Дарове на любовта

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Сиатъл, Вашингтон

Петък, 21 март

Още във вторник Лоурънс се обади на Керълайн, за да я уведоми за състоянието на кученцата и да я попита къде и кога би желала да отпразнуват вече отминалия рожден ден. Споразумяха се за петък вечерта. В четвъртък Кети и кученцата си отиваха при своя собственик, а на другия ден си заминаваше и Минди. Керълайн избра заведението „Спейс Нийдъл“.

През следващите две вечери се чуха отново, за да потвърдят уговорката си. Лоурънс звънеше в единадесет вечерта, след като приготвеше за сън дванадесетте си кучета.

Макар че обикновено си лягаше около десет, тя го увери, че може да се обажда дори и след единадесет часа. Възбудата от очакваното позвъняване я държеше будна и пълна с енергия до уреченото време. Сгушена в уютната топлина на леглото си, Керълайн притваряше очи, за да се концентрира по-добре върху неговия глас, и изобщо не чувстваше умора.

Говореха с часове, скачайки без усилия от тема на тема, макар че и тя самата не можеше да си обясни как така без затруднения се бяха пренесли от Смарагдовия градски купол към египетските пирамиди или как всяка една тема по някакъв начин бе свързана с избора на име за нейното кученце.

Прекараха часове в обсъждане на плюсовете и минусите на имената Фрекълз, Джинджър, Клеопатра, Кловър и Мафин. Разбира се, тя се нуждаеше от неговия съвет. Като ветеринар той най-добре знаеше кое име е по-подходящо за куче и кое не става. Спираха се на всяко хрумване поотделно и Лоурънс никога не прояви нетърпение.

Елиът бе достатъчно тактичен, за да не каже, че решението си е нейно, защото кученцето си е нейно… Проявяваше съпричастност, сякаш те двамата носеха обща отговорност за новия мъничък живот.

Накрая, в четвъртък, преди да си пожелаят лека нощ в два часа сутринта, се спряха на „Жулиета“. Нямаха предвид героинята от „Ромео и Жулиета“. Просто името бе красиво, звучеше авторитетно, а по-късно — в зависимост от нрава на храброто създание, което бе успяло да оживее, можеше да се сведе до „Джули“ или по-краткото „Джул“.

— Още ли ти допада „Жулиета“? — попита Лоурънс, докато вземаха с колата краткото разстояние между къщата й на булевард „Куин Ан“ и центъра на Сиатъл.

— Естествено. А на тебе?

— Харесва ми.

Бяха резервирали за осем часа маса във въртящия се елегантен Зелен салон, който се намираше на последния етаж на „Спейс Нийдъл“. По това време на деня пастелният пролетен здрач над белите планини вече бе изместен от черното було на нощта, но в тъмнината можеха да се насладят на блестящия като скъпоценен камък Смарагдов град.

Не съжаляваха за късното си тръгване, защото валеше и още през деня гъста мъгла забулваше забележителностите.

В такова време повечето хора биха отказали резервацията си, но не и Керълайн. Дори реши, че може би такова време бе най-подходящо, за да се оцени наистина красотата на града. Изливащият се дъжд омекотяваше и същевременно засилваше, усещането от възприемането на пейзажа, като прикриваше заострените силуети на сградите и изкарваше на преден план блещукащите светлинки върху тях. Проникващите лъчи се гонеха с дъждовните капки, пронизваха ги с блясъка си и ги пръскаха върху нощното небе като милиони мънички дъги.

— Прекрасно! — възкликна Керълайн, запленена от омайната игра на вода и светлина.

— Да — съгласи се Лоурънс. — Много е красиво.

Гласът му бе дълбок, кадифен и нежен. Пред звука на същия този глас тя притваряше очи в среднощната тъма на последните няколко дни, за да му се наслаждава по-добре. На няколко пъти Лоурънс се бе засмял — а той рядко се смееше — а тя с учудване откри, че е много секси.

Думите на нейния кавалер я накараха да се обърне изцяло към него. На светлината на запалената свещ в погледа му се четеше нескрито желание. Керълайн си пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре напускащата я смелост. Ненадейно откри, че окончателно се е извърнала към Лоурънс и приветства открито и смело това негово чувство, отговаряйки му със същото.

— Много си красива, Керълайн.

Казани от някой друг, тези думи щяха да я разсмеят. Красива? Тя? Не! Беше здрава, добре запазена за четиридесетте си години и по патрициански внушителна. Красива — обаче не.

Но тъмнозелените очи, които я галеха ласкаво, бяха напълно сериозни. И ето че за пръв път през живота си Керълайн Хоуторн наистина се почувства красива.

— Благодаря — промълви тя. — Ако съм красива, Лоурънс, това е заради теб… за теб.

В дъждовната пролетна вечер, месеци преди туристическия сезон, не ги притесняваше никой. Нямаше клиенти, очакващи нетърпеливо да се освободят места край прозореца на въртящия панорамен ресторант. Керълайн и Лоурънс се хранеха бавно, наслаждавайки се повече на разговора си, отколкото на менюто. Времето минаваше, но желанието им да бъдат заедно нарастваше.

След дълго мълчание, изпълнено със смели усмивки и неприкрити желания, Лоурънс прошепна с пресипнал глас:

— Да тръгваме.

— Виж ти, виж ти, каква чудесна изненада!

Гласът принадлежеше на Мартин Сойър, влиятелния бизнесмен, който след като сам не бе успял да вкара Лоурънс в политиката, бе потърсил за помощ Керълайн с нейните забележителни способности да убеждава.

— Керълайн и Лоурънс… най-накрая заедно и… явно си прекарват много добре.

Последното се отнасяше за ръката на Лоурънс, която, подпирайки нейната по пътя към асансьора, създаваше впечатление за нещо повече от обикновено кавалерство — за любов.

— С господин Елиът се срещнахме случайно, Мартин — започна да обяснява Керълайн. Но вече бе късно. Тя го разбра по отдръпването на неговата ръка от нейната.

— Обаче сте се срещнали. Това е най-важното.

В този момент жената на Мартин го подсети, че оберкелнерът е готов да ги ескортира до тяхната маса. Минути по-късно Лоурънс и Керълайн се спуснаха надолу с асансьора.

Навън магията на ненаситното желание си бе отишла. Дъждовните капки, наподобяващи само до преди малко милиони нежни дъги, сега изглеждаха безцветни, студени и пронизващи.

Потеглиха смълчани. В главата не Керълайн се въртяха хиляди обяснения, но тя предпочиташе да не отклонява вниманието му от хлъзгавите и тъмни улици.

Лоурънс гледаше внимателно в пътното платно, но напрегнатите мускули на врата и брадичката му издаваха, че мислите му все още бяха при „Спейс Нийдъл“ и нескритото удоволствие на Мартин Сойър, че тя се е заела с убеждаването му да се кандидатира.

— Влез, моля те — каза тя, когато колата спря плавно пред дома й.

Елиът кимна решително, сякаш искаше да покаже, че е възнамерявал да направи точно това, за да сподели натрапчивите си мисли.

— Държа да знаеш, че се срещнахме случайно — започна Керълайн веднага след като съблякоха подгизналите си от дъжда шлифери и влязоха във всекидневната.

Той застана до прозореца и се загледа навън. Съзерцаваше издигащата се величаво към небето сграда на „Спейс Нийдъл“ и… си мислеше за породилото се на светлината на свещите желание, което се бе оказало само още един неосъществим блян.

— Мартин наистина настояваше аз да те убедя да се захванеш с политика. Поради тази причина бях гледала двадесетминутното предаване по канал 20/20 и затова знаех кой си. Но аз му отказах още преди да те срещна. Ето защо той беше така изненадан да ни види заедно. Моля те, повярвай ми, повярвай ми, че не съм те използвала. Никога не бих го направила.

Лоурънс се извърна рязко и тя срещна едно лице с непознато досега изражение. Очите му гледаха с буреносен поглед, вкаменените черти издаваха решителност и безкомпромисност, а когато накрая той заговори, гласът му бе далечен и леденостуден:

— Да ме използваш? — запита той със саркастична усмивка, прикривана досега също като нежността, с която й говореше в късните нощи. — Ти не ме използваш, Керълайн. Нямам какво да ти дам. Нямам нито едно проклето нещо, което би послужило някому. Аз съм използвачът, Керълайн. Аз съм този, който те използваше.

— Това не е вярно!

— Вярно е. Ти даваше, а аз вземах, макар и през цялото време да знаех колко егоистично постъпвам. Но — гласът му омекна — имаш ли някаква представа колко хубави бяха за мен нашите разговори?

— Да, имам — отговори тя с избликнала нежност. — Имам, защото и за мен беше така.

Той сякаш чу думите й и дори в очите му просветнаха пламъчетата на неговата страст. Но всичко продължи само миг и погледът му отново потъмня.

— Аз съм празен, Керълайн. Знаеш го, и знаеш защо. Ти ме изпълваше с твоето щастие, ентусиазъм, радост и аз ти позволявах да го правиш.

Тя пламенно реагира:

— На тръгване от ресторанта, преди да налетим на Мартин, имах усещането за нещо повече, което… и двамата желаехме.

— Но Мартин ме накара да си припомня кой съм. Моето истинско аз не е мъжът, в който се превръщам с тебе. Заради тебе.

— Не виждам нищо лошо в мъжа, който е с мене.

— Освен, че той не е истински. Това е само една празна черупка, запълнена от тебе.

— Грешиш! Ти си внимателен, ласкава и раним, и… това няма нищо общо с мене.

— Има. Вниманието й нежността са просто отражение на същите тези твои качества. Повярвай ми, Керълайн. Познавам се достатъчно добре.

Да, той се опитваше да се сбогува с нея. Вярваше искрено, че няма какво да й предложи. Щеше да си отиде без никога повече да се завърне. Колкото повече осъзнаваше това, толкова по-ясно й ставаше какво всъщност означава да изгубиш някой, когото наистина обичаш. Вече усещаше настъпващите празнота и самота, макар и несравними с изпитаното и преживяното от него през всичките онези години от живота му.

Той се запъти към гардероба, за да вземе палтото си.

— Лоурънс, моля те!

Отчаяният й вик го спря и той се обърна изплашено към нея.

— Моля те, не си отивай! Ако с мене се чувстваш по-малко самотен, по-малко празен, тогава…

— С теб се чувствам прекрасно, Керълайн — потвърди той. — Прекрасно.

— Но същото усещам и аз…

— О, Керълайн — прошепна той с глас, в който се бореха страстта и отчаянието. — Не искам да те нараня.

„Как би могъл да го направиш?“ — питаше го безмълвно тя, въпреки че знаеше отговора. Не, имаше един начин да я нарани. Много отдавна бе отдал сърцето си на Клер — жената, заради която бе успял да оцелее цели седем години на заточение. Жената, пред която дори след нейната смърт се бе заклел да открие тяхната изчезнала дъщеря.

Керълайн знаеше, че може да бъде наранена. И все пак тя се приближи към него и смело потърси неговите измъчени и молещи очи.

— Не се страхувам, че ще ме нараниш Лоурънс. Ужасявам се от това, че би могъл да си отидеш и никога вече да не се завърнеш. Моля те, не прави това. Остани, моля те… при мен.

— О, Керълайн… — Той зарови силната си ръка в нейната лъскава, гъста коса и за пръв път целуна леко отворените й в трепетно очакване устни.

Нежната целувка и ласкавите пръсти пробудиха в нея непознати досега, прекрасни чувства: желание, страст, потребност. За пръв път в живота си тя получаваше възможност да осъзнае наистина техния смисъл.

„О, любими, как жадувах за твоето докосване.“

Керълайн имаше зад гърба си седем години брак и още дванадесет години развод, с няколко чисто сексуални връзки. Всичко започваше с приятелство, но след физическия контакт се опорочаваше и губеше смисъл. И все пак тя, със своите четиридесет години, можеше да се счита за жена със „сексуален опит“. Но никога, никога досега не бе изпитвала тези великолепни чувства на топлина, страст и желание да го има до себе си. Това наистина бе нещо съвсем ново за нея.

Не и за Лоурънс. Той знаеше какво е да отдадеш себе си на жената, която обичаш. С Клер се бяха любили за последен път часове преди пътуването му към джунглата на Виетнам и оттогава интимността им се бе превърнала само в скъп спомен. Мъжът, чиято изключителна дисциплина му бе помогнала да понася седем години тясното пространство на затворническата килия, смело бе понасял и повика на сексуалните си потребности. Но сега, след толкова години на въздържание, дълго потисканите желания бяха по-освободени и по-силни отвсякога. И двамата искаха нещо много повече от обикновеното вплитане на изгарящи от страст тела.

Любиха се в леглото, където през последните три нощи Керълайн бе заспивала, люляна от топлината на неговия глас. И тогава, и сега тя се чувстваше добре в тъмнината, наслаждавайки се единствено на неговия прекрасен образ, който носеше в сърцето си.

Откриването на този мъж и пламналата помежду им страст сами но себе си вече бяха много. Всичко бе станало ненадейно и сега неговите жадни тъмнозелени очи обхождаха бавно, с лакомо желание нейната голота. А и самата тя имаше какво още да научи за собствената си пробудена страст. Колко далече щяха да стигнат те двамата? Щеше ли да им стигне смелостта?

Понесли се в неспирния танц на любовта с всяка следваща стъпка изпитваха по-голяма радост, интимност и увереност. В душите им звучеше омайна музика, мелодия, в чийто ритъм се вплита техните взаимно нашепвани имена.

Керълайн се събуди в шест сутринта. Бе заспала дълбоко в разхвърляното и омачкано от любовната игра легло, а сега намираше завивките опънати, без всякакви следи от нощни страсти. Тя самата лежеше завита уютно и топло с юргана си.

Изпод пердетата се прокрадваха първите игриви лъчи на слънцето. Бе толкова рано, а него вече го нямаше…

Рязко отметна завивката и се хвърли към прозореца. През открехнатото перде я посрещна прекрасен и окъпан след дъжда пролетен ден. От бурята бе останал само далечен спомен.

Колата на Лоурънс стоеше все още паркирана долу, на улицата. Но посланието на старателно опънатите завивки бе ясно като деня навън: той възнамеряваше да си отиде преди още да е станала. Щеше да я напусне така, сякаш никога не е идвал.

Керълайн грабна от близкия стол хавлията си на цветя, стегна я до болка на кръста и хукна към стълбището, като решеше по пътя разрошената си гъста коса.

Вече преполовяваше пътя, когато внезапно хрумнала й мисъл я накара да забави крачка. Предишната вечер Лоурънс бе опитал да си отиде, но остана, защото изпитваше силно физическо привличане. Ето че сега се опитваше да направи същото, но страстта му вече бе задоволена и…

Не, тя нямаше да го моли повече. Просто щеше да се сбогува с него.

Той пишеше нещо на кухненския плот. Керълайн остана безмълвно загледана в този страшно красив мъж, който под прикритието на мрака бе събудил в нея повече страст от всеки друг досега. Все още усещаше неговото мускулесто, слабо тяло. Снощи не бе успяла да го види в тъмното, но бе опознала неговата страст и очертанията на множеството му белези.

— Здравей.

Лоурънс се изправи и погледна към нея. Миг след това изненадано, но приветливо й се усмихна.

— Добро утро.

Миналата нощ Керълайн предпочете тъмнината, защото се притесняваше от силното желание в очите му. Но сега забеляза в тях същата ненаситна страст, независимо че той вече знаеше всичко за нея и нейните желания.

— Пишех ти бележка.

Керълайн кимна с глава. Значи, се сбогуваше учтиво. Типично в негов стил. Имаше обаче още нещо, което тя трябваше да направи, преди да е оставил посланието си.

— Снощи не използвах никакви контрацептиви, но…

— Ние не използвахме никакви контрацептиви, Керълайн.

— Исках само да те предупредя, че няма от какво да се страхуваш — каза тя, но не можа да продължи мисълта си, прекъсната от странния поглед в очите му. Вместо облекчение, в него бе изписана тъга, сякаш Лоурънс бе разчитал на това тяхно взаимно нехайство.

Може би любовната им игра без предпазни мерки бе за Лоурънс, както и за нея, преднамерен избор?

Тя определено не желаеше да се предпазва от този невероятен човек и изключителен баща. Би било прекрасно да има дете от него, но точно в този момент подобни мисли бяха излишни — и най-страстната любовна нощ не би могла да създаде нов живот. Според теориите може да се забременее по всяко време на менструалния цикъл, но Керълайн бе наясно, че това не се отнася за нея. Този месец възможността да зачене бе отминала.

Лоурънс обаче не знаеше този факт. Нима човекът, който на седемнадесет години е внимавал да няма дете преди да се ожени, бе станал небрежен тридесет години по-късно? Или бе направил съзнателен избор, като бе дал една нощ безпределна свобода на своята дълго потискана страст?

Може би през изминалата нощ внезапно бе изпитал желание да има дете, но сега — на дневна светлина — съжаляваше? Така и трябваше да бъде, за да не извърши предателство към друго дете — любимата дъщеря, в търсенето на която бе посветил живота си. Ето защо тъгата в очите му бързо се стопи.

— Неподходящо време?

— Да. Имам съвсем точен цикъл. Мензисът ми трябва да започне в понеделник и сигурно ще бъде така, защото вече чувствам някои симптоми.

— Като?

Керълайн потрепера, сякаш той отново я докосваше, за да се впуснат в омайното пътуване, започнало с нежна целувка и достигнало до екстаз. Защо се чувстваше така, като че ли Лоурънс я галеше? Защото неговият въпрос излъчваше подобна интимност. Искаше да знае повече за нея: за тайните на нейната утроба и как така тя й подсказваше, че вече е късно да заченат дете.

— Като… подуване в долната част на корема. А и гърдите ме болят.

Внезапно по лицето му се изписа силна загриженост.

— Нараних ли те снощи, Керълайн?

— Не — увери го тя тихо, спомняйки си огнените му ласки. Тя бе завладяна, пленена и обладана от него, но въпреки силата на мощното му тяло и страстта му, не бе изпитала ни най-малка болка. — О, Лоурънс, изобщо не си ме наранил.

— Не съм го правил дълго време.

— Аз също — усмихна се тя. — Въпреки това мога да си осигуря някакво контрацептивно средство. Гинекологът ми е приятел и ме е снабдил с рецепта за всеки случай. Щом отворят аптеките, веднага…

Думите заседнаха в гърлото й. Тя бе изтичала след Лоурънс, за да се сбогуват, а се заговориха толкова непринудено, че забрави за какво всъщност го бе последвала и сега нахално го занимаваше с някаква си рецепта.

— Да ти кажа ли какво пишех в бележката? — запита той нежно.

— Беше покана, Керълайн.

— За какво?

— Възнамерявах да ти оставя покана за редица неща, между които можеш да избираш според вкуса си. Но сега, след като си будна, ще започна с нещо, което дори не съм планирал. Тази седмица официално не съм на повикване, но се съгласих да посетя една къща, един обор и една конюшня. Първата от тези задачи трябва да свърша днес, в осем и половина сутринта. Ще бъда доволен да ми асистираш.

Лоурънс се усмихна на сияещите очи срещу себе си.

— След това мислех, че можем да посетим Жулиета. Няма да повярваш колко много е пораснала само за шест дни. После предлагам да отидем до търговския център, където ще ти изпълнят рецептата, а аз междувременно ще напазарувам малко храна за един пикник. Миналата нощ видя поляната, но през деня тя е невероятно красива. Освен това има още една поляка над потока през гората. За нея знаем само аз и сърните.

Лоурънс замълча, но вътрешно се наслаждаваше на внезапно изникналата пред очите му картина на поляната. „Ще се любим там, Керълайн. На дневна светлина, сред море от диви цветя. Нашата любов ще бъде както миналата нощ и дори още по-чувствена, защото вече се познаваме. Ароматът на цветя и окъпани от дъжда борове ще се носи над нас във въздуха, гален от ласките на пролетното слънце. И днес, Керълайн, вече ще се гледаме, когато правим любов,“

— По-късно, за вечеря, можем да отидем до Снокуолмския водопад, а утре сутринта, стига да се измъкна от леглото без да те събудя, ще прескоча до пощата и за кроасани… Керълайн? — Лоурънс вече знаеше отговора й, заблестял в нейните очи. И все пак изпитваше потребност да чуе и думите й.

— Приемаш ли някое от тези предложения?

Не му отговори веднага. Не можеше. Все още витаеше далече, на поляната с диви цветя, където щяха да я галят ласките на слънцето, неговите настоятелни устни и жадните му очи. Той щеше да види нейната гола страст, а тя — истината за неговите белези и…

Тъмни сенки в неговите очи я откъснаха от образите на изпълнената с аромата на борове любовна игра. Все още неполучил отговор, Лоурънс не можа да прикрие прокрадналата се в него неувереност… сякаш той също се притесняваше за предстоящите откровения на дневната светлина… сякаш би могла да бъде отблъсната от видяното.

— Всичко ми допада, Лоурънс — прошепна тя. — Всичко.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Неделя, 2 април

— Ще ви бъде забавно — обърна се Ник към двете си дъщери, когато спря пред къщата на Рейвън.

Саманта и Мелъди с удоволствие приеха странното хрумване на баща си да ги докара с камиона. Ник им бе разказал само истини за Рейвън: как се бяха запознали; как бе засадил с цветя градината й; какво работеше тя; за пътуването си с нея до Чикаго по случай петнадесетгодишнината от нейния гимназиален випуск и за това, че ги канеше всички на вечеря в дома си.

Скри обаче от децата си, че за Рейвън той е само градинар, а не изпълнителен директор на „Идън Ентърпрайзис“. Нямаше намерение да ги намесва в своите сценарии, макар и с риск по време на вечерята истината да излезе наяве. Ник, все пак, почти не се страхуваше от подобно развитие на нещата. Неговите дъщери рядко говореха за пари, маркови стоки или скъпи ресторанти. Тези теми ги вълнуваха толкова, колкото и дали се возят в камион или в кола.

Всъщност Саманта и Мелъди предпочитаха камиона. Харесваха им стърчишката, друсането и най-вече големината на кабината, което им позволяваше и двете да се сместят отпред до баща си.

И ето сега, когато и тримата седяха отпред, Ник весело съобщи — не за пръв път — че ги очаква забавна вечер. По-малката дъщеря посрещна предупреждението с присъщия си естествен ентусиазъм, а по-голямата — естествено — с недоволство.

— Наистина ще бъде забавно, Сам — пошегува се нежно с нея Ник.

Саманта трудно можеше да остане дълго навъсена в присъствието на баща си. И двамата го знаеха. Но дори и когато очите й заблестяха игриво, Ник продължи да се притеснява от нейната реакция пред домакинята.

Всъщност той бе предупредил Рейвън за възможността момичето да остане мълчаливо през цялата вечер, но тя го бе успокоила, че напълно разбирала нейните притеснения.

Рейвън бе подготвена за мълчаливата Саманта, точно както бе подготвена да посрещне гостите си в шест. Но когато отвори вратата, изглеждаше силно раздразнена.

— Да не сме подранили?

— Не. Идвате точно навреме. Моля, влизайте.

Рейвън въведе с усмивка зяпналите я изпитателно момичета, но само едната от тях й се усмихна в отговор.

— Добре дошли. Аз съм Рейвън.

— А аз съм Мелъди.

— Здравей, Мелъди.

Деветгодишната дъщеря наистина се оказа изключително лъчезарно дете. Сините й очи грееха в неподправена слънчева усмивка. Дори червената й коса с пищни непослушни къдрици блестеше като огън. Трудно можеше да се устои на това щастливо лице и магията на излъчваната от него радост. Рейвън обаче трябваше скоро да загърби малкото слънчице и да се обърне към другата дъщеря на Ник.

„Би могла да бъде моя.“

Рейвън бе поразена от огромната прилика между самата себе си и Саманта. И тя не се изразяваше само в гарвановочерната коса и тъмносините очи. Някога, когато беше на дванадесет години, тя имаше същото сериозно изражение, което сякаш казваше, че никак не е лесно да живееш в свят, пълен с толкова много хора, готови да разбият сърцето ти.

Изпитваше силно желание да прегърне девойката, да я увери, че няма да я нарани, но вместо това само й се усмихна и я поздрави.

— А ти трябва да си Саманта. Радвам се да се запозная с теб.

— Здравейте.

Рейвън усети, че вместо да се поуспокои от непринуденото посрещане, момичето сякаш стана още по-притеснено и по-подозрително.

— И така, Рейвън — намеси се Ник, — какво е станало?

Тя си бе обещала да обясни с чувство за хумор случилото се и да го поднесе на момичетата като анекдот, но не можа да прикрие гнева и разочарованието си.

— Изпуснах печеното.

— Съжалявам.

Ник добре знаеше колко се притесняваше тя за тази вечеря, колко й се искаше да сервира нещо, което дъщерите му наистина щяха да харесат. Затова и бе отказала неколкократните му предложения да излязат някъде навън.

— И то се пръсна?

— Всъщност тавичката се оказа доста здрава. — Тя се усмихна горчиво. — Но печеното, за съжаление, наистина се изсипа.

— Навсякъде по чистия под на твоята кухня? Бих казал, че още може да се яде.

Подът на Рейвън наистина блестеше, а тя бе събрала, измила и поставила храната в съд за микровълновата фурна.

— Да, яденето ще може да се яде, но няма да го сервирам сега — заяви тя и се обърна към най-важните си гости: — И така, момичета, не е много приятно, но си мислех… дали да не поръчаме пица?

— Обожаваме пица! — изстреля въодушевено Мелъди.

Рейвън се усмихна с благодарност на малкото състрадателно девойче, което се опитваше да я успокои.

— Наистина ли? Добре. Тогава е решено.

— Всъщност нашата любима пицария се намира недалече от тук — каза Ник. — Предлагам да отида дотам и да взема по нещо, докато вие трите се опознаете по-добре.

Въпреки предположенията на Рейвън, Саманта не пожела да придружи баща си. Но тя знаеше със сигурност, че и ентусиазираната Мелъди, и нейната страшно сериозна дванадесетгодишна сестра обичаха да готвят.

— Все още не съм приготвила мешаната салата. Може би вие двете ще ми помогнете? Надявам се с ваша помощ поне нея да опазя и да не се разпилее по пода.

Мелъди прихна да се смее лудешки. Саманта обаче посрещна хумора на Рейвън с нескрита изненада.

— Баща ми не си търси съпруга.

Рейвън рязко се извърна и едва не заби ножа в пръстите си. Тихият, треперещ глас достигна до нея през шумното рязане на домати и веселото и безгрижно бърборене на Мелъди. Момиченцето зяпна и млъкна при ненадейните думи на сестра си. До този момент двете седяха на масата и усърдно мачкаха сирене, докато Рейвън се занимаваше с доматите на мивката.

Погледът на Саманта излъчваше едновременно и кураж, и безпокойство. Тя бе направила това смело и шокиращо изявление единствено от страх да не изгуби баща си. Рейвън познаваше много добре източниците на тези чувства — отчаяние при възможността да изгубиш нещо толкова важно и толкова голямо в живота си.

Но преди още да успее да отговори, дванадесетгодишната дъщеря на Ник заговори отново и с още по-шокиращи думи:

— Той е мъж и има своите потребности. Ето защо се среща с много жени.

Рейвън щеше да си спомни следващото изречение на Саманта по-късно, защото съзнанието й все още бе заето с първото: „Той е мъж и има своите потребности“. Тя се вгледа в отчаяното момиче, което й напомняше толкова много за самата нея. Само след няколко месеца Саманта щеше да навърши тринадесет години. На тази възраст Рейвън бе изгубила своята девственост. Не, тогава тя я подари, защото се нуждаеше отчаяно от любов и… защото благодарение на своята майка бе останала с разрушителното и унизително виждане, че мъжете имат потребности, които жените са длъжни да задоволяват. На тринадесет тя вече се чувстваше стара и изтощена. Но всъщност бе само едно незряло момиче, а Блейн — шестнадесетгодишният „мъж“, който я бе пожелал, защото имаше потребности — изглеждаше страшно зрял.

„Но ние бяхме само деца — помисли си Рейвън. — Бях също като Саманта и си нямах никой, който да ме обича или защитава.“

Но дъщерята на Ник бе обичана с безгранична и самоотвержена любов. И въпреки това тя току-що напълно сериозно бе изрекла една мисъл, която нито един любящ баща не би внушил на дъщеря си.

— Баща ти не би могъл да изрече подобно нещо. Той ли ти каза, че мъжете имат потребности?

— Не съвсем…

— Добре.

Рейвън се приближи към масата и седна до тях двете, по-сериозна и от Саманта.

— Моля ви, никога, никога не вярвайте на това, че в мъжете или момчетата има нещо, което им дава право да изискват каквото и да било от вас. Никога и не си помисляйте да правите нещо само защото някой мъж го иска от вас. Всеки човек желае и има право да бъде харесван и обичан, но трябва да си го спечели, а не да взема и да изисква.

Рейвън сиря да си поеме дъх и забеляза, че Саманта я гледаше с широко отворени от изненада очи. Може би момичето я мислеше или за полудяла, или за самонадеяна. А дали това прекрасно младо създание изобщо имаше представа за какво точно ставаше въпрос? Но Рейвън не желаеше да бъде по-красноречива. Навярно под „потребностите“, за които говореше толкова самоуверено, Саманта имаше предвид просто компанията на възрастни, а не секс.

— Може би не бях съвсем ясна.

— Не, напротив! — възкликна Мелъди. — Точно това ни каза и татко, след като Джанет ни обясни, че татко се виждал с нея само защото мъжете имали потребности.

Ясно беше, че за Мелъди думата „потребности“ бе само празна черупка. По блясъка в очите й обаче си личеше с какъв интерес бе слушала мнението на баща си по въпроса.

— Дотогава ние дори не познавахме Джанет. Татко много се ядоса, когато един ден тя изненадващо дойде вкъщи, но когато каза и другото нещо, той направо побесня. Според него тя изобщо не трябвало да говори подобни неща пред нас.

— Напълно съм съгласна с баща ви, момичета.

— Сигурна съм, че той никога повече не се е срещал с тази жена — добави Мелъди.

Рейвън изобщо не се учуди, че Ник предпазва любимите си дъщери от всеки, опитал се да нарани тяхната ценностна система. Саманта също знаеше това. Какво тогава целеше тя? Нима искаше да накара Рейвън да се съгласи, че мъжете наистина имат потребности, за да го използва срещу нея по-късно пред баща си, с което да сложи край на тяхната връзка?

Може би. Стана ясно обаче, че Рейвън шокира момичето с реакцията си на безпристрастна закрила, също като Ник.

— Според мене, Саманта, ти всъщност искаше да кажеш, че нямаш нужда от нова майка — предположи нежно Рейвън, съзряла объркване в очите на момичето.

— О! — изпъшка Мелъди и отмести разширените си от изненада светлосини очи от Рейвън към сестра си.

Тя мълчеше. Вместо нея говореше неприкритата тъга.

— Саманта, изслушай ме, моля те. Не се опитвам да ставам твоя майка. Не съм го и помисляла. Освен това изобщо не съм сигурна, че мога да бъда майка, и то добра. Всъщност, по-вероятно е да не мога.

— Защо не? — запита Мелъди.

Преди да отговори, Рейвън се замисли за това колко отдавна тя — нежеланото киселинно бебе — се опитваше да стане майка, защото жадуваше да има деца и беше убедена, че ще ги обича. Но природата си знаеше най-добре.

— Много е трудно за обясняване — обърна се тя към загриженото детско личице. — Въобразила съм си, че е така.

— А каква е твоята майка? — продължи лъчезарната Мелъди.

— Ами, първо — не съм я виждала от петнадесет години. Няколко седмици преди да завърша гимназия, тя реши да си отиде. Никога не съм имала баща, сестри или братя, затова когато тя си тръгна, аз останах съвсем сама. Дълго време вярвах, че си е отишла заради мен, тъй като сигурно съм била много лоша дъщеря.

— Но не е било така, нали? — вметна Мелъди.

— Изобщо не си била лоша — добави веднага след сестра си Саманта.

— Не, аз бях добро дете — отговори Рейвън без да бъде особено убедена за себе си, но го вярваше с цялото си сърце за тях. — Накрая разбрах, че за тръгването й не съм била виновна аз. Просто тя не бе от най-добрите майки, но искрено вярвам, че се е старала, доколкото може.

И трите се замислиха. И трите бяха просто изоставени от майките си момичета. Скоро Рейвън отново се превърна в зряла жена, която приключи тъжната тема с обобщението:

— Не всеки е създаден да бъде майка и това не е ничия грешка. Просто такъв е животът.

Когато Ник се завърна от пицарията, в кухнята вече се разговаряше за любимите музикални групи на момичетата. До края на вечерта Саманта повече не се намръщи. Понякога дори се усмихваше, но през по-голямата част от времето остана сериозна и подозрително наблюдаваше всяко действие на домакинята.

Рейвън смяташе гостуването да приключи някъде около осем и половина и дори по-рано. На другия ден момичетата бяха на училище, а при това положение Мелъди задължително трябваше да си бъде в леглото до девет. Освен това Ник припомни, че тази вечер и Саманта била решила да си легне по това време, тъй като щяла да става много рано, за да довърши подготовката си за някакъв изпит.

Но осем и половина дойде и си отиде. Ник тихичко напомни на момичетата колко е часът, но и двете само вдигнаха безучастно рамене и без да помръдват, останаха с вперени в Рейвън очи. Тя им разказваше за снежните зими в Чикаго, щедро сипейки романтични епитети за това, което всъщност за нея — малкото момиче, мазало с вазелин краката си против студа — навяваше само кошмарни спомени.

В девет и петнадесет Ник с нежелание съобщи, че вече наистина е много късно. По-малката му дъщеря започна да оклюмва. А и той знаеше от опит, че детето се нуждае от хубав, здрав сън, за да презареди напълно енергичното си телце.

Без всякакво подканяне и двете момичета поблагодариха учтиво на Рейвън за вечерта. Мелъди дори се хвърли към нея и буйно я прегърна за довиждане, За части от секундата Саманта бе готова да я последва, но не го направи и с малко напрегнат тон произнесе:

— Съжалявам за това, което отначало изнаприказвах.

— А пък аз не съжалявам, Саманта. Така получихме възможност да си поговорим.

Рейвън им помаха за довиждане от предната веранда. Няколко ръце й отговориха от кабинката на камиона, който бързо се изгуби в тъмнината.

Заплака. По лицето й се стичаха едри сълзи, събрали в себе си натрупалите се емоции. Дори спасителната мисъл, че с изключение на разваленото печено вечерта бе минала по-добре, отколкото Ник можеше да предположи, не бе в състояние да я успокои.

„Не ме оставяйте! Вземете ме с вас! Можем да бъдем едно семейство. Можем да си говорим, да се смеем и да се справяме заедно дори с най-трудните моменти… нали?“ — нашепваше й един вътрешен глас.

Друг един глас, наподобяващ този на Виктория Уейнрайт й подсказваше, че Ник никога не би поверил грижата за своите безценни дъщери на някоя си. Да, той наистина пожела да я срещне с тях и дори ги остави сами при нея, докато купи пица. Но и тя самата изказа пред момичетата опасенията си, че не би могла да бъде добра майка. Имаше хиляди предпоставки да не бъде.

А нима самият Ник й бе дал и най-малък повод да си мисли, че се интересува от нещо повече от приятно прекарване на нощта? Саманта бе права — той не търсеше нито съпруга за себе си, нито майка за дъщерите си.

Рейвън потрепера, когато си спомни какво още бе казало момичето. Ник имаше потребности, но и множество жени, щастливи да ги задоволяват. Самата тя бе прекарала целия си живот в безразборни сексуални връзки, защото неистово търсеше нечия любов. Може би затова и сега отчаянието и натрупалата се болка бяха породили този предателски плач и молби да не бъде оставяна сама, да бъде необходима някому.

Да, тя искаше да бъде обичана, но имаше и още нещо — за пръв път искаше и да обича. Ето защо толкова силно желаеше да има дете. Една част от нея тайничко винаги бе вярвала в способността й да обича и да закриля. Тази вечер обаче Рейвън наистина бе повярвала в това.

„Имам какво да дам от себе си. Знам, че имам.“

Двамата с Ник се бяха договорили, че както всяка нощ през изтеклата седмица, той ще дойде веднага след като момичетата заспят. Тази нощ обаче трябваше да бъде по-различна, защото бе последната им заедно за през следващите десет дни. Родителите на Ник сутринта заминаваха за Денвър, за да видят дъщеря си и първия внук от нея.

Обикновено Ник пристигаше около десет вечерта. Този път обаче мина единадесет, стана единадесет и тридесет, а него все още го нямаше. Тя вече губеше надежда, когато силните фарове на камиона осветиха двора.

— Никой не можеше да заспи — каза той, когато Рейвън отвори вратата. — И двете бяха силно възбудени. Омагьосани са от тебе, Рейвън. Особено Сам.

Ник обгърна с длани лицето й и се усмихна с неприкрита нежност. Сивите като стомана очи горяха от желание и от още нещо, може би любов?

Без всякаква причина тя отново избухна в сълзи и захълца отчаяно.

— Рейвън? Какво има?

„Искам теб и твоите прекрасни дъщери. Искам да бъдем едно семейство. Много… много искам това да стане“.

— Рейвън? — Ник я придърпа и силно я притисна към гърдите си. — Какво има? Всичко мина толкова добре. Не разбра ли?

Тя усети неговата нежност и думите му я накараха да почувства, че са един отбор, двама родители, които заедно опитват да се справят с крехката чувствителност на любимите си деца.

„Стоп — предупреди я един глас. — Ти се нуждаеш от него, но той те желае само за леглото. Един ден ще му писне от тебе и от твоите необясними сълзи, а има толкова много жени, които биха пожелали Николас Голт…“

— Може би според тебе вечерта не е минала добре — пророни той, заровил глава в лъскавочерната й коса. — Саманта явно е изтърсила нещо, което е наранило чувствата ти.

Накрая Рейвън овладя положението.

— Не, нищо подобно. Всичко мина много добре, Ник. Наистина мина добре. Те са чудесни малки момичета — заяви тя категорично.

— Тогава би ли ми обяснила защо плачеш?

Рейвън се усмихна кисело.

— Честно казано — не знам. Предполагам, че е на нервна почва. Доста се притеснявах за тази вечер. Сама не разбирах колко съм напрегната, а и нямах време да се успокоя за съсипаното печено. Вероятно всичко това ми се е насъбрало.

Ник загледа замислено тъжното прекрасно лице срещу себе си, а единият от пръстите му нежно проследи пътя на една още незасъхнала сълза. Знаеше, че тя му казва само част от истината, скривайки от него най-важното.

„Значи сега и двамата си имаме тайни.“

На връщане към дома й отново се сблъска с мисълта, която през цялата вечер танцуваше в съзнанието му: „Кажи и, че я обичаш. Кажи й, че искаш да остане завинаги в твоя живот и в живота на твоите момичета“.

Ник си представяше как изрича тези думи пред Рейвън и тя цялата грейва пред него щастлива; как после двамата решават, че още е рано да споменават плановете си пред момичетата, защото първо трябва да прекарат повече време заедно и най-вече да помогнат на Саманта да превъзмогне страха си — по-силен от надеждата.

И някъде по средата на този откровен и радостен разговор той смяташе да й каже, че всъщност е невероятно богат, но и доволен, че тя не е знаела за милионите му и че това изобщо не я е интересувало.

Когато обаче се вгледа в сапфирените й очи, забулени в своите собствени тайни, Ник разбра, че още е твърде рано да разкрива своите.

И двамата се нуждаеха от време.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Сенчъри сити, Калифорния

Петък, 7 април

В петък по обяд — пет дни след вечерята с пица — секретарката на Уинтър й съобщи по интеркома, че я търси някоя си Саманта Голт.

— Свържи ме с нея — помоли я Рейвън и натисна премигващата лампичка на апарата си.

— Здравей, Саманта — поздрави тя топло.

— Здрасти.

В простичкия поздрав Рейвън успя да долови трепет на несигурност и това я накара да забрави веднага внезапно появилите се притеснения.

— Какво се е случило?

— Нищо. Искам да кажа… дядо и баба са в Денвър, а татко има важна среща този следобед.

Гласчето внезапно пресекна.

— Саманта?

— Толкова е глупаво! Може би ти също имаш неотложна работа следобед.

— Всъщност, не — отговори Рейвън без изобщо да обърне внимание на програмата със записаните за деня срещи. Разбира се, че имаше ангажименти, но нито един от тях не бе по-важен от Саманта.

— И така, цялата съм твоя. Слушам те?

— Можеш ли да ме вземеш от училище?

— Разбира се. Само ми кажи къде и кога.

— Ходя в „Уестлейк“. Намира се на улица „Норф феъринг“ на хълмовете Холмби.

— Знам добре къде се намира. — Знаеше още, че училището за момичета „Уестлейк“ е едно от най-добрите частни училища в района, а също така и едно от най-скъпите. — На около петнадесет минути от мене.

— Възможно ли е да дойдеш веднага?

— Абсолютно. Ще съм тръгнала още преди да затвориш телефона. Да не си болна, Саманта? Да те заведа на лекар? Ще се радвам да ти помогна.

— Не, благодаря. Просто трябва да се прибера вкъщи.

Рейвън я забеляза веднага, след като зави по закътаната с дървета алея, която водеше до „Уестлейк“. Бе с някаква жена до себе си на площадката пред главния вход. Когато плавно паркира пред тях, забеляза, че жената стоеше угрижена до момичето.

Веднага се разбираше, че няма да позволи на Саманта току-така да се качи в колата, затова Рейвън загаси мотора, слезе и подаде приветливо ръка на жената, усмихвайки се и на двете.

— Добър ден. Казвам се Рейвън Уинтър.

Жената се представи като директорката на училището и обясни присъствието си.

— Страхувам се, че възникна малък проблем, госпожице Уинтър. Предполагахме, че Саманта се е обадила на някой, който е упълномощен да я съпровожда до тях. Никога не пускаме учениците си с човек, чието име не ни е известно предварително.

„Сигурна съм, че е така“ — помисли си Рейвън.

Училището провеждаше правилна политика, разбира се, и тя напълно го одобряваше. В „Уестлейк“ се обучаваха главно богати наследнички от Платиниевия триъгълник — невинни малки момичета, които можеше да бъдат отвлечени за изнудване на родителите с огромни суми. Саманта бе дъщеря на градинар, чийто успех явно му позволяваше да си позволи скъпото обучение в това училище, и все пак Саманта не бе особено съблазнителна цел за кражба.

Рейвън остана много доволна, че администрацията се грижеше за доброто на всички свои възпитаници, независимо от тяхното материално състояние. Тя нямаше намерение точно пред Саманта да спори, че колкото и безценна да е тя за баща си, в сравнение със супербогатите си съученици едва ли представляваше интерес за евентуални похитители. По-скоро Рейвън опита друг подход: опита да докаже че тя самата е безопасна и може да се счита почти за член на семейството.

— Ситуацията наистина е доста необичайна. Но както вашата възпитаничка сигурно ви е казала, дядо й и баба й заминаха на гости при дъщеря си в Денвър, поради което нямат възможност те да дойдат. И тъй като програмата на Ник — господин Голт — е доста по-натоварена този следобед от моята, Саманта се обади на мен.

— За съжаление не мога да разбера точно какво ви свързва със Саманта, госпожице.

— Аз съм нейна приятелка — отговори Рейвън дружелюбно и се усмихна на момичето. Очите на Саманта й отговориха с израз на благодарност, което подтикна Рейвън да стане още по-настоятелна. — Разбирам вашата загриженост и ние с нейното семейство напълно подкрепяме училищната политика. Но нейната истинска цел не е ли да държи настрана непознати и нахални хора? А аз съм тук днес само защото Саманта ме повика. Тя ме познава и…

— И й вярвам — намеси се Саманта и се обърна към директорката. — Всичко е наред, повярвайте ми, моля.

— Добре — усмихна се накрая директорката. — Исках само да съм спокойна. Сега вече съм.

— Благодаря — каза Рейвън, когато доволно, момичето тръгна към нея, преминавайки направо пред невидимата стена, която секунди преди това изглеждаше непробиваема. Рейвън приятелски я прегърна през крехките й рамене, но преди да я поведе към колата, извади от чантата си една от визитните си картички и я подаде на директорката. — Бих искала да я прибавите към списъка от придружители на Саманта.

— Е, здравей — отново каза Рейвън, когато двете се качиха в нейния Ягуар. Вече бяха закопчали коланите си, но моторът не бе включен.

— Здрасти.

Тъмносините очи на Саманта блестяха от възхищение.

— Беше наистина велика, Рейвън! Не мислех, че ще ме пусне с тебе.

— Ами след като така или иначе нямах намерение да си тръгна сама, тя рано или късно трябваше да се предаде.

— Благодаря.

— За нищо. Значи… си болна?

— Не е точно болест. Затова и може би не беше необходимо да се прибирам. Според училищната сестра всичко ще бъде наред, но все пак поне този път, този първи път — Саманта спря обърканото си въведение, наведе глава и тихичко си призна: — Днес за пръв път съм неразположена.

— Наистина? Е, в такъв случай трябва да си починеш до края на деня. Разбира се, първата менструация е съвсем естествено явление, но наистина е голяма работа.

Мислите на Рейвън полетяха към Ник и неговата реакция на новината. Щеше да я посрещне възможно по-сдържано и само сериозните му сиви очи щяха да издадат емоциите, свързани с превръщането на неговото момиченце в жена. По пътя за „Уестлейк“ Рейвън бе убедена, че Ник ще се радва на гласуваното й доверие от Саманта. А сега? Щеше ли все още да бъде доволен? Рейвън искрено се надяваше Ник да разбере, че дъщеря му не е имала представа от значението на това събитие за него. Момичето вероятно предполага, че това е работа между жени… между майки и дъщери.

— А може би е и малко страшничко? — запита тя нежно, майчински.

— Тебе страх ли те беше?

— Бях ужасена. Нямах представа какво става.

— Майка ти не ти ли е говорила за това?

— Не. — Тя се опита да не показва в гласа си горчивината. — Бях доста малка, когато започна. Не ми беше казала, защото си мислеше, че има още много време, докато ми потрябва да знам.

Споменът ненадейно я връхлетя с цялата си болезнена тежест. Наистина бе много изплашена от силното кръвотечение и жестоките болки. Мислеше си, че умира. Напусна училище без да каже на никого и препъвайки се, побягна към къщи.

Шейла бе в леглото с новия си любовник. Когато се появи, и двамата я изгледаха злобно, а после майката добави към нейния страх и срам, принуждавайки я да признае и пред непознатия мъж какво е станало. След признанието Онзи тип започна да сипе цветисти простащини, които се допълваха и от майчините:

— Значи появи се проклятието. Страхотно! Ето ти една възможност да имаш дете — изкряка тя през жлъчен кикот и кашлица на пушач.

Но кървенето и болките, които бяха обезпокоили Рейвън толкова, изчезнаха още на втория път. Девойката нямаше представа колко нормален е нейният цикъл до постъпването си в колежа, където чу съученичките й да споделят опит. А когато посети ученическия здравен център за първи гинекологичен преглед и разказа за минутните болки и кървенето в продължение на часове — не дни, сестрата й завидя.

Но още тогава Рейвън беше разбрала, че няма за какво да й завиждат. Носеше разядена от киселина утроба, по чиято повърхност хранителната тъкан никога нямаше да се възстанови, за да бъде годна за създаването и износването на едно мъничко, ново същество. Нейните оскъдни и безболезнени менструации бяха само още едно доказателство колко бе повредена от наркотиците на майка си.

Да, първата менструация на Рейвън бе ужасяваща и травматизираща и макар че тя не прочете подобни чувства върху лицето на Саманта, все пак й зададе отново въпроса, чийто отговор знаеше.

— Страхуваш ли се?

— По-скоро се чувствам малко странно. В училище имахме специален урок за менструалните цикли, някои от приятелките ми вече имат мензис, а и съм говорила за това с баба.

— Имаш ли силно кървене или болки?

— О, не. Спазмите са доста слаби, освен това не чувствам гадене или нещо друго. — Дяволита усмивка озари красивото личице. — Сигурна съм, че няма да изпадна в несвяст.

— Да изпаднеш в несвяст? — откликна Рейвън през смях.

— Изразих се малко старомодно, но на нас с приятелките ми ни харесва — вметна Саманта и се изчерви.

— На мене също — увери я Рейвън и отново си спомни за дванадесетгодишното момиче, което толкова отчаяно желаеше да има приятелки — кръг за тайни, където едно остаряло „изпадам в несвяст“ се използва, защото съдържа в себе си необходимия драматизъм и чар. С леко разтреперани пръсти тя запали мотора.

— Да спрем ли при някоя аптека, Саманта?

— Не. Още преди няколко месеца с баба набавихме всичко необходимо.

— Тогава накъде да карам?

— Знаеш ли как се стига до „Ийст гейт“ в „Бел Еър“?

— Разбира се.

— Давай натам.

— Трябва да си призная нещо — извинително започна Саманта точно преди да завият от „Сансет“ към „Бел Еър“. — Имам предвид това, което казах в неделя вечерта, че татко се среща с много жени. Не е вярно. Никога не се вижда с никоя. Винаги си е вкъщи, когато не ходи на работа. Искам само да си наясно с това.

Рейвън знаеше много добре, че Ник не винаги си бе у дома през нощта. Въпреки това си позволи да повярва в прекрасното предположение, че късните му нощни посещения при нея са изключения от общото правило.

— Благодаря. Много мило от твоя страна, че ми го каза.

Стигнаха „Бел Еър“. Спазвайки инструкциите на Саманта, Рейвън се концентрира върху карането по криволичещи покрай големи имения улици. Представяше си, че се насочват към къщата на градинаря, разположена в едно от тези заможни домове. Тук, както и на езерото Мидоу, помещенията за прислугата често са достатъчно големи да приютят мъж, неговите две дъщери и родители.

Но когато накрая завиха но един частен път и започнаха да изкачват последната отсечка към билото на хълма, Рейвън започна наистина да се притеснява. Построеното в колониален стил и бяло на цвят имение се намираше сред градина, която без съмнение бе изобретена от Ник. Но никъде не се виждаше жилище за градинар.

— Баща ти трябва да си е вкъщи. Камионът му е тук.

— Не. Не е вкъщи — отговори Саманта с разширени от изненада очи. — Обикновено не ходи с камиона на работа.

— Ас какво тогава?

— С Лексуса.

Саманта чевръсто разоръжи алармената система и въведе Рейвън в облицованото с мрамор фоайе. Нямаше изобщо да се познае, ако се погледнеше античното огледало на стената. С обаждането на Саманта се бе вживявала в ролята на майка, но сега, когато влезе в имението и разбра колко жестоко бе излъгана от Ник, изобщо нямаше нужда да се оглежда, за да разбере какво всъщност беше — създание, с което се забавляват и после захвърлят.

— Можеш ли да останеш за малко, Рейвън? Можем да изпием по една лимонада и да хапнем сладкиши.

— С удоволствие, скъпа — отговори Рейвън, която както винаги действаше саморазрушително. Щеше да остане още някоя и друга минута и да се преструва, раздухвайки допълнително вече разгорелия се болезнен огън в себе си. — Ако ми покажеш къде се намира кухнята, ще приготвя лимонадите, докато се преобличаш.

Всъщност кой бе Николас Голт? Заради пътуването на родителите му до Денвър не се бяха виждали от понеделник сутринта. Чуваха се обаче по телефона всяка нощ, след като момичетата си легнат, и няколко пъти през деня по пряката линия в офиса й. Рейвън си мислеше, че Ник се обажда от улични телефони на път от една градина за друга. Явно е била много, много далече от истината.

— И къде е тази важна следобедна среща на баща ти? — подметна уж случайно Рейвън, когато стигнаха до кухнята.

— Да видим. — Саманта подхвърли на най-близкия кухненски плот тетрадката си и извади от нея прегъната фирмена бланка. — „Уестууд Маркиз“. Ето и цялата му програма за деня.

Момичето й подаде листа и тръгна нагоре по стълбите, за да се преоблича.

Върху бланката старателно бяха напечатани ангажиментите на Ник — час по час — и съответните телефонни номера, на които можеше да бъде открит. Явно неговата секретарка бе написала графика му специално за неговата дъщеря, в случай, че се налага спешно да го потърси. Най-отгоре, елегантно изографисан, се намираше и отговорът за истинския Николас Голт — президент и генерален директор на „Идън Ентърпрайзис“. Отдолу старателно бе изписан и адресът на компанията — намираше се на бул. „Уилшайър“.

Рейвън набързо фиксира програмата на Ник за деня и разбра, че обаждането му малко преди десет е предшествало делова среща в „Маркиз“, където вероятно щяха да се обсъждат плановете на господин Голт да строи курорт „Идън“ в Мои. Срещата бе предвидена от десет до четиринадесет и тридесет, а под нея бе изписано: „3 часа — вкъщи“. Ник явно възнамеряваше да се прибере преди момичетата, за да не намират след училище имението празно.

Рейвън хвърли око към часовника на печката. След малко повече от половин час Ник щеше да е тук. Разбра, че неминуемо ще се срещнат и това нямаше нищо общо с нейните саморазрушителни инстинкти. Оставаше единствено заради малкото момиче, което постепенно се превръщаше в малка жена. Ник нямаше да остави сама дъщеря си, следователно и тя не би го направила.

Дали щеше да побеснее от яд, когато разбереше, че преструвките му са разкрити? Напълно възможно. Но не и пред Саманта, не и докато не останеха насаме.

„Но той ще срещне и моя гняв! Моя гняв, а не моята болка, защото не мога и няма да позволя да слушам отново обидни подигравки като «Да те обичам ли, Рейвън? Да те обичам?»“

Рейвън приготви лимонадата и подреди малко плато със сладкиши. Чувстваше се адски глупаво да приготвя храна в кухнята на такова великолепно имение. Разбира се, тя бе посещавала много имения в „Бел Еър“, но с официални покани. Николас Голт обаче не бе я канил в дома си. Намираше се тук по погрешка, защото си въобразяваше, че може да бъде майка, а така също и експерт по менструални въпроси. А всъщност бе само една неудачница и дилетантка. Вече двадесет години се опитваше да зачене дете и така и не бе успяла. Освен това нямаше никаква информация за нормалните цикли на нормални момичета, която можеше да сподели.

Тя, разяденото от киселини дете, внезапно се почувства много млада и изключително крехка. Сякаш отново се намираше на езерото Мидоу, където й бяха позволили да влезе в кухнята, да приготви храна за семейство Уейнрайт. Където никога не бяха я допуснали до останалата част на великолепното имение.

Малката домакиня се върна в кухнята.

Рейвън реши, че възбудата от днешните събития постепенно започва да се уталожва. С началото на менструалните си цикли Саманта необратимо бе пресякла невидимата граница, която разделя момичетата от жените. Може би част от нея искаше да се върне обратно, за да си остане все оше момиченце.

Рейвън отложи темата, докато се пренесат на намиращата се пред всекидневната веранда. Разположиха се с лимонадата и сладкишите около сиво-синята чугунена маса. Верандата гледаше към градина от рози, а от централната й площадка се предлагаше един от най-колоритните изгледи на Южна Калифорния: отдолу се простираше Градът на ангелите, в който се миеха вълните на Тихия океан.

— Добре ли си, Саманта?

Момичето поклати глава в знак на съгласие, но се изчерви.

— Да не би сега да изглежда по-страшно?

— Май е така. Изглежда по-истинско.

— И по-неизбежно, нали? — допълни Рейвън. — Събитието не може да се избегне, но всъщност ти с нищо не се променяш. Вътрешно си оставаш същата.

— А ти останала ли си същата, както когато си била на моите години?

— В много отношения — да — засмя се Рейвън, защото с думите си целеше да вдъхне кураж на Саманта. Но мислите й нашепваха съвсем друго: „Ти си съвсем същата. Изплашена, неуверена, отчаяно търсеща любов и с нищо незаслужила злощастие. И си достатъчно добра — за известно време — да задоволиш нечии физически потребности. Но това е всичко“. Рейвън почувства, че усмивката й започва да увяхва и се изплаши, че Саманта може да открие тъгата в очите й, затова насочи погледа си към тениската й. Върху светлозеленото със златисти букви бе изписано: „Поло клуб на Санта Барбара“.

— Яздиш ли?

— Да. Не поло, разбира се. А ти?

— Никога не съм се качвала на кон.

— Тогава трябва да опиташ! Страшно ще ти хареса. Просто ще дойдеш с нас в Санта Барбара.

Саманта ентусиазирано започна да фантазира за присъединяването на Рейвън към тях в ранчото им в Санта Барбара. Колкото повече момичето се въодушевяваше от идеята си, толкова по-силно гостенката й стискаше в дланите си чашата с лимонада, сякаш пръстите й търсеха студ, който би могъл да охлади разпалващата се болка.

Когато Ник откри Ягуара на Рейвън на алеята пред дома си, първоначално се изненада, после мъничко се обезпокои, но като цяло изпита облекчение. Разбира се, нещата нямаше да се уталожат, докато той не дадеше нужните обяснения и яростта в сините като сапфири очи не прераснеше в разбиране… и любов.

Погледна часовника си. Саманта трябваше да се прибере най-рано след тридесет минути, а Мелъди имаше балет до пет часа. Това им даваше твърде малко време да си поговорят, да започнат да говорят.

Запъти се към западната част на имението, вътрешно убеден, че Рейвън е открила закътаната в рози веранда. Сърцето му заби лудо в очакване и притеснение. Беше нетърпелив да я види и същевременно се страхуваше от предстоящия разговор през следващия половин час.

Усмивка озари лицето му, когато видя черната като нощта коса, огряна от слънчевите лъчи. Но имаше и още една тъмна глава, и точно тя го видя първа и скочи от стола да го поздрави.

— Татенце!

— Сам? — отговори Ник объркано, изненадан, че я вижда. Притесни го и обръщението „татенце“, което момичето отдавна вече не използваше, освен когато нещо силно я вълнуваше. Върна горещата прегръдка на дъщеря си и се приведе, за да срещнат погледите си на едно ниво.

— Какво става?

Почервенелите бузки на Саманта отговориха още преди нея и в този момент Ник хвърли бегъл поглед към Рейвън. Тя изглеждаше много тъжна.

— Вече имам менструация, татко — престраши се накрая момичето. — Обадих се на Рейвън и тя ме докара до дома.

— Добре — промърмори объркан Ник. Неговото малко момиченце вече порастваше. Всичко ставаше толкова бързо… Сърцето му вече предусещаше бъдещето: Саманта се превръща в млада жена, Саманта се влюбва.

Рейвън забеляза затруднението, което изпитваше, за да намери следващите думи, и изведнъж почувства остър прилив на любов към него. Да, тя изобщо не мразеше Ник. Как би могла? Винаги бе ненавиждала единствено и само себе си.

Как само се ненавиждаше, че бе откраднала този следобед от Ник и че бе изпитала огромна наслада от оказаното й доверие!

— Саманта ми се обади, защото е успяла да разбере, че не съм много заета този следобед — каза тя извинително.

Мъжът, когото обичаше, отговори на думите й с леко поклащане на глава и благодарствена усмивка. На лицето му имаше изписано дори нещо повече. Ник изглеждаше горд с нея, че толкова ясно е успяла да спечели доверието на ужасно притеснителната му дъщеря.

Рейвън не искаше да повярва на видяното и реши, че той умело се преструва. Просто този път го правеше заради детето си.

— А и защото предполагам, че това все пак си е работа между жени — продължи в същия дух на преструвки и Рейвън.

Усетила, че баща й се е почувствал малко пренебрегнат в нещо, което наистина има голямо значение и за нея, и за него, Саманта се върна към следобедните събития:

— Тъй като Рейвън не бе включена в списъка на моите придружители, тя трябваше да убеди директорката, че не е крадец на деца.

— Явно е била много убедителна.

— Беше направо велика!

Ник отново погледна с гордост и увереност към Рейвън.

— А ти как се чувстваш, Сам? — запита той нежно.

— Отлично — отговори тя. Думите на Рейвън наистина я бяха накарали да се почувства така, „въпреки голямото събитие, вътрешно си оставаш същата“.

Тримата седяха край масата на ухаещата на рози веранда и вече говореха за най-различни неща. След известно време Саманта съобщи, че ще потърси приятелките си, които сигурно вече се бяха върнали от училище, за да сподели с тях вълнуващата новина.

— Ами баба ти?

— О, първо ще се обадя на нея.

После Саманта ласкаво се обърна към Рейвън:

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш… и за всичко останало.

— Пак заповядай.

Веднага щом момичето излезе, и Рейвън понечи да си тръгне.

— Недей — помоли тихо Ник. — Не и преди да съм ти обяснил.

Рейвън спря, но не се обърна към него.

— Аз съм разбран човек, Ник. Не ми трябват обяснения.

— Мисля, че ти трябват — каза той настоятелно и застана пред чернокосата глава, която не се повдигна да го погледне. — Само ме изслушай, моля те. Когато ти разказвах за Деандра, споменах, че сме били влюбени от колежа и сме започнали без нищо, единствено с планове за бъдещето си. Всъщност когато се запознахме, вече бях много богат. За Деандра имаше значение състоянието ми. Това бе единственото нещо, което я интересуваше. И макар че не бях нито толкова наивен, нито толкова влюбен, тя все пак ме измами. Успя да ме убеди, че ме обича и че споделя моите мечти да имам деца.

Успя да ме убеди. Думите се забиха като стрели право в сърцето й. Само минути по-рано говориха колко убедителна е била самата тя пред директорката на „Уестлейк“. Жената наистина бе повярвала, че Рейвън е почти член на семейството, а не изнудвач за пари.

Но Рейвън Уинтър не бе член на фамилията Голт. В действителност Ник старателно бе укривал от нея истината, страхувайки се, че ако разбере за неговото богатство, ще се опита да открадне каквото си пожелае, включително сърцата на децата му.

Рейвън моментално разбра всичко. Когато бе я срещнал за пръв път да бяга в марковата екипировка за джогинг, Ник си бе направил заключението — и правилно! — че за нея материалното положение е от значение После тя му бе разказала и истината за измъчваното бедно малко момиче, което въпреки всичко отчаяно се бе стремило да бъде прието от мъчителите си. Дотолкова, че след много години посети организираната от тях среща с надеждата поне сега да ги впечатли. Ник, естествено, си бе направил извода, че ако знаеше за богатството му, и тя като Деандра би направила всичко възможно да се вмъкне трайно в неговия живот.

Нямаше ли логика в подобен начин на ръзсъждение? Нима Рейвън Уилоу Уинтър не бе прекарала целия си живот в опити да направи точно това?

Да, но не и за пари. А заради едната любов.

Как би могла да вини Ник, че не й вярва? Как би могла да го убеди в това, че не е само една красива жена, която си е продавала тялото на всеки пожелал я богаташ, че винаги е търсила единствено любов и че е опознала любовта едва когато е срещнала него?

Не можеше. Не можа да сдържи и рукналите сълзи, които още от неделята пареха очите й.

— Трябва да тръгвам.

Преди още да е направила и крачка, Ник я задържа.

— Трябваше да разбера твоите чувства към мене и момичетата, преди да ти кажа истината за финансовото си състояние.

— Знаеш какво изпитвам към вас.

Рейвън стоеше с все още наведена глава, впила поглед в гърдите му. Ник хвана нежно брадичката й и я повдигна, за да погледне в очите й.

— Мислех, че зная чувствата ти към нас, Рейвън, но сега ти се опитваш да си отидеш. Моля те, не си тръгвай. Остани за вечеря с нас. Ще си направим тържество за Сам.

В премрежените от сълзи очи се прокраднаха искрици надежда.

— Съгласна? — Той целуна мокрите страни.

Рейвън кимна. Нямаше избор. Поканата бе за нещо повече от вечеря — беше покана за включване в неговото семейство.