Дарове на любовта

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бел Еър, Калифорния

Понеделник, 8 май

— Здравей, Рейвън. Обажда се Сам. Татко иска да говори с тебе, но първо искам аз да те попитам нещо. Този уикенд заминаваме за ранчото ни в Санта Барбара и се чудехме дали не би дошла с нас.

— Да дойда с вас?

— Ще отидем аз, дядо, баба, Мелъди, наши приятели и вие двамата с татко.

— Би било чудесно — каза тя. Дали Ник знаеше за това? Щеше да отиде с удоволствие, но при условие, че той бе съгласен.

— Страхотно! Мога да те уча да яздиш.

Рейвън се колебаеше в отговора си на ентусиазираното предложение на Саманта.

„В мене расте един мъничък живот, Сам — твоята сестра или твоят брат, — и аз трябва да внимавам много за това чудо“ — искаше да каже тя.

Покълналият живот в нея наистина бе чудо, потвърдено само три часа по-рано. Вече имаше сигурно обяснение за внезапното си избухване в сълзи и за вътрешния си глас, плакал вместо нея в неделната вечер: „Не ме оставяйте! Вземете ме с вас! Аз съм част от вашето семейство!“

Изглеждаше невъзможно нещо толкова мъничко да й оказва толкова силно влияние. Питаше се дали детето не е от Майкъл — заченато в последната им съвместна вечер, два месеца преди за пръв път да се люби с Ник.

Акушерката обаче категорично бе на мнение, че мъничкият живот в нея бе на не повече от шест или седем седмици.

Бебето бе на Ник и сега неговата дванадесетгодишна дъщеря я канеше на семеен уикенд в Санта Барбара и й предлагаше да я учи да конна езда.

— Може би тази седмица само ще те наблюдавам, Сам.

— Е, добре, както желаеш. Знам, че адски ще ти хареса, стига само да опиташ! О-о, татко се приближава към телефона. До петък!

— Петък?

На въпроса отговори не Сам, а Ник.

— Ще се опитаме да тръгнем между три и три и половина следобед. Впрочем, здравей.

— Здравей. Добре ли е така?

В седмиците след завръщането на родителите му от Денвър, Ник прекарваше почти всяка нощ с Рейвън. Имаше само малки изключения: когато Мелъди бе с болно гърло и баща й настояваше да бъде край нея; три нощи, през които Ник бе в Далас, а носле — в Ню Йорк; последната нощ, когато тя се почувства силно уморена и заспа още в седем вечерта.

Момичетата още не знаеха нищо за любовните нощи на баща им и Рейвън. Знаеха само, че поне два пъти седмично четиримата правеха нещо заедно, а напоследък към тях се бяха присъединили дядото и бабата. За Мелъди и Саманта не бе тайна, че много им допадаше Рейвън, а и баща им също я харесваше, въпреки че никога не я докосваше пред тях.

— Да — отговори Ник. — Напълно нормално.

Рейвън обичаше Ник и за това, че той не желаеше да разголват сексуалните аспекти на връзката си пред неговите дъщери. За самата нея все още бяха живи болезнените спомени за майка й, която ставаше напълно недостъпна, когато забавляваше множеството си любовници.

— Значи твоите родители са съгласни, а освен това ще има и свободна стая за мен?

— И двете — потвърди Ник и с лекия си съзаклятнически смях й подсказа, че едни млади ушички са наблизо.

— И така, ще бъдеш ли свободна за петък след обяд? Не е проблем, ако имаш да приключиш с някакви ангажименти. Ще пътуваме с две коли и едната може да потегли по-късно.

— Ще бъда готова до три.

— Добре. Как мина денят ти?

Рейвън знаеше, че той по-скоро се интересува дали вече се чувства добре, за да дойде. Толкова й се искаше да го види и да му съобщи за детето, но се страхуваше, че е рано. Докторът бе намекнал, че има опасност от спонтанен аборт през първото тримесечие, особено при първескините. Ето защо тя все още не смяташе за необходимо да му казва новината. Имаше и друга причина: опасяваше се да не го ядоса. Ами ако Ник си помислеше, че е забременяла единствено за да го върже?

Рейвън преодоляваше притесненията си само благодарение на мисълта за мъничкия живот, който бе дръзнал да намери дом в нейната нежелана от други бебета утроба. Усмихна се.

„Денят ми мина добре, Ник, и ще приключи наистина чудесно, ако дойдеш тази нощ.“

През последните пет седмици, веднага след завръщането си в апартамента в хонгконгския си хотел, Джейсън първо поглеждаше към факса. Видът на изпълнените с нейния четлив почерк страници прогонваше и най-голямата умора. Прочиташе внимателно написаното и в зависимост от часа в Кодиак или позвъняваше, или изпращаше отговор по факса.

В романса им участваше и техниката — факсмашини и телефони, но хилядите мили, делящи залива в Аляска от Южнокитайско море, не пречеха на учудващата интимност на тази връзка. Кореспонденцията по факса донякъде приличаше на писмата, но съприкосновението й с електронните пръсти изключваше възможността да бъде изгубена, забавена или прочетена от някой друг.

Джейсън и Холи си пишеха всеки ден. Писмата им представляваха дневници на тяхното ежедневие, интригуваща хроника на времето, прекарано в раздяла. Джейсън й изпращаше страници от сценария, филмиран през изминалия ден, с изписани по полетата преживелици, несполуки, успехи и забавни случки. Пишеше й за Хонгконг, за неговите забележителности и свързаните с тях истории, за духа на това екзотично място, където си даваха среща Изтокът и Западът, където мистичният дракон и гордият лъв съжителстваха в хармония.

Постепенно, под упражнявания от него внимателен, но упорит натиск, Холи започна да му подражава. Намираше се по средата на новия си роман, но изпрати обобщение на началото, в което с много обич правеше описание на героите, на техните надежди, тайни и страхове. След това започна да му предоставя всяка току-що завършена глава. Страниците бяха изпъстрени с бележки, свързани с проблемите по писането, преживелици и картини на арктическата красота, която я заобикаляше.

Джейсън се намираше в Хонгконг, който кипеше от енергия и блясък, а Холи — в Кодиак. Но там тя откриваше не по-малко ценности в пролетното небе, в морето, поляните и горите, и ги описваше също така ентусиазирано, както той описваше брилянта в короната на Британската колониална система.

При всяка възможност Джейсън й се обаждаше. Правеше всичко възможно да побере снимките в предвидения от него шестседмичен срок, и наистина успя. Планираше да отлети направо за Кодиак, където щеше да пристигне в петък, да остане до неделя вечерта, а после, след един кратък престой в Лос Анджелис, да замине за Далас, за да филмира действието, което се развиваше там.

Вторник в полунощ Джейсън се върна от снимки и както винаги погледът му се насочи към изписаните ръчно страници, „избълвани“ от факсмашината. Ненадейно вниманието му привлече мигащата лампичка на телефона, сигнализираща за оставено съобщение. Не бе от Холи. Въпреки неговите настоятелни молби, тя никога не се обаждаше. Явно някой го търсеше във връзка с някаква подробност, способна да прерасне в неприятност, ако не се намереше незабавно решение.

Джейсън предпочиташе да прегледа първо страниците на Холи, но посегна към телефона, защото колкото по-бързо решеше проблемите си в Хонгконг, толкова по-бързо щеше да се срещне с нея.

Съобщението обаче изобщо не бе свързано с „Нефритения замък“. Търсеше го Бет Робинсън от Лос Анджелис и настояваше да й се обади веднага щом чуеше съобщението, независимо от часа.

Намръщен, той избра осигурения му от хотелския оператор телефон. Не очакваше обаждане от Бет, защото малко след възлагането на практически неизпълнимата задача да се издири нещо за убийства, извършени някъде в щата Вашингтон от психопат на име Дерек, Бет била получила ужасно главоболие. На път за болницата състоянието й се било влошило и била изпаднала в кома. Кръвното й било бомбастично високо.

Джейсън бе научил новината от нейната секретарка. Тя продължаваше да го държи в течение за състоянието на Бет, която прекарала три кошмарни седмици в интензивното отделение на „Седар Синай“ и накрая родила сина си чрез Цезарово сечение. Бебето било добре, а тя се възстановявала постепенно. Информацията от последната седмица гласеше, че Бет вече е вкъщи, тъй като се била оправила.

Джейсън веднага бе изпратил цветя и подарък за бебето, но не очакваше точно тя да му се обади. Предполагаше, че напълно е забравила за възложеното й частно разследване. Това до известна степен дори го радваше. Повече подробности можеше да научи и от Холи при следващата им среща.

Но сега го търсеше Бет, и то настоятелно. Джейсън веднага пресметна времето. Вторник, полунощ, в Хон гконг се равняваше на понеделник, седем часа вечерта в Кодиак и един час по-късно — в Лос Анджелис.

— Добре съм, Джейсън, и си имам едно красиво бебе. Синът ми направо е върхът и е такъв поспалан, че си почивам — дори повече от необходимото. Реших, че за тонус трябва да се позанимая с нещо и просто така позвъних на репортера от „Сиатъл Таймс“, за който ти говорих. За късмет той знаеше много добре историята за убиец на име Дерек и неговата доведена дъщеря Холи.

— Наистина ли?

— Да. Би могло да се каже, че това е случаят, който те интересува, но има едно съществено несъответствие.

— Което е?

— Ами оказва се, че бащата на Холи, Лоурънс Елиът, не е умрял във Виетнам. Дерек убедил всички, че е убит по време на престрелка с врага, но всъщност именно той е стрелял в него. Тежко ранен, попаднал в плен и останал затворен в продължение на цели седем години.

Думите на Бет внезапно изкараха на повърхността блуждаещите дълбоко в подсъзнанието му спомени. Джейдън се сети както за статията в „Таймс“, така и за незадоволителния край на тази история — от своята гледна точка на режисьор, който не е доволен от липсата на дъщерята.

— Значи името на бащата е Лоурънс? Ами майката? Нейното име Холи ли е?

— Не. Да видим. Ето го. Казва се Клер.

Лоурънс и Клер… Лоурънс и Клер… Лорън Синклер.

Да, накрая изчезналата дъщеря бе намерена.

Сега предизвикателната история най-после можеше да бъде довършена.

Но само ако има щастлив край за Холи.

— Къде се намира сега Лоурънс Елиът?

— В Исакуа — малко селище недалече от Сиатъл. Там той е харесван и уважаван ветеринарен лекар. Всички знаят за неговата трагедия. Затова и репортерът се сети за тази история веднага. Откакто се е завърнал от Виетнам, този човек търси дъщеря си. Всъщност за последния Свети Валентин канал 20/20 направил специално предаване за убийствата и търсенето на изчезналата дъщеря.

— Много бих искал да видя записа.

— Предположих това и вече се свързах с отдела за разследвания в мрежата. Имат копия на цялата информация, с която разполагат — статии в списания и вестници, датиращи още от времето на престъплението, както и видеозапис. С „Юнайтид Флайт“ от Ню Йорк за Лос Анджелис вече пътува огромен кашон. Секретарката ти каза, че в понеделник ще отидеш за няколко часа до офиса си, но все пак реших лично да те питам дали не желаеш да ти препратя колета до Хонгконг.

— Да, така ще е по-добре.

— Ще го имаш.

— Някой заинтересува ли се защо се обаждаш?

— Не. Обясних, че сме решили да работим съвместно върху документален филм за насилието в семействата и повече нямаше никакви въпроси. Репортерът от „Таймс“ ми даде телефонните номера на Лоурънс Елиът, в случай че пожелаем да го интервюираме. И те са приложени към информацията, пристигаща от мрежата, но ако искаш, мога да ти ги продиктувам веднага.

— Моля те.

Бет даде номератора, прекия служебен телефон и домашния на доктор Елиът и деликатно запита:

— Холи е жива, нали, Джейсън? И ти знаеш къде се намира.

Джейсън не се поколеба и за миг — той вярваше безрезервно на Бет.

— Така е. Позна.

— И дори не предполага, че баща й е жив? Изглежда невероятно, Джейсън, направо невъзможно! От разговорите си с репортера на „Таймс“ и със следователя от мрежата останах с впечатлението, че още от самото начало това разследване е било широко разгласено и много шумно. Всички, с които контактувах, харесват Лоурънс Елиът, но без изключение вярват, че дъщеря му или е умряла още преди години, или по някакви причини не желае да се срещне с баща си.

— Тя е жива — повтори тихо Джейсън и като си помисли за колибата й без вестници, телевизор или радио, добави: — И със сигурност няма никаква представа, че баща й я търси от години.

— Наистина изненадващо…

— Изненадващото, Бет, е, че ти наистина разкри всичко това.

— Дори не съм си помръднала безценните крака, Джейсън. Беше въпрос само на едно телефонно обаждане.

— Недей да скромничиш — отговори той. — Много съм ти благодарен.

Дълго след приключването на разговора Джейсън не можа нито да прочете новия факс от Холи, нито да набере нейния или на Лоурънс Елиът телефонен номер.

Беше невероятно объркан, развълнуван и притеснен. Като режисьор, разполагащ с милиони, Джейсън Коол можеше да си позволява лукса да снима по няколко пъти едно и също нещо. Така от сцена на сцена можеше да вмъква каквито си пожелае промени, подобрения или украси, докато не постигне желаното съвършенство.

Историята с убийствата в Деня на Свети Валентин вече имаше своя завършек. Всички факти бяха известни — поне на Джейсън, — а и най-накрая изчезналата дъщеря се намери. Историята имаше край, но той се нуждаеше от изясняване.

Тази сцена можеше да се получи идеално само по един начин и затова изискваше внимателно планиране. Джейсън бе готов да я преработва отново и отново, щом инстинктът му — неговото сърце — му заповядваше да направи това… за Холи.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Изключвайки храната, от много години Холи пазаруваше всичко по каталог — от компютъра и факса, до завивките и книгите, домакинските принадлежности и микровълновата печка. За нея това бе най-практичният начин за правене на покупки. Независимо от обема и теглото си, поръчките се доставяха директно в дома й, а и така се постигаше някаква анонимност.

След като внимателно се запознаеше с каталозите, въоръжената с кредитна карта Мерилин Пиърс можеше да се обади на някой от приятните гласове, които отговаряха винаги на един от съществуващите за целта 800 телефонни номера.

Холи си набавяше и дрехите по каталог. „Ландс енд“, „Орвис“ и „Л.Л. Бийнс“ я снабдяваха с всичко необходимо за различните сезони в Кодиак: джинси, пуловери, бархетни нощници, топло бельо и подходящи за арктическите студове грейки. Тези фирми предлагаха също така поли и други дрехи. А в каталозите на „Нюмън-Маркъс“, „Сакс“ и „Хоркау“ можеше да се намерят и съвсем официални облекла. Холи подробно изучаваше всички каталози, за да облича с техните стоки своите героини също толкова старателно, колкото старателно описваше и подробностите в измислените от нея светове.

Още на следващия ден след заминаването на Джейсън за Хонгконг, Холи отново запрелиства каталозите. Искаше да си поръча нещо по-различно от джинси — някаква рокля например, която да носи при неговото завръщане. В случая мислеше и за самата себе си, защото най-накрая се бе пробудила и с радост приветстваше погребаната толкова дълго надежда.

Някои от героините на Лорън Синклер можеха всъщност да си позволят натруфените модели на Касини и тоалетите от шифон на Шанел, но други, които повече приличаха на нея — не. Те предпочитаха по-скромни модели, като разкроени поли и стилни копринени блузи, или изчистени рокли в нежни пастелни десени.

Моделите изглеждаха прекрасно в каталозите, но тя направи поръчката, без да има представа как новите й дрехи ще стоят на нея. Пет дни преди пристигането на Джейсън, Холи все още се мотаеше, въпреки че повечето от колетите бяха дошли още преди седмици. След като отвореше кашона, тя внимателно окачваше съответната дреха на закачалки или я загъваше отново, мръщейки се замислено при допира с копринената мекота на платовете.

„За мене — напомняше си тя. — За повече нежност на кожата ми, за повече женственост…“

Все още не бе пробвала нищо, нито дори някои от новите обувки, защото въпреки пробуждането на надеждата с всяко ново пролетно утро, тя все още се чувстваше несигурна в себе си. Знаеше, че с обличането на някоя от тези прекрасни дрехи приказните илюзии заплашваха да изчезнат. Трябваше да застане срещу огледалото и наистина да се погледне, а досега бе правила това само за да се увери в адекватността на маскировката си.

Като малко момиченце Холи никога не се оглеждаше. Не се и налагаше, защото се отразяваше щастливо в очите на родителите си. Тогава дори нямаше представа как изглежда. Знаеше само, че каквото и да виждаха в нея родителите й, те го обичаха.

После остана само майка й, а след онази нощ на Свети Валентин повече нямаше никакви огледала, нито дори хора — до появата на Джейсън.

На него обаче гледката му харесваше. Холи със сигурност го знаеше.

„Да, но… аз също трябва да харесвам това, което виждам. Просто трябва да се погледна и да се одобря.“

А малкото момиче, опитвало се отчаяно да спаси семейството си и неуспяло, се страхуваше ужасно от собственото си отражение.

Дълго време Холи не смееше да се погледне. Концентрира вниманието си върху дрехите. Разглеждаше ги внимателно, критично и накрая се усмихна. Допаднаха й кремавата копринена блуза и резедавата пола, ансамбълът с оттенъци на старо злато, карамел и златисто, и роклята с цвят на слонова кост, посипана с нежни лилави цветчета, и…

Накрая все пак трябваше да види лицето си. Гледката сигурно би била прилична, след като дългата й златиста коса, скромно хваната на тила в опашка, се спускаше чак до кръста.

Холи пое дълбок дъх и внимателно заразглежда собственото си отражение. Насреща й стоеше зряла жена, а не тринадесетгодишното момиченце, което не бе успяло да спаси семейството си, и в това женско лице Холи съзря образ, който не можеше да не заобича, защото… бе образът на нейните прекрасни родители.

Холи не беше точно копие нито на Лоурънс, нито на Клер, а по-скоро приличаше и на двамата. Всяка нейна черта представляваше хармонично единство на тяхната огромна любов. Очите й съчетаваха великолепното морскосиньо на майката с тъмнозеленото на бащата, а останалата част от лицето й бе същински символ на техните дарове: нежност и сила, решителност и гордост, щедрост и кураж.

Тя бе стопроцентово тяхно създание, тяхно дете, тяхна радост и надежда.

Холи продължаваше да гледа в огледалото… Нейното собствено лице постепенно избледняваше и се трансформираше в друго, в лицето на Клер, което я гледаше с огромна любов. „Слушай ме, милата ми… Ти можеш да продължиш да живееш. Силна си и ние с баща ти толкова те обичаме. Ще запомниш ли това, Холи? Ще ми обещаеш ли да бъдеш щастлива?“

Тя бе дала това тържествено обещание пред умиращата си майка и за последните седемнадесет години го спазваше по единствения възможен начин — създаваше въображаеми безоблачни светове.

Но сега най-накрая тя излизаше от черупката, в която бе намерила убежище, докато сърцето й възстанови куража и силата си.

„Може би никога нямаше да се покажеш на света и на самата себе си, ако не бе срещнала Джейсън.“

Признаваше си, че е така. И може би щеше отново и завинаги да изчезне в своя измислен свят, ако той не пишеше и не звънеше всеки ден.

„Не! — възпротиви се тя. — Наистина благодарение на този мъж събудих надеждата в себе си. Но тя си бе там много преди да го срещна, защото е чуден дар от любовта на моите родители. Без значение какво ще стане с Джейсън, аз ще я задържа и ще благоговея пред нея, както моите родители благоговееха пред мене.“

Неприятната мисъл си отиде и тя отново Погледна в огледалното отражение. Този път срещна Холи, не Клер, и се усмихна нежно и прощаващо на жената, в която се бе превърнала.

И тогава за пръв път почувства тежестта на тила си, сякаш някаква желязна ръка от миналото я дърпаше, опитвайки се да я спре и върне назад. Това бе нейният златен сноп, дебелата опашка, която понякога й служеше като завеса за прикритие.

„Не ми трябваш повече! — помисли си ядно тя. — Не ми трябва въже, което да ме дърпа назад, или завеса, която да ме крие от хората.“

Холи грабна една ножица и с учудваща за самата нея решителност отряза от дебелата опашка около два фута. Погледна златистите нишки в ръцете си и отново осъзна, че и косата, както и всичко останало, бе смесица от даровете на двамата си родители. Бе взела златистия цвят на Клер, без тъмните оттенъци на баща си, но нежните къдрици бяха негови. Те прикриха следите от неравното подстригване, но Холи реши на следващия ден да посети града, за да си направи прическа във фризьорския салон и да си купи лак за ноктите. Може би щеше да си позволи и някое бледорозово червило, и дори малко грим?

Керълайн стигна до края на осма глава от „Даровете на любовта“ и затвори книгата. Би продължила да чете, но Лоурънс скоро щеше да приключи с телефонния разговор и да си легне, а от двете удоволствия все пак той я изкушаваше повече.

Керълайн остави книгата на масичката за студено сервиране и обгърна с поглед всекидневната. Вечерта, когато Кети бе родила своите кутрета, тя си представяше как студената стая се превръща в уютна само с едно малко допълнение — в камината гори огън и те двамата седят край него и четат.

Тогава тази мисъл й се струваше приказна, неосъществима, но сега, малко преди звъна на телефона, се бе превърнала в реалност.

Приказни. Точно такива бяха последните няколко седмици — чудна и опасна приказка за любовта… Все още се удивяваше на това колко лесно техните два живота — самотни от толкова дълго време — се бяха превърнали в един. Можеха да прекарат една тиха вечер в четене и без страх от възцарилата се тишина, а на следващата — да говорят до зори, споделяйки съкровени истини без подозрения помежду си.

Лоурънс обичаше да я дразни, че е много млада — само на четиридесет! Но без всякаква закачка и насмешка се възхищаваше от красотата й, подкрепяйки думите си с доказателства. Керълайн все още посрещаше с трепет всеки контакт с него. Сърцето й подскачаше от щастие при всяка споделена с нея негова тайна или усмивка. Смехът все още бе нещо ново за Лоурънс и неговият доскоро забравен звук изпълваше очите му с благодарност, желание и любов.

Заживяха заедно, без всякакви предварителни уговорки. Всяка сутрин правеха планове кога и къде ще прекарат вечерта, без да употребяват думата „ако“. Повечето нощи оставаха у дома му, поради естеството на неговата работа — многото повиквания дори в официални почивни дни.

Керълайн харесваше живота си със своя любим такъв, какъвто е, и би живяла с него така и в бъдеще, без да поставя условия на човека, все още отдаден на миналото. Но напоследък, въпреки усилията си да го скрие, Лоурънс изглеждаше объркан и измъчван от желания и отчаяние. Керълайн знаеше, че е свързано с тях двамата. Вероятно той не вярваше във възможността връзката им да продължи. Това правеше и любовта му по-отчаяна и страстна — страст на човек, който скоро трябва да каже „сбогом“.

„Спри да фантазираш колко уютно ще ти бъде след седмица с обикалящата наоколо Жулиета. Знаеш колко опасни са тези твои мисли. Забрави ли вече? А и Лоурънс те е предупредил…“

Керълайн вече се канеше да вземе отново „Даровете на любовта“, когато Лоурънс влезе в стаята. Изглеждаше силно притеснен и изобщо не се опитваше да го прикрива.

Значи този път проблемите не бяха свързани с тях двамата, слава Богу!

— Болна животинка? — запита Керълайн.

— Не — намръщи се той. — В нощта, когато Кети раждаше, ти каза, че няма значение дали ще пропуснеш предаването за наградите на Академията, защото знаеш кой ще обере всичко, а ако това не стане, тогава още по-добре, че не си си губила времето да гледаш. Ставаше въпрос за Джейсън Коол, нали?

— Да. Защо?

— Обади ми се току-що.

— Джейсън Коол? Но защо?

— Имал планове да направи документален филм за изчезнали деца и възнамерявал да включи откъс и за Холи. В края на седмицата ще пристигне тук да говори с мене.

— Имаш предвид Сиатъл?

— Не. Тук, в къщата. Сега се намирал в Хонгконг, но в събота щял да дойде в девет сутринта.

Тази новина трябваше да зарадва Лоурънс, но Керълайн съзря мрачни сенки в неговите тъмнозелени очи.

— Изглеждаш доста притеснен — подхвърли тя.

— От лошата телефонна връзка е. Не знам дали Коол е успял да разбере колко много означава за мене неговият интерес и колко благодарен ще бъда за всяка оказана помощ.

— Сигурно е разбрал — увери го нежно Керълайн. — Не вярвам, че Джейсън Коол посещава току-така хората по домовете им, още повече веднага след пътуване в чужбина.

— Останах с впечатлението, че иска да се срещнем само за да разбере дали търся сериозно Холи. Ако не е доволен от мене, вероятно няма да я включи във филма си.

Керълайн почувства внезапен прилив на ярост. Как се осмеляваше този мъж да поставя на допълнителни емоционални изпитания човека, когото тя обичаше! Какво искаше той от Лоурънс? Да докаже страданията си? Да разголи още един път душата си? За какво? За да убеди режисьора, че страданието му заслужава неговото внимание и помощ?

— Може би… — започна тя.

— Може би трябва да му откажа? Не мога да направя това. Не бих се лишил и от най-малката възможност.

— Знам.

Но тя знаеше също така, че Джейсън Коол е най-схватливият човек на земята, комуто сега бе нужен само един поглед, за да разбере всичко за любовта на бащата към дъщерята.

Джейсън прокле безмълвно огромното пространство, което ги делеше. Откритието, че Лоурънс Елиът е жив, сякаш раздруса планетата и я отклони от телекомуникационния сателит, за да саботира кристално чистата телефонна връзка между Хонгконг и САЩ.

Не по-малко разтърсващият разговор с Бет Робинсън се чуваше безпогрешно, като че ли двамата си говореха от една и съща стая. Но след нея всички обаждания се превърнаха в ужасяваща смесица от прашене и заглъхване на линията. Така разговаря и със секретарката си, от която искаше да му уреди място за преспиване близо до Исакуа; така разговаря и с Лоурънс Елиът, с когото, поради собственото си раздразнение, се държа по-остро.

Накрая се свърза с Холи. Говориха, или по-скоро се опитваха да говорят, около двадесет минути. Джейсън успя да я предупреди, че в Кодиак възнамерява да пристигне в петък след обяд, точно според обещанието отпреди седмици. Каза й също, че в събота сутринта има важна среща в Сиатъл, след което телефонът дълго време ту замлъкваше, ту започваше да пращи.

Къде се изгубиха думите му? Нима се прехвърляха от сателит на сателит като пинг понг? Или може би самата мисъл за Лоурънс Елиът — човека от Сиатъл — предизвика нов земен трус, отклонил думите от пътя им?

А може би тя го чуваше, но нещо не бе наред със Сиатъл.

— Холи?

— Да? — прозвуча стеснително и болезнено познатият глас.

Джейсън знаеше за връзката между Холи и баща й единствено от казаното в нейния кратък разказ за миналото: „Татко бе убит във Виетнам“. Той и не бе настоявал за повече информация, защото след като я бе убедил да сподели подробности за снеговитата нощ на убийствата, двамата бяха обсъждали единствено ужаса от преживяното. Знаеше колко много е обичала майка си. — Ами ако е мразела баща си? Ако е имала някаква причина да го мрази? В такъв случай ако тя знае, че е жив и че се намира в Сиатъл, навярно живее в страх да не би да я открие?

Джейсън трябваше да разбере. Връзката трябваше да не се разпада поне още няколко минути.

— Би ли отишла до Сиатъл, Холи?

— Искаш да дойда с тебе?

Сателитът свърши работата си и Джейсън успя да долови, че нараненото й сърце заподскача с облекчение. Значи я бе наранил не някакъв далечен спомен за баща й, а самият той.

„О, Холи. Изобщо не можеш да разбереш истинските ми чувства към тебе.“

— Искам, разбира се — отговори той нежно, сякаш й се обясняваше в любов.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Четвъртък, 11 май

Кръвотечението започна рано вечерта, двадесет минути преди Ник да се обади. Рейвън яростно се бореше срещу страха си. Опитваше се да мисли за неговия нежен глас и за крехкия живот в себе си.

„Ще прекараме тези почивни дни със семейството ти, мъничкото ми.“

Отклони молбата на Ник да дойде. Убеди го, че е страшно уморена и с престорена усмивка в гласа си добави, че желае да бъде напълно отпочинала за пътуването до Санта Барбара. Когато Рейвън остави слушалката, усети първия спазъм.

Болката бе пронизваща, сякаш острите нокти на птицата на смъртта се забиваха дълбоко в утробата й, решени да изтръгнат от нейното убежище още неродената й рожба.

„Лешояд, мишелов! Черна птицо на смъртта!“

„Никога повече, гарване, никога повече.“

През цялата нощ старите обиди кръжаха над главата й като лешояди. Рейвън не заспа, не се и опита. Трябваше да бди над безценното си дете, разгонвайки хищниците — доколкото може… Те връхлитаха отново и отново, а тя се бореше, отпъждаше ги и се надяваше…

Но острите, алчни нокти се връщаха и впиваха в плътта й още по-жестоко, подигравайки се над нейната наивност.

Когато на другия ден, в петъчната сутрин, доктор Сара Рокуел приключи с прегледа, тя сподели мнението си с Рейвън:

— Шийката на матката е затворена. Следователно се предполага, че за момента бременността продължава. Контракциите и кръвотечението, които си имала, може само да показват, че си в процес на изхвърляне…

— Може? Но не е задължително?

— Не, не е задължително. Кръвотечението може да идва от отдалечено от бебето място, например от плацентата, която в момента се приспособява към матката. Бих желала да направя един сравнителен серумен тест за бременност, за да видя каква е разликата с теста от понеделник. Ако хормоналното ниво сега е по-високо, отколкото преди пет дни, тогава всичко се развива нормално.

— А ако е по-ниско?

— Тогава плодът вече не е жизнеспособен и в зависимост от развоя на нещата през следващите няколко дни — без значение дали ще изкараш нещо навън или не, — ще разберем окончателно какво да правим.

— Кога ще имате резултатите от кръвния тест?

— Ще наредя да се действа спешно, което означава, че този следобед трябва да са готови — отговори Сара Рокуел и хвърли съчувствен поглед към изтощеното лице на Рейвън. — А, междувременно, трябва да си почиваш.

— Обещавам.

Сериозният отговор на Рейвън прозвуча като обещание, в което се четеше толкова надежда, че Сара се почувства длъжна да обясни:

— Почивката е за теб, Рейвън, а не за бебето. Все още няма убедителни данни, доказващи, че покоят може да предотврати спонтанен аборт. И те моля да запомниш, че ако изхвърлиш плода, то е защото бременността не е била наред, а не по твоя вина. Както вече ти казах в понеделник, абортите но време на първото тримесечие са често явление при жени, бременни за първи път.

— Да, знам.

„Убедена съм, че на моето бебе няма да му се случи нищо лошо. Почувствах неговата сила, неговото желание да живее и неговата решимост да оцелее — независимо от всичко. Нищо му няма на бебето. Просто нещо не е наред с мене, с моята утроба, разядена от киселина и лед.“

— Нивото е идентично с това от понеделник.

Доктор Рокуел бе обяснила значенията на по-високото и по-ниското хормонално ниво, но не и когато няма промени.

— Това какво означава?

— Означава, че трябва да продължим с наблюденията. И това, че само времето ще покаже. Как се чувстваше през последните четири часа?

„Като на война — помисли си Рейвън. — Жестока битка между борещото се за оцеляване бебе и наранената утроба, опитваща се да го изхвърли от себе си.“

— Кървенето и спазмите продължават.

— Изкара ли и някаква тъкан?

— Не мисля. Не.

— Добре. Тази събота и неделя съм на повикване. Можеш да ми се обадиш по-всяко време. Незабавно ме потърси, ако изхвърлиш тъкан, ако кървенето се увеличи или настъпят други промени, които те безпокоят.

— Добре. Искаш ли да повториш кръвния тест?

— Определено. Чакам те в кабинета си. В понеделник рано сутринта, дори ако кървенето и спазмите спрат окончателно през този уикенд.

„Не можем да заминем за Санта Барбара — шепнеше безмълвно Рейвън на мъничкия живот в себе си. — За съжаление не можем да кажем на татко ти и на сестрите ти какво всъщност става. Само ще отидем при тях и ще им обясним, че сме много болни и не можем да тръгнем, макар че толкова много бихме искали… толкова много.“

Убийствената болка отново се вряза в незарасналата рана и остави Рейвън без дъх. Тя сякаш се опитваше всячески да й попречи да отиде до имението в Бел Еър, защото знаеше, че ако бебето се намира по-близо до семейството си и неговия всесилен любовен кръг, волята му да оцелее щеше да стане още по-силна.

Рейвън реши да стигне до дома на Ник, макар и с цената на всичко. Тръгна най-вече заради Саманта, която не трябваше да си помисля, че и тя като майка й се оправдава с болести. Направи го и заради мъничкото неродено същество в себе си.

По време на краткото пътуване болките изненадващо изчезнаха, като че ли в крайна сметка бяха решили да не пречат на нейната мисия. Но когато колата зави по закътаната в рози алея, водеща към имението на Ник, спазмите се възобновиха с нова сила.

Имаше нужда от малко време, за да се възстанови, да нормализира дъха си и дори да се усмихне. Но това не стана. Намиращите се на алеята Ник и Саманта, които товареха багаж в колата, се запътиха към нея веднага щом я видяха.

Рейвън загаси мотора и възвърна дъха си точно когато Ник й отвори вратата.

— Привет — поздрави тя, изправяйки се, Но в следващия момент се олюля.

— Рейвън!

Ник я хвана преди да е паднала. Кожата й бе студена и влажна. По нездравия цвят на лицето и кръговете около сините очи си личеше, че Рейвън не е добре.

— Какво ти е? — запита с разтреперан глас и Саманта.

— Хранително отравяне — излъга Рейвън. Тя се усмихна окуражаващо на двамата и се облегна на колата. — Добре съм. Няма да припадна — обеща тя на Саманта.

— Хранително отравяне? — повтори учуден Ник.

— Така каза докторът. Предполагам, че виновник е сандвичът, който купих снощи на връщане. Няма нищо сериозно или опасно, но… — Рейвън замълча, нежно изгледа момичето и продължи с извиненията: — Страхувам се, че не съм във форма да пътувам до Санта Барбара.

— Но нали ще се оправиш? — запита Саманта, която бе не толкова разочарована, колкото притеснена за Рейвън.

— Непременно — обеща Рейвън. — Трябват ми малко време, почивка, течности и ще се върна към нормалния…

В този момент острите нокти отново спряха дъха й.

„Лъжкиня! Не е хранително отравяне, а вследствие от наркотиците на майка ти и ти никога няма да се оправиш, защото не можеш да бъдеш нормална.“

— Рейвън?

— Добре съм, Ник. Просто стомахът ме присвива. Ще ми мине.

— Може би точно тази седмица не е нужно да ходим до Санта Барбара — предложи изведнъж Саманта. — Може би трябва да останеш тук и ние ще се погрижим за теб.

— О, Сам, толкова мило от твоя страна! Но не мога да приема такова нещо. Просто ще се свия в леглото си и ще си мисля за хубави неща. Знаеш ли какви? Например, ще си представям как препускаш по плажа на Санта Барбара.

— Мисля, че дъщеря ми е права, Рейвън — намеси се Ник. — Защо не…

— Не, няма нужда, наистина. Моля те!

Рейвън настояваше да приеме решението й. Не желаеше да изразходва в допълнителни спорове и без това изчерпаната си енергия. Ник реши да приеме молбата й, защото я обичаше, защото не желаеше да налага собственото си мнение и защото… бе благодарен за всичко, сторено от нея за дъщеря му.

— Добре — съгласи се той. — Ние заминаваме за Санта Барбара, а ти отиваш да се възстановяваш в къщата си, където ще те закарам веднага.

Рейвън не желаеше да остави колата си, защото можеше да й потрябва в случай, че се оправи и решат с нероденото си бебе да посрещнат щастливи зората от някой хълм.

— Трябва да си взема колата. Кой знае? Ако утре съм добре, може да тръгна за Санта Барбара.

Този път Ник категорично не се съгласи с нея. Бе твърде опасно.

— Ще те закарам с твоята кола, а баща ми ще ни последва с неговата — заяви той и без да изчака отговор, се обърна към Саманта: — Ще изтичаш ли вътре да кажеш на дядо си, че двамата с него имаме да свършим една важна работа?

— Разбира се.

Момичето хвърли окуражителен поглед към Рейвън.

— Надявам се, че скоро ще се чувстваш по-добре.

Рейвън забиваше нокти в дланите си така, както хищническите лапи се впиваха в утробата й. Ник съзнаваше колко силни са болките й и се чувстваше ужасно от безсилието си да й помогне. Можеше единствено да я закара вкъщи, за да предотврати поне злополука по опасните пътища на Бел Еър. Караше мълчаливо, страхувайки се да не предизвиква допълнително напрежение.

Едва когато стигнаха пазара „Сан Висенте“ в Брентууд, заговори:

— Имаш ли достатъчно течности, Рейвън? Безалкохолни напитки? Супи?

— Да.

Не излъга. Хладилникът й беше презареден. Опитваше се да яде заради бебето.

— Благодаря ти за грижите — докара тя някакво подобие на усмивка върху лицето си.

— Аз ти благодаря, Рейвън — отговори нежно Ник. — Твоето идване означава много за Сам, за двама ни.

— Исках само тя да знае, че не съм Деанд…

Връхлетялата с нова сила още по-остра болка я накара да се задъха.

„Искаш Саманта да знае, че си добра, а не лоша майка? Още една лъжа! Това, което става в тебе сега, е абсолютно доказателство колко неподходяща за майка си ти.“

— О, Рейвън… — изстена Ник, като наблюдаваше как болката просто я стиска за гърлото и променя естествения цвят на лицето й. — Какво мога да направя за теб?

Трябва да има някакво лекарство.

— Просто трябва да си легна. Не се безпокой.

Ник искаше лично да я завие в леглото, да постави бутилка с минерална вода на нощното шкафче и да се сбогува с нея. Но Рейвън изобщо не му позволи да влезе с нея. Прошепна „довиждане“ и побърза да се скрие от погледа му, почувствала как всеки момент ще се разридае с глас. Ник успя само да я целуне по навлажненото чело.

Въпреки малцината посрещачи на неголямото летище на остров Кодиак, Джейсън не можа да я познае. Очите му обаче веднага се насочиха към нея — една красива жена, облечена в златистите нюанси на слънцето: конячено, топаз и кехлибар. Блестяща като злато коса обграждаше с нежни къдрици финото лице… с очи в цвят на аквамарин.

Цели шест седмици Джейсън си представяше тази среща и я очакваше с нетърпение. От писмата и от достигащия от хиляди мили глас се чувстваше постепенното й съживяване и изпълване с щастие, надежда и радост. И с любов? Изпитваше ли Холи същите чувства като него? Вярваше ли във вълшебства? Очакваше ли и тя нетърпеливо да се видят отново?

— Холи — повика я той нежно.

Ръцете й, заети с обемиста чанта и куфар, не му позволяваха да я прегърне. И все пак той го направи с поглед, когато посегна да поеме багажа от нея. В отговор младата жена го приветства със сияещо от щастие лице, но бързо се намръщи от объркване… И въпреки че остана на мястото си, сякаш увеличи разстоянието между тях, за да се предпази от него. Да, тя се опитваше да повярва в магията и същевременно се бореше срещу нея, страхувайки се да не стане нейна пленница.

Джейсън знаеше причината — Холи бе изгубила вярата си. Животът я бе лишил по най-брутален и жесток начин от всички, които бе обичала, и бе опустошил душата й. Но сърцето му нетърпеливо очакваше момента, когато тя ще се убеди, че е прекрасно да вярваш в нещо или в някого.

— Изглеждаш прекрасно, Холи. Много си красива.

— Във всеки случай поне съм по-модерна.

— Много си красива — повтори Джейсън.

Имаше свеж и здрав вид, вероятно поради по-добрата храна. А и любовта им не можеше да не й дава сили.

Докато самолетът презареждаше с гориво преди излитането за Сиатъл, Джейсън искаше да й каже още сега, че я обича. Искаше да го повтаря отново и отново, и по време на техния полет до „Града на тюркоазите“, и през почивните дни.

Но Джейсън не разполагаше с никакво време. Негови бяха само следващите няколко часа, през които двамата трябваше да се насладят на магията, а не да говорят за нея. А и как да я помоли да му вярва? Как можеше да обещае, че никога няма да предаде нейната любов, когато криеше от нея, че възнамерява да промени целия й живот?

В полунощ Джейсън и Холи се оттеглиха в стаите си на почивната база „Салиш“. Разположен край Снокуолмския водопад, елегантният провинциален хотел бе придобил международна известност след заснемането му в началните кадри на „Туин Пийкс“. Джейсън я предупреди, че ще се видят отново в десет и половина сутринта, след срещата му с мъжа, заради когото бяха пристигнали, и й пожела лека нощ.

Мъжът се намираше само на няколко мили от тях и точно когато Холи и Джейсън се оттеглиха по стаите си, той прекосяваше в среднощния мрак поляната на път от конюшнята за вкъщи.

Официално Лоурънс не бе на повикване, но настоятелното телефонно позвъняване бе именно служебно. Нетърпеливият клиент бе едно единадесетгодишно момиченце. Преди година лекарят бе спасил нейното куче и сега, още преди да предупреди родителите си, Беки го търсеше отново, загрижена повече за раните на кобилата си, отколкото за своите собствени. Бе ходила до хиподрума на намиращата се недалече конна академия. Някой повикал коня по име — Самъртайм, той хукнал и се препънал в бодлива тел, която се впила в хълбока му.

Лоурънс и Керълайн се втурнаха изплашени към конната академия. Плътта бе лошо разкъсана, но мускулите, сухожилията, артериите и костите бяха останали незасегнати. За живота на Самъртайм представляваше опасност единствено появата на някаква инфекция.

Лоурънс би могъл на място да почисти раните, да зашие някои от тях и да сложи първата инжекция с антибиотик, но предпочете да закара кобилата в собствената си конюшня. Там можеше да я наблюдава по-често.

Лекарят даде на изплашеното „паломино“ успокоително преди да го качат на камиона, а когато животното се унесе, започна сериозно да почиства раните му. С Керълайн свършиха работа около десет вечерта, след което се обадиха на семейството на Беки, че всичко е наред.

В полунощ Лоурънс се връщаше от поредната „визитация“ в конюшнята на важния пациент.

Керълайн го очакваше в кухнята. На масата пред нея лежеше отворена готварска книга, от която тя си припомняше рецептата за кифли с боровинки. Много й се искаше да ги направи на сутринта, ако разбира се, не се наложеше да си отиде. Въздъхна от неприятната мисъл и в този момент влезе Лоурънс.

— Как е тя?

— Вече не е под въздействие на успокоителното, но изглежда добре.

— Добре — механично повтори тя и пое дълбоко въздух. Време беше. Беше си обещала, че ще го направи тази вечер.

— Как се чувстваш, Лоурънс?

— Малко съм уморен.

— И обезпокоен — добави Керълайн. Все още седеше на масата, а той стоеше подпрян на плота, изглеждаше безумно секси и бе толкова далечен. Самотен каубой. Каубой, който може би копнееше отново да остане сам. — Мисля, че твоето безпокойство не се дължи толкова на утрешната ти среща с Джейсън, Коол. То започна още преди неговото позвъняване.

— „То“?

— Напоследък изглеждаш разсеян, затормозен и оставам с впечатлението, че причината за това е свързана с нас.

Веднага разбра, че е била права. В очите му заиграха мрачни пламъчета и тя забеляза познатия й вече конфликт между желание и отчаяние, между „здравей“ и „сбогом“.

— Чудех се дали няма да бъде по-добре, ако си отида.

— О, Керълайн… Съжалявам, че ти причинявам тревоги.

— Няма значение. Но предпочитам истината.

— Истината? — откликна нежно Лоурънс. — Керълайн, изобщо не съм и помислял да си тръгваш. Чаках удобен момент да те моля да останеш.

— Е, добре — отговори тя примирено. — Ще остана. Ще остана толкова, колкото ти пожелаеш.

— Като моя жена?

„Но ти си имаш съпруга.“ Тази мисъл я порази ненадейно и болезнено — Клер наистина бе негова законна съпруга. Всъщност Керълайн отдавна се бе помирила с огромната опасност, на която бе изложила сърцето си, влюбвайки се в него.

— Може би е още рано да ти задавам подобен въпрос? — попита Лоурънс, осъзнавайки нейното объркване.

— Не, не е рано. Просто не мога да повярвам, че желаеш да се ожениш за мен.

— Не можеш? Чуй ме тогава — желая, и то много.

Той се усмихна, с което започна да заличава следите от объркване върху лицето й.

— Керълайн, бил съм влюбен и преди. Не вярвах, че може да ми се случи отново. Но се случи.

— Ти си влюбен в мен?

— Обичам те. Обичам те, Керълайн, и се нуждая от твоята любов.

— Но ти я имаш. Никога не съм се влюбвала, но съм сигурна, че те обичам много.

Очите й продължаваха да блестят, но лицето й помръкваше.

— Изглеждаш толкова притеснен… Холи и Клер ли са причината? Чувстваш се като предател спрямо тях?

— Най-вече като предател спрямо Холи — отговори той тихо.

— Ние ще продължим да я търсим, Лоурънс. Никога няма да спрем.

— Не, но…

— Искаш да имаме деца, нали? — пророни тя нежно думите, които Лоурънс не можеше да произнесе.

— Само ако това е и твое желание.

Керълайн погледна мъжа, когото обичаше. Той бе казал, че се нуждае от нейната любов и сега тя можеше да откликне на тази потребност, като вземеше решението вместо него и направеше така, че предателството да не изглежда толкова тежко.

— Копнея да имам деца, Лоурънс. Винаги е било така. Просто не бях сигурна, че някога ще намеря подходящия човек за баща. Но сега го намерих. — И тя го приближи, за да потъне в прегръдката му.

— Всъщност знаеш ли, че това не е предателство? — вдигна тя поглед към него. — По-скоро е доказателство за твоята любов към тях. Желанието ти да се ожениш отново и да имаш още депа означава, че си живял чудесно със семейството си и затова, въпреки огромната болка, имаш желание да опиташ отново.

— Как може да си толкова мъдра?

— Защото те обичам — отговори простичко Керълайн. — Защото те обичам с цялото си сърце.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Малко преди да се позвъни на вратата, Лоурънс трябваше да се обади на приказливия котешки собственик, който го търсеше, за да съобщи, че Митънс вече се била оправила.

Наложи се Керълайн да посрещне Джейсън Коол. Във филмите и на фотосите в списание „Пийпъл“ и вестник „Ентъртейнмънт Тунайт“ той имаше силно, завладяващо присъствие, но по подобие на повечето звезди, тя си представяше сравнително дребен. А по тона, с който бе разговарял с Лоурънс бе заключила, че е и невероятно арогантен.

Оказа се обаче висок колкото Лоурънс, много по-красив на живо, а усмивката му, отправена към Керълайн, говореше по-скоро за учтивост, отколкото за арогантност.

— Казвам се Джейсън Коол.

Керълайн отговори през смях на облекчение:

— Известно ми е. Моето име е Керълайн Хоуторн. Заповядайте.

Тя го въведе във всекидневната, където се чуваше приятният и търпелив глас на Лоурънс.

— Доктор Елиът не е на повикване този уикенд, но го търсят и неофициално — обясни Керълайн.

— И той няма нищо против?

— Изобщо. Освен в случаите като сегашния. Привидно изглежда спокоен, но сигурно е притеснен, че ви се налага да го чакате.

— Аз не бързам.

— Едва ли ще се бави още много. Желаете ли кафе? Кифлички с боровинки?

— Няма да откажа кафе. Черно. Благодаря.

Кафеникът, три чаши, захарницата, млякото и кифличките предварително бяха подредени на масичката. Керълайн подаде на Джейсън чаша, но не го покани да седне, защото забеляза желанието му да се поразтъпче. Може би искаше да разгледа заглавията по лавиците или пък да хвърли поглед през прозореца към поляната вън? Би могла да го запознае с някои неща, като например с интереса на Лоурънс към книгите, или пък с имената на избуялите диви цветя по поляната, но преди да каже и дума, Джейсън взе „Даровете на любовта“, оставена до стола й.

— Доктор Елиът ли чете това?

— Не. Аз.

— Какво мислите за книгата?

— Най-доброто, което Синклер е написала досега. Останали са ми около тридесет страници. Разчитам на щастлив край — усмихна се Керълайн. — Мисля, че така би било по-добре.

— Сигурно нейните герои ви допадат много.

— Познахте.

— Искате ли да разберете дали краят е щастлив?

— Вие сте чел книгата?

— Няколко пъти. Наскоро закупих правата за филмиране и в момента с Лорън Синклер работим по екранизацията.

— Значи наистина съществува Лорън Синклер?

— А защо да няма такава? — отреагира веднага Джейсън.

— Ами тъй като на нито една от книгите не съм видяла нито снимка, нито биография на авторката, реших, че може би става въпрос за писателски екип.

— Не. Тя си е тя.

— Как изглежда?

— А вие как мислите?

Преди да отговори, Керълайн обмисли внимателно въпроса.

— Не мога да гадая как изглежда, но предполагам, че е имала труден живот. Книгите й са много романтични и идеалистични, но в тях прозира някаква горчивина. Пише така, сякаш иска да каже как трябва да се отнасят помежду си хората и колко щедра трябва да бъде любовта, макар и дълбоко в сърцето си да знае, че това не винаги може да стане. Мисля, че е била наранена, но вместо омраза и отчаяние, е избрала за себе си надеждата — заключи Керълайн и се усмихна. — Сега остава да ме разочаровате с това, че пише книгите си безпристрастно и не й пука за героите, които създава, че е сериозна бизнесдама, която внимателно дърпа сърдечните нишки, за да трупа пари.

— Такова нещо няма да ви кажа — отговори тихо Джейсън. — Тя прилича много на обрисувания от вас психологически портрет.

— Следователно „Даровете на любовта“ има щастлив край.

— И книгата, и филмът — потвърди Джейсън и след кратка пауза попита: — Мислила ли сте да предложите и на доктор Елиът да я прочете?

Въпросът изненада Керълайн. Джейсън Коол познаваше добре съдбата на Лоурънс във Виетнам и какво е изгубил във войната. А сега се чудеше дали тя ще му даде за четене една виетнамска любовна история с щастлив край.

В гласа на Джейсън нямаше и следа от злоба, дори напротив, звучеше много учтиво и странно загрижено.

— Да. Всъщност мислила съм за това. Чудех се дали няма да му подейства добре — отговори тя.

В този момент в стаята влезе Лоурънс, поздрави и започна да се извинява, докато се здрависваше с Джейсън.

През следващите четиридесет и пет минути разговорът звучеше доста смайващо за Керълайн. С изключение на един въпрос накрая, Джейсън не попита нищо за убийствата, за затворническия живот на Лоурънс във Виетнам и дори за издирването на Холи. Вместо това искаше да разбере повече за петте прекрасни години, през които бащата и дъщерята са били заедно.

Преди да срещне Керълайн, Лоурънс не бе говорил с никого за тези години, макар че именно споменът за тях го бе спасил от смъртта и му даваше сили да продължава търсенето на своето дете. До сега, с изключение на Керълайн, никой не го бе питал за онова време. Що се отнася до средствата за информация, за тях тези пет години бяха скучни и маловажни в сравнение с ужаса на войната и затвора, на трагедията, посрещнала Лоурънс на връщане от Виетнам.

За пресата тези няколко години бяха маловажни, но за него никога нямаше да избледнеят.

Джейсън обаче искаше да знае повече точно за онова време и Лоурънс не се интересуваше от неговите подбуди. Той му бе благодарен, че иска да разбере и за щастието му, а не само за отчаянието. И когато стана ясно, че интересът към щастливите години е нещо повече от пролог към безкрайната сцена на страданията, Лоурънс спомена за снимките, с които разполагаше.

Керълайн притаи дъх, очаквайки Джейсън учтиво да отклони дискретното предложение или да се престори, че изобщо не го е чул. Но той веднага се хвана за него и пожела да се запознае с безценните семейни фотографии, които Лоурънс бе показвал единствено на нея.

Той заразглежда албума с искрено любопитство, което прерасна в нежност пред снимките с лъчезарно усмихващата се Холи. Липсата на пет фотоса го заинтригува и Лоурънс се зае да обяснява съдържанието им: първият бе сватбеният, на втория бе семейството с Холи като бебе; на третия Лоурънс и Клер се усмихват пред камерата в ръцете на дъщеря им; Холи и Клер приготвят торта за рождения ден на Лоурънс; и накрая бащата държи златокосата си дъщеря, която докосва кадифената муцуна на коня. Вероятно Холи ги бе взела със себе си, защото за нея те са били символи на отминалото щастливо време.

Имаше два албума. Във втория бяха снимките на новото семейство, създадено след мнимата смърт на Лоурънс във Виетнам. Керълайн очакваше Джейсън да се заинтересува и от него, поне за да разбере не е ли преувеличено описанието на Дерек. Но не го направи и тя знаеше защо: щеше да бъде само безсилен израз на неговата ярост.

След като Джейсън не пожела да разгледа втория албум, Керълайн разбра, че той няма да премине към обичайните въпроси за самите убийства. Явно бе получил отговор на интересуващите го въпроси и сега възнамеряваше да си тръгне. Зададе последния си въпрос без ни най-малък намек в подкрепа на становището отпреди десетилетия, че Холи е била прелъстителка, а не жертва.

— Спекулира се с мнението, че Дерек е упражнявал сексуално насилие над Холи. От предаването по канал 20/20, както и от статиите, които съм чел, оставам с впечатлението, че според вас това е невъзможно.

Потънал в събудените от албума спомени, Лоурънс не отговори веднага.

— Абсолютно съм убеден, че Клер не би позволила подобно нещо да се случи с нашата дъщеря.

При този отговор от приветливо и заинтересувано, изражението на Джейсън стана далечно и студено.

— Благодаря. Мисля, че засега това е достатъчно — каза той и стана. — Ако се сетя за още нещо, ще си бъдете ли вкъщи днес поне през следващите няколко часа?

— През целия ден сме тук — увери го Лоурънс.

— Ще включите ли Холи във вашия документален филм? — запита Керълайн, задавайки най-важния въпрос, тъй като Лоурънс нямаше смелостта да го направи.

— Да, така мисля — отговори Джейсън. — Но ще ви се обадя след няколко седмици, за да дам окончателния си отговор.

„Той лъже — помисли си Керълайн, срещнала неговия неуверен поглед. — По дяволите, той лъже! Но защо?“

Сбогуваха се с Джейсън. Лоурънс потърси ръцете на Керълайн и известно време двамата останаха мълчаливи.

— Какво мислиш? — запита той накрая.

— Първоначално го харесах много, но после… изпитах огромна и необяснима злоба към него.

— Не вярваш, че ще включи Холи в документалния си филм?

— А ти?

— И аз не вярвам — отговори Лоурънс и я погледна нежно. Цялото й същество се тресеше от ярост заради него. Опита се да преодолее собственото си разочарование. — Всичко е наред, скъпа. Не можем да му наложим решение, което той не желае да възприеме, а и има толкова липсващи деца и толкова отчаяни родители.

Но Керълайн усещаше, че нищо не е наред. Джейсън Коол може да се е срещнал с Лоурънс единствено за да открие доказателства за неговата обич към дъщеря му. Тогава какво повече би могло да се иска от него?

— Нищо не разбирам — въздъхна тя.

— Е, вече всичко свърши — каза Лоурънс с примирение. — Трябва да проверя как е кобилката.

— Добре.

Керълайн знаеше, че Лоурънс ще провери раните, ще смени превръзките и ще бие още една инжекция с антибиотици. Нямаше да откаже помощта й, но и не се нуждаеше от нея. А и искаше да остане в къщата, в случай че Коол реши да се обади, защото дълбоко в него, така както и в нея, нещо му подсказваше, че не всичко е свършило.

Имаше и още нещо. Трябваше да има…

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Добро утро — поздрави Джейсън женствения вариант на малкото момиченце, чиито фотографии току-що бе разглеждал.

Къдриците на Холи бяха обрамчили лицето й с недокоснат от времето златист цвят. А очите? Те бяха изгубили завинаги игривата си невинност, но в тях искряха увереност и радост.

Джейсън трябваше да поговори с нея насаме, което означаваше в една от техните стаи.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Холи вероятно го бе очаквала. Камериерките още не бяха минавали по стаите, но леглото й бе прилежно оправено. На балкона с изглед към водопадите имаше кръгла дъбова масичка и столове. На масата лежеше отворен нейният бележник и няколко химикалки.

— Пишеше ли? — Джейсън знаеше точно докъде е стигнала в новата си книга. Прочиташе всяка дума малко след нейното написване и се вълнуваше от сюжета.

— Не. Просто си седях и наблюдавах небето, облаците, планината и водопада.

— И си мислеше за хубави неща?

— Да — каза тя и го изгледа е красноречив поглед, в който се четеше: „Мислех за теб“.

Джейсън бе мечтал за този момент, когато тя наистина ще повярва в магията на тяхната любов. Беше прекрасно и… нетрайно. Приличаше на разкошен пясъчен замък на брега на морето, който бурните вълни заплашваха да пометат и да не оставят и следа от него. Джейсън знаеше, че тези вълни можеха да се надигнат безпричинно в сърцето на Холи, за да й напомнят колко краткотрайно е щастието, несъздадено от нейното надарено перо.

Копнееше да се възползва от момента, да я прегърне и обича докато не успокои завинаги вълните на страха в нея, но знаеше, че разсъждава като егоист. С усмивка, която обещаваше да има и следващ път, той стопи магията, отмествайки поглед към водопада, който се изливаше с грохот в бездната под тях.

— Исках да те попитам нещо — заговори той на разпенените води, съзнавайки каква буря развихря в жената, която обича. Отговор не последва и той се обърна към нея. Смелостта, с която признаваше желанието си да получи неговата любов, бе отстъпила място на несигурност. — Има нещо, което ме притеснява.

— Да?

— Когато ми разказваше за живота си, за онази снеговита нощ и за смъртта на твоето семейство, ти спомена, че баща ти е убит във Виетнам. Но никога не си ми разказвала нищо за него. Помниш ли го?

Джейсън искаше да бъде колкото е възможно по-сигурен, че и бащата, и дъщерята желаят да се срещнат отново. Когато се бе видял с Лоурънс, напълно се бе убедил в любовта на бащата и затова на връщане от Исакуа бе готов да не разпитва и Холи за нейните чувства към него. Те бяха очевидни, при това щастливо детско лице, което го гледаше от фотографиите.

Или се лъжеше? Джейсън видя с почуда как Холи прекоси стаята, отиде до гардероба, извади един плик от чантата си и след кратко колебание започна да говори:

— Едва когато си тръгна миналия път, се сетих, че не съм ти показала това. Тук има снимки на семейството ми.

— Искам да ги разгледам — окуражи я Джейсън.

Двамата седнаха на балкона и тя извади от плика скъпите за нея фотографии. Имаше общо седем снимки — пет, описани от Лоурънс, и още две, с братчето и сестричето, направени много след неговото заминаване за Виетнам.

— Само с това ли разполагаш?

— Да. Имаше два фотоалбума, които можех да взема с мене, но… — Холи се намръщи. — Наистина не знам защо не го направих.

Джейсън обаче бе наясно. Нещо вътре в нея й е подсказвало, че баща й е жив.

Със същата завладяваща емоционалност като бащата, Холи започна да му разказва историята на снимките.

— Ето тяхната сватбена снимка. Тя е единствена и е направена в обредната зала. Толкова са били влюбени…

Да, чувството прозираше ясно върху лицата на Лоурънс и Клер. Джейсън се насили да се усмихне, за да прикрие болката при вида на сватбената рокля, с която Холи бе дошла в Лос Анджелис, за да спаси живота на своята въображаема героиня.

Сега изглеждаше значително по-добре. С огромни усилия и кураж се бе опитала да остави зад себе си черупката на своето минало, но ето че той отново заплашваше да й навлече тъга и мъчителна жалост.

— Тук за пръв път потупвам по носа кон. Бях само на три годинки и мисля, че и двамата малко се притесняваха да не би конят да изцвили и да ме стресне — каза тя, а нежните й пръсти докоснаха лика на Лоурънс. — Беше излишно да се притесняват. Баща ми имаше безпогрешен усет за животните — диви и питомни. Беше нежен с тях и те му вярваха.

— Изглежда си го обичала много.

— О, да — отговори тя с нежност. — Колкото по-възрастна ставам, толкова повече разбирам какъв забележителен човек е бил той. Оженил се е за майка ми само на седемнадесет години, а когато съм се родила аз, е бил на осемнадесет, но и към двете се отнасяше с невероятно чувство за отговорност. Работеше на няколко места и същевременно учеше, а дори не си спомням някога да е липсвал от къщи. Помня само минутите с него и неговата любов. Винаги имаше време за мен и ме караше да се чувствам най-важното нещо в неговия живот.

— Не грешиш в преценката си — вметна Джейсън.

— Ами така поне ме караше да се чувствам — усмихна се разтреперано Холи.

— Трябва да ти кажа нещо, Холи. Нещо, което не знаеш.

Ненадейната сериозност в неговия глас я накара да се намръщи. И тя като Лоурънс, желаеше да остане още малко насаме с прекрасните си спомени. Джейсън изчака внимателно, докато тя направи сама прехода от миналото към настоящето.

— Разказът ти събуди в мене далечни и вече поизбледнели спомени. Сам не знаех защо, но те ме обезпокоиха и затова помолих един човек да провери някои неща. Баща ти не е умрял във Виетнам, Холи. Дерек се е опитал да го застреля, но неуспешно. Открили са го виетнамците. Успял е да избяга осем месеца след твоето изчезване.

— Не… — прошепна тя. Отказваше да приеме истината, че баща й е оцелял, но с изчезването си от света тя неразумно се е скрила и от него. — Опитвал се е да ме намери, нали? Но не е могъл.

— Никога не е спирал да те търси, Холи. Никога не е преставал да вярва, че един ден ще те открие.

Връхлетяха я отчайващи мисли, които спираха дъха и просмукваха сърцето й с тъга. Вече чувстваше дъха на смъртта под напора на неописуемата мъка, когато ненадейно на повърхността на обърканото й съзнание като спасителна сламка изплуваха последните думи на Джейсън: „Никога не е спирал да те търси“.

— Той е жив — прошепна тя. — Къде е сега, Джейсън? Знаеш ли?

— Намира се само на няколко мили оттук.

— И той е човекът, с когото си се срещал тази сутрин?

— Да.

— Значи знае — пророни тя и рязко се изправи. — И сигурно ме чака.

Той също стана.

— Не знае нито че си тук, нито че те познавам.

— Не си му казал?

— Не. Исках да се уверя, че наистина желаеш да го видиш.

— Но защо да не желая?

— Сега вече няма значение. Мисля да те закарам там веднага.

По време на краткото пътуване Джейсън й разказа каквото знаеше за Лоурънс, за Керълайн и че двамата явно държаха много един на друг. Съзнаваше ясно и въпросите, които не бе посмял да зададе.

Защо не бе споменал причината за пътуването до Сиатъл? Защо не бе казал на Лоурънс, че неговата изчезнала дъщеря се намира само на няколко мили от него? Какво щеше да стане, ако тя нямаше спомени за баща си? Най-силно я притесняваше как щеше да реагира той в случай, че в паметта й за него имаше поне мъничко петънце.

Джейсън разбра тези обезпокоителни, макар мълчаливи въпроси, на които колкото повече се опитваше да си отговори сама, толкова повече се отдалечаваше от него и ставаше все по-несигурна и притеснена. И колкото повече приближаваха към Исакуа, толкова повече мислите й пътуваха към бащата, когото копнееше да види.

Пристигнаха пред къщата.

— Благодаря ти, Джейсън — прошепна тя и вдигна към него просълзените си очи. — Благодаря ти, че го намери.

Дълбоко в Керълайн нещо я подтикваше да се надява на по-различен край след посещението на Джейсън Коол. Все пак, когато видя колата му да спира отново пред къщата, тя се стресна от изненада. Последва и втора изненада, от която сърцето й щеше да изскочи — Джейсън отвори вратата и помогна на млада жена с нежни златисти къдрици да слезе от колата. По лицето й се стичаха сълзи.

Отвори портата, но успя само да прошепне с треперещ глас:

— Холи…

— Керълайн? — запита дружелюбно жената, срещнала светналите от неподправена радост очи.

Постепенно Керълайн възвърна самообладанието си и стройния поток от мисли.

— Да, това е моето име. Много обичам баща ти и бих дала живота си за момент като този. — Усмихвайки се през сълзи, тя ги въведе във всекидневната, отвори вратата към поляната и посочи към сградата в другия край на изпъстрената с диви цветя поляна. — Той е там, Холи, в конюшнята. Защо не отидеш при него?

Преди двадесет и седем години имаше една конюшня, от която, също както сега се разнасяше топлият аромат на прясно сено. В онази далечна конюшня имаше един кон със златиста грива като този.

И тогава Холи го видя. Беше същият баща от онзи далечен ден: висок, силен и разговарящ нежно с животното. Стоеше с гръб към вратата.

Холи не помнеше точно думите, които щастливото и учудено тригодишно дете бе проронило, когато неговите малки и нетърпеливи пръстчета бяха докоснали кадифената мекота на конската муцуна. В един миг тя се чу да произнася:

— Носът и е толкова мек…

Силният гръб на Лоурънс потрепера. Навярно имаше слухови халюцинации. Не бе странно, че чуваше гласа й тук и сега, защото си мислеше точно за нея и за онзи ден. Тогава Холи бе взела със себе си фотоапарата. Но и без него от съзнанието му никога нямаше да се изтрие нейната златокоса главица и златогривото конче.

Не се учудваше, че точно сега отново чуваше същите думи. Но имаше нещо странно в този глас. Всъщност се долавяха два гласа, които обаче се носеха в идеална хармония: пискливото сопрано на малкото момиченце и по-нежните и приглушени тонове на зряла жена.

Момиче и жена. Минало и настояще…

Лоурънс се обърна по посока на гласа.

— Татко.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Прекосиха осеяната с диви цветя поляна и седнаха направо върху нагорещената трева край потока. Слънчевите лъчи галеха водната повърхност, обсипвайки я със златисти краски.

Всеки от тях бързаше да зарадва другия с повече и по-хубави новини за себе си. Любовта им обаче ги подтикваше да крият болезнените спомени и истини — така, както блясъкът на пролетното слънце не можеше да стигне до водните дълбини.

Лоурънс сподели, че станал ветеринарен лекар, осъществявайки мечтите на семейството си, разказа за храбрата Жулиета и накрая за любовта си към Керълайн. Но скри как е бил затворен в клетка в джунглата; как безкрайни месеци е обикалял улиците на непознати градове, за да я търси; как всяка златисторуса коса е карала сърцето му да се разтуптява в надежда, че най-после я е намерил, и колко е страдал, когато не откривал познатите мили черти в поредното непознато лице пред себе си…

И Холи разказа на баща си за работата си, за величествената красота на Аляска и за своето доброволно участие в спасяването на замърсените от петрол морски същества в пролива „Принц Филип“ по време на аварията на „Ексон Валдес“. Но тя му спести истината за дългогодишното си съществувание на границата между живота и смъртта, от която я бяха спасили единствено измислените от нея светове на любов.

Не пожела да говори и за нощта, когато Дерек бе унищожил завинаги техните мечти. Преодолявайки собствения си страх да слуша за бруталната смърт на жената, която бе обичал, Лоурънс запита за тази нощ, защото мислеше, че дъщеря му наистина има нужда да излее пред някого мъката си. Но Холи вече бе споделила с Джейсън своя ужас и бе изхвърлила от живота си така дълго измъчващите я призраци. Тя не желаеше да говори за това отново и само настоятелно увери баща си, че всичко е станало много бързо.

Тя лъжеше, и при това казаното звучеше правдоподобно. Лъжата от любов понякога бе толкова необходима, колкото и верността.

Изминаха много часове. За Холи и Лоурънс те се измерваха в любов и надежди. Когато се сетиха, че трябва да се връщат вкъщи, вече ги обръщаха сенките на късния следобед.

Керълайн излезе да ги посрещне на поляната. Бакъреночервената й коса блестеше под лъчите на залязващото слънце. В очите й се четяха и щастие, и ням въпрос, издаващ собствената й несигурност.

— Разбрах, че вие двамата ще се жените — поздрави топло Холи. — Толкова се радвам.

— Благодаря — отговори Керълайн, изпитала най-после облекчение. След това премести поглед към Лоурънс.

— Аз също се радвам — нежно и сдържано каза той.

Тонът в гласа му заличи и най-малките следи от несигурност. Но този разговор изведнъж подсети Керълайн за нещо, близко до темата:

— Джейсън си тръгна, когато ви видя да излизате от конюшнята. Искаше да се увери, че сте добре, в безопасност и всичко между вас е наред. Връща се в Лос Анджелис.

— О — пророни Холи, — разбирам.

— Остави за тебе няколко телефонни номера. — Керълайн извади от джоба си лист и го подаде на Холи. — Първият е домашен, а вторият — прекият, в офиса. Каза, че през уикенда и до три часа в понеделник след обяд ще си бъдел, вкъщи или в службата. После заминавал за Далас.

Докато Холи поемаше листа, Керълайн забеляза сенки от безпокойство, които силно наподобяваха странните сенки в очите на Джейсън на тръгване.

— Изглежда много държеше да му позвъниш, Холи. — „И ужасно се безпокоеше, че няма да го направиш.“ — Вече сигурно е пристигнал в Лос Анджелис. Тук, у нас, има достатъчно телефонни апарати.

— Можеш да говориш насаме — добави Лоурънс. — Ние с Керълайн ще отидем да проверим какво е състоянието на Самъртайм.

— Благодаря ви — вдигна рамене Холи, — но не мисля да му звъня точно сега.

— Тя никога няма да му се обади — каза Керълайн часове по-късно. Беше среднощ. Двамата с Лоурънс още не можеха да заспят, възбудени от преживяванията през деня.

Холи се намираше в специално приготвената от много години за нея стая. Вероятно тя също не можеше да заспи от възбуда и притеснено се взираше в телефонните номера, оставени върху нощното шкафче от Керълайн.

— Тя трябва да поговори с Джейсън, нали? — запита шепнешком Лоурънс. — Влюбена е в него.

Керълайн се надигна на лакти и го изгледа с учудване и гордост.

— Колко досетлив баща си! Та ти никога не си ги виждал заедно.

— Не, но само при споменаването на неговото име лицето й се променяше. Обича го, но нещо между тях не е съвсем наред.

— Така е — съгласи се Керълайн. — И той също има чувства към нея, Лоурънс. Сега наистина го разбрах, като си спомних как разглеждахте албума, и после, когато я доведе. Джейсън обича много Холи, но знае, че независимо каква е причината, тя няма да му се обади.

— Ние обаче няма да позволим това да се случи, нали?

— В три часа — съобщи Керълайн, когато се присъедини към тях в кухнята.

Наближаваше обяд. Бяха будни от часове, въпреки че никой от тях не можа да заспи през нощта. Закусиха с останалите от предишния ден кифлички с боровинки и лениво обмисляха какво да обядват, когато по мълчалив сигнал от страна на Лоурънс, Керълайн внезапно изчезна.

И ето че сега се завръщаше със загадъчна усмивка на лицето си.

— Ние с Керълайн взехме важно решение — обърна се Лоурънс към Холи.

— Ще се жените днес в три часа? — опита се да отгатне дъщеря му.

— Не. Нещо по-важно или поне по-спешно от нашата женитба. Керълайн ти е запазила билет за полета до Лос Анджелис.

— Но аз току-що пристигнах, току-що те намерих, татко!

— Намерихме се завинаги, Холи. — Гласът на Лоурънс бе преизпълнен с любов. — Но Джейсън заминава утре за Далас, а ние с Керълайн смятаме, че вие трябва да си поговорите, преди той да тръгне. Нали така?

Холи дълго мълча, след което замислено произнесе:

— Да, трябва да си поговорим с него. И вероятно е по-добре да го направиш насаме и… преди да е започнал новите снимки.

— Значи — решено! Трябва да тръгнем за летището след около час.

— Но аз не знам къде живее, татко.

— Имаш телефонния му номер — усмихна се Лоурънс. — Ти или някой от нас може да му се обади и да разбере.

Холи продължаваше вътрешната си битка. След като искаше да чуе искрени и без предварително обмисляне отговори на измъчващите я въпроси, тогава трябва да се появи ненадейно на вратата му.

Но как? Изведнъж тя се досети:

— Може би Рейвън знае.

— Рейвън? Коя е тя?

— Адвокат от шоубизнеса в Лос Анджелис. Сключва филмовите сделки на Джейсън. Тя ми изготви и договора за написване на сценарий по „Даровете на любовта“. Никога не съм се срещала лично с нея, но винаги е била мила и услужлива към мене. Още в началото ми даде всичките си телефонни номера, включително и домашния.

Жестоката битка между нейното все още неродено бебе и враждебно настроената утроба приключи… Безценният мъничък живот изгуби. Всичко свърши само преди час, по време на последния ужасен пристъп, когато заедно с кръвта излезе и тъкан. После всичко утихна като след опустошителна буря.

Бебето на Рейвън умря и заедно със себе си отнесе и част от нея. А как само би желала и тя да умре, за да не чува повече онзи глас в себе си, който с леден дъх не преставаше да съска злобно: „Киселинното бебе уби бебето на любовта. Птицата на смъртта унищожи искрицата живот“.

С цялото си същество Рейвън се опитваше да помогне на мъничкото човече, което се бореше за оцеляването си дълбоко в нея. Въоръжи го с всичко, което можеше да даде — цялата си любов, цялата си надежда и всички възможни молитви. Обещаваше му да го запази дори с цената на собствения си живот. „Ще бъдеш с баща си, милото ми, с баща си, сестрите си и с дядо и баба.“

Рейвън изобщо не се съмняваше, че Ник няма да иска детето си. Макар и през последните три безсънни нощи все повече да се убеждаваше в неспособността си да бъде майка, тя все пак умоляваше, сърцето си да запази крехкия покълнал живот. Молеше утробата си да й позволи да бъде майка поне девет месеца. И това й стигаше. После щеше да даде новороденото на баща му, без да има повече никакви претенции.

Рейвън направи всичко по силите си. Обеща цялата си любов, на която бе способна. Но явно не бе достатъчно.

Телефонът проряза тишината като траурен камбанен звън.

Вероятно се обаждаше Ник. Трябваше да отговори, защото иначе той щеше да продължи да я търси, а можеше и да се върне по-рано от Санта Барбара заради нея. За последен път Рейвън му се обади късно предишната вечер, когато с престорено весел глас бе го уверила, че се чувства значително по-добре.

Не беше Ник. Обаждаше се Холи, която след като си съобщи името, започна да се извинява, че я притеснява в неделя.

— Няма нищо — отговори искрено Рейвън. Всъщност така бе по-добре. Всеки разговор с Холи предизвикваше у нея изненадващ прилив на топлина, близост и доверие. Не беше ли това истинското приятелство? — Изобщо не ме притесняваш.

— О, това звучи добре. Чудех се дали не знаеш адреса на Джейсън?

— Живее на около миля оттук — помръкна Рейвън. — Но вие не сте ли заедно сега? В началото на седмицата неговата секретарка ми каза, че ще бъде тук в понеделник, защото ще прекара уикенда в Кодиак.

— Всъщност сега се намирам в Сиатъл, където до вчера бяхме заедно. Дълго е за разказване, но… Джейсън ми е оставил само телефонните си номера и е казал, че иска да му се обадя. Аз обаче реших, че предпочитам направо да долетя със самолета този следобед и да разговарям лично с него.

„Без да знае предварително, че пристигаш…“ — помисли си Рейвън, спомняйки, че точно това искаше и Джейсън, когато я помоли да му открие адреса на Холи в Кодиак.

— Кажи ми, ако не е удобно. Мога да те разбера — разнесе се в тишината тихият глас на Холи.

— Не! — убедително я увери Рейвън. — Изобщо не се притеснявам. Само изчакай, докато взема чантата си.

Рейвън се изправи внимателно, страхувайки се да не падне. Всичко бе приключило, но със сигурност щеше да се чувства зле още известно време, докато възстанови загубата на кръв.

Но нямаше никакъв световъртеж. Не изпитваше нищо, сякаш никога не бе имало нито бебе, нито кошмарна битка за живота му.

Бе напълно възстановена.

Не, никога не би могла да се възстанови. По-скоро нямаше нужда от много кръв. Повече не се нуждаеше от червената течност да подхранва надеждата, защото тя си бе отишла завинаги.

Не чувстваше и никакви физически болки. Изпита обаче една нова болка, по-остра от всички предишни, която я проряза като с нож: болеше я сърцето от трагичния й жребий да се размине с най-ценния дар — майчинството. Рейвън насочи с усилие мисълта си към любовта на Джейсън и Холи. Тя знаеше, че тук наистина става дума за любов. Съзря я в неговите очи — още в деня, когато потърси от нея адреса на Холи. Долавяше я и в гласа на толкова несигурната в себе си авторка при всяко обсъждане на договора за сценарий, който Джейсън желаеше да бъде направен.

Нещо обаче се бе случило с тази любов, но Рейвън искаше да вярва, че независимо от всичко, нещата между тях ще се оправят. Тя можеше и да не заслужава щастие, но такова се полагаше на жената, която сътворяваше толкова прекрасни сънища за любовта, и на мъжа, който караше тези сънища да оживяват.

Чантата на Рейвън се намираше във всекидневната, където я бе захвърлила на връщане в четвъртък. И тогава се чувстваше изтощена, но бе щастлива от благополучното развитие на бременността. Рейвън се помъчи да не мисли за това, докато извади тефтера си и се върне при телефона в спалнята.

За по-сигурно продиктува адреса два пъти.

— Зле ли се чувстваш, Рейвън? Звучиш ми… някак си тъжна — запита в отговор Холи.

Рейвън бе готова да отрече, но като че ли нещо я накара да си признае:

— Наистина съм тъжна.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило? — деликатно и ненатрапчиво попита Холи. — Ще пристигна в Лос Анджелис около пет и половина следобед. Да намина ли първо към тебе?

Така й се искаше да отговори: „Да!“ Някои от героините на Холи приличаха много на Рейвън — великолепни, преуспяващи жени, които изглеждаха самоуверени, но всъщност в личния си живот бяха измъчвани от дълбоки и неизлечими рани. Холи обаче винаги намираше щастлив край за тях. Не, по-скоро създаваше героини, чиито проблеми накрая намираха щастливо разрешение единствено защото те самите смело преодоляваха и най-големите препятствия, за да се излекуват и спасят.

Рейвън също бе опитала да спаси себе си. Обичаше с всяка частица от своето същество. Но се провали.

Сега дори и магьосник от приказките не би могъл да й помогне.

Може би щеше да се почувства по-добре, ако поговореше с Холи, ако споделеше мъката си с нея. Но не и сега, когато тя на всяка цена трябваше да се срещне с Джейсън.

— Благодаря, Холи, но при мен всичко стана прекалено скоро, за да мога да говоря сега. Всъщност от няколко дни изобщо не съм спала и мисля, че в момента най-много се нуждая от сън.

— Сигурна ли си?

— Нима ме подозираш в неискреност? — насили се Рейвън да отговори весело. — Ще се оправя. Но наистина ще се радвам да те видя, да се срещнем някога.

— Аз също. Не знам обаче колко ще остана в Лос Анджелис.

— Ако не сега, то някой друг път, съгласна ли си?

— Да… съгласна съм.

Рейвън долови по тона й, че тя не бе сигурна дали ще има следващ път. Но трябваше да има. „Трябва да има много следващи пъти — поне за теб и Джейсън, Холи…“

Рейвън се загледа в мълчаливия телефон. Трябваше да позвъни и на доктор Рокуел, и на Ник. Сара Рокуел бе казала да й се обади веднага ако изхвърли тъкан, защото това означаваше аборт, който обаче можеше да не е приключил напълно. Остатъците от плода и плацентата можеха да доведат до непредвидими усложнения за майката. Ето защо трябваше да я прегледат и ако абортът не бе напълно приключил, да й направят тест.

Рейвън изобщо не се притесняваше от фаталните последствия, ако възникнеха такива. Реши да не се обажда, а да посети кабинета на гинеколожката на сутринта, в предварително уговорения час. Не вярваше да съществува някаква опасност за нея, тъй като тя… всъщност изобщо не бе предназначена за майка.

Трябваше обаче да се обади на Ник, за да му съобщи, че острата болка е спряла и че ще се опита да поспи през оставащите до сутринта осемнадесет часа. Така щеше да предотврати евентуалното негово обаждане през нощта или по-ранното му идване. Нужно й беше време, за да събере сили и да му каже истината.

Бременността бе приключила, но Рейвън все още усещаше нейните симптоми: повишена емоционалност, заплашваща да се излее без предупреждение в порой от сълзи. Първоначално ревливото й настроение я обърка, но после Рейвън се хвана за това усещане като за спасителна сламка.

— Стига! — заповяда тя на глупавото си сърце. — Приеми истината такава, каквато е, по дяволите! Просто остатъците от сълзи напират да се излеят. Първо ще се обадя на Ник и после ще им позволя да се отприщят, докато… накрая се почувствам напълно освободена от скръбта си по неродения живот.

Не намери Ник, който по това време яздеше с дъщерите си. Успя да се свърже с майка му и на нея съобщи „добрата“ вест, че се чувства много по-добре и ще се оправи напълно след един продължителен сън до сутринта, когато ще потърси отново Ник.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Холи не можа да пристигне инкогнито при Джейсън. Известният актьор и режисьор живееше в сграда с повишена охрана. Без неговото разрешение успя да се приближи единствено до униформения портиер, в облицованото с мрамор преддверие.

От друга страна това бе добре дошло. Имаше къде да остави багажа си, а и портиерът я увери, че може да й поръча такси веднага щом реши да си тръгне.

Човекът услужливо се обади на Джейсън и само след секунди Холи вече пътуваше нагоре, с частния асансьор за апартамента.

Джейсън вече я чакаше пред лъскавата месингова врата. Около очите си имаше тъмни кръгове.

— Холи?

— Трябва да поговоря с теб — резервирано произнесе тя.

— Заповядай.

Във всекидневната тя отказа поканата му да се разположи удобно на мекото канапе. Вместо това остана права и потърси опора в облегалката.

— Държа да разбера някои неща, Джейсън.

— Добре.

Холи пое дълбок дъх и после започна да рецитира неколкократно репетираните слова.

— Искам да знам дали щяхме да прекараме целия уикенд в хотела, който се намира само на няколко мили от жилището на баща ми, без ти изобщо да ми споменеш, че е жив.

— Да — отчетливо и ясно отговори Джейсън. — Щяхме.

Потвърждението на страховете й ненадейно отприщи гнева, който се бе натрупал в нея. Ядосваше се не толкова заради себе си, колкото заради баща си.

За Холи откритието, че баща й е жив, беше най-невероятният и най-неочакваният подарък. Дори и не бе помисляла да го търси. Но за него всеки ден от последните седемнадесет години е бил изпълнен с тъга, мъчение и преследващо угризение, че не прави достатъчно, за да намери дъщеря си. Нима Джейсън можеше да постъпи наистина толкова жестоко? Щеше ли да лиши Лоурънс за цял живот от възможността да осъществи целта си. Да. О, Господи, той току-що го призна! Сега знаеше отговора и можеше да си тръгне. Само дето яростта и сърцето й настояваха да разбере докрай причините за неговата постъпка.

— И ти хладнокръвно щеше да сториш това на баща ми?! Ако ти бях казала, че имам бледи спомени за него, или че понякога не ми е обръщал достатъчно внимание, защото е бил страшно изморен от непосилния труд, щяхме ли да прекараме уикенда в разглеждане забележителностите на Сиатъл?

Джейсън видя, че цялата е настръхнала от болка и от убеждението, че е предадена от него. Трябваше да я обори заради сърцето си, заради любовта си и заради самия живот. Разполагаше само с едно оръжие в арсенала си — истината. Трябваше да я каже.

— Ако бях убеден, че една нова среща с него ще бъде болезнена за тебе, че ще ти донесе страдания, да, точно така щях да постъпя.

— Ако си бил убеден? Ако сцената не бъде изиграна точно според очакванията на наградения от Академията режисьор, то няма да има сцена? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да, Холи, точно това се опитвам да ти кажа.

— Дължа ти толкова много, Джейсън. Но сега те мразя…

— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня? — попита той настоятелно. Очите й не желаеха да срещнат каквото и да било обяснение. — Холи, няма ли да ми позволиш да опитам?

Отговори му с вяло кимване. Не желаеше да говори, защото гневът й ненадейно бе оборен от нежността, тъгата и отчаянието, които долови в гласа му. Нуждаеше се от нов прилив на гняв в себе си, за да може да се откъсне завинаги от него и неговото арогантно обяснение сигурно щеше да го предизвика.

— Представи си за момент, че сме герои в някоя от твоите книги — започна Джейсън. — Ти си героинята, а аз — колкото и да не желаеш да го възприемеш — героят.

— Никой от моите персонажи не би постъпил така, както се канеше да постъпиш ти! — прекъсна го тя разпалено и убедително. — Никой не може да бъде толкова жесток.

— Грешиш, Холи. Прочел съм всичките ти книги и вярвам, че при подобни обстоятелства твоите герои биха постъпили точно като мене, и то поради същите причини.

Изпълнените с ярост само допреди секунди прекрасни синьо-зелени очи все още светеха разпалено, но Джейсън забеляза в тях и искрици на объркване. Едва когато се убеди, че тя го слуша внимателно, той продължи:

— Баща ти би могъл да бъде чудовище. Може да е издевателствал ужасно над тебе, докато си била малка. А аз не исках да бъдеш наранена. Не бих позволил това. Не се правя на герой, Холи, но не можеш ли да си представиш поне един от мъжете в твоите романи да постъпва като мене?

Да, можеше, но само ако, само защото…

Той видя как искриците на объркване отстъпиха място на внезапно лумналата надежда.

— Обичам те, Холи. Затова постъпих така. Защото те обичам.

— Джейсън…

Той се приближи към нея от другата страна на канапето, което ги разделяше като бариера. Холи вдигна глава и както при водопада предишния ден, Джейсън откри в погледа й неприкритата вяра в магията на любовта. Но тогава бързаше да сграбчи момента, преди морските вълни да го отмият като крайбрежен пясък. Сега обаче нямаше за какво да бърза.

Дълго, много дълго те просто се гледаха. Но накрая и двамата не можаха да преодолеят желанието си да се докоснат.

Джейсън галеше ласкаво устните й с разтреперани пръсти и със собствените си устни. И макар че Холи нямаше никакъв опит, тя знаеше как да посрещне целувките на мъжа, когото обича.

Целуваха се дълго и ненаситно. Целувките им се взривяваха от нежни поздрави в страстни изблици на глад, от нежна топлота — в изгарящи пламъци, от невинни нашепвания — в настоятелни повици.

— О, Холи! — Горещият дъх на Джейсън направо я изпепеляваше.

Седяха на канапето. Някогашната бариера се бе превърнала в гостоприемно ложе на тяхната любов.

— Джейсън? — обърна се тя към него, учудена сякаш на себе си, и добави доста по-самоуверено: — Люби ме.

Той пое дълбоко въздух.

— Не искаш ли да почакаме до сватбената нощ?

Очите й грееха с най-прекрасния си блясък. В излъчващото се щастие Джейсън откри и още нещо. Радостното посрещане на мисълта за тяхната сватба предизвика нов изблик на желание, което бе по-силно и от най-страстните целувки. Изминаха дълги минути, докато той се поуспокои.

— Всъщност може да не е съвсем сватбена нощ — каза той накрая нежно.

— Не те разбирам?

— Умувах върху нашата сватба. И измислих нещо, което и на тебе ще ти хареса — да се оженим в Бероу през юни. Можем да разменим пръстените си точно когато слънцето залязва.

— О… — прошепна тя и разклати разбърканите си от милувките му златисти къдрици.

— Не? Не желаеш да се омъжиш за мен?

— О, да. Искам да се омъжа за теб.

— Но не в Бероу?

— Да, в Бероу! Но, Джейсън, не желая да се въздържаме дотогава. Няма никаква причина да чакаме. Та ние вече сме женени, нали? Нашите сърца вече са слети в едно… нали?

— Да, любов моя. Да.

Сърцата им наистина вече бяха женени, а скоро и телата им щяха да се слеят. Джейсън обгърна нежно лицето й, очарован от нейните красота, надежда, доверие и… невинност, въпреки страстта в целувките й.

— Притесняваш се, че мога да забременея? — запита тя, когато забеляза, че той внезапно се намръщи.

— Не — отговори бързо той. — Мислех си колко прекрасно ще бъде всичко.

— Но нещо те притеснява.

— Не искам да те нараня, Холи — призна й той смутено. — Не искам да ти причиня и най-малката болка.

В очите й се възвърна същата въодушевена самоувереност, с която го бе помолила да я люби.

— Нашата любов не би могла да ми причини болка, Джейсън.

Холи и Джейсън отпразнуваха любовта си по най-прекрасния начин, нежно и страстно, съединявайки телата си. Това бе върховното блаженство, което Холи описваше в книгите си и което се постигаше единствено в неподправената и чиста любов.

Любиха се с благоговение и наслада. Дълго след това Холи остана да лежи в неговата нежна прегръдка с широко отворени очи.

— Никога не съм предполагала… — прошепна тя. — Писала съм за правене на любов, но…

— Но ти си знаела, Холи — противопостави се тихо Джейсън. — Познавала си най-голямото чудо, когато любовта наистина съществува.

— Все пак не предполагах… не съм си представяла… че всичко ще бъде така.

Джейсън целуна ъгълчетата на очите й и ласкаво погали златистите къдрици, посипани по лицето й.

— Аз също не съм знаел, Холи. Досега и аз не съм познавал любовта.

Можеха да останат в прегръдките си цялата вечер, цялата нощ, завинаги.

Но имаше един баща, който след седемнадесетгодишно упорито търсене най-накрая бе намерил дъщеря си и веднага след това щедро я бе пуснал да си отиде от него. Холи и Джейсън не забравяха за този жест.

Джейсън отиде да вземе багажа й от фоайето и да набави нещо за вечеря. Искаше да я остави насаме, за да се обади спокойно в Исакуа. Лоурънс отговори веднага при първото позвъняване и сърцето му запулсира облекчено от щастливия тон в гласа на Холи, още преди тя да сподели радостните новини с него.

Тя разказа за любовта си с Джейсън, за плановете им да се оженят и изрази надежда, че Керълайн и Лоурънс ще отидат също в Бероу, за да станат свидетели на събитието.

— Непременно ще бъдем там — обеща Лоурънс и след това избухна в смях: — Сигурен съм, че собственикът на Кети ще се съгласи да се занимае малко и с Жулиета.

Бащата не можа да скрие щастието си, когато разбра, че Холи ще се върне в Исакуа, докато Джейсън снима в Далас. Така щяха да останат заедно по-дълго време, а и тя щеше да помогне на Лоурънс в нещо изключително важно за него: да изрази благодарността си на всички хора, които му бяха оказвали помощ през дългите години на търсене, които бяха предложили услугите си или просто бяха изказвали симпатия и загриженост.

— Искам да те попитам нещо за вчера — каза Холи, преди да приключи с телефонния разговор:

— Давай.

— Защо, според теб, Джейсън първи дойде да те посрещне? Минавало ли ти е през ума, че аз съм го изпратила?

— Честно казано, не съм мислил за това — призна си Лоурънс. Нито за секунда той не бе подлагал на съмнения чудото, довело до тяхната среща. Но сега, когато долови безпокойството в гласа на дъщеря си, инстинктивно разбра какво е станало. — Ти не си го изпращала, нали? Не си и знаела за това?

— Не, абсолютно нищо.

Холи искаше баща й да знае, че каквото и да се е случило с него, тя пак би желала да го вижда. Но…

— Не се сърди на Джейсън, моля те.

— Да се сърдя? Как бих могъл? Всичко сторено от него е подтиквано само от огромната му любов към тебе. Та аз бих могъл да се променя за всичките тези години, Холи. Можеше да се окаже, че наистина за теб не е добре да ме срещаш отново. Джейсън просто не е искал да преживяваш нови кошмари — каза Лоурънс и замълча, изпитвайки болезнено усещане при мисълта какво наистина би могъл да изгуби. — Аз също не бих желал да ти причиня страдания, Холи. Ако за тебе би било по-добре никога отново да не ме срещаш, то това бих искал и аз. Повярвай ми.

— Рейвън.

— Рейвън?

Любиха се часове наред и отново, и отново… След кратко мълчание, запълнено от целувки, изведнъж Холи произнесе името на Рейвън.

— Мисля, че трябва да я поканим на сватбата ни — заяви тя пред бъдещия си съпруг.

— Разбира се — съгласи се без колебание Джейсън. — Но защо така изведнъж се сети точно за нея, и точно сега?

— Ами ако не беше Рейвън, ако не ми бе предложила да дойда до Лос Анджелис, за да говоря лично с тебе за „Даровете на любовта“, никога нямаше да се срещнем. Освен това мисля, че тя би желала да види танца на слънцето на хоризонта. Мисля, че това ще я заинтересува.

— Съгласен съм — вметна той, мислейки си, че в Лос Анджелис вероятно никой друг не би предположил, че ледената кралица би могла да бъде трогната от танца на лятното слънце. — Не предполагах, че я познаваш толкова добре.

— Точно обратното, но бих желала да я опозная. Беше много тъжна, когато й се обадих този следобед, за да я питам за адреса ти.

— Тя ли ти го каза?

— Да, но искаше да се видим по-късно. Може би утре, когато ти ще се занимаваш с твоите си проблеми преди отпътуването за Далас, ще й се обадя. Ще я поканя на сватбата ни и ще я попитам дали не би желала да си поговорим.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Понеделник, 15 май

Откакто Рейвън познаваше Ник, бяха се появили само два повода, при които бе очаквала наистина да се сблъска с гнева му. Единият от тях беше когато се срещнаха за пръв път. Тогава само благодарение на превъзходните си рефлекси той бе успял да предотврати фаталния сблъсък между нея и камиона. Но тогава, вместо ярост, срещна само загриженост. Вторият път беше, когато я откри да пие лимонада със Саманта на закътаната в рози веранда от великолепното му имение. Денят обаче завърши с извинения, нежност и любов.

Все пак Рейвън бе убедена, че Николас Голт е напълно способен да се гневи. Мелъди бе споменала за яростта му във връзка с някаква негова приятелка, опитала се да се вмъкне в живота им и да петни младите съзнания с архаични представи за ролята на жената. Тя самата бе забелязала следи от едва потискана ярост в разказа на Ник за Деандра, която навремето възнамерявала да не ражда по-малката им дъщеря.

Но тази ярост бе нищо в сравнение с това, което й се случи пред къщата й рано вечерта в понеделника. Рейвън знаеше, че той ще я чака, въпреки че нищо конкретно не бяха уговаряли. И двамата имаха доста натоварен ден, затова след няколкото неуспешни опита да се свърже с нея, накрая Ник бе оставил съобщение на секретарката й, че ще се видят в дома й след работа.

Ник не бе единственият, с когото въпреки многократните си опити Рейвън не се бе свързала. Холи също бе оставила съобщение — покана за сватба и покана да я потърси в Исакуа.

От друга страна Рейвън и доктор Сара Рокуел също не успяха да разговарят — както лично, така и по телефона. Рейвън спази уговорения час за среща, но точно тогава гинеколожката спешно бе повикана да направи Цезарово сечение. В резултат отложиха прегледа, с който трябваше да се определи „докъде е стигнал“ абортът. Сестрата й взе кръвна проба и след като повтори теста за бременност, й назначи нов час за вторник сутринта.

Рейвън не бързаше да отговори на обажданията на Сара Рокуел. Бе повече от сигурна, че тестът само ще потвърди фаталния край.

Когато влезе в къщата и се сблъска очи в очи с разгневената му физиономия, веднага си помисли, че доктор Рокуел сигурно е звъняла и съответно е оставила съобщение на Ник.

Защо, все пак, бе толкова ядосан? Отговорът дойде по-бързо от очакваното и по-болезнен, отколкото можеше да предположи.

Ник беснееше, защото бе изгубила тяхното бебе, защото бе проявила непростима нехайност към невинния мъничък живот. Обвиняваше я точно така, както се обвиняваше и самата тя.

Погледът му бе замъглен от дива ярост, която му позволяваше да вижда единствено чудовищната истина, заличаваща спомена за всичко друго. Виждаше една възхитително красива жена, за която външният вид бе всичко. Виждаше едно перфектно тяло, накичено с Маркови тоалети, които тя обожаваше и заради които правеше всичко възможно да запази фигурата си. Виждаше, жената, която го бе предала, която бе унижила не само него, но и дъщерите му и сигурно щеше да продължи още дълго така, докато не получеше всичко, включително… техните сърца.

Това обаче, което той не виждаше, заслепен от яростта си, бе истинското състояние на неговата прекрасна любима: искрящите й очи бяха помръкнали, празни и безнадеждни, а снежнобялата кожа — посивяла и изтъняла.

— Влязох точно когато ти оставяха съобщение по телефона. Мисля, че трябва да го изслушаме заедно — ледено и заплашително произнесе той.

— Ник…

Кръвта нахлу на силни тласъци в главата и в ушите му.

— Казах вече, Рейвън.

Телефонният секретар бе поставен на една малка масичка пред прозореца във всекидневната. Рейвън се доближи и натисна бутона за възпроизвеждане на записа.

„За съжаление днес не можах да получа резултатите от теста за бременност. В лабораторията счупили епруветката, поради което искам да те помоля да наминеш утре в осем, за да вземем нова проба. От лабораторията обещават, че резултатите ще са готови за срещата ни в единадесет. Остава и насроченият за следобеда кюртаж, така че, моля те, не яж и не пий нищо след полунощ. Съжалявам за днешния тест. Знам, че ти е трудно, но имай още мъничко търпение. Утре всичко ще си дойде на мястото. Обади се, ако имаш въпроси или в случай, че получиш кръвотечение, треска или някой друг от симптомите, за които вече говорихме.“

Рейвън остана загледана в апарата дълго след като съобщението свърши.

— Не желаех да те притеснявам — пророни тя накрая.

— Не се учудвам — контрира я той с все още леден, но и леко загрижен глас. — Разкриването на твоите планове за моето бебе — мое ли е всъщност? — заплашва сериозно нашата връзка, нали? Без съмнение помниш какво стана с чувствата ми към Деандра след подобен случай.

Ник продължаваше да се взира в нея през завесата от ярост, но въпреки това съзря как идеално облеченото й стройно тяло започва да се олюлява. Сякаш неговите слова се стовариха върху й като огромна невидима ръка от небето.

В Ник се надигаше онази част от него, която все още я обичаше и желаеше, и тази част започна да се бори яростно срещу гнева. За миг само той пожела да се спусне към нея, да я притисне и успокои, да й прости и да продължи да я обича.

Рейвън не умря в деня, когато изгуби детето си, но сега сърцето й предчувстваше последните минути и ги посрещна с облекчение. Нямаше да има повече болка. Тя щеше да си отиде и да остави след себе си като надгробни камъни на любовта само безкръвни нетна. Думите на Ник бяха последните смъртоносни удари и Рейвън почувства как тялото й се прегъва под огромната тежест на безнадеждността. Тя приветства собствената си смърт:

„Плачи, плачеща върба, плачи! Умри, птицо на смъртта, умри! Никога повече, киселинно бебе, никога повече…“

Сърцето й сиря да бие и Рейвън почувства как, лишена от кислород, започва да олеква и полита… Този път не умираха само части от нея. Умираше цялата. Наистина умираше, слава Богу…

Но един глас й напомняше, че тя ще умре, а мъжът, когото толкова много е обичала, никога няма да разбере, че не е убила неговото бебе.

Той трябваше да разбере истината! Трябваше да знае, че не го е унижавала и предавала! Трябваше да знае…

Рейвън почувства в себе си прилив на сила, която отхвърли притискащата я тежест. Тя мъчително си пое въздух и се извърна към него. Той… той се притискаше към нея, сякаш й вярваше, въпреки всичко, и не можеше да понесе мисълта, че тя ще умре.

— Беше твоето бебе, нашето бебе, Ник, и аз го изгубих. Толкова се опитвах да го опазя, но не можах. Прости ми.

— Рейвън? — Мъглата от ярост се разнасяше и той видя ясно очите, които отразяваха отчаянието в нейния глас.

— Направих аборт тази седмица. Вчера. Болките и кръвотечението започнаха още в четвъртък вечерта. Тестът за бременност днес трябваше да докаже, че бебето си е отишло, а кюртажът за утре е… — Тя се запъна и не можа да продължи.

— Е какво, Рейвън?

— Е за мен — призна тя. — В случай, че все още в организма ми има останки от плода, които биха могли да предизвикат инфекция.

Ник чу извинението й и се взря в нейното прекрасно, страдалческо лице. Лицето на тази жена, която наистина вярваше, че не трябва да се нрави нищо за нея, защото не заслужава никакви грижи.

— О, скъпа моя — прошепна той. Притегли я към себе си, прегърна я и почувства нейната слабост, обезкураженост и още нещо, което го ужаси. Рейвън присъстваше само тялом в ръцете му, но иначе витаеше далече от него.

— Защо не си ми казала нищо? Трябваше да бъда с тебе.

— Не исках да знаеш — каза тя с отпаднал глас.

— Но щеше да ми кажеш за бебето… за нашето бебе… нали?

— Да. Само когато можех да бъда сигурна, че ще успея да го износя. Знаех, че го искаш, че ще го обичаш и че ще го приемеш в семейството си.

— Ами ти, Рейвън?

Нежността в гласа му сякаш я обърка.

— За мене най-важното бе детето да бъде с тебе, сестрите си и твоите родители — отговори тя след кратко колебание.

По тялото й полазиха тръпки, които приковаха погледа на Ник върху нейната безцветна кожа и изтощено, повяхнало лице.

— А сега май трябва да те пъхнем в леглото.

Очите й се разшириха учудено при тази проява на загриженост за нея.

— Дори съм ти купил нещо специално, което можеш да облечеш.

Сърцето я заболя от тези думи. След целия този ад, през който бе преминала, той хладнокръвно искаше да правят секс, а при това й бе купил и нещо „специално“. Почувства се предадена и примирена. Така да бъде!

— О, Рейвън! — прошепна той остро. — Нима наистина мислиш, че те имам само за поредното секси маце? Нима наистина вярваш, че тази вечер, когато ние — ние, Рейвън — страдаме за загубата на нашето неродено дете, аз бих могъл да направя подобно нещо?

— Не съм сигурна…

— Е добре, трябва да бъдеш сигурна.

Крайно време бе да разбере що за човек е той и че чувствата му са нещо повече от чисто сексуални. Но работата беше в това, че тя се съмняваше не толкова в него, колкото в себе си. Рейвън Уинтър явно не знаеше, че заслужава нещо повече от това да доставя сексуална наслада.

— Трябва да бъдеш сигурна — повтори той без следа от острота в гласа си. После извади малка кадифена кутийка в огненочервен цвят и я протегна към нея. — Надявам се да го носиш непрестанно, Рейвън. В леглото, извън него, винаги.

Тя отвори кутийката с разтрепераните си бледи пръсти. Вътре, върху луксозна кадифена поставка, лежеше диамант — пламтящ огън в неразтапящ се лед, бижу, прекрасно изработено в най-добрите традиции на Тифани.

— Ник…

— Ще се омъжиш ли за мен, Рейвън?

Ник наблюдаваше замъглените от напиращите сълзи очи. Той ставаше свидетел на борбата между мнението й за себе си и това, в което трябваше да повярва, благодарение на тяхната любов. И когато накрая любовта започна да побеждава съмненията й, в погледа й се прокрадна притеснение.

— Рейвън?

— Ами момичетата?

— Признавам, че не знаех как точно да постъпя — усмихна се той. — Реших обаче, че първо трябва да говоря с теб. Пръстенът стана готов едва днес, но мислех да поискам ръката ти още в Санта Барбара. Възнамерявах заедно да обсъдим как да им съобщим, когато получех твоето съгласие. Такива бяха плановете ми, но изглежда и момичетата са правели заговор зад гърба ни. Снощи свикаха семеен съвет, на който категорично пожелаха да разберат дали имам чувства към теб и какво възнамерявам да правя по-нататък.

Ник замълча, за да изпие с устни една прокраднала се по страните й сълза.

— Според мене бяха притеснени, че не сме заедно през уикенда. Когато някой член от семейството е болен, останалите трябва да бъдат с него, да го обичат и да му помагат. Те те обичат, Рейвън. Аз също. Обичаме те.

Рейвън си мислеше, че предишния ден е изплакала всичките си сълзи. Лъжеше се. Те отново напираха да се излеят.

— Позволи ми да страдам заедно с теб, Рейвън — прошепна Ник, забелязал нейната тъга. — То беше и мое дете. Позволи ми да остана с теб, да поговорим за него и да обсъдим бъдещето си. А на сутринта ще посетим заедно доктора. Съгласна ли си?

Тя поклати утвърдително глава. Искаше да прошепне „Благодаря“, но се спря. Това би могла да го каже някогашната жена, чиито жестове на учтивост бяха посрещани с недоверие. Сега от сърцето й напираха да се излеят други думи, които разкриваха нейната вътрешна убеденост, че и тя — киселинното дете — все пак имаше какво да даде от себе си.

Рейвън вдигна глава към мъжа, който бе направил толкова много за нея, и прошепна в упоение:

— Обичам те.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Това е Николас Голт. — Рейвън се обърна се към току-що влязлата в стаята лекарка и тихо добави: — Бащата на бебето.

— Добре дошли — поздрави усмихнато Сара Рокуел.

— Здравейте. Искам да бъда до Рейвън по време на всичко, планирано за днес — прегледа и кюртажа… всичко. Обещах, че ще й държа ръката през целия ден, и няма да си отида за нищо на света.

— Тогава защо не започнем веднага с прегледа? — предложи гинеколожката.

Ник видя малко от процедурата, на която присъстваше за пръв път в живота си, но знаеше, че Сара Рокуел не причинява болка на Рейвън, защото нейната бледа ръка, впита в неговата, не помръдваше.

— Как се чувстваш, Рейвън? — запита доктор Рокуел, след като помоли пациентката си да се изправи и се облече.

— Добре. Успях да си отпочина през нощта, а и от неделя насам не съм имала кървене и спазми.

— Чувстваш ли се все още бременна?

Рейвън се намръщи, но не посмя да излъже.

— Да. Имам такова усещане, но…

— И така трябва да бъде, Рейвън — засмя се доктор Рокуел. — Тестът тази сутрин показва, че в сравнение с миналата седмица нивото на хормоните се е повишило значително. Доколкото мога да преценя както по лабораторния тест, така и по прегледа, ти все още си бременна.

— Аз съм? Но… — Тя не можа да довърши изречението си, защото нямаше никакво желание да подлага на съмнение безспорния триумф на своето бебе, бебето, заченато в любов.

— Това, което си помислила за тъкан, вероятно са били съсиреци от кръв. Каза ми, че менструацията ти винаги е била изключително кратка, поради което и нямаш представа от подобно течение.

— Какво означава това, докторе? — запита с нотки на надежда Ник.

— Че Рейвън е била заплашена от спонтанен аборт. Но фактът, че кървенето и спазмите са спрели напълно, са доказателство за преминалата опасност. А и през първото тримесечие кървенето е често срещано явление. Опасно е само ако се стигне до аборт, иначе не оказва никакво влияние върху по-нататъшната бременност. Получава се най-вече по време на приспособяването на матката към плацентата. В случая кризата без съмнение е преминала и сега бременността изглежда напълно нормална. Предполагам, че в бъдеще всичко ще протича нормално — усмихна се тя отново и загледана в стиснатите им ръце, добави: — Защо не обсъдим с вас бъдещите посещения в този кабинет?

Ник я прегърна, неспособен да пророни и дума. Рейвън едва успя да се отдръпне от задушаващата я прегръдка.

— Бебето ще бъде добре, Ник — увери го тя. — От самото начало почувствах неговата сила, желанието му да живее и нетърпението му да срещне баща си, сестрите си и родителите ти.

— Чудя се — вметна той нежно — дали да не съобщим новината на момичетата малко по-късно?

— Разбира се — съгласи се Рейвън, макар и сигурна, че от подобна предпазливост повече нямаше нужда. — Мисля обаче, че засега им стига и новината за сватбата и за тяхната нова майка.

— Ще свикнат веднага с нея и ще бъдат щастливи. Но ти няма да бъдеш тяхната нова майка, Рейвън. Ти ще бъдеш единствената майка, която някога са имали.

— Дано да успея да се справя, Ник.

— Та ти вече го направи.

Ник отново я придърпа към себе си и тя усети силните удари на неговото сърце.

— Обичам те, Рейвън — прошепна той нежно. — Обичам те…

Тя слушаше повтарянето на тези думи и ненадейно си спомни, че ги бе чувала и преди, но изречени със съвсем друго чувство. Спомни си обидата и подигравките в тях:

„Да те обичам ли, Рейвън? Да те обичам?“

И ето че сега в ушите й за пръв път звучеше истинско обяснение в любов. То я обливаше с топли вълни и топеше леда в нея, то я люлееше сякаш в слънчева люлка, изтъкана от нежност и грижи.

— Обичам те, Рейвън. Обичам те.