, през 1983 година, когато Китай заявява, че иска всичко, Британия съзира зловещо предзнаменование и се съгласява.

— Ясно. Разбрах — каза Таниша, като трескаво пишеше.

— По време на Втората световна война японците превземат Хонконг, но после, на 16 септември 1945 година, връщат колонията на британците. Това е важно само за нашия случай, защото по време на японската окупация триадите си спечелват нова политическа слава. През Втората световна война те се сражават срещу японските нашественици. Стават национални герои и спечелват уважение и почести заради опитите си да освободят страната от омразните японци. Това е една от причините дори сега триадите още да имат някакво чувство за отговорност, въпреки факта, че са се превърнали в престъпни организации. — Викърс стана и хвърли в кошчето за отпадъци остатъците от пицата, сетне започна да обикаля стаята като хищник. — И така, после идва Мао Дзедун. На 1 октомври 1949 година председателят Мао основава Народна република Китай, а през 1966 година започва Великата пролетарска културна революция. Много хора пострадаха. Всички трябва да се обличат като Мао, да ходят като зомбита и да цитират „Червената книга“. Дори когато през шейсетте години бях социалист, мислех, че тази работа мирише на гнило. През петдесетте и шейсетте години мнозина китайци избягаха и скоро станаха богати бизнесмени в Хонконг. Те обичаха Китай, но искаха да се спасят от политическите преследвания. Знаят, че сегашното комунистическо правителство не проявява по-голяма толерантност от бандата на Мао, затова, макар да се усмихват на публични места, фактът, че комунистите си възвръщат контрола над Хонконг, никак не им харесва.

— Ясно, продължавайте по-нататък — каза Таниша, докато бързо записваше всичко.

— През 1966 година в Хонконг избухват антиколониални бунтове срещу увеличаващите се такси за ферибота. Това, разбира се, е само повод и протестите са насочени срещу британското господство. Подкрепяните от комунистите профсъюзи искат да управляват колонията. Ето защо изборите са толкова важни. Но аз се отклоних от същността на въпроса — ухили се той. — И така, да се спрем на събитията днес. През 1984 година Маргарет Тачър подписва в Пекин съвместна китайско-британска декларация, която според мен е чиста глупост, защото мисля, че никога няма да бъде изпълнена. В споразумението се казва, че след като през юли 1997 година китайците поемат контрола над Хонконг, ще има „една страна, две системи“. Едната страна, разбира се, е Китай. Двете системи са свободна пазарна икономика за Хонконг и репресивна комунистическа диктатура за останалата част на червен Китай. Тези две противоположни идеологии не могат да съществуват рамо до рамо и дълбоко в себе си всеки го знае, затова всички са толкова нервни. Съединените щати и другите световни сили се опитват да повярват в тази безумна идея, защото не искат да ядосат Китай и да загубят онзи огромен пазар, нито Хонконг като банков и пристанищен център, свързващ Изтока и Запада. Освен това съвместната декларация постановява Китай да не променя капиталистическата система в Хонконг в продължение на петдесет години от датата на присъединяването.

Сега и Уилър се беше навел напред и слушаше внимателно.

— През юни 1989 година китайците плашат до смърт гражданите на Хонконг, когато се развихрят на площад „Тянанмън“. Убийствата са последвани от масово изтичане на мозъци. Богатите бизнесмени напускат Хонконг като ято гълъби, отлитащи след изстрел. Китайците не желаят Хонконг да бъде празна черупка сега, когато най-сетне е в ръцете им, затова се преструват, че ще изпълнят условията на декларацията и няма да променят нищо през следващите петдесет години, както са обещали. Пък и британците направиха нещо, което наистина ядоса китайците. Малък подарък на раздяла, така да се каже.

— Какво? — попита Таниша.

Викърс се ухили.

— Демокрацията. Можете ли да повярвате? В продължение на сто и петдесет години британците са управлявали Хонконг като монархия. Държали са се с гражданите като с крепостни селяни и роби. Забравете за британското поданство! Единствените изборни длъжностни лица, за които жителите на Хонконг можели да гласуват, са били градските съветници, отговарящи за амбулантните търговци, събирането на боклука и имената на улиците. Говоря сериозно! После, шест години преди да си оберат крушите, британците решават да проведат свободни избори за законодателен съвет. Представяте ли си как са се вбесили комунистите в Пекин! Те никога не са имали намерение да спазват съвместната декларация. И сега, само осем години след убийствата на площад „Тянанмън“, те трябва да продължат и да се оправят с новото хонконгско демократично движение пред очите на целия свят. Ако сгазят лука в Хонконг, китайците ще изложат на риск статута си на най-облагодетелствана нация в търговията. Ето защо трябва да действат предпазливо. През декември назначиха Тун Чи Хуа, корабостроителен магнат от Шанхай, за пръв губернатор на Хонконг. Два часа след полунощ на 1 юли 1997 година изритаха избрания законодателен орган и го замениха със свои марионетки. На сутринта изпратиха две механизирани подразделения да охраняват региона. Сега Хонконг е специална автономна област на Китай. „Автономна“, и още как! Хонконг още е златната гъска, която произвежда четирийсет процента от китайския валутен обмен. Комунистите не могат да се държат с Хонконг твърде грубо. Двайсет и девет процента от жителите на колонията са избягали. Целият свят седи и чака, питайки се какво ще стане. През лятото на 1998 година трябва да се състоят първите демократични избори. Гражданите на Хонконг трябва свободно да гласуват за нов губернатор и законодателна власт. Комунистите в Пекин очевидно не желаят шайка прозападно ориентирани социалдемократи, но ако не проведат изборите, всички ще разберат, че не спазват съвместната декларация и банките, и бизнесмените, останали в Хонконг, ще избягат. Ето защо мисля, че може да се е случило нещо много лошо, пък и чувам разни предположения и слухове.

— Какви? — попита Таниша.

— Човек на име Уили Уо Лап Лин наскоро е посетил Пекин. Съобщиха го по Си Ен Ен. Никой не знае защо е ходил там, но аз имам своите подозрения.

— Кой е той? — попита детективката, като спря да пише и погледна Викърс.

— Уо Лап Лин е опасен мошеник. Непрекъснато се натъквам на името му. Засега играта му не ми е съвсем ясна, но мисля, че е замесен в големи далавери. Според непотвърден доклад той дори търгува на черно с руски ядрени бомби — опитва се да купи куфарчета с бомби, изчезнали от руските оръжейни складове. Каза ми го един таен агент на ЦРУ на име Картър Дехавиланд, който е надежден източник. Той е в Лос Анджелис, където сте вие. Дехавиланд смята, че Уили вече е сложил ръка на онези ядрени оръжия. Ако това не е достатъчно, за да ви уплаши до смърт, носят се също така слухове, че Уо Лап Лин е замесен и в широкомащабна контрабанда на наркотици и нелегална имиграция в Съединените щати. Някои ченгета от Хонконг, които познавам, мислят, че той е свързан по някакъв начин с триадата „Чин Ло“, една от най-могъщите престъпни организации в света. Бил съм адвокат на неколцина „Змийски глави“, които шушукаха по адрес на Уили. Няколко хонконгски детективи, които започнаха да го разследват, умряха от насилствена смърт. Никой обаче не може да го докаже. До голяма степен триадата е причина за процъфтяването на престъпността и на политическата корупция в Съединените щати. Затова защо Уили Уо Лап, уж бизнесмен от Хонконг, отива в Пекин да разговаря с важните клечки? Мисля, че го гласят за губернатор на Хонконг. Ако се окажа прав и такава сделка наистина е била сключена, и ако Уили е свързан с триадата „Чин Ло“, това означава, че Хонконг, третият по големина банков център в света, е продаден на престъпна организация с клонове из целия свят.

— И американското правителство ще допусне всичко това да се случи — отбеляза Уилър.

— Онези престъпници не са глупави. Уили има голямо влияние върху американското правителство. Той е в управителния съвет на Червения кръст. Всяка година дава милиони за благотворителна дейност в Хонконг и в Съединените щати. Устройват приеми в чест на този тип. Той вечеря с Клинтън в Белия дом, спи в спалнята на Линкълн и щедро финансира кампаниите на всички. И демократите, и републиканците получават пари от него. Уили строи кухни за бедните и болници. Американците го обичат, защото е роден в Цзюлун, а не в комунистически Китай. Уо Лап е привърженик на свободната пазарна икономика и има стабилни връзки на Запад. Може и да сте забелязали, че американското правителство вижда само зеления цвят.

— Но вие не можете да докажете нищо от това — рече Таниша.

— Не. Но да предположим… — Викърс размаха разпечатката, която тя му беше донесла. — Да предположим, че подкупите в това писмо имат нещо общо с измамата на изборите в Хонконг през 1998 година. Тогава вероятно ще може да се докаже нещо.

17. Мъжът с хубавите обувки

Грозното момиче изведе Фу Хай от ресторанта. Протегна ръка назад и го задърпа, за да не се изгубят сред тълпите на пазара. Той я последва послушно, загледан в очертанията на задника й под плата на широкия панталон. От месеци не бе спал с жена. Запита се какво ли би изпитал, ако се люби с грозното момиче. Това му напомни, че баща й е опасен престъпник и „Змийска глава“, който ще го закара в Америка. Само глупак би опитал да извърши такова безразсъдно нещо.

Грозното момиче го заведе в някакъв склад до Бисерната река. Зад металната сграда се виждаха стари китайски плоскодънни лодки и ръждясал товарен кораб, на който се качваха работници от провинцията. Момичето извади ключ от чорапа си и отвори вратата на склада.

Вътре беше влажно и миришеше на изгнили плодове и моторно масло. Стигнаха до задната част и грозното момиче отново сложи ръце на раменете му и го бутна да седне на дървената платформа. После се обърна и си тръгна.

Фу Хай седеше неподвижно и се чудеше какво ще стане по-нататък. Замисли се за онова, което се бе случило по пътя към Пекин. Най-много се изненада от промените, настъпили в Китай. Страната вече не беше спящ гигант, а се бе събудила. Навсякъде имаше нови сгради и пътища. Във всички източни провинции и градове нещата се променяха. В Китай вече имаше модерна архитектура, нов начин на живот и нови идеи. Дали не бе избрал неподходящ момент за бягство? Щеше ли да пропусне възможността, която събуждащият се великан щеше да предостави на народа си? Какво го очакваше в Америка?

Той бе чувал поразителни разкази за Америка, за имигранти, които бяха отишли там без пукнат грош и след няколко години се бяха сдобили с огромни къщи и няколко коли. Но как ставаше това? Ами ако не беше вярно? Вероятно бе направил грешка? Обаче Фу Хай знаеше, че Китай не го иска. Китай може и да се бе променил, но въпреки новото си лице не го бе посрещнал гостоприемно. Той нямаше да бъде щастлив тук. Решимостта му да замине за Америка се засили. Мечтите му щяха да се сбъднат. Конфуций е казал: „Хубавото лекарство често е горчиво на вкус“. Фу Хай стисна зъби. Щеше да преглътне горчивото лекарство на промяната и да напусне завинаги родината си.

След три часа грозното момиче се върна. С нея дойде човек, който говореше мандарински. Мъжът беше висок и с хубави обувки.

— Ял ли си? — попита той, без да се представи.

— Да. А ти ял ли си? — отговори Фу Хай.

В Китай поради дългогодишния недостиг на храна традиционен поздрав бе станало да попиташ някого дали се е нахранил. Означаваше нещо като „Как си?“, „Благодаря, добре“. Китайците не досаждат на събеседника си с дълъг списък от оплаквания.

Мъжът с хубавите обувки му каза, че „Ездата на Змията“ ще започне с кораб по Бисерната река. Фу Хай щеше да пътува в ковчег до Хонконг. Китайската армия патрулираше по границата, пазейки Хонконг от имигрантите, които се опитваха да отидат там и да се възползват от „другата система“. Пекин строго забраняваше това, но Фу Хай трябваше да прекоси Новите територии, за да напусне Китай.

— Хонконг е на около шейсет и пет километра по течението на реката — каза мъжът с хубавите обувки. — Трябва да скочиш във водата, когато товарният кораб заобикаля канал „Ийст Лама“. Ще доплуваш до брега и ще отидеш в село Уа Фу. Там трябва да се изкатериш по клисурата, и да стигнеш до Уон Чук Хан, където ще видиш скални рисунки от епохата на неолита, които приличат на спирали. Те са най-малко на пет хиляди години. Чакай там и братовчедката на Тоу Клепоухия ще те намери.

През нощта мъжът с хубавите обувки заведе Фу Хай на пристанището при малък ръждясал товарен кораб, наречен „Велик мир“.

Фу Хай се качи на борда и мина покрай членовете на екипажа, които дори не го погледнаха. После влезе в тъмен трюм, където имаше дванайсет ковчези, направени от хубаво бяло дърво, предпочитания материал за ковчези в Китай. Доставяха го от Лючжоу в автономната област Гуанси-Чжуан в Югоизточен Китай. Ковчезите приличаха на малки лодки с високи, заоблени краища. Фу Хай знаеше, че са скъпи, може би около десет хиляди американски долара. Мъжът с хубавите обувки отвори капака на най-отдалечения от тях и каза на Фу Хай да влезе вътре. Той с нежелание се подчини, опасявайки се, че престоят в ковчег носи нещастие.

— Ако се качат и претърсят кораба, войниците няма да отворят ковчега. Те се боят от смъртта — рече мъжът с хубавите обувки.

Фу Хай кимна. И той се страхуваше. Затвори очи и мъжът спусна капака.

Младият мъж прекара часове в горещия, влажен трюм. От време на време чуваше, че по металната стълба слизат хора или преместват тежки кашони, но не разбираше какво говорят. После мощният мотор на товарния кораб забръмча.

Скоро потеглиха по реката. Времето минаваше бавно за Фу Хай, жив труп в ковчега от бяло дърво. Той се запита дали войниците ще се качат на борда и дали наистина се боят от ковчезите, както бе казал мъжът с хубавите обувки. Знаеше, че хората са различни. Древната мъдрост казваше, че за различните очи цветята изглеждат различно. Надяваше се мъжът с хубавите обувки да се окаже прав.

След малко чу патрулния катер и сърцето му едва не спря. Моторът ръмжеше като разгневен звяр. Разнесоха се викове и Фу Хай отмести леко капака на ковчега, за да чува по-добре. В задушния, горещ ковчег нахлу влажен въздух. По металните стълби отекнаха стъпки. Някой слизаше долу. През пролуката на вдигнатия капак Фу Хай съзря войници в зелените униформи на Народоосвободителната армия. Той безшумно спусна капака. Сетне чу как войниците удрят с дулата на пушките си по някои от ковчезите, несъмнено оставяйки грозни, мазни резки в лакираното дърво. Накрая излязоха от трюма. Явно бързаха да избягат от царството на смъртта.

Катерът забръмча и потегли. Мъжът с хубавите обувки му бе казал, че след проверката ще бъде безопасно да излезе от ковчега. Фу Хай отмести капака и се измъкна навън. Целият беше облян в пот, а дрехите му бяха влажни и лепкави.

В трюма имаше малък отвор И Фу Хай се приближи до него и погледна навън. Студеният речен вятър го блъсна в лицето. Той се усмихна, като видя буйните, разпенени води на Бисерната река. В далечината се виждаха светлините на Хонконг.

Приближаваха се към канал „Ийст Лама“, когато мъжът с хубавите обувки слезе в трюма. Двамата се качиха на палубата на товарния кораб.

— Трябва да скочиш колкото можеш по-надалеч от кораба, за да не попаднеш в огромното витло — каза мъжът.

После му направи знак да скочи. Фу Хай не умееше да плува добре, но без да мисли, скочи колкото можа по-надалеч, падайки в опасна близост до задната част на товарния кораб. Усети силния водовъртеж от витлото и започна да рита, за да се изтласка на повърхността. Главата му се показа над водата и той заплува към брега.

Бързото течение го понесе и той едва държеше главата си над водата. Колкото по-усилено плуваше, толкова по-далеч му се струваше брегът. Опари го медуза.

Започна да се паникьосва. Нямаше да успее. Животът му щеше да свърши тук, на километър и половина от Хонконг. Устата му се напълни с блудкава вода. Фу Хай я глътна, закашля се и се задави. Отчаяно размахваше ръце, опитвайки се да стигне до сушата, но течението го носеше надолу като тънка вейка след пороен дъжд. Изведнъж съзря оранжева метална шамандура, която бързо се носеше към него. Ако можеше да се хване за нея, щеше да живее. Течението стана по-силно. Шамандурата плаваше към Фу Хай. Той посегна към нея и се чу силно издрънчаване, когато металът се удари в главата му. Ръцете му се плъзнаха по хлъзгавата повърхност, а мидите, полепнали по нея, раздраха плътта му. Сетне напипа вдлъбнатина близо до основата и се задържа. От устата и от ръцете му потече кръв. Задави се. Течението го подмяташе към тъмната планинска част на остров Хонконг.

Полагайки свръхчовешки усилия, Фу Хай успя да задържи главата си над водата. Течението стремглаво го понесе напред. Беше на път да загуби съзнание, когато се блъсна във вълнолома, предпазващ брега от приливите. Фу Хай беше изтощен. Направи няколко опита да се изкатери по твърдите, покрити с водорасли гранитни скали, но всеки път се хлъзгаше и падаше във водата. Накрая, когато почти не му бяха останали сили, той направи един последен опит и прехвърли половината си тяло на скалите. Започна да диша дълбоко, докато събере сили да изтегли и краката си от буйното течение. Сърцето му преливаше от радост. Беше успял.

Фу Хай най-сетне беше в Хонконг.

18. Пътищата се пресичат

В единайсет часа вечерта за Уилър и Таниша всичко придоби смисъл и яснота. Викърс им разказа за едно хонконгско ченге, което познаваше. Кралската полиция беше реорганизирана. Китайците бяха довели подкрепления от Пекин, но бяха запазили неколцина британци, за да има приемственост. Уилард предположи, че приятелят му може да им помогне. Използвайки кредитната карта на Уилър, те му се обадиха.

Той говореше с английски акцент и се казваше Джулиан Уинслоу. Обясни им, че от шест години се опитват да свържат Уили Уо Лап Лин с триадата „Чин Ло“, но Уили е много предпазлив и хитър. Двама информатори и двама детективи от Хонконг били убити заради слухове, че той е замесен с триадата. Никой друг не искал да говори за него.

Уилър и Таниша бяха запазили две стаи в „Риц Карлтън“ в центъра на Кливланд.

Таниша не бе отсядала в такъв луксозен хотел. Тя обиколи стаята, гледайки със страхопочитание старинните мебели. Докосна кристалните лампи и прокара пръсти по красивия хавлиен халат, на който с копринени конци бе избродирана емблемата на „Риц Карлтън“.

След час двамата се срещнаха долу, в бара. Тя пиеше газирана вода, а той — уиски. Таниша събу обувките си и тъкмо се чудеше какво да измисли, когато Уилър неочаквано изтърси:

— Хайде да отидем в Хонконг.

— Какво?

— Щом онова хонконгско ченге мисли, че Уили Уо Лап Лин е член на триадата, и Викърс смята, че Уили ще се кандидатира за губернатор, може би ще разберем какво става… Не вярвам, че Уо Лап ще предприеме политическа кампания, без да си е осигурил достатъчно пари. Ами ако успеем да организираме полицейска акция или нещо подобно?

— Това не е полувремето на мача между университета в Южна Калифорния и университета в Лос Анджелис. Поливаш ги с бира и бягаш, а те не могат да те стигнат.

— Това от полицейския компютър ли го научи? — попита той, изненадан, че Таниша знае тази история.

— Не… не е в компютъра.

— Тогава откъде знаеш?

— Ами бях там. Следвах криминология в университета в Лос Анджелис. И ти ме заля с бира.

— Беше страхотно изпълнение, нали? — ухили се той, сгрят от спомена.

— Голяма работа си — каза тя и двамата се засмяха.

Този инцидент, който преди петнайсет години я бе настроил срещу него, сега сякаш ги сближи.

— Обичах брат си, но в същото време го мразех — призна Уилър. — Нещо ми нашепва, че ако разбера защо е бил убит, може би… Знам ли. Вероятно за пръв път за мен нещата са различни. Не знам дали в това има логика, но… така смятам.

Същата мисъл минаваше и през главата на Таниша.

Той неочаквано я погледна и всеки прочете мислите на другия.

— Аз ще платя за пътуването до Хонконг — продължи Уилър. — Да отидем и да помолим ченгетата там за помощ. Кой знае? Може да научим нещо. Какво ще ти струва, освен два дни от живота? Пък и ще видиш един от най-екзотичните градове в света.

Таниша седеше, гледаше го и се питаше защо идеята я привлича. Защо изобщо й пукаше за Прескот Касиди, за Анджела Уонг… или за Уилър с неговата хлапашка усмивка и дъх на уиски. Светът, от който тя идваше, беше мрачен и ужасяващ. Надеждата рядко ги спохождаше. Приятелите й нямаха планове за бъдещето. Да доживеят до следващия ден беше най-голямата награда. Те бръмчаха като пчели, обзети от безцелна паника, застигнати от здрача, докато загинеха случайно или трагично или отидеха в затвора заради гнева и безпомощността си. Тя нямаше почти никакви приятели в махалата. Момичетата не й вярваха, а момчетата бяха или мъртви, или зад решетките. Още по-лошо, Таниша не бе изпълнила обещанието си пред мъртвата си сестричка. С нищо не бе допринесла животът им да се подобри.

Говореше се, че всеки чернокож в Америка има по един роднина, който или е в затвора, или се занимава с наркотици, без значение какво е общественото му положение. Всички свършваха по един и същи начин, тласкани от обстоятелствата или от обич. Миговете, оставащи до смъртта, бяха ценни. Тогава защо да не обмисли това предложение?

Таниша погледна Уилър, който долови безпокойството й и поне този път прояви здрав разум и не каза нищо. И той беше черна овца като нея. Беше се превърнал в същия проблем за хората в неговия клуб, както и тя за фризьорския салон на Задел. Наистина ли беше толкова лесно? Или й се струваше така, защото когато я погледнеше, Уилър сякаш виждаше жена, при това не чернокожа? Таниша знаеше, че е опасно да повярва в тези неща. Подобни мисли винаги те обсебват и те пречупват. Но въпреки всичко тя мислеше за тях и ги отхвърляше. Познаваше се по-добре.

Най-важното беше демонът на вината, че е оцеляла, който я измъчваше. Таниша си припомни дните в детската градина. Как бе възможно онази група от някога сияещи лица да се окаже такъв развъдник на провалени очаквания? Всъщност вината й се състоеше в това, че бе напуснала квартала, бе отишла другаде и се опитваше да бъде различна. Защото дълбоко в душата си тя мразеше Халката, онова малко момиче с тъмни бадемови очи, и искаше да бъде друга. Но не знаеше как.

Дали търсеше избавление, или бягство?

— Запази билети — каза Таниша на Уилър, после стана и излезе от бара, за да се обади на Верба, преди да е променила решението си.

— Съжалявам, капитане, знам, че е късно, но трябваше спешно да замина при роднините си в Кливланд — излъга тя. — В понеделник ще бъда на работа.

— Виж какво, Таниша, онези хора от Отдела за вътрешно разследване не се шегуват. Ще те разпънат на кръст. Поисках да видя доклада, но ми отказаха. Пазят всичко в тайна. Но гангстер на име Синия е казал, че предаваш информация.

И така, Синия бе заявил, че тя е предател. Та той изобщо не беше в старото й обкръжение, нито се движеше с кварталната й банда. Синия беше дребен гангстер от бандата „Шеметните шейсет години“.

Тази шайка и старите й приятели често се караха за територии. Тя се срещаше с двама от главатарите на „Льохманите“, а Синия се опитваше да я свали. Той явно бе излъгал. Детективите от Отдела за вътрешно разследване не можеше да са толкова неадекватни, че да повярват на гангстер от противникова банда.

— Чуваш ли какво говоря? — прекъсна мислите й Верба.

— Разбирам, капитане.

— Добре. Ще кажа на Отдела за вътрешно разследване десет часа в понеделник. Да бъдеш там. Иначе никой няма да те защити.

— Никой никога не го е правил — тъжно изрече тя.

Капитан Верба затвори. Таниша се запита дали не допуска ужасна грешка.

Фу Хай седеше на една скала в Уон Чук Хан под петхилядолетните рисунки от епохата на неолита, които вече не означаваха нищо, и чакаше. Падна мрак. Той заспа и се събуди едва сутринта.

Отвори очи и видя голяма черна наджа. Беше допълзяла до него, за да го разучи. Езикът й се стрелкаше, а праисторическите очи блестяха, разкривайки злоба, трупана с векове. Фу Хай не помръдна. Беше ужасен. Знаеше, че качулатата кобра е една от най-отровните змии в света. Сърцето му едва не спря да бие, докато гледаше смъртоносното влечуго. Изведнъж змията се обърна и запълзя по скалата.

Фу Хай стана и пое дълбоко дъх. Помисли, че това вероятно е предзнаменование. Той „яздеше Змията“ и онази отровна кобра го бе пощадила, за да отиде в Америка.

В десет и нещо дойде братовчедката на Тоу Клепоухия. Тя беше висока, слаба и много красива. Беше облечена в старинно китайско кимоно с цепка, излязло отново на мода заедно с присъединяването на Хонконг.

— Ще те заведа на едно място, където ще отседнеш. Не е много хубаво, но там ще бъдеш в безопасност, докато приготвят документите ти. — Младата жена му даде малкия куфар, който носеше. — Облечи тези дрехи, за да не се различаваш от останалите.

Той се скри зад скалата и отвори куфарчето, откъдето извади син костюм. Не беше добре ушит и кройката не беше стилна, но това беше най-хубавата дреха, която бе обличал. Фу Хай измъкна и нова бяла риза и вратовръзка. Преоблече се и накрая взе чорапите и евтините нови обувки. Бяха два номера по-големи, но той пристегна връзките, сложи в куфара старите си дрехи от фабриката за коприна и се приближи до красивата жена.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за тези прекрасни подаръци — каза той.

— Ще можеш — отговори тя.

Нещо в начина, по който младата жена произнесе това, го обърка, сякаш в думите й се съдържаше някаква мрачна тайна. Сетне му даде клетъчен телефон. Фу Хай го погледна изумен.

— Не работи — обясни жената, — вътре няма механизъм, но го закачи за колана си, за да изглеждаш като всички в Хонконг.

После го поведе надолу по хълма. Взеха такси и младата жена каза на шофьора адрес в Новите територии в Цзюлун.

Минаха по странични улички, но Фу Хай бе изумен от великолепието на колонията. По широките булеварди се движеха ролс-ройси, фордове и мерцедеси. Хората бързаха по задачи. Със своите рикши, плоскодънни лодки, небостъргачи и неонови реклами градът смесваше Изтока със Запада.

Влязоха в тунела под пристанището и излязоха от остров Хонконг. Красивото момиче мълчеше. Не поглеждаше Фу Хай и сякаш дори не забелязваше, че той се усмихва на новите си западняшки дрехи.

Накрая спряха на улица, която приличаше на стена от порутени сгради. Тя плати на шофьора, слезе от таксито и направи знак на Фу Хай да я последва. Странно, но пред неугледните сгради беше паркиран красив ролс-ройс.

— Това е Града на стените в Цзюлун — обясни момичето. — Гето е, но се контролира от нашата триада.

Той кимна и погледна луксозния автомобил. Не беше виждал отблизо такава хубава кола.

— Ролс-ройсът е на новия Шан Чу на триадата — каза тя, когато видя, че Фу Хай разглежда колата. — Името му е Хенри Лиу. Той е кльощав, много зъл… и куц. Викат му Лиу куция. Щом влезеш вътре, той ще ти каже какво да направиш, за да се отплатиш за пътуването. Трябва да се съгласиш с всичко, което ти каже.

Двамата пресякоха улицата и Фу Хай забеляза, че вървят по стотици човешки зъби.

Момичето забеляза, че той ги гледа ужасен, и се усмихна.

— От нелицензираните стоматологични кабинети са — обясни тя. — Зъболекарите обичат да се хвалят с майсторството си.

Двамата стояха пред високите сгради, когато изведнъж над Града на стените прелетя огромен реактивен самолет на „Юнайтед Еърлайнс“. Беше спуснал колесника и бе готов да се приземи на международното летище в Хонконг, което се намираше два километра по-нататък. Фу Хай се стресна от звука и погледна реактивния самолет, който ревеше над главата му и хвърляше тъмна сянка над него. Той се зачуди дали сянката не е предзнаменование.

— Полет от Америка — усмихна се момичето.

Сетне влязоха в един от стоматологичните кабинети. Измъкнаха се през задната врата и се озоваха сред мрачните и усойни улички в Града на стените. Вонята от боклуците беше невъобразима. Момичето отвори някаква врата. Влязоха и тя се обърна към Фу Хай:

— Ти стой тук.

Той огледа мрачното помещение. На стената, над малкото златисточервено светилище на Буда, беше окачено осмоъгълно огледало.

— Пази от зли духове — обясни момичето. — Те не могат да гледат грозните си лица.

После тя се обърна и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Фу Хай се облегна на влажната стена и въздъхна с облекчение. Бе прекосил почти цял Китай, от Купола на гнева до Южнокитайско море. Щеше да направи всичко, което поискаха от него, за да спечели свободата си.

Младият мъж не знаеше, че се намира в гетото, където е роден Уили Уо Лап.

Не знаеше също така, че в огромния самолет, хвърлил сянка над него, седяха двама американци, които щяха да променят живота му завинаги.