Декоратор: Специални поръчения — 2

Триумфът на Плутон

6 април, Велики четвъртък

Днес на Анисий се падна да работи с Ижицин.

Късно снощи след „обсъждането“, в което се установи, че заподозрените сега са повече от необходимото, шефът кръстоса кабинета, прехвърли броеницата и каза: „Добре, Тюлпанов. Утрото е по-мъдро от вечерта. Вървете почивайте, д-доста сте препускали днес.“

Анисий мислеше, че ще се стигне до следното решение: тайно да се проследят Стенич, Несвицка и Бурилин (като излезе от кафеза), да се проверят всичките им пътувания през миналата година и евентуално да се проведе някакъв следствен експеримент.

Но не, непредсказуемият шеф измисли друго. Сутринта, когато Анисий, свил глава в раменете под досадния дъждец, се яви на „Малая Никитская“, Маса му подаде бележка:

Ново двайсет! — какъв е тоя „обратен“ край?

Наложи се да издирва следователя по тежки престъпления. Анисий телефонира в прокуратурата — казаха му, че е „потеглил по сигнал от жандармерията“. Обади се в Жандармерийското управление — рекоха: „Тръгна по спешна работа, неподлежаща на телефонно обсъждане.“ Гласът на дежурния беше толкова екзалтиран, че Тюлпанов се досети — сигурно ново убийство. А след четвърт час пристигна пратеник на Ижицин — стражарят Линков. Потърсил колежкия съветник, не го намерил и се яви при Тюлпанов на „Гранатний“.

— Кошмарно произшествие, ваше благородие — докладва Линков ужасно развълнуван. — Нечовешко умъртвяване на малолетно лице. Такава трагедия, такава трагедия… — подсмръкна и се изчерви, смутен най-вероятно от проявената чувствителност.

— Анисий гледаше тънковратия неугледен полицай и сякаш го виждаше цял като на длан. Грамотен, сантиментален, сигурно обича да чете книжки. От бедност е дошъл на работа в полицията, но не е за него, пилищарчето, тази груба работа. Тюлпанов щеше да е същият, ако не беше щастливата среща с Ераст Петрович.

— Да вървим, Линков. Давайте направо в моргата — Анисий нарочно се обърна към него на „ви“, — бездруго ще я откарат там.

Това се вика дедукция — вярно беше преценил. Анисий поседя половин час при Пахоменко, поприказва си с речовития пазач по житейски въпроси — и три кабриолета спряха при портите, а подире им закрита карета катафалка.

От първия кабриолет слязоха Ижицин и Захаров, от втория — фотографът и асистентът, от третия — двама жандармеристи и старшият стражар. От катафалката никой не слезе. Жандармеристите отвориха очуканите врати и изнесоха от нея нещо късо, покрито с брезент.

Медицинският експерт беше мрачен и с необичайно ожесточение гризеше неизменната си лула, ала следователят изглеждаше бодър и оживен, едва ли не радостен. Щом видя Анисий, се навъси:

— Оо, вие ли сте? Веднага надушихте, а? И началникът ви ли е тук?

Но щом се изясни, че Фандорин го няма и няма да идва, а и помощникът му още нищо не знае, Ижицин пак се въодушеви.

— Сега вече се започва — съобщи той и енергично потри ръце. — Значи така. Днес на разсъмване кантонери от жп връзката по направление Москва — Брест открили в шубраците при Новотихвинския прелез трупа на малолетна скитница. Според Егор Вилемович смъртта е настъпила не по-късно от полунощ. Несимпатична гледка, да ви кажа, Тюлпанов! — Ижицин се изкиска. — Представете си: търбухът, естествено, изкормен, наоколо по клоните окачени вътрешностите, а колкото до физиономията…

— Пак ли кървава целувка?! — развълнуван възкликна Анисий.

Следователят прихна и направо се скъса от смях, не можеше да се спре — явно на нервна почва.

— Ох, умирам — промълви той най-накрая и си обърса сълзите. — Превъртели сте с Фандорин покрай тези целувки. Извинете ме за неуместното веселие. Сега ще ви покажа и ще разберете. Ей, Силаков, стой! Покажи лицето й!

Жандармеристите свалиха носилката на земята и махнаха брезента. Заради загадъчното поведение на следователя Анисий очакваше да види нещо особено гадно: стъклени очи, кошмарна гримаса, изплезен език, но нямаше нищо подобно. Изпод брезента се появи някаква черно-червена пита с две топчета: бели, всяко с тъмно кръгче отвътре.

— Какво е това? — попита Тюлпанов и зъбите му затракаха от само себе си.

— Нашият веселяк я е оставил изобщо без лице — с мрачно доволство обясни Ижицин. — Егор Вилемович казва, че кожата е срязана при линията на косата и после е обелена като портокалова кора. На ви целувка. И най-вече сега не може да се идентифицира.

Всичко някак странно се напласти и замержеля пред очите на Анисий. Гласът на следователя сякаш долиташе от далечни далнини.

— Така че край на конфиденциалността. Кантонерите са разказали на куцо и сакато. Единият припаднал. В Москва и без това са плъзнали слухове. В Жандармерийското управление непрестанно долагат за злодей, който решил да избие до крак цялото женско племе. Тази сутрин докладвахме в Петербург. Цялата истина, всичко. Министърът граф Толстов лично ще пристигне. Това е. Значи ще има да хвърчат глави. Аз на моята си държа, за вас не знам. Началникът ви може колкото си иска да си играе на дедукция, на него му е лесно, той си има покровител важна клечка. Но аз мисля някак да мина без дедукции и разчитам само на собствения си хъс и настървение. Вече няма място за лигавене.

Тюлпанов извърна глава от носилката, преглътна, отпъди мътната пелена от очите си. Пое дълбоко дъх. Олекна му.

Нямаше да прости на Ижицин „лигавенето“. Отвърна му с дървен глас:

— А моят шеф казва, че с хъс и настървение се цепят дърва и се прекопават лехи.

— Точно така — следователят махна на жандармеристите да отнесат трупа в моргата. — Ще прекопая цяла Москва, по дяволите, и ако трябва, всичко ще направя на трески, но ще постигна резултат. Ако пък всичко е безрезултатно, все едно ми отива главата. Вие, Тюлпанов, сте изпратен да ме надзиравате, нали? Ами надзиравайте ме тогава и ми спестете забележките си. Ако пък ви се пишат жалби — пишете. Познавам граф Дмитрий Андреевич, той цени настървението и гледа през пръсти на неспазването на някои юридически второстепенности, ако е в интерес на работата.

— Чувал съм подобни приказки от полицаи, но от устата на служител в прокуратурата ми звучат доста странно — каза Анисий и си помисли, че точно така щеше да отговори на Ижицин Ераст Петрович.

Но следователят сякаш отпъди с жест достойния и сдържан реприманд15 и Тюлпанов мина на съвсем официален тон:

— Да чуем по същество, господин придворен съветник. В какво се състои вашият план?

Влязоха в кабинета на съдебномедицинския експерт и седнаха до бюрото, защото самият Захаров се занимаваше с трупа в дисекционното помещение.

— В следното — Ижицин снизходително погледна младшия по чин. — Да си поразмърдаме мозъците — кого убива нашият изтърбушител? Пачаври, бездомни, просякини, тоест най-долните отрепки в обществото. Да си спомним сега къде стават убийствата. За онези безименните в рововете вече нищо не можем да установим. Знайно е, че нашата московска полиция в такива случаи не си дава зор да попълва бумаги. Но къде са намерени труповете, които извадихме от наименуваните гробове, се знае много добре — Ижицин отвори тетрадка. — Аха, ето. Проститутката Маря Кривата е убита на единайсети февруари на „Малий Трьохсвятски“, при нощния приют на Сичугин. Гърлото й е прерязано, коремът разпран, липсва бъбрекът. Проститутката Александра Зотова е намерена на пети февруари на „Свинински переулок“. Пак гърлото плюс извадена матка. Тези двете явно са наши клиентки — отиде до полицейската карта на града, окачена на стената, и взе да сочи с дългия си остър пръст. — Да видим. Вторнишката Андреичкина е намерена тук, на „Селезньовска“. Днешното момиче — при Новотихвинския прелез, ето тук, от едното до другото място е към един километър. Толкова е и разстоянието до Виползовското татарско предградие.

— Какво общо има татарското предградие?

— После, после. Не се обаждайте засега… Така, двата предишни трупа. Ето го „Малий Трьохсвятски“. Ето го и „Свинински“. На един хвърлей. Триста-петстотин крачки до синагогата на „Спасоглинишчевский“.

— А още по-близо до Хитровка — възрази Анисий. — Там всеки ден се колят. Истински развъдник на престъпност.

— Колят се, но не по този начин. Не, Тюлпанов, това не са обичайните християнски злодейства. Православните правят много свинщини, но не по този начин. И не ми се слушат врели-некипели за лондонския Джек, който бил от руски произход и сега се е върнал да се позабавлява сред родните простори. Глупости! Ако руски човек обикаля разните му там Лондони, значи е от културното съсловие. А културен човек ще бърника ли в смрадливите черва на някоя си Манка Кривата? Вие лично как си го представяте?

Анисий никак не си го представяше и честно поклати глава.

— Нали? То си е очевадно! Трябва да си фантазьор и теоретик като вашия началник, за да пробутваш абстрактни умозаключения наместо здравия разум. Но аз, Тюлпанов, съм практик.

— Ами анатомичните познания? — хвърли се в защита на шефа Анисий. — Ами професионалното боравене с хирургичните инструменти? Само медик може да извърши подобни ужасии!

Ижицин се усмихна победоносно.

— Точно там му е грешката на Фандорин! Мен от самото начало ме отвращаваше тази идея. Няма та-кова не-що! — изговори отчетливо. — Просто няма, и край! Ако човек от приличните кръгове е извратен, той ще измисли нещо по-прилично от тези гнусности! — следователят кимна към помещението за аутопсии. — Да вземем Маркиз дьо Сад. Или дори миналогодишната история с нотариуса Шилер, помните ли я? Дето напил една до несвяст, пъхнал й пръчка динамит в оная работа и запалил фитила. Веднага си личи, че е образован човек, макари чудовище, естествено. А на гадости, каквито имаме в нашия случай, е способен само простак, говедо. Колкото до анатомичните познания и хирургическата сръчност, всичко е много просто. — Следователят направи дълга пауза и размахал пръст за усилване на ефекта, пошепна: — Месар! Ето ви човек, който познава анатомията като хирург! Всеки Божи ден вади дробове, стомаси, бъбреци по най-ювелирен начин, същински Пирогов, лека му пръст. Пък и ножовете на добрия касапин си ги бива като скалпели.

Тюлпанов онемя. Прав е антипатичният Ижицин. Как можаха да забравят за касапите!

Ижицин остана доволен от реакцията на събеседника си.

— Ето сега моя план — и пак се обърна към картата. — Следователно имаме две огнища. Първите два трупа са открити тук, последните два — ето тук. Не знаем по каква причина престъпникът е променил мястото. Може би е решил, че северната част на Москва му е по-удобна за клане, отколкото центърът — пущинаци, храсталаци, няма много къщи. За всеки случай ще се следят всички месари, които живеят в двете интересуващи ни местности. Вече имам списък — следователят извади листче и го сложи на бюрото пред Анисий. — Тук са общо седемнайсет души. Обърнете внимание на отбелязаните с шестолъчка и с полумесец. Ето тук, във Виползов, е татарската махала. Татарите си имат свои касапи, големи разбойници. Напомням ви, че от бараката с трупа на Андреичкина до татарската махала има-няма километър. До железопътния прелез, дето са намерили трупа на момичето без лице, е пак толкова. А тук — дългият му пръст се премести по картата — в непосредствена близост до „Трьохсвятски“ и „Свинински“ имаме синагога. И те са със собствени касапи, гадни чифутски месари, дето умъртвяват добитъка според техния си варварски обичай. Не сте ли виждали как го правят? Досущ като нашия приятел. Чувствате ли, Тюлпанов, накъде отива цялата работа?

Следователят по тежки престъпления така разду ноздри, че очевидно цялата работа отиваше към шумен процес, големи награди и главозамайващ напредък в кариерата.

— Вие, Тюлпанов, сте млад човек. Вашето бъдеще е в собствените ви ръце. Заложите ли на Фандорин, ще останете с пръст в уста. А поработите ли с мен по случая, няма да ви забравя. Вие сте съобразителен и оправен младеж. Такива помощници ми трябват.

Анисий отвори уста да даде достоен отпор на нахалника, но Ижицин пердашеше напред по темата:

— От седемнайсетте интересуващи ни касапи четирима са татари и трима са чифути. Те са първите заподозрени. Но за да не ме упрекнат в предубеденост, ще ги арестувам всичките. И ще поработя с тях както трябва — той се усмихна хищно и потри ръце. — Значи така. Първо на първо ще дам на друговерците осолено месо, защото православните пости за тях не важат. Свинско не ядат, затова ще наредя да им дадат говеждо — ние зачитаме чуждите обичаи. А на православните ще дам солена риба. И никаква вода. И никакъв сън. Като изкарат една нощ с вой и рев, на сутринта, за да не се оклюмат, ще започна да ги привиквам един по един и мойте момчета ще ги просветят с „наденичката“. Знаете ли какво е „наденичка“?

Тюлпанов слисан поклати глава.

— Чудесно изобретение: чорап, пълен с мокър пясък. Не оставя следи, а здравата респектира, особено като ги отпочнеш по бъбреците и други болезнени места.

— Леонтий Андреевич, та вие сте завършили университета! — ахна Анисий.

— Именно. И затова знам кога се действа по правилата, а кога общественият интерес позволява правилата да се пренебрегнат.

— Ами ако версията ви не е вярна и Изкормвача изобщо не е месар?

— Месар е, какъв ще е — сви рамене Ижицин. — Мисля, че ви разясних достатъчно убедително.

— Но може да си признае не виновният, а някой по-малодушен. Тогава истинският убиец ще остане ненаказан!

Следователят най-нахално си позволи покровителствено да го потупа по рамото.

— Предвидил съм го. Разбира се, неблагоприятно би било днес някой Моше или Абдул да увисне на въжето, а след някой и друг месец полицията пак да открие изкормена шафрантия. Случаят е по-специален, от сферата на държавните престъпления. Отменено височайше посещение — това не е шега работа! Затова са допустими извънредни мерки — Ижицин така стисна юмрук, че ставите му изпукаха. — Един ще увисне на въжето, а останалите шестнайсет заминават по етапния ред. Тайно, без разгласяване. В студен безлюден край, дето няма кого толкова да колят. Пък и тамошната полиция ще ги надзирава.

„Планът“ на напористия следовател вкара в шок Анисий, макар че ефективността на подобни мерки изглеждаше безспорна. Началството предвид пристигането на страховития граф Толстов можеше в суматохата да одобри инициативата му и животът на толкова много невинни хора ще бъде стъпкан и унищожен. Как да му попречи? Ех, Ераст Петрович, къде изчезнахте сега?

Анисий изпуфтя, мръдна прочутите си уши, мислено се извини на шефа за своеволието и разказа на Ижицин за вчерашния следствен напредък. Да не си въобразява, да знае, че освен „касапската“ му версия има и други, по-сигурни.

Леонтий Андреевич го изслуша внимателно, нито веднъж не го прекъсна. Нервното му лице първо почервеня, после пребледня, накрая цъфна на петна и очите му пиянски помътняха, станаха като на пиян.

Когато Тюлпанов свърши, следователят облиза с белезникав език дебелите си устни и бавно повтори:

— Акушерка нихилистка? Превъртял студент? Богаташ куку? Тъй-тъй… — скочи от стола, запрепуска из стаята, разроши си косата и съсипа идеалната си прическа. — Превъзходно! — викна той и спря пред Анисий. — Много се радвам, Тюлпанов, че решихте откровено да ми сътрудничите. Как може да има тайни между свои, та не вършим ли обща работа?!

Анисий усети студена тръпка в сърцето си — ох, защо се раздрънка! А следователят не млъкваше:

— Добре, ще пробваме. Касапите ще ги арестувам, разбира се, но засега ще останат в килията. За начало ще обработим вашите „медици“.

— Как така ще ги „обработите“? — паникьоса се Анисий и пред очите му сякаш изникнаха милосърдният брат и докторката. — С „наденичката“ ли?

— Не, с такива хора има друг подход. — Следователят поразмисли, сам си кимна и изложи новия план. — Значи ще действаме така. За образованите хора, Тюлпанов, се прилага друга метода. От обучението човек омеква душевно, става по-чувствителен. Ако нашият колач е човек от обществото, той е вампир: денем е като всички, най-обикновен, а нощем в миг на престъпна възбуда в него все едно се вселява бяс. Точно това ще използваме. Ще ги прибера както са обикновени и ще им представя свършеното от върколака. Ще видим с цялата си чувствителност дали ще понесат картинката. Сигурен съм, че виновникът ще рухне. Посред бял ден ще види какви ги върши друго го му „аз“ и ще се издаде, непременно ще се издаде. Въпрос на психология, Тюлпанов. Решено. Ще направим следствен експеримент.

Анисий изведнъж си спомни как милата му майчица, когато беше малък, му разказваше една приказка и тъжно припяваше жалбите на Петлето: „Носи ме Лиса отвъд сини гори, отвъд високи планини, в дълбоки пещери…“

Лоша работа, шефе, много лоша.

Анисий не участва в „следствения експеримент“. Седна в кабинета на Захаров и за да не мисли за допуснатата грешка, взе да чете оставения на бюрото вестник — безразборно, всичко наред.

В днешния „Московские ведомости“, 6 (18) април, пишеше следното:

Анисий изчете и рекламите: за освежаваща глицеринова пудра, крем за поддържане на галоши, най-нови сгъваеми легла и антиникотинови цигарета. Обзет от странна апатия, той дълго проучва картинката с надпис:

После просто седеше и унило гледаше през прозореца.

Ижицин обаче беше самата енергия. Под личното му ръководство в аутопсионното помещение се внесоха още маси, така че станаха общо тринайсет. Двама гробари, пазачът и жандармеристите домъкнаха с носилки от мразилника трите опознати трупа и десет безименни, сред които и малката скитница. Следователят на няколко пъти изиска труповете да се прередят ту така, ту онака за постигане на максимален зрителен ефект. Анисий само потръпваше, когато от съседното помещение през затворената врата чуваше острия тенор на Ижицин:

— Къде местиш тая маса бе! Казах ти, във формата на „п“, като „п“ ти казах! — или дори: — Не така, не така! Отвори й хубаво търбуха! Какво като е вкочанена, давай с лопатата, с лопатата! А така!

Започнаха да докарват задържаните някъде подир два следобед: всеки в отделен кабриолет и под конвой.

Тюлпанов видя през прозореца как отначало вкараха в моргата кръглолик широкоплещест мъж в омачкан черен фрак и разкривена бяла папийонка — вероятно фабриканта Бурилин, който така и не беше успял да се освободи след снощното задържане. След десетина минути пристигна Стенич. Той беше с бяла престилка (явно направо от лечебницата) и се оглеждаше като звяр в клопка. Скоро докараха и Несвицка. Тя крачеше между двамата жандармеристи с изправени рамене и вдигната глава. Лицето на акушерката беше изкривено от злоба.

Скръцна вратата и в кабинета надникна Ижицин. Лицето му възбудено, пламнало — направо собственик на театрална трупа преди премиера.

— Тук са, пиленцата, засега под охрана чакат в канцеларията — съобщи той на Анисий. — Елате да видите добре ли е.

Тюлпанов вяло стана и отиде в дисекционното.

Обширното помещение беше разчистено в средата и с наредени маси от трите страни. На всяка маса — труп, покрит с платнище. Зад масите покрай стените стояха жандармеристи, стражари, гробари, пазачът — по един между всеки две покойнички. При последната маса на обикновен дървен стол седеше Захаров с вечната си престилка и неизменната лула в устата. Лицето му изразяваше скука и дори сънливост. Зад него леко встрани стърчеше Грумов и само дето не беше положил длан на рамото му — като съпруга и благоверният й на еснафските фотографии. Асистентът изглеждаше като смазан — явно не беше свикнал с такива стълпотворения в своето царство на безмълвието. Миришеше на дезинфектант, но през острата химическа миризма упорито проникваше сладникавата воня на трупно разлагане. Отстрани на отделна масичка беше приготвена купчинка книжни кесии. Всичко беше предвидил обстойният Леонтий Андреевич, дори това, че някой може да повърне.

— Аз ще стоя тук — посочи Ижицин. — Те — тук. По мой знак тези седмината ще хванат с лявата ръка едното покривало, с дясната другото и ще ги свалят. Гледката е изключителна. Скоро лично ще се убедите. И ще им тикна носовете, лицата им ще тикна на мерзавците право в тази гадост. Сигурен съм, че нервите на престъпника няма да издържат. Или ще издържат? — изведнъж се притесни той и скептично огледа мизансцена.

— Няма да издържат — мрачно отвърна Анисий. — И на тримата.

Очите му срещнаха погледа на Пахоменко и онзи тайно му смигна: не му мисли, момче, помни за мазола.

— Да влизат! — кресна Ижицин, обърнат към вратата, бързо притича в центъра на помещението и застана в позата на сурова непреклонност — ръцете скръстени на гърдите, единият крак леко напред, тясната брадичка издадена, веждите строго сбърчени.

Вкараха задържаните. Стенич веднага се взря в страховитите брезентови савани и сви глава в раменете си, комай без да забележи нито Анисий, нито когото и да било от останалите. Несвицка обаче изобщо не погледна масите. Тя обиколи с очи присъстващите, спря поглед върху Тюлпанов и презрително се усмихна. Анисий цял се изчерви. Богаташът застана до масата с книжните кесии, подпря ръка на нея и любопитно завъртя глава. Намигна на Захаров. Онзи сдържано му кимна.

— Аз съм прям човек — със сух пронизителен глас започна Ижицин, наблягайки отчетливо на всяка дума. — Затова няма да го усуквам. През последните месеци в Москва стана цяла поредица от чудовищни убийства. Следствените инстанции със сигурност знаят, че въпросните престъпления са извършени от един от вас тримата. Днес ще ви покажа нещо интересно и ще надникна право в душите ви. Аз съм опитен криминален вълк и не можете да ме надхитрите. Досега убиецът е виждал сътвореното само нощно време, бидейки подвластен на безумието. А сега се насладете на делата си на дневна светлина. Хайде!

Махна с ръка и саваните сякаш от само себе си се свлякоха на пода. Само Линков малко развали ефекта — дръпна твърде рязко и платнището се закачи за главата на покойната. Мъртвата глава с дървен звук се удари в масата.

Зрелището наистина си го биваше. Анисий съжали, че своевременно не се извърна, но вече беше късно. Той притисна гръб в стената, на три пъти дълбоко си пое дъх — май го преодоля.

Ижицин не гледаше труповете — той се беше втренчил в заподозрените и само местеше рязко очи: Стенич, Несвицка, Бурилин; Стенич, Несвицка, Бурилин. И пак, и пак.

Анисий забеляза, че крайчетата на напомадените мустаци на Приблудко, застанал с неподвижно вкаменено лице, ситно потрепват. Линков беше зажумял и мърдаше устни — явно се молеше. Гробарите зяпаха със скучаещи лица — на какво ли не бяха се нагледали в грубата си работа. Пазачът Пахоменко гледаше мъртвите тъжно и съчувствено. Пак пресрещна погледа на Анисий и леко поклати глава — все едно казваше: „Ей, хора, хора, какви ги вършите…“ От тази проста човешка мимика Тюлпанов окончателно дойде на себе си. Гледай заподозрените — заповяда си той. Взимай пример от Ижицин.

Ето го бившия студент и бившия луд Стенич, шумно чупи тънките си пръсти, по челото му избили едри капки пот. Студена пот със сигурност. Това подозрително ли е? И още как.

А другият бивш студент, ухорезачът Бурилин, напротив, е прекалено спокоен: на лицето му играе цинична усмивка, в очите му припламват жлъчни искри. Но само се преструва, че не го е грижа — кой знае защо е взел книжен плик от масата и го е притиснал към гърдите си. Това се нарича „афективна реакция“, шефът го беше учил най-вече на нея да обръща внимание. Такъв бонвиван като Бурилин спокойно може от пресищане да е потърсил нови, по-остри усещания.

И накрая желязната жена Несвицка — бивша затворничка, тя се беше пристрастила в своя Единбург към хирургическите операции. Особнячка, направо не знаеш на какво е способна такава личност и какво може да се очаква от нея. Я какви мълнии й святкат в очите.

В този момент „особнячката“ незабавно потвърди, че наистина е способна на непредсказуеми постъпки. Звънтящият й глас разкъса гробната тишина.

— Знам какво целите, господин потисник! — кресна тя на следователя. — Много е удобно, нали! „Нихилистка“ в ролята на кръвожадно чудовище! Хитро! И най-голямата пикантност е да се окаже жена, а! Браво, ще прогресирате! Знаех си на какво е способна вашата паплач, но това вече надхвърля всички граници! — внезапно докторката ахна и се хвана за сърцето, сякаш беше прозряла. — Това сте вие! Самите вие! Как не го схванах веднага? Вашите палачи са ги накълцани тези нещастнички — ами да, вие нямате капка жал към подобна измет! Колкото по-малко останат, толкова по-добре за вас! Подли твари! Играете си на „Кастиго“, а! С един камък да уцелите два заека, нали? Хем да поразредите скитниците, хем да очерните „нихилистите“, нали? Банално, но върши работа! — тя се изсмя с омраза, отметнала глава назад. Металното й пенсне падна и се залюля на шнура.

— Млък! — изквича Ижицин, явно уплашен, че неочакваното изпълнение на Несвицка ще му разбие цялата следствена психология. — Млък веднага! Няма да допусна оскърбяване на властите!

— Убийци! Говеда! Сатрапи! Провокатори! Мерзавци! Унищожители на Русия! Вампири! — крещеше Несвицка и личеше, че разполага с нескончаем арсенал от хулни думи срещу блюстителите на реда и може да продължи до безкрай в същия дух.

— Линков, Приблудко, затворете й устата! — съвсем се вбеси следователят.

Стражарите нерешително се насочиха към акушерката, хванаха я за рамене, но явно не знаеха как да подходят за затваряне устата на прилична дама.

— Проклет да си, звяр такъв! — гракна Несвицка право в очите на Ижицин. — Ще пукнеш от долна смърт, от собствените си кроежи ще пукнеш! — тя опъна ръка, насочила пръст към лицето на следователя по тежки престъпления, и изведнъж гръмна изстрел.

Леонтий Андреевич се стресна, хвана си главата и се прегъна. Тюлпанов запремига — как може с пръст да се застреля човек?

Екна неудържим кикот. Бурилин размахваше ръце и тръскаше глава, неспособен да спре пристъпа на необуздан смях. А то какво било. Този веселяк тайно надул книжен плик, докато всички гледаха Несвицка, и го гръмнал в масата.

— Ааа! — избухна нечовешки вопъл и заглуши смеха на фабриканта. Стенич! — Не могааа! — безумно виеше милосърдният брат. — Не мога повечее! Мъчители! Палачи! Защо ме изтезавате? Защо? Господи, защооо? — с обезумели очи обходи лицата и се спря на Захаров, който единствен от всички седеше — безмълвен, усмихнат накриво, с ръце в джобовете на кожената престилка. — Какво се хилиш, Егор? Тук е твоето царство, нали? Твоето царство, твоят вещерски сбор! Възседнал си трона и тържествуваш! Триумфираш! Плутон в подземния си свят! А това са поданичките ти! — посочи обезобразените трупове. — В цялата им красота! — и продължи с някакви съвсем налудни викове: — Защото аз бях недостоен и хайде вън! А ти, ти за какво си достоен? С какво толкова се гордееш? Виж се! Лешояд! Трупоядец! Погледнете го този трупоядец! А помощникът му? Лика-прилика! „Гарван с гарвана лети и на гарвана крещи: «Гарване, къде ще хапнем?»“ — и изпадна в трескав истеричен кикот.

Устата на експерта се изви в презрителна дъга. Грумов се подсмихна плахо.

Чудничък „експеримент“, помисли си Анисий и погледна следователя, който се държеше за сърцето, и заподозрените: едната проклина, другият се смее гръмогласно, третият се киска, цял разтреперан. Вървете по дяволите, господа!

Анисий се врътна и излезе.

Уф, колко е хубаво на чист въздух.

Отби се на „Гранатний“ да види Сонка и набързо да хапне от чорбата на Палаша, после веднага тръгна за шефа. Имаше да му разправя, имаше да се покайва. И най-вече не го сдържаше да разбере с какви толкова тайнствени неща се е занимавал днес Ераст Петрович.

„Малая Никитская“ е близо, на пет минути път. Тюлпанов взе познатите стълби на един скок, натисна звънеца — няма никого. Ангелина Самсоновна вероятно е или в черквата, или в болницата, но къде е Маса? Парна го тревожно чувство: да не би докато Анисий навреждаше на следствието, шефът да е имал нужда от помощ и да е изпратил някого за верния си слуга?

Унило се помъкна обратно. По улицата с викове препускаха деца. Поне тринки от най-лудите глави бяха чернокоси, с дръпнати очи. Тюлпанов се сети, че сред околните готвачки, чистачки и перачки Фандориновият камериер е известен като „душичка“ и разбивач на сърца. Поклати глава: ако продължи в същия дух, след десетина години махалата ще гъмжи от япончета.

Пак намина след два часа, вече се беше стъмнило. Видя, че прозорците светят, зарадва се, втурна се през двора.

Стопанката и Маса си бяха вкъщи, но Ераст Петрович го нямаше и се оказа, че през целия ден не е имало никаква вест от него.

Ангелина Самсоновна не го пусна да си върви, покани го на чай с ром и му предложи от любимите му еклери.

— Още са пости — неуверено възрази Тюлпанов и вдъхна божественото благоухание на току-що запарения чай, смесено с аромата на ямайската напитка. — Ромът позволен ли е?

— Че вие изобщо не спазвате постите, Анисий Питиримович — усмихна му се Ангелина. Тя седеше срещу него, подпряла буза, не пиеше чай и не ядеше еклери. — Постите не са лишение, а награждение. Друго въздържание Господу не е потребно. Щом душата ви не го жадува — не е нужно да постите, за Бога. Ераст Петрович например на черква не ходи, църковните канони не спазва — и какво, няма страшно. Важното е, че Бог е в душата му. А щом човек е приел Бога и без черква, защо да му налагаш повели?

Тук Анисий не се стърпя и изтърси онова, дето отдавна не му даваше мира:

— Но не трябва да се загърбват всички църковни тайнства. Да речем, дори да не отдаваш значение ти самият, трябва да помислиш и за чувствата на ближния. Вие, Ангелина Самсоновна, живеете по църковния канон, спазвате всички обреди, чиста сте от грехове, а от гледна точка на хората… Това е несправедливо, мъчително… — все пак не можа да го изговори направо, но умната Ангелина го разбра.

— Да не е задето живеем невенчани? — попита тя спокойно, все едно си беше в реда на нещата. — Ераст Петрович няма никаква вина. Той на два пъти по най-достоен начин ми направи предложение — аз отказах.

Анисий се смая:

— Но защо?!

Ангелина Самсоновна пак се усмихна, но вече не на събеседника си, а на някакви свои мисли.

— Когато обичаш някого, не мислиш себе си. Аз обичам Ераст Петрович. Защото е прекрасен.

— Да — кимна Тюлпанов. — Наистина е рядък красавец.

— Не говоря за това. Телесната красота е преходна. Една сипаница, изгаряне — и я няма. Миналата година, когато бяхме в Англия, в съседната къща стана пожар. Ераст Петрович се хвърли да спаси кученцето, и се подпали. Обгори си дрехите, косата. На бузата му се изду мехур, веждите и миглите му опърлени. На нищо не приличаше. А можеше да му остане белег от изгаряне на цялото лице. Но той е прекрасен — последното произнесе с особен израз и Анисий разбра какво има предвид. — Само че ме е страх за него. Дарена му е голяма сила, а голямата сила е голямо изкушение. Сега трябваше да съм на черква, днес е Велики четвъртък, пеят се тропари за Тайната вечеря, а аз дори днешните молитви не мога да си кажа. Само за него, за Ераст Петрович се моля на Спасителя. Да го опази Господ и от хорската злоба, и още повече — от гордост душепогубителна.

При тези думи Анисий погледна часовника и каза угрижено:

— Честно казано, аз по се тревожа от хорската злоба. Ей го, минава един посред нощ, а него го няма. Благодаря ви за гощавката, Ангелина Самсоновна, ще си ходя. Ако се появи Ераст Петрович, пратете да ме извикат, много ви моля. И си тръгна, умислен за чутото. На „Малая Никитская“ под газената лампа му препречи пътя нахакана госпожица — широка панделка в черната коса, очите изписани, бузите напудрени.

— Добра среща, кавалере ненагледни. Не желаете ли да почерпите един ликьор-водка младата дама? — закачливо надигна почернени вежди, пламенно пошепна: — Пък аз ще ти се отблагодаря, красавецо. Тъй ще те ощастливя, че цял живот ще ме помниш…

Тюлпанов усети как нещо му трепна. Проститутката беше хубавка, дори доста хубава. Но след последното си грехопадение по Сирни заговезни Анисий се зарече: никога вече платена любов. После му ставаше гадно и срамно. По-добре да се ожени, ама къде да я дене Сонка? И отговори с бащинска строгост:

— Не се шляй много-много по нощите. Не дай Боже, ще налетиш на някой убиец с ножка.

Но нахаканата госпожица хич не се трогна.

— Колко бил грижовен — прихна тя. — Не бой се, няма да ме заколят. Наглежда ни тук един муцинка.

И наистина отсреща в сенките видя силует. Щом разбра, че е забелязан, сутеньорът се доближи с бавно полюшване. Много шик сводник: касторената шапка нахлупена до очите, коженото палто безгрижно разкопчано, заметнал белоснежен шал, гамашите му също бели.

Заговори лениво, блесна златен зъб:

— Извинявам се, господине. Или взимате госпойцата, или си вървете по пътя. К’во й губите времето, излязла е да се труди.

Уличницата погледна закрилника си с обожание и това ядоса Тюлпанов дори повече, отколкото наглостта на сводника.

— Я не ме поучавай! Че ще те вкарам в участъка!

Пезевенкът бързо врътна глава наляво-надясно, видя, че улицата е празна, и още по-разпуснато го сплаши:

— Да не ти се потроши вкарвачката!

— Така ли било! — Анисий с една ръка го хвана за ръкава, с другата измъкна свирката от джоба. Точно зад ъгъла, на „Тверской“, имаше стражар. А и Жандармерийското управление е на две крачки.

— Бягай, Инеска, сам ще се оправя! — нареди златозъбият.

Момата веднага подхвана поли и побягна, а самозабравилият се сутеньор каза с гласа на Ераст Петрович:

— Стига с тая свирка, Тюлпанов. Ще ми спукате тъпанчетата.

Запъхтян дотича Семьон Лукич, амунициите му дрънчаха.

— Браво, бързо тичаш — пъхна му половинрублева монета шефът.

Семьон Лукич не взе парите на съмнителния тип, въпросително погледна Анисий.

— Да-да, Сичов, върви, братко — смутено кимна Тюлпанов. — Извинявай за безпокойството.

Едва тогава Семьон Лукич взе монетата, най-почтително козирува и се върна на поста си.

— Какво става, Ангелина не си ли е легнала? — попита Ераст Петрович, вдигнал очи към осветените прозорци на пристройката.

— Не, чака ви.

— Тогава, ако не възразявате, да с-се поразходим и да поговорим.

— Шефе, какъв е тоя маскарад? В бележката пишеше, че ще опитате от обратния край. Какъв е този „обратен край“?

Фандорин го погледна с явно неодобрение.

— Размърдайте си мозъка, Тюлпанов. От обратния край означава откъм жертвите на Изкормвача. П-предположих, че проститутките, към които нашият герой сякаш изпитва особена омраза, може да знаят нещо, което ние не знаем. Да са видели някой подозрителен например, нещо да са чули, за нещо да се д-досещат. Та реших да направя малко разузнаване. Пред полицай или чиновник тези девици няма да се разприказват, затова избрах най-подходящия камуфлаж. Д-да ви призная, като сутеньор постигнах определен успех — скромно додаде Ераст Петрович. — Няколко уличници предложиха да минат под мое покровителство, което предизвика недоволството на конкурентите Щръклицата, Казбека и Жребчето.

Анисий никак не се учуди на успеха му на сутеньорското поприще — писан красавец, и то шикозен изцяло в стила на бандитските райони Хитровка и Грачовка. Но гласно попита:

— Има ли резултат?

— Намира се — весело отвърна Фандорин. — Мамзел Инеска, чийто чар не ви остави май съвсем равнодушен, ми разказа интересна история. Преди около месец и половина една вечер я заговорил някакъв човек и й казал следните странни думи: „Колко нещастен вид имаш. Ела с мен, ще те зарадвам“. Но Инеска като разумна госпожица не отишла с него, защото забелязала, че когато идвал към нея, той скрил нещо зад гърба си и това нещо блеснало на лунната светлина. Май и с още някаква Глашка или Дашка имало подобен случай. Там даже се проляла кръв, но до убийство не се стигнало. Надявам се да я намеря тази Глашка-Дашка.

— Сигурно е той, Изкормвача! — възкликна въодушевен Анисий. — Как е изглеждал? Какво каза вашата свидетелка?

— Там е работата, че Инеска не го видяла. Лицето му било засенчено и тя запомнила само гласа му. Говорел меко, тихо, любезно. Все едно мяучи.

— А ръст? Облекло?

— Не помни. Както каза тя, била фиркана. Но според нея не бил нито от господата, нито от хитрованците, ами нещо средно.

— Е, все е нещо — Анисий все да сгъва пръсти: — Първо, все пак е мъж. Второ, има особен глас. Трето, от средните съсловия.

— Това са глупости — прекъсна го шефът. — Човекът може да се преоблича за нощните си п-приключения. И гласът е съмнителен. Какво ще рече „мяучи“? Не, не можем категорично да изключим жените.

Тюлпанов си спомни за разсъжденията на Ижицин:

— Ами мястото? Къде я е заговорил? В Хитровка?

— Не, Инеска е от Грачовка и нейната зона на влияние включва площад „Трубни“ и наоколо. Човекът я заговорил на „Сухаревка“.

— И „Сухаревка“ пасва — реши Анисий. — Това е на десет минути от татарската махала във Виползово!

— Добре, Тюлпанов, стоп — и шефът наистина се спря. — Какво общо има т-татарската махала?

Беше ред на Анисий да разказва. Той започна от основното — от „следствения експеримент“ на Ижицин.

Ераст Петрович слушаше, навъсено примижал. Попита:

— Какво, „Кустиго“ ли?

— Да, нещо такова май каза Несвицка. Какво е това?

— Вероятно „Кастиго“, на италиански е „наказание, възмездие“ — обясни Фандорин. — Сицилианската полиция създава нещо като т-таен орден, който без съд и следствие унищожава крадци, скитници, проститутки и прочее „боклуци“. Те прехвърлят вината за убийствата върху местни престъпни групировки и ги попиляват. Е, не е никак глупаво хрумването на нашата акушерка. Ижицин би бил способен на такова нещо.

А когато Анисий свърши разказа за „експеримента“, шефът мрачно произнесе:

— М-да, ако някой от тези тримата е Изкормвача, вече не можем току-тъй да го хванем. Който е предупреден, той е въоръжен.

— Леонтий Андреевич каза, че ако нито един от тях не се издаде по време на експеримента, ще нареди и тримата да бъдат следени.

— Е, и? Дори да съществуват улики, те ще ги унищожат. Всеки маниак притежава нещо като колекция, скъпи на сърцето му сувенири. Маниаците, Тюлпанов, са сантиментални хора. Един ще си вземе за спомен парче от дрехата, друг нещо по-ужасно. Един убиец в Бавария, който заклал шест жени, колекционирал пъпове — изпитвал фатална слабост към тази невинна част от тялото. Хербаризираните пъпове станали г-главната улика срещу него. А нашият „хирург“ е спец по анатомия и всеки път липсва по нещо от вътрешните органи. Вероятно убиецът си ги взима за „колекцията“.

— Шефе, сигурен ли сте, че Изкормвача е непременно медик? — попита Анисий и сподели с Фандорин „касапската“ версия на Ижицин и стръвния му „план“.

— Значи той не вярва в английската версия? — учуди се колежкият съветник. — Но съвпаденията с лондонските убийства са очевидни. Не, Тюлпанов, извършителят е един и същ. А защо московски касапин ще ходи в Англия?

— Обаче Ижицин няма да се откаже от идеята си — особено сега, след провала на „следствения експеримент“. Горките месари от следобеда са в кафеза. Той ще ги държи до утре заран без вода и без сън. А на сутринта ще ги подхване както трябва.

Анисий отдавна не беше виждал такива страховити мълнии в очите на шефа.

— Ама осъществява ли се вече „планът“? — изсъска Ераст Петрович. — Д-добре. Кълна се, че още някой тази нощ ще си загуби съня. А и длъжността. Да вървим, Тюлпанов. Ще зарадваме господин Пижицин с късна визита. Доколкото си спомням, живее във ведомствена квартира на съда. Това е близо, на „Воздвиженка“. Хайде, Тюлпанов, напред!

Двуетажната къща на съдебното ведомство, в която живееха неженени и командировани чиновници от Министерство на правосъдието, беше много добре известна на Анисий. Кафеникавочервена, издължена, построена в британски стил — всяко жилище с отделен вход.

Почукаха на портиера. Той се появи сънен и полуоблечен. Отначало отказваше да съобщи на късните посетители къде точно живее придворният съветник Ижицин — много съмнителен му се видя сутеньорски издокараният Ераст Петрович. Добре че Анисий носеше фуражката с кокарда.

Тримата изкачиха няколкото стълби до врата на нужното им жилище. Портиерът дрънна камбанката, свали си каскета и се прекръсти.

— Много се гневи Леонтий Андреевич — обясни им шепнешком. — Ако стане караница, да му кажете, че вие сте настояли, господа.

— Ще му кажем, ще му кажем — избърбори Ераст Петрович, който внимателно се взираше във вратата. После леко я побутна и тя се отвори безшумно.

— Не със заключено? — възкликна портиерът. — Ах, тази непрокопсаница Зинка, неговата прислужница! Вятър я вее! Не дай Боже, ще вземе да се вмъкне някой крадец, обирджия. Тук на „Кисловски“ тия дни стана…

— Шшт! — прекъсна го Фандорин и вдигна пръст.

Вътре цареше мъртва тишина, чу се само как часовникът удари и четвърт.

— Лошо, Тюлпанов, лошо.

Ераст Петрович влезе в коридора и извади от джоба си електрическо фенерче. Чудна американска вещ: натискаш една пружинка, по този начин вътре във фенерчето се произвежда енергия и излиза лъч светлина. Анисий искаше да си купи същото, но бяха много скъпи.

Светлият лъч обиколи стените, мина по пода, спря.

— Леле, майчице! — изписка портиерът. — Зинка!

Фенерчето беше осветило неестествено бяло лице на жена с отворени неподвижни очи.

— Къде е спалнята на стопанина? — рязко попита Фандорин и разтърси за рамото вцепенения служител. — Давай! Бързо!

Втурнаха се в гостната, от гостната — в кабинета, оттам — в спалнята.

Тюлпанов предостатъчно се беше нагледал през последните дни на разкривени мъртви лица, но толкова отвратително нещо май не беше виждал.

Леонтий Андреевич Ижицин лежеше в кревата, широко отворил уста. С неправдоподобно оцъклените си очи приличаше на жаба. Жълтият лъч блесна насам-натам, за миг освети някакви тъмни купчини около възглавницата и се дръпна. Смърдеше на гнилоч и нечистотии.

Лъчът се върна на мъртвото лице, сви се, стана по-ярък и сега осветяваше само горната част на главата му.

На челото червенееше следа от целувка.

Поразително е какви чудеса съм в състояние да постигна с моята изкусност. Надали има по-безобразно същество от този съдебен плъх. Безобразието в поведението му, маниерите, говора, гнусната физиономия беше толкова абсолютно, че за първи път се усъмних — възможно ли е и това мерзко създание отвътре да е толкова прекрасно, както другите Божии деца?

И успях да го направя красив! Вътрешността на мъжа, разбира се, изобщо не може да се мери с женската, но всеки, който види следователя Ижицин, след като си свърших работата, ще признае, че в този вид е много по-хубав.

Той извади късмет. Награден е за своя ентусиазъм и усърдие. И задето с нелепото си представление изпълни сърцето ми с болезнено желание. Той пробуди желанието — той го утоли.

Не му се сърдя вече, простено да му е. Макар че заради него се наложи да заровя скъпи на сърцето ми нещица — стъкленичките, в които пазех скъпоценните mementos17, паметните знаци за най-висшите си мигове на щастие. Излях спирта от стъклениците, сега всичките ми реликви ще изгният. Но какво да се прави. Опасно е да ги съхранявам. Полицията кръжи над мен като гарваново ято.

Грозна служба — да душиш, да следиш. И рядко грозни хора я изпълняват. Сякаш нарочно ги подбират такива: със зурли, със свински очи, с червени вратове, с големи адамови ябълки, с щръкнали уши.

Не, май не съм справедлив. Единият, макар да е уродлив, не ми се струва съвсем загубен. Посвоему е дори симпатичен.

Животът му е тежък.

Трябва да помогна на момчето. Да направя още едно добро дело.