Дарове на любовта

ПЪРВА ГЛАВА

Сенчъри сити, Калифорния

Петък, 10 март

„Да те обичат ли, Рейвън? Да те обичат? Та ти си като лед. Не, сгреших. Ледът все някога се стопява, за разлика от теб…“

За щастие звънът на интеркома върху бюрото прекъсна болезнения спомен за жестоките думи на Майкъл. Рейвън се зарадва на това съвсем своевременно напомняне, че трябва да остави на мира миналото и да се върне към действителността. Тя беше на работа. И нямаше никакво право да се отплесва от настоящето и професионалните си задължения, припомняйки си минали истории и лични проблеми.

В специално наетата за офис елегантна мансарда с изглед отвисоко към „Булеварда на звездите“, тя беше Рейвън Уинтър — адвокат на звезди. От нея се очакваше да бъде именно такава, каквато Майкъл я нарече с толкова злоба. Буца лед. Студена, безкомпромисна, безсърдечна.

Пое дълбоко дъх и натисна бутона. Може би глътката въздух щеше да я зареди с повече кураж и професионализъм, с които окончателно да прогони миналото и болката си.

— Да?

Рейвън усети нотка на неувереност в гласа си и пое още въздух, докато слушаше съобщението на своята секретарка.

— Барбара Рандъл се обажда.

Завеждащата отдела за договори на нюйоркската издателска къща нямаше нужда от повече представяне. Рейвън се сблъскваше с нея, също адвокат, винаги, когато някой от клиентите й — холивудски водещи продуценти, режисьори и актьори — искаше да закупи от издателството правата за филмиране на някоя тяхна книга. Обикновено Рейвън първа започваше разговорите, но този път се обаждаше Барбара. Вероятно бе във връзка с нещо предстоящо за печат.

Рейвън натисна мигащото бутонче на апарата.

— Здравей, Барбара — поздрави Рейвън и почувства огромно облекчение от това, че е възвърнала нормалния си глас: топъл, но сдържан, професионално приветлив и най-вече — самоуверен.

— Привет. Обаждам се във връзка с „Даровете на любовта“.

Рейвън долови от отсрещната страна нотка на несигурност, толкова нехарактерна за Барбара Рандъл, колкото и за самата себе си. И двете владееха прекрасно изкуството да водят преговори. В играта за милиони влизаха с прецизно обмисляни ходове, непозволяващи и най-малката загуба.

За „Даровете на любовта“ бяха водили трудни и предизвикателни преговори, но накрая всяка от страните бе удовлетворена. Договорът беше подписан след окончателното прецизиране на сделката и Джейсън Коол получи правата за създаване на филм върху бестселъра.

— Някакъв проблем ли има, Барбара?

— Надявам се, не. Просто ми се обади Лорън Синклер. Първоначално била много доволна, когато разбрала от редактора си, че Джейсън Коол ще снима но нейната книга. И кой би го направил по-добре? Но сега се притеснява той да не промени историята.

— Има всички права да го стори. В договора няма клауза, която да забранява промените. Мисля, че издателската къща, а не госпожица Синклер контролира правата.

— Точно така. И ние ги продадохме, без да се консултираме с нея, за което съм виновна аз. Разбира се, и през ум не ми е минавало да се обръщам към нея, защото това не е необходимо. — Рейвън усети, че Барбара си поема дълбоко въздух, вероятно с надеждата да прогони притеснението си. Опитът не бе съвсем успешен. — Знам, че сделката вече е сключена, Рейвън, но се обаждам само за да разбера основателни ли са притесненията на авторката.

— Искаш да питам Джейсън Коол дали възнамерява да променя нещо в сюжета?

— Би ли го направила? Опитвах да се свържа с него много пъти през последните пет дни и вече започвам да си мисля, че би било по-лесно да се стигне до луната.

По устните на Рейвън заигра лека усмивка. Джейсън Коол не притежаваше студията на „Голд стар“. Напротив, благодарение на сключената от нея мултимилионна сделка за снимане на четири филма можеше да се каже, че всъщност „Голд стар“ притежаваше него, или поне неговия изключителен талант. И все пак веднага след наградата на Академията, допринесла за привличането на писателя режисьор в студиото, всички от огромния комплекс чувстваха, че трябва да контролират каквито и да са обаждания до Джейсън Коол. Той не отговаряше на повечето неуговорени предварително позвънявания, включително и от филмови звезди.

Рейвън Уинтър обаче винаги се свързваше с него, и то незабавно.

— С удоволствие бих поговорила с Джейсън, Барбара. Но искам да знаеш, че може още изобщо да не е мислил за „Даровете на любовта“. Точно сега работи върху продължението на „Вълнови ефект“, след няколко седмици заминава за два месеца в Хонконг да снима „Нефритеният замък“ и накрая му предстои още един филм преди „Даровете на любовта“.

— Значи може да мине доста време, преди да отговорим на Лорън Синклер?

— Да — каза Рейвън лаконично. Доколкото познаваше Джейсън, той сигурно щеше да направи промени. — Независимо от всичко, ще проверя. Нещо конкретно ли я безпокои? Страхува се да не бъде променена някоя точно определена сцена?

— Чела ли си книгата?

Разбира се, че не я бе чела, и нито се чувстваше виновна, нито възнамеряваше да се извинява за това. Тя беше адвокат, а не агент. Влезе в играта, когато цялата дейност, свързана с обмяна на концепции, трактовка, текст и качества, беше приключила и заинтересованите страни бяха постигнали принципно споразумение. Рейвън имаше за задача да уговори цената на сделката и да оформи юридически всички подробности по договора.

Рейвън беше запозната само с отзивите за „Даровете на любовта“ — най-продаваната любовна история, описана на фона на виетнамската война. Критиците сравняваха романа с други класически саги за войната: „Отнесени от вихъра“, „Казабланка“ и „Доктор Живаго“. Дори литературните критици с явно предпочитание към темата за социалните проблеми, типични за „истинската“ литература, бяха единодушни в ласкавите си оценки.

Рейвън не се съмняваше, че „Даровете на любовта“ е прекрасна книга. Но това си беше чиста проба любовна история, а тя не четеше любовни истории.

Някакъв глас обаче дълбоко в нея й нашепна иронично, че може би е време да започне да чете подобни истории. Не беше професионален глас, щом като я убеждаваше, че такъв сорт книги ще я направят по-добра във всички нейни начинания. Адвокат Рейвън Уинтър беше достатъчно добра. Всички знаеха това, но не и този вътрешен глас, надигнал се от дълбините на нейната същност, който я върна отново към преживени провали и грешки.

— Не съм я чела — призна тя накрая, — но имам някаква представа за сюжета. Разказва се за любовта между войник и жена — хирург по време на войната във Виетнам.

— Да, Сам и Саванна — потвърди Барбара. Тя вероятно държеше да подчертае, че не само е прочела книгата, но и че като милиони други читатели е пристрастена към съдбите на главните герои. Подобно на Рет и Скарлет, Юри и Лара, Илза и Рик, Сам и Саванна бяха митична, обаятелна и незабравима двойка. — Влюбват се, но се разделят и всеки има достатъчно основание да смята, че другият е мъртъв. Намират се отново точно преди Саванна да роди тяхната дъщеря. В книгата бебето оживява, но Лорън се страхува, че Джейсън Коол ще превърне щастливия край в горчив.

— Добре. Ще се обадя на Джейсън и ще се опитам да разбера — каза Рейвън и погледна към нежната си китка, обгърната от златен часовник, инкрустиран с диаманти. Беше три и четиридесет и пет, което означаваше шест и четиридесет и пет нюйоркско време. — Вероятно би желала работата да се свърши веднага — но спомняйки си, че е петък, добави: — Всъщност следващата седмица.

— Да. Няма да мърдам от тук, докато не ми позвъниш.

Рейвън внезапно почувства силно раздразнение към авторката на този бестселър, която си мислеше, че всички са длъжни да се съгласяват с края на нейната прекъсната от войната любовна история. Нима Лорън Синклер бе паднала от друга планета? Възможно ли е да съществува наистина светът на войника Сам и хирурга Саванна? Нима животът на авторката е толкова прекрасен, а нейните романси винаги са блестящи, щастливи и блажени? Някой някога питал ли е Лорън Синклер: „Да те обичам ли, Лорън? Да те обичам?“

— Не знам дали ще мога да се свържа веднага с Джейсън. Защо да не се обадя направо на Лорън Синклер?

— Всъщност аз имам билети за „Метрополитен“ — смутолеви Барбара. — Наистина ли нямаш нищо напротив ти да се обадиш?

— Разбира се, че не. — Нямаше нищо против да обясни на госпожица Синклер, че любовта не винаги има щастлив край. — Ще й се обадя дори и да не мога да се свържа с Джейсън днес.

— Благодаря ти. Тогава аз ще й позвъня сега, за да я предупредя, че ти ще я потърсиш по-късно, независимо дали си успяла да се свържеш с Коол.

Рейвън взе от Барбара телефона на Лорън Синклер и за по-сигурно го повтори два пъти.

— Къде е този районен код 907? — попита тя.

— Кодиак, Аляска.

— Доста е отдалечено от книжните партита.

— Тя никога не участва в такива. Всъщност тя е нашият най-добре продаващ се автор, но не е идвала в Ню Йорк. Никой тук не се е срещал с нея и дори нямаме нейна снимка, която да публикуваме.

Последната информация накара Рейвън, да се намръщи. Тя нещо не се вместваше в образа на „любовната“ писателка, която има нерви да пише истории с щастлив край и освен това си въобразява, че може да диктува на Джейсън Коол как да прави филмите си. Рейвън вече виждаше главозамаялата се авторка да капризничи нервно в очакване на червени рози и реки от шампанско но пътя си от Аляска до Ню Йорк.

Нима тази Лорън Синклер не беше самовлюбена примадона, а саможива, откъсната от света жена?

— Обаждаш се в съвсем подходящо време — само няколко минути по-късно каза секретарката Грета на Рейвън. — За пръв път от седмица насам Коол се появи пред публиката.

— Бил е в студиото.

— Там се намира и сега. След момент ще те свържа.

В очакване да чуе изкусителния глас на един от сексуално най-привлекателните мъже в Холивуд, Рейвън си представи как би изглеждал в момента Джейсън Коол. Вероятно носеше черна тениска, избелели дънки и очукани каубойски ботуши, които подчертаваха чувствеността и грациозната сила на неговото тяло. Гъстата му черна коса може би стърчеше в безпорядък, а по красивото му лице се виждаха набола брада и кръгове под тъмносините очи. В тях обаче със сигурност не се четеше умора, а енергия, решителност и дълбоко вътрешно задоволство.

Накратко — Джейсън Коол би изглеждал точно като станал след безсънна, изпълнена с бурни страсти нощ. Не една красавица от Холивуд го бе виждала такъв.

През последната нощ обаче, а и през всички останали от изминалата седмица, Джейсън бе отдал страстта си единствено на своите филми.

— Рейвън?

— Здрасти. Как върви „Вълновият ефект“?

— Ще стане. Необходимо е малко търпение.

Рейвън обаче знаеше добре, че той не е търпелив. В това го обвиняваха и много от бившите му любовници, макар и да не твърдяха, че свършва бързо в леглото. Джейсън просто не можеше да изчака необходимото време за нормалното развитие на всяка една от връзките си.

Беше нетърпелив и към некомпетентността и шикалкавенето в преговорите. Но затова пък с безкрайно търпение претворяваше във филмите си своите виждания и идеи. А те наистина бяха изключителни.

Джейсън просто нямаше представа каква би трябвало да бъде една истинска любовна връзка. И не можеше да бъде винен за това.

На нетърпеливия, талантливия и страстния мъж от другата страна на телефона Рейвън обясни накратко причината за своето позвъняване, като завърши:

— Доколкото разбирам, героинята — Саванна — ражда накрая. Е, явно госпожица Синклер се страхува, че може би ще убиеш детето.

— Нищо няма да се случи с детето — отсече Джейсън подобаващо кратко. — Саванна няма да преживее раждането.

— Значи няма да зарадваме никого…

— Твърдо. Пък и това не ни засяга. Проблемът е между Синклер и издателството.

— Да, само че аз трябва да предам новината. Обещах на Барбара Рандъл да позвъня на Лорън.

— Чудесно. В такъв случай имаш възможността да й напомниш, че „Даровете на любовта“ може да е нейна книга, но филмът е мой.

— Прав си. Ако се наложи, дори ще й кажа, че купуването на филмовите права е също като купуване на къща — само адресът остава непроменен, иначе новият собственик може да направи каквото си пожелае със сградата. Ти от своя страна също просто ще направиш някои реконструкции.

— Необходими реконструкции — хладно вметна Джейсън.

Рейвън би могла да изпита поне малко съжаление към Лорън Синклер, когато набра номера й в Аляска, но бе изгубила това чувство откакто самата тя се ненавиждаше. А и жестокото скъсване наскоро с Майкъл я бе убедило за сетен път, че винаги е била студена като камък и неспособна на любов. Писателката, която имаше нервите да гъделичка милиони свои читатели с фантазии за идеалната любов, явно бягаше от действителността.

— Ало?

Гласът от другата страна звучеше приглушено, почти изплашено. Вероятно беше секретарката на Лорън Синклер.

— Казвам се Рейвън Уинтър. Бих искала да говоря с Лорън Синклер.

— На телефона е. Барбара Рандъл ме предупреди, че ще се обадите — отговори припряно Холи, когато чу псевдонима, под който пишеше.

Рейвън изпита раздразнение, разбрала че този крехък глас принадлежи на самата авторка.

— Току-що говорих с Джейсън Коол.

— Да?

В далечния смутен глас се долавяше нотка на смелост. Задоволството на Рейвън вече се беше изпарило и тя заговори с по-мек и извинителен тон:

— Джейсън счита, че историята ще бъде по-истинска, ако героинята не преживее раждането на детето. Бебето ще оцелее, разбира се, но…

— О, не!

Беше стон на пълно отчаяние, сякаш Рейвън току-що бе уведомила Лорън Синклер за смъртта на някой много близък човек. След отчаяния шепот последва мълчание.

— Госпожице Синклер? Лорън? На телефона ли сте все още?

— Да.

Сега в тази кратка дума се долавяше смъртна безнадеждност. Но, Боже мили, никой още не беше умрял! А и Саванна, в крайна сметка, беше само един измислен образ.

Рейвън изпълни задачата си, а Лорън Синклер прие новината с отчаяние, но без съпротива, като че ли решението героинята й да умре означаваше, че тя наистина вече е умряла.

Но Саванна още не бе умряла — не още. Изведнъж в съзнанието на Рейвън се прокрадна една мисъл — опасна, глупава и оптимистична, независимо че сигурно бе толкова безнадеждна, колкото далечният глас на авторката. По-разумно щеше да постъпи, ако приключеше набързо разговора, поднесеше извиненията си и смутолевеше в заключение някакво клише от рода на: „Такъв е шоубизнесът, съжалявам“.

— Явно този въпрос е много важен за вас — пренебрегна разума си Рейвън. — Можете да ми кажете аргументите си и аз ще се опитам да ги обясня на Джейсън. Честно казано, обаче, най-добре ще бъде, ако се срещнете лице в лице и говорите със самия него. Възможно ли е? Желаете ли да дойдете в Лос Анджелис, за да се видите с Джейсън?

От другата страна на телефона жената мълчеше. Рейвън Уинтър й предлагаше нещо напълно невъзможно. През последните петнадесет години Холи Елиът напускаше Аляска само в краен случай, тъй като се чувстваше в безопасност единствено в своята хижа. И все пак тя не стоеше постоянно в нея. Ходеше в града на покупки, до пощата и да гледа отново и отново филмите на Джейсън Коол, когато се прожектираха в местния киносалон. А в началото, през първите пет години след пристигането си в Аляска, Холи предприемаше цели експедиции — проучваше чудесата на Антарктика, пътуваше ежегодно до Бъроу, а някъде около 1989 година отиде чак до Земята на принц Уилям, за да помогне при спасяването на морските птици след нещастния случай с „Валдес“ на Ексон.

Холи можеше да замине за Лос Анджелис, но не и да се срещне с Джейсън Коол и да му дава обяснения защо настоява за щастлив край. И все пак тя трябваше да направи точно това, Преди седемнадесет години, когато бе тринадесетгодишна, не бе успяла да спаси живота на майка си, която толкова обичаше… Сега обаче една майка, макар и измислена, трябваше да бъде спасена.

— Да, бих могла да отида в Лос Анджелис и да се срещна с него сдържано — сдържано отговори накрая Холи и добави с нотка на надежда: — Вие ще присъствате ли на срещата?

Този изпълнен с очакване въпрос докосна нещо дълбоко и почти закърняло в Рейвън. И тя усети, че я втриса от тласъците на парлива топлина, напираща от най-съкровените й дълбини. В нея се надигаше болката, опитваща се да пробие сковаващите ледове, от които понякога Рейвън не долавяше дори ударите на сърцето си. С този въпрос Лорън Синклер бе разбудила в нея заспалите спомени и бе запалила отново огъня в сърцето й. Сега тя бе отново онова някогашно малко момиченце с гарвановочерна коса — детето, което отчаяно желаеше и търсеше помощта, защитата и любовта на един-единствен човек.

Лорън Синклер молеше Рейвън за помощ, а може би и за нещо повече, което се долавяше в нейния смел и въпреки това безпомощен глас. Необяснимо защо Лорън вярваше в нейната подкрепа.

— Да, ще присъствам — обеща Рейвън. „И ще ти помогна безрезервно“.

После си представи стопроцентовия скандал с Джейсън, още преди срещата да се е състояла. Тя щеше да се сблъска лично с цялото негово великолепие, защото веднага щом го информираше за стореното, той щеше светкавично да долети в този офис, за да я смаже собственоръчно.

ВТОРА ГЛАВА

— Направила си какво?

— Не мислиш ли, че преди да започнеш снимките, си струва да разбереш защо тя толкова се притеснява? — контрира го смело Рейвън. — Вече е имало случаи, когато авторът агитира почитателите си да не гледат даден филм, а нейните са милиони, и ако реши да го направи cause celebre…

— С това ли ме заплашва? — прекъсна я Джейсън. В тона му се усещаше презрение към Лорън Синклер, но нямаше и следа от притеснение за филма, който планираше да снима. Антирекламата винаги е привличала публиката точно толкова, колкото и ласкавите отзиви, а пък и филмовите фенове нямаше да подминат творбата на Джейсън Коол, особено с негово участие в главната мъжка роля. Лорън Синклер беше описала наистина превъзходно образа на Сам, а филмовият му еквивалент щеше да стане още по-привлекателен с това, че преживелият толкова много мъж, опустошен емоционално от смъртта на Саванна, остава накрая сам, с току-що родената си дъщеря — най-великия дар на любовта, и с препълнени със сълзи очи й обещава своята любов.

— Тя не заплашва да направи нищо, Джейсън. — Рейвън въздъхна леко и добави: — Просто си помислих…

— Значи тази среща между нас е била твоя идея?

Рейвън отговори с малко по-дълбока от предишната въздишка, признавайки с мълчанието си своето престъпление. Миг след това в напрегнатата тишина прозвуча прословутият дълбок и секси смях на Джейсън Коол.

— Предполага се, че си на моя страна, нали? Е, добре, драга, защо не? Умирам да се срещам с капризни писатели. Имаш ли нещо против, ако аз определя датата поне? В момента не мога да зарежа току така нещата си.

— Предполагам, че за нея няма значение точното време на срещата. А пък аз ще направя необходимите промени в програмата си.

— Добре тогава. Нека да погледна в календара си — и Джейсън прехвърли за секунди ангажиментите си през следващите петнадесет дни. — Какво ще кажеш за един обяд в понеделник, двадесет и седми?

С дългите си и тънки пръсти Рейвън също разтвори своя календар и застина вцепенена, спирайки погледа си върху почивния ден преди понеделника. С елегантен почерк по протежение на съботата и неделята бе написано: „Чикаго“. Думата беше подчертана дебело няколко пъти и сега се набиваше в очите й като тежък и незаличим символ на нейната собствена глупост и… на провала й. Цяла вечност бе изминала в трепетно очакване на важния уикенд, когато под ръка с облечения в смокинг Майкъл Андрюс щеше да влезе тържествено в Имперската бална зала на „Фермонт“. Всички веднага щяха да го разпознаят и да зяпнат от почуда. И тогава тя най-накрая щеше да им покаже…

„Да те обичам ли, Рейвън? Да те обичам?“ Младата жена отклони с усилие съзнанието си от проваления уикенд и се насочи към следващата страница от бележника. Там обаче, в графата на понеделник, март, двадесет и седми, я очакваха още по-тежки спомени, които никога нямаше да се превърнат в реалност. „Награди — бе написала, — Павилиона на Дороти Чандлър, 18 ч. (лимузина — 4,45 ч.).“

С много усилия Рейвън бе убедила Майкъл да я съпровожда до Чикаго в уикенда точно преди най-важната вечер на Холивуд. Като компенсация, от своя страна, тя му бе обещала да вземат първия обратен полет в неделя сутринта, за да не пропуснат пищната закуска, насочена за единадесет часа. А Майкъл Андрюс, чийто последен хит бе номиниран за пет награди на Академията, бе настоял да се върнат от Чикаго рано в неделя. Това бе във връзка с организирания от конкурента му Джейсън Коол (неговият филм „Без предупреждение“ бе отличен със седем номинации) бизнес-обяд по повод на предвидената за понеделник вечерта церемония в Холивуд.

— Според моя бележник на двадесет и седми ще се връчват наградите на Академията — каза Рейвън. — Което означава неофициален почивен ден за всички… включително и за теб, предполагам?

Явно Джейсън намекваше дискретно, че отдадена на блаженство в някои от шикозните салони на Родео, и тя като останалите вероятно щеше да прекара деня в подготовка на външността си за най-бляскавата гала-вечер на Холивуд. Рейвън обаче не бе планирала подобна глезотия дори когато възнамеряваше да посети церемонията с Майкъл. Този понеделник беше като всички останали — работен.

— Не, напълно ме устройва — отговори тя след кратко колебание. Знаеше, че Джейсън няма да се развълнува особено, но все пак реши тя да му съобщи новината за приключването на връзката си, вместо Коол да я научи от клюката, когато се възстановеше от сценичната треска по „Вълнови ефект“. — Между другото, за твоя информация, вече не спя с врага.

Джейсън пренебрегна отъждествяването на Майкъл Андрюс с негов враг. За него Майкъл беше просто конкурент — най-достойният касов опонент. По-скоро го заинтересува смисълът на току-що чутото.

— Вече не сте заедно с Майкъл? Нямах представа.

— Новината е съвсем прясна.

— Съжалявам.

Нотките на нежност в гласа му ядосаха Рейвън. С Джейсън имаше лоялни и изключително взаимоизгодни отношения, но не и близко приятелство. И това й напомни, че всъщност, освен сексуални връзки, тя никога не бе поддържала близко приятелство. Много мъже бяха пожелавали нейното изваяно тяло и тя бе задоволявала с удоволствие техните прищевки… ако в замяна получеше тяхната любов.

— Случва се — отговори тя вяло. — Както и да е, нямам нищо против един обяд в понеделник. Ще поискам потвърждение от Лорън и после ще се свържа с Грета.

— Добре. Наистина съжалявам за тебе и Майкъл.

— Благодаря, Джейсън — отговори тя по-нежно. — За нищо.

Рейвън напусна офиса си на „Булеварда на звездите“ и потегли към своето бунгало в Брентууд. Пътьом спря до една книжарница на булевард „Уилшайр“ и купи екземпляр от „Даровете на любовта“. Десет минути по-късно си беше вкъщи.

Вкъщи. През последните пет години малката, но скъпа сграда в престижния квартал се водеше за официално жилище на Рейвън. Но неофициално, през по-голямата част от времето си, тя живееше някъде другаде: в Тонанага Каньон — с актьор, в Санта Моника — с данъчен инспектор, в плажна вила в Малибу — с един от най-влиятелните агенти на града, и съвсем до скоро — в един от палатите на Бевърли Хилс, с режисьора и продуцента Майкъл Андрюс.

Бунгалото в Брентууд се ползваше по-скоро за склад, където освен неизползваемите дрехи между сезоните, се скриваше и Рейвън, изоставена от поредния измръзнал от студа й любовник, и в очакване на… поредната си авантюра.

Влезе в бялата дневна и се почувства като във фризер. Цялата къща беше в бяло — хладна и безлична. И в мразовитата безжизненост на това място се вписваше чудесно тя — скована от лед като статуя.

Рейвън прогони надигащата се тъга и се взря в пъстрите цветове навън. Чуден килим от зелена трева покриваше градинската ливада, поддържана изрядно от наетия косач, но затова пък цветните лехи около нея бяха покрити от занемарени и обрасли в огромни бурени цветя. Градинарят на Рейвън се бе пенсионирал отдавна и тя не наемаше друг поради глупостта си да вярва, че всеки момент ще се пренесе в палата от Бевърли Хилс.

Реши в крайна сметка да намери градинар, за да не предизвика недоволството на съседите си. Мисълта за това я блъсна болезнено — както всички други подобни мисли за бъдещето, които само преди три нощи се стовариха безмилостно върху нея, буквално секунди след завръщането на Майкъл от седемседмични снимки в Мадрид. За пореден път Рейвън Уинтър бе принудена да започва всичко отначало. Не хранеше, разбира се, наивни надежди за свеж и бляскав старт. Под бремето на жестоките си провали се справяше все по-трудно и по-трудно, от което за сетен път се убеждаваше, че не може да бъде обичана.

Рейвън искаше да се промени, да бъде страстна и гъвкава — а не студена и крехка. Как само искаше да се промени! Но с всеки пореден провал ставаше само по-мнителна, по-резервирана и още по-лесно ранима.

С намерението да се отърси от налегналите я мисли тя раздвижи раменете си. Не се предаваше лесно, но изтощението бе по-силно от нея и понякога тя се огъваше под неговата тежест. Тогава изпитваше убийствена умора. Рухваше не само сърцето й, което вече тридесет и три години се бореше да продължи да бие под ледената си обвивка, но и душата, измъчена от мисли и безсъние през последните три нощи.

Изкушаваше се да си легне веднага. Силната умора щеше бързо да я потопи в безпаметен и възстановяващ сън. Но дисциплинираната Рейвън Уинтър никога не се поддаваше на съблазни. Това не беше начин за оцеляване — не и за нея, която поне в професионално отношение бе постигнала толкова завидни успехи.

Изпълненият с благоуханието на пролетта ден постепенно потъваше в здрача. Сутринта Рейвън се бе отказала от ежедневния си крос поради една ранна конференция на Източния бряг. Е, щеше да го направи сега. Навън все още се виждаше.

Нищо, че беше уморена.

Нищо, че в крехкото й тяло вече нямаше сили.

Нищо, че бе рисковано да бяга по „Сан Висенте“, когато главата й бучеше от ехото на множество далечни и близки оскърбления.

„Казваш се Рейвън?“

„Рейвън: Но това не е ли птица, грозната черна птица на смъртта?“

„Напомня също мишелов.“

„Или лешояд!“

„Какво е това слизесто нещо по оголените ти крака, Лешояде?“

„Вазелин? Мас? Бързо, елате всички бързо да видите какво е размазал мишеловът по мършавите си крака!“

„Нямаш ли си чорапи, бъзлива гарго? Твоята дърта повлекана не може ли да ти купи? Знаеш, че може. Щеше да бъде богата, ако вземаше пари за услугите си!“

Смазващите спомени я преследваха инч1 след инч по дългия пет мили2 път за джогинг. Не можеше да избяга от тях, колкото и да ускоряваше темпото. Бяха по-бързи от нея. Причакваха я на някой ъгъл и се нахвърляха отгоре й — жестоките обиди на жестоки деца… И изведнъж в съзнанието й прозвучаха отдавна забравени думи. Думи, които тя самата бе произнесла в тържествено я изпълнено с болка обещание, когато на десет години прочете за пръв път една поема на Едгар Алан По.

„Гарванът програка: «Never more»3“ — пишеше авторът. По сякаш виждаше от небитието страданията и болката на Рейвън и я съветваше да сложи край на всичко това. И тя наистина щеше да поеме съдбата в собствените си ръце и да се освободи.

Един ден просто щеше да каже: „Никога повече, никога повече, никога…“

Ако Николас Голт не беше намалил скоростта в очакване на десния завой от „Сан Висенте“ за „Барингтън“, ако нямаше изключително бързи рефлекси и ако дори за секунда се беше поколебал от страх да не би някой да го удари отзад, то Рейвън сигурно щеше да се окаже под гумите на неговия камион.

Ник рязко заби спирачки, камионът изскърца и спря на някакви си инчове, преди лъскавият метал да срещне крехката плът. Трясъците и шумът върнаха към действителността чернокосата бегачка, която в дълбокия си унес бе изтичала от алеята на улицата, без изобщо да забележи движението покрай себе си. Учудена и стресната, тя политна напред и се строполи, разранявайки нежната кожа на дланите и колената си в бетонната настилка.

Шофьорът изскочи от камиона и вбесен, се отправи към жената, която за малко да се самоубие и неволно да го превърне в убиец. Откакто бе поел грижата по отглеждането на двете си дъщери, Николас Голт бе решил никога повече да не изрича обиди и псувни. И той спазваше обещанието твърдо, с изключение на безмълвните хули, които сипеше понякога срещу „майката“ на децата си. Но сега, възбуден от покачилия му се адреналин, Ник възнамеряваше да изсипе всевъзможни псувни и колоритни изрази над тази нехайница, която едва не предизвика катастрофа.

Навела глава, Рейвън продължаваше да стои коленичила по средата на улицата. Ник реши, че сигурно излива гнева си върху настилката, като че ли тя бе виновна за нейното глупаво падане. Отвратен от мисълта, че жената можеше да повдигне обвинение срещу него, той отмести поглед към нейната спортна екипировка. Красивият ансамбъл от шорти, тениска, чорапи и лента в светлосиньо и яркорозово струваше поне няколкостотин долара.

Ник познаваше богатите и самовлюбени особи или, по-точно, бе експерт по такива особи. Интересуваха ги единствено тоалетите, включително за джогинг, и можеха без всякакви скрупули да хвърлят върху човек най-тежките обвинения, дори когато те самите са виновни.

Ядът, примесен с оскърбление, извика в съзнанието му нови обиди, които щеше да й наговори. Надвесен над жената, Ник с нетърпение очакваше тя да вдигне лицето си от каменната настилка към неговия студен като камък поглед. О, тя добре знаеше, че той е до нея, но продължаваше да гледа надолу, опитвайки се да избегне гнева му и да предизвика жалост, може би.

Ник мислено я приканваше поне веднъж да има куража да го погледне. И тя наистина се подчини на мълчаливата му команда, обръщайки лице към неговия изпълнен с ярост и закана поглед. Николас Голт не пророни дума.

Непознатата бе неописуемо красива. Но не това сломи желанието му да я залее с язвителната си тирада. Ник имаше имунитет срещу омайната сила на красотата, познавайки добре нейната коварност. Можеше да пренебрегне сочните треперещи устни, изваяната елегантност на високите скули и бляскавите и черни като нощта къдрици, милващи гальовно нейното прекрасно лице. Но не и очите. Тези езерносини, светещи като звезди очи го гледаха с отчаяние и тъга.

Ник бе подготвен да срещне един намръщен и презрителен поглед, който обвиняваше него за случилото се. Но видя нещо напълно различно.

Рейвън, от своя страна, очакваше върху нея да се посипят хули и обиди и бе готова да ги приеме. В крайна сметка сигурно си ги заслужаваше.

В очите на жената се четеше още нещо странно и дори обезпокоително. Те сякаш бяха съгласни той да я удари и дори да я убие.

Ник пристъпи и клекна до нея. От страх тя се сви още, инстинктивно усетила силата, примесена с гняв, едва сдържащите се да не изпуснат някоя заслужена обида устни и тлеещите пламъчета в сивите очи.

Мъжът имаше черна коса като нейната. Рейвън по-чувства способността му да се владее, докато, надвесен над нея, изчакваше ловко да нанесе удара си. В мускулестото тяло се криеше силата на пантера, но стоманените очи издаваха скрития зад желязната фасада човек.

„Но какво си мисли тя, че ще й направя? — учуди се Ник. — Очаква да я ударя?“

— Здравейте — поздрави той учтиво. — Добре ли сте?

— Съжалявам за случилото се — прошепна тя. — Бях… обезумяла.

Този отговор изненада Ник още повече. Трябваше да разбере не само защо, но и дали за нея не би било по-добре, ако той не бе спрял навреме.

Остави въпросите за по-късно и посегна към нежните бели ръце, които лежаха безжизнено върху слабите бедра, с насочени една към друга наранени длани. И тогава видя локвата кръв. Нищо чудно, че странницата бе останала дълго приведена напред. Не беше някакъв каприз, нито пък намерение да хвърля вината върху него. Така по-лесно можеше да потисне напиращите викове от силната болка.

„Коя си ти? — питаше се Ник. — Приличаш на жена, която се интересува единствено от тоалети, но си готова да приемеш мъжката ярост, смъртта и понасяш болката без стон.“

Приличаше на Снежанка — така силно бе пребледняла. Но не бе от болезнените рани, а от отровните мисли, накарали я да изтича сляпо на улицата.

— Ще ви закарам в болница.

— Не, благодаря. Аз съм…

— Добре? — усмихна се приветливо Ник. — Вие не сте добре.

— Но ще се оправя. Наистина не е необходимо да ходя в болница.

— Дадено — съгласи се без повече съпротива Ник. Може би наистина нямаше нужда от лекарска помощ, но щеше да се разбере чак когато отмиеха кръвта. — Тогава ще ви закарам вкъщи.

Рейвън трябваше да приеме предложението. Но тя знаеше, а и той скоро щеше да се увери сам, че коленете й просто са издраскани от бетонната настилка. Би могла и сама да вземе едната миля до дома си в Брентууд, но не желаеше да среща по пътя си любопитни погледи.

„Какво се стича по кльощавите ти крака, лешояде? Кръв?“

— Благодаря — промълви тя и се надигна. Веднага две силни и същевременно с това нежни ръце я прихванаха под кръста и за лакътя.

Ник се намръщи при вида на лошо издраните колене и отмести поглед към лицето й, където срещна отново онзи необясним страх. Побърза да смени притеснения си и някак неодобрителен поглед с по-ласкав.

— Имате ли запаси от бинтове вкъщи? — попита той с усмивка.

Тя поклати отрицателно глава.

— Няма значение — увери я той. — Наблизо има една аптека. Първо ще се отбием там.

Рейвън хвърли един поглед на товара отзад, докато крачеше към камиона, подкрепяна от мъжа. Беше пълно с розови храсти — прекрасна смесица от цветове и аромати. Розите бяха опаковани много старателно и затова никоя от тях не бе пострадала от рязкото спиране.

— Радвам се, че на цветята ви им няма нищо — промълви тя тихо, докато раздвижваше схванатия си крак, готвейки се да се качи в кабината.

ТРЕТА ГЛАВА

— Отскоро ли сте тук? — запита Ник, когато спря пред къщата в Брентууд.

Въпросът, напълно логичен, бе породен от редица неща: снежнобялата кожа, която можеше да остане такава само в някое скрито от слънцето място; непознаването на опасностите при бягане по натоварените улици на Лос Анджелис, и не на последно място — натрупаните по верандата кашони.

Рейвън се загледа в пристигналите, докато тя е тичала, огромни кутии. Знаеше от кого са — от Майкъл. Знаеше и какво има в тях — дрехи и други вещи. Не бе издържала на неговите ужасни думи, изпълнени с оскърбления и презрение, и бе побягнала, без да вземе нищо със себе си.

Възнамеряваше да уреди преместването на багажа, но все още нямаше сили да се справи с тази задача. Ето че Майкъл я бе изпреварил, едва изчакал да минат три дни след продължилата две и половина години връзка. Може би дрешникът му трябваше за някой друг. Може би беше вярна клюката за бурна връзка в Мадрид между известния режисьор и страстна испанка. Може би бе намерил някое по-горещо, по-страстно същество — от плът и кръв, а не от лед.

„Аз също съм от плът и кръв, Майкъл!“ — крещеше от болка сърцето й, докато тя гледаше кашоните, символизиращи нейните грешки. Нима наранените след падането длани не доказваха, че и тя всъщност е едно обикновено човешко същество?

Ник очакваше кратък отговор на въпроса си и дори разчиташе да поведе лесно разговор за мястото, откъдето непознатата идваше и за впечатленията й от Лос Анджелис. Вместо това разбра, че е причинил болка.

Очевидно Снежанка се чувства самотна в този град. Самотна и ужасно тъжна.

— Целия си живот съм прекарал в Лос Анджелис — каза той накрая. — Ако нещо ви интересува, ще се радвам да помогна.

Топлотата в неговия глас я накара да го погледне с прекрасните си сини очи, изпълнени с почуда и объркване.

— Благодаря, но от петнадесет години живея тук.

Сега нейните думи предизвикаха учудване и неописуем интерес, накарал стоманата в неговите очи да заискри. Рейвън припряно отмести погледа си встрани. Мина доста време, преди да заговори отново, но вече с прецизния глас на адвоката, на жената, посветила целия си живот на парични дела.

— Ще ме изчакате ли за момент? Само ще си взема портфейла, и се връщам.

— Защо?

— За да платя бинтовете.

— Не — настоя Ник. — Нито ще ми плащате, нито ще ходите вътре сама. — Видя, че неговият тих, но настоятелен глас предизвика учудването й, и продължи: — Ще ви бъде трудно да използвате ръцете си, преди да са превързани. Защо не ми разрешите да ви помогна? Трябва да се уверя, че не се нуждаете от болница.

— Мислех, че сте градинар. Да не би да разбирате и от травматология?

Говореше приветливо, без нотки на обида, но въпреки това Ник почувства раздразнение в тона й. Снежанка очевидно го мислеше за градинар. Логично заключение, разбира се, при вида на протритите му дънки, работната фланелка и пълния с рози камион. Щеше ли да промени намерението си да не го допуска в къщата, ако й разкриеше, че е по-заможен — по-добър? — от обикновен градинар? Само парите и фасадата ли интересуваха шикозно и скъпо облечената красива жена, която имаше къща в един от най-богатите квартали на Лос Анджелис и тъмнозелен ягуар в гаража?

Странно защо, но Ник изпита силно желание новата му познайница да приема и уважава тридесет и шест годишния градинар и да не счита живота му за пропилян. И той щеше да разбере какво мисли тя. Реши да я остави с убеждението, че е градинар, и едва по-късно да разкрие пълната истина за себе си.

В известен смисъл той наистина беше градинар. Тази професия някога му помогна не само да завърши образованието си, но и да сътвори редица неща…

Николас Голт беше все още в колеж, когато изобрети уреди за стимулиране и тонизиране на тялото — качества, необходими в градинарството. Революционното изобретение го направи милионер много преди неговото официално дипломиране но архитектура и озеленяване. Но това беше само началото. Последва хотелската верига „Идън ризорт“, а със завършените неотдавна „Идън — Аспен“ и „Идън — Кармел“, колекцията му от малки луксозни хотели, разположени сред проектирани от него прекрасни градини, достигна четиринадесет на брой.

Какво щеше да стане, ако кажеше на Снежанка, че той е собственикът и изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ и че пълният с рози камион е предназначен за собствения му имот на хълма в Бел Еър?

По-силно от всякога Ник искаше да повярва, че за нея нямаше никакво значение с какво точно се занимава той и не желаеше да го пусне поради някакви други причини. Още бе рано да си прави заключения, но инстинктът му подсказваше, че е прав. Трябваше да закриля две дъщери, две прекрасни момиченца, чиито сърца вече бяха разбити от една егоистка, загрижена единствено за удоволствия и пари.

— Не съм травматолог — каза той. — Градинар съм.

— Градинар, който разбира от разкъсвания по дланите и коленете?

— Точно така — подсмихна се Ник. — Защото, освен това, съм и баща. — Усмивката огряваше лицето му, докато мислеше за децата си: — „Баща, за когото щастието на неговите дъщери е по-важно от всичко на света — много по-важно от това странно и необяснимо силно желание да научи всичко за Снежанка.“

Един вътрешен глас го предупреждаваше, че той вече знае коя е и каква е, но отказа да се довери на този глас, когато погледна към нея и съзря все още изписаната върху лицето й чаровна нерешителност.

— И така, мога ли да вляза?

— Да… благодаря. — Тя, разбира се, нямаше друг избор. Беше наистина безпомощна, с тези изподрани и окървавени ръце. Не знаеше дали ще се справи дори с дръжката на вратата. Трябваше да го остави да й помогне. Но искаше да му плати бинтовете и нещо много глупаво и опасно — да се довери на неговата неочаквана учтивост.

— Ключът? — попита Ник, когато, през лабиринта от кашони, накрая се добраха до входната врата.

Ключът се намираше отпред, в дълбокия й десен джоб, откъдето не можеше да изпадне лесно, докато тя бяга. Ник проследи нейния поглед, прошарил от двете изранени длани към джоба. Съзнаваше, че е толкова привлекателен, колкото тя е красива, и че почти всяка друга жена, дори наранена като нея, би приела съблазнителната възможност да се случи нещо, дори само след една лека подканяща усмивка…

Но Снежанка не се усмихваше. Явно приемаше за естествено да я докосва, докато вземе ключа, и вместо да почервенее, тя стана още по-бледа.

Настана конфузно мълчание, през което тя очакваше той да вземе без покана ключа, а Ник стоеше като вцепенен.

— Предлагам… ако не възразявате… ключът е в джоба ми.

— Добре. „Спри да ме гледаш, като че ли ще те нараня, по дяволите!“

През последните двадесет години, след онова съдбоносно лято, когато Рейвън Уинтър навърши тринадесет и изведнъж стана изключително привлекателна, мъжете я желаеха силно. Всеки един от нейните любовници през тези години сега би се хилил цинично, в похотливо очакване на контакта, след който щеше да се радва на нейната безпомощност и своята власт.

Но този мъж не се хилеше. Сивите му очи останаха сериозни и когато накрая взе ключа, с едва доловимо нежно докосване, Рейвън потръпна с благодарност.

Ник не показа с нищо, че е усетил реакцията й. Отвори вратата и изчака тя да пристъпи в смразяващата белота на своето жилище. Не можеше да я обвини за липсата на цветове, защото не знаеше откога живее тук.

Искаше да й предложи продължителен топъл душ. Щеше само да пусне водата и да й помогне да почисти раните си, когато излезеше от банята, загърната в хавлия, а накрая — да превърже снежнобялата кожа със снежнобелите бинтове. Но предложението би могло да я изплаши. За нея Ник беше само един непознат и тя трябваше да бъде предпазлива, макар че той никога не бе уважавал мъже, които се възползват от голотата и безпомощността на жени.

Отидоха в кухнята. Ник пусна чешмата, нагласи внимателно температурата на водата и Рейвън подложи под хладката струя ръцете си. Водата галеше приятно изранените длани, но при вида на стичащата се кръв тя направи болезнена гримаса и присви дългите ресници над поразително сините си очи.

— Да ви приготвя нещо силно за пиене? — предложи Ник. — Мислеше да стори това по-рано, но се отказа по същата логика, по която се отказа и от душа. Не искаше с нищо повече да я нарани или изплаши. Но явно болката беше остра и трябваше да бъде притъпена с нещо. — Може би ще помогне — продължи той.

— Не… благодаря — отговори Рейвън с рязък глас и с все още затворени очи, но само след минута върху устните й се появи бледа усмивка. — Всъщност вече се чувствам по-добре.

Постепенно галещата водна струя отми кръвта и Ник спря чешмата. Искрено съчувстваше на Рейвън и изпитваше неприязън към самия себе си, че ще усили нейните болки след малко, когато започне да обработва раните с марля.

— Да видим как изглеждат сега пораженията — каза той нежно.

Тя бавно отвори очи и с ужас погледна надолу, към ръцете си, ласкаво придържани от неговите ръце. И двамата си отдъхнаха с облекчение — нямаше нищо страшно. Дланите бяха само ожулени, макар че кожата бе изстъргана като с острие на бръснач. За щастие нямаше дълбоки рани с пясък и мръсотия в тях.

Щеше да мине доста време, преди Рейвън отново да почне да си служи свободно с ръцете, но фините пръсти, така застрашително покрити до преди малко с кръв, бяха останали като по чудо без драскотина. Тя можеше сама да разкопчае шортите си, да събуе обувките, да пусне чешмата и дори да се превърже.

Ник се засмя, вдигна очи от дланите и погледна към лицето й. В отговор получи изпълнена с благодарност и спираща дъха усмивка, от което застина запленен и изпълнен за момент с изкусителни помисли. Искаше да вижда отново и отново тази прекрасна усмивка, както и много други — по-самоуверени, по-щастливи и по-лъчезарни.

„Искаш да видиш лъчезарна усмивка? — настояваше насмешливият глас на действителността. — Очакваш покана да й свалиш ципа и заедно да вземете душ? Толкова е лесно. Просто кажи на тази жена, която носи марково облекло за джогинг и притежава къща, баснословно скъпо оборудвана, кой всъщност си ти.“

— Е, добре — промълви накрая Рейвън и отдръпна ръцете си, преди той да е усетил, че треперят. Още докато стискаше очи пред отмиващата кръвта вода, внезапно я осени една идея, която все повече се загнездваше сред мълчаливите викове на нейното наранено тяло. Когато отново, отвори очи и срещна неговата приятелска усмивка, идеята прерасна в план. Реши да сподели с него намерението си, но видя, че лицето му бе приело непроницаемо изражение, и се разколеба.

— Предполагам, че сте забелязали градината ми или, по-скоро, липсата на такава — започна тя притеснено. — Чудех се дали ще имате нещо против, ако се заемете с нея вместо мене?

Ник бе успял да възвърне самообладанието си и я изслуша с напълно сериозно изражение, въпреки изкусителната й усмивка. Отдаваше му се неочаквана възможност да види още много усмивки и да научи повече за Снежанка. Предложението го изкушаваше, но и притесняваше. Реши първо да я изпита. Знаеше, че лъжата е най-големият враг на една връзка, но от друга страна тази лъжа бе необходима, докато той не разкриеше нейната истинска същност.

— Защо не? — усмихна се той. — Ще се радвам да го сторя, но само при едно условие.

— Да?

— Трябва да участвате активно в работата ми. Ще ми кажете какво искате и какви храсти и цветя предпочитате.

Красивото й лице помръкна от притеснение. Тя присви рамене като под тежестта на още един нежелан товар.

— Не разбирам нищо от цветя.

— Но аз разбирам. Вашата задача ще бъде само да разгледате каталозите, които ще ви предложа. Подберете по ваш вкус цветя — само които ви харесват, а останалото ще свърша аз.

Ник замълча, докато мислено се опитваше да си припомни каква е програмата му за следващите дни. Времето, отделено за неговите дъщери, бе неприкосновено, но можеше да намери пролуки сред управленските ангажименти в обширната си империя. Утре рано сутринта той и момичетата заминаваха за почивните дни до ранчото в Санта Барбара, но следващата седмица изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ щеше да отдели време, за да бъде градинар на Снежанка.

— Ето какво ще направя. Утре сутринта, много преди да се събудите, ще оставя на верандата пакет с каталози. Прегледайте го през уикенда, а следващата седмица можем да се видим и да ми кажете какво сте решила. По кое време ще бъде удобно за вас?

— Винаги — отговори тя с приятелска усмивка и леко поклащане на рамене. — С изключение на времето, през което съм на работа.

— Значи преди или след работа?

— Преди, ако нямате нищо против. По това време на деня успявам по-лесно да контролирам програмата си.

— Определете тогава деня и часа, моля ви.

— Ами… понеделник? Ще си бъда вкъщи до девет и половина.

— Ще бъда тук в седем и четиридесет и пет.

Въпреки нерешителния протест на Рейвън, преди да си тръгне Ник премести кашоните от верандата в просторната всекидневна. До преди малко бе останал с впечатлението, че стаята напълно е лишена от цветове, но когато влезе в нея за втори път, видя, че върху пухкавия кремав килим до дивана бе поставена издута виненочервена чанта, на която със златни букви бяха изписани инициали те „РУУ“. На самия диван се виждаше и същото портмоне, а върху алабастровата масичка за кафе лежеше книга. Знаеше тази книга.

— „Даровете на любовта“ — каза той. — Майка ми я намира за изключителна.

— Същото чувам и аз. Днес я купих. — Рейвън се обърна замислено към книгата и бегла усмивка заигра върху устните й.

— Защо се усмихвате така?

Този ненадеен въпрос я накара да се изчерви. Още по изненадващ за самата нея бе и проронилият се от устата й отговор:

— Вероятно защото си мислех за предстоящия уикенд: подбирам цветя и чета любовен роман.

— Необичайно ли е това за вас?

— Да — усмихна се тя, — обикновено не прекарвам така почивните си дни.

— Но е хубаво, предполагам.

Този мъж говореше напълно сериозно и приветливо, сякаш наистина се грижеше тя да прекара добре уикенда. По-тялото й полази тръпка.

— Вече трябва да си тръгвам, за да вземете един топъл душ. Между другото, казвам се Николас Голт — спокойно произнесе името си той, въпреки че вътрешно се притесняваше и следеше нейната реакция. Нищо Или името не й говореше нищо, или просто бе най-добрата актриса в града. Ник предположи, че е първото. Имаше необичайно име. Разбира се, според неговата деветгодишна дъщеря, в телефонния указател на Лос Анджелис фигурираха поне четирима души, наричащи се „Николас Голт“, и нито един от тях не бе неин баща. Пък и името му не бе толкова известно, колкото хотелите от веригата „Идън Ризорт“.

— Приятелите ме наричат Ник.

— Приятно ми е. — Тя се усмихна дружелюбно, но веднага след това прие отново сериозен вид, а крехкото й тяло се сви като в очакване на удар. — Аз съм Рейвън.

Проронените думи не изненадаха Ник. Върху кашоните той беше прочел „Рейвън Уинтър“ и адреса.

„Знам името ти — помисли си той. — Но не знам, а искам да разбера, защо си мислиш, че може да те обидя. И наистина ще разбера… някога.“

— Рейвън. Звучи прекрасно.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Кодиак, Аляска

Петък, 10 март

В непрогледния среднощен мрак се стелеше сняг на едри парцали. По това време обикновено Холи пишеше, за да избяга от собствените си мрачни спомени в своите измислени светове на любов и щастие.

Но тази нощ не можа да се освободи от кошмара на потисканите дълбоко в нея страхове. Плашеше я и обещанието пред Рейвън Уинтър, че ще отиде до Лос Анджелис да се срещне лично с Джейсън Коол.

След приключването на телефонния разговор, Холи дълго остана загледана през прозореца на всекидневната в бушуващия ад навън. Едва когато проблясъците на пролетната зора успяха да пробият снежната нощ, тя се затътри към спалнята. Отвори ухаещия на кедър гардероб и протегна ръка към единствената окачена вътре дреха.

Върху муселина в слонова кост бе изобразена изящна поляна с диви цветя в нежнорозово, зелено, златисто и бледомораво. Дрехата беше с нрави, прихванати около китката ръкави, висока набрана яка и освен няколкото басти около гърдите, по нея нямаше нищо друго особено. Приличаше на нощница: семпла и скромна. Бе с десет месеца по-голяма от Холи и принадлежеше на майка й. Преди тридесет и една години, в Деня на Свети Валентин, облечената в тази рокля седемнадесетгодишна Клер Джонсън бе станала съпруга на Лоурънс Елиът.

Като малка Холи често обличаше роклята.

— Изглеждаш толкова голяма, Холи Елизабет Елиът и… толкова красива! — всеки път й се възхищаваха с любов нейните родители.

Изминаха повече от двадесет години, откакто Холи за последен път бе сложила роклята, и седемнадесет, откакто в живота й щастието бе помръкнало…

— Има толкова мек нос, тате! — възхитено извика тригодишната Холи, когато Лоурънс я повдигна да докосне носа на породистата кобила и тя за пръв път почувства кадифената мекота на конската муцуна.

Холи се чувстваше истински щастлива, когато отиваше с баща си до конюшнята — едно от многото места, където той работеше, за да прехранва семейството си. Тя живееше в истински свят на приказки, обгърната от безпределната обич на родителите си.

Баща й, красив едър мъж, чиито тъмнозелени очи заблестяваха, когато я зърнеше, се готвеше за ветеринарен лекар. Трябваше му повече време, защото не можеше да учи редовно. Един ден щяха да си имат собствена клиника. Той обичаше всяко живо същество: било то голямо или малко, диво или питомно. Майка й щеше да приема пациентите и да помага в останалата работа.

Животът на Клер Джонсън и Лоурънс Елиът не беше лек, но голямата обич помежду им и към златокосото момиченце ги караше да вярват, че са способни да постигнат и невъзможните неща.

Лоурънс и Клер продължиха да мечтаят дори когато се получи повиквателната за Виетнам. Вярваха, че Лоурънс ще се прибере у дома жив и здрав, ще завърши редовно колеж със стипендия, а на тринадесетия рожден ден на Холи ще бъде ветеринар.

Но прекрасните сънища не се сбъднаха. Два дни преди изтичането на службата във Виетнам, взводът на Лоурънс се върнал от джунглата без него. Пристигна само кратко съобщение за смъртта му, от негов приятел — войник, Дерек Бюрк, Дерек бил до Лоурънс, когато куршумът пронизал гърдите му. Преди да издъхне в ръцете на приятеля си, Лоурънс говорел колко много обича жена си и дъщеря си. Върнали вещите, но тялото останало в джунглата — било невъзможно да се пренесе под огъня на врага.

Дерек пристигна при Клер седем месеца след смъртта на съпруга й. Каза й, че бил неговият най-добър приятел. Преди смъртта си Лоурънс го заклел, когато се върне в Щатите, да посети Клер, да се увери, че малката Холи е добре и да каже на Клер да продължи да живее живота си.

Дерек бе мил, любезен и се държеше прекрасно с Холи. Клер дълбоко страдаше по загубата на Лоурънс, но с този мъж, който също го обичаше, тя се чувстваше значително по-добре.

Двамата се ожениха осемнадесет месеца след смъртта на Лоурънс. Всички се преместиха от малкия апартамент, където Клер и Холи бяха живели с Лоурънс, в просторна къща с обширен двор. Промяната бе наистина значима — заминаха от Монтана за Вашингтон, — но и навяваща носталгични спомени за изгубените мечти на семейството да се премести в същия град, където Лоурънс възнамеряваше да следва ветеринарна медицина.

Дерек отиде във Вашингтон, не обаче за да следва, а заради бизнеса си, който Клер така и не разбра какъв е. Знаеше само, че провежда някакви „консултации“, свързани с натрупания от него опит във Виетнам, и поради това трябва често да пътува.

Дълго, твърде дълго Клер не искаше да приеме мисълта, че нещо не е съвсем наред с човека, за когото се бе омъжила. Дерек се държеше странно: понякога бе много дружелюбен, а понякога — странен и затворен в себе си. Имаше моменти, когато Клер не издържаше и решаваше двамата да си поговорят и тогава той бързо излизаше от летаргичното си състояние. Ставаше отново предишният чаровник и тя бързо забравяше тревогите си.

Клер потиска дълго своите притеснения. Искаше да вярва, че всичко е наред, че се страхува напразно и че е направила правилен избор за Холи и… за близнаците, сина и дъщерята, които бе родила на Дерек.

Ако Дерек бе посегнал поне веднъж на децата или на нея, тя щеше веднага да го напусне. Но той не го направи. Вероятно знаеше добре какво ще последва. Въпреки нарастващата студенина помежду им, Дерек все още държеше на жена си. Искаше да я контролира, да я направи напълно зависима от него. Клер се подчиняваше безропотно на неговото желание да няма приятели. В крайна сметка имаше децата си — три чудесни деца, — с които искаше да споделя всеки миг от своя живот.

Накрая именно заради тези деца и заради лошите предчувствия, които повече не можеше да потиска, Клер взе решение.

„Ще го напусна, Лоурънс — шептеше в тъмнината на единствения мъж, когото някога бе обичала. — Знам, че беше твой приятел, скъпи, но сигурно се е променил оттогава. Мисля, че е опасен и понякога се чудя дали не взема наркотици.“

Клер трябваше да обмисли много внимателно плана си. Знаеше, че не може да се върне в Монтана, защото той веднага щеше да я последва. Накрая избра Сиатъл. Тя и Лорън бяха мечтали да живеят в този град някой ден…

От малкото средства, които Дерек даваше за домакинството, Клер започна да спестява. Трябваше й време, за да събере достатъчно за четири билета през водопадите и за първоначално препитание, докато си намереше работа.

Клер сподели смелия си план с Холи. Златокосата й дъщеря бе навършила тринадесет години и нейните пъстри очи, някога толкова щастливи и изпълнени с оптимизъм, сега гледаха разбиращо, тъжно и сериозно. Холи засия отново, когато чу, че ще започнат живота си отново, в Сиатъл.

— До април ще съберем достатъчно пари — каза Холи, опитвайки се да прикрие радостта си. — Ще избягаме, когато Дерек замине по работа.

Но както пропадна мечтата на Лоурънс за ветеринарна клиника, така пропадна и мечтата за Сиатъл — или поне за някои от тях… През един снеговит февруарски ден — Деня на Свети Валентин, когато Клер и Лоурънс щяха да празнуват 14-годишнината от своя брак, Дерек полудя.

„Сигурно е дрогиран“, реши Клер, като го видя да крачи срещу нея. Тъмните очи шареха подивели: бе някакъв наркотик, който не успокояваше, а възбуждаше и развързваше езика. Той обаче я гледаше съвсем като нормален, когато занарежда с поразително ясен глас:

— Ти моята Валентина ли си, Клер — просъска той и размаха под носа й букет аленочервени рози, — или сърцето ти още принадлежи на безценния Лоурънс?

Клер се усмихна смело и му каза, че го обича, но тогава с ужас осъзна, че нейният отговор всъщност изобщо не го интересуваше. Погледът му издаваше мрачна решителност, а със свободната си от розите ръка бе сграбчил една ловна пушка от колекцията си. Нямаше значение какво ще каже тя. Дерек вече бе съчинил свой собствен сценарий на ужасите.

— Искаш да си с него, нали, Клер? Искаш да бъдеш с Лоурънс!

Двамата стояха в кухнята, а децата бяха във всекидневната. Те не бяха чули нито връщането на Дерек вкъщи, нито изблиците на неговата лудост, нито тихите отчаяни молби на майка си. Телевизорът бе включен и близнаците гледаха повторение на „Клуба на Мики Маус“. Холи седеше до тях на дивана и подготвяше домашните си, но когато започнаха „Приключенията на Корки и Бялата сянка“, тя също се загледа в чудната история на малкото момиченце и неговото смело бяло куче.

Нито Холи, нито децата доловиха нещо, не чуха дори ударите по вратата. Но неочаквано майката и Дерек се появиха пред тях и Холи прочете в очите на Клер трудно прикриван ужас. Момичето светкавично осъзна, че нещо с Дерек не е наред.

— Здравейте, деца — поздрави съпругът на майка им със странно приятен глас. — Какво ще кажете да отпътуваме оттук заедно?

Планираното от Дерек пътуване бе екскурзия до смъртта — на всички, с изключение на Холи. На нея оставяше само паспорт за неописуеми спомени, чийто кошмар щеше вечно да преследва изтерзаната й душа.

Не, Холи нямаше да се спаси никога от изпитания ужас при клането. В стаята продължаваха да отекват стонове и отчаяни молби. Всъщност жертвите — тези, които умряха — имаха по-голям късмет. Тяхната агония бе много по-кратка, а и близнаците бяха твърде малки, за да разберат какво точно ставаше.

Клер и Холи обаче разбираха. Клер се опитваше отчаяно да спаси децата си, като предлагаше своя живот в замяна на техния, застанала пред дулото на пушката. Накрая, уморен от нейните молби, Дерек дръпна спусъка. Обезумяла от ужас, Холи изскочи пред смъртоносното оръжие, закриляйки като с щит братчето и сестричето си и сграбчи със страшна сила цевта.

В сърцето на Холи имаше достатъчно любов. Тя бе закърмена със света на любовта, който бе изгубила на тринадесет години, но който продължаваше да пази дълбоко в душата си. И най-голямата любов обаче не стигаше, за да се пребори с безумието на втория си баща.

Подивелият поглед на Дерек следеше насмешливо проявата на глупава момичешка смелост, после охладня и се изпълни с омраза.

— Ти и твоят баща! — присмя се той. После засъска неразбираеми думи, сграбчи Холи и я притисна до себе си така, че да наблюдава бавното угасване на живота в телата на малките братче и сестриче, вперили неразбиращо огромни, невинни очи в разиграващата се драма.

„Убий ме — молеше изтерзаната душа на Холи пред безмълвните трупове на най-любимите й хора. — Убий ме сега… моля те. Позволи ми да отида при тях… и при татко.“

Холи молеше смъртта да дойде, желаеше я. Тя не се опита да избяга, когато най-накрая Дерек я пусна. Изправи се смело пред него, приемайки края си с достойнство.

„Побързай. Позволи ми по-скоро да отида при тях.“

Дерек се бавеше, наслаждавайки се на тези последни секунди на мъчение и ужас. Насочи пушката към сърцето на изтерзаната девойка, но след безкрайно колебание не дръпна спусъка. Вероятно разбираше, че то бе достатъчно наранено, за да изпита болка от изстрела. Бавно, много бавно той вдигна оръжие към лицето й — към очите, съчетали в себе си светлосиния цвят на Клер и яркозеленото на Лоурънс.

Нима Дерек я караше да го моли за пощада? Това никога нямаше да се случи. За Холи животът вече бе свършил. Ако искаше да види страх в синьозелените очи, трябваше да почака до края на вечността. Повече нямаше от какво да се страхува. Бе загубила всичко. Всичко.

Накрая Дерек се усмихна с познатата чаровна усмивка, накарала някога Холи и Клер да повярват, че този човек е добър, че ще се грижи за тях, изпълнявайки последното желание на Лоурънс.

— Сбогом, Холи. Радвай се.

С тази насмешка на уста Дерек опря дулото до главата си и дръпна спусъка.

Гърмежът от последния изстрел отзвуча бързо и изведнъж Холи остана съвсем сама. Гласовете от телевизора сякаш се нахвърлиха върху нея и тя побърза да го загаси. После се наведе над посипания с огненочервените рози под и нежно докосна бездиханните телца на брат си и сестра си.

— Холи…?

— Мамичко.

Холи прегърна любящо майка си, но се сети, че трябва първо да повика помощ.

— Ще се обадя за линейка.

— Не, ненагледна моя.

Бледите, треперещи ръце на Клер се протегнаха да докоснат страните на дъщеря си.

— Изслушай ме, скъпа. Трябва да продължиш да живееш. Ти си силна, а и ние с татко ти те обичахме толкова много… Нали ще запомниш това, Холи?

— Да, но…

— Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.

— Обещавам. Мамичко, не умирай, моля те!

— Обичам те, Холи…

Клер издъхна, живяла повече, отколкото смъртоносните й рани позволяваха. Нейното любящо сърце отказа да спре, преди тя да промълви последните си думи на обич.

Полицията дойде, повикана от съседите, чули изстрели в къщата. Намериха Холи да прегръща майка си, нашепвайки й неразбираеми нежни слова. С големи усилия успяха да я откопчат от изстиващото тяло. Памучната блузка и златистата коса на момичето бяха просмукани от кръв, а по лицето й се виждаха кървавите следи от последната майчина ласка.

Напълно вцепенена от шока, Холи само поклащаше глава в отговор на зададените въпроси. Всъщност нейните показания не бяха необходими. Зловещата сцена наоколо свидетелстваше най-пълно за станалото. Оставаше неясно само защо този мъж бе убил жена си, децата си и накрая — себе си.

Първоначално градът хвърли вината върху Виетнам. Неморалността на войната бе довела до неморалност, жажда за кръв и лудост своите войници, които никога нямаше да се отърсят от спомените за кланетата в далечните южноазиатски джунгли. За всички изглеждаше обяснимо завърналият се от Виетнам ветеран да се превърне в убиец.

Никой обаче не можеше да си обясни защо мародерстващият войник бе пожалил тринадесетгодишната си заварена дъщеря. След много спорове хората от градеца се съгласиха единодушно, че има само една причина: самата Холи. Вероятно тя бе фаталната Лолита. Умилквала се е около изгубилия разума си по време на войната човек, възбуждайки неговите страсти, после се е забавлявала да удовлетворява тези страсти и накрая го е отхвърлила, отегчена от своята жестока игра.

Все повече се налагаше убеждението, че Холи и доведеният й баща са извършили престъпление от страст. Дерек обаче не е могъл, дори в лудостта си, до убие своята малка съблазнителка, която е обичал. Звучеше правдоподобно. След четиридесет и осем часа в тази версия повярваха всички, дори съседите, предложили временен подслон на Холи.

Полицейските ленти, с които се обграждаше мястото на престъплението, още жълтееха около къщата, притихнала под бледата зимна луна. Беше около полунощ, когато Холи скъса панделките пред предната врата и за последен път влезе вътре.

Най-после бе напуснала дома, в който бе прекарала последните три нощи. Там тя не бе затворник, но и не я желаеха. Съседите, които я гледаха с нескрито презрение, сигурно щяха да изпитат облекчение — а и целият град, — разбирайки, че тя си е отишла завинаги. Холи също копнееше да избяга от обграждащата я враждебност и от малката армия репортери, нетърпеливи да научат от нейните собствени уста историята за прелъстяването и убийствата. Но най-вече момичето искаше да остане насаме с непосилното си отчаяние.

Майката, братчето и сестричето вече не лежаха на пода, но Холи видя кървавите петна, които макар и потъмнели с времето, пред очите й изглеждаха все още яркочервени.

— Ще взема парите, които спестявахме, мамо — проговори тя нежно на празната стая, където бе приключил и нейният живот. — Ще отида в Сиатъл, точно както възнамерявахме да направим. Може би ти ще ме чакаш там, майчице…

Гласът й се пречупи в непоносимата тишина. Холи изпита огромно желание да бъде докосната, прегърната и успокоена от някого. Но тя бе сам-самичка и майка й нямаше да я чака в Сиатъл. Изобщо нямаше кой да я чака.

„Знам че всъщност няма да си там, мамичко. Но ти ще бъдеш с мене. Вие с татко ще бъдете с мене… винаги… нали?“

Холи знаеше, че ще полудее, ако продължи да се заблуждава. Но тя разбра и нещо много по-важно: веднага трябваше да напусне потъналата в кръв всекидневна, за да не направи това, което от известно време се въртеше в главата й: да вземе един от пистолетите на Дерек и най-накрая да се присъедини към единствените си любими хора.

Момичето излезе от стаята, без да знае накъде щяха да я поведат нейните треперещи крака — горе, накъдето се бе запътила на излизане от съседите, или… до кабинета на Дерек с шкафовете със заредено оръжие.

— Обещай ми, че ще продължиш да живееш, Холи. Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.

— Мамичко! — гласът бе прозвучал толкова ясно, че Холи се затича, очаквайки да види Клер.

— Мамичко?

Нищо. Нищо освен кафявочерните петна, които мълчаливо и тъжно напомняха за смъртта. Оставаше й само тържественото обещание пред нейната умираща майка.

Изтръпналите й крака я поведоха нагоре, към парите, които тя и Клер бяха събирали и крили толкова грижливо. Почти стигаха за път и подслон и на четиримата, а за само момиче като нея бяха предостатъчно.

Холи прибра в раницата си няколко пуловера и джинси, а най-отгоре внимателно сгъна сватбената рокля на Клер. После намери и скрития фотоалбум — единственото доказателство за онова щастливо далечно време, когато тя, Лоурънс и Клер бяха едно семейство.

Нямаше причина да не вземе със себе си целия албум. В раницата имаше достатъчно място, а и фотографиите нямаха значение за никой друг. Родителите й бяха мъртви, я тя вече бе сама на този свят. Но вместо това някаква сила я застави да вземе само няколко от снимките: сватбата на родителите си, символизираща тяхната безгранична любов; бебешки портрет на Холи с бащата и майката; още една с Лоурънс и Клер, засмени щастливо пред камерата, докато нейните малки пръстчета натискат снимачното копче; една с майка й, когато глазира торта за рождения ден на Лоурънс, и накрая — снимка на Лоурънс, гушнал Холи пред породистия кон, когото тя гали по муцуната.

Холи прибра петте безценни за нея снимки от онова далечно, време, както и една с мъртвите братче и сестриче, и напусна къщата и града завинаги.

„Ако почитаме новите си имена, ако сме добри, учтиви и внимателни с хората, тогава всичко ще е наред, не мислиш ли?“ — бе попитала Клер, когато обясняваше на Холи, че щяха да изчезнат, като се преименуват с имената на умрели още в детската си възраст хора. Холи си спомни думите на майка си, докато обикаляше гробището близо до Сиатълския парк на доброволците на Капитолийския хълм. „Това е необходимо“, повтаряше си тя. Невинното тринадесетгодишно момиче, обявено от целия свят за Лолита, трябваше да изчезне завинаги, както и да стане поне на осемнадесет години — официалната възраст, когато можеше да заживее и да се издържа сама.

Холи вървеше бавно и старателно проучваше надгробните плочи. Упоритото скитане накрая я доведе до гроба на Мери Лин Пиърс. Според издълбаните върху бляскавия гранит дати, Мери е била родена пет години преди Холи и е умряла съвсем наскоро.

Малката самотница се закле да уважава и зачита взетото на заем име. Повече не можеше да обещае. Не можеше да лъже духа на истинския притежател, че ще отведе това име на приказно пътешествие. Напротив, част от нея упорито отказваше да продължи нататък и желаеше единствено спокойствието на смълчаното гробище, с неговите прекрасни букети от пролетни цветя.

Холи получи от статистическата служба на района Кинг копие от свидетелството за раждане на Мери и го приложи в молбата си за социалноосигурителна карта, без която не можеше да започне работа. Следващата спирка бе някакъв център по очни заболявания, където си поръча очила със златни рамки и обикновени стъкла без диоптри.

— Нямам проблеми със зрението — обясни тя на изненаданата служителка. — Аз съм актриса и очилата ми трябват за една пиеса.

Холи искаше да премахне и най-малката възможност да я разпознаят. Сега нейната златиста коса падаше свободно около лицето й, но образуваната от нея завеса не бе съвсем достатъчна, а и очилата щяха да я доближат още повече до възрастта на починалата Мери Лин Пиърс.

Всъщност Холи наистина изглеждаше най-малко на деветнадесет години. Върху сериозното й лице се четяха тъга и прекомерна зрялост. Дори ако я срещнеха, познатите на Холи трудно биха познали в нея същата онази усмихната тийнейджърка с плитчици, чиято снимка и интригуваща история водеше вечерните новини — до появата на следващата трагедия.

Никой не разпозна Холи, а когато по случайно стечение на обстоятелствата осем месеца по-късно тя отново влезе в новините, дори тези, които бяха виждали всеки ден Мери Лин Пиърс, никога не разбраха, че скромната и сериозна млада жена е била някога обожаваната и безкрайно щастлива Холи Елиът.

Намери си работа в една книжарница на булевард „Юнивърсити“. През свободното си време четеше романтични истории, но само със щастлив край. А когато синьо-зелените й очи натежаваха от умора, но не се предаваха на съня, защото там я очакваха кошмарите, тогава започваше да съчинява свои истории — и пак задължително с щастлив край. Само така момичето се бореше с нескончаемите си ужасни спомени.

Две години след трагедията Холи попадна на един роман, чието действие се развиваше в Аляска. Препречете историята три пъти и после потърси още информация за четиридесет и деветия американски щат. Описанията на дивата красота й напомняха силно за Монтана, където някога бе живяла толкова щастливо със своите родители. Привличаше я дори и прякорът на Аляска — „Последно убежище“.

Холи си купи еднопосочен билет за кораб от Сиатъл до Анкоридж. На заминаване получи препоръчително писмо от управителя на книжарницата — кратко описание на неговата мълчалива, но изключително работлива и компетентна служителка. И тъй като разполагаше само със свидетелство за раждане, и книжка за социално осигуряване, тя реши да кандидатства за паспорт. В молбата промени името на Мерилин. Искаше Мери Лин Пиърс да почива в мир сред цветята на гробището, необезпокоявана повече от духовете, които винаги щяха да измъчват Холи.

Една сутрин Мерилин Пиърс се качи на борда на „Арктическа звезда“. По документи тя бе на двадесет години, но само пет месеца по-рано, на Коледа, Холи Елизабет Елиът, която вече не съществуваше, бе навършила едва петнадесет.

Холи пристигна в Аляска с настъпването на арктическото лято. През това паметно лято, когато започна работа в консервната фабрика на Кодиак, тя за пръв път усети бледи проблясъци на надежда под неугасващата северна заря.

После дойде зимата, с мълчаливите си снегове и безкрайната тъма, която събуди отново спомена за онази смъртоносна вечер в Деня на Свети Валентин.

Холи имаше начин да се върне в Сиатъл, а дори да отиде и още по на юг. Но тя бе наследила силата и куража на своите родители и не можеше да пренебрегне това наследство. Трябваше да остане. Бе длъжна да намери начин да живее със снега и с тъмнината.

Дългите зимни нощи девойката прекарваше в четене. Постепенно самата тя започна да пише истории за любов, които й даваха по-голяма сигурност и закрила от чуждите. Холи добре контролираше създадения от нея измислен свят. Там нямаше опасност някоя непредвидена трагедия да съсипе живота на героите. Тя никога не би го позволила.

Върху белия лист Холи разказваше за любящи и състрадателни мъже и жени, които не биха предали тържествените си клетви и обещания за любов. Нейните герои и героини също имаха проблеми: мъчителни и почти непреодолими сърдечни тайни. Накрая обаче тайните биваха разкривани, демоните — прогонвани, а грешките — прощавани. И неизменно дори и най-непреодолимите пречки — побеждавани от надеждата, куража и любовта.

Девойката пишеше своите любовни истории на ръка, с едър, детински почерк, чиято разбираемост не накара издателите да върнат нейната първа творба, въпреки че обикновено се изискваше напечатан текст. Книгата бе не само прочетена, но и публикувана, и посрещната от читателите с топло чувство.

Малкото жители на Кодиак дори не подозираха за съществуването на Холи. Те познаваха само Мерилин Пиърс — скромната млада жена, която живееше на четири мили от града в една недодялана колиба високо над морето. Никой от тях изобщо не подозираше, че Холи всъщност е авторката на бестселъри, Лорън Синклер. Тя държеше в местната банка толкова пари, колкото да преживява. Останалото предвидливо бе инвестирала и всяка година анонимно отпускаше от него големи суми на организации, които защитаваха жертви на престъпления.

Цялата си поща, включително множеството писма от свои читатели, Холи получаваше в Кодиак на името на Мерилин Пиърс. Писмата ги препращаше в големи пликове или в кашони на издателството от Ню Йорк. Младата писателка отговаряше винаги, но изпращаше пощата до издателя си, а той, от своя страна, с нюйоркски щемпел препращаше на посочените адреси. Холи обясняваше действията си с желанието да не бъде обезпокоявана. Не искаше никой да знае къде живее, не желаеше дори да стане известно, че Лорън Синклер бе само един псевдоним.

Холи живееше съвсем скромно в своята къщичка. Още изпитваше остра болка при мисълта, че ако не бе гледала телевизия в онази нощ на Свети Валентин, навярно би чула звуците в кухнята, би разбрала какво става и би предотвратила по някакъв начин трагедията.

Холи се бе лишила от телевизор и радио, не получаваше и вестници. Понякога, когато отиваше за провизии в града, хвърляше поглед върху заглавията в печата, но никога не купуваше нищо. Предпочиташе да си живее в своя измислен свят, обитаван от мили хора, за които можеше да гарантира, че не биха довели до безсмислени трагедии и разбити сърца.

През кратките часове на Коледния ден, отбелязал нейния двадесет и шести рожден ден, Холи реши да се разходи до града. Под чистото синьо небе снежните кристалчета блестяха като диаманти, огрявани от причудливите огньове на топлото слънце. Холи мина покрай едно кино и забеляза реклама на „Бягай, артист“, с Джейсън Коол в главната роля. Тя остана дълго време като зашеметена пред неговия портрет. Напомняше й за нейните герои — силен и нежен, любящ и учтив.

Киното не работеше на Коледа, затова на следващия ден Холи измина отново осемте мили до града. Тя изгледа филма с Джейсън Коол няколко пъти, а през следващите четири години ходеше на всяка филмова премиера с негово участие или под негова режисура.

Младата жена не можеше да допусне дори за момент, че в реалния живот истинският Джейсън Коол не е така внимателен и нежен, силен и героичен, както си го бе Представяла. Но сега трябваше да се изправи пред горчивата истина: човекът, който винаги бе приемала за романтичен герой, всъщност беше абсолютно прозаичен. Без капчица съжаление Джейсън Коол възнамеряваше да унищожава. Планираше по най-жесток начин да убие един от героите, създаден с толкова нежност от нея — любящата майка, която иска единствено да прекара остатъка от живота си със своето дете.

И сега, само след седемнадесет дни, Холи щеше да се срещне с истинския Джейсън Коол. Тя трябваше да намери начин, щеше да намери начин да му обясни, че тази майка не трябва да умре.

Холи докосваше с нежни, разтреперани пръсти сватбената рокля на майка си и докато галеше мъничките листенца на избродираните цветя, взе решение. Щеше да бъде в тази рокля на срещата си с Джейсън Коол. Просто щеше да я облече за късмет, както възнамеряваше да вземе и петте снимки, които бяха символи на нейното семейство… безценни символи на огромната и непобедимата любов.

ПЕТА ГЛАВА

Лос Анджелис, Калифорния

Понеделник, 13 март

Въпреки че Николас Голт прекара уикенда със своите дъщери в Санта Барбара, той успя да събере и малко информация за Рейвън У. Уинтър. Завъртя няколко телефона през късните часове, когато момичетата спяха. Никой от неговите източници обаче не можа да му каже какво означава средното „У“, но това бе дребна подробност в сравнение с много по-важната и обезпокояваща мистерия около Рейвън.

Ник разбра, че Рейвън бе известна под прякора Снежанка Акулата. Само на тридесет и три години, тя вече се бе наложила като един от най-добрите адвокати в света на шоубизнеса. Поради прословутото й умение да смазва конкурентите си, всички в Холивуд се стремяха да я имат от своята страна на масата за преговори. Рейвън можеше да си позволи лукса да избере когото си пожелае за свой клиент, и тя наистина представляваше най-талантливите и влиятелните.

Това бе адвокатката Рейвън Уинтър — твърда, безцеремонна, брилянтна, успяваща. А Рейвън Уинтър — жената? Свързваха я с някои от най-богатите и влиятелни холивудски мъже. Очевидно това бяха връзки само на сексуална основа, нито една от които не бе довела до брак.

Току-що бе приключила и последната история — с продуцента и режисьора Майкъл Андрюс. Той се бе върнал от седемседмично пребиваване в Испания и още същата вечер след пристигането си бе „изритал“ Рейвън от къщата си в Бевърли Хилс. Естествено, тук беше намесена друга жена — очарователна и страстна наивница. Но според познатите на Ник еротичните афери на Майкъл не бяха нищо ново. По време на почти тригодишната си връзка с Рейвън той бе ходил с множество други жени.

И Рейвън бе останала толкова дълго при него, въпреки предателството и публичното унижение? Защо? — чудеше се Ник. Наистина ли жената, която бе достигнала върха в една традиционно мъжка професия, страдаше от липса на самочувствие? Всички, с които той разговаря, не се поколебаха да потвърдят, че Рейвън бе изградила кариерата си сама, а не в мъжките легла. Бе успяла — въпреки изключителната си красота. Бе накарала хората да се абстрахират от нейната външност и да приемат на сериозно невероятната й интелигентност.

Рейвън никога не бе правила и не й се налагаше да прави професионални компромиси, но тогава защо, по дяволите, бе потънала в лични компромиси?

Наистина ли бе хлътнала толкова силно по Майкъл Андрюс, та бе забравила за собственото си достойнство и бе понасяла безропотно неговите предателства? От собствен опит Ник знаеше, че с предателството и любовта си отиваше завинаги. Нима наистина Рейвън обичаше толкова много този нафукан режисьор и уважаваше толкова малко себе си, та бе му прощавала десетки пъти?

Вероятно нещо травматизиращо от миналото на тази жена я караше да се съмнява в себе си и да приема униженията и предателството за своя съдба. Тази мисъл не се хареса на Ник, а още по-малко му допадна друго едно възможно обяснение за нейното безропотно подчиняване на Майкъл Андрюс — безразличие към любовта и преклонение пред успеха и парите.

Превъзходната адвокатка от шоубизнеса притежаваше значително богатство и власт. Но Майкъл Андрюс бе на по-високо равнище, разполагайки с огромната си филмова империя. Тя обаче бледнееше пред владенията на Николас Голт.

Ник можеше да купи и да продаде многократно Майкъл Андрюс, и това го обезпокои. След като Рейвън бе готова да понася унижения и предателства в ръцете на режисьора, на какви ли компромиси би отишла, ако знаеше че Ник и „Идън Ентърпрайзис“ са едно и също нещо? Докъде щеше да стигне тя в привидното си подчинение и в обещанията за любов?

Ник си тръгна от нейния дом в петъчната вечер със спомена за нейната уязвимост, която изместваше от съзнанието му скъпата къща, дрехите и колата. Сега, когато пак спря пред дома й, предизвикателният образ на нейната слабост отново завладя съзнанието му и той забрави за притесненията си от получената информация през почивните дни.

Рейвън не знаеше кой всъщност е той и не бе необходимо да научава веднага. За нея щеше да бъде градинарят Ник, а не хищникът от хотелиерския бизнес. За него пък тя нямаше да бъде Снежанка Акулата, а само Снежанка.

„При условие, мислеше си Ник, докато крачеше бавно към къщата, че петъчните ми впечатления не се окажат само една илюзия…“

Не бяха илюзия.

Тази сутрин розово-оранжевият ленен костюм на Армани показваше ясно, че външният вид и парите играеха важна роля в живота на Рейвън Уинтър. Но дори и от скъпото облекло лъхаше на несигурност. Домакинята беше с безукорни аксесоари — точно според вижданията на дизайнера, сякаш самата тя бе модел, манекен, а не богата, самоутвърдила се личност. Ник познаваше много заможни и успяващи жени и всяка една от тях разкрасяваше облеклото си с нещо дълбоко лично, някакъв свой белег — от рода на цвят или бижу, който убедително демонстрираше собствен стил и лично виждане.

Толкова неуверена в себе си ли беше Рейвън? Наистина ли се боеше да бъде поне малко по-различна, уникална, по-специална? Нима несигурността в сапфирено-сините очи бе непресторена?

— Добро утро — поздрави той дружелюбно.

— Добро утро.

— Как сте?

Нейните издраскани и вероятно бинтовани колене бяха скрити зад средно-дългата розово-оранжева пола. Ник обърна ръцете си с дланите нагоре, с което мълчаливо я прикани и тя да направи същото.

Дланите бяха скрити под снежнобял бинт. Ник усети болезнено парване от гледката. Бинтовете бяха прилепени с купената от него книжна лепенка, която на места бе прегъната, а марлята — леко изкривена, мило и трогателно доказателство за сръчността на нейните пръсти и същевременно за нейната самота.

— Може ли да погледна? — помоли Ник, решил да оправи краищата на лепенката, без да разваля превръзката.

Рейвън поклати глава в знак на съгласие и лъскавата гарвановочерна коса затанцува около лицето й, посипвайки се по раменете. Той си помисли, че вероятно Снежанка Акулата ходеше на работа с много по-стегната прическа, която изискваше доста старание при поставяне на всеки черен кичур на мястото му. Тази задача сега трудно се поддаваше на лошо наранените ръце.

Ник махна лепенката с дългите си пръсти също толкова нежно и внимателно, както преди три дни бе извадил ключа от дълбоките джобове на шортите й. И сега, както и тогава, неговата невероятна и учудваща нежност накара Рейвън да потрепери.

— Какво мислите?

Ник долови безпокойство в гласа й и я увери:

— Изглежда добре. Почти е заздравяло и не виждам никакви следи от инфектирания. Нали сте съгласна?

Рейвън не знаеше какво да мисли за раните, от които бе изтекла повече кръв от всякога — много повече от оскъдните менструални течения, които ежемесечно й напомняха за студенината на нейната утроба. Досега раните бяха само дълбоко в нея. Те я боляха — о, как само я боляха! — но не можеше да ги види.

— Май че наистина зарастват.

— Имате ли болки?

Най-накрая Рейвън се усмихна.

— Много по-добре съм — призна тя.

— Значи сте успяла да прелистите „Даровете на любовта“?

— Да — с нотки на топлота отговори младата жена. Сякаш Лорън Синклер бе написала книгата специално за нея, за неизлечимите й дълбоки рани. Изглежда Лорън знаеше за тях и изпращаше думите си като послание на надежда до Рейвън: има щастие, има любов… дори и за нея.

— И? — подкани учтиво Ник.

— И беше прекрасна — отметна замислено тъмните си коси тя и добави: — Успях да прегледам оставените от вас каталози. Те също са прекрасни. В кухнята са. Направила съм и кафе. Заповядайте.

Ник разля кафето в две чашки и седна до нея на масата, където лежаха внимателно подредени оставените от него на верандата каталози.

Доста страници бяха отбелязани с бледожълт маркер. Едва забележимите ремарки бяха прецизно подравнени в горния десен ъгъл на листовете.

„По този изряден начин, помисли си Ник, тя би се превързала, ако можеше да го направи сама.“

— Изглежда ви харесват доста цветя.

— Да… Помислих, че е по-добре да имам алтернатива, в случай че някои видове не си подхождат.

Ник изгледа замислено жената, която, ако беше преценил правилно по днешното й облекло, не се осмеляваше да направи самостоятелен избор и да се противопостави със свой стил на дизайнерското решение.

— Всички цветя си отиват, Рейвън. Всъщност изобщо не бихте могла да сгрешите, затова изберете каквото най-много ви харесва. Използвайте въображението си, рискувайте.

Малко по малко, благодарение на неговото окуражаване, Рейвън откри, че има определено предпочитание. Искаше единствено люляци и рози, а след като Ник приветства искрено нейния избор, тя се осмели да посочи и какви цветове й допадат. За люляците се спря на традиционното лилаво и на нежно бяло, а за розите подбра меките романтични оттенъци на розово и кремаво.

— Харесват ми и имената им — сподели тя импулсивно и по бледите като сняг бузи се разля нежна розова окраска, наподобяваща „Пристайн“ — любимата й роза. — Дори не съм предполагала, че тези цветя си имат имена.

Ник почувства прилив на противоречиви емоции. Радваше се на ентусиазма, с който Рейвън гледаше на градината от люляци и рози, и същевременно му ставаше тъжно при мисълта, че тя ще се обръща към цветята по име, сякаш бяха нейни приятели… сякаш бяха нейното семейство.

Бързо, много бързо идваше краят на приказното време, когато бяха заедно като Ник Градинаря и Снежанка Акулата. Наближаваше девет. В девет и тридесет Рейвън имаше среща в мансардния офис в Сенчъри сити, а в десет и Николас Голт го очакваше работа в резиденцията в Бел Еър.

— В края на седмицата ще почистя бурените и ще приготвя почвата за засаждане.

— Толкова скоро? — откликна Рейвън, изненадана, но явно доволна.

— Разбира се. Трябва да набавя всички цветя до края на седмицата, така че ако нямате нищо против, предвиждам следващия понеделник да ги посадя.

— Чудесно, съгласна съм.

Ник се поколеба за момент.

— Ще бъде добре, ако тогава присъствате и вие — каза той накрая.

— Аз? Но защо?

— За да ми помогнете в дизайна. — Той срещна с усмивка нейния учуден поглед. — Разбира се, бих могъл да се справя и сам, но има някои деликатни въпроси от етикета и протокола.

— Протокол?

— Представете си, че един ден поканвате лейди Даяна, кралица Елизабет, принцесата на Монако и Барбара Буш във вашата градина. Кой къде ще стане? На кого се полага почетното място? Най-многото слънце? Най-малкото сянка?

Сега и Рейвън се смееше и нейните сапфирени очи грееха.

— Не знам — промърмори все пак тя неуверено.

— Добре тогава. Помислете си. В крайна сметка това си е вашата градина… вашето семейство… вашите приятели.

Секунди след като Ник си тръгна, телефонът иззвъня.

— Здравей, Рейвън.

— Майкъл?

— Имам една сделка за тебе…

Рейвън слушаше мълчаливо и безпомощно мъжа, който я бе изхвърлил от живота си преди по-малко от седмица и който жестоко се бе подиграл с нейното смело предположение, че някога я е обичал. Сега й говореше така, сякаш никога нищо не се бе случвало помежду им. Тонът му бе същият като преди три години, когато я убеждаваше да прибави неговото име към елитния списък на своите клиенти.

Осланяйки се единствено на техните професионални отношения, сега той я канеше да присъства с него на някаква среща в понеделник.

Рейвън почувства убийствена болка от бруталната истина: всичко казано от Майкъл миналата седмица бе вярно. Той никога не я е обичал. Смяташе, че е от лед, без сърце и чувства, а и нямаше никаква стойност за него… освен, явно, в случаите, когато му трябваше нейната бляскава юридическа мисъл.

— Следващия понеделник?

— Ще ми трябваш през целия ден. Вече проверих при секретарката ти. Нямаш нищо за тогава, което не би могло да бъде отменено.

„О, но аз имам“ — помисли си Рейвън. Мисълта изникна изненадващо и убедително в съзнанието й.

— Всъщност, Майкъл, имам планове за следващия понеделник, които не мога да променя.

— Винаги можеш да го направиш, Рейвън. Тази сделка е почти толкова голяма, колкото и договорът за четирите филма между Джейсън Коол и „Голд стар“. По дяволите, като те познавам, сделката може да стане дори и по-голяма!

— Съжалявам, но просто не мога — и добави, изненадваща самата себе си: — Мисля, че е по-добре да си потърсиш друг да те представлява. Нямам предвид само този понеделник.

При тези думи той я изруга по познатия й груб и вулгарен начин. Рейвън беше свикнала с подобно отношение от страна на Майкъл и на много други мъже. Тя очакваше да чуе яростни и унизителни оскърбления и от човека, който заради нейното невнимание едва не я уби.

Но Ник не я руга, а показа само загриженост.

И само секунди по-рано бе споделил, че би било много добре, ако тя му помогнеше при разпределението на люляците и розите.

Този ярък и мил спомен й даде сила да превъзмогне огорчението си от злобния гняв на Майкъл Андрюс.