Денят на Булдозериста

III

— Ще ти покажа, пале такова, как се говори пред майка! Ще ти дам аз един „майски бръмбар“!

Това беше Валерка, викащ някъде зад стената, и освен това долиташе детски плач.

— Маратчо, потърпи — говореше друг глас, женски. — Търпи, миличък, нали ти е баща…

Иван се обърна по гръб и се вторачи в едва жълтеещия се под тавана кравай на полилея. Това беше стаята на Валерка, и той кой знае защо лежеше на неговото легло с панталон и сако. Но главното беше не това, а онзи сън, който току-що му се бе присънил.

В този сън той бе попаднал на някакво странно място — в някаква мрачна стая с тесни високи прозорци, която очевидно някога е била църковно помещение, а сега беше пълна със стари ожулени ски и подгизнали обувки, от които излизаше влажен затворнически дъх. В тясната цепнатина на прозореца се виждаше късче сиво небе и от време на време се мяркаха издигащи се нагоре кълба пара. Самият Иван седеше на къса пейка, а пред него, на огромна купчина от стари ватенки, спеше старец с дълга широка брада — така изглеждаше насън Копчонов. Иван опита да стане — и разбра, че не може да направи това, понеже краката на Копчонов лежат на раменете му. И още Иван разбра, че умира, и това е свързано дори не толкова с ударения бъбрек, колкото с лежащите на раменете му крака. А смъртта трябваше да настъпи тогава, когато Копчонов се събуди.

Иван опита внимателно да свали от раменете си Копчоновите крака, и Копчонов започна да се събужда — размърда се, дори леко повдигна ръка. Иван уплашен притихна. Старецът отново захърка, но вече спеше неспокойно, въртеше глава в съня си и изглежда можеше да се събуди във всеки момент. Иван никак не искаше да умира — в животът му имаше нещо, заради което си струваше да търпи и киселата воня на тази стая, и Копчоновите крака на раменете, и дори тежката мисъл, която сякаш висеше във въздуха заедно с миризмата на подгизнала кожа — просто за това, че нищо, освен тази стая, не съществува в света.

„Трябва да има някакъв начин да се измъкна — помисли си Иван. — Непременно трябва да има.“ И тук той забеляза, че на краката на Копчонов са надянати ски — краищата им съвсем малко не достигаха до пода. Тогава Иван измъкна изпод себе си пейката и започна внимателно да се свива, навеждайки се към пода. Краищата на ските опряха в пода, и Иван усети, че може да се измъкне изпод Копчоновите крака. И веднага след като излезе изпод тях и направи две крачки встрани, престана да го боли удареният бъбрек. А после Иван разбра, че той изобщо не е никакъв Иван — но тази мисъл изобщо не го опечали. Главното, той вече твърдо знаеше какво трябва да направи. В стената срещу тясното прозорче имаше малка вратичка. Иван на пръсти стигна до нея, отвори я, промъкна се през тясната тъмнина и започна пипнешком да се промъква напред. Ръцете му закачаха някакви прашни рамки, столове, велосипедно кормило — и напипаха нова врата пред себе си. Иван си пое дъх и я бутна.

Отвън бе ярък слънчев ден. Иван стоеше в малко дворче, по което се разхождаха кокошки и петли. Дворчето беше оградено с крив, но здрав стобор, зад който се виждаха издигащите се нагоре оранжеви каменисти склонове със стърчащи на места по тях сини къщички. Съвсем близо, на около триста метра, беше морският бряг. И там ослепително блестеше на слънцето тънък бял силует… Нищо повече Иван не запомни.

— Оправи ли се? — попита Валерка, влизайки в стаята.

— Като че ли — ставайки, отвърна Иван. — А какво ми беше?

— Преуморил си се, майо. Нас ни заведоха в оня музей, на четвъртия етаж, а после слезе Копчонов, взе да говори, че си спасил от смърт потъващо дете — и искаше от името на совкома да ти поднесе албум. И тогава ти се строполи. Тук те докараха на совкомовата каруца, направо като крал. А ето го и албумът.

Валерка подаде на Иван огромна тухла с гланцова обложка. Иван с труд я удържа в ръце. „Моята Албания“ — беше написано с едри букви на корицата.

— Какво е това?

— Картини — отвърна Валерка. — Ти ги виж, има интересни работи. Аз първо също мислех, че са боклук, а като ги разгледах — биват.

Иван отвори албума и попадна на голяма, на две страници, репродукция. Тя изобразяваше голям пън и лежащ върху него по корем дебел гол човек.

— „В търсене на вътрешния Буратино“ — прочете Иван заглавието. — Не е ясно само къде търси Буратино — в пъна или в себе си.

— Според мен — отвърна Валерка — е все един май.

Иван обърна страницата и изведнъж едва не изтърва албума от ръцете си. Той видя — и веднага го позна — ограденото дворче с петлите и кокошките, оградата, зад която по оранжевите планински склонове се катереха нагоре сини къщички с бели андреевски кръстове на капаците. В центъра на двора на напукана пейка седеше човек в сив военен френч с навити ръкави и свиреше на малък акордеон, чийто отворен калъф лежеше до него.

— „В очакване на бялата подводница“ — прочете Иван, хвана албума и се отправи към стаята си, без дори да погледне Валерка.

Ключът стоеше не както на другите, под изтривалката, а в джоба на висящата на пирона до вратата ватенка. Иван разбра защо се е озовал в стаята на Валерка — явно онези, които го бяха докарали вкъщи, не са могли да отворят.

Всичко в стаята му си беше както преди: на покривката — петно от сельодка; до вратата на шкафа се издигаше малък Кремъл от бутилки, и стараейки се с всички сили да изглежда гола, се усмихваше на фотографа голата жена до запорожеца на календара. Иван се просна да спи.

От същия миг, в който главата му докосна поролоновата възглавница, отново започнаха да му се привиждат сънища. Той стоеше на някакъв невероятно висок покрив и гледаше надолу, към разпрострелия се далеч наоколо нощен град, приличащ на куп от гигантски кварцови кристали, осветени отвътре с хиляди оттенъци електрическа светлина, и изобщо не се страхуваше, че ей сега ще го хванат и ще го помъкнат нанякъде (в Уран-Батор най-високата сграда беше пететажният совком, но той не можеше и да мечтае да погледне някога града от покрива му). После той се озова долу, на широка и светла улица, пълна с весели и безгрижни хора, и дори не съобрази веднага, че всичко става нощем, а наоколо е светло от лампите и витрините. В следващия момент той вече се носеше по висящо на тънки колони шосе в тихо ръмжаща кола, и пред него на таблото присветваха сини, червени, оранжеви цифри и линии, а наоколо в няколко реда летяха коли, между които не бе възможно да се открият и две еднакви. После се озова на маса в ресторант — наоколо седяха няколко души във военни униформи, които той отлично познаваше, а на масата, между неправдоподобните чаши и бутилки, лежаха няколко кутии „Уинстън“.

— А-а-а — зави Иван, събуждайки се, — а-а-а-а….

Странният сън се разсипа и изчезна — когато Иван отвори очи, около него беше познатата стая, и зад черния прозорец привично дрънкаше китара. У него бе останал неясен спомен за изпитаното потресение, а изобщо не помнеше в какво се състоеше то. Но да остане в леглото го беше страх. Той стана и нервно закрачи по боядисаните дъски на пода. Трябваше да се заеме с нещо.

„Да не изчистя ли стаята? — помисли той. — Такава свинщина, просто страшно ми става… свинщина… свинство — повтори той няколко пъти за себе си, усещайки как от тази дума нещо вътре в него започва да се надига, — свинство…“

Странното усещане постепенно отмина.

Като се огледа, той реши да започне с бутилките. „Нещо странно беше — припомняше си той, отваряйки прозореца и поглеждайки надолу, в осеяния с болкук двор, — нещо заради акордеона…“

Дворът беше пуст — само в далечния му край, там, където беше люлката и пясъчника, трептяха цигарени огънчета. Децата отдавна се бяха разотишли по домовете и можеше да изхвърля боклука направо долу, на бунището, без да се страхува, че ще осакати някого. Иван метна няколко бутилки през прозореца, мина примерно секунда, и тогава отдолу долетя немислим по своята пронизителност котешки вой, на който незабавно отвърнаха радостни викове откъм люлката и пясъчника.

— Давай, трудяга, в парткома твоята Колонтай! — закрещя оттам пияният глас на Валерка — очевидно бе успял да слезе. Захилиха се някакви жени. — На всички котараци ще устроим първомай за три ЦК! Ще свисти!

— Ще свисти — повтори Иван, — свисти… свинство… винстън…

Изведнъж той се отдръпна от прозореца и се хвана с ръце за главата — стори му се, че са го ударили с дъска по лицето.

— Господи! — прошепна той. — Господи! Как можах да забравя?

Той се хвърли към шкафа, разбута останалите бутилки; те се затъркаляха по пода, няколко се счупиха — и отвори кривата вратичка. Вътре стоеше изтъркан калъф от акордеон; Иван го извади от шкафа, пренесе го на леглото, щракна ключалките, отвори капака и постави длани на грапавата повърхност на предавателя. Една от дланите му се плъзна надясно, мина в другото отделение и напипа студената дръжка на пистолета; другата намери плика с пари и карти.

— Господи — прошепна той още веднъж, — а аз всичко бях забравил, всичко. Ако не ме беше млатнало онова нещо по гърба, така и щях да си пия сега с тях… И утре…

Той стана и още веднъж се разходи из стаята, разрошвайки косата си с длан. После седна на мястото си, придърпа към себе си отворения калъф и включи предавателя, който сякаш отвори срещу него двете си разноцветни очи: зелено и жълто.