Денят не си личи по заранта

ВТОРА ГЛАВА

Ресторантът е на първия етаж с изглед към Карлс плац. Тихо заведение със стилна мебелировка и келнери в смокинги, изобщо доста над ранга на Винервалд. Сеймур се е настанил край една маса до широкия прозорец. Кима едва-едва при нашето появяване и произнася:

— Заповядайте. Надявах се да вечеряме заедно, но вие закъсняхте повече от допустимото, тъй че вече приключих с тая отегчителна работа. Сега е ваш ред.

— Не съм гладна — казва дамата, като сядаме. — Бих пила нещо съгряващо. Навън изведнъж захладя.

— Вече съм вечерял — обявявам на свой ред.

— Това наистина е красиво от ваша страна, Албер — промърморва американецът. — Да се тъпчете някъде, додето аз тук ви чакам.

Албер. Значи е в течение на новата ми самоличност. Новата ми самоличност всъщност е една от старите, които на времето съм използувал. Албер Каре — белгиец по народност и търговец по професия. Защо да не я навлека повторно, след като не е компрометирана. Една самоличност не се оформя лесно.

Метр д’отелът вече е щръкнал пред масата.

— Бих взела един скоч — казва дамата.

— Аз — също.

— Три скоча — обобщава Сеймур.

И след като човекът в смокинга се отдалечава:

— Предполагам, че вече сте се запознали.

— Току-що чух името му от вас — отвръща жената. И като ме поглежда, добавя:

— Аз се казвам Мод.

— Тя се казва Мод, Албер — потвърждава американецът. — Запомнете това име.

— Не е трудно за запомняне.

— Надявам се да станете ако не приятели, то поне добри познати. Това ще бъде само от полза за общата работа. Но нека не бъркаме работата с удоволствието.

Удоволствието се свежда до туй, че ние двамата с Уйлям изпиваме в почти пълно мълчание сервираното питие, докато жената едва докосва с устни чашата. Сетне Мод, сякаш по някакъв невидим знак на Сеймур, става.

— Ще ми позволите да се оттегля…

— Да, да, вървете… — кима американецът.

— А ние с вас, Майкъл? — пита той, когато оставаме сами. — Ще пием ли още по нещо, или също ще се оттегляме?

Не виждам защо трябва да се наливаме, след като е очевидно, че Сеймур по понятни съображения едва ли ще води сериозен разговор тук.

— Знаете, че нямам особен вкус към алкохола.

— Вярно. Ние е вас си приличаме по много неща. По сума неща, като изключим най-важните.

Не съм забелязал чак толкова да си приличаме, но и не смятам, че това е тема за обсъждане.

— Предполагам, че очаквате някакви обяснения — подхвърля Сеймур, когато се озоваваме на улицата. — Затуй ще почна от обясненията.

Той обаче не бърза да почва дали защото обмисля как да почне, или защото се налага да слезем по механичната стълба в подлеза. Едва когато излизаме отвъд Карлс плац и поемаме из почти пустата Нойхаузер щрасе, чувам гласа му:

— Снощи ви казах, че не бива да се боите от мене. Казаното остава в сила, само че при известни условия.

— Снощи не ставаше дума за условия.

— Прав сте. И много ми е неловко, след като съм направил един жест, сега да ви изнудвам да го заплащате. Но, Майкъл, вие знаете какво представлява нашата професия. Човек рядко е свободен да действува според личните си желания.

Оставям без внимание тия обобщения, като чакам следващото.

— Ако не бях ви поканил да дойдете в „Черния козел“, вероятно нямаше повече да се видим. Но какво искате — случайността води подире си друга случайност. Един от моите хора ви е забелязал в хола на хотела. И едва се разделихме с вас, дойде в стаята да ми го каже. За наш късмет, той съвсем не знае какво точно представлявате, но на времето ви е виждал в компанията на друг човек, който в случая ни интересува.

— И какво като ме е виждал?

— Става дума просто да идентифицирате този човек, Майкъл.

— Решили сте да ме използувате за индикатор…

— Не се вълнувайте. В момента не ми е нужен предател. Въпросният тип съвсем не спада към вашите хора. По-скоро — обратното. Западен агент.

— Не съм поддържал връзки с такива.

— Поддържали сте. Макар и не дружески. Така че няма да извършите никакво покушение срещу съвестта си. Сам ще разберете това още щом го видите. В края на краищата не мога да ви насиля да признаете: „познавам го“. Туй зависи единствено от вас.

— Но кой е този човек?

— Вие ще кажете. Ние го знаем под една самоличност, вие — под друга. За нас съществува съмнение, че е двоен агент, от който изтича информация. Обаче успокойте се: не изтича при вас, а при наши съюзници. Не е тайна, че и съюзниците се шпионират помежду си.

— Тая ваша история много не се държи, Уйлям.

— Истината е винаги по-малко убедителна от лъжата. Ако трябваше да ви сервирам лъжа, щях да я скроя тъй, че да се държи.

— И какво точно ще искате от мене?

— Всъщност нищо. По-точно, една дреболия: ще придружавате Мод или приятелките на Мод. Изобщо ще бъдете кавалер. Ако не ме лъже споменът, вие имате талант за тия неща.

Крачим няколко минути мълчаливо край ярко осветените витрини. Пешеходната зона е почти пуста. Тук-там някоя прегърната млада двойка или някой полюшващ се любител на мюнхенска бира.

— Не разбирам какво чакате, за да кажете „да“ — произнася по едно време американецът.

— Чакам да заговорите сериозно.

— Но аз говоря сериозно. Ще развеждате дамата насам-натам, додето тя ви запита „познавате ли този човек“. И единственото, което се иска от вас, е да отговорите точно на въпроса.

— Единственото?

— Именно. Колкото и да ви звучи невероятно.

Съвсем невероятно наистина. Не че е невъзможно Сеймур да се интересува от някого, с когото в миналото съм имал вземане-даване. Но ако Уйлям иска да научи нещо за някой си, той разполага с достатъчно източници на информация, та да прибягва до мене. Освен ако е решил да компрометира този някой чрез връзката му с мене. Да докаже, че онзи е свързан с комунисти. Или пък да ме използува за съвсем друга цел, която в момента не мога да отгатна.

Американецът спира, вади пакета цигари, предлага ми и сам запалва.

— Какво има толкова да съобразявате, Майкъл?

— Вие настойчиво ме наричате Майкъл — забелязвам.

— Въпрос на навик. Знам отлично, че не сте Майкъл. Но не сте и Албер.

— Точно това съм по паспорт.

— О, по паспорт! На вас ли трябва да обяснявам, че малкото име е нещо наистина твърде малко, за да ви служи като прикритие. Вие отдавна сте картотекиран и описан при нас с всички необходими подробности в снимки и текст.

Той замълчава, сякаш очаква да кажа нещо. Но понеже не казвам нищо, продължава:

— Разбира се, вие ще бъдете Майкъл само за мене, когато сме насаме. Пред всички други трябва да се държите тъй, както ви е обичаят, сиреч да криете своята истинска самоличност. Имайте предвид, че това, което знам за вас, аз единствен тук го знам. Жените не са в течение.

— А каква самоличност сте ми изработили за пред жените?

— Защо трябва да я изработвам, след като вие вече сам сте го направили. Възприемаме вашата легенда и — готово.

— Щом сте толкова възприемчив, защо не възприемете и проекта ми?

— Какъв проект? Да се качите на колата и да изчезнете?

— Именно.

— Не е възможно, Майкъл. След като моят човек ви е видял, вече не е възможно.

— А ако аз все пак направя опит да изчезна?

— Такъв опит ще бъде съвсем напразен. Без да говорим, че ще бъде катастрофален за вас.

— В какъв смисъл?

— Не ме карайте да формулирам заплахи. Знаете много добре в какъв смисъл. Може и никого да не сте убили, но за западната полиция вие сте убиец. Без да повтарям какво сте за нас, от другия континент.

Не формулира заплахи наистина. Просто ме осведомява за неща, които и без туй са ми ясни. Нямам никаква възможност да умувам, а още по-малко — да отказвам. И колкото по-невинни са условията на американеца, толкова по-удобно е собственото ми положение на договаряща страна в един привиден пазарлък, който не е нищо повече от ултиматум.

— Добре, Уйлям, отстъпвам. Ако задачата ми се свежда само до една идентификация…

— Да, да — прекъсва ме Сеймур, — знам какво ще кажете, така че не си изтощавайте речника. Знам и това, че не вярвате на нито една моя дума. Прочее, нека оставим фактите сами да ви убедят.

— А все пак мога ли да знам колко време вашата Мод ще ме развежда като маймуна?

— Защо „като маймуна“?

— Добре, нека да е като домашно куче. Но колко време?

— Не повече от няколко дни. Една малка пауза на разтоварване сред напрегнатата ви дейност. Подир което ще можете свободно да продължите пътя си.

Той замълчава, като чака следващия ми въпрос. Аз също мълча.

— Не съм меркантилен човек — заговорва отново Сеймур, — но смятам, че е редно да получа срещу великодушието си поне грам признателност. А това предполага да избягвате всякакви опити за откопчване. Щом ви казвам, че няма начин да се откопчите, трябва да ми вярвате.

— Всеки от нас рано или късно се откопчва, Уйлям.

— Това мога да го кажа аз, който не държа на живота. Но не и вие. Бъдете лоялен към мене и аз ви обещавам, че ще се завърнете в къщи, без да е необходимо да правите компромиси със съвестта си.

— Вие и снощи давахте обещания…

— И до тоя момент не съм ги нарушил.

Излишно е да възразявам.

— А сега — казва Сеймур, като прави бавен кръгом — да вървим при колата ви. После ще ви заведа в хотела, дето е Мод. Стаята ви е запазена. Следващите директиви ще получите утре заранта. Аз лично едва ли ще мога да се движа постоянно с вас. Изобщо като кавалер ще имате работа най-вече с дами. И понеже знам склонността ви да използувате слабия пол за свои цели, налага се да ви предупредя: не си правете илюзии относно тия дами. Те са професионалистки. Бих казал, че в някои отношения те са по-педантични и по-несговорчиви дори от мене. Така че не си правете илюзии и не усложнявайте излишно една операция, която има всички шансове да протече просто и безобидно даже за самия вас.

И той ме повежда към непознатия хотел и към неизвестната цел.

Хотелът „Четирите годишни времена“ е импозантен не само с дългото си название, но и с просторните си холове, за чиято благородна старинна осанка са изразходвани не малко килими, картини, полилеи и огледала. Изобщо големите хотели държат да печелят престиж най-вече с разкошните холове, из които се мотаят няколко скучаещи субекти, докато за жилищните помещения се отделят далеч по-скромни грижи. Съвсем логично. Импозантният хол те подтиква да наемеш стаята, а самата стая, след като вече си я наел, се приема с философско примирение.

Стаята ми всъщност е добра. Тапети с цвят на старо злато, старинна мебел в маслиненозелена тапицировка и най-важното — огромно меко легло. След като току-що съм избегнал или поне отложил една смъртна заплаха и след като предната нощ почти не съм спал, редно е да разчитам на порция дълбок целебен сън.

Сънят обаче не идва. Широкото легло вместо да ме унася, ме дразни с мекотата си. Ако беше по-твърдо, мисля си, вече отдавна да съм заспал. Някои хора воюват с безсъницата, като броят до хиляда или до десет хиляди. Аз в подобни случаи се задоволявам да стана и да изпуша две-три цигари.

Пуша и мисля. Хипотезите относно намеренията на Сеймур в момента са оставени настрана. Вниманието ми е насочено към незабавните действия и към най-близките препятствия.

Някои казват: не се върти край началството, че ще ти намери работа. Други, напротив, съветват: за всяко нещо тичай при шефа. Прехвърляй му отговорността и показвай колко си деен. Две максими, вероятно формулирани от хора, врели и кипели. Само че за мене и двете са еднакво безполезни. Просто на нашия етаж машинката се върти малко по-другояче. Веднаж те викат, за да ти поставят задачата, следния път те приемат, за да чуят как си я изпълнил. А месеците между тия две аудиенции изобилствуват с добри възможности да си счупиш врата по свой почин или да идеш на кино.

Но случва се понякога точно през тия месеци да изпиташ остра носталгия по своите. По генерала и дори по оная киселица полковника, който те гледа така приветливо, сякаш си забил юмрук в болния му черен дроб. И обземе ли те такава носталгия, единственият цяр е да прибегнеш до връзката.

Тайният агент от филмите разполага с множество секретни оръжия, колкото миниатюрни, толкова ефикасни. Тайният агент в живота често е лишен от тоя арсенал, но при всички случаи държи в резерва поне две неща: връзка с Центъра и канал за отстъпление. Да, при всички случаи. А ако връзките и каналите са повече, това само облекчава работата.

Каналите и връзките, с които разполагам в момента, възлизат на кръглото число нула. Недопустимо положение в една необичайна ситуация, но така е. Кой би могъл да знае предварително, че ще възникне задачата да спасявам някого в Мюнхен. Задачата бе възникнала между другото. И аз бях хлътнал между другото.

Сред пълната изолация, в която съм се озовал, остава едничка несигурна възможност за изтръгване: Човекът от Висбаден. При друго положение тази възможност би трябвало автоматично да се отхвърли. Въпросът за контактите в нашата работа е винаги точно съобразен с някои подвъпроси като — защо, с кого, кога и как, изобщо не е прието да ходиш по гости без разрешение. Така е при нормални обстоятелства. А когато нямаш друг избор…

Ти не знаеш какво е положението на човека от Висбаден и дали самият той не е под наблюдение в момента. Не знаеш как да се добереш до него, след като си попаднал в плен. Не знаеш какъв адрес да дадеш, за да бъдеш намерен от своите. Не знаеш даже дали посланието ти може навреме да бъде изпратено. Защото, ако го получат едва след като вече си се озовал в някой полицейски зимник, ползата от писмените ти занимания едва ли ще бъде голяма.

Сума въпроси за обсъждане. Тъй че пуша и мисля. Пушенето може да е вредно, но мисленето винаги е полезно. Ако не се справиш с проблемите си, поне ще се справиш с безсъницата. Даже не усещам кога и как съм заспал.

Разбирам го едва когато телефонът до главата ми зазвънява меко, но настойчиво. Отварям очи. Навън е ден.

— Албер, закусихте ли? — прозвучава в слушалката приятен женски глас.

— Не — отвръщам. — По време на сън никога не закусвам.

— Тогава бихме могли заедно да закусим долу след половин час.

— Защо не. Стига да съм готов.

Половин час, разбира се, е предостатъчен за бръсненето, душа и обличането, ала кроткият заповеден тон на дамата ме е раздразнил, тъй че слизам след четиридесет минути.

Мод се е инсталирала до една маса и дори да е ядосана на неточността ми, не го показва. Часът е десет и широката трапезария е празна.

— Надявам се, че не съм ви накарал да чакате — забелязвам вежливо. — Искам да кажа, че вероятно вече сте закусили.

Неизползуваните прибори пред нея сочат обратното, тъй че тя отминава без внимание въпроса ми. Само казва:

— Мислех, че търговците са точни хора.

Казва го любезно с приятния си глас.

— Така е — потвърждавам, като се разполагам насреща й. — Но за мене търговията е само хоби. Истинското ми призвание е безделието.

— Какво ще обичате? Кафе, чай? — намесва се в разговора ни келнерът.

— Кафе — отвръщам.

— Две кафета — потвърждава дамата.

И понеже онзи се готви да се отдалечи, тя му прави знак да почака.

— За мене и портокалов сок, шунка с яйца, кисело мляко.

Сега пък аз ще трябва да я чакам. Келнерът изчезва. На масата се възцарява неприятно мълчание.

— Усмихнете се — казвам. — Днес ще имаме хубав ден.

Спокойното й лице наистина се озарява с бледа усмивка. Бледа и по-скоро иронична.

— Нека предварително се разберем, че няма да обсъждаме въпроса за времето. И че изобщо не сте задължен да ме развличате с разговори.

— Добре, ще мълчим. Щом настоявате.

— Не настоявам на нищо — произнася тя меко, сякаш съм дете, на което трябва да се обясняват елементарни неща. — Искам просто да ви спестя излишните усилия. Смятайте ме за служебно лице.

Келнерът донася кафето заедно с кифлите, маслото и конфитюра, като обичайна добавка.

— В такъв случай, щом сте служебно лице, аз почвам — промърморвам, като си наливам кафе.

— Да, да, не се стеснявайте.

Малко по-късно пристига и нейната пържена шунка. Храним се мълчаливо, всеки зает с чинията си и с мислите си. Дамата, както личи от заоблените й форми, има добър апетит. Допусках, че има и добър нрав, но, изглежда, съм се излъгал. Или пък Сеймур я е предупредил: „Трябва много да внимавате. Двуличен човек и женкар. Никога не го изпускайте от очи и винаги го дръжте на разстояние.“

Наливам си още чаша кафе и запалвам цигара.

— Бихте ли ми казали в качеството на служебно лице, какво ни предстои?

— Нашият общ познат ви го е казал — отвръща Мод.

Тя вече е стигнала до края на сеанса, сиреч до киселото мляко.

— Имам предвид програмата за днешния ден.

— Ще идем до Франкфурт.

Дамата вдига очи и ме поглежда. Големи тъмнокафяви очи, които говорят: тук не е място за разговори.

— Вие имате красиви очи — признавам.

— Ще наредя да свалят куфарите и ще уредя сметката — казва Мод, като става. — Може да ме почакате в хола.

Наистина служебно лице.

В подземния гараж на хотела, дето са приютени колите ни, възниква малко спречкване с капитални последици.

— Къде? — пита дамата, като вижда, че се отправям към БМВ-то. — Ще пътуваме заедно.

— Да, но всеки в колата си.

— Напротив: ще пътуваме с една кола.

— Тогава елате при мене.

— Ще пътуваме с моята кола, Албер — настоява жената, без да нарушава любезния си тон.

— Но нашият общ познат не ми е казал нищо подобно…

— Казал го е на мене. Когато се наложи, ще си получите отново колата. Дайте си тук куфарчето.

И тъй, сбогом, скъпо БМВ, сбогом, мое сиво котенце. Сега съм напълно обезоръжен. Е, мисля си за кураж — едно оръжие по-малко, това значи една тежест по-малко. Ще действаме с голи ръце, като джудистите.

Подавам куфарчето и без повече възражения се настанявам в зеления мерцедес, на мястото на мъртвеца. За разлика от моята кола, вмирисана на бензин и цигарени угарки, тук се носи лек дъх на дамски парфюм.

— Доколкото разбирам, вие не сте пушачка…

— Не е нужно да се съобразявате с мене — отвръща жената, разбрала смисъла на бележката ми. — Пушете си спокойно.

Тя освобождава мерцедеса с лека маневра и също тъй леко потегля. Добрият шофьор си личи още при потеглянето. Максимилиан щрасе е обляна от слънце. Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големи тъмни очила от чантата си. Тия очила ми напомнят за някогашната адютантка на Сеймур — Грейс, — макар че нейните не бяха тъмни.

Ако оставим настрана очилата, приликата между Грейс и Мод е също като приликата между небето и земята. Онази беше нервна и фина, агресивна и пълна с комплекси. Тази е здрав дух в здраво тяло, спокойно-самоуверена и хладно-доброжелателна. Нито сянка от мъжествената дресировка на Грейс. Чистото матовобяло лице е добре поддържано, едрият бюст свободно се откроява в бледолилавата поплинена блуза, а масивните бедра добре запълват полата от сива английска фланела. Това съвсем не е типът на Сеймур, Служебно лице, нищо повече.

— Няма ли да заредим? — нарушавам мълчанието, когато далеч пред нас се показва някаква бензиностанция.

— Заредила съм.

— Вие мислите за всичко.

— За това ми се плаща, Албер.

Задминаваме бензиностанцията и излизаме на аутобана. По-точно казано — влизаме в аутобана. Защото това е един отделен свят, един особен свят, ограничен в пределите на тоя циментов улей, незначителен като ширина, но безпределен като далечина и където безкрайното движение се проявява в два срещуположни потока коли, летящи ден и нощ, безброй механични кръвни телца, увлечени в самоцелна циркулация по тия бетонени вени.

Неприветен пейзаж, строг и геометричен, където природата с растителността и цветовете си е заменена от бетон и стомана, от циментови надлези, от пътни знаци с имената на следващите селища и цифрите на пределната скорост. Свят на изолация, откъснат от всичко наоколо, двуизмерен свят, сведен до две посоки, тази, отдето идваш, и онази, накъдето отиваш, една непрестанно летяща под тебе сива лента, свързваща туй, което е било, с това, което ще бъде.

— Имам чувството, че сте работили в радиото — произнасям по някое време.

— Работила съм наистина, ако това ви интересува.

— И сте била говорителка.

— Съвсем не.

— Или коментаторка.

— Съвсем не.

— Говорите с мелодичния и леко назидателен глас, който е работният инструмент на тия хора.

— Не разбирам с какво ви дразни гласът ми — промърморва с безразличие Мод.

— С нищо. Звучи ми просто като магнетофонен запис.

— В такъв случай не задавайте въпроси. Ако вие мълчите, и моят магнитофон ще мълчи.

— Защо? Тембърът ви е приятен. А имам и въпроси.

Жената не отговаря, насочила тъмните си очила към летящата срещу нас циментова писта.

— Какво ще правим във Франкфурт?

— Ще потърсим хотел. Ще обядваме. Ще почиваме. Изобщо — нищо обременително.

— А после?

— После — според инструкциите. Още не съм ги получила.

Нищо не може да се изкопчи от тая жена.

Пристигаме във Франкфурт към три часа. Хотел „Континентал“, дето отсядаме, въпреки гръмката си фирма, е стандартен модерен хотел от добрата средна категория. Когато се качваме в асансьора, предвождали от момчето с куфарите, дамата предлага:

— Бихме могли да се измием и да излезем да обядваме.

— Не съм гладен. Предпочитам да поспя.

— В такъв случай ще си поръчам нещо в стаята.

— Щом ще поръчвате, бихте ли наредили да ми донесат вестници?

— Разбира се.

Стаите ни са на четвъртия етаж, но доста далеч една от друга. Моята е към края на коридора и додето момчето отключва, забелязвам в дъното втори асансьор, вероятно тоя, домашния, с който качват по етажите закуските и бельото.

Няколко минути след като съм се прибрал, на вратата се почуква: вестниците. Преглеждам набързо един от тях, колкото да разбера какво става по света. Сетне по навик го сгъвам на финансовата страница и го хвърлям върху леглото. Сега остава да дочакам и звъна на телефона. Подир още няколко минути и това става.

— Донесоха ли ви вестниците? — чувам в слушалката гласа на говорителката.

— Да, благодаря.

След половин час навярно пак ще се обади, за да пита дали съм ги прочел. А след още половин час ще иска да узнае не съм ли огладнял. Проверки. Проверки без друго ще има, но не мога зарад тях да изтърва последния си шанс.

Излизам тихо в коридора, окачвам върху дръжката на вратата намерения в стаята надпис „моля, не ни безпокойте“, заключвам и се отправям към асансьора.

Товарният асансьор ме доставя на партера в служебната част на хотела. Точно в дъното на коридора виждам изхода към уличката. Помещението е пусто. През една полуотворена врата зървам някаква жена, заета да сортира чаршафи, но тя не ме забелязва.

„Континентал“ е до площада пред гарата, а на площада винаги дежурят таксита. Скачам в първото от тях и казвам на шофьора:

— Висбаден и обратно. Колкото по-бързо се върнем, толкова по-добре.

Имам късмет. Това е един от тия младежи с дълги коси и черни якета, за които шофирането е и професия, и спорт. Той с такава ярост се провира през оживените улици, а сетне, на аутобана, тъй бясно задминава другите коли, та почти съжалявам, задето съм го амбицирал. Да се движиш бързо в такива моменти е добре, но да пристигнеш жив също е добре.

Когато тази заран Мод бе произнесла името Франкфурт, веднага бях си казал — ето го последния ти шанс, внимавай да не го проиграеш. Защото, ако бе казала Хамбург, Любек или нещо от тоя род, това би означавало край на надеждите.

В тая страна на много градове и на големи разстояния има три града, които са почти един до друг. Толкова са един до друг, че спокойно можеш да закусиш в Майнц, да се разходиш из Висбаден и да се озовеш точно на обед във Франкфурт, без дори да имаш впечатлението, че си напуснал града. Само че — кой град?

Часът е четири и нещо, когато нареждам на шофьора да спре, подавам му една банкнота, за да не си яде нервите до завръщането ми, и изчезвам зад ъгъла.

Късметът ми тоя ден работи наистина без засечки. Още преди да стигна до съответната къща, виждам, че Шмитхаген се върти край колата си, гарирана пред градинската врата. Той също ме забелязва отдалече, а когато се изравнявам с него, произнася някак унило:

— Вие ли сте…

— Вероятно за предпоследен път — успокоявам го.

— Бих предпочел да е за последен — избъбря той. — Жена ми, съседите, нали вече ви казах…

— Да, да, когато го казвате, използувайте ръцете си, сякаш ме упътвате…

Уж държи на съседите, а не прави сметка, че може би някой тъкмо сега ни гледа отнякъде.

Възприел съвета ми, Шмитхаген почна да сочи с десница към края на улицата, а сетне надясно и наляво и изобщо да се върти като ветропоказател, повтаряйки познатите вече подробности за неверността на жена си и за любопитството на комшията.

— Добре, достатъчно — кимам, сякаш благодаря. — Посланието ви го пуснах през прозорчето на колата, Гледайте веднага да го препратите.

— По-рано от утре не може — предупреждава Шмитхаген.

Чувам гласа му зад гърба си, понеже вече съм тръгнал към таксито. Шофьорът ме чака, дето съм го оставил. Почтено момче. И диво, колкото си иска. Преживявам връщането като истинско премеждие, но затуй пък се прибирам далеч по-рано от предвиденото.

Едва съм влязъл в стаята си и телефонът зазвънява. Оставям го да си звъни и се премествам от костюма в пижамата. Подир което спокойно се настанявам в леглото и дори почти задрямвам.

Казвам „почти“, защото малко по-късно се потропва на вратата. Отпърво — учтиво, сетне — по-настойчиво. Ставам без бързане и отварям.

— Къде ходихте, Албер? — пита почти любезно Мод, като влиза в стаята, без да обръща внимание на туй, че съм по пижама.

Не само влиза, но сяда на един стол и кръстосва крака. Предстоят обяснения.

— Бях в леглото си. Не е ли очевидно?

— Но аз три пъти ви звъних по телефона.

— Вероятно съм спал.

— А одеве чуках и на вратата.

— Вероятно не сте забелязали надписа „не ни безпокойте“.

— Този надпис е за прислугата. Аз не съм прислуга.

— Вратата не е прозрачна, за да разбера, че сте вие.

— И все пак, къде ходихте?

Тя не променя мекия си тон, обаче аз вече достатъчно съм опознал този тон, за да разбирам кога той е наистина любезен и кога само изглежда любезен.

— Вижте, Мод — казвам, като също сядам на насрещния стол. — Нищо не ми коства да заявя, че наистина съм излизал, и дори да го потвърдя пред нашия общ познат. От това единствено вие ще загубите, не ви ли е ясно?

Тя мълчи и ме гледа, но лицето й не изразява нищо освен търпеливо внимание. Що се отнася до моето внимание, то е разделено между това лице и кръстосаните крака — снажни и добре оформени, изобщо не по вкуса на такъв аристократ като Сеймур.

— Не искам да се хваля, но бих могъл доста да затрудня мисията ви с разни криеници, и то дотам, че нашият общ познат да ви оцени като съвсем неефикасна. Тъй че нека сключим едно малко споразумение — да не се злепоставяме взаимно.

— Но аз не мога да ви оставя да правите каквото си щете.

— Нямам намерение да правя нищо такова, което би затруднило общата ни работа. Въпросът е да не се притесняваме един друг.

— Нима ви притеснявам?

— Общо взето — не. Като изключим тази подробност, че заранта ме разбудихте, а сега ми пречите да да спя.

Жената продължава да ме гледа, а аз продължавам да разделям вниманието си между различните й атрибути. Ако Сеймур вече ме е представил за женкар, трябва да потвърдя атестацията му, без много да прекалявам. Тъй че погледът ми все пак спира по-дълго върху лицето, отколкото върху другите части.

Едно приятно лице с приятен ведър израз и с приятна полуусмивка, която, едва появила се, вече угасва. Зад тая приветливост на фасадата не е трудно да се отгатне скритото: дискретно проучващия поглед на кафявите очи, тръпката на бегла размисъл в красивите високи вежди, гънките на недоверие в пълните устни, леките паузи в разговора, маркиращи реакциите на предпазливост, изобщо обичайните рефлекси на професионалистка от среден тип.

Да, едно приветливо, но донейде и коварно лице, за да бъде точно характеризирано. Може би затуй някои хора държат повече на телосложенията, отколкото на физиономиите. В телосложенията няма коварство. Особено ако ги съзерцаваш в цялата им голота. В случая, естествено, аз не разчитам на подобна откровеност. Още повече че известни подробности, като едрите бедра и щедрият бюст, достатъчно ясно изпъкват и през облеклото. Вън от тия грешки на природата, които аз лично не бих драматизирал, фигурата на дамата е достатъчно добре пропорционирана. В случай че закъса, Мод спокойно би могла да си вади хляба от снимки за голите списания на Беате Узе и доктор Мюлер.

В момента закъсването едва ли я грози. Лилавата блуза, сивата пола и сивите обувки на висок ток имат оня невинно-скромен вид, от който лъха дъх на бутик, а брилянтът върху дискретния пръстен на лявата ръка изглежда истински. На лявата ръка. По-близо до сърцето. Брилянтите са винаги близо до сърцето на известни особи.

— Значи вие ми предлагате нещо като джентълменско споразумение? — произнася най-сетне с едва забележима усмивка Мод.

— Когато ме изучавате тъй съсредоточено, може и да не се усмихвате — забелязвам. — Това ви разсейва.

— Вие също ме изучавате, но аз не ви правя бележки.

— Аз само ви се любувам.

— Оставете евтините комплименти. При мене те нямат ефект.

— Преситена сте от тях.

— Едва ли. Просто не съм глупачката, за която ме взимате. Колкото до споразумението, трябва да ви кажа, че аз влизам в споразумения само с работодателите си.

— Съжалявам, че по този начин сте изтълкували думите ми.

— Извинете, ако съм сгрешила. В такъв случай можете да бъдете уверен, че и без всякакво споразумение ще се старая да не ви притеснявам.

— Отлично. Не съм желал нищо повече.

— Аз обаче желая — произнася дамата, като става. — Например една хубава вечеря. Вие с вашите лудории ми пресякохте апетита, но сега го усещам, че се връща.

— Още няма шест… — напомням.

— Нима живеете по часовник? — вдига леко вежди Мод. — Не правите такова впечатление. — И като тръгна към вратата, добавя: — Ще ме чакате долу, нали?

— Този ресторант ми се вижда прекалено тих, за да бъде италиански — позволявам си да забележа.

— Мисля, че кухнята е по-важен белег, отколкото тишината или шума — отвръща дамата. — Салатата не ви ли хареса?

— Напротив.

— Но вие не я доядохте.

— Чакам следващото.

Следващото е медальон с гъби. След като е омела огромната порция салата с маслини и риба, Мод самоотвержено се заема и с импозантния медальон. Аз се храня доста по-неохотно. Защото, додето бавно дъвча храната, по стар навик предъвквам и мислите. А те не са от най-веселите.

Посланието, предадено на Шмитхаген, бе надраскано още заранта в хотела. Съвсем къса справка за създалата се ситуация. Сега остава да чакам инструкции и канал за оттегляне. Отговорът следва да пристигне пак чрез Шмитхаген, понеже не съм в състояние да посоча друг адрес. Но кога ще пристигне този отговор и дали ще мога още веднъж да се добера до Висбаден, за да го получа — това са засега висящи въпроси.

Наливам си малко кианти. Бих налял и на дамата, ала нейната чаша е все още пълна.

— Вие не пиете — казвам.

— Рядко пия повече от чаша. И то подир ядене.

— Не пиете, не пушите…

— А защо трябва да го правя?

— Това не знам. Знам, че всички го правят.

Медальонът в чинията й вече почти е изчезнал. Остават още две-три самотни гъби за дояждане. Дамата приключва и с тях, отпива глътка вино и едва тогава отговаря:

— Ние смятаме, че щом постъпваме като всички, значи всичко е наред. Кое е наред? Щастието ни? Ами че всички тия, дето им подражаваме, са нещастни.

Тя избърсва устни с ленената салфетка и посяга към картата с менюто. Графата на десертите поглъща напълно вниманието й, тъй че темата за щастието отпада. Келнерът с риза на черни и бели черти и малинова папионка вече се е притекъл на помощ. След необходимите консултации Мод избира някакъв сладолед със сложно название, докато аз се задоволявам с обичайното кафе.

Сладоледът пристига — планина от лакомства и разбит каймак, инсталирана в голям кристален съд, нещо средно между чаша и фруктиера. В сравнение с тая гигантска чаша двойното ми кафе прилича на малкия Гъливер в страната на великаните.

— Не допусках, че сте индивидуалистка — промърморвам, като паля цигара.

— О, оставете тия книжни думи — възразява меко жената, като смело загребва в своя планински масив от каймак.

Тя може би се кани да добави нещо, но сладоледът е далеч по-изкусителен от разговора, тъй че дамата се връща към разговора едва след като приключва със сладоледа. Връща се, естествено, с моя помощ:

— Чакам рецептата — подхвърлям.

— Коя рецепта?

— Тая — за щастието.

— За да чакате от мене тая рецепта, би трябвало най-първо да знаете дали съм щастлива. Какво може да ви каже за щастието един човек, ако сам не го е постигнал?

— Че кой го е постигнал? Познавате ли такива хора?

— Това е труден въпрос, Албер. И аз съм само едно служебно лице. Това не е въпрос, който се задава на служебно лице.

Не знам дали в резултат на малкото ни спречкване в хотела, или на нещо друго, обаче дамата сега е по-общителна от заранта. Измамна приветливост. Мод е напълно убедена, че съм излизал от стаята си, и кой знае как е изтълкувала постъпката ми, но тъкмо с тая постъпка съм събудил любопитството й. Заранта почти не ми обръщаше внимание. Сега ме изучава.

— Надявам се, че вече сте получили инструкции — промърморвам.

— Инструкциите са, че оставаме тук.

— Докога?

— Това не знам.

— Защо?

— Нямам представа.

— Но това е отчайващо.

— Отчайващо? Нали сам казахте, че безделието е ваше призвание.

— Не става дума за безделието, а за неизвестността.

Пренебрегвайки чашата с вино, дамата отпива глътка минерална вода, сетне отново се връща към заниманието си — да ме наблюдава, без да дава вид, че го прави.

— Почвам да ви опознавам — произнася тя, сякаш на себе си. — Вие сте от хората, дето държат на всяка цена да знаят бъдещето си. Никога не съм могла да разбера тия хора.

Ясно е, че нищо няма да откопча. А може би Мод и нищо не знае. Сеймур едва ли ще я посвещава в големите си планове. Задачите й се дават една по една, ден за ден. Малко търпение — казвам си. — Малко търпение и повече бъбрене, най-лекият начин за убиване на времето.

— Мисля, че всеки би искал да надникне в бъдещето си — забелязвам. — Включително и вие.

— За какво ми е да надниквам? В бъдещето най-често се крият лоши неща. Защо да ги научавам предварително? За да се тровя?

— За да ги осуетите навреме.

— Не смятате ли, че ние осуетяваме най-вече дреболиите? Повечето неща, големите неща, те са извън нашата власт. Те са предварително програмирани, без някой да ни пита.

— От кого, от бога?

Дамата отново отпива глътка минерална вода. Тоя сладолед с тези захаросани плодове…

— Не мислите ли, че обстановката тук е прекалено сънна? — пита Мод, без да обърне внимание на въпроса ми.

— Не обичам шума.

— Струва ми се, че малко повече шум тонизира. А мъртвилото потиска.

Дали защото ресторантът се посещава най-вече на обед, или защото изобщо не се посещава, но освен нас едва ли има повече от дузина клиенти и те вероятно не са италианци. Една дузина италианци са в състояние да тонизират и най-просторното заведение.

— Бихме могли да сменим обстановката с нещо по-уютно — предлага Мод, като поглежда часовника си.

Жестът е невинен, предложението също е невинно, но ние на нашия етаж сме мнителни хора. Развеждането започва — помислям си. И какво като започва? Да се надяваме, че колкото по-рано почне, толкова по-рано ще свърши.

— Чувал съм, че Франкфурт бил град на нощния живот — пускам една реплика за проба.

— В наши дни нощен живот има навсякъде, където има и дневен — отвръща небрежно дамата.

— Да, но тукашният бил особено оживен — продължавам да надувам пробния си балон. — Какво пречи да надникнем.

— Нищо, освен часът — отвръща Мод. — Доколкото знам, програмите почват към единайсет. Да идем да изпием по нещо в „Глобус“, а после ще надничаме насам-натам.

„Нали не пиеш?“ — запитвам на ума си, но гласно казвам:

— Чудесна идея.

Не съм чувал за „Глобус“, нито допускам, че фигурира между забележителностите на Франкфурт. Малък, модерен и безличен бар в някаква уличка на две крачки от пешеходната зона. Зелен и розов неон, огледала, миниатюрни кресла, тапицирани с черна изкуствена кожа, плюс рафтове с бутилки и неизбежният бакърен тезгях — с това се изчерпват особеностите на обстановката. Публиката, предимно мъжка, също не е бог знае каква. Видът на клиентелата и изобилието на американски думи в шумотевицата подсказват, че повечето посетители са американски офицери в цивилно облекло.

Заведението е почти пълно. Настаняваме се край малка масичка в ъгъла зад бара, без някой да ни обърне внимание, включително и келнерът, вече достатъчно затруднен от многобройните поръчки. „Това ли е уютното ви заведение?“, бих могъл да запитам, ако държа да поставя дамата в неудобно положение.

— Какво ще пиете? — казвам, за да облекча ситуацията.

— Една кока.

Отивам до тезгяха, вземам нейната кока и моя скоч, плащам и се връщам при масата.

— Вие сте предприемчив — установява Мод.

— Да. В дребните неща.

— И скромен.

— По необходимост. Когато човек няма с какво да се похвали, той винаги е скромен.

Дамата съвсем машинално участвува в разговора. Вниманието й е насочено към околните посетители. Професионалистка, да, но от средна категория. Въпреки привидното й безучастие, можеш да забележиш как пресейва с очи публиката.

— Мислех, че сте немкиня, а излиза, че сте американка — забелязвам.

— Вие за втори път познавате. Най-първо за радиото, сега за произхода. Не бива толкова често да познавате, Албер. Това не подхожда на един безобиден търговец.

И понеже оставям репликата й без внимание, продължава:

— Немкиня съм по майка. А по баща — американка.

— Но сте израсли в Щатите.

— Пак познахте. Само че сега не се брои — много е лесно. Американците не се преселват в Европа. По-скоро става обратното. Така стана и с майка ми.

Думите звучат като прелюдия към една семейна история. Излиза, че съм се излъгал. Тая жена лесно се залавя с предложените й теми, но няма обичай да ги завършва. Какво значение — важното е да се говори, да се убива времето.

Мод е приключила с пресейването на публиката. Тъмнокафявите й очи са отправени към входа и едно едва доловимо потрепване на високите вежди ме принуждава да погледна натам. Не съм единственият. Неколцина самци от съседните маси вече са насочили поглед в същата посока. Гледката си заслужава вниманието.

Жената, която току-що е влязла, спокойно би могла да сложи в джоба си моята дама, ако Мод не беше така обемиста. Появата на Мод в заведението мина почти незабелязано, тя не е от тия ефектни същества, подир които мъжете се обръщат по улиците. Докато тази, новодошлата… Сексбомба от голям ранг.

Сексбомбата е придружена от някакъв безцветен тип в сако от туид, тъмна риза и сив панталон, изобщо от тия банални типове, с които се разминаваш, без да ги забелязваш.

Съпроводена от одобрителни погледи, новодошлата се насочва към нашата маса.

— Мод, скъпа, видях те още от вратата — пропява тя с малко глезена интонация. — Ще ви пречим ли, ако изпием по един скоч? Това е Добс, ако не се познавате.

— А това е господин Каре — пояснява Мод, уловила погледа на сексбомбата, отправен към мене. — Разполагайте се.

Всъщност те вече са се разположили. Новодошлата излъчва такъв магнетизъм, че е привлякла вниманието дори на вечно заетия келнер, който пристига, за да приеме поръчката. Между двете жени се повежда разговор на тема какво ново, докато ние с Добс сме изоставени сами на себе си и на отегчението си. Предполагам, че неговото е по-голямо, тъй като аз все пак частично се развличам с бегло проучване на Сандра.

Сексбомбата се казва Сандра. Погледната отблизо — нищо изключително. Обаче кой търси изключителното. Сивосини очи от типа на тия, котешките, и не твърде добродушните. Хубав, леко вирнат нос и доста голяма уста с чувствени устни. Но това са подробности. Основното в пейзажа е фигурата — стройна, елегантна и предизвикателна в извивките си, твърде прибрана в кръста и твърде разгърната нагоре. Дали гърдите й са по-големи от тия на Мод, туй може да се установи само след съответно сравнение, но върху това грациозно тяло те изглеждат направо огромни.

Допускам, че с тия физически белези се изчерпва и цялата оригиналност на сексбомбата, защото разсъжденията й, улавяни бегло от ухото ми, са като на всяка втора жена в тоя свят на секретарки и машинописки, представляващ неразделна част от света на администрацията и бизнеса.

През цялото време Сандра не ми обръща никакво внимание, нещо твърде удобно за мене, защото ме освобождава от необходимостта да търся теми за светски разговор. Все пак, когато двамата малко по-късно си тръгват, сексбомбата на прощаване с Мод не пропуска да добави и едно:

— Сбогом, мистър Каре.

Ние оставаме, за да поскучаем още десетина минути в уютното заведение. Но очите на дамата вече не следят входа. Ако тя наистина е очаквала да се срещне с някого тук, то срещата очевидно е била със Сандра, макар да не разбирам смисъла на тази среща.

— Отегчихте ли се? — сеща се да запита по едно време Мод.

— Опитвам се да свиквам.

— Моята приятелка не ви ли хареса?

— Необходимо ли е да ми харесва? — промърморвам уклончиво, верен на правилото, че пред една жена никога не трябва да хвалиш друга жена.

— Вие доста дълго я съзерцавахте.

— Нека не преувеличаваме. Когато нямаш какво да правиш, можеш да съзерцаваш и носа на обувката си.

— Съжалявам, че съм ви докарала дотам. И свивам знамената. Оттук нататък инициативата е във ваши ръце.

Излизаме от „Глобус“ и поемаме отново по посока на гарата, защото натам е и нощният квартал. Тротоарите, осветени от неона на големите магазини, са пусти, автомобилното движение е намаляло. В пустотата и тишината тия широки улици и модерни сгради от бетон и стъкло изглеждат още по-неуютни, отколкото през деня.

Нощният квартал е друго нещо, поне що се отнася до оживлението и гюрултията. Баровете и кабаретата примамват минувача с розовите си и червени сияния, с подканящите викове на портиерите и с безсрамните снимки на голи красавици, които може би съвсем и не фигурират в програмата на заведението. От двете страни на улицата мудно се точи върволица от градски безделници, от туристи или сутеньори.

Проникваме напосоки в някакъв бетонен проход, увенчан с целомъдрено-бялата неонова фирма „Ерос“, за да попаднем в цял лабиринт от подобни проходи. Край неприветливите циментови стени на тия глухи коридори караулят жени в пределно къси рокли, макар модата на минижупа отдавна да е минала, и пределно разгърдени, макар помещенията да излъхват хлад и влага. Жените пушат или просто стоят с апатични гримирани лица и безучастни погледи. Те не приканват нито с думи, нито с жестове, понеже това е запретено и понеже, след като са застанали тук, съвсем очевидно е, че се предлагат. Клиентите обаче са малко. Преобладават зяпачи като нас, движещи се в мудна върволица край тия жени, застанали неподвижно под болнавата електрическа светлина, като персонажи на някаква нелепа пантомима.

— Защо ме доведохте тук? — запитва по едно време Мод. — Надявам се, не очаквате да ви помогна в избора.

— Нима аз съм ви довел? Мислех, че само ви следвам.

— Но нали се разбрахме, че инициативата ще бъде във ваши ръце? Още ли трябва да ви повтарям, че съм само служебно лице.

Да, за един път инициативата се е оказала в мои ръце, а аз дори не знам какво да правя с нея. Идеята за нощния квартал бе само един пробен балон, а сега се чудя как да го спукам.

— Да влезем нейде, където и да е — предлагам, когато се измъкваме от лабиринта и се озоваваме отново на улицата.

— Само не в някое от тия кабарета, дето артистите ви тикат под носа половите си части — подхвърля Мод, като свива гнусливо пълните си устни.

— Имам една идея.

— Кажете все пак — кима скептично дамата.

— Да се приберем в хотела и да се наспим.

— Мисля, че наистина почвам да ви опознавам — промърморва жената. — Вие, въпреки привидностите, не сте лишен от здрав разум.

Прибираме се прочее в хотела, изкачваме се с асансьора на четвъртия етаж и си пожелаваме взаимно лека нощ.

Но преди да се запътим всеки към стаята си, Мод казва:

— Албер, нали няма да ме смятате за нахална, ако ви помоля да не напускате хотела, без да ми се обадите. Трябва да ви кажа, че Франкфурт е доста опасен град, особено нощем.

— Бъдете спокойна — отвръщам. — А ако искате да сте напълно спокойна, може да ме вземете при себе си в стаята.

— По-добре прибирайте се — произнася тя с мекия си леко назидателен глас на спикер. — Няма нищо по-укрепително от спокойния сън и самотата. Знам го от личен опит.