Денят на Булдозериста

IV

На следващата утрин го събуди музика. Като се разсъни, Иван първо усети ужас от мисълта, че е забравил всичко. Скачайки на крака, той се хвърли към шкафа — и въздъхна, убеждавайки се, че помни всичко. Излишен се оказа надрасканият с молив на тапета контролен надпис: ОЩЕ СУТРИНТА — ПЪРВО ДА ПОСВИРЯ НА АКОРДЕОНА. Стана му дори малко смешно и срамно от вчерашния страх.

Иван се обърна по гръб, сложи ръце под главата и се втренчи в тавана. Откъм прозореца долетя още една вълна от неопределено-духова музика, приличаща на миризма от манджа. С нея се смесиха гъстите и дебели гласове на солистите, прибавящи към мелодията нещо като тлъстина. „Защо ли е музиката?“ — помисли Иван и се сети: днес е празник. Ден на булдозериста. Манифестация, пирожки със зеле и всичко останало — може би ще бъде по-лесно да си тръгне от града в пияната суета, като изпее по пътя към гарата заедно с всички нещо за сбогом до паметника на Бабаясин.

На вратата се почука.

— Ваня! — извика Валерка иззад вратата. — Стана ли, а?

Иван силно измуча нещо, като се постара да не влага в него никакъв смисъл.

— Разбрахме се — отговори Валерка и изтрополи с ботуши по коридора. „На манифестация отива“ — разбра Иван, обърна се към стената и се замисли, гледайки дребните, подобни на циреи, издатини на тапетите.

След известно време в двора утихнаха веселите, празнични звуци на строяването и проверката — стана съвсем тихо, ако не се смятат долитащите понякога до прозореца вълни музика. Иван се надигна от леглото, по военен навик го оправи бързо и старателно и почна да се приготвя. Като облече празничната ватенка с бял нитроцелулозен надпис „Levi’s“ и шапката „Adidas“ от изкуствена кожа, той внимателно се огледа в огледалото. Всичко беше сякаш наред, но за всеки случай Иван пусна изпод шапката дълъг рус кичур и залепи за брадата си синтетична люспа от семка, която извади от калъфа на акордеона. „Сега е точно“, помисли си той, хвана калъфа и огледа на прощаване стаята. Шкафа, жената със запорожеца, леглото, масата, празните бутилки. Прощаването се оказа лесно.

Долу, до изхода към улицата, стоеше Валерка. Опрян до стената, той пушеше; както и Иван, той също беше с празнична ватенка, само че „Wrangler“. Иван не очакваше да го срещне тук, дори трепна.

— Какво — добродушно попита Валерка, — успа ли се?

— Аха — отвърна Иван. — А ти не замина ли с колоната?

— Какви ги дрънкаш, мир на мира ти. Нали сам викна през вратата да те почакам. Съвсем ли си зле, какво?

— Добре съм, майска му работа — неопределено каза Иван. — Къде отиваме сега?

— Къде, къде. При Пьотър. Ще пийнем с нашите.

— Трябва да мирясваме през центъра — каза Иван, — покрай совкома.

— Нищо, не ни е за пръв път.

Иван се помъкна след Валерка по пустата и унила улица. Никой не се виждаше наоколо — само някъде отдалеч се носеше духовата музика, към която сега се прибавиха острите и особено неприятни удари на чинелите, които по- рано се филтрираха от прозореца. Улицата се вля в друга; другата — в трета; музиката ставаше все по-силна и накрая напълно измести от ушите на Иван тътренето на неговите и на Валерка ботуши по асфалта. След поредния ъгъл се показа обшит с червен плат подиум, на който стоеше певец с неправдоподобно румено лице; с ръцете си той правеше движения от себе си към тълпата и ъвпреки широко отворената си уста се изхитряше някак учудено да се усмихва на факта, че просто ей тъй дарява изкуството си на народа. В същия момент, когато той се показа пред погледа на Иван, долетяха думите на песента:

Тук певецът се скри зад следващия ъгъл, и музиката отново се превърна в мътна смес от духови и баритон. Отпред се показа опашката на вървящата към града колона, и Валерка и Иван ускориха крачка, за да я догонят и да се пристроят към нея. Покрай тях минаха навъсеният Осмаков с изтъркан на яката шлифер и Алтинина с лентичка на ревера. Те стояха встрани от потока хора, в страничната уличка, до конете, впрегнати в огромен подвижен стенд във формата на булдозер.

Скоро излязоха на площада пред совкома. Паметникът на Сандел, Мундиндел и Бабаясин бе украсен с натежали от дъжда хартиени орхидеи, а на острието на високо вдигнатата над главата на бронзовия Бабаясин сабя беше надянат малък лагер с кукички от външната страна; от тези кукички надолу се спускаха празнични червени ленти. Тях ги стискаха в левите си ръце двайсет човека от градския актив — всички те бяха с еднакви кафяви мушамени плащове и блестящи от дъжда шапки и вървяха в кръг, отново и отново обикаляйки паметника, така че отгоре, ако имаше кой да погледне оттам, би се видяло нещо като червенокафяво зъбно колело, бавно въртящо се в самия център на площада. Останалите живи зъбни колела, образувани от хванатите за ръце хора, се привеждаха в движение от главното, а зъбната предавка се символизираше от крепко ръкостискане.

Иван и Валерка тъпчеха на място, очаквайки колоната им да се разтегли в дълга примка, за да мине покрай централната зъбчатка. Наложи се да чакат дълго — от сутринта ръководството се беше изморило доста и сега се въртеше значително по-бавно.

— Валери — попита Иван, — а защо всичко този път е някак другояче?

— Че не си чул по радиото, а? Усъвършенствали са скоростната кутия. Вече ще имаме нов модел булдозер.

Валерка с опасение потърка с пръст белите букви на ватенката — не се ли размиват. Имаше и такива случаи. Накрая отпред останаха съвсем малко хора, и Иван и Валерка, хванати за ръце и закачени за съседите си, се шмугнаха между две ченгета и се понесоха към центъра на площада.

Ръкостискането мина някак незабележимо, ако не се смята това, че Иван не се досети веднага да прехвърли калъфа от дясната ръка в лявата — заради това той леко се забави пред паметника, но все пак се справи. Той стисна ръка на редактора на „Червен полуразпад“ полковник Кожеуров, а на Валерка се падна мократа черна протеза на завеждащия културата в совкома, която според слуховете носеше нещастие. От това Валерка се разстрои и когато площад Сандел остана назад и хората наоколо отново се събраха в колона, той се обърна назад и размаха юмрук към отминаващата назад сива фасада с огромни червени думи МИР, ТРУД, МАЙ.

Ватенката на Иван бе подгизнала и тежеше, но до Пьотър оставаше съвсем малко път. Милиционери наоколо се срещаха все по-рядко, а пияни — все по-често, но изглеждаше, че това е просто външно изменение на някакво присъствие, общото количество на което си остава същото. Накрая наоколо останаха само покритите с тол парници на булевард Бабаясин, и Иван и Валерка, които доплаваха заедно с тълпата до познатия блок, излязоха от колоната и поеха напряко на движението, без да обръщат внимание на свиркането и майните на разпоредителя. Бързо се добраха до познатия вход и се изкачиха на третия етаж; още на стълбищната площадка до вратата на общежитието, където живееше Пьотър, засмърдя на спирт, и Валерка, напълно забравил зловещата среща на площада, се ухили и бутна Иван по рамото. Общежитието се тресеше от музика.

Пьотър отвори вратата и показа през пролуката малката си глава — както винаги изглеждаше, че той е стъпил върху пейка от другата страна на вратата.

— Привет — безизразно каза той.

— Ей че гърми — каза Валерка, влизайки в коридора, — кой трудее така?

— „Ласкавият май“1 — отвърна Пьотър, вървейки по коридора.

Стаята на Пьотър се отличаваше от Ивановата само по разположението на леглото и шкафа, количеството бутилки на пода и календара на стената — тук голата жена (друга), усмихвайки се, протягаше към стаята чаша с мандаринов сок; нейните боядисани със зелен лак нокти заприличаха на Иван на паднали в чашата и потънали в нея мухи.

Иван седна на леглото, взе от шкафчето някакво списание и го отвори наслуки — от страницата го погледна някакъв стар мускетар с барета. Между Валерка и Пьотър се завърза едносричен разговор, от който Иван изцеждаше с половин ухо само редките цветисти фрази на Валерка.

„В комунизма има здраво, правилно и напълно съгласно с християнството разбиране за живота на всеки човек — пишеше мускетарят — като служене на свръхлична цел, като служене не на самия себе си, а на великото цяло.“

Тези думи някак много гладко се плъзнаха в главата му, дотолкова гладко, че смисълът им остана напълно неясен. Иван почна да се замисля над тях, и изведнъж в стаята стана по-тъмно, и веднага утихна разговорът около масата. Иван вдигна очи. Покрай прозореца минаваше огромният стенд за нагледна агитация — плоският червен шперплатов булдозер, със старателно нарисувани зъбци на отворения мотор. В него поразяваше и големината, и това, че целият беше направен от един цял лист шперплат, пуснат специално за целта от местната фабрика. Но имаше и някакво странно несъответствие, което Иван забеляза още на манифестацията, когато минаваше покрай стоящия в страничната уличка стенд и се вглеждаше в зелените колела, на които той стоеше — това като че ли беше шаси от тежък бомбардировач Ту-720. Тогава той не разбра каква е работата, а сега — очевидно защото през прозореца се виждаше само горната част на агитационната грамада — се досети: кабината на булдозера беше абсолютно празна. Нямаше дори нарисувани стъкла — вместо тях зееха две изрязани квадратни дупки, през които надничаше набъбналото сиво небе.

Булдозерът отмина нататък, и Иван, кимайки с глава на идващите мисли, се задълбочи в списанието, очаквайки момента, когато всички ще се напият до такава степен, че да може незабелязано да се изниже. Статията го увлече.

— …Какъв чук се мъчиш да изсърпиш оттам?

Иван вдигна очи. Валерка и Пьотър напрегнато го гледаха. Тук той изведнъж разбра, че вече пет минути в стаята цари пълна тишина, и остави списанието.

— Ами много е интересно — каза той, приближавайки за всеки случай ръка към джоба, където лежеше пистолетът. — Философът Бердяев.

— И какво? — попита Пьотър, усмихвайки се странно. — Какво пише?

— Има една страхотна мисъл. За това, че психичният свят на комуниста рязко се дели на царство на светлината и царство на мрака — лагери на Ормузд и Ариман. Това изобщо е манихейски дуализъм, използващ монистична до…

Иван дори не усети удара на табуретката в лицето му — разбра, че са го фраснали именно с табуретката, когато от пода видя как Пьотър с този инструмент в ръка прави бавна крачка към него. Зад Пьотър също така бавно се опитваше да го спре Валерка — и успя. Иван тръсна глава и измъкна от джоба си пистолета. В следващия миг го уцели табуретката, точно метната от Пьотър, пистолетът отлетя в ъгъла, слабо гръмна, и на тавана се появи забележима вдлъбнатина. По пода се посипа мазилка.

— По апашки говори, ударникът — каза Пьотър на объркания Валерка, докато се навеждаше за пистолета. — Аз година и половина съм лежал в пандиза, слушал съм я тая музика. Сега — обърна се той към Иван — ще видиш ти един епифеномен на дехуманизация. С акордеона по трудилника.

Той се протегна към калъфа.