Декоратор: Специални поръчения — 2

Напрегнат ден

8 април, Велика събота

Пред вратите на бедняшкото Божедомско гробище във ветровития ден с гадно ръмящ дъждец се помайваше групата на дознателите: старши агент Лялин, трима младши агенти, фотограф с ръчен американски „Кодак“, помощникът му и полицейският водач на следово куче с прочутата в цяла Москва Муся, вързана с каишка. Групата беше събрана на мястото на нощното произшествие по телефона — с най-строго нареждане да не предприема нищо преди идването на негово високоблагородие господин колежкия съветник — и сега стриктно изпълняваше инструкцията: не предприемаше нищо и зъзнеше в мрачното априлско утро. Дори Муся, която от влагата беше заприличала на ръждив парцал, падна духом. Положила дългата си глава на разкаляната земя, тя скръбно мърдаше белезникави вежди и дори един-два пъти тихо изскимтя в тон с всеобщото настроение.

Лялин, опитен криминалист и въобще дялан камък, поначало се отнасяше с презрение към капризите на времето и проточилото се чакане не му тежеше. Той знаеше, че чиновникът за специални поръчения сега е в Мариинската болница, където умиват и обличат клетото изпонамушкано тяло на раба Божи Анисий, доскоро губернски секретар Тюлпанов. Господин Фандорин ще се сбогува с любимия си асистент, ще прекръсти тялото и веднага ще пристигне на „Божедомка“. Не е повече от пет минути път, а и конете на колежкия съветник със сигурност не са като полицейските кранти.

Тъкмо си го помисли — и пред чугунените гробищни порти долетяха в тръс красавци коне с бели пискюли. Кочияшът като генерал, цял в златни ширити, а каляската лъщи с мокрия си черен лак и долгоруковските гербове на вратите.

Господин Фандорин скочи на земята, меките ресори се полюшнаха, каляската се изтегли встрани. Явно щеше да го изчака.

Лицето на началника беше бледо, очите му пламтяха по-ярко от друг път, но други признаци за изживените потресения и безсънните нощи острият Лялинов взор не откри. Напротив, дори му се стори, че чиновникът за специални поръчения се движи много по-бодро и енергично от обичайното. Лялин понечи да му изрази съболезнованията си, но се вгледа по-внимателно в здраво стиснатите устни на негово високоблагородие и се въздържа. Натрупаният жизнен опит му подсказа, че вместо хленч трябва веднага да се действа.

— Без вас не припарихме до жилището на Захаров според получените инструкции. Разпитахме служителите, но никой не е виждал доктора от снощи. Ето ги, чакат.

Фандорин хвърли бърз поглед — пред сградата на моргата пристъпваха от крак на крак няколко души.

— Май ясно казах: без мен да не се предприема нищо. Добре, да вървим.

Раздразнителен е, каза си Лялин. И нищо чудно, както е тръгнало. Кариерата му е пред провал, а и заради Тюлпанов е разстроен.

Колежкият съветник на бегом взе стъпалата на къщата, дръпна вратата на Захаров. Беше заключена.

Лялин поклати глава — точен човек е докторът, прецизен. Въпреки спешното бягство не е забравил да заключи вратата. Такъв човек няма да остави глупави следи и улики.

Фандорин, без да се обръща, щракна с пръсти и старшият агент го разбра — извади от джоба си комплект шперцове, повъртя наляво-надясно подходящия и вратата се отвори.

Началникът устремно мина през стаите, пътем направи няколко кратки разпореждания и дори обичайното му леко заекване сякаш се беше изпарило, все едно никога не е било.

— Да се проверят дрехите в гардероба. Да се направи опис. Да се види какво липсва… Всички медицински инструменти, особено хирургическите, да се сложат тук, на масата… В коридора е имало изтривалка — онова правоъгълно петно там на пода. Къде се е дянала? Да се намери. Това какво е — кабинетът? Всички книжа да се съберат. Да се внимава специално за накъсани хартийки.

Лялин огледа наоколо и не видя никакви накъсани хартийки. В кабинета цареше прецизен ред. Агентът пак се учуди на здравите нерви на беглеца. Колко чистичко е разтребил тук, все едно ще има гости. Какви ти парченца!

Но в това време колежкият съветник се наведе и вдигна изпод писалището смачкана хартийка. Приглади я, прочете я, даде я на Лялин.

— Да се приложи към делото.

На листчето имаше само три думи:

— Започнете обиска — разпореди Фандорин и излезе навън.

Лялин разпредели на агентите секторите за обиск, след около пет минути погледна през прозореца и видя, че колежкият съветник и следовото куче Муся пълзят в шубрака. Наоколо имаше счупени клонки, тревата беше стъпкана. Вероятно точно там покойният Тюлпанов се е борил с престъпника. Лялин въздъхна, прекръсти се и взе да почуква и прослушва стените в спалнята.

Обискът не разкри почти нищо интересно.

Тесте писма на английски — очевидно от роднините на Захаров. Фандорин набързо ги прегледа, без да ги чете, провери само датите. Записа си нещо в бележника, гласно нищо не сподели.

Агент Сисуев извади късмет, намери в кабинета под дивана още едно парченце, по-голямо от първото, но с още по-неразбираеми думи:

Тези мистериозни думи, кой знае защо, твърде много заинтригуваха Фандорин. С интерес се отнесе и към револвера колт, открит в чекмеджето на писалището. Той беше почистен и зареден, при това съвсем наскоро, по барабана и цевта още личаха следи от смазката. Защо Захаров не го е взел, учуди се Лялин. Да не го е забравил? Или нарочно го е оставил? Но защо?

Муся се изложи. Отначало въпреки калта смело се спусна по миризмата, но изведнъж иззад оградата изскочи грамаден пес и залая така свирепо, че Муся приклекна и заотстъпва назад, след което се оказа вече невъзможно да я помръднат от мястото й. Пазачът върза пак псето на веригата, но Муся се беше обезкуражила. Следовите кучета са много нервни, при тях всичко е въпрос на настроение.

— Кой какъв е от тези? — попита Фандорин и посочи през прозореца служителите.

Лялин взе да докладва:

— Дебелият с фуражката е надзирател. Живее извън гробищната територия, няма нищо общо с полицейската морга. Вчера си отиде в пет и половина, дойде тази сутрин петнайсетина минути преди вас. Охтичавият дългуч е асистент на Захаров, казва се Грумов. И той дойде преди малко. С наведената глава е пазачът. Другите двама са гробари. Копаят гробове, кърпят оградата, изнасят боклуците, такива работи. Пазачът и гробарите живеят тук, на гробището, и може да са чули нещо. Но не сме ги разпитвали, изчакахме ви, както ни беше наредено.

Фандорин лично разговаря с тях.

Повика ги в къщата, първо им показа колта:

— Познат ли ви е?

Асистентът Грумов и пазачът Пахоменко дадоха показания (Лялин ги записваше с молив в протокола), че револверът им е познат — виждали същия такъв у доктора. А гробарят Кулков додаде, че не бил виждал отблизо „леворверта“, но миналия месец ходил да гледа как „дофторът“ пушка гаргите и бил с много точна ръка: а е гръмнал, а хвърчи перушина.

Снощните три изстрела на губернския секретар Тюлпанов били чути от пазача Пахоменко и гробаря Хрюкин. Кулков спял пиян и шумът не го събудил.

Двамата, които бяха чули гърмежите, казаха, че не посмели да излязат — знае ли човек на кого ще налети по нощите, а и не се чули викове за помощ. Скоро след това Хрюкин пак заспал, а Пахоменко останал буден. Според думите му скоро след гърмежите силно треснала врата и някой с бързи крачки се запътил към портите.

— Наострили сте уши, а? — попита го Фандорин.

— Че как — отвърна онзи. — Нали стреляха. Па и безсъница ме мори. Все разни работи ми се въртят в главата. До зори не мигнах. Кажете, пан генерале, онзи момчурляк верно ли умре? Такъв жив поглед имаше, па и разбран с простите ора.

За колежкия съветник се знаеше, че е винаги любезен и доброжелателен към нижестоящите, но днес Лялин не можеше да го познае. Той не отговори нищо на трогателните думи на пазача, а и не прояви никакъв интерес към нощните размишления на Пахоменко. Рязко му обърна гръб, през рамо нареди на гробарите:

— Вървете. Никой да не напуска гробището. Може да ми потрябвате. Вие, Грумов, ако обичате, останете.

Тц-тц-тц, все едно е съвсем друг човек.

Асистентът плашливо премига, а Фандорин го попита:

— С какво се е занимавал снощи Захаров? И по-подробно.

Грумов виновно разпери ръце:

— Не мога да знам. Егор Вилемович вчера беше много намусен, само ругаеше, а следобеда ми каза да си ходя. И аз си отидох. Дори не си взехме довиждане — той се заключи в кабинета.

— „Следобеда“ в колко часа ще рече?

— Към три-четири.

— „Към три-четири“ — повтори колежкият съветник, кой знае защо поклати глава и явно загуби всячески интерес към охтичавия асистент. — Вървете.

Лялин се доближи до Ераст Петрович, деликатно се покашля:

— Нахвърлял съм тук словесен портрет на Захаров. Искате ли да видите?

Но „подмененият“ Фандорин дори не погледна превъзходно изпълненото описание. Доста обидно беше това неуважение към служебното усърдие.

— Край — рязко каза чиновникът. — Няма нужда от повече разпити. Лялин, заминавайте в болницата „Утеши скръбта ми“ в Лефортово и ми докарайте на „Тверской“ милосърдния брат Стенич. А Сисуев да отиде до Якиманската крайбрежна улица и да докара фабриканта Бурилин. Спешно.

— Ами словесният портрет на Захаров? — попита Лялин. — Сигур ще се обяви издирване, а?

— Няма — разсеяно отвърна Фандорин и оставил ветерана в пълно недоумение, се забърза към прекрасната си каляска.

В кабинета на „Тверской“ го чакаше Ведишчев.

— Последен ден — строго каза Долгоруковият „сив кардинал“ вместо поздрав. — Трябва да се издири този безмозъчен ингилизин. Да се открие и да се докладва, както му е ред. Иначе нали знаете.

— А вие, Фрол Григориевич, откъде разбрахте за Захаров? — попита Фандорин, но без да се учуди много впрочем.

— Ведишчев е наясно с всичко, което става в Москва.

— Тогава трябваше да ви включим в списъка на заподозрените. Нали слагате вендузи на негово сиятелство и дори му пускате кръв? Значи имате медицински познания.

Шегата обаче бе подхвърлена с мрачен глас, личеше, че чиновникът мисли за друго.

— Ама Анисий, а? — въздъхна Ведишчев. — Лоша работа. Биваше си го тая недорасляк. Голямо бъдеще го чакаше.

— Оставете ме на мира, Фрол Григориевич — отвърна му колежкият асесор, който явно не беше предразположен днес да изслушва съболезнования.

Камердинерът обидено навъси побелелите си вежди и продължи с официален тон:

— Наредено ми е да ви предам, ваше високоблагородие, че графът министър днес си замина за Питер в силно недоволство и преди отпътуването се изказа много остро. Наредено ми е също да попитам скоро ли ще приключи следствието.

— Скоро. Предайте на негово сиятелство, че ми остават още два разпита, трябва да получа една телеграма и да отида нещо да проверя.

— Ераст Петрович, за Бога, до утре ще стане ли? — умолително попита Ведишчев. — Инак всички сме загубени…

Фандорин не успя да отговори, защото на вратата се почука и дежурният адютант докладва:

— Задържаните Стенич и Бурилин са докарани. Изолирани са в отделни стаи, както разпоредихте.

— Първо Стенич — нареди му Фандорин и с брадичка посочи на камердинера вратата. — Започвам първия разпит, Фрол Григориевич, това е, вървете си, нямам време.

Старецът сговорчиво кимна с плешивата си глава и затътри крака. На вратата се сблъска с някакъв чудноват тип — рошав, гърчав, кльощав, — ала не се заплесна подире му, а разпъргави плъстените чехли по коридора, свърна и отключи хранилището.

Но то не беше какво да е хранилище, а с незабележима вратичка в дъното. Тя също се отваряше със специално ключе. Зад нея имаше вграден шкаф. Фрол Григориевич се вмъкна вътре, настани се на стола с удобна възглавница на седалката, безшумно отвори плъзгаща се плоскост и внезапно през едно остъклено прозорче се видя цялата вътрешност на тайния кабинет, чу се леко приглушеният глас на Ераст Петрович:

— Благодаря. Засега ще трябва да ви задържа в участъка. Заради собствената ви безопасност.

Камердинерът си сложи очилата с дебели стъкла и се залепи за скришното прозорче, но видя само гърба на излизащия човек. Това ми било разпит — няма и три минути, откакто беше влязъл. Ведишчев изпъшка скептично и зачака да види какво ще стане.

— Докарайте Бурилин — нареди Фандорин на адютанта.

Влезе някакъв с татарска мутра и нахални бандитски очи. Без да чака покана, седна, преметна крак връз крак, полюшна елегантния си бастун със златна ръкохватка. По държането му веднага си пролича милионерът.

— Пак ли ще ме водите да зяпам карантии? — весело попита богаташът. — Само че с такива работи няма да ми накривите шапката, аз съм дебелокож. Онзи, с когото се разминах на вратата, беше Ванка Стенич, нали? Гръб ще ми обръща, а? Че малко ме е цицал. Нали с мои пари ходеше из Европата, беше ми храненик. Жал ми беше за тоя нещастник. А той да ми плюе в душата. Избяга ми в Англия. Презря моята скверност, пожела да живее чистичко. Карай да върви, непрокопсаник. Психопат, и това си е. Може ли да запаля?

Фандорин остави всичките му въпроси без отговор и от своя страна му зададе въпрос, от който Ведишчев нищо не разбра:

— На срещата със състудентите ви имаше един дългокос с поовехтели дрехи. Кой е той?

Но Бурилин го разбра и веднага отвърна:

— Филка Розен. Заедно с мен и Стенич го наритаха от медицинския за специални заслуги в безнравствените прояви. Сега е приемчик в заложна къща. Пропил се е, естествено.

— Къде да го намеря?

— Няма къде. Точно преди да се появите, му дадох като последен наивник петстотин рубли — размекнах се по стар навик. Докато не изпие всичко до копейка, няма да се появи. Я е из московските кръчми, я е в Питер или в Нижни Новгород. Такъв си е.

Тази вест, не щеш ли, ужасно разстрои Фандорин, той скочи иззад писалището, измъкна от джоба си наниза зелени топчета, прибра го пак.

Онази мутра с любопитство наблюдаваше странното поведение на чиновника. Извади пура, запали. Тръскаше пепелта на пода, нахалникът му. Обаче нищо не каза, изчакваше.

— Кажете ми защо вас, Стенич и Розен са ви натирили от факултета, а Захаров само са го прехвърлили в специалност патоанатомия? — след дълга пауза попита Фандорин.

— Ами според който каквото си беше надробил — подсмихна се Бурилин. — Соцки, най-големия лудак, направо го вкараха в арестантските роти. Язък за чешитчето, навито момче беше, голяма фога. И мен това ме чакаше, ама парите ме спасиха — намигна весело, блъвна дим. — Курсистките, веселите ни дружки, също си изпатиха, и то само заради женския си пол. Запратиха ги в Сибир. Проверявал съм: едната станала морфинистка, другата се венчала за поп — милионерът се изкиска. — А Захарка Англичанина тогава почти не се прояви, затова се отърва с дребно наказание. „Знаел, не предотвратил“ — така му беше в решението.

Фандорин щракна с пръсти, сякаш беше получил дългоочаквана радостна вест, и понечи да попита още нещо, но Бурилин го изпревари — извади от джоба си сгънато на четири листче.

— Добре че го споменахте. Днес сутринта получих от Захаров странна бележка — точно преди вашите копои да ме приберат. Някакво момче ми я донесе. На, вижте.

Фрол Григориевич цял се изви, залепил нос в стъклото, но отдалече нямаше как да я прочете. Обаче си личеше, че бележката е от изключително значение: Ераст Петрович направо я погълна с очи.

— Ще му дам пари, разбира се, не ми се свидят — рече милионерът. — Само че никакви „стари приятели“ не сме били, това е просто така, за по-трогателно. И какви са тия мелодрами: „Ако има нещо, прощавай.“ Какво да има? Да не се е забъркал в някаква каша нашият Плутон? Да не е посегнал на онези женски в моргата? — Бурилин прихна, ужасно доволен от шегата си.

А Фандорин още проучваше бележката. Отиде до прозореца, вдигна листчето към светлината и Фрол Григориевич зърна грозни криви редове.

— Да, така я е надращил, че едва му се разбира — изгъгна милионерът и се огледа къде да остави изпушената пура. — Все едно се е тръскал в кабриолет или е бил много пиян — не откри къде, поколеба се дали да я хвърли на пода, но не посмя. Използва, че колежкият съветник е с гръб към него, уви фаса в носна кърпа и го прибра в джоба си. Така де!

— Приключихме, Бурилин — без да се обръща, каза Ераст Петрович. — До утре оставате под охрана.

Това съобщение ужасно огорчи милионера:

— Айде няма нужда! Стига ми една нощ, дето ме ядоха вашите дървеници! Нещо гладни ги държите, налютили са се. Как се нахвърлиха на православната плът!

Фандорин натисна копчето, без да го слуша. Влезе жандармерийският офицер, помъкна богаташа към вратата.

— Ами Захарка? — викна Бурилин откъм коридора. — Нали ще дойде за парите!

— Не берете грижа — рече Ераст Петрович и попита офицера: — Дойде ли отговор от министерството на запитването ми?

— Тъй вярно.

— Дайте го.

Жандармеристът донесе някаква депеша и пак изчезна.

Телеграмата му повлия по някакъв много странен начин. Той я прочете, хвърли я на писалището и изведнъж нещо му стана: няколко пъти много бързо плесна с ръце, и то с такава сила, че Фрол Григориевич от изненада си удари челото в прозорчето, а в кабинета мигом нахлуха жандармеристът, адютантът и секретарят.

— Няма нищо, господа — успокои ги Фандорин. — Това е японско упражнение за концентрация. Свободни сте.

След което започнаха истински чудеса.

Щом се затвори вратата зад гърбовете им, Ераст Петрович взе да се съблича. Остана само по бельо, извади изпод писалището пътна чанта, която Ведишчев досега не беше забелязал, от нея измъкна пакет, от пакета — дрехи: тесен раиран панталон, евтин нагръдник, малиново сетре и жълто карирано сако.

И се преобрази: колежкият съветник, солиден мъж, се превърна в долен пръч — като нехранимайковците, дето вечер надзирават уличниците. Застана пред огледалото — на две крачки от Фрол Григориевич, — среса черната си коса на прав път, намаза я с брилянтин, почерни я на слепоочията. Тънките си мустачки засука нагоре (с бохемски восък — досети се Ведишчев, който по същия начин закрепяше прочутите бакенбарди на Владимир Андреевич, за да стоят разперени като орлови крила).

После си сложи нещо в устата, озъби се, блесна златен зъб. Направи още няколко мимики пред огледалото и май остана съвсем доволен от вида си.

Така маскиран, извади от чантата нещо като портмоне, отвори го и Ведишчев видя вътре черна лъскава малокалибрена цев и револверен малък барабан. Фандорин зареди в миниатюрния барабан пет патрона, щракна капачето, провери с пръст дали е стегнато щифтчето, което очевидно служеше за спусък. Какво ли не измислят за утрепване на хората, поклати глава камердинерът. Закъде се стягаш, Ераст Петрович, в този лустросан вид?

Сякаш дочул въпроса, Фандорин се обърна пак към огледалото, накриви касторена шапка, смигна гаменски и тихо каза:

— И за мен да запалите свещичка на нощната литургия, Фрол Григориевич. Че днес без Божията помощ съм загубен.

Инеска много страдаше и телом, и духом. Телом — защото Щръклицата, предишният й сводник, снощи я спипа при гостилница „Град Париж“ и дълго я би за изневярата. Добре че поне не й посини лицето гадината. Но пък по корема и хълбоците беше цялата в отоци, до сутринта не можа да мигне, само охкаше и се самосъжаляваше, обляна в сълзи. Синините как да е, ще минат, обаче на сърцето й такава мъка легнала, не се трае. Няма го сладкото й сутеньорче Ерастушка, принца й прекрасен, хубавеца й, от завчера не е мяркала милото му личице. Зарад него беснее Щръклицата, зарад него сипе заплахи. Вчера се наложи почти всичко припечелено на него да даде, омразника, а не бива така, честните и почтените момичета не вършат подобни предателства.

Няма го Ерастушка, онзи клепоух мъник сигурно го е откарал в полицията и сега Ерастушка, пиленцето й златно, гние в кауша на Първи арбатски участък, най-свирепия в цяла Москва. Да можеше поне нещичко да му занесе, ама тамошният участъков — Кулебяко е жесток звяр. Ще вземе да я прибере на топло като лани, ще се закани пак да й отнеме жълтата карта, после има да обслужва без пари цялата им банда до последния сополив стражар. Още я е гнус само като си го спомни. Но и на такова унижение е съгласна, само и само да помогне на изгората си, ала Ерастушка е кавалер от класа, чистичък, придирчив, ще я зареже след такова нещо. А помежду им тъкмо потръгва, едва-едва се е набелязала връзка, Инеска обаче от пръв поглед се увлече по белозъбия синеочко, лапна по него по-ужасно, отколкото се беше влюбила шестнайсетгодишна в коафьора Жоржик, да го удари дамлата дано измамника проклет, ако още не е умрял от препиване.

Само час по-скоро да се появи, меден-ненагледен. Да обуздае Щръклицата ненавистен, а Инеска да приласкае, с милувки да я омае. Тя пък за него вече е проучила всичко, което й заръча, дори от парите му задели, скри ги под жартиера — три рубли и петдесет копейки сребърни. Ще го зарадва. Ще го нагости, ще му угоди.

Ерастик. И името му сладко като мармалад. Сигурно някак по-просто се именува, миличкият, но и Инеска не е цял живот испанка, кръстена е Ефросина, за всички — Фроска.

Инеса и Ераст — да се ненаслушаш, съща филхармония. Да можеха да се разходят подръка през Грачовка, та Санка Месната, Людка Дългата и най-вече Аделаидка да пукнат от завист какъв кавалер си има.

И после тук, в квартирата. Тя е малка, но чистичка, спретната, по стените е налепила картинки от модни списания, има си абажур с ресни, тройно огледало. Завивките й меки пухени, седем възглавници и възглавнички, всичките калъфки Инеска лично е избродирала.

И както най-сладко си бленуваше, изведнъж се сбъдна дългоочакваното и мечтаното. Отначало деликатно — чук, чук, чук — се почука на вратата, после влезе Ерастушка с касторена шапка, с бял шал на врата, сукненото му палто с касторена яка — разкопчано. Все едно не е бил в кафеза.

Сърчицето на Инеска направо замря. Тя скочи от леглото както си беше по нощница, с разпуснати коси, и му се увеси на врата. Само веднъж успя да го целуне по устата, а той строго я хвана за раменете и я накара да седне. Погледна я изпитателно.

— Разправяй — рече.

Инеска разбра — издали са я злобарите.

Не се отметна, искаше помежду им всичко да е честно.

— Бий ме — каза, — бий ме, Ерастушка. Виновна съм пред теб. Но провинението ми не е чак толкова голямо, не вярвай на разни зложелатели. Щръклицата ми налетя (тук послъга, разбира се, но не кой знае колко), ама аз не му се давах и той ме преби. Виж — вдигна нощницата да го умилостиви, показа синините и подутините.

Но той не се смили, а навъси вежди:

— С Щръклицата после ще си поприказвам, повече няма да те пипне. Давай сега по същество. Намери ли когото ти заръчах? Онази, дето била с познатия ти и едва се спасила.

Слава Богу, че й се размина.

— Намерих я, Ерастушка, намерих я. Глашка се казва. Глашка Белобока от „Панкратиевски“. Тя го запомнила добре този гад — насмалко да й кръцне гръцмуля. Глашка и досега носи кърпа на шията.

— Да вървим при нея.

— Ще идем, Ерастушка, ще идем. Да ти налея първо едно коняче? — извади от бюфета специално купената бутилка, пътем си наметна пъстър шал персийски на раменете, взе и гребена да се разреши, че да бухнат косите й, да блеснат.

— После ще ми налееш. Казах: да вървим. Първо работата.

Инеска въздъхна — почти й прималя. Ах, че обичаше строги мъже, ужасно си падаше. Доближи се до него, погледна изотдолу лицето му прекрасно, очите му сърдити, мустачките засукани.

— Не ме държат краката, Ерастушка — пошепна примряла.

Ала не й било писано да се поглези. Нещо гръмна, тресна, от удара вратата за малко да се откачи от пантите.

На прага стоеше Щръклицата — пиян, злобен, с люта усмивка на тлъстата зурла. Брей, съседите, грачовски гадни плъхове, веднага са му докладвали.

— Гушкате ли се? — ухилен. — А за мен, горкичкия, забравихте ли? — усмивката му се изпари, събра вежди. — С теб, Инеске въшлива, после ще се разправям. Изглежда, малко съм те бил. А ти, тъпако, излез навън да си побъбрим.

Инеска се втурна към прозореца: долу двамата биячи на Щръклицата — Нереза и Гроба.

— Не излизай! — викна тя. — Ще те убият! Разкарай се, Щръклица, такъв джангър ще дигна, цяла Грачовка ще събера.

И дори си пое въздух, за да нададе вой, но Ерастушка не позволи:

— Защо така, Инеса. Дай да си поговоря с човека.

— Ерастушка, Гроба носи рязана пушка под палтото — обясни Инеска на наивника. — Ще те застрелят. Ще те гръмнат и ще те хвърлят в канала. Да не им е за пръв път!

Но душичката не я послуша, махна с ръка. Извади от джоба си голямо портмоне с костена закопчалка.

— Няма нищо, ще се откупя — и излезе с Щръклица да си дири смъртта.

Инеска зарови лице в седемте възглавнички и нададе вой — за клетата си орис, за напразните си мечти, за черната мъка.

Навън тресна два-три-четири пъти и веднага някой се развика, даже не някой, а неколцина.

Инеска спря да вие, погледна окачената в ъгъла иконка на Богородица, за Великден украсена с книжни цветя и разноцветни свещички.

— Света Дево — помоли се, — за Светото Възкресение направи чудо, нека Ерастушка остане жив. И да е ранен, няма нищо, ще го излекувам. Само да е жив.

И я пожали пресветата Владичица — скръцна вратата и влезе Ерастик. Не беше и ранен дори, здрав-прав, чудното му шалче даже не беше се разкривило.

— Край — рече, — Инеска, стига плака. Повече няма да те докосне Щръклицата, не остана с какво. И двете кунки му надупчих. Другите двама също има да ме помнят. Обличай се и да вървим при твоята Глашка.

Поне една мечта в живота й се сбъдна — мина през цяла Грачовка с принца, нарочно го прекара по заобиколни улици, макар че до бардака „Владимирка“, където живееше Глашка, можеше за по-напряко да се мине през дворовете, през сметището и кожодерницата. Инеска си облече кадифен жакет и батистена блузка, сложи новата пола с воланчета, прежали дори ботушките за сухо време. С пудра скри следите от плача, бухна си бретончето. Санка и Людка направо позеленяха! Жалко, че не срещнаха и Аделаидка. Нищо, дружките ще й разкажат.

И все не можеше да се нагледа на милия Ерастушка, току се взираше в лицето му и не млъкваше:

— Глашка има дъщеря уродче. Тъй и хората ми рекоха: „Като я търсиш, питай за Глашка с уродчето.“

— Уродче ли? Какво уродче?

— Ами половината й лице е с рождено петно. Винено на цвят, ужас, ти казвам. Аз да бях, щях да се обеся, ама с такава вънкашност нямаше да живея. При нас, в съседния двор, имаше една Надка, шивашка щерка…

Но преди да доразкаже за гърбавата Надка, стигнаха до „Владимирка“.

Качиха се по скърцащото стълбище горе, дето бяха стаите.

Глашка живееше в една дупка, не ти е работа, не можеше да се мери с гнезденцето на Инеска. Самата стопанка се разкрасяваше пред огледалото — скоро трябваше да тръгва да си търси клиенти.

— Ей ни, Глафира, водя ти един добър човек. Кажи му което те пита за оня злодей, дето те ръгна — инструктира я Инеска и скромно седна в ъгъла.

Ерастик веднага тури трирублева банкнота на масата:

— На ти, Глаша, за безпокойството. Кой беше този човек? Какъв е, що е?

Глашка, хубавка мома, макар и мърлява според строгата преценка на Инеска, изобщо не погледна парите.

— Какъв да е — и врътна рамене. — Улав.

Все пак прибра банкнотата някъде под полите си, но без кой знае какъв интерес, по-скоро от любезност. За сметка на това така зяпна Ераст, тъй го огледа от глава до пети с очите си безсрамни, че Инеска се обезпокои.

— Мъжете винаги са ме заглеждали — скромно подхвана Глашка. — Обаче него ден бях много зле. По Сирни заговезни цяла се бях изринала от краста — не смеех да се погледна в огледалото. Чакам-чакам за клиент, никой не ме поглежда. А тази гладна чака — кимна към завеската, иззад която се чуваше сънено сумтене. — Направо го закъсах. И не щеш ли, идва един много любезен…

— Да бе, той и на мен така ми се присламчи — намеси се ревниво Инеска. — Ама баш кога и аз бях цялата одрана и разкървавена — бяхме се сбили с Аделаидка, тази кучка. Задирям аз клиентите, никой не ме поглежда, а този сам дойде: „Не тъгувай — вика, — ще те зарадвам.“ Само че аз не съм като Глашка, отказах му, щото…

— Това сме го чували вече — прекъсна я Ерастик. — Ти дори не си го видяла. Млъкни сега. Остави Глафира.

Онази победоносно я погледна, а на Инеска съвсем й се стъжни. Хем на крака й го доведе, патка.

— И на мене тъй ми вика: „Какво си увесила нос? Да вървим при теб. Ще ми се да те зарадвам.“ А на мен вече ми е радостно. Рекох си: „Ще изкарам рубла, може и две. Ще взема на Матрьошка хлебец, сладки.“ Е все й взех де! На дофтора после още пет рубли дадох да ми закърпи гушата — и тя посочи гърлото си — под пудрата личеше червен белег, тесен и прав като конец.

— Разкажи ми всичко подред — нареди й Ерастушка.

— Ми такова… Дойдохме тук, той ме тури да седна на кревата, с едната ръка ме държи за рамото, другата му беше зад гърба. И вика — гласът му кадифен, като женски, — „ти, вика, да не се мислиш за грозна?“ И аз изведнъж изтърсих: „На мен, рекох, ще ми мине, нищо ми няма. Ами щерка ми за цял живот е урод.“ Той вика: „Каква щерка?“ „Ей я, рекох, виж я мойта хубавица.“ И дръпнах завеската. Той като я видя — а тя пак така спеше, на всичко е свикнала, има дълбок сън, — и цял се разтрепери. Сега, вика, ще ти я направя красавица. И ще ти олекне. Погледнах аз, гледам, че в ръката, дето му е зад гърба, нещо блещука. Леле, майчице — ножка! Тъничка една такава, малка.

— Скалпел? — попита Ераст.

— А?

Той махна с ръка — няма значение, карай нататък.

— И аз като го блъснах и се развиках: „Помощ! Закла ме!“. Той ме погледна, а мутрата му ужас, цяла разкривена: „Млък, тъпачко! Вместо да ми благодариш“ — и кръц! Аз се дръпнах, но той ме уцели по гушата. И тогава така се разкрещях, че чак и Матрьошка се събуди. И също взе да вряка, а гласчето й като на коте. Онзи се врътна и изчезна. Това беше. Опази ме просветата Дева — Глашка ситно прекръсти челото си и веднага попита: — Господине, вие по работа ли се интересирате или просто така? — и върти очички, змията му със змия.

А Ерастик строго й казва:

— Опиши ми го, Глафира. Как изглежда този човек?

— Най-обикновен. На ръст по-височек от мене, от вас по-нисък. Ей дотука да ви е — и бавно прокара пръсти по скулата му. Ама че безсрамница! — В лицето също е най-обикновен. Обръснат, без брада и мустаци. Друго не се сещам. Ако ми го покажете, веднага ще го позная.

— Ще го покажем, ще го покажем — избъбри сладурчето, намръщил чело, сякаш нещо сверяваше. — Значи искал да ти помогне, а?

— Ще го помогна аз едно хубаво, само да ми падне, с ей тия две ръце ще му изскубна червата — спокойно и убедително рече Глашка. — На Господ всички ще да сме потребни, и уродите също. Да ми е жива и здрава Матрьошка, той няма нужда да ми се бърка.

— А по приказките как ти се стори, от господата или от простолюдието? Как беше облечен?

— По облеклото не му личеше. Може да е бил продавач, а може и чиновник. Но говореше като господата. И не му разбирах всичко. Едно запомних. Като погледна Матрьошка, сам си рече: „Туй не е лишей, туй е рядък случай на «невус-матевус»“. Невус-матевус, тъй рече за моята Матрьошка и аз го запомних.

— Невус матернус18 — поправи я Ерастик. — Това на дофторски език означава „рождено петно“.

Всичко знае, златна глава.

— Ерастик, да вървим, а? — Инеска подръпна за ръкава ненагледния си. — Чака ни конячето.

— Защо ще си ходите? — припя изведнъж тази нагла курва Глашка. — Щом сте дошли… И аз имам коняче за скъпия гост, шустовски19, за Великден го пазех. Как се казвате, господин прекрасни кавалере?

Масахиро Сибата седеше в стаята си, палеше ароматизирани пръчици и четеше сутри20 в памет на рано отишлия си от този свят Анисий Тюлпанов, сестра му Сонка-сан и слугинята Палашка, за която японският поданик имаше свои лични причини да жалее.

Маса сам си беше наредил стаята, което му отне доста време и пари. Сламените татами, с които беше застлал пода, му бяха доставени направо от Япония. Но пък стаята веднага стана златиста, слънчева и подът весело пружинираше под краката му, не е като да шляпаш по студения мъртъв под от тъп дъбов паркет. Нямаше никакви мебели, но в една от стените му вградиха голям шкаф с плъзгаща се врата — там се прибираха одеялата и възглавниците, а също и целият му гардероб: памучното кимоно юката, широк бял панталон и същото горнище за реншу, два костюма с жилетки, зимен и летен, и красива зелена ливрея, която японецът безкрайно тачеше и я обличаше само в най-тържествени случаи. На стената бе окачил цветни литографии на цар Александър и император Муцухито. А в дъното над рафта олтар висеше свитък с древна мъдрост: „Следвай правилния път и за нищо не съжалявай.“ Днес на олтара бе сложил фотографска снимка — Маса и Анисий Тюлпанов в Зоологическата градина. Снимаха се миналата есен. Маса с пясъчен на цвят летен костюм и с бомбе, подобаващо сериозен, Анисий се ухилил до ушите, щръкнали на две страни изпод фуражката, а зад тях слон и ушите му същите, само че много по-големи.

От горчивите мисли за напразния стремеж към хармония и мимолетността на света го откъсна телефонно позвъняване.

Фандориновият лакей излезе в антрето през празните тъмни стаи — господарят е някъде в града, търси убиеца, за да му отмъсти, а господарката е на черква и ще се забави, защото тази нощ е най-големият руски празник Пасуха.

— Аро — каза в кръглата фуния Маса. — Тук е нумер на гаспадзин Фандорин. Кой се обазда?

— Господин Фандорин, вие ли сте — чу се метален глас, прекъсван от електрически шумове. — Ераст Петрович?

— Не, гаспадзин Фандорин нияма — високо каза Маса, за да надвика шумовете. Вестниците пишеха, че се появили апарати с някаква усъвършенствана система, които предавали говора „без никакви затруднения, забележително високо и ясно“. Добре е да купят. — Дзвънете по-късно, моря. Несто да предам?

— Благодаря — от вой гласът заглъхна до шумолене. — Конфиденциално е. Пак ще му телефонирам.

— Винаги сте добре дошри — любезно каза Маса и затвори.

Лоша работа, много лоша. Господарят трета нощ не е лягал, господарката също не спи, все се моли — ту в черквата, ту вкъщи пред иконата. Тя винаги по много се моли, но чак толкова не е бивало. Всичко това ще свърши много зле, макар че от сегашното по-лошо вече май няма накъде.

Дано господарят да намери онзи, дето уби Тюри-сан, закла Сонка-сан и Палаша. Да го открие и да направи хубав подарък на верния си слуга — да му даде този човек. Само за малко — за половин час. Не, по-добре за час…

В приятния унес времето летеше неусетно. Часовникът удари единайсет. Обикновено в околните къщи по това време всички отдавна спят, а днес прозорците навсякъде светят. Такава нощ е тази. Скоро в целия град ще забият камбаните, после в небето ще затрещят разноцветни огньове, навън ще пеят и ще викат, а утре ще има много пияни. Великден.

Дали да не отиде в черквата, да постои с другите, да послуша проточеното басово пеене на християнските бонзи21. Все ще е по-добре, отколкото да седи тук самичък и да чака, да чака, да чака…

В този миг чакането приключи. Хлопна се вратата, чуха се бързи уверени крачки. Господарят се прибра!

— Самичък ли тъгуваш? — попита господарят на японски и леко докосна рамото му.

Такава нежност не беше обичайна за отношенията им и, Маса внезапно не издържа, изхлипа, после направо се разплака. Не си бършеше сълзите — да текат. Не е срамно мъж да плаче, стига да не е от болка и страх.

Очите на господаря бяха сухи и святкаха.

— Не разполагам с всичко, на което се надявах — каза той. — Щеше ми се да го хвана на местопрестъплението. Но не можем повече да чакаме. Няма време. Сега убиецът още е в Москва, после върви го търси по целия свят. Имам косвени улики, имам свидетелка, която може да го разпознае. Предостатъчно. Пипнахме го.

— Ще ме вземете с вас ли? — не повярва на щастието си Маса. — Наистина?

— Да — кимна господарят. — Той е опасен противник, не бива да рискувам. Може да ми потрябва помощта ти.

Пак иззвъня телефонът.

— Господарю, обади се някакъв човек. По тайна работа. Не се представи. Каза, че пак ще се обади.

— Вдигни втората слушалка и гледай да разбереш дали е същият.

Маса долепи металното устройство до ухото си, готов да слуша.

— Ало. Това е номерът на Ераст Петрович Фандорин. На телефона — каза господарят.

— Ераст Петрович, вие ли сте? — изскърца гласът отсреща, същият или друг — кой знае. Маса сви рамене.

— Да. С кого имам честта?

— Аз съм, Захаров.

— Вие ли сте?! — свободната ръка на господаря се сви в здрав юмрук.

— Ераст Петрович, трябва да говоря с вас. Знам, че всички са против мен, но аз не съм убиецът, кълна ви се!

— А кой е?

— Всичко ще ви обясня. Само че ми дайте дума, че ще дойдете сам, без полицаи. Иначе ще изчезна и повече няма да ме видите, а убиецът ще остане на свобода. Имам ли думата ви?

— Имате я! — твърдо каза господарят.

— Вярвам ви, защото знам, че сте човек на честта. Не се съмнявайте в мен, не съм опасен за вас, а и нямам оръжие. Искам само да ви обясня… Ако се опасявате все пак, вземете и японеца, не възразявам. Но без полиция.

— Откъде знаете за японеца?

— Много неща знам за вас, Ераст Петрович. Затова само на вас вярвам… Незабавно тръгнете към Покровската застава. Там на Рогожкия вал потърсете хотел „Цариград“, сива триетажна постройка. Трябва да пристигнете най-късно до един час. Качете се в стая петдесет и втора и ме чакайте. Щом се уверя, че наистина сте само двамата, ще дойда. Ще ви разкажа цялата истина, а вие ще решите какво да правите. Ще се подчиня на всяко ваше решение.

— Няма да дойда с полиция, давам ви думата си — каза господарят и затвори. — Край, Маса, сега вече край — лицето му леко се оживи. — Ще го хванем на място. Дай ми силен зелен чай — и тази нощ няма да се спи.

— Какви оръжия ще вземем? — попита Маса.

— Аз ще си взема револвера, друго нищо не ми трябва. А ти каквото си избереш. Имай предвид, че този човек е чудовище. Силно, бързо, непредсказуемо — и тихо добави: — Реших наистина да действам без полицаи.

Маса кимна — наистина ще е по-добре да няма полиция.

Признавам си грешката, не всички копои са грозни. Този например е много красив.

Сърцето ми сладко замира, като го виждам как стеснява кръговете и е все по-близо до мен. Криеница. Hide and seek.

Безинтересно е да го разкривам пред света — този и отвън е почти толкова хубав, колкото отвътре.

Но мога да спомогна за просветляването му. Ако не съм се излъгал в него, той е изключителен човек. Няма да се уплаши, а ще го оцени. Знам, че много ще го боли. Отначало. Но после ще ми е благодарен. Кой знае, може да станем съратници? Струва ми се, че надушвам сродна душа. Или дори две сродни души? Слугата му произхожда от народ, който има сетива за истински Красивото. За обитателите на тези далечни острови най-висшият миг е да разкрият пред света утробната си Красота. Завършилите земния си път по този прекрасен начин се почитат в Япония като герои. Видът на димящи вътрешности там никого не плаши.

Да, ще бъдем трима, усещам го.

Как ми омръзна самотата! Двама, а дори и трима да си поделим бремето на отговорността — това би било неописуемо щастие. Защото аз не съм божество, аз съм просто човек.

Разберете ме, господин Фандорин. Помогнете ми.

Но първо трябва да ви отворя очите.