Денят не си личи по заранта

ТРЕТА ГЛАВА

— Трябва да ми дадете паспорта си, Албер — казва Мод на следната заран.

— За какво ви е?

— Налага се да ви продължим визата.

— Визата ми изтича чак след една седмица.

— Известно ви е, че визите се издават не тук, а в Бон, че има формалности…

— Не чухте ли какво ви казах: имам още една седмица. А Сеймур обеща всичко да приключи за няколко дни.

— Нашият общ приятел не е бог — промърморва дамата, която избягва да произнася името на шефа дори когато се движим по улицата. — А аз още по-малко съм богиня. Боговете еднички знаят бъдещия ход на събитията.

С тая жена е безсмислено да спориш. Четвърт ден вече сме с нея в този град, тъй че достатъчно съм я опознал. Тя е мека, услужлива и отстъпчива във всичко, освен в най-главното — изпълнението на плана. Онзи план, който е в главата й. Онзи план, за който все още нямам никакви данни.

При липса на данни остават догадките. Фразата „няколко дни“ може би трябва да се разбира в смисъл на няколко седмици. Било защото американецът ме е излъгал, било защото е изменил проекта си, било защото са се появили непредвидени усложнения. Така или иначе, нервниченето няма да помогне. Не знам казвал ли съм го вече, но една от моите професии е чакането. Трудна професия. И неприятна.

Когато се налага да чакаш, а не ти се чака, най-добре да си кажеш — всяко зло за добро. В случай че Шмитхаген е препратил посланието ми още на следния ден, в случай че то се е появило върху бюрото на генерала на по-следния ден и в случай че Центърът има подръка всичко необходимо, бих могъл да разчитам, че към четвъртък или петък Шмитхаген ще разполага с още един такъв дебел и твърд плик, съдържащ документи и указания, този път не за Петко Земляка, а лично за мене.

Четвъртък или петък най-рано. А днес сме вторник. Чакането ли? Готов съм да чакам до посиняване, стига на моята дама да не й дойде идеята да се преместим от Франкфурт в Дюселдорф или Бремен.

— А как ще се движа без паспорт? — питам след продължителна пауза.

— Както се движите и сега. Мисли, че паспортът не е превозно средство.

Сега се движа с два километра в час. Намираме се в квартала на големите магазини и понеже нямаме бърза работа, лениво се носим с течението на потока минувачи, зяпащи витрините. Времето на обедната почивка, на сандвича или стандартното блюдо в някой от стандартните ресторанти на Вимпи или Макдоналд, а сетне — и на малка разходка по слънчевите тротоари, додето стане един.

Ние не сме тръгнали да се разхождаме, а да купуваме някакви козметични препарати за Мод. Тя не се гримира, обаче вероятно използува разни кремове и млека за кожата си. Щом ги купува…

Бяхме прекарали предните дни според личните ми предпочитания, сиреч — всеки в стаята си, като се изключат общите излизания до тоя ресторант и до онова кафене. На два пъти при тия излизания тя се бе сблъсквала със свои познати и бе разменяла по някоя дума. Навярно случайни срещи със случайни познати, защото не чух да ми отправя очакваната фраза: познавате ли тоя човек.

А днес, малко преди обяд, ненадейно надзърна в стаята ми:

— Албер, трябва да си купя крем за лице. Ще бъдете ли така добър да ме придружите.

Тази любезна фраза по същество означаваше — тръгвай с мен. Според установения от Мод правилник за вътрешния ред, аз бях длъжен да я следвам навсякъде, освен в спалнята й.

— За какво ви е крем? — рекох просто така. — Вие имате прекрасна кожа. Ако ме накарате да ви целуна, нищо чудно и да се съглася.

— Ако една жена има хубава кожа, то е, защото акуратно се грижи за кожата си — отвърна дамата, без да дава ухо на косвеното ми предложение.

Тъй че ето ни и на пазар, и то в най-оживения час. На всичко отгоре слънцето днес е наистина лятно, а костюмът ми съвсем не е летен, и цялото удоволствие от това несъответствие е за моя сметка.

— Не е ли по-добре да отложим покупките за по-късно и да се отбием нейде да хапнем? — предлагам.

— Ще свършим и едното, и другото — казва Мод, която никога не е безучастна към темата за хапването. — Ще минем само за пет минути през Карщат. Точно зад магазина има чудесно ресторантче.

Предложението е сервирано като чиста импровизация. Но ние на нашия етаж сме малко мнителни и аз подозирам, че пазаруването е само предлог, за да бъда замъкнат именно в чудесното ресторантче зад Карщат. Подозренията прерастват в увереност, когато четвърт час по-късно, след като вече сме се настанили в заведението, до масата ни приближава нисичък червендалест мъж с бирен корем.

— А, Мод! Къде изчезнахте? — възкликва с радостна изненада непознатият.

— Все още съм налице, Френк — успокоява го дамата. — Сядайте, ако нямате друга компания. Това е хер Каре.

Оказва се, че новодошлият няма друга компания и че е много, много очарован да се запознае с хер Каре. Без да стига дотам, да твърди, че мечтата на живота му е била именно да се запознае с хер Каре, той все пак дава да се разбере, че нещата стоят почти така. Подир което, временно забравил за мене, се обръща към жената:

— Какво си избрахте за ядене?

— Тъкмо сега избираме.

— В такъв случай позволете да ви препоръчам специалитета на заведението: печен свински крак. На думи това звучи малко грубо, обаче…

— На мене нищо, което е вкусно, не ми звучи грубо — успокоява го Мод. — Албер, какво е мнението ви за свинския крак?

— Същото, каквото е и вашето: най-ласкаво — промърморвам, доволен, че сложният въпрос за менюто тъй бързо е намерил решението си.

Впрочем — не чак толкова бързо. Защото новодошлият, когото дамата нарича ту Френк, ту Франк, предлага още някаква студена риба с майонеза за антре, а също и аспержи с пикантен сос като ефирна добавка към основното ядене или, както гостът се изразява, като лек поетичен нюанс към солидната проза на свинския крак.

Както става ясно от интимното му държане с келнерката, червендалестият е постоянен посетител тук, тъй че познава добре не само кухнята, а и избата на заведението. Но понеже, както вече бе споменато, дамата не проявява интерес към напитките, Франк отново се сеща за съществуването ми и намира в мое лице ако не сладкодумен, то поне отзивчив събеседник. Кимам одобрително на предложенията му и за бялото мозелско, и за червеното бордо, а за да не мълча като пън, забелязвам:

— Мислех, че тук се пие най-вече бира.

— Имате предвид корема ми? — запитва добродушно гостът, уловил беглия ми поглед. — Да, бира. Естествено, бира. Но бирата се пие вместо вода. А съгласете се, че не можеш да ядеш бяла риба с майонеза и да се наливаш с вода.

Встъпителното блюдо напълно засища глада ми, тъй че появата на следващите два специалитета и особено на свинския крак по-скоро ме ужасява, отколкото очарова. Този свински крак се оказва цяла грамада от кокал и месо, добре зачервено в електрическата пещ. Отрязвам за приличие две-три парченца от грамадата и ги сдъвквам без особено удоволствие. Сетне, като забелязвам, че ония двамата са изцяло погълнати от вакханалията на лакомията, отмествам чинията си и запалвам цигара. Действието ми не остава незабелязано.

— Това е варварство, скъпи хер Каре — не се стърпява да забележи Франк с пълна уста. — Тази свиня е жертвувала целия си посветен на угояване живот за нас, хората, а вие отвръщате на нейната саможертва с пълно пренебрежение.

— Албер никога няма апетит — опитва се да ме оправдае Мод между две хапки.

— Лошо — поклаща с укор глава гостът, додето работи с ножа и вилицата. — Зад липсата на апетит винаги се крие нещо лошо: болест, грижи, нечиста съвест…

И за да докаже, че той самият е чужд на подобни злини, Франк налапва поредното парче месо. Челюстите му заработват енергично, подир което дебелият добавя, вече по-меко:

— А може би вие сте просто лирична натура. Нерядко на ваша възраст човек предпочита пред свинския крак един женски крак…

— О, Франк — прекъсва го дамата, — и друг път съм казвала, че шегите ви понякога стават доста плоски.

— Възможно е, мила — съгласява се добродушно гостът. — Но ние не сме седнали тук, за да си правим впечатление.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Навярно скоро ще разберете, ако вече не сте го разбрали, че аз съм доста елементарен човек. И това, защо да крия, е една от малките ми гордости. Толкова ли е срамно да бъдеш елементарен в един свят, където всички държат да бъдат необикновени, та макар и в качеството си на истерици и психопати. Нямам предвид Мод. Мод е донякъде моя ученичка.

— Не знаех, че съм ваша ученичка — забелязва жената между нови две хапки.

И за да промени посоката на разговора, подхвърля:

— Албер може да няма апетит, но има други таланти. Той определя само с един поглед професията и произхода на човека.

„Вашите шеги също са доста плоски, мила“, бях могъл да кажа, обаче предоставям думата на госта.

— При мене един поглед няма да ви стигне — поклаща скептично глава Франк. — При мене ще трябва да похарчите повече погледи. Е, добре, гледайте ме колкото щете и правете изводите си.

Той примигва предизвикателно с лъскавите си тъмни очички, а сетне наново се заема да изрязва месото от кокала.

— Мисля, че Мод надценява възможностите ми — промърморвам. — Но ако става дума за догадки, вие сте американец от немски произход и вероятно търговец.

— Казах ли ви, че познава — усмихва се доволно дамата.

— А аз казах ли ви, че при мене нещата са по-сложни? — възразява дебелият. — Трябваше да добавите и нещо италианско като подправка, за да бъде отговорът ви точен.

— Не ставайте дребнав — протестира Мод. — Албер позна.

— Съвсем не съм дребнав — протестира на свой ред Франк. — За мене италианската подправка е много важна.

Да, италианската подправка. Но също и аспержите. Приключили с прозата на главното блюдо, двамата минават към лириката на аспержите, а аз — към следващата цигара. Времето на обедната почивка отдавна е изтекло. Посетителите в заведението са оредели. Пооредяла е и уличната навалица. През широките прозорци на ресторанта се виждат витрините на насрещните магазини, чиито мъждиви неонови фирми отчаяно се състезават със слънчевата светлина.

— Вие навярно разсъждавате по това как тъй един човек може да бъде създаден от трима родители — опитва се Мод да съживи разговора.

— Защо? — избъбрям. — Игрите на природата…

— Никакви игри! — прекъсва ме Франк. — Всичко е много сериозно. Моята участ, драги, нагледно илюстрира как големите процеси на световната лудост се отразяват върху дребните ни човешки съдби.

— Не се съмнявам — казвам, за да го успокоя.

— Моята майка бе италианка, а баща ми — немец, и раждането ми беше резултат на политическата ос Рим-Берлин, а бащината ми смърт — резултат на счупването на оста в битката с болшевиките, а следващият брак на майка ми — резултат от идването на американците.

— Добре все пак, че майка ви не се е омъжила за руснак — подхвърля Мод.

— Разположението на фронтовете е изключвало подобна опасност — забелязва Франк. — Но както се развиват събитията, нищо чудно, ако вашата дъщеря или дори вие самата се омъжите за китаец.

— Мисля вече ви казах, Франк, че тия ваши шеги…

— Никакви шеги, скъпа, никакви шеги. Някой ден може би наистина ще се наложи да избираме между китайците и руснаците…

Сервитьорката наново е донесла картата, тъй че вместо между китайците и руснаците двамата се залавят да избират между мелбата с праскови и някакъв сложен сладолед с ананаси.

— Да, ситуацията съвсем не е шеговита — подхваща дебелият, след като келнерката е отпратена със съответната поръчка. — Какво мислите вие по въпроса, драги Каре?

— Аз лично се вълнувам повече от стагнацията — промърморвам.

— Позната болест — кима Франк.

— Имате предвид стагнацията?

— Не, имам предвид склонността да се вълнувате от несъществуващи неща — пояснява гостът. — Няма стагнация. Няма криза. Няма инфлация. Толкова ли е трудно да го разберете?

— Как така „няма“?

— Ами така: няма!

— Моите счетоводни книги говорят друго.

— А защо смятате, че вашите счетоводни книги представляват библията на новите времена? На тоя свят съществуват милиони счетоводни книги и данните в тях са твърде различни. Изобщо сделките съвсем не са намалели, напротив. Също както и парите.

— А инфлацията?

— Каква инфлация? Откакто се помня, хората говорят все за инфлация. Откакто съществуват банкноти, те непрестанно се обезценяват. И все пак хората държат да имат банкноти. Ние с вас — също, нали? Няма начин заплатите да растат, а цените да седят на старото място. Това, което вие наричате инфлация, е всъщност израз на вечния стремеж у човечеството да се самонадхитри. Което съвсем не пречи на земното въртене, а може би го и стимулира. Опасността, драги Каре, е другаде…

Той прекъсва фразата, за да даде възможност на келнерката да сервира двете огромни мелби, а сетне, забравил земното въртене, насочва вниманието си към десерта.

— Май че успяхте да блеснете, Франк — забелязва по някое време Мод, като отмества празната чаша. — Албер се бои от кризата, вие — от руснаците и китайците, изобщо — всеки със страховете си.

— Не, скъпа, аз от нищо не се боя — възразява дебелият. — Надявам се, че докато китайците влязат в нашия свят, аз ще бъда вече в онзи, другия. Римската империя е агонизирала цели два века. Предполагам, че агонията на нашата ще продължи поне няколко десетилетия.

— Европейското възпитание ви е белязало зле — установява дамата. И като се обръща към мене, пояснява: — Френк е американец с европейско възпитание.

— Има нещо вярно в думите й — кима ми гостът. — На майка си дължа познанията по италиански и немски, а на баща си — възможността да приложа тия познания в Европа. Цяла вечност, откак живея тук. Изобщо загубих американския си оптимизъм, преди още да го придобия, както трябва. Знаете нали, че у нас отвъд океана глупостта се нарича оптимизъм.

— Щом вие го казвате…

— Да, да. Опиянени от легендите за славно минало и окуражени от невежеството си, нашите патриоти все още вярват, че планетата ще бъде тяхна поради единствената причина, че самите те силно желаят това.

— Има и други причини — опитва се да възрази Мод.

— Имаше! — поправя я Франк. — Вече ги няма. Времето на атомния монопол бе проспано пак от глупост, пардон, от прекален оптимизъм. Решихме, че ние единствени ще трупаме бомби, а другите само ще ни гледат, вцепенени от могъществото ни. Нещата, както е известно, се развиха другояче.

Той продължава в тоя дух още някое време, подстрекаван с къси реплики от дамата, докато аз машинално обхождам с поглед изгледа на търговската улица отвъд витрината на заведението, като се питам какъв е истинският смисъл на тази случайна среща, ако такъв смисъл изобщо съществува.

Едва при кафето в диалога между Мод и Франк прозвучават някакви по-многозначителни, макар и доста неясни тонове.

— Не ви ли попречихме, като ви обсебихме? — пита Мод. — Вие може би сте искали да седнете другаде.

— Да. Всъщност, не. Надявах се да видя тук един познат, но той не дойде.

— Много лошо от негова страна, ако ви е обещал.

— Това бе по-скоро полуобещание. Знаете, той е твърде зает. Хората, от които очаквате да получите нещо, винаги се оказват твърде заети.

— Не ви остава друго, освен да се въоръжите с търпение.

— Боя се, че търпението няма да помогне. Аз имам нюх за тия неща, скъпа.

Дамата не възразява. Тя е загубила всякакъв интерес към разговора. Франк — също. Тъй че извикваме келнерката, за да уредим сметката. Както винаги, плащам аз. Една привидност в името на добрия тон, нищо повече. Мод винаги ми възстановява сумите. Режийните разноски се поемат от мене — казва тя. Не споря по въпроса. Нямам никакво желание да финансирам чужди операции. Нито съм дотам богат. Ако стане възможно да продължа пътя си, аз също ще се нуждая от пари. Да, ако стане възможно. В случай че… Една съвсем несигурна хипотеза.

— Вие не ми дадохте паспорта си — напомня жената.

— Добре, вземете го — казвам, като й го подавам. — Но имайте предвид, че оставам без документ.

Тя не го взима, а нарежда с неизменно мекия си глас:

— Сложете го в чантата ми, ако обичате.

Сетне добавя:

— Ще си получите документа с продължена виза в най-скоро време.

Един бегъл поглед на едрите кафяви очи и един почти лиричен въпрос:

— Кажете, Албер: толкова ли е невъзможно да работим с малко повече доверие един към друг?

— „Да работим“? Но ние нищо не вършим.

— Обаче се дебнем взаимно. А това уморява.

— Скъпа моя, доверието не се постига с клетви, а с дела. Вие никога нищо не ми казвате. Аз даже и в момента не знам накъде сме полетели и какъв пожар ще гасим.

Ние наистина летим. Летим по аутобана в зеления мерцедес, а от двете страни на пътя тъмнеят борови гори и небето над нас е вече охладяло подир сиянието на залеза.

По пътя от ресторанта до хотела Мод на два пъти се бе отбивала в телефонни кабини, за да води разговори с неизвестни лица, а по-късно, подир обичайната следобедна почивка, бе дошла да ми каже, че мога да си прибирам пижамата в куфара, че сметката е уредена и че изобщо заминаваме.

— За какви пожари ми говорите, Албер? — промърморва дамата, вперила очи в летящата срещу нас лента на асфалта. — Изглежда, разговорът с Франк ви е подействувал зле. Не обичам такива спокойни истерици, които вечно разсъждават за катастрофи и агонии, макар и в бъдеще време.

— Аз пък не обичам събеседници, които никога не отговарят на въпроса ви. Не чухте ли? Попитах накъде летим.

— Към целта, Албер. Право към целта. Понякога сроковете и средствата се изменят, но целта остава същата.

— Хубаво ме успокоихте.

— Защо трябва да ви успокоявам, когато липсват причини за безпокойство.

— Добре, оставете това. Кажете името на населеното място. В случай че се движим към населено място.

— Не е прекалено населено, съвсем наблизо е и се казва Идар, ако това ви говори нещо.

Идар не ми говори нищо, но въпросът за разстоянието е от капитална важност. Съвсем наблизо… Според тукашните понятия двеста километра също е съвсем наблизо.

— Виждате, че съм напълно откровена с вас, Албер, Неразумно е да очаквате по-голяма откровеност от едно служебно лице.

— Не бойте се — избъбрям. — Няма да ви поставям въпроси, на които не желаете да отговаряте. Няма да бъда дотам взискателен, че да питам какво ще правим в Идар и кога ще свърши всичко туй.

— Много умно, че не ми поставяте въпроси, на които и аз самата не знам отговора — кима дамата. — Известно ви е, че в случая друг дърпа конците.

— Имам чувството, че тия конци нещо са се объркали.

— Възможно е, няма да споря. Нещата винаги се объркват, преди да се оправят.

— Вие не сте американка с европейско възпитание. Вие сте оптимистка.

— Искате да кажете: глупачка.

— Това вероятно би го казал вашият Франк, не аз.

— Не обичам тоя род разсъждения, обаче не смятате ли, че степента на глупостта е еднаква и при оптимизма, и при песимизма?

— А нима има някаква трета позиция?

— Има, разбира се. И то най-простата: да знаеш, че всичко се променя. Подир хубавото ще дойде лошо, подир лошото — хубаво.

— Това всеки го знае.

— Съвсем не.

— Как така „не“? На тоя свят всеки мечтае за промяна и всеки очаква промяна.

— Да, но хората разбират промяната само от лошо към хубаво и от хубаво към по-хубаво. Хората са също като вас, Албер.

Умлайтунг. Излизаме от аутобана и поемаме по асфалтово шосе, пресичащо големи тъмни гори. Девствени борови гори за този, който не знае, че в тях се крие добре организирана система от пътеки, скамейки, кошчета за боклук, а също вероятно и боклук, този, обичайният за днешната цивилизация — тенекиени кутии от кока-кола и бира, пластмасови пликове от супермаркетите на Вулворт и Кауфхале, мачкани опаковки от цигарите Лорд и Пер. И все пак гори, безкрайни и почти девствени, в случай че ги гледаш отдалече.

— Четох някъде, че по тоя час стават най-много катастрофи — казва Мод, като запалва късите фарове.

— Катастрофи стават по всички часове на денонощието — успокоявам я.

Все още е съвсем светло и все пак се усеща, че здрачът започва да прониква във въздуха, сякаш извира от мрачините на боровата гора.

— Какво е вашето средство за борба с катастрофите, Мод?

— Да знаеш, че могат да се случат и на самия тебе. Хората имат лошия навик да забравят тая подробност.

— Само толкова?

Тя мълчи известно време, заета с кормилото. Сетне произнася, сякаш без връзка:

— Някога в неделното училище ни четяха евангелието, дето е казано, че ако имаш две ризи, трябва да дадеш едната на ближния си. Това, разбира се, е глупост…

— Как ще е глупост, щом го пише в евангелието.

— Тая история за двете ризи я слушаме вече две хиляди години, но още не съм чула някой някъде да е подарил някому втората си риза.

— Какво е виновно писанието, че хората са невъзприемчиви.

— На хората трябва да се казва само това, което са годни да възприемат. Например, да не се лакомиш за повече ризи от тия, които са ти необходими.

— На вас лично колко са ви необходими?

— Точно толкова, колкото притежавам. Една малка кола, не като тая, дето я карам в момента, и една удобна квартира без излишен лукс, това изцяло покрива нуждите ми.

— Но жена с вашия интелект, без да говорим за физиката, би могла да постигне значително повече.

— Именно от стремежа към някакво „повече“ произтичат и всички катастрофи. Едни произтичат от сантименталните несполуки, други — от юридическите. Миражът на семейното огнище и безумието на алчността, това са двете напасти за човечеството. Едната ви тика към брака, а другата — към затвора.

— Безусловно?

— А вие как смятате?

— Смятам, че някои са стигнали не до затвора, а до милионите, независимо дали ще ги оценяваме в ризи или в долари.

— Не си размътвайте главата с мисълта за тия някои, Албер. Изключенията са допуснати от бога само за да потвърдят правилото. Казвам ви го, понеже ме питахте за катастрофите.

— Мисля, че сте по-морална от необходимото.

— Грешите. Не съм по-морална от другите, но имам малко повече разум.

Вече почти се е здрачило, когато фаровете на колата улавят крайпътната табела: Идар-Оберщайн — 35 км. А оттук до Висбаден има поне още толкова. И това нагънато в завои шосе съвсем не прилича на правия аутобан. Без дори да споменаваме, че не разполагам с кола. В момента тия въпроси ме занимават далеч повече, отколкото заплахите на брака или на алчността.

Дамата вероятно също има свои въпроси за обмисляне, защото в мерцедеса се възцарява мълчание. Движението по шосето е съвсем слабо, колите излизат насреща ни само когато не ги чакаш, сиреч иззад завоите, като ни заслепяват с фаровете си. Но при такъв шофьор като Мод няма причини за безпокойство. Тя знае, че катастрофата е една възможност, която важи за всеки, включително и за нас.

Мракът наоколо отдавна се е сгъстил, когато блясва нова табела: Идар-Оберщайн, индустриален квартал. Пристигнахме — казвам си, но излиза, че съм се излъгал. От индустриалния квартал до истинския град има още сума път, а самият този град се оказва дълъг като маркуч, един безкраен маркуч, проснат между върволицата тъмни хълмове.

Най-сетне вляво от шосето се появява зелен неонов надпис: Парк-хотел. Обаче дамата подминава осветената фасада, без да намалява скоростта. По същия начин префучаваме и край следващото заведение — „При Лебеда“. Тук ще е — казвам си, когато в далечината се появява двайсететажен небостъргач, увенчан с бели светещи букви: Хотел „Мериан“. Ала и този път се излъгвам.

Още няколкостотин метра, още два-три завоя, и градът-маркуч свършва. Мерцедесът напуска шосето, за да завие вдясно по стръмен и тесен път. Не знам колко и накъде се изкачваме, но навярно се движим в обратна посока, защото подир един завой откривам отново града, сега дълбоко долу, под нас. Следва втори завой, колата минава под някакви шубраци и спира пред малка сграда, скрита сред дърветата.

Сградата изглежда необитаема, поне додето Мод не натиска звънеца. Отвътре веднага се чува лек шум, резето на вратата изскърцва и на прага се показва Сеймур. Виждам го само като неясен силует на фона на тъмния вход, но тоя човек и в тунел да го срещна, пак ще го разпозная.

— Влизайте.

Едва когато изпълняваме нареждането, стопанинът натиска електрическия бутон. Тесен неприветлив коридор, осветен от мъждива гола крушка. Сеймур ни въвежда в някаква стая с малко по-приличен вид. Диван и кресла, тапицирани в сиво поизтрито кадифе. Прозорците са затулени от също такива кадифени завеси. Помещението е пропито от миризма на застоял цигарен дим. Демодираният полилей със зелен абажур изпълва стаята с болнава светлина.

Тия двамата, изглежда, се разбират без думи. Само при един поглед на Сеймур жената изважда от шкафа бутилка уиски, шише минерална вода и чаши, сетне напуска стаята.

— Колко? — пита домакинът, като се готви да ми налее.

— Колкото ще е нужно за разговора.

— За разговора ще стигнат два пръста, а може да не стигнат и две бутилки. Това зависи от вас, Майкъл.

— Щом зависи от мен, сипете два пръста.

Той налива по четвърт чаша на двама ни, сетне добавя на себе си сода, отпива и пали цигара. Следвам машинално примера му. Пуша и чакам.

Сеймур се е изправил до стената, облепена с излинели сребристи тапети, хванал с една ръка чашата, а с друга — цигарата. Високата фигура в безупречен сив костюм хвърля тъмна сянка върху тапета. В светлината на лампата лицето изглежда зеленикаво и уморено. То добива някакъв мрачен израз, когато американецът по стар навик захапва цигарата и примижава от дима.

— Нямате късмет, Майкъл — произнася най-после домакинът.

— Разбрах го, още щом ви срещнах.

— Нищо не сте разбрали. Това, че срещнахте мене, беше последният ви хубав шанс. Защото, ако бяхте срещнали не мене, а Еванс или Уорнър, или Бентън, или някой друг от тоя род, съдбата ви щеше да е съвсем друга.

И понеже мълча, Сеймур повтаря:

— Еванс, Уорнър, Бентън… Помните ги, нали?

Има си хас да не ги помня.

— А защо е нужно да ги срещам? Аз отдавна съм вън от тия среди, Уйлям, и отдавна работя в търговията.

— Знам, знам. Вие и по-рано сте работели в търговията, което само ви е помагало за другата работа. Но да приемем, че работите в търговията и дори че сте чист белгиец. Това ще е неудобно и за двама ни. Обаче даже да сте ескимос, вие имате минало, и някои хора не са склонни да ви го простят. Например мистър Томас. Вярвам, че не сте забравили Томас.

Името е подхвърлено сякаш напосоки, но аз зная, че не е напосоки.

— Вие не казвате нищо за Томас — настоява американецът.

— Не познавам Томас. Нито той ме познава. Предполагам, че тъкмо това искахте да чуете.

— И дори нямате представа кой е и как изглежда… — подсказва ми Сеймур.

— Откровено казано, невежеството ми не стига дотам. Но сведенията ми са получени от снимки и писмени справки.

— А нима не допускате, че и Томас може да ви е проучвал по снимки и писмени справки?

— Убеден съм, че Томас изобщо не подозира съществуването ми.

Сеймур отпива глътка, сетне ми отправя хладния си поглед и забелязва:

— В такъв случай не е чудно и да ви потръгне. Лошата карта не може да тече до безкрайност.

— Виждам, че споделяте мнението на секретарката си. Тъкмо днес разговаряхме е нея за обратите на съдбата.

— Обсъждате с Мод проблемите на битието? — вдига вежди Сеймур. — Завиждам ви, Майкъл. Вие наистина владеете таланта да разговаряте с всекиго за всичко.

— Каква полза, щом нямам късмет. Макар да не разбрах точно в какво и защо.

— Ако имахте късмет, задачата ви щеше вече да е приключена и в тоя час навярно щяхте да се движите нейде между Залцбург и Виена — пояснява Сеймур, като бегло поглежда часовника си.

— Ако имах късмет, щях да попадна на човек, който държи на обещанията си. Вие казахте „няколко дни“…

— Според моя план беше точно така. Но нали знаете, понякога плановете… Този тип се оказа невероятно подозрителен.

— Кой тип?

— Да, невероятно подозрителен — повтаря американецът, сякаш не е чул въпроса ми.

— Влизам ви в положението — кимам. — Но какво очаквате от мене?

— Същото. Програмата остава без изменение, ако не броим времетраенето.

— За какво ви е да го броите. То засяга само мене.

— Съжалявам, Майкъл, обаче трябва да доведем докрай играта. А вие сте най-силният ми коз.

— Тази комарджийска терминология не ми говори нищо — казвам, като смачквам угарката в чинията, служеща за пепелник. — Искате да ви сътруднича, а ме държите в пълен мрак.

— Правил съм го във ваш интерес. Защо трябва да знаете неща, които не ви интересуват. Но сега обстановката се измени, тъй че ще се наложи да ви посветя в някои подробности.

— Предполагам, че се касае за подробности без значение, щом сте решили да ми ги доверите.

— Не твърдя, че обезателно ще ви покажа всичките си карти, но ще ви запозная с тези, които участвуват във въпросното разиграване — уточнява Сеймур.

— Ваша работа — свивам рамене. — Обаче ако съм зле информиран, нищо чудно да изпълня зле и ролята си.

Американецът ми отправя бърз, остър поглед, изплюва угарката на пода, смачква я и пали нова цигара.

— Защо не пиете?

— Пестя си уискито с надежда да ми стигне до края на разговора.

Сеймур свива рамене и отпива глътка скоч.

— Нима смятате, че след като вече достатъчно познавам твърдоглавието ви, ще се реша да ви включа в една комбинация само за да я провалите?

— Да, наистина: нелепо е да правите подобно нещо. И все пак, май че го правите.

— Но защо? От глупост?

— Не бих употребил такава дума.

— А каква?

— „Самонадеяност“. Вие сте доста уверен в себе си, Уйлям…

— … и твърде пренебрежителен към околните…

— Именно.

— Значи пак ме обявявате за глупак, само че с по-меки изрази.

Той ме поглежда безучастно, готов да чуе евентуалното възражение, сетне произнася:

— Аз не съм глупак, драги. Не че имам прекалено високо мнение за себе си, но просто не съм дотам глупав, за да не виждам как стоят нещата независимо дали те са ми приятни, или не. И ако съм решил да прибягна до услугите ви, би следвало да потърсите за това някаква друга причина освен глупостта ми. Така че потърсете я.

— Какъв смисъл да я търся, когато тя може да бъде само една.

— А именно?

— Наумили сте си, че ще приема без съпротива ролята, която ми възлагате. Решили сте, че това, което вие кроите по свои съображения, би могло да хареса и на мене, макар и по други съображения.

— Точно така — потвърждава Сеймур. — Такава е в общи линии схемата. И ще признаете, надявам се, че не е съвсем лоша.

— Да, разбира се. Но само като абстрактно положение. А между абстрактното положение и конкретните варианти често зеят пропасти.

— Например?

— Например да ми сервирате вашата комбинация в една примамлива версия, зад която да се крие нещо съвсем друго. Изобщо обичайният номер: да ме подхлъзнете.

— Да, да. И обичайната мнителност. Само че аз, за разлика от вас, не смятам опонента си за глупак. Не липсват и глупаци, но вас специално не ви смятам за глупак. И нямам никакво намерение да ви подхлъзвам. Не че не бих го направил, ако е необходимо, но в момента то съвсем не ми е нужно. Нещо повече: самият успех на комбинацията изисква да играем чиста игра. Какво ще кажете?

— Засега — нищо. Освен че, искрено казано, недоумявам как така вие и аз, като се има предвид кои сме и какви сме, бихме могли да се заемем с едно общо дело.

— Значи, не сте диалектик. В тоя свят на неспирни противоречия и непрестанни изменения не е никак чудно посоките на два враждебни индивида да съвпаднат за дадена ситуация и за даден момент. Не съм ли прав?

— Само в сферата на абстрактните положения.

— В такъв случай да минем към конкретните.

Той прави четири бавни крачки, за да стигне до насрещната стена, и после други четири — за да се върне на предишното си място. Сетне изплюва угарката, стъпква я и се обляга върху излинелите тапети. Цялата тази безмълвна увертюра предвещава едно доста добре обмислено и доста обстойно изложение. Но вместо това американецът изръмжава само:

— Томас, а?

И понеже не отговарям, добавя:

— Доколкото знам, той не много отдавна се е подвизавал и у вас…

Не казвам ни „да“, ни „не“.

— Развил е доста активна дейност… Или не сте в течение?

— Дейността му, ако се не лъжа, се изчерпва с една единствена нагла операция, а активът му — с неизбежния провал.

Американецът кима в знак на съгласие, сетне ми отправя един от ненадейните си погледи:

— Вие ли го провалихте?

— Когато човек е тръгнал да се проваля, все ще се намери някой да му помогне — отвръщам неопределено.

— Историята ми е позната в общи линии. Съвсем авантюристична операция наистина и съвсем логичен финал. Без да говорим за това, че с гафа си похарчи трима наши агенти.

Въздържам се от коментарии.

— Всъщност Томас е доста сръчен, само че не в разузнаването — забелязва Сеймур.

И като ме поглежда изпитателно, подхвърля:

— Вероятно смятате, че всички ние сме банда мошеници от типа на Томас.

Вземам чашата от масичката. Сетне решавам да продължа с пестенето на питието и отново я оставям.

— Мошеничеството в случая не е най-важното. Томас причини смъртта на някои хора — промърморвам.

— Вие също вероятно сте правили това — свива рамене американецът. — Нашата професия е груба професия.

— Съвсем млади хора, Уйлям. И съвсем безсмислено похарчени.

— Драго ми е да установя, че му имате зъб. Ето виждате ли как може да се случи тъй, че интересите ни да съвпаднат.

— Понеже споменахте за професия, бих ви напомнил, че в нашата професия действията не се определят от личните симпатии и антипатии.

— Така е. И все пак предполагам, че по-охотно ще се включите в делото, ако знаете, че човекът, който предстои да бъде съборен, е някой Томас. Обаче вие не отговорихте на въпроса ми: смятате ли, че всички сме като Томас?

— Допускам, че има и изключения. Навсякъде има изключения.

— Става дума за правилото — настоява Сеймур.

— Правилото вие по-добре го знаете. Срещал съм всякакви хора. Не бих казал, че са еднакво користни, Съществуват нюанси.

— Значи ни считате всички за мошеници — обобщава американецът.

— Това е ваш извод.

— Е, добре — кима Сеймур. — В случая се касае именно за двама мошеници. Единият ви е известен. Вторият с нищо не се отличава от първия. Разчитам, че така съвестта ви ще бъде спокойна.

— Яснотата винаги успокоява, Уйлям.

Вдигам най-сетне чашата, отпивам скъпернически и добавям:

— Да не би вашите служби да са пристъпили към борба с корупцията?

— Искате да кажете към борба със самите себе си? — усмихва се едва-едва Сеймур. — Нищо не ми струва да ви кажа „да, именно“. Обаче истината е, че се касае за дребна периферна операция. Дребна и периферна за всички, освен за мене. Не знам докъде стига антипатията ви към Томас, обаче аз лично наистина имам зъб на оня, другия.

— Вие имате зъб на целия свят.

— Не можеш да имаш зъб на нещо абстрактно, Майкъл. „Целият свят“ е нещо абстрактно. Обаче въпросният тип…

Той не довършва, а забучва нова цигара в ъгъла на устните си и щраква запалката.

— Виждате, че съм съвсем откровен. Казвам ви направо, че човекът, който най-вече ме интересува, не е Томас. Става дума за един мръсен дует, Майкъл, в който Томас свири втора цигулка. А мене ме интересува първата. И тъкмо нея искаме да ви покажем. Само че тя отказа да излезе на сцената.

— Вие ловко прескочихте от комарджийските термини на музикалните — забелязвам. — Но от това обясненията ви не стават по-конкретни.

Американецът продължава, без да обръща внимание на бележката ми:

— Налага се прочее да минем към друг вариант: ще трябва да влезете в контакт с първата цигулка посредством Томас. В случай, че Томас наистина не ви познава, задачата ще бъде съвсем лека. Вашата роля се изчерпва с това: една мимолетна очна ставка с първата цигулка, нищо повече.

— А ако тя откаже да свири?

— Не е нужно да свири. Концерти не се предвиждат. Бегла очна ставка, чийто смисъл глупакът няма и да разбере.

— Вие още ли го мислите за глупак?

— Естествено. Познавам си човека. Но вие сам знаете, че именно глупостта прави такива хора страшно мнителни. Или смятате, че мнителността е признак на голям ум?

Не смятам, разбира се. Но и не виждам защо трябва да затъваме в подобни разсъждения. Не знам дали е от застоялия въздух, наситен с тютюнев дим, или от присъствието на тоя човек, излъчващ опасни еманации, но усещам леко виене на свят.

— Мога ли все пак да попитам в какви срокове го виждате този нов вариант?

— Една седмица… Десет дни… Знам ли?… Вече не искам да определям срокове, за да не ме обвинявате в лъжа. Важното е, че подир очната ставка спокойно ще продължите пътя си.

Не възразявам. Няма смисъл. Едничкото ми желание в момента е да изляза час по-скоро на чист въздух. Сякаш отгатнал това, Сеймур избъбря:

— Изпийте си уискито. Съвещанието приключи.

Изпивам го. Американецът прави две крачки към вратата, но спира и запитва някак уморено:

— Как е дружбата с Мод?

— Като със служебно лице. Тя непрестанно ми повтаря, че е служебно лице.

— Е, че каква искате да бъде? Не мога винаги да ви предлагам жени като Грейс.

— Нима вие ми предложихте Грейс?

— Да оставим сега този разговор. Тук просто не се диша. Бих ви придружил охотно до бара на хотела, но в интерес на операцията трябва да избягваме публични демонстрации.

И той излиза да повика Мод.

От известно време на вратата ми се чука в неравни интервали. Оставям без внимание тая подробност, понеже се намирам под душа. Чукането продължава. Ще й се пръсне сърцето от страх, че съм избягал, мисля си. И за да не й се пръсне сърцето, излизам от банята и отварям едва-едва.

— Влезте, скъпа.

— Но вие сте гол! — установява тя след бегъл поглед през открехнатата врата.

— Не мога да се къпя облечен. Ще влезете ли?

— Да. След като сложите нещо отгоре си.

Увивам хавлията около кръста и отварям вратата:

— Хайде, че ще настина.

— Вие сте доста безцеремонен — установява дамата, като се настанява в едно кресло. — А също и ужасно бавен.

— Ако искате да ускорите нещата, можете да поръчате да ни донесат тук закуската.

Едва съм произнесъл думата закуска и Мод вече се е хванала за телефона. Така започва този незабравим ден в Идар.

Незабравим, защото и през ум не ми е минавало, че ще попадна в такъв град и ще се занимавам с такива глупости.

— Знаете ли, че се намирате в един прочут център, Албер — оповестява дамата още по време на закуска.

— Център на овцевъдство?

— Какво овцевъдство по тия канари! Център на скъпоценните камъни, на бижутерната индустрия.

— Интересно… — промърморвам, като мисля за друго.

— Ще трябва да пообиколим предприятията… Да ви покажа някои неща…

— Интересно… — кимам.

— Но вие не ме слушате.

— Не забелязвам да съм изтървал нещо.

— Градът не е голям — продължава търпеливо жената. — В такива градчета хората са любопитни. Ако се наложи да останем няколко дни, ще почнат да се чудят какво търсим тук.

— Нека се чудят. Така се раждат всички големи открития — отпърво се чудиш, а после се сещаш.

— Само че наоколо има военни лагери на НАТО. И присъствието на чужденец като вас…

— Права сте — казвам. — Най-добре да си вървим.

— Престанете, Албер! За търговец като вас е съвсем естествено да обиколи някои фирми.

— Аз не съм търговец на скъпоценни камъни.

— Може и да станете. В такива времена на криза асортиментът лесно се променя.

Мисля вече казах, че е излишно да се спори с Мод.

Половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса от нашия Парк-хотел към Диамантената борса. Дамата с присъщата си добросъвестност е изработила точно разписание на посещенията ни въз основа на туристическата брошура, въргаляща се из всички хотелски стаи и запознаваща ви подробно с големите фирми на града.

Всъщност първата фирма е едва на двеста метра от нашето временно жилище. Но за покупка на скъпоценни камъни не се ходи пеша, тъй че Мод гарира колата на видно място край главния вход и ние тържествено влизаме през стъклената врата на предприятието Рупентал.

Дамата, в качеството на моя секретарка, се нагърбва изцяло със задачата да лъже и да обяснява, докато за мене остава само бремето на скуката. Чиновничката, която ни дават на рецепцията за придружител, се оказва толкова мила, та ни развежда най-първо из обширния музей на фирмата. Кристалите и обработените камъни из витрините са с такива необичайни размери и с толкова разнообразни багри, че привличат дори и моето внимание, но това е само в началото, додето още не ме е заболяла главата от разноцветните блясъци и от непрестанното чуруликане на младата старателна служителка.

Пренасяме се на горния етаж в търговския отдел, където Мод не само задава въпроси и не само пише в бележника си, но за по-голяма убедителност купува и няколко евтини камъка като мостри.

— Не е ли достатъчно за днес? — запитвам, когато най-сетне отново се настаняваме в мерцедеса.

— Трябва да посетим поне още една фирма — отвръща дамата. — Но това може да стане и следобед. Долу, в Оберщайн, има чудесен италиански ресторант. Ще се поразходим да видите селището и ще идем да обядваме.

Идар и Оберщайн са две китни градчета, съединили се в едно с течение на годините, идилични образци на природната прелест и спокойствието. Това съм го научил още заранта от споменатата вече рекламна брошура. Реалността се оказа по-различна. Бистрата планинска река от проспекта е в действителност мръсен поток, изпълнен с всевъзможни остатъци от пластмасови опаковки. От двете страни на потока се разтягат двете главни улици — Хауптщрасе и Майнцерщрасе, — които не са нищо друго освен две асфалтирани шосета или, ако щете, два улея, по които с тътен и грохот тече цялото автомобилно движение от Майнц за Саарбрюкен и обратно. Колкото до градчетата, те се разстилат край тия шосета, а понеже няма много място за разстилане, сградите са струпани почти една върху друга по стръмните склонове на околните хълмове.

Ако изключим шума и движението, развалящи всичко, останалите данни на проспекта се оказват точни — зелените, обрасли с гора, височини са на мястото си, издълбаната в скалата църква се откроява там, горе, високо над градските покриви, бижутериите магазини ви обсаждат от всички страни, а ресторантите ви предлагат почивка и обилна храна на провинциални цени.

Не знам какво място заема сред тия заведения „Ристоранте Риголето“, но обстановката е респектираща, най-вече с фенерите, висящи над всяка маса, в които при сядане и ставане неизбежно си удряш главата. В замяна на това в широкото хладно помещение цари отморяваща тишина.

— Сигурна ли сте, че ресторантът е италиански?

— Албер, казах ви вече, че заведението се определя не по шума, а по кухнята — напомня с лека досада Мод. — В делничен ден тук винаги е пусто.

Момък, нагизден с виненочервена жилетка, донася неизбежната карта.

— Няма ли поне веднъж и вие да проявите инициатива в избора — запитва дамата.

— Изборът ми отдавна е направен, макар и не по кулинарна линия.

— Изглежда, плоските шеги на Франк са ви подействували заразително — промърморва дамата, без да вдига очи от листа.

— Всъщност, кой е този Франк?

— Трябваше да попитате него.

— Вие сте ми по-близка.

— Франк е моят шеф, ако това има някакво значение.

— В какъв смисъл „шеф“?

— В смисъл на търговски директор. Аз работя в търговска фирма, Албер.

— Разбирам.

Разбирам не само това, че търговската фирма е легална фасада за другата дейност на Мод, а и още нещо. Навярно съм вкопчен в надеждна хватка, за да ми се доверяват такива подробности. Навярно двамата със Сеймур са разменили снощи по някоя дума, за онзи ден едва ли би ми ги доверила.

Няма причини да се боят. Аз съм човек без паспорт, без кола, без връзка, обвинен в убийство, а може би и обречен сам да бъде убит в някой от следващите дни.

— Какво ще кажете за едни спагети миланез, а после за…

— Изцяло съм солидарен с вас — бързам да я прекъсна.

Дамата подробно формулира пред момъка с винената жилетка желаното меню и той се втурва към кухнята.

— Само че за спагетите е нужно чакане — подхвърлям почти злорадо.

— За всичко е нужно чакане, Албер — въздъхва Мод.

— А вашият Франк го бива само за приказки.

— Защо бързате да го съдите? Вие почти не го познавате.

— Ако беше осигурил срещата, сега щях да съм в Брюксел.

— Преди малко ми говорехте за някакъв избор — забелязва жената. — Изглежда, това е бил изборът ви — Брюксел.

— Нека не бъркаме любовта с работата — предлагам.

— Нека не говорим за любов и за работа на гладен стомах — предлага на свой ред Мод.

Тъй че отлагаме разговора до идването на спагетите, а сетне — до поглъщането им, а после — до появата на стека с чер пипер. Изобщо мълчим, с онова неприятно мълчание на лошото настроение. Едва при фруктовата салата дамата прави опит да разведри атмосферата.

— Мислех ви за спокоен човек. Не сте ли такъв?

— Точно такъв съм, познали сте. Но това не означава, че се движа с празна глава, лишен от всякакви мисли и намерения.

— Знам, знам — кима отзивчиво Мод. — Работата, семейството…

— Съпруга и четири деца.

— Четири? А защо не — пет?

— Нищо чудно да станат и пет.

— Вие не сте женен, Албер. Имам око за тия неща.

— А вие?

— Аз също съм свободна.

— Тогава не можете да имате око за тия неща.

— Свободна съм в момента.

— Това ме радва.

— Не съм казала, че съм на разположение.

— Такива неща не се казват. Ще пием ли кафе?

Пием и кафе, естествено. Заведението е все тъй пусто, ако не смятаме една голяма семейна компания чак в другия ъгъл, но това е може би семейството на самия съдържател. Млада жена, облечена в черно, застава до масата и предлага някакъв религиозен вестник. Ако съдим по черната сламена шапка с червена панделка, имаме работа с дамски воин от Армията на спасението. Мод пуска една монета в касичката, без да взема вестника, а когато жената отминава, запитва:

— Албер, смятате ли, че има бог?

— Какво значение дали има, или няма?

— Как тъй „какво значение“?

— Ами тъй: ако няма, значи няма. А ако има, значи пет пари не дава за нас.

— Интересно. И вие сте като мене.

— Радвам се.

— Още в детинство загубих вярата си. В началото, разбира се, всяка вечер се молех, както ме бе научила мама. Вярвах и се молех, додето Дани пострада. Дани беше нашето кученце. Една кола го бе прегазила, но татко твърдеше, че ще се оправи, кучетата, за разлика от хората, винаги се оправяли и аз вечерта в молитвата си включих и Дани и се молех тъй всеотдайно, та ми се струваше да виждам как господ леко се е навел от своя облак и се вслушва в молбата ми. А когато заранта отидох в килера, за да видя кученцето, намерих го мъртво и вече съвсем вдървено.

— И решихте, че бог не съществува.

— Такава кощунствена мисъл не ми е минавала. Допускам, че съществува, обаче не ни обича.

— Защо да не ни обича?

— Че кой автор обича несполучливата си творба. Нали знаете каква е съдбата на несполучливата творба — унищожават я.

— Засега все още не е унищожена.

— Може би господ все още предпочита ръкописа си. Може би все още се надява, че с известни поправки тук и там… Додето разбере, че работата е безнадеждна, и захвърли създанието си в огъня. Или, за да му е чиста съвестта, предостави на нас самите да се самоизпепелим. Като се има предвид колко ни е акълът, господ няма защо да си мърси ръцете. Ние сами ще си сервираме унищожението.

— Добрата школа си личи — забелязвам.

— Каква школа?

— Тая на Сеймур. А може би — и на Франк.

— Сеймур съвсем не е настроен да ми дава уроци. Нито аз — да възприемам уроците на Франк.

Тя поглежда часовника си и произнася с друг тон:

— А сега да прескочим до фирмата Ефген.

— Какво има там?

— Синтетични камъни. Модерна и евтина стока. Би могла наистина да ви влезе в работа.

— Уви — въздъхвам, — всички периметри в търговията са отдавна заети.

— Не сте далеч от истината.

— Добре, че вие все още сте свободна.

— Не за вас, Албер — поклаща глава дамата. — Нали сам казахте да не бъркаме любовта с работата.

И Мод прави знак на момъка да дойде за сметката.

Синтетичните камъни. Искрено казано, не виждам каква е разликата между тия рожби на химията и рожбите на природата, ако оставим настрана разликата в цената. Възрастният служител на Ефген разтваря едно подир друго пакетчетата с образци, а Мод рови из тях с добре поддържаната си бяла ръка или записва цените в бележника. Сега разбирам защо Сеймур предпочита да работи с жени. Един мъж рядко би се грижил с подобна добросъвестност за легалната си фасада.

— Е, сега вече можем да се приберем и да дремнем — казвам, когато най-сетне излизаме от предприятието.

— Не ви ли е срам. Имате цяла нощ за спане. Нека да се разходим из околностите, да подишаме въздух.

— Разходете се. Но преди туй ме оставете в хотела.

— Тази жена с четирите си деца не излиза от ума ви — произнася съчувствено Мод.

Тъй че оставаме да се излежаваме всеки в покоите си. Едно малко отмъщение от моя страна, задето ме е занимавала целия ден с тия камъни.

Вечерта прекарваме в бара на хотела. Барът работи до късно след полунощ, обаче ние се прибираме още към десет. А на другия ден — пак същото. И на следния — все същото. И колкото да се ослушвам, не долавям никакви звуци на цигулка — ни първа, ни втора.

Тишина.

— Хайде да се напием! — предлагам.

— Какви ви прихванаха? — пита Мод.

— Нима вас не ви прихващат?

Спокойният израз на дамата е достатъчен като отрицателен отговор. Обаче изразът понякога лъже. Бих искал да видя тоя тип, който ще виси като кон над празни ясли пет дена във Франкфурт и още три — в това загубено градче, без да почне да си яде нервите.

Току-що сме седнали в бара на хотела. Избрали сме съвсем ранен час — още няма осем, — защото след десет вечерта тук става истинска лудница. Нощните заведения в Идар не са цели дузини, така че няколко зимника, подобни на този, се оказват съвсем пренаселени в късните часове.

Зимникът на Парк-хотел е съвсем банален по вид — в средата е разположен тезгяхът, във формата на кръг около него са високите столчета, а в останалата част на огромното помещение са пръснати тежки дървени маси от старинен селски тип, предназначени за по-улегналите посетители, които не обичат да пият с увиснали във въздуха крака.

Ние сме от улегналите. А също и от дискретните — масата е в самия ъгъл на заведението. Почти като влюбена двойка. Или по-скоро — семейна, ако се вземе под внимание как мълчим и гледаме в различни посоки.

Стопанинът, едър мъжага от италиански произход — тая Мод има чувствителен нос за италианската кухня, — вече се е настанил сред колелото на бара, за да подготви батареята от чаши и бутилки, докато трите му жени подреждат масите и шетат в кухнята. Макар да е в най-интимни отношения с тия жени или може би тъкмо заради туй, италианецът от ранна заран до късно след полунощ ги кара да работят до скъсване, да се занимават с бельото и с леглата, да висят на рецепцията, да сервират закуската, да готвят и да прислужват в бара.

— Робовладелец — забелязвам, додето наблюдавам шетнята.

— Плаща добре — възразява дамата. За да добави след къса пауза: — Глупачки.

— Нали плаща добре?

— Глупачки — повтаря Мод. — Ще се амортизират за десетина години само защото са алчни.

— Е, после ще се омъжат.

— Да. За да слугуват на друг мъж, който даже няма да им плаща.

Разговорът секва, понеже една от глупачките се появява с огромен поднос, съдържащ поръчките на моята дама.

— И една бира — казвам.

— Нали искахте да се напиете?

— Отлагам проекта. Щом не щете да ме следвате.

— Ако реша да се напия, мога да го направя и без питие — промърморва дамата.

— Интересно ще е да го демонстрирате.

— Казах: ако реша. Бихте ли ми подали оцета и зехтина.

Тя оросява обилно зелената салата и пристъпва към едничкото си развлечение.

— Все пак вие ме озадачавате, Мод — произнасям към края на вечерята.

— Затова че не съм ви поканила в стаята си? — пита тя прозаично, но доста точно.

— Не става дума за мене. Обаче вие не можете да бъдете денонощно само едно служебно лице.

— Не съм и твърдяла, че върша подобен подвиг.

— Вие ме озадачавате — повтарям. — Не мога да си представя как бихте изглеждали в една семейна или интимна обстановка. Странно, нали!

— Не виждам нищо странно. Такава обстановка наистина не ми е привична.

— Да не би случайно…

— Не. Нито случайно, нито нарочно — поклаща глава Мод. И с къса въздишка добавя: — Вечната история. Ако жената не ви обръща внимание, обявявате я за лесбийка.

— Не бих могъл да се оплача от липса на внимание.

— За вас жените вероятно се делят на два дяла: тия, дето търсят мъж, и ония, дето вече са го намерили. Затова и не можете да ме класирате.

Тя ми отправя бегла полуусмивка в смисъл: познах ли, и отпива глътка минерална вода.

— Трети вид наистина не ми е известен — признавам. — Или, по-точно, третият вие също го елиминирахте.

— А вие от кой вид сте? — запитва дамата съвсем ненадейно.

— Мисля, че съм от насрещния пол.

— И какво като сте от насрещния пол? Да не смятате, че този, вашия, насрещния, има някакви особени привилегии?

— Не смея да се надявам на подобно нещо.

— Напротив: съвсем уверен сте. Иначе бихте могли много лесно да си обясните моя случай чрез своя собствен.

— Но аз съм един самотник, Мод.

— Аз също. И то без тая фалшиво-трагична интонация.

— Значи, опивате се от самотата.

— Нима самотата е толкова неприятна в един свят, където всяко общуване означава да бъдеш използувана от някого за нещо си?

— Може да означава и обратното: вие да използувате някого за нещо си.

— Когато подобен случай ми се представя, не отричам, че го правя. Както, вероятно, и вие. Но това са само паузи в самотата. Хигиенични дози. Колкото за да разбереш, че самотата е най-скъпото ти притежание.

— Ясно — кимам. — Ла Гарсон, жената-ерген.

— И такива романи ли четете?

— Боя се, че надценявате моята начетеност.

— Бих взела един сладолед — сменя тя темата.

— А кафе?

— Кафето ще бъде за вас.

Тъй че идва ред и на десертите, а при Мод всяка консумация представлява поредна дупка в разговора.

— Може да сте силна в риториката, и все пак ме озадачавате — позволявам си да повторя рефрена след някое време.

— Аз съм просто жена от третия тип, ако това толкова ви интригува.

— Искате да кажете: четвъртия.

— Нека да е четвъртия. Изобщо най-баналния в наши дни. Жената, дето не мисли непрестанно за мъжа — мъжа, който се опитваш да задържиш, или мъжа, който се опитваш да намериш.

— Ами иначе как ще се раждат деца.

— А защо трябва да ги раждаме? За да ги готвим за атомната смърт? Или за да увеличим населението на двайсет милиарда?

— Не съм разсъждавал по тия въпроси.

— Естествено. Нали вие не раждате. Пристигате, получавате си порцията приятни спазми и заминавате. А ония, другите спазми, болезнените, остават за жената.

— Изпитали ли сте ги?

— Малко остана. Добре, че навреме разбрах какво ми трябва и какво не ми трябва в резултат на своя пръв и, надявам се, последен брак.

— Бракът все пак не ви се е разминал.

— Е, да, защото сме като маймуните, нали сме произлезли от тях. Щом другите напират към брака, значи и ние трябва да напираме и да смятаме, че бракът е алфата и омегата на живота. И дори след като сме опитали горчилките на семейната тягост, пак даваме вид, че плуваме в щастие, и даже си мислим, че бракът наистина е щастие, само че на нас лично не ни е провървяло и съвсем не се сещаме, че всички останали също като нас се преструват на ужасно щастливи. Подражаваме един на друг, нищо повече. Също като маймуните.

— Това е от Сеймур — промърморвам. — Този път не можете да ме разубедите. Това е от Сеймур.

— Мисля, че излишно споменавате името на тоя човек, след като дори не го познавате — забелязва почти любезно Мод. — Ако го познавахте повече, щеше да ви е ясно, че той никога не би седнал да води разговори с мене.

— Вие сте ужасно влюбена в него — подхвърлям напосоки.

— Уважавам го.

Най-после едно същество, което обича Сеймур. Той държеше на Грейс, а тя му се изплези. Тази е влюбена в него, но той пет пари не дава за нея. Вечното разминаване.

— Какъв абсурд — произнася Мод, сякаш прочела мислите ми. — Хората смятат, че се срещат, а всъщност се разминават. Не могат да живеят отделно, не могат един без друг, а в същото време, вън от практичните съображения, не значат нищо, ама абсолютно нищо един за друг.

— А защо поставяте в скоби практичните съображения?

— Когато ми е нужен мъж, не е трудно да го намеря. Повече ме затруднява изборът. Не мога да пусна всеки кретен в леглото си.

— Мерси — кимам.

— Нямах предвид вас. Вие сте особен случай.

— Съвсем не съм особен. Особена е ситуацията.

— То е все същото. Трябва да се действа по разписание. И по предписание. Изпихте ли си кафето?

— Почти.

— Тогава да плащаме.

Изглежда малко уморена от приказките, но и облекчена. При тая скука. И при това чакане. Чакането е труден занаят.

Изкачваме се от бара в хотела. Дамата, както винаги, ме съпровожда до вратата на стаята ми, за да не би случайно да се загубя в коридора.

— Мисля, че за един път бихме могли да нарушим предписанията и да поделим самотата — забелязвам, колкото да се намирам на приказка.

— Вие се оказвате по-нахален от подозираното — въздъхва Мод. За да добави: — Само че ще я делим оттатък, при мене. Не тук.

— Нима във вашата стая няма подслушвателна апаратура? — питам.

Нова въздишка.

— Вие не сте чак такъв обект, Албер, че да заслужавате подслушвателна апаратура, И за момента аз съм ви напълно достатъчна като апаратура.