Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Анотация

В „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“ лавиците, отрупани е книги, стигат високо, чак до тавана. Там, където се стига само със стълба, се спотайват мистериозни заглавия, изписани е причудлив шифър, за които информация няма дори и в интернет. Те не се продават, а се заемат за четене от посветени в голяма тайна членове на древно общество. И така е било от векове.

Всичко се променя, когато в книжарницата започва работа Клей Джанън. Изпълнен с любопитство към тези недостъпни книги и идващите винаги нощем за тях читатели, той прибягва до помощта на модерните технологии. Скоро на негова страна застават и някои от най-умните хора на планетата, работещи в централата на „Гугъл“. ГГ гениите обичат загадките, а тази е точно по вкуса им – но едва ли подозират, че за разгадаването й ще е нужно повече от изумителна изчислителна мощ.

Модерността атакува традиционната мъдрост... но дали книгите няма да се окажат по-могъщи от компютрите?

Това е художествено произведение. Всички герои, организации и събития, представени в този роман, са продукт на авторовото въображение или са използвани с художествена цел.

За Бети Ан и Джим

КНИЖАРНИЦАТА

ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК

Изгубен в сенките на рафтовете, за малко да се изтърся от стълбата. Точно на половината път догоре съм. Подът на книжарницата е на значително разстояние под мен, повърхност на далечна планета, която някога съм обитавал. Горните рафтове са все още високо над главата ми. Там е тъмно – книгите са плътно натъпкани една до друга и не пропускат никаква светлина. Въздухът е малко разреден. А май видях и прилеп.

Успявам да се вкопча в безценния си живот – с едната ръка се държа за стълбата, с другата – за ръба на рафта. Кокалчетата на пръстите ми са побелели. Очите ми пробягват над тях в посока към книгите, обхождат лавиците... и ето я. Книгата, която съм пратен да намеря.

Но нека се върнем малко назад.

Казвам се Клей Джанън и в онези дни рядко докосвах хартия.

Седях си в кухнята и тъкмо започвах да преглеждам обявите за работа на лаптопа си, когато нещо привличаше вниманието ми и се прехвърлях на статия за генномодифицираните лози. После решавах, че е прекалено дълга, затова я оставях за четене за по-нататък. След това отварях друг линк към ревю на книга. Добавях и него в списъка си за четене, след което свалях първата глава от книгата – третата от поредицата за вампирска полиция, и вече напълно забравил за обявите за търсене на помощници, отивах в дневната, слагах лаптопа на корема си и четях цял ден. Разполагах с много свободно време.

Бях безработен след бума от съкращения в големите хранителни вериги на Америка в началото на XXI век: по време на техния пик бяха затворени гигантски конгломерати от закусвални за хамбургери и цели суши империи – докарани до фалит.

Работата, която загубих, бе в главния офис на „Нюбейгъл"¹, пекарна, която се помещаваше не в Ню Йорк или в някое друго място с традиции в печенето на гевреци, а тук, в Сан Франциско. Компанията бе много малка и съвсем нова. Беше основана от двама бивши служители на „Гугъл", които пишеха софтуер, за да направят дизайна и да изпекат геврека на гевреците: гладка хрупкава коричка, мека тестена вътрешност – всичко това в съвършен кръг. Беше първата ми работа след артколежа и започнах като дизайнер, правех рекламни материали, за да обясня и промотирам този хранително-вкусов тороид²: менюта, купони за намаления, плакати за витрините на магазините и веднъж дори цял демонстративен щанд за търговско изложение.

Имаше много работа.

Отначало един от гугълците ме накара да се развихря и да направя нов дизайн на логото на компанията. То представляваше големи подскачащи букви в цветовете на дъгата, разположени в бледокафяв кръг, и изглеждаше като правено с жалката програма за рисуване на „Майкрософт". Направих нов дизайн, като използвах по-модерна форма на шрифта с остри черни серифи³, които според мен напомняха за кутийките и „кинжалите" на еврейските букви. Придадох на „Нюбейгъл" малко тежест и логото ми спечели награда от Американския институт за графични изкуства в Сан Франциско. После, когато споменах на другия бивш гугълец, че мога да програмирам (донякъде), той ме повиши и вече отговарях за сайта на компанията. Така че промених и 1 2 3

1

2

3

Серифи – декоративни чертички по краищата на буквите в някои шрифтове; печатните материали, като вестници и книги, почти винаги използват такъв вид шрифт, който се нарича съответно „серифен”. – Б. пр.

неговия дизайн, проведох малка маркетингова кампания, благодарение на която при търсене на ключови думи, като „бейгъл", „закуска" и „типология", в интернет най-напред излизаше нашата фирма. Аз бях също и гласът на @NewBagel в туитър и привлякох няколкостотин нови последователи с комбинация от любопитни факти за закуската и дигиталните купони.

Нито едно от тези ми занимания не представляваше следващия славен нов етап в човешката еволюция, но се учех. Развивах се. После обаче икономиката се срина и се оказа, че по време на рецесия хората си искат добрия старомоден шуплест и издължен геврек, а не някакви гладки извънземни форми дори ако те са поръсени с най-съвършено смляната каменна сол.

Бившите гугълци бяха свикнали с успеха и не желаеха да се предадат толкова лесно. Те бързо смениха бранда и станаха компания за гевреци „Старият Йерусалим", като изоставиха напълно алгоритъма, а гевреците започнаха да излизат почернели и с неправилна форма. Инструктираха ме да придам на сайта по-старовремски вид – задача, която затормози душата ми и не ми спечели никаква награда от никой художествен институт. Ключовите думи вече не даваха същия резултат, а накрая изобщо спряха да водят към нас. Имаше все по-малко и по-малко неща за правене. Не научавах нищо и не се развивах наникъде.

Най-накрая бившите гугълци се признаха за победени и се преместиха в Коста Рика. Пещите бяха студени и уебсайтът замря. Нямаше пари за обезщетения, но задържах служебния „Макбук" и акаунта в туитър.

И така, след по-малко от година заетост, се озовах без работа. Оказа се, че не само хранителните вериги са засегнати. Хората живееха в мотели и в подвижни къщи по паркинги. Цялата икономика внезапно заприлича на онази детска игра, в която участниците танцуват, а когато музиката спре, трябва да седнат на някой от наредените в кръг столове или изгарят. Бях убеден, че е жизненоважно да си намеря място, каквото и да е място, възможно най-бързо.

Когато огледах конкуренцията, картината пред очите ми се оказа доста потискаща. Имах приятели – дизайнери като мен, които вече работеха по световноизвестни сайтове или създаваха напредничави тъчскрийн интерфейси, а не просто лога за стартиращи компании за гевреци. Имах познати, които работеха в „Епъл". Най-добрият ми приятел Нийл имаше собствен бизнес. Още една година в „Нюбейгъл" и щях да бъда на добро ниво, но не се бях задържал на работа достатъчно дълго, за да си изградя хубаво портфолио – или дори да стана достатъчно добър в нещо. Имах дипломна работа за швейцарската типография (1957-1983) от артколежа и бях създал уебсайт от три страници.

Въпреки това не се отказвах и продължавах да преглеждам обявите. Само дето критериите ми постепенно почнаха да се променят. Първо твърдях, че мога да започна само в компания, в чиято мисия вярвам. После си помислих, че ще бъде добре, стига да научавам нещо ново в процеса на работа. След това реших, че съм съгласен на всичко, ако фирмата не е очевидно на страната на злото. Сега внимателно преосмислях собственото си определение за зло.

Хартията ме спаси. Открих, че мога да остана съсредоточен върху едно нещо, ако съм далече от екрани и интернет, затова явно решението бе да принтирам купищата обяви, да метна телефона в чекмеджето и да изляза навън, забил нос в листовете. Отделих обявите, в които се изискваше прекалено много опит, и ги изхвърлих в нащърбените зелени кофи за боклук, покрай които минах. Когато стигнах границата на изтощението и се запътих към автобуса, за да се прибера вкъщи, в предния си джоб имах две-три доста обещаващи предложения, които бях готов да проуча.

Този подход наистина подейства и ми намери работа, макар и не по начина, който очаквах.

Сан Франциско е чудесно място за разходки, ако имаш силни крака. Градът представлява малък квадрат, разнообразяван от многобройните стръмни хълмове и ограден от три страни от вода, така че навсякъде пред очите ти се разкриват изненадващи гледки. Може да се разхождаш, умислен в своите си неща, с купчини листчета в ръцете и по джобовете си и внезапно земята под краката ти се отдръпва и разкрива удивителна гледка – погледът ти стига чак до морето и всички сгради пред теб са обагрени в оранжево и розово.

Архитектурният стил на Сан Франциско не се среща никъде другаде в страната, но дори когато живееш тук и си свикнал с него, градът все пак ти поднася необичайни гледки: всички тези тесни къщи, прозорците като очи и зъби, украсите по фасадите, наподобяващи сватбени торти. И ако си се обърнал в правилната посока, зад всичко това ще видиш ръждивия призрак на моста „Голдън Гейт".

Последвах една чудата гледка и поех по безименна стръмна уличка, известно време вървях по крайбрежието, след това тръгнах обратно по дългия път към вкъщи. Минах покрай старите вълноломи, като внимателно избягвах шумната тълпа на Кея на рибарите; ресторантите за морска храна отстъпваха на морските машиностроителни фирми, а след тях идваше ред на новите компании за социални медии. Най-накрая, когато стомахът ми закъркори, давайки сигнал, че е готов за обяд, се запътих пак към града.

Винаги когато обикалях из улиците на Сан Франциско, се оглеждах за табели „Търси се помощник" по витрините – не е нещо, което обикновено човек прави, нали така? Вероятно би трябвало да съм малко по-подозрителен към тях. Уважаваните и некриещи нищо от закона работодатели пускат обяви в „Крейгслист"⁴.

Денонощната книжарница, покрай която минах, определено не бе от тях.

ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК

Нощно работно време

Специални изисквания

Служебни облаги

Сега... Сигурен бях, че „денонощна книжарница" е евфемизъм за нещо. Намираше се на „Бродуей"⁵, а това бе евфемистичната част на града. Обиколката ми за търсене на работа ме бе отвела далеч от дома, а над съседната врата имаше неонов знак с подвижни крака, които се разтваряха и затваряха, и надпис „Плячката".

И все пак бутнах стъклената врата. Когато отворих и влязох, някъде над главата ми издрънча малка камбанка. По това време изобщо не си давах сметка какъв важен праг преминавам.

Вътре: представете си нормална по размер книжарница, обърната настрани. Мястото бе абсурдно тясно и замайващо високо, етажерките с книги се издигаха нагоре една след друга – три етажа, може би дори повече. Извих врата си назад, за да видя докъде стигат – защо книжарниците винаги те карат да правиш странни неща с врата си? Рафтовете се сливаха със сенките по тавана така плавно, че направо можеха да продължават нагоре до безкрайност. Бяха плътно долепени един до друг и ми приличаха на гориста преграда – но не като приятелската калифорнийска гора, а като стара трансилванска – гора, пълна с вълци, вещици и бандити – майстори на кинжалите, чакащи да се доберат до теб, когато лунната светлина се скрие.

Имаше стълби на колелца, с които се стигаше до най-високите лавици, и можеха да се местят по пътеките между тях. Обикновено ги намирах за симпатични – напомняха ми за старите библиотеки в аристократичните университети, но тук, както се простираха нагоре в мрака, изглеждаха зловещи. Нашепваха ми слухове за странни инциденти, случили се в непрогледна тъмнина.

Затова реших да се придържам към предната част на книжарницата, в която през прозорците се просмукваше обедната светлина – предполагаше се, че тя ще държи вълците надалече. Стената около и над вратата бе изцяло стъклена, дебелите квадратни стъклени панели бяха обхванати в решетка от черно желязо, а през тях, във формата на дъга, с високи златни букви бе изписан (наопаки, за да се чете правилно отвън) надписът:

ДЕНОНОЩНАТА КНИЖАРНИЦА НА МИСТЪР ПЕНУМБРА⁶

Под дъгата на надписа имаше символ – две разтворени длани, наподобяващи по форма отворена книга.

Е, кой беше мистър Пенумбра?

– Привет, привет – разнесе се спокоен глас иззад купищата книги.

Появи се човек – висок, слаб като някоя от стълбите в книжарницата, облечен в светлосива риза и синя жилетка. Поклащаше се, докато ходеше, и се подпираше с ръка на рафтовете. Щом излезе от сенките, видях, че жилетката подхожда на очите му – и те бяха сини, искрящи на сутрешната светлина. Бяха добри очи, големи и ярки, обвити в мрежа от ситни бръчици. Мъжът бе много стар.

Кимна ми и махна немощно.

– Какво търсиш из тез лавици, момчето ми?

Беше добро изречение и определено ме накара да се отпусна.

Попитах:

– Дали говоря с мистър Пенумбра?

– Аз съм Пенумбра – кимна мъжът – и съм пазителят на това място.

Не бях осъзнавал, че е така, докато не го казах:

– Търся работа.

Пенумбра премигна веднъж, после кимна отново и се затътри към бюрото до входната врата. Беше масивно, от тъмнокафяво дърво със спираловидни кръгове, стабилна крепост на края на гората. Сигурно човек можеше да защитава това нещо с дни при обсада или нападение от страна на библиотечните етажерки. Не че имаше такава вероятност.

– Работа – кимна Пенумбра. Отпусна се на стола зад бюрото и се втренчи в мен през масивното туловище. – Работил ли си някога в книжарница?

– Ами... в рибния ресторант, където миех чинии, когато бях още ученик, собственикът продаваше своята готварска книга. – Наричаше се „Тайната треска"⁷ и в нея подробно се описваха трийсет и един различни начина... В тоя дух, сещате се. – Това май не се брои.

– Не, не се брои, но няма значение – каза Пенумбра. – Предишен опит в областта на книжната търговия тук няма да е от полза.

Чакай... Може би тук наистина се продаваха само еротични материали. Огледах се, но не видях никакви корсажи, разкъсани или каквито и да е други. Но точно до мен, на една ниска масичка, бяха струпани прашни томове на Дашиъл Хамет. Добър знак.

– Разкажи ми за някоя книга, която обичаш.

Знаех какво да отговоря. Изборът ми бе безапелационен, никакво колебание. Казах му:

– Мистър Пенумбра, не е една книга, всъщност е поредица, която е зле написана и може би излишно дълга, а и краят й е ужасен. Но съм я чел три пъти и срещнах най-добрия си приятел, защото в шести клас и двамата бяхме обсебени от нея.

Поех си дълбоко дъх.

– Обичам „Хроники на драконовата песен"⁸.

Пенумбра повдигна едната си вежда, после кимна доволно.

– Това е добре, много добре – каза той и се усмихна широко, разкривайки сбутаните си нагъсто бели зъби. След това примижа и ме огледа от горе до долу. – Но можеш ли да се катериш по стълби?

И така се озовах на тази стълба, катерейки се чак до третия етаж на Денонощната книжарница на мистър Пенумбра. Книгата, която ме изпрати да намеря, се нарича „Ал-Асмари" и се намира на повече от ръка и половина разстояние в мое ляво. Очевидно трябва да сляза долу и да преместя стълбата. Но под мен Пенумбра се провиква: „Наклони се, момчето ми! Наклони се!".

Леле, чак толкова ли ми е нужна тази работа...

КОПЧЕТА

Това беше преди месец. И сега съм нощен продавач при Пенумбра и се катеря надолу и нагоре по стълбите като маймуна. Затова си има специална техника. Докарваш стълбата до мястото, застопоряваш колелцата й, после приклякваш и се мяташ направо на третата или четвъртата стъпенка. Придърпваш се с ръце, за да задържиш инерцията си, и след миг си вече на метър и половина във въздуха. Докато се катериш, гледаш право напред, не нагоре или надолу; фокусираш се на около трийсет сантиметра пред себе си и книгите започват да изплуват сред размазаната мешавица от цветни корици. Отброяваш стъпалата наум и когато стигнеш до правилното ниво, се протягаш за книгата, която си дошъл да вземеш... като, разбира се, се накланяш.

От гледна точка на професионално развитие това може да не е толкова престижно като уебдизайна, но вероятно е по-забавно, а в момента съм готов да приема всичко, до което мога да се докопам.

Иска ми се само да можех да използвам новите си умения по-често. Денонощната книжарница на мистър Пенумбра не работи от сутрин до вечер заради огромното количество клиенти, които я посещават. Всъщност рядко имаме такива и понякога се чувствам по-скоро като нощен пазач, а не като продавач. Пенумбра продава книги втора употреба, но те са в толкова чудесно състояние, че спокойно биха могли и да са нови. Купува ги денем – в книжарницата се продават книги, подбрани само от мъжа, чието име стои на витрината – и той определено е корав купувач. Май не се интересува много от списъците с бестселъри. Стоката му е еклектична; няма никакво доказателство за някакъв обединяващ признак освен, предполагам, неговия личен вкус. Така че тук не могат да се открият тийнейджъри магьосници или вампирска полиция. Което е жалко, защото това е точно такава книжарница, в която ти се приисква да си купиш книга за тийнейджър магьосник. Това е такава книжарница, в която ти се приисква да бъдеш тийнейджър магьосник.

Разказах на приятелите си за Пенумбра и неколцина от тях се отбиха да се полюбуват на рафтовете и да позяпат как се катеря в прашасалите висини. Обикновено ги примамвах да си купят нещо: роман на Стайнбек, някои от разказите на Борхес, дебело томче на Толкин – очевидно автори, които допадаха на Пенумбра, защото имаше всичко, написано от тях. Отпращах приятелите си най-малко с по някоя пощенска картичка. Имам купчина картички на бюрото. На тях се вижда фасадата на магазина, нарисувана с молив и мастило – изчистен дизайн, който е толкова архаичен и демоде, че вече отново се смята за готин, и Пенумбра ги продава за по долар.

Но долар, изкаран на всеки няколко часа, не може да ми плати заплатата. Нямам представа какво ми я плаща. Изобщо не мога да разбера как тази книжарница още е в бизнеса.

Има една клиентка, която досега съм виждал вече два пъти – почти съм сигурен, че тя работи в съседния магазин с краката, „Плячката". Сигурен съм, защото и двата пъти очите й бяха очертани с плътен молив като на миеща мечка и вонеше на дим. Имаше широка усмивка и тъмноруса коса с кафеникави оттенъци. Не мога да определя на колко години е – може да е на двайсет и три и да е преживяла много, или да е на трийсет и една, забележително запазена за възрастта си. Не знам името й, но знам, че обича биографии.

При първото си посещение огледа бавно предните лавици, разтърка стъпалата си и се протегна небрежно няколко пъти, после дойде до бюрото.

– Имаш ли онази книга за Стив Джобс? – попита тя. Носеше пухкаво яке „Норд Фейс" над късата си розова блузка и дънки, а в гласа й се усети леко носова нотка.

Намръщих се и казах:

– Вероятно не, но нека проверя.

Базата с данни на Пенумбра се съхранява в очукан бежов „Мак Плюс". Написах името на автора на книгата и компютърът издрънча тихо – звукът на успеха. Жената бе късметлийка.

Изкривихме глави, за да огледаме раздела с биографиите, и ето я: едно-едничко копие, лъскаво като чисто ново. Може да е била коледен подарък за някой татко компютърджия, който всъщност не чете книги. Или може би таткото компютърджия бе пожелал да си я прочете на своя „Киндъл". Както и да е, някой я бе продал тук и тя бе преминала цедката на Пенумбра. Истинско чудо.

– Беше толкова хубав – каза жената, държейки книгата пред себе си. Стив Джобс се взираше в нея от бялата корица, подпрял брадичката си с ръка, носещ кръгли очила, почти същите като тези на мистър Пенумбра⁹.

Седмица по-късно тя дойде, подскачайки през входната врата, усмихна се и плесна безшумно с ръце – така приличаше повече на двайсет и три, отколкото на трийсет и една годишна – и каза:

– О, беше страхотна! Сега чуй – лицето й стана сериозно, – авторът е написал и друга книга, за Айнщайн.

Вдигна телефона си, който показваше страницата на „Амазон" с описанието на книгата на Уолтър Айзъксън за Айнщайн.

– Видях я в интернет, но реших, че може да си я купя и оттук?

Искам да разберете: това беше невероятно. Мечтата на всеки книготърговец. Тази стриптийзьорка се изправяше с гърди срещу хода на историята и крещеше – Спрете! Извили глави с надежда, после открихме, че биографичният раздел на Пенумбра не съдържа „Айнщайн: неговият живот и Вселената"¹⁰. Имаше пет различни книги за Ричард Файнман, но нищо за Алберт Айнщайн. Това говореше много за Пенумбра.

– Сериозно? – нацупи се „Норд Фейс". – Все тая. Явно ще се наложи да си я купя онлайн. Благодаря.

Нека да изясня нещо пределно ясно. Ако трябва да подредя преживяванията при закупуване на книги според критерии като удобство, леснота и удовлетворение, класацията ще е следната:

1. Някоя съвършена независима книжарница като „Пигмалион" в Бъркли.

2. Голяма просторна книжарница от веригата на „ Барне енд Ноубъл". Да, знам, корпоративни са, но нека си признаем – тези книжарници са приятни. Особено ако имат от големите дивани.

3. Алеята с книги в универсален магазин като „Уолмарт". (Точно до рафтовете с градинска пръст и тор.)

4. Библиотечката на борда на американската ядрена подводница „Уест Вирджиния", намираща се в дълбините на Тихия океан.

5. Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.

Затова реших да се заема с направляването на кораба. Не, не знаех нищо за правилното функциониране на книжарница. Не, не бях наясно с тенденциите в литературните вкусове на излизащата от стриптийз тълпа. Не, никога не бях ръководил каквото и да било. Не, никога не бях насочвал кораби да минат успешно през рифовете, ако не броите онзи път, когато спасих клуба по фехтовка на Училището по дизайн на Роуд Айлънд от фалит, като организирах двайсет и четири часов филмов маратон с Ерол Флин. Но знаех, че има неща, които мистър Пенумбра очевидно вършеше погрешно – нещата, които изобщо не вършеше.

Като маркетинга.

Имах план: първо щях да се докажа с няколко малки успеха, после щях да помоля за средства, за да пусна тук-там обяви, щях да сложа няколко афиша на витрината, можехме дори да стигнем дотам, че да поставим банер на спирката, която се намираше малко по-нагоре от нас по улицата: „Чакаш автобуса си? Ела и го чакай при нас!". После щях да държа постоянно отворен лаптопа си на страницата с разписанието на градския транспорт, за да предупреждавам клиентите на всеки пет минути кога идва следващият автобус. Направо гениално!

Но трябваше да започна от нещо мъничко и тъй като нямах клиенти, работех усилено. Първо се свързах с незащитената безжична мрежа на съседния клуб „Плячката". После прегледах всички местни сайтове и написах анонимно похвални мнения за това скрито бижу, книжарницата на Пенумбра. Изпратих приятелски имейли с намигащи емотикони на местните блогове. Създадох група във фейсбук – засега имаше само един член. Включих се в местна рекламна програма на гугъл, насочена към голяма таргет група – същата, която използвах в „Нюбейгъл", – благодарение на която можех да открия нашите клиенти с абсурдна точност.

Избрах критериите от дългия списък на гугъл:

• жители на Сан Франциско;

• обичат книги;

• нощни птици;

• плащат в брой;

• не са алергични към прах;

• харесват филмите на Уес Андерсън¹¹;

• живеят на пет пресечки от нас.

Имах само десет долара, които да похарча за това, така че трябваше да съм конкретен.

Добре, с тази задача бяхме готови. Трябваше да се помисли и за снабдяването, а в това отношение Пенумбра бе капризен – най-малкото, което можеше да се каже по въпроса. Но това бе само едната част от историята. Вече бях научил, че Денонощната книжарница на мистър Пенумбра всъщност се състои от два магазина в тялото на един.

Първият бе що-годе нормалната книжарница, която се намираше в предната част, наблъскана догоре с книги около бюрото. Имаше ниски етажерки с табели „История", „Биографии" и „Поезия". Имаше „Никомаховата етика" на Аристотел и „Шибуми" на Треванян¹². Тази повече или по-малко нормална книжарница бе оскъдна и донякъде разочароваща, но поне бе пълна със заглавия, които можеш да намериш в някоя библиотека или в интернет.

Другата книжарница бе зад и над нея, по високите и достъпни само с подвижната стълба рафтове, и се състоеше от издания, които – поне според интернет – не съществуват. Повярвайте ми, търсих ги. Много от тях имат доста антикварен вид – напукана кожена подвързия, позлатени заглавия, но други са наскоро подвързани с ярки свежи корици. Значи не всички са стари. Просто всички са... уникални.

Мислех за това като за Списъка с другите книги, или Другия списък.

Когато започнах работа тук, предположих, че всички те са от малки издателства. Малки издателства на амиши например, които не си падат по дигиталните технологии. Или пък всички са самиздат – цяла колекция от подвързани на ръка издания, единични бройки, които не са стигнали до Библиотеката на Конгреса или някъде другаде. Може би книжарницата на Пенумбра бе нещо като сиропиталище за книги.

Но сега, вече месец, откакто съм на работа, почвам да мисля, че е малко по-сложно от това. Към втория магазин има и втора група клиенти – малка общност от хора, които обикалят книжарницата като странни луни. Изобщо не приличат на „Норд Фейс". Те са по-стари. Появяват се с алгоритмична редовност. Никога не търсят нещо. Идват напълно решителни, напълно трезви и осъзнаващи ясно своята нужда. Например камбанката над вратата издрънква и преди звукът да е спрял, мистър Тиндъл изкрещява, останал без дъх: „Кингслейк"! Искам „Кингслейк"! Сваля ръцете си от главата си (наистина ли е тичал по улицата с ръце на главата?) и ги стоварва на бюрото. Повтаря го, сякаш вече ми е казал, че ризата ми гори, а аз не предприемам никакви спасителни действия: „Кингслейк"! Бързо!

Базата с данни на компютъра съдържа и списък на редовните книги, и Списъка с другите книги. Последните не са подредени на рафтовете по заглавие или по тема (дали изобщо имат някаква тема?), така че помощта на технологиите е жизненоважна. Сега ще напиша К-И-Н-Г-С-Л-Е-Й-К и машината ще се задвижи бавно – Тиндъл се поклаща нервно до мен на пети, – после се разнася тих звън и се показва загадъчният отговор. Не „Биография" или „Научна фантастика", или „Фентъзи", а: 3-13. Това означава Другият списък, редица 3, рафт 13", което е само на около три метра височина.

– О, слава богу, благодаря ти, да, благодаря – казва с въодушевление Тиндъл. – Ето моята книга.

Изважда много голяма книга отнякъде, вероятно от панталоните си; връща я в замяна на КИНГСЛЕЙК.

– А ето и картата ми.

Плъзга по повърхността на бюрото ламинирана карта със същия символ, който украсява витрината отпред. На нея има код, отпечатан дълбоко в дебелата хартия, който записвам. Кодът на Тиндъл, както винаги, е щастливият номер 6WNJHY. Два пъти бъркам, докато го вписвам.

След като изпълнявам маймунските си номера със стълбата, увивам книгата в кафява хартия. Опитвам се да проведа любезен разговор:

– Как сте тази вечер, мистър Тиндъл?

– О, много добре, вече много по-добре – издиша шумно той, докато поема пакета с треперещи ръце. – Имам напредък бавно, но уверено, сигурно! Festina lente¹³ благодаря ти, благодаря!

После камбанката издрънчава отново, когато старецът излиза забързано навън. Часът е три през нощта.

Това някакъв читателски клуб ли е? Как се записваш за членство в него? Плаща ли се изобщо?

Това са въпросите, които си задавам, докато си седя тук сам, след като Тиндъл, Лапен или Федоров си тръгнат. Тиндъл е може би най-странният, но всички са чудаци: посивели, разсеяни, като че ли пренесени от някакво друго място или време. Нямат айфони. Не споменават никакво съвременно събитие или поп явление, или каквото и да е – говорят само за книги. Определено ги смятам за членове на клуб, но нямам доказателство, че се познават. Всеки идва отделно и никога не говори за нищо друго освен за обекта на неговата – или нейната – обсебваща мания в момента.

Не знам какво има в тези книги – част от работата ми е да не знам. След теста със стълбата в деня, в който бях нает на работа, Пенумбра застана зад бюрото, погледна ме с яркосините си очи и каза:

– В тази работа има три правила, като всяко трябва да се спазва стриктно. Помисли внимателно, преди да се съгласиш. Служителите в този магазин изпълняват тези условия от почти век и няма да допусна да бъдат нарушени сега. Първо: трябва винаги да си тук от 10 вечерта до 6 сутринта точно. Не бива да закъсняваш. Не можеш да си тръгваш по-рано. Второ: не можеш да разглеждаш, четеш или да ровиш по какъвто и да било начин из книгите на лавиците. Вадиш ги за членовете. Това е всичко.

Знам какво си мислите: нощ след нощ сам и никога не си преглеждал дори една книжка? Да, не съм. Доколкото знам, Пенумбра има камери из книжарницата. Ако надзърна и той разбере, ще ме уволни. Приятелите ми окапват като мухи навън; цели индустрии, цели райони от страната спускат кепенци. Не искам да живея на палатка. Нуждая се от тази работа.

И освен това третото правило компенсира второто.

– Трябва да записваш подробно всички поръчки. Времето. Вида на клиента. Психическото му състояние. Как е поискал книгата. Как я е получил. Дали изглежда пострадал, или наранен. Дали носи стръкче розмарин на шапката си. Абсолютно всичко.

Предполагам, че в нормална ситуация това щеше да ми се стори доста зловещо изискване за работа. Но при сегашните обстоятелства – когато заемах странни книги на странни хора посред нощ, ми се струваше напълно подходящо. Така че вместо да прекарвам нощите си в зяпане на забранените лавици, аз пиша за клиентите ни.

През първата ми нощ Пенумбра ми показа един долен шкаф на бюрото, където бяха подредени големи томове с кожена подвързия, напълно еднакви с изключение на номерацията с римски цифри на гръбчетата им.

– Нашите дневници – каза гой, като прокара пръст по редицата – се водят от почти сто години.

Извади най-десния том и го тръсна на бюрото с тежко движение.

– Ще ми помагаш да го правим.

На корицата на дневника бе дълбоко гравирана думата NARRATIO¹⁴, както и един символ – символът от витрината. Две длани, разтворени като книга.

– Отвори го – каза Пенумбра.

Страниците вътре бяха широки и пожълтели, пълни с ръкописни бележки, изписани с тъмно мастило. Имаше и рисунки: миниатюрни портрети на брадати мъже, мънички геометрични драсканици. Пенумбра разлисти страниците до средата на дневника, до място, отбелязано с книгоразделител в слонова кост, където писаният текст свършваше.

– Ще записваш имената, времето, в което са дошли клиентите, и книгите – каза той, потупвайки страницата, – но също и както вече казах, поведението и вида им. Ще правиш подробно описание на всеки член и за всеки клиент, който може да стане член, за да следим хода на работата им.

Млъкна, после добави:

– Някои от тях работят наистина много упорито.

– Какво правят?

– Момчето ми! – възкликна той, смаяно повдигайки вежди. Сякаш беше пределно очевидно: – Те четат.

И така, на страниците на книгата с надпис NARRATIO, номерирана като IX, се старая да водя ясен подробен отчет на всичко, което става по време на смяната ми, като само от време на време си позволявам литературни отклонения. Предполагам, може да се каже, че се допуска изключение от правило номер две. Все пак има една странна книга в книжарницата на Пенумбра, която ми е позволено да докосвам. Тази, в която пиша. Когато видя Пенумбра сутрин, ако съм имал клиент през нощта, той ме разпитва за него. Прочитам му част от записаното в дневника и той кимва. Но после задълбава още:

– Доста прилично описание на мистър Тиндъл – казва той. – Но я ми кажи помниш ли дали копчетата на балтона му бяха седефени? Или направени от кост? Някакъв метал? Медни?

Да, знам: странно е, че Пенумбра води подобни досиета на клиентите си. Не мога да си представя евентуалната му цел дори и да е с най-престъпни и нечестиви намерения. Но когато хората стигнат определена възраст, човек просто спира да ги пита защо вършат нещо. Изглежда рисковано. Ако кажа например: „Ей, мистър Пенумбра защо се интересувате от копчетата на балтона на мистър Тиндъл?", а той млъкне, почеше се по брадичката и настане неловко мълчание и после и двамата осъзнаем, че просто не може да си спомни? Или пък ме уволни на мига?

Пенумбра пази намеренията си в тайна и посланието му е ясно: Върши си работата и не задавай въпроси. Приятелят ми Арън бе уволнен от работа миналата седмица и сега ще се мести обратно при родителите си в Сакраменто. В настоящата икономическа ситуация предпочитам да не проверявам докъде се простира търпението на шефа ми. Нуждая се от тази работа. Копчетата на балтона на мистър Тиндъл бяха нефритени.

МАТРОПОЛИС

За да работи постоянно Денонощната книжарница на мистър Пенумбра, собственикът и двама служители си поделяме поравно времето и на мен се пада най-тъмният отрязък от цикъла. Пенумбра поема сутрините и деня – предполагам, че може да го наречете „основното време", въпреки че в този магазин няма такова. Искам да кажа, че дори един-едничък клиент е голямо събитие и е възможно той да се появи както посред нощ, така и в девет и половина сутринта.

Така че аз предавам щафетата на Пенумбра, но я получавам от Оливър Гроун, тихата душа, която работи в книжарницата следобед и привечер.

Оливър е висок, със здраво телосложение, с едри бедра и големи стъпала. Косата му е къдрава и с меден цвят, а ушите му стърчат перпендикулярно на главата. В някакъв друг живот сигурно второто му аз играе футбол¹⁵, тренира гребане или поддържа реда сред не толкова изисканите господа, посещаващи клуба до нас. Но в този живот Оливър е дипломант в Бъркли, специалност археология. Учи за музеен куратор.

Той е спокоен – прекалено спокоен за размерите си. Говори с кратки прости изречения и сякаш винаги мисли за нещо друго, нещо, станало преди много години или някъде много далече оттук. Оливър бленува денем за йонийски колони.

Познанията му са много стабилни. Една вечер го препитах с помощта на книга, наречена „Легендарни артефакти", която измъкнах от най-долната част на малкия раздел „История" на книжарницата. Прикрих надписите с длан и му показвах само снимките:

– Минойски тотем на бивол, 1700 г. пр.Хр. – казваше той.

Правилно.

– Кана от Бас-Юц, келтска, 450 г. пр.Хр. Може би 500.

Да.

– Керемиди от покрив, 600 г. Сигурно са корейски.

Също вярно.

В края на теста Оливър имаше десет от десет. Убеден съм, че мозъкът му просто работи по различен начин, в различна времева скала. Аз едва помня какво съм ял на закуска вчера; Оливър, от друга страна, обикновено е наясно какво е станало през 1000 г. пр.Хр. и как точно е изглеждало.

Завиждам му за това. В момента с Оливър Гроун сме равни: имаме една и съща работа и седим на един и същи стол. Но скоро, съвсем скоро той ще напредне значително и ще ме изпревари. Ще си намери място в реалния свят, защото е добър в нещо – нещо друго освен катеренето по стълби в самотна книжарница.

Всяка вечер идвам в 22:00 и намирам Оливър зад бюрото, винаги четящ книга, която задължително е със заглавие като „Съхранение и поддръжка на теракотени фигури" или „Видове върхове на стрели в Предколумбова Америка". Всяка вечер аз потропвам с пръсти по тъмното дърво. Той вдига глава и казва: „Здрасти, Клей". Всяка вечер заемам мястото му и си кимаме с глава като войници при смяна на караула – сякаш сме единствените хора, които могат да разберат положението на другия.

Когато приключвам смяната си, е шест сутринта, което е странно време за обикаляне по улиците. Обикновено се прибирам право у дома и чета или играя на видеоигри. Бих казал, че е отпускащо, но нощната смяна в книжарницата не ме напряга особено, така че по-скоро просто се мотая и убивам време, докато чакам съквартирантите ми да се събудят.

Матю Майтелбранд е творецът в компанията ни. Той е слаб като върлина, с бледа кожа и с дори по-странен дневен график и от моя, защото е по-непредсказуем. Много сутрини не ми се налага да го чакам да се събуди; когато се прибирам, се оказва, че изобщо не си е лягал цяла нощ, погълнат от поредния си проект. През деня (повече или по-малко) Мат се занимава със специалните ефекти в „Индъстриал Лайт енд Меджик" в „Президио"¹⁶ и прави реквизит за филми. Плащат му, за да измисли и да създаде лазерни пушки и обитавани от духове замъци. Но – и това за мен е много впечатляващо – той не използва компютри. Мат е от изчезващото племе на майсторите на специални ефекти, които все още ползват ножове и лепило. Когато не е в ИЛМ, работи по някакви свои проекти. Работи с маниакална обсебеност, задачите поглъщат цялото му време като огън, в който изгаря и последната му свободна минута – суха съчка, превърната в пламък. Спи леко и малко, често направо отпуснал се на стола или полегнал като фараон на дивана. Той е като духовете от книгите, като малък джин или нещо подобно, само че вместо въздух или вода неговата стихия е въображението.

Последният му проект е най-големият досега и скоро в стаята няма да има място нито за мен, нито за дивана. Проектът завзема дневната ни.

Нарича го „ Матрополис" и е направен от кашони и кенчета, хартия и пяна. Представлява модел на железница без железница. Основната топография е направена от пакетчета фъстъци, закрепени заедно с помощта на телена мрежа. Започна на една малка масичка, но после Мат добави още две – на различни нива, като тектонични плочи.

Разпрострян върху покривките на масите, се издига цял град.

Това е един умален свят от сънищата, ярък блестящ хиперград, създаден от остатъци на обикновени познати неща. Има характерни за Франк Гери¹⁷ извивки, направени от гладък станиол. Има готически остриета и назъбени кули от макарони. Има Емпайър Стейт Билдинг, сглобена от парченца зелено стъкло.

На стената зад масичките са залепени източниците за вдъхновението на Мат: разпечатани изображения на музеи, катедрали, небостъргачи и къщи. Някои са общи далечни кадри, но повечето са снимки отблизо: увеличени образи на повърхностите и на материалите, правени от самия Мат. Той често застава пред тях и ги гледа втренчено, търка брадичката си, оглежда мислено грубите и порутени къщи и лъскавите нови сгради, разглобява ги и ги сглобява наново с помощта на своя индивидуален ЛЕГО комплект. Мат използва обикновените материали толкова гениално, че тяхното първоначално предназначение се забравя и можеш да ги възприемаш единствено като малките постройки, в които са се превърнали.

На дивана има черно дистанционно; вземам го и натискам едно от копчетата. Миниатюрните самолетчета, дремещи до вратата, се събуждат за живот и се спускат към Матрополис. Техният истински господар може да ги накара да кацнат на върха на Емпайър Стейт Билдинг, но аз успявам само да ги блъсна в прозорците на небостъргача.

Нагоре по коридора след Матрополис се намира стаята ми. В апартамента има три стаи за трима съквартиранти. Моята е най-малката, просто малък бял куб с едуардиански орнаменти¹⁸ на тавана. На Мат е най-голямата, но в нея става силно течение – тя е горе, в таванската част, в края на стръмно тясно стълбище. Третата стая, със съвършения баланс между размер и удобство, принадлежи на последния ни съквартирант, Ашли Адамс. В момента тя спи, но няма да е задълго. Ашли става точно в шест и четирийсет и пет всяка сутрин.

Ашли е красива. Вероятно прекалено красива – прекалено свенлива и с изваяна фигура като триизмерен модел. Косата й е руса и права, падаща точно до раменете. Ръцете й са с красив загар от катеренето по скали два пъти седмично, когато сезонът позволява. Кожата й е винаги с тен, целуната от слънцето. Тя е мениджър в пиар агенция и като такава отговаряше и за пиара на „ЕГюбейгъл". Така се запознахме. Тя харесваше моето лого. Отначало си мислех, че си падам по нея, но после осъзнах, че Ашли е андроид.

Нямам нищо лошо предвид, казвайки това! Смятам, че андроидите ще бъдат нещо страхотно, когато ги разберем, нали? Умни и силни, организирани и внимателни. Ашли е точно такава. И тя е нашият благодетел: апартаментът е неин. Живее тук от много години и има договор за контролиран наем, заради който плащаме доста малко.

Аз съм готов да приветствам възторжено бъдещите ни повелители, андроидите.

След като живеех тук вече девет месеца, тогавашната ни съквартирантка Ванеса се премести в Канада, за да изкара магистратура по екология, и аз бях този, който доведе Мат на нейно място. Той беше приятел на мой приятел от артколежа; бях виждал негова изложба в малка галерия с бели стени – миниатюрни квартали, построени във вътрешността на винени бутилки и електрически крушки. Когато се оказа, че ние си търсим съквартирант, а той – квартира, бях въодушевен, че ще живея заедно с творец, но не бях сигурен, че Ашли ще го одобри.

Мат дойде да ни посети, облечен в хубав син блейзър и широки панталони с ръб. Седнахме в дневната (по това време в нея доминираше големият телевизор с плосък екран и дори във фантазиите си не си представяхме появата на миниатюрните градове по масичките) и той ни разказа за тогавашната си задача в ИЛМ: дизайн и конструиране на кръвожаден демон със синя дънкова кожа. Беше част от хсрърл филм, чието действие се развиваше в „Абъркромби енд Фич"¹⁹.

– Уча се как да шия – обясни той. После посочи единия маншет на Ашли: – Шевовете са много добри.

По-късно, когато Мат си тръгна, Ашли каза, че оценява спретнатостта му.

– Ако мислиш, че ще си паснеш с него, аз съм съгласна да го вземем – каза тя.

Това е ключът за нашето хармонично съжителство: въпреки че целите им са различни, Мат и Ашли споделят едно и също дълбоко уважение към детайлите. За Мат това е малък графит на някоя незначителна спирка. За Ашли: бельото й да е в тон с комплекта от блуза и жилетка.

Но истинското изпитание дойде в самото начало, с първия проект на Мат. Действието се случи в кухнята.

Кухнята: sanctum sanctorum²⁰ на Ашли. Върша всичко в нея много внимателно; приготвям си ястия, след които лесно се чисти, като паста и сухари, върху които мажа нещо. Не използвам нейното суперлъскаво ренде на „Майкроплейн", нито сложната й преса за чесън. Знам как да включвам и изключвам котлоните, но не и как да задействам конвектора на фурната, за което подозирам, че са нужни два ключа като при пускателния механизъм на ядрена ракета.

Ашли обича кухнята. Тя е гастроном, епикуреец и никога не е по-красива и по-андроидно съвършена от уикендите, когато готви ароматно ризото, препасана с престилка в подходящ цвят, с вдигната на висок кок руса коса.

Мат можеше да направи първия си проект на тавана или в малкия, обрасъл с храсти, заден двор. Но не. Той избра кухнята.

Случи се по време на безработния ми период след краха на „Нюбейгъл", така че бях там и наблюдавах какво става. Всъщност се бях облегнал съвсем наблизо и оглеждах работата на Мат, когато Ашли се появи. Прибра се у дома след работа, все още облечена в костюма си на „Джей Крю" от две части в тъмносиво и кремаво.

Тя ахна.

Мат бе сложил на печката огромна тенджера от огнеупорно стъкло, а вътре в нея бавно къкреше някаква смес от олио и боя. Сместа бе плътна и лепкава и подгрявана от бавния огън, бълбукаше и се надигаше с леко равномерно движение. Основното осветление в кухнята бе загасено и Мат бе поставил две извити лампи зад тенджерата; те сияеха през стъклото и хвърляха червени и лилави сенки, които се извиваха по плочките от гранит и травертин.

Изправих се и застинах мълчаливо. За последно ме бяха хващали така, когато бях на девет години и правех вулкани от оцет и сода бикарбонат на масата в кухнята след училище. Панталоните на майка ми бяха същите като на Ашли.

Мат бавно повдигна очи. Ръкавите му бяха навити над лактите. Тъмните му кожени обувки лъщяха в мрака, както и върховете на пръстите му, целите омазани с олио.

– Това е симулация на мъглявината Конска глава – каза той. Очевидно.

Ашли стоеше мълчаливо, взираща се в гледката пред себе си. Устата й беше леко отворена. Ключовете й висяха от пръста й, застинали по средата на движението към поличката, където стояха обикновено точно над дъската със списъците за покупки.

Мат живееше при нас от три дни.

Ашли направи две крачки напред и се наведе по-близо, също като мен малко преди това, после се втренчи в космическите дълбини. Жълтеникаво петно си бе проправило път през въртящите се пластове зелено и златисто.

– Леле-мале, Мат – ахна тя. – Красиво е.

Така че астрофизическата яхния на Мат продължи да си къкри, а другите му проекти последваха незабавно, като ставаха все по-големи и по-хаотични и все по заемащи място. Ашли проявяваше интерес към напредъка му; влизаше в стаята, поставяше ръка на ханша си, сбърчваше нос и правеше задълбочени конструктивни коментари. Премести телевизора при себе си.

Това е тайното оръжие на Мат, неговият паспорт, неговият пропуск за излизане от затвора: той прави неща, които са красиви.

Така че аз, разбира се, казах на Мат, че може да дойде да посети книжарницата, и той дойде тази вечер в два и половина. Камбанката над вратата звънна, за да обяви влизането му, и преди да каже и дума, вратът му се изви, за да проследи докъде се издигат криещите се в сенките етажерки с книги. После облеченият с яке в шотландско каре Мат се обърна към мен, посочи с ръка право към тавана и каза: „Искам да се кача там горе".

Работех тук само от месец и все още нямах увереността, за да върша лудории, но любопитството на Мат бе заразително. Той се запъти веднага до книгите от Другия списък и застана между етажерките, приведен близо към тях, оглеждайки структурата на дървото, текстурата на гръбчетата.

Отстъпих.

– Добре, но трябва да се въздържаш. Аз не докосвам книгите.

– Не ги докосваш? – попита той, докато изпробваше стълбата. – А ако искам да купя някоя от тях?

– Те не се продават – само се заемат. Трябва да си член на клуба.

– Редки книги ли са? Първи издания?

Вече бе във въздуха. Катереше се бързо.

– По-скоро единствени издания – казах аз. Книгите тук нямаха ISBN.

– За какво са?

– Не знам – отвърнах тихо.

– Какво?

Когато го повторих по-силно, осъзнах колко нелепо звучи.

– Не знам!

– Никога не си поглеждал дори в една-едничка?

Той спря, както бе на стълбата, и погледна надолу. Невероятно. Сега вече се притесних. Знаех накъде води всичко това.

– Сериозно, никога? – той се протегна към рафтовете. Замислих се дали да не разтърся стълбата, за да му покажа несъгласието си, но единственото по-проблемно нещо от Мат, разглеждащ някоя от книгите, бе Мат, политащ надолу към смъртта.

Вероятно. В ръцете си държеше дебел, подвързан в черно том, който заплашваше да наруши баланса му. Олюляваше се на стълбата и аз стиснах зъби.

– Ей, Мат... – казах с внезапно писклив и треперлив глас. – Защо просто не я върнеш и не...

– Това е изумително.

– Трябва...

– Наистина е изумително, Джанън. Никога ли не си го виждал? – Мат притисна книгата до гърдите си и тръгна да слиза надолу.

– Чакай!

Някак ми се стори, че ще бъде по-малко нарушение, ако книгата остане по-близо до мястото, на което принадлежи.

– Аз ще се кача.

Придърпах друга стълба срещу неговата и се покатерих нагоре. Само след миг с Мат бяхме на едно ниво, провеждайки тиха конференция на височина девет метра.

Истината, разбира се, е, че и аз самият се разкъсвах от любопитство. Дразнех се на Мат, но и му бях благодарен, че изигра ролята на дявола, нашепващ изкушения в ухото ми. Той подпря дебелата книга на гърдите си и се наклони към мен. Горе бе тъмно, така че и аз се приведох, съкращавайки разстоянието между нас, за да видя страниците ясно. За това ли идваха тичешком Тиндъл и другите от компанията?

– Надявах се да е енциклопедия на тъмни ритуали – каза Мат.

Двете разтворени страници показваха плътни редици от букви, толкова гъсто изписани знаци, че между тях почти нямаше бяло пространство. Буквите бяха големи и уверени, отпечатани на страниците с остри серифи. Разпознах азбуката – латиница, което някак си бе нормално, но не и езика. Всъщност като че ли нямаше отделни думи. Страниците бяха просто изписани с дълги поредици от букви – неопределена налудничава на вид мешавица.

– Но пък – допълни Мат – в случая няма как да сме сигурни дали това наистина не е енциклопедия на тъмни ритуали...

Извадих друга книга от рафта, голяма и тънка, с яркозелена корица и кафяво гръбче, на което пишеше КРЕСИМИР. Вътре бе същото.

– Може би това са някакви забавни пъзели – предположи Мат. – Като суперсложен вид судоку.

Клиентите на Пенумбра наистина бяха точно от онзи тип хора, които можеш да видиш в кафенетата, разсъждаващи за някоя сложна шахматна задача или решаващи кръстословицата в неделния вестник със синя химикалка, която притискат опасно силно в тънката хартия.

Някъде под нас камбанката звънна. Заля ме студен страх, който премина светкавично от мозъка до пръстите на краката ми и обратно. От предната част на книжарницата се чу глас:

– Има ли някого?

Изсъсках на Мат:

– Прибери я обратно.

После се спуснах надолу по стълбата. Когато излязох, давайки шумно измежду етажерките, на вратата видях Федоров. От всички клиенти, които бях срещал, той бе най-възрастният – брадата му бе снежнобяла, а кожата на ръцете му бе тънка като хартия, но също така бе може би и най-проницателният. Всъщност много ми приличаше на Пенумбра.

Той плъзна книгата по бюрото – връщаше КЛОВТИЕ, после потупа рязко с два пръсти по него и каза със силен руски акцент:

– Сега ще ми трябва МУРАО.

Заех се със задачата. Намерих МУРАО в базата данни и изпратих Мат да я вземе със стълбата. Федоров го изгледа с любопитство.

– Още един служител?

– Приятел – казах аз. – Просто ми помага.

Федоров кимна. Хрумна ми, че Мат лесно би могъл да мине за член на този клуб. Тази нощ и двамата с Федоров носеха кафяви панталони от рипсено кадифе.

– Тук си от колко... Трийсет и седем дни?

Не ги бях смятал, но да, сигурно бяха точно трийсет и седем дни. Тези момчета си падаха по точността.

– Толкова са, да, мистър Федоров – казах ведро аз.

– И какво мислиш за работата?

– Харесва ми. По-добре е отвисене в някой офис.

Федоров кимна и ми подаде картата си. Той бе номер 6KZVCY, естествено.

– Работех в „Хюлет Пакард" – произнесе името много странно, почти неразбираемо – трийсет години.

После реши да ме изпита:

– Някога работил ли си с техен калкулатор?

Мат се върна с МУРАО – голяма книга, дебела и широка, с петниста кожена подвързия.

– О, да, разбира се – казах аз, докато увивах книгата в кафявата хартия. – Имах един от графичните им калкулатори, ползвах го през цялата гимназия. Беше модел ЯР-38.

Федоров грейна като горд дядо.

– Аз работих по 28, който беше неговият предшественик!

Усмихнах се.

– Сигурно все още го пазя някъде – казах и му подадох книгата през бюрото. Федоров я стисна с двете си ръце.

– Благодаря ти – каза той. – Знаеш ли, 38 няма обратна полска нотация – потупа многозначително по книгата си (за тъмни ритуали?), – а трябва да ти кажа, че ОПН²¹ е полезна за този тип работа.

Помислих си, че Мат бе прав: судоку.

– Ще го имам предвид – казах аз.

– Добре, благодаря ти отново.

Камбанката звънна и двамата се загледахме в отдалечаващия се по тротоара Федоров, запътил се към спирката на автобуса.

– Погледнах в книгата му – каза Мат. – Същата като другите.

Това, което преди изглеждаше странно, сега вече бе още по-странно.

– Джанън – каза изведнъж Мат и се обърна да ме погледне право в очите. – Искам да те питам нещо.

– Нека да позная. Защо никога не съм поглеждал в...

– Падаш ли си по Ашли?

Е, това бе неочаквано.

– Какво? Не.

– Добре. Защото аз си падам.

Премигнах и погледнах тъпо към Мат Майтълбранд, който стоеше пред мен със своето тънко, съвършено ушито сако. Сякаш Джими Олсън да си признае, че си пада по Жената чудо. Контрастът между тях бе прекалено голям. И все пак...

– Смятам да я ухажвам – каза той сериозно. – Ситуацията може да стане малко странна.

Каза го с тон на командос, организиращ среднощна акция: разбира се, това ще бъде изключително опасно, но не се тревожи. Правил съм го и преди.

Концепцията ми се променя. Всъщност Мат може би не бе Джими Олсън, а Кларк Кент и някъде под маската му дремеше Супермен. Щеше да е един Супермен, висок само метър и шейсет и пет, но все пак...

– Технически ние вече се сближихме малко повече... веднъж.

Какво, какво...

– Преди две седмици. Ти не си беше вкъщи, беше на работа. Изпихме доста вино.

Главата ми се замая леко не толкова от абсурдната идея за Мат и Ашли заедно, а заради факта, че отношенията им са се задълбочавали под носа ми, а аз не бях забелязал. Мразех, когато ставаше така.

Мат кимна, сякаш всичко вече бе уточнено.

– Добре, Джанън. Това място е страхотно. Но трябва да вървя.

– Вкъщи ли се прибираш?

– Не, отивам в офиса. Налага се да поработя малко тази нощ. Чудовище от джунглата.

– Чудовище от джунглата.

– От живи растения. Налага се да поддържаме много висока температура в студиото. Може да се върна за малко почивка по някое време. Тук е студено и сухо.

Мат си тръгна. По-късно записах в дневника:

Спокойна нощ без облаци. Книжарницата бе посетена от най-младия клиент, който е идвал тук (така поне смята служителят) от много години. Беше обут в рипсени панталони, сако по поръчка и под него – жилетка, бродирана с малки тигри. Клиентът си купи една пощенска картичка (под натиск), после си тръгна, за да продължи работата си по едно чудовище от джунглата.

Беше много тихо. Отпуснах брадичка на дланите си и преброих приятелите си, чудейки се какво ли още бе скрито точно пред очите ми.

ХРОНИКИ НА ДРАКОНОВАТА ПЕСЕН, TOM I

На следващата нощ друг мой приятел посети книжарницата и не какъв да е приятел, а най-старият ми.

С Нийл Ша сме най-добри приятели от шести клас. В непредсказуемата динамична среда на основното училище аз се бях оказал някак си близо до върха, безобиден и неизпъкващ, достатъчно добър на баскетбол и неизпадащ чак в панически страх от момичетата. Нийл, от друга страна, потъна направо на дъното, подиграван от повечето ученици и с вид на класически нърд. Момчетата, с които седях на една маса в стола, сумтяха, че той изглежда странно, говори странно и мирише странно.

Но споделената ни страст по книгите за пеещи дракони ни свърза и в крайна сметка станахме най-добри приятели. Заставах на негова страна, защитавах го, разширявах предмъжествената си социална популярност за негова сметка. Издействах му покани за пица партита и накарах членовете на баскетболния отбор да участват в нашата група за ролеви игри, „Ракети и магьосници". (Това не продължи дълго. Нийл винаги играеше дънджън мастера и постоянно изпращаше жестоки дроиди и немъртви орки след останалите играчи.) В седми клас убедих Ейми Торгенсън, хубаво момиче със сламеноруса коса, което обичаше конете, че бащата на Нийл е принц в изгнание, извънмерно богат, а това прави Нийл изключително подходящ кандидат за придружител на зимния училищен бал. Така му уредих първата среща с момиче.

Навярно би могло да се каже, че Нийл ми дължи няколко услуги, но през годините сме си правили толкова много услуги един на друг, че вече не ги възприемаме като отчетливи индивидуални постъпки – всичко се бе сляло в една ярка лоялна мъгла. Нашето приятелство бе като космическа мъглявина.

Сега Нийл Ша се появи на прага, висок и здрав, облечен с топло черно яке, и напълно пренебрегна високите прашни рафтове с книгите от Другия списък. Вместо Tqea погледът му се закова в ниската етажерка с надпис „Научна фантастика и фентъзи".

– Човече, имаш Мофат! – възкликна той, изваждайки дебело томче с меки корици.

Това бе „Хроники на драконовата песен", I част – същата книга, която ни събра в шести клас и все още бе любима и на двама ни. Чел съм я три пъти. Нийл сигурно поне шест.

– И копието май е старо – каза той, прелиствайки страниците. Прав бе. Най-новото издание на трилогията, публикувано след смъртта на Кларк Мофат, има остри геометрични корици, които образуват една обща фигура, когато подредиш трите части заедно на рафта. Тази корица бе с ефирно нарисуван голям син дракон, обвит в морска пяна.

Казах на Нийл, че трябва да я купи, защото е колекционерско издание и вероятно струва много повече, отколкото я е оценил Пенумбра. И защото през последните шест дни не бях продал нищо друго освен пощенски картички. Обикновено бих се чувствал зле да притискам приятелите си да купуват книги, но Нийл Ша бе ако не безмерно богат, то определено конкурентен на някой по-дребен принц. По същото време, когато аз се мъчех да изкарам минимална надница в ресторанта „О, моята любима риба!" в Провидънс, Нийл основа собствена компания. След някакви си пет години магията на упоритите му усилия подейства: по моя преценка той вече имаше няколкостотин хиляди долара в банката, а компанията му струваше милиони. Аз разполагах с точно 2357 долара в сметката си, а компанията, за която работех – ако можеше да се нарече така, – съществуваше в извън финансовото пространство, обитавано от фирмите, перящи пари, и сектантските църкви. Както и да е, според мен Нийл можеше да похарчи известна сума за стара книга, въпреки че вече сигурно нямаше време за четене. Докато търсех дребни за рестото му в тъмните чекмеджета на бюрото, вниманието му най-накрая бе привлечено от сенчестите етажерки, заемащи задната половина на книжарницата.

– Какво е всичко това? – каза той. Не беше сигурен дали наистина се интересува, или не. По принцип Нийл си пада по новото и лъскавото, а не по старото и прашното.

– Това – казах аз – е истинската книжарница.

Намесата на Мат ме бе направила малко по-дързък по отношение на книгите от Другия списък.

– Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че тази книжарница се посещава от група странни учени? – поведох аз Нийл към етажерките.

– Страхотно – кимна той. Надушваше магьосници.

– А ако ти кажа – издърпах една книга с черна подвързия от по-нисък рафт, – че всяка от тези книги е написана със специален код?

Отворих я широко и му показах страниците с неразбираемите думи.

– Пълна лудница – каза Нийл. Прокара пръст по страницата из лабиринта от чертички. – Имам един тип от Беларус, който разбива всякакви кодове. Защити, такива неща.

В това изречение бе вкарана разликата между живота на Нийл след училището и моя: Нийл имаше хора – хора, които вършеха разни неща за него. Аз нямах хора. Едва имах лаптоп.

– Мога да го накарам да погледне това – продължи той.

– Всъщност не знам дали наистина има някакъв шифър – признах аз. Затворих книгата и я плъзнах обратно на мястото й. – А дори и да има, не съм сигурен, че си струва да се разбива. Хората, които заемат тези книги, са доста странни.

– Винаги така започва всичко! – каза Нийл и ме потупа по рамото. – Помисли си за „Хроники на драконовата песен". Срещаш ли Телемах Нечистокръвния на първата страница? Не, пич. Срещаш Фърнвен.

Главният герой в „Хроники на драконовата песен" бе Фърнвен, джуджето учен, дребно дори според джуджешките стандарти. Още съвсем млад, той бил прогонен от своето племе на воини и... Както и да е, може би Нийл бе прав.

– Трябва да разгадаем тази история – каза той. – Колко ще струва?

Обясних му как действа механизмът, как членовете имат карти – но това не беше просто разговор, за да се намираме на приказка. Колкото и да струва членството в клуба на Пенумбра, Нийл можеше да си плати.

– Разбери за какви пари става дума – каза той. – Кълна се, ти си в центъра на сценарий от „Ракети и магьосници".

Ухили се. Заговори със своя нисък глас, запазен за ролята му на дънджън мастер:

– Не се предавай сега, Клеймор Кървавата ръка.

Уф. Той използва името ми от играта срещу мен. Това бе заклинание с древна сила.

Отстъпих. Щях да питам Пенумбра.

Върнахме се при ниските етажерки и кориците с красиви ефирни рисунки. Нийл прелисти друга от някога любимите ни книги, история за голям цилиндричен космически кораб, бавно приближаващ Земята. Разказах му за плана на Мат да свали Ашли. После го разпитах как върви компанията му. Той разкопча якето си и гордо ми показа металносивата си тениска.

– Ние ги правим. Наехме 3D скенер за тяло и можем да направим всяка тениска индивидуална, по мерките на клиента. Пасват идеално. Имам предвид наистина идеално.

Нийл бе в страхотна форма. Всеки път, когато го видех, неволно се връщах към спомена за пухкавия шестокласник и се опитвах да го открия, но напразно, защото сега бе придобил абсурдната V– образна фигура на супергерой от комиксите.

– Готин ефект, нали? – каза той. Плътно прилепналата тениска бе с логото на компанията му, отпечатано през гърдите му. С високи електриково сини букви пишеше: AПA ГО МИ КС.

На сутринта, когато Пенумбра пристигна, повдигнах темата, че един приятел иска да си купи членство за книгите от Другия списък. Пенумбра свали двуредното си моряшко палто – беше впечатляващо, чудесно ушито от вълната на най-черните овце – и се настани на стола зад бюрото.

– О, това не е въпрос на заплащане – каза, преплитайки пръсти, – а по-скоро на намерение.

– Ами... приятелят ми е просто любопитен – казах аз. – Той е истински библиофил.

Това не бе съвсем вярно. Нийл предпочиташе филмовите адаптации пред книгите. От години недоволстваше, че все още никой не е екранизирал „Хроники на драконовата песен".

– Е – каза замислено Пенумбра, – вероятно съдържанието на тези книги ще се окаже... предизвикателство за него. А и за да получи достъп до тях, трябва да сключи договор.

– Значи... все пак се плаща?

– Не, не. Твоят приятел трябва просто да обещае да чете сериозно. Това са специални книги – махна с ръка към книгите от Другия списък – със специално съдържание, което изисква задълбочено внимание. Приятелят ти ще открие, че ще го доведат до нещо забележително, но само ако наистина е готов да работи много упорито.

– Какъв тип са? Философия? – попитах аз. – Математика?

– Нищо толкова абстрактно – поклати глава Пенумбра. – Книгите представляват пъзел – той кимна към мен, – но ти вече знаеш това, момчето ми, нали?

Намръщих се и признах:

– Да. Погледнах.

– Добре – кимна рязко Пенумбра. – Няма нищо по-лошо от служител, лишен от любопитство.

Очите му проблеснаха при тези думи.

– Пъзелът може да бъде разгадан с време и старание. Не мога да говоря за това, което те чака, когато го разгадаеш, но е достатъчно да кажа, че мнозина са посветили живота си на тази мисия. Сега... Не мога да кажа дали отговорът ще се стори задоволителен на твоя приятел. Но подозирам, че може и да стане така.

Усмихна ми се с леко крива усмивка. Осъзнах, че Пенумбра смяташе, че говорим за хипотетичен приятел; според него всъщност аз имах предвид себе си. Е, може би бе прав в това – поне донякъде.

– Разбира се, връзката между книгата и читателя е лична – каза той, – затова приемаме това на доверие. Ако ми кажеш, че твоят приятел ще прочете задълбочено тези книги и ще отдаде достойна почит на авторите им, ще ти повярвам.

Знаех, че Нийл определено няма да прочете книгите по такъв начин, а не бях сигурен, че и аз бях готов да се ангажирам с нещо подобно. Все още не. Но определено в еднаква степен се заинтригувах и стреснах от думите му. Затова просто казах:

– Добре, ще му предам.

Пенумбра кимна.

– Няма нищо срамно, ако приятелят ти още не е готов за тази задача. Може би с времето ще прояви по-голям интерес.

СТРАННИК В СТРАННА ЗЕМЯ

Нощите се нижат една след друга и в книжарницата е все по-спокойно и по-спокойно. Мина цяла седмица, без да се отбие дори един клиент. Проверих на лаптопа си за ефекта от целенасочената ми рекламна кампания и установих, че засега не бе направила абсолютно никакво впечатление. В левия ъгъл на екрана имаше съобщение от гугъл в яркожълт цвят, че може би критериите ми са прекалено ограничаващи или съм се насочил към търсене на клиенти, които просто не съществуват.

Питам се какво ли е тук през деня, по време на смяната на Пенумбра, когато навън греят слънчевите лъчи. Чудя се дали привечер при Оливър има наплив от клиенти, след като хората си тръгват от работа. Тормозя се от въпроса дали тази тишина и самота няма да увредят мозъка ми.

Не ме разбирайте погрешно: благодарен съм, че имам работа, че седя на този стол, че спокойно си прибирам заплатата (която не е чак толкова голяма) и мога да си плащам наема, да си купувам пица или приложения за айфона. Но преди работех в офис; преди работех с други хора. Тук съм само аз и прилепите. (О, сигурен съм, че има прилепи някъде наоколо.)

Напоследък дори клиентите на Списъка с другите книги сякаш са изчезнали. Дали не са били съблазнени от друг читателски клуб в другата част на града? Да не би всички да са си купили електронни четци?

Аз имам „Киндъл" и го използвам през повечето нощи. Винаги си представям, че книгите ме зяпат и ми шепнат „Предател!", но хайде, имам много първи глави, които трябва да прегледам. Моят „Киндъл" ми бе предаден по наследство от баща ми и е един от първите модели, наклонена асиметрична плоча с малък сив екран и ъгловати клавиши. Изглежда като реквизит от „2001: Космическа одисея"²². Има нови четци с по-големи екрани и по-изчистен дизайн, но този е като пощенските картички на Пенумбра: толкова старомоден, че отново е станал готин.

23

По средата на първата глава на „Улица „Консервна"²³ екранът потъмнява, застива и изчезва. Батерията на „Киндъл"-а се предполага да трае много, два месеца да кажем, но съм оставял моя прекалено дълго на плажа и сега той изкарва само час без ток.

Така че се прехвърлям на лаптопа си и почвам да се ровя: нови сайтове, блогове, туитове. Преглеждам разговорите, които приятелите ми са провели без мен през деня. Когато всяко късче информация, което поглъщаш, променя времето, това означава ли, че ти всъщност си този, който променя времето?

Най-накрая се спирам на новия си любимец: Мрънкалото.

Мрънкалото е човек, вероятно мъж, неизвестен програмист, който се занимава с неща, в които се пресичат литературата и кодовете – отчасти „Хакер Нюз", отчасти „Пари ревю". Мат ми изпрати линк след посещението си в книжарницата, защото смяташе, че работата на Мрънкалото ще ме заинтересува. Беше прав. Мрънкалото движеше богата пиратска библиотека. Пишеше сложен код за разбиване на БКМ защитата на електронните книги; създаваше сложни програми за копиране на думите от реалните книги. Ако работеше за „Амазон", сигурно щеше да е много богат. Но вместо това той бе разбил предполагаемо неразбиваемата защита на поредицата за Хари Потър и бе качил на сайта си всичките седем електронни книги за свободно сваляне – с малко промени. Сега, ако искаш да четеш Хари Потър, без да плащаш, трябва просто да понесеш няколко позовавания за млад магьосник на име Мърморан, който учи заедно с Хари в „Хогуортс". Не е чак толкова зле; Мърморан има няколко добри реплики.

Но това, което ме очарова, е най-новият проект на Мрънкалото. Представлява карта на мястото, в което се развива всяка научнофантасгична история, публикувана през XX век. Извлякъл ги е чрез код и ги е представил триизмерно, така че можеш да видиш как година след година колективното въображение на човечеството се развива все по-напред: до Луната, Марс, Юпитер, Плутон, Алфа Кентавър и отвъд тях. Можеш да увеличиш и обиколиш цялата Вселена, можеш да се метнеш на малък многоъгълен космически кораб и да пътуваш, настанил се в пилотската кабина. Можеш да се срещнеш с Рама или да откриеш световете на Фондацията²⁴.

И така, две неща:

1. На Нийл ще му хареса.

2. Искам да съм като Мрънкалото. Имам предвид страхотно е да можеш да правиш нещо толкова готино. Това е истинско умение. Бих могъл да се присъединя към някой стартъп. Бих могъл да отида да работя за „Епъл". Бих могъл да виждам други човешки същества под топлия блясък на слънчевите лъчи и да общувам с тях.

За мое щастие, Мрънкалото – по старомодния героичен хакерски маниер – е качил и кода, с който е направена картата. Това е цяла машина за триизмерна графика, написана на програмния език Руби – същия, който използвахме за сайта на „Нюбейгъл", – и то напълно безплатно. Така че сега щях да използвам кода на Мрънкалото, за да направя нещо свое.

Огледах се и осъзнах, че проектът ми бе пред очите: щях да науча триизмерната графика, като направя модел на книжарницата на мистър Пенумбра. Все пак ставаше дума за висока тясна кутия, пълна с други по-малки кутии – колко трудно можеше да е?

За начало трябваше да копирам базата данни от стария „Мак Плюс" на Пенумбра в моя лаптоп, което всъщност не беше толкова проста задача, защото той използваше дискети, а нямаше начин да вкарам такава в лаптопа си. Трябваше да купя USB флопи от „Ибей". Струваше ми три долара, плюс пет долара за доставката, и беше странно да го закача за лаптопа.

Но сега, когато вече разполагах с данните, можех да построя свой собствен модел на книжарницата. Той бе недодялан – само купчина сиви блокчета, долепени заедно като виртуално ЛЕГО, но постепенно започваше да изглежда все по-познато.

Пространството бе подобно на кутия за обувки, каквото и трябваше да е, а и всички етажерки бяха тук. Свързах ги с координатна система, така че програмата ми вече можеше сама да намери редица 3, рафт 13. Симулираната светлина от симулираните прозорци хвърляше остри сенки в симулираната книжарница. Ако това ви звучи впечатляващо, значи сте над трийсет години.

Бяха ми нужни три нощи на опити и грешки, но сега вече нижа дългите редове на кода, учейки се в процеса на работа. Хубаво е да правиш нещо: доста убедителният многоъгълен образ на книжарницата на Пенумбра се върти бавно на екрана ми и за първи път след краха на „Нюбейгъл" отново съм щастлив. Пуснал съм новия албум на една жизнерадостна местна банда, наречена „Муун Суисайд", да звучи през високоговорителите на лаптопа, и тъкмо се каня да кача базата данни на... Камбанката звънва и аз спирам звука. „Муун Суисайд" млъкват и когато вдигам глава, виждам непознато лице. Обикновено веднага разбирам дали си имам работа с член на най-странния читателски клуб на света, или с обикновен нощен бродяга. Но сега моето вътрешно чувство не проработва.

Клиентът е нисък, но набит, в неразличимото преддверие на средната възраст. Облечен е в тъмносив костюм и бяла риза с разкопчана яка. Всичко това би било знак за нормалност, ако не беше лицето му: тенът му е призрачно блед, черната му брада е набола, а очите му са като пронизващи точки, нарисувани с черен молив. Освен това под мишница носи пакет, прилежно увит в кафява хартия.

Погледът му незабавно се насочва към ниските етажерки в предната част, не към рафтовете с книгите от Другия списък, така че може би е нормален клиент. Навярно идва от съседния клуб, „Плячката". Питам:

– Мога ли да ви помогна?

– Какво е всичко това? Какъв е смисълът на това? – изплюва думите рязко той, загледан в ниските лавици.

– Да, знам, че не е особено много – казвам аз. В следващото изречение се каня да посоча някои от изненадващите бисери в колекцията на Пенумбра, но мъжът ме прекъсва.

– Шегуваш ли се? Не било много?

Тръсва пакета на бюрото и отива до рафта с научна фантастика и фентъзи.

– Какво прави това тук? – вдига той единственото копие на „Пътеводител на галактическия стопаджия"²⁵, с което разполага магазинът. – И това? Подиграваш ли ми се?

Държи високо „ Странник в странна земя"²⁶.

Не зная какво да кажа, защото не съм сигурен какво става тук.

Мъжът се връща при мен, все още държащ двете книги в ръце. Тръсва ги на бюрото.

– И всъщност кой си ти? – проблясват предизвикателно тъмните му очи.

– Аз съм човекът, който ръководи тази книжарница. Ще ги купувате ли, или не?

Ноздрите му се разширяват.

– Ти не ръководиш тази книжарница. Не си дори и чирак.

Ох, да, разбира се, работя малко повече от месец, но все пак тук няма какво чак толкова да се прави...

– И нямаш дори представа кой всъщност ръководи, нали? – продължава той. – Пенумбра казвал ли ти е?

Мълча си. Това определено не е нормален клиент.

– Не – изсумтява той. – Предполагам, че не е. Е, преди повече от година казахме на шефа ти да се отърве от този боклук – потупва по „Пътеводителя", като натъртва на всяка дума. Маншетите на сакото му са отворени на последното копче. – И не за първи път.

– Чуйте, наистина не разбирам за какво говорите.

Ще остана спокоен. Ще се държа цивилизовано.

– Сериозно, искате ли да ги купите?

Мъжът ме изненадва, като изравя измачкана двайсетдоларова банкнота от джоба си.

– О, абсолютно – казва той и мята парите на бюрото. Мразя, когато хората правят така. – Искам доказателство за неподчинението на Пенумбра.

Мълчание. Тъмните му очи блестят.

– Шефът ти има сериозен проблем.

За какво, че продава научна фантастика? Защо този тип мрази Дъглас Адамс толкова много?

– А това какво е? – посочва лаптопа ми. Моделът на книжарницата е на екрана и се върти бавно.

– Не е ваша работа – казвам аз и го затварям леко.

– Не е моя работа? – изплюва мъжът. – Ти изобщо знаеш ли... Не, не знаеш.

Завърта възмутено очи, сякаш е жертва на най-лошото обслужване в историята на цялата Вселена. После поклаща глава и се овладява.

– Слушай внимателно. Това е важно.

Побутва пакета по бюрото към мен с два пръста. Пакетът е широк, плосък и с познат вид. Мъжът ме поглежда право в очите и казва:

– Това място е скапано, но трябва да знам, че мога да ти имам доверие да предадеш пакета на Пенумбра. Предай го в ръцете му. Не го оставяй на рафта. Не разчитай друг да му го предаде. Сложи го в ръцете му.

– Добре – казвам аз. – Разбрах. Няма проблем.

Той кимва.

– Добре. Благодаря ти.

Сграбчва покупките си и отваря вратата. После се обръща.

– И предай на шефа си, че Корвина му изпраща поздравите си.

На сутринта Пенумбра едва успява да влезе през вратата и аз вече се спускам към него, за да му разкажа както е станало, говорейки прекалено бързо и хаотично: все пак какъв му е проблемът на тоя, кой е Корвина и какъв е този пакет, и сериозно – какъв му е проблемът...

– Успокой се, момче – казва Пенумбра, повишавайки глас. Вдига дългите си ръце, за да ме накара да се овладея. – Спокойно. Забави малко.

– Ето – казвам аз. Посочвам му пакета, сякаш е мъртво животно или просто костите на такова, поставени в изрядно очертан пентаграм.

– Ааа – издиша Пенумбра. Обвива издължените си пръсти около пакета и го вдига от бюрото. – Прекрасна изненада.

Разбира се, че не е кутия с кости. Знам чудесно какво представлява, знаех го от мига, в който бледоликият посетител пристъпи в книжарницата, и някак осъзнаването на това ме стряска още повече, защото означава, че случващото се тук е нещо много повече от безобидната ексцентричност на един старец. Пенумбра развива кафявата хартия. Под нея се показва книга.

– Ново попълнение за лавиците ни – казва той. – Festina lente.

Книгата е много тънка, но много красива. Подвързията й е искрящо сива, някакъв петнист материал, който блести в сребристи оттенъци на светлината. Гръбчето е черно и със седефени букви е изписано ЕРДОС. Значи книгите от Другия списък се увеличават с още една.

– От доста време не е идвала някоя от тези – казва Пенумбра. – Това е повод за празник. Почакай тук, момчето ми, почакай.

Изчезва сред етажерките в задната стаичка. Чувам стъпките му, докато отива към офиса си зад вратата, на която има надпис „Не влизай" и където никога не съм надниквал. Когато се връща, носи две хартиени чаши и бутилка наполовина изпит скоч. На етикета пише „Фицджералд" и бутилката изглежда поне толкова стара, колкото самия Пенумбра. Налива ми един сантиметър от златистата течност и ми подава чашата.

– Сега – казва той – го опиши. Посетителя. Прочети ми какво си написал в дневника.

– Не съм записал нищо – признавам аз. Всъщност не бях правил абсолютно нищо, след като мъжът си тръгна. Цяла нощ крачех нервно из книжарницата, стоейки далече от бюрото, като се боях да докосна пакета, да го погледна или дори да мисля прекалено много за него.

– А, но трябва да го има в дневника, момчето ми. Ето, записвай, докато говориш. Разкажи ми.

Започвам да му разказвам и да записвам едновременно. Чувствам се все по-добре, сякаш странността на станалото напуска кръвта ми през острия връх на химикалката и се пренася върху страницата:

– Книжарницата бе посетена от един истински задник...

– Ъъъ... Може би ще е по-добре да не пишеш това – казва небрежно Пенумбра. – Напиши например, че е приличал на... припрян куриер.

Добре тогава.

– Книжарницата бе посетена от припрян куриер на име Корвина, който....

– Не, не – прекъсва ме пак Пенумбра. Затваря очи и пощипва носа си. – Спри. Преди да напишеш нещо, трябва да ти обясня. Той е бил изключително блед, с пронизващи като свредел очи, четирийсет и една годишен, с едро телосложение и зле поддържана брада, облечен във вълнен костюм, еднореден, с копчета на маншетите и черни кожени обувки със заострени върхове – прав ли съм?

Точно така. Не бях забелязал обувките, но Пенумбра направо заковава описанието му.

– Да, разбира се. Казва се Ерик и неговият подарък е истинско съкровище.

Отпива от скоча си.

– Макар може би да е прекалено ентусиазиран в ролята си. Влияе се от Корвина.

– А кой е Корвина? – питам аз, а после добавям, въпреки че ми е странно да го кажа: – Той ви изпраща поздрави.

– Разбира се, че ще го направи – казва Пенумбра и прави гримаса. – Ерик му се възхищава. Много от младите са така настроени.

Избягва въпроса ми. За момент се умълчава, после повдига очи и отвръща на погледа ми.

– Това е много повече от книжарница, както вече със сигурност си забелязал. Нещо като библиотека е, една от многото подобни по света. Има една в Лондон, друга в Париж – общо са дузина. Нито една не е същата като останалите, но функцията им е еднаква и Корвина е човекът, който надзирава всичките.

– Значи е вашият началник.

Лицето на Пенумбра помръква.

– Предпочитам да мисля за него като за наш патрон – казва той, като спира при всяка дума. Не пропускам това „наш" и се усмихвам. – Но подозирам, че Корвина ще е напълно съгласен с твоето определение.

Обяснявам какво бе казал Ерик за книгите на ниските етажерки – за неподчинението на Пенумбра.

– Да, да – въздъхва той. – Вече съм минавал през това. Голяма глупост. Гениалността на библиотеките е във факта, че всички са различни. Костер в Берлин с музиката си, Грибоедов в Санкт Петербург с великия си самовар. А тук, в Сан Франциско, е библиотеката с най-поразителната разлика.

– Каква е тя?

– Че имаме книги, които хората може наистина да поискат да прочетат! – разкикотва се Пенумбра при тези думи и показва едрите си зъби. Аз също се разсмивам.

– Значи не е голям проблем?

Пенумбра свива рамене.

– Зависи. Зависи колко сериозно приемаш един строг стар наставник, който смята, че всичко трябва да остане абсолютно същото, както е било винаги.

Умълчава се за миг.

– Оказва се, че аз май не го приемам много на сериозно.

– Той някога посещавал ли е книжарницата?

– Никога – отвръща рязко Пенумбра и поклаща глава. – Не е идвал в Сан Франциско от много години... повече от десетилетие. Не, зает е с другите си задължения. И слава богу, че е така.

Вдига ръце и ги размахва към мен, за да ме накара да се махна от бюрото.

– Прибирай се вече. Станал си свидетел на нещо рядко, много по-важно, отколкото осъзнаваш. Бъди благодарен за това. И си изпий скоча, момчето ми! Пий!

Мятам чантата си на рамо и изпивам чашата си на две глътки.

– Това – казва Пенумбра – е тост в чест на Евелин Ердос.

Повдига блещукащата сива книга и сякаш се обръща директно към нея:

– Добре дошла, приятелко моя, отлична работа. Отлична работа!

ПРОТОТИПЪТ

На следващата вечер влизам както обикновено и махам за „здрасти" на Оливър Гроун. Искам да го попитам за Ерик, но не знам как точно да го направя. С Оливър никога не обсъждаме директно странностите на книжарницата. Затова започвам по друг начин:

– Оливър, имам един въпрос. Знаеш, че имаме нормални клиенти.

– Не са много.

– Точно така. А има и членове, които заемат книги.

– Като Морис Тиндъл.

– Да.

Никога не съм знаел, че малкото му име е Морис.

– Някога виждал ли си някой да доставя нова книга?

Оливър спира и се замисля. После отговаря простичко:

– Не.

След като той си тръгва, почвам да се лутам из купища нови теории. Може би Оливър също е част от всичко това. Може би е шпионин на Корвина. Тихият наблюдател. Съвършеният. Или пък е част от по-дълбока конспирация. Може би само съм се докоснал до повърхността на това, което се случва тук. Вече знам, че има и други книжарници – библиотеки? – като тази, но все още не съм сигурен какво означава „като тази". Не знам какво представляват книгите от Другия списък.

Прелиствам дневника от начало до край, търся нещо, каквото и да е. Послание от миналото може би: Пази се, добри пазачо, от гнева на Корвина. Но не. Моите предшественици явно са играли стриктно по правилата също като мен.

Записаното от тях е нормално, чиста фактология, просто описание на членовете, посещаващи книжарницата. Някои от тях са ми познати: Тъндъл, Лапен и др. Има и хора, които са загадка за мен – членове, които явно идват само през деня, или такива, които са престанали да посещават книжарницата много отдавна. Съдейки по датите, мяркащи се на страниците, дневникът е от по-малко от пет години. И е само наполовина изписан. Дали ще пиша тук още пет години? Дали ще продължавам да изпълнявам задълженията си години наред, без да разбера защо всъщност правя всичко това?

Мозъкът ми ще се пръсне, ако продължа да мисля за тези неща цяла нощ. Нужно ми е някакво разсейване – нещо голямо и предизвикателно. Затова отварям капака на лаптопа си и подновявам работата си по триизмерната книжарница.

През няколко минути поглеждам през прозорците към улицата отвън. Търся сенки, отблясък на сив костюм или на зорък тъмен поглед. Но там няма нищо. Работата заличава спомена за странността на случилото се и най-накрая потъвам в зоната.

Ако искам 3D моделът на книжарницата наистина да е полезен, той вероятно трябва да показва не само местоположението на книгите, но и дали в момента са заети и от кого. Затова преписвам накратко описанията си в дневника от последните няколко седмици и научавам модела си да казва времето.

Сега книгите светят като лампи на отрупаните 3D рафтове и са оцветени, така че книгите, заети от Тиндъл, светят в синьо, тези на Лапен са в зелено, на Федоров – в жълто, и т.н. Доста готино е. Но нововъведението ми предизвиква някакъв бъг и вече всички етажерки изчезват, когато завъртя книжарницата твърде много. Превил съм се и се мъча над кода, опитвайки се напразно да разбера какво се случва, когато камбанката звънва жизнерадостно.

Неволно трепвам от изненада. Дали Ерик е дошъл да ми крещи отново? Или пък е Корвина, самият изпълнителен управител, решил най-накрая да посети своите подопечни...

Момиче е. Влиза плахо в книжарницата, поглежда ме и казва:

– Отворено ли е?

Всъщност да, момиче с кестенява коса, подстригана до брадичката, и с червена тениска с надпис Бам! в цвят горчица, да, отворено е.

– Абсолютно – казвам аз. – Влизай. Винаги е отворено.

– Чаках за автобуса си и телефонът ми извибрира... Мисля, че имам купон за намаление за тук?

Идва до бюрото и ми показва телефона си – и там, на малкия екран, виждам моята гугъл обява. Тясно насочената ми местна онлайн кампания – бях забравил за нея, но тя все още върви и ето, намерила е някого. Дигиталният купон, който бях направил, е пред мен, на екрана на издраскания смартфон на момичето. Ноктите й са лъскави.

– Да! – казвам аз. – Това е страхотен купон. Най-добрият!

Говоря прекалено силно. Тя ще се обърне и ще си тръгне.

Изумителните рекламни алгоритми на гугъл са довели при мен суперсладко момиче, а аз нямам представа какво да правя с него.

Тя извива глава, за да огледа книжарницата. Изглежда колеблива.

Историята зависи от съвсем дребни нещица. Разлика от трийсет градуса и всичко щеше да приключи тук. Но моят лаптоп е сложен под такъв ъгъл на бюрото и 3D книжарницата на екрана се върти бясно по две оси като космически кораб, носещ се из черния космос, и момичето поглежда надолу и...

– Какво е това? – пита тя, повдигайки вежда. Една красива тъмна вежда.

Добре, трябва да го изиграя правилно. Не бива да звуча като истински нърд.

– Модел на тази книжарница, само че можеш да видиш кои книги са налични...

Очите на мацката грейват:

– Визуализация на данни!

Вече не изглежда колеблива. А много радостна.

– Точно така – казвам аз. – Това е. Ето, погледни.

Срещаме се по средата на пътя, в края на бюрото, и аз й

показвам триизмерната книжарница, която все още изчезва, когато се завърти прекалено силно. Момичето се навежда по-отблизо.

– Може ли да видя изходния код?

Злонамереността на Ерик ме бе изненадала, но любопитството на момичето ме смайва.

– Да, разбира се – казвам и си пробивам път през тъмните прозорци, докато недообработената Руби изпълва екрана, цялата кодирана в червено, златисто и зелено.

– Аз правя точно това в работата си – казва момичето, като се привежда напред и се втренчва в кода. – Визуализация на данни. Имаш ли нещо против? – прави жест към клавиатурата.

Ъъъ, не, красиво нощно създание, хакер момиче, нямам нищо против.

Лимбичната ми система е свикнала с определено (много ниско) ниво на човешки (женски) контакт. Както е застанала тук, точно до мен, лакътят на девойката ме ръга съвсем лекичко, но това е достатъчно, за да се замая. Мъча се да измисля какъв да е следващият ми ход. Ще й препоръчам Едуард Тафт, „Визуално изразяване на количествена информация"²⁷. Пенумбра има копие от книгата – виждал съм го на рафта. Огромна е.

Момичето преглежда бързо кода ми, което малко ме смущава, защото той е пълен с коментари като „О, да, пада ти се!" и „Не, компютър, трябва да се подчиниш на моята повеля!".

– Това е страхотно – казва тя с усмивка. – А ти сигурно си Клей?

И това е в кода – има метод, който съм нарекъл „клей_е_ страхотен". Всеки програмист пише такъв, нали?

27

– Аз съм Кат – казва тя. – Мисля, че намерих проблема. Искаш ли да видиш?

Тормозех се от часове, но това момиче – Кат – намери бъга в книжарницата ми за около пет минути. Тя ме превежда през процеса и ми обяснява решението си, което е бързо и убедително. И после, man, man, премахва бъга.

– Съжалявам, че ти се натрапих – казва тя и обръща лаптопа към мен. Прибира един кичур коса зад ухото си, изправя се и пита с леко подигравателен тон:

– Е, Клей, защо правиш модел на тази книжарница?

Докато го казва, очите й проследяват рафтовете чак до тавана.

Не съм много сигурен дали искам да съм напълно откровен за цялата чудатост на това място. Здрасти, приятно ми е да се запознаем, аз продавам нечетивни книги на странни стари хора – искаш ли да излезем на вечеря? (И в същия миг ме обхваща абсолютната сигурност, че точно в този миг един от тези хора ще влезе запъхтяно през вратата. Моля ви, Тиндъл, Федоров, всички: останете си у дома тази нощ. Продължавайте да четете.)

Разигравам го от различен ъгъл:

– Свързано е с историята – казвам. – Книжарницата съществува от почти век. Мисля, че е най-старата в града – може би дори по целия Западен бряг.

– Невероятно – казва тя. – „Гугъл" е като бебенце в сравнение с това място.

А, ето го обяснението: момичето работи там. Значи наистина е гений. Освен това един от зъбите й е нащърбен по много сладък начин.

– Обичам такива данни – казва тя, сочейки с брадичка към лаптопа ми. – Данни от истинския свят. Стари данни.

Девойката е пълна с енергия, искрата на живота свети силно в нея. Това е основният ми критерий за нови приятели (и момичета, и други) и е най-големият комплимент, който мога да направя. Много пъти съм се опитвал да определя какво точно запалва тази искра – какви качества се срещат в студения тъмен космос, за да се образува звезда. Знам, че е най-вече в лицето – не просто очите, но и веждите, скулите, устата и всички микромускули, които ги обединяват.

Микромускулите на Кат са много привлекателни.

Тя казва:

– Опитвал ли си се да правиш визуализация на времеви поредици?

– Не още, не съвсем...

Всъщност дори не знам какво точно е това.

– В „Гугъл" я използваме за дневници на търсенето – казва тя. – Готино е – виждаш как новите идеи се зараждат по света като малки епидемии. И изчезват за седмица.

Всичко ми звучи много интересно, но най-вече защото това момиче ми е много интересно. Телефонът на Кат издрънчава силно и тя поглежда надолу.

– О – казва тя. – Автобусът ми.

Проклинам обществения транспорт заради ненавременната му точност.

– Мога да ти покажа какво представлява визуализацията на времеви поредици – казва тя. – Искаш ли да се видим някой път?

Всъщност да, определено искам. Може да действам на своя глава и да й купя книгата на Тафт. Ще й я донеса, увита в кафява хартия. Чакай – това странно ли ще изглежда? Книгата е скъпа. Може би има някое намалено издание с меки корици. Мога да го купя от „Амазон". Тъпо е, работя в книжарница. (Дали доставката от „Амазон" ще е достатъчно бърза?) Кат все още очаква отговора ми.

– Разбира се – казвам аз. Гласът ми звучи като жалко писукане.

Тя записва имейла си на една от пощенските картички на Пенумбра: katpotente@ – и разбира се – gmail.com.

– Ще запазя купона си за другия път – казва, размахвайки телефона си. – Ще се видим скоро.

След като си тръгва, влизам в профила си, за да проверя рекламната кампания. Да не би да съм кликнал в кутийката за критерии, на която пише „красиви момичета"? (А в тази за „необвързани"?) Мога ли да си позволя такова въведение? От чисто маркетингова гледна точка това бе пълен провал: не продадох нито една книга, било то скъпа или евтина. Всъщност дори съм долар назад – заради надрасканата картичка. Но няма причина за безпокойство: от първоначалния ми бюджет от единайсет долара „Гугъл" е взел само седемнайсет цента. В замяна получих една-едничка реакция на обявата си – една съвършена реакция, появила се точно преди двайсет и три минути.

***

По-късно, след като поредният час нощна изолация и вдишване на книжен прах ме отрезвяват, правя две неща.

Първо: пиша имейл на Кат и я питам дали иска да обядваме утре. По случайност е събота. Може понякога да съм нерешителен, но принципно вярвам в правилото, че желязото се кове, докато е горещо.

След това: проверявам в интернет „визуализация на времеви поредици" и започвам да работя по нова версия на модела си, като си мисля, че бих могъл да впечатля Кат с някакъв прототип. Наистина си падам по момичета, които можеш да впечатлиш с прототип на нещо.

Идеята ми е да може да се вижда как става заемането на книгите във времето, а не просто да се показват едновременно всички заети. Първо, преписвам още имена, заглавия и времето на заемане от дневника в лаптопа си. После започвам хакването.

Програмирането не е същото като преди. Обикновените писмени езици имат различен ритъм и идиоми, нали? Е, същото е и при езиците за програмиране. Езикът, наречен Си, е съставен от твърди императиви, почти чисто компютърно говорене. Езикът, наречен Лисп, е като дълго подскачащо изречение, пълно с подчинени изречения – всъщност толкова дълго, че обикновено забравяш за какво е ставало дума в него отначало. Езикът, наречен Ерланг, е такъв, какъвто и звучи: ексцентричен и скандинавски. Не мога да програмирам на нито един от тях, защото са прекалено сложни.

Но Руби, моят любим език от времето на „Нюбейгъл", е създаден от жизнерадостен японски програмист и се чете като приятна достъпна поезия. Минаваш през Били Колинс²⁸ и стигаш до Бил Гейтс.

Но разбира се, целта на програмните езици е не само да четеш, а и да пишеш на тях. Караш ги да правят разни неща за теб. И в това отношение според мен Руби изпъква с целия си блясък.

Представете си, че готвите. Но вместо да следвате рецептата стъпка по стъпка и да се надявате, че ще се получи възможно най-добре, може да вземате съставките и да слагате и да махате каквото си искате, когато си искате, от тенджерата. Може да добавяте сол, да вкусите, да тръснете глава и да извадите обратно солта. Може да махнете съвършено изпечената коричка, да я отделите и да добавите това, което искате, към пълнежа на сладкиша. Процесът вече не е линеен, завършващ с успех или (по-често при мен) с разочароващ провал. Сега е по-скоро като лупинг, заврънтулка или малка драсканица. Като игра.

Така че добавям малко сол и масло и в два сутринта имам прототипа на новата визуализация.

Веднага забелязвам нещо странно: светлинките се следват една друга.

На екрана ми Тиндъл е заел книга от върха на втората редица. След един месец Лапен е поискала книга от същия рафт. Пет седмици по-късно е ред на Имберт – точно от същия рафт, но междувременно Тиндъл вече е върнал своята и е поискал нещо ново от дъното на първата редица. Той е една крачка напред.

Не съм забелязал модела, защото е толкова разпръснат във времето и пространството – като мелодия, при която има три часа разстояние между всяка нота и цялата се изпълнява в различни октави. Но тук, след като информацията е събрана и ускорена на екрана ми, е очевидно. Всички изпълняват една и съща песен или танцуват един и същи танц, или... решават един и същи пъзел.

Камбанката издрънчава. Имберт е: нисък и як, с остра черна брада и кипната шапка като на вестникарче. Вдига книгата си (чудовищен подвързан в червено том) и я плъзга по бюрото. Бързо преглеждам визуализацията, за да открия мястото му в модела. На екрана светва оранжева светлинка и преди да каже и дума, знам, че ще поиска книга от средата на втората редица. И тя ще бъде...

– „Прохоров" – изхриптява Имберт. – Сега ще ми трябва „Прохоров".

Катеря се по стълбата, но на средата главата ми се замайва. Какво става? Този път не се осмелявам да правя някакви дръзки маневри; старая се само да запазя равновесие, докато вадя тънкия, подвързан в черно ПРОХОРОВ от рафта.

Имберт ми подава картата си – 6MXH2I–U взема книгата си. Камбанката издрънчава и аз отново съм сам.

Описвам в дневника операцията, като отбелязвам шапката на Имберт и мириса на чесън, носещ се от дъха му. И после записвам – в полза на някой бъдещ служител или може би за да докажа на самия себе си, че това е реално:

Странни неща се случват в Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.

НАЙ-ПРЕКРАСНОТО БЪДЕЩЕ

– ... Наричат ги „сингулярност за необвързани" – казва Кат Потенте.

Тя е облечена в същата червена тениска с жълт надпис Бам!, което за мен означава, че (а) е спала с нея, (б) има няколко еднакви тениски или (в) е анимационен герой. И трите варианта ми се струват еднакво привлекателни.

Сингулярност за необвързани. Да видим. Знам (благодарение на интернет), че Сингулярността²⁹ е хипотетичният момент в бъдещето, когато кривата на технологичния растеж става вертикална и цивилизацията някак се възражда. Компютрите стават по-умни от хората, затова ги оставяме да ръководят шоуто. Или може би те сами...

Кат кимва.

– Поне в някаква степен.

– Но сингулярност за необвързани...

– Бързи срещи за нърдове – казва тя. – Организират такива всеки месец в „Гугъл". Срещата на мъжкия с женския мозък минава или много успешно, или много зле. Зависи...

– Ходила си на такива срещи?

– Да. Срещнах един тип, който програмира ботове за хедж фондове. Излизахме известно време. Падаше си по катеренето по скали. Имаше хубави рамене.

Хъм...

– Но жестоко сърце.

Седим в „Гурме Грото", заведение в шестетажния търговски център на Сан Франциско. В центъра на града е, точно до крайната спирка на кабелните трамваи, но не мисля, че туристите осъзнават, че това е MOЛ; тук няма паркинг. „Гурме Грото" се намира в частта с хранителните заведения и е може би най-добрият ресторант в света: предлагат салати с местен спанак, такос със свинско и суши без живак. Освен това е под земята и е свързан директно със спирката на влаковете, така че не се налага да излизаш навън. Винаги, когато идвам тук, си представям, че живея в бъдещето и атмосферата е замърсена от радиация и диви банди от мотористи, задвижващи машините си с биодизел, управляват прашната повърхност. Ей, точно като Сингулярността, нали?

Кат се намръщва.

– Това е бъдещето, както са си го представяли през двайсети век. След Сингулярността ще сме способни да разрешим тези проблеми.

Разчупва фалафела си надве и ми предлага половинката.

– И ще живеем вечно.

– О, хайде – казвам аз. – Това е просто старата мечта за безсмъртието...

– Да, това е мечтата за безсмъртие. И какво?

Умълчава се за миг, продължава да дъвче.

– Нека да го кажа по различен начин. Ще прозвучи странно, тъй като току-що се срещнахме. Но аз знам, че съм умна.

Това определено бе вярно...

– И мисля, че и ти си умен. Така че защо това трябва да свършва? Можем да постигнем толкова много, ако просто имаме повече време. Нали?

Дъвча фалафела си и кимвам. Това момиче е много интересно. Абсолютната директност на Кат подсказва, че е била обучавана вкъщи, и все пак тя е безкрайно очарователна. Доста помага и фактът, че е красива. Заглеждам се в тениската й. Наистина мисля, че има няколко еднакви.

– За да вярваш в Сингулярността като част от развитието на човечеството, трябва да си оптимист – казва тя, – а това е по-трудно, отколкото изглежда. Играл ли си някога на „Най-прекрасното бъдеще"?

– Звучи като японска телевизионна игра.

Кат изпъва рамене.

– Добре, значи ще играем. За начало представи си бъдещето. Хубаво бъдеще. Без ядрени бомби. Представи си, че си писател на научна фантастика.

Добре.

– Световно правителство... Ракът е излекуван... Летящи коли.

– Продължавай. Какво следва?

– Космически кораби. Купон на Марс.

– По-нататък.

– „Стар Трек". Транспортери. Можеш да отидеш, където поискаш.

– След това.

Спирам за миг, после осъзнавам:

– Не мога.

Кат разтърсва глава.

– Наистина е трудно. И говорим за колко, хиляда години? А какво следва след това? Какво е възможно да се случи после? Въображението ни не е достатъчно. Но е нормално, нали? Вероятно просто си представяме неща въз основа на това, което вече знаем, и ни липсват аналогии за трийсет и първи век.

Опитвам се да си представя един обикновен ден през 3012 г. Не мога да измисля дори половин прилична сцена. Дали хората ще живеят в сгради? Дали ще носят дрехи? Въображението ми е почти физически оковано. Мислите ми ровят като алчни пръсти зад възглавниците на дивана на фантазията ми, търсейки някакви скрити идеи, но не намират нищо.

– Лично аз смятам, че голямата промяна ще е мисловна – казва Кат, като потупва над ухото си, което е розово и сладко. – Мисля, че ще открием други начини за мислене благодарение на компютрите. Предполагам, че си очаквал да кажа нещо такова...

Да.

– Но се е случвало и преди. Мозъците на съвременните хора са различни от мозъците на хората преди хиляда години.

Чакай малко...

– Не са съвсем различни.

– Имаме същия хардуер, но не и същия софтуер. Знаеш ли, че идеята за личното пространство например е съвсем нова? Както и идеята за романтиката, разбира се.

Да, като стана на въпрос, мисля, че идеята за романтиката ме осени едва снощи. (Но това не го казвам на глас.)

– Всяка голяма идея като тази е обновяване на операционната система – казва тя усмихнато. Явно територията й е позната. – Писателите са виновни за някои от тях. Казват, че Шекспир е изобретил вътрешния монолог.

О, аз съм много добре запознат с вътрешния монолог.

– Но аз мисля, че писателите са изиграли своята роля – продължава тя – и сега е ред на програмистите да обновят операционната система на човечеството.

Определено разговарям с момиче от „Гугъл".

– И какво е следващото обновяване?

– Вече се случва. Става дума за всички тези неща, които можеш да правиш – сякаш си на няколко места едновременно и това е напълно нормално. Просто се огледай наоколо.

Извивам глава и виждам това, което Кат иска да видя: дузина хора, седящи на малките масички, всички наведени над телефоните си, които им показват места, които не съществуват и все пак са някак по-интересни от „Гурме Грото".

– И това не е странно, не е научна фантастика, то е...

Кат се умълчава и очите й се премрежват. Мисля, че тя си мисли, че е станала прекалено крайна. (Откъде знам това? Дали мозъкът ми има приложение за такива ситуации?) Бузите й са зачервени и тя изглежда страхотно с цялата тази енергия от кръвта, която иска да избие по повърхността на кожата й.

– Е – казва накрая, – просто мисля, че е напълно логично да си представим Сингулярността в бъдещето.

Искреността й ме кара да се усмихна и се чувствам прекрасно, че това умно оптимистично момиче седи тук с мен, сред радиационното бъдеще, дълбоко под повърхността на земята.

Решавам, че е време да й покажа обновения модел на книжарницата с изумителната му нова способност за последователна времева визуализация.

Нали знаете: просто прототип.

– И си го направил тази нощ? – казва тя и извива вежди. – Много впечатляващо.

Не казвам, че ми отне цялата нощ и част от сутринта. Кат вероятно ще направи нещо такова за петнайсет минути.

Наблюдаваме цветните светлинки, които се извиват една около друга. Обновявам картината и се вглеждаме отново. Обяснявам й какво е станало с Имберт – за предвиждащата способност на прототипа.

– Може да е просто случайност – казва Кат, поклащайки глава. – Нужни са ни повече данни, за да видим дали наистина има модел. Може да се окаже просто проектиране на желанието ти. Нали знаеш, като лицата на Марс.

Или както когато си абсолютно сигурен, че някое момиче те харесва, но се оказва, че не е така. (Това също не го казвам на глас.)

– Има ли още данни, които могат да се добавят към визуализацията? Тази информация е само от няколко месеца, нали?

– Да, има и други дневници – казвам аз. – Но те не са истински данни – просто описание. И ще отнеме цяла вечност да вкарам всичко в компютъра. Писано е само на ръка, а аз едва разчитам своя почерк...

Очите на Кат светват.

– Корпус с естествен език! От сума ти време си търся извинение да използвам книжния скенер.

Ухилва се и тропва с ръка по масата.

– Донеси дневниците в „Гугъл". Имаме машина за това. Трябва да ги донесеш при мен.

Поклаща се леко на стола си, а устните й се извиват красиво, когато произнася думата „корпус"³⁰.

МИРИСЪТ НА КНИГИ

Моето предизвикателство: да изнеса книга от книжарницата. Ако успея, мога да науча нещо интересно за това място и неговото предназначение. И нещо повече: мога да впечатля Кат.

Не мога просто да взема дневника, защото Пенумбра и Оливър също го използват. Дневникът е част от книжарницата. Ако поискам да го отнеса вкъщи, трябва да имам основателна причина, а не се сещам за такава. Ей, мистър Пенумбра, искам да поработя по скицата си на Тиндъл с акварелни бои? Да, разбира се, няма проблем.

Има и друга възможност. Мога да изнеса друг дневник, по-стар – не IX, а номер VIII или дори II, или I. Доста е рисковано. Някои от тези дневници са по-стари от самия Пенумбра и се опасявам, че могат да се разпаднат, ако ги докосна. Значи най-скорошният пенсиониран дневник, номер VIII, е най-безопасен и най-подходящ вариант... Но също и най-близко намиращ се до сегашния. Виждам го всеки път, когато пъхам новия дневник обратно на рафта, и съм сигурен, че Пенумбра ще забележи липсата му. Може би VII или VI...

Навеждам се зад бюрото, докосвам гръбчетата на дневниците с пръст, за да проверя текстурата им и доколко са здрави, когато камбанката на вратата звънва. Изправям се веднага – Пенумбра е.

Размотава тънкия сив шал от врата си и прави странна обиколка из книжарницата, потупва с кокалчетата на пръстите си по бюрото, очите му обхождат ниските предни етажерки, после се насочват към книгите от Другия списък.

Въздъхва тихо. Нещо предстои.

– На днешния ден, момчето ми – най-накрая казва той – поех тази книжарница. Преди трийсет и една години.

Трийсет и една години. Пенумбра седи зад това бюро по-дълго, отколкото аз съм живял на този свят. Давам си сметка колко нов съм за това място – просто временна придобивка.

– Но минаха единайсет години – добавя той, – преди да променя името на витрината.

– Чие име стоеше там преди?

– Ал-Асмари. Той бе мой ментор и дълги години – мой работодател. Мохамед Ал-Асмари. Винаги съм мислел, че името му стои по-добре на стъклото. Все още смятам така.

– Пенумбра стои добре – казвам аз. – Загадъчно е.

Той се усмихва.

– Когато промених името, мислех, че ще променя и книжарницата. Но тя не се е променила особено много.

– Защо?

– О, причините са много. Някои добри, някои лоши. Има доста общо с нашето финансиране... а и бях малко мързелив. В по-ранните дни четях повече. Търсех нови книги. Но сега, изглежда, съм се спрял на любимите си.

Е, като стана дума...

– Може би трябва да помислите да се снабдите с някои по-популярни заглавия – казвам аз. – Има ниша за независимите книжарници, а много хора дори не знаят, че това място съществува. А когато го открият, нямат голям избор. Някои от моите приятели се отбиха и... просто не разполагаме с нищо, което те да пожелаят да купят.

– Не знаех, че хората на твоята възраст все още четат книги – казва Пенумбра. Повдига въпросително вежда. – Останал съм с впечатлението, че четат всичко на мобилните си телефони.

– Не всички. Има много хора, които... нали знаете – хора, които все още обичат мириса на книги.

– Мирисът! – повтаря Пенумбра. – Знаеш, че всичко е свършило, когато хората заговорят за мириса на книги.

Усмихва се, после нещо му хрумва и той присвива очи.

– Предполагам, че нямаш... „Киндъл"?

Опа... Все едно директорът на гимназията ме пита дали имам трева в раницата си. Но по приятелски начин, сякаш би искал да я споделя с него, да дръпнем по един коз. Случайно нося своя „Киндъл". Вадя го от чантата си. Той е доста поочукан, с големи драскотини по гърба и петно от химикалка близо до края на екрана.

Пенумбра го хваща в ръце и се намръщва. Екранът е празен. Протягам се, натискам копчето и той се събужда за живот. Пенумбра си поема рязко дъх и бледосивият правоъгълник се отразява в яркосините му очи.

– Забележително – казва той. – И като си помисля, че все още се впечатлявам от уменията на магическото огледало – кимва той към големия „Мак Плюс" на бюрото.

Отварям настройките на четеца и правя текста малко по-голям.

– Типографията е красива – казва Пенумбра, като се вглежда отблизо, държейки очилата си близо до екрана. – Познавам този шрифт.

– Да – казвам аз, – той е основният.

И на мен ми харесва.

– Класически е. Геритзун³¹.

Пенумбра се умълчава.

– Използвали сме го за витрината на книжарницата. Дали токът на тази машина някога спира? – той разтърсва четеца лекичко.

– Батерията би трябвало да издържа поне два месеца. Но не и моята.

– Предполагам, че това поне е облекчение – въздъхва Пенумбра и ми подава четеца. – Нашите книги все още не се нуждаят от батерии. Но аз не съм глупак. Това е недостатъчно предимство. Подозирам, че е добре, че имаме... – тук ми намигва – толкова щедър покровител.

Пъхам „Киндъл"-а обратно в чантата. Не съм напълно успокоен.

– Честно, мистър Пенумбра, ако имаме повече популярни книги, хората ще харесат това място. Ще бъде... – млъквам, но после решавам да кажа истината: – Ще бъде по-забавно.

Той потърква брадичката си, а очите му гледат някак отнесено.

– Може би – казва най-накрая. – Може би е време да преокрия част от онази енергия, която имах преди трийсет и една години. Ще си помисля за това, момчето ми.

Все още не съм се отказал от идеята да занеса на Кат някой от старите дневници. Обратно в апартамента, в сянката на Матрополис, разпрострял се по дивана, посръбвайки „Анкор Стийм"³², въпреки че е едва седем сутринта, разказвам историята си на Мат, който е зает да пробива малки дупки в бледата мраморна кожа на подобна на крепост сграда. Той незабавно съставя план. Точно на това разчитах.

– Мога да направя съвършена реплика – казва. – Нямаш проблем, Джанън. Само ми донеси достатъчно добри снимки.

– Но ти не можеш да прекопираш всяка страница, нали?

– Само външната част. Кориците, гръбчето.

– Какво ще стане, когато Панумбра отвори „съвършената реплика"?

– Няма да го направи. Нали сам каза, че този дневник е от архивите?

– Да, но...

– Значи само външността е важна. Хората искат нещата да са реални. Ако им дадеш извинение да го направят, те са готови да повярват на всичко.

Идвайки от устата на магьосник по специалните ефекти, тези думи не са неубедителни.

– Добре, значи ти трябват само снимки?

– Добри снимки – кимва Мат. – И много. От всеки ъгъл. Ярки, дори много светли. Знаеш какво имам предвид, когато казвам „ярки", нали?

– Без сенки?

– Без сенки – съгласява се той, – което, разбира се, ще бъде невъзможно в онова място. На практика това е денонощен магазин, обитаван от сенки.

– Аха. Сенки и мирис на книги, това го имаме.

– Мисля, че мога да ти донеса малко лампи да подсилим светлината.

– Но това може да ме издаде.

– Добре. Може би и с малко сенки пак ще свършим работата.

Значи планът е готов.

– Като говорим за кроенето на тъмни планове – казвам аз, – как вървят нещата с Ашли.

Мат изсумтява.

– Ухажвам я по традиционния начин. Освен това не ми е позволено да го обсъждам с теб, и то в апартамента. Но тя ще вечеря с мен в петък.

– Впечатляващо разделение на отношенията.

– Нашата съквартирантка е майстор в това.

– Тя... Искам да кажа... За какво си говорите?

– Говорим си за всичко, Джанън. А осъзнаваш ли – посочва той към бледата мраморна крепост, – че тя намери тази кутия? Взела я е от боклука в службата си.

Изумително. Катерачката, готвачката на ризото, професионалистката Ашли Адамс допринася за конструкцията на Матрополис. Може да не е чак такъв андроид в края на краищата.

– Това е напредък – казвам аз и вдигам бирата си за поздрав.

Мат кимва:

– Напредък е наистина.

ПАУНОВОТО ПЕРО

И аз имам напредък: Кат ме покани на купон у тях. За нещастие, не мога да отида. Никога не мога да ходя на купоните, защото смяната ми в магазина започва точно по времето, когато започват и купоните. Разочарованието разкъсва сърцето ми; топката бе в нейния двор, тя ми подаде лесен пас, а ръцете ми са вързани.