Демонът на Максуел

5.

Тази врата можеше да бъде отворена само от гласовете на четиримата астропилоти и от линиите на техните длани. При повреда я отваряха командирските киборги, които чрез радиовръзка бяха свързани с роботите и по-важните системи на кораба. Астропилотите никога не се събираха заедно на едно място. Съвещаваха се чрез пряката световодна връзка и поясните радиостанции. За още по-голяма сигурност двойката, която не беше в командирско дежурство, живееше в аварийния космолет, където се съхраняваха и копията на бордовия дневник, на всички изследвания. Крайна мярка за спасяване на хората представляваше бягството със закрепения отвън космолет.

Когато отлитаха от Земята, някой от изпращачите ги нарече с дежурната дума герои. Старши командирът отговори на приветствените речи почти ядосано: Не отиваме да ставаме герои. Космосът е претъпкан с хора, оставили там телата си. Двайсетина повече или по-малко — все тая! Отиваме, защото слънчевата система вече ни отеснява. Може и да не го осъзнавате, може и да ми се изсмеете, но е така. Защо ония чудовищно гладни древни човеци са вдигнали своите пирамиди и обелиски? Вдигали са ги, за да вдигнат и себе си по-нависоко, духа си да извисят, не телата…

Така им го каза и добре им го каза на ония, които щяха да го слушат, изтегнати в креслата си пред холовизорните стени, неспирно преживяйки или отпивайки разни лакомства, и които правеха демонстрации против експедицията им, алчни за още лакомства. Но ето че Георг тъгуваше за Земята, не тя. Домът й още от дете беше в космолетите, на Луната, по астероидите, в надупчения от звездите вакуум. Него тя също не усещаше като празно пространство, а изпълнен с всепосочни и преливащи се едно в друго движения. Там странното й тяло се чувствуваше закътано от шарената и миризлива напаст на човешкия свят. Тук беше спокойствието, не на Земята, хорската гмеж на нея никога нямаше да се успокои и Астра го чувствуваше най-силно, когато влезеше в командната кабина на кораба.

Мъжът й не я забеляза. Седеше в удобното пилотско кресло пред дългия команден пулт и пак слушаше музика. Тази музика нарушаваше познатия й уют на овалната зала, посрещна я с пъстроцветни и разноформени геометрични фигури, които замрежиха погледа й, но с почти кибернетичните си, като у киборгите, сетива за уредите Астра мигом възприе, че тук всичко е наред. Явно предчувствието й за опасността идеше по-отдалеч, от намерението на астрофизиците да променят програмата.

— Защо не почиваш? — възкликна Георг приятелски нежно, макар само преди два часа да бяха се отново сдърпали, и побърза да изключи музиката.

— Вярно ли, че физиците искат промяна на курса?

— Споменаха ми, но още се карат за оптималния вариант.

— Аз ще бъда против — заяви спокойно Астра, загледана в главния екран, където една слънчевожълта точица старателно рисуваше пътя на кораба-станция сред звездите.

— Не бързай, мила! — рече Георг и гласът му я погали с нещо като виолетова въздишка, но и в нея се мярнаха ръбовете на по-тъмни триъгълници. — Ще го обсъдим в астропилотския съвет и така нататък. Ако чакаме Земята, ще изгубят половин година.

Макар всичко в нея да се бунтуваше, Астра предпочете да не възразява сега, да прогони триъгълниците от мозъка си. Подхвърли, сякаш случайно бе се сетила за това:

— Кардинала поръча да ти напомня, че е време да ми кажеш тайната.

— Каква тайна? А, да! По програма тоя месец трябваше.

— Значи и програма си имало! Давай тогава!

— Прощавай, но ме заварваш неподготвен. Няма ли да седнеш?

— Има ли опасност да загубя равновесие? — почти ядосано издума Астра, защото инстинктът й не улавяше нищо опасно в предстоящото. Докосваше само кроткия смут в душата му.

Георг стана, за да се изравнят, усмихна й се с онази мекота, която пазеше само за нея. Към другите се отнасяше с уставната твърдост на старши командир.

— Ти сигурно отдавна го подозираш…

— Не го усуквай, Гия, говори по програмата!

И все пак се появи и опасността. Вдигна се като тъмна стена между двамата, а през мътната й непрозирност тя видя как той се отдалечаваше. След още миг този мъж щеше да отлети на светлинни години от нея. Не заради огорчението, че бе крил от нея нещо важно, а защото… Не, тя още не знаеше защо, но разбираше, че ще стане. Прищя й се да не го загуби и решително отмести насочените си към него телепатични антени, насили се да чува гласа му с онези мелодии и цветове, които възприемаше в минутите на обич.

— Опитахме се още с раждането ти, още преди раждането ти да направим от теб… Е, да създадем чрез теб модел на бъдещия галактически човек, за който…

— Достатъчно! — прекъсна го тя с внезапното спокойствие, връхлитащо я винаги, щом осъзнаеше измеренията на някоя опасност.

То не беше вледеняващото мозъчните токове спокойствие, а хладнокръвието на добрия компютър, който си вършеше работата, необезпокояван от глупашки намеси. Този компютър мигом узна необходимото му, защото измъкна от паметния си блок всички жестоки процедури, на които бяха я подлагали в детството й, всички залъгалки и нищо необясняващи обяснения. Оставаше му да изведе алгоритъма, като от едната страна на уравнението постави конструираното от учените същество, а от другата — всичко, съставляващо досегашния й живот.

— Нали няма да правим от това драма?

— Няма, разбира се, затова сте ме създали такава, да няма драми в космоса. Гия, а генетичното вмешателство не беше ли разрешено само при някои болести и за повишаване на коефициента за интелигентност?

— Така е, но галактическият човек не може да бъде създаден иначе. Астра, мила…

Бяха я лъгали, че необикновените й телепатични способности и синестезията на сетивните възприятия били изненадващ резултат от генетичното повишаване на коефициента й за интелигентност. Сега вече знаеше защо се е получило така, но още не можеше да се разсърди. Думите на Георг бяха стигнали до нея вече доста отдалеч, избелели бяха цветовете им, а мелодията им се разтягаше в меланхолна протяжност.

— Искаше да ми кажеш, че ме обичаш въпреки това? Сигурно. Добрият учен обича своите експерименти.

— Особено успешните! — добави той с боязлива нежност.

— И какво, сега ще ме наблюдавате как ще се държа, след като знам ли? Втората част на програмата.

— Сега и ти ще участвуваш като наблюдател. Всичко премина според очакванията.

Тя се загледа към кротналата се в дъното под пулта за управление многоръка топка на командирския киборг.

— Гия, ти си повече галактически човек от мен. Кой знае колко си изтърпял, горкичкият! Аз не бих изтърпяла.

— Ти търпиш пък нас.

— Не е същото. Киборгът е създаден да търпи хората.

— Глупости, Астра! Не си никакъв киборг.

В инстинктивен споменен унес тя се опита отново да го доближи към себе си:

— Обичах те и ти се глезех като дете на баща си, после като момиче на по-големия батко, после като жена на добрия и нежен съпруг…

— Никога не си се глезила!

— Е, да, един киборг не би трябвало… Но нали все пак съм правила и неща, които нормалният човек няма да прави? Поне забавно ли ти беше да ме наблюдаваш?

— Обичах те — каза той простодушно. — Точно такава те обичах!

Тя искаше да се трогне, но компютърът в главата й вече съставяше уравнението.

— Урания е също като мен, нали? Две астропилотки, изобретени да водят междузвездни експедиции. Само дето не могат да раждат астропилоти. Нарочно ли, или е грешка в експеримента? Защо изобщо го започнахте най-напред с жени? — Видя и цветово колко болезнено се сви душата му, но се отказа повече да го щади. — Впрочем Амиран е преди нас, нали? По-стар експеримент. Той ли ви накара? Една безплодна галактическа жена за предпочитане ли е пред безполов галактически мъж?

— Той води наблюденията — не отговори Георг на нито един от въпросите й и сигурно не беше случайно.

— Наблюдателите сте ти, Захариас и Кардинала? Има ли още?

— Другите не бива да узнават, Астра!

— Спокойно! Единственото, което застрашава експеримента, е да не би внезапно да ми се прище да бъда като вас, но май няма такива изгледи.

— Къде отиваш? — застигна я тревожно червеният облак на гласа му вече при изхода.

— Да поспя. Какво толкова ще говорим? Обещавам ти обаче, че няма да ти се карам повече за Вивалди. Явно и генетически не ми е дадено да ви разбирам щуротиите.

Астра прекоси краткото разстояние до командирското жилище, което единствено се намираше близо до командната зала, без да усеща студения напор на вятъра в коридора. В спалнята се разсъблече пред голямото огледало на гардеробната врата, но не се зарадва както друг път на отражението си. Тази великолепна женственост беше изкуствено създадена и сигурно затова другите мъже инстинктивно й се плашеха. Прокара длани по тялото си. Безупречно гладката му кожа се напипваше еластично твърда, сякаш лишена от подкожни тлъстини, сякаш пластмасова. Тя се сети за нещо, което бе видяла някога, момиче още, без да му обърне внимание, смятайки го за нормално. Вдигна гърдите си така силно нагоре, че изпита болка от опъването им. В тяхната основа се виждаше, косъмно тънка, линията на отдавнашен разрез. Не, в тия необичайно корави гърди сигурно нямаше млечни жлези. Техните зърна не бяха безчувствени за мъжка ласка, но Гия не случайно никога не бе ги мачкал — да не повреди нещо.

Тя затръшна гардеробната врата и подвикна към видеофона:

— Амиран!

— Ето ме! — отзова се той веднага и повторно извика: — Хей, много си хубава!

Тя не прикри тялото си. Лекарят не можеше да бъде съблазнен, но можеше поне мъничко да му се отмъсти, затова го назова и с превода на грузинското му име:

— Прометейчо, кога ще ми кажеш какво сте напъхали в това мое конфекционно тяло на галактическа жена?

— Молих те да не ме наричаш така.

— Защо?

— Щом вече си узнала, скоро ще разбереш и че вашият Прометей не е нищо в сравнение с нас. Него са го приковали към някаква скала и орел му е кълвал само черния дроб. А нас, Астра, са ни оковали за хората, за да ни кълват душите. Дори човешки имена не са ни дали! Не имена, а символи! Виж им само детинския акъл!

Очаквала неизменните, иронично весели утешения, тази внезапна горест, бликнала като бяло-розови и черно-виолетови кълба над вулканичен кратер, я привлече към него с магнита на неудържима обич.

— Затова ли ни прекръсти с Ури? Ти наистина си чудесен! Не се безпокой, мили, сега ще стане по-весело, ще видиш!

— Ще стане. Ако ме слушаш, ще стане — потвърди той, но усмивката му явно не вярваше. — Само не мисли за себе си, чуваш ли, и за нас не мисли! Карай я както досега…

— Лягам да спя — прекъсна го тя и изключи, защото сигурно щяха да последват още съвети и наставления.