Демонът на Максуел

11.

Разузнавателните сонди, избързващи далеч напред, за да трасират пътя на кораба, не съобщаваха за опасност. Разбира се, и тяхното приближаване беше твърде относително тук, където близките разстояния се измерваха с милиони километри. Дори гравитацията би трябвало да се е увеличила многократно, а тя нарастваше едва забележимо. Или фантастите напразно бяха плашили читателите си с тия черни дупки, или явлението беше действително различно от представите на земната наука. А и външният му вид ставаше все по-различен, камерите на сондите показваха широки полоси от завихрена около невидим център материя, която в сгъстяванията си неравномерно светлееше от отражението на сумарното звездно излъчване. Изстрелваните от сондите гама-лъчи само краткотрайно и локално повишаваха светенето при сблъсъците си с частиците, а лъчите на радарите не срещаха твърд и потъваха в неотражателния център, без да се връщат. Но другите частици и демончетата продължаваха да изтичат на все по-гъсти снопове дори през сгъстяванията на основната материя и да се разсейват из околното пространство, сякаш притежаваха собствени двигателчета или нещо ги изхвърляше с вулканична мощ.

Излезли от командирското дежурство, Астра и Георг бяха разменили жилищата си с другата астропилотска двойка, а понеже единият от двамата неотлъчно трябваше да се намира в аварийния космолет, посменно киснеха при астрофизиците, да им помагат поне в техническата работа, защото те съвсем се бяха разбеснели в своята алчност да трупат новите наблюдения. Впрочем, щом стана командир, Урания се наложи и изпрати съобщение до Земята за временната промяна на курса. Не се възпротивиха, защото тогава още се надяваха, че докато съобщението пристигне, ще са изпълнили намерението си, а ето че тъкмо времето ги обърка, задължавайки ги да останат по-дълго в близост до черната дупка. Две от сондите, успели да проникнат най-дълбоко в сгъстяванията около неотражателния център, донесоха оттам с атомните си часовници съвсем друго време. Явно и тук времето си оставаше най-загадъчното нещо, с което човек цял живот се бореше, без да узнае какво е. Кълцаше го безогледно на секунди, минути и часове, а всъщност насичаше собствените си илюзии за него. Задъхваше се от недостига на тази илюзия или се задавяше от изобилието й, сляпо се бунтуваше или покорно се подчиняваше, докато времето си течеше с безмилостно равнодушие към напъните му да го прозре.

Но нима течеше? Откъде и в каква посока? Или представляваше същият всеобемен и невидим океан, подобен на космическия вакуум, затворен в също така невидими и недостижими брегове, сред които, като в земните океани, посоки имаха само повърхностните и дълбоководните течения? Какво ставаше с него в тая черна дупка? Течеше ли и там или просто се завихряше по подобие на водовъртежите в океана?

— Дядо Елиа — запита го Астра. — Какво мислиш?

— Уморих се да мисля, дъще — отвърна й той. — Моето време изтече.

Астра го поласка високо, та да я чуят и другите:

— Ти си най-младият тука.

— И какво все пак мислиш, като гледаш тия объркани часовници, дето кой знае какво ни показват? — подвикна Делеман от другия край на лабораторията.

— Казах ви, вече не мисля. Но като стар човек избива ме на спомени. Ученик бях още, вървях през едно сухо поле и изведнъж насред него — изворче! Съвсем мъничко вода пускаше, само две педи около него тревата зеленееше, земята веднага си го попиваше обратно. А аз взех да си представям откъде иде тая вода насред огромното, изгоряло от слънцето поле, по какви невидими артерии и капилярчета е свързана с големите подземни води, как е набрала сили да пробие…

— Дядо Елиа го удари на поезия — обади се Сюй Сяобин откъм ускорителя, в който поредната мишена от „демончета“ биваше обстрелвана с поредния обичаен и необичаен резултат.

Старецът не се засегна.

— Поезията е също метод на познанието. Щом не може с единия, човек опитва с другия.

— А ти какво ще ни кажеш за времето, което да не е поезия и да е по-вярно? — присъедини се Астра към стареца, без законната за случая заядливост.

Охреното и посбръчкано лице на Сюй Сяобин бе винаги готово за усмивка.

— Попитали веднъж нашия древен мъдрец Конфуций какво ще каже за смъртта. Той отвърнал: Какво можем да кажем за смъртта, след като не знаем какво е животът?

Астра си позволи мъничко да възтържествува:

— Това е гола констатация и отказ. Отказът не носи познание, той отдалечава. А поезията е опит да усвоиш непознатото чрез сливане с него.

— Добре му го рече — похвали я старецът. — Тука с Конфуций доникъде няма да стигнем.

Сюй Сяобин очевидно хранеше пристрастия към далечния си предтеча.

— Защо? Какво е правил Конфуций? Цял живот е търсил реда. Не правим ли същото? Дали това е редът сред хората или в квантовия свят…

— Не е това поезията — благо го укори дядо Елиа. — Обстрелваш живото с мъртвото.

— И ти ли смяташ демончетата за живи? — изненада се Астра в бледорозовия облак, озвучен с тънък меланхолен звън, който думите му предизвикаха пред вътрешното й зрение.

— В ускорителя ги умъртвяваме, а Кардинала ги вживява в растенията.

— Въпрос на химия — издаде се Делеман, че ги е слушал въпреки съсредоточеността си пред компютъра, чийто екран непрекъснато сменяше някакви цифри с геометрични фигури. — Всеки организъм приема и нежива материя.

— Така е, но ако ги свържем с мястото, откъдето извират, и ако ги свържем с времето, за което не знаем какво представлява там… Ей, я стига сме дрънкали, да си гледаме работата!

— Довърши си мисълта, Дядо Елиа! — помоли го Астра, защото й се стори, че се побоя да произнесе нещо.

— Остави ме, дъще! Никаква мисъл нямам, пак само спомени. И пак от оная разходка. Момче бях и съвсем по момчешки се запитах тогава край кладенчето. Не е ли и с времето така? Течело, казват. Но не започва ли всъщност да тече от мига, в който някъде бликва животът? Пак поезия, нали? И е трябвало май да се захвана да пиша стихове, а аз тогава реших да изучавам астрофизиката — измоли старецът прошка за младежките си прегрешения.

Делеман се обърна от компютъра, готов да защити астрофизиката, но Астра го изпревари:

— Не усетихте ли нещо?

Нещо бе дръннало тъничко в нея, нещо тръпнещо бликна в мозъка й, рукна оттам през гърдите чак в краката й.

— Май че гравитацията се усилва — рече Дядо Елиа, гледайки в изпънатите напред пръсти на ръката си, които леко потреперваха.

Астра вече бе го уточнила с нечовешкия си вътрешен жироскоп за положението в пространството. Слабо беше увеличението, но корабът летеше по инерция и ако не идеше отвън — невероятно, защото уредите щяха да сигнализират, можеше да означава само едно: включен е някой от спомагателните двигатели за корекция на движението. И тя хукна към командната зала, защото там седеше Урания и оттам идеха сега тревожните вълни на неясно телепатично послание.