Денят на Булдозериста

V

— Зависи чия заплата — говореше Иван, притискайки към края на устата си смачкана носна кърпа, — и зависи чия кола. Напразно си мислите, че тук при вас е царството на мрака, а при нас — царството на светлината. При нас също… Разни негри бездомни… СПИН разнасят…

Иван не можеше да си спомни нищо освен разни откъслеци от предаването „Камерата гледа света“, но това бе достатъчно. Валерка и Пьотър слушаха, раззинали усти — и на Иван дори не му се искаше да става от масата. Но вече беше време.

— Ти там им кажи — говореше Валерка, докато Иван обличаше ватенката, — че не сме зли хора. И ние искаме мирно небе над главите. Искаме спокойно да се трудим, децата си да отглеждаме… Става ли?

— Става — отговаряше Иван, докато прибираше пистолета в калъфа с радиостанцията и акуратно щракна никелираните ключалки, — непременно ще им кажа.

— И кажи още — говореше Пьотър, вървейки с него по коридора с еднакви гумени изтривалки пред всяка врата, — че най-важната ни тайна не е в бомбите и в самолетите, а в нас самите.

— Ще им кажа — обеща Иван, — това аз го разбрах.

— Вземи списанието — каза Пьотър на вратата, — да четеш по пътя.

Иван го взе. После се прегърна за сбогом с Пьотър и притихналия Валерка и без да се обръща, излезе в коридора. Зад него щракна вратата. Той се спусна надолу, излезе на улицата и дълбоко си пое въздух, смърдящ на мазут и мокри дъски. В небето нещо алено проблясна — Иван понечи да се хвърли към входа („Нима?“ — мина му през ума), но съобрази, че това е салют.

— Ур-а-а-а! — завикаха нестройно на улицата. — Ур-а-а-а!

— Ура-а-а! — извика Иван.

В небето се взриви нова порция ракети, и всичко отново се освети — жълтите огради, жълтите триетажни блокчета, жълтите ивици дим или мъгла в ниското космато небе. Някъде отдалеч долетя тревожен и протяжен механичен вой — сякаш нещо огромно и ръждиво-омаслено напомняше за себе си, искайки внимание от хората, а може би — просто поздравявайки ги за празника. После всичко стана зелено.

Иван закрачи към гарата.