Паралел четвърти: военният съвет

Зазоряваше се. Лош вятър духаше едновременно от две страни. Все още се подаваше малък бял къс луна, надвиснал като костен нож от мъртвешки сивото небе. Мъжете от Бойния Отряд се готвеха да се спуснат по склона към Светилището от блестящи камъни на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ.

Мъдрата стоеше встрани и ги наблюдаваше. Искаше й се да слезе с тях.

Винаги на мъжете се падаше да вършат интересните неща, и все на едни и същи — на пълните с енергия младежи. Старците, като Сребърния Облак, Вонящия Вол, Смелия Лъв вземаха решения и издаваха заповеди, но младите — Вълчото Дърво, Разцепения Хълм, Огненото Око, Ловеца на Птици и още трима-четирима всъщност правеха всичко. Те живееха истински и Мъдрата изгаряше от завист, като се замислеше за това.

Когато в равнините имаше лов, те бяха Ловното Общество. Те остреха върховете на копията си и увиваха глезените си с ленти черна вълча кожа, за да им придадат сила и свирепост; те подгонваха уплашените мамути към ръба на скалите или се събираха около някой злощастен заблуден носорог и го ръгаха с копия, докато рухне; те мятаха свързаните с въжета камъни върху бързоногите елени, за да ги оплетат около краката им и да ги повалят. После донасяха или довличаха улова си в бивака и победоносно пееха и танцуваха, и всички излизаха, и ги хвалеха и повтаряха имената им. И отново те получаваха първите хапки от прясно печеното месо — сърцето, мозъка и другите вкусни парчета.

Когато пък някой престъпеше нормите или вожд достигнеше края на дните си и трябваше да бъде изпроводен в другия живот, те ставаха Палачите. Надяваха маските от меча кожа, вадеха тоягата на смъртта, направена от слонова кост, отвеждаха жертвата си някъде, където Племето не може да ги види и правеха това, което трябваше да се направи. После се завръщаха тържествено, подредени в колона и пееха песента на Отвъдния Живот — само на Палачите бе позволено да пеят тази песен.

И когато надалеч се спотайваха врагове, бе време мъжете, същите тези мъже да бъдат Бойния Отряд, да изрисуват раменете си със сини, а слабините с червени ивици и да наметнат на плещите си жълта лъвска кожа. Тъкмо това правеха в момента и Мъдрата изгаряше от завист. Мъжете стояха голи в кръг и сковано се шегуваха и смееха, а старият майстор Ездача на Мамути привършваше с размесването на багрилата. Мъжете от Племето боядисваха телата си само по време на война. Не бяха воювали отдавна и трябваше да се размесят нови бои, а за това бе нужно време. Ездача на Мамути знаеше как да смели камъчетата и да омеси мазнината от антилопа с праха, така че да се задържи за кожата. Седеше с кръстосани крака, приведен над работата си, а воините го чакаха да свърши. Той бе изнесъл продълговатите костени съдове, в които държеше багрилата и разбъркваше мазнината и праха в каменни купи.

Най-после получи цветовете. Ездача на Мамути подаде купата с червена боя на Разцепения Хълм, а купата със синя боя на Младата Антилопа. Останалите се наредиха в колона. Шегите и смехът станаха по-шумни. Мъжете се страхуваха от това, което предстоеше, и затова се смееха толкова много. Двамата използваха четки от лисича опашка и това също ги разсмиваше — четките гъделичкаха толкова силно. С раменете беше лесно — тясна синя ивица напречно през гърба, широка през гърдите, после синьото петно на Богинята на гърлото на мястото, където стърчи твърдият хрущял, и още едно на сърцето. Веселието идваше от боядисването на долните части. Първо бе ред на широката червена ивица от основата на корема точно над мястото, където са мъжките части; после тънка червена ивица опасваше всяко бедро точно под мъжките части и накрая — това винаги ги караше да се смеят, ивицата на Богинята по целия мъжки орган и още две червени точки на кръглите топки, които висяха под него. Разцепения Хълм поставяше боята там долу с размах и мъжете се преструваха, че ги гъделичка непоносимо. А може и да не се преструваха.

Хайде, мислеше тя, боядисайте и мен! Нямам мъжки части, но можете да нарисувате червени ивици около слабините и на върховете на гърдите ми и ще бъде не по-зле, когато започне битката, защото аз не съм по-малко воин от всички вас, в никакъв случай.

Почти привършваха. Всички мъже носеха цветовете на войната, освен двамата с четките. Сега Разцепения Хълм изрисува Младата Антилопа с долните ивици, а Младата Антилопа изрисува Разцепения Хълм с горните. После си размениха купите с багрилата и Младата Антилопа изрисува Разцепения Хълм с червено, А Разцепения Хълм изрисува Младата Антилопа със синьо. Накрая всички вързаха препаските около кръста и наметките от лъвска кожа на раменете си. Взеха копията — бяха готови да воюват.

Почти готови. Оставаше Главната жрица да ги благослови пред трите мечи черепа. Мъдрата вече виждаше как двете по-млади жрици подреждат черепите оттатък пътеката, а самата Главна жрица надяваше специалните одежди, с които произнасяше бойното заклинание. Мъдрата погледна към подножието на хълма, към Светилището от блестящи камъни на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Там нямаше никого.

Всичко щеше да е без значение, ако Другите се бяха отправили в различна посока. Според Главната жрица следите около Светилището бяха пресни, но какво ли разбираше тя — не беше ловец. Стъпките, които бе видяла, можеше да са от три дни. Другите може би бяха вече далеч. Трябваше само бързо да слязат до Светилището, за да проведат ритуала, който Сребърния Облак считаше за толкова нужен. После Племето щеше отново да потегли на изток, да се махне от това място и да се отправи назад към студените пусти равнини, където рядко стъпваха Други, и да продължат да живеят като преди. Ако наистина нямаше нужда Бойния Отряд да слиза и да души наоколо, за да се увери, че близо до Светилището не се спотайват Други, значи Сребърния Облак пилееше ценно време. Годината си течеше. Дните се скъсяваха. Скоро щеше да започне да вали сняг всеки ден. Трябваше бързо да свършат това, за което бяха дошли, и да намерят сигурно кътче, за да се приютят за идните лоши месеци.

Ала по всяка вероятност Главната жрица бе права и Другите наистина бяха наблизо. Щеше да има война и щяха да умрат мъже, а може би не само мъже.

Пазителката на Миналото се появи изотзад и изрече почти в ухото й:

— Богинята е много строга с нас тези дни. Дойдохме тук да й се поклоним, а тя първо взе момчето, а после ни доведе право сред Другите.

Мъдрата сви рамене:

— Не виждам никакви Други. От два дни сме тук и никой не е видял нито един.

— Но те са тук. Чакат ни долу. Скрили са се и са готови да ни нападнат. Знам това.

— Откъде знаеш?

— Имах съновидение — отвърна Пазителката на Миналото. — Бяха прозрачни, като същества от мъгла, после станаха по-плътни, като сенки. Наизскачаха от земята навсякъде около нас и започнаха да ни убиват.

Мъдрата дрезгаво се разсмя:

— Още един лош сън.

— И друг ли има?

— Миналата нощ Сребърния Облак сънувал, че отново е момче и се потопил в морето. Като тръгнал да излиза, започнал да остарява с всяка крачка — за няколко мига се съсухрил, прегърбил и отслабнал. Сън за смъртта, това е било. После ти сънуваш как Другите ни причакват до Светилището.

Пазителката на Миналото кимна:

— Освен това Богинята взе Детето на Небесния Огън, а не ни даде знак, че е доволна. Според мен трябва да напуснем това място, без да извършим обряда на Светилището.

— Но Сребърния Облак настоява…

— Сребърния Облак става все по-боязлив и слаб с възрастта — рече Пазителката на Миналото.

— Да не би да искаш да станеш вожд вместо него? — нахвърли се върху й Мъдрата.

— Аз ли? — усмихна се Пазителката на Миналото. — Не и аз, Мъдрата. Не ми е притрябвало. Ако на света има жена, която таи в сърцето си желанието да стане вожд, Мъдрата, мисля, че това си ти, аз не ламтя за подобно бреме. И така да е, смятам, че е дошло времето Сребърния Облак да остави короната от пера и наметката.

— Не е.

— Той е стар и изнемощява с всеки изминал ден. Можеш да видиш умората в очите му.

— Той е силен и мъдър — не особено убедително се възпротиви Мъдрата.

— Знаеш, че това не е истина.

— Така ли, Пазителко на Миналото? Така ли?

— По-спокойно, жено, ако ме удариш, ще се наложи да те хвърля надолу по хълма.

— Ти ме нарече лъжкиня.

— Казах ти, че говориш неверни неща.

— То е същото.

— Лъжкиня, която лъже сама себе си, не е лъжкиня, а глупачка. Ти знаеш, аз знам и Главната жрица знае — Сребърния Облак не може повече да бъде вожд. Всяка от нас го мисли и го казва по свой начин. И когато и мъжете го проумеят, Палачите ще трябва да се заемат с това.

— Може да е така — тревожно призна Мъдрата.

— Тогава защо го защитаваш?

— Мъчно ми е за него. Не искам да го убиват.

— Колко мило от твоя страна. Но вождът знае как става. Помниш времето, когато Черния Сняг беше вожд. Започна да повръща зелено и нищо не можа да го изцери. Тогава се изправи пред нас и обяви, че времето му е дошло. Нима се поколеба дори за миг? Така стана и с Високото Дърво, който беше вожд преди него. Бащата на Сребърния Облак. Тогава бях момиче. Ти още не беше родена. Високото Дърво бе велик вожд, но един ден каза: „Много съм стар. Не мога вече да бъда вожд.“ И до вечерта бе мъртъв. Така трябва да стане и със Сребърния Облак.

— Не още. Не още.

— Дори и да ни води към нещастие? — ледено процеди Пазителката на Миналото. — Май точно това прави сега. Грешка беше да дойдем дотук. Сега ми е ясно, макар по-рано да не го съзнавах. Защо го защитаваш чак толкова? Нищо не значи за теб. Мислех, че дори не го харесваш.

— Ако Сребърния Облак умре, кой ще стане вожд?

— Може би Огненото Око…

— Точно така, Огненото Око! — злорадо се ухили Мъдрата. — Слушай какво ще ти кажа, Пазителко на Миналото. По-добре да остана със стария грохнал Сребърен Облак и да умра от копията на Другите, отколкото да живея още десет години под предводителството на Огненото Око.

— Аха — кимна Пазителката на Миналото. — Аха! Сега разбирам. Поставяш дребното си лично недоволство над благоразумието, над живота дори. Колко нелепо, Мъдрата! Колко глупаво!

— Накрая ще ме предизвикаш да те ударя.

— Не виждаш ли…

— Не — сопна се Мъдрата. — Нищо не виждам. Да престанем да говорим за това. Я погледни долу.

Докато двете жени спореха, Главната жрица бе привършила с благославянето на Бойния Отряд. И сега мъжете, изрисувани и облечени както подобава, бяха слезли от хълма и заели позиции пред Светилището от блестящи камъни. Стояха изправени рамо до рамо, размахваха копия и мятаха предизвикателни погледи във всички посоки.

И ето, появиха се Другите. Изникнаха изневиделица, като съществата от мъгла, придобили плът в съня на Пазителката на Миналото.

Откъде се взеха? Сигурно бяха клечали в гъстака край една от реките, ниско долу, за да не се виждат. Може би се бяха прикрили чрез магия, докато настъпи моментът да изскочат.

Бяха осем или десет. Не, повече. Мъдрата се опита да ги преброи, но пръстите и на двете й ръце свършиха, а имаше още. Май щяха да стигнат за още цели пет пръста. Мъжете от Бойния Отряд бяха само деветима. Щеше да бъде истинско клане. Сребърния Облак бе пратил всички млади мъже от Племето на явна смърт.

— Колко са отвратителни! — дрезгаво прошепна Пазителката на Миналото и стисна ръката на Мъдрата толкова силно, че я заболя. — Истински чудовища. В съня ми не бяха чак толкова противни.

— Безподобни са — каза Мъдрата. — Ето как изглеждат Другите.

— Ти си ги виждала преди, аз не съм. Фу, ама че плоски лица! Кльощави вратове! А ръцете и краката им са толкова дълги, като на паяци.

— Точно така, като на паяци!

— Виж! Виж!

Цялото Племе се бе скупчило на малкото възвишение над Светилището на Трите Реки. Всички очи бяха приковани надолу. Мъдрата чу тежкото пресечено дишане на Сребърния Облак. Изхлипа дете. Две от майките също плачеха.

Долу ставаше нещо странно. Приличаше на танц.

Мъжете от Бойния Отряд още стояха рамо до рамо в права линия пред Светилището. Бяха неспокойни, но не отстъпваха, макар че навярно изгаряха от желание да се втурнат да бягат.

Другите се бяха подредили срещу тях на около двадесет крачки. И те стояха рамо до рамо — високи, странни, с плоски лица и дълги копия.

Никой не падаше.

Двете групи воини просто стояха и си мятаха пламтящи погледи през граничната линия, която ги разделяше. Не помръдваха. Сякаш дори не дишаха. Бяха неподвижни като скали. Възможно ли беше Другите да са изплашени не по-малко от Бойния Отряд? Та нали се говореше, че са безмилостни убийци. Освен това превъзхождаха по брой техните хора поне с пръстите на една ръка. Нищо не се случваше. Никой не предприемаше каквото и да било.

Огненото Око пръв наруши бездействието. Той пристъпи една крачка. След миг всички от Бойния Отряд също направиха по една крачка.

Огненото Око заканително размаха копие и изгледа Другите кръвнишки. После нададе вик, нисък и провлачен, и той се понесе нагоре по склона към наблюдателите.

— Уу-у-у-у!

Другите смръщено се спогледаха. Изглеждаха объркани, несигурни, обезпокоени.

Един от техните също пристъпи и всички негови хора го последваха. Той размаха копие.

— Уу-у-у-у.

— Уу-у-у-у-у.

— Уу-у-у-у-у-у.

Мъдрата и Пазителката на Миналото размениха учудени погледи. Там долу и двете страни издаваха безсмислени звуци! И нищо повече! Нима така започваха битките? Може би. Откъде да знае. Но ако беше така, значи е много глупаво.

А може би и мъжете не знаеха какво да правят. Тези воини, сети се Мъдрата, никога не бяха се били с Други, никога до този момент не бяха се изправяли срещу тях.

Само тя в цялото Племе един-едничък път бе виждала Друг. Това бе, когато срещна самотника край леденостуденото езерце. И тогава, този едничък път преди толкова време, Другия обърна гръб и избяга.

Сега тези просто стояха там. Изглеждаха притеснени и повтаряха глупавите викове на мъжете от Бойния Отряд. И при това бяха повече и имаха по-добри оръжия.

Защо? Нима страховитите Други бяха само едни пъзльовци?

— Уу-у-у-у-у…

— Уу-у-у-у-у…

— Уу-у-у-у-у…

— Уу-у-у-у-у…

— Чуйте ги — присмя се Мъдрата. — Истински бухали.

Точно тогава долу се раздвижиха. Цялата редица на мъжете от Бойния Отряд бавно се премести и така се образува малка чупка между тях и Светилището. Другите се преместиха в същата посока все така в редица и останаха лице в лице с мъжете от Бойния Отряд.

Бухането продължаваше. Редиците се придвижиха още малко, после се върнаха обратно. Вдигнаха копия и ги размахаха, но не ги хвърлиха.

— Те се страхуват едни от други — установи Пазителката на Миналото с удивление.

— Уу-у-у-у…

— Уу-у-у-у…

— Трябва просто да се нахвърлим върху тях — промърмори Мъдрата. — Те веднага ще се обърнат и ще избягат.

— Уу-у-у-у…

— Уу-у-у-у…

— Като бухали — каза Мъдрата.

Влудяващо беше. Можеше да продължи вечно. Мъдрата не издържа, отиде до мястото, където седеше Ездача на Мамути с двата съда бойни цветове и хвърли наметката си. Ездача на Мамути учудено я погледна.

— Дай ми боята! — извика Мъдрата.

— Но ти не можеш…

— Мога!

Тя се наведе, сграбчи купата със синя боя и небрежно мацна двете си гърди.

После взе червената и нарисува голям триъгълник на тялото си — една ивица под основата на корема и две на бедрата. Накрая постави едно петно върху черните косми на слабините си. Всички се бяха вторачили в нея. Не си направи труда да моли Ездача на Мамути да изрисува гърба й с бойните ивици. Съмняваше се, че ще се съгласи, а не искаше да губи време в препирня.

Нямаше значение. Не възнамеряваше да обръща гръб на никой от враговете там долу.

Другите! — яростно си рече тя. — Страхливци! Всички са страхливци!

Сребърния Облак идваше към нея. Пристъпваше предпазливо, щадеше болния си крак.

— Какво правиш, Мъдрата?

— Готвя се да се бия вместо вас — отвърна тя.

Навлече наметката и тръгна надолу по хълма към мястото на Светилището от блестящи камъни.

Загрузка...