Дарове на любовта

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лос Анджелис, Калифорния

Понеделник, 27 март

— Окей. Благодаря — отговори спокойно Джейсън, умело прикривайки своето раздразнение. Това съобщение не го зарадва никак, но жената не бе виновна за нищо.

Ядоса се, защото в очакване на обеда с Лорън Синклер и Рейвън Уинтър бе дал почивен ден на Грета. Непосредствено след срещата смяташе да поработи в кацналия над верига от скални масиви апартамент в Санта Моника. По-късно, в четири и четиридесет и пет, щеше да вземе специалната лимузина, която да го закара до палатата на Дороти Чандлър.

Джейсън мразеше да си губи времето. Без съмнение творчески гений, режисьор на уникални и предизвикателни постановки, той се различаваше от множество други творци по това, че никога не губеше съприкосновението си с действителността. Беше съсредоточен, организиран и със силно развито чувство за самоконтрол над артистичните си приумици, поради което никога не просрочваше определеното време за снимки и не надхвърляше предварително отпуснатия бюджет.

Сега, разбрал за ненадейното проваляне на непосредствените си планове, Джейсън веднага насочи вниманието си към предстоящите четири дни. В четвъртък отлиташе за Хонгконг, където щеше да снима „Нефритения палат“. Дотогава трябваше да се справи с множество задачи. Не ги степенуваше, защото така или иначе щеше да свърши всичко до излитането на самолета на „Голд стар“ в четвъртък, точно в три часа след обяд.

Реши да използва няколкото свободни часа за и без това огромната си кореспонденция. Предпочиташе да диктува писмата си и затова му трябваше някой, който спешно да замени отсъстващата Грета. След кратко колебание набра познатия четирицифрен номер, осигуряващ връзката със служителя по административните услуги на „Голд стар“. Марго не му отстъпваше по организация и ефективност на работа и Джейсън знаеше добре, че въпреки неофициалната празнична обстановка в Холивуд, царяща в деня на академичните награди, тя и днес ще бъде на работното си място.

— Помагай — каза лаконично той.

— О, Джейсън, не. Днес?

— Знам. Няма да се сърдя, ако не успееш да ми намериш никого.

— Само един човек ли ти е нужен? — запита с надежда Марго. Обикновено за допълнителна помощ Джейсън изискваше повече хора.

— Само един — потвърди той. — Само някой, който би могъл да попише под моя диктовка от дванадесет до около три часа.

— А дотогава?

— Мисля, че дотогава имам достатъчно работа. Та значи, възможно ли е?

— Ще намеря някой спешно за дванадесет.

— Благодаря.

— Моля. Джейсън, желая ти късмет тази вечер.

Беше точно дванадесет часът, когато тя се появи в отворената врата. Джейсън имаше вътрешен биологичен часовник, който никога не грешеше, затова не се изненада от присъствието на секретарката, и все пак усети странен порив да вдигне очи. Тя стоеше тихо и не загатваше дори с въздишка за своето идване, но въпреки това нещо ефирно около нея сигнализираше за ненатрапчивото й присъствие.

Секретарките и момичетата от рецепциите, работещи в студията на Холивуд, обикновено се стремяха да стават актриси. Те се обличаха в стилни дрехи със запомнящи се цветове и кройки и използваха огромни количества грим. Освен това приемаха с ентусиазъм дори и най-отегчителната задача, а техните реакции на различните събития в офиса варираха от страдания до екстаз, с което колоритно демонстрираха своите способности.

Холивудските секретарки с претенции на актриси бяха красиви, талантливи и схватливи; те всички притежаваха и другото качество, необходимо за оцеляване в града на блясъка и измамата — самоувереност, или поне илюзията за наличие на такава. Може би тази жена самата бе една илюзия, мираж, който щеше да изчезне също толкова мистериозно, както се бе появил. Лицето й почти изцяло бе скрито с великолепна завеса от златна коса, а вместо очи Джейсън съзря само ослепителни отражения в очила с металически рамки.

Вместо предизвикателен тоалет, разкриващ добре оформени крака и пищни извивки по тялото, тя носеше затворена до шията й рокля, дълга до земята и сякаш изпъстрена с поляна от диви цветя.

Джейсън реши, че дрехата е доста симпатична и прилича на реликва от друга епоха, като самата нея. Създанието напомняше невинно дете, най-крехко цвете, обречено да бъде безпощадно пометено от променливите вълни на времето. Би изглеждала добре — на някоя горска поляна, прегърнала китарата си, да ниже балади за любовта. Но вместо в лоното на пасторалната действителност, това ефирно създание се намираше тук, при него, в забързаната империя на блясъка, чийто некоронован принц бе той.

Да, очевидно нейното присъствие бе плод на някакво ужасно недоразумение. И все пак Марго бе спазила обещанието си: неговата секретарка за следобеда бе пристигнала в кабинета му навреме, стискаше в ръката си бележник и очакваше да започнат работа.

Всяка една от десетките други секретарки на Джейсън Коол бе готова на всичко, за да прекара следобеда си с него. Какъв по-добър начин да бъде открита? Имаше ли друг по-влиятелен мъж в Холивуд?

Джейсън съзнаваше, че жената — видение пред очите му не изпитва никакво удоволствие от присъствието си при него, но че е решена да остане — въпреки всичко.

Наистина ли бе толкова страшен? Нима неговата заслужена репутация на безкомпромисен перфекционист от някои се възприемаше като жестокост?

Да, той наистина бе взискателен, много взискателен, но никога и пред никого не бе изгубвал търпение. Дори и сега, когато вътрешно се гневеше, че това деликатно цвете явно се страхува от него, Джейсън успя да запази гласа и усмивката си приятни и дружелюбни. Приближи към нея и поздрави.

— Здравейте. Моля, заповядайте. Дойдохте тъкмо навреме.

Под мълчаливите инструкции на носителя на академични награди режисьор, тя влезе в офиса и седна на един стол точно срещу неговото бюро. Джейсън видя ясно дълбоко изгризаните нокти на нейните разтреперани, бледи пръсти. В очите й — сложна смесица между зелено и синьо, също се четеше неувереност и това предизвика у него нов пристъп на ярост.

Трябваше да я успокои. Най-лесно и най-бързо щеше да постигне това, като й покажеше колко леко се работи с него. Като начало можеше да я накара да препише вече написаното и след това да продължи, но тогава тя би могла да изчезне в секретарския офис и да чака там, трепереща от страх, че той ще й открие грешки.

Джейсън нямаше да я пусне, преди да я убеди, че е нелепо да се страхува от него. Когато тя се появи, бе стигнал до средата на едно писмо, и просто щеше да й го продиктува докрая.

— Да се залавяме ли за работа?

Златната завеса се поклати в знак на съгласие и той предложи:

— Защо просто не ви продиктувам нещо?

Стори му се, че това я изненада, но тя бързо сведе глава и затърси химикалка в плетената си чанта, оставена на пода до нея. Явно я имаше някъде от шестдесетте години, тъй като бе доста протрита.

— Готови ли сме? — попита той, когато тя извади химикалка и отвори бележника. — О кей. Моля, напишете това: „Трябва да знаете, абстрахирайки се от моите права върху работата, че като цяло аз не съм много съгласен с творбата, върху която ще работя, за да съм склонен на някакви компромиси по отношение на нейния край…“

— Господин Коол? Съжалявам, че закъснях толкова!

Джейсън не погледна веднага към натрапницата, въпреки че нейните задъхани думи незабавно го прекъснаха. Видението пред него продължаваше да го хипнотизира, омайва и същевременно притеснява. Нежните пръсти с безпощадно изядени нокти стискаха химикалката толкова жестоко… и изписваха старателно и подробно продиктуваното, а не стенографски, както бе редно.

Когато накрая вдигна очи от бледите пръсти и погледна към вратата, Джейсън съзря една жена, която напълно отговаряше на задъхания глас. Бе облечена стилно и много красиво, а когато той внимателно я погледна с тъмносините си очи, върху лицето й чувството на срам бе сменено с невинна усмивка, изпълнена с надежда…

Ето я — задъхана, красива и несъмнено талантлива — неговата секретарка за следобеда.

Но тогава коя, по дяволите, бе жената, изписваща с толкова усилия неговите думи? Какъв бе този блед и русокос фантом от шестдесетте години? И защо нейният поглед изразяваше такова облекчение при вида на красивата особа на вратата?

— Коя сте вие? — обърна се Джейсън настоятелно към видението.

Тя отново го погледна, но сега в очите й страхът отстъпваше място на облекчението.

— Коя сте вие? — повтори той въпроса си, но вече с по-мек тон.

Едва сега Джейсън осъзна, че още не бе чул гласа й. На всички въпроси бе отговаряла мълчаливо, с изплашения си поглед.

Сега за пръв път проговори, с нежен и мелодичен глас:

— Аз съм Мерилин Пиърс… Лорън Синклер. — Холи вдигна рамене в знак на извинение към тъмносините очи, които се втренчиха невярващо в нея. Това я смути и тя потърси подкрепата на красивата жена до вратата — сякаш натрапницата можеше да й помогне с нещо.

— Това не е Рейвън — обади се Джейсън. — Попаднала е на снежна буря в Чикаго. Явно не съм разбрал правилно съобщението, което получих тази сутрин от нейния офис. Мислех, че е отказана цялата среща. Всъщност излиза, че само тя няма да присъства.

— Може би ще променим датата на срещата?

Джейсън разбра, че тя искаше точно това. Но ако се съгласеше, щеше ли да я види някога отново? Вероятно си мислеше, че вече е получила отговора на своето искане да се запази краят на нейната книга, защото всъщност той бе диктувал именно такова нещо и тя, като ученичка за назидание на всички, бе написала: „Не съм съвсем съгласен с творбата, върху която ще работя, за да съм склонен на някакви компромиси по отношение на нейния край“.

Но продиктуваното се отнасяше за съвсем различен проект. Джейсън я гледаше извинително, докато обмисляше какво да предприеме. Той рядко се извиняваше, а чувствата си обикновено пазеше за пред камерите, за някоя от множеството роли, спечелили награди на Академията.

Сега обаче той не играеше. Нежността му се съпровождаше от странни и непознати емоции. Необяснимата уязвимост пред Лорън Синклер го караше да си мисли дали пък тя не бе някоя невероятно талантлива актриса, преднамерено навлякла тези дрехи от шестдесетте, тъй като „Даровете на любовта“ се отнасяше именно към този период.

Той чакаше. Вниманието му обаче сякаш я обърка повече, отколкото яростта преди малко. Накрая погледна към красавицата, която трябваше да бъде негова секретарка за следобеда.

— Страхувам се, че съм се объркал. Обедът ми не е съвсем отложен, поради което няма да се нуждая от вас.

Бъдещата актриса превъзходно сдържа разочарованието си, като си тръгна усмихната, грациозно ситнейки с токчетата си. Наистина бе много добра и Джейсън реши на всяка цена да й направи пробни снимки.

— Не знаех коя сте. Писмото, което започнах да ви диктувам, няма нищо общо с „Даровете на любовта“ — обърна се той към Лорън Синклер, когато отново останаха сами. После с усмивка вметна: — Сигурно съм имал някакво предчувствие, че ще дойдете, защото не отказах резервациите за обеда.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън бе запазил маса в Ловния клуб на „Бел Еър“. В този ден, когато Лос Анджелис се наводняваше с репортери от целия свят, обедът на някои знаменитости заплашваше да бъде развален както от доброжелатели, така и от журналисти, опитващи се в последната минута да изкопчат прогноза за наградите.

Клубът предлагаше пълно уединение, изисквано от богатите му и известни членове. Влизайки във великолепния, луксозен салон Джейсън бе приветстван от множество познати усмивки, но никой не го обезпокои с нищо повече.

Двамата с Холи се настаниха в едно наистина уединено сепаре. Заобикалящото ги безупречно чисто стъкло и огромните букети пред него създаваха илюзията за розова градина.

В присъствието на някой друг Джейсън, който обикновено нямаше време за обяд, щеше да поръча само салата „Цезар“. Но с гостенката си се колебаеше какво да направи. Изглеждаше така, сякаш се храни от време на време. Със сигурност гризеше ноктите си, а под старата дреха се криеше болезнено слабо телце.

— Тук всичко е прекрасно — вметна той, докато наблюдаваше как тя проучва менюто.

— Така е. Не съм много… Обикновено не обядвам.

А днес, когато си толкова нервна заради мене, сигурно изобщо не би яла.

— Тогава да поръчам ли само топли рулета и салата?

— Да — отговори тя с явно облекчение.

Погледът й неволно срещна неговия и едва сега Джейсън видя, че носеше само стъкла без диоптри. В нейните синьо-зелени очи не се четяха нито превземки, нито лъжа. Излъчваха естествен и неподправен блясък. Около тях се очертаваха тъмни кръгове, като че ли тя не бе спала от много дни, притеснявайки се от предстоящата ужасна схватка с него.

Джейсън осъзна, че една част от него също се бе притеснявала и искаше този маскарад да приключи по-скоро. Представяше си как Рейвън и истинската — бляскава и самоуверена — Лорън Синклер го връхлитат неочаквано и след като кимват за поздрав на седналата срещу него актриса го притискат да признае, че ще направи грешка, ако промени сюжетните линии и края на книгата.

Джейсън трудно би издържал до края на подобни сцени, но сега, когато се вглеждаше в сътрапезничката си, разбра че подобно нещо не го заплашва. Нямаше никакъв предварителен сценарий. Тя, тази по-различна жена и никой друг, бе написала думите, които го вдъхновиха толкова силно. Пишеше поетично, лирично или, с други думи — точно както й подхождаше. В нейните романтични истории нямаше нищо сладникаво или отблъскващо. От тях бликаше единствено окуражаваща надежда — радостна и невинна като самата нея.

Сексът присъстваше, но никога не се натрапваше. Създаваше се впечатлението, че авторката всъщност няма никакъв сексуален опит и се базира само на убеждението си, че правенето на любов е израз на върховното обединяване на сърцата, мислите, разума и душите на противоположни полове. В романите на Лорън Синклер сексът представляваше единствено дар на любовта, сладко удоволствие, идващо накрая, едва след като изборът е направен.

Хиляди въпроси измъчваха съзнанието на Джейсън. Беше се запалил да узнае знае всичко за нея. Защо пишеше такива романи? Защо бе такава, каквато бе? Къде е била след шестдесетте години? Искаше да опознае истинската Лорън Синклер, по-точно жената, скрита зад очилата си.

— Вашето истинско име е Мерилин Пиърс?

Холи се опитваше да укроти сърцето си, започнало да подскача още когато Рейвън предложи срещата с Джейсън, и оттогава ритъмът му се ускоряваше с всеки изминал ден, докато стигна границата, отвъд която повече не би издържало. Вълнението и сърцебиенето пречеха на съня и на храненето й е тя понякога се чудеше как изобщо можа да оцелее толкова време.

Но Холи оцеля. А докато таксито я отвеждаше от хотел „Бел Еър“ до студиото на „Голд стар“, тя реши, че ще се справи и по време на ужасната среща. Последните седемнадесет дни доказаха колко силно всъщност бе нейното слабичко тяло. Бе издържало без храна и сън, а сърцето й можеше да понесе и по-големи натоварвания.

И когато той, сякаш предчувствал нейното пристигане, я погледна така, сякаш я бе търсил през целия си живот, измъченото й сърце запърха, понесло на крилете си нейната самотна душа.

Този приказен сън вероятно бе просто едно от лицата на смъртта. И ето че той я питаше, с такова внимание, как да се обръща към нея, а тя желаеше, поне през краткото време на тази илюзия, да я нарича с пазеното в дълбока тайна име.

— Мерилин Пиърс е името ми по паспорт, но иначе ме наричайте Холи.

— Да не сте коледно бебе?

— Да — прошепна тя едва доловимо, учудена от нежността, с която той произнесе името й.

— И преди колко Коледи?

Холи почувства леко притеснение. Част от нея наистина вярваше, че е на тридесет и пет — възрастта на Мерилин Пиърс, ако бе жива. Част от нея наистина вярваше, че вече е стигнала годините, считани за средата на попрището жизнено…

— Холи? — Джейсън се обърна към нея, видял страданието в красивите й очи. Какво й причиняваше такава силна болка? И какво я принуждаваше да се крие зад златната си коса и маскировъчните очила?

Тя отново пътуваше към виденията на смъртта — минали и бъдещи, — но нежната загриженост в гласа му я върна към ужасното и същевременно приказно настояще.

— Да?

— За какво точно си мислехте?

— За нищо.

Холи се почувства виновна за лъжата си. Тя не искаше да лъже този човек и не можеше.

— Мислех си за отминали събития.

— Можете ли да ми разкажете нещо за тях? Моля ви.

Тя знаеше, че е невъзможно да сподели с когото и да било спомените за онази снежна вечер на Свети Валентин. Знаеше със сигурност, че ако някога изобщо започнеше да изброява неописуемите подробности от онзи ужас, натрупалата се в нея болка щеше да изскочи и да закрещи, без да може някога да спре. Тя нямаше веднага да умре, а само щеше да крещи и крещи — до последния си дъх. Холи знаеше, че нейните спомени за любимите лица, отчаяните молби и лудостта трябваше да останат завинаги погребани в нея. Нямаше право да споделя такова зло или такъв ужас.

— Не мога — отговори тя накрая.

Джейсън наблюдаваше състрадателно тъгата в погледа й и съжаляваше, че Холи не желаеше да говори пред него. Но тя трябваше да сподели с някого. Каквото и да бе, трябваше да излее душата си.

Но защо да споделя точно с него? С човека, чието решение да промени щастливия край на романа я бе накарало да изостави своето гнездо на романтични истории, в което тя явно намираше подслон?

Джейсън вече бе решил какво да отговори на Холи. Филмовата версия на „Даровете на любовта“ щеше да остане абсолютно идентична с нейната книга, бликаща от надежда за любов. Но кажеше ли й това веднага, тя навярно щеше да си тръгне, да изчезне така мистериозно, както се бе появила.

Той не желаеше тя да си отива. Необходимо му беше да види отново нейните прекрасни синьо-зелени очи, красивата усмивка, докоснала устните й, да чуе отново чувствените нотки в гласа й, когато говореше с толкова любов под напора на нежни спомени.

Джейсън всъщност искаше много повече. Човекът, чиято страст и всеотдайна енергия се изразходваха за неговите филми, а не за пищни и самоуверени жени, с които споделяше леглото си, искаше много повече от Холи… за Холи… и с Холи. Той копнееше за великолепния дар на любовта, така прекрасно описван от нея.

Внезапно надигналите се в него желания го шокираха. Коол винаги получаваше каквото поиска. Но никога нищо не му се поднасяше наготово. Винаги бе постигал триумф с работа, неуморна енергия, амбиция и самодисциплина.

Но никога преди не си бе пожелавал любов. И никога преди не се бе чувствал толкова безсилен. Колкото повече се взираше в замъглените и недопускащи го до себе си очи, толкова повече нарастваше усещането му за безпомощност.

И все пак в този неин поглед се бе прокраднала и смелост, и топлота, когато тя му бе признала, че нейното истинско име е Холи.

— Холи? — произнесе Джейсън с нотки на несвойствена емоционалност и нежен зов.

— Да?

„И ти ли го чувстваш?“ — питаше безмълвно сърцето му.

„Да“ — издайническите пламъчета в очите й побързаха да му отговорят.

Джейсън разбра, че тя бе почувствала магията, но това я ужасяваше, и реши да смени темата с по-безопасна.

— Никога не съм ходил в Аляска.

— Много е красиво.

— Ще ми разкажете ли за нея? Погледнете ме, моля ви! Холи?

„Да“, отговориха вместо нея очите й, които се отвориха още веднъж за него. Да.

Започна да говори колебливо и неуверено, но надарената разказвачка на истории, която живееше в нея, постепенно надделя. Разказваше за ледници и гори, за смарагдовозелени морета, за огромни мечки и величествени орли. А хората там — те бяха богатството и силата на културните традиции в Аляска.

Понякога Холи спираше да говори, сякаш не вярваше, че той наистина би желал да я слуша още. Но Джейсън я окуражаваше да продължава, страхувайки се, че магията ще си отиде от него. Облаците се разнесоха от погледа й и тя дори се усмихна.

Постепенно историята за Аляска наближи края си. Но това не беше нейната история. Тя не бе разказала нищо за себе си.

— Откога живеете в Аляска?

— Вече петнадесет години.

— Изглежда сте обиколила целия щат?

Холи поклати глава, но на лицето и се изписа срам.

— В началото пътувах много — отговори тя и се замисли, че сега рядко напускаше дори колибата си. Сега дори отиването до града й се струваше непосилно и тя го правеше само по необходимост — за провизии, до пощата, да изгледа някой филм, ако в него участва… Джейсън Коол.

— Имате ли си любимо място? — запита той в желанието си да я откъсне от нейните далечни спомени и да я върне в настояще.

— Бероу — отговори тя с благодарна усмивка. — Ходех там всяко лято.

— Защото?

— Защото през лятото, между май и август, слънцето никога не залязва напълно. Започне да захожда както — навсякъде другаде, но преди още да е докоснало хоризонта, и отново се издига в небосклона. Прилича на огнена топка.

— Бих желал да видя това чудо.

„Бих желал да видя това с теб“.

Това бе най-важното съобщение, което някога очите на Джейсън бяха изпращали, и тя успя да го разчете съвсем ясно. Бледото й лице се покри с нежна розовина, но тя не отклони погледа си.

Холи и Джейсън говореха за магията — омайната магия на природата, и тази, създаваща филмите. Гласовете им се лееха волно, като флирта на лятното слънце с хоризонта на Бероу. Никой от тях не споменаваше думата „любов“, но и двамата знаеха, че в тези приказни часове я изживяват и потъват в нея, но само за да полетят отново — подобно на лятното слънце, нежелаещо да залезе.

В един момент обаче Джейсън излезе от своя унес и стреснато погледна часовника си. Беше почти четири. Лимузината, която трябваше да го закара до палатата на Дороти Чандлър, щеше да пристигне пред жилището му след по-малко от час.

— Трябва да тръгвам — извини се той тихо. — Церемонията по награждаването започва точно в шест и трябва да бъда там поне двадесет минути преди началото.

— Церемония по награждаването?

Холи очевидно нямаше и представа за какво става дума. Джейсън едва успя да скрие удивлението си, но този факт го притесни.

Може би раздаването на „Оскари“ не бе най-важната новина в Кодиак, но все пак от събота тя бе в Лос Анджелис. Нима през тези два дни не бе включвала телевизора, или не четеше вестници — поне водещите заглавия? Тялом Холи пребиваваше в Лос Анджелис, но къде всъщност се намираше? Губеше се някъде в шестдесетте? Или бе погълната от последния си любовен роман, върху който работи? А може би изживяваше някакви лични страдания?

— Тази вечер се раздават наградите на Американската академия за киноизкуство — обясни й той и внимателно добави: — По време на регистрацията казах на организаторите, че ще присъствам сам. Въпреки това мисля, че ако отида с някого, няма да има никакви проблеми с местата. Би ли дошла с мен тази вечер, Холи?

— О, не — прошепна тя. После бързо вметна: — Искам да кажа, че бих желала… — Тя се запъна, искайки да произнесе думите: „да бъда с теб“.

Така бяха постъпили нейните героини, но…

— Не мисля, че ще дойда. Но благодаря за поканата.

Джейсън не искаше да я принуждава. А и предпочиташе да останат насаме, в техния приказен свят. Ако тя отидеше с него на най-пищната церемония в Холивуд, интимността им щеше да бъде нарушена от ордите фотографи, любопитни да научат нещо повече за мистериозната жена.

— Трябва да поговорим за книгата ти — каза Джейсън, когато пристигнаха пред хотел „Бел Еър“. — Защо не закусим заедно утре сутринта?

— С Рейвън?

Джейсън почувства раздразнение. Явно Холи се надяваше на безрезервната подкрепа на юристката.

— Мисля, че ние двамата също можем да обсъдим въпроса, Холи. Но щом държиш на Рейвън, ще проверя дали се е върнала и може ли да се присъедини към нас.

— Не. Всичко е наред и така.

— Бих желал да обсъдим книгата ти с тебе, Холи, но още сега ти обещавам, че няма да променя нито думичка в нея, ако ти не искаш. Значи… ще те взема в девет. Ще отидем до Малибу. Там има един ресторант, който вероятно ще ти хареса.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

След онази снеговита вечер, когато щастливият глас на измислената Корки й бе попречил да разбере за смъртоностната схватка между нейната майка и Дерек, вече седемнадесет години Холи не гледаше телевизия. Ако тогава не се бе зазяпала в синия екран, ако тихичко бе играла с близнаците на някаква игра, може би щеше да чуе какво става в съседната стая, може би щеше да извика за помощ и така щеше да спаси най-обичните й хора.

Изолираният и самотен свят, обитаван от Холи след онази вечер на Свети Валентин, бе изпълнен с тишина. Нямаше нито телевизор, нито радио, нито стерео в колибата й в Кодйак. Нямаше никакви излишни звуци, способни да потиснат и най-тихия шепот — онзи, който все още се напрягаше да долови толкова години след неговото заглъхване завинаги…

Холи наблюдаваше празния екран на телевизора в своята луксозна хотелска стая. Апаратът стоеше насреща й мълчаливо и предизвикателно. Сигурно щяха да предават церемонията по награждаването. Тя вяло си спомняше изпълнените с блясък вечери при раздаването на „Оскарите“.

Вече толкова години телевизорът бе неин враг и съконспиратор в жестоката лудост на Дерек, но сега постепенно се превръщаше в съюзник на разтуптяното й сърце, което жадуваше да зърне отново Джейсън Коол.

Холи натисна бутона с разтреперани пръсти и рязко се отдръпна, стресната от шума, напиращ остър и пронизващ в нейните спомени. За щастие звукът бе пуснат ниско. Имаше усещането, че красивата репортерка, застанала на червения килим пред павилиона на Дороти Чандлър, където знаменитостите слизаха от своите лимузини, говореше само на нея.

Холи наблюдаваше екрана, заслушана в имената на пристигащите. Но до появата на Джейсън част от нея се озърташе по-скоро да долови далечните звуци, предшествали някога смъртта.

Веднага щом той се появи и с финес приглади дългия си смокинг на слизане от лимузината, безсмисленото ослушване за смъртоносния шепот от миналото отстъпи място на пресните спомени от техния следобед. Разтуптяното сърце на Холи сега се бореше с един друг глас, който я предупреждаваше, че всичко е било една илюзия, трик на най-надарения в Холивуд актьор.

„Той само те омайваше — нашепваше гласът. — Прелъстяваше те с нежния си поглед, за да получи каквото желае: никаква съпротива на промените, планирани за «Даровете на любовта». Искреността, с която те канеше да го придружиш на церемонията тази вечер, бе само част от добре изиграното представление. Той беше сигурен, че ще кажеш «не». Веднага разбра, че никога не си ходила на срещи и че нямаше да отидеш и днес. Ето, сега слиза от колата, но след миг ще се обърне да подаде ръка на своята придружителка. А тя ще бъде самоуверена и красива — като самия него. Неговата приятелка, неговата любовница…“

Пиколото обаче затвори вратата след холивудското светило и лимузината плавно потегли.

Джейсън пристигна в павилиона на Дороти Чандлър сам, което предизвика внимателно обмисления коментар от страна на репортерката, която приближаваше към него: „Предполагаше се, че мистър Коол ще се появи с Никол Хавиланд, неговата партньорка от «Без предупреждение» и — според клюката — първа дама на сърцето му извън снимачната площадка. Но очевидно той е решил да играе соло тази вечер, като остави любопитните да се чудят дали сега Никол си е сама вкъщи“.

Злобничкия си коментар репортерката правеше с очевидно задоволство, сякаш тя самата бе изоставена от Джейсън и сега изпитваше удовлетворение от подобно третиране и на една от най-забележителните холивудски актриси. Впечатлението, че познава Джейсън интимно, се засилваше и от престорено свенливата усмивка, докоснала устните й, когато той приближи за кратко.

— И така — изпърха тя, — как се чувства човек със седем номинации, включително за: най-добра игра, най-добра режисура и най-добър филм?

— Чувства се отлично.

— Всички останали номинирани, с които разговарях тази вечер, споделиха, че за тях спечелването на златната статуетка няма кой знае какво значение. По-важна е самата чест да бъдеш сред отличените. Съгласен ли сте?

Омайна и много секси усмивка озари неговото красиво лице.

— Номинацията наистина е от значение. Но спечелването на наградата, все пак, е друго нещо. — Внезапно усмивката му изчезна и той добави вече сериозно: — Но най-важното е да направиш филм, в който вярваш… и да го направиш, отдавайки всичко от себе си.

Керълайн се усмихваше одобрително на заяждането — с явни намеци от интимно естество — между красивата нахакана репортерка и Джейсън Коол. Тя приветства неговия несъмнено искрен отговор на прословутия въпрос.

Откровеността бе качество, които Керълайн обожаваше. И което ценеше най-много и в себе си.

Ненадейно телефонът иззвъня, но тя не направи опит да отговори, признавайки си, че тази вечер е изневерила на така цененото от нея качество. За четиридесетия си рожден ден тя имаше по-особени планове. Това бе самата истина — напълно искрена и неподправена. В чест на важното събитие Керълайн просто искаше да остане насаме със себе си, да гледа наградите на Академията и да изпие малко шампанско, което вече я изкушаваше заедно с хрупкавите сладкиши.

Ето защо бе казала на множеството си приятели, че има отдавнашни планове за празника си и не бе поканила никого на гости. По тази причина не можеше и да отговори на телефонното обаждане.

Но човекът от другата страна изчака търпеливо включването на касетофона, който поздрави: „Здравейте. Аз съм Керълайн. Точно сега не мога да ви отговоря, но ако ми оставите съобщение, когато чуете сигнала, ще ви позвъня възможно най-скоро. Благодаря“.

Чу се сигнала за запис и после дълбок, сериозен глас:

— Керълайн, обажда се Лоурънс Елиът. Просто исках да ти пожелая…

— Лоурънс! Здравей.

— Здравей. Ти си там? Честит рожден ден.

— Благодаря.

— Звучиш ми малко задъхана. Да не съм те върнал на излизане от къщи за тържеството?

— Не. Просто телефонът ми не е на много удобно място — отговори тя, излъгвайки хладнокръвно. Неговият глас я накара да се задъха още преди да се втурне към телефона. „Честност, искреност, а?“ — самопронизира се тя грубо и после призна. — Всъщност празнувам в много тесен кръг тук, сама със себе си, и гледам тържеството за наградите на Академията.

— А какво би предпочела за вечерта? Голямо тържество сред множество приятели?

— Да.

Не бе точно така. Всеки път, когато се питаше какво точно иска, винаги избираше да остане насаме с мислите си. Но сега се обаждаше той.

— Нещо не съм пресметнала правилно шампанското и коктейлните бисквити — твърде много са за един човек, но вероятно са достатъчно за двама… ако това би те заинтересувало.

Ето, покани го направо, на което Лоурънс Елиът отговори с безкрайна тишина.

— Пила ли си вече от шампанското? — попита той накрая.

— Не.

— Добре, тогава ако искаш, можеш да дойдеш тук. Имам телевизор. Ще ми помогнеш при раждането на десет шпрингер-шпаньола, а между другото, ще гледаш и раздаването на наградите.

— Израждаш кученца?

— Всъщност ражда ги един черно-бял ширингер-шпаньол — Кети. Аз само помагам. Роди първото дребосъче преди пет минути.

— Ти каза, че ще има десет? Откъде знаеш?

— Направих рентгенова снимка.

— Няма ли да я притесни, ако наблюдавам?

— Не мисля. Някои шпрингери наистина са много чувствителни, но не и Кети. Нейното средно име е Мелоу6. Очаквам и няколко други наблюдатели. Кети живее на около пет мили оттук, в съседство с много деца. Някои от тях ще получат кученца и възнамеряват да гледат раждането. Първоначално мислех да отида аз в дома на Кети, но преди три дни собственикът й си наранил гърба и сега трябва да остане известно време на легло. Затова взех Кети при себе си, а след няколко минути децата ще започнат да пристигат с родителите си.

— Много мило от твоя страна да направиш цялото това шоу в дома си.

— Няма проблеми. Мисля, че това събитие наистина си струва да се наблюдава.

— Събитие, на което през своите четиридесет години никога не съм ставала свидетел. С удоволствие ще го наблюдавам.

— Добре.

Лоурънс й обясни подробно как да стигне до дома му в предградията на Исакуа и добави:

— Най-близката до пътя врата ще бъде отворена. Просто влез, когато пристигнеш.

Точно когато Кети бе родила и второто кутре, Керълайн влезе в просторната, осветена кухня. На вътрешната стена на вратата стоеше бележка с инструкция за пристигащите да се събуват. Тя се подчини и добави своя чифт обувки към вече образувалата се в коридора редица от големи и малки.

На път за дома на Лоурънс, Керълайн спря до любимата си сладкарница на хълма Куин Ан, откъдето купи сладкиши, коктейлни бисквити, шоколадов чипс и сникърс. Когато поставяше съблазнителната бяла чанта на кухненския плот, тя забеляза още една ръчнонаписана бележка, изискваща да си измие ръцете. И този път безпрекословно се подчини, след което се загледа в рентгеновата снимка. Преброи десет малки черепа, още толкова гръбначни стълба, 20 чифта крайници и се насочи към развълнувания шепот в съседната стая.

Малките главички зяпаха с разширени от учудване очи в родилната кутия, където Кети енергично — дори агресивно — облизваше своето току-що родено кутре. Този акт бе нещо повече от горещо приветствие на майката към своето бебе. Така тя стимулираше неговите мънички дробчета да направят прехода си от течния свят към света на въздуха, където трябваше да се научи да вдишва само живителните глътки.

Кети продължаваше да облизва рожбата си, а Лоурънс всмукваше с дебела спринцовка от мъничката устичка на новороденото останките на неговия воден свят. Когато приключи тази процедура, той ловко направи единичен шев на пъпната връв, за да спре изтичането на кръвта.

Керълайн, дечурлигата и родителите им въздъхнаха от облекчение, когато изведнъж малкото същество се раздвижи, изсумтя и започна да диша. Невероятно, но едва преодоляло първото препятствие, мъничкото животинче веднага започна да ходи — нестабилно, но с яростна решителност. Пред очите на всички безжизненото телце се превърна в кученце. Черно-бялата му козина бе подсушена с езика на майката; носът му бе светлорозов от кислорода в кръвта, а опашчицата непрекъснато се поклащаше, за да балансира все още нестабилните крачки върху дебелата кърпа в кашона.

Накрая Лоурънс внимателно извади подсушеното кутре от родилния кашон и го премести в по-малък, където на сигурно и топло вече спеше другото новородено. Кети не оказа съпротива. По-късно, когато родеше всичките си бебета, тя щеше да се грижи за тяхната съдба, но засега имаше друга задача, на която бе подчинен и нейният майчински инстинкт.

Когато Лоурънс преместваше новороденото, Керълайн почувства между тях невидими вълни, привличащи ръцете им заедно да се протегнат към малкото същество и да го прегърнат нежно.

— Все още не трябва да вземаме кутретата — чу се млад и развълнуван гласец. Явно Лоурънс или някой родител бе обсъждал с децата проблема с отглеждането на кученцата. — Трябва да почакаме докато станат поне на една седмица.

— Точно така, Джени. — Лоурънс се усмихна на малкото момиченце, чиято къдрава руса косица се раздвижи в отговор. — Само ще ядосаме Кети, а ние не желаем това, нали?

— Не — и Джени поклати развълнувано главицата си.

След малко зелените очи на Лоурънс зашариха наоколо притеснени… докато открият Керълайн.

— Здравей. Значи успя.

— Да. По пътя спрях да купя малко сладкиши — вдигна тя свойствено рамене и посочи с поглед чиниите със сладкиши на близката маса. — Но доколкото се ориентирам в обстановката, те съвсем не са достатъчни.

— Вероятно няма такова нещо като достатъчно сладкиши — отвърна с усмивка домакинът. После, почувствал, че появата на гостенката му е почти толкова удивително, колкото и раждането на кутретата, се обърна към развълнуваното общество около себе си:

— Това е Керълайн.

През времето до предстоящата контракция на Кети, Керълайн се представи на останалите възрастни и поговори с децата, но нечий странно любопитен поглед я накара да почувства прилив на горещи вълни в тялото си.

Беше станала обект на неприкрито любопитство от страна на една красива блондинка, която още от далече си личеше, че е майката на Джени. Казваше се Айлийн и не носеше брачна халка. Ясно беше, че Айлийн се интересуваше от Лоурънс, а и имаше какво да му предложи: себе си — млада, красива, жизнена — и… своята русокоса дъщеря, малко момиченце, приличащо силно на изгубената дъщеря на Лоурънс.

Имаше ли нещо между Айлийн и Лоурънс? По неговото поведение не можеше да се каже нищо. Той се държеше с нея също толкова приятелски, но безпристрастно, както и с останалите родители.

„Такъв си е Лоурънс — мислеше си Керълайн. — Дори и да има нещо между него и Айлийн, той ще успее да го запази скрито и строго интимно.“

И точно тогава Керълайн почувства и друг изгарящ я поглед. Обърна се и срещна усмивката на тъмнозелените очи. В тях обаче съвсем не се четеше безпристрастност, а по-скоро послание — предназначено само за нея.

Дъхът й спря, мислите й бяха пометени нанякъде, а тялото й се изпълни с еуфорична и опияняваща топлина. Смаяна от видяното, Керълайн се опита да откликне със същата смела усмивка.

Той обаче вече гледаше в друга посока. Едно нетърпеливо хлапе се завря в неговите ръце, за да пита кога Кети ще роди следващото си бебе и… почти веднага започна самото раждане.

Много скоро Лоурънс отново потърси Керълайн с поглед, но страстта в него се бе превърнала в спомен, бе изчезнала като мираж. Сега той я гледаше приятелски усмихнато и сякаш я питаше дали би му помогнала — както в мъжкия гимнастически салон на средното училище в Моклипс. Керълайн пое свойски асистенството, изразяващо се в малки, но важни задачи, като да подава спринцовката, конците и тампоните.

— Имам други планове за тебе — предложи й Лоурънс докато наблюдаваше как поставя внимателно четвъртото кутре до неговите трима близнака.

— Добре.

— Някъде зад тази врата се намира един бял женски кокер шпаньол. Тя трябва да излезе навън за няколко минути, преди да си легне. Вероятно спи на едно от канапетата във всекидневната, но може вече да се е свила и на някоя от нейните възглавници на пода в спалнята.

— О, това поведение е доста смело, като се има предвид дейността, която кипи тук.

— Ако само знаеше, сигурно непременно щеше да поиска да се присъедини. Тя е вече на цели петнадесет години. Много е жизнена, но съвсем не чува — обясни й Лоурънс, опитвайки се да развесели с усмивка внезапно помръкналото лице на Керълайн. — Глухотата не я притеснява ни най-малко. Всъщност, според стопаните й, тя се бори с нея от години.

— Кокерката не е твое куче?

— Не. Нямам свои домашни любимци, а само гости, които остават при мене, докато собствениците им са на почивка или пък са изоставени и ние с партньорите ми им търсим дом.

Лоурънс разказа на Керълайн, че кокерът се казва Минди и след разходка има навика да довлича малки камъни със себе си, затова зад вратата сега има цяла купчина от тях.

— Докосването я стряска и плаши, ако преди това не е видяла човека или не го е подушила. Ако е още будна, позволи й първо да те види, а ако е заспала, подръж ръката си близо до носа й, за да се събуди от миризмата ти. И й говори. Може и да е глуха, но чете по устните — каза Лоурънс, когато Керълайн вече се запътваше към животинчето.

„Колко добър човек си, Лоурънс Елиът — мислеше си тя. — Сърдечен, учтив, внимателен и изтерзан.“

Трапезарията, изпълнена с аромата на прясно приготвените сладкиши и глъчката на въодушевените деца, излъчваше топлота и задушевност. Но след шумната веселба, студенината на всекидневната разкри на Керълайн истината: Лоурънс живееше напълно изолиран от света, отдал се единствено на неуморно търсене на златокосата си дъщеря.

Стаята порази Керълайн и с огромното си пространство. Високият таван и стените бяха направени предимно от стъкло — типичен избор за човек, прекарал години наред от живота си в затвор.

Студенината и липсата на каквато и да било украса сами по себе си също напомняха за затвор, бягство от който предлагаха единствено множеството книги, подредени по високите лавици, опасващи вътрешните стени на стаята. Лоурънс очевидно обичаше да чете — като самата Керълайн, която, хвърлила един поглед върху заглавията, откри, че неговите интереси са също толкова разнородни, колкото и нейните.

Тази обща черта помежду им предизвика странни емоции в нея. Ненадейно тя си представи как присъствието на двама души прогонва студенината и болезнената самота от същата всекидневна, с нейното оскъдно обзавеждане и иззиданата от камъни камина. Мъж и жена, седнали пред игривите пламъчета, четат книги, пият топъл шоколад, слушат ромола на сипещия се върху стъклените капаци дъжд и… сред целия този уют чифт тъмнозелени очи се вглеждат в нея, с онази жажда за интимност, която бе виждала и друг път…

„Стоп!“ — заповяда Керълайн на въображението си, което толкова безотговорно й надяна розови очила, и отново се върна към студенината, символизираща живота на Лоурънс Елиът. Сам. Заключен в собствените си спомени и отчаяно търсене. Да, наистина, понякога този благороден човек предлагаше опита и жилището си на децата и животните на други хора, но те му бяха само гости.

Въпреки няколкото издайнически камъчета, нямаше никакъв кокер шпаньол във всекидневната, както и в просторния кабинет, пълен със старателно подредени купища ветеринарни списания и множество книги. Нямаше го и в първата спалня, чието ярко обзавеждане я правеше много по-различна и по-топла от останалите стаи.

Това бе мястото, натъжи се Керълайн, което символизираше единственото спасение за него от затвора му… стаята, предназначена за Холи след нейното завръщане.

„О, Лоурънс. Трябва да живееш своя живот. Трябва да позволиш на нещо — на някого — да те докосва.“

А може би все пак той не бе съвсем сам? Керълайн колебливо тръгна към отворената врата на стаята, която бе спалнята на господаря. Може би вътре ще открие някакво доказателство, че измъченият, но толкова привлекателен мъж е дал поне на физическите си потребности малко свобода. Някое забравено парфюмче върху тоалетката или любовен роман на нощното шкафче до леглото?

Нищо. От спалнята на Лоурънс лъхаше още повече студ и вероятно щеше да се окаже най-самотната стая от всички, ако не бе присъствието на заспалия кокер шпаньол, свил се на топче върху своята възглавничка, но не на пода, а по средата на леглото.

Керълайн се усмихна нежно, внезапно решила че златистото кученце несъмнено спеше с Лоурънс, защото той никога не би го изпъдил на пода, след като то предпочиташе леглото.

„Надявам се, че се сгушваш до него. Надявам се, че той се радва на твоето присъствие и топлинка.“

Преди да подложи ръката си под нослето на Минди, за да я събуди, Керълайн хвърли още един поглед на стаята. В нея, както и в останалите помещения, нямаше нищо лично и строго интимно. Не се виждаше дори и една снимка от мистериозно зарязания от Холи албум в нощта, когато е изчезнала завинаги.

Снимките сигурно бяха скрити някъде и само когато Лоурънс оставаше съвсем сам, ги изваждаше. Но не и тази вечер, не, когато къщата му бе отворена за обожаващите го, но любопитни очи на чуждите хора. Доктор Елиът бе местният исакуански герой, силно уважаван и страшно интересен. Те, разбира се, знаеха всичко за него: бяха го гледали по националната телевизия.

Лоурънс нямаше много тайни, но това, което му оставаше — семейните фотографии, той пазеше ревностно само за своите тъмнозелени очи.

До десет и половина вечерта се родиха само шест кученца, но децата трябваше да стават рано за училище и едно по едно си заминаха. Лоурънс и Керълайн останаха сами.

Кети поиска да излезе. Съпроводиха я навън, под златистите лъчи на едно фенерче. Керълайн забеляза, че оградата, върху която Минди се изпишка, опасваше само малка част от неговата собственост. Трапезарията гледаше към обширна ливада. В единия ъгъл се виждаха конюшня и дворче към нея. Цялото останало имение бе покрито с храсти и диви цветя, които се бяха ширнали чак до боровата горичка в далечината.

В тишината и спокойствието на нощта Керълайн се помоли дано поне тук той да намери покой от преследващите го призраци.

В единадесет и четиридесет и пет Кети роди и последното си кученце. Керълайн изживяваше с трепетно вълнение всеки момент — от облизването от майката на полепналата по неподвижните телца плацента, до вдишването на първата глътка въздух. Постепенно обаче се успокояваше и при последното кученце страхът й почти бе преминал… Всички мъничета се справиха добре в прехода си от живота в утробата към големия свят. Да, Лоурънс наистина заши пъпната връв на всяко едно от тях и помогна за първото вдишване, но според него тази модерна медицинска интервенция до голяма степен бе ненужна.

Единствено последното бебе се оказа, че има нужда от помощта му… от нейната помощ.

Кети бе изтощена, но почувствала нежеланието на неподвижното телце да оживее, тя започна да го ближе по-яростно от всякога. Силата на грубия майчин език търкаляше малкото върху кърпата, но не успяваше да запали в него искрицата живот.

Лоурънс се намеси и със своите силни и внимателни пръсти също започна да масажира кученцето. След малко Керълайн му подаде спринцовката, а тя самата пое функцията по триенето.

— Хайде — настояваше тя и нежно втриваше пръсти в крехкото телце, надявайки се да стимулира дробчетата за първото вдишване. — Хайде, дишай.

Лоурънс извърна малката главица, за да вмъкне спринцовката в устата, и тогава Керълайн забеляза нослето. Тя бе видяла и нослетата на останалите, когато се бореха да вдъхнат първата глътка въздух кислород извън утробата на майка си. Техните бяха само леко потъмнели, от което розовото имаше оттенъци на синьо.

Но при това кученце, колкото повече се нижеше времето без кислород, толкова повече розовото изчезваше, оставяйки след себе си само студено, тъмносиньо.

— Хайде — шептеше тя. — Давай, мъничето ми.

— Керълайн — обърна се към нея Лоурънс с помръкнало лице и извинителен глас.

Искаше само да й напомни, че в природата действа естественият подбор и оцеляват само най-силните, но още преди да си отвори устата, и кученцето изведнъж изскимтя, зяпна и накрая започна да диша.

Пред техните учудени очи нослето порозовя и в следващия момент малките крачка пристъпиха изненадващо сигурно. Кети продължи да лиже рожбата си, но вече по-спокойно. После Лоурънс подсуши с мека кърпа влажната козина.

Той се държеше така, сякаш това животинче не се различаваше по нищо от останалите и никога не е било заплашвано от смъртта. Но и новороденото с всеки изминал момент заякваше все повече. То вече ходеше и решително се изправяше след като някое по-яростно близване го събореше.

— Вече наистина изглежда добре — въздъхна с облекчение Керълайн.

Лоурънс се усмихна.

— Ще се оправи. Кученцата са много издръжливи. Важното е да започнат да дишат и да прескочат невидимата бариера.

Лоурънс приключи с подсушаването и подаде малкото на Керълайн, за да го постави като останалите в другия кашон. Беше женско. Тя го задържа по-дълго в ръцете си, защото имаше специално послание за него.

— Ти ни… ти ме изплаши много — заговори тя нежно на черно-бялата муцунка. — Но сега наистина ми изглеждаш съвсем живичка.

— Тя трябва да бъде твоя.

Керълайн откъсна очите си от дребната муцунка.

— Моля?

— Собственикът на Кети ми предложи да си взема едно от котилото — и Лоурънс поглади малкото телце в ръцете на Керълайн. Въпреки че пръстите му не докоснаха нейните, тя почувства тяхната нежност и… топлота.

— Мисля, че трябва да ти подаря нещо за твоя четиридесети рожден ден. Ако я искаш, твоя е. Не е нужно да ми отговориш веднага. И без това тя трябва да остане с Кети най-малко два месеца. Откажеш ли се, веднага ще й намерим друг дом.

„Но аз я искам.“ Тя вече бе решила. Знаеше, че отговорността да се гледа куче не трябва да се поема импулсивно. Но цялото й същество желаеше да се посвети на това мъничко създание, сгушено в нейните ръце. Е, предстояха й една странна, скучна среща и благотворително празненство, които трябваше да организира и посети, но те щяха да я откъснат от дома й за кратко. Прекарваше повечето си време вкъщи, а от дълги години най-далечното й пътуване бе до Моклип, за да помогне при спасяването на чайките и видрите.

През следващите два месеца ще огради двора около дома си и ще подготви всичко за кутрето. А когато късите крачета заякнеха и пораснеха, двете биха могли да отиват на разходка чак до хълма Куийн Ан и…

Керълайн знаеше, че не е необходимо повече да се колебае дали кученцето да влезе в живота й. Но изведнъж си спомни за златокъдрата кокер шпаньолка Минди, заспала на близкото легло, и за любовта, с която Лоурънс й разказа за глухотата й и за нейните камъчета.

— Мисля, че най-добрият дом за кученцето би бил точно тук. С теб.

— Не! — реагира той рязко, почти грубо. И като смекчи тона си, добави: — Но ще се радвам да я вземам при себе си, когато пожелаеш.

— О кей — съгласи се Керълайн, удивена от неговото предложение, което можеше да създаде връзка помежду им за дълги години напред. — Искам я, Лоурънс, и не ми трябват два месеца, за да взема това решение.

Керълайн запомни отличителните белези на своето кутре: пет бели ивици върху кадифеночерната му муцунка и снежнобяла предна част на лявата лапичка. После го постави при останалите от котилото, Лоурънс отиде да изкъпе Кети в банята, а тя смени замърсените кърпи от родилния кашон с дебел слой чисти.

Лоурънс тъкмо приключваше с подсушаването на Кети, когато десетте кутрета се събудиха и нетърпеливо започнаха да се бутат за новата среща с майка си и за първата храна. Несъзнателно бяха задействани и майчините, и детските инстинкти. Кети легна настрани, а кученцата с все още затворени очички се приближиха безпогрешно към зрънцата с храна.

— Забележително — пророни Керълайн, наблюдавайки трогателната сцена. — Наистина има с какво да запомня четиридесетия си рожден ден.

— Май нямахме време за телевизия.

— Няма значение. Предполагам, Джейсън Коол И неговият филм „Без предупреждение“ са обрали наградите. А ако не са, то тогава още по-добре, че не съм гледала.

Настъпи тишина, в която се разнасяха само звуци от енергично сучене, странно изквичаване и въздишките на доволната, но изтощена майка. Ето как кученцата щяха да прекарат нощта. Повече не им трябваха наблюдатели, а и минаваше един след полунощ…

— Е добре. Май вече трябва да си тръгвам — усети се Керълайн.

— Ако искаш, мога да те информирам за състоянието на твоето кученце — предложи Лоурънс, когато я изпращаше до колата.

— Ще ти бъда благодарна.

— И вероятно бих могъл да те заведа със закъснение на вечеря по случай рождения ти ден?

— Да — каза Керълайн и добави негласно: „Моля те“. Лицето й открито говореше и ясно колко се радва на неговата покана.

Лоурънс се усмихна и въпреки тъмнината на нощта, Керълайн успя да различи желанието за интимност в неговите очи.

Неговият тъмнозелен, ласкав поглед отново спря дъха й и тя отново почувства прилив на трескава горещина. И този път никакво нетърпеливо дете нямаше да развали магията. Нищо не би могло.

Но тя се лъжеше…

През цялата вечер Керълайн наблюдаваше чудото на раждането, прекрасния момент, когато безжизненото се превръщаше в движение, когато смъртта отстъпваше място на живота.

Сега, без всякакво предупреждение, тя ставаше свидетел точно на противоположното. Примамливите зелени очи, изпълнени със страстна интимност и желание, внезапно изгубиха блясъка си и посивяха. В тях вече не се четеше нищо друго, освен жестока болка.

Керълайн разбираше. Отправеният към нея жаден поглед вероятно бе съзрял образа на единствената жена, която Лоурънс е обичал някога. Как ли си я представяше? Може би както на онази ужасяваща снимка, направена от полицията минути след бруталната смърт на Клер?

— Лоурънс? — обърна се към него Керълайн, но спря да си поеме дъх, а така промени и следващия си въпрос. Вместо да попита: „Клер ли е?“, тя чу себе си да произнася: — „Холи ли е?“

Той кимна утвърдително с глава и след това неуверено я поклати.

— Какво има? Какво стана?

— Аз… — той отново поклати глава и пророни извинително: — Звучи налудничаво.

— Кажи ми, моля те.

След дълго мълчание Лоурънс сподели какво е изживял:

— Ненадейно почувствах, че тя умира. Понякога изпитвам усещането, че е жива, но по някакъв начин е изгубила свободата си. Сега бе по-различно, Керълайн. Такова нещо не съм изпитвал никога.

— То отиде ли си вече?

— Слава Богу.

Отишло си беше, но споменът за него и признанието оставаха.

— Наистина не бих желал да ме мислиш за луд.

— Е — започна тя нежно, — изобщо не мисля, че си луд.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Холи повярва, че умира, но точно в момента, когато пулсът й сякаш бе спрял, почувства облекчение.

Сърцето й бе наистина изтощено. От години работеше премерено спокойно, без излишни емоции, и отмерваше ударите си някъде по средата между живота и смъртта. После Рейвън я подтикна да напусне тихото си уединение, за да отиде до Лос Анджелис и тогава сърцето й, безцеремонно извадено от състоянието си на безопасна хибернация, започна да подскача болезнено. Бе стигнало пределните си възможности, когато Холи съзря за пръв път нежната загриженост в тъмните очи на Джейсън, и то отново увеличи скоростта си.

Холи с радост посрещна тези чудни, непознати досега чувства… макар и да бе сигурна, че ще я убият. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне йод напора на огромното емоционално натоварване.

И в един момент то наистина спря. Холи не бе изненадана и уплашена, по-скоро почувства неописуемо облекчение, защото всичко свършваше. Щеше да си отиде бързо, преди още да е изпитала разтърсващия сблъсък от допира си със земята.

Но тя не умря. Просто сърцето й възвърна нормалния си ход — някъде там, между живота и смъртта, където се намираше тя през последните седемнадесет години.

То туптеше така, сякаш Холи отново бе в убежището на своята черупка в Кодиак. Само след няколко часа обаче на нея й предстоеше да се срещне отново с Джейсън, за да обсъдят края на „Даровете на любовта“. Той й бе обещал, че няма да промени нито думичка, нито звук, щом тя настоява. Но дори и да говореше истината, проблемът беше в това, че той щеше да се заинтересува защо щастливият край на романа е от такова значение за нея.

Холи тръгна от Кодиак въоръжена с множество данни за книгата си: документи, доказващи продажбата на милиони копия и продължителното задържане в топкласацията на най-продаваните произведения, стотици положителни отзиви и още толкова трогателните писма от очаровани читатели. Тя планираше да посочи всичките тези факти за успеха на печатната творба. Дори си представяше как, превъплътена в образа на някоя от своите смели героини, се изправя срещу твърдението на Джейсън, че краят на романа е твърде романтичен за военна сага, среща неговия скептичен поглед и без страх го запитва не е ли всъщност клише виждането, че всички истории за войната трябва да бъдат непременно с примеси на горчивина. Всеки знае изпълнените със страдания уроци от войната. В живота обаче може да се случи и другият вариант — по-патетичен, но също толкова верен: надеждата и любовта са по-силни и от смъртта.

Можеше ли Холи да разчита на съпричастие от човека, току-що спечелил седем награди на Академията? Той щеше да изслуша внимателно поразителните статистически данни и дори щеше да приеме нейното философско тълкувание за уроците от войната. Но не можеше да не разбере, че най-важната причина за така настоятелното искане да се запази щастливият край на романа все пак не е разкрита, и много умело щеше да я накара да проговори.

Тя не желаеше и не можеше да позволи подобно нещо. Бе луда. Сега вече го знаеше. Бавно и постепенно тихата лудост в нея се засилваше. Успя да заблуди себе си, че още е жива и ще оцелее, но лъжеше безсрамно. Бе само полужива… и абсолютно ненормална. Ето защо все по-рядко напускаше колибата си и все така не позволяваше на мислите си да излизат извън създадения от нея измислен свят.

Несъмнено Джейсън вече бе поставил своята диагноза — жена, потънала в своята безнадеждно ексцентрична и интригуваща лудост. Вероятно предполагаше, че очарованието на шестдесетте години я е накарало да се облече в пъстра като цветята рокля, подчертаваща силната й привързаност към тях.

Само Холи знаеше, че в нейния случай нямаше нито избор, нито привързаност. Странната стряскаща рокля бе само един символ за нейната неориентираност и за огромната разлика между действителността и самата нея.

Не, Холи определено не искаше Джейсън да научава за нейната лудост. Тя нямаше да му позволи това.

— Мис Пиърс напусна рано тази сутрин, господин Коол — предаде администраторката на хотел „Бел Еър“, но лъчезарната й усмивка помръкна, когато забеляза разочарованието върху неговото лице. — Тя обаче остави писмо за вас.

Джейсън взе запечатания плик и излезе. Навън бе ярък слънчев ден. Мирис на гардении изпълваше въздуха. Той излезе през извития в арка вход и се запъти но алеята към езерото.

По гладката му повърхност грациозно се плъзгаха бели и черни лебеди. Хотелът, разбира се, бе пълен, но в девет сутринта неговите известни посетители все още спяха, поливали до ранни зори с шампанско тържеството от миналата вечер за наградите на Академията.

Джейсън също не бе спал, но не поради пищните тържества или спечелените седем златни статуетки. Той с нетърпение очакваше предстоящата среща с Холи. Между три, когато напусна веселбата в „Шиаго“, и седем, когато се върна в апартамента си да се окъпе и преоблече, Джейсън бе останал на плажа, крачейки надолу-нагоре по пясъчната ивица, замислен върху множество въпроси, на които само тя можеше да отговори.

„Коя си ти, Холи? Защо изпитвам желание да те задържа завинаги при себе си? И защо толкова се страхувам, че и при най-нежното мое докосване ще избягаш?“

Въпросите без отговори се трупаха, но в тях имаше нещо пророческо, защото… преди още да я е бе докоснал, тя вече си бе отишла.

И сега, след паметната вечер, когато думите: „Пликът, моля“ му бяха донесли великолепния златен успех, той разкъса с треперещите си пръсти единствения плик, който имаше значение за него.

Джейсън се взираше в бележката — единственото веществено доказателство за нейното съществувание. Почеркът бе ясен и по детски обикновен и простичък. Прочете текста няколко пъти — за повече яснота, и намери зад привидно ясните думи нови основания за почуда и безпокойство.

Трябва да се върна спешно в Аляска — пишеше тя. Това „трябва“ Джейсън разтълкува като „нуждая се“ и в него откри нотки на изплашена припряност и дори на отчаяние. Освен това Холи капитулираше за края на филма без дори да разговаря с него, макар че именно той я бе подтикнал да измине всичките тези стотици мили, да дойде чак в Лос Анджелис.

Благодаря ти отново за часовете, прекарани заедно вчера следобед. Единствено от тези думи лъхаше някаква надежда. Холи му благодареше не само за обеда. В тях се долавяше любов и… нещо ужасяващо, поради което бе избягала от него. Тя също знаеше това.

— Джейсън! — поздрави сърдечно Рейвън, когато секретарката съобщи за неговото внезапно пристигане. — Поздравления… какво има?

— Трябва ми помощта ти.

— О кей. — Никога не го бе виждала толкова притеснен и сериозен. — Какво има, Джейсън? Какво се е случило?

— Трябва да ми намериш адреса на Холи.

— Холи? Коя е Холи?

— Мерилин Пиърс. Лорън Синклер.

— Не се ли срещнахте вчера?

— Да, и трябваше да се видим отново тази сутрин, но тя си е заминала за Аляска.

— Искаш да й изпратиш нещо?

— Искам да й кажа лично, че няма да променям края на книгата. Освен това искам да я убедя тя да напише сценария за моя филм. Мисля, че можеш да поемеш договора от нейно име.

Рейвън знаеше, че след два дни Джейсън трябва да замине за Хонгконг и че имаше множество проблеми за решаване преди това. И сега възнамеряваше да изостави всичко, за да замине за Аляска? Това откритие бе наистина много интересно и Рейвън тъкмо започваше да свиква с него, когато Джейсън я шокира и с останалата част от плана си. Тя едва успя да прикрие изненадата си.

— Искаш да поема преговорите по един договор от нейно име? Не от твое?

— Ще й платя колкото се споразумеем. Накратко, Рейвън, ще се обадиш ли на нейния издател, за да ми вземеш адреса?

Джейсън би могъл да го получи от администраторката на хотела „Бел Еър“. Той не се съмняваше, че тя ще наруши правилата заради него, но смяташе, че правилата трябва да се спазват от всички. Разбира се, Рейвън нямаше да изпълни неразумни искания — дори и на най влиятелния си клиент.

— Ако не желаят да го дадат, значи не желаят, но имам съвсем сериозни основания да искам този адрес.

Рейвън разбра, че зад изброените причини се крият и други, доста несвойствени за Джейсън. Спомни си за нежния глас от Кодиак, изпълнените с надежда книги за любов и за… нейния собствен странен уикенд с Ник.

— Обещавам да положа всички усилия — отговори накрая тя с чаровна усмивка.

Всъщност не бяха необходими никакви усилия.

— Впечатлен съм — възкликна Джейсън при вида на листчето хартия в ръката й, което вероятно бе неговият паспорт за още една екскурзия в света на приказките.

— Е, не ми се случва често да измъквам пари от тебе за сценарий — пошегува се Рейвън и продължи сериозно: — Надявам се да ти свърши работа.

— Благодаря. Аз също.

Джейсън нетърпеливо се отправи към вратата. Трябваше да уреди самолета на студиото, кола и хотел за Кодиак. Вече стигнал до вратата, изведнъж рязко се спря.

— Рейвън?

— Да? — запита тя с любопитство, съзнавайки, че за пръв път неговите очи внимателно я наблюдаваха.

— Изглеждаш… щастлива. Нещо се е случило, но не с Майкъл.

— Да. Случи се нещо прекрасно. И не е с Майкъл. Пожелавам ти нещо толкова прекрасно да се случи и на теб.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кодиак, Аляска

Вторник, 28 март

Джейсън пристигна в хотела на Кодиак — „Уестмарк“, почти в полунощ, но нямаше търпение да види къде живее тя и да се увери, че е в къщата си, спи спокойно и сънува сладки сънища. След кратко колебание се подчини на нетърпеливите си импулси.

Мизерната къщичка на Холи се намираше на около четири мили извън града, в края на тесен път, който я отделяше с около половин миля от най-близките съседи. Пътуваше се през гъста гора от величествени борове. Когато стигна колибата, Джейсън разбра, че всъщност този горски път лъкатушеше покрай крайбрежната ивица. Морето долу блестеше като сребро, галено от лунните лъчи, които успяваха да пробият завесата от облаци.

Джейсън очакваше да го посрещне ярката светлина на вратна лампа, която като страж би пропъдила всеки неканен посетител от изолираното място в горската тъма, където живееше Холи. Вътре в колибата светеха обаче множество ярки лампи, а през отворените пердета на прозорците се прокрадваше топлина, която сякаш канеше да спреш и влезеш вътре.

Забеляза Холи веднага. Нейната златна коса примамваше като ярък сигнален огън. Бе на канапето във всекидневната, облечена в халат за баня, оцветен в лилаво и бледомораво. Дрехата придаваше доста съблазнителна закръгленост на нейното иначе слабо телце.

Холи се бе сгушила, но позата й издаваше по-скоро напрежение, отколкото блаженство. Наведената й глава подпираше челото в коленете, обгърнати с ръце и придърпани възможно по-близо до тялото. Седеше неподвижно, но несъмнено бе будна, притеснена и нащрек. От какво? Какво я плашеше толкова? От мястото на наблюдението си Джейсън забеляза и друго — бе много самотна.

Той реши да почука направо по стъклото. Така тя веднага щеше да го забележи и да не се притеснява от среднощни натрапници.

На тихото му почукване тя реагира поразително. Тялото й настръхна от ужас и застина разтреперано. Ръцете й се отпуснаха и посегнаха към нещо, което не можеше да се види. Холи отметна назад косата си и Джейсън съзря нейните трескави и посивели, почти изгубили цвета си буреносни очи, извърнати не но посока на шума, а впили поглед в нещото отпред, към което се протягаха и ръцете й.

И точно тогава се разнесе ужасен, животински рев. Джейсън реши, че сигурно е чул воя на блъскащия се в дърветата вятър или призрачния крясък на далечна чайка.

Но не, невъобразимите звуци дойдоха от ярко осветената колиба, проникнаха през прозорците с агонизираща яснота и донесоха до ушите на Джейсън отчаяни думи:

— Моля те! — крещеше Холи, — моля те, не я убивай!

Джейсън почука отново и по-високо, опитвайки се да отвлече вниманието й от ужасното видение.

— Холи!

— Моля те, спри… Моля те, не я убивай…

Джейсън Коол бе станал неволен свидетел на сцена, над която нямаше никакъв контрол и това предизвика у него болезнено усещане за безпомощност. Потресен, той хукна към вратата, решен да влезе на всяка цена и да прекрати тази агония.

Беше отключено и това ясно доказваше, че в своята отдалечена горска колиба Холи не се страхува от крадци, изнасилвачи или убийци, които спокойно можеше да се нахвърлят върху нея. Липсата на ключалка говореше още, че какъвто и да бе кошмарът на тази самотница, той не можеше да бъде спрян с катинари или вериги.

За момент Джейсън си помисли, че може да не е видял присъствието на някой неканен гост. Тази ненадейна мисъл го обнадежди, защото при всички случаи щеше да се справи по-добре с жив враг, отколкото с видения.

Всекидневната обаче бе празна. Холи вече не крещеше, а ужасена, само нижеше объркани и неясни думи, докато сивите й очи свидетелстваха за някакво видение, което би могло да бъде единствено сцена на смъртта.

Джейсън приклекна пред нея, разделяйки я от невидимия за него призрак. Очилата с металните рамки ги нямаше и той се вгледа състрадателно в помръкналите очи и в тъмните кръгове под тях, говорещи за хронично недоспиване.

— Холи, аз съм! Джейсън.

Тя не го виждаше, вторачила поглед някъде отвъд него, и отчаяно се молеше да бъде пощаден животът на някаква жена. Джейсън се опитваше да спре тази агония, макар и осъзнал кошмарната истина: именно той бе планирал така безпощадно смъртта на героинята в нейната книга. Макар и невероятно, но вината за нейните страдания бе негова.

— Холи, изслушай ме. Саванна няма да умре. Затова съм дошъл. Ще остане да живее щастливо, точно както ти искаше. — Думите му и нежният тон в гласа му сякаш я поуспокоиха и върнаха към действителността. — Каквото и да си видяла, то е било само мираж. Не е истинско и не може да те нарани. Явно не си спала от дълго време. А предполагам, и отдавна не си яла. Вероятно умората, изтощението…

Джейсън обгърна леденостудените й бледи ръце в топлината на своите.

— Холи? Мисля, че вече можеш да ме чуеш. Аз съм, Джейсън, и съм дошъл, защото…

— Джейсън?

— Здравей — поздрави той нежно. — Истински съм, Холи. Наистина се намирам тук, в твоята колиба в Кодиак. Другото… каквото и да е то… не е истина.

Истина е. Тази мисъл порази нейното изтощено съзнание, опитващо се със сетни сили да се бори с кошмара.

Тя отмести очи от неговата успокояваща усмивка и насочи погледа си към топлината на своите ръце — неговите ръце. За последен път бе докосвана от ръцете на майка си, която я галеше в предсмъртното си сбогом. Сега, след седемнадесет години, някой отново докосваше Холи Елиът и от него се излъчваха толкова нежност и любяща топлота…

Неочаквано тя се дръпна рязко, сякаш опарена от огън.

„Аз съм луда — припомни си тя. — И сега моята лудост си проличава съвсем ясно.“

Даде си сметка, че бе помислила почукването но прозореца за пистолетен изстрел, но и това не я успокояваше, защото го отдаде на моментно просветление в лудостта си. Затъваше все по-дълбоко в спомени и вече трудно различаваше въображаемото от действителното.

Седемнадесет години Холи успяваше да контролира спомените си, държейки ги в състояние на покой — на същото място между живота и смъртта, където се намираше и тя самата. Но след завръщането й от Лос Анджелис спомените се съживиха, набраха енергия и станаха агресивни. Зъбеха се отмъстително, ловко отбягвайки затвора в нейното съзнание, и все повече и повече заживяваха с нейния живот.

Непрекъснато имаше халюцинации. Виждаше в стаята Дерек, майка си и близнаците — истински, триизмерни и дори по-ясни, отколкото през онази далечна нощ на смъртта. Тя наистина ги виждаше, чуваше гласовете им.

— Холи? Помниш ли какво се случи? Можеш, ли да ми разкажеш?

Тя вдигна уклончиво рамене.

„Кажи му — подтикваха я спомените. — Разкажи му всичко. Нека сам се увери колко си луда.“

Спомените искаха не само да прогонят нежността от очите на Джейсън, но и да го откъснат завинаги от Холи. Те я желаеха единствено за себе си, за да разиграват отново и отново пред нея своята кървава сцена на ужаси и смърт.

— Молеше се за някаква жена да не бъде убита. Това Саванна ли беше, Холи? Ако е така, повече не е необходимо да се притесняваш. Дошъл съм тук, за да те уверя лично, че няма да променям щастливия край на книгата.

— Не беше Саванна.

Тя наистина бе ходила до Лос Анджелис да го помоли за пощада на героинята си, но не направи нищо. Навреме бе разбрала колко глупаво би прозвучала една такава молба. Просто в Лос Анджелис бе получила кратко просветление сред собствения си океан от лудост.

— Благодаря, но… не трябва да нравиш това само заради мене. Постъпи както желаеш и както намираш за най-правилно.

— Точно това намирам за най-правилно.

Що се отнася до желанията му, той копнееше да получи нейното доверие, игривите синьо-зелени пламъчета — там, където сега цареше сивота. Искаше нейната сияйна усмивка, изпълнена с щастие и любов, и ръцете й отново в своите. Искаше двамата да почувстват топлината на телата си. Джейсън вдигна поглед към нейното изтощено лице и разбра колко трудно й бе дори да говори.

— Освен това намирам за правилно и да поспиш. Да се наспиш добре.

Тя кимна обнадеждена. Толкова дълго не бе спала… Може би спомените й нахлуха в нейното ежедневие именно защото ги бе лишила от техните нощни набези в сънищата й. Може би щеше да спре лудостта, ако само започнеше да спи.

— Холи, ако нямаш нищо против, ще остана тук тази нощ. Това канапе изглежда доста удобно.

Тя не можа да скрие притеснението си, което той отдаде първоначално на нейната загриженост за удобството на госта, но после разбра, че всъщност не искаше той да остава.

— Свикнал съм да спя на дивани. Случвало ми се е често в студиото, когато се занимаваме с корекциите. О кей?

След един миг на колебание тя поклати в знак на съгласие главата си и Джейсън усети в гърдите си на неподправена радост.

Без никаква съпротива тя го оставяше да спи в къщата. Не беше ли това прекрасно начало към печелене на нейното доверие?

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Холи се събуди с непознато за нея чувство, наподобяващо надежда.

Но това бе невъзможно. Откъде се взе тази надежда на мястото на дългогодишните страдания и болка?

И колкото повече се опитваше да си обясни странното за нея чувство, толкова повече в съзнанието й се натрапваше споменът за една прекрасна приказка — „Спящата красавица“. Дълги години спяла омагьосаната принцеса, докато накрая храбрият принц се промъкнал през непроходимите стени от бодливи къпини и я спасил с нежната си целувка…

Спомените отново опитваха да се прокраднат. Но за тях вече нямаше място. Те бяха просто един кошмар, свързана със смъртта.

В Лос Анджелис Холи бе обхваната от някаква еуфорична магия, а сега сънува самия магьосник, който съживи образа на скъп някога приятел. Магията бе илюзия, създадена от Джейсън, и не можеше да съществува без него. Холи обаче знаеше, че бликналата надежда й принадлежи, или поне й бе принадлежала като малка. Тя съществуваше в постоянно съжителство с нея и сега, благодарение на един изключителен сън, се възвръщаше.

Тази надежда бе най-прекрасният подарък и Холи нямаше да й позволи да си отиде. На всяка йена щеше да накара танцуващите в нея игриви пламъчета да не я напускат, та дори и да бяха само още един признак на нейната лудост.

Искаше й се да скочи от леглото си, да дръпне завесите и с радост да прегърне щастливия нов ден. Но не го направи. Въпреки напиращия в гърдите й възторг, тя тръгна бавно и внимателно, страхувайки се да не би отново да е изгубила надеждата, както някога Питър Пан изгубил сянката си.

„Остани с мен, моля те.“

Холи дръпна пердетата, за да влезе в стаята най-великолепният за нея ден от седемнадесет години насам, и пристъпи с боси крака и по памучна нощница във всекидневната.

— Добро утро — поздрави Джейсън прекрасното видение с разрошени златисти коси.

— О!

Не беше сън. Той наистина бе станал свидетел на нейната лудост и именно неговата нежност я бе спасила и бе предизвикала в нея тази прекрасна надежда. Но и надеждата, и магията принадлежаха на Джейсън и щяха да си отидат с него.

„Не позволявай на тези прекрасни усещания да те напуснат, Холи. И знай, че не си луда“ — заговори убедително глас от дълбините на душата й.

— Добре ли спа? — запита Джейсън.

— Да, много добре. А ти?

— Взех си полагаемото.

Всъщност той изобщо не бе мигнал. Предпочете да бди над спокойствието на Холи. През цялата нощ крачеше тихо нагоре-надолу, като страж срещу невидимия натрапник, благодарение на което на сутринта бе научил доста повече за нея.

Спартанската обстановка в къщата наподобяваше повече работен кабинет, отколкото жилище. Имаше компютър, принтер и факс, но по голите стени не висеше дори картичка с игривото слънце над Бероу, нито снимки от кориците на нейни книги, нито фотографии на приятели, нито дори копие от списъка на бестселърите, в който „Даровете на любовта“ оглавява класацията.

Нямаше телевизор, радио или видео. И въпреки че навсякъде бе затрупано с книги, сред тях не можеше да се види нито един вестник, списание или друг източник на информация за текущия живот по света. Затова пък жилището бе пълно с романи и справочна литература: „Енциклопедия Британика“, речници на седем езика, тълковни речници. Имаше обширна колекция от справочна литература за Виетнам, а един шкаф бе пълен с пътеводители до най-екзотични и невероятни места, сред които се мъдреше и наскоро излязлата от печат книга за Лос Анджелис.

Джейсън винаги бе изпитвал истинско удоволствие да чете бестселърите на Лорън Синклер, чието действие се развива в Париж и Лондон. Когато взе от една лавица справочниците на Фодор за тези градове, разбра, че са прочетени на един дъх, сякаш самата тя бе пазарувала в „Хайгроув“ или се бе възхищавала на чудесата на Лувъра. Сега вече Джейсън знаеше истината за екзотичната обстановка, в която се развиваше действието на нейните романи. Въпреки че правеше напълно автентични и детайлни описания, тя самата никога не бе пътувала.

Възможно ли бе същото да се отнася и за любовта? Нима никога не бе попадала в нейния приказен свят?

В тъмната северна нощ Джейсън разбра, че колибата на Холи е по-скоро работно помещение, отколкото жилище, а на сутринта, когато пожела да пие кафе, направи още едно обезпокояващо откритие. В излъсканата до стерилност бяла кухня имаше множество висококачествени домакински уреди, лъскави тигани и тавички на „Ревъри уеър“, старателно подредени кухненски принадлежности и пълен набор от съдове и прибори за хранене. И въпреки това вътре приличаше на склад, сякаш всичките тези вещи бяха предназначени за някой друг — Холи явно не се докосваше изобщо до тях.

За храна имаше единствено няколко кутии със сухари и голям буркан с витамини. Дано това да беше само временно явление! В крайна сметка, когато и той се вълнуваше от някакъв проект, рядко обръщаше внимание на храната, а огладнееше ли — ядеше каквото му попадне под ръка.

Искаше му се да вярва, че студената, еднообразна диета е предизвикана от неотдавнашните проблеми, но никога неупотребяваните тенджери, тигани, печки и микровълнова фурна говореха за нещо съвсем различно: тук никога не бе приготвяна никаква топла храна, дори и супа. По рафтовете не се виждаха шоколад, кафе или чай.

По време на своето нощно проучване Джейсън бе открил гараж, но освен чифт планинарски обувки и голямо количество прилежно подредени дърва за огрев, вътре нямаше нищо. Нямаше и кола. Може би Холи провеждаше тази спартанска диета, тъй като не обичаше дългите преходи до града? Но и това обяснение бе незадоволително, защото местната бакалия сигурно би се съгласила да я зарежда с провизии, а и тя винаги можеше да наеме кола.

Просто такъв си бе начинът на живот на това нежно арктическо цвете. Дори и в най-големите студове на Аляска поемаше твърда и студена храна — колкото да не загине от глад. Ето защо лицето, ръцете и краката й бяха така болезнено бледи.

— Рано сутринта отидох до града да взема душ и да се преоблека в хотела. На връщане купих и малко храна. Надявам се, че нямаш нищо против — заговори нежно Джейсън.

„Той е разбрал, че ям само сухари“ — сети се Холи. При тази мисъл току-що възвърналата се надежда отново опита да се изплъзне и изчезне, но тя вече не би допуснала това. Сухарите й бяха необходими преди, когато вярваше, че е мъртва. Те бяха повече от достатъчни да поддържат бавните удари на сърцето, летаргичния метаболизъм и тъгата й.

— Холи?

— Нямам нищо против. Благодаря.

Джейсън приготви масата. Направи портокалов сок и горещ шоколад, докато затопляше кифличките със сладко от къпини и кроасаните, които бе купил от заведението за пресни закуски на „Уестмарк“. Управителят на хотела с удоволствие му предостави и храна за по-късно: доматена супа, няколко вида сандвичи, печено с раци и сирене „Чедър“, както и пай със сладко от боровинки.

Джейсън бе виждал Холи само в широки, свободно падащи връхни дрехи. Този път обаче тя се присъедини към него за закуска в джинси, пуловер, каубойски ботуши и с прибрана назад, вдигната на опашка коса. Въпреки видимата повече от всякога външна слабост, тя изглеждаше силна и горда, като истински пионер от Северна Америка.

Появата й по домашно облекло и със съвсем обикновена прическа накара Джейсън да осъзнае, че все пак тази спартанска колиба бе нейният дом, мястото, където до предишната вечер се бе чувствала удобно и в безопасност.

Изглеждаше слаба, но уверена в себе си. Приличаше на това, което бе — една жена, оцеляла дълги години съвсем сама. Нещо повече. Тази жена от границата редовно — в слънце и сняг, по тъмно и светло — изминаваше цели осем мили, за да направи покупките си, а през останалото време успяваше да пише истории за мечти и любов, които й бяха спечелили огромна слава и състояние.

Тридесет години Холи се справяше чудесно и без него. Затова сега срещна решително изпитателния поглед на Джейсън, опитвайки се да докаже и на себе си, и на него, че може да се справи сама и още тридесет години.

През изминалата нощ очевидно тя бе видяла в съня си нещо, за което сега се държеше здраво, вместо да се хване за Джейсън. Той не знаеше дали тя се бои за живота си, любовта или независимостта си, но личеше, че вижда заплаха в него. Холи все още отказваше да разбере, че той не само не желае нищо от нея, но има толкова много да й даде.

— Вече ти казах миналата вечер, че дойдох, за да те уверя лично, че няма да правя никакви промени в „Даровете на любовта“. Всъщност това е само част от причината: надявах се също така, че ще те убедя да напишеш и сценария за филма.

— Сценарий? Но аз никога преди не съм се занимавала с подобно нещо. Нямам представа дали бих могла.

— Не ме притеснява това „дали бих могла“. Имаш превъзходни диалози, а това е най-важното за един сценарий.

— Но във филмите действието се развива с много по-различна динамика, отколкото в романите — протестира тя тихо. — Освен това филмите са толкова зрелищни.

— Холи, да не си киноман? Не видях тук никъде телевизор и се чудех дали изобщо някога си гледала филми.

— В града има кино — каза тя и от това гневът й се засили. Нейното сърце искаше да полети в омайния свят, създаден от Джейсън, но съзнанието й отказваше да се подчини на неговия властен и решителен натиск. Надеждата принадлежеше на нея, само на нея. — Не ходя често на кино, но съм гледала всички твои филми.

И тогава надеждата се понесе от нея към него, искряща като електрически поток. Холи зачака, за да почувства празнотата от собствената си загуба, но вместо това откри, че е окрилена повече отвсякога. А той изглеждаше толкова изненадан и доволен, че тя бе изминавала пешком по осем мили само за да се наслади на неговите филми.

— Гледала си „Баю“?

— Естествено.

— Е, добре — предаде се Джейсън, който изгуби нишката на разговора, омагьосан от лъчезарните дълбини на нейните очи. Би останал там завинаги, но си спомни за страха й от него. — Съвсем права си за динамиката на филмите. Най-добре е да не се надминава двучасовият вариант, което означава, че при адаптацията на една книга цели сцени се изхвърлят, сбиват или съединяват в едно.

— Разбирам и това не ме притеснява. Проблемът е в това, че не съм сигурна как да го направя.

Джейсън се усмихна.

— Нали затова съм тук. Ако нямаш нищо против, бих желал да ти опиша моето виждане за филма и кои сцени считам за най-важни. Попитах те за „Баю“, защото и той е адаптация по дълъг и нелек роман. Спомняш ли си, че редица сцени се нижеха в сложна комбинация под звуците на музика? По този начин успях да включа, макар и в синтезиран вид, някои от по-слабо разработените сюжетни линии.

— Спомням си. Беше много ефектно… и силно въздействащо.

— Благодаря. И така, Холи, желаеш ли да станеш мой сценарист?

В този въпрос сякаш се съдържаше и неговото обещание, че ще продължи магията си завинаги, на което Холи откликна колкото можеше по-смело.

— Бих могла да опитам.

— Добре. Това вече е сериозна приказка.

Джейсън трябваше да довърши два филма преди да започне работа върху „Даровете на любовта“ и все още не бе мислил подробно над отделните сцени. Но сега щеше да се възползва от сценария, с който щеше да се заеме Холи, за да продължи връзката си с нея.

— Утре заминавам за Хонгконг, но на тръгване ще уредя да ти изпратят няколко филмови сценария по романи, включително и „Баю“. Около неделя — понеделник ще ти пусна по факса от Хонгконг и моите виждания. Ще ги нахвърля грубо, защото ще разчитам на тебе да доизгладиш нещата.

Той си тръгва? Утре? Все пак магията нямаше да продължи завинаги. Много скоро всичко ще приключи. А какво ще стане с надеждите й? И те ли ще си заминат с Джейсън? Не, тя нямаше да позволи подобно нещо.

— Хонгконг? — откликна гласът й. — Утре?

— Трябва да замина — отговори тихо Джейсън.

Как искаше да остане! Но не можеше да отложи пътуването си до Хонгконг дори и с един час. На него разчитаха твърде много хора. Те всичките — снимачен екип и помощници — бяха отделили време от заниманията си, за да реализират съвместно плановете си за най-големия филмов хит на всички времена.

Сутринта, когато наблюдаваше как първите слънчеви лъчи галеха индиговосинята морска шир, Джейсън си помисли, че ще помоли Холи да сподели с него екзотичния чар на Хонгконг. Но нежното арктическо цвете бе понесло трудно дори пътуването си до Лос Анджелис. Някой ден обаче щеше да се почувства сигурна с него и тогава щяха да разгледат заедно всички прекрасни места по света.

— Колко време няма да те има?

Джейсън се поколеба. За снимките в Хонгконг бяха отделени пари за осем седмици, но той вече бе предупредил ръководството на „Голд стар“, че при повече късмет би могъл да се побере и в седем.

— Ще се върна след шест седмици — чу се той да произнася напълно сериозно. — И веднага ще дойда при тебе, ако това не те притеснява.

— Ни най-малко. И тогава ще обсъдим сценария?

— Да, въпреки че, ако нямаш някакви по-важни задължения, можем да направим това и през следващите шест седмици. Дано само времевата разлика и снимачната програма да не затруднят телефонните връзки.

Последното предизвика едва прикрито безпокойство в Холи и това нямаше нищо общо с филмите или часовите пояси.

— Но ти можеш да се обаждаш винаги, когато пожелаеш, без значение колко е часът, Холи. А ако ме няма, тогава ми прати факс. Ще разполагам с апарат в стаята си.

— Наистина ли?

— Това не е рядкост в съвременните хотели, особено в Хонгконг, където животът се върти с толкова бързи обороти, че дори и изпращането на факс изглежда бавно. Та значи, ще очаквам обаждания или факсове с твои мисли и предложения по сценария. О кей?

— Да.

Притеснението бе отстъпило място в очите й на омайни пламъчета в синьо и зелено.

— Редакторката ми ще бъде силно впечатлена.

— Защо? — запита Джейсън, който искаше щастието й да продължи вечно.

— Ами, купих си факс само защото тя настояваше, за да ми изпраща реклами или най-интересните отзиви — усмихна се Холи. — Тя всъщност не вярваше, че в Кодиак може да се намери толкова модерна техника.

— О, вече има и доста добри компютри.

— Които едва сега започвам да разучавам.

— Мога ли да ти помогна? Запознат съм доста добре с компютърните системи.

— Всъщност аз по-скоро се уча да пиша — обясни тя. — Написах на ръка първата си книга — „Завинаги“, защото не можех по друг начин, опаковах ръкописа с панделки и го изпратих на издателството, което публикува този любим мой роман.

— Изпратила си копие от „Завинаги“ по пощата, написано на ръка и без посредничеството на агент?

Джейсън познаваше достатъчно добре издателствата, за да знае, че изпратените с обикновена поща работи се отделяха настрана и често никога не биваха прочитани. Такава творба трудно стигаше до публикация. Но ето че Холи отново го изненадваше с написания на ръка и вероятно на обикновени листа от тетрадка роман.

— Това е забележително!

— Просто имах късмет.

— Повече от късмет.

— Ами… било си е чист късмет, че панделките са привлекли вниманието на редакторката и така тя се е зачела в книгата.

— Имаш много четлив почерк.

— Това каза и тя.

— Но предполагам, че сега някой пише новите ти романи на машина?

— Да. Моята редакторка ми уреди машинописка от Ню Йорк. Смятам обаче, че трябва да започна сама да набирам текстовете си, като всички останали.

— Ще можеш ли да твориш направо върху компютъра?

— Не мисля. Вече съм свикнала да пиша всичко на ръка и това наистина ми харесва.

— И все пак ще бъде по-ефективно да набираш текста на компютър.

— Това е без значение за мене — вдигна рамене Холи, опитвайки се да отхвърли внезапно появилата се неприятна мисъл, която заплашваше да развали магията; всъщност тя нямаше нищо против да прекарва безкрайни часове, чукайки по клавиатурата на компютър. Нямаше какво друго да прави с времето си. Освен това обичаше да бъде заедно с героите си, спасявайки се по този начин от своя свят. „Ти не си луда“ — противопоставяше се тихо и нерешително един вътрешен глас.

— Холи?

Вместо отговор на своя въпрос, Джейсън срещна в очите й мълчалива молба: „Спаси ме от моите плашещи мисли. Но не ме карай да говоря за това“.

— Добре е след като приключим със закуската, да си направим една хубава разходка до обяд — предложи той, подчинил се безропотно на повика в очите й. — Вече проучих този край на острова.

— Чудесно! — прие тя с благодарност и искрена изненада. — Но, обяд?

Джейсън се засмя.

— В хладилника има дори и вечеря. Страхувам се обаче, че няма да мога да я споделя с тебе. Самолетът на студиото трябва да излети оттук най-късно в шест, защото в Лос Анджелис екипажът ще се нуждае от време за преглед, а също така и от сън преди отлитането ни за Хонгконг.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Едно малко стадо китове прекарва щастливо лятото тук — посочи Холи към искрящата индиговосиня повърхност на морето.

— Къде са сега те?

— В Хаваите. Отглеждат малките си.

Почти два часа се разхождаха безцелно и лениво. Тръгнаха през борова горичка, преминаха през просторна поляна с току-що разцъфнали диви цветя и накрая стигнаха до плажа. Холи му разкриваше своя свят и неговите безценни богатства.

Джейсън наблюдаваше играта на морския бриз и копринената повърхност на водата, изпълнен с благоговейно щастие пред най-красивото диво цвете, което стоеше редом с него. Положените усилия имаха успех. По лицето й се гонеха отскубнали се предателски кичури коса. Бризът правеше това, за което пръстите му отдавна бленуваха. Но Джейсън вече не желаеше да види пусната цялата коса, защото така се наслаждаваше по-добре на очите й. Те обаче отново започнаха да помръкват.

— Трябва да ти обясня за снощи.

Холи искаше да го увери, че не е съвсем полудяла.

— Както предположи, аз наистина не бях спала и яла от доста дълго време. Предполагам, това ме направи по-чувствителна към спомените.

— Към кошмарите, по-точно…

— Да.

Реши да му разкаже само фактите, без всякакви подробности. Така той щеше да научи причината за нейните кошмари, без да става съпричастен на цялото причинено от тях зло. Огрялата в Холи надежда поставяше своето безпрекословно условие: трябваше да бъде искрена с този мъж.

Започнала със спокоен и безстрастен глас, в няколко безлични изречения, подобни на нейния дом, тя разказа на Джейсън, че баща й е загинал във Виетнам, а пастрокът, който в началото изглеждал свестен човек, всъщност се оказал чудовище.

— Той уби майка ми, сестра ми, брат ми и накрая — себе си. Но мене не пожела да премахне. Нямам представа защо, но това накара полицията и съседите да вярват, че по някакъв начин съм отговорна за случилото се. Затова напуснах града възможно по-скоро и промених името си.

След разказаното Холи потърси смело неговия поглед. Най-накрая го бе направила. Описа му историята си — без да плаче, без да разкрива ужасяващите подробности, които неминуемо щяха да го заразят със злото на Дерек.

— До сега не съм разказвала това на никого.

Джейсън остана смълчан, в очакване да приключи острата вътрешна борба между това, което той желаеше, и това, което смяташе, че ще бъде най-добро за нея. Искрено съжаляваше за нейното детство, съсипано след ужасната трагедия, но не можеше да й го върне. По-важно бе да разбере какво е най-добро за нея сега. При всички случаи тя не можеше вечно да крие в себе си насъбралата се мъка. Може би трябваше наистина да му поговори за кошмарите си от нощта. Не бе ли това единственият начин да се прогонят толкова истинските и властни призраци, които заплашваха да я оставят в плен на ужасите завинаги?

— Все още нищо не си ми разказала — започна тихо той. — Още не си ми разказала какво се случи през онази нощ.

— Направих го!

— Знам, че си спомняш всичко, Холи. Всяка дума, всеки израз. Ти преживяваше точно това, когато пристигнах снощи, нали? Предполагам, че моето почукване на прозореца ти е прозвучало като изстрел на пистолет.

Смелостта отдавна бе напуснала нейното лице и сега на негово място Джейсън виждаше единствено страх.

— Не мислиш ли, че ако поговориш с някого, може да ти олекне?

— Не знам — призна тя с питащи нотки в гласа си.

— Аз също не съм сигурен. Но съм убеден, че няма да е за добро, ако продължаваш да пазиш заключени дълбоко в себе си кошмарите и предизвиканите от тях емоции.

Тези думи пронизаха като с нож съзнанието на Холи. А не трябваше ли спомени и емоции като нейните да останат завинаги затворени, като най-жестоките престъпници?

Не, уверено призна тя пред себе си. Не… защото само Дерек бе престъпник. Освен това имаше и други спомени, които макар и потиснати от ужасите и страданията, продължаваха да се прокрадват плахо и напомняха за голямата любов.

— Същия ден валя сняг — Холи започна тихо, с внезапно изплувалия в съзнанието й образ на непорочна красота. — Имаше едно дърво в двора ни — благородна ела. Спомням си, разговаряхме с мама колко нежна и красива е тя в снежната си дреха. Приличаше на булка…

Холи говореше на морето, на плискащите се сини вълни, където семействата на огромните китове възнамеряваха да се установят през лятото. Постепенно пред очите й започнаха да оживяват картини от онази вечер: какво бе готвила за вечеря Клер; непринудения разговор за снега; коментарите с близнаците по време на предаването и дори подробности от „Корки и Бялата сянка“.

Колко весело, колко нормално бе всичко…

До момента, когато Дерек се връща застрашително вкъщи. Холи почувства обрата в себе си, виковете, които напираха да изскочат навън и да се излеят с невиждана сила.

Но нямаше викове.

Имаше само сълзи. Седемнадесет години сълзи. След толкова дълго време сълзите оставиха на мира нейното наранено сърце и за пръв път се изляха предателски от очите й.

— Холи — зашепна нежно Джейсън, който я бе прегърнал още преди да се разплаче и нежно целуваше нейната копринена коса.

— Трябва да ти разкажа всичко.

— И аз искам да ми разкажеш.

Сълзите продължаваха да се ронят — топли като тих летен дъждец — и да подхранват с живителната си сила корените на надеждата в нейното сърце. Златистите кичури престанаха да танцуват по лицето. Ала танца им поеха един мъж и една жена, чиито сърца и души се сляха в прекрасен, тържествен менует на страдание и любов. Холи ту търсеше закрилата на неговата топла и силна прегръдка, ту отново се отдалечаваше, изпитала потребността да се дистанцира от него, макар и за малко.

Нито Джейсън, нито Холи бяха танцували някога подобен танц. Но се справяха отлично, защото тяхното необикновено „pas de deux“7 се аранжираше от безпогрешната ръка на любовта. Джейсън не се опитваше да я спре, когато тя се отдръпваше, нито пък хващаше насила бледите ръце, които трепереха безпомощно пред призрака на смъртта. Но той бе до нея и с радост предоставяше закрилата на своята прегръдка, когато тя самата пожелаеше това.

Когато някой много болезнен спомен отказваше да излезе от устата на Холи, Джейсън се намесваше настоятелно:

— Кажи ми всичко, продължавай.

И тя се подчиняваше. Не пропусна и най-малката подробност от кошмарите, напиращи в съзнанието й.

Когато разказът приключи, Джейсън взе в прегръдката си нейното крехко и разтреперано тяло и я зачака търпеливо да изплаче мъката си под мощните удари на неговото сърце. Накрая Холи потърси очите му, в които се четеше огромна тъга. Въпреки че му спестила подробностите за Дерек и съмненията си, че е луда, тя бе причината за тази тъга.

Пръстите й погалиха лицето му.

— Съжалявам — прошепна тя, докосвайки го.

— Но за какво, Холи? За това, че ми се довери?

— Не.

Джейсън внимателно отдръпна залепнал за очите й кичур.

— За това, че ми позволи да те докосвам?

В отговор по лицето й се разляха горещи, огнени вълни.

— Не.

— Никога не съжалявай, че ми се довери, Холи. Защото аз не съжалявам — усмихна се той с любов. — Съгласна ли си с мен?

— Да — прошепна тя.

Върнаха се в жилището й почти когато Джейсън трябваше да тръгне за летището. Тя го убеди да вземе за из път два от сандвичите и му обеща, че през следващите дни ще изяде всичките донесени от него провизии.

— Ще изпращам поне по един факс на ден и ще ти звъня винаги, когато мога — обеща той. — А ти ще пишеш ли, ще ми се обаждаш ли?

— Разбира се, но…

— Но? Не си мислиш, че имам предвид да ме информираш ежедневно за работата ти по сценария, нали?

— Не бях сигурна.

— Е, тогава вече си, Холи. Знам, че се упражняваш в машинопис, но ще ми пишеш ли на ръка?

Той настояваше за интимност, възможно най-голямата интимност при предстоящата им раздяла.

— Непременно.

Той погали нежно на прощаване лицето й, а изпълнените му с любов очи се сбогуваха с нейното прекрасно сърце.

Притаила дъх, Холи наблюдаваше как колата му се отдалечава и потъва в боровата горичка. Надеждата и магията продължаваха да живеят в нея.

Четиридесет и пет минути по-късно шумът на нископрелитащ самолет я накара да изскочи навън. Лъскавата метална птица блестеше като сребро върху тъмното небе. Тя — малката фигурка — му помаха с фенера и сякаш в отговор самолетът наклони сребърното си крило.

Едва когато самолетът изчезна напълно в нощното небе, Холи се прибра в колибата си. Вече в спалнята, тя потърси замислено плетената торба, с която пътува до Лос Анджелис. Извади от нея очилата с метални рамки, които никога повече нямаше да сложи, и снимките на своето семейство. Искаше да покаже на Джейсън тези запечатани щастливи мигове. След шест седмици, когато той се върнеше от Хонгконг…

В понеделник сутринта, когато му бяха съобщили за отказания обед с Рейвън Уинтър и вероятно с Лорън Синклер, Джейсън се бе отърсил бързо от краткотрайното раздразнение и го бе заменил с нещо по-продуктивно — план за отхвърляне на някои от натрупалите се задачи, които трябваше да бъдат разрешени до четвъртък след обяд.

Сега бе сряда вечерта. Самолетът току-що бе изпратил последно сбогом на Холи и бързо се отдалечаваше в посока Лос Анджелис и Хонгконг. Изведнъж Джейсън осъзна, че откакто се бе запознал по-отблизо с Холи, не бе напреднал и крачка с купищата хартия, които изискваха неговото внимание.

Едно издуто куфарче лежеше на съседната седалка, също както вчера, по време на полета до Кодиак. Тогава той дори не се опита да работи. Мислите му бяха заети само с притеснения и надежди за нея.

Сега, въпреки умората, успя да си наложи дисциплина. Трябваше да обмисли подробно задачите, лежащи в куфарчето, и щеше да го направи, независимо дали това ще му струва още една безсънна нощ.

Но всъщност имаха ли значение няколко безсънни нощи в сравнение със седемнадесетгодишните кошмари на Холи?

„Сири да се тревожиш за нея“ — заповяда деловата част от неговото аз.

Но не можеше. При мисълта, че тази вечер тя сигурно ще спи по-спокойно, щастливо се усмихна. Тероризиращите я от толкова дълго време спомени вече нямаше да бъдат толкова агресивни и самоуверени. Сега тайната им бе споделена и те повече не можеха да използват Холи като убежище за своите мъчения, въпреки че страданието по загубата на любимите хора никога нямаше да я напусне.

Джейсън успя да се концентрира и работи неуморно четири часа, но Холи отново нахлу в мислите му. Нещо не бе наред. Някаква основна брънка в разказа й се губеше.

Трудно можеше да си представи, че Холи е пропуснала нещо, но глождещата го мисъл все повече прерастваше в убеждение.

Вярно, че освен Дерек, имената на останалите действащи лица бяха спестени. Но това не бе от особено значение, а и тя си спомняше любимите хора най-вече като „мама, сестра ми, брат ми“. Следователно липсата на конкретни имена не бе причина за безпокойство. Имаше нещо друго, нещо скрито дълбоко в дебрите на паметта му.

В съзнанието на Джейсън непрестанно се натрапваше спомена за една статия в списание „Таим“, която бе чел още като второкурсник в ЮКЛА. Силно го бе впечатлила историята за клането на едно семейство в деня на Свети Валентин и завръщането осем месеца по-късно на бащата, по чудо останал жив седем години като военнопленник. За съжаление отдавна бе забравил подробностите. Още тогава деветнадесетгодишният Джейсън знаеше, че един ден ще стане режисьор и гледаше на всичко с очите на бъдещ творец, който се опитва да претвори в живи картини отделни човешки съдби.

Историята в „Тайм“ бе интригуваща, но не го удовлетворяваше напълно. Може би затова все още я помнеше: тя оставаше някак си незавършена — до откриването, жива или мъртва, на непълнолетната тогава дъщеря.

Джейсън не помнеше подробности, нито бе гледал предаването по телевизията. На празника на Свети Валентин бе прекарал с Никол Хавиланд една изпълнена със страст и удоволствия вечер, завършила със скандал.

Джейсън се загледа в очакващите го книжа. Отново изоставяше работата си, която бе най-голямата му страст — заради Холи и чувството, че в нейната история липсва нещо съществено, което той вече знаеше…

— Вторият баща се е казвал Дерек, а оцелялото момиче — Холи, и никой от тях не е носил вече познатите ни фамилии — обобщи с открит скептицизъм Бет Робинсън.

Джейсън се гордееше, че бе избрал именно нея за тази деликатна и трудна задача.

До преди три месеца Бет бе най-добрият и най-ангажираният следовател на „Голд Стар“. Обожаваше работата си, но напусна без изобщо да се замисли, когато работодателите й казаха, че четиридесет и три годишната бъдеща майка и нейното дете трябва да си останат вкъщи последните месеци преди раждането.

Сега бе в осмия месец, чувстваше се достатъчно отпочинала и с радост щеше да се възползва от шанса да свърши малко работа за Джейсън. Да, увери го тя, нямаше да има никакви проблеми. Особено ако той наистина изискваше от нея само няколко телефонни разговора.

На път за летището Джейсън посети Бет вкъщи и я запозна с искането си да се разследва престъпление отпреди много години, което било извършено някъде в щата Вашингтон.

— Джейсън, имаш ли някаква представа кога са станали убийствата? Коя година или поне по кое време на годината?

— През зимата — отговори той, спомняйки си описанието на Холи за величествената ела, облечена в прясно падналия сняг. Затрудняваше го годината на убийствата. Сега Холи бе на тридесет години, а тогава е била тийнейджърка, но достатъчно голяма, за да избяга и заживее сама. Следователно е била на около петнадесет години.

— Мисля че, е било преди не повече от петнадесет години.

— О кей. — Бет без колебание бе определила задачата като безсмислена. Но когато видя тъжното и сериозно изражение на Джейсън, само потвърди неговите инструкции. — Ако някой любопитства, ще поддържам тезата, че работим върху документален филм за насилието в семействата, нали?

— Точно така. Това е официалната версия, а случаят ме засяга лично, Бет. Сметките, моля те, изпращай до мене. Ще ти дам моята фонокарта и номера на кредитната си карта, за да ги използваш при обажданията, както и номера на виза-картата ми, в случай че някоя информация трябва да бъде изпратена с куриер.

— О кей. Утре сутринта в осем ще пусна пипала в полицията, вестниците и телевизията. Имаш ли идея с коя част от щата да започна?

Джейсън вече бе мислил по този въпрос. Снегът не му даваше много информация. Най-снежни зими имаше източно от Каскадите, но можеше да вали и във всеки друг район. Специалният разговор на Холи с майка й обаче говореше по-скоро в полза на район, където снегът не бе често срещано явление. Това, както и фактът, че по-късно тя бе решила да живее в Кодиак, който предлага панорамен изглед към морето, го доведоха до едно определено заключение:

— Според мен става въпрос за западната част на щата, за Сиатъл или някой от по-малките градове по крайбрежието.

— Тогава ще започна със Сиатъл. Познавам един човек с когото някога работих заедно в „Сиатъл Таймз“ винаги е бил много услужлив.