Денят не си личи по заранта

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Престанете с вашия Сеймур — казвам с малко пресилено раздразнение. — Той е пълен авантюрист.

И загребвам с ожесточение от гъшия пастет.

— Вие сте неблагодарен — възразява Мод и на свой ред загребва. — Ако съдя по това, което разказахте, Сеймур ви е извадил от гроба.

— Да. След като предварително ме натика в него.

— Как можете да говорите така! — произнася дамата с нотка на огорчение.

Огорчението съвсем не й пречи да постави добавъчен слой пастет върху филията си.

— Уверяваше ме, че всичко било предвидено и нямало никакъв риск.

— Нали нищо не ви се случи? Какво искате повече?

При тия думи тя отхапва от добре намазаната филия и ми отправя пълен с порицание поглед.

— Но щом всичко е било предвидено, трябвало е да знаете, че Мур ходи у Дейзи.

Жената преглъща залъка и преди да пристъпи към следната хапка, промърморва:

— Може и да сме знаели.

— Трябвало е дори да знаете, че Мур ще иде у Дейзи именно днес.

Мод поднася филията към пълните си устни, но ръката й спира насред път:

— Може и да сме знаели.

— Това исках да чуя. Значи, вашият Сеймур съзнателно ме е натикал в ръцете на Мур, за да му сервирам показанията си и да помогна на Томас в двубоя с Райън.

Дамата не бърза да отговори, а отхапва ново късче и акуратно го сдъвква.

— Мисля, че отивате малко далече в подозренията си. Мур се яви в дванайсет часа, а вие влязохте при Дейзи в десет. Никой не ви е карал да превръщате служебното посещение в оргия.

— Каква оргия? Вие…

— Знам, знам, аз фантазирам. Само че не мога да си представя какво може да прави един мъж при Дейзи в продължение на цели два часа, освен…

— Като че ли не ви е известно каква бъбрица е.

— Известни са ми всичките й качества. Именно затова споменах за оргия.

— Не. Споменахте, за да оправдаете Сеймур. Обаче не успяхте. И да ви кажа ли защо?

Тя не проявява интерес към въпроса ми, заета с филията и с чашата мляко.

— Защото, ако Сеймур не желаеше да попадам в ръцете на Мур, щяхте да предприемете спасителната си акция малко по-рано и, по-точно, докато все още стояхме пред квартирата на Дейзи.

— Не беше възможно, Албер.

— Нали щяхте да бъдете „съвсем наблизо“?

— Съвсем наблизо бях. На не повече от сто метра. И в същия този сив мерцедес. Обаче ако мислите, че шефът е седял до мене…

— Нямам представа къде е седял.

— Затуй не говорете излишни неща. Той беше в колата си на съседната улица. Поддържахме връзка… знаете как.

Дамата се лъже, ако си въобразява, че е разсеяла съмненията ми, но и аз се заблуждавам, ако смятам, че ще ми сервира някоя улика срещу Сеймур. Тя го боготвори. Просто невероятно.

— Ясно — кимам. — Вие двамата сте причината да живея сега втори живот.

— Не допускам, че живеете втори живот — забелязва Мод, след като отпива глътка мляко.

— Какво искате да кажете?

— Предполагам, че живеете поне своя десети или петнайсети живот.

— Може би сте права. Търговията с оръжие е опасна професия.

— Вие не сте търговец на оръжие, Албер — възразява жената, като ме гледа с тъмните си спокойни очи.

— Вярно е. Официалната ми специалност е стъкларията.

— Вие не сте търговец на нищо, Албер. Освен може би — на информация.

— Още малко, и ще ме изкарате агент на Москва.

— Това не допускам. Но предполагам, че все пак сте нечий агент.

— Смятате ме за свой колега. Би следвало да съм поласкан.

Мод отмества чинията и отново ме поглежда.

— Аз съм твърде дребен служител, за да бъда ваш колега. Допускам по-скоро, че сте колега на Сеймур.

Тя замълчава. После ненадейно казва с обичайното си безразличие:

— Понякога имам чувството, че вие двамата доста си приличате.

Жегата трае вече цели два месеца, живакът на термометъра се движи над цифрата трийсет и вестниците пишат, че такива горещини не е имало от сто години насам.

Не знам какво е било преди сто години, но, доколкото си спомням, началото на тазгодишната жега съвпадна с началото на тази история и, по-конкретно, с онази юнска заран, когато висях пред мюнхенския Кауфхоф, а Мод — за която още не знаех, че е Мод — ме броеше, застанала пред магазина за чанти. И може би тъкмо затуй имам суеверното предчувствие, че щом времето се развали, нещата ще почнат да се оправят.

За жалост времето не се разваля. Ако беше само до времето, лично аз нямам основания да се оплаквам. Спалнята ми е прелестно усойна, а надвисналата от прозореца градинска леха, поливана акуратно от Мод, изпълва стаята с дъха на влага и с аромата на екзотични или може би съвсем обикновени цветя. Тъкмо затуй и само затуй предпочитам да се изолирам тук, в компанията на вестниците и на малките си проблеми, нещо, което съвсем не дразни дамата, за която самотата е най-ценното човешко достояние.

Излиза, че Сеймур е прав, поне в един пункт: наистина ме търсят и наистина са готови да ме премахнат. От което вероятно следва, че американецът е прав; и по втория пункт: най-важното условие за сполучливото ми бягство е Томас и Райън да бъдат отстранени от пътя.

Добре е, че Уйлям тъй присърце се е заел с тая задача, но лошото е, че както винаги, той не действува с голи ръце, а с помощта на хора като мене и Мод, пионки, на които държи, додето са му необходими, и които ще пожертвува, ако развитието на играта го наложи.

„Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.“

„Единствено опасните заслужават внимание, Майкъл.“

Изглежда, че наистина те единствени са способни да привлекат интереса му. Също като авантюризма на Дороти, макар и в интелектуален вариант. Страстта на комарджията или скритата неврастения на тоя безстрастен тип. Струва ми се понякога, че цялата тази история не е за него нищо повече от игра. Една опасна и съвсем безсмислена игра.

Освен ако е другото. Жаждата за някаква самоизява, за човешко действие у тоя човек, отричащ смисъла на всяко действие. Отгласът на отдавна забравеното и отдавна погребано чувство за морал в един свят без морал. Ненадейният изблик на дълго подтискано негодувание у този циник, неспособен за нормални емоции.

Негова си работа. Лошото е, че той замисля комбинациите, но изпълнението ляга върху мене. Той доставя фалшивите долари, но плащането извършвам аз. Той удря Мур, но при случай за това ще отговарям пак аз. Той си разчиства сметките с Томас и Райън, но те и техните приятели търсят мене. И ако не успее да се справи с тия двама мошеници, цялата банда ще се струпа отгоре ми. А ако успее…

Ако успее, нищо чудно да каже: Съжалявам, драги, но каналът е все тъй запушен. Оправяйте се сам с тия два ваши паспорта, нито един от които не влиза в работа. И ще ме зареже. Или ще ми направи последното предложение, същото онова, което вече ми бе направил в Копенхаген: ако не искате да мрете, елате с мене. В моя институт ще се намери едно местенце и за вас.

Опасно е да забравям, че Сеймур е противник. И то не като другите. Другите, всички тия, дето през всички тези години съм срещал на пътя си, бяха ако не по-безобидни, то далеч по-прости. Елиминираш го от играта, в случай че той не те елиминира. Рискуваш куршума — какво друго — точно според правилата на играта и точно в съгласие с обичайните професионални рискове.

Противниците… С годините се понатрупаха доста. Полковник Дъглас и неговият човек, дошъл да ме ликвидира в Париж; Еванс, Уорнър и Райман от оная заплетена и дълга история в Амстердам; Дрейк и Мортън, които, всеки по своя линия, ми бяха приготвили некролога в Лондон; Ралф Бентън, дето обещаваше да ми види сметката в Берн; без да говоря за другите, с които не бях се срещал лице в лице, но които, съсредоточени над досието ми, умуваха в спокойните си кабинети по въпроса къде и как да бъда приготвен за погребението си; без да споменавам за хората без значение, броячите, побойниците, доносчиците и всички тия горили, дето трупаха на гърба ми трудов стаж.

Пъстра галерия от типове, някои дори не съвсем стандартни, някои дори нелишени от известен служебен морал, но всички еднакво надарени с тънък слух, що се отнася до нежното шумолене на банкнотите. Предпазливи бюрократи или авантюристи, хора на интелекта или на точната стрелба, те бяха отчайващо банални в подбудите и реакциите си. В случай на опасност — да запазиш кожата, понеже ти е само една. В случай на катастрофа — да спасиш служебното реноме, понеже на него дължиш заплатата и положението в обществото. А в случай на добра възможност — да сложиш нещо в джоба, понеже трябва да мислиш за старините.

А този тип, този професор по социология и по някои други неща, е просто перверзно чужд на всички тривиални подбуди. Рискува кожата, поставя на карта служебното реноме и реагира като пълен глухар спрямо нежното шумолене на банкнотите. Съвсем излишно е да го питам коя е главната му пружина, след като отдавна ми е дал да разбера, че такава няма. Нима може да съществува машина в постоянно движение и все пак лишена от мотор. Една магнитна аномалия, това си ти, драги Уйлям.

Магнитната аномалия се явява едва на третата вечер подир срещата ми с Дейзи. Мод услужливо донася уискито и даже бадемите, но това не отнема възможността на Сеймур все пак да я порицае:

— Защо само го разнасяте тоя спирт, след като добре виждате, че никой не пие?

А когато дамата побързва да ни остави сами, не пропуска да порицае и мене:

— Вие наистина нищо не пиете, Майкъл. Не пиете, пушите съвсем малко и дори избягвате да спорите. Имам впечатление, че сте в пълна депресия.

— Би трябвало да бъда отдавна в пълна депресия, Уйлям. Учудващото е, че все още не съм стигнал дотам.

— В такъв случай визитата ми става почти излишна — забелязва американецът с лек тон на разочарование. — Дойдох най-вече за да ви ободря…

— … Като оповестите, че каналът накрая все пак се е отпушил.

— Нека не изпреварваме събитията. Още не сме стигнали до канала, но вече сме близо до него. Съвсем близо, Майкъл.

Той се настанява на креслото от другата страна на масичката, отмества небрежно подноса с питието и вади от джоба си познатото магнитофонче.

— Един малък речитатив?

— Защо — не? Казват, че музиката облагородява.

— Именно — потвърждава Сеймур. — Особено такава.

Той натиска бутончето и в стаята зазвучава нова партия от вече познатия дует:

Следват още няколко незначителни фрази, сетне ролката свършва.

— Чакам да чуя мнението ви — избъбря Сеймур, като прибира магнитофончето и пали поредна цигара.

— Смятам, че Райън твърде лесно отстъпи по въпроса за сумата.

— Прав сте.

— Това ме кара да мисля, че плащането едва ли ще се извърши.

— Защо не? Той разполага с две чанти долари и вероятно вече е имал възможността да се убеди, че банкнотите са до една фалшиви. А фалшивите долари не струват много нещо.

— Разписката на Томас също не струва много нещо — забелязвам. — Тя ще струва още по-малко от момента, в който Томас установи, че е получил чанта фалшиви пари.

— И това е вярно. Томас разбира, че Райън едва ли ще извади наяве една разписка, която изобличава и самия Райън. И щом установи, че е бил измамен, шантажът ще почне отново и в по-заплашителна форма.

— Искате да кажете, че за Райън тази история с плащането е само начин да печели време.

— Не. Райън действително ще му плати. Питам се само — по кой начин?

Той ме поглежда изпитателно:

— Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?

— Вече ви казах, че цялата тази история съвсем не ме забавлява.

— А, да: защото не виждате смисъла. Забравих, че вие във всяко нещо търсите смисъла. Готов сте да рискувате даже живота си, но само в случай че виждате смисъла.

— Че как иначе?

— Ами просто така: ако животът все пак има някаква стойност, то е само поради риска, поради заплахата на смъртта. Съвсем илюзорна стойност, обаче какво да се прави — човек е свикнал да цени нещо само когато съществува опасност да го загуби. Казваш си, вярно, животът е сив, но къде по-сива е Голямата скука. Какво ме гледате?

— Питам се дали бихте изпаднали в такова оживление, ако трябваше да извършите нещо добро, па макар и с риск за живота си.

— Но какво по-добро от туй, което вършим ние двамата с вас, Майкъл? Преследваме два изрода. Воюваме със злото.

— Вие воювате не зарад злото, а зарад воюването.

— Възможно е. Обаче какво съм виновен, че философите и до днес не са успели да ни обяснят що е зло и що — добро.

— Не усложнявайте излишно нещата. Съществува неписан морал.

— Кой например? Вашият или онзи на десетте божи заповеди? Вашият ми е непонятен. А колкото до десетте божи заповеди, те като всички морални норми са дело на користни хора. Когато чуете „не кради!“, може да се обзаложите, че тази норма е дело на човек, който е притежавал доста неща за крадене, иначе въпросът не би го занимавал. И когато някой ви съветва „не прелюбодействувай“, бъдете сигурен, че той има красива съпруга и ужасно се бои от рога. А що се отнася до „почитай баща си и майка си“, тая заповед положително е съчинена от родители, лишени от всяко основание да бъдат почитани — иначе за какво са им заповеди.

— Е, съществуват и други норми.

— Например?

— Ами, да речем, „обичай ближния си“.

— Кой ближен, Майкъл? Райън или Томас? И защо съм длъжен непременно да го обичам? Вие мене обичате ли ме?

— Въпросът ви е доста безцеремонен.

— А какъв друг може да бъде в областта на доброто и злото, които, ако вярваме на специалистите, са непримирими като светлината и мрака, като живота и смъртта, като деня и нощта?

— Нещо някога се е случило с вас, Уйлям. Не допускам да сте се родили с тия идеи в главата си.

— Е, разбира се, и аз като всички съм минал през пубертетната възраст на илюзиите. Искал съм вероятно да обичам света и хората, да правя нещо за света и за хората, може би — знам ли — да живея само за света и за хората. Навярно и затуй съм ги намразил. Няма по-безпощаден съдник от измамения обожател. Няма по-отрезвяващо чувство от разочарованието. Илюзиите са нещо много приятно, но само додето не са се разсеяли. След това се събуждаш и виждаш как неземната ти красавица се е разкрачила над бидето, за да изплакне следите от поредното си блудство.

— Знам, че сте преживели някои неща.

— Оставете ги тия неща, те са без значение. Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи. Изводите, драги, са дошли вероятно не от една-две травми, а от дреболиите, нечистите дреболии на живота, на всичко туй, дето те заобикаля, на всичко туй, дето неволно го опознаваш дотам, та почва да ти се повдига. Тая нечиста, неприятна миризма на живота… Не я ли долавяте, Майкъл?

— Долавям по-скоро нещо друго. У вас има някакво подтиснато чувство за справедливост и това ви кара да се усещате страшно неловко.

— Чувство за справедливост ли? Като почнете и вие с тия ваши големи думи… По-скоро — един каприз, драги… Не сте ли забелязали, че падам донейде творческа личност, макар и неосъществена. В такъв случай какво чудно, че след като толкова време съм работил по чужди заповеди, внезапно ми е скимнало да изпълня и един свой замисъл. Един съвсем дребен замисъл, просто така, за да си освежа илюзорното самочувствие на свободен човек.

При тия думи той захвърля угарката в пепелницата и разсеяно поглежда към подноса:

— Тя пак е донесла бадеми.

„Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?“

Когато Сеймур бе произнесъл тия думи, бях ги взел за чиста риторика. Как мога да присъствувам на една сделка между Райън и Томас, щом и двамата само чакат да се появя, за да ми видят сметката.

Разбирам, че не се касае за риторика едва на следната заран, когато Мод запитва по време на закуска:

— Не бихте ли искали да се поразходим?

— Нали сама бяхте казали „никакво излизане“!

— Всяко нещо с времето си, Албер. Сега директивата е друга.

— Тогава — изпълнявайте си я. На мене никой не ми е давал директива.

— Прав сте. И никой не ви задължава да идвате с мене. Ще ми бъде просто по-приятно, ако…

— За приятно ли става дума, или за полезно? — прекъсвам я.

— Смятам, че ако сме двама, самочувствието ми ще бъде по-добро.

— Така кажете, че имате нужда от телохранител. Какво оръжие ще ми предоставите?

— Оръжие не се предвижда. Нито битка. Но ако сме двама, това ще ми даде възможност, в случай че стане нещо, да се измъкна и да предупредя шефа. Той ще бъде съвсем наблизо.

— Знам го вече това ваше „наблизо“.

Разбира се, въпреки мърморенето половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса към Франкфурт. Жегата продължава, а автомобилното движение по аутобана едва ли някога е секвало, тъй че вентилационната уредба насища колата най-вече с топъл дъх на бензинови пари. Мод отново е прибягнала към пестеливата маскировка: свободна, даже донейде чорлава прическа, яркочервени устни и тъмни очила, не тия, обичайните, а други, далеч по-импозантни, закриващи половината лице.

Защо да скромнича: аз също съм дегизиран, макар и само по два пункта. Лекото измиване на косите с някаква безцветна течност им е възвърнало някогашния тъмнокестеняв цвят, а очилата в златни рамки са ми придали нещо от глуповатия израз на ония субекти, които, за да спечелят университетската диплома, загубват част от зрението си в прекалено зубрене. Очилата съм ги сложил още в къщи, за да свиквам. Да свиква по-скоро носът ми, отколкото очите, тъй като стъклата им са без диоптри, също като тия на нещастната Грейс.

— Да не ви е скимнало наистина да ме водите у Райън? — запитвам, когато стигаме Франкфурт и Мод, преодоляла наплива на централните квартали, влиза в познатата улица.

— Почти — отвръща дамата, погълната, както винаги, от сложната механика на кормуването.

В открития паркинг има предостатъчно свободни места, ала жената го задминава и спира до съседния ъгъл, точно при входа на някаква кокетна сладкарница. Мисля, вече казах — те всички са кокетни.

Влизаме в гостоприемното заведение, като и тук подминаваме свободните места, за да се озовем на първия етаж, с просторен изглед към площадчето, към споменатия вече паркинг и към входа на фирмата „Самсон — резервни части“. Сядаме край една масичка до витрината и поръчваме обичайното — огромен сладолед за Мод и малко кафе за мене.

Помещението е нито празно, нито пълно, понеже любители на сладкишите се намират по всяко време и понеже още е далеч от часа на обедната почивка, когато настъпва напливът. Забелязала, че обхождам с поглед обстановката, дамата измърморва:

— Не си раздвоявайте вниманието, Албер. Навън имате достатъчно обекти за наблюдение. Оставете интериора на мене, още повече в момента най-важно е стълбището, а то е зад гърба ви.

Сервитьорката донася поръчаното и се отдалечава, а Мод добавя:

— В случай на нежелани посетители, ще ви настъпя под масата.

— Обаче не много силно — побързвам да я предупредя.

И тъй — площадчето. Или, както биха се изразили астрономите на техния език — хоризонт на събития. Събития не липсват, в смисъл че коли и хора минават и заминават, ала това не ми пречи да си пия кафето. Мод също спокойно гребе от огромния сметанов масив, като следи с крайчеца на окото невралгичното стълбище. Тя е такава царица на безучастния израз, че не издава дори насладата, която без друго изпитва от лакомството.

Часът е единайсет без пет, когато в паркинга най-сетне се приютява една интересна кола. Интересна, понеже от нея излиза Томас. Джобният човек заключва акуратно опела си, сетне с чанта в ръка се запътва към входа на „Самсон“ и потъва вътре.

Три минути по-късно от паркирания точно срещу сладкарницата форд излиза непознат мъж, запътва се на свой ред към входа на „Самсон“ и също потъва вътре.

Още две минути по-късно друг господин излиза от споменатия форд и с непринудена походка се отправя към паркинга. Изравнил се с опела на Томас, той го отключва и все тъй непринудено влиза в колата. Би следвало да се предполага, че господинът среща някакви затруднения вътре, което го принуждава наново да излезе и да вдигне капака на мотора. След като се рови известно време в мотора, човекът отново спуска капака, влиза повторно в опела и вероятно се готви да потегли. Но дали пак среща затруднения, или просто променя решението си, непознатият в крайна сметка излиза от колата, заключва я и тръгва обратно към своя форд. Минута по-късно на входа на „Самсон“ се появява и другият непознат, който също се приютява във форда.

Мод е доловила нарасналия ми интерес към явленията на външния свят, но не пита „кво става там?“, а продължава да си гледа работата, сиреч интериора.

Часът е единайсет и четвърт, когато Томас излиза и се отправя с чантата си към колата. Отключва, сяда зад кормилото и вероятно опитва да запали. Както става често обаче при някои опити, оказва се, че резултатът е доста по-различен от очаквания. Вместо да запали мотора, нашият човек май че се самовзривява. Във всеки случай предната част на опела експлодира в пламък и дим, а миг по-късно се разнася и глух гърмеж. Гърмежът, изглежда, е възприет като сигнал за тръгване от господата във форда, защото колата потегля и в обстановката на общо сепване изчезва зад ъгъла.

След сепването естествено идва редът на суматохата. Тълпата зяпачи, наблюдаващи от почетно разстояние горящия опел, става все по-гъста. Отнякъде изскача и полицай. А малко по-късно се разнася и писъкът на служебните камионетки.

Мод е съхранила обичайното си спокойствие, което не й пречи да наднича през витрината, защото в известни моменти прекаленото спокойствие също става съмнително. Никой обаче не се занимава с нас. Клиентки и сервитьорки са се залепили за витрините да наблюдават произшествието.

— Пак тия терористи! — заявява авторитетно някаква възрастна жена с огромна, ужасно виолетова шапка.

— Може би има и жертви… — възклицава с нотка на едва сдържан копнеж друга.

След намесата на пожарникарите и след появата на санитарите се изяснява, че жертвата е една, но никоя от присъствуващите дами не е в състояние да лансира някаква що-годе убедителна хипотеза за самоличността на потърпевшия. Мод би могла да им даде известни полезни сведения по въпроса, обаче се въздържа.

Когато общата възбуда се поуталожва и келнерките най-после си спомнят за своите служебни задължения, поръчвам още един сладолед и още едно кафе. Навън вече няма нищо особено за гледане, обаче няма и за къде да бързаме. В подобни мигове бързането не е препоръчително.

Ставаме едва в началото на обедния наплив, след като сме се наслушали на околните коментарии и след като пожарникарите, санитарите, полицаите и дори криминалният фотограф отдавна са приключили работата си.

— Проверете най-първо дали не са ви поставили бомба — съветвам дамата, когато стигаме до мерцедеса.

— Ако са поставили, тя положително е за вас — отвръща Мод. — Аз съм твърде дребна, за да ми поставят бомба, Албер.

Потегляме. Колата се движи със скоростта на костенурка по оживените улици и спира продължително на всяко кръстовище. Жегата е надминала дори песимистичната прогноза на синоптиците.

— Като си представя колко хладно е онова ресторантче, дето на времето обядвахме с Франк…

— … И дето е само на две крачки оттук — довършвам вместо дамата.

И за да я отклоня от тези опасни мисли, подхвърлям:

— Значи, платиха на Томас. Интересно кой ще плати на Райън.

— Ще се намери някой — отвръща Мод. — Не сте ли забелязали, че накрая нещата винаги се нареждат.

— Включително и за вас?

Тя не отговаря, понеже светофарът е дал зелено, и цялата колона потегля стремглаво, за да завоюва няколко метра разстояние преди следващия червен сигнал.

— Аз съм лесна, Албер. Хората без големи амбиции са най-лесни.

И тъй, подир толкова години оживена дейност на мерзавец, Томас най-сетне си получи хонорара. Нямам основание да бъда недоволен, макар че и не виждам защо трябва да ликувам. Един мерзавец по-малко или повече, това едва ли ще окаже особено влияние върху общото състояние на планетата.

— А сега? Какво ни предстои сега, скъпа?

— Яйца с шунка, Албер, какво друго. След като цяла заран си губим времето по сладкарници, как искате да сготвя.

Не минават и два часа от произнасянето на тази декларация, когато пържените яйца с шунка вече са факт. А един час по-късно се явява и Сеймур, който сякаш нарочно е изчаквал холът да бъде проветрен от кухненските миризми — не ги ли долавяте тия тежки, нечисти миризми, Майкъл?

Американецът изслушва мълчаливо късата ми сводка за развоя на събитията и едва на края подхвърля:

— Надявам се, че сте доволен.

— Боя се, че вие не сте доволен. Целехте се в Райън, а падна Томас.

— Ще ни направите ли кафе? — обръща се Уйлям към домакинята, която побързва да изчезне в кухнята.

И едва подир туй произнася:

— Не се тревожете, Майкъл. Вече наистина сме в епилога, но завесата още не е спусната.

— И моята скромна роля не е приключена.

— По тая точка грешите. Не искам да кажа, че сте второстепенен артист, но вашата роля е изпълнена.

— Да се надяваме, както казва Мод.

— Вие вече цитирате Мод? — запитва снизходително американецът. — Не бих се учудил, ако сте почнали да си записвате някои нейни изказвания.

— Защо не? Мод е здравият разум. Баналният здрав разум. Не смятате ли, че се нуждаем от малко банален здрав разум?

— В такъв случай, разкрива ви се нова възможност да си вземете известни бележки по становищата на Мод. Предстои ви още едно и, надявам се, последно пътуване с нея.

Минават три дълги дни, изпълнени е дремане, четене и безполезни размисли, преди оповестеното пътуване да се реализира. И противно на смътните ми надежди, то не е нито до Австрия, нито до Швейцария, а само до Щутгарт.

Тръгваме рано заранта, додето още жегата не е стигнала пълния си разгар, подир леката закуска и леката, вече описана дегизировка. Минаваме сравнително бързо през трудно проходимата крайградска зона, тъй като движението е главно насрещно, и излизаме върху широката писта на аутобана.

— Мълчите като сфинкс — избъбрям недоволно по някое време. — Правите се на загадъчна с тия ваши тъмни очила и с това мълчание.

— Мисля, че ние с вас достатъчно се наприказвахме през тия два месеца, Албер — произнася Мод с мелодичния си глас на говорителка в детските предавания.

— Два месеца и половина — поправям я. — И ако някой се е наприказвал, това съм аз, а не вие. Вие само мълчите от страх да не нарушите инструкциите на Сеймур.

— Шефът не ми е давал инструкции да мълча.

— Тогава, говорете!

— Какво ви вълнува, Албер? Какво ви прави така неспокоен още от заранта?

— Мисля, че имам право да знам как приключи цялата тази история.

— Не допусках, че тия неща чак толкова ви вълнуват.

— Не чак толкова, но отчасти.

Мод не отговаря, втренчила поглед в камиона пред нас — една алуминиева грамада със зелената фирма на Саламандър. Тя отдавна би могла да го задмине, ала предпазливо изчаква, за да не би някоя идваща отзад кола да я дублира в критичния момент. Най-сетне маневрата по задминаването е осъществена. Отдъхвам си заради Мод и запалвам цигара.

— Ако се тревожите за приятелките си, мога да ви уверя, че те са добре.

— Мисля, че тия приятелки вие ми ги натрапихте.

— Само служебно, Албер. Интимностите са чисто ваш почин.

Тя отново млъква, тъй като пред нас се е изпречил нов камион. Камионът обаче кара доста бързо и дамата след зрял размисъл решава да не го задминава.

— Да, вашите приятелки са живи и здрави. Струва ми се дори, че са на път да се сдобрят, понеже вече няма какво да делят.

— Защо — не? Мур, а също и Добс…

— Такива като Мур и Добс те могат да ги имат с дузини. Става дума за жених, Албер. Вечният мираж на глупачката.

— Знам, знам. Становището ви по въпроса ми е добре известно. Не ме занимавайте с женски истории.

— Женските истории са винаги част от мъжките, приятелю. Томас, преди да направи онзиденшното си фатално посещение в „Самсон“, е оставил у Дейзи писмо до нашата амбасада и копие от фактурата. След като научава за гибелта на бъдещия си съпруг, Дейзи предава документите на Мур, а той ги отнася, където трябва. Накъсо казано, Райън е задържан за следствие.

— Това още нищо не значи.

— Не вярвам Райън да споделя вашето мнение. Уликите срещу него са тежки и се потвърждават по различни линии.

— Имате предвид, че докладът на Сеймур отново е изваден от архивата.

— Не знам нищо за такъв доклад.

— Забравих: вие никога нищо не знаете.

— Неблагодарник.

— Мисля, че Райън все пак ще се измъкне някак си. Америка е страната на неограничените възможности. Искам да кажа, за такива като Райън-баща.

— В Америка, както всякъде другаде, силните хора се радват на силни неприятели. Не вярвам противниците на Райъновци да пропуснат една толкова благоприятна възможност за разчистване на някои стари сметки.

— Ще бъда доволен, ако се окаже, че сте права. Все пак приятно е да знаеш, че толкова благородни усилия не са отишли напразно. Имам предвид усилията на Сеймур. А също — и вашите.

— Какви усилия, Албер? Аз просто изпълнявам нареждания.

— Вие просто умирате за една одобрителна усмивка на шефа. За жалост той е твърде скъп на усмивки, вашият шеф. И на всичко отгоре, ужасно подозрителен: „Мога ли да знам как ги приготвяте тези сандвичи, мила моя?“

— Той не казва никога „мила моя“.

— Да, вярно: той дори и това не казва. Ужасно стиснат човек.

Мод не намира за нужно да отговори. Защо да си губи времето в познати отговори на познати закачки. Тя е права: през последните два месеца достатъчно сме се наприказвали с нея.

— Няма ли да го задминете най-сетне този камион?

— Какъв смисъл, Албер? След него ще ни се изпречи друг. Не сте ли забелязали, че най-разумното е да се движиш в редицата с умерена скорост.

— Ето, затова Сеймур никога няма да ви се усмихне. Защото държите да се движите в редицата. И то — с умерена скорост.

Пристигаме в Щутгарт или по-точно пред Щутгарт по обяд. Мод отбива от шосето към някаква височина и спира пред малък хотел, сгушен сред дърветата.

— Няма смисъл да се афишираме прекалено из града — обяснява тя. — Тук е чисто, и кухнята е добра.

— Защо са тия обяснения? — питам подозрително. — Ще зимуваме ли тук?

— Нищо не знам — отвръща дамата и влиза, за да извърши регистрацията.

Тя все така нищо не знае и по време на обеда, а също и следобеда, когато влизам в стаята й с намерение да изтръгна някоя подробност за предстоящето. Не успявам да се добера до нищо, ако не броим това снажно тяло. Един сеанс на заморена и потна любов, съвсем извън програмата и по никое време или, по-точно казано, по най-лошото, доколкото може да се вярва на термометъра.

— Вие сте човек на прищевките… на най-невероятните прищевки — мърмори жената, като се отправя към банята. — Вие никога не знаете…

Не знам, скъпа… Също като вас… отвръщам наум, без да си давам труд да чуя по-нататъшната част на фразата. Горещият следобед, шумоленето на топлия ветрец в посърналата листовина, затулваща прозореца, тягостта и умората — всичко това предразполага към дрямка в овлажнените от телата ни чаршафи.

— Мисля, че е време да ставате — чувам смътно мелодичния глас.

Тя повтаря още два пъти фразата, додето се реша да отворя очи.

— Защо да е време?

— Ами спите вече два часа.

— И какво от туй?

— Може да имаме гости — пояснява жената, която никога нищо не знае.

Гостите пристигат едва привечер, и то — в единствено число. Сеймур, естествено. Той дори не благоволява да слезе от стоманеносивия мерцедес, също като тоя на Мод, а изчаква ние да идем при него.

— Качвайте се, драги.

— Вещите ми са горе…

— Нека си седят горе. Мод ще ги прибере.

Сядам отпред без повече възражения и поглеждам към дамата, а тя леко ми кима, като се усмихва с тая своя неуловима полуусмивка, сякаш ми казва сбогом и на добър път.

Мерцедесът рязко потегля и стремително набира скорост, но това не ме впечатлява особено, тъй като шофьорският стил на американеца ми е отдавна познат. Когато излизаме на аутобана, Сеймур вдига скоростта до двеста, което също не може да ме впечатли, след като съм го виждал да лети така не по аутобан, а из тесните улици на Копенхаген.

— Ако всичко върви добре, тази нощ ще минете границата — решава да ме осведоми най-сетне Уйлям.

— Както бясно задминавате, може и да не я мина.

— Виждам, че сте изцяло под влияние на Мод — забелязва той. — Не бойте се, аз карам с пресметнат риск.

— Излиза, че завесата е спусната — решавам да променя темата.

— Предполагам, че Мод ви е осведомила.

— От Мод мъчно може да се изтръгне нещо друго освен откъслечни фрази.

Сеймур не отговаря, тъй като в момента се готви да задмине летящото пред нас порше. Непосилна задача за един мерцедес, обаче не и за тоя. Изпреварваме поршето, като едва не изхвръкваме от пистата.

— Тази ваша кола май не е като онази на Мод — казвам.

— Естествено. Шефът трябва да се отличава от подчинените си. А администрацията трябва да демонстрира възможностите си.

Той намалява едва-едва, колкото да забучи в устните си цигарата и да поеме от таблото електрическата запалка. Сетне отново натиска педала и добавя:

— Големи възможности, Майкъл. Специални мотори, най-съвършена техника за радиовръзка, микрофони, магнитофони, миниатюрни оръжия… Само едно не можем да разберем — че най-страшното оръжие си остава мисълта.

— Мисълта?

— Не тази на тъпака, естествено.

— А, да: вие сте привърженик на психичното оръжие. Това отдавна съм го разбрал.

— Откъде сте го разбрали? — пита Сеймур, като свива вдясно, за да даде път на поршето, напиращо отново за първото място.

— Ами нали непрестанно го прилагате върху мене, вашето психично оръжие, нали всичките ви импровизирани проповеди са една канонада, насочена срещу едната ми психика. Нали…

— Вие говорите за отдавна минали времена, драги, вече ви казах, че имам точна представа за фанатизма ви. Да атакуваш фанатизма, това е празно губене навреме.

Американецът отново е увеличил скоростта и сега се движи тъй плътно зад поршето, че ако то само за миг забави, неминуемо ще връхлетим отгоре му.

— Защо го тормозите? — питам. — Или го задминете, ли го оставете на мира.

— Искам само да му покажа, че не бива да взима илюзиите си за реалност и не следва да се осланя на привидностите.

Известно време той сякаш се забавлява с тази игра на гоненица.

Сетне се връща на темата:

— Не изпитвам особено уважение към никого, включително и към скептици като себе си, но от практична гледна точка фанатиците като вас са по-опасни. Най-кървавите войни и най-зловещите катастрофи са дело на фанатици.

— Скептиците също могат да се похвалят с немалко поразии — напомням.

— Скептикът руши тихо и кротко като дървесния червей.

— Докато в един прекрасен ден сградата рухне из основи.

— Да — кима Сеймур, — ако стопаните спят. Обикновено нещата се ограничават до подменянето на тая или оная греда. Докато фанатиците в разрушителния си порив са като ураган. Религиозните войни, кладите, националсоциализмът, вашата революция — всички тия бури са дело на фанатизма.

— Има и пречистващи бури.

— Знаех, че поредната ви баналност няма да ми се размине — промърморва американецът с нотка на примирение. — Тия баналности са подредени в главата ви като в добре поддържана картотечка, винаги готова за използуване. Скромна картотечка от умерен брой формули, съвсем лесни за запомняне.

В този момент Сеймур натиска рязко газта, дава ляв мигач и надул мотора докрай, бавно, но неумолимо изпреварва поршето.

— Ще го пощадя — избъбря той. — Искам да кажа, ще му отнема изкушението на по-нататъшните илюзии.

Мерцедесът продължава да лети все тъй стремглаво, а пейзажът край нас е съвсем размазан от високата скорост и от настъпващата здрачевина. Поршето изчезва далеч назад. Американецът леко намалява и сменя градските фарове с къси.

— Като ви слушам как теоретизирате, имам чувството, че сте доволен от епилога — подхвърлям.

— Аз винаги теоретизирам, драги. Макар и не винаги гласно. Неприятна привичка, но какво да се прави. Някои си гризат ноктите, аз теоретизирам.

— И все пак — този епилог…

— По-добър от очакваното — признава Уйлям. — Очакваното беше, Райън да иде по реда си, също като Томас, а може би и преди Томас. Сам знаете, че в такива случаи има различни варианти. Теория на вероятностите, непредвидени усложнения и пр.

— Излиза, че не сте му желали най-лошото.

— Напротив. Смъртта е винаги една форма на помилване, Майкъл. Нека умре, защо да се мъчи. Обаче аз бих запитал: защо да не се мъчи? Защо да не мине през уволнението, следствията, процесите и хулите на печата, за да стигне най-сетне до отдиха на затвора. Защо трябва да мре, когато може да живее в постоянен тормоз, той, а също и онази стара отрепка, баща му.

В обсега на фаровете се мярка внезапно, за да изчезне също тъй внезапно крайпътният надпис:

— Не искате ли да ви изведа до Франция? — запитва Сеймур.

— Вече отминахме отклонението — промърморвам.

— По-долу има друго отклонение.

И понеже не отговарям, той сам подхвърля:

— Доколкото си спомням, вие имахте някои неприятности и с французите.

— Не е изключено.

— С французите и с всички останали… Без да говорим за нас, американците.

— Какво съм виновен, че не търпите други да вършат това, което вие самите вършите.

— О, ако става дума за мене, аз съм търпелив човек, Майкъл. Само че не ме бъркайте с Инстанцията. Аз не съм Инстанцията.

— Знам. Вие сте една аномалия.

— Тъй ли? Драго ми е да го чуя. Макар да не разбирам на какво дължа честта…

— Ами дори само на туй, че седите и бъбрите с един противник.

— Този път ме разочаровахте. Това не е никаква аномалия. Това е съвършено нормално. Когато сядаш с някой приятел, неизбежно те гнети съмнението дали ти е приятел. А когато седиш с противник… Е, не съм дотам глупав, за да се питам дали сте ми противник. Нещата са ясни. А туй е все пак отморяващо, да усещаш, че нещата се ясни, особено когато живеем в такъв объркан свят. Един наистина объркан свят, Майкъл, дето всяко нещо е различно от това, за което се представя, и дето дружбата е само междинно звено между две предателства.

Той отново намалява и аз виждам край пистата познатия стандартен знак, осведомяващ ни с помощта на вилицата, ножа и съответната цифра, че наблизо има ресторант.

— Не сте ли гладен?

— Никак.

— Аз — също, но все пак трябва да спрем, за да почакаме.

Сеймур намалява още и малко по-късно влиза в отклонението, подминава някаква бензостанция и спира отвъд нея пред осветената фасада на заведението. Спира, за да потегли отново:

— Не, тук е много светло, а предполагам — и много оживено.

— Смятате, че все още съществува опасност.

— Смятам обратното. Но човек никога не знае…

Отново излизаме на аутобана, а няколко километра по-нататък отново се отбиваме, като спираме този път пред малък бюфет — един кафез от алуминиеви релси и стъкло, почти безлюден и осигуряващ добра видимост към хоризонта на евентуални събития.

— Може би най-разумно е да не влизаме изобщо в заведение — позволявам си да забележа.

— Защо? Ако има нещо нередно, по-добре е да проличи още сега, вместо да ни сюрпризира долу, на границата.

Влизаме и взимаме от бара по едно кафе и по един тоник, понеже тук е на самообслужване. Сетне се настаняваме край една масичка зад голямата декоративна палма до витрината. Палмата отчасти ни закрива, без да ни пречи да наблюдаваме входа на заведението.

— Жалко, че не можем да гарираме насреща мерцедеса — промърморва Сеймур. — Щеше да ни е пред очите.

— Боите се да не постъпят с вашата кола като с колата на Томас.

— Не се боя. Обаче човек никога не знае…

Навън често минават и заминават коли, запътени към съседната бензостанция, но вътре е почти празно — двама шофьори, които пият бира, недалеч от нас, по-нататък — млада двойка с малко момиченце в тиролска рокля, а до бара — двама работници от бензостанцията в яркожълти комбинезони.

— Изглеждате ми омърлушен — установява Сеймур, като ми отправя за кураж обилна струя дим.

— Тъй ви се струва. Питам се просто дали освен с оръжието на мисълта не разполагате и с нещо по-реално.

— Не ме бъркайте с Мур, драги.

— Обаче Мур вие не го повалихте с мисъл.

— Трудно е да повалиш с мисъл едно говедо, особено откъм гърба.

— Защо? Франк смята например…

— Известно ми е какво смята вашият Франк. Прослушах разговора ви. Един невежа се опитва да изтръгне нещо от друг невежа — това беше тоя ваш разговор.

— Знаете, че не съм специалист по военните работи, Уйлям.

— Аз също. Но бихте могли поне от време на време да попрочитате вестници.

— Мисля, че поне дотолкова съм осведомен. Заранният вестник е част от закуската ми.

Той отпива глътка кафе и ми отправя нова струя дим:

— Мога да си представя как го използувате. Прелитате с поглед над политическите новини, колкото да се осведомите какво става, а после грижливо сгъвате вестника на финансовата страница и го захвърляте на леглото.

— На финансовата страница ли?

— Да, да, именно на финансовата страница, за да внушите на полицая, дето ще надникне в стаята след вашето излизане, че сте се осведомявали за курса на борсовите книжа като всеки порядъчен бизнесмен.

— А защо не допускате, че сгъвам вестника на спортната страница.

— Не, не на спортната страница — поклаща глава Сеймур. — Спортната страница не значи нищо. От спорт се интересуват всички, включително и шпионите. Вашето любимо четиво е финансовата страница, от която, разбира се, вие не прочитате нито ред.

Той върти машинално на пръста си висулката на ключа от колата — голяма висулка, представляваща сребърен конник, затворен в златен кръг, — без да вижда, че е станал обект на внимание. Момиченцето с тиролската рокличка се е изправило до масата ни и с видим респект наблюдава блестящия приказен конник, люшкащ се около пръста на Уйлям.

Американецът най-сетне забелязва детето, усмихва се едва-едва и поднася висулката по-близо до ококорените тъмни очички.

— Харесва ли ти?

Момиченцето преглъща от стеснение, сетне набира смелост и прошепва:

— Харесва ми.

Сеймур откачва украшението и му го подава:

— Тогава, вземи го… за да ти харесва по-дълго…

Детето в първия миг се поколебава, сякаш се бои, че това е уловка, сетне грабва конника и се затичва към родителите си.

— Вие май обичате децата.

— Кой не обича децата.

— Мислех, че…

— Да, знам: мислите, че понеже съм аномалия… А вие не обичате ли малки мечета? Фантастични са, като пухкави топки… Но само додето са малки, само додето не са станали хищници. Децата още не са хищници, Майкъл, все още не са. Даже като ги гледаш, струва ти се, че имат всички данни да се развият в нещо по-свястно от самите нас, но това никога не става. И как ще стане, когато именно ние ги възпитаваме, за да ги превърнем в нещо като самите нас.

Той допива кафето и за разнообразие си налива малко тоник. Мълчим известно време, като наблюдаваме входа и минаващите понякога коли. Мъжът и жената с детето си тръгват, без да пропуснат да ни кимнат любезно. Двамата шофьори отиват до тезгяха, за да оставят празните бутилки и да вземат нови.

— Заваля — оповестява Уйлям.

Виждам го и без да ми го казва. Тежките капки падат отпърво нарядко върху асфалта пред заведението, осветен от зелената светлина на неоновата фирма. Сетне стават по-чести и по-бързи, додето на края дъждът заплющява с пълна сила в дълги зелени струи.

Е, значи нещата се оправят — казвам си с неволно облекчение. Може да е глупаво, но отдавна имам предчувствието, че развали ли се времето, нещата ще тръгнат към оправяне.

— Не разбрах защо преди малко засегнахте темата за невежеството ми — подхвърлям. — Вероятно за да ми подскажете, че мълвата за тази програма Спрайт — е вятър.

— Разбира се, че не е вятър. Ако беше вятър, нямаше да ходите и да подпитвате. За ваше нещастие, Франк не знае нищо определено за нея, както впрочем и аз. Колкото до елементарните неща, тях ги има и в пресата, макар да не се споменава за никаква програма.

— Не съм чел. След като съм тъй погълнат от финансовата страница…

— Не ви е и нужно да четете освен за самообразование. Информацията, както винаги, е съответно филтрирана. Важното е, че ако не се изтребим взаимно с атомни бомби, ще стигнем наистина до скритите механизми на мисълта — като обект на въздействие и като оръжие за въздействие. Което, независимо от брътвежите на вашия Франк, не е никакъв качествен скок, а все същото: геният на разрушението като най-висша човешка проява. Скорпионът, който загива от собственото си ужилване.

Той поглежда бегло часовника си:

— Струва ми се, че можем да тръгваме.

Нощта навън е озвучена с глухия тропот на дъжда. Мерцедесът си седи там, дето сме го оставили.

— Да се надяваме, че още не са ни сложили бомбата — промърморвам, когато дотичваме до колата под плющящите струи.

— За бомбата не знам, но този тип е паркирал тъй, че не виждам ще можем ли да се измъкнем — забелязва Сеймур.

Плътно зад мерцедеса се е залостил камион с огромен фургон, който е изключено да поместим. А типът, споменат от Уйлям, е гарирал отпред, като почти е допрял фолксвагена си до бронята на нашата кола. Самият тип естествено го няма.

— Ударил е ръчната спирачка — установява американецът, като прави опит да тикне малко напред фолксвагена. — Не знам как ще можем да се измъкнем…

— Изобщо няма да можете, мистър — раздава се някакъв глас зад гърба ни. — Този път вече няма да можете.

Обръщам се, колкото да установя, че говорещият е онзи безцветен човек — Добс. До него е застанал някакъв непознат. В ръцете на двамата има пистолети, снабдени със заглушители.

— Приберете си ютиите — произнася спокойно Сеймур.

— И това ще стане, но след като най-първо приберем вас — отвръща Добс, който явно е надарен с онова малко плоско чувство за хумор, тъй любимо на полицаите и дребните гангстери.

Подир тия думи двамата забиват заглушителите в гърбовете ни, за да подскажат, че е време да се размърдаме.

Мракът на нощта, тропотът на дъжда, безлюдният в момента паркинг и на всичко отгоре — тия заглушители… Няма никакъв смисъл да се инатим. Заобикаляме огромния камион и следвайки късите заповеди, се озоваваме в търбуха на фургона. В кабината, доколкото си спомням, не се виждаше шофьор, но едва металната вратичка на фургона се е затворила, и ревът на могъщия мотор, а после и люшкането на пода под нозете подсказват, че сме вече на път.

Вътрешността е почти празна, ако не се смятат двете скамейки, поставени една срещу друга на дължина, и два-три сандъка в насрещния ъгъл. На потона е монтирана електрическа ампула, изпълваща помещението с мъждива жълта светлина.

— Седнете спокойно. Там, насреща — нарежда Добс, като сочи скамейката с пистолета. — Изобщо — без излишни движения. Аз съм от хората, дето първо стрелят, а после съобразяват дали е трябвало да го правят.

Той се настанява срещу нас и подхвърля на спътника си:

— Опипай ги, дето трябва, Били!

Сеймур е запазил невъзмутимия си вид. Бих казал дори, че в момента изглежда по-невъзмутим отвсякога. Само когато споменатият Били бръква във вътрешния му джоб и изважда портфейла, Уйлям забелязва:

— Ако е възможно, не ми дъхайте в лицето. Не обичам клозетните миризми.

Били поглежда зверски, но в тоя момент отново се чува гласът на Добс:

— Остави, Били! Тук аз се разправям. Дай ми го тоя портфейл.

— Щом вече сте го взели, съветвам ви да го прегледате по-основно. Там вътре има една служебна карта… — обажда се Уйлям.

— Не е нужно да проучвам служебните ви карти, мистър Сеймур — отвръща Добс. — Знам отлично кой сте и къде работите.

— В такъв случай вероятно знаете и какво ви очаква.

— Хич и не мисля по това. Засега вие сте на линия. И не разчитайте на моята интелигентност. Не съм интелигентен. Аз съм полицай от стария тип: стрелям, без да разсъждавам.

Добс преглежда с очевидна сръчност книжата, а Сеймур безучастно го следи, без да си дава труд да отвръща.

Извършил проверката, безличният субект оставя портфейла на скамейката до себе си и отново поглежда към нас:

— И тъй, мистър, аз зная кой сте. Не ми е известно обаче дали вие знаете кой съм аз.

— Мисля, че съм в течение — кима Уйлям. — Вие сте едно дребно лайно от военното разузнаване.

— Изрази, съвсем подходящи за професор — установява човекът насреща.

— Нима вие сте професор? — вдига вежди Сеймур.

— Нали ви казах: аз съм от стария модел — брояч без образование. Изобщо нямам връзки с вашите издигнати среди. Ако питате мене, такива като вас бих ги разстрелвал само заради дипломите им. Е, всички едва ли ще успея да разстрелям, но мога да почна от вас.

Уйлям не възразява. Във фургона настъпва мълчание. Били се е заел с моите джобове.

— А, значи сега е ред на мосю Каре, белгиеца — бъбре Добс, като поема моя портфейл и почва да рови в него. — Само че какво виждам! Белгиецът се е превърнал в австриец. Няма го мосю Каре, но затова пък има хер Шулце. Здравейте, Шулце!

Той е явно твърде доволен от находката си. На негово място и аз щях да бъда доволен.

— И тъй — започва Добс, приключил с документите, — нека не се повтаряме. Ще ви застрелям и двамата като кучета и ще ви захвърля нейде наоколо, а нека местната полиция се занимава да издирва кои сте и кои са убийците ви.

Той ни поглежда с тежък поглед, за да прецени ефекта, обаче ефект няма.

— Естествено, съществува и втора възможност — произнася безличният тип, сякаш без желание. — Отговорете ми на няколко въпроса и си вървете. Нека по-нататък началството решава съдбата ви. Разбира се, става дума за вас, мистър Сеймур. Колкото до оня другия, той няма да си отиде, а ще го придружим.

Отново — никакъв ефект.

— Откровено казано — подхваща след късо изчакване Добс, — аз лично бих предпочел първия вариант. Бих ви надупчил черепите ей така, просто за свое удоволствие, а сетне бих загубил даже един-два часа, за да скрия по-добре труповете ви. Не казвам, че никога няма да ги намерят, обаче това няма да стане скоро. Само че аз съм служебно лице и изпълнявам служебна задача. Затуй съм длъжен да ви уведомя, че има и втори вариант.

— Вие освен че сте без образование, но и много приказвате — забелязва Уйлям. — Какво всъщност искате?

— Уж сте професор, а трудно загрявате — произнася снизходително Добс. — Искам точните ви отговори на пет-шест въпроса.

— Тогава задавайте ги тия въпроси, вместо да дрънкате глупости.

— Тъкмо това исках да чуя — кима с достойнство безличният тип, като оставя без внимание обидната част на репликата. — Седни тук, Били, и не забравяй да сочиш с пистолета към оня, австро-белгиеца. С професора аз ще се разправям.

Настава къса пауза, явно необходима на Добс, за да подреди въпросите в главата си. Може би той не е съвсем готов за разпита. Може би не е очаквал, че Уйлям тъй бързо ще отстъпи. Може би още се съмнява в неговата готовност, защото по някое време подхвърля:

— Само да сме наясно; ще освободя вас, не оня австро-белгиец.

Сеймур не възразява и търпеливо очаква въпросите. Може би наистина е решил да ме похарчи. Но и да е решил друго, нещата в момента не зависят от решението му.

Фургонът равномерно се полюшва, без прекалено залитане. Шофьорът очевидно кара точно според рецептата на Мод: следва редицата и не се изкушава да изпреварва. Изобщо удобно пътуване, ако не говорим за душния въздух, напоен с оная сложна, неопределима, но винаги неприятна миризма, която витае в складовите помещения, дето се трупат най-различни вехтории.

— Искам да ми кажете първо, каква е връзката ви с този, дето седи до вас — обявява Добс, решил очевидно да почне с нещо по-лесно.

— Тук нейде работи ли магнитофон? — пожелава да се осведоми Сеймур.

— Това не е ваша работа.

— Понеже държа отговорите ми да бъдат документирани, за в случай, че после ви скимне да ги преиначавате — обяснява Уйлям.

— Ще бъдат документирани, не се безпокойте.

— Отговарям: Хер Шулце ми е познат отпреди няколко часа.

— Шулце или Каре?

— Аз го познавам като Шулце.

— И как така ненадейно се запознахте?

— Представи ми го една моя позната. Помоли да го взема с колата си до Страсбург, понеже неговата се била повредила.

— Защото вие отивате до Страсбург…

— Именно.

— И коя беше тази ваша позната? Име, адрес и пр.?

— Мис Модести Милтън.

По скептично навъсеното лице на Добс най-сетне се появява сянка на интерес. Значи, Сеймур закопа и Мод, казвам си.

— А! Мис Милтън, така ли?

Уйлям кима.

— А какви бяха отношенията между мис Милтън и мистър Каре?

— Това не мога да знам.

— Ясно — потвърждава Добс. — Очевидно вие не знаете нищо. Диплома на висшист, титла на професор, а не знае нищо.

Той поглежда към Сеймур и състрадателно поклаща глава.

— Така няма да стигнем доникъде, мистър. Допускам, че се стеснявате. Допускам, че се боите да не издадете нещо, което не ни е известно. Затуй ще си позволя да ви помогна, макар това да противоречи на служебния правилник. Ще ви кажа в общи линии какво вече ни е известно. За вас ще остане най-лесното: да потвърдите фактите. Така става ли?

— Ваша работа — свива рамене Уйлям. — Вие почнахте разговора, не аз.

— И така, цялата тъй наречена сделка между вашия Каре и Райън е била предварително монтирана. Монтирана от вас, мистър, с близкото сътрудничество на същия този Каре и на Томас. Томас е добре познат, където трябва. Досието му е достатъчно красноречиво. Колкото до вашия Каре, имаме всички основания да смятаме, че се касае за комунистически агент и това много скоро ще бъде установено.

Той прави къса пауза, за да провери по обичая си какъв е ефектът.

— Така стигаме до ядката на вашата машинация, мистър: вие сте организирали тая сделка с единствената цел да злепоставите Райън, като му пратите някакъв комунистически агент, който ще продаде оръжието на някакъв комунистически режим, което пък естествено няма да остане в тайна, и ето невинният Райън хлътва…

— Не допусках, че Райън има приятели — промърморва сякаш на себе си Уйлям.

— Обаче сте забравили, че има баща — отвръща Добс.

И сетил се, възклицава:

— Значи, признавате, че познавате Райън!

— Как не! Заедно следвахме в университета.

— И вие с вашите университети! — избъбря презрително безличният тип.

— А кой уби Томас? — запитва Сеймур.

— Вие, естествено. За да премахнете един не много надежден съучастник. Изобщо вие пипахте доста решително за един висшист. Обаче на края се издадохте. Издадохте се с покушението на Мур.

— Не съм чувал такъв.

— Оставете това. Щом сте работили с Томас, не може да не знаете, че Мур бе дясната ръка на Томас. Само че след като Томас умря, Мур вече нямаше на кого да бъде дясна ръка, затуй, щом го притиснахме, и си изпя урока. Тогава разбрахме, че в играта има още един играч. Но да не се отвличаме. Чухте фактите. Потвърдете ги и ще ви оставим на следната бензостанция.

— Не вярвах, че сте натрупали толкова факти — признава Уйлям.

— Вие, цивилните, ако не бяхте така наперени, можехте да научите доста неща от нас, военните — ухилва се Добс.

— Наистина не вярвах… — мърмори Сеймур.

И додето седи тъй на скамейката, отпуснат и загледан надолу, тялото му изведнаж за част от секундата се изпъва и опряно върху нозете, полита в ненадеен скок върху Добс. Ръката с револвера бива тласната встрани. От заглушителя се разнася немощен изстрел, сякаш отпушваш бутилка.

Били с обичайния рефлекс на телохранител насочва пистолета към Сеймур, удобен момент, за да го сграбча за ръката и тъй стремително да я извия, че пистолетът се търкулва на пода.

— Дръжте го така само секунда, Майкъл — обажда се Уйлям.

Не знам какво е направил с Добс, но онзи се е проснал в безсъзнание върху пода на фургона. Какво е направил ли? Вероятно същото, което прави и с Били: една малка пластична ампулка, завършваща с твърдо острие, забита и изстиска на за нула време във вената. Готово.

— Приберете си портфейла. Трябва да открием магнитофона, ако има такъв — казва Сеймур и се отправя към сандъците в другия край.

Магнитофоните се оказват три, програмирани за последователно действие. Добс вероятно е предвиждал, че разпитът няма да бъде ни къс, ни лек. Може би е предвиждал и известни реакции от наша страна, но какво като е предвиждал. Двама души и два пистолета срещу някакъв беззащитен професор, това поражда самочувствие на пълна сигурност. А когато си прекалено сигурен…

— Магнитофоните са свързани с кабината на шофьора — установява американецът, додето прибира ролките.

— Може би и нещо друго е свързано с кабината на шофьора.

— Какво значение, щом не е влязло в действие — отвръща Сеймур. — Хайде, гответе се за приземяване!

Камионът се движи с умерена скорост. Умерена, ако си вътре в него, а не ако скачаш. Но време за губене няма. Ще трябва да се рискува някой навехнат или счупен крак, макар че тъкмо сега моментът е най-неподходящ за такива неща.

Сеймур отваря вратата и точно тогава камионът като по чудо забавя ход и съвсем спира. Значи вратата е свързана с кабината.

— Бързо! Скачайте! — извиква Уйлям и изчезва в тъмното.

Следвам го, но едва съм се озовал на асфалта и виждам, че шофьорът на свой ред излиза и се затичва насам. Прескачам желязната релса, ограждаща шосето, като се питам къде ли е потънал Сеймур. Един бегъл поглед назад ме убеждава, че шофьорът ме е зарязал и е решил да види какво става във фургона. Добро намерение, осуетено от американеца, който изскача от другата страна на камиона и с един удар в тила събаря противника. Бих помислил, че джобовете на Уйлям са пълни с пиринчени топки, ако не бях присъствувал лично на обискирането му.

— Изглежда, че сме точно до Базел-бад — казва Сеймур, като идва при мене. — Дели ни само тая гора. И най-добре е да я пресечем пеша. Шофьорът скоро ще се свести.

— Не можахте ли да му приложите една ампула?

— Свършиха се. И по-добре — без ампула. Ако камионът се задържи дълго тук, полицията по движението непременно ще довтаса. Нека се свестява и заминава.

Движим се напосоки в мрачината между дърветата, додето излизаме на някаква пътека. Дъждът е постихнал и вече съвсем леко потропва в листовината.

— Предполагам, че сте били в Базел-бад — произнася полугласно американецът.

— Минавал съм транзит.

— Удобна граница. От едната страна е Базел-бад, а от другата — Базел. Всъщност градът е един и граничната линия дели улици, дворове, даже сгради. Планът ми беше да ви прекарам през една такава сграда.

— Само че каналът се запуши.

— Не се е запушил. Боя се по-скоро, че се е продънил. След като тия типове са се размърдали, не смея да се доверявам на никого. Вярно, че човекът ми е близък. Но нали вече ви казах — дружбата често е само междинно звено между две предателства.

Пътеката извива нагоре. Гората е пооредяла. Почвата става хлъзгава и лепкава. Над височината пред нас се появява бледо зарево.

— Бих запалил една цигара — избъбря Сеймур, — но няма как. Отдавна не съм се катерил посред нощ из баирите.

— Аз — също.

— На времето обичах да скитам в планината.

— Аз — също.

Движим се бавно с леко залитане. Дъх на влага и мокри листа — също като в спалнята ми там, в онази вила.

— Усещате ли тая остра миризма? — пита Сеймур.

— Свежа е.

— Мирише на гробища — възразява американецът.

— Нима ходите по гробища?

— Случва се. Сестрите ми изобщо не са стъпили на гроба на майка ми, тъй че трябва поне аз да я навестявам.

Той спира да си поеме дъх и добавя:

— Тя не ме обичаше твърде. Нали ви казах — бях дошъл на тоя свят съвсем неканен. Но аз още ходя на гроба й. Осъдени сме, изглежда, все пак да обичаме някого. Поне един човек. Поне майка си.

Изкачваме се най-сетне на височината. Това е и краят на гората. Хълмът от другата страна е почти гол. Долу, в ниското, през мъглата на ситния дъжд се виждат светлите ивици на улиците, сякаш очертани с лимоненожълт пунктир върху черната дъска на нощта.

— Да, Базел-бад — установява Сеймур. — Там, на ляво, има един пропускателен пункт. А там, вдясно, е друг. Ние ще минем по средата.

Той посочва някакво място между светлите ивици на улиците, което се откроява единствено с тъмнината си.

— Там е нашият частен пропускателен пункт, Майкъл.

— И вие ли идвате?

— По необходимост. Сам няма да се оправите.

— А вие как ще се оправите?

— Онзи ден пообиколихме насам с моя човек. Накрая все пак избрахме къщата.

— Исках да кажа, как ще се оправите, след като приятелите на Райън са се раздвижили.

— Раздвижването им не е нищо повече от последна конвулсия. Райън е зачеркнат безвъзвратно. Остава му само да влезе в килията. С вашето заминаване вратата на килията се затваря.

Той вади от джоба си пакета цигари, поглежда го, после го прибира.

— Мястото, през което трябва да минем, представлява строителен терен. Изкопи, бетонни основи, колони и трегери — изобщо благоприятна обстановка. Граничната линия е чиста символика. Ако не ни усетят, ще минем като на разходка. Ако ни усетят, ще се наложи да потичаме — напред или назад, според случая. Знаете, че и най-либералната граница е все пак граница.

Почваме да се спускаме надолу по голия хълм, достатъчно тревист, за да не се изпързаляме по калта направо в пропускателния пункт. На триста метра пред нас в мокрия мрак блести белият ореол на първата градска лампа.

— Ще се движим край шосето съвсем непринудено и без излишно бързане — уточнява американецът. — Няма никакви причини за безпокойство. Поне оттук до границата сме все още легални граждани.

— Нямам и намерение да се безпокоя, Уйлям.

— Знам, знам. Не ви е за пръв път.

Поемаме по пътеката край асфалтовата писта. Дъждът отново заплющява в гъсти полегати струи. Уви, вече не съм така уверен, че лошото време е непременно добър знак. Наближава полунощ. Движението на колите е все още оживено, но между шосето и пешеходната алея се издига дълга преграда от храсти, тъй че няма особен риск някой да ни засече.

Край пътя почват да се мяркат сгради, шосето постепенно се превръща в улица, една широка, осветена от флуоресцента улица, по която вятърът люшка сребристите завеси на дъжда.

Долу в ниското Сеймур ме повежда из глуха пресечка — редки лампи, затворени гаражи, тъмни складове и тук-там някоя ниска сграда с черни прозорци. Неколцина случайни минувачи. Нито помен от полицай. Дотук — добре, както казал оня, дето падал от небостъргача.

— Ето я нашата улица — пояснява полугласно Уйлям, когато свиваме зад ъгъла.

И тази е като предишната, сиреч глуха и зле осветена. От едната страна — дълга сляпа стена на някакъв хангар, от другата — още по-дълъг стобор, разтягащ се чак до дъното на улицата.

Сеймур поема с равна стъпка край стобора. Следвам го и смътно усещам, че сакото ми тежи като олово от дъжда, а водата, мокреща косите ми, се стича в обилна вада под яката на ризата. Изминал петдесетина метра, американецът отмества една дъска от оградата и изчезва. С риск да мина за подражател, правя същото.

От другата страна е съвсем тъмно. Толкова тъмно, та изпитваш измамното чувство, че най-сетне си попаднал на сигурно място.

— Нека поседим, да привикнат очите ни — прошепва Сеймур. — Ето, виждате ли, там отвъд е Швейцария.

Не виждам. Нищо не виждам. Тъмнината пред мене е като огромен трап, като мъртво блато, като бездънна празнота. Сетне постепенно почвам да различавам през мрежата на дъжда очертанията на някакъв голям строеж, искам да кажа — голям на ширина, тъй като наливането на бетона е спряло до плочата на първия етаж.

Строежът може би е тъкмо Швейцария, ала в момента той ми се струва недостижимо далечен. А тук, пред нас, тъмнеят само някакви трапища с неясно предназначение и неизвестна дълбочина.

— Готов ли сте, Майкъл? — запитва едва чуто Сеймур.

— По-готов от това — няма накъде.

— Тогава, следвайте ме. И нека не бързаме. Никой не ни чака.

Той тръгва бавно между два трапа, като опитва предпазливо почвата, стъпка по стъпка, сякаш се движи в тресавище или върху тънък лед. Вървя подире му, като гледам в нозете си, доколкото мога да гледам. Така е най-добре — стъпка по стъпка. Така не мислиш за нищо друго, освен за следващата стъпка. Хоризонтът на събития е само на една стъпка пред тебе. Оттам нататък — мрак.

Не знам как е върху тънкия лед, но тук, върху тия мокри купища разкопана пръст, е ужасно хлъзгаво. Установявам го само подир десетина крачки в мига, когато ненадейно се озовавам в някакъв трап. Трапът се оказва не особено дълбок, ала пълен с вода.

— Какво има? Къде сте? — раздава се тихият глас на Уйлям.

— Само на метър под земята. Мисля, че за гроб е нужна по-голяма дълбочина.

— Лъжете се, съвсем достатъчна е — уверява ме американецът.

Съумявам да се измъкна, макар изплескан до уши от калта. Малко по-късно идва ред на Сеймур.

— Моят гроб се оказа по-дълбок от вашия — чувам го да мърмори.

Настроението е шеговито само до третия инцидент. Този път отново пропадам аз, като усещам, че кракът ми се е заплел под водата в някаква жица.

Жица, да. Либералната граница не е чак толкова либерална. Нейде вдясно ослепително блясва прожектор и предупредително проечава откос на лека картечница.

Прожекторът бавно и неумолимо обхожда мрачините на терена с бляскавото си ветрило. Изведнаж пред очите ми лумва слепящо бяло сияние, сякаш лентата на филма се е скъсала. Добре, че трапът е по-дълбок от гроб. Сетне сиянието угасва или отминава нататък.

— Къде сте, Майкъл?

— Отново под земята.

— Тръгвайте веднага. Все направо. Отвъд има две жълти къщи. Минавате точно между тях.

— А вие?

Той не отговаря веднага.

— Удариха ме.

Изпълзявам от ямата. Сеймур се е свил зад купчина пръст. Аз също се снишавам, защото ослепителният лъч пак запълзява към нас, този път — от обратна посока.

— Къде ви удариха?

— Надупчен съм… Двата крака… — избъбря с усилие Сеймур. — Бягайте.

Лентата на нощта отново се е скъсала и над главите ни трепти непоносимата белота на прожектора. Сетне отново ни затрупва мрак.

Трябва да бягам наистина. Трябва да опитам да бягам, преди прожекторът да ме е уловил с дългата си мъртвешка ръка.

— Съжалявам, Уйлям.

Наистина съжалявам. В края на краищата той не е Инстанцията. Не, той не е Инстанцията, макар да е част от нейната зла механика.

Вдигам се, но пак се просвам по очи, защото прожекторът, едва минал над нас, повторно се връща, сякаш ни е надушил. И отново проечава дълъг откос от картечница.

— Бягайте… — повтаря Сеймур. — Двете жълти къщи…

Ти вече бълнуваш, Уйлям — казвам си. — Какви жълти къщи в тоя мрак. През деня може да са жълти, но не виждаш ли, че сега всичко е черно.

— Бих искал да ви помогна — промърморвам просто от неловкост.

— Излишно е, късно е… Бягайте… След малко няма да можете…

Да, наистина, какво ще му помагам. И защо трябва да му помагам. За да стреля някой ден по мене. Нека върви по дяволите с тая своя Инстанция.

Върви по дяволите, Уйлям — казвам си. Заставам на колене, вдишвам глътка въздух за кураж, сетне поемам тежкото отпуснато тяло, вдигам се с мъка и тръгвам напред. Върви по дяволите, Уйлям.

Той сигурно вече губи съзнание, но движението го сепва, защото чувам да бъбри несвързано:

— Оставете ме… Глупак такъв… Да не искате и вас да надупчат…

Не е изключено — казвам си, като с мъка напредвам стъпка по стъпка из тая черна хлъзгава пръст, додето отдясно наново лумва прожектор и невидимата картечница наново почва да трещи.

Не е изключено да ме ударят — повтарям си, — въпреки лошото време. Лошото време е мое време, но не е чудно да ме ударят. Малко по-рано, малко по-късно, нали все натам ни е пътят. И без това съм готов за пенсия.

Правя една крачка, после — още една, с риск прожекторът да лумне в очите ми. Важното е да мислиш само за една крачка, само за следващата, иначе става много сложно.

Американецът е увиснал неподвижен в ръцете ми и добре, че е неподвижен, защото разшава ли се, става още по-тежък. От отпуснатото му тяло се носи дъх на мокра дреха и на тютюн. Много пушиш, Уйлям, трябва да помислиш за здравето си.

Ето го и тоя строеж. Най-сетне. Вмъквам се с треперещи от усилие нозе под железобетонната плоча и се облягам на някаква колона. В небето с глух пукот лумва ракета и нощта става розова и светла като ден, като ранния ден при изгрев слънце.

Замирам в теменужната сянка на строежа, колкото да преодолея тази отвратителна тръпка в коленете. Сетне отново тръгвам колебливо. Стъпка по стъпка. Излишно е да бързаме. Никой не ни чака.

Изпуква нова ракета, сякаш за да ми покаже двете къщи, там, насреща, отвъд строежа. Знаех си, че не са жълти. Розови са, като небето, като въздуха, като всичко наоколо, но аз ги познавам, понеже са точно насреща.

Трябва да изчакам да угасне това зарево. Тук вече няма прожектори. Картечницата отдире е замлъкнала. В края на краищата една аларма може да се вдигне и от някое бездомно куче.

Отново е тъмно. Значи, отново е време за тръгване. Тоя Сеймур не яде почти нищо, а тежи, сякаш е от камък. Добре, че няма за къде да бързаме. Никой не ни чака.

Никой ли? Вие пак ме подведохте, Уйлям. Едва съм се промъкнал под дърветата между двете къщи, когато чувам гласа на Мод:

— Насам, Албер!

Тя седи в някакъв черен ситроен и маха с ръка от прозорчето, но като вижда, че съм с багаж, бързо излиза да ми помогне.

— Мъртъв ли е? — пита дамата с безучастния си глас, Един съвсем безучастен глас, който едва-едва потреперва.

— Въпросът засега е висящ… — промърморва вместо мене мъртвецът.

И отново притваря очи.

— Трети ден вали — казва възрастният господин насреща, като поглежда недоволно към стъклото на прозореца, по което дъждът се стича на лъкатушим вадички. — Ако питате мене, свършено е с лятото.

— Понякога и през септември има хубави дни — възразява меко другият възрастен господин, седнал до първия.

— Зависи какво разбирате под хубави дни — избъбря все тъй недоволно първият господин. — Има чудаци, дето смятат мъглата и вятъра за дар божи.

— Да, климатът се променя — забелязва примирително вторият господин.

— Бих казал даже, че отдавна се е променил — мърмори първият господин. — Още откакто почнаха тия опити с бомбата…

Те продължават да обсъждат нетърпящия отлагане проблем за климата и за времето, а аз ги слушам разсеяно, притворил очи, защото, ако имам нужда да гледам някакъв възрастен господин, бих могъл да си послужа с огледалото, въпреки че, надявам се, не съм още чак толкова възрастен, нито дотам изкуфял като тия двамата, макар че човек никога не знае доколко е изкуфял.

Слушам прочее до някое време, а сетне преставам да слушам и единственото, което все още долавям от околния свят, е равномерното потропване на колелата върху траверсите и лекото люшкане на вагона насам-натам, насам-натам.

Когато наново отварям очи, откривам без особено огорчение, че двамата възрастни господа са изчезнали и са ме оставили сам с мислите и сънищата си. Поглеждам през стъклото, за да разбера къде сме, но единственото, което мога да установя, е, че сме все още сред дъжда и че през запотеното стъкло на купето се мяркат само тъмните силуети на прелитащи дървета.

Запалвам цигара и разкършвам рамене, защото, когато си в съвсем нов костюм, винаги се чувстваш донейде скован като в рицарска броня, а костюмът е нов, понеже предишният бе станал от дъжда и от калищата на парцал. Изобщо почти целият вчерашен ден бе минал в подготовка и екипировка, а Мод разви доста оживена дейност из магазините за мъжка мода, защото, когато паспортът ти е нередовен, налага се поне фасадата да вдъхва доверие.

Сеймур, под влияние на опиатите и вследствие на изгубената кръв, бе прекарал в сън почти целия ден, тъй че не бе имал време да ми досажда с идеята си за човешката история, третирана като гробище. Оказа се, че е получил три рани, но че те — според дискретния ученик на Хипократ, издирен и докаран от Мод още същата нощ — не са твърде опасни.

— Как можа да се случи това? — запита дамата, когато останахме сами.

Има възмездие — рекох си. Дойде ред и Мод да пита, а ние да отговаряме.

— Много просто — помъчих се да обясня. — Когато летящият куршум засегне жива плът, получава се рана.

— Още на времето ви бях казала, Албер, че познанството с Франк не ви се отрази много благотворно. Тоя ваш плосък хумор…

Наложи се прочее все пак да изложа събитията от предния ден, поне в най-общи линии. По този начин заслужих един нов костюм, без да говорим за обувките. Наистина нека не говорим за тях. Ужасно ми стягат.

— Вие сте царица в изнамирането на всевъзможни неща — рекох. — Костюми, обувки, коли, нелегални лекари и тайни квартири. Не можете ли да направите още едно малко усилие и да ми намерите един паспорт?

— Съжалявам, Албер, но вашите нужди надхвърлят скромните ми възможности. И защо ви е трети паспорт? Да не правите колекция от фалшификати?

— Но нали тия двата, предишните, не влизат в работа?

— Кой ви е казал това? Вече не сме във Федералната република. Вече сме в Швейцария.

— А Добс, Мур и цялата банда?

— Мога да ви уверя, че на тях в момента съвсем не им е до вас.

— Пак недомлъвки.

Тя не отговаря, а отива в съседната стая да навести Сеймур.

Додето най-сетне тази заран удари часът на раздялата. Разменихме по една целувка, без много да се горещим. Не знам как стоят нещата с мене, но колкото до Мод, тя не е по горещенето.

— Как е Уйлям?

— Би искал да ви види.

Заварих го буден и което е още по-окуражаващо — с цигара в уста. Бе се полуизлегнал, опрян на куп възглавници, захапал цигарата и загледан в потона. Извърна бавно глава при влизането ми и запита с леко дрезгавия си глас:

— Тръгвате ли, Майкъл?

— Тръгнал съм преди близо три месеца, Уйлям, а още не съм стигнал.

— Разбирам, че ви причиних доста неприятности… Само не знам трябва ли да се извинявам, след като целият ни живот е една неприятност.

— Не се измъчвайте с подобни въпроси — избъбрям. — В момента ви е нужно спокойствие.

— Смятам, че вместо да се извинявам, по-уместно е да ви благодаря. Вие ми спасихте живота. Крайно неприятно ми е, Майкъл, че ми спасихте живота.

— В такъв случай, забравете го.

— Точно затуй ми е неприятно, защото няма как да го забравя. Ще се сещам за вас. Не стига, че трябва да ходя на гроба на майка си, но сега ще мисля и за вас.

Вратата на купето рязко се отваря, ала това е само момичето с подвижния бюфет:

— Да желаете нещо, господине?

— Бих взел едно кафе.

И когато девойката ми подава пластмасовата чашка, запитвам:

— Колко още остава до Женева?

— Не повече от час, господине.

Женева. Малката стръмна уличка с внушителното название Гранд рю. И малкият възрастен човечец, с тъжните очи, който ми служи за пощенска кутия. Връзката — това е първият въпрос. Останалото все някак ще се нареди.

Като си представя, че от два месеца и половина съм тръгнал за в къщи и все още не съм пристигнал. А разправят, че техническата ера скъсявала разстоянията. Може и да ги скъсява някъде, но не и на нашия етаж. На нашия етаж историите нерядко се развиват малко по-другояче. И денят не винаги си личи по заранта.