Демонът на Максуел

16.

Този, комуто викаха Кардинала, влезе с достолепна плавност, сякаш се пазеше да не сгреши в нещо, но така ходеха тук всички мъже и жени, чиито тела не са генетически обработвани. В условията на слабата изкуствена гравитация резките движения лесно ги изваждаха от равновесие. Не беше изненадан от необичайното повикване, макар че всеки би се озадачил, ако го повикаше един астропилот лично в дома си. Предполагаше, че неговата сътрудничка в лабораторията искаше да му изплаче тревогите си от случилото се.

Урания припряно заключи вратата зад него, посочи с ръка.

— Какво виждаш?

— Себе си. Пак ли шегите на Сейчи?

Астропилотката се обърка — значи Кардинала себе си виждаше, не нея? А ето че и нейното лице си беше там непроменено, с аскетично изопнати черти, сякаш направени от глазирана шоколадовотъмна глина.

— Но защо ме е изобразил рогоносец? Такъв ли съм, Ури? — весело възкликна Кардинала и по същия начин се втрещи в собствената си глава.

Реакцията му накара астропилотката да възтържествува:

— Каза ли ти нещо?

Достолепието на Кардинала бе се превърнало в трогателен смут.

— Че бил друга форма на разума.

— Видя ли!

Кардинала застина в очакване какво още ще му сервира непредсказуемата в постъпките си негърка, но отново чу само собствения си глас:

— Прощавай, че приличам на теб. Сливането е наше средство за общуване, но при слабото налягане тук само толкова мога да изобразя. Нека да направя за теб нещо добро!

— Направи го! — промълви Кардинала безпомощно, защото се нуждаеше от доказателства, както някога християните са настоявали за още и още чудеса, та да повярват в господа си.

Урания чу съгласието на Кардинала, но бе чула и в себе си своя глас да й прави предишното предложение. Погледна към лицето си да види какво ще е това „добро“ и очите й внезапно се размътиха или самото изображение на главата й се размъти, защото не беше вече там. На същото място под тавана бавно се кълбеше и пулсираше като далечна звезда една жълто-оранжева топка. Връхлетя я силна уплаха, превърна се в неудържимо желание да се скрие някъде, хвърли я към астробиолога, разперил обятия насреща й. Лицето му, запулсирало като оная топка там, се мъчеше да налучка израза на радостно недоверие, нетърпеливо да се увери. А в прегръдката му уплахата й се стопи в усещането за взаимна принадлежност, за също така нетърпеливо чакана среща след мъчителна раздяла и тя обсипа с целувките си смутеното му лице. Отначало детски пламенни и безразборни, няколко мига по майчински щастливо страдащи, те се развихриха в самозабравила се женска страст.

Внезапният дъжд от целувки съживи засъхналата сила на чернозема в тялото му. Нима?… Нима това змийски гъвкаво и змийски лъскаво тяло, което така предизвикателно сластно танцуваше своя изкусителен танц под зелената лабораторна манта и което той се пазеше да поглежда?… Но и неверието му престана да бъде неверие, простена като болезнено откритие, невярващо само още в своето щастие, изригна в гърдите му с ураганна сила, помете всички прегради, вдигнати от корабния устав пред астропилотките, и всичките му собствени барикади.

Урания се изплъзна от ослепялата мощ на ръцете му, спусна черните завеси на клепачите си, разкъса закопчалките на служебния комбинезон и се изхлузи като из утроба — една черна муза на астрономията, родена от бялата пяна на галактиката. Постоя миг така, усети, че голотата й го сковава в съзерцание, и собственият й вик, някакъв правик от праджунглата, заприижда към нея на гъсти оранжеви облаци. Тя се гмурна презглава в тях и телата на двамата издумкаха на пода със земетръсен тътен.

Минути по-късно или век по-късно двамата осъзнаха, че тая смъртна изнемога в проснатите им тела бе само радостен остатък от нещо, което никога не бяха правили с такава свирепа жажда. Никога нагонът им за сливане не бе избухвал в тях с толкова безогледна устремност. А когато плахо поискаха да се убедят, че и над другия е преминал същият щастливо опустошителен вихър, видяха се да стоят както и преди, насред стаята, на два-три метра един от друг. Той — в зеления халат, с който бе долетял от лабораторията си, тя — в астропилотския комбинезон. Дори не бяха задъхани, сякаш удивлението бе смазало белите им дробове. Урания притича до вратата, задърпа я, дълго не се сети, че е заключена, после я затръшна силно подире си.

Сякаш блъснат от раздвижения от вратата въздух, Кардинала залитна към близкото кресло, падна в него. Погледна към тавана едва когато въздухът се върна и в гърдите му. Лицето му, позамъглено от слънчевата мъглица, продължаваше да си виси там с познатата на всички на кораба блага съсредоточеност. И косите бяха все така поразрошени, и погледът бе все така кротко унесен в тайните на живота. Само двете рогчета светеха над темето му с чужда неонова светлина, но той и на тях свикваше вече. Помисли малко, без да съзнава какво мисли, после се окуражи. Един астробиолог не би трябвало да губи ума си пред разни чудеса и се опита с прихване да издуха от себе си парализиралото го недоумение.

— Познай себе си! Така ли? — изрече го, сякаш го сричаше от главния фриз на отдавна възстановения Делфийски храм. — Но не беше истинско, нали?

— То лежеше във вашите мозъци. Значи е истинско — отвърна гласът в мозъка му с равнодушна констатация.

— Глупак! Как ще се гледаме сега!

В миговете на първата колеблива прегръдка бе решил, че холографското изображение на лицето му, провокативно пратено й от японеца, бе подтикнало Урания да го въвлече в любовното приключение. Но сега? Как наистина щяха да се гледат с астропилотката, когато тя след месец отново трябваше да му помага в лабораторията!

— Нима любовта не ви сплотява? — обади се с привичната си кротка аналитичност собственият му глас. — Вие сте тачили някога своя бог Ерос като бог на космическото слияние.

Трябваше да провери в паметта на главния компютър дали наистина Ерос най-напред е бил бог на космическото слияние. В каквато и шизофрения да се раздвояваше мозъкът му, не би могъл да си съчини подобно нещо. А за да се доувери още сега, прибягна до предпазлива ирония, защото иронията винаги помага да охладиш и собствените си сетива:

— Когато тръгнахме от Земята, един духовник ме изпрати с уверението, че щом остана сам сред звездите, при мен щял да се яви бог. А ето че по-напред срещнах дявола! Не е ли доста шаблонен този сценарий? И на Земята все така се случва.

— Ти не вярваш нито в бога, нито в дявола. Затова ще повярваш в мен.

— Всички икони изобразяват дявола с рога.

— На един от вашите древни езици, който е съчинил и повечето ви легенди, рог и светлинен лъч е една и съща дума. Казах ти, те са средството, с което сега разговаряме.

Това едва ли го имаше в компютъра, трябваше да се пита Земята дали наистина в някой от древните езици рог и лъч са били едно и също. Каза си го, настройвайки се за работа, но вече бе убеден, че се нуждае от помощ, за да се справи или поне да се доувери в изключителността на явлението.

— Нека повикам един добър учен, който също не вярва в богове и дяволи!

— Повикай Амиран! — с равнодушно съгласие отгатна гласът дори непроизнесеното име.