Демонът на Максуел

2.

Опасността съществуваше и явно не бе извряла от женската бъркотия в мозъка й. Но откъде идеше — извън ли, или се сгъстяваше, приближавайки своята критична маса за избухване вътре в самия кораб? Когато откри предчувствието си най-напред на Георг — все пак той не беше само неин съпруг, а и старши командир на експедицията, — той не побърза да я успокоява. Вярваше в необикновено силната й интуиция.

— Като клопка я виждам — обясни му тя. — Като гибелна безизходица.

Трудно бе да му опише с думи онова, което от време на време вътрешните й сетива виждаха ту като смрадлива тинеста топка, която набъбваше и пускаше мехури отровен газ, ту като онази хипотетична Риманова сфера, в чиито гравитационно затворени, невидими стени тя се блъскаше, отчаяно търсейки изход.

Без да вдига излишен шум, Георг — тогава той беше в командирско дежурства — обяви извънредна проверка на всички системи на кораба. Застави астрофизиците да обгледат отново цялото пространство на милиони километри наоколо. След няколко дена й съобщи:

— Всичко е наред. Черната дупка е далеч и е спокойна. Като ги запитах може ли оттам да се очаква опасност, изсмяха ми се. Засилва ли се усещането ти?

— Не, но не се и разсейва.

— Не казвай на другите. След време пак ще ги накарам да проверят.

— Нямам доверие на астрофизиците — въздъхна тя. — Толкова много знаят за космоса, че не могат да ти кажат нищо определено. Какво точно представляват тия демончета?

Онова, което някога бяха обявили за черна дупка, бе опровергало класическите представи за звезда в колапс, непреодолимо поглъщаща околната материя. То поглъщаше, но и изстрелваше около себе си разнородни потоци от частици, обменяше материя с околния вакуум.

— Частици като частици — рече Георг. — Изглежда, виртуалните се превръщат в тях.

— Да, ама тия направо ми бомбардират мозъка.

Георг ставаше винаги много предпазлив в усмивките си, когато жена му бе ядосана или разтревожена.

— Е, ти си издръжливо момиче!

— Издръжлива съм — съгласи се Астра и потръпна от себеотвращение.

Още невръстно дете бяха я облъчвали с какво ли не, на какви ли не мъчения я подлагаха, с какви ли не препарати тъпчеха телцето й все заради това, че един ден щяла да води далечни експедиции в космоса. А не успяха да погубят детството й, защото необичайното смесване на сетивните й възприятия я държеше непрестанно в един забавно пъстър свят, където всяко нещо придобиваше триизмерни образи от багри, звуци и аромати. В този свят тя не се усещаше самотна. Нито веднъж там не й доскуча въпреки лабораторно строгия режим на възпитанието й.

Георг, най-младият асистент на баща й, беше един от главните й инквизитори. По-късно той пое и астропилотското й обучение, съвсем естествено, като продължение на обучението, стана и неин партньор в това първо пътешествие извън слънчевата система.

Амиран беше прав — тя не познаваше любовта. Никога не бе й хрумвало нещо глупаво и безразсъдно, нито в астропилотското училище, нито в лунния колеж се остави да я въвлекат в младежки лудории, не изпита онова, което бива описвано като влюбване. Над целия шарен свят, който хора и предмети съчиняваха в сетивата й, властвуваше като всемогъщ разпоредител чувството за отговорност. Постъпките й се управляваха от една също така постоянна, но сякаш пресметлива жертвоготовност. Нещо в нея знаеше, че трябва винаги да пази себе си, за да бъде полезна на другите. Това беше и единственото себично у нея, а с такъв характер наистина не си в състояние да се влюбваш. Влюбването, изглежда, е потребност да се слееш с някого, като или му се подчиниш, или го обсебиш, а тя се виждаше еднакво властвуваща над всички и еднакво на всички подчинена.

Лекарят не употребяваше случайни думи; не каза „обучени“ или „възпитани“, каза „обречени сме да им служим“. Явно онова, което ги е обрекло, принадлежеше към нещата, които той обеща да й открие. А защо това мъчително чувство за изключителност и отделеност бе я обзело тъкмо сега! Предусещането за опасността ли я отделяше, защото другите не я усещаха? Но тя едва ли засягаше само нея, щом интуицията на Амиран и Урания им говореше същото. Защо тъкмо сега като че ли се ожесточаваше към хората, когато трябваше да се слее с тях, за да разбере откъде иде опасността? Щом не идеше отвън, значи трябваше да е вътре в кораба, в жилищата му, в научните сектори, в ръждясалите в осемгодишното пътуване механизми на човешкото съжителство.

Загадъчната обърканост на възприятията й продължаваше да й внушава, че е съдбоносно различна от нормалните хора, колкото и учените да я убеждаваха, че явлението не е толкова рядко и от столетия си имало научното име синестезия. Тя помнеше очите на баща си, когато, учейки се да чете, му заяви, че буквичките имали най-различни цветове, а гласът му, когато й се кара, замирисва на прегорял в тостера сандвич, докато иначе винаги ухаел на нещо топло и вкусно. Баща й беше за нея добрият бог, който дори когато я измъчваше в разни експерименти, го правеше, за да стане и тя богоравна. Но очите на този всесилен и всезнаещ бог тогава се изплашиха, после седмици наред я гледаха много угрижено, сякаш бе болна. Няколко пъти я запита пречи ли й това, уморява ли я, щели да я излекуват, ако настоявала.

Малката Астра още не знаеше как другите хора виждат и чуват нещата, но бурно се възпротиви. Защо ще й отнемат този необикновен свят, в който всеки звук си има багра и мирис, всеки аромат трепти с весел или драматичен тон в общия акорд на някое видение! А месец по-късно, скрила се под масата в бащината си лаборатория, чу Георг да казва на баща й, че от Америка съобщили за същото явление и вероятно това не било случайно. Името на далечното момиче Урания звънна у нея като тревожна камбанка, накара я да възревнува, но за да не се издаде, че е подслушвала, Астра не запита къде се намира тази нейна сестричка, която по същия начин виждала и чувала нещата.

Тя знаеше, че е необикновено дете. За никое дете от съседите или в училище не се грижеха толкова много учени и лаборатории, никое друго дете наоколо не готвеха за дълго пътуване към звездите и нямаше търпение да порасне, за да полети към небето, надявайки се там някъде да срещне момичето, което приличало на нея.

А сега се намираше сред тях, но звездите бяха все така далеч от нея и не при тях бе отишла, както й обещаваха в детството, а бяха я затворили в херметичен капан заедно с още двайсетина мъже и жени, чието нещастие се наслагваше всекидневно в душата й като гъста и тежка утайка.

Вече втора година се носеха в най-далечната отсечка на своята разтеглена орбита отвъд Слънцето и пряката им връзка със Земята бе затруднена. През месец изстрелваха цифрово сгъстени съобщения към една автоматична препредавателна станция, за да получат след още няколко месеца някакви досадно кратки напътствия и поздрави, които само те караха още по-силно да осъзнаваш колко си далеч от всичко земно. Освен двете двойки астропилоти — Астра и Георг и Урания и Захариас, — които през тримесечие се редуваха на постовете командир и навигатор, останалите бяха сред най-бляскавите учени, които Земята някога бе изпращала в космоса. Също обучени и издръжливи, те, общо взето, лесно се справяха с периодичните психически кризи, изцяло подчинявайки се на научната дисциплина, но и техният блясък бе започнал да помръква в безплодието на многогодишните им усилия да задоволят извечното любопитство на човечеството как функционира Вселената.

Бяха проникнали толкова надълбоко в междузвездието, колкото никой преди тях, натрупаха знания за хиляди нови и непознати неща, но и от тях не се пръкваше жадуваният отговор. И учените все по-отчаяно се затваряха, за да подреждат и пренареждат зрънцата истини, полуистини и предположения, като в оная древна игра, в която от разноцветни парченца трябваше да се сглоби някаква картина, а картината все не излизаше или все нещо оставаше извън рамката й.

Корабът приличаше на гигантски кактус с множеството си щръкнали в разни посоки израстъци, където се помещаваха складове и научни сектори, шлюзове за изстрелване на сонди, за скачване и за излизане навън. А цялото това фантасмагорично образувание бе обвито от мрежата на противометеоритната защита, служеща едновременно и за основна антена. Така че, отвън погледнат, корабът притежаваше трудно определима форма и остроумният отговорник за информационните системи Сейчи Омара бе може би най-близо до истината, измисляйки за него шеговитото геометрично определение — пъпешоиден седмофалусник.

Входните ниши към отделните сектори зееха дълбоки и мрачни между вратите към складовите и машинни помещения, защото при опасност можеха да бъдат изолирвани от кораба, да преминават на самостоятелен режим. Улисана в тревогите си, Астра се поспря пред тъмната паст на поредната ниша, да види дали не е отминала лабораторията по астробиология, но в дъното й нещо се размърда и тя подвикна:

— Кой е там?

— Дядо Мраз — отвърна дребничкият японец, който изплува от нишата на изходния шлюз. — Бъррр! Много е студено навън, командире, не излизай по рокля!

Гласът му, насичащ думите като весел лай на кученце, лумна насреща й с палави жълти искри. Усетила се от напомнянето му лишена от авторитета на астропилотския костюм и командирския апаратен пояс, Астра го запита по-кротко, отколкото й се искаше:

— Навън ли си бил?

— Подготвям празника, още мъничко остана.

Инженер кибернетик, но и художник, и музикант, и поет, който ги забавляваше с шеговити куплетчета и закачки, Сейчи Омара подготвяше отбелязването на земната Нова година с лазерно и фойерверкно зрелище от рода на скайарта — онова модно на Земята течение, което доста предвзето се наричаше небесно изкуство.

— Сигурно ще го отменим — рече Астра с наново бликнала тревога пред неясната опасност.

— Само това недей! — извика японецът. — Знаеш ли колко хубаво ще стане!

Тя едва сега осъзна, че той вероятно го е изтълкувал като отмъщение заради сутрешния надпис на нейния домашен видеофон. Реши да потвърди предположението му, защото нямаше право да му съобщава истинското си безпокойство.

— Ще го отменим, ако не престанеш да пишеш разни глупости по екраните! Ти най-добре трябва да знаеш, че видеофонът е свято нещо, особено тук, където от него може да зависи животът ни.

Лъскавото му азиатско лице идолно се вкамени пред плоското нравоучение и той величествено издума подобна баналност:

— Човешките чувства са по-святи, Астра!

Сутринта домашният й видеофон бе използувал секундите между повикването и отговора, за да изпише на екрана си на латински „Пер аспера ад Астра“. Слисана, астропилотката не веднага съобрази, че надписът представляваше перифраза на древноримския девиз „Пер аспера ад астра“ (Чрез мъки към звездите), който украсяваше тренировъчния лагер на космонавтите в Лунния град. Би трябвало да се засмее над забавното ухажване, но и него видя като признак на разложението. А сега ироничният му патос отново я раздразни, тя също умееше да бъде иронична:

— Чрез мъки към Астра, така ли? И много ли са ти силни мъките?

— Ужасни! — извика той с една от позите на древнояпонския театър Но. — Готов съм да вляза и в огъня за теб, но понеже тук е забранено да се пали огън, готов съм да вляза и в кухненската пещ.

— Как така ще влезеш там? — ужаси се астропилотката, видяла инженера да се гърчи в глъбинната жар на микровълновата фурна, която печеше храните им. Ако нещо явно не достигаше на човешкото й съвършенство, то бе чувството за хумор, особено когато лекомислието изригваше насреща й с парещи жълтооранжеви езици.

— За доказателство колко съм ти предан.

— Сигурно има и други начини — продължи да не го разбира тя и подхвърли, вече отминавайки: — Не се сърди, но може наистина да отменим вашето зрелище.

— Астра, къде отиваш? — викна той подире й, помислил си навярно, че се е запътила натам, където ще се взема решението.

— При Кардинала.

— Трябва ли да ревнувам?

Тя сепнато се обърна:

— Ама ти предложение за любов ли ми правиш? — И май за пръв път го усети непристорено уплашен.

— Не, не, исках да кажа… Може и той да се оплаче от мен, не го вземай сериозно!

— Виж, това ми е по-лесно да обещая! — отвърна тя, но собствената й насмешка се загърна в нея в тъжно виолетова мъгла.