Денят не си личи по заранта

СЕДМА ГЛАВА

Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво. Няма да се върна повече тук ли? А къде ще вървя? Най-многото да ида в стаята на Мод. В момента това ми е още по-неприятно. Тая жена с ненарушимото спокойствие и с меконазидателния глас е само един добавъчен елемент в устройството на моя капан.

Капанът в Копенхаген изглеждаше наистина далеч по-зловещ. Трябваше да се крия в оная гнила барака и да се храня с огризките от пазарищата. Този тук е луксозен. Капан с климатична инсталация.

Има все пак една разлика и тя не е в климатичната инсталация. Сега поне в Центъра знаят къде съм и вероятно се досещат какво правя. Сега поне ми е спестено отровното съмнение, че са ме прехвърлили в графата на изменниците.

Фактът, че не съм се явил в нито един от уречените дни, естествено ще озадачи генерала. И онази киселица полковникът вероятно ще подхвърли: „Нашият пак се престарава.“ Сетне отново ще огледат възможните варианти на участта ми. И един от тези варианти без друго ще се покрива с истината.

Допускам, че не се тревожат прекалено за съдбата ми. Да се запилея и да изчезна — това не е за пръв път. В края на краищата спасителният изход ми е осигурен. Имаш пари, имаш и австрийски паспорт — оправяй се.

Имам, ама нямам.

Още преди да слезем в Бон, Мод бе ми казала:

— Албер, не е ли по-добре да ми дадете тоя австрийски паспорт. Той може да ви създаде доста неприятности.

— Какви неприятности?

— Ами представете си, че случайно ви задържат. Регистриран сте като белгийски гражданин, а носите австрийски паспорт. Ще възникнат всякакви усложнения.

— Значи, пак ме оставяте без документ.

— Съвсем не: ще ви върна белгийския. Белгийският по-малко ще ви изкушава към необмислени действия, понеже знаете, че е регистриран навсякъде, където трябва.

Спасителен изход ли? Къде е той? Най-вече — в миналото. За което Центърът няма никаква вина. Вината е в джинсовия костюм. Или в мене. Или просто в безизходната ситуация. При такава ситуация и при такъв цербер като Мод свободата на действие — с паспорт или без паспорт — е само измамна привидност.

Едничкото възможно избавление е в ръцете на онзи ужасен човек. Съвсем проблематично избавление, тъй като не е ясно какво ще реши Сеймур след операцията: да ме очисти, за да се отърве от неудобен свидетел, или да ми каже сбогом, за да не си цапа без нужда ръцете. Ала каквото и да реши, то ще дойде след операцията и нито секунда по-рано.

Вторият етаж. Третата стая вляво. Уютна стаичка с орехова ламперия, лъжестаринни мебели и дори импозантен алпийски пейзаж: Мон Блан при залез слънце, а може би и при изгрев — не ги разбирам твърде тия тънкости. Голямото удобство на помещението е, че освен легло съществува и диван, отлично работно място, внушаващо, че си се изтегнал за размисъл, а не за да спиш.

Безизходицата е пълна. Графата на пасива гъмжи от сто неща, а тая на актива е девствено чиста, ако не броим това, че още съм жив. Още съм жив. Туй поне е сигурно. И съвсем не е малко. Макар че понякога те обзема желание да потънеш в тихите води на забравата. Изобщо, да прескочиш да видиш какво прави покойният Любо. Какво може да прави. Играе белот с други покойни приятели. Не знам защо, но Голямата скука на Сеймур винаги ми се присънва като безкрайна партия белот с Любо и с останалите. Може би, защото не съм в състояние да си представя Голямата скука като абсолютна празнота. Човек така е устроен, че и нищото си представя като нещо.

Остаряваш, казвам си. Щом стигна и до задгробния белот, значи остаряваш. Какъв ти белот. Не виждаш ли, че навън се разсъмва. Чака те нов ден. Чака те Сеймур.

„Нека това малко приключение си остане наша обща тайна“ — бе казала дамата. „Нека не тревожим шефа с дреболии“, бе казала тя. Вятър, естествено. Вятър, примесен с малко мъгла. Мога да се обзаложа, че Мод именно с шефа е обмислила как да ми предостави изкушението да избягам, а в случай че избягам — как да ме залови. Една малка проверка за душевното състояние на пациента. Една полезна проверка преди неизбежното психическо натоварване, което се очертава в перспектива.

„Питам се само по какъв начин ще отговорите на жеста ми“, бе произнесъл американецът при последния ни разговор и бе ми отправил светлия си настойчив поглед. Питаш се — как не! Седиш си и си задаваш въпроси за упражнение на мозъчните гънки. Не ти, а аз трябваше да се запитам какво означава този настойчив поглед.

Но това им е лошо на погледите, че могат да се тълкуват по различен начин. И даже да си дешифрирал правилно, нима можеш да се откажеш от последната възможност за изтръгване. Една съвсем последна и съвсем измамна възможност. Измъкваш се от Сандра, за да наскочиш на Мод. Побягваш от Сеймур, за да се озовеш пред Сеймур.

Този заснежен връх насреща, озарен от изгрева или залеза, наистина уморява очите. Може би художникът е имал тъкмо такава амбиция — картината да бъде гледана със скиорски очила.

Изгрев или залез — проблемът всъщност не е без значение. В случай че е изгрев, значи, произведението следва да се тълкува оптимистично. Слагайте ските, момчета, животът е пред нас. А в случай че е залез… Е, ако е залез, значи, художникът ти подсказва неща, дето и без туй са ти ясни. Остаряваш, залязваш, отиваш си. Което съвсем не пречи на Мон Блан да си стърчи все там, където му е мястото.

А навън наистина се разсъмва.

Вилата е доста приветлива, поне отдалеч, макар и изградена върху твърде неудобно място. По необходимост. Наоколо изобщо не се срещат удобни места. Дъното на клисурата е заето от реката и от двете тътнещи в моторен грохот шосета, а тясната ивица край шосетата отдавна е застроена. За дошлите по-късно са останали само стръмните склонове на околните възвишения.

Накъсо казано, отново сме в Идар и аз едва сега си обяснявам интереса на Мод към това градче и причината да се въртим неотдавна из тесните му улици в продължение на няколко дни. Тук е главната квартира на Томас, а може би и на Райън.

В Идар и околностите му американците не са рядкост, ала те се срещат най-вече по шосетата, в джиповете и в калнозелените камиони, чиито задници са украсени с дискретната табелка АРМИЯ НА САЩ. Иначе по улиците и в заведенията янките не се набиват в очи, защото или отсъствуват, или са в цивилни облекла.

Известно е, че още в първото следвоенно десетилетие американските войници бяха успели без усилия да си навлекат ненавистта на населението в западните страни. Безчинствата им, общо взето, се ограничаваха в нощните квартали, но нерядко добиваха такъв размах, та стигаха и до вестникарските колони.

А междувременно от новия свят пристигаха все по-големи поделения, призвани да бранят свободата на стария свят, която никой не заплашваше. Заплахата, доколкото съществуваше, идваше именно от тия задокеански момчета. Може би не лоши момчета, в случай че бяха трезви. Само че те излизаха от казармите не за да седят трезви, а с тъкмо противоположна цел. И започваха лудориите: побоища, чупене на витрини, каране на коли при непозволена скорост и при още по-непозволено прегазване на случайни минувачи. Изобщо дреболии, ако не се брои глухото раздразнение на туземците, отразено доста отчетливо в лозунгите по стените: „Янки, махайте се!“

При подобно положение и при перспективата американското присъствие в Европа тепърва да нараства, налагаше се задокеанските щабове да потърсят някакво решение. От финансова гледна точка играта на „съветска заплаха“ наистина носеше печалби, но от политическа — главната печалба бе все по-засилващият се антиамериканизъм. Тъй че задачата бе да се запази първото, като се избегне второто. И тая задача бе решена с действително гениален замах. На европейския лозунг „Американци, вън!“ задокеанските генерали противопоставиха заповедта „Американци, вътре!“ Остава да се уточни, че под „вътре“ не се разбираше вътре в „свободна Европа“, тъй като по-навътре вече нямаше накъде, а вътре в казармите.

Прочее от доста време насам, ако не броим отделни изключения, палавниците си седят вътре в лагерите. Комфортни лагери или, ако щете, уютни селища сред най-закътаните и най-живописни гори. Там са уредени дансинги и кина, магнитофоните вият, уискито се лее, дружеските побои се разгръщат с пълна непринуденост. Но всичко става в домашна среда, далеч от враждебния поглед на туземеца.

Изглежда, правилото всичко да става в домашна среда вече се е превърнало в рефлекс, защото и Томас ме е поканил този път на разговор у дома си. Като цивилен Томас не е задължен да се тика из горския гъсталак, а е наел тази кокетна вила, предоставяща му едно не малко удобство — да приема посетители, без те да минават през любопитния оглед на часовоя.

Сандра ни посреща и ни въвежда в дома, но само за да ни преведе през него и да ни изведе на поляната зад вилата. Доста стръмна поляна, ала все пак пригодена за употреба посредством каменни стълбички и тераски. Върху една от тия тераски под закрилата на огромен оранжев слънчебран гостите, дошли преди нас, вече са организирали каре на бридж. Двете дами от карето са ми непознати, а колкото до мъжете, единият се оказва помощник на Томас, а другият — Добс, който може би също е помощник, само че на Сандра и вероятно по тънката част.

— Ето че се оформи и съставът за второ каре — установява домакинът, след като ни кима бегло за поздрав.

— Боя се, че Мод още не се е научила да различава валето от ригата — промърморвам според предварително получените инструкции.

— В такъв случай не мога да ви предложа като спорт нищо повече освен малко пиене — заявява добродушно Томас.

— Чух, че правите сбирка от старинни пистолети — подхвърлям, пак според указанията на Мод.

— Да правя сбирка? — възклицава стопанинът. — Не съм дотам свободен, драги, та да правя сбирка. Купих я наготово в един търг. Но колекцията наистина си струва парите. Ако тия реликви ви интересуват…

Сценката, призвана да мотивира оттеглянето ни в дома, е доста елементарна и съвсем излишна, тъй като ония под слънчебрана изобщо не ни обръщат внимание.

Томас ме отвежда в кабинета си, на горния етаж на вилата. Върху дългите рафтове на вградената в стената библиотека са натрупани доста безразборно кутии от кожа и полирано дърво, съдържащи вероятно ценните оръжия. Домакинът обаче съвсем не се заема да ми показва колекцията, а се разполага в едно кресло край масичката до прозореца и прави нехаен жест към насрещното кресло. Сетне запалва цигара и избъбря:

— Слушам ви.

— Мис Дейвис, предполагам, вече ви е уведомила за разговора ни…

— Да, каза ми, че сте й надрънкали маса глупости — кима Томас.

И за да смекчи донейде фразата, добавя:

— Не ви обвинявам. Предали сте каквото сте чули.

— Аз още по-малко имам намерение да ви обвинявам в каквото и да било. Нито смятам да проверявам дали се касае до глупости, или до сериозни неща. Единственото, което ме интересува, е съдбата на сделката.

— Естествено.

— А това означава, че сделката трябва да бъде сключена не с вас, а с вашия шеф.

Домакинът леко разтваря ръце, в знак, че не възразява:

— Ами сключете я.

— Едва ли ще успея без ваша помощ. Вие имате ужасно мнителен шеф, мистър Томас.

— Значи, пак опирате до Томас. А за какъв дявол Томас трябва да ви оказва помощ?

— За да избегне катастрофата.

— Нима съм стигнал до катастрофа? — пита домакинът, като примигва с очи.

— Вече споменах, че шефът ви е страшно мнителен човек. Тази мнителност за момента е насочена най-вече към вас.

— Като ви слушам, имам чувството, че всяка заран си пиете уискито с моя шеф, когото дори не познавате.

— Лично — не. Затуй пък съм близък с един господин, с когото вашият шеф наистина доста често си пие уискито.

— Ако искате разговорът да има някакъв смисъл, би следвало да се изразявате по-точно: фамилия, професия и прочее.

Може би не е красиво да замесвам в тая работа невинния Франк, но аз говоря по директива.

— Сега всичко е ясно — произнася домакинът, след като изслушва информацията ми. — Вие сте съчетали произволните хипотези на вашия Франк с преднамерените измислици на нашия Ерлих и така сте стигнали до призрака на катастрофата.

Той замълчава, примигва, сякаш за да очисти окото си от досадната прашинка, сетне казва спокойно:

— Катастрофа не се предвижда.

— Катастрофата ще дойде — настоявам, също спокойно. — Освен ако навреме направите необходимото, за да я избегнете. Райън има съвсем определено мнение за вас и съвсем определен план за вашето елиминиране. Той не се нуждае от ортак за сделките си, а от покорен слуга.

— Е, аз наистина нямам квалификацията на слуга — признава домакинът. — Ако това е вината ми…

Той хвърля бегъл поглед през полупрозрачната завеса, за да провери дали навън всичко е наред. После запитва:

— А онази нигерийска легенда откъде я изровихте?

— Изровил я е Райън. Може и наистина да се касае за легенда, но Райън доста подробно ви е проучвал, за да разбере с какъв човек ще има работа тук.

— Проучвал е клевети. Вярвам, знаете, че едно лично досие се състои главно от клевети.

Не съм поп, тъй че нямам никакво намерение да подтиквам домакина към изповеди. Отговарям търпеливо на въпросите, които той пуска, с цел да провери докъде се простира информацията ми. Най-сетне се връщаме към главното.

— И тъй, вие искате да сключите сделката лично с Райън?

— Не виждам друг начин.

— А какво ще спечеля аз самият, вън от искрената ви благодарност?

— Ще ви дам копие от фактурата. Поставите ли фактурата в джоба си, значи, и Райън е вече в джоба ви.

— Така вие си мислите — произнася скептично Томас. — Подобна фактура, драги, не струва нито цент.

— Как така?

— Досега ми повтаряхте, че шефът е мнителен човек, а изведнаж излиза, че същият този мнителен човек е готов да се самоизобличи просто за да ни направи удоволствие.

— Сам знаете, че подобна сума не се връчва без документ.

— Знам всичко. Включително и това, че в документа ще бъде вписана не реално получената сума, а официалната, за пред дирекцията. Давате ми сто долара, обаче вписваме петдесет. Практиката вероятно ви е известна.

Как няма да ми е известна, когато търговията е втората ми специалност. В момента обаче аз работя по диктовка на Сеймур, а Сеймур, изглежда, всичко е предвидил, защото подир известен размисъл домакинът забелязва:

— Добре, да се условим, че ще ми предадете фактурата. Но понеже тази фактура няма никаква стойност като улика, ще трябва да приложите към нея писмено свидетелство за действително броената сума.

— А нима подобно свидетелство ще има някаква стойност? — опитвам да се изплъзна.

— Това оставете на мене.

— Но вие ме въвличате тъкмо в усложненията, които искам да избягна.

Томас наново надзърта през завесата. Тоя път, изглежда, е забелязал нещо, заслужаващо внимание, защото, когато проговаря, в тона му се усеща нотка на раздразнение:

— За какви усложнения ми приказвате, драги. Вашето свидетелство при нужда ще бъде показано само на Райън, а Райън е последният човек, който би се решил да го разтръби.

— Може би сте прав, но…

— Прав съм без „може би“ и без „но“ — прекъсва ме домакинът. — И още една подробност: трябва предварително да ме уведомите за деня и часа на сделката. Ако се стигне до сделка.

— Това не е трудно.

— Трудните неща, както винаги, остават за Томас. Вашите са лесни. Обаче позволете да ви предупредя. Аз не съм мнителен като Райън и за разлика от Райън работя на доверие. Но ако ви скимне случайно да измамите доверието ми, бъдете сигурен, че ви очакват усложнения, далеч по-тежки от тия, които желаете да избегнете.

— Това можеше и да не го казвате — промърморвам. — Би трябвало да ви е ясно, че предпочитам да работя с човек като вас, отколкото с такъв като Райън.

— Драго ми е, че е тъй — кима Томас и одобрително примигва.

После поглежда към натрупаните по рафтовете кутии и подхвърля:

— Надявам се, няма да ме карате да ровя тия вехтории. Аз ще ви приготвя нещо далеч по-съвременно. И то — в количество!

По време на отсъствието ни в градината не са настъпили особени промени, освен че слънцето клони към залез и че компанията се е увеличила с още двама души: Дейзи и Ерлих.

Ония от карето не обръщат внимание на новодошлите, понеже изобщо не обръщат внимание на нищо извън картите. Сандра също дава вид, че не забелязва сестра си, и оживено разказва нещо на Мод, която естествено се върти около масата със закуските. Дори ние с Томас минаваме край двойката транзит. Аз само кимам на немеца, а домакинът кисело се усмихва на момичето.

— Какво ще пиете, драги? — произнася американецът, когато доближаваме бюфета с напитките, разположен също както и тоя със закуските под навеса до самата вила.

— Нас никой не ни попита какво ще пием — пропява Дейзи достатъчно високо, за да я чуят наоколо.

— Тук всеки сам си сервира, сестричке — осведомява я сухо Сандра и продължава разговора с Мод.

— Виждаш ли? — възклицава Ерлих към дамата си. — Третират ни като свои хора, а ти се мусиш.

И двамата очевидно не толкова се мусят, колкото се забавляват с пренебрежението на околните. Те са се изтегнали в плетените кресла, недалеч от бюфета, заети да сърбат чашите си и да правят лошо впечатление. Дейзи, този път в бледорозова ленена рокля, тъй високо е кръстосала крака, та човек може спокойно да изучава слипа й. А Ерлих, понеже не е в рокля, се е задоволил да вирне нозе върху перваза на прозореца.

— Надявам се, че не нарушихме беседата ви с идването си — подхвърля немецът по адрес на домакина.

— Надеждата ви е повече от основателна — отвръща небрежно Томас. — Вие не сте в състояние да нарушите каквото и да било.

— Тая бележка и за мене ли важи, мистър Томас? — пита невинно момичето, като все тъй невъзмутимо показва бедра.

Американецът вдига чашата, без да дава вид, че е чул последната реплика. Сандра обаче не мисли да се прави на глуха.

— Ти нарушаваш най-вече приличието, сестричке — забелязва тя и отправя многозначителен поглед към открояващия се бял триъгълник на слипа.

— О, пардон, пардон — произнася Дейзи и с фалшиво целомъдрие обгръща с ръце колената си. — Следния път ще дойда в рокля до петите. Изглежда, школата на лицемерието трудно ми се удава. Ерлих, миличък, напълни ми чашата.

Изобщо при така създадената изострена обстановка чашите все по-често се пълнят и все по-бързо се празнят и думите на Томас за пиенето като спортна дисциплина вече не изглеждат далеч от истината. Изключение правим само аз и моята дама, без да говорим за ония четиримата на горната тераса, който пият бавно и съсредоточено, точно в стила на сериозния бридж.

— Мисля, че стана доста хладно — забеляза Мод в паузата между две престрелки и зиморничаво вдига облите си рамене.

— Щом ви е хладно, пийте — съветва я Дейзи. — На мене защо не ми е хладно.

Тук е почти планина и привечер наистина застудява, а вече е именно привечер и онези под оранжевия слънчебран слагат най-сетне край на партията, разплащат се и се присъединяват към нас. На площадката пред вилата изведнаж става доста оживено дали защото сме много, или защото площадката е малка, а Томас запалва градинските лампи и всичко добива изгледа на светски коктейл.

Всичко, да, освен атмосферата. Онези от карето успяват наистина да намалят напрежението с бъбрежа си по повод приключената партия, обаче това е само за късо време, сиреч до избухването на следващата престрелка.

Ерлих, който си сервира поредната чаша на мокрия бюфет, забелязва с не твърде устойчив, но достатъчно висок глас:

— Не виждам къде са пурите. По-рано вие предлагахте на гостите си доста добри пури…

Томас дава вид, че не чува, а Мод забелязва:

— Доколкото знам, вие пушите главно дъвка.

— По принцип, да — кима немецът. — Но когато имам честта да бъда поканен в тоя дом, винаги ознаменувам събитието с някоя пура. Не е ли така, Дейзи?

— Само че днес не съм ви канил — заявява сухо домакинът.

— Да си тръгваме, мили — казва момичето, като улавя кавалера си подръка.

— Става дума не за вас, а за Ерлих — уточнява Томас.

— Значи, нея си я канил? — обажда се Сандра.

— Не, тук има някаква грешка, която единствено дуелът ще оправи — избъбря немецът, като се изтръгва от ръката на Дейзи. — Пригответе се, Томас! Раз, два…

Репликата е произнесена като на шега и бойната поза на младежа изглежда като банална палячовщина. Ала дали защото не издържа твърде на пиене, или понеже предварително се е наквасил нейде, Ерлих наистина замахва с юмрук към домакина при думата „три“ и само бързата намеса на Добс предотвратява сблъсъка.

— Луд човек — мърмори Томас, побледнял от гняв или от уплаха. — Ако искате дуел, драги, аз имам горе пистолети.

Той знае, разбира се, че няма да се стигне до пистолети, защото Добс и помощникът, асистирани от Дейзи, вече измъкват навън побойника.

— Какво им става на тия млади хора? — пита една от непознатите дами, кокетираща явно с цъфтящата си зрелост и с красиво прошарената коса.

— Нищо, освен дето уискито им се качва в главата — отвръща Сандра, вече успяла да се овладее. — На мене също ми се качва понякога, но не налитам на бой.

— А моят, бившият, налиташе — обажда се другата непозната дама, също зряла, макар и не особено цъфтяща. — Пие, мълчи и току замахне…

— Надявам се, че не по вас, скъпа — забелязва тази с прошарената коса.

— Не по мене, естествено. Трябва да бъде не пиян, а луд, за да рискува някой кристален пепелник да му отнесе главата.

Връщането на Добс и помощника слага край на този интересен разговор и поставя началото на друг, не по-малко интересен, относно начина, по който Ерлих все пак е бил натикан в колата. Изобщо бъбренето продължава, а също и пиенето и всичко наново добива такъв приличен вид, та просто да пукнеш от скука, додето най-сетне Мод повторно напомня, че е станало хладно, а двете зрели дами потвърждават с готовност, че наистина е станало хладно, и така стигаме до края на този светски коктейл.

— Режисурата на Сеймур влиза в действие — казвам по-късно, когато вече летим с умерена скорост към Кьолн. — Актьорите почнаха да се бият.

— Не виждам какво е виновен Сеймур за това, че светът е пълен с простаци… — отвръща дамата, заета да следи в мрака движението на тия светли заплашителни кръгчета — фаровете.

— … И че тия простаци са роби на просташките си страсти — добавя тя след къса пауза, за по-голяма яснота.

— Смятате, че Ерлих ревнува?

— Не ви отива да се правите на наивен, Албер. Ерлих е от генерацията на груповия секс. За тая генерация жената е едно съвсем прозаично и малко опротивяло меню. Човек не вдига скандали за някакво меню.

— Мисля, че вие лично, ако бяхте способна на скандал, щяхте да го вдигнете именно зарад менюто.

Тя не отговаря, заета да следи движението на насрещните фарове, тъй че наново подхващам:

— Обаче Томас вероятно ревнува. Томас е от друга генерация.

Жената пак не отговаря, може би засегната от бележката ми за менюто, и едва след някое време забелязва:

— Нали вече ви казах! Миражът на брака и бесът на алчността, оттам започват всички катастрофи. А у Томас и двете причини са налице.

Миражът на брака, наистина. Но също и дилемата: похотливото шаси на Сандра или момичешкият чар на Дейзи. Ефектният луксозен кадилак или нервното спортно порше.

— Мисля все пак, че женските истории не са на първо място — промърморвам. — „Шерше ла фам“, това е доста демодиран израз.

— Почвате да мислите правилно — кима Мод, без да откъсва поглед от насрещния мрак. — „Ла фам“, туй се предлага вече на всяка крачка.

— Доколкото знам, броят на жените и на мъжете винаги е бил горе-долу еднакъв на нашата планета.

— Жената никога не си е правила илюзии по адрес на мъжа — възразява дамата. — А мъжът векове наред е живял с илюзии спрямо жената. Вие разрушихте илюзиите в името на сексуалната революция, а сега се сърдите, че наоколо ви има само проза.

— Аз лично не се сърдя.

— Да, защото сте циник. Един добродушен циник, но все пак циник.

— Също както и Сеймур. Ако изключим добродушието.

В колата настъпва мълчание, едва-едва озвучавано от лекия равен шум на мотора.

— Вие съвсем не се интересувате как е протекъл разговорът с Томас — сещам се. — Това ме навежда на мисълта, че сте успели някак си да го запишете.

— Защо трябва да ви отегчавам с въпроси. Каквото имате да казвате, ще го кажете на шефа.

— Надявам се, че няма да ме мъкнете по тоя час при шефа.

— Съжалявам, Албер, но именно туй ни предстои.

Визитата у Сеймур този път е съвсем кратка и делова, без философски отстъпления и козешки истории. Място на срещата е отново квартирата на Мод, ала присъствието на Мод се отгатва само по откъслечните шумове в кухнята. Предавам почти буквално беседата с Томас, додето Сеймур измерва с крачки помещението и го насища с тютюнев дим.

— Имам чувството, че най-после сме поставили операцията на релси — установява американецът, след като свършвам.

— По релсите също стават злополуки — позволявам си да забележа.

— Оставете това. Нека видим по-отблизо възможните варианти на вашата среща с Райън. Тази среща вероятно е вече съвсем близка, Майкъл.

И ние се заемаме с вариантите, а после и с леката вечеря, приготвена от Мод, тъй че едва на края успявам да пусна в ход репликата, която от сума време е заседнала на гърлото ми:

— Вие не ми казахте, че ще се наложи да прибавям към фактурата и саморъчно свидетелство. Вероятно не сте допускали подобен каприз от страна на Томас.

— Допусках го, разбира се, но не исках отрано да ви плаша.

— Изчаквали сте момента, когато ще бъда готов на всичко.

— Вие никога няма да бъдете готов на всичко. Там е нещастието ви.

— И все пак това харакири под формата на писмено самопризнание…

— Ако знаехте само колко досаден ставате понякога с вашите пазарлъци — въздъхва отегчено Сеймур.

Сетне добавя по-снизходително:

— Бъдете спокоен, Майкъл. Няма да ви принуждавам да пишете. Нали вече ви казах: да обещаеш, не значи да изпълниш. Поне в нашия занаят не съществува такова правило.

Изобщо по време на целия разговор Сеймур е хладно доброжелателен. Никакъв намек по повод неотдавнашния ми опит за бягство, сякаш не е имало такъв опит или сякаш американецът не е в течение. Защо трябва да се дразним точно в навечерието на срещата с Райън.

Срещата с Райън. Аз все още се съмнявам, че тя ще се състои, когато два дни по-късно Мод съобщава по време на тихата ни вечеря в „Лавалиер“:

— Съветвам ви да си легнете рано, Албер, и да се наспите добре.

— Оставете медицинските препоръки — промърморвам. — Кажете по-добре — кога и къде?

— В бюрото на големия шеф, естествено. И точно в единайсет часа. А понеже бюрото е във Франкфурт, това означава да тръгнем оттук в девет.

И ето ни отново във Франкфурт през тоя хубав юлски ден, сиреч слънчев и горещ, колкото си иска. Мод е гарирала колата в двора-паркинг, намиращ се недалеч от импозантната каменна сграда, в която подир пет минути ми предстои да хлътна.

— Фирмата е на втория етаж — осведомява ме дамата. — Ще кажете, че отивате в анекса, това е достатъчно. Напомням ви, че е желателно да изведете Райън подир преговорите. Предложете му обед или аперитив. Ето ви резервния ключ от колата. Тя ще бъде на ваше разположение…

— Не се преуморявайте — спирам я. — Вече за трети път ми повтаряте тия неща.

Масивната бронзова табела на втория етаж гласи лаконично:

Отваря ми някаква секретарка от стария тип, сиреч не твърде млада и не съвсем привлекателна.

— Имам среща в анекса.

— За кого да съобщя?

Подавам визитната си картичка.

— Моля, почакайте тук.

Тя прави гостоприемен жест към тясното холче, сякаш ме кани да седна, и изчезва през една врата. Не сядам по простата причина, че няма къде, освен на пода. Обстановката е доста смразяваща. Масивни метални врати, боядисани в стоманеносив цвят, и плакати с изображения на огромни болтове, зъбчати колела и сачмени лагери.

Секретарката от стар тип се е върнала:

— Оттук — подканва ме тя. — Вратата в дъното на коридора, ако обичате.

Следващият етап се оказва секретарката на самия Райън. Тя не е от стария тип, но не принадлежи и към новия. По-скоро — междинно звено между двата типа. И по-точно — зрялата дама с прошарени коси, срещната неотдавна в дома на Томас.

— А, мистър Каре — награждава ме тя с усмивка, като сочи следващата врата. — Очакват ви.

Най-сетне съм в светилището. Нищо общо с импозантните представителни кабинети, респектиращи с дебели килими и масивна мебел. Помещението е неголямо, но всеки сантиметър е осмислен и оползотворен. Оползотворен с метални части в сив цвят, макар и не резервни. Шкафовете, бюрото, столовете, рамката на прозореца, абажурите — всичко е от метал. Изключение може би прави само стопанинът. Може би. Да се надяваме, както казва Мод.

Облакътен върху бюрото си, той в момента напомня не толкова на стоманен болт, колкото на костенурка. Дълга шия с малка глава, движеща се изпитателно насам-натам. Костелив гърбав нос, увенчан с очила в златни рамки, през които надничат малки черни очи. Що се отнася до корубата, тя е скроена от оня класически плат, наричан английска фланела и, естествено, е сива на цвят, като всичко останало в този кабинет, солиден и строг, сякаш вътрешност на огнеупорна каса.

Костенурката е високомерна по нрав и иронична по тон. Разбирам го още от първата реплика:

— На вашите услуги съм, мистър.

При тия думи, произнесени с неприятно скърцащ глас, шефът променя позата и потропва с костеливи пръсти върху бюрото, в знак че няма много време за губене.

— За да не ви отегчавам, позволих си да нахвърля в писмен вид нещо като поръчка — произнасям според указанията и вадя от портфейла листа, получен от Мод. — Става дума за…

— … За резервни части — побързва да ме прекъсне Райън.

Тонът на дрезгавия глас означава не дрънкай много, тъй че млъквам. Стопанинът навежда гърбавия си нос над заявката, сякаш не я чете, а я души. Изглежда, обонянието му е силно, защото не се налага да души дълго.

— Поръчката е изпълнима — произнася шефът, като ми отправя блясъка на очилата си.

— А бих ли могъл да знам цените?

— Законно любопитство.

Райън вади от джоба си масивна самописка и с обигран жест нахвърля няколко цифри върху листа, сетне ми го подава. Както съм и очаквал, претенциите на домакина се оказват далеч по-високи от тия на Томас.

— А отстъпката?

Костенурката ме поглежда с леко сепване, сякаш се готви да запита каква отстъпка, после избъбря неохотно:

— Обичайните десет процента.

— Десет процента, дори за това устройство? — възклицавам с изненада и в същото време правя жест, сякаш вдигам карабината за стрелба.

— А по-малките резервни части? — запитва Райън, като на свой ред дава вид, че ме обстрелва с автомат. — А най-малките и най-дефицитните?

При тая последна фраза въображаемият автомат отстъпва място на въображаем пистолет, призван окончателно да ме извади от строя. Аз обаче като по чудо оставам невредим и това ми дава възможност да за почна един отегчителен пазарлък, толкова сходен с пазарлъка в диско-кръчмата, та едва ли е нужно да го предавам.

— Боя се, че не разполагам с излишно време, за да продължим разговора — подхвърля най-сетне костенурката, с цел да ми напомни, че не се намираме на пазара.

— Съжалявам, но и аз не разполагам с излишни средства — промърморвам, като ставам.

Вероятно артистичното ми изпълнение е достатъчно убедително, защото преди още да се отправя към вратата, Райън произнася малко по-сговорчиво:

— Разбирам ви, вие също трябва да спечелите. Само че фирмата не е моя и аз не мога да правя каквото си ща.

Той замълчава, сякаш тепърва обмисля как да постъпи, сетне протяга напред шия и предлага:

— Оставете ми да разгледам поръчката ви на спокойствие. Утре по същото време ще ви дам по-точна оферта.

И за да не си въобразя, че ще има втори пазарлък, дръпва важно назад дребната си глава и произнася:

— Окончателната!

Мерцедесът в паркинга е празен. Едва понечвам да го отключа, когато Мод се задава насреща ми.

— Излишно е да взимаме колата, Албер. На пет крачки оттук има чудесен ресторант.

И когато тръгваме към чудесния ресторант — май че за нея всички ресторанти са чудесни, — запитва:

— Значи, не пожела да приеме поканата ви?

— Покана ли? Той едва не ме изхвърли от кантората, а вие ми говорите за покана.

— Защо не обясните по-спокойно какво е станало — предлага жената.

— Нима не успяхте да запишете всичко?

— Не знам каква изолация са използували в тоя „Самсон“, но трябва да призная, че е безупречна. Единственото, което може да се запише, е тишината.

— А как скрихте микрофончето?

— То е в джоба ви.

Дамата забавя крачки и произнася унило:

— Изглежда, и двамата се провалихме.

— Провалът при мене засега е висящ — избъбрям, за да я ободря.

Когато по-късно в ресторанта давам бегла справка за действията си, Мод забелязва:

— Още по-рано ви казах, че се престаравате, Албер. Ако не се престаравахте, сделката с Райън вече щеше да е сключена.

Излиза обаче, че Сеймур е на друго мнение по въпроса.

— Правилно сте постъпили, драги — отсъжда американецът за голяма изненада на Мод, след като изслушва доклада ми.

Срещата с Уйлям става същата вечер в познатия вече апартамент на мис Модести Милтън, която любезно ни е сервирала два огромни сандвича и две консервени кутии бира.

— Бирата изглежда студена — установява Сеймур, додето пълни чашата си. — А мога ли да знам как приготвяте сандвичите?

— Ами разрязвам хлебчето, намазвам го с масло и пъхам два резена шунка…

— Която, естествено, хващате с ръка.

— Но защо, мистър Сеймур, аз работя винаги с ръкавици…

— Е, щом е с ръкавици, можем да опитаме и сандвичите — съгласява се американецът. — Хирурзите, когато са с ръкавици, си позволяват да ровят даже вътрешностите ни.

Той вкусва едва-едва от сандвича, а сетне го забравя и се връща на темата:

— При невероятната мнителност на нашия контрагент смятам, че съвсем правилно сте довели пазарлъка до ръба на скъсването. И обратно: в случай че приемехме без особена съпротива тия фантастично високи цени, това би накарало Райън да се усъмни и да се дръпне.

Той отмества чинията със сандвича, отпива от бирата и пали цигара.

— Изобщо, ако имате нужда от оръжие, ще го получите. Само че, доколкото знам, на вас не ви е необходимо оръжие. Нито на мене. Цялата тази сделка няма да има никаква стойност за нас, ако не бъде съответно документирана.

Сивите хладни очи ме гледат с известна настойчивост.

— Вие трябва на всяка цена да изведете Райън вън от това бюро, приятелю.

— Не мога да си представя, че ще успея да завлека тая костенурка в някой бар.

— Слабо вероятно е наистина — съгласява се Сеймур. — Но барът не е единственият възможен вариант.

Той вади цигарата от уста и я поглежда озадачено, сякаш се пита това пък какво е. Сетне я смачква в импозантния венециански пепелник и вдига очи. Вдига ги към дамата. Мод става тутакси и се отправя към кухнята.

— Налага се да съобразяваме не от наша гледна точка, Майкъл, а от гледна точка на контрагента. Кое е най-важното за Райън в цялата тая история? Парите, естествено. Значи, трябва да нагодим нещата тъй, че Райън да не може да получи парите, без да излезе от бърлогата си. Прав ли съм?

— Вашите разсъждения не ми се нравят особено.

— Къде греша?

— Освен вашата гледна точка и освен тая на Райън съществува и една трета гледна точка — моята. Вие не сте ми казвали, че сделката наистина ще се сключи и че ще се стигне до плащане. Ако се не лъжа, твърдяхте по-скоро обратното.

— Съвършено прав сте — отвръща невъзмутимо Сеймур. — Но това е вече минал етап. Сега, след като техниката на моите хора се е оказала безпомощна, вие единствен можете да спасите положението, Майкъл.

— Да спася положението, като проваля себе си.

— Не вярвам да стигнем дотам. Нали вече ви казах: дори да стане скандал, това ще бъде скандал от трети тип, сиреч безшумен, сиреч съвсем безопасен за вас.

— Обаче вие тъй често променяте условията на играта…

— Аз нищо не променям. Те сами се променят, без да питат ни вас, ни мене. Тъй че нека се примирим с тоя непостоянен свят, който ни заобикаля, и да помислим какво ще правим утре.

Любезната дама с прошарените коси кима към вратата на светилището:

— Очакват ви, мистър Каре.

Прониквам в огнеупорната каса, за да установя, че стопанинът е днес по-любезен от вчера. Хората винаги стават по-любезни, когато предстои да получават пари.

Райън не стига дотам да ми протегне ръка, а посочва със снизходителен жест стола до металното бюро. Сетне вади от папката някакъв лист и ми го подава:

— Постарах се да направя известни корекции на първоначалните цени. Доста съществени корекции, мистър.

Един бегъл поглед върху проектофактурата ме убеждава, че твърдението на костенурката не е съвсем голословно. Новите цени са значително по-ниски от първоначалните и все още значително по-високи от тия на Томас.

— Това вече е друго — признавам. — Това вече е добра основа за разговор.

Главата на костенурката, протегната напред в очакване на реакцията ми, моментално се дръпва назад:

— Ако за вас „разговор“ означава пазарлък, трябва да ви предупредя, че такъв няма да има.

— Мисля, не все пак известна корекция, поне върху резервните части от първия вид…

— Изключено — поклаща решително глава Райън. — Офертата ни е окончателна.

Забивам поглед в листа със съсредоточения израз на човек, правещ сложни изчисления наум. Сетне произнасям с въздишка:

— Добре, тъй да бъде. Но бих искал да знаете, че отстъпвам само защото съм притиснат от обстоятелствата.

— Всички, които идват тук, са притиснати от обстоятелствата — кима невъзмутимо костенурката. — Хората не купуват резервни части за домашна украса.

— Имате право. По-силният винаги има право, мистър.

Последната фраза, изглежда, доставя известно удоволствие на Райън, което не му пречи да забележи:

— Надявам се, не забравяте, че направената ви отстъпка е реална само наполовина.

— Тоест как?

— Ами така: когато пиша, че за големите резервни части ви се прави 40 процента отстъпка, това означава, че отстъпката е всъщност само 20 процента. Останалите 20 процента трябва да ми бъдат изплатени за обичайните режийни разноски.

Тук, в тая стоманена каса, явно се говори на доста особен жаргон. Карабините се наричат резервни части, а рушветът — режийни разноски.

— Но това променя цялата картина…

— Нищо не променя — възразява все тъй невъзмутимо Райън. — Предполагах, че тия елементарни неща са ви известни.

— Режийните разноски са в реда на нещата — бързам да се съглася. — Но вие бихте могли лесно да ги покриете, като увеличите отстъпката на 60 процента. Така ще съчетаете своите интереси с моите.

— Казах вече, че пазарлък няма да има — напомня сухо костенурката. — Офертата е окончателна.

Отново забивам поглед в листа и отново давам вид, че пресмятам наум.

— Вие доста грубо ме притискате, мистър…

Костенурката мълчи, застинала в надменна поза.

— … За жалост, обстоятелствата също ме притискат.

Правя необходимата пауза, маркираща дълбока вътрешна борба, сетне запитвам:

— А как ще стане плащането?

— Ами вадите пари и плащате. Мислех, че носите сумата.

— Нося чековата си книжка.

Райън премества напред очилата, за да ме погледне над тях с невъоръжени очи. Малки очи, недоверчиви и присмехулни.

— Вие, изглежда, наистина сте новак в бранша, щом не знаете, че при нас чековете не са на почит.

— Допусках го и съм приготвил необходимата сума. Но туй са две чанти с банкноти. Съгласете се, че не мога да се движа из града с две чанти банкноти.

— Това са си ваши проблеми.

— Парите са депозирани в касата на хотела, а той е на пет крачки оттук. Бихме могли да прескочим и додето изпием по чаша…

— Аз не ходя по хотели. Не съм амбулантен търговец.

— В такъв случай мога да позвъня на секретарката си да донесе парите.

— Не — отсича все тъй категорично костенурката. — Не съм свикнал да допускам в бюрото си трето лице.

Тоя категоричен тон и тая малка глава, надменно вирната към потона, почват да ме дразнят.

— Вижте, мистър: може и наистина да съм новак, но не чак дотам, та да ви изсипя върху бюрото милион и половина долара срещу това листче, което дори не е редовна фактура.

— Редовната фактура е тук, в чекмеджето — произнася невъзмутимо костенурката, като потропва с пръсти по бюрото.

— Все едно. Вашата фактура не е нищо повече от един лист. Аз имам нужда не от хартия, а от…

— … от резервни части — подсказва Райън, за да не би в раздразнението си да изтърва нещо излишно.

— Именно: от резервни части, а не от сметки на книга.

Костенурката отново изпружва дългата шия. Малките очи отново ме поглеждат над очилата.

— Вие май нямате доверие в мене, мистър.

— В нашия бранш, както знаете, доверието не фигурира като стока.

— И все пак, без малко доверие…

— Смятам, че моето е доста по-голямо от вашето.

— Така би трябвало и да бъде — кима с достойнство костенурката. — Аз представлявам фирма с точно название и постоянен адрес, докато вие…

— Аз съм клиент, мистър. И платежоспособен при това.

— Обаче не сте настроен да плащате.

— Защо не. Но само при приемливи условия.

Шефът деликатно се почесва с два пръста по темето. Едно теме, леко удължено, като у всяка костенурка, и покрито с рядка черна косица, малко странна за тоя биологичен вид.

— Добре, ще ви предложа и приемливи условия. Оставете ме да помисля.

Не бързам за никъде, тъй че оставям го да мисли. Но за да не вземат мислите му погрешна насока, позволявам си да забележа:

— Нормално е, струва ми се, предаването на парите и на стоката да стане едновременно.

— Вие наистина сте труден като клиент.

— Можем да приключим сделката в склада ви. Изписват се частите и се броят парите.

— Нямам работа в склада. Оставете ме да помисля.

Мисленето не му отнема часове. Вероятно отрано е имал в главата запасните варианти, както и предварително е знаел, че няма да му изсипя пачките долари върху бюрото. След като оглежда известно време безупречно белия таван, който единствен тук не е от метал, Райън благоволява да сведе очи до нивото на скромната ми персона:

— Предполагам, че вие няма лично да се грижите за транспорта на частите.

— Не, разбира се.

— Доколкото разбрах, тази работа е възложена на някой си Ерлих.

— Именно.

— В такъв случай предаването на парите и на стоката може да стане точно според желанието ви, сиреч едновременно. Докато Томас и вашият Ерлих работят в склада, ние също ще свършим нашата работа, само че на друго място.

И той ми излага решението си, което приемам без възражения, защото е еднакво удобно и за двамата. Искам да кажа — за него и за Сеймур. Сгъвам сметката, слагам я в джоба си и ставам.

— Не отдавайте прекалено внимание на тоя документ — предупреждава ме за всеки случай Райън. — Това е само фактура „проформа“, която не означава нищо.

— Разбрах — кимам. — Нали другата е в чекмеджето ви.

Предстои ми още една среща — този път непредвидена. На излизане от „Самсон“ едва не се сблъсквам с Ерлих.

— Предполагам, че не търсите мене — промърморвам.

— Мисля, че с вас ми предстои да се видя едва в пет часа — потвърждава Ерлих.

— В такъв случай вероятно идвате при Райън.

— Това неприятно ли ви е?

— Зависи. Обикновено контактите между двама души стават за сметка на трето лице.

— Третото лице не сте вие — успокоява ме Ерлих.

И като се навежда доверително към ухото ми, добавя полугласно:

— Реших да дам един урок на оня неприятен тип.

— Внимавайте вашият урок да не попречи на нашата сделка.

— Моят урок може само да помогне на сделката. След като кажа някои нещица на Райън, смятам, че той ще се отнесе към нас с по-голямо доверие.

Когато в пет часа се виждаме с Ерлих в едно заведение до гарата, аз избягвам да го питам за разговора му с костенурката, а и той не намира за нужно да ме осведомява. Изобщо вниманието ни е насочено изцяло към утрешния ден.

Утрешният ден. Големият ден. И Сеймур, и Райън, и Томас, и Ерлих, и дори всяка една от жените очакват този ден да им донесе нещо — успех, пари или решаване на един личен проблем. Аз също не правя изключение. Аз също чакам и се надявам. На тая възраст, представете си.

Да, ден на важни събития, чийто смисъл едва ли има много общо с деловата страна на събитието, което обсъждаме в момента. Защото, външно погледнато, утрешната програма не съдържа нищо повече от една оръжейна сделка. Една съвсем дребна сделка, ако се вземе под внимание с какви милиарди работят в същата област арабските шейхове. И една съвсем безполезна сделка, ако се има предвид, че оръжието, за което са похабени толкова приказки, не е нужно никому.

Само че оръжието, дори когато не е нужно никому, е главоболна стока. Лесно е да наречеш карабините резервни части, но не е сигурно дали съответните органи ще ти повярват. А да разкарваш подобни резервни части из една страна, изразходваща значителен дял от бюджета си за полицейски кадри — това поставя проблеми.

С цел да сведе тия проблеми до минимум, Сеймур е решил пренасянето на карабините и автоматите да се отложи засега. Засега и во веки веков, навярно. Колкото до утрешния ден, пред нас стои задачата да извозим някак си най-леката, но и най-ценна част на партидата — пистолетите.

— Наех едно фургонче за две седмици — осведомява ме Ерлих. — Смятам, че две седмици ще са достатъчни.

— Напълно достатъчни.

Щастливец. Разсъждава в перспектива от две седмици. А аз не знам какво ме чака подир два дни.

— Намерил съм при едни мои познати тихо местенце, където ще оставя камиона известно време на карантина. Между приемането и изпращането на стоката винаги е полезно да мине някое време.

— Вие по-добре знаете.

— Нали за това ми се плаща. Ще откарам стоката в Хамбург подир десетина дни. Там трябва да се промени амбалажът.

— Естествено.

Той продължава да ме занимава десетина минути с такива подробности, за да разбера, че операцията по транспорта е свързана с немалко разходи и че предвиденото за целта възнаграждение съвсем не е тъй голямо, както може да изглежда на пръв поглед.

— Най-важното: не забравяйте да проверите още в склада някоя и друга каса — забелязвам, в съгласие с указанията на Сеймур. — Не е изключено Томас да ни пробута нещо далеч по-долнокачествено от уговореното.

— За това не се безпокойте. Няма да допусна този мошеник да ни изиграе.

— Пак сериозни разговори. Пак дрънкане на оръжие — прозвучава в тоя момент мек женски глас.

Мод се е появила изневиделица.

— Съжалявам, че закъснях, но навън е такова движение…

„Движение“… приказки. За разлика от Ерлих, аз съм успял да забележа, че дамата е дошла не откъм вратата, а откъм вътрешността на бара.

„А къде скрихте микрофончето, мила?“

„То е в джоба ви, Албер.“

Заведението е шумно и неуютно, като всички тия барове край гарите, където хората разменят по някоя дума и пият по нещо, без да се задържат. Ние също нямаме основание да се задържаме повече от времетраенето на един сладолед, тъй като разговорът е приключен. Сладоледът, естествено, е за Мод.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме приберете — казвам, вече навън, след като се разделяме с Ерлих. — С удоволствие бих подремнал малко преди срещата с Уйлям.

— Съжалявам, Албер, но аз освободих вече стаите в хотела. А срещата ще стане по пътя за Идар.

— Така, под открито небе?

— А защо не? Заплахите не идат от небето, Албер. Те идат от земята.

Улучили сме часа на най-претовареното движение, часа, в който десетки хиляди хора напускат канторите и магазините и всеки един от тия хора се преобразява в кола, бръмтяща и напираща в общия наплив, за да се измъкне час по-скоро от теснотията на града. Когато най-сетне и ние успяваме да свършим тая работа, часът вече е станал седем.

Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големите тъмни очила. Слънцето подир няколко минути ще залезе, но преди да залезе, то е застанало над отсрещната височина, за да огледа за последен път през тоя ден как вървят земните работи. В мъглявината на нечистия въздух светилото е огромен ръждивочервен диск. Едно слънце в лошо настроение.

Вече сме на аутобана. Този асфалтов улей, вмирисан на изгорял бензин, този свят на изолация, откъснат от всичко наоколо и сведен до две посоки, тая, отдето идваш, и оная, накъдето отиваш.

— За утре вече е ясно — промърморвам. — А другиден?

— Какво „други ден“? — пита жената, без да изпуска от погледа си пистата на шосето.

— Искам да кажа: как се очертават нещата ви за другиден?

— Вероятно като канцеларска работа. Не вярвам да ме пратят на почивка в Балеарските острови.

— А по-другиден? Или не сте свикнали да избързвате толкова напред в мислите си?

— Не искам да ви обезкуражавам, но тая тема за смисъла на живота ми се вижда доста амортизирана — забелязва дамата.

— Вашият Франк бе казал, че хората живеят или ден за ден, или така, сякаш вечността им принадлежи. Питам се, вие към коя категория спадате.

— Към третата, Албер. Винаги, когато се касае за две категории, можете да бъдете сигурен, че аз спадам към третата.

— Златната среда.

— Може и тъй да се каже. Макар че аз бих я нарекла здравия разум.

— Сега виждам, че сте права и темата наистина е съвсем амортизирана. Поне във вашата интерпретация.

Мод спира на бензостанцията подир отклонението за Идар. Докато дамата се занимава с бензина и маслото, излизам да се поразтъпча. Бензостанцията — малкият оазис край асфалтовата тягост на автострадата. Кафенето. Магазинчето за битови дреболии и сувенири. Без да забравяме тоалетните. Полезни предприятия, нито едно от които не ме изкушава в момента. Движа се бавно по тесния тротоар край ниската сграда от бетон и стъкло и едва когато стигам до ъгъла, забелязвам Сеймур.

Американецът е застанал пред сивия си мерцедес сред пустия паркинг и е вдигнал капака на мотора за бегъл оглед. Нула внимание към мен, макар че не може да не ме е видял. Това ми подсказва да направя бавен кръгом и да поема обратно край тоалетните, магазинчето, кафенето. Мод вече се разплаща с момъка в ослепителен оранжев комбинезон.

— Сеймур беше на паркинга, но се направи на разсеян — забелязвам, когато потегляме.

— Вероятно е имал основание за това — отвръща равнодушно жената.

— Защо е тази маниакална предпазливост? Някой следи ли ни?

— Не се грижете за тия подробности, Албер. Мислете си за смисъла на живота, а битовите дреболии оставете на мен.

Здрачава се, когато Мод, забавила постепенно скоростта, свива в едно отклонение. Изминаваме още към километър, сетне дамата отбива колата от пътя и спира зад висок храсталак. Може да се предполага, че Сеймур също е спрял нейде наблизо, защото пет минути по-късно го виждам да идва с нехайна стъпка към мерцедеса.

— Излезте да се поразтъпчем — предлага американецът. Малко чист въздух и малко движение, това и лекарите го препоръчват.

Отправяме се към дърветата, тъмнеещи на фона на още светлото небе. Носи се дъх на прясна трева, вероятно нейде наблизо са косили. Под листовината на дърветата е почти тъмно, но не дотам, че да не видим скамейката край алеята. Девствената немска природа всякъде и винаги е съоръжена със скамейки и кошчета за боклук.

Разказвам с необходимата точност за разговора с Райън. Американецът слуша внимателно, забучил в уста незапалената цигара. Когато свършвам, той произнася пренебрежително:

— Хитър глупак. Предвидил е всичко освен най-главното.

— На излизане срещнах Ерлих. Намекна ми, че се готвел да даде урок на Томас.

— Това можеше да се очаква.

— Следобед наново се срещнахме с Ерлих. Уговорихме подробностите по транспорта. Ако ви интересуват…

— Знаете, че не ме интересуват.

— Все пак странно е, че прахосвате такава едра сума, за да получите двеста каси оръжие, което ще бъде захвърлено просто така, на произвола…

— Надявам се, не сте пропуснали да предупредите немеца, че следва да провери в склада партидата. Това ще ни осигури повече време за действие.

— Предупредих го, естествено.

— В такъв случай всичко е наред.

— Не знам как е с вас, но аз почвам да изпитвам опасения именно когато всичко изглежда наред, ама съвсем наред, защото няма начин да е чак толкова на ред и не е изключено, както сам казвате, да сме предвидили всичко, освен най-главното.

Американецът се разсмива едва чуто с късия си невесел смях:

— Атавизъм, приятелю, нищо повече. Ние още мъкнем наследството на примитивния страх от ония времена, когато човек не е знаел връзката между причина и следствие.

Той замълчава, сетне произнася с друг тон:

— Не казвам, че винаги може да се предвиди всичко, но струва ми се, че в случая сме взели под внимание дори и непредвидимото. Смятам даже, че сме прахосали прекалено големи усилия за подобна жалка комбинация. Защото, ще признаете, че комбинацията наистина е жалка, нали?

— Това не ви пречи да държите на нея.

— Понякога от една жалка причина произтичат големи последствия — промърморва Сеймур. — И после, ние с вас сме във ваканция. А когато си във ваканция, прието е да убиваш времето най-вече с глупости — плуване, голф, игра на карти и защо не, игра на дребен шантаж.

— Съгласно вашето обещание ваканцията ми би следвало да приключи утре.

Той става от скамейката, слага ръце на кръста и леко се протяга, сякаш вкочанен от толкова седене.

— Ще приключи. Подир срещата с Райън, Мод ще ви чака в хотела, за да ви предаде фиша за вашата кола и да ви изпроводи до гарата. Ако имате нужда от пари…

— Нямам нужда. Но понеже стана дума за пари…

— Ще получите доларите от Мод — прекъсва ме Сеймур. — Предполагам, че вече е успяла да ги прехвърли от моя мерцедес в своя.

— Сигурен ли сте, че тук не се пуши? — запитвам.

— Във всеки случай не е желателно — отвръща американецът.

Вече е съвсем тъмно. Една мрачина, изпълнена с мирис на прясно сено и сред която е застанал човекът на моите кошмари. В мрачината винаги се таят кошмари.

— Е, Майкъл, надявам се, че повече няма да се видим.

— Аз също горещо го желая.

— Не ме разбрахте правилно. Ако не се видим, това ще означава, че всичко е протекло добре. А иначе не бих имал нищо против да изпием по чаша при някоя от следващите ви ваканции. Вие наистина сте доста отегчителен като събеседник, но кажете ми, кое в тоя свят не е отегчително.

Хрущенето на пясъка по алеята подсказва, че човекът се отдалечава. Това им е доброто на призраците, че рано или късно все пак се разсейват.

Големият ден. Мод, изглежда, смята, че началото на такъв ден без друго трябва да бъде ознаменувано с голяма закуска, защото на два пъти отскача до масата, дето на вниманието на клиентелата са предоставени кифлите, конфитюра, сирената и колбасите. Аз, напротив, съм на мнение, че мозъкът работи най-добре на празен стомах, тъй че се задоволявам с обичайното кафе. Не знам нужно ли е да стигам до такива подробности, но кафето на „Парк-хотел“, също както кафето на „Европа“, съдържа главно цикория.

— Седнете зад кормилото, Албер — нарежда майчински Мод, когато доста по-късно излизаме от хотела. — Желателно е отсега да си заемете мястото.

— Мислех, че моето място е мястото на мъртвеца. Но щом настоявате…

— Нека не започваме деня с разговори за мъртъвци, — съветва все тъй майчински дамата.

А когато поемам по Хауптщрасе с присъщата ми енергичност, добавя:

— И нека избягваме риска сами да се превърнем в мъртъвци по-рано от необходимото.

Намалявам натиска върху педала за газта и преминавам съвсем бавно край небостъргача на диамантената борса, а сетне и край магазините за сувенири, за провинциална конфекция и хранителни продукти.

— Продължавайте все нагоре — напътва ме жената, когато стигаме до кръстопътя в самия край на градчето.

Възлизам по главното шосе до билото на хълма, сетне отбивам встрани и поемам край дълга циментова ограда, чиято строгост се подчертава от големия надпис:

— Вероятно това са владенията на Томас — подхвърлям.

— Да, тук са складовете — потвърждава Мод. — Сега завийте вдясно и ме оставете горе на завоя.

— А откъде ще ви взема на връщане?

— Не се грижете за мене. Ще се срещнем в хотела.

Пътят, в който съм отбил колата, възлиза стръмно, сетне завива и продължава пак нагоре. Баирът е залесен с млада борова гора. Жената, едва слязла от мерцедеса, изчезва от погледа ми.

Още два завоя и стигам билото. Поляна с ниска трева и с един циментов стълб, обозначаващ височината на хълма и мястото на предстоящата среща. Изгасям мотора и излизам да се поразтъпча и да подишам чист въздух, според съвета на лекарите и на Сеймур.

Гората е останала под билото, тъй че нищо не пречи на гледката. Една може би приятна, но и доста монотонна гледка — осветени от юлското слънце гористи хълмове, чак до мъглявия синкав хоризонт. Ако трябва на всяка цена да търсим интересното, то не е в чернозеленото еднообразие на тия хълмове, а долу, в низината.

Застанал тук на билото, мога да наблюдавам като от птичи полет владенията на Томас. Доста обширни владения, очертани отпред и отстрани с правите линии на циментовата ограда и опиращи отзад в гората. Три големи хангара, покрити с ръждясала нагъната ламарина и доста отдалечени един от друг, плюс ниска едноетажна постройка, изпълняваща вероятно ролята на канцелария — такива са архитектурните забележителности на запретената зона. Колкото до видимата част от населението, засега тя е сведена до войника с бяла каска, който караули, а може би и дреме в оскъдната сянка на будката до входа на зоната.

Малко по-късно броят на населението внезапно се удвоява. До будката спира тъмносив опел. Между човека от опела и поста се завързва разговор, сетне колата се насочва към едноетажната постройка. Мъжът който излиза от опела, би трябвало да е Томас, ако съдим по някои признаци и най-вече по ръста.

След още пет минути в гледката настъпва ново изменение. Пред караулната будка се е появил калнозелен покрит камион, който забавя движението си, за да продължи към канцеларията едва след като часовият му е махнал с ръка — „минавай“.

Трябва да е вече единайсет, защото чувам зад гърба си шум на мотор. Иззад завоя се показва нов сребърен буик, който се насочва към мерцедеса ми и спира до него. От буика излиза Райън, кима едва-едва за поздрав и също отправя поглед към низината.

— Това, предполагам, е вашият човек — забелязва той, когато от будката на камиона се показва Ерлих.

Показва се, обаче не слиза, понеже Томас вече идва към него откъм канцеларията. Нисичкият доста пъргаво скача на стъпалото и камионът се насочва към един от хангарите, разположен до самата гора.

— Не е ли това вашият човек? — повтаря Райън.

„Нима не го познавате?“ — готвя се да отвърна, но вместо туй само кимам утвърдително.

— В такъв случай виждате, че отиват да товарят.

— Предполагам.

— Няма какво да предполагате. Щом ви казвам, така е. Дал съм точни нареждания на Томас.

И понеже продължавам да съзерцавам пейзажа от горна гледна точка, шефът произнася с нотка на раздразнение:

— Нека не губим време. Те си вършат работата, да свършим и ние своята.

Поглеждам го, колкото да установя, че тук, на открито, фигурата му изглежда още по-нелепа, отколкото в кантората. В кантората все пак съществува бюро, прикриващо донейде това масивно, едро и зле пропорционално туловище, увенчано от малката глава, полюшваща се върху дълъг врат.

— Бих предпочел да се придържаме към известна последователност — избъбрям само за да печеля време. — Нека най-първо видим как ще се развият нещата там долу, а после ние ще приключим.

— Това няма да стане — отсича Райън. — И ако сте решили да протакате, трябва да ви уверя, че мога за три секунди да сложа край на цялата история.

— Нима ще почнете да викате?

— Не е нужно да викам. Разполагам с радиовръзка.

Той прави две крачки към буика. Аз, също, след като един бегъл поглед ме уверява, че ония двамата вече са вкарали камиона в хангара.

— Не искам да ви правя бележка, но вие сте малко груб с клиентите си, мистър Райън.

Вместо отговор костенурката ми показва едно добре познато устройство, вградено в таблото на буика:

— Да прекратя ли операцията?

— Добре, добре — въздъхвам. — Надявам се, че носите фактурата.

Приближавам до мерцедеса и взимам двете чанти, хвърлени небрежно върху задната седалка.

— Ето — казвам, като ги подавам на костенурката, настанила се в колата си. — Ако искате, можете да ги преброите.

— Това си е моя работа — изръмжава шефът.

— Фактурата, ако обичате — напомням.

Той не дава вид, че е чул бележката ми, а поставя едната чанта върху коленете си, отваря я, хвърля бегъл поглед върху съдържанието и едва тогава бърка в джоба си и подава фактурата. Сетне изважда една пачка и с опитни бързи пръсти проверява банкнотите. Вниманието ми е разделено между положението тук и обстановката там долу. Вниманието на костенурката — също. Сега предната зает на плаца е скрита от погледа ми, но най-крайният хангар, който най-живо ме интересува, се вижда добре. За жалост, вижда се само отвън.

Приключил е инспекцията на първата чанта, Райън разтваря втората. В тоя момент някакъв ненадеен блясък ни накарва наново да погледнем към депото при гората. Нещо е лумнало там, в тъмния вход, но преди да се запитаме какво и защо, задната част на хангара се вдига безшумно във въздуха, също както в някакъв ням филм. Следва оглушителен взрив, по-точно безредна канонада от взривове, и цялата постройка полетява нагоре сред облаци дим и огромни огнени кълба.

Гледката е наистина потресаваща, но туй съвсем не е причина да забравяме гешефта.

— Това променя всичко — избъбрям, като се опитвам да измъкна чантата от скута на Райън.

— Това наистина променя всичко — изръмжава шефът.

Паралелно с тая реплика получавам един могъщ удар в лицето, който ме накарва да се дръпна инстинктивно и да се уловя за носа. Юмрукът на тоя човек, изглежда, е по-голям от главата му. Додето се опитвам да спра бликналата кръв, слухът ми долавя шума на отдалечаваща се кола.

Първата ми мисъл, след като подтискам кръвоизлива с носната кърпа, е да полетя подир буика. Не за да гоня Райън, а за да се отдалеча възможно по-бързо от тия места. Няма да мине четвърт час и тук вече ще гъмжи от полиция, от военни и от санитари. Сядам в мерцедеса и потеглям стремглаво, като се мъча да не обръщам внимание на болката. Но още на първия завой пътят ми бива препречен.

— Накъде? — пита спокойно Мод, като отваря вратичката на колата.

— Към хотела, естествено.

— Към хотела? С това окървавено лице? И подир тоя взрив?

Додето задава въпросите си, тя вече ме е изтласкала на мястото на мъртвеца и се е настанила зад кормилото. Следва бърза маневра, чудовищно бърза за стила на Мод, и колата се насочва натам, откъдето съм дошъл.

Преваляме голото било, спускаме се от другата страна на хълма, а сетне отново започваме да се изкачваме. Второ било и второ спускане. Мястото, където спираме, ми е смътно познато. Едно тревисто място, закътано сред шубраците, и една малка сграда с вид на изоставен имот, дето не толкова отдавна ни бе посрещнал Сеймур.

Той и сега ни посреща, безмълвен, ала спокоен. Аз бивам въведен в стаята с излинелите сребристи тапети, докато стопанинът остава на приказка с Мод в коридора. Запалвам цигара, като все още се мъча да не мисля за болката. Приближавам до прозореца и известно време оглеждам гъстата листовина, вече посърнала от лятната жега. Виличката е наистина добре закътана, но ако почнат да претърсват околността, вероятно ще стигнат и до закътаните места.

Мод пресича поляната и влиза в мерцедеса. Моторът забучава и колата рязко потегля, за да изчезне тутакси зад дърветата.

— Е, Майкъл, мисля вече казах, че ужасно не ви върви — чувам отдире си гласа на Сеймур.

— Вярно е — промърморвам, като бавно обръщам гръб на прозореца. — И всичко, което се готвите да ми кажете след малко, вие също вече сте го казали: нещата пак се объркаха, заминаването се отменя, но нека не се отчайваме, ще минем към нов вариант.

— Нищо не се е объркало — поклаща глава американецът. — И никакви нови варианти не са необходими.

— Имате предвид, че операцията е приключена?

— Точно това имам предвид.

— В такъв случай, аз съм свободен?

— Напълно свободен, приятелю.

И уловил недоверчивия ми поглед, добавя:

— Можете да си тръгнете всеки момент, без да се опасявате, че ще кажа „стойте“ или ще ви стрелям в гърба.

Не си тръгвам, разбира се, а чакам следващото.

— Все пак, ако питате мене, не ви съветвам да бързате. По тоя час наоколо вече гъмжи от военна полиция. А аз нямам никаква власт над военната полиция. Знаете, че не съм военен човек.

— Излиза, че ми давате свободата, когато вече не мога да я използувам.

— Нали ви казах, Майкъл: на вас ужасно не ви върви.