Дарове на любовта

ШЕСТА ГЛАВА

Сиатъл, Вашингтон

Понеделник, 13 март

Керълайн Хоуторн се обличаше за предстоящата вечеря в тенисклуба на Сиатъл, заслушана в КБСГ — една от сиатълските радиостанции за рокендрол, която излъчваше тридесетминутен концерт от добри стари парчета: неувяхващите песни за първата и за забранената любов, за революции и мир, за сърдечни неволи и слънчева радост.

Под звуците на „Това е моето парти“ на Лесли Коре, Керълайн облече елегантна нефритенозелена пола и кремава блуза с дълги ръкави. По време на „Добрите вибрации“ на „Бийч бойс“ тя среса с четка дългата си до раменете кестенява коса, която след минимални усилия заблестя с лъскави златисточервени пламъчета. А докато Рой Орбисън напяваше своята „Красива жена“, тя вече допълваше с дискретен грим естествената си руменина, издаваща крепко здраве.

След две седмици Керълайн навършваше четиридесет. Ето как изглеждаха сега четиридесетгодишните: витални, енергични, в добра форма. Разбира се, малките едва забележими бръчици загатваха за изминалите години, изпълнени със смях и сълзи, тъга и радост.

В нейните светлозелени очи се четеше натрупаната с времето мъдрост, зад която обаче прозираха закачливи и игриви пламъчета, по-убедителни и по-оптимистични от някога.

Застанала до прозореца в спалнята си на своята къща на хълма Куийн Ан, Керълайн слушаше музиката на „Освободена мелодия“ и съзерцаваше бушуващите долу пенливи гриви на индиговосинята вода.

Жадувах за твоето докосване. Както винаги, и сега думите я караха да потръпва. Питаше се — за кой ли път — какво означава да обичаш. Какво би било да бъде обичана с толкова страст и желание?

„Би било ужасно — мислеше си тя. — Ужасно и изключително рисковано: неконтролируемо състояние на екстаз, заплашвано от бъдещи страдания, предателство и болка.“

Керълайн Хоуторн предпочиташе да се задоволява с по-малко. Винаги се бе стремила единствено към това да бъде уравновесена и спокойна, и нейните преднамерени усилия бяха възнаградени: тя бе повече от доволна — бе щастлива, чувстваше се щастлива, изпълнена с оптимизъм и гледаше напълно реалистично на любовта. И въпреки това, в края на песента почувства мъничко тъга — при раздялата с опасната, но непреодолима жажда, която лириците бяха успели още веднъж да разбудят в нея.

Керълайн посегна да загаси радиото, но я спря внезапното съобщение на дисководещия:

„След снощния инцидент с петролния танкер, край вашингтонското крайбрежие се е изляло голямо количество петрол, който заплашва морския живот от нос Флатъри до Калалох. Пунктове за неотложна помощ са създадени в залива Ний и в Моклипс, а бреговата охрана и други агенции осигуряват извозването на видрите и птиците. Спешно се търсят доброволци за почистване на полепналия по животните петрол. За повече информация се обадете по горещата линия на КБСГ на…“

Петнадесет минути по-късно Керълайн вече се готвеше да потегли към Моклипс — малкото курортно градче край океана, разположено на тридесет мили северно от Хокиам. Неговата гимназия, сега затворена заради пролетната ваканция, щеше да бъде един от двата подслона за пострадалите животни.

Керълайн не забрави за обедната си среща в сиатълския тенисклуб, а само я отложи. На нея трябваше да обмислят организирането на сезонния благотворителен бал, който щеше да се домакинства от самата нея. Сръчната и делова Керълайн отдавна вече държеше всичко в ръцете си и старият приятел, с когото трябваше да обядва, посрещна отлагането на срещата без изненада, приветствайки съобщението, че тя ще замине за крайбрежието но много по-важни причини от далечния бал.

— Добре дошла — бе топлият поздрав на една поруменяла жена, която седеше във фоайето на гимназията. От нейното поведение и от лентичката върху ръката й се виждаше, че отговаря за посрещането както на доброволците, така и на животните. — И благодаря.

— Никога досега не съм участвала в нещо подобно — призна Керълайн. — Но от радиото уведомиха, че ви трябват всякакви хора — дори неопитни.

— Точно така. Да видим — и жената погледна в някакъв лист. — Защо не ви поставим на разположение на Лоурънс? Той се намира в съблекалнята за момчетата, вляво от края на гимнастическия салон. Преди това обаче искам да си запиша името ви. В мотела от другата страна на улицата ще ви дадем стая, безплатна, разбира се.

Никога преди Керълайн не бе вземала участие в премахване на петролни замърсявания по птици и видри, нито пък някога бе влизала в мъжка съблекалня. Тя тръгна между редицата от натрупани дървени чинове и железни шкафчета, по посока на течащата вода. Близо до банята дочу друг звук — дълбок, спокоен и кадифен мъжки глас, който говореше нещо успокояващо.

През шума на леещата се вода мъжът не усети нейното приближаване и Керълайн можеше да го наблюдава незабелязано. Точно това желаеше тя от много отдавна, защото веднага го бе познала.

Дори за момент не бе допускала, че ще го срещне. Но, доколкото познаваше доктор Лоурънс Елиът, абсолютно логично бе влюбеният в професията си ветеринар да бъде тук.

Керълайн се нуждаеше от време, за да се успокои.

Само допреди месец нейните „приятели“ непрестанно й натякваха да се срещне с него. Не че искаха да я сватосват, разбира се. Не можеха да постъпят така с нея, пък и никой не би си позволил подобна фриволност с човек като него, чийто живот бе толкова трагичен.

Не, всички искаха да се срещне с него по много важна причина: доктор Елиът трябваше да се кандидатира за държавна служба — сенатор, губернатор или дори президент. А ако някой изобщо можеше да му въздейства, то това бе единствено Керълайн.

Без съмнение Керълайн владееше дарбата да убеждава. Благодарение на нея заможните филантропи отпускаха тлъсти суми за благотворителни цели и за подпомагане на изкуствата. Тя обаче се съмняваше, че ще съумее да придума човек като Лоурънс Елиът да посвети живота си на обществото. А само преди месец бе изникнала и още една причина, поради която тя категорично бе заявила на приятелите си, че никога и при никакви обстоятелства няма да се бърка в живота на този мъж.

Причината бе самият Доурънс Елиът и наученото за него от двадесетминутното телевизионно предаване, излъчено точно в Деня на Свети Валентин — този изпълнен с ужаси за него ден. Същата вечер Керълайн бе ходила на опера и по-късно бе изгледала няколко пъти записа.

Тя бе съгласна с приятелите си, че Лоурънс Елиът притежаваше качества дори за президент и че неговите достойнства и мироглед бяха полезни за страната. Но според нея виетнамският ветеран, успял да избяга от седемгодишен плен само за да открие, че жена му е убита, а неговата невръстна дъщеря — изчезнала, заслужаваше да не бъде обезпокояван. За това свое право той бе платил твърде висока цена.

От телевизионното предаване ставаше ясно колко затворен е всъщност този човек и колко трудно му бе да разкрие пред обществото своето трагично минало. Но той го бе направил. Бе изложил душата си на показ поради нещо много по-важно от собственото си уединение — все още неугасналата след седемнадесет години надежда да намери изчезналата си дъщеря.

Керълайн знаеше, че именно поради това дългогодишно свое търсене, той ще каже „не“ и на най-съблазнителното предложение. Може би момичето, набедено за Лолита, нямаше да се върне никога. Но пък съвсем сигурно бе, че ще се скрие завинаги, ако баща й сменеше провинциалното поселище на осемнадесет мили от Сиатъл с резиденцията на губернатор или… с Белия дом.

Още преди телевизионното предаване Керълайн не бе склонна да отстъпи пред желанието на своите приятели и да отиде до Исакуа. Но след като научи за драмата на доктор Елиът, вече бе категорична. И все пак нещо в изпълнените с болка тъмни очи я подтикваше към среща с този човек.

И ето, сега желанието й щеше да се сбъдне. Керълайн усети трънки на задоволство. Какво трябваше да му каже тя? Да, и нейният живот не бе щастлив. Всъщност родителите й починаха, когато тя бе само на двадесет и една години, и никога не можа да преодолее мъката си по тяхната смърт, сложила край на безоблачните дни. През следващите години младата жена бе преживяла нови разтърсващи удари на съдбата.

Но всичко бледнееше в сравнение с емоционалния срив на младия баща и съпруг, принуден да отиде на война. А нейните седем години нещастен брак сред лукс направо изглеждаха смешни в сравнение със седемте години затвор и мъчения в далечните джунгли.

Постепенно Керълайн бе свикнала с мисълта за смъртта на родителите си, бе успяла да преодолее и оковите на ужасния си брак, и сега — дванадесет години по-късно — тя отново се чувстваше щастлива.

Но Лоурънс Елиът не можеше да намери щастие и покой. Той бе избягал от седемгодишния ад само за да потъне в още по-големия ад, очакващ го в неговия разсипан дом. И сега, седемнадесет години по-късно, сърцето му все още бе измъчвано в безкрайното търсене на изчезналата любима дъщеря.

Лоурънс бе посветил дори кариерата си на своето дете. „Това беше нашата мечта“ — бе отговорил той на репортерския въпрос защо е станал ветеринар.

Неусетил чуждото присъствие, лекарят продължаваше да шепне ласкави думи на една чайка. Керълайн стоеше, заслушана в напевния глас, и наблюдаваше как дългите тънки пръсти внимателно отмиваха малко по малко наслоения петрол върху разтрепераното телце. Птицата бе сравнително спокойна. Трепереше, но не оказваше съпротива. Явно дивото създание инстинктивно съзнаваше, че е на безопасно място в прегръдката на тези приятелски ръце.

Докато наблюдаваше движенията на сръчните ръце на мъжа, Керълайн изведнъж реши да не мисли повече какво ще му каже. Той не се нуждаеше от нейната помощ и тя можеше да си тръгне съвсем незабелязано.

Но не го направи, защото не бе съвсем вярно, че Лоурънс Елиът не се нуждаеше от помощ. Два кичура тъмнокафява коса бяха паднали върху челото му и му пречеха да вижда добре. Следователно, поне за момент, Лоурънс се нуждаеше от още една ръка. Ако тя вземеше птицата или кърпата, то той би могъл да приглади непослушните си кичури за втори път (тя забеляза петролни замърсявания по главата му).

Керълайн си пое въздух и поздрави тихо, за да не стресне човека или птицата.

Лоурънс Елиът обаче надали можеше така лесно да се стресне, след като сърцето и нервите му бяха издържали неописуемите мъчения но време на седемгодишния затвор и ужасите в джунглата преди това.

Керълайн помисли, че лекарят не е чул нейния тих поздрав, но се лъжеше. Той привърши почистването на омазнените пера и чак тогава погледна към нея.

Неговият прям поглед я стъписа. Тя мислеше, че след многократното гледане на записа знае добре как изглежда този мъж. Режисьорът бе използвал всяка възможност да хване в едър план красивото, сериозно лице. Имаше нещо забележително в това лице — шокиращо излъчване на сила, самодисциплина и… гордост. В гордостта обаче не се долавяше арогантност, а достойнството на един мъж, който е бил затворен, но не и прекършен; на един абсолютно независим човек, лишен от всичко значещо нещо за него, но запазил своята чистота, благородството и смиреността си.

Керълайн не очакваше такова силно човешко присъствие, а освен това грешеше напълно и за цвета на очите. На екрана те изглеждаха почти черни, а всъщност Лоурънс Елиът имаше тъмнозелени очи, макар и малко по-светли от смарагдовото на нейните. В тях прозираха скрити тайни и натрупаната с годините мъдрост, а в зеленото, към повърхността, се прокрадваше издайнически един нежен златист лъч.

— Казвам се Керълайн. Дойдох да помогна.

— Доктор Лоурънс. Радвам се, че сте тук — леко усмихнат, я приветства той.

Усмивката му бе съвсем обикновена, непретенциозна и непреднамерена, но въпреки това Керълайн почувства прилив на горещи вълни по тялото си.

Жадувах за твоето докосване. Тази мисъл я шокира почти толкова, колкото и разлялата се топлина, докато накрая разбра, че двете неща просто са свързани. Пред нея стоеше емоционално силен и физически привлекателен мъж, който благодарение на огромната любов към жена си бе заставил тялото си да издържи седем години в една малка клетка; който бе понесъл затворничеството и съпътстващите го мъчения само защото е искал да я види отново, да я докосне и да я обича — по-силно и от най-силната болка.

Щом лириката и музиката можеха да я разчувстват, защо тогава видът на мъжа, въплъщаваш в себе си безграничната любов, да не направи същото? Ето какво било. Керълайн бе поставила диагнозата и вече можеше да проконтролира неочакваното разливане на топлина. Добре.

Тя сведе очи към тялото си и отново усети надигането на горещи вълни. Все още бе облечена в кремавата копринена блуза и нефритенозелената ленена пола, предназначени за деловия обяд в тенисклуба на Сиатъл.

— Трябва да се преоблека — измърмори тя. — Донесох със себе си дънки и тениска, но жената във фоайето ми каза, че тук имало специални костюми.

— Да, така е. Намират се на пейката, от другата страна на първия ред шкафчета.

Зелените очи на Лоурънс се концентрираха отново върху телцето на птицата. В тях нямаше и следа от нахалство или сласт и въпреки това Керълайн непрекъснато бе обливана с горещите вълни, които трябваше да се научи да контролира.

— Работните костюми са с мъжки размери, но мисля че най-малките ще ви станат — каза накрая Лоурънс.

Горната част определено й стоеше добре, а панталоните бяха доста увиснали около нейните слаби бедра, но това нямаше особено значение, защото Керълайн облече върху синия хирургически комплект престилка за еднократна употреба.

— Сигурно сте много уморена.

Думите на Лоурънс се сляха с тишината. През целия следобед и вечерта той непрестанно бе окуражавал както Керълайн, така и намаслените бегълци, носени при тях непрестанно.

— Всичко наред ли е? — обръщаше се понякога съчувствено ту към треперещото същество, ту към нея, несигурно прихванала някое крилце, перка или човка.

Този път обаче думите му бяха предназначени само а нея, защото едва сега останаха съвсем сами. Почистиха и последната чайка, която току-що бе изнесена от стаята, за да бъде закарана във временното си убежище. Там тя щеше да изчака оттеглянето на петролното нетно. Не ги очакваха повече птици или видри. Работата щеше да започне отново на зазоряване, когато щяха да им донесат други пострадали животинки.

— Вие сигурно също сте изтощен — отвърна Керълайн.

— Още преди часове трябваше да ви предложа почивка.

— Щях да откажа — настоя тя пред мъжа, който, загрижен за съдбата на животните, работеше неуморно и страстно. Вероятно той бе един от първите повикани на мястото, защото се знаеше, че ще се отзове и ще остане колкото трябва.

— Бихте ли вечеряла с мене? Или може би възнамерявате да си тръгнете?

— Не. Мисля да остана и утре да помагам отново. Освен това бих вечеряла с вас.

Те прибраха личните си вещи за след душа в мотела и тръгнаха от гимнастическия салон по работни костюми.

— Каква прекрасна вечер! — не сдържа възторга си Керълайн. Нощното небе бе обсипано с мънички звездички — сребърни огънчета около златната луна. Подухваше свеж и топъл бриз. — Дори не е студено. Всъщност, приказно е.

Тя усети, че Лоурънс си поема дъх, сякаш искаше да заговори, но когато не чу никакви думи, вдигна погледа си към него, за да срещне в тъмнозелените му очи колебание, несигурност и… накрая — решение.

— Споменахте нещо за тениска и дънки — започна той. — Ако желаете, можем да си направим един пикник на плажа.

— Напълно съм съгласна.

— Тогава ще помоля в кухнята да ни приготвят няколко сандвича и малко задушени миди.

Явно Лоурънс бе правил подобно нещо и преди, може би при последното изливане на петрол. Но неговото колебание караше Керълайн да си мисли, че среднощните пикници на лекаря обикновено са самотни.

СЕДМА ГЛАВА

Плажът бе пуст и това бе най-великолепната обстановка, в която Керълайн някога бе вечеряла. Тихото плискане на вълните им правеше серенада, а маса им беше избеляла на слънцето, довлечена незнайно откъде дъска.

— Откъде сте, Керълайн?

— От Сиатъл.

— Аз пък живея отвъд езерото, в Исакуа. Това е на около осемнадесет мили от Сиатъл.

— Знам. Знам и кой сте, доктор Лоурънс. Видях предаването по канал 20/20.

В очите на мъжа заиграха дълбоки сенки. Керълайн не можеше да разбере напълно тяхното сложно послание до нея, но долови намеци на извинение, че в отчаяното търсене на своята изчезнала дъщеря е направил съпричастни и другите.

— Наистина съжалявам за случилото се с вас… с вашата съпруга и с дъщеря ви — поде дружелюбно Керълайн. — Имате ли някакви новини, откакто се излъчи предаването?

— Благодаря. Не, нищо ново.

Приятелите на Керълайн предполагаха, че дъщерята на Лоурънс сигурно отдавна е, мъртва. Според тях, като се изключеше вероятността по някакво чудо и тя да е била затворена някъде през последните седемнадесет години, ако беше жива, щеше да знае, че я търсят. В такъв случай вероятно сама е решила да не се показва. Следователно крайно време бе бащата да се откаже от търсенето.

Когато обаче го видя за първи път но телевизията, Керълайн изпита усещането, че този човек не възнамерява да се откаже от издирването на детето си. Сега, в блясъка на лунната светлина, тя окончателно разбра: Лоурънс щеше да търси дъщеря си, докато умре.

— Та значи, Керълайн, вие сте наясно с всичко за мене — произнесе примирено Лоурънс. — А аз знам за вас само, че сте готова да се грижите за пострадали животни.

Явно нейното желание да помага на невинни създания бе най-положителната препоръка в очите на Лоурънс и Керълайн искрено се надяваше, че той не знае нищо повече за нея. Ами ако някой от агитиращите го да се кандидатира за управленска длъжност е споменал нейното име? Например, помолил го е да разговаря с убедителната Керълайн Хоуторн, преди да вземе окончателното си решение?

— Фамилията ми е Хоуторн — призна тя с притеснение, но не последва реакция и тя почувства огромно облекчение. — Дядо ми се казваше Алистър Хоуторн.

Керълайн спомена името на дядо си с любов и гордост и разказа на своя нощен събеседник историята му. Алистър Хоуторн бил изключителен човек. Започнал като сираче без пукнат грош, той създал корабостроителна империя и после прекарал по-голямата част от зрелия си живот в преразпределяне на своите богатства под формата на благотворителни дарения за развитие на изкуствата и за други благородни каузи. Бил една от сиатълските легенди, почитана личност, чиято щедрост била обезсмъртена не само в сгради, музеи и паркове в града, но и в неговото собствено предприятие. Въпреки че корабостроителниците на Хоуторн били продадени отдавна, те не само продължавали да носят неговото име, но и се славели с лоялността към своите служители.

— Следователно вие сте коренячка?

— Не. Всъщност аз съм родена в Египет — обясни Керълайн с лъчезарна усмивка. — Баща ми беше археолог. Притежаваше изключителен талант и неугасваща страст към пътешествията. Цялото си детство прекарах в път с родителите си: от разкопка — на разкопка, и от съкровище — на съкровище.

— Сигурно ви е харесвало много.

— Разбира се. Всеки ден бе едно приключение. Родителите ми бяха неизлечими романтици. За тях бе прекрасна дори една разкопка, от която не изскачаха никакви съкровища. Във всичко това се криеше и нещо приказно, защото когато не спяхме в палатки около някои руини, обикновено гостувахме в палати на принцеси и крале. Баща ми бе не само изключително чаровен, но и го ценяха в научното общество, както ценяха дядо ми в бизнеса.

— Дядо ви не желаеше ли синът му да наследи неговата професия?

— Аз поне не знам такова нещо. Мисля, че дядо бе безкрайно горд с татко и наистина се радваше, че със свои пари можеше да финансира някое негово наистина важно откритие.

— А вашата майка?

Поклащането на нейната огряна от лунните лъчи глава разпръсна игриви златисточервени пламъчета в нощта, но в усмивката й се прокрадна тъга.

— Майка ми е единствено дете и потомък на другата най-известна фамилия в Сиатъл. Тя бе истинска сподвижница на татко. Запретваше ръкави и копаеше неуморно. Много го обичаше.

— А те силно са обичали вас, нали?

Керълайн вдигна замислен поглед към бащата, чиято любов към неговото дете му даваше сили да продължи да живее.

— Да, така е.

— Керълайн? — запита Лоурънс, забелязал внезапно помрачнелия й поглед. — Нещо лошо ли се е случило с родителите ви?

— Да. И тримата — родителите ми и дядо — загинаха при самолетна катастрофа в Западна Африка. Било мъгливо и не трябвало да се приземяват, но те опитали.

— Вие къде бяхте?

— В Ню Йорк, по средата на първата ми учебна година във „Васар“. Формално не посещавах училище, но имах много добро гимназиално образование благодарение на специално разработената за мене програма от едно частно училище в Швейцария. Когато станах на осемнадесет години, с моето семейство взехме единодушно решение, че трябва да отида в колеж. На всички щеше да ни бъде мъчно разделени, но…

— Но беше време сама да предприемете приключения?

— Да — засмя се Керълайн. — И наистина беше приключение. Прекарала бях целия си досегашен живот в средата на възрастни, и се чувствах съвсем различно и вълнуващо с толкова момичета на моята възраст около мене.

— А също така и момчета на вашата възраст?

— Слаба работа. И след третата година във „Васар“ си бях същото наивно двадесетгодишно момиче, при това станах и невероятно богата. И тогава изведнъж загинаха родителите ми и дядо — една горчива усмивка докосна устните й, а в живота ми се появи Грант Ганън.

— Врагът на мира?

— Да, скрил истинския си облик зад яхналия бял кон герой. Беше пет години по-голям и вече си проправяше път като брокер на Уол Стрийт. Срещаше се с моя съквартирантка от „Васар“, но когато се превърнах в богатата наследница, той насочи цялото си внимание към мене. Твърдеше, че не можел повече да се преструва, защото бил омагьосан от мене още щом ме видял. По-нататък хронологията на нещата е болезнено ясна, както е ясен и неговият план… Но по онова време бях невероятно наивна и не подозирах абсолютно нищо. Грант бе по-възрастен и изключително очарователен, а аз — тъжна, самотна и копнееща за нежност.

Неочаквано Керълайн спря да разказва и сведе поглед, усетила прилив на топлина по страните си. Ето, тя разказваше на Лоурънс своята история, споделяше своя печален опит с един привлекателен мъж, тръгнал с нея само заради богатството й. Грант Ганън наистина беше негодник, но неговата ненаситна алчност не значеше нищо в сравнение с подлостта на Дерек Бюрк, който бе стрелял по Лоурънс и бе го зарязал като куче в джунглата, а после бе прелъстил неговата самотна и страдаща съпруга с истории за голямо приятелство с обичния й съпруг.

— Керълайн? — Гласът му продължаваше да бъде спокоен, но в него прозираха нотки на страх, който отдавна не беше изпитвал. Не спирайте да ми говорите, Керълайн. И повтори отново, с малко по-настоятелен глас: — Керълайн!

Обърканите емоции в глас му я накараха отново да погледне към него. Когато нефритените й очи срещнаха неговите — тъмни като най-тъмния зелен лес, тя каза тихо:

— Това, което стана с мене, Лоурънс, моят брак с мъж, желаещ единствено парите ми, е най-обикновено клише, глупав избор на едно наивно момиче. И не си заслужава да бъде коментиран.

— Защото съизмервате вашата съдба със съдбата на Клер, нали?

— Да.

— Не. — „Не се отдръпвайте от мене!“ Лоурънс пое дълбока глътка въздух. Въпреки това гласът му все още бе груб. — Предателството си е предателство, Керълайн. Загубата си е загуба. Моля ви, не спирайте да говорите само защото мислите, че случилото се с моето семейство е по-важно от случилото се с вас.

При всички случаи нейната драма не можеше да се сравнява с неговата. Но Керълайн разбра правилно настоятелната молба на този мъж: той искаше да изслуша и нечия чужда мъка, независимо колко тривиална бе тя, и ако можеше — да помогне, а не да остане завинаги изолиран от света само защото малко трагедии можеха да се сравняват с неговата.

Сега Лоурънс Елиът търсеше позволение да бъде нормален, състрадателен слушател, и нищо повече.

Може би след като се бе завърнал от войната, никой не бе споделял грижите си с него? Керълайн бе почти сигурна в това и по някакъв начин се чувстваше поласкана, че той се отваряше точно пред нея.

Поласкана… И когато в неговите тъмнозелени очи тя съзря ясно жаждата му да я слуша, Керълайн почувства също порив да сподели болката си с този мъж.

— Кажете ми, моля ви. Кажете ми как понесохте стореното от него?

Всъщност досега тя не бе говорила никога за това. Бе намерила в себе си сила да се бори с мъката сама, осланяйки се на работата си и на надеждата, че отново ще бъде щастлива.

Пред този човек, който познаваше добре личната борба и страданието, тя за пръв път си позволи да признае:

— Бях объркана и жестоко наранена. Не разбирах защо чарът и нежността на Грант просто изчезнаха след нашия брак. Опитвах се да открия какво лошо съм му сторила и как бих могла да си върна неговата любов, макар че тя винаги е била само една измама.

— Сигурно ви е било много трудно.

— Така е — призна Керълайн. Но нейните проблеми далеч не можеха да се сравняват с неговите. Тази мисъл почти я накара да спре своя класически разказ за любов и предателство. Но Лоурънс я гледаше с тъмните си очи, мълчаливо настоявайки тя да продължи.

— Бракът ни изтрая седем години, макар че би могъл да продължи завинаги. Бях абсолютно решена да го оправя, а Грант се чувстваше доволен от създалото се положение. Веднъж обаче една разочарована от него любовница (по-късно разбрах, че е една от многото) ми се обади, за да ми съобщи истината за моя съпруг. Чувствах се напълно опустошена, но с облекчение открих и отговора. Вече можех да действам и го направих точно като баща си — отхвърлих загубите и продължих напред. Разбира се, аз не притежавах неговия неукротим дух за авантюризъм, нито пък бях толкова силна. Въпреки това бързо получих развод и се преместих от Ню Йорк в Сиатъл, където бях отсядала често с родителите си между две техни експедиции. В началото се преместих само временно, докато премисля какво да правя, но… оттогава минаха дванадесет години.

— Дванадесет години? — отекна учудено гласът на Лоурънс. Той бързо пресметна, че тя е била на двадесет и една, когато се е омъжила, бракът й е продължил седем години и е приключил преди дванадесет… — Значи сега сте на четиридесет?

— Ще ги навърша точно след две седмици — усмихна се тя на неговата изненада. Очевидно Лоурънс бе предположил, че тя е много по-млада от него, но сега, разбрал че разликата във възрастта им е почти нищожна, той не можеше да прикрие облекчението си. Накрая тя някак си успя да се измъкне от създалата се конфузна ситуация. — Да, на четиридесет години, отново щастлива и настроена оптимистично.

„Доволна и вече установена — призна си тя мълчаливо. — Бях доволна и щастлива, преди… преценяващите ти и насърчителни очи да събудят в мене опасни копнежи.“

— Защото сте толкова силна.

Керълайн не осъзна веднага последното заключение на Лоурънс. Той имаше предвид, че тя е щастлива и оптимистично настроена, защото е силна. Вероятно бе прав. Но може би трябваше първо да разбере най-важната истина — причината за нейната сила: а това бе полученият още при раждането й огромен дар.

— Според мене, след всичките емоционални сривове, най-много ми помогна да оцелея любовта, с която съм закърмена още от малка. Любовта на моите родители държеше в мене винаги буден споменът за тази любов. — След кратко колебание Керълайн продължи: — Мисля, че същите спомени сте оставили и вие с Клер в Холи.

Той се намръщи замислено.

— Надявам се да е така, искрено се надявам.

И мислите, и сърцето на Лоурънс се понесоха отново към неговите сладки и нещастни спомени, но издайническите меки лъчи на пролетната луна позволиха на Керълайн да съзре неговата болка.

Ненадейно за самата нея, тя усети, че настоява смело:

— Говорете. Разкажете ми за вас всичко, от самото начало. Роден сте преди четиридесет и няколко години…

За секунди Керълайн реши, че той няма да проговори, че бе отишла твърде далеч и бе навлязла в непозволена територия.

Върху лицето му се изписа учудване, но то бе по-скоро насочено към самия него, към потребността му най-накрая да сподели с някого историята на живота си.

— Роден съм преди четиридесет и осем години в Тексас. Когато бях на пет, ни изостави майка ми, а през следващите девет години обикалях с баща ми, който бе каубой, от работа на работа и от родео на родео. Когато навърших четиринадесет години, баща ми си намери работа в Монтана. На следващата пролет вече искаше да си тръгваме, но аз винаги съм отдавал значение на учението, а и срещнах Клер, затова останах да слугувам в ранчото срещу стая и храна. С Клер възнамерявахме да се оженим веднага след завършването на гимназията, но тъй като трябваше да я измъкна възможно по-бързо от нейния доведен баща, сключихме брака три месеца по-рано — в Деня на Свети Валентин.

— Значи тя е била убита в деня на вашата сватба?

По време на телевизионното предаване наистина беше наблегнато, че убийството е извършено в Деня на Свети Валентин и че по пода е имало разпилени кървавочервени рози. Знаел ли е режисьорът, че убийствата са извършени на годишнина от сватбата? Не, реши Керълайн. Такова ужасно съвпадение едва ли щеше да бъде скрито от зрителите. Лоурънс просто бе запазил в тайна тази болезнена ирония.

— Това нещо все още не е известно на никой, нали?

— Да.

Лицето му изведнъж помрачня, сякаш нежните спомени за любовта отстъпиха място на нещо изключително болезнено.

— Лоурънс?

— Дерек знаеше, че сме женени на Свети Валентин — каза той с възможно най-спокоен глас, в който обаче се прокрадваха острота и неприязън. — Когато стреля в мене, той извади сватбената ми халка, прочете високо написаното и я захвърли в джунглата.

Как ли се беше опитвал лошо раненият войник да открие малкото колелце сред гъстата тропическа растителност? Колко ли силно е искал да стисне в ръката си златния символ на любовта, надеждата и мечтите си? Може би именно неописуемото желание да открие изгубената сватбена халка тогава го бе съхранило по някакъв начин жив.

За Керълайн веднага стана ясно, че е бил пленен преди да намери халката. Иначе сигурно е щял да я носи и сега, все още чувствайки себе си женен за Клер и отчаяно опитвайки се да намери Холи, за да спаси и малкото останало от своето семейство.

Лоурънс отново заговори:

— Холи се роди на Коледа, десет и половина месеца след нашата сватба. Създадохме я наистина с голяма любов. Сега, когато се връщам към онова време, ме учудва куражът, с който и двамата сме решили да имаме дете.

— Защото никой от вас е нямал щастливо детство?

Лоурънс поклати глава и внезапната ярост отново се върна в погледа му.

— Дерек никога не е докосвал Холи, Керълайн. Убеден съм в това. Клер бе изпитала целия този ужас с втория си баща и не би позволила такова нещо да се случи. Може би точно затова и е умряла…

— О, Лоурънс…

— Съжалявам.

— Съжалявате? Но защо?

— Защото не е честно да занимавам хората с моята история — отговори тихо Лоурънс и още по-тихо добави: — Но това е единствената ми надежда да намеря дъщеря си.

„Хората нямат нищо против да слушат страшни истории — мислеше си Керълайн. — Всъщност изглежда всички са полудели по тях.“

— Аз почти не мога да упражнявам контрол върху предаванията и думите на журналистите — обясни Лоурънс, сякаш прочел нейните мисли. — От самото начало обаче им забраних да изобразяват Холи като прелъстителка.

— Преди седемнадесет години сигурно сте воювал за това.

— Така е — и неговото тържествено изражение й подсказа, че той наистина бе спечелил едно от сраженията, на които винаги бе готов да тръгне за детето си.

Лоурънс вярваше, че Холи не бе докосвана от Дерек, следователно тя бе оставена жива не поради някакво извратено чувство за любов.

— Какво има, Керълайн? Какво ви учудва?

— Защо не е убил и Холи? Имате ли някаква представа?

— Да — отговори Лоурънс с натежал от чувство за вина глас. — Тя бе пощадена заради мене… Дерек е искал моята дъщеря да стане свидетел на целия ужас, който бе причинил на моето семейство, и да го преживява отново и отново. По време на предаването изтъкнаха като мотив, че Дерек е подозирал за моите съмнения, че взема наркотици. Но имаше и нещо още по-дълбоко: този човек ме ненавиждаше, Керълайн. Изпитваше към мене извратена, изпълнена с желание за отмъщение омраза. Той искаше да бъдем приятели, но още когато го видях, нещо в него ме притесни.

— И сте бил прав.

— Но тогава нямах представа колко патологично и опасно е било неговото състояние.

— И откъде бихте могъл да знаете това, Лоурънс?

Още преди да довърши въпроса си, Керълайн видя отговора в неговите изпълнени с вина очи. Явно той вярваше, че е трябвало да разбере, въпреки младостта и собственото си участие в една ненормална война, а по-късно е бил длъжен да избяга и да спаси семейството си от смъртоносната лудост на Дерек. Така виждаше нещата Лоурънс. Но Керълайн имаше свое мнение.

— Не бихте могъл да знаете. Изобщо не бихте могъл.

Лекарят погледна с благодарност жената до себе си, но в погледа му остана загнездено чувството за вина.

Нощният свят около тях постепенно се променяше, като че ли и той изпитваше гняв от случилото се преди години, в Деня на Свети Валентин. Нежно напяващите вълни станаха изведнъж сърдити и бурни, а галещият морски бриз сега пронизваше студено.

Само луната продължаваше да грее с предишния си блясък, без да се променя. Керълайн — също. Казаното пред камерите от Лоурънс я бе накарало да изпита противоречиви чувства на гняв и мъка, но още тогава бе усетила, а сега вече знаеше, че Елиът не бе искал да шокира, нито да предизвиква съчувствие към своята орисия. Бе искал само да открие дъщеря си.

— Разказахте ми много малко за годините във военнопленническия лагер, нали? — попита вече по-смело Керълайн.

— Случилото се с мене във Виетнам е нищо в сравнение с преживяното от моята тринадесетгодишна дъщеря в нощта на Свети Валентин.

Тя поклати замислено глава. Не желаеше да чува повече за мъчения и жажда за кръв, но въпреки това, ако Лоурънс искаше, ако имаше нужда да говори, щеше да го слуша до безкрайност.

Но Елиът не пророни и дума, нито пък показа с нещо, че продължава мълчаливо мислите си.

— Мога ли да направя нещо за вас, Лоурънс? — запита накрая Керълайн. — Имам контакти и…

Някак си не можа да произнесе „пари“ и го остави той сам да го прочете в очите й.

Лекарят обаче не се почувства засегнат.

— Аз също разполагам с пари и контакти. Правителството ми помогна много, а и Дерек е оставил значително състояние в банковите си сметки. По всяка вероятност е продължавал да се занимава с наркотици, но тъй като няма никакви доказателства, че парите са спечелени неправомерно, беше взето решение, че мога да се възползвам от тях при издирването на Холи. Похарчил съм цяло състояние досега… и все още е останало достатъчно. — Лоурънс се намръщи и продължи: — Имам чувството, че нещо ми убягва, но нямам представа какво точно. Публикувал съм обяви и статии в пресата, правил съм частни разследвания, а и нали отпечатъците от пръстите й се пазят в документацията… През последните седемнадесет години социалните и паспортните служби редовно проверяват за пуснати молби с нейното — на Клер, или на полусестрата й — свидетелство за раждане.

— Трудно е да се предположи какво още би могло да се направи.

Керълайн говореше искрено и искаше само да го увери, че е направил всичко възможно, но така само го подтикна да продължи да дълбае в раната си.

— Според някои Холи е виновна за случилото се и поради това е решила да се скрие. Но много малко хора приемат тази версия. Повечето са убедени, че е мъртва.

Неговите изпълнени с болка тъмнозелени очи поглъщаха нейните и тя стоеше като прикована. След малко той я попита много тихо:

— Вие какво мислите, Керълайн?

— Вярвам, че вие със съпругата ви сте закърмили Холи с любов и щастие. Лоурънс, това е най-големият възможен дар. Не вярвам, че детето ви трябва да се вини за каквото и да било, но…

— Но?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Но е много трудно да се повярва, че през всичките тези години тя не е разбрала за вашето разследване. Особено в началото, когато се върнахте от Виетнам, историята ви се коментираше нашироко.

— Помните я оттогава?

— Да — кимна утвърдително Керълайн. Трудно би могъл да я подмине някой. Но тя бе твърде заета със собствените си проблеми — нейния нещастен брак и затова не бе чела всички тъжни подробности.

— Значи — пророни едва Лоурънс — според вас Холи трябва да е умряла…

„Да“, помисли си тя с чувство на вина и очите й я издадоха. Лоурънс Елиът винаги бе уважавал честността, а и можеше да се изправи без колебание пред голата истина. Бе преживял толкова ужасни неща и въпреки това досега не се бе пречупил. Той прие без уговорки нейното виждане, въпреки че не го споделяше.

— За какво си мислите, Лоурънс? — наруши тишината плахият й въпрос.

— Не е мисъл, а само чувство. Имам чувството, че е жива — и той замълча, останал за момент насаме със себе си. — Но тя е само наполовина жива, Керълайн, както наполовина бях жив и аз в онзи затвор. Сигурно е изолирана от света.

Изведнъж Лоурънс млъкна и после горчиво подхвърли:

— Мислите ме за луд, нали?

— Не.

„Мисля, че сте чудесен“ — Керълайн не се и опитваше да скрие възхищението си от този изключителен мъж.

Часове по-рано тя смяташе, че няма с какво да учуди Лоурънс Елиът, но сега успя. Опитвайки се да привикне с изненадата, той й се усмихна шокирано и малко несигурно. Но определено бе поласкан.

Само след секунда Елиът заговори отново със сериозен глас:

— Има и още нещо. След инцидента полицията наредила всички останали вещи в кашони. В един от тях се намираше фотоалбумът на нашето семейство преди появата на Дерек. Албумът бе оставен, а от него липсваха само пет снимки, но много характерни.

— Мислите, че Холи ги е взела със себе си?

— Да, и освен това, според мен, е взела и сватбената рокля на Клер. — Лоурънс замълча и после се реши да сподели с жената, която по поразителен начин му бе показала, че не го мисли за луд: — Дъщеря ми не е имала причина да вярва, че съм жив, но този албум нямаше никаква стойност за никого другиго на този свят. Сякаш го е оставила за мене, за да знам, че не е забравила нашите спомени.

— Не е забравила — повтори като ехо Керълайн.

Вълните отново се бяха успокоили, а бризът бе възвърнал галещата си топлота. Около тях танцуваха лунните лъчи.

След секунди Керълайн пророни убедително:

— Тя не е забравила, Лоурънс. Нищо не е забравила.

Около един след полунощ се разделиха пред вратата на нейната стая в мотела. Щяха да се видят отново след зазоряване, когато първите спасени живинки започнеха да пристигат.

Но на сутринта в салона, където Керълайн пристигна преди появата на всякакви животни и преди повечето от доброволците, я посрещнаха с новината, че доктор Лоурънс е заминал. Откарали го спешно с хеликоптер до един от корабите на бреговата охрана. Щял да остане там целия ден, за да дава първа помощ на животните в много критично състояние, които не биха могли да понесат пътя до Моклипс или залива Бей:

Тя посрещна новината с разочарование, но и с успокоение, че така по-лесно ще преодолее опасните пориви на сърцето си. Защото в магията на измамната пролетна луна двамата с Лоурънс Елиът си бяха казали всичко, което имаше да се казва.

ОСМА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Понеделник, 20 март

Точно в седем и тридесет Ник спря пълния с рози камион пред бунгалото на Рейвън в Брентууд. Десет минути по-късно от разсадника в Санта Моника пристигна друг камион, в който имаше още рози, но и люляци. До осем и десет часа растенията бяха разтоварени и камионът потегли обратно.

Рейвън не отиде веднага да поздрави Ник. Трябваше да проведе поне още един телефонен разговор, преди да се присъедини към него, но изведнъж погледът й се спря на прекрасните цветя, струпани върху нейната поляна.

Имаше усещането, че някой й е изпратил най-екстравагантния букет на света, в цвят от слонова кост, розово, лилаво и кремаво. Но не беше така, припомни си тъжно Рейвън. Тя си бе поръчала сама този красив пастелен букет.

Рейвън многократно бе получавала цветя. Беше тринадесетгодишна, когато върху чина й в училище се появи една черна орхидея — на сутринта, след като бе изгубила девствеността си от Блейн Калхън. При вида на рядкото и екзотично цвете сърцето й започна да пърха от щастие. Тя вярваше, че в очите на Блейн то символизира нея: рядко и екзотично чернокосо цвете, което от малко момиченце току-що е разцъфнало в млада жена, и то само за него.

През следващите години обаче черните цветя се появяваха многократно и всяко едно от тях бе само още един надгробен камък върху надеждата, символ на срама, а не на романтиката и любовта. Никога не знаеше дали гарвановочерните орхидеи са изпратени от нейните страстни и жестоки любовници, или от техните ненавиждащи я приятелки. Но въпреки огромната болка, която изпитваше всеки път при вида на поредното цвете върху чина й — доказателство за нова измама, Рейвън винаги то закичваше на блузата си и го носеше гордо, както би носила гордо и корсаж на танците, където никога не бе поканена.

Черните орхидеи, подарявани на невръстната Рейвън от заможните наследници и наследнички, с които учеше заедно в академията „Мидоу“, така си и останаха единствените получени от нея цветя. По-късно, когато порасна, богатите мъже се опитваха да я съблазняват с лъскави бижута и никога — с букети. Нежните цветя биха означавали много повече за нея, но вероятно нещо караше любовниците й да мислят, че не е подходяща за тях. Може би защото със своята блестяща, но леденостудена красота, тя самата приличаше повече на диамант, отколкото на цвете?

Никога и от никого Рейвън не бе получавала рози. О, не, грешеше. Неочаквано тя си спомни за двете дузини в розово-оранжево и кремаво, подарени й от Джейсън Коол в знак на благодарност за сключената от нея сделка с „Голд стар“.

И сега тя щеше да извърши предателство спрямо единствения човек на този свят, който някога бе сметнал, че е достойна за рози. „Но аз няма да го предам — убеждаваше сама себе си Рейвън, запътвайки се към телефона. — Просто ще помогна на Лорън Синклер да отвори очите на Джейсън за една важна истина: «Даровете на любовта» ще бъде много по-добър филм, ако щастливият край остане.“

Рейвън бе силно впечатлена от книгата и си купи всички останали романи на Лорън Синклер, които успя да намери. Вече бе прочела още два и въпреки че сюжетите им бяха съвсем различни, идеята бе една и съща: въпреки неприятните тайни и мрачните сенки на миналото, човек заслужава и може да бъде обичан такъв, какъвто е.

С всяка прочетена дума се чувстваше все по-съпричастна на изключителната писателка и същевременно все повече се учудваше на спомена от нейния глас, който звучеше толкова несигурен и изплашен. Прекрасните послания на Лорън Синклер за надежда и любов, поднесени така убедително в нейните книги, караха Рейвън да мисли, че поведението на авторката би трябвало да бъде жизнерадостно и заредено с оптимизъм.

Рейвън набра номера в Кодиак с надеждата този път във вече познатия й тембър да няма и помен от вялост. Отговориха веднага, но тихо и изненадано:

— Ало?

— Обажда се Рейвън Уинтър. Дано не съм ви събудила.

— Не, не сте. Работя от часове.

— Добре. След нашия последен разговор разбрах от Барбара Рандъл, че Лорън Синклер е псевдоним, а истинското ви име е Мерилин Пиърс. Барбара не бе сигурна кое име предпочитате.

— За мен няма никакво значение… Всяко име е добро — пророни объркано Холи. — Някакъв проблем ли има, Рейвън?

— Никакъв. Просто се обадих да разбера какви са плановете ви за следващата седмица. Мога да ви посрещна на летището и да ви разведа из Лос Анджелис, ако желаете.

— Много мило от ваша страна.

— Решихте ли вече кога точно пристигате?

— Не — излъга по необходимост Холи. Тя бе благодарна за предложението на Рейвън, но трябваше да концентрира цялата си енергия върху подготовката за срещата си с Джейсън Коол. Беше й необходимо да постигне, доколкото може, вътрешен мир и да събере цялата си сила и кураж. — Не съм съвсем сигурна точно по кое време в неделя ще пристигна, но сигурно ще бъде доста късно. Трябва срочно да довърша едно нещо, затова, моля ви, не се безпокойте за мене.

— Сигурна ли сте? — Рейвън отново долови страх в далечния глас. — Защо не ви взема в понеделник сутринта? Решила ли сте къде ще отседнете?

— Не още… пък и няма нужда, благодаря. Имам познати в Лос Анджелис и може би ще отседна при тях или на хотел. Знам, че срещата е само след седмица, и сигурно ви звуча ужасно дезорганизирана — каза Холи, поглеждайки към вече купените самолетни билети на бюрото и картите и справочниците за Лос Анджелис, които лежаха на пода. Изобщо не бе неорганизирана. Пристигаше в Лос Анджелис в събота вечерта. От летището възнамеряваше да вземе първото в живота си такси до хотел „Бел Еър“. Описанието на градината с бунгалата, обърнати към езеро с лебеди, и звучеше идилично, а и местоположението на хотела бе идеално. По нейни изчисления се намираше само на три мили от студиото на „Голд стар“, в 114 блок от Южна Сепулведа на Западен Лос Анджелис. Увериха я, че пред хотела винаги има таксита и лимузини, които можеха да бъдат резервирани и предварително. — Ще се оправя, Рейвън, и точно след седмица ще бъда в офиса на Джейсън Коол, в уреченото време след обяд.

— Не се и съмнявам. Вие знаете телефоните ми и изобщо не се колебайте да ми позвъните, ако се налага. О кей?

— Благодаря.

Бе време вече да каже дочуване на изплашения глас, но Рейвън реши да добави още нещо, този път лично:

— Исках само да знаете, че току-що прочетох „Даровете на любовта“. Книгата е прекрасна и аз съм напълно съгласна с вас, че краят й не трябва да се променя.

— Ще кажете ли това на Джейсън?

— Разбира се — обеща Рейвън. — И двете ще му го кажем.

Рейвън се сбогува с Лорън Синклер и се замисли. Не се налагаше да я посреща, което означаваше, че няма никаква причина, освен липсата на кураж, да се откаже от толкова важното си пътуване до Чикаго. Все още имаше резервация за апартамента във Феърмонт. Нямаше си обаче Майкъл, нито пък някого другиго…

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Ник и се извърна от розово-бялата красота на градинската идилия към поруменелите страни на снежнобялата кожа. Черната като нощта коса на Рейвън бе прихваната леко във висока опашка. Носеше свободно падаща огненочервена тениска и избелели и раздърпани дънки. Стоманеносивите му очи премигнаха одобрително и приветствено.

— Накрая се решихте да рискувате.

— Да.

Тя повдигна рамене и Ник се загледа в лъчезарните, но неуверени сапфирени очи.

— Радвам се — каза той. — Как са ръцете ви?

— Много по-добре, благодаря. — Рейвън протегна за инспекция разбинтованите си и определено заздравели ръце.

— По-добре са, наистина. Не би трябвало да имате проблеми, когато ми показвате къде искате да засадим определена роза или люляк.

Ник забеляза в погледа й боязливи пламъчета, сякаш тя не би се чувствала удобно в ролята на диригент, и побърза да я увери:

— Това е вашата работа за днес, Рейвън. Вие ми посочвате — и аз засаждам.

— Ами… тези ръце сега вече нямат проблеми и с правенето и сервирането на кафе. Всъщност вече съм сварила. Искате ли една чашка?

— Разбира се. Между другото, дънките ви ми харесват.

— Благодаря. Вашите също не са за изхвърляне.

Малко след като всички храсти бяха засадени и къщата й потъна в зашеметяващо изобилие от цвят и аромат, Рейвън намери кураж да го попита. Трябваше да се реши, защото секунди по-късно той щеше да си отиде завинаги.

През целия ден бе репетирала по какъв начин да се обърне към него, но накрая от устата й се разнесоха съвсем различни от репетираните слова:

— Танцувате ли?

— Дали танцувам?

— Да, знаете ли… — Рейвън се запъна, ненадейно объркала потока на мислите си под тежестта на неговия учуден поглед.

— Имам някаква представа от това.

Всъщност Ник бе превъзходен танцьор, или поне така му казваха всички жени. Танцуваше със същата спокойна чувственост и същия дълбок инстинкт за ритъм, които го правеха и толкова добър любовник.

Ник се загледа в нейното прекрасно лице, гушещо избилата от срамежливост руменина в пръсналите се нежни къдрици от черна коприна, и запита тихо:

— Нима ме каните да танцувам с вас, Рейвън?

Прозвуча ми така, сякаш ме кани да правя любов с него.

Рейвън побърза да отхвърли тази ненадейна и изключително забавна мисъл от главата си. — „Откъде знаеш? — прониза я един леден глас. — Може само да ти се привиждат пламъчета на тлеещо желание в очите му. Най-вероятно е така. И все пак нито един мъж никога не те е приканвал с толкова нежност да правите любов.“

Рейвън отмести погледа си към белия люляк.

— Да — призна тя на люляка. — Май наистина ви каня да танцувате с мене. Не сега, разбира се, а тази събота вечер.

Ник застана пред нея и скри от замислените й очи нежния ухаещ храст. Когато прикова към себе си цялото й внимание, той отговори тихо:

— Приемам.

— Това е само един формален танц. С черна папионка. Трябва да си вземете под наем смокинг, който, разбира се, аз ще платя.

Той имаше смокинг. Всъщност имаше два смокинга и всеки от тях бе черен, изключително елегантен и безукорно ушит.

— Ще се погрижа сам за смокинга.

Ник почувства раздразнение, когато забеляза изненадата на Рейвън, прераснала в притеснение. Може би си мислеше, че трябва поне да му посочи магазина? Сигурно имаше предвид някой на Бевърли Хилс, където щеше предварително да даде нарежданията си точно каква вечерна дреха да му бъде предоставена?

Раздразнението му обаче бързо отстъпи място пред нещо много по-силно — искаше да танцува с нея тогава… и сега.

— Настоявам да взема нещо много традиционно — черно, консервативно и без всякакви финтифлюшки по него.

Но тя не се успокои и Ник разбра, че Снежанка Акулата не се притесняваше дали градинарят Ник ще избере най-подходящата дреха за официалното тържество, а се страхуваше от нещо друго, което тепърва предстоеше да му съобщи.

— Какво има, Рейвън?

— Ами… приемът е в Чикаго и започва в осем вечерта в събота, затова трябва да заминем от Лос Анджелис рано сутринта същия ден. Бих желала да използваме полета в шест и тридесет, за да съм сигурна, че ще пристигнем навреме. — Рейвън спря да си поеме дъх и да му даде Шанс да каже „не“ преди да го въвлече по-нататък в глупостите си.

— И кога ще се върнем обратно?

— Когато пожелаете. Най-важна е съботната вечер, въпреки че в неделя ще има и обяд. Ако останем, това означава да вземем самолета в четири след обяд, с който ще бъдем тук около седем.

Ник поклати глава, обмисляйки предложената му програма. Точно тази събота той нямаше никакви проблеми да замине. Следобеда момичетата отиваха на рожден ден, а вечерта — на детско тържество. А Деандра бе позвънила, настоявайки да вземе дъщерите си за целия неделен ден, включително за вечеря. Следователно отсъствието му в неделя също не представляваше проблем, стига само да се върнеше навреме вкъщи, за да посрещне момичетата след часовете, прекарани с тяхната майка.

Сега Рейвън от своя страна забеляза, че той се притеснява.

— Аз ще поема всички разходи — побърза да го увери тя. — И тъй като отсъствието ви през уикенда ще означава несвършена от вас работа, готова съм да ви компенсирам и за това.

— Не се притеснявайте за мене.

Ако маскарадът с „градинаря“ Ник трябваше да продължи, тогава трябваше да я остави да плати разходите, но не и повече.

— Ще се оправя лесно с работата.

— Вярвам ви, но ще се чувствам по-добре, ако платя — противопостави се тя нерешително. — Наистина е така.

— О кей — съгласи се Ник.

Той престана да се съпротивлява. Знаеше, че това не бе желание на Снежанка Акулата. Без съмнение тя бе много по-настоятелна и много по-убедителна, когато уговаряше сделки за милиони долари. Искаше го само Снежанка и това личеше по нейната тревожна обърканост.

Ник се замисли за момент върху току-що поетото обещание. Това пътуване до Чикаго явно бе много важно за нея и тя правилно бе решила, че той ще изглежда напълно приемливо в смокинг.

Значи той, Николас Голт, благодарение на своята добра външност бе нает да ескортира една изключително красива жена, която не би трябвало да плаща за подобна услуга… но която щеше да плати на него, непознатия, защото нямаше кой друг да покани.

— Какъв е поводът, Рейвън?

— Петнадесет години от завършването на гимназията.

— Ходила ли сте на десетгодишнината?

— Не. Не съм виждала и говорила с никой от съучениците ми след дипломирането.

По някаква причина тя трябваше да ги види сега, след всичките тези години, но нямаше смелостта да отиде сама, а Майкъл Андрюс вече не се интересуваше от нея и затова тя бе избрала него. Тази жена, която бе експерт по външности, знаеше добре, че в черния копринен смокинг той ще изглежда богат, елегантен и успяващ.

Само затова ли го канеше? Заради външността? Защото разбираше каква поразителна двойка ще са заедно?

— В една стая ли ще бъдем?

— Апартамент с две спални.

— По-добре ще е да ми обясните какво се иска от мене.

Ник предполагаше, че тя има готов сценарий. По всяка вероятност щеше да се срамува от неговата професия.

Но Рейвън бе объркана. Тя не бе измислила никаква роля за него. И когато накрая заговори, нейните колебливи думи прозвучаха поразяващо:

— Единствено, бих желала да се преструвате, ако е възможно, че сте загрижен за мене.

— Че сме любовници?

— Да.

— О кей — съгласи се Ник. После се обърна към жената, убедена, че го е накарала да направи нещо, което тя не заслужава, и повтори тихо и много нежно: — О кей, Рейвън. Мога да направя това.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Ник очакваше с нетърпение полета до Чикаго. Представяше си как разговаря с Рейвън под прикритието на шума от двигателите и отпива с удоволствие от шампанското.

Още с издигането на ДС–10 над Лос Анджелис мислите на Рейвън обаче полетяха в неизвестна посока. Причината не беше само в „Щастливи завинаги“ от Лорън Синклер. Да, тя наистина държеше във вече излекуваните си ръце книгата и гледаше надолу към нея, но още от излитането стоеше на една и съща страница. По изписаната загриженост върху лицето й Ник разбра, че тя се намираше надалеч от оптимистичната любовна история в романа.

Мислите на Рейвън се рееха над някакво място, изпълнено с безнадеждност и отчаяние, и Ник по никакъв начин не можеше да я върне назад, към себе си, защото нещо в нейните присвити устни подсказваше, че тя желае да бъде там сега. Някаква необяснима причина караше младата жена да направи тъжно и самотно пътуване в миналото си.

Рейвън нямаше нужда от компания в това свое пътуване. Още преди тридесет минути категорично го бе показала на Ник, който се бе опитал да й зададе въпрос, свързан с нейното минало.

— Какво означава средното „У“ в името ви? — бе попитал той, сочейки към инициалите на портфейла.

В отговор първоначално тя бе свъсила неодобрително вежди. После, като че ли подчинявайки се на неговото силно желание да разбере и сподели тайната, бе изрекла лаконично:

— Означава Уилоу4.

— Това фамилно име ли е?

— Не. Това е просто име.

„Просто име.“ Някога, много отдавна, то бе най-очарователното име за Рейвън. Някога, преди майка й да разкаже своята истина за него: едно момиче е заченато на пролетна поляна, под клоните на огромна плачеща върба, а в синия простор се носи крясъкът на гарван.

Като малко момиче Рейвън харесваше историята и загадъчния начин, по който Шейла Уинтър я разказваше. Харесваше й да бъде Рейвън Уилоу. Но после порасна и жестоките деца започнаха да използват името срещу нея.

Подиграваха я, че гарваните са зловещи птици. Черни, грозни — птиците на смъртта. И плачещите върби също бяха грозни и мрачни. Дразнеха я, че биха плакали неспирно, ако техните родители ги бяха кръстили с такива ужасни имена.

— Плачи, Уилоу! — с кикот крещяха децата. — Плачи за нас, лешояде, плачи, плачи!

Крехкото детско сърце на Рейвън жестоко страдаше под пороя от безпощадните обиди и от очите и се лееха реки от сълзи. Но тя криеше сълзите си от своите мъчители, а по-късно и от Шейла.

Колкото повече Рейвън растеше, толкова повече спомените на майка й избледняваха и ставаха по-прозаични. Може и да е имало пролетна поляна и плачеща върба, а в синьото като очите й небе — черен гарван… Но може и всичко да е било само една халюцинация в съзнанието на Шейла Уинтър, възникнала под въздействието на ЛСД, което бе вземала почти през цялата си бременност.

Да, Рейвън Уилоу Уинтър бе киселинно бебе. Това и само това бе вярно, и Рейвън никога не го поставяше под въпрос. Тя вярваше, че острата и всеразяждаща киселина е проникнала дълбоко в нея.

Киселината гореше — как само гореше. Тя разяждаше най-крехките и чувствителни места, изпепелявайки всичко, което трябваше да цъфти, изпълнено с надежди. Постепенно зоните на поражение се покриваха с дебел слой лед. Рейвън би се радвала на настъпващите ледове, но тяхната покривка не потушаваше огъня.

Дълбоко в душата на детето огънят изпепеляваше… макар че светът виждаше единствено лъхащия студ.

Шейла беше безгрижно цвете. Дори когато беше в настроение и можеше да фантазира за плачещата върба и гарвана, тя не помнеше кой е бащата на нейното момиченце, а и не се опитваше да създаде някакъв образ на баща. Рейвън си го създаде сама.

Тя проучи старателно историята на индианските племена от горната част на щата Ню Йорк и реши, че нейният баща е бил от племето ирокези — горд, благороден и смел. Може би точно от него Рейвън бе наследила своята черна като нощта коса, високите скули и благоговеенето пред природата.

Но нейната снежнобяла кожа? Именно тя я накара постепенно да изостави своята красива фантазия, че има нещо общо с ирокезите. Истинският й баща без съмнение й бе дал, заедно с всички любовници на майка й, прозрачния болезнен цвят на кожата — наследство от непостоянния живот и употребата на наркотици.

Рейвън беше на девет години, когато майка й и нейният последен приятел се преместиха от Ню Йорк в Чикаго. Приятелят, естествено, изчезна много скоро, но тогава Шейла чу за Златния бряг на езерото Мичиган и за възможността да работи в правителствените резиденции на север от града.

Първоначално Шейла започна да почиства различни домове и междувременно се ослушваше за нещо по-добро. Накрая шансът й се усмихна: готвачката в имението „Торнууд“ се местеше във Флорида и овакантяваше не само прекрасно място за работа, но и малка къщичка.

Шейла се представи за отлична кулинарка, хитро прикривайки истината за своята неопитност с предложението оттеглящата се готвачка да й обясни как точно приготвя любимите ястия на фамилията. Жената услужливо показа едновременно на майката и на дъщерята, и така най-накрая Шейла откри по какъв начин може да използва своето мълчаливо и тъжно момиче. Фотографската памет на Рейвън запечата всяка подробност от дадените наставления. Така дъщерята, а не Шейла, започна да приготвя както старите любими блюда, така и нови ястия, които научаваше от готварските книги. Измамата действаше безупречно, още повече, че в къщата имаше множество слуги, които, облечени в черно-бели костюми, сервираха обедите и вечерите.

Рейвън нямаше нищо против да готви. Така се чувстваше поне малко желана от майка си, която всъщност никога не я бе искала, а и вече имаха прекрасно жилище. На момичето малката пристройка в „Торнууд“ му приличаше на палат. Тя се намираше в отдалечен ъгъл с тучни ливади, простиращи се като дебел кадифен килим, водещ към искрящото сапфирено езеро. И сред тази приказна зеленина се издигаха с горда и величава красота плачещи върби.

Самото езеро Мидоу, на чието северно крайбрежие се намираше техният нов дом, бе привлекателно провинциално място, което се обитаваше предимно от заможни граждани, известни със своята благотворителна дейност.

Новият живот на Рейвън можеше да бъде прекрасен, ако не беше толкова умна. Когато директорът на посещаваното от нея училище в Чикаго разбра за предстоящото й преместване, той се обади светкавично на ръководителя на академията „Мидоу“ и му каза, че ако неговото частно училище наистина е готово да приеме някое много надарено, но бедно дете, то сега му е времето, а детето се казва Рейвън Уинтър.

И така Рейвън стана ученичка в „Мидоу“. Но богатите й съученици не желаеха нейното присъствие. Жестокият и безпощаден кръстоносен поход срещу Рейвън се водеше от Виктория Уейнрайт, която живееше с родителите си в „Торнууд“ и именно за нея момичето приготвяше всеки ден чревоугодническите блюда. От самото начало Виктория изпитваше непреодолима неприязън към Рейвън. Вероятно някакво шесто чувство подсказваше на разглезената заможна наследничка, че един ден тя наистина ще има причини за силната си омраза.

Тъй като на практика Виктория командваше класа — или поне женската половина от него, — в похода си срещу Рейвън тя имаше много съюзници: антураж от обожаващи я момичета. Виктория заяви на всеослушание пред приятелките си, че незаконната дъщеря на една слугиня в никакъв случай не може да контактува с тях. Всички те се отвращаваха от мършавото безпризорно дете, от износените му дрешки, от намазаните е вазелин хилави крачета, когато зимният вятър задухаше пронизващо студен, и разбира се — от смешното име.

Богатите момичета от класа на Рейвън в „Мидоу“ имаха екзотични имена: Челси, Британи, Кейтлин и Тейлър, а едно дори се казваше Птармигън. Кичеха се с имената си гордо и грациозно, както и с дрехите си, създадени от прочути дизайнери. Рейвън Уилоу Уинтър се опитваше да носи своето странно име по същия елегантен начин, но Виктория и нейните приятели не можеха да й го позволят. За тях то бе грозно — като нейните избелели дрехи, прозрачнобледото й лице и покритите с вазелин крака.

Рейвън бе бяла като сняг и много слабичка, а нейните сериозни сини очи излъчваха отчаяние и безнадеждност. Тя вече отдавна се бе примирила, че завинаги ще остане обект на насмешки, докато… някъде около навършването на дванадесетте си години изведнъж неописуемо се разхубави. Тя можеше и да не забележи промяната, тъй като рядко се оглеждаше, но нейните съученици посрещнаха този факт драматично и това веднага се почувства в поведението им.

Оскърбленията към дванадесетгодишното момиче станаха още по-жестоки отпреди и сега в тях имаше и сексуални намеци. Докато мършавото малко дете бе „птица на смъртта“, „проливаща сълзи вещица“, „мръсно и криво дърво“, омайната млада жена бе наричана от съученичките си „уличница“, „мръсница“, „проститутка — също като майка си“…

А момчетата? Те никога не можаха да бъдат въвлечени в кръстоносния поход срещу Рейвън, защото не позволяваха на никой да ги притеснява с глупости. Но станаха тийнейджъри, после започнаха да възмъжават, да се заглеждат, да изпитват желания и копнежи… И тъй като за пръв път някой се интересуваше наистина от нея, Рейвън им позволи да я докоснат.

Беше на тринадесет години, когато шестнадесетгодишният Блейн Калхън отне девствеността й. За Рейвън обаче това бе щастлив дар на любовта. И тя искаше да даде още дарове — прекрасни дарове — на Блейн, защото дори толкова млада, копнееше силно да има дете.

През следващите пет години безпардонно и болезнено Блейн се вмъкваше и измъкваше от живота й. Той желаеше нейното красиво тяло, но само него — не и нея. Взе я жестоко, изостави я жестоко и винаги, когато отново я пожелаеше, се връщаше. Имаше и други момчета — много — и Рейвън им се отдаваше с надеждата да получи любов и бебе. Нямаше нито едното, нито другото.

Какво очакваше тя? В крайна сметка бе киселинно бебе, повредена още в момента на своето не толкова приказно зачатие. Пламъците продължаваха да бушуват дълбоко в нея, но всичко, което другите виждаха, всичко, което желаеха — бе съвършено изваяното й тяло. И когато желанията биваха задоволени, нейните любовници бързаха да избягат.

Нямаше любов за Рейвън Уилоу Уинтър и нямаше никакво бебе. Наркотиците, приемани от майка й, бяха опустошили нейната утроба и тя все повече заприличваше на студено и пусто място, където нов живот едва ли можеше да покълне и оцелее.

Изключителният ум на Рейвън и убежището, което намери в училищната работа, й послужиха добре. Три месеца преди завършването на „Мидоу“ тя бе приета за стипендиантка на ЮКЛА. Реши го сама — въпреки натиска от страна на директора, който искаше този толкова успешен експеримент на неговото училище да приеме подобни предложения за пълна стипендия от Редклиф, Васар или Иейл.

Рейвън се бе спряла на ЮКЛА веднага след като се запозна с предоставения й каталог на учебни заведения. Там нравите бяха демократични, а климатът — топъл. Нейните слаби крака никога нямаше да замръзнат й липсата на найлонови чорапи не би била беда. В академията „Мидоу“ забраняваха на момичетата да носят панталони. От снимките в каталога обаче личеше, че за ЮКЛА тези ограничения не важат.

В ЮКЛА момичето спокойно можеше да си носи джинсите, щеше да си ушие и летни дрехи, а и очакваше да има много студенти с разнообразен произход, които да я допуснат до себе си. Там най-после щеше да учи необезпокоявана от никого, а… и вероятно да срещне някой, който би я харесал и може би би станал нейн приятел…

Реши да замине за Лос Анджелис в деня на дипломирането си. Тази цел, златната светлинка в края на тъмния тунел, й даваше криле. Вече можеше да понесе всичко през оставащите три месеца и нищо не бе в състояние да й причини силна болка.

Но грешеше. Един ден, шест седмици преди края на учебната година, Рейвън завари вкъщи своята майка да опакова багажа си. Съобщи й само, че заминавала с любовника си за Илинойз. Шейла Уинтър не помоли дъщеря си да ги придружи, не каза къде точно смята да отидат и не спомена дали изобщо ще се обади. Единственото, което направи за Рейвън, бе да я успокои, ̀е госпожа Уейнрайт знаела за нейните готварски способности и че се съгласила да я остави в пристройката, докато завърши училище.

В полунощ, седем часа след заминаването на Шейла, силни удари по вратата събудиха момичето. Първоначално тя си помисли, че е дошъл Блейн. Сега той следваше в „Норфуестърн“ и през последните две години ходеше сериозно с Виктория. Често пъти обаче, след като пожелаеше лека нощ на своята приятелка, Блейн се отбиваше за нещо повече — много повече — при Рейвън.

Със саморазрушително примирение тя се запъти да отвори. Знаеше, че ще каже „да“ на Блейн, макар и после да страда. Но когато приближи вратата, нейното изтерзано сърце изведнъж се изпълни с надежда. Може би беше Шейла. Връщаше се, макар и само за миг, защото бе забравила да прегърне дъщеря си, да й каже, че я обича и че ще я потърси по-късно.

Но в рамката на вратата не се открояваше нито красивата физиономия на Блейн Калхън, нито изпитото от тютюна и наркотиците лице на Шейла Уинтър. Лъскавата гладка кожа над стройната фигура принадлежеше на Патриция Уейнрайт — майката на Виктория. Лицето й, навъсено като буреносен облак, изведнъж накара Рейвън да си помисли с трепет, че нещо ужасно се е случило с майка й, например автомобилна катастрофа…

Господарката на имението настоятелно пожела да говори с Шейла.

— Тя вече замина.

— Замина? — Изненадата на Патриция бе повече от очевидна.

Рейвън със сигурност щеше да чуе нещо наистина неприятно. Тя заговори припряно, сякаш така думите биха звучали по-достоверно.

— Предполагам, майка ви е казала, че напуска и че аз ще поема готвенето през следващите шест седмици. Знам да готвя, и то много добре.

Пред очите на Рейвън фините черти на лицето се изкривиха от презрение и омраза. О, тя познаваше добре този израз на безпределно отвращение. Съвсем по същия начин я бе гледала толкова пъти и Виктория.

— Единственото нещо, което майка ти някога ми е казвала за тебе, хлапачка, е, че си много обременена.

— Обременена? — отекна гласът на Рейвън, а в сърцето й ироблясна лъч на надежда. Нима майка й е била наясно нейните проблеми? Нима това я е интересувало?

— Знам всичко за злоупотребата ти с наркотици, за нимфоманията ти, а също така и че крадеш.

В първия момент Рейвън не можа да проговори от изненада. Никога не бе употребявала наркотици и никога не бе изпитвала удоволствие от секса, въпреки че се бе отдавала в желанието си да получи малко любов и…

— Майка ми ви е казала, че крада?

— Не го отричай! Знам, че много пъти си крала пари от къщи и знам защо: за да си купуваш наркотици и поне веднъж — за аборт.

Не! Сърцето на Рейвън се късаше от тези ужасни обвинения, защото беше съвсем наясно, че всъщност нейната майка купуваше наркотици… и тя бе правила аборт. Момичето страдаше много за своята несбъдната мечта да си има братче или сестриче.

— Но защо, защо, защо? — пророни тя едва чуто.

— Досега си затварях очите за стореното. Майка ти ни служеше добре, а и я съжалявах за огромните проблеми, които си й създавала. Обаче не мога и няма да си затворя очите за кражба на три хиляди долара. Върни ми веднага парите или ще повикам полицията!

— Но аз нямам пари…

— Не ти вярвам — каза Патриция и се запъти към телефона. — Надявах се да се споразумеем културно, без неприятната намеса на полицията. Честно казано, криех всичките предишни кражби от съпруга си, защото знаех, че ще поиска да изгоня незабавно майка ти. Проблемът ми е, че имам меко сърце. Съжалявах я — въздъхна тя, сякаш теглото на нейната собствена състрадателност бе много по-голямо отколкото жалката дилема, пред която се бе изправила самотната майка Шейла Уинтър. — Бих могла да удържам откраднатото от тебе от нейните заплати, но не направих дори това, защото знаех, че използва по-голямата част от парите за плащане на твоята терапия. Постъпила е правилно, като си е тръгнала, но ти заявявам, че моето състрадание си отиде с нея. Искам си парите, момиче. И то незабавно!

— Но аз ги нямам — повтори на пресекулки Рейвън. Парите бяха у майка й, която бе крала, а дъщеря й не можеше да изрече на висок глас това. Въпреки предателството на Шейла, тя не искаше да направи същото в замяна. Вдигна гордо глава и убедително заяви на пребледнялото от гняв лице срещу себе си: — Употребих всичко за плащане на сметките по моята терапия.

— Явна загуба на пари. Ти си наистина невероятна, знаеш ли? Предостави ти се прекрасна възможност да получиш образование, да влезеш в свят, който никога нямаше да познаваш, а ти просто се надсмя над всички, пожелали да ти помогнат.

Споменаването на академията накара сърцето на Рейвън почти да спре. Ами ако тази жена й попречеше да завърши и да не може да отиде в ЮКЛА? Не, това не трябваше да се случи. Самата мисъл за подобна възможност убиваше всякакви крехки надежди за по-добро бъдеще.

— Ценя много възможността да се образовам, госпожо Уейнрайт. Наистина е така. Сега съм много по-добре, повярвайте ми. Вече изобщо не употребявам наркотици и ще ви върна всичко, обещавам. Ще върна всяко пени плюс лихвата. Моля ви, не викайте полицията, моля.

Патриция въздъхна отново, този път с аристократично примирение пред жалкия бит на нисшите класи. До известна степен тя изпита и облекчение. Мъжът й наистина би побеснял, ако разбереше, че си е затваряла очите пред кражбите само защото е искала да запази най-добрата си готвачка.

— Добре. Няма да повикам полицията. Но искам да се махнеш от моята собственост. Незабавно.

Рейвън напусна имението „Торнууд“ и остана без дом през последните шест седмици на обучението Си. Това всъщност не я притесни особено, защото тя винаги се бе чувствала бездомна.

Започна работа в две заведения за бързо хранене — всеки ден след училище, до късно вечер, и на две смени — през почивните дни. Спеше в ресторантите, в парка или под пейките в училище. Ставаше на зазоряване, за да вземе душ в съблекалнята на момичетата. Всичко приключи след шест седмици. Рейвън Уилоу Уинтър завърши с най-висок успех, а на следващия ден взе автобуса за Лос Анджелис, накъдето я водеше лъчът на надеждата.

В началото Рейвън реши, че ЮКЛА е всичко, за което бе мечтала. Атмосферата бе задушевна и свежа, изпълнена с младежка енергия и смях. В това малко градче на студенти тя наистина можеше да се смеси спокойно с останалите.

Но дори и в сърцето на ЮКЛА Рейвън бе по-различна от другите. Снежнобялата й кожа не хващаше тен, сякаш нейните изваяни крайници бяха от мрамор, а не човешка плът. Тя бе заглеждана, желана и мразена, защото черната й като нощ коса и алабастровата й кожа се открояваха още по-ярко със своята екзотичност на фона на златокосите калифорнийски красавици.

Никой не се подиграваше с нейното име и с дрехите й, но състудентките й се държаха настрани от нея — както Виктория и бившите й съученички, а мъжете просто я желаеха.

Рейвън наблюдаваше закачливите усмивки по лицата на влюбените двойки и полагаше огромни усилия да се научи да се смее и флиртува. Но не ставаше. Прекалено наранено беше сърцето й. За нея любовта бе нещо твърде сериозно, за да се смееш непрекъснато, а и в отчаянието си трудно би се впуснала във флиртове.

Рейвън отдаваше своето съвършено тяло на мъжете, които го искаха. При всеки следващ любовник се молеше неговото силно желание някой ден да прерасне в любов. Но това никога не стана и всеки път я изоставяха с един и същи коментар: че е студена, сериозна и скована.

Нима никой от тях не можеше да си представи, че нейната скованост е просто израз на страха да не бъде предадена отново? И не разбираха ли, че е сериозна, защото любовта е толкова важна за нея? Никой ли не почувства дълбоките рани под крехката ледена обвивка?

Рейвън спази обещанието си да плати на Патриция Уейнрайт и последното пени плюс лихвите. Още преди да напусне езерото Мидоу, тя изпрати първия плик до имението „Торнууд“. В него имаше пари в брой. До завършване на колежа в Лос Анджелис пускаше парични записи, а по-късно, като студентка по право и адвокат — чекове на свое име. Рейвън изплати общо двадесет и пет хиляди долара — сума, далеч надвишаваща откраднатото от Шейла Уинтър.

С последното плащане приключи преди осем години, в началото на практиката си като адвокат за шоубизнеса. Една болезнена страница от нейния живот бе затворена завинаги. И изглежда наистина бе така, допреди шест месеца, когато получи писмо от място, намиращо се на около миля от „Торнууд“. В плика имаше официална покана за среща по случай петнадесет години от завършването на академията „Мидоу“. Учтиво се изискваше и отговор на адреса близо до „Торнууд“, имението, където една от домакините на събитието, бившата Виктория Уейнрайт, понастоящем живееше със съпруга си Блейн Калхън.

Виктория Уейнрайт Калхън можеше и да не кани своята отдавнашна съперница за официалната галавечеря във „Феърмонт“, Чикаго. Но тя го направи. От своя страна Рейвън й отговори бързо, като приложи и изисквания чек за петстотин долара. Това бе цената на куверта за двама, включваща вечерята в събота и пищната закуска на следващия ден.

Сега Рейвън имаше пари, дрехи от колекциите на най-известните дизайнери и бляскави бижута. Но нейното спечелено с труд и пот състояние не й донесе щастие, нито пък й отвори вратите към приятелства и любов.

Тя продължаваше да бъде самотен аутсайдер, а сега използва и парите си, за да си купи компаньон за съботната вечер. Плащаше на Николас Голт, за да бъдат заблудени другите, че тя притежава щастие и любов, че бе успяла повече, отколкото изобщо биха могли да си представят.

Когато вдигна поглед от непрочетената страница на „Щастливи завинаги“ и погледна към небето през илюминатора, Рейвън тъжно си призна, че бе платила да не разберат, че е останала такава, каквато са я знаели винаги: птица на смъртта… потънала в сълзи плачеща върба… киселинно бебе, в което дори и най-дебелите ледници не могат да погасят бушуващите пламъци на болката.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Рейвън бе резервирала един от най-хубавите апартаменти на „Феърмонт“. Двете просторни спални се свързваха посредством елегантна всекидневна, в която имаше дори и пиано. Всяка стая бе оцветена в нежномораво и кремаво и предлагаше панорамна гледка към езерото Мичиган, парковете Грант и Линкълн и очертанията на Чикагската миля на чудесата.

Ник и Рейвън се възползваха от луксозната самостоятелност на отделните спални и прекараха разделени трите часа преди танците. Ник позвъни вкъщи, за да даде на родителите си телефона. С набитото си око на хотелиер прецени високото качество на заобикалящата го обстановка и дълго се наслаждава на великолепните гледки. Но през цялото това време не преставаше да се притеснява за Рейвън, очаквайки с нетърпение уговорената за осем часа среща във всекидневната.

Когато Рейвън се появи, Ник вече я чакаше, държейки в ръка донесеното венче от черни орхидеи.

Гледаше озадачено цветята, когато чу гласа й зад гърба си.

— О, добре.

Извърна се към нея и за момент остана онемял пред чудното видение в коприна и атлаз. Царствената рокля в черно и бяло прилепваше плътно по тялото й и провокираше не толкова с оголените, колкото с покритите части.

Лъскавата черна коса бе издърпана назад и прибрана в кок, който приличаше на истинска корона. Корона на нощта, обляна от лъчите на невидима луна. Както винаги Рейвън носеше дискретен грим, а единствените й бижута бяха сапфирени обици с цвета на нейните сини очи. А изражението й? То продължаваше да бъде същата измамна смесица от несигурност и кураж.

Снежанка изглеждаше като принцеса от приказките, която нямаше нужда от комплименти — освен за повече самочувствие — и черни орхидеи.

— „Добре“? — прозвуча гласът на Ник. — Вие ли поръчахте тези цветя?

— Да — вдигна рамене Рейвън. — Това е нещо като закачка.

Но Ник знаеше, че съвсем не е закачка и че изобщо не е смешно. Очевидно бе толкова важно, че дори роклята бе подбрана или може би специално ушита, за да се допълва с венчето черни орхидеи.

— Може ли да ви помогна?

— О! — възкликна само тя, изненадана от предложението. — Да… благодаря.

Ник извади от бялата кутия черното венче, възхищавайки се на орхидеите. Бяха превъзходни и блестяха с някакъв вътрешен блясък, който подхождаше на нейната разкошна коса.

Венчето наистина бе прекрасно и несъмнено много скъпо, но…

— Това е неправилно. С нищо няма да промени вида ви. Всъщност според мене по-скоро ще го развали.

В отговор на неговите думи очите й заблестяха, издаващи огромно облекчение. Ник разбра, че тя не искаше да носи орхидеите и реши да не й позволява.

— Доверете ми се, Рейвън. Аз съм наистина експерт — поне по отношение на цветята.

— Добре… — Тя се страхуваше, че Виктория или може би Блейн щяха да й подарят черни орхидеи и затова реши сама да си ги сложи, преди някогашните й съученици да са я изпреварили. Възнамеряваше да носи с гордост екзотичните цветя, както го бе правила винаги в училище, нищо, че бяха символ на срама. Но сега Ник каза, че не е права и неговите очи безрезервно потвърждаваха това. Неочаквано Рейвън изпита необяснимо усещане за безопасност. Ако Виктория и Блейн я замереха с подобна китка, той щеше да я пази, отказвайки да закачи черния знак на срама върху чистобелия атлаз.

— Прав сте. Няма да я нося.

— Много добре — усмихна се Ник и добави: — Между другото, изглеждате много красива.

— Благодаря — промърмори тя едва, усетила внезапно топлина по страните си. Опита да я потисне, като си каза, че на него му се плащаше, за да се преструва. След малко заговори отново, със студения глас на бизнесмен:

— А на вас този смокинг ви отива много.

— Радвам се, че ви допада.

Ник прикова поглед върху жената, която не се нуждаеше от редки и екзотични цветя, защото самата тя бе рядко и екзотично цвете. Но все пак на Рейвън Уилоу Уинтър й липсваше нещо. Липсваше й усмивка върху прекрасните устни и увереност в сините очи. А имаше всички основания да е изпълнена със самочувствие. Надали някой от събраните долу в Имперската бална зала нейни съученици беше постигнал толкова много.

Но не, Рейвън не само нямаше високо самочувствие, тя дори и не показваше увереност на човек, постигнал с много труд заслужен успех. По-скоро демонстрираше, че е нищо — въпреки своите постижения.

Някакъв вътрешен импулс, който Ник не искаше да потисне, го накара да докосне лицето й. То бе изгубило омайната си розовина и отново бе станало бяло като сняг. Под пръстите си усети кадифе, лед и някъде дълбоко под тях тлееща топлинка.

— Не знам защо ви притесняват толкова много тези хора, Рейвън, но имам едно предложение. Защо просто не слезем долу и да ги пратим всичките по дяволите?

Най-напред отговориха очите й, заблестели от учудване и благодарност, а после се усмихна и самата тя — с нежна, изпълнена с надежди усмивка, която бе по-прекрасна отколкото Ник изобщо би могъл да си представи. Накрая каза тихо:

— О кей, Ник. О кей.

Виктория Уейнрайт Калхън ахна от учудване, когато получи чека, потвърждаващ намерението на Рейвън да посети сбирката. Почудата й прерасна в удовлетворение. Това безочие даваше шанс на Виктория да разкрие пред приятелите си пикантната и отвратителна истина, научена съвсем наскоро, когато майка й бе принудена да обясни откъде знае, че Рейвън е адвокат в Лос Анджелис.

Към дългия списък от престъпления на Рейвън бе добавено и още едно — крадла. През месеците, оставащи до срещата, Виктория се постара да украси историята. С всеки нов преразказ тя прибавяше нови кражби на бижута и пари, подтиквайки по този начин всички присъстващи вечерта на срещата да носят по себе си купища скъпоценности, с които да подиграват Рейвън винаги, когато погледът й паднеше върху някое от безценните камъчета.

През последните петнадесет години много от учениците на академията „Мидоу“ се бяха установили в района на Чикаго. Виктория и нейните приятелки общуваха постоянно помежду си и често вечеряха заедно със своите мастити съпрузи. Без Рейвън официалната вечер във „Феърмонт“ би била само още една поредна среща с превъзходна храна, скъпи тоалети и шампанско. Но сега никому непотребната Уинтър щеше отново да ги забавлява, осигурявайки им по този начин тема и за бъдещи развлечения, подобни на онези от академията. Новите историйки обещаваха да бъдат дори още по-пикантни. Вече пораснали тийнейджъри, днешните млади мъже с удоволствие разкриваха подробности от своята интимност с Рейвън: как винаги била готова да се отдаде, с какво желание, страст и липса на всякакви задръжки.

Блейн, който се гордееше с дефлорирането й, сега се престраши да разкрие тайната, че всъщност тяхната сексуална връзка продължила пет години, включително двете, през които вече ходел сериозно с Виктория. Блейн срази яростта на жена си, като хвърли цялата вина върху Рейвън, и обеща на съпругата си веднъж завинаги да постави „тази особа“ на полагащото й се място.

Виктория и нейните приятели очакваха появата на Рейвън Уинтър със същото зловещо удоволствие, с което ловецът чака появата на своята жертва. Като адвокат тя, разбира се, разполагаше с някакви пари, е, не толкова като тях, но достатъчно, за да си купи прилични дрехи. Но роклята й сигурно щеше да бъде отвратително безвкусна — кадифе, ниско деколте и декадентско виненочервено.

Всички коментираха как бившата им съученичка се появява с някой много по-възрастен от нея мъж или пък много по-млад тип, стремящ се към актьорската професия „тъпкач“, „парче“, изключително привлекателен, но долнокачествен полов атлет. По-вероятно бе все пак мъжът в живота на Рейвън да бъде стар и невероятно богат. Тя, неговата любовница, върви до него, впила ноктите си на лешояд в старческите ръце и въртейки опашка наляво и надясно, демонстрирайки готовността си да направи всичко за богат мъж с нари.

Дебнещите погледи на Виктория Калхън и нейните приятелки буквално бяха заковани във вратата на Имперската бална зала. Никоя от тях не желаеше да пропусне и за секунда очакваното с нетърпение пристигане на Рейвън Уинтър.

В първия момент погледите им бяха привлечени от Ник. Изглеждаше като тях — богат, влиятелен и самоуверен. Но те не познаваха изобщо това красиво лице. Нима този тъмен, загадъчен непознат се осмеляваше да дойде на тяхното тържество? Дори и така, той бе добре дошъл.

Виктория и Блейн се приближиха към Ник и едва тогава забелязаха неговата красива компаньонка. Тя му подхождаше идеално със своята стилна елегантност и излъчване. Никой нямаше нищо против и нейното присъствие, освен че тя беше…

— Рейвън? — изсъска Виктория с ужас в ушите на Блейн. На лицето й се изписа изкусна усмивка на учтивост, но през зъбите й едва се процеди: — Рейвън! Толкова сме доволни, че реши да дойдеш.

— Здравей, Виктория — поздрави тихо новодошлата. Тя видя в засмените очи на богатата наследница презрение и пренебрежение, а когато премести погледа си върху Блейн, срещна нещо по-ужасно — нескрито желание.

Ник почувства дълбокото потръпване, което сякаш парализира способността на Рейвън да отговори. Допреди малко смяташе, че ще съобщи фамилията си само в краен случай, тъй като завършилите академията „Мидоу“ порастваха с навика да четат „Fortune“ и „The Wall Street Journal“5, в които често се срещаха статии за „Идън Ентърирайзис“ и за неговия изпълнителен директор. Но тъй като тези хора нямаха нищо общо с разбирането му за приятели, той протегна към Блейн силната си ръка и произнесе:

— Николас Гонт.

От своя страна Блейн му представи съпругата си.

— Приятно ми е — изчурулика госпожа Блейн, омагьосана още по-силно от красотата на този чернокос и сивоок мъж.

Вътрешно Виктория се тресеше от злоба. Рейвън не би трябвало да притежава Блейн, и още повече този елегантен мъж! Само да научи Николас истината за нея, и ще я изостави на часа! И той без съмнение щеше да я научи. С тази мисия се нагърбваше тя, а изпълнението й щеше да бъде поне малка компенсация за изпитаното разочарование при вида на Рейвън Уилоу Уинтър, облечена толкова красиво и тръгнала с мъж, заслужаващ нещо много по-добро от нея.

Все още не бе късно да се натрупа материал за бъдещи злословия: изписания върху лицето на Ник ужас след изобличаването на Рейвън — повлеканата и крадлата. Виктория си мечтаеше дори да стане свидетел на скандална сцена, когато аристократичният Николас ще захвърли с омерзение нежеланата Рейвън Уинтър. Удоволствието от предстоящото унищожение на врага й даваше сили да продължи да бърбори нежно, все още загледана в Ник:

— Позволих си да ви настаня на нашата маса. Ще има и още една двойка. — После се обърна към Рейвън с преливащ от учтивост глас: — Надявам се, че нямаш нищо против, скъпа.

Имам, отговори сърцето на Рейвън. Как би могла да вечеря с жената, която я бе измъчвала толкова жестоко някога? И как, как изобщо би могла да вечеря с мъжа, на когото някога с толкова желание и надежда бе отдала всичко, а той се бе подиграл така ужасно с нея…

Не, Рейвън не можеше да вечеря заедно с Виктория и Блейн. Просто бе невъзможно. В тяхно присъствие тя все още се чувстваше такава, за каквато я бяха смятали винаги: по-долна и от нищожество, напълно недостойна за нежност и любов.

А и… последните петнадесет години не бяха ли доказали тяхната правота?

Рейвън знаеше, че трябва да се махне, и щеше да го направи веднага щом успее да се освободи от парализиращите я ледове. Тя вече се виждаше как бяга като Пепеляшка, когато часовникът удари полунощ… Пепеляшка, която нямаше причина да оставя след себе си стъклени пантофки, защото просто липсваше чаровният принц, който би хукнал след нея.

Изведнъж Рейвън изпита мазохистично задоволство от жестоката болка, която я прониза и започна да топи ледовете. Тя вече можеше да побегне. Но точно тогава една силна и същевременно нежна ръка я прегърна през кръста.

Ник я гледаше със сивите си очи, от които се излъчваха топлина и сила. Усмихна се и после насочи изпепеляващ стоманен поглед към Виктория, отговаряйки вместо своята дама:

— С удоволствие ще вечеряме във вашата компания, Виктория. Преди това обаче мисля да опитаме от шампанското и да се поразтъпчем наоколо.

— Не пия — каза Рейвън, наблюдавайки сребристия фонтан, от който се лееха струи отлежало шампанско.

— Аз пък пия, но съвсем умерено — призна Ник, като взе две вече напълнени кристални чаши и й подаде едната. — Според мене малко шампанско тази вечер би ни се отразило добре. Чувствам се доста неподготвен за някои въпроси, които може да бъдат повдигнати. Спешно се нуждая от възможно най-кратка и същевременно подробна информация за Рейвън Уилоу Уинтър.

— Няма какво толкова да се каже.

— Тогава просто отговорете на въпросите ми. Въпрос номер едно: какво точно работите?

— Адвокат съм. Практикувам право на шоубизнеса.

— Значи договаряте сделки и оформяте контракти на актьори, режисьори, писатели и студия? — Ник вече знаеше отговора, разбира се, но искаше да го чуе от самата Рейвън.

— Да.

— И къде бихте поставила себе си сред адвокатите от вашия бранш в Лос Анджелис? Бъдете честна.

— На върха.

— Имате най-известните личности за клиенти? Най-големите сделки?

— Точно така.

— О кей. Вече открихме и това, че сте изключително красива. Всъщност вие превъзхождате многократно всички присъстващи жени тук. Така че…

— Да? — отекна изпълнен с надежда гласът на Рейвън.

— Така че вие сте поразително красива и поразително преуспяваща. А това означава, че няма абсолютно никаква разумна причина да се притеснявате от каквото и да било в тази зала. Но — продължи той тихо — причината не е съвсем рационална, нали?

— Не е.

Ник би желал да разбере всичко за нейните страдания, но се приближаваха хора — фантомите от миналото, които явно й бяха причинили огромни страдания. Не бе време за въпроси, а за усмивки. Ник докосна нежно нейната кристална чаша със своята и тихо произнесе:

— За вас. И за моя план: преструвайте се, че сме в Лос Анджелис и че тези хора са дошли при вас, защото им трябва някой, който може да им уреди сделка за милиони… и са разбрали, че вие сте най-добрата.

Шампанското нямаше никаква вина. Рейвън знаеше, че няколкото отпити глътки не биха предизвикали замайването и топлината, които усещаше. Прекрасното чувство за сигурност идваше от Ник, а не от „Дом Периньона“. Той беше тук и не я лишаваше нито за момент от своето силно и влиятелно присъствие, а когато я докосна, неговата нежна закрила говореше за нещо по-дълбоко от обикновена страст… говореше за загриженост и любов.

Ник добре се преструваше на любовник — както бе помолен и за което му се плащаше. Рейвън съзнаваше, че всичко е само една перфектна игра, но се опитваше да потисне мисълта за това, трябваше да го направи, за да оцелее.

Пищната вечеря започна със салата „Цезар“ и учтиво, но всепроникващо проучване на Рейвън. Нейните „приятели“ искаха да знаят всичко за работата й. Е, да, условията на сделките са конфиденциални — ако страните не решат сами да ги разкрият, но самите сделки и нейната роля на адвокат можеха да се разгласяват. Подобна информация се появяваше редовно в търговските списания, а често заради важността си намираше отражение и в предавания като „Пийпъл“, „Ентъртейнмънт Тунайт“, „Ю Ес Ей Тудей“.

Рейвън обаче не отговори, когато я помолиха да спомене някои прочути имена, за които работи.

— Значи — заключи Виктория с едва прикрито самодоволство — никой, за когото някога сме чували нещо.

— Не, Виктория — противопостави се Ник с привидно спокойствие. — Грешите. Рейвън представлява почти всички, за които сте чувала.

— Наистина?

Стоманеносивите очи на Ник останаха известно време приковани върху Виктория преди да потвърди:

— Точно така.

— Много впечатляващо, Рейвън — поздрави принудително Виктория. — Вероятно това не ти оставя много време за личен живот, нали? Извинявай за въпроса ми, но някога била ли си омъжена?

Рейвън трябваше да се преструва, че е в Лос Анджелис и че тези хора са дошли при нея заради нейната компетентност. Но защо не се получаваше? Тя не можеше да се владее достатъчно и нямаше сила да спре развихрилата се фурия насреща си.

— Не, никога не съм била омъжена.

Отговорът изглежда удовлетвори напълно Виктория. Благодарение на него богатата наследница получи възможност да зададе на никога неомъжваната жена, която като момиче бе непрекъснато обиждана за нейното незаконно раждане, следващия унизителен въпрос:

— Ами деца, Рейвън? Имаш ли деца?

В този момент Ник изобщо не докосваше Рейвън, но усети как тя се сви като при ненадейно нанесен удар. В следващата секунда взе бързо ръката й и усети трепета на леденостудената плът в дланта си.

— Няма деца, Виктория — отговори той. После се усмихна влюбено на Рейвън и с нежност добави: — Все още…

Виктория побърза да премине нататък, разочарована от отговора и притеснена от явната интимност, която бе предизвикала.

— Ето защо си в толкова добра форма, Рейвън. Завиждам ти, скъпа.

Убийственият ефект от въпроса на Виктория бледнееше в сравнение с трепета, предизвикан от думите на Ник и неговия изпълнен с любов поглед. „Но той само се преструва“, припомни си Рейвън. И все пак тя искаше поне за момент да забрави истината, защото никой мъж досега не я бе гледал с толкова нежност и съпричастие.

Усетил мечтите, които е събудил в сърцето на Рейвън, Ник си позволи също да повярва в илюзията на тяхната любов. Той бе готов да се преструва вечно, съпровождайки тази жена в света на бленуваните сънища, но гневът му към Виктория го държеше здраво привързан за действителността.

Затова Ник си позволи да отговори още един път вместо Рейвън:

— Рейвън всяка сутрин бяга — обясни той, докосвайки нежно с пръсти снежнобялата длан, положена до неговата. Нараняванията вече ги нямаше, но атлазената кожа бе все още малко груба и напомняше за ужасния начин, по който се бяха срещнали. — Освен това се занимава с градинарство. Ето, току-що ви издадох малки тайни, свързани със съвършената й фигура.

— Знам, че някои не биха се съгласили с мене, но тук е или много топло, или много студено — заяви Виктория с нотки на извинение, сякаш крайностите в климата на Чикаго бяха виновни за нейната физическа форма, която не бе лоша, но не можеше да се сравнява с тази на съперничката й. — Освен това колкото повече чета за джогинга, толкова по-малко ми харесва. Какъв беше терминът? „Високо напрежение“?

— Точно така — намеси се Сандра, съпруга на един от „любовниците“ на Рейвън, с която всъщност никога не се бе срещала. Сандра имаше приятен глас с провлачен южняшки акцент, издаващ незаинтересованост към тайните от миналото на сътрапезничката си. — Джогингът наистина може да доведе до доста главоболия, но градинарството е прекрасно средство за спортуване. Наподобява аеробиката. Някой от вас чувал ли е за спортната екипировка на „Идън“?

Петима от осемте присъстващи на масата потвърдиха, че са чували за „Идън“, а двама от тях, включително Рейвън, вдигнаха незнаещо рамене.

— Просто е прекрасно! — възкликна Сандра. — Явно е разработена от градинар и възпроизвежда точно движенията при градинарството, обхващащи буквално всяка мускулна група от тялото. Целта е заякване и тонизиране, без прекалено натрупване на мускули, но има и някои допълнителни приспособления, за почитателите на повече бицепси. Забелязвам, че благодарение на работата си, професионалните градинари имат наистина разкошни тела. Никълас, споменахте, че се занимавате с архитектура на околната среда?

— Да. Но едва ли съм компетентен по великолепието на мъжките тела.

— Но чувал ли сте за спортните уреди на „Идън“?

— Разбира се.

— И?

— Мисля, че предлагат много повече от традиционните средства за заякване. — Ник гледаше към Сандра, но продължаваше да гали леко кадифената длан на Рейвън, която се бе поотпуснала малко. Изпитваше желание да зърне лицето й. Докога щеше да се лута в своя далечен сън? Или нейните интелигентни сини очи щяха изведнъж да придобият сериозност — доказателство, че знае и винаги е знаела кой е той?

Ник срещна погледа й, който не бе нито отнесен, нито груб, а просто блестеше под напора някаква мисъл.

— Имаш ли някаква забележка относно достойнствата на спортното бягане, Рейвън?

— Не — усмихна му се тя. — Но между това и поливането на рози аз лично бих избрала да поливам рози всеки ден.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ще танцувате ли с мен, Никълас? — запита Виктория веднага след като оркестърът засвири. — Нямаш нищо против, Рейвън, нали? Освен това, в името на доброто старо време, трябва поне веднъж да танцуваш с Блейн, не смяташ ли?

Рейвън забеляза веднага, че Виктория очакваше от Блейн да превърне този танц в някаква форма на наказание. Тя наистина предвиждаше да танцува с Блейн, както и с всички останали. Смяташе да им позволи още веднъж да я докоснат, уверена, че отново ще я пожелаят, а после да им покаже своето презрение.

Но сега вече не искаше да чувства отново ръцете им по кожата си. Сила, а не слабост, диктуваше това внезапно желание. Някога се стремеше отчаяно да бъде приета от тези хора и да бъде включена в техния кръг. Това обаче вече нямаше никакво значение. Чувстваше се далече пред тях — за разлика от някога, когато ги следваше задъхано.

Не, Рейвън категорично не желаеше да бъде докосвана от Блейн Калхън.

Ник прочете и това желание в погледа й.

— Не мисля, че тази вечер искам да споделям своята дама с някого, Виктория — каза той. — И двамата сме толкова заети, че рядко имаме възможност да потанцуваме заедно. За нас това е лукс и затова не искам да губя нито минута от предоставения ми сега шанс.

— Ами ти, Рейвън? — предизвикваше Виктория. — Не си ли съгласна да отстъпиш Николас само за един танц? В крайна сметка беше време, когато всички трябваше да споделяме…

— Да — прекъсна я Рейвън, сигурна какво точно възнамеряваше да каже Виктория: „В крайна сметка някога всички споделяхме приятелите си с тебе“. Беше предупреждение и Рейвън неочаквано осъзна, че независимо дали Виктория ще танцува с Ник или не, щеше да направи всичко възможно той да научи за срамното й минало.

„Няма значение дали Ник ще научи истината за мене — с горчивина си припомни Рейвън. — Той и без това се преструва.“

Преструваше се толкова прекрасно… Ник наистина бе съвършен актьор, но сега му предстоеше най-голямото изпитание. Нещо саморазрушително напираше в Рейвън и тя желаеше Виктория да разкаже всичко на нейния кавалер. Тогава най-после щеше да спре да си въобразява, че той наистина е загрижен за нея, и всичко щеше да си дойде на мястото.

— Хайде, Ник — нежно го помоли тя. — Танцувай с Виктория.

— Сигурно имате голямо самочувствие по отношение на вашата сексуалност, Николас?

Той се усмихна на тази провокиращо поднесена забележка, като продължи да танцува плавно.

— О? Какво точно искате да кажете?

— Защото Рейвън е спала, не — правила е секс буквално с всички мъже в тази зала.

Подхвърлената реплика наистина го притесни, но само заради Рейвън. Той продължи да се усмихва.

— Било е преди цели петнадесет години.

— Да, но…

— Съжалявам, Виктория, но ако имате намерение да поставяте на изпитание моята сексуалност, то по-добре би било да не ме сравнявате с тийнейджъри.

— И вие не се боите от тлеещите въглени на страстта?

Ник се страхуваше по-скоро от черни орхидеи. Страхуваше се за снежнобелите премръзнали пръсти, за прекрасните, но неуверени сапфирени очи и за огромната болка… Но не и от тлееща страст. Страхуваше се най-вече от това, че Виктория се стараеше да причини още болка, като го провокира и се опита да го настрои срещу нея.

Подлостта на тази жена го изпълваше с ярост, но Ник си налагаше да остане спокоен. Явно тя бе решила твърдо да изкара наяве всички „грехове“ и „престъпления“ на Рейвън и той щеше да я изслуша, за да обори безночвеността на всички обвинения.

— Изобщо не се притеснявам от тлеещите въглени на страстта, Виктория. А вие? Предполагам, че Блейн…

— Рейвъй беше повлекана, Николас, нимфоманка. Тя спеше с който й падне. Беше бедна, а момчетата — богати. Това бе най-лесният начин да се добере до парите им.

„Най-лесният“?

Думата отекна в съзнанието му. Той беше сигурен, че на Снежанка изобщо не й е било лесно.

— Опитваше се да забременее, за да върже някого с брак. Слава Богу, че никога не се случи.

— Защо ми разказвате всичко това, Виктория? Мислите, че се опитва да ме върже и мене ли?

— Напълно възможно е.

— Аз пък съм на мнение, че грешите. Рейвън е много богата. Тя не се нуждае от парите ми.

— Нейният глад за богатство може би е ненаситен — както желанието й за секс.

Виктория се канеше да каже и още нещо, но неговите сиви очи потъмняха буреносно и предупредително. Николас даваше ясно да се разбере, че е чул достатъчно по въпроса за сексуалните наклонности на Рейвън. След малко тя добави:

— Има и още нещо, което трябва да знаете. Нещо, което се случи преди петнадесет години…

Блейн се премести по-близо до Рейвън, докато Ник танцуваше с Виктория.

— Никога не сме танцували заедно, нали? — прошепна той тихо и прелъстително.

Тя потрепера от тези думи, от тона им, от ужасните спомени за това какво означаваше той за нея. Навремето Рейвън Уинтър и Блейн Калхън не само че не танцуваха, но и нямаха срещи, нито пък разговаряха, с изключение на няколко общовати думи преди секса. А след това повечето от казаното бяха обиди.

— Танцувай с мен, Рейвън.

— Не.

— Добре, тогава защо не направим нещо друго? Нали това е паметна среща, защо не се помирим?

Беше повече от ясен. Но дори и нищо да не говореше, в очите му се четеше добре познатата настоятелна животинска страст. Блейн искаше да прави секс с нея, тук, сега. Къде? — чудеше се Рейвън. Зад някоя плюшена завеса? Може би горе, в неговия или в нейния апартамент?

— Не гледай толкова шокирано. Знаеш, че винаги съм те желаел. А сега си още по-красива, по-секси. Винаги сме били толкова добри заедно, помниш ли?

„Добри заедно“? Нещо дълбоко в нея се преобърна и тлеещата жарава избухна в болезнени пламъци. През годините, последвали мига, в който бе отдала с радост девствеността си на Блейн, имаше множество моменти, особено в началото, когато сякаш наистина долавяше нежност у своите любовници. Но Рейвън скоро откри, че това бяха само измамни лъжи. Нейните зрели любовници я засипваха, особено в началото, с внимание, но всъщност не бяха по-различни от Блейн. Искаха я единствено за удоволствие — с груба, отчаяна и настоятелна страст.

Блейн никога не се и опита да бъде нежен. Сега Рейвън осъзна, че с разголеното си желание към нея всъщност той бе най-честният от мъжете в живота й.

Но двамата не бяха „добри заедно“. Единствено той се чувстваше добре. А с всички останали след него Рейвън усещаше още по-голяма празнота, изолация и самота.

— Хайде, скъпа — настояваше Блейн, изоставил заучената игра на нежност. — Хайде.

— Не.

Тя се загледа в танцуващите Виктория и Ник. Чувстваше се все по-ужасно. Виктория без съмнение щеше да разкаже на кавалера си всичко, без да му спести и най-горчивата подробност. Здравото мускулесто тяло на Ник се извиваше грациозно и чувствено, доказвайки красноречиво, че той притежава усет за съвместните движения на женското и мъжкото тяло. Рейвън осъзна, че за хрониката на нейните престъпления оше не бе станало дума, но явно Виктория това щеше да се случи всеки момент. Тя щеше да го узнае веднага, щом Ник целият се сгърчеше от отвращение.

— Мислиш, че любовникът ти ще има нещо против? — продължаваше натиска си Блейн.

„Не — мислеше си Рейвън. — Не и когато Виктория довърши обработката му с факти от моята младост.“

— Да. Няма да бъде съгласен. И вероятно ще те убие с голи ръце — след кратко колебание Рейвън се осмели да отговори накрая.

Ник последва Виктория към масата, със спокойно и непроницаемо лице.

„Той знае всичко“, мислеше си Рейвън. Никакви пари не биха го накарали да остане и да се преструва, че още го е грижа за нея. Бе твърде горд. Не бе от мъжете, които понасяха да ги правят на глупаци. Може би просто щеше да мине покрай масата и да продължи към вратата на балната зала… Би понесла по-леко това, отколкото неговия осъдителен поглед.

Но Ник спря до масата и й се усмихна.

— Да танцуваме, Рейвън.

Той я поведе към един по-отдалечен и тъмен ъгъл на дансинга. Дори и там, далече от любопитните погледи, той настоя да танцуват като любовници. Придърпа нейните крехки ръце около шията си и я прегърна през кръста.

Телата им не се докосваха. Не бе необходимо. Бяха улегнала и убедителна двойка, а не тайни любовници. Интимността си проявяваха насаме, а не на места, където любопитните погледи се опитваха да ги следят навсякъде.

Докато се поклащаха нежно под звуците на романтичната мелодия, Ник чувстваше напрежението на мълчаливата жена в ръцете си. Тя бе скована, изплашена и изпълнена с очакване.

— Имах интересен разговор с Виктория — каза той накрая. — Рейвън, погледни ме.

Той изчака търпеливо наведената към гърдите му глава да последва неговата настоятелна молба.

— Искаш ли да знаеш какво каза тя?

— Сигурна съм, че знам.

— Тогава ти ми кажи.

Той я обгръщаше нежно с ръце и с тъмните си сребристи очи, които нямаха никакво намерение да я пуснат. Рейвън постепенно започна да се чувства по-свободна от всякога.

— Разказала ти е, че съм била много бедна, че за нейно най-голямо съжаление съм живеела с майка си в тяхното имение и че всички са ме мразели.

— Но защо? Защо всички да те мразят? Защо изобщо някой да те мрази?

Неговата нежност я накара да потрепери и да му признае.

— Предполагам, защото бях различна. Те бяха богати, а аз не. Моите дрехи бяха втора употреба, а техните носеха марките на най-известните моделиери в света. И, разбира се, името ми.

— Какво му е на името ти?

— Било грозно. Наричаха ме птица на смъртта… плачеща върба.

Бясна ярост се надигна в Ник, разбрал колко наранена беше тя от безпощадните обиди. Някакъв властен и примитивен инстинкт го подтикваше да ги унищожи всички — незабавно! Но нещо още по-силно усмиряваше боеца в него и когато заговори отново, в гласа му се усещаше единствено безкрайна нежност.

— Рейвън, както и Уилоу, са много красиви имена. Всъщност те подхождат напълно на красавицата с гарвановочерна коса, която е крехка и нежна като плачеща върба.

— Благодаря — прошепна тя и за секунда само забрави своя срам… и своята болка. Но бързо си спомни непроницаемата сериозност на неговото лице след танца с Виктория. — Какво ти каза Виктория?

— Смятала, че сигурно имам голямо самочувствие относно своята сексуалност, след като се намирам в една стая с толкова мъже, които са били твои любовници.

Главата на Рейвън понечи да клюмне пак, но той я подпря с пръста си и изчака.

— Те никога не са били любовници — каза тя глухо. — Да, спала съм — правих секс — с повечето мъже в тази зала. Те бяха тийнейджъри, а аз…

— Самотна? Също както сега? И търсиш любовта точно където не трябва?

— Не се гордея със стореното, Ник.

— Те не трябва да се гордеят.

— Бяхме тийнейджъри.

— Това може да е извинение за хормоните, но не и за жестокостта. За жестокостта никога няма извинение.

Боецът в него бе готов да се сражава отново. Този път наистина се намираше на ръба на яростта, която се прокрадна и в гласа му.

— Защо сме тук, Рейвън?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: защо те интересува какво мислят тези хора за теб? Не ти трябва тяхното одобрение, нали?

— Мислех, че ми трябва.

— А сега?

— Не — усмихна му се тя, със смела и прекрасна усмивка. Миг след това обаче лицето й помръкна. — Ако настояваш, можем да си тръгнем веднага.

— Искам да си тръгнем — отговори Ник. — Но, Рейвън, искам и да продължим да танцуваме.

В нейните учудени очи отново проблясна надежда.

— Аз също не желая да спра да танцуваме.

— Тогава защо не се качим горе, в апартамента, и да танцуваме съвсем сами?

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Телата им се олюляваха бавно, в непорочна и нежна целувка.

Под напора на смело желание Рейвън вдигна лицето си и Ник се приведе да срещне устните й, разбрал нейния повик. Целуна я нежно, като приятелски поздрав, който галеше, но ставаше все по-настоятелен и когато се превърна във въпрос, тя отговори незабавно, разтваряйки влажните си устни.

Ник бе стомана, а Рейвън — лед, но ласките им не бяха студени. Дълбоко в него блестяха пламъците на разтапящия се метал, а тлеещата жарава под ледените късове в нея все повече се възпламеняваше.

И сега, когато целувката ставаше все по-страстна, а желанието в тях напираше, огънят в Рейвън за пръв път се разгоря без болка, с омайна топлина, която я обгърна нежно — като неговите страстни, но добри ръце.

— Какво искаш ти, Рейвън? — запита той тихо. Твърдата стомана й показваше ясно какво иска той, но изборът бе изцяло нейн.

А Рейвън искаше да прави любов. Беше нещо, което никога преди не бе желала, но го бе приемала. Винаги се любеше импулсивно, под въздействие на отчаяната нужда да бъде приета, да принадлежи на някакъв въображаем любовен кръг и да избяга от своята самота и болка.

И какво правеше сега? Рейвън усети парещата болка. Нима не търсеше нищо от този прелъстителен непознат, който е толкова нежен, знае нейните тайни и въпреки всичко изглежда все още загрижен за нея?

„Ти му плащаш за това, забрави ли?“ Огънят я изгаряше все по-дълбоко. „Плащаш му да се преструва на загрижен, на любовник.“

Рейвън се отдръпна.

— Не си длъжен да правиш това, Ник. Долу, пред всички тях, ти наистина си играеше ролята чудесно…

Той я прекъсна с нежно докосване по устните. Можеше да я спре и с истината, но предпочете да не признава, че тя го привлича по-силно от всяка друга жена и затова може да каже със сигурност, че не се преструва. Желанието му бе напълно искрено, но за Рейвън той продължаваше да бъде, макар и успял, градинар. Искаше да повярва в разказаното от нея за миналото, за подиграващите й се момичета и за използващите я момчета. Сърцето му вярваше. Но предупреждението на Виктория Калхън все още отекваше в съзнанието му: „Тя беше използвачка и прелъстяваше богатите млади наследници с надеждата да ги върже“.

Ник искаше Рейвън за тази нощ, за утре и за всички нощи до края на своя живот. Желанието бе опасно и може би невъзможно, защото имаше и други сърца — млади, безценни и лесно нараними, с които трябваше да се съобразява. За тях, за неговите скъпи дъщери, предадени безмилостно от една жена, която наистина го бе прелъстила, Ник трябваше да продължи с преструвките.

Нуждаеше се от тази жена, желаеше я и беше влюбен в нея. Но все още не знаеше дали да й вярва.

— Кажи ми какво искаш ти, Рейвън? — повтори той тихо.

— Теб — прошепна тя и нейният шепот прониза нощта. — Искам теб.

Ник бе имал многобройни връзки преди да се ожени за Деандра и след раздялата си с нея. Жените, с които бе след развода си, знаеха всичко за неговите правила: нямаше никакво намерение да сключва брак отново, да се обвързва емоционално, да ги представя на двете си дъщери. Още в началото на някоя авантюра Ник даваше ясно да се разбере, че от него не може да се очаква повече от приятна компания, удоволствия, пиршества и размотаване нагоре-надолу, докато решат да се разделят.

Любовниците му твърдяха, че е най-добрият, най-талантливият и опитен мъж, който познава до съвършенство чувствата и желанията на жените, който успява без проблеми да ги овладее и убедително да ги поведе на шеметно пътешествие в света на удоволствията.

Но това, което му предстоеше да предприеме сега с Рейвън в дивите и неизследвани територии на желанието, страстта и… любовта, бе нещо съвсем ново за него. Ник нямаше представа как точно да подходи в най-важното и най-опасното пътешествие в живота си.

Бавно, реши той. Стъпка по стъпка. Като начало устните му щяха да се насладят на всяка педя от нейното снежнобяло тяло.

Желаеше я отчаяно. Но той искаше този първи път да отбележи началото на вечността. Събличаше я бавно. Започна с фибите, които не позволиха на гъстите кичури коса да избягат от своята пищна корона, докато танцуваха и се целуваха.

— Какво правиш?

— Събличам те.

Ник целуна за кратко шията на Снежанка, засипана от лъскава, черна като нощта коприна. После дългите му изящни пръсти започнаха нежното сваляне на сапфирените бижута, красящи нейните уши.

— Побързай — прошепна тя.

— Не.

— Ник…

Умоляващият й глас го накара да се взре в нейните трескави сини очи. И там той срещна страха. Ник разбра: тя не бе предприемала никога това пътешествие. Рейвън се страхуваше, че сънят бе твърде кратък и скоро трябваше да отстъпи място на горчивата действителност.

— Тук няма тикви, Пепеляшке — промълви той. — Няма бели мишки. Ние сме само двамата… и имаме цялата нощ пред себе си.

Въпреки неговите убедителни слова Рейвън мълчаливо посегна да го съблича.

— Ако направиш това — предупреди я той, — няма да се възползваме от цялата нощ.

— А ти нима искаш?

В отговор Ник я взе на ръце и я понесе към нейната спалня. Дръпна тежките завеси и когато видя изписаното върху лицето й притеснение, запали порцелановата нощна лампа. Нежната и мека светлина ги заля като лунни лъчи.

Ник започна бавно да съблича черната коприна и белия атлаз, докато накрая достигна отново до черното и бялото, но този път на нейното тяло. Насочи устните си към нецелувани досега места — към дланите и коленете, където нежната плът бе изподрана от паважа на улицата по време на инцидента. Нежно докосвайки я, той й се извини отново със сърцето си и мълком й каза: „Съжалявам, че те нараних. Ще направя всичко възможно това да не се повтаря никога“.

— Искам те, Ник. Моля те…

Сините й очи вече излъчваха увереност, а не страх. Рейвън беше повярвала на съня — той нямаше да изчезне, — но оставаше нетърпението, прекрасното нетърпение на страстта.

— Тогава ме съблечи.

Тя цялата трепереше, тресеше се от тласъци вътрешен огън, но пръстите й разкопчаваха спокойно и самоуверено копчетата на неговата риза. После Ник я положи върху хладните копринени чаршафи… и тя го приветства безмълвно с изписани в очите й думи — същите щастливи слова, които пееха в сърцето му: „Обичам те. Обичам те“.

Никога преди Ник не бе чувствал такова блаженство и вътрешен мир. Бяха като близнаци или, по-скоро, като едно цяло, споено с огъня на изпепеляваща страст. Нямаше граница между неговата и нейната плът, между неговото и нейното сърце.

Ник прокара дългите си пръсти в оплетената й от любовната игра коса и обърна нежно лицето й към себе си, за да се наслади на неговото изящество.

Но когато внимателно отхвърли назад черните копринени къдри, Ник отново прочете в очите й безпокойство.

— Какво има, Рейвън?

— Има и още нещо, което не знам дали Виктория ти е разказала.

— Какво?

— Тя, а вероятно и нейните приятели, вярват, че съм откраднала пари от къщата на родителите й, когато живеех там с майка ми.

— И бижута — вметна тихо той.

Рейвън го изгледа с разширени от почуда очи, очи, които бяха по-прекрасни от най-красивите сапфири.

— И това ми каза. Но тогава си била млада, отчаяна и бедна.

Значи знаеше и вече й бе простил. Нежността му й подсказваше, че за него това изобщо нямаше значение. Но то бе важно за нея. Рейвън искаше той да знае всичко. В тишината, преди да заговори, сърцето й се гърчеше от болка, защото дори след всичките тези години разкриването на истината звучеше като предателство към Шейла.

Ник мълчаливо слушаше Рейвън, долавяйки в нейния притеснен разказ извинение и вина пред накаралата я да страда толкова много жена…

— Ти просто си я прикрила — пророни накрая той успокояващо.

Майка й не бе сторила нищо добро за нея и въпреки това тя продължаваше да й бъде вярна. Точно както нещо необяснимо караше неговите дъщери да обичат майка си, независимо от всичко.

— Но, Рейвън, ти си поела вината за стореното вместо нея. Ако бяха повдигнали обвинение, последствията за теб щяха да бъдат унищожителни. Вероятно никога нямаше да те допуснат да следваш право.

— Както и да е, обвинение не бе повдигнато и аз изплатих всичко на майката на Виктория — каза тя и на лицето и се изписа кисела усмивка. — Всъщност, моята инвестиция в бъдещето се оказа много добра за нея. Изпратих й точно двадесет и пет хиляди долара, което считам, че е много повече от всичко откраднато, а госпожа Уейнрайт никога не е споменавала нищо за бижута.

Усмивката на Рейвън помръкна.

— Не съм крадец, Ник. Никога не съм била. Исках да знаеш това.

Но сега за Ник тя наистина бе крадец, защото бе откраднала неговото сърце. Той обаче не си го искаше обратно.

— Вече знам — прошепна той нежно върху устните й. Отново я желаеше страстно.

— А сега ще те любя много бавно… колкото е възможно по-бавно.

„Ще те любя.“ Думите му я заляха като вълна от топлина, но по-силно и по-чудно от всякога. Ник бе казал „ще те любя“, а не „ще правя любов с тебе“. За Рейвън разликата между двата израза бе същата като между „карам да вярваш“ и „вярваш“, между „въображаем“ и „истински“.

Той целуна всички части от нейното тяло, които бе пропуснал, а тя за пръв в своя интимен живот се чувстваше спокойна и не изпитваше срам. Отдаде се на Ник така, както никога досега не се бе отдавала, и наистина повярва, че има с какво да го дари.

Те потъваха в блажен сън, който отново и отново се прекъсваше от вплетените им тела, които дори на сън подновяваха многократно своята любовна игра.

Острият звън на телефона ги пробуди окончателно. Ник посегна към апарата, който се намираше по-близо до него. Часовникът показваше единадесет и петнадесет.

— Добро утро, Николас. Виктория се обажда. Запазили сме ви място на нашата маса. Закуската е прекрасна, а шампанското се лее като поток.

— Един момент, Виктория — Ник закри слушалката и се обърна към Рейвън, върху чието лице се изписа напрежение при споменаване името на Виктория. Усмихна й се и каза: — Закуската е започнала. Виктория и Блейн ни пазят места на тяхната маса.

— Гладен ли си?

— Само за теб.

Ник махна ръка от слушалката.

— Ние възнамеряваме да пропуснем закуската, Виктория.

— Значи няма да ви видим отново?

— Страхувам се, че да.

— Нещо не е наред ли, Николас?

Когато чу изпълнения с надежда глас на Виктория, че той ще нарани Рейвън и ще я захвърли, когато се насити на нейното тяло, Ник почувства, че го обливат вълни на ярост, но се овладя и спокойно произнесе.

— Не, всичко е превъзходно. Моля ви да ни извините пред останалите.

Той остави слушалката, загледа Рейвън и повтори със сдържана страст.

— Гладен съм само за тебе.

Събуди ги будилникът, който Ник нави преди да й разкрие за пореден път своето ненаситно желание към нея. Вече бе един и тридесет след обяд. Имаха време да се изкъпят и облекат, преди да вземат самолета за Лос Анджелис в четири часа.

Ник я целуна продължително и с нежелание напусна леглото. Облече един от халатите на хотела и отиде да дръпне завесите. Имаха време колкото да хвърлят един поглед на величественото езеро и небето над него.

Навън обаче се стелеше на къдели млечнобяла мъгла. И точно когато Ник и Рейвън направиха това неприятно откритие, по радиото обясниха, че неочаквана снежна виелица е помрачила пролетното настроение на времето. Бедствието заварило града напълно неподготвен, поради което целият живот бил парализиран от дебелата покривка сняг. Летището оставаше затворено най-малко до следващата сутрин, след което се очакваха големи закъснения, докато се уреди въпросът със закъсалите пътници.

Двамата бяха на сигурно и топло място, но имаха сериозни задължения на разстояние половин континент от този град.

— Съжалявам — промърмори извинително Рейвън, инстинктивно готова да поеме върху себе си евентуален изблик на гняв. Ник разбра, че причината бе в спомена й за Майкъл. Той сигурно би побеснял, ако подобна буря го бе застигнала. Но на него такова нещо не можеше да му се случи, защото сигурно отдавна щяха да са излетели с някой ранен полет. Пред това обаче Майкъл веднага би се сприятелил с Виктория и Блейн и сигурно щеше да настоява Рейвън да танцува с Блейн и някогашните й любовници, докато той флиртува с техните жени. После той щеше да задоволи сексуалните си потребности набързо, а тя да се чувства благодарна, че се е съгласил да я съпровожда на тази толкова важна среща.

„Изглежда толкова тъжна, мислеше си Ник. Изглежда толкова тъжна и объркана…“

— Хей, Рейвън — каза той нежно. — Това не е краят на света. Всъщност, за някои това би било доста романтично. Трябва да се обадя по телефона, а предполагам — и ти също. Та какво ще кажеш за малко телефонни разговори, баня и обслужване по стаите?

Ник искаше да прогони нейната тъга и успя. След малко обаче се замисли.

— Припомняш си програмата за утре? — предположи той.

— Не. Всъщност се опитвам да си припомня един номер в Кодиак, Аляска. Той е на Лорън Синклер. Трябваше да се срещнем утре по обяд с нея и с Джейсън Коол, за да обсъдим някои въпроси във връзка с предстоящото филмиране на „Даровете на любовта“.

— Може би тя вече пътува за Лос Анджелис.

— Вероятно, а не знам къде ще отседне.

— Необходимо ли е да присъстваш на срещата?

— Не, но бих желала да отида.

Рейвън знаеше, че Лорън ще се радва на нейното присъствие, но не спомена нищо затова.

— Тя и аз трябва да убедим Джейсън да не променя щастливия край на книгата — каза Рейвън, отмятайки назад все още разбърканата си след любовната нощ коса. — Звъняла съм й вече два пъти и следователно трябва да си спомня номера.

— Силна зрителна памет.

— Беше. Колкото по-остарявам, толкова повече изпитвам чувството, че съм изскочила случайно от някой филм.

— Да потърсим в указателя? Или Лорън Синклер е псевдоним?

— Псевдоним е. Знам и нейното истинско име. Но тя толкова държи да не бъде обезпокоявана от никого, че се съмнявам да я има в указателите.

— Спирам да задавам въпроси, за да можеш да помислиш. Всъщност ще отида да се обадя от телефона в другата спалня. А после мога ли да се присъединя към тебе в банята?

— Да… моля.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейвън бе сигурна, че си спомня правилно телефонния номер, но когато никой не вдигна слушалката, реши за всеки случай да направи справка и с указателя на Кодиак. Както предполагаше обаче, в него нямаше името нито на Лорън Синклер, нито на Мерилин Пиърс, а и сигурно авторката отдавна пътуваше за Лос Анджелис.

Накрая Рейвън позвъни в офиса си и остави на секретарката съобщение, че утре вероятно няма да бъде на работа и затова я моли да отмени всички предвидени за деня срещи.

Когато приключи, отиде до прозореца и се загледа в битката между вятъра и снега. Навън вероятно бе страшно студено, но Рейвън се чувстваше сгряна и щастлива за пръв път през целия й живот досега.

Ник също съзерцаваше драмата навън, изпълнен с чудна топлина и радостно чувство. Набра телефона в Бел Еър и очаквайки да чуе гласа на някой от родителите си, се питаше дали ще доловят явното задоволство в тона му.

В слушалката обаче прозвуча гласът на неговата дванадесетгодишна дъщеря. Саманта си бе вкъщи, което означаваше, че Деандра е отложила срещата си с тях. Ник отново изпита силен гняв към Деандра и всеотдайна любов към Саманта. И двете му дъщери бяха предадени от майка си, но само Саманта — по-голямата — имаше спомени за това.

— Хей, здрасти.

— Татко!

— Какво става? — мина той директно на въпроса, защото това бе най-добрият подход за водене на разговор с неговата чувствителна дъщеря.

— Каза, че била настинала — отговори след секунда момичето и бързо вметна: — Гласът й наистина звучеше пресипнало.

В него отново се надигна омраза, слушайки как Саманта защитава майката, която я бе изоставила преди години и още продължаваше да я пренебрегва. Дъщеря му не изпитваше гняв срещу майка си, въпреки че през последните няколко години сякаш започваше да осъзнава вината й. Сега тя понякога посрещаше по-скоро с облекчение, отколкото с разочарование отложените задължителни срещи.

Ник очакваше с нетърпение деня, когато момичетата сами щяха да решат вече да не посещават майка си. Той отдавна би направил вместо тях този избор, но знаеше че не трябва да им внушава нищо. Една забрана щеше да направи Деандра още по-желана в техните очи. Ник само се молеше децата му да открият сами каква е тяхната майка — студена и безсърдечна.

— Добре ли си, скъпа?

— Да. Играя канаста с дядо и баба.

Ник се усмихна. Не знаеше как щеше да отгледа дъщерите си, ако не бяха родителите му, които обичаха децата толкова, колкото и той самият.

— Печелиш ли?

От другата страна се разнесе младежки смях.

— Не! Печели баба, разбира се.

— Разбира се — откликна Ник. Това си бе семейна традиция. Баба винаги печелеше на канаста и никой не очакваше да се случи нещо по-различно.

— Къде е Мел?

— У Джесика.

Ник не се изненада. По принцип Саманта винаги си беше вкъщи за неделното свиждане с майка си. Но десетгодишната Мелъди, която никога нямаше да бъде родена, ако това зависеше от Деандра, нямаше такава потребност. Момичето гледаше на майка си като на повече или по-малко случаен натрапник в света, който вече бе зает от огромната любов на нейните баща, дядо, баба и сестра.

— Връщаш ли си, татко?

— Не — призна с тон на извинение Ник, който искрено желаеше сега да бъде с дъщеря си. — Всъщност изглежда няма да си бъда вкъщи чак до утре след обяд, а дори и по-късно. Искаш ли да знаеш защо?

— Да.

— Защото съвсем неочаквано над Чикаго се изви снежна буря.

— Сняг?

Ник се усмихна на ентусиазма в гласа на Саманта. И двете момичета обожаваха снега. През последните няколко години сестрите прекарваха коледните празници в „Идън“ на езерото Тахо, където лудуваха до насита в преспите, пързаляха се с шейни и вкъщи се наливаха с какао, докато гледаха стелещия се навън сняг.

— Бих желал сега да беше тук — каза Ник нежно. — Знаеш ли как се чувствам?

— Как?

— Като в една от твоите топки, която някой току-що е ритнал добре.

— Не добре, а чисто!

— Много чисто — съгласи се Ник, замислен за колекцията от стъклени топки на децата си. Те всичките им бяха подарени от него на връщане от важни пътувания, свързани със строителството на неговите хотели в Тахо, Аспен, Шамоникс и Гстаад. Всъщност бащата си даваше сметка, че дъщерите му се нуждаеха много повече от дарове на любовта отколкото от вещи, и след този уикенд в Чикаго най-голямото щастие за тях отново щяха да бъдат усмивката и прегръдката му.

Ник изобщо не бе планирал да се връща с подаръци от Чикаго, но сега сърцето му нашепваше нещо твърде рисковано: „Можеш да им занесеш най-прекрасния подарък, който изобщо не си възнамерявал да подаряваш — майка“.

— Татко?

— Да, скъпа? — обърна се той нежно към дъщерята, която се нуждаеше от майка, защото се превръщаше прекалено бързо в малка жена.

— В очите на баба се чете онзи поглед, с който винаги се готви да ми нанесе следващия си удар.

Ник се засмя.

— Бягай тогава. Обичам те, скъпа. Ще се видим утре вечер.

Обичам те, скъпа. Ще се видим утре вечер. Тези думи — тези унищожителни думи, изказани с толкова обич — отекнаха в ушите на Рейвън точно когато приближаваше стаята на Ник.

Той я предупреди какво да направи: да свърши с телефонните разговори и да го чака в банята. Защо не го послуша? Нима не бе разбрала, че от любовниците се измъква единствено безпрекословно подчинение? Но разлялата се но нейното тяло топлина я бе направила по-смела и по-решителна. Преизпълнена от щастие, тя бързаше да иде при него, за да се наслаждават заедно на бурята, а после да го прелъсти — точно както той я бе прелъстявал през цялата нощ.

В душата й отново настана сковаващ студ и само в очите блестяха парещи сълзи. Никой никога не бе виждал Рейвън да плаче и тя нямаше намерение да позволи именно на Ник да види болката й, още повече точно сега. Водната струя щеше да заличи навреме следите от сълзи, макар че той едва ли възнамеряваше да я гледа в лицето. За него имаше по-важни неща, явно удоволствия, над които сигурно щеше да концентрира усилията си.

И тогава, отдръпвайки се от вратата, Рейвън осъзна, че искаше той да я докосва и да я люби.

„Искаш да прави любов с тебе, нали?“ — ехидно я попита един вътрешен глас.

„Да! Знам, че всичко е само един каприз, илюзия, която ще се стопи като снега. Но докато трае всичко това, аз ще продължавам да се преструвам…“

— Рейвън?

Намираше се по средата на хола и твърде далече от спасителния душ, който трябваше да прикрие издайническите сълзи. Тя не можеше да се извърне, както и не можеше да му нареди къде да застане, или пък да спре пръстите му, които повдигнаха брадичката й и докоснаха страните й.

— Сигурен съм, че каквото и да си чула, не си го разбрала правилно. Повтори ми думите, които съм казал, моля те.

— Мисля, че ти разговаряше със своята приятелка или… съпруга.

— Няма приятелка и няма никаква съпруга. — Ник се загледа в нейните натъжени очи. Тя се страхуваше, че има друга жена, на която той е казал: „Обичам те“ по телефона. Следователно той не й беше безразличен. Сърцето му се изпълни с опасно усещане за щастие. Рейвън искаше да бъде негова приятелка и дори негова съпруга. Трябваше само да й каже, че може да бъде и двете, и да я попита дали и тя би искала това. Ник обаче потисна скритите си желания, спомняйки си за децата си, чиито сърца можеха да бъдат наранени. — Говорих с дъщеря си.

— Дъщеря ти?

— Да. Имам две дъщери. Саманта, с която разговарях, е на дванадесет години, а другата — на девет. Две дъщери, Рейвън, но никаква приятелка, нито пък съпруга.

— Тя починала ли е?

Ник се изсмя кратко, но с горчивина.

— Не. Всъщност моята бивша съпруга си е съвсем жива.

— Наранила те е много силно.

— Мене не. Нарани моите две дъщери.

— О-о…

Това възклицание му говореше повече от всяка друга дума. Тя наистина се тревожеше за него, но още по-присърце приемаше самата мисъл, че Деандра е могла да причини болка на неговите дъщери.

„Тя сигурно ще ги обича“ — чу той сърцето си. Тази жена, изпитала такова разочарование от собствената си майка, можеше най-добре да разбере крехката чувствителност на малките момиченца.

„Но — предупреждаваше го един дълбок вътрешен глас — причиненото някога голямо зло на Рейвън я бе накарало да мисли и за други неща: богатство, живот в света на привилегиите и власт. Виктория бе казала: «Страстта на Рейвън към парите е ненаситна».“

Ник искате да привлече към себе си Рейвън, да й разкрие истината за себе си и дъщерите си и накрая да я помоли да влезе в техния свят на любов — завинаги. Но не бързаше ли много? Без съмнение той бе влюбен в нея, а вероятно и тя се влюбваше в него. Но засега маскарадът май трябваше да продължи.

Вместо да протегне ръцете си в прегръдка, Ник накара Рейвън да седне на дивана, а той остана прав. Това разстояние му бе необходимо, защото възнамеряваше да й разкаже внимателно обмислената и редактирана история за Деандра.

— Оженихме се шест месеца след завършването на колежа. Не беше импулсивен брак. Познавахме се от две години и бяхме обсъждали подробно желанието ни да имаме деца. Бяхме на седмото небе от щастие, или поне така мислех аз, когато шестнадесет месеца по-късно Саманта се роди. В мое присъствие Деандра бе прекрасна майка, но както открих после, тя просто идеално се е преструвала.

— Съжалявам — прошепна Рейвън, но Ник сякаш не я чу. Историята още не бе приключила.

— Около година след раждането на Сам решихме да имаме ново дете. Деандра особено силно настояваше за това. Никога не съм бил диктатор, който би наложил волята си на една слаба и беззащитна жена. Вярвах искрено, че съпругата ми искаше не по-малко от мене деца и месец след месец страдаше, че нищо не се получава.

В желанието си да се успокои Ник пое дълбок дъх, но не успя да скрие бушуващите в него емоции.

Рейвън бе виждала и преди ярост и презрение в очите на бившите си любовници, отблъснати от нейната студенина, но тези чувства не бяха нищо в сравнение с гледката пред очите й сега. В опушеносивите очи на Ник гореше огън. Старателно прикриван до този момент, сега той топеше студената стомана, която заплашваше да се разлее и помете всичко изпречило се на пътя й.

— Ник? Слушам те — подкани го да продължи Рейвън.

Той се взираше невиждащо в далечината, но в душата му се прокрадна частица нежност, когато чу нейния загрижен и окуражителен глас.

— Един ден, когато Саманта навършваше три годинки, аз се върнах по-рано от работа. Тъкмо влизах, и телефонът иззвъня. Обаждаха се от лекарски кабинет, за да потвърдят записаните от Деандра часове за преглед следващата сутрин. Тя беше забременяла — въпреки спиралата, която бе носила през всичките тези месеци, преструвайки се на сломена от невъзможността да забременее. След този случай възнамеряваше да прекрати бременността и да се подложи на операция за прекъсване на тръбите.

Сърцето на Рейвън се изпълни с печал. Тя знаеше много добре какво означава да страдаш, предаден от най-близкия ти човек. Изпитвала го бе през целия си живот.

„Но защо?“ — запита се тя. — Как е могла Деандра да не иска това бебе? Това може би не е било импулсивно предателство, а добре обмислено и пресметнато… Може би тази жена е лъжела систематично, преструвайки се, че споделя неговите мечти за семейство…

Защо?

За Рейвън отговорът бе много прост: Деандра е обичала твърде много мъжа си. Тя е искала на всяка цена да получи неговата любов, но не е желала да я споделя с никого другиго, нито дори с техните деца.

— Бил си й нужен само ти, Ник.

Той знаеше, че не е така. Деандра бе искала само неговите пари. Ето каква бе горчивата истина, въпреки че обяснението на Рейвън бе по-различно и доста учудващо. Но то бе нормално, защото тя не знаеше за неговото богатство, за хилядите бляскави неща, които парите му можеха да купят.

— Какво се случи после, Ник?

— Убедих я да роди детето.

Всъщност й бе платил, за да го стори. Формалностите по уреждането на развода бяха огромни, но напълно приемливи в сравнение със спестените бъдещи неприятности.

— Явно бракът ни бе приключил. Разделихме се официално в деня, когато Мелъди се роди.

— Мелъди…

Ник се усмихна.

— Това е най-подходящото име за нея. Тя върви по своя собствен път, но сърцето й пее от щастие и радост, които би желала да сподели с целия свят.

Гласът му трепна.

— Като си помисля какво щеше да се случи, ако онзи следобед не се бях прибрал по-рано…

— Но не се е случило, слава Богу — припомни тихо Рейвън, замислена за своето никога неродено братче или сестриче. После вдигна погледа си към него. — Кой се грижи за момичетата сега?

— Родителите ми. Живеем всички заедно. Днес Деандра трябваше да прекара деня с тях, но е отложила срещата в последната минута. Не й се случва за пръв път.

— Тя все още ли живее в Лос Анджелис?

— В Лос Анджелис, Палм бийч, Ню Йорк. Омъжи се за много влиятелен човек.

— Обичаш ли я още?

— Честно да си призная, изобщо не помня дали някога съм я обичал. Каквото и да съм изпитвал към нея, то е изтрито от съзнанието ми веднага щом разбрах какво щеше да направи, ако не бях узнал плана й.

Всеки от двамата потъна в мислите си. Накрая Ник наруши възцарилото се мълчание.

— А ти обичаш ли все още майка си, въпреки нейното предателство?

Рейвън обмисли внимателно своя отговор, опитвайки се да открие в сърцето си истината, която, изглежда, го вълнуваше живо.

— Не — отговори тя накрая. — Но я обичах много дълго. Дори след като си тръгна. Сега разбирам колко е била нещастна и я съжалявам. Тя не обичаше себе си, а това я е правело неспособна да обича и дете. Защо ме питаш, Ник? Да не би заради чувствата на Саманта и Мелъди към Деандра?

— Да. Особено на Сам. Макар че има пълно основание да я мрази, тя твърдо е решена да съхрани връзката майка — дъщеря, която в най-добрия случай е тънка, а в най-лошия — болезнена.

— Ник, трябва да я оставиш да запази тази връзка докогато си поиска. Един ден тя сама ще се откаже.

Рейвън напълно разбираше тревогите му и предлагаше смело и безболезнено решение за дъщерите му. Ник почувства, че отново го залива вълна от нежност към тази жена, въпреки че продължаваше да не я докосва.

— Бих желал да те запозная с тях.

— Ще се радвам много — прошепна тя.

— Какво ще кажеш за една вечеря тази седмица?

— Чудесно — поколеба се за момент Рейвън. За последен път бе приготвила пищна вечеря същия ден, когато майка й си замина, а Патриция Уейнрайт нахълта в полунощ, за да разбие окончателно нейния свят. — Защо не ми дойдете на гости? Ще сготвя нещо вкусно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— О кей. Приемам.

Рейвън потриваше замислено брадичката си.

— Какво има? — запита Ник.

— Чудех се дали и родителите ти не биха дошли?

Да, разбира се. Родителите му с удоволствие щяха да приемат поканата. А майка му направо би полудяла от любопитство към жената, чиято розова градина бе засаждал, с която замина за Чикаго и на която най-неочаквано сега искаше да представи дъщерите си.

— Благодаря, но засега е достатъчна и срещата с момичетата. Няма да имаш проблеми с Мелъди, но Саманта може да се държи малко отчуждено и дори враждебно. Тя е прекрасно момиче, Рейвън, щедра и любяща към сестра си, към мен и родителите ми, но се страхува от контакти извън този кръг и се опитва яростно да го запази непроменен.

— Ник, имам представа от предателство и доверие.

— Знам това — отговори той нежно. Надяваше се един ден тя да го разбере и… да му прости, когато откриеше, че той също бе скрил важни истини от нея. Че бе предал нейното доверие, за да не предаде отново своите дъщери.