Денят на Булдозериста

I

Иван Померанцев опря лакти в студения влажен бетон на перваза на прозореца с три или четири криволичещи залепени пукнатини (веднъж Валерка, плашейки жена си, го бе ударил с ютията), издуха от стъклото затлъстялата муха и погледна осветения от късното есенно слънце двор. Беше топло, и отдолу се издигаше слаба миризма на маслена боя, излизаща от ламаринения покрив на пристройката, боядисана преди няколко години, която почваше да вони веднага щом слънцето леко я напечеше. Миришеше още на мазут и на чорба — също съвсем слабо. Чуваше се как някъде далеч викат деца и цвилят коне, но изглеждаше сякаш това не са природни звуци, а пуснат някъде магнетофонен запис — навярно затова му се струваше, че нищо одушевено няма наоколо, освен неподвижния гълъб на перваза през няколко прозореца. Улицата беше някак безжизнена, сякаш тук никой не се е заселвал и дори не е минавал никога, и единственото оправдание и смисъл на съществуването й беше избелялото табло за нагледна агитация, което алегорично, под формата на две мускулести фигури, изобразяваше народа и партията в състояние на единство.

В коридора издрънча звънецът. Иван трепна, остави настрана смачканата вече цигара — тя беше влажна, твърда, и приличаше на малка сувенирна цепеница — и тръгна да отвори. Трябваше да върви дълго: той живееше в голяма комунална квартира, преправена от една секция на общежитието, и от кухнята до входа имаше двайсетина метра коридор, застлан с гумени изтривалки и запълнен с детски кецове и груби обувки на възрастните. Зад вратата боботеше тих мъжки глас и от време на време кратко му отговаряше жена.

— Кой е? — попита Иван с обичаен тон. Той вече беше разбрал кой е — но все пак не върви да отвори веднага.

— За Иван Илич! — отвърна мъжът.

Иван отвори. На стълбищната площадка стоеше тъй наречената петорка на профсъюзното бюро, която при тях в цеха се състоеше от всичко на всичко двама души, понеже тези двама — Осмаков и Алтинина (тя сега беше с марлено костюмче и държеше в ръце, така че да не се допира до тялото, миришещ на сельодка пакет) — съвместяваха длъжностите.

— Иван! Ванка! — заусмихва се още от прага Осмаков, влизайки и протягайки към Иван две треперещи меки длани. — Е, как си? Боли ли?

— Нищо не ме боли — отвърна смутено Иван. — Да отидем в стаята най- добре.

От Алтинина още по-силно, отколкото на сельодка, миришеше на парфюм; като вървяха по коридора, Иван специално изостана леко, за да не го усеща.

— Та така значи, Ванюша — тъжно и мъдро каза Осмаков, като седна на стола, — всичко се изясни. Станалото е признато за нещастен случай. Там, драги мой, е имало дефект на заварката. На носовата халка. И от твойто име сега е снето всякакво недоверие.

Осмаков изведнъж тръсна глава и се огледа настрани, сякаш за да определи къде се намира, — определи и тихо въздъхна.

— Нали корпусът й е уранов, на бомбата — продължи той, — а халката е стоманена. Трябва със специален електрод да се завари. А ония във втори цех я заварили с обикновен. Ударници майски. А тя отлетя, халката. Помниш ли поне как стана всичко?

Иван затвори очи. Споменът беше някак блед, формален — сякаш не той си спомняше, а си представяше разказана от някого история. Той виждаше себе си отстрани: ето, натиска бутона, който спира конвейера, бутонът задейства с голямо закъснение, и се налага да връща нащърбената черна лента назад. Ето, той закача куката на крана за халката на бракуваната бомба, с дебела тебеширена чавка отстрани (стабилизаторът беше заварен накриво, и изобщо цялата беше някак разкривена), включва крана и бомбата, поклащайки се тежко, се откъсва от лентата на конвейера и пълзи нагоре; веригата се намотава на барабана до упор и спира.

„Тая е четвърта за днес — мисли си Иван, — така току-виж ни се замаяла премията.“

Той натиска друг бутон — включва се електромотор, и кранът почва бавно да пълзи по релсите, заварени за фермите на тавана. Изведнъж нещо заяжда, и бомбата засяда на място. Понякога така става — изглежда има вдлъбнатина на релсата. Иван застава под бомбата и почва да я разлюлява за стабилизатора — така тя набира инерция, за да се претърколи колелото на крана през вдлъбнатината на релсата, — и изведнъж бомбата по странен начин се откача, а в следващата секунда Иван разбира, че я държи с дясната ръка над главата си за грапавата ламарина на стабилизатора. После в паметта му е прозорецът на болничната стая: прът с въже за простор и половин дърво…

— Ваня — прозвуча гласът на Осмаков, — какво ти става?

— Всичко е наред — завъртя глава Иван. — Спомнях си.

— Е, какво? Помниш ли?

— Отчасти.

— Най-главното е — каза Алтинина, — че вие, Иван Илич, все пак успяхте да отскочите изпод бомбата. Тя падна до вас. А…

— А по бъбреците те фрасна балонът с литиев деутерид — прекъсна я Осмаков, — сгъстеният въздух го издуха, когато корпусът се строши. Добре поне че балонът не се разби — там са триста атмосфери налягане.

Иван седеше мълчалив, слушайки ту Осмаков, ту голямата черна муха, която през равни интервали от време се блъскаше в стъклото. „Сигурно гостите я разтревожиха — мислеше си той, — преди седеше тихо… Какво ли искат те?“

Скоро с Осмаков се случи обичайното рефлекторно превключване, което предизвикваше у него простият акт на седене до масата в течение на известно време: очите му омекнаха, гласът стана още по-човечен, а думите почнаха да се застъпват една друга — колкото по-дълго седеше, толкова по-забележимо.

— Ти, Ваня — говореше той, движейки по мушамата на малки кръгове невидима чаша — ти си истински герой на трудовия подвиг. Не исках да ти казвам, но ще ти кажа: за теб „Уран-Баторска Правда“ ще печата статия, дори вече идва кореспондентът, показа ни заглавието. Накратко, там всичко е написано както си беше, само че заводът ни е наречен Уран-Баторска консервна фабрика, а вместо бомба върху теб пада петлитров буркан с домати, но затова пък ти после успяваш да допълзиш до конвейера и да го изключиш. Е, и фамилията ти е друга, ясно… Ние се посъветвахме коя ще бъде най- красива — а твойта е някак мъртва, реакционна, каква ли.. Майска му работа. И името ти не е ярко. Измислихме — Константин Победоносцев. Предложи го Вася, от „Червен полуразпад“… Умен е той, майовете го взели…

Иван си спомни — така се наричаше заводската многотиражка, която му се бе случвало да види няколко пъти. Тя беше трудна за четене, понеже всичко там се наричаше не както е наистина: линията за сглобяване на водородни бомби, където работеше Иван, се споменаваше като „цех за плюшени играчки със средна мекота“, тъй че оставаше само да се гадае какво е това, например, „цех за синтетични елхи“, или „отдел за електрически кукли“; но когато „Червен полуразпад“ пишеше за усвояването на новата кукла „Марина“ със седем сменяеми роклички, с която се възнамерявало да бъдат обзаведени детските кътове на туристическите параходи, Иван си представяше черно- жълтата чужбина от корицата на „Чакал“ и злорадо мислеше: „Какво, вимпелюги майски, осрахте ли се в своите небостъргачи, а?“ Наистина, вече половин година „Червен полуразпад“ се разпространяваше по списък — както беше обяснено в редакционната статия, „във връзка със значението, което се придава на производството на меки играчки“ — и Иван дори не съобрази веднага, че става дума за заводската многотиражка.

— Изобщо, откачена жена — тихо говореше Осмаков, гледайки към нещо невидимо на метър от лицето си, — трудяга… Аз и викам: за какъв май разтуряш оградата, твойта мама…

— Това, Иван Илич — прекъсна го Алтинина, — е изобщо първият случай, когато за нашия завод ще пише градският вестник. А и от телевизията може би ще дойдат. Ние вече намерихме място, където могат да снимат. И совкомът не е против.

— Кой? — не разбра Иван.

— Совкомът — отчетливо повтори Алтинина. — Другарят Копчонов сега е зает — предава сградата на децата. Но лично ни се обади.

— Много шум се вдига, Галина Николаевна.

— Нали трябва с нещо децата да възпитаваме. А сега от тях — само пожари и взривове. Вчера на „Сандел“ отново взривили кофа за боклук. По пясъчниците се мотаят…

Изведнъж Осмаков издаде бълбукащ звук и се събори с глава на масата. Започна суета — Иван отиде до кухнята за парцал, Алтинина се разтича около Осмаков, привеждайки го в чувство и обяснявайки му как е попаднал тук и къде се намира. Когато Иван донесе парцал, Осмаков вече изглеждаше съвсем трезвен и мрачно позволяваше на Алтинина да изтрие ревера на сакото му с носна кърпа. Гостите веднага се приготвиха да тръгват — станаха, Алтинина взе от масата миришещия на сельодка пакет (Иван кой знае защо бе решил, че той е предназначен за него) и почна да го преопакова — загъваше го в нов вестник, понеже хартията вече беше пропита от кафява саламура и заплашваше още малко и да се скъса. Осмаков с фалшив интерес се вторачи в стенния календар с изображение на нисичка гола жена до заснежен „Запорожец“. Накрая сельодката беше опакована и гостите се сбогуваха — Иван ги изпрати до входната врата с парцала в ръце и със същия парцал се върна в стаята, хвърли го на пода и седна на диванчето.

Известната странна вялост на състоянието си той обясняваше с това, че заради ударените бъбреци не беше пил вече цели две седмици: една седмица в болницата, а втората — вкъщи. Но сериозно го смущаваше това, че никак не му се удаваше да си спомни живота си преди нещастния случай. Макар че той повече или по-малко помнеше фактическата му страна, спомените не бяха истински живи. Например той помнеше как те с Валерка пиеха след смяната „Алабашлъ“ и Валерка на едно уригване произнесе „слава на труда“ в същия момент, когато Иван поднасяше бутилката към устните си, — в резултат се наложи да изплюе пълна уста портвайн направо на фаянсовия под, толкова беше смешно. А сега Иван си спомняше самия себе си как се смее, помнеше кратката борба с мускулите на собственото си гърло за дъхтящата на марсиански нефт глътка, помнеше хилещата се муцуна на Валерка, но никак не можеше да си спомни самото усещане на радост и дори не помнеше как е могъл с такова удоволствие да пие в смърдящия на пикня ъгъл зад ръждивия щит на пети реактор.

Същото се отнасяше и за стаята. Ето например този календар със запорожеца — Иван въобще не можеше да си представи състоянието, в което би могло да се появи желание да окачи този гланциран лист на стената. А той висеше. Точно така неясен беше произходът на голямото количество празни бутилки от зелено стъкло, стоящи на пода пред шкафа — тоест ясно, самият Иван и Валерка ги бяха изпили, и освен това не всички бяха останали тук — много бяха излетели през прозореца. Необяснимо бе друго — защо целият този портвайн е бил изпит, при това в компанията на Валерка. С една дума, Иван помнеше всички неотдавнашни събития, но не помнеше самия себе си сред тези събития, и вместо хармонична личност на комунист или поне спасяваща се християнска душа вътре в него се усещаше нещо странно — сякаш празна рамка от прозорец хлопаше от есенния вятър.

— Марат — убеждаваше някого зад стената женски глас, — ако пикаеш през прозореца, няма да те приемат за санделче. Слушай майка си…