Денят на Булдозериста

II

От сутринта целият град узнаваше какво дават в алкохолните магазини. Безполезни биха били опитите да се разбере как — за това не съобщаваха по радиото или телевизията, но все пак по някакъв странен начин то ставаше известно, и дори малчуганите, обмисляйки плановете си за вечерта, спокойно можеха да мислят нещо такова: „Аха… днес в алкохолния дават портвайн по два и деветдесет… тате ще си дойде след осем. А водката вече свършва. Значи — преди единайсет…“ Но те не си задаваха въпроса откъде са разбрали това — също както не си задаваха въпроса откъде знаят, че днес времето е слънчево или обратно, вали проливен дъжд. Алкохолните магазини в града бяха, разбира се, не един и два, но в тях продаваха винаги едно и също: дори бирата се свършваше едновременно и в мазето на улица Гръбначномозъчна, и в бакалията на Сухоточна улица, на противоположния край на Уран-Батор, тъй че жителите на всички райони мислеха обобщено: „алкохолния“, за която и конкретна точка да ставаше дума.

Ето и Иван, като съобрази, че днес в алкохолния дават коняк по тринайсет и петдесет, а от задната врата — и българско сухо вино по рубла и седемдесет плюс половин рубла отгоре, реши, че Валерка, неговият съсед и авер, навярно ще вземе вино, а после ще се задържи да поприказва с товарачите, — и приближавайки се към магазина, се натъкна право на него. Валерка също не се учуди, като видя Иван — сякаш знаеше, че той ще се появи в осветения правоъгълник между редовете от тъмносини кашони, на фона на закачената на отсрещната ограда гирлянда от парцалени карамфили.

— Давай — каза Валерка, прехвърли подрънкващата чанта в другата ръка, хвана Иван за лакътя и го помъкна надолу по Гръбначномозъчна, кимайки на приятелите си и заобикаляйки вонящите локви повръщано.

Стигнаха до обичайното си място — дворче с люлки и пясъчник. Седнаха: Валерка, както винаги, на люлката, а Иван — на дъсчения край на пясъчника. От пясъка стърчаха няколко полузасипани бутилки, тясно парче от вестник, потрепващо от вятъра, и няколко сухи клончета. Този пясъчник се ценеше много високо от бабичките, които събираха бутилки — той даваше великолепни реколти, почти такива, каквито даваха къщичките от детската площадка в Мундинделовия парк, и бабичките често се биеха за контрол над нея, млатейки се направо на улица Гръбначномозъчна, хриптейки астматично и душейки се една друга с празните мрежи; поради някаква странна тактичност те винаги се сражаваха мълчешком, и единственото звуково оформление на побоищата им — често групови — беше задъханото пъхтене и редкият звън на медали.

— Ще пиеш ли? — попита Валерка, отхапа пластмасовата тапа и я изплю в праха.

— Не мога — отвърна Иван. — Нали знаеш. Бъбреците.

— Моите и те не са цвете — отвърна Валерка, — ама пия. Ти какво, за цял живот ли си оглупял?

— До празника ще изтърпя — отвърна Иван.

— Гадно ми е вече да те гледам така. Ти сякаш… — Валерка се намръщи, търсейки определение, — сякаш си загубил нишката на живота.

Кисело замириса на вино — Валерка надигна глава, наведе бутилката над отворената си уста и пое в себе си играещата наляво-надясно заради разните хидродинамични ефекти струя.

— Ето — каза той, — веднага се чуват птичките. И вятърът. Тихи звуци.

— Ти стихове е трябвало да пропишеш — каза Иван.

— А аз може и да пиша — отвърна Валерка, — ти откъде знаеш, знаме отрядно?

— Може и да пишеш — съгласи се равнодушно Иван. Той с известно учудване забеляза, че дворчето, където седят, се състои не само от пясъчник и люлки, а още и от неголяма оградена цветна леха, обрасла с коприва, дълъг жълт блок, прашен асфалт и вървяща на зигзаг бетонна ограда. В далечния край, където оградата опираше в блока, в боклука се ровеха деца, които понякога замислено замираха на място и се сливаха с боклука, поради което бе невъзможно да се преброи точно колко са те. „В центъра децата са възпитани и уродите са малко — помисли си Иван, — а ако отидеш в крайните квартали, и на люлките се катерят, и в пясъчника се ровят, могат и с нож… И са някакви страшни…“

Децата сякаш усетиха натиска на Ивановата мисъл: една от фигурките, досега напълно незабележима, се надигна на тънките си крачета, раздвижи се около смачкания жълт варел и нерешително тръгна по посока на възрастните. Това се оказа момче на десетина години, с шорти и яке с качулка.

— Ей — попита то, като се приближи, — кибрит имате ли?

Валерка, зает с втората бутилка, на която кой знае защо заяде тапата, не бе забелязал приближаването на детето, а като се обърна по посока на гласа му, много се ядоса.

— Ти бе! — каза той. — Не са ли ви учили в училище, че на люлките и пясъчниците децата нямат работа?

Момчето се замисли.

— Учили са ни — каза то.

— Тогава какво? А ако ние, възрастните, почнем да се ровим при вас на боклука?

— Всъщност — каза момчето — нищо няма да се измени.

— Абе ти откъде си такъв нахален? — попита Валерка с недобър интерес. — Знаеш ли, че имам син, същия като тебе?

Валерка леко преувеличаваше — неговият син, Марат, беше с три крака и недоразвит — третият крак беше от радиацията, а недоразвитостта — от бащиното пиянство. И освен това той беше по-малък.

— А вие може би и кибрит нямате? — попита момчето. — Пък аз съм седнал да говоря с вас.

— И да имах, нямаше да ти дам — отвърна Валерка.

— Е, успехи в труда — каза момчето, обърна се и пое към бунището. Оттам му махаха.

— Ей сега ще те догоня — завика Валерка, забравяйки за секунда дори за бутилката си, — и ще ти обадя какви думи може да говориш и какви не!.. Виж го колко е нагъл, на майка му в труда…

— Остави го — каза Иван, — все едно и ти не си бил същият? Давай по- добре да поговорим… Знаеш ли, с мен нещо странно става. Сякаш полудявам. Сякаш помня всичко за себе си, но така, че все едно не за себе си, а за някой друг… Разбираш ли?

— Че какво има тук да не разбирам? — попита Валерка. — Вече колко дена не си пил?

— Две седмици — отвърна Иван. — Точно днес стават.

— Тогава какво искаш. Сега почва черният делириум да те мъчи.

— Не — каза Иван, — това не може да бъде. Главният лекар ми каза, че той по-рано от след половин година не започва.

— А ти ги слушай! Те може да си мислят, че след една седмица ще ритнеш лозунга, и те утешават — да не се мъчиш напразно.

— Все едно — каза Иван, — не е в това работата. Представяш ли си, не си спомням детството. Тоест разбира се, помня го, мога в биографията да напиша къде съм се родил, кои са родителите ми, какво училище съм завършил, но всичко това някак не е като наистина… Разбираш ли, нищо не мога да се сетя за себе си — за душата. Затварям очи — и само тъмнина, или жълто петно, ако съм гледал крушката…

През двора бързо притичаха децата от бунището и се скриха зад ъгъла. Последно бягаше момчето, което търсеше кибрит.

— Е, ти се изказа, брато — отвърна Валерка. (Докато Иван говореше, той бе довършил третата бутилка.) — Че кой го помни него, детството? Аз също само едните думи помня. Така че може да смяташ — с теб всичко е наред. Виж, когато почнеш да си спомняш всякакви картинки — това ще бъде черният делириум. И освен това, за какъв мир ни е да го помним това детство? Какво хубаво има в него? Само дето…

В ъгъла на двора, сред ръждясалия метал, нещо ярко присветна и оглушително гръмна — сякаш по ушите удариха нечии огромни шамари. Някъде високо изсвистяха осколки, и парче жълта ламарина се вряза в дъската на пясъчника на няколко сантиметра от Ивановия крак.

— Ето го и него, твоето детство — каза Валерка, идвайки на себе си от изненада. — Да се махаме. Не мога да пия тук повече — каква смрад се вдигна…

Иван стана и тръгна след Валерка. Все пак не беше успял да изрази това, което искаше да каже — всичко, което произнасяше на глас, се оказваше объркано и малоумно, и Валерка бе напълно прав в раздразнението си. „Да бях пийнал“ — почеса се по тила Иван. Нещо му подсказваше: достатъчно е да пийне, дори съвсем малко, две бутилки сухо — и всичко ще му мине. „А какво ще ми мине?“ — помисли си Иван. Наистина, не беше ясно какво трябваше да му мине. Иван по-скоро имаше чувството, че нещо вече му е минало, и сега именно това, дето му е минало, не му достига. „Добре. А какво ми е минало?“ Това беше съвсем неясно, и както и да се стараеше Иван, единственото, което той можеше да каже беше, че му е минало онова състояние, в което тези въпроси не възникваха. Най-главното, той дори не помнеше съществували ли са в паметта му преди нещастния случай някакви други, различни от сегашните, спомени за миналото — или и тогава всичко се е ограничавало с безцветни анкетни шаблони.

Излязоха на Гръбначномозъчна. Валерка огледа тъмните тухлени стени и окачените за празника червени зъбни колела.

— Е, сега къде? — попита той.

Иван сви рамене. Беше му все едно.

— Давай към совкома — каза Валерка. — Направо на площада ще пийнем. Там може да видим някой от нашите…

До площад Сандел, където се намираше совкомът, трябваше да се върви надолу по Гръбначномозъчна. Иван се замисли, а от замислянето внезапно премина към тихо вътрешно вцепенение, така че се озова на площада някак незабелязано за себе си. На фасадата на сивия паралелепипед на совкома вече бяха окачени три профила — на Сандел, Мундиндел и Бабаясин, а отсреща, над ниската совкомовска баня, бе опъната яркочервена лента с думите: „Да живее делото на Мундиндел и Бабаясин!“ Виждаха се още и няколко черни каруци с милиционерски буркани отпред, и размахваха опашки двата пасящи на ливадата совкомовски коня Истмат и Диамат.

— Ей, Валери — каза Иван, — защо тук Мундиндел е с коса? Нали е бил плешив. И за делото на Сандел нищо не пишат — какво, то по-лошо ли е? Преди май пишеха.

— Откъде да знам? — отговори Валерка. — Ти още попитай защо тревата е зелена.

Застлано с ръбести бетонни плочи, широкото пусто пространство пред совкома най-много би приличало на военно летище, ако не беше огромният паметник точно срещу зданието — триметровият мустакат Бабаясин, вдигнал над главата си легендарната сабя, и мършавите дребни Сандел и Мундиндел, сякаш подпиращи го от двете му страни и почти прекрасни в романтичния си порив. Откъм паметника грееше слънцето, и с контурите си той напомняше забита от някого в бетона огромна вила. В сянката на паметника на изнесени от совкома бели табуретки седяха няколко души; пред тях, направо на бетона, беше постлан вестник, върху който блестяха зелени бутилки и се червенееха домати.

— Давай при тия, а? — каза Валерка.

По гноящите възпалени очи на седящите до паметника лесно можеше да се познае, че са работници от „Трикотажница“, фабриката за химическо оръжие в покрайнините. Двама от тях кимнаха на Валерка — целият град го знаеше като виртуоз-псувач (дори прякор си имаше — „Валерка Диалектик“), а момчетата от „Трикотажница“ много се гордееха с традициите си в краснословието.

— Хора, някой ще пие ли? — попита Валерка.

— Не — отвърна след известна пауза един от химиците, — ние чакаме секретаря. Вече ударихме по малко, стига засега.

— А-а-а… Ей че ден, направо не вярвам — дори на аванта не пият…

Валерка седна на бетона и опря гръб в ниската ограда на паметника. По повърхността на сивата плоча се изтъркаля полиетиленовото колелце на тапата. Иван седна до него, подлагайки под задника си края на ватенката, и притвори очи. На душата му, както и преди, беше безпричинно тъжно — затова пък спокойно, и дори за секунда, сякаш в някаква цепнатина, се мярна изображение — червено кепе със странен вид, и още пластмасовата повърхност на маса, върху която…

— Валерка! — тихо повика някой от химиците. — Валерка!

— Какво? — попита Валерка, преставайки да бълбука.

— Как е там при вас, на Самоварно-Матрьошечния? Ще изпълни ли плана колектива ви?

Иван леко потръпна. Това беше най-откровено предизвикателство и оскърбление. Но като съобрази, че химиците съвсем не искат да започнат въргал, а просто искат да се посъстезават с майстора на езика, от когото не е обидно и да загубиш, той се успокои. Валерка също разбра каква е работата — отдавна беше свикнал.

— Изпълняваме по малко — лениво отвърна той. — А как е при вас трудовата вахта? Какви нови почини за майските празници?

— Засега мислим — отвърна химикът. — Искаме при вас в трудовия колектив да отидем, с първенците да се посъветваме. Главното е — мирно небе над главите, нали?

— Вярно — отвърна Валерка. — Идвайте, съветвайте се. Макар че вашите ветерани и те не са малко, виж само почетната ви дъска — пет Стахановци колкото твоя обмен на опит в отделно взета страна…

Някой тихо изохка.

— Вярно, има при нас ветерани — не се предаваше химикът, — ама нали при вас традицията на съревнованието се е вкоренила по-дълбоко, само вимпели колко сте насъбрали, ударници майски, в Рот-Фронт да ви заврат слабото звено и надстройка в базата!

„Добре — отбеляза Иван, — че иначе много по вестникарски започна той, от нерви…“

— По-добре за материалните стимули мислете, пет признака на майка ти, отколкото чуждите вимпели да броите, десет връзки във фанфарите да ви набутат и количество в качеството — отвърна в скоропоговорка Валерка, — тогава се хвалете с насрещния план, че после на всеки в труда през дружинния съвет и гипсовия Павлик!

Иван изведнъж помисли, че днешната беседа с момчето до люлките все пак е повлияла някак на Валерка, макар че той не бе промълвил нито дума за това — нещо горчиво се промъкваше в речта му.

Химикът няколко секунди мълча, събирайки мислите си, а после вече някак примирително каза:

— Хайде стига си дрънкал, твойта мамка в град-градина под каруца.

— А ти се размирвай от мене на три мая през Лудвиг Фойербах и Клара Цеткин — равнодушно отвърна Валерка. Победата, както усещаше Иван, не му бе донесла особена радост. Не беше от неговата класа.

— Дай да пийна, а? — промърмори смутеният химик. Иван отвори очи и видя как той пое подадената от Валерка бутилка. Химикът се оказа съвсем млад момък, но съдейки по цвета на лицето и по виолетовия обрив на шията, вече беше работил и с „Черемуха“, и с „Колхозна момина сълза“, а може би дори и с „Ветрец“. Всички мълчаха — Иван искаше да каже нещо задушевно, но размисли и се втренчи в черния край на сянката от сабята на Бабаясин, който незабелязано за очите пълзеше по бетона.

— А ти здраво редиш майовете — каза след известно време Валерка, — само трябва да се отпускаш. И да не изпитваш омраза.

Младокът чак просия от удоволствие.

— А вие какво се маете тук? — попита един от химиците. — Чакате ли някой?

— А, просто така — отвърна Иван, — нишката на живота търсим.

— И какво, намерихте ли я? — раздаде се отзад звучен глас.

Иван се обърна и видя секретаря на совкома Копчонов, който очевидно бе дошъл откъм страната на паметника, за да послуша живия разговор в масите. Иван бе виждал Копчонов два пъти в завода — той беше невисок дебел човек, с напълно неопределен вид, обикновено носеше евтин син костюм с широки ревери, жълта риза и лилава вратовръзка. По-рано той беше работил в някаква банка, където беше откраднал двайсет ли, трийсет ли хиляди рубли, за което често го ругаеха в пресата.

— Слушах ви, младежи — каза Копчонов, потривайки ръце, — и си мислех — колко е талантлив у нас народът… Как ти, Валерка, свърза диалектиката с всекидневния живот — направо като за вестника. Следващата година за народните славеи ще те предложим… А вие, момчета, какво?

— Записали сме се — отвърна един от химиците.

— Ще ви изслушам — каза Копчонов, — ще ви изслушам. Ти, Иване, също не си тръгвай — трябва да ти връча нещо. Хайде…

Първото, което се набиваше в очи вътре в совкома, беше огромният брой деца. Те бяха навсякъде: пълзяха по широката мраморна стълба, покрита с червена килимена пътека, висяха на кадифените завеси, правеха палячовски муцуни пред широкото колкото половината стена огледало, палеха в далечния ъгъл на фоайето нещо смърдящо, убиваха под стълбите котка — и непоносимо, отвратително викаха. Докато се изкачваха по стълбите, на Иван два пъти му се наложи да прескача посинели, повити в пелени бебета, които се придвижваха, извивайки цялото си тяло, като червеи. В совкома вонеше на пикня и на елдена каша.

— Ето така — каза, обръщайки се, Копчонов. — Дадохме го на децата. Децата са най-важният обект, а понякога и най-трудният.

Изкачиха се на петия етаж. В дъното на коридора в дълбоки кресла седяха пет-шест деца с кръгли авиационни шлемове с прозрачни запотени стъкла.

— Тия какви са? — полюбопитства Валерка.

— Тия ли? Младите космонавти. Подсекция на Двореца на пионерите. Тук това сега е Дворец на пионерите, а долу — детска градина и ясли.

— А защо са с шлемове?

— За да не се изпарява бързо ацетонът. За всяка бутилка се борим.

Накрая стигнаха до кабинета на Копчонов. Кабинетът се оказа съвсем малък и оскъдно обзаведен. Почти целият му обем се заемаше от дълга маса за заседания, изпод която Копчонов измъкна за ухото и изпроводи с ритник в коридора малък лигав олигофрен. Иван забеляза, че пердето на прозореца някак подозрително мърда — очевидно зад него също се криеха деца, — но реши да не се намесва.

— Сядайте — каза Копчонов и посочи масата. Иван и Валерка седнаха под портрета на майката на Сандел, пронизваща с поглед стаята изпод бялото си боне, а останалите седнаха около масата.

— Ето значи — каза химикът, който опитваше да се състезава с Валерка, — искаме, значи, да минем на стопанска сметка. И на самофинансиране. Колективът ни праща.

— Стопанската сметка — каза Копчонов — е хубаво нещо. Вие как, по кой модел искате?

— Един май го знае — отвърна химикът, след като помисли. — Ти ни кажи. Мислиш, ние разбираме? Ето например, колко фосген трябва да се добави към хлорциана, за да се получи „Колхозна момина сълза“ знам, а за тия модели — откъде? Целият ми живот в цеха е минал.

— Вярно — каза Копчонов. — Ох, вярно. И правилно сте решили, момчета, да дойдете тук. Къде другаде, ако не тук…

Той стана от стола и се заразхожда напред-назад по тесния проход до масата, пъхнал едната си ръка отзад зад колана под сакото, а другата — с изнесен нагоре палец — протягаше напред, сякаш за невидимо ръкостискане, при това силно накланяше тялото си напред. Иван си спомни видяната някога брошура, озаглавена „Партай-чи“, където беше описан цял комплекс движения, благодарение на които дори човек с най-остри умствени способности можеше да се настрои за безпогрешно провеждане на линията на партията. Упражнението, което изпълняваше Копчонов, беше оттам.

— Да… каза той, спирайки изведнъж.

Иван го погледна и се смая — очите на Копчонов се бяха изменили и от предишните хитро присвити цепки се бяха превърнали в две оловни кръгчета. Сега той дишаше някак другояче, и гласът му стана с една октава по-нисък.

— Какво да ви кажа — бавно произнесе той и изведнъж с някакво горчиво разбиране поклати глава. — Виждам! Всичко виждам, дето си го мислите, като сте се начели с вестници! Вярно, дълго ни лъгаха. Дълго. Но това време вече отмина. Всичко знаем сега — и как от коневръза мушмороците ни гъбаркаха, и как майските органи отвсякъде ни разжабиха. А защо знаем? Защото ни казаха истината. И ако ви попитам сега — трябва ли да мислим за децата и внуците си? Ето ти, Валерий, славей наш, кажи.

— Като че ли трябва — каза Валерка. — Разбира се.

— Ясно. Така че сметни: те ще пораснат, децата ни, а дотогава и нова истина ще узрее. А ние? Ще искаме ли да им кажат тази, новата истина, как живеем ние сега?

— Искаме, защо питаш — зашумяха около масата. — Ти по въпроса говори!

— А по въпроса е най-лесно. Ръководството сега се оглежда: как работи народът? Ако работим лошо, тогава кой ще ни каже истината? А поне от проста благодарност би трябвало да работим. А не да броим чуждите вили и хайвер. Това е то истинската стопанска сметка.

За секунда Копчонов се замисли за нещо и лицето му се проясни.

— А изобщо — каза той, — ако искате, дявол го взел, по човешки да ви кажа — и на мен ми се ще всички да си поживеем!

Очевидно той бе натиснал някакъв бутон — веднага след думите му в кабинета нахлу тълпа пионери и плътно заобиколи Валерка, Иван и химиците. Пионерите бяха с изгладени бели ризи с връзки и миришеха на бонбони и ванилия, от което в опушените гърди на Иван се надигна и спадна носталгична вълна по собственото му детство, а по-точно — по изветрелите спомени.

— В музея ги карайте — каза Копчонов.

— Хайде — изкомандва един от пионерите и потокът с червени връзки за две секунди измете и Иван, и Валерка, и химиците от пода на Копчоновия кабинет.

Иван си спомняше по-нататъшните събития твърде смътно. От музея на славата у него останаха само откъслечни спомени — отначало доведоха всички пред съвсем малка стъклена витрина, зад която се пазеха първите документи на народната власт в Уран-Батор (тогава той се наричал някак другояче) — „Декрет за земята“, „Декрет за небето“ и историческата „Заповед No.1“:

Нататък кой знае защо следваше таблото „Животът на народите от нашата страна преди революцията“, където върху обшитата с плат дъска бяха закачени с тел подкова, жълта конска челюст и сбръчкан цървул. До тях, в осветен стъклен шкаф, висяха малките дамски браунинги на Сандел и Мундиндел, а под тях — нащърбената сабя на Бабаясин, която се стори на Иван съвсем не толкова голяма. Навсякъде имаше снимки на някакви мустакати физиономии, и през цялото време не млъкваше гласът на пионера-екскурзовод, обясняващ някаква непонятна разлика. После гласът придоби дълбоки и меки кадифени обертонове и започна да говори за смъртта — описваше различните нейни видове, започвайки от удавянето. Неочаквано Иван разбра…